Сп. Прозорец 3/2015

тават относителността на доброто и
злото, са повлияни от релативизма. В
етиката релативизмът (от лат. relativus
– относителен) е противоположен на
абсолютизма. Според релативизма не
съществуват абсолютно добро и абсолютно
зло, всеки има своя мярка за
едното и другото. Както казва античният
философ Протогор: „Човекът е мярка
за всички неща.“
Релативизмът е естествен резултат
от хуманизма. Преди два века хуманис-
Днес е много модерно да отричаш
абсолютното добро и абсолютното
зло и да твърдиш, че всичко
е относително.
Спорът между привържениците на
мнението за абсолютното добро и зло и
онези, които смятат, че това са относителни
понятия, е много стар, от векове,
но днес имаме възможност да наблюдаваме
неговата ескалация в обществото,
особено при младежите и най-остро
при студентите. Хората, които защитите
създават програмата за възвеличаване
на човека. Обществото я приема
и тръгва по този път – започва да
отхвърля Бога и да утвърждава човека.
Когато определя кое е добро и кое – зло,
човекът се опитва да заеме мястото на
Бога, но не е съвсем свободен в своето
„творчество“, тъй като в обществото има
„някакво споразумение за това, какво е
добро и какво е зло“, както пише К. С.
Луис, с чиито разсъждения ще ви запознаем
в този брой. У хората е вложен Законът
на природата или Нравственият
закон, който те избират да спазват или
да нарушават.
Абсолютното добро е Богът на Библията,
а абсолютното зло – Неговият
противник сатана. „За да се разбере дали
нещо е зло, или е добро, то трябва да се
съпостави с абсолютното добро – Господ
Бог“ – пише Емануил Иванов в статията
си „За добро ли е всяко зло?“. А това „можем
да направим, като се обърнем към
Божието Словото, в което има отговор за
всяко нещо дали е добро, или е зло“. Когато
човек не иска да се съобразява с Божието
Слово, а предпочита злото, може
да стигне до трагедия като описаната в
разказа на Богдан Иванов „Брат“.
Скептицизмът по отношение на
доброто и злото всъщност има човешко
лице – той позволява на човека да прави
каквото иска, без да го измъчва чувство
за вина. Като временна мярка това може
да улесни живота, но в дългосрочен
план само го усложнява. Абсолютността
на доброто и злото не се променя заради
възприетите от нас понятийни схеми
и някога ще се наложи да застанем лице
в лице със Съдията, Който не мисли да се
съобразява с тях.
Може би е време
да направим преоценка
и да признаем
честно черното
за черно, а бялото
– за бяло.