Съчинение по картинка

Faber.Publishers.Bulgaria
  • No tags were found...

Един разказ от новата книга на Иван Станков "Имена под снега А7" - последната част от трилогията.

© Иван Герасимов Станков – автор, 2019

© Нейко Генчев – оформление, 2019

© Издателство „Фабер“, 2019

ISBN 978-619-00-1000-5


Съдържание

Трохи за птици

7

Зимни ягоди

21

Картини в тъмното

35

Бащата на Букурещ

49

Цвeтя назаем

65

Скафандър за двама

79

Синя вана

93

Дини на брега

107

Обувки в коридора

125

Съчинение по картинка

139

Имена под снега

155


Съчинение по картинка

139


Вярваше, че единствено достъпното за

земната душа е да съзира в далечината

през мъглата и бляновете на живота

проблясъка на нещо истинско.

Вл. Набоков. Други брегове


Много народи е струпал около себе си

Дунавът – сякаш да го бранят, ако някоя

по-голяма река го нападне. Държавите и градовете

са различни, а той е един и същ навсякъде.

Голяма вода, която за никъде не бърза, но и никога

не спира. Сякаш отмерва времето на всички.

И все пак, мисли си Сени, докато минава с

автобуса по моста „Ержебет“, в Русе бе живяла

край някаква друга река, която никога не бе текла

под краката ѝ. Преди това Дунавът се беше

изправял пред очите ѝ все като стена. Отвъд нея

– и тополите уж са същите, и небето е същото,

но е друга държава, друг свят, в който не беше

стъпвала. И колкото пъти бe слизала с приятели

на кея – първо като деца да се гонят, после да се

натискат и да се целуват, – водата си течеше неизменно

само в една посока. А сега в Будапеща

на единия бряг водата течеше наляво, на другия

– надясно, и Сени все още се объркваше. Сякаш

компасът в мозъка ѝ се парализираше и стрелката

започваше да трепери безпомощна. Веднага

си правеше пред очите малка карта и си казваше

Русе е Буда, Гюргево е Пеща. Посоките веднага

се наместваха, Сени се успокояваше, реката

141


Имена под снега

също се успокояваше и тръгваше уверено надолу. Като я

гледаше от горе, от Гелерт, все ѝ заприличваше на гръбнак

– прешлените бяха от мост до мост и крепяха в едно

тяло улиците и кварталите на огромния град. Будапеща

ѝ се струваше единственото място, където Дунавът

нищо не разделя, а събира всичко около себе си.

И все пак този хубав град си остана чужд за нея. Макар

че научи дори и странния унгарски език, Будапеща

така си остана – една голяма и красива чужбина. Навярно

защото детството ѝ бе другаде. Ето, за сина ѝ Мартин

нямаше да бъде чужбина и Сени не бе сигурна това хубаво

ли е, или не е. Когато пристигнаха преди години,

той още не беше проходил. Сега говори хубаво и български,

и унгарски, учи и английски. А как свири само на

четири ръце с Илия?! Голямо вълшебство се оказа това

дете в живота им. В деня, в който решиха, че ще местят

живота си в Будапеща, където няма да имат нищо свое,

решиха да си осиновят едно детенце. Да ги завърже поздраво

един за друг. Тогава Илия каза, че като ще е гарга,

да е рошава. Искал негърче! И докато не намериха Мартин,

не миряса. За да се облекчи процедурата, се наложи

да сключат брак, макар и двамата да не държаха на това.

Наистина не държаха, бяха заедно и нищо друго нямаше

значение. Нямаше значение нито че тя е туркиня, нито

че той е доста по-голям от нея. Той не виждаше нищо

турско в нея, тя в него – нищо възрастно.

Никога нямаше да забрави как ѝ съобщи за Будапеща!

Прибра се тя една вечер от работа и го завари в някаква

еуфория. Въртеше се и подскачаше край нея още

от входната врата, пое палтото ѝ с поклон на потомствен

гардеробиер, покани я да седне на стола в кухнята,

142


Съчинение по картинка

където тя и без друго щеше да седне. Върза около врата

ѝ бяла кърпа и затананика една много позната мелодия.

Престори се, че започва да сапунисва лицето ѝ като

с четка за бръснене, направи се, че точи невидим бръснач,

и все по-силно и все по-весело пееше онази мелодия.

Сени се разсмя силно, сети се откъде е музиката, и

отговори на играта, като започна да се пази да не я пореже

с бръснача. Той приключи с бръсненето и с мелодията

и застана до нея с протегната ръка и питащо лице.

Явно трябваше да познае мелодията. Унгарска рапсодия

№ 5 от Лист? Нали е сцената с Чарли Чаплин от „Великия

диктатор“? Да не би да отваря бръснарница? Какво

се е случило, че е толкова весел?

Хахахаха, да, тази сцена била, но не бил Лист, а Брамс,

и не било Рапсодия № 5, а Унгарски танц № 5. Самият

той пък, Илия, бил великият диктатор, защото, без да я

пита, дал съгласието си да отидат да живеят в Будапеща

и той да преподава музика там. Виолончелистът Михаил

Обретенов, приятелят му от филхармонията в Русе,

който концертирал вече самостоятелно из европейските

столици, се обадил преди час от Унгария. Търсели учител

по музика в българското училище в унгарската столица

за следващата учебна година. Илия веднага се съгласил,

но помолил за няколко часа отсрочка, за да обсъди

за всеки случай с нея предложението. Какво щяла да

каже по въпроса, а?

Сени усети как унгарският въздух в кухнята плавно

си стана пак русенски. Замисли се. Много пъти си

бе представяла, че тръгва нанякъде след него. Нямаше

значение накъде, можеше и за Патагония. Сега се налагаше

май наистина да тръгне. Нейният завод „Петър

143


Имена под снега

Караминчев“ и без друго го затваряха, край с нейните

счетоводства, а навън все ще се намери нещо, каквото и

да е. Нали все си е казвала, че за нея той е по-важен. Няколко

дълги минути тя се катереше в мълчание по хълм,

от чийто хребет трябваше да се открие решението. Никакво

решение обаче не се показа от хребета и Сени се

спусна надолу като по детска пързалка: „Ами добре. Че

то иначе за къде е диктаторът, ако след него не тръгне

поне един човек!?“.

По време на вечерята се разбраха, че щом отиват на

място, където няма да имат нищо свое, поне едно детенце

да си вземат. Дадено, но нека да е негърче! После се

любиха, сякаш зачеваха Мартин.

На никакви изследвания не бяха ходили. Няколко

дена след запознанството им, когато се изпращаха, той я

попита дали няма да се качи в квартирата му. Добре, ще

се качи, но няма да правят нищо, защото съвсем скоро

е абортирала. За втори път. Илия не се стресна, дори не

замълча объркано. Е, как няма да правят нищо?! Ще репетират

гушване на мъжко рамо, а когато тя заспи, той

ще я целуне. Не, не, първо ще я целуне, а после – ще я остави

да заспи. Какво ще каже режисьорката за тази малка

промяна в сценария?

Сени се въздържа да се засмее, но много се зарадва.

Някаква чиста юношеска топлина заля малкия обем на

тялото ѝ и в нея се удавиха и физическите болки от кюртажа,

и тъмните въпроси за бъдещето, и безпокойството,

което вървеше подир тях. Самият въздух пред входа

на блока я обгърна с някаква неочаквана сигурност и

тази сигурност нямаше откъде да идва, освен от Илия.

Тогава си даде сметка, че той е по-голям от нея не само

144


Съчинение по картинка

на години, че мъжът срещу нея е нещо голямо и много

човешко.

Като стигнаха горе и седнаха в кухнята, тя извади

от чантата си сгънат на две лист и му го даде. Записките

ѝ от болницата. Той разгъна листа и докато очите му

пробягаха по няколкото реда, Сени не можа да разбере

диша ли той, или не диша. Пръстите му обаче помръдваха

конвулсивно. Върна ѝ листа, искал тя да прочете написаното.

И тя го прочете, без да гледа листа. „Две неродени

деца. Едно след друго. Отскубнати от гърлото

на яйцеклетката. Бащите им не победиха. Аз обаче изгубих

войната. Явно никога не ще узная как тъканта се

превръща на песен.“ После се умълча, не знаеше коя от

бягащите си мисли да огласи. Потърси сякаш помощ от

листа и прочете там нещо, което не беше написано. Навярно

няма да може да има деца. Така казал лекарят. После

добавил, че това не пречело тя да си опитва. Добавката

оживи Илия, после той оживи стаята с ръцете си,

прав бил човекът, трябва да се опитва до самия край, че

и след това.

В леглото, докато оправяше завивката, го чу да казва

тихо и уверено: „Ти си поет!“. Сени се намести на рамото

му и отвърна, че никога не е писала стихотворения.

Илия обаче настояваше, поет бил не онзи, който пише

стихове, а онзи, който ги живее. После скочи отведнъж.

Ама какво са се разприказвали! Пропадал сценарият!

Взе главата ѝ в дланите си и я целуна. Толкова топло,

толкова естествено и толкова свободно, че Сени се просълзи

в тъмното. Дали не обичаше този човек?

Обичаше го. Това казваха всичките ѝ дни от тогава

до днес. Как се беше вдъхновил само, когато решиха да

145


Имена под снега

приемат предложението за Будапеща. Взе от библиотеката

всички стари и нови книги за Унгария, четеше ѝ вечер,

докато гласът му започне да стърже, и тогава с голяма

наслада отпиваше от чашата с токайско вино, купено

на черно от тираджиите. След седмица каза, че сега

следвало най-трудното – унгарската музика. За начало

– нещо много лесно. Пусна на видеокасета филма с концерта

на „Куин“ в Будапеща. Превъртя набързо до сцената,

когато Фреди Меркюри, видимо развълнуван, запява

„Та-ваш-и-зел-ви-зет-арош-вира-гом-вираа-гом…“ Пееше

Фреди и целият стадион пееше с него. Знаела ли тя

защо пеят с него? Защото песента ги изразявала напълно.

Как веднага си личало, че е унгарска! Ето, това бил в

най-прост вид духът на унгарската музика. Усещала ли

тя как песента започва толкова мажорно и толкова семпло

– редуване на до-мажор и сол-мажор. И когато наймалко

очакваш – те захвърляла в ла-минор и ре-минор,

през ми-мажор. Това било най-простата конструкция

на всички времена. Унгарската музика била каскада от

мажорно-минорни преходи, това щяла да го усети, когато

започнели с Ференц Лист. Знаела ли тя между другото,

че когато това гениално унгарско дете свирило на

първия си концерт във Виена на единайсетгодишна възраст,

самият Бетовен отишъл до пианото и го целунал

по челото. Имало гравюра с тази велика сцена. Страшно

нещо били унгарците. Най-страшен бил Ференц Лист

естествено. Първо щели да минат през него, после през

Бела Барток, а междувременно щели да изгледат всички

филми на Ищван Сабо и на Марта Месарош, ако ги има

в кварталната видеотека. Рубикон бил преминат, трябвало

да се поунгарчат.

146


Съчинение по картинка

Сени му се радваше като на малко дете, хващаше се,

че се чуди откъде това дете знае толкова много и за музиката,

и за всичко. Гледаше го като майка, макар той да

бе само с няколко години по-малък от баща ѝ. В такива

моменти се сещаше за голямата му тъга. Веднъж, пийнал,

ѝ се оплака как с толкова музика в главата и в ръцете

не бил съчинил нищо свое. Нещо малко, но само негово.

Боляло го за пропадналото му желание да напише

за рождения ден на сина си от първия брак някаква хубава

музикална пиеса, както бил направил Шостакович.

Никога повече не спомена за това, но сегашните му унгарски

вълнения неволно ѝ го напомняха. Въодушевлението

му обаче я откъсваше от тези мисли, завихряше я,

приобщаваше я, вкарваше я вътре в музиката с цялата ѝ

неподготвеност и примитивност.

Не му се сърдеше, задето забравя, че тя е пълен профан,

че не знае какво е легато, нито престо, нито квинта

и септима, нито бемоли и диези. Забравяше той за всичко,

махаше с ръце като диригент, да слушала как тоя ласан

излизал като изпод земята и как след това фриското

го отричало, но как накрая заедно танцували чардаш.

Сени не знаеше какво е ласан и какво е фриско, за първи

път чуваше тия думи. Но не смееше да попита – толкова

бе хубаво, че не ѝ се искаше да го прекъсва. Той обаче

усещаше по очите ѝ и обясняваше, че ласан се наричала

първата, бавната част на всяка рапсодия, а фриско

– бързата, втора част, в която унгарският характер на

музиката лъсвал в целия си блясък. Виждала ли, усещала

ли тя типичното, едва доловимото забавяне в началото

на такта, където било и ударението. Повечето от рапсодиите

били построени върху някакъв унгарски ритуал,

вербункош ли беше, какво ли беше, тя не можа да

147


Имена под снега

запомни. Аа, и върху орнаментиката на унгарския градски

фолклор естествено. Цяла книга имал Лист за музиката

на унгарските цигани. Имал книга и за Шопен, бил

транскрибирал за пиано всички симфонии на Бетовен,

на своя приятел Берлиоз и на кого ли още не. А колко

бил помагал на Вагнер, от писмата им личало, че направо

се обичат! И как Вагнер после се оженил за единственото

оцеляло от трите деца на Лист. Как великият унгарец,

който дори не знаел унгарски, се срещнал и с Паганини

и си дал сметка, че съвършената техника все още

не е всичко и че той, Лист, имал по-голяма задача – да

реформира музиката през нейната същност, през поетическата

ѝ природа.

И все такива разни неща ѝ обясняваше. Малко от

тях ѝ бяха ясни, но Сени се проникваше с разбиране.

Като в някакво вълшебство. Не по-богата и не по-умна,

чувстваше се по-изпълнена. Изпълнена със самия

него, с Илия. Докато ѝ разказваше как Лист се вдъхновявал

от Данте, от Гьоте, как имал симфонични поеми,

написани след дългото им изучаване, после как правел

същото с Байрон, Ламартин, Юго и с още колко големи

фигури на деветнайсети век, Сени имаше чувството че

той ѝ разказва собствения си живот. Онзи живот, който

не бе успял да живее, но през цялото време го беше

сънувал. Значи истинския, истинския си живот изливаше

той пред нея! И тя го слушаше дълбоко и записваше

всичко върху малките страници на сърцето си. Накрая

Илия падаше изцеден на стола, за да започне на другата

вечер пак.

Сени съзнаваше, че всичко това се прави за нея, че целият

спектакъл е предназначен да ѝ напълни не главата,

148


Съчинение по картинка

а сърцето, да разсее всичките ѝ съмнения, че решението

да заминат за Будапеща не е грешно и тя не трябва

да има никакви страхове. Нямаше как да бъде сигурна

дали и в него нямаше някаква боязън. Боеше ли се той,

че ще заведе на непознато и далечно място една жена,

която досега просто бе живяла спокойно и уютно с него

една-две години. А на този рязък завой в живота ѝ може

да изпаднат важни неща от багажа ѝ… Илия все пак не

беше единственото нещо в нейния свят. Нали Сени имаше

и свой собствен живот! Ето, семейството ѝ вече три

години беше в Турция и още не е виждала майка си, която

толкова много обичаше. Но и на баща си искаше да

прости, и от него прошка да поиска за всичко. Да види

двете си братлета… Сени се хвана, че това са нейни мисли,

не негови, но много ѝ се искаше да бъдат и негови.

И те бяха, сигурна беше, макар той да я пазеше постоянно

от пропадания и всячески се мъчеше да ѝ вдъхне едно-единствено

нещо – сигурност. Всичко останало щяло

да се намести.

А каква радост беше за десетия рожден ден на Мартин!

Тя вече няколко години рисуваше върху разни стари

шишета с акрилни бои съвсем наивни, но много живи

неща – зимни дървета с черни клони върху белия сняг

наоколо, весели килнати детски къщички, бледи есенни

цветя и невинни кораби с вълни под тях. Явно добре

бе запомнила детето в себе си. Купуваше от антикварни

магазини не само стъкларии с интересни форми, но

и стари безвкусни кутии за бижута, все евтинии. Шкуреше

ги и ги рисуваше. Една българка работеше в сувенирно

магазинче в безистен на „Ракоци“ и там ги продаваше.

Жените ги харесвали, че и мъже ги вземали за

149


Имена под снега

подаръци. Илия се радваше и се смееше искрено – освен

поет тя била и художник. И вместо да сваля стари тапети,

както с онази бояджийска фирма в началото, сега

била творец!

За рождения ден на детето нарисува истинска рисунка

на картон, с пастели. Искаше картината да бъде върху

детско стихотворение, и се спря на „Зимен сън“. За житното

зрънце, дето лежи под снежните виелици в земята

и сънува лятото. Мартин много го харесваше и го знаеше

наизуст. Раздели тя листа на две, отгоре направи зимна

привечерна вихрушка, сива и мрачна, а отдолу едно

голямо житно зърно, легнало, със затворени очи, усмихнато

насън, и около него – цветя, пчели, пеперуди и един

житен клас като издължено слънце. Показа го на Илия

и той се захласна. Каза, че и той ще направи нещо, но не

по стихотворението, а по нейната рисунка. Затвори се в

стаята с пианото и излезе чак вечерта, преди тримата да

се наредят край тортата. Дадоха подаръците на момчето.

Тя – листа с рисунката, Илия – малка нотна тетрадка, на

която пишеше „Зимен сън. По картинката на мама. На

Марти, за десетия му рожден ден“.

Не изчака момчето да разгледа нотите, взе съсредоточено

тетрадката от ръцете му, седна на пианото, погледна

към тях двамата и едва когато спря да ги вижда,

засвири. Още от първите акорди Сени чу зимния вятър,

бавен, като халище, после измръзнали снежинки започнаха

да падат върху ледена коричка, звънтяха, просветваха

в плътния здрач, докато клавиатурата ги отнесе.

Като в Петата рапсодия на Лист, си помисли Сени, онази,

различната от всички останали, самотната, любимата

на Илия. Звуците идеха насам някъде от далеч, но не се

150


Съчинение по картинка

усилваха и тя са чудеше защо. Когато пиесата слезе под

земята, разбра. Тук вече звуците не бяха реални, от край

до край бяха измислени и невъзможни. Игриви, жълти,

червени и сини тонове, ярки до детски, всичко танцуваше

около една малка тема, около зрънцето, което сънуваше

лятото, в което него няма да го има, но житният

клас щеше да го помни и да го умножи. Имаше много

тъга и много надежда в тази музика, притичваха от време

навреме български и ориенталски трели, отдръпваха

се внимателно, за да не се натрапват. Всичко бе нелогично,

музикалните линии се преплитаха, излизаха напред

като танцьори на ръченица, редуваха се карнавално и

потропваха с крак. Жужаха пчели, птичи позивни за радост

се носеха от десния край на клавиатурата, басите от

левия край ги окуражаваха. Периодично музиката минаваше

през някакви особени акорди, септими ли бяха,

какво ли бяха, Сени не знаеше. Но разбираше, че бяха

различни от другите, държаха ги на разстояние и внасяха

някаква сложност и нееднозначност в съня. Накрая

всичко се събра в някакво събуждане, нито зимно, нито

лятно, без никаква сигурност, но и без никакви страхове.

Нямаше зима и нямаше лято, нямаше нощ и нямаше

ден. Имаше само човек и този човек бе още дете. Сени

имаше чувството, че се е домогнала до някаква истина,

която никога няма да може да формулира. В тишината

след финала Мартин изтича до пианото и без да каже

нито дума, залепи тъмната си буза до бузата на Илия и

се притисна до него с цялата си детска обич.

Четири години бяха минали оттогава и сега, когато

мостът „Ержебет“ остана далеч назад бял и изящен, изтегнат

без нито една колона над голямата река, Сени си

151


Имена под снега

даде сметка колко бързо лети времето. Учудваше се, че

целия си живот можеш да преживееш за няколко автобусни

спирки. Вярно, беден бе животът ѝ, без кой знае

какви събития. Ама нали повечето хора така живеят и

в Русе, и в Будапеща. Светът е голям, но животът е прибран.

Ето, Илия ходеше на часове, даваше частни уроци

вкъщи, тя рисуваше върху стари шишета и кутии и ги

продаваше, Мартин ходеше на училище и свиреше, а те

с Илия му бяха майка и баща. Преди няколко години идваха

нейните родители от Турция на гости. Здрави бяха

и братята ѝ. Какво да иска повече. Ех, да можеше Ани да

е жива, да ѝ се похвали с малките си радости, както ѝ се

бе случило няколко пъти насън…

Слезе на тяхната спирка и забърза към къщи. Нямаше

търпение да узнае дали днес Мартин е успял на приемния

изпит в Музикалната гимназия. Дано да са го приели,

много труд хвърлиха с Илия. Ама и да не са – здраве

да е, животът е пред него.

Входната врата не беше заключена и тя се учуди на

пълната тишина. Надникна в дневната и видя двете си

любими същества мълчаливо ухилени до уши, препасани

с нейни домакински престилки, обърнати наопаки.

Илия точеше бръснач, Мартин изтръскваше бяла кърпа

и двамата запяха с ла-ла-ла Унгарския танц номер пет на

Брамс. Сени седна на стола и не попита нищо, защото не

искаше да се разреве по женски. Явно всичко в гимназията

бе минало както трябва.

Както беше седнала, някаква сила я дръпна нанякъде,

по всяка вероятност нагоре, но тя трябваше бързо

да се върне и да остане тук, защото Мартин ѝ разказваше

как първо го изслушали върху Шопен, а после го

152


Съчинение по картинка

попитали може ли да изкара нещо, което комисията не

била чувала. И той изсвирил „Зимен сън“. Попитали го

какво е това, той отвърнал, че е съчинение на баща му по

картинка на майка му, и ония зяпнали. Мартин показваше

как именно били зяпнали, и се заливаше от чист

момчешки смях. Господи, колко объл е този живот, си

каза Сени сред някаква топла и лека мъгла и прегърна

двамата си велики диктатори. Бе готова да тръгне след

тях, накъдето ѝ кажат. Знаят ли впрочем къде точно се

намира Патагония?

153

More magazines by this user
Similar magazines