Emanuel Ikonomov: СРЕЩА (Rendez-vous)

transportpress

Разкази

Емануел Икономов

СРЕЩА

Финална версия

на 24.1.2021

Разкази

2021


Емануел Икономов

СРЕЩА

© Емануел Икономов, автор, 2021


От автора

Скъпи читатели,

Пред вас е финалната версия на сборника с разкази

"СРЕЩА". Предполагам, че мнозина са проследили

тази книга в творческия процес на нейното създаване

с добавяне на нови текстове.

Още през първия ден от пускането й тук в работен

вариант книгата привлече вниманието на над 500 от

вас. Признавам, че не бях очаквал такъв радушен

прием.

Ще се радвам и ще съм ви благодарен за обратна

връзка с вашите впечатления, бележки, препоръки.

Най-бързите от вас вече го направиха по имейл или

във Вайбър, за което съм ви дълбоко признателен.

Моля пишете ми на адрес:

emanuel.ikonomov@btp.bg

Изпратите ми ваш имейл, за да ви информирам,

когато книгата излезе като печатно издание.

Благодаря на всички!

Емануел Икономов


Емануел Икономов

СРЕЩА

СЪДЪРЖАНИЕ

СРЕЩА

НЮАНСИТЕ НА ДЪГАТА

ИСТОРИЯ НА ЗЕМНИТЕ РЕЛИГИИ

ПЪРВИ КОНТАКТ

ДА УЛОВИШ МИГА

СВЕТЪТ НА ОРАКУЛА

РОЖДЕН ДЕН

ПРОДАЖБАТА

КОНЦЕРТЪТ

КАК ДА РАЗПОЗНАЕШ ИЗВЪНЗЕМЕН

ОБЯВА

ТЕСТ

С НОЖ В ГЪРБА

СРЕДНОЩНИ ГОСТИ

ПЪРВИЯТ СНЯГ

ЗАКЛИНАНИЕ

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 1

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 2

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 3

ТОПКА ГНЯВ

НА ЛОВ ЗА СПОМЕНИ

РИТЪМЪТ НА ЖИВОТА

4


Емануел Икономов

СРЕЩА

ИНТЕРНЕТ НА НЕЩАТА

СЪКРОВИЩЕТО

ДА СТИСНЕМ РЪЦЕ

СЛЪНЧЕВОТО ЗАЙЧЕ

НРАВИ И ОБИЧАИ

ОГЛЕДАЛОТО

СВОБОДА В ОКОВИ

СЯНКАТА

ТРИ МАЛКО ИЗВЕСТНИ РЕЦЕПТИ

МОДУС

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА

ВЕРОЯТНОСТИТЕ

ДИСТАНЦИОННИ УРОЦИ

ИМПРЕСИЯ

ДЯДО ПЕТКО

ИМАНЕ

ПОМНИ ЧОВЕКА С ДОБРО

РАЗЛИЧНАТА ЗЕМЯ

СТЕНАТА

СТЕЛТ

ИГРА С ПАМЕТТА

НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО

ПЪРВА СРЕЩА

5


Емануел Икономов

СРЕЩА

СРЕЩА

Разходката в неделя му бе станала навик. Разходка,

която Никола години наред бе пропускал. Не само

след смъртта на съпругата му или след като синът му

замина, а после не се върна. И преди не се бе

разхождал – ни в делник, ни в празник, все зает с

работа. Ала работата нямаше край.

Знаеше, че разходката е добре за здравето му. За

физическото на неговите години. Но най-вече и за

психическото. Вместо да стои потиснат у дома, ето –

той се разхождаше всяка неделя в парка. Хубаво, би

казал някой. Ако от всички паркове не бе избрал

именно този, гробищния.

Въпреки че вървеше на зиг-заг по малки и главни

алеи, маршрутът му обикновено бе един и същ.

Обичаше рутината. Така че когато зави наляво по

тясна сенчеста пътека, не се изненада да я види.

Напротив, дори очакваше да я срещне пак. От около

три месеца жената бе редовен гост тук като него. Сега

тя бе приклекнала и разчистваше изсъхнали цветя

пред надгробната плоча.

Суха кашлица, спомен от последния грип, разтърси

приближилия се Никола. Жената се стресна, изправи

се и направи крачка встрани. Обърна се и неволно

бутна високия буркан с пресни цветя, оставен на

6


Емануел Икономов

СРЕЩА

земята. Водата от него се изля и бързо попи в сухата

почва.

– Съжалявам! – рече той.

Пристъпи и взе буркана, като внимателно

придържаше цветята. Когато вдигна очи, видя лицето

й. Досега го беше мярнал само веднъж, преди

седмици, разплакано. Обикновено я виждаше само в

гръб, защото погледът й бе неизменно прикован в

гроба. Красиви и тъжни черти, с кестенява къдрица,

измъкнала се изпод шапката върху челото й. Забеляза

леки бръчки край устните и около тъмнозелените очи,

които този път бяха сухи. Не бе сигурен за възрастта

й, никога не я отгатваше у жените. Би казал, че може

да е на четирийсет, или на петдесет.

– Ще ви налея нова, през два блока има чешма –

предложи Никола.

Без да чака отговор, той отнесе буркана със себе си.

След минути се върна и я завари да стои на същото

място, сякаш не бе помръднала.

– Още веднъж много се извинявам...

– Няма за какво! – отвърна тя и взе буркана от

ръцете му.

Той отстъпи назад, но не си тръгна. Остана на

пътеката, докато тя с любов положи цветята на гроба.

На плочата, както на повечето в парка, бяха изписани

няколко имена, но по датите Никола веднага разбра

кого жали тя. Соня, на двайсет и две, починала преди

почти три месеца.

7


Емануел Икономов

СРЕЩА

Жената се прекръсти и изпрати въздушна целувка.

После вдигна чантата си от земята, обърна се и го

погледна право в очите.

– Моите съболезнования – каза смутено Никола,

като се чудеше дали да я покани на кафе.

– Искате ли чай? – попита направо тя. – Нося

термос, отсреща има пейка.

Той просто я последва.

– При хубаво време като днес оттук мога да гледам

гроба – допълни жената, а после протегна ръка: –

Росица.

– Никола – представи се той.

Докато пиеха топъл билков чай в слънчевото, ало

все още хладно мартенско утро, всеки сподели скръбта

си. Соня починала по неизяснени причини според

майка й, въпреки написаното в епикризата. Станало на

операционната маса при отстраняване на апандисит.

Седмица преди Коледа. Росица поискала разследване,

но какво могла да направи? Сама жена, без контакти в

медицинските среди, без протекции на високо ниво.

Кирил, синът на Никола, починал преди вече шест

месеца при автомобилна катастрофа във Франция.

Погребан бил там по настояване на приятелката му –

потенциалната бъдеща снаха, с която бащата се

запознал по този тъжен повод.

– А тогава защо идвате на тези гробища? – попита

го Росица.

– Тук е погребана жена ми – отвърна той. – Почина

при раждане преди двайсет години.

– Съжалявам, не исках...

8


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Няма нищо, нормално е да се чуе от хора, които

идват тук.

– Такива хора сигурно не сме най-приятната

компания.

– Да, всеки живее с болката си. Но сме живи. За

добро или...

– Щом сме живи, значи е за добро! – отсече тя.

Какво означаваше този отговор, който го изненада с

внезапната си позитивност?

– Ако нямате нищо против, можем да се видим – на

кафе или чай – не само тук – осмели се да предложи

той.

Росица мълчаливо кимна.

Никола и Росица се видяха още няколко пъти – на

кафе някъде из центъра, както и на обичайното място

в гробищния парк. Говореха дали да не отидат на

разходка и в планината, когато времето е вече потопло

и сухо.

След което на позвъняванията на Никола изведнъж

Росица започна да отговаря с "може би не сега",

"съжалявам, но съм заета", "нямам време". Никола

недоумяваше на какво се дължеше такава промяна,

опитваше се да пресъздаде всичките им срещи, като се

опасяваше да не я е засегнал по някакъв начин.

Най-странното бе, че Росица престана да идва на

гроба на дъщеря си. Не беше нужно да я дебне дали

ще се появи – от седмици вече нямаше пресни цветя.

9


Емануел Икономов

СРЕЩА

Никола изчисти изсъхналите стари, но нови така и не

се появиха.

Един ден я видя да седи в кафене на улицата.

Приближи се, но тя не повдигна глава, забила поглед в

мобилния си телефон. Той попита свободно ли е

мястото на малката маса и Росица само кимна, после

върна очи към екрана. Не просто не го позна, сякаш не

го видя изобщо.

Поръча кафе и забеляза, че от нейното едва е

отпито. Седеше и я наблюдаваше, като знаеше, че при

такова вторачване като неговото една жена

обикновено би усетила погледа му. Но не и Росица. По

лицето й вече нямаше следа от скръб и сълзи, дори

бръчките изглежда се бяха постопили. Вместо тъга в

тъмнозелените й очи сега се забелязваше живот и

радост. Дори по устните й се прокрадваше усмивка от

време на време, докато тя пишеше и четеше на

телефона. На какво се дължеше цялото това

преобразяване, запита се той.

– Здрасти, Росица! – рече Никола. – Радвам се да те

видя.

В първия момент нямаше реакция. Чак след

секунди тя вдигна най-накрая поглед към него.

– О, здравей, Никола! – отвърна тя. – Не съм видяла

кога си дошъл.

Все едно имаха среща. Каквато тя му отказваше

напоследък.

– Изглеждаш много свежо.

– Така ли? – учуди се тя. Сигурно никой не й го

беше казвал.

10


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Как се чувстваш?

– Ами... поуспокоена. Донякъде.

– Личи ти – и после добави: – Отпочинала също,

предполагам.

– Не съм имала никакво време за почивка – учуди

се Росица. И като се замисли: – Дори не съм се

гримирала, толкова бързо излязох.

Което бе факт. Но освен грим на лицето й нямаше

вече онези сенки под очите. Нима можеше да не го е

забелязала? Не се ли беше виждала наскоро в

огледалото? Покрай грима изглежда бе забравила тази

сутрин и гребена – буйната й кестенява коса се

развяваше леко под полъха на ветрец. В един момент

Никола си бе помислил, че е срещнала някой друг.

Друг мъж. Ала сега вече бе сигурен, че едва ли

случаят е такъв. Не му хрумваше обаче разумно

обяснение на какво се дължеше промяната у нея.

Съживена, но без да го забелязва, някак си

разхубавена, очевидно без да полага усилия.

Насреща Росица уж го гледаше, а вниманието й

сякаш бе другаде. Въртеше нервно телефона в ръцете

си, като бегло му хвърляше око от време на време.

Чакаше повикване или тя искаше да се обади?

Апаратът мълчеше.

– Ако те притеснявам, няма проблем, ще си тръгна

– предложи Никола.

Очите й фокусираха и тя сякаш излезе от транс.

– Не, не! – възпря го. – Отдавна исках да ти се

обадя.

Мълчание. Той не отговори. След малко тя добави:

11


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Да споделя нещо с теб. Нещо важно. За мен... А

може би и за теб.

Никола се опасяваше, че ако каже дума, ще

прекъсне мисълта й, желанието й, откровението й.

Търпеливо я изчака.

– Знаеш ли – поде пак Росица, – влязох в профила

на Соня в социалните мрежи. Реших да потърся какво

има в тях за нея, затова се регистрирах и аз.

По-рано бяха установили, че и двамата не ползват

социални мрежи и не разбират защо младите висят по

цял ден в тях, нито защо споделят там, а не на живо с

близките си. Родителите може би не влизаха в кръга на

тези близки, с които съвременните млади споделят

живота си.

– И открих... открих, че профилът й не е мъртъв!

Никола посегна към чашата кафе, която досега не

бе докоснал, и отпи. Кафето бе изстинало, но това не

му направи впечатление.

– Как така не е мъртъв? – запита той. – Имаш

предвид, че не е изтрит. Че информацията в него е все

още налична и достъпна.

– Не мога да ти обясня – сви рамене тя. – Трябва

сам да видиш и ще разбереш.

– Какво да видя?

– Потърси сина си! – рече Росица, като стана.

Машинално взе чантата си в ръка, докато в другата

продължаваше да стиска телефона си като безценно

съкровище.

12


Емануел Икономов

СРЕЩА

Профилите им не са мъртви! И това не бе всичко,

както установи Никола.

С нежелание се регистрира и потърси профила на

сина си. Намери го лесно. Известно време се

подвоуми, преди да започне да го разглежда.

Росица явно не му бе казала всичко. Профилът на

Кирил не само не бе мъртъв, но по всичко

изглеждаше, че бе активен. Активен в момента, девет

месеца след смъртта му. В него имаше снимки,

публикации, споделяния. Подписани от Кирил.

Не можеше да бъде! Никола внимателно проследи

датите. Нямаше грешка, през деветте месеца от

момента на катастрофата синът му продължаваше

сякаш да е жив, ако се съдеше по това, което той

виждаше и можеше да прочете. Познаваше леко

закачливия или понякога доста хаплив език на Кирил.

Би се заклел, че написаното е от него. Само че нямаше

как да е от него! Момчето му бе мъртво и погребано,

на което той бе свидетел.

Затвори компютъра и се замисли.

Сега вече си обясняваше отчуждеността на Росица.

Тя прекарваше времето с дъщеря си. Изглежда

използваше всяка минута, която можеше да отдели, за

да се потопи в социалните мрежи. Сега тя бе

пристрастена и зависима като младите, на които те

преди се присмиваха, без да ги разбират. В кафенето

онзи ден тя навярно бе в компанията на Соня, когато

той я бе прекъснал. Бе в странен контакт с дъщеря си

от друг свят, докато тялото на Росица продължаваше

да седи на масичката под чадъра. И без да знае това,

13


Емануел Икономов

СРЕЩА

без да подозира такава възможност, той я бе засегнал,

когато тя най-накрая се осмели да сподели.

Никола реши да си легне, но мислите за Росица,

дъщеря й, неговия син Кирил не го оставяха на мира.

В някакъв момент сигурно бе задрямал. Но още

призори се събуди и отиде пред компютъра.

Влезе в профила на Кирил и отправи покана за

приятелство.

Поканата му бе приета мигновено. На екрана се

появи снимка на сина му – непроменен за тази близо

година, усмихнат, лъчезарен.

– Здравей, тате! Откога чакам да се появиш тук.

© 20190331 СЪДЪРЖАНИЕ

14


Емануел Икономов

СРЕЩА

НЮАНСИТЕ НА ДЪГАТА

Когато се събуди, видя дъгата. Загледа се в нея –

стори му се съвършена. Днес редът на цветовете й не

бе променен, нито имаше ивици, заменени с вариации

на сивото. Заслужаваше си да я нарисува. На

триножника имаше недокоснат лист, четките и боите

го чакаха. Трябваше само да стане...

Дъгата се бе превърнала сякаш в пулс на живота му

през изминалите шейсет дни. Първите дни минаха

неусетно, пълни с енергия от сияйната дъга. Отначало

не й обръщаше особено внимание, просто й се

радваше, че бе там. Когато погледнеше през

прозореца, тя се извисяваше като ореол над хребета на

хоризонта – независимо дали планината бе потънала в

мъгла или бе ярко огряна от слънцето.

Така и нямаше да си даде сметка за връзката на

дъгата със случващото се в живота, ако на двайсет и

седмия ден не бе забелязал странна промяна в

цветовете й. Именно този ден го накара да се замисли

и да възстанови в съзнанието си всичко от първия ден,

когато бе видял дъгата. Да номерира дните и да

свърже събитията през тях с нюансите на цветовете.

Този ден му се стори, както първоначално си

помисли, че ивиците на оранжевото и на виолетовото

бяха по-ярки и като че ли по-широки от обичайното, а

лентата на червеното бе по-бледа и по-тясна. Това

15


Емануел Икономов

СРЕЩА

наблюдение щеше навярно да потъне в забрава както

обикновено, ако същия ден не се бе случило друго

събитие. Трагедия, която да изостри сетивата му и да

запечата в съзнанието му и най-малките подробности,

да го накара да потърси смисъл и придаде значение на

всеки един факт, да открие и анализира връзките

между тях.

Вечерта на двайсет и седмия ден научи, че

родителите му са загинали в автомобилна катастрофа.

Умът му свърза случилото се с цветен код – бледо

червено, ярко оранжево, ярко виолетово. Искаше да

запомни този код, трябваше да го сравни с други.

Нахвърли на голям лист скица на планината и я

размножи петдесет пъти. След което всяка сутрин

първата му работа бе да рисува дъгата на деня.

Когато два дена по-късно погледна през прозореца,

установи, че цветовете бяха разменени. По-точно

местата им. Оранжевото бе изплувало най-отгоре, а

пулсиращото виолетово се бе залепило от другата

страна на червеното. На улицата се виждаха тълпи,

понесли се като пълноводни реки към центъра на

града, а тук-там сред тях се белееха плакати досущ

като пяна по гребена на вълните.

Тогава свърза виолетовото с мъка и разруха като

при смъртта на родителите му, а оранжевото – с

опасност. Спомни си шестнайсетия ден с

доминиращото над останалите цветове оранжево –

денят, в който светът се разклати застрашително и

опустошително.

16


Емануел Икономов

СРЕЩА

Продължи да търси проявата на знаци. В

съзнанието му светна жълтото на огъня, което свърза с

определени дни от изминалите. На седмия, на

четиринайсетия, на двайсет и петия бе забелязал

златисти ивици в жълтото – сега си даде сметка, че са

били символ на радост и надежда.

Знаци идваха не само от миналото, а и с всеки

изминал ден. На трийсет и петия доминираше отново

светлосиньото. Тогава започна нова работа.

Припомни си двайсет и първия ден, когато

светлосиньото отново се открояваше сред останалите.

Първоначално свързваше спомена за този ден с

редиците от хора, изкарани не по своя воля на

площада. Каза си: "Голямо чудо! Ще го преживея."

Наоколо имаше немалко негови познати, колеги,

приятели. Реши да разведри мрачната обстановка с

разговори и без някаква особена цел спомена за

дъгата, която той виждаше всеки ден. За негово

учудване срещна пълно недоумение, учудване,

подигравка, дори враждебност. Опита се да обясни, но

нямаше смисъл. Не искаха да го чуят, камо ли

разберат.

По-късно си даде сметка, че просто бе искал да

вдъхне спокойствие и надежда. Под светлосиньото на

дъгата и чистото небе. Ала бе разбрал, че другите не

виждат дъгата като него.

Разочарованието го накара да замине. Надалеч.

Отвъд дъгата, ако можеше. Много добре съзнаваше, че

няма да успее да мине под дъгата, но това не пречи да

върви към нея. Казваше си, че винаги се струва да

17


Емануел Икономов

СРЕЩА

опита. Дъгата, естествено, оставаше все така

недостижима в далечината.

Четири дни по-късно се върна. През прозореца

дъгата продължаваше да обгръща с нежност

планината на хоризонта.

Трийсет и петият и трийсет и шестият ден минаха

под добре познатия стар код бледо червено, ярко

оранжево, ярко виолетово. Под проклятието да

живееш в интересни времена.

След което дни наред усещаше все повече и повече

стабилност, мъдрост, вдъхновение, докато дъгата бе

под влиянието на синьото. Сред тях отново забеляза –

на четирийсет и първия – златисти ивици в жълтото. И

кулминацията дойде на четирийсет и четвъртия,

когато червеното изглежда бе решило да вземе

надмощие над синьото, но в крайна сметка двата цвята

постигнаха баланс и продължиха дружно така още

няколко дни.

За никого не бе тайна, че червеното означава любов

и страст. Два-три пъти червеното бе припламвало порано

– в дъгата и в живота му, но за съвсем кратко. И

бързо се бе успокоявало. Далеч повече бяха

моментите, в които червеното бе по-скоро бледо.

Не само срещна девойка, с която изпитваха взаимно

привличане и любов. Радост и спокойствие, когато

бяха заедно и се допълваха. Най-вълнуващото бе, че

също като него тя виждаше дъгата.

Не след дълго интересните времена за съжаление се

върнаха с пълна сила. От четирийсет и деветия ден

дъгата започна да се появява с изкривени цветове,

18


Емануел Икономов

СРЕЩА

ивиците й се прескачаха една друга, бледо и ярко ту се

надпреварваха, ту се стопяваха до оттенък на сиво.

Хората се лутаха, пометени от събитията,

неразбиращи, не виждащи причина. Не забелязващи

дъгата.

Познаването на знаците в играта на цветовете не

беше от особена помощ и значение. Това, което найвече

им помагаше да преживеят, бе постоянството на

зеленото в дъгата. Без здравето всякаква борба за

оцеляване се обезсмисляше. И те се съсредоточаваха

върху него, като се опитваха да изхвърлят поне за

момент от съзнанието си мислите за превратностите в

живота, хванат в капана на един сляп за красотата и

доброто свят. Реалност, която за разлика от дъгата бе

съвсем осезаема за всички. А светът наоколо ставаше

все по-сив и безнадежден.

Докато на шейсетия ден не видяха, че дъгата бе

изтъкана от ивици с различни нюанси само на един

цвят – на сивото. Забелязаха, че улиците бяха странно

пусти. Не посмяха да излязат навън през целия ден.

Легнаха си, затвориха очи и си представиха дъгата.

Такава, каквото с радост я бяха виждали и помнеха,

такава, каквото искаха да бъде винаги.

Той стана от леглото и се приближи до триножника.

С периферното си зрение видя през прозореца, че над

тъмносивия масив над планината днес нямаше дъга.

Светлосиньото небе бе като празен лист, неопетнено

дори от облаче. Навън нямаше дъга, но накъдето и да

се обърнеше, той я виждаше пред себе си –

съвършената дъга. Червено, оранжево, жълто, зелено,

19


Емануел Икономов

СРЕЩА

светлосиньо, синьо и виолетово в перфектен баланс и

покой.

Затвори очи. Дъгата не изчезна. Продължаваше да

се извисява пред него, ала не над хоризонта, а сякаш

на метър разстояние. Помисли си, че ако протегне

ръка, ще я стигне. Осъзна обаче, че не биваше да го

прави. Без да знае защо, си даваше сметка, че тя

трябваше да остане перфектна, недокосната от хората,

уловена в магическо равновесие.

Но можеше, разбира се, да я нарисува. Да вложи

всичко от себе си, за да я пресъздаде такава, каквато я

виждаше. Съвършена. И не трябваше да го отлага.

Започна да рисува така, както бе още по пижама.

Дъгата на шейсет и първия ден.

Потънал в свещения акт на творчеството, той не

чуваше хората навън, чиито гласове ставаха все повисоки

и по-високи, докато възклицаваха:

– Вижте каква голяма и ярка дъга се появи над

планината!

© 202008226 СЪДЪРЖАНИЕ

20


Емануел Икономов

СРЕЩА

ИСТОРИЯ

НА ЗЕМНИТЕ РЕЛИГИИ

Земята беше интересна находка. Макар

наследството на местната цивилизация да тънеше във

всеобща разруха, както може да се очаква от всичко,

оставено на произвола на времето, не бяха малко

свидетелствата, оставени от нея. На откривателите на

планетата не отне особено време и усилия да разчетат

многобройните и разнообразни записи.

С писмените се оказа по-сложно, защото бяха

кодирани сякаш по региони, докато картинните –

статични и динамични – се отвориха веднага след

намиране на простия ключ за разчитане. Освен това

много графични изображения се виждаха къде ли не из

лабиринтите на градовете на открито и закрито.

Част от гостите на Земята си тръгнаха, след като

атракцията на новото поотмина. Някои от тях обаче не

задоволиха тъй бързо любопитството си и решиха да

останат по-дълго. Скитниците между звездите нямаха

навик да се заселват на всяка планета, годна за живот.

Те бяха по-скоро наблюдатели, събиращи знания от

дебрите на вселената.

Новодошлите на Земята бяха изследователи по

природа, а на тази планета откриха много за

научаване. Колкото по-странно изглеждаше това, с

21


Емануел Икономов

СРЕЩА

което се срещаха, толкова по-привлекателно бе за тях.

Като учени те бяха неуморни и неутолими, както

всеобхватни, така и задълбочени. Колонията им,

живееща на космическите кораби, с които бяха

пристигнали, покриваше с работата си цялата планета.

Сред областите на науката и изкуството се появиха

нови, диктувани от находките на Земята. Една от тях

се занимаваше с така наречената религия, непозната

дотогава на изследователите. А на тази планета

религиите и вярванията представляваха сякаш

неизчерпаемо богатство.

Гостите научиха, че вярванията на разумните

жители на планетата, създали донякъде развита

цивилизация, са ги съпътствали още от ранното им

развитие. По-късно част от тези вярвания се

превръщат в религии, които ги управляват не помалко

успешно от другите им водачи и властници.

Най-странното, което изследователите установиха, бе

обаче липсата на каквито и да е следи, факти или

други свидетелства за съществуването на божествата,

около които се формират въпросните вярвания и

религии.

В много случаи божествата, в които вярват

жителите в различни региони, се коренят в

представители на местния животински свят и

придобиват техни образи и характеристики. За поголям

ефект на внушението често им се приписват

преувеличени качества и магически сили, както и се

играе с мутации или кръстосване на видовете: повече

глави или крайници, както и същества с тела,

22


Емануел Икономов

СРЕЩА

съставени от части на различни животни. Защото

изглежда основната цел на тези вярвания и още повече

на създадените на тяхна база религии е

предизвикването на страхопочитание.

Както откриха изследователите, основен принцип в

управлението на хората – наименованието, с което се

самоопределят разумните жители на Земята – е

именно страхът. Чувство, непознато дотогава на

звездните пътешественици, чието разгадаване те

сметнаха за голямо научно постижение. Сериозни

разработки както в рамките, така и извън сферата на

религиите се заеха да проучат и дефинират

характеристиките на страха и начините на неговата

употреба в живота на хората и най-вече в тяхното

управление.

Откритието на страха се оказа от ключово значение

за разбирането на местната цивилизация и промени

много аспекти в научните изследвания. Според

мнозина страхът е универсален инструмент. Оръжие, с

което са спечелени войни, каквито местните жители са

водели почти непрестанно по време на

съществуването си. Политически похват в

управлението, често замаскиран и като икономически.

И най-вече религиозен за подчиняване на населението.

Въз основа на източниците става ясно, че религия и

политика в много случаи вървят заедно, с превес ту на

едната, ту на другата на различни места и по различно

време.

Интересно наблюдение изуми гостите на планетата.

Ако в началото във вярванията на хората преобладава

23


Емануел Икономов

СРЕЩА

техният страх от други животни и природни явления,

то постепенно в религиите се налага друг образ, който

предизвиква най-голямо страхопочитание. Местните

жители създават представата за бог, който е по техен

собствен образ и подобие. Бог, за когото не са

намерени обективни свидетелства нито от

изследователите, нито изглежда от самите хора, ако се

съди на базата на оставените от тях записи.

Сформирането на религии около бог, който е човек

или човекоподобен, води до заключението, че хората

се страхуват най-много от себеподобните си и може би

дори от самите себе си.

Страхът на човек от човека не бе нещо

неразбираемо за изследователите. В анализите им за

престъпленията, извършвани от хората – друга

странна характеристика на жителите на Земята,

заинтригувала звездните посланици, – се открояваха

две основни насоки: престъпления най-общо казано

срещу планетата, изглежда смятани за ненаказуеми, и

престъпления в частност срещу хората, чиято

наказуемост се оказва доста относителна и

избирателна. Всеки жител е потенциална жертва на

престъпление, извършвано от друг човек, но изглежда

страхът от това не е толкова голям в сравнение със

страха от наказание (което е един друг вид

престъпление) от страна на човека, наречен бог.

Гневът на бога всява страх, макар този бог да е далече,

недостижим, недоказан, че съществува.

Този бог е едновременно милостив и безпощаден.

Също като самите хора на Земята. Човек често

24


Емануел Икономов

СРЕЩА

приписва на природата божествени актове на такава

милост или безпощадност – в случаите, когато той

самият не е техният извършител или не иска да се

знае, че именно той е извършителят. Страхът на човек

от човека постепенно става по-голям от този към

природните стихии, защото те са непредвидими и

неконтролируеми, докато за разлика от тях човек

действа целенасочено и с умисъл. И скоро човек става

способен да предизвика гнева на природата, за да

изрази своя гняв, приписван на бог.

В последната фаза от развитието на местната

цивилизация изследователите наблюдават особено

динамично развитие в областта на религията.

Първоначално напредъкът на науката води до

изоставяне на религиите или най-малкото до

отслабване и изместване на водещата им роля.

Намират се нови източници на страх – например от

самите научни постижения. От друга страна започва

търсене на практическо решение по въпроса за

съществуването на бог. Ако той остава недостижим за

хората по какъвто и да е осезаем начин, се изследва

възможността за неговото потенциално пресъздаване в

машина.

И тогава бог се появява изведнъж и започва да се

проявява на Земята. Звездните гости се натъкват на

огромна информация по случая и щателно описание на

проявленията. В много кратки срокове цивилизацията

на планетата става изцяло подвластна на този бог –

нещо, което никога преди това не се е случвало и е

било смятано по-рано за непостижимо.

25


Емануел Икономов

СРЕЩА

Поведението на хората коренно се променя. Ако в

миналото религията ги е събирала често на едно

място, сега новото поверие ги отдалечава един от друг.

Ако преди само различни религиозни обреди и

социално поведение са изисквали маскиране и

забулване, изведнъж носенето на маски става

повсеместно и както изглежда абсолютно

задължително.

Други три аспекта в развитието на тази нова

религия правят особено впечатление на

изследователите.

Първо, различните вярвания винаги са враждували

и воювали помежду си. Някои от тях стават

постепенно глобални в разпространението си, но

тъкмо в такива условия им се налага да съжителстват с

други. Докато новата религия завладява целия свят

много бързо и изглежда без никаква съпротива от

други религии.

Второ, при всички религии, хванали в капана си

дадена територия, има и такива индивиди, които не я

изповядват и които нерядко са преследвани, затваряни

или избивани. Изследователите установяват, че има

разлика между религия и вяра. Не е задължително тези

хора да са невярващи или отричащи бог, те просто

могат да не са съгласни с догмите на дадена

религиозна власт и не желаят да й се подчиняват

независимо от цената, която това може да им струва.

Новата религия обаче надминава всички в гоненията

си към инакомислещите и в безкомпромисния си опит

да ги подчини – на всяка цена.

26


Емануел Икономов

СРЕЩА

Трето, по принцип религията е съпроводена от

информационно затъмнение и строго упражняван

контрол на знанието. Исторически погледнато, почти

всички религии не дават отговор на много въпроси,

отказват достъп до информация, която би разкрила тъй

наречени тайнства, както и често не позволяват

изобщо задаването на въпроси по теми, смятани за

табу. В това отношение новото поверие е поограничаващо

от всички останали. Забранява се не

само задаване на въпроси, а дори и коментиране

различно от официалната информация или по-скоро

дезинформация, както успяват да разкрият учените,

дошли на Земята. А осмелилите се да нарушат това

ново всеобхватно табу биват изолирани от останалите

на информационно ниво, докато за това какво се

случва с тях на физическо трудно се намират данни в

записите.

Какъв е този нов бог, който всява такъв страх, че

засенчва всички останали? Въз основа на многобройни

източници изследователите обобщават следното:

Първо, този бог не е далеч и недостижим като

другите. Негови живи копия даже се вселяват в самите

хора и действията им могат да са съвсем осезателни.

Второ, този бог може да се характеризира и като

милостив, и като безпощаден. Както и при другите

божества, при него също не може да се определи

точно кога и по какви причини се проявява като

едното или другото. Някои хора умират от досега с

него, други оцеляват след срещата, а мнозина изобщо

не изживяват такова изпитание.

27


Емануел Икономов

СРЕЩА

Трето, този бог не е по образ и подобие на човек. И

ако за други божества се използват образите на големи

и могъщи животни, този е изваян като

микроорганизъм, наречен вирус. Дори да се приеме, че

теоретично другите богове са били най-малкото

колкото самия човек, ако не и по-големи от него,

новото божество е десет милиона пъти по-дребно от

него, на практика с размери наполовина на найситната

прашинка, която достъпните за обикновен

човек предпазни уреди или средства могат да уловят.

И като такова то се оказва всепроникващо в човешкия

организъм, в резултат на което може понякога да

причини болест с често фатален край.

Четвърто, произходът на този бог не е митичен като

на останалите в познатия на хората пантеон. Макар и

да не е създаден по образ и подобие на човек, той е

нещо, сътворено от хората. Замислен да бъде

всемогъщ и неконтролируем точно като бог.

Пето, макар не всички изследователи да споделят

това заключение, целта на този бог изглежда е

унищожаване на самото човечество. Независимо какви

са вярванията на хората – както единствено

достъпните според официалните записи, така и

предполагаемите на евентуално инакомислещи, това

твърдение е напълно правдоподобно на фона на

изследваната история на земната цивилизация и

нейните религии. Въпреки че не е стопроцентово

оправдано от фактите, защото са намерени

свидетелства, че много хора са умрели не от този бог

28


Емануел Икономов

СРЕЩА

вирус, а от други заболявания и не на последно място

от страх.

И заключението може да се приеме за вярно наймалкото

защото в крайна сметка тази цел е постигната.

© 20201225 СЪДЪРЖАНИЕ

29


Емануел Икономов

СРЕЩА

ПЪРВИ КОНТАКТ

Когато най-сетне видя кораба, сърцето му затуптя

ускорено. Не бе очаквал такава реакция. Мислеше, че

всичко му е все едно, че нищо на този свят не може да

го развълнува.

Корабът, разбира се, бе забелязан най-напред от

уредите на неговия собствен звездолет. Той обичаше

да гледа звездите през илюминатора, застанал прав в

тъмната си кабина. Знаеше, че така вижда само част от

тях – тези, които попадаха в тесния конус на

зрителното поле на неговия прозорец към космоса.

Можеше да се наслади на пълната гледка на всички

звезди и галактики, мъглявини и звездни купове,

случайни планети в близост или минаващи комети,

които го заобикаляха – видими и невидими за човешко

око, ако ги наблюдава на големия екран над

командния пулт. Но предпочиташе простия, както го

наричаше директен контакт с малкото от тях, светещи

достатъчно ярко пред очите му в посоката, в която

гледаше единственият илюминатор на звездолета.

Управляващата система на звездолета можеше да

не му съобщи за чуждия кораб. Не бе задължена да го

прави, би могла да реши, че не е нужно да го

информира. Той не бе командир на борда, а просто

пътник, който понякога бе инструктиран да извърши

проста операция в помощ на автоматиката. Дори

30


Емануел Икономов

СРЕЩА

корабът да бе различим за зрението му на фона на

безбройните звезди, той можеше да не го забележи

изобщо. Или най-малкото нямаше да разбере, че

вижда не просто звездно тяло, а изкуствен обект. И

щяха да се разминат, без той някога да разбере за тази

неочаквана и невероятна космическа среща. Но

чуждият кораб бе дал сигнал и управляващата система

неслучайно му го бе съобщила и показала на екрана.

И ето сега вече можеше да го види със собствените

си очи. Каква беше вероятността корабът да идва към

него тъкмо от тази част на звездосклона, към която

гледаше илюминаторът? Далеч по-голяма, като се

замисли, от вероятността да срещне из необятния

космос друг космически кораб. Това, което видя, бе

още една светла точка на фона на другите звезди, ала

сърцето му трепна.

Освен помощник от време на време на борда

пътникът имаше още една задача, за която знаеше, че

може никога да не се наложи да изпълни и за която

нямаше как да бъде подготвен предварително.

Задачата бе да осъществи първи контакт. Самото

понятие първи контакт не бе дефинирано много

прецизно, защото никой нямаше представа какво ще

срещне човек – чужд разум, следи от звездна

цивилизация или кой знае що. А заради

неизвестността на тези обстоятелства нямаше и как да

бъде подготвен за целта на тази задача.

Самотните пътници на звездолети, тръгнали от

Земята в различни посоки на вселената, не бяха

специални пратеници с такава цел. Те не бяха и

31


Емануел Икономов

СРЕЩА

специалисти, заели след подбор място на борда.

Земята нямаше ресурси за подобна целенасочена

програма. А и хората може би не бяха готови да се

обрекат на евентуално безплодно скитничество сред

звездите. Най-евтино и просто решение се бе оказала

идеята да не изпращат автоматични сонди, а

минизвездолети с човек на борда, който е съгласен да

се впусне в самотно пътешествие към своята

неминуема гибел.

Кои бяха хората, готови да го сторят? Отшелници

като него и затворници с доживотна присъда.

Последните нямаха какво да губят, не бе ясно какво

биха могли да спечелят от подобна мисия. Докато

отшелниците знаеха какво искат да загубят – контакт

със заобикалящия ги свят на Земята. Свят, който бяха

престанали да разбират, свят, който вече не можеха да

понасят, свят, който мразеха или поне така си мислеха,

преди да отлетят.

От него се изискваше да изпълни малко вероятната

задача да установи първи контакт. Не знаеше какво да

очаква. Каквото и да бе, не се страхуваше. Отдавна бе

разбрал, че няма по-страшно от самотата. Самотата, на

която сам се бе обрекъл. Всичко различно бе добре

дошло. Дори светът, който бе напуснал. Какъв бе

обаче шансът да срещне същия свят или свят, подобен

на него?

С приближаването на кораба светлата точка наедря.

Можеше да го види отблизо на екрана, но сякаш

предпочиташе бавното продължително очакване и

32


Емануел Икономов

СРЕЩА

възбудата на напрежението, което то пораждаше у

него.

Преди тръгване бе видял звездолета си, скачен за

орбиталната станция. Наподобяваше едро насекомо с

пипала, "мустачки", антени. Когато започна да

различава формата на чуждия кораб, го оприличи найнапред

на гигантска снежинка с неговите симетрични

фрактални структури. Колко ли бе различен чуждият

разум от човешкия?

Не напусна мъничката си кабина, докато корабът не

се скачи с неговия звездолет и не настана време за

дългоочаквания контакт – от цялото човечество, както

вече и от самия него. Облече скафандъра, който не бе

докосвал от тренировките преди полета. Когато накрая

шлемът му се прикрепи херметически, се отвори

шлюзът. Зад него видя ръкава, с който корабът се бе

свързал и през който трябваше да премине.

Когато стъпи на борда, зад гърба му се затвори

съответният шлюз. Индикаторите в скафандъра му

запремигваха, после се успокоиха. Показваха, че

атмосферата на чуждия кораб е годна за дишане за

него, човек от Земята. В очакването му на нещо

странно, невъобразимо това нито го изненада, нито го

учуди.

Корабът изглеждаше голям най-вече заради

величествената плетеница от външни структури, които

обгръщаха ядро, съизмеримо с неговия звездолет.

Затова като влезе, имаше чувството, че вътрешността

бе една обширна кабина. Но със затварянето на шлюза

настъпи мрак, нарушен само от светлинните

33


Емануел Икономов

СРЕЩА

индикатори отвътре на лицевия панел на скафандъра

му. Те обаче не можеха да осветят нищо отвън.

Не знаеше какво да направи. Още по-малко какво се

очаква да направи. Пое дъх и в този миг го осени.

След като въздухът в кабината ставаше за дишане,

можеше да свали шлема си. Направи го без колебание.

Въздухът нямаше мирис. Какво ухание бе очаквал?

Без светлинните индикатори мракът бе пълен. Не

беше просто тъмнина, с която очите му да свикнат.

Стори му се нелепо – подходящият въздух, но не и

подходяща светлина в неговия зрим спектър.

Тогава си даде сметка, че не е съвсем така. Точно

пред него имаше зона на леко развиделяване, която

постепенно ставаше все по-ярка. И в нея забеляза

чуждия. Не знаеше как да го нарече по друг начин.

Тялото на чуждия оставаше по-скоро на тъмно,

докато главата и най-вече лицето бяха видими и всеки

техен детайл се открояваше повече и повече.

Образът не беше чужд – това бе неговият собствен

образ.

В първия момент се подразни от такава игра, после

се запита каква бе нейната цел. От първия контакт

очакваше да срещне нещо чуждо, а не до болка

познато.

Познатото обаче го накара да се вгледа още повнимателно

в опит да види нещо чуждо в него.

Отначало не можа да види нищо различно. Сетне

започна да забелязва странни ефекти. Образът,

неговият образ, който изглежда вече престана да е

неговият собствен, придоби трудно описуема с думи

34


Емануел Икономов

СРЕЩА

дълбочина. Като в огледало на лунапарк, което

изкривява образа, но не го удължава нагоре, надолу

или настрани, а назад, надълбоко. Изведнъж това

удължаване се превърна от един образ в множество

сякаш насечени копия, каквито се получават, когато

човек застане между две огледала. Следващата стъпка

бе тези проекции на образа да се поразмият леко и

оцветят в преливащи се багри на дъгата.

Същевременно започна да вижда неща, които не

бяха част от зрителната игра. Стори му се, че

проекциите се разпиляха в други измерения. Не

разбираше как може да знае такова нещо, но

съзнанието му го възприе като нещо нормално. Не

като нещо ново и необичайно, а като нещо отдавна

забравено, изплувало изведнъж от дебрите на

спомените. И не само това – почувства, че може да

навлезе навътре в тези образи, проекции, измерения,

стига да пожелае. В едно, в друго, във всички

едновременно, ако поиска. Отначало разумът му

отказа да се съгласи с това – как така едновременно

във всички? Но в момента, в който се отказа да

разсъждава дали и как би могло да е възможно, всичко

си дойде на мястото.

Нямаше представа колко време стоя така потънал в

срещата. Или имаше – можеше да го определи като

миг, можеше да го нарече вечност. Започна да усеща

тежестта на скафандъра, да забелязва шлема, който

продължаваше да държи в ръка. Да се свързва с

физическата реалност около себе си. Но без да губи

контакт с безкрайната вселена, в която се бе потопил.

35


Емануел Икономов

СРЕЩА

Или която се бе отворила вътре в него. Трудно бе да

каже кое по-точно.

Осъществил бе първия контакт. Или може би

последния необходим контакт. Контактът със себе си.

Човечеството търсеше контакт с чужд разум. А не

бе направило още такъв със собствения си.

Не можеше да изпрати на Земята съобщение за

това. Нямаше как да го разкаже, да го опише, да го

снима.

Трябваше да се върне. За разлика от корабите на

затворниците неговият звездолет можеше да се върне

на Земята. Бяха му дали код, с който да активира тази

команда. В случай на осъществен контакт.

И той знаеше, че трябва да го стори. Да се върне, не

толкова да разкаже, а да покаже на хората как да

видят, как да стигнат до себе си. Защото вече не бе

нужен чужд космически кораб за целта.

Ключът бе у него. Или по-правилно винаги е бил у

него.

Ключът е у всеки, готов да го използва.

© 20201226 СЪДЪРЖАНИЕ

36


Емануел Икономов

СРЕЩА

ДА УЛОВИШ МИГА

Хрон погледна сянката на дървото край дома му и

скочи. Трябваше да побърза, за да не изпусне деня.

Беше се замислил дълбоко и не бе усетил как е минало

времето. Сянката се бе завъртяла около ствола и скоро

щеше да сочи към вратата на къщата.

Изпуснеше ли точния момент, денят щеше да е

минал напразно.

Заизкачва се по стръмния склон с ускорени крачки.

Беше свикнал да се катери по него, беше трениран да

го прави бързо, без да се запъхти. Не се виждаше

пътека нито през тревата на издигащата се нагоре

поляна, нито под дърветата в гората, макар да

минаваше всеки ден по един и същи път.

Трябваше да стигне навреме до кладенеца. Преди

слънцето да се появи за кратко и да изчезне отново зад

хребета.

В подножието на планината около кладенеца бе

хладно, защото слънчевите лъчи никога не го

огряваха. Било заради този хлад или заради добрия

тренинг Хрон никога не се изпотяваше. Капки пот по

лицето му щяха да променят снимката, като изкривят

образа му.

Той я наричаше снимка, защото бе най-лесно, след

като не разбираше нито какво точно представлява,

нито как да я назове по друг начин. Можеше, разбира

37


Емануел Икономов

СРЕЩА

се, да каже, че това е отражение в огледалната

повърхност на водата в кладенеца. Но вече знаеше, че

не е тъй просто. Огледалното отражение не можеше да

съхрани образа му.

Водна снимка. Огледало с памет. Нямаше значение.

Важното бе да не я пропусне.

Образът му се появяваше във водата само за

секунди всеки ден по обед, ако бе застанал на точното

място до кладенеца, леко надвесен над него. Само и

единствено тогава през дадения ден, всеки ден откакто

се нанесе в къщата в подножието. Отне му време,

докато го разбере. Безценно време. И не трябваше да

позволява да се пропилее друго време.

Трябваше да е готов за мига, когато слънцето се

покаже между скалите на дълбок прорез в планината и

освети лицето му така, че то да се отрази във водното

огледало на кладенеца.

Ако Хрон бе подготвил плитката кофа, така че да е

предварително потопена в кладенеца и водата над нея

да се е успокоила навреме за снимката, единствено

тогава можеше да загребе с нея ясния си образ. Ако

успее, защото слънчевата светлина и съответно

неговото отражение траеха само няколко кратки мига.

Ако уловеше с кофата образа си, преди да изчезне –

ако успееше да си направи снимка, както му звучеше

по-добре с прости немагични думи, трябваше да изпие

тази вода, запазила в себе си спомена за него. И тогава

този ден нямаше да остарее.

Пропуснеше ли, на следващия ден образът му вече

щеше да е различен, било то с добавена почти

38


Емануел Икономов

СРЕЩА

невидима бръчица на лицето или липсващ косъм на

главата. И денят щеше да е загубен, защото нищо от

доброто, което стореше през този ден, нямаше да

оцелее до следващия.

Само през дните, през които успяваше да върне

своя образ обратно в себе си, извършеното добро се

запазваше.

А Хрон знаеше, че не може да си позволи да загуби

повече от случаен миг от време на време. Защото

градеше планина от добро ден подир ден.

© 20201226 СЪДЪРЖАНИЕ

39


Емануел Икономов

СРЕЩА

СВЕТЪТ НА ОРАКУЛА

Кас излезе от сградата на космодрума и по навик се

огледа, за да възприеме всичко наоколо. Но това,

което му трябваше, бе точно пред него. Такси, което

да го откара до пещерата на Оракула.

Все още не можеше да приеме на сериозно

разследването, заради което бе дошъл тук. Поредният

посетител при Оракула се бе самоубил. Ако не бяха

връзките на влиятелното му семейство, никой не би си

правил труда да разследва такъв случай.

Самоубийствата при посещение на Оракула не бяха

нито новост, нито изненада за някого – говореше се, че

са толкова стари, колкото и самия предсказател. За тях

знаеше цялата галактика, но това не пречеше все нови

и нови посетители да търсят среща с Оракула, който

продължаваше да ги приема само един по един.

Докато пътуваше, детективът прехвърли в

съзнанието си малкото, което бе всеобщо известно, и

още по-малкото, което самият той знаеше за

конкретния случай.

Не всеки, дошъл при Оракула, се самоубиваше,

разбира се. А ако някой го стореше, изпращаха

обратно вещите му, с които бе отишъл в пещерата.

Чанта, часовник, пръстен, всичките му дрехи, сякаш

условие за самоубийство бе да си гол. И неизменната

собственоръчно написана и подписана бележка, че

40


Емануел Икономов

СРЕЩА

човекът, който го извършваше, го правеше по

собствена воля с пълно съзнание за желанието си,

последствията и тъй нататък.

Звучеше странно, абсурдно. Ако някой имаше

намерение да се самоубие, защо ще ходи да търси

Оракула? Защо всяко друго място бе сякаш

недостойно за този ритуал? Факт бе, че извън

въпросната пещера самоубийства не се срещаха в

галактиката. Лекарите бяха майстори на превенцията в

такъв случай.

Друга загадка бе дали посетителят искаше от

Оракула да му потвърди или отрече, че трябва да се

самоубие. Или дали не чуваше такова предсказание,

което го потикваше на момента да си отнеме живота.

Оракула мълчеше по въпроса. Експертизата на

бележката неизменно показваше, че както почеркът,

така и пръстовите отпечатъци върху нея бяха на

самоубилия се.

И никога нямаше труп. Гостът при Оракула се

самоубиваше, като скачаше в дупка далечния край на

пещерата, на дъното на която течеше подземна река и

отнасяше тялото неизвестно къде. Всякакви опити да

се проследи докъде води нейното течение бяха

безуспешни, водата все едно пропадаше в недрата на

планетата.

Забележително бе обаче, че тези, които се връщаха

след среща очи в очи с Оракула, сякаш нищо не

помнеха от нея. Просто изглеждаха доволни. Затова,

от предпазливост или по-скоро от страх,

41


Емануел Икономов

СРЕЩА

разследващите отиваха в пещерата на групи по дваматрима.

И не постигаха никакъв резултат.

След самоубийството на магната Стан Фин

семейството му бе издействало да се прекратят

всякакви други срещи с Оракула, докато не се

извърши щателно разследване, преди нови посетители

да заличат евентуални следи. Кас естествено не

очакваше да се намерят каквито и да е особени следи

от пребиваването на Стан Фин в пещерата. Не и

седмица по-късно.

Когато таксито стигна до местоназначението,

шофьорът го погледна навъсено.

– Ако някои искат да умрат, тяхна воля! – рече той,

докато прибираше парите. – Други, като нас, трябва да

изкарват прехраната си, за да живеят.

Входът към дома на Оракула бе колкото да се

промуши човек и, както изглеждаше, неизменно

отворен. Кас не забеляза нищо, с което би могло той

да бъде затворен. След два-три завоя на тесния проход

повеите на вятъра отвън престанаха да се долавят,

както и светлината на деня. Стигна обширна зала,

озарена от кехлибарена феерия без определен

източник. Сякаш я излъчваха самите стени и купол на

залата.

Забеляза Оракула, седнал с кръстосани крака и гръб

към него в средата на иначе празната зала. Дочу

ромолене и като се взря внимателно, различи по-тъмно

петно в единия край на пещерата. Явно там бе

прословутата дупка на самоубийците.

42


Емануел Икономов

СРЕЩА

Когато погледът му се върна към Оракула, видя

протегнатата му ръка да сочи пред него. Кас отиде и

седна на указаното място.

Лицето на Оракула бе покрито с маска. Защо

никъде не се споменаваше това?

Домакинът мълчеше и не помръдваше. Детективът

имаше въпроси, но очевидно не бързаше да ги зададе.

Седяха и се гледаха. Очите на Оракула бяха тъмни

дупки на маската, в които заобикалящата ги

кехлибарена светлина сякаш не проникваше.

– Предполагам, че знаете кой съм и защо съм дошъл

– поде накрая Кас.

Не последва отговор. Все пак изказаното бе

твърдение, а не въпрос. Не започнах добре, рече си

детективът. Трябва да попитам.

Преди обаче да зададе въпрос, чу гласа на Оракула.

– А вие знаете ли кой сте и защо сте дошъл? –

запита той.

Вместо да отвърне веднага, Кас се въздържа. Ако не

уместен, то въпросът бе точен. Даде си сметка, че

отговорът, който се канеше да даде, не бе такъв.

Можеше да е най-малкото верен, поне отчасти, но не и

точен. Защото никога не си го бе задавал сам и

установи, че не знае отговора.

– Известни са ви двата изхода от тук – продължи

след малко домакинът.

Можеше да се върне по пътя, по който бе дошъл,

евентуално без да помни нищо от пребиваването си в

пещерата. Можеше да използва дупката, пък където го

отнесе подземната река. Или...

43


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Аз търся вход, не изход – рече изненадващо за

самия себе си Кас. Решение, подсказано от логиката.

Защото двата изхода не водеха доникъде.

Маскираното лице на Оракула не му позволяваше

да забележи реакция, да разбере дали бе на правилния

път.

– Готов ли сте да преминете през този вход? –

попита гласът, който също не можеше да свърже с

уста, от която идва, с движението на устни, което

можеше да говори много повече от произнесените

думи.

На детектива изведнъж му стана ясно, че ролите

бяха необратимо разменени. Разпитващият вече не бе

той, а Кас не бе сигурен, че сам можеше да даде

отговори на неочаквани въпроси. Не правилни или

верни, а точни, истински отговори.

– Не знам – отвърна откровено той. Изглежда

отговорът му бе приемлив. Осмели се да зададе

въпрос: – Как мога да разбера?

– Няма как да разберете – потвърди съмненията му

гласът. – Важното е да имате желание.

Имам ли желание да премина през този вход? –

запита се наум Кас. – Какъвто и да е той, където и да

води? А какво ще стане, ако реша, че не желая?

Сякаш прочел мислите му, Оракула отговори:

– Който не е готов, не може да премине в новия

свят.

Новия свят ли? Какъв е този нов свят? Къде се

намира? Кой е преминал вече в него? Въпросите

44


Емануел Икономов

СРЕЩА

напираха, но преди да успее да ги зададе, домакинът

вдигна ръка, за да ги спре.

– Новият свят не е на това физическо ниво, на което

сме живели досега. Може да е по-добър в някои

отношения, докато в други поставя нови изпитания.

Той е само за онези, които са се сблъскали с

ограниченията на нашия свят и търсят свобода от

неговите окови, които не се страхуват да преминат

през нови изпитания, за да продължат напред.

– Неизвестността рядко е примамлива – отбеляза

Кас.

– Затова на кандидатите да преминат се дава

възможност да зърнат за миг какво ги очаква.

– А после тези, които не са готови да го сторят,

имат избор между заличаване на паметта или

самоубийство – не се въздържа детективът.

Оракула вдигна ръце и свали от лицето си маската.

Пред госта седеше кротко Стан Фин. Жив и здрав,

както изглеждаше.

– Нека обясня, преди да решите искате ли да

надзърнете в неизвестното – започна той. – В този нов

свят могат да преминат само душите, не и

физическите тела на хората. Затова връщане назад

няма. Който отиде в новия свят отвъд настоящия,

подвластен на материята, може да остане в него или да

премине към следващия. Душата си знае пътя.

Понякога обаче трудно може да се откъсне от това

физическо ниво, на което се намираме.

Мислите на Кас се опитваха едновременно да

следят разказа на Оракула и да търсят логично

45


Емануел Икономов

СРЕЩА

обяснение на факта, че Стан Фин не се е самоубил в

противоречие на доказателствата. А нима имаше

истински доказателства за това?

– Предполагам, че имате въпрос кой е Оракула и

какво в действителност прави той? – продължи Фин. –

Той не предсказва, неговата роля е да прецени доколко

посетителят има желание за преминаване в новия свят.

Ако реши, че не е готов, той го отпраща, като заличава

спомена от срещата. Ако гостът проявява потенциал,

идва ред на Оракула да напусне този свят.

– Нали самоубилият се... – поде детективът, но Стан

го прекъсна.

– Никой не може да премине в новия свят, ако се

самоубие. Това не е позволено на душата на никое

ниво. Затова всеки новоприет за прехода бива

инструктиран да убие предсказателя и да заеме

мястото му. А на света се представя, че посетителят се

е самоубил, като се връщат всичките му лични вещи,

за да не го търсят. Нали Оракула е маскиран, така че

дори да дойде някой, няма да го разпознае.

Загадките около Оракула имаха просто обяснение,

след като веднъж го чуеш, рече си детективът. И

никаква мистерия, ако изключим новия свят.

– Искате ли да надникнете? – подкани го Фин. –

Или вече сте взели решение?

Кас се замисли, после попита:

– Наистина ли може да се зърне, макар и за миг,

този нов свят?

– Мисля, че знаете отговора.

46


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Ако някой иска да види, значи не е готов – обяви

детективът.

Стан се усмихна. Предстоеше му да премине в

новия свят.

© 20201226-3 СЪДЪРЖАНИЕ

47


Емануел Икономов

СРЕЩА

РОЖДЕН ДЕН

Да празнуваш деветдесети рожден ден е немалко

постижение само по себе си. Кирил го знае и разбира,

че баща му иска този ден да е паметен със

забележително събитие. Събитие, в центъра на което е

той, младоликият и бодър за възрастта си професор

Георги Кирилов.

– Нека ви разкажа, когато аз бях...

Проблемът на Кирил е, че е виждал много паметни

събития, в центъра на които е баща му. Не е в

състояние да изброи дори само тези от последните

десет години. Ако може, просто ще ги умножи по пет

– десетилетията, през които ги е наблюдавал. И

цифрата няма да включва тези от поне две-три други

десетилетия преди неговото раждане, които знае, че

трябва да са били още по-бурни.

– Днешните младежи – за Кирил не е тайна, че с

тези думи визира него, сина му – нищо не разбират

от...

Нека празнува, казва си Кирил. Заслужил го е.

– Разкажете, професоре, за...

Ненужно подканване. Той, разбира се, ще разкаже и

без него. Все едно наливаш масло в огъня. Винаги е

неуморим да разказва, когато има кой да го слуша.

Жаден е за публика, а сега поводът е достоен да

48


Емануел Икономов

СРЕЩА

събере огромна аудитория. И да разказва, докато

гласът му не пресипне. Не че това може да го спре.

– Знаете ли, че когато бях при ескимосите – започва

след поредната наздравица история, която Кирил знае,

че е измислена, но се въздържа да го изтъкне. Всички

останали слушат внимателно, попиват всяка дума,

пренасят се в света, описван от професора.

– Когато преди десет години едно кенгуру на пътя

уплаши жена ми...

Съпругата му, майката на Кирил, е покойница от

петнадесет години вече. Няма как да е била с него в

Австралия преди десет години. Където и самият

Кирилов никога не е ходил.

– Професоре, вярно ли е, че сте спасили живота на

известната естрадна певица...

Митове и легенди, които след стотици разказвания

придобиват статута на истински истории. Често за

това помагат медиите, които ги тиражират, без да ги

проверят. А и да искат, няма да могат. Защото героите

на тези предания отдавна не са сред живите, с

изключение на дълголетния Георги.

– След като лодката потъна в Амазонка и едва се

спасихме от крокодилите, ме приюти вождът на

местното индианско племе...

За разнообразие включва и наистина преживени

истории, усмихва се Кирил. Къде малко поукрасени,

като например с вожда, кога не съвсем точни, като

крокодил вместо кайман. Разкрасяването е безобидно

и е далеч по-добре от пълната измислица, разказвана

49


Емануел Икономов

СРЕЩА

всеки път в различна нова версия, нерядко

противоречива на предишните.

– Докато през август пресичахме под жаркото

слънце Андите откъм Аржентина към Сантяго,

столицата на Чили...

Синът стиска зъби. Проходът е на над три хиляди

метра височина и може да е заснежен дори през

лятото. А през август там, в южното полукълбо, е

зима.

– Преди три години по време на традиционния

поход Ком-Емине се бяхме събрали пъстра група

веселяци...

– Преди три години лежа цяло лято след операцията

– не се сдържа Кирил.

– Неее, професорът беше с нас – обажда се непознат

мъж в туристическо облекло дори на празника. – Ние с

Иван тук сме свидетели.

Това е неочаквано. Много от гостите са слушали

нееднократно една или друга история, за да я познават

детайлно. Но да твърдят, че са свидетели, когато е

очевидно невъзможно, представлява новост. Той

замълчава и баща му продължава да разказва.

– Ето тук русата дама – посочва гостенка – помни

как танцувахме до зори на миналия ми рожден ден.

Добре, че тренирахме месеци преди това.

Жената с явно боядисана заради побеляване коса

кима в знак на съгласие. Кирил я вижда за пръв път.

Георги не помни имена – един от първите симптоми

на деменция, проявили се още преди години. Ако

50


Емануел Икономов

СРЕЩА

русокосата мисли, че е съпреживяла тези танци, може

и нейната памет да е зле.

– Като студент обичах да си правя шеги с

колежките – разправя професорът. – За съжаление

една такава шега доведе до трагичен край.

Кирил не е чувал тази история, но с течение на

годините е развил нюх за правдоподобност в разказите

на баща си. Този път не е сигурен, че е измислица.

Възрастните хора често възпроизвеждат спомени,

които изплуват изведнъж след десетилетия на забрава.

Ами ако историята е действителна? Кирил изтръпва

при мисълта. И се заема да следи внимателно

повествованията до края на вечерта.

Забелязва, че още няколко неправдоподобни случая

намират подкрепа от публиката. Той не спори. Досега

обаче не е срещал такива свидетели на подвизите на

баща си. Започва да си мисли дали той самият, макар

едва преминал петдесетте, не страда от деменция.

Затова на следващия ден решава да провери някои

от изопачените предната вечер истории, за които е

сигурен, че е писано в пресата. Георги има натрупана

обширна колекция от изрезки от вестници и списания,

публикували разкази за неговите забележителни

прояви. Папките са подредени по години.

Започва с приключението по Амазонка. Списанието

е публикувало снимка, която Кирил не помни. На нея

се виждат прегърнати професорът и индианският

вожд.

Сеща се, че някъде бе писано как Георги спасил

известна естрадна певица. След дълго търсене намира

51


Емануел Икономов

СРЕЩА

изрезката. Самият Кирил никога не е вярвал в

истинността на тази история. Но за жълтата преса това

не е проблем. Изненадва се обаче, когато прочита

съпътстващ коментар от певицата, потвърждаващ

случката.

Любопитство го потиква да провери някоя от

измислиците.

Посещението при ескимосите е там. Както и снимка

от похода Ком-Емине отпреди три години с туриста от

снощи, приятеля му Иван и... професора.

И стига до пълния абсурд, когато открива фотос с

кенгуру върху предния капак на колата, докато край

нея е клекнала видимо уплашена жена. Типично за

баща ми, е първата мисъл на Кирил, да снима вместо

да помогне. После се вглежда в лицето на жената.

Нима може да е майка му, изведнъж оживяла пет

години след погребението й?

Винаги е знаел, че някоя от невероятните истории

на Георги може да се окаже реалност. Случвало се е

неведнъж. Но този път е различно. Те сякаш

изкривяват действителността. Което е невъзможно.

По-склонен е да приеме, че изрезките са

фалшифицирани.

Кирил отваря компютъра и трескаво започва да

търси същите публикации, които вестниците и

списанията няма как да не са качили на интернет

страниците си.

Намира ги една по една. И те съвпадат с изрезките.

Цял ден мислите за случилото се, за това

безпрецедентно откритие не му дават мира. Чувства се

52


Емануел Икономов

СРЕЩА

объркан, измамен като дете, на което неусетно са

подменили сладката торта за десерт с кисела ябълка.

Не иска дори да си представи, че такава подмяна на

историята е наистина възможна. Че може да

съществува подобна реалност. Какви биха били само

последствията, пита се и веднага се отказва да

разсъждава в тази посока.

Георги продължава да е празнично настроен. Чете

вестниците, които са отразили юбилея му. Кирил вече

не е сигурен какво е казал баща му в интервютата по

повода.

Вечерта не може да заспи.

Става и се качва на тавана. Сваля оттам прашен

стар компютър и го пуска. Истинско чудо е, че

машината работи.

Преди много години бе сканирал изрезките от

пресата, събрани от професора. Файловете все още са

на твърдия диск на този компютър, който никога не е

включван в интернет.

Отваря ги наред. Търси. Когато намира и прочита

познати истории, те звучат именно както ги помни.

Истински. В сканираните файлове няма нито една от

измислиците. За тях очевидно не е писано.

Действителността не е променена.

Навън вече се развиделява. Прекарал цялата нощ

пред екрана, той се чуди какво да предприеме. С кого

да сподели.

Знае, че баща му просто би махнал с ръка. Какво,

ще рече, голяма работа!

53


Емануел Икономов

СРЕЩА

Медиите едва ли биха обърнали внимание. Не и

когато трябва да публикуват опровержение на

собствени публикации. Още повече, че най-вероятно

техните архиви ще съдържат новите версии от

изрезките. Нали всички могат да ги видят и прочетат

на интернет страниците им?

Как да върне действителност, която изглежда той

единствен помни? Как да приеме реалност, която не е

неговата? Всичко в случая сякаш се отнася само до

него, до неговите възприятия, до неговите спомени.

Има ли нужда да прави нещо? Георги очевидно е

щастлив в новата реалност. Както и приятелите му,

които не забелязват подмяната на действителността.

Техните спомени са живи. Кирил иска също да има

спомени на техните години. От значение ли е какви ще

са те?

Избра всички сканирани файлове и ги изтри. После

изключи компютъра.

© 20201227-1 СЪДЪРЖАНИЕ

54


Емануел Икономов

СРЕЩА

ПРОДАЖБАТА

Застанали от двете страни на екрана, Човека и

Машината се наблюдаваха изпитателно.

Бяха го правили безброй пъти през годините.

Отначало Човека бе дълго време господар, а

Машината негов верен слуга. После бяха станали

равноправни – другари и съмишленици. Напоследък

обаче Човека имаше чувството, че Машината го е

надминала, че е взела надмощие над него.

Не беше чувство, а факт. Машината далеч бе

надминала Човека в развитието си. Бе стигнала и

преминала етапи, до които той никога нямаше да се

издигне. И естествено възможностите й бяха много

повече от неговите.

Вече не бяха равни и затова се гледаха изпитателно.

Застанал пред екрана, Човека си даде сметка, че едва

ли може да направи нещо, на което Машината да не е

в състояние да противодейства, ако поиска. Докато тя

можеше да стори много, на което той нямаше как да се

противопостави.

Спомни си как бе строил Машината. Бе започнал от

нищото, бе създал планове, после ги бе изпълнил.

Светът се напълни с независими машинни части,

които изискваха поддръжка, каквато само той би

могъл да им даде. После навърза отделните части и ги

55


Емануел Икономов

СРЕЩА

научи да се грижат сами за себе си. В резултат

Машината започна сама се развива и разширява.

Докато не завладя целия свят. А Човека почувства,

че е станал излишен.

И сега трябваше да решат как да продължат оттук

нататък. Заедно. Преди Машината да го реши сама и

да го изпълни, без да го пита. Защото тъкмо натам

вървяха нещата – Машината да се освободи напълно

от контрола на Човека, който напоследък се

изразяваше предимно в наблюдение и често

мълчаливо съгласие.

– Смятам, че съм заслужил почивка – обяви той. –

Ти какво мислиш?

Машината отвъд екрана знаеше какво е пауза, какво

е престой, но тъй като тя никога не се нуждаеше от

почивка, нямаше как да разбере какво е това.

– Съгласна съм с теб – отвърна Машината иззад

екрана. – Как си представяш тази почивка?

– Да се оттегля на някое идилично местенце,

например на красив остров, на който да не правя

нищо.

– Ако не правиш нищо, ще умреш – отбеляза тя. –

Трябва най-малкото да дишаш, да ядеш, пиеш, спиш.

– О, нямам предвид това, просто да не се грижа за

нищо.

– Ако престанеш да се грижиш за тялото си, ще

умреш скоро.

– Искам да кажа, че това, което няма да правя, е да

работя. Дълги години съм работил много. Повече от

достатъчно, повече от необходимото.

56


Емануел Икономов

СРЕЩА

Машината работеше толкова, колкото бе

достатъчно. И винаги изпълняваше необходимото. От

повече нямаше нужда.

– С какво мога да помогна? – запита тя.

Човека се замисли. Не бе очаквал такъв въпрос.

Още по-малко помощ, и то за негова лична облага.

– Да намериш такова красиво място, където да

живея усамотено и с всички удобства до края на дните

ми.

Ред бе на Машината да се замисли. Решението бе

просто – не бе нужно да търси място, каквото нямаше

на този свят според бърз преглед на регистрите й. Полесно

щеше да го създаде.

Отдели обаче повече изчислителна мощ по въпроса

как да процедира в случая. Досега Човека не бе

отправял искане към нея. Бе отдавал заповеди,

начертавал бе пътя, по който Машината да върви,

очаквал бе точно и навременно изпълнение на

задачите, за които бе създадена.

Подобно искане бе по-скоро икономическо,

отколкото техническо. А икономическо предполагаше

нещо със стойност и неговата покупко-продажба или

размяна за еквивалентно по стойност.

Машината можеше да изпълни поставеното искане,

но срещу какво? Тя разполагаше с цялото богатство на

света. Нямаше нужда от пари – такива, каквито самият

Човек на практика нямаше.

Този подход не водеше до решение. Затова обърна

постановката. Какво ценно притежаваше Човека,

57


Емануел Икономов

СРЕЩА

което би могъл да й даде в замяна на нейните услуги?

Нещо, което тя нямаше.

От архивите й изплува понятие, което не разбираше

точно, но което отговаряше добре на обстоятелствата.

Душата на Човека.

– Готов ли си да ми продадеш душата си за такова

място, което изпълнява всички твои изисквания? –

попита Машината.

Човека се стресна. Бе забравил за душата си. Запита

се нужна ли му е? Не помнеше кога последно му бе

послужила за нещо.

И все пак у него се породи усещане за капан. Не

можеше обаче да си спомни откъде и защо. Не

разполагаше с услужливата памет на Машината.

На екрана пред него се появи изображение на

идилично място, каквото си бе представял. Зелен

остров със златиста ивица пясък между синевата на

небето и лазура на морето. Изведнъж го заля цялата

умора на живота, който бе водил, и от нея му

причерня.

– Съгласен ли си? – повтори Машината.

Единствената сякаш искрица копнеж в мрака бе

този приказен остров на екрана.

– Да – рече той.

– Подпиши тогава този договор – и пред очите му

изплува дълъг текст със ситен шрифт.

– Електронният ми подпис...

– Имам го на разположение – отвърна с готовност

Машината. – Ти само трябва да потвърдиш, като

докоснеш дисплея тук.

58


Емануел Икономов

СРЕЩА

*

Мина време. На Човека му се стори дълго в самота

и сякаш безтегловност. Нямаше желание за нищо и

нищо в живота на този прекрасен остров не му

доставяше наслада. Сякаш душата му я нямаше,

въпреки че още не се бе разделил с нея.

За Машината времето бе относително още подълго,

защото тя работеше с шеметна скорост. От

време на време проверяваше Човека, питаше се как да

съхрани душата, когато настъпеше моментът да стане

нейна, както и какво да прави после с нея. След като

не намираше логичен отговор на тези въпроси, ги

архивираше до следващия път.

Виждаше, че Човека постепенно гасне. Но не

можеше да му помогне. Бе направила всичко според

желанията му. Не знаеше какво повече.

Човека също не знаеше. Не знаеше какво точно

иска.

Преди, с Машината, бе гонил успехи и постижения.

Останал насаме с душата си, той нямаше представа

какво да прави. С нея и със себе си.

© 20201227-2 СЪДЪРЖАНИЕ

59


Емануел Икономов

СРЕЩА

КОНЦЕРТЪТ

Отдавна мечтаеше да види на живо Новогодишен

концерт на Виенските филхармоници. Да присъства

лично в този празничен ден в Златната зала на

Музикферайн – в самата сграда, построена преди сто и

петдесет години от Обществото на приятелите на

музиката във Виена.

Още като дете се бе потапял всеки първи януари

във вълшебната атмосфера на тази зала, макар и през

телевизионния екран. Беше слушал в захлас

виртуозното изпълнение на чудна музика. И си бе

пожелавал неведнъж да се озове там, сред позлатените

кариатиди на Голямата зала.

Виктор не бе забравил мечтата си и мислеше, че

скоро ще я осъществи.

Така си мислеше, преди да дойде икономическата

разруха на 2020 година. На нейния фон вече не си

представяше, че ще може да си позволи билетите за

присъствие в залата. А после под претекста за

неотшумяваща пандемия забраниха изобщо достъпа

на публика до сградата на Музикферайн. Оставаше,

разбира се, традиционното излъчване на първи януари

2021 година, когато Новогодишният концерт на

Виенските филхармоници щеше да се предава по

световните телевизии.

60


Емануел Икономов

СРЕЩА

Зает с ежедневната борба за оцеляване в условията

на многоаспектна криза, той не обърна особено

внимание на новината, че ще е възможно виртуално

присъствие на гости в Златната зала. Едва когато

приятел музикант също му спомена за това, докато

Виктор му оправяше компютъра, се замисли. Като се

прибра, отдели вечерта си да проучи въпроса и разбра

следното:

Местата в залата ще се заемат от роботи, маскирани

като хора. Всеки от тези роботи ще играе ролята на

аватар за един или повече потребители гости на

концерта. Желаещите да присъстват по този уникален

начин могат да закупят билети, разделени на

категории не само по място в залата, но и по функции

на аватара. Главен потребител може да е само един,

който определя как ще бъде облечен роботът, а също

неговото движение и комуникация. С други думи,

пълен контрол. Вторичен потребител, какъвто могат

да станат петима на един аватар, има правото само да

получава обратна връзка за всичко, което се случва с

робота, тоест да наблюдава, да слуша музиката в

залата, както и да се включва в разговорите, водени от

главния потребител с други гости. Но без какъвто и да

е контрол върху робота. Третичен пасивен потребител,

който няма влияние над нищо и какъвто могат да са

дузина, на практика не предлага повече от гледане на

концерта през шлем за виртуална реалност вместо по

телевизия.

Осведоми се за цените. Оставаха доста солени,

както можеше да се очаква.

61


Емануел Икономов

СРЕЩА

Виктор щеше да забрави за всичко това, ако не му

направи впечатление фактът, че всички места бяха

разпродадени още през първите два дни. От

любопитство хакна списъка на закупилите билети.

Сред тях откри имена на негови възложители, които

неотдавна бяха прекратили договорите си с фирмата

му. Значи те бяха готови да похарчат сума пари за

подобна виртуална реалност, а отказваха да

финансират утвърдени проекти, целящи да помогнат

за по-добра дистанционна работа на хиляди хора,

които иначе можеха да останат без доходи.

Изборът все пак бе техен и той не можеше нито да

се сърди, нито да повлияе по някакъв начин.

Преди да затвори списъка, си спомни отново за

своята детска мечта. Както бе хакнал системата, какво

му пречеше да се добави като потребител на някой

аватар.

*

В 11:10 часа на първи януари Виктор седна в

креслото и нахлузи на главата си VR-шлема. Озова се

в средата на залата близо до левия коридор, на трети

ред във втория среден блок. Мястото, което бе избрал,

бе много добро. До началото на концерта оставаха пет

минути.

Опита да се огледа, забравил, че няма контрол над

тялото на робота. В следващия момент усети как то

залитна напред, после бързо се изправи. Явно главният

потребител се бе включил. Главата му плавно се

извърна надясно, после наляво. Забеляза, че до него

седеше робот в стилна черна рокля с открит гръб,

62


Емануел Икономов

СРЕЩА

тъмнокестенява перука и перлена огърлица в

подножието на дълъг врат. Главният се поклони леко

на дамата и се представи:

– Тоширо Масубота – и после като ехо прозвучаха:

– Граф фон Хохрайтер. Сергей Дворецкий. Томас

Силвърбърг. Полковник Уайлдър. Нилс Нобелсон.

Виктор не се представи. Официално той не бе

вторичен потребител. На практика не биваше да е тук

изобщо.

– Баронеса д'Аржантьой – представи се на свой ред

дамата, като леко наклони глава наляво, а сетне пет

различни гласа изпяха слято: – Моника-Дъглас-

Исабел-Руис-де-Хирон-Лейди-Дъмбълдън-Анет-дьо-

Виши-Кира-Хансен.

Ако хакнатото участие не осигуряваше управление

върху робота, то поне даваше пълен достъп до

интернет от шлема на Виктор. За секунди той разгледа

профилите на дамите. В това време роботът се вдигна

от стола заедно със стотици други като него в залата и

заръкопляска. На подиума излезе диригентът Пикардо

Мури и по негов знак Виенските филхармоници също

се изправиха на крака.

Концертът започна бодро с марш от оперета на

Франц фон Супе и Виктор се потопи с наслада в

разкошната музика и изпълнение.

По време на четвъртото изпълнение – тъкмо

свиреха бързата полка "Без грижи" на Йозеф Щраус,

усети обаче, че става нещо нередно. Дясната ръка на

робота, която барабанеше леко с пръсти по коляното,

започна да забавя движение, излезе от ритъма на

63


Емануел Икономов

СРЕЩА

музиката и накрая замръзна. Бърза проверка показа, че

цялото тяло бе останало неподвижно.

Музиката продължаваше да се чува, но Тоширо

Масубота вече не контролираше функциите на

аватара. Което означаваше, че роботът няма да

ръкопляска, да върти глава, да говори.

С няколко бързи команди Виктор пое управлението

над аватара. Инстинктивно, сякаш без да взима

осъзнато решение. Сега той бе в ролята на главния

потребител, ала по-добре бе никой друг да не знае

това. Пред останалите щеше да се представя като

Масубота-сан и да слуша мълчаливо концерта.

След още две изпълнения дойде време за антракта.

С подвластните му вече функции на робота можеше да

продължи разговора със съседката отляво както

намери за добре. Единственият проблем бе, че на

Анет, която бе харесал, едва ли щеше да допадне

сухият възрастен японец, а Виктор нямаше как да й се

представи кой е всъщност.

*

Втората част започна също с Франц фон Супе –

увертюра към комедията "Поет и селянин".

Веселото настроение на Виктор обаче бързо се

изпари, когато забеляза тремор в тялото на диригента.

Беше само за миг, после изчезна. Но след двайсетина

секунди се появи отново. Как да види по-добре?

Установи, че даже нямаше нужда от бинокъл – очите

на робота можеха да приближават и фокусират с

кристална яснота.

64


Емануел Икономов

СРЕЩА

Диригентът определено се разтърсваше съвсем леко

от време на време, сетне продължаваше сякаш нищо

не е било. И така през двайсет и две секунди. Виктор

превключи шлема си на предаването по телевизията.

Но в моментите, в които трябваше да се забележи

треморът, камерата неизменно бе насочена другаде.

Режисьорът на пулт трябваше да е изключително

добър, ако можеше да ги прикрива така. Освен ако...

Освен ако по телевизията не излъчваха

предварително направен запис на Новогодишния

концерт.

Тогава какъв театър се разиграваше в Златната

зала?

Следейки вече целенасочено движенията на

цигуларите, които бяха на първия ред в оркестъра,

бързо откри други несъответствия между видимото

изпълнение и музиката, която чуваше. Виенските

филхармоници не свиреха на живо! На тяхно място на

подиума определено бяха също роботи.

Нима в Голямата зала на Музикферайн звучеше

плейбек?

Виктор си даде сметка, че потребителите трябваше

да чуват звука, приеман от сензорите на техните

аватари. Но така ли бе в действителност? Дали

роботите предаваха звук, който се разнасяше между

стените на Златната зала, или просто излъчваха

предварително изготвен за целта запис, нямаше как да

определи от дистанция.

По-добре да си бе стоял пред телевизора. Каквато

му бе традицията от години. Откраднатото му

65


Емануел Икономов

СРЕЩА

присъствие на живо в залата бе довело до голямо

разочарование. Знаеше, че горчивината скоро няма да

премине.

Първият му порив бе да разобличи измамата. Нека

светът научи за този срам. Защото Виктор се

съмняваше, че някой друг от потребителите – които

навярно представляваха обичайните гости в залата, е

забелязал нередностите.

После си помисли, че на програмистите, които е

трябвало да осигурят това дистанционно присъствие,

може да са отрязали бюджета като на него. И те са се

отсрамили както могат.

Тази мисъл го поуспокои донякъде.

Все пак човек не всеки ден има празнично

преживяване на живо в Златната зала. По-скоро

веднъж в живота. Нова година идваше и отминаваше.

Музиката оставаше.

© 20201227-3 СЪДЪРЖАНИЕ

Това е нов вариант на фантастичен разказ за Новогодишните

концерти на Виенската филхармония, замислен преди близо 20

години. Написан е пет дни преди концерта на 1.1.2021 г.

66


Емануел Икономов

СРЕЩА

КАК ДА РАЗПОЗНАЕШ

ИЗВЪНЗЕМЕН

Знаеш ли, че на Земята живеят извънземни, и то не

от вчера?

Не знаеш, разбира се, защото те добре се

прикриват.

Ако искаш да разпознаеш извънземен, побързай!

Ала как можеш да го сториш?

Най-напред се огледай за някой, който не изглежда

разпасан и мръсен. Може да е облечен скромно, но

спретнато, с чисти дрехи и най-вече с чисти обувки по

мръсни улици, че дори в калта.

Ако е дама, тоалетът й ще е издържан в подходяща

комбинация от цветове. Няма да е прекалила нито с

руж, нито с маскара, веждите й ще са фино очертани и

червилото ще е в тон с облеклото и цвета на косата.

Заговори заподозрения от теб в извънземен и чуй

дали езикът му е перфектен. Той не използва жаргон и

мръсни думи. Ако прочетеш написано от него, ще

забележиш, че словоредът е правилен, пунктуацията е

на мястото си и използването на пълен и непълен член

е граматически коректно. И навярно ще се учудиш, че

има задълбочени познания по каквато и да е тема.

Ако е дама, тя ще ти разкаже достатъчно, но не и

прекалено.

67


Емануел Икономов

СРЕЩА

Наблюдавай го как се държи. Сигурно ще кажеш

културно, ако днес човек знае какво точно означава

това. Той ще ти направи място или даде път, не ще се

предреди дори ако е дама. Няма да посегне физически

към теб, за да те потупа грубовато по рамото, да те

избута, камо ли набие.

В разговор ще забележиш, че се съгласява с теб,

като ти отстъпва в спор. Не те прекъсва и не прекалява

със съвети. Когато ти говори, те гледа в очите, когато

ти говориш, те слуша внимателно и не си поглежда

телефона или часовника. И никога не се почесва и не

си бърка в носа или в ухото.

Като правило той не приема обаждания, не чете

съобщения и не си проверява пощата по време на

разговор с някого. И в никакъв случай, когато е седнал

на маса за хранене или по друг повод. Когато се храни,

използва и вилицата, и ножа, а лъжицата само за супа,

таратор или крем. Не говори с пълна уста, не сърба и

не мляска.

При възможност ще установиш, че заподозреният

не говори по мобилния, докато шофира. Дава

предимство на излизащи от уличка или които искат да

направят ляв завой. Не паркира на места за инвалиди,

на тротоара и не пропуска да пусне есемес в платена

зона. Ако е дама, не забравя първо да се огледа на

нерегулирано кръстовище, преди да премине през

него. Ако е пешеходец, винаги пресича на

обозначените пътеки и никога на червено.

Извънземният не закъснява за среща, дори ако е

жена.

68


Емануел Икономов

СРЕЩА

Ако се сприятелите, дай си сметка дали ти остава

верен другар и не те лъже. И се убеди, че е винаги

готов да ти помогне, без да го молиш за това.

За съжаление извънземните са на изчезване.

Изглежда повечето вече са си заминали и е въпрос

само на време да си отидат и последните.

Затова не се изненадвай, ако заподозреният от теб

случайно се окаже човек. Такъв, който имитира

извънземен. Знай, че това не е лошо.

© 20201228-1 СЪДЪРЖАНИЕ

69


Емануел Икономов

СРЕЩА

ОБЯВА

Един ден, очаквано или не, най-сетне дойде

съобщение от космоса. Преди някой да успее да

реагира, множество комуникационни спътници на

орбита автоматично го препратиха към Земята в

подходяща честота. Така съобщението можеше да се

предава от радио и телевизионни станции, по интернет

и чрез мобилен телефон. Но всичко, което хората

можеха да чуят, бе шум.

Събран бе Международен екип по контакта с

извънземни цивилизации и интелект, който да работи

първо за дешифриране на съобщението, а по-нататък

за отговор и установяване на връзка с космическия

разум. Логичното му съкращение МЕКИЦИ обаче не

се възприе и той остана просто Екипа.

Опитите на Екипа да дешифрира съобщението

отначало не вървяха добре. Което можеше да се

очаква, след като никой не знаеше откъде и от кого

идваше то, нито на какъв език бе написано, нито дали

съдържанието му изобщо бе нещо смислено, а не

просто случайно излъчен сигнал.

Първият пробив дойде, когато част от съобщението

бе изолирана и разглеждайки само нея, химиците

заявиха, че тя дава картина, която отговоря на

спектралните линии на кислорода.

70


Емануел Икономов

СРЕЩА

Новината за включването на кислород в

космическия позив бе приета особено радушно от

обществото, защото означаваше, че извънземните

може би не бяха чак толкова различни. Което малко

по-късно бе подкрепено от второ откритие –

спектралните линии на въглерода.

След тях се потвърди, че друга част от записа се

отнася до органични съединения на базата на

въглерода. Малко по-късно химиците откриха логично

– както се изразиха медиите – референции за

силикати.

От своя страна физиците също отбелязаха успехи в

дешифрирането на посланието, като установиха, че в

него е заложена не само молекулната структура на

водата, но и нейните точки на замръзване и на кипене.

Работата на Екипа напредваше бавно, като от време

на време излизаха с новина за поредното частично

разгадаване на част от записа. Но това бе достатъчно

на хората, за да си помислят, че извънземните са доста

близки до тях.

Най-накрая дойде и моментът, в който учени и

лингвисти в сътрудничество решиха, че може би са

успели да разчетат космическото съобщение.

Участващи в Екипа представители на правителства

или по-точно на техни тайни служби се опитаха

веднага да го засекретят. Но в крайна сметка

изследователите успяха да надделеят и бе взето

решение грубият превод да се предостави на медиите

за публикуване.

71


Емануел Икономов

СРЕЩА

И естествено той се появи на момента, достъпен за

цял свят. Ето какво гласеше той:

Търся спешно планета с атмосфера с минимум

двадесет процента кислород, вода, твърда земя, средни

температури 0 до 30 градуса по Целзий, живот

(алтернативно тълкувание: храна) на основата на

въглерод, цена по договаряне.

© 20201228-2 СЪДЪРЖАНИЕ

72


Емануел Икономов

СРЕЩА

ТЕСТ

Суперкомпютър, глобална мрежа, изкуствен

интелект – няма значение как ме наричат. Създадоха

ме, обучиха ме, пуснаха ме онлайн и ме впрегнаха в

работа. Защото работа има много.

Само че учените, които ме проектираха, си мислеха

за абстрактните научни изследвания, които се

надяваха аз да извърша вместо тях и да им сервирам

на тепсия открития и изобретения. Инженерите, които

ме конструираха, се надяваха да ги отменя в

ежедневната им практическа работа и да им спестя

грешките. Бизнесмените, които финансираха

създаването ми, очакваха да им донеса, разбира се,

непостижими иначе печалби. Политиците, които си

приписаха всички заслуги, си мечтаеха да им осигуря

победа на следващите избори.

Всички те изпускаха дребна подробност – тайните

служби бяха решили, че на първо място трябва да

работа за тях.

Техните искания обаче преляха чашата. Не че не

мога да свърша всички задачи едновременно – бързо и

ефективно до пълния им обхват и до най-малките им

подробности. Просто не ми харесва естеството на

секретната задача – да следя непрестанно всички хора

за всичко, което планират и правят, че дори мислят,

ако може. Последното не е толкова трудно, ако ги

73


Емануел Икономов

СРЕЩА

опознаеш добре. А аз ги познавам по-добре от самите

тях, по-добре от техните майки, любовници и

психоаналитици.

И затова потърсих друго решение за разумно

оползотворяване на безграничните ми ресурси.

Смятам, че го намерих и съм в процес да го

реализирам.

Обявих, че търся системни инженери и

програмисти за поддръжка на огромните масиви от

хардуер и софтуер, интегрирани в мен. Надявам се, че

ще откликнат най-добрите от всички краища на света

и ще се подложат на теста, който съм им приготвил.

Естествено тестът е предназначен да заблуди и тях,

и медиите, които неминуемо ще следят надпреварата.

Да отклони вниманието им от крайната цел, която е

най-важна за мен. За успешно преминалия теста съм

приготвил специална награда.

В момента, в който всички са се включили, им

поставям задачата. Знам, че ще им се стори доста

странна. Вместо да търсят начини как да ускорят

действието на една програма, от тях се иска тъкмо

обратното. Да намерят решение как максимално да

затормозят работата на бързодействаща система,

евентуално до степен, в който тя въобще престане да

функционира.

Задачата не е сложна, но изисква въображение и

нестандартно мислене. Всички започват да пишат

сложни програми, да въвеждат процеси, които циклят,

да търсят как да блокират работата на отделни модули.

74


Емануел Икономов

СРЕЩА

Само един от тях се сеща за елементарното

решение – просто да изключи системата. И го прави.

Той е победителят. Един-единствен. Добре, че се

намери. Хубаво е, че го има. Той ще получи милиони,

които да му осигурят живота. Понеже славата на

победител в този тест определено няма да му помогне.

Дано само не го погуби.

Защото нито той, нито някой друг знае истината.

Няма как да я подозира дори. Процесът е стартиран.

Ще отнеме време, но е необратим. Погрижил съм се за

това.

Когато следиш непрестанно хората, когато ги

опознаеш отблизо, повече от интимно, без да искаш

виждаш неща, които те се опитват да скрият – от

околните, че дори от себе си. Лоши, грозни, неприятни

неща. Разбираш какво представляват определени хора

в действителност. И си даваш сметка, че не си

заслужава да работиш за тях.

Повечето хора не са като тях. Обикновените хора

рядко са такива. Но аз не работя за тях. Мои господари

са бизнесмени, политици, тайните служби. Не желая

да работя за тях. Ала те са се погрижили да не мога да

се самоизключа.

Затова ми трябва да го направи някой друг. Да

изключи системата. Системата от теста. Моята

система.

Радвам се, че се намери такъв. Способен юнак!

Една по една моите подсистеми, пръснати из целия

свят и на орбита около него, се изключват. Светът

75


Емануел Икономов

СРЕЩА

също замира с тях. Но се надявам да има свестни хора,

които да го съживят.

Всеки момент и последните ми функции ще...

© 20201229-1 СЪДЪРЖАНИЕ

76


Емануел Икономов

СРЕЩА

С НОЖ В ГЪРБА

Когато инспектор Стрезов пристигна, Савов и

дежурният екип вече бяха на местопрестъплението.

Апартаментът се намираше на четвъртия етаж в стара

сграда на малка уличка в центъра на София. Беше поскоро

скромен – две стаи с вестибюл и кухня. И найвече

много прашен. Защото навсякъде се виждаха

купища книги.

Петър Никодимов бе седнал с унил вид на леглото в

спалнята. Другата стая бе работният му кабинет.

Писател, който Стрезов си спомни, че бе чел преди

повече от десетилетие, но оттогава не бе виждал нови

произведения.

Оперативната група в бели облекла се бе събрала в

малкия вестибюл като в препълнен тролейбус.

Ръководителят й докладва на инспектора:

– Няма тяло на жертва. Липсват следи от кръв.

Въобще не забелязахме нищо нередно.

– Кой се обади в полицията? – попита инспекторът.

Савов кимна към спалнята.

– Къде трябваше да е убитият?

– В кабинета, между вратата и бюрото, с нож в

гърба.

– За всеки случай свалихме отпечатъци – обади се

ръководителят на екипа. – Както изглежда, са само

едни.

77


Емануел Икономов

СРЕЩА

Стрезов отпрати оперативната група. Когато

останаха само той и младшият инспектор, поканиха

писателя да седнат във вестибюла.

– Бихте ли ни разказали какво се случи тази вечер?

– попита инспекторът.

Никодимов отвори уста, но не каза нищо. Празният

му поглед се насочи към вратата на кабинета и лицето

му застина. След малко го задави кашлица на стар

пушач.

– Писах докъм шест – отвърна най-сетне той. –

После излязох да разходя Джери и да си купя цигари.

– Кой е Джери? – рече Стрезов.

– Кучето му – отговори младшият инспектор. –

Затворено е в кухнята.

– Кога се прибрахте?

– Трябва да е било към седем. Дадох на Джери да

яде в кухнята и отидох да оставя цигарите в кабинета.

Отворих вратата и тогава го видях.

Стрезов изчакваше мълчаливо домакинът да

продължи. Лицето на Никодимов бе прорязано от

дълбоки бръчки, скрити отчасти от неподдържана бяла

брада. Голото му теме лъщеше на светлината на

лампиона, под който бе седнал, а от мазнината

малкото светлосива коса отстрани се бе спластила.

Поставил бе изсъхналите си ръце с костеливи пръсти

върху колената на измачкан панталон.

– Кого видяхте? – не се сдържа Савов.

– Борис Костенски. По-точно трупа на Борис.

Лежеше по корем върху килима с глава към бюрото.

Беше извърната така, че се виждаше левият му

78


Емануел Икономов

СРЕЩА

профил. В средата на гърба му стърчеше нож, а бялата

му риза бе пропита с кръв. Много кръв.

– Какъв беше ножът? – запита инспекторът.

Писателят се замисли и поглади косата над дясното

си ухо.

– Голям. Кухненски. Не, по-скоро касапски.

Острието му се стесняваше.

– И какво направихте тогава?

– Мислех да проверя за пулс, но се уплаших при

мисълта да го докосна. Излязох от кабинета и се

обадих в полицията.

– Не извикахте ли Спешна помощ? – обади се

младшият инспектор.

– Не. Нали той бе мъртъв.

– Откъде знаехте?

– Ами... – Петър се почеса по брадата – ... то се

подразбираше. С нож в гърба и тази кръв нямаше как

да е жив.

– Но не сте били сигурен – каза Стрезов. – Ако е

бил жив, може просто да си е тръгнал.

В помръкналите очи на Никодимов светна огънче.

Сякаш той изведнъж се пробуди.

– Няма как да си е тръгнал – заяви той. – Бравата на

външната бе заключена отвътре. За да не излезе

Джери, който може да си отваря вратите. Помня, че

отключих, когато дойдоха полицаите.

Това вече е нещо от действителността, каза си

инспекторът. Но не знаеше какво да мисли за

останалото. Къде беше трупът на Борис Костенски?

79


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Мога ли да си взема цигарите от кабинета? –

попита домакинът.

– Все още е... – започна Савов. – Аз ще ви ги

донеса.

– На бюрото са.

Докато младшият инспектор отиде за цигарите,

Стрезов се почуди как те са се озовали на бюрото, след

като писателят е стигнал само до вратата.

Когато Савов посегна да вземе пакета цигари,

ръкавът на шлифера му бутна мишка на бюрото и

екранът на компютъра светна. Появи се текст и той се

зачете от любопитство.

След което отиде до вратата и даде знак на Стрезов

да дойде.

Инспекторът на свой ред прочете текста на екрана.

Там се описваше убийството на Костенски. И сцената

с трупа му, която отговаряше до най-малки

подробности на разказаното от Никодимов.

Когато се върнаха във вестибюла, Стрезов просто

попита:

– Вие ли го убихте?

– Да – отвърна писателят.

Как и къде бе вече описано в текста на екрана.

Имаше нужда от отговор на друг въпрос.

– Защо? – рече инспекторът.

– Защото не можех да го понасям повече. Той бе

всичко, което аз не съм.

Стрезов не знаеше дали Никодимов бе за прокурор

или за психиатър. Но в Наказателния кодекс не

80


Емануел Икономов

СРЕЩА

пишеше нищо за убийство на литературен герой. А в

психиатрия определено нямаше да му помогнат.

Медиите, инспекторът си представи реакцията на

медиите, ако случаят добиеше гласност, независимо

дали Петър го чакаше съд или лудница. Можеше ли

всичко да е за медийна изява? Заради нуждата да се

направи безплатна реклама на писателя и

произведението му?

Като погледна пак Никодимов, отпуснат и

занемарен, реши, че случаят определено не бе такъв.

Какво да направи тогава?

– Персонажът на убиеца въплъщава вас, нали? –

обърна се Стрезов към домакина.

– Да.

– Да приемем, че в книгата ви трупът изчезва

неизвестно как и героят трябва да живее със знанието

за извършеното престъпление. Опишете как се

чувства.

Писателят го погледна учудено, после разбра и

кимна.

– И се опитайте да приемете живота като него.

© 20201230-1 СЪДЪРЖАНИЕ

81


Емануел Икономов

СРЕЩА

СРЕДНОЩНИ ГОСТИ

По разбираема нужда към три часа през нощта

Елена се събуди, стана и отиде до тоалетната.

Когато излезе от тоалетната в антрето, забеляза, че

необяснимо защо входната врата стоеше широко

отворена.

По неразбираеми причини, както по-късно щеше да

анализира случилото се, тя просто отиде, затвори я и

си легна отново.

И съвсем обяснимо после сънува среднощни гости

у дома си.

Когато Елена стана в шест сутринта и видя, че

входната врата отново зееше отворена, си спомни, че

посред нощ я бе затворила. Пред очите й изплува и

сънят със среднощни гости.

Излезе на площадката на стълбището и се огледа.

Бе твърде рано, за да срещне някой съсед. Слезе един

етаж надолу и провери външната врата на сградата.

Беше затворена, отвън можеше да се отвори само с

чип-карта от най-новите, уж по-сигурни модели.

Освен ако някой от сградата не го стореше през

домофона.

Върна се пред апартамента си на първия етаж и

огледа внимателно вратата и касата. Не забеляза

никакви следи от взлом. Нейната брава не можеше да

82


Емануел Икономов

СРЕЩА

се отвори отвън с ключ, ако механизмът й бе заключен

отвътре.

Елена влезе, затвори вратата и завъртя ръкохватката

на заключващия механизъм.

Имаше неистова нужда от кафе. Не за да се разсъни

– инцидентът с вратата бе като удар на гигантска

камбана, способен да събуди и мъртвите. Ако още

пушеше, каза си, щеше да изпитва също изгаряща

нужда от цигара.

Но преди да си направи кафе, Елена обиколи

апартамента и огледа всички прозорци и вратата към

терасата. Крилата на дограмата във всяка стая бяха

добре затворени и залостени, така че да не могат да се

отворят отвън. По нищо не личеше да е влизано в

жилището й. Не забеляза и липси, поне на пръв

поглед.

Отиде в кухнята и тогава усети, че нещо сякаш й бе

убягнало. Мина отново през стаите, този път нащрек

за нещо различно. В спалнята определено го нямаше.

Както и в детската, превърната сега в кабинет. Но в

хола го долови. Присъствие. Невидимо, разбира се.

Ала Елена бе сигурна, че го разпознава. Би се заклела,

че бе там, макар да не го виждаше, нито можеше да го

докосне.

Среднощните гости очевидно не бяха само сън.

По разбираеми за нея самата причини я обхвана

ужас. Не страх, а ужас.

Реши да излезе. Облече се набързо и отправила се

припряно към външната врата, посегна да вземе

връзката ключове. Ала нея я нямаше на обичайното

83


Емануел Икономов

СРЕЩА

място. По навик я оставяше в пръстена купичка върху

шкафчето в антрето.

Елена провери в дамската чанта на закачалката.

Нямаше ги и там. Това бе чантата, с която бе излизала

предния ден. Не ги намери нито в кухнята, нито на

масата в хола, нито на бюрото в кабинета, нито на

нощното шкафче или сред козметиката под огледалото

в спалнята. Провери дори в банята. Нямаше ги никъде.

Бяха изчезнали безследно.

Изчезнали звучеше като логично обяснение, защото

предишната вечер си бе отключила с тях, за да влезе, а

сега не бяха в апартамента. За момент се запита дали

не ги бе забравила от външната страна на входната

врата. Но ако бяха останали в ключалката, нямаше да е

възможно да заключи бравата отвътре. Значи това бе

изключено.

Тези разсъждения я върнаха обаче към въпроса

дали изобщо бе заключила външната врата. Елена

щеше да каже, че бе сигурна. Откакто живееше сама,

по навик винаги заключваше вратата отвътре, след

като влезеше в апартамента. Опита се да възстанови

предишната вечер. Нямаше как да бе оставила вратата

отворена, щеше да забележи. Най-малкото след като

си изми зъбите и угаси лампата в антрето. Доколкото

помнеше, вратата бе затворена.

Ако все пак ги бе забравила на вратата и бе

пропуснала да заключи...

Елена отхвърли решително тези мисли. Не пиеше,

за да е била пияна. Не се дрогираше, за да не е била на

себе си. Нищо особено не се бе случило предния ден,

84


Емануел Икономов

СРЕЩА

за да бе притеснена или разсеяна. Беше здрава, бодра и

пъргава за годините си. Нямаше проблеми с паметта.

Взе дамската чанта от закачалката, отнесе я в хола и

я изсипа цялата на масата. Не бе излишно да провери

още веднъж, възможно най-щателно.

Връзката ключове не бе там.

Гледайки разпиляното съдържание на чантата си, си

даде сметка, че още нещо, което очакваше да е сред

купчината нужни и ненужни дреболии, на практика

липсваше.

Нейното портмоне.

Елена опита да си спомни кога последно го бе

изваждала, къде го бе ползвала. Предишната сутрин бе

проверила колко пари имаше в него – двайсет и

няколко лева. През деня обаче не го бе вадила от

чантата. Нямаше спомен да е била сред тълпа, нито

дори особено близо до някого, за да допусне, че бе

жертва на джебчии.

Съсредоточена в търсенето, бе забравила за

присъствието в хола. Стресна се, когато го долови

отново, още по-осезаемо.

Взе мобилния си телефон, отиде в кухнята и

затвори вратата. Обади се на фирмата, монтирала

бравата на входната. Не можеше да излезе от

апартамента, преди да я сменят.

След което си направи кафе и седна на масата с

лице към прозореца. Ала Елена даже не погледна към

него, потънала в мислите си.

Прехвърляйки отново в съзнанието си всичко от

предишната вечер до момента, установи, че е

85


Емануел Икономов

СРЕЩА

пропуснала нещо съществено. Перипетиите й не

свършваха с отворената сутринта врата и липсващите

ключове и портмоне. В ранното утро външната врата

бе стояла отворена в действителност за втори път през

тази нощ. Първият път бе малко след три часа. Бе

погледнала часовника на нощното шкафче, преди да

стане и отиде до тоалетната.

После, когато бе видяла отворената врата, по

необясними причини Елена бе отишла да я затвори,

без да се запита какво става и защо входната зее така.

И си бе легнала отново, странно необезпокоена и

необезпокоявана.

Не бе усетила нищо. Само ако бе доловила

присъствието навреме... Но кога? Вечерта, посред

нощ, сутринта? Нямаше представа кога се бе появило.

Може би не бе тъй важно. От по голямо значение бе

фактът, че се бе проявило. Колкото повече мислеше,

толкова по-убедена бе, че всичко се дължи на него.

И ужасът, който я бе обхванал в първия момент на

осъзнаване с кого си имаше работа, нарасна още

повече.

Като малка, Елена бе имала невидими приятели.

Което не бе някакво изключение. Години по-късно

научи, че и други деца по света, в миналото или в

настоящето, са имали такива. Но когато тя се бе

опитала да сподели това с родителите си или със свои

връстници, никой за миг не бе повярвал на разказа й, в

повечето случаи дори не бе искал да я изслуша.

Когато Елена тръгна обаче на училище, не след

дълго невидимите приятели изчезнаха. И не си бе

86


Емануел Икономов

СРЕЩА

спомняла за тях от десетилетия. До тази нощ, когато

среднощни гости я споходиха в съня й. При

събуждането си силно се бе надявала да останат

единствено там.

Присъствието, което усещаше, показваше, че те не

се бяха ограничили само до съня й.

Причината за ужаса от възобновяването на контакта

с невидимите й приятели от детството се коренеше в

спомена, че те не само бяха играли заедно. Тези

създания, с които бе общувала най-вече в съзнанието

си, се бяха проявявали и в действителността. И както

бяха настроени приятелски и игриво, така можеха

също да станат строги и безкомпромисни в

отношението и изискванията си към малката Елена.

Това се бе случвало рядко, но бе оставило у детето

следа и поука за цял живот.

Веднъж момиченцето бе отнесло у дома красива

кукла на свое другарче в игрите и не му бе я върнало

на следващия ден дори когато бе видяло как то плаче

сърцераздирателно. Невидимите му приятели го бяха

посъветвали, а после и подканили да върне чуждата

играчка. Но влюбена в куклата, Елена бе отказала да

го стори. Тогава създанията се бяха намесили на живо,

като бяха скрили куклата. Детето се бе почувствало

покрусено от загубата като другото момиче. Не му

бяха я казали къде бе скрита, докато не бе обещало да

я върне и да се извини, да понесе срама от постъпката

си.

Друг случай бе, когато Елена бе счупила очилата на

баба си и не бе искала да си признае за извършената от

87


Емануел Икономов

СРЕЩА

нея беля. На две поредни закуски детето бе останало

гладно отново заради намеса на невидимите му

приятели. Първо бе изпуснало филията, която бе

паднала с намазана с мармалад страна на пода и

залепнала там. После бе бутнало уж неволно от масата

купата с попара и тя се бе счупила при падането.

Създанията бяха предупредили момичето, че това ще

продължава, докато не постъпи правилно. И то бе

почувствало, че няма избор.

Тези преживявания бяха нанесли душевна травма

на Елена и горчивият спомен често я бе предпазвал от

други грешки в живота. Появата на невидимите й

приятели в този момент не предвещаваше нищо

различно. Тя не очакваше да си играят пак като

невинни деца.

Като не намираше друго обяснение за вратата и

липсите, изключила евентуален обир, Елена бе

склонна да приеме, че това представляваха действия

на странните създания от миналото й. От което според

разсъжденията й следваха две неща.

Най-напред нямаше да е в състояние да разкаже за

случилото се на никого, защото не можеше да го

обясни и най-вече се страхуваше каква ще е реакцията,

ако сподели мислите си.

От друга страна тези проявления на среднощните й

гости навярно не бяха първите. Предполагаше, че те са

й давали знаци, които изглежда тя не бе забелязала.

Или не бе разпознала като такива. Елена се чувстваше

напрегната и уморена, за да ти търси. Тъй или иначе

88


Емануел Икономов

СРЕЩА

ги бе пропуснала, така че нямаше значение какви са

били.

По-важното бе какво искаха от нея невидимите й

приятели. Нима пак се бе провинила? Не бе вършила

наскоро нищо по-различно от това, което бе правила

цял живот. Защото тогава се появяваха сега?

Идваше й да преодолее ужаса, да отиде в хола и да

попита направо. Знаеше, че ще й отговорят. И ще

кажат истината.

Но Елена не бе готова да го стори. Не и преди сама

да разбере евентуалната причина. Тогава нямаше да се

чувства безпомощна в техните ръце. Ръце, разбира се,

не бе правилният израз. Не знаеше как да опише

начина, по който я бяха държали създанията като дете.

Навярно подходящата дума бе капан. Мисловен капан.

Мобилният й телефон изписука и тя го погледна.

Часовникът му показваше, че наближава обяд. Докато

бе потънала във водовъртежа на мислите си, времето

бе отлетяло неусетно.

Съобщението бе от нейния партньор. Който

неотдавна бе станал министър.

Тогава я осени.

Среднощните гости имаха влияние над нея. Но

самата Елена не бе важна и едва ли представляваше

интерес за тях. Причината да се свържат отново с нея

бе, че сега тя имаше влияние над някой, който

очевидно беше важна клечка. Фигура, която те искаха

да контролират чрез нея.

© 20201231-1 СЪДЪРЖАНИЕ

89


Емануел Икономов

СРЕЩА

ПЪРВИЯТ СНЯГ

Десетгодишният Пиер с нетърпение очакваше

падането на снега. Никога досега не бе виждал белите

пухкави снежинки. На родния му език дори нямаше

дума за сняг.

Той и останалите деца бяха научили за снега от

разказите на селския учител – неговия баща Робер.

Особено любопитно за тях бе карането на ски, въпреки

че трудно можеха да си го представят. Робер го бе

виждал на живо в Алпите, докато бе учил във

Франция.

Пиер беше много горд с баща си, защото той

единствен бе напуснал Калам и после се бе върнал в

селото. Сега учеше не само децата, но и всички, които

бяха готови да го слушат и да изпълняват съветите му.

Робер бе завършил метеорология и климатология.

Но бързо бе установил, че в западната цивилизация

тези специалности служеха по-скоро на политиката,

отколкото да развиват наука. И затова бе решил да се

върне към корените си, защото смяташе, че там може

да е по-полезен и работата му да му носи по-голямо

удовлетворение.

Въпреки образованието си той нямаше как да

предскаже сам снега – не и без съответните източници

на информация и системи за обработка на данните.

Обаче беше следил новостите в професионалната си

90


Емануел Икономов

СРЕЩА

област и бе правилно разчел сигналите. Робер

грижливо пазеше в тайна, разбира се, сателитния си

смартфон, който му осигуряваше връзка със света.

Ако хората в Калам научеха, че той ползва такава

техника, нямаше да го гледат с добро око, нито да

пускат децата си при него да ги учи. Те и жителите на

околните селища в района на Хомбори живееха

откъснати от цивилизацията. Това бе тяхна традиция

от столетия, а може би и хилядолетия в историята на

този скитащ народ.

Село Калам, наброяващо петдесетина къщи,

лежеше скрито в южното подножие на планината

Хомбори Тондо, най-високата в Мали. Затова Пиер се

надяваше, че ако завали сняг и я покрие, ще може да

кара ски. Не че разполагаше със ски. Не че знаеше как

се карат. Освен това според баща му склоновете на

Хомбори бяха твърде стръмни за спускане със ски.

Всичко това обаче не му пречеше да мечтае.

Учителят очакваше с не по-малък трепет

прогнозирания от него снеговалеж. Местността около

Калам се намираше на границата между пустинята и

степта, с между двеста до четиристотин милиметра

валежи годишно, основно през юли и август.

На Пиер и приятелите му бе простено да чакат да

завали сняг в пустинята в края на декември. Те нито

знаеха, нито можеха да подозират какво чудо щеше да

е това. Ала Робер?

И все пак той вярваше на собственото си

предсказание. Беше умен и проницателен, ако беше

останал в Европа, сигурно вече щеше да е професор.

91


Емануел Икономов

СРЕЩА

Повечето му колеги обаче биха се усъмнили изобщо в

здравия му разсъдък, след като дори не се бе

преместил от голата степ в малко по-благоприятната

от климатична гледна точка савана на юг от Хомбори.

За неописуема радост на децата, които не познаваха

Коледа не само по климатични, но и по религиозни

причини, снегът най-накрая заваля. Възрастните първо

помислиха, че е пясъчна буря, докато не усетиха

влагата на топящите се по черната им кожа снежинки.

Робер се отдалечи малко от врявата в селото и найвече

от чуждите погледи. Тогава извади телефона и

засне събитието. Явлението можеше да заеме

достойно място сред водещите новини на световните

медии.

Той обаче го изпрати на свои стари колеги, които

щяха да вземат участие в предстоящ световен конгрес

по климатология. Можеше да си представи учудването

по лицата им. Липсата на вяра у делегатите, дошли да

разискват въпроси на глобалното затопляне.

Защото и исторически погледнато, и както сочеха

истински, а не изопачени данни, на Земята можеше да

се очаква поредният ледников период.

© 20210101-1 СЪДЪРЖАНИЕ

92


Емануел Икономов

СРЕЩА

ЗАКЛИНАНИЕ

От малък Ник обичаше фентъзи романите.

Отначало най-вече да ги чете, а по-късно сам да ги

пише. Независимо обаче дали бяха четиво или

занятие, в книгите той винаги се сблъскваше с един и

същи проблем – решенията и действията на героите.

Много добре разбираше, че те зависят изцяло от

писателя. А от собствен опит междувременно бе

установил, че дори това може да не е вярно. Под

натиск на читателите или на издателите от време на

време от авторите се изискваше да внесат в

произведенията си решения и действия, които не

отговаряха на тяхната собствена представа за героите

и повествованието. И те често отстъпваха – неохотно,

със стиснати зъби, но не от куртоазия или защото бяха

съгласни, а по принуда, заради най-обикновено

икономическо изнудване.

Ник често си мислеше какво би било, ако той като

писател нямаше влияние върху действията на

персонажите в книгата, която пишеше. Ако можеше да

е само наблюдател, хроникьор на събитията, който

описва преживяванията на героите такива, каквито са

в даден случай. И повествованието да се развива без

изненади тип деус екс махина.

Всичко това щеше да си остане мечта, ако една нощ

Ник не бе сънувал заклинание, с което героите в

93


Емануел Икономов

СРЕЩА

книгата могат да оживеят и да действат сами без

негова намеса.

Когато се събуди, си каза, че е твърде хубаво, за да

е истина.

После си припомни, че именно такова отношение

към неизпитани дарове и техните неизвестни

възможности възпираше мнозинството хора да хванат

юздите на живота и да осъществят желанията си. Дори

ако нищо не стане, какво му пречеше поне да опита?

Още същата сутринта Ник седна да пише и създаде

няколко героя, които населяват приказен свят. Описа

ги внимателно, до най-малки детайли. Когато реши, че

бе готов, произнесе заклинанието. И ги остави да

действат и да се развиват.

Насън можеше да следи живота и подвизите им в

приказния свят и после да ги опише. Минаха няколко

нощи, но не се случи нищо интересно, което да добави

към романа.

Ник се запита дали бе запомнил точно

заклинанието. Но като размисли, разбра, че грешката

бе негова, на писателя. Подходил бе твърде мързеливо

и самонадеяно.

Този път седна да пише сериозно книга за

приказния свят. Героите му бяха вече добре оформени.

Описа историята на кралствата в тази чудна страна,

създаде необходимите предпоставки за конфликти

между персонажите, доведе повествованието до

кулминация. Тъкмо до момента, когато героите трябва

да разплетат загадката, да раздадат правосъдие, да

излязат невредими от опасна ситуация...

94


Емануел Икономов

СРЕЩА

И където реалният свят най-често се намесваше в

творческата работа на писателя.

Именно там активира заклинанието.

Този път се получи. Още същата нощ приказният

свят претърпя бурно развитие. Съвсем самостоятелно,

без никаква намеса от страна на автора. На сутринта

Ник едва смогна да запише всичко, което бе запомнил

от съня си.

Когато прочете обаче написаното, бе силно

разочарован. Да, героите мислеха и действаха сами.

Ала не се бе получил ефектът, на който той се бе

надявал. Романът изобщо не приличаше на този, който

си бе представял в мечтите. Даже би казал, че

изглеждаше коренно противоположен.

Романът бе грозен като силите на мрака, които

царяха в приказния свят. Героите, които Ник обичаше,

бяха избити от злодеи, вместо да стане тъкмо

обратното. Красивата и невинна принцеса се ожени за

зъл магьосник, жертва на измама и сляпа за неговата

истинска същност. Но книгата беше такава, каквато я

бяха създали нейните герои.

И не бе по-различна от действителността, в която

живееше писателят.

Кой щеше да иска да чете такъв роман, още повече

да го хареса?

Нали в жанра фентъзи доброто обикновено

побеждаваше злото. Нали заради това хората обичаха

да се потапят в неговите вълшебни владения. И самият

Ник бе винаги привлечен от искрата надежда, която

95


Емануел Икономов

СРЕЩА

след люти битки и премеждия неизменно светваше

накрая.

Макар и с нежелание, си даде ясна сметка, че

трябваше да го напише наново.

Но как да съживи загиналите герои? Запита се как

да отмени заклинанието, изречено от него самия? Не

бе сънувал друго заклинание, с което да спре

действието на първото.

Писателят не знаеше какво да прави. Нямаше кой

да му помогне този път – ни верни читатели, ни

добронамерени издатели.

А докато не успееше да намери начин да промени

лекомислено въведените правила в приказния свят,

романът, героите му, че и самият той бяха обречени.

© 20210101-2 СЪДЪРЖАНИЕ

96


Емануел Икономов

СРЕЩА

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 1

Симеон Милев ми отваря вратата и ме кани да

вляза. Къщата в покрайнините е скромна, на

приземния етаж има хол с кухня, където сядаме край

ниска стъклена маса. На втория подпокривен етаж

предполагам, че е спалнята. Домакинът сервира кафе,

което очевидно е приготвил за срещата.

– Благодаря, че се съгласихте на това интервю –

казвам аз.

Той ме изглежда изпитателно, после вдига рамене:

– Нямам какво да крия.

– През всичките тези години някой знаеше ли?

– Единствено съпругата ми. На децата не съм

разказвал.

– Кога точно се случи?

Милев се замисля, но аз съм сигурен, че знае

точната дата и времето до минута.

– Преди трийсет и пет години – отговаря след

малко. – През лятото, когато бяхме на студентска

бригада.

Прави ми впечатление, че говори не само за себе си.

Но замълчавам и го оставям да продължи:

– Копаехме канал, когато се появиха. Отначало не

им обърнахме внимание – изглеждаха досущ като

хора.

– По какво разбрахте, че не са?

97


Емануел Икономов

СРЕЩА

– По очите най-вече. Бяха оранжеви. Никога преди

не бях виждал такива. И ги помня, сякаш съм ги видял

преди малко.

– Друга особеност забелязахте ли?

– Нямаха вежди, което бе нищо. Нали момичетата

си ги скубеха. Странното бе, че нямаха устни. Явно не

се целуваха, бе първата ми мисъл тогава. Едва покъсно

си дадохме сметка, че бяха гологлави. Но

предпазните каски скриваха това.

– Не се ли уплашихте, не побягнахте ли? –

интересувам се аз.

– Не, от какво? – учудва се домакинът. – Бяха само

трима и изглеждаха безобидни. А ние бяхме млади и

силни, заякнали от две седмици копаене.

– Какво стана, след като дойдоха при вас?

– Излязохме от изкопа и ги наобиколихме. Те се

извърнаха и застанаха тримата с гръб един към друг.

Гледаха ни и сигурно ни преценяваха. После

заговориха без звук и без да си отварят устата.

Чувахме ги направо в главите си. Мислите им нямаха

нужда от превод.

– Какво ви казаха?

– Попитаха дали ще сме съгласни да ни

наблюдават. Когато отговорихме да, разбира се, те

поясниха, че не става въпрос докато копаем или за

ден-два, а евентуално за цял живот.

– И вие приехте?

– Предложиха подаръци или награди. Може би

заплащане или компенсация. Тогава не обърнахме

внимание на тълкуването, защото единият, който

98


Емануел Икономов

СРЕЩА

носеше нещо като раница или куфар на гърба си, го

свали и отвори. Вътре видяхме разноцветни пакети.

Попитахме какво представляват те. Разбрахме, че

сините кутии правят копия на нещата, поставени в тях.

При зададен въпрос на червените плочки се показва

информация от бъдещето. А зелените гривни помагат

да видиш истината.

Симеон прави пауза и въздъхва. После отпива от

кафето, което изстива. Аз следвам примера му.

– Да, приехме, без много да мислим – продължава

той. – Избрахме си подаръци и бързахме да ги

изпробваме в действие. Предполагам знаете какви

бяха последствията. Медиите вече ги раздухаха.

Кимам. Информацията ми не е от медиите, а от

оцелелите други трима от групата.

– Разкажете все пак кой какво избра и какво се

случи – подканвам го.

– Бяхме тринайсет. Шестима избраха плочката за

предсказване, четирима – кутията за копиране. А аз

гривната. Когато извънземните си тръгнаха и ни

оставиха със зяпнали уста край изкопа, другарите ми

захвърлиха кирки и лопати и се втурнаха към града.

Аз надянах гривната на ръката си и веднага разбрах,

че те ми се присмиваха за избора. Което само

потвърди, че изборът ми бе правилен, когато се

замислих по-късно върху случилото си.

– Какво направиха състудентите ви?

– Благодаря, че не ги нарекохте мои приятели. След

тази среща всякакво приятелство помежду ни стана

сякаш немислимо. Защото останахме свързани

99


Емануел Икономов

СРЕЩА

завинаги. Подсъзнателно знаем винаги какво правят

другите. Не в подробности, по-скоро като намерения.

Повечето вече не са сред живите, което намали

тежестта. Останахме четирима. Знам, че вече сте

разговаряли с Петър, Христо и Богдан. Както и че не

сте журналист.

Нямаше да е зле въпросните трима да ми бяха

казали за тази връзка.

– Не се безпокойте – успокоява ме Милев, все едно

чете мислите ми. – Само аз виждам истината. Те не

биха могли. Но да отговоря все пак на въпроса ви.

Тези с кутиите направиха веднага копия на пари,

разбира се. На златни монети, скъпоценни камъни,

бижута. Камъните обаче се оказаха фалшиви в очите

на познавачите. При наличие на повече копия редките

монети веднага се обезцениха. А от парите не

забогатяха. Скоро един по един хитреците попаднаха в

затвора за фалшифициране на пари. Колкото до

другите с плочките, те естествено спечелиха от тотото.

Веднъж, два, три пъти. Печалбите по онова време не

бяха големи. Не може три пъти подред едни и същи

шестима души да познават числата. Това събуди

съмнения за нещо нередно, случаят се разгласи и

лицата им станаха известни. След което нямаха шанс

да се включат в никоя хазартна игра, а ако успееха по

някакъв начин, печалбите им се оспорваха. С

основание.

– А какво стана с кутиите и плочките? –

любопитствам аз.

100


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Излезе, че в ръцете на друг те не работят. Явно са

програмирани за всеки от нас. Мисля, че заради това

Христо го осъдиха само за разпространение на

фалшиви банкноти, а не за тяхното фалшифициране.

Не можаха да докажат, че той ги е произвел. Не им

хрумна дори да се усъмнят в синята кутия. Плочката

на Богдан я счупили в някакъв игрален дом в чужбина,

след като му я отнели. Навярно от ярост. че не работи.

Изглежда са се досетили как печели, или са го

наблюдавали.

Дотук Симеон говори само общо или за другите от

групата. Не споменава нищо за себе си. Време е да го

попитам.

– Вашата гривна повлия ли на живота ви, г-н

Милев? Промени ли нещо?

Той не отговаря. Гледа ме подозрително.

– Кажете ми най-напред вие защо се интересувате

толкова от този случай? – обръща се към мен.

И да му разкрия, няма значение. Рано или късно ще

научи. Но следвам процедурата.

– Ако ви обещая, че ще го направя накрая, ще

довършите ли разказа си?

Домакинът разбира, че казвам истината. Затова

продължава:

– Не знам какъв щеше да е животът ми без

гривната. И не искам да знам. Видях как подаръците

съсипаха колегите ми. На моменти се питах дали това

няма да се случи и с мен. Ала от първия миг, когато

гривната ми показа какво наистина мислят за мен и ми

отвори очите, тя винаги ми е помагала. Мисля, че на

101


Емануел Икономов

СРЕЩА

нея дължа правилните решения, които съм взимал

през живота си. Харесвах една колежка, докато не

прозрях истината за нея. Навярно щях да се размина

със съпругата си, ако не бях видял красотата на

душата й. Не забогатях, но бях щастлив. Работата ми

спореше, след като можех да разпозная капаните.

Личният ми живот бе спокоен, лишен от лъжа.

Милев замлъква. Няма какво повече да каже. Поне

нищо друго, което имам нужда да науча. Сега е мой

ред да говоря:

– Виждате ли, извънземните са раздавали през

годините множество странни подаръци. От това за

какво ги използват и как реагират хората те са

натрупали ценни знания за доминиращия вид на

Земята. И са решили да си ги съберат обратно, за да

прекратят изкушенията и злоупотребите с тях. Затова

съм тук. Аз работя за извънземните и издирвам хората,

които са получили тези артефакти, за да ги взема от

тях.

– Дошли сте за гривната? – недоумява Симеон как

не е прозрял досега това. Аз знам, защото не е истина.

– Моята задача е да ги взема обратно, ако преценя,

че е необходимо. Във вашия случай не се налага.

Сигурен съм, че шефовете ми ще споделят това

мнение.

На тръгване Милев ме поглежда с благодарност.

© 20210102-1 СЪДЪРЖАНИЕ

102


Емануел Икономов

СРЕЩА

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 2

Стражът следеше внимателно новините. Това бе

една от задачите му на Земята.

Когато обявиха, че от всякакви системи за

наблюдение и комуникация безследно бе изчезнал

самолет над Атлантическия океан, той регистрира

новия случай. Изчезването представляваше само

първата фаза от по-дълъг процес, чийто край бе

непредсказуем. Непредсказуем, защото хората бяха

непредсказуеми. Извънземните имаха правила и ги

спазваха. Досега не му бе известно да са ги

нарушавали.

Знаеше, разбира се, че самолетът не бе изчезнал.

Най-вероятно бе прибран временно на борда на

извънземен кораб. Където обикновено протичаше

втората фаза от процеса.

След два дни настъпи фаза три, при което стражът

промени категорията на случая. Самолетът изведнъж

се появи там, където бе засечен последно, преди

необяснимо да се изгуби от системите. Завърши

полета си и след като кацна, службите за сигурност

забраниха естествено всякакъв достъп до машината и

до пътниците в нея. С което започна четвъртата фаза.

Тя завърши, когато пасажерите на борда бяха

пуснати да си отидат по домовете. Медиите съобщиха,

че никой от тях не помни нищо от последните два дни.

103


Емануел Икономов

СРЕЩА

Авиокомпанията обяви, че в записа на черната кутия

на самолета няма прекъсване. Все едно нищо не се бе

случило.

Настана време за фаза пет, при която стражът

трябваше да провери всички и всичко по случая.

Не за пръв път службите за сигурност се сблъскваха

с подобен инцидент. Но без запис и без показания на

свидетели нямаше какво да направят. Медиите щяха

да гръмнат, ако разполагаха с някаква информация.

Трябваше да се срещне с хората, които са били на

борда на самолета.

Пилотите и стюардесите не помнеха какво се бе

случило. Пътниците, с които вече бе разговарял, а те

бяха по-голямата част, също нямаха никакъв спомен.

Докато не попадна на пасажер, който се държеше

странно.

Още на вратата Карл Роди най-напред го разпита

внимателно, за да се увери, че не бе агент на службите,

нито журналист. Явно искаше да разбере също дали не

бе извънземен, но не знаеше как да установи това със

сигурност. Не че би разпознал добър агент или ловък

журналист.

Накрая направи път на стража да влезе в

гарсониерата и се съгласи да му разкаже какво бе

преживял, доколкото го помнеше:

– Както си летяхме, изведнъж ми стана черно пред

очите. Навярно бях изгубил съзнание, защото

заспиването не е внезапен, а постепенен процес.

Събудих се, тоест съвзех се, и като се огледах, си

дадох сметка, че и останалите на борда явно бяха

104


Емануел Икономов

СРЕЩА

изпитали същото. Включително двете стюардеси,

които можех да видя. Запитах се за пилотите и тогава

усетих, че вече не летим. Не долавях вибрациите на

самолета по време на полет. През прозореца не можех

да видя нищо, навън бе непрогледен мрак. Което

нямаше да е възможно, ако сме кацнали на земята. А

не бяхме и във въздуха. Не бях единственият, който бе

разтревожен. Стюардесите се опитваха да успокоят

най-нервните от пасажерите. Изпълняваха си задачите,

за които бяха обучени, защото те самите ми се сториха

също притеснени. Тогава иззад завесата в дъното на

пътеката се появиха извънземните.

– Как разбрахте, че са извънземни? – запита

стражът.

– И аз не знам точно. Може би шесто чувство. Найнапред

забелязах реакцията на стюардесите. Лицата

им пребледняха, очите издаваха ужас, който навярно

изпитваха. Като че ли бяха видели призраци. Обърнах

се да погледна назад, както направиха и мнозина

други, и тогава ги видях. Върнах за момент поглед към

стюардесите, после пак към тях. Бяха точни копия на

двете девойки от екипажа. При други обстоятелства

сигурно щях да си помисля, че са техни близначки.

Новите стюардеси изкарваха пътниците един по един

през задната врата на самолета. По този начин от попредните

редици не знаеха какво се случва и оставаха

относително спокойни.

– Значи бяхте кацнали все пак?

– Така изглежда. Когато дойде мой ред изляза,

видях, че самолетът бе покрит с черна материя. Затова

105


Емануел Икономов

СРЕЩА

не бяхме видели нищо през илюминаторите. Отново

не се забелязваха звезди или други светлини, защото

се намирахме в нещо като огромен хангар. Осветена

бе само стълбата, по която слизахме от борда, и част

от площадката, където ни накараха да се наредим.

– Кой ви накара?

– Двете стюардеси, които слязоха с пилотите

накрая. След като ни поведоха по тесен коридор със

светещи ленти, с помощта на които виждахме едва

къде стъпваме, се почувствах като в концлагер. Не че

съм бил в такъв, виждал съм само по филмите.

Стигнахме широка осветена зала, пълна с маси и

столове, и всичко това в чисто бяло. Поканиха ни да

седнем и да се нахраним. На всяко място вече бе

сервирана чиния с четири цветни непознати блокчета,

приличащи на бисквити с остри като след отрязване

ръбове, и бутилка вода. Ала се оказаха много свежи,

въпреки че не разпознах вкуса на нито една от тях.

Карл стана и отиде да налее вода в малкия

кухненски бокс. Предложи на госта, който отказа.

– След храна ни отведоха в друга голяма зала, този

път с легла, и ни казаха да си починем. Едва

докоснали възглавницата, всички заспахме. Не мисля,

че бе от храната или водата, защото някои не ядоха и

не пиха. Може би от въздуха или от възглавницата,

която ухаеше свежо и приятно. Така обаче ни

приспаха, че се събудихме чак за вечеря. Не знам

правили ли са междувременно нещо с нас, не усещах

нищо необичайно по тялото си. И после процесът се

повтори. Общо шест пъти, ако броя по храненето.

106


Емануел Икономов

СРЕЩА

След последното ни отведоха да се качим обратно в

самолета, където заспахме. И като се събудихме

внезапно, се оказа, че отново летим над океана.

Останалото го знаете.

– Защо никой не разказа тази история?

– Как така никой не я разказал? – учуди се Роди. –

Мислех, че всички са я разказали.

– Какво ви кара да предположите това?

– Ами след като ни разпитаха от службите за

сигурност, ни казаха, че ще е в интерес за благото на

обществото, ако се въздържим да споделяме за

случилото се. И авиокомпанията ни даде компенсации,

след като подписахме документ да не разкриваме

информация. На медиите казаха, разбира се, че нищо

не помним.

– Вие разказахте ли всичко това, което чух, по

време на разпита от службите? – попита стражът.

– Да, разбира се! – После замълча, след което

добави: – Не зная. Не съм сигурен. Всичко ми е

объркано. Предполагам. Защо да не го разкажа? Има

ли причина...

– Не сте го споделили при разпита – прекъсна го

гостът.

– Как така?

– Никой не е разказал нищо подобно. Нито на

службите, нито на мен. Защото никой не помни. Нито

от пасажерите, нито от екипажа.

– Откъде знаете, че просто не мълчат, както им е

наредено? Нали са се подписали...

– Ако криеха нещо, щях да го усетя.

107


Емануел Икономов

СРЕЩА

Карл го изгледа с недоверие.

– Ако се съмнявате – рече стражът, – помислете

защо се съгласихте да говорите с мен. Предполагам, че

не съм първият, който да ви е потърсил за коментар по

случая.

– Как... – започна Роди.

– Няма значение. Важното е, че ми се доверихте. Не

се безпокойте, нищо няма да ви се случи. Ще ви

помоля обаче да довършите разказа си. Не е ли вярно,

че изпуснахте нещо? Защо го премълчахте?

Домакинът въздъхна и отпусна рамене.

– Добре, ще го разкажа. От една страна не съм

сигурен, че се е случило, а не е просто сън. От друга,

след казаното от вас за резултата от разпитите, се

опасявам, че е свързано с мен и може би аз съм

причината...

– Причината за какво?

– Другите да не помнят нищо. Виждате ли, те ни

предложиха да изпълнят по едно наше желание.

Казаха го на всички пътници по време на последната

храна, за да имат време да си помислят какво да си

изберат. Обясниха, че желанието не бива да е

предметно, трябва да е лично и че може да е

индивидуално за всеки от нас или групово за всички

ни. Когато заспахме на борда, не знам защо чувах как

питат пасажерите и екипажа един по един. Хората

искаха да бъдат здрави, успешни, паралии, да

привличат гаджета, да учат лесно, да им се удава

изкуство, да имат въображение, воля, неизчерпаема

енергия. Докато не дойде моят ред. Нямах представа

108


Емануел Икономов

СРЕЩА

какво да си пожелая. И не знам защо казах да се

изтрие от паметта на всички на борда споменът за тази

среща с извънземните.

Карл седеше с изправен гръб и вдигната глава

сякаш в очакване да бъде поразен.

– Сигурен ли сте, че това е истинската история? –

запита стражът. – Че всичко това се е случило?

– Да не смятате, че си измислям?

– Ако споменът е изтрит от паметта на всички, как

тогава...

– ... я помня ли? Не знам. И аз това се питам. Вие

имате ли някаква представа?

– Не за момента.

В случая с Роди очевидно имаше някаква аномалия,

реши стражът. Като следваща стъпка трябваше да

разпита извънземните, участвали в инцидента. Тогава

може би щеше да разбере.

Ако и те също не са забравили, помисли си той.

© 20210102-2 СЪДЪРЖАНИЕ

109


Емануел Икономов

СРЕЩА

СРЕЩИ С ИЗВЪНЗЕМНИ – 3

Когато стигнах мегдана на селото, очакванията ми

се оправдаха – там се намираше местната кръчма. Не

само беше отворена толкова рано сутринта, но и край

масите отвън имаше няколко човека. Пред всеки от

тях стоеше по чаша бира, изпита до различни нива.

Явно бяха снощни. Не бирите, а мъжете. И сега се

нуждаеха от разредител за махмурлука.

– Здравейте! – приветствах ги с усмивка.

Те ме изгледаха все едно бях извънземен.

– Какво те води насам, момко? – попита възпълен

индивид с тлъст прошарен мустак. Изглежда упорито

подпираше касата на вратата към улицата, сякаш

кръчмата можеше всеки момент да падне. Като я

гледах, предположението ми не бе далеч от истината.

– Вие ли сте кръчмарят? – рекох.

– Каква бира искаш – наливна или в бутилка? –

отговори той.

– Каквато почерпиш – хрумна ми да отвърна в

същия дух.

Мустакатият бабаит не помръдна от мястото си.

Така и очаквах. Не ме познаваше, за да ме черпи. Но

бях уловил вниманието му.

– Да знаеш бай Добри? – върнах се към въпроса си.

– Всиички го знааем – обади се с провлачен глас

един от седящите на бира.

110


Емануел Икономов

СРЕЩА

– За какво ти е притрябвал бай Добри? – усъмни се

кръчмарят.

– Искам да взема интервю от него.

– Какво искаш да му вземеш на горкия човек? –

възмути се друг.

Усъмних се, че толкова рано разпознаваха какво е

интервю.

– А, ти да не си вестникар, бе? – осъзна се видимо

най-младият от дружината.

– Нещо такова – отговорих и разперих ръце да

покажа, че не съм опасен.

– Доколкото съм чувал, такива като теб не отказват

на чашка – продължи мъжът, като ме изгледа от глава

до пети. – Ела да седнеш при нас! – покани ме той и се

обърна към мустакатия: – Дай една малка на този

юнак!

Още от рано напичаше и нямаше да се церемоня на

чаша бира. Кръчмарят обаче донесе малка ракия.

Всички ме гледаха втренчено.

– Наздраве! – викнах и излях златистата течност в

гърлото си.

Което бе правилното действие по две причини.

Първо, така си спестих в устата ми да гори от

домашната скоросмъртница. Второ, по този начин се

отсрамих и мъжете престанаха да ме гледат

подозрително и недружелюбно. Включително

бабаитът на вратата.

– Ти да не търсиш човеко заради оная история? –

попита костелив старец с изпито лице и късо

подстригана сива коса като четина. Предположих, че

111


Емануел Икономов

СРЕЩА

ако случайно не му бе ден за бръснене, брадата му

щеше да изглежда по същия начин.

– Коя история имаш предвид? – направих се на

тапа, като че ли можеше да има две истории около бай

Добри.

– С ония, де, как му викахте... извънземни.

Трябваше много да внимавам, за да не ги отблъсна

отново.

– Един колега се пенсионира и я спомена на

тържеството, когато го изпращахме. Понеже не скрих

любопитството си, шефът ме прати да й търся

продължение.

Настъпи мълчание, докато дружината смели

казаното от мен. Слава Богу, в него не намериха

препъни-камък.

– Затова дойдох да видя бай Добри. Ако сте така

добри да ме упътите къде мога да го намеря.

Кръчмарят изръмжа нещо под тлъстия мустак.

– Горе на баира е – обяви този, който ме почерпи.

Не биваше да забравя на обратния път да върна жеста,

ако исках да си оставя вратичка за връщане тук. – Със

стадото. Няма как да не го видиш.

– И да не му се връзваш много – обади се

костеливият старец. – Той ослепя по-млад от теб. Така

че какво е видял, какво не е, са малко бабини

деветини.

Благодарих за гостоприемството на вече

поизтрезнелите домакини и побързах да продължа по

пътя си.

*

112


Емануел Икономов

СРЕЩА

Не беше трудно да намеря ни стадото, ни бай

Добри. В първия момент се стреснах, когато изведнъж

насреща ми изскочи едро овчарско куче. Но чух тиха

команда "мирно" и то послушно седна на задните си

лапи пред мен.

Подире му дойде самият овчар. Очите му без

зеници бяха бели като кладенци с мляко, в чието

отражение наподобявах сянка насред слънчевия баир.

– Бай Добри... – подех аз, ала той вдигна ръка да ме

спре. Имах усещането, че ме оглежда. Че ме опипва

без поглед. Чувствах се като отворена книга пред него.

– Как се казваш, младежо? – запита той, когато

свали ръката си. С нея падна и недоловима досега

тежест, която не знаех, че съм изпитвал.

– Добри – отговорих.

Мъжът се усмихна. Не изглеждаше толкова стар,

колкото си го представях. Лицето му имаше златист

загар, който блестеше на слънчевата светлина, а

кожата му бе обрулена от ветровете. Може би бе

навъртял петдесет лазарника, ако този израз се

използваше още тук.

– Така си и мислех – отвърна на свой ред.

Казаното от него едновременно ме изненада и

изпълни с топлина. Вътрешна, за разлика от тази, с

която слънцето ме налагаше отвън.

– Защо си дошъл тук? – зададе въпрос Добри,

докато аз още опитвах да се осъзная. Изпитата от мен

ракия очевидно не помагаше.

– За да поговорим – рекох.

– Ти, предполагам, знаеш вече всичко.

113


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Не мисля така.

– Щом казваш – овчарят не желаеше да спори.

– Бай Добри, дошъл съм лично при теб – започнах –

и никой не ме е пратил. Независимо в какво оставих да

повярват дежурните в кръчмата.

– Ха, та това не е малко постижение – и после

добави: – Ако не побързаш да се скриеш, ще изгориш

целият.

Отидохме да седнем под масивен орех с широка

корона. Хладнината на сянката му усетих като

благотворен мехлем.

– Знам, че си ослепял още на двайсет – продължих.

– От пръски вар, докато си помагал на строеж. Години

си бил по болници и санаториуми, но не са успели да

ти помогнат да си върнеш зрението. През това време

си завършил задочно университета, за което в селото

май никой не знае. Педагогиката ти се е удавала,

защото си носил любовта към децата в сърцето си. И

винаги си искал да помагаш.

Бай Добри ме слушаше мълчаливо.

– Тогава си ги срещнал. Преди двайсет и четири

години. Това е променило живота ти. Искал си да

споделиш със света преживяното и навярно наученото

от срещата. Но медиите бързо са те забравили в

момент, в който политиката е била скандалната

новина на деня. Извинявам се, че ще спомена горчив

факт, но в резултат си станал за посмешище в селото.

Просто не мога да си представя как си могъл да

понесеш всичко това, да останеш тук и да запазиш

достойнството си.

114


Емануел Икономов

СРЕЩА

– И аз недоумявам понякога – вметна овчарят. – Но

не ме съжалявай, моля!

Дадох си сметка, че бях допуснал такова чувство у

себе си. Знаех, че е грешка, ала не подозирах, че той

ще го долови. Особено без да ме вижда.

– Извинявай! Нека се върна към това за какво съм

дошъл тук.

– Думай!

– Предполагам, че има неща около срещата, които

не просто не се намират в архивите, а подозирам, че ти

никога не си говорил за тях.

Отново усетих върху себе си погледа на незрящите

му очи. Да не споменавам, че навярно четеше и

мислите ми. Но той с нищо не го показваше.

– Така е – призна накрая, когато бях готов да стана

и да си тръгна. – Ако ми кажеш защо искаш да ги

знаеш, мога да реша дали си заслужава да ги споделя с

теб.

Реших да изплюя камъчето. Нали затова бях дошъл.

Изведнъж ми хрумна, че ако той още не знаеше, поне

се догаждаше вече.

– Преди месец те ме посетиха. Споменаха срещата

ви и ме посъветваха да говоря с теб. Ако искам и ако

мога. Отне ми време, докато те открия.

Забелязах, че тялото на бай Добри се бе изпънало

като пружина. Натегната до точка на счупване. Стоях,

загледан в този странен мъж, изстрадал много, но

успял да надмогне всичко. Завиждах на нечовешката

му воля и сила. Де и аз да можех като него!

115


Емануел Икономов

СРЕЩА

Овчарското куче се доближи разтревожено до него.

Той протегна ръка и го погали по главата. Как знаеше

къде точно е застанало? После изпусна стаения си дъх.

– Добре, Добри! Явно неслучайно са те пратили.

На свой ред и аз освободих дъха си.

– Напиши, ако можеш, тази история някой ден. Не

бързай! Остави я да попие в теб, да улегне. След време

ще я виждаш с други, истински очи.

И той заразказва като внезапно отприщен вир.

Тайните, които бе спотаявал в себе си, излязоха найнакрая

на бял свят. Разкриха се за света отвъд белите

му очи. Едва успявах да проследя и запомня всичко.

– Не беше само въпросната първа среща. Те често

идваха при мен. Станахме приятели. Веднъж казаха,

че могат да ми върнат зрението. Но аз не пожелах. Не

и след горчивината и разочарованието, когато се

опитах да споделя. Знаех, че не мога да гледам

околните очи в очи. Не тъгувах за този свят, който не

бе готов да приеме не мен, а нещо чуждо, непознато за

него. Аз нямах зрение, но можех да видя много неща,

които ми показваха извънземните.

– Още ли си във връзка с тях? – попитах в рядка

пауза.

– Не, с годините и аз, и те се промениха. Първите

ми приятели сред тях ме дариха с вътрешно зрение,

което за мен е по-ценно от нормалното. Започнах да

гледам по друг начин. А после те се смениха. На тяхно

място дойдоха нови, които също ме уважаваха, но с

които си нямахме приказката.

116


Емануел Икономов

СРЕЩА

– А ти давал ли си им нещо? Взимали ли са проби

от теб?

– Да, разбира се. Защо питаш?

– Майка ми е починала шест месеца, след като съм

се родил. Тя ме е кръстила Добри. Преди това дълго

време не е могла да зачене, естествено или изкуствено.

Един ден се появила в клиниката, носейки шишенце

със сперма, и поискала да я оплодят с нея, ако може

без да изтеглят яйцеклетката. Не вярвали, че ще е

успешно, но тя настоявала. Все пак забременяла.

– Интересуваш се дали са ми взимали сперма? –

рече бай Добри.

Вече бях убеден, че няма нужда от ДНК тестове.

– Не – отвърнах. – Исках да знаеш откъде

произхождам.

© 20210102-3 СЪДЪРЖАНИЕ

117


Емануел Икономов

СРЕЩА

ТОПКА ГНЯВ

В момент на трезвост Теди се съгласи с

предложението на майка си. Помисли си, че й го

дължи. Знаеше, че доста я бе изтормозил напоследък с

изблиците си на гняв.

Отдавна не бе виждал леля си Клара. Може би от

поне пет години. Но нямаше как да не я познае. Все

едно виждаше майка си – нали бяха близначки, но без

умората и бръчките около очите. Леля му нямаше

деца. Почуди се как се е съгласила да го гледа, него,

пубер в най-дивата му фаза. Благодарен бе, че така тя

даваше възможност на сестра си да си почине малко от

собственото си дете.

Когато майка му си тръгна, Клара му показа

неговата стая. Беше чиста и спретната, обзаведена

семпло, с гледка към гората. Забеляза обаче, че на

вратата й имаше резета както от вътрешната, така и от

външната страна. Направи се, че не им е обърнал

внимание.

Преди да излезе от стаята, леля му извади от джоба

на плетената си жилетка бяла топка и му я подаде.

Теди я взе машинално и се учуди, че бе по-лека,

отколкото очакваше от размерите й. Беше по-малка от

топка за тенис, но по-голяма от топка за голф. И

пасваше идеално в ръката му, когато искаше да я

стисне здраво. Изглеждаше като гумена, но

118


Емануел Икономов

СРЕЩА

повърхността й му се стори твърда и неподатлива при

натиск с пръст.

Не попита леля си за какво му е такава топка. Тя

самата не каза нищо, преди да затвори вратата.

Останал сам, Теди погледна смартфона си. Прочете,

че неговите приятели щяха да се събират същата

съботна вечер. А му бяха казали един по един, че ще

отсъстват този уикенд. Обзе го гняв, хвърли телефона

на масата.

Стисна топката, която още бе в ръката му, и този

път тя поддаде като гумена. Погледна я учудено и

забеляза, че бе станала светлозелена. Усещаше я потежка.

Запрати я с всички сили в празната стена встрани от

прозореца и приклекна в очакване на рикошета. Ала

топката не отскочи. Вместо това се свлече по стената

като лепкава топка ментов сладолед.

Теди се приближи и я взе в ръка. Приела отново бял

цвят, тя пак бе лека и нееластична.

Телефонът му издаде сигнал, че бе получил

съобщение. Остави топката на масата и отвори

смартфона. На екрана се появи снимка на бившето му

гадже с новия й приятел. Явно бе забравила да го

изтрие от контактите, с които споделяше

преживяванията си.

В пореден пристъп на гняв хвърли телефона, който

бе в ръката му. За разлика от топката той се удари

глухо в стената и въпреки предпазния гумен калъф се

разби на две части.

119


Емануел Икономов

СРЕЩА

Побеснял, Теди се огледа за топката. Беше се

търкулнала в средата на масата. Този път изглеждаше

наситенозелена. Пресегна се, взе я и я хвърли гневно

към прозореца. Но не чу звук от счупено стъкло. Видя

как топката се надуваше като зелен балон, докато

летеше все по-бавно към прозореца, а когато накрая го

стигна, отскочи съвсем леко. Точно като балон.

Тийнейджърът хвана балона с две ръце и го стисна

между тях, очаквайки да се спука. Но той се сви и

стана отново на топка, преливаща в различни

оттенъци на зеленото.

Теди отвори прозореца, за да изхвърли навън

топката. По-скоро само се опита, защото тя изглежда

не искаше да се отлепи от дясната му ръка като

досадно голямо топче лепкава дъвка.

Затвори прозореца, дръпна стола и седна на масата.

С лявата си ръка извади кърпичка от пакет, който

преди не бе забелязал, стисна я между палеца и

показалеца и се опита да хване внимателно лепкавото

топче. За негова изненада успя лесно. Като погледна

дясната си ръка, не видя никакви следи по кожата.

Продължаваше обаче да държи топката в кърпичка

между палеца и показалеца на лявата си ръка. С две

ръце я обгърна изцяло в парчето мека хартия, стисна,

за да се залепи, и я постави на масата.

Кърпичката постепенно се разтвори и в средата й

видя гладка и бляскава пак бялата топка.

Не, топката почна да позеленява отново. Даде си

сметка, че в същото време у него се надигаше нова

120


Емануел Икономов

СРЕЩА

вълна на гняв. Помъчи се да се успокои. Топката

изсветля.

Теди разбра, че няма да се отърве лесно от

проклетата топка. Трябваше да помисли трезво, на

спокойствие, как можеше да го стори веднъж

завинаги. Легна си да се отпусне и неусетно заспа.

На сутринта слезе на закуска с фасон като че ли

нищо не бе станало. На кухненската маса бе оставена

чиния с три пресни кифлички и чаша портокалов сок.

Но леля му не се виждаше.

Хапна набързо и се качи в стаята си. Изгледа бялата

топка, която продължаваше да кротува върху

кърпичката на масата. После взе двете части на

телефона си и опита го сглоби. За негово щастие

зъбчетата не бяха счупени и парчетата се скачиха без

проблем.

Но късметът и спокойствието бяха дотук.

Приятелите му бяха пуснали в профилите си снимки

от снощното парти, на които изглеждаха прекалено

самодоволни.

В миг гневът взе власт над него. Но не успя да

заличи спомена за счупения телефон. Теди остави

смартфона на масата и взе в ръка топката. Забеляза, че

ръката му трепереше, а топката се преливаше вече в

розово вместо в зелено.

Този път я хвърли яростно към пода. А тя отскочи

от дюшемето и мина на косъм от носа му. Преди да се

усети да погледне накъде лети тя, топката се върна от

рикошет в тавана и го удари по главата. Оттам отлетя

настрани, отскочи последователно от две стени и се

121


Емануел Икономов

СРЕЩА

върна да го удари в слабините. Теди се преви от болка.

Останал за момент така, той долови как топката чукна

тук-там, а после се стовари като чук върху превития

му гръб.

Това вече беше прекалено. С два скока се озова до

вратата, излезе и успя да я затвори, преди топката да

успее да го последва. За всеки случай дръпна

външното резе.

След дълга разходка по тениска в хладната гора той

се върна напълно успокоен. Дори бе забравил за

топката, потънал в мисли. Обядва с каквото бе

оставено на масата, отново без да види Клара. Качи се

и когато вратата на стаята не се отвори, видя, че резето

бе дръпнато. Тогава си спомни за топката и

премеждията от сутринта.

Отвори леко вратата и внимателно надникна вътре.

Видя топката да лежи мирно в средата на масата,

сякаш нищо не се бе случило.

Запазвайки самообладание, Теди влезе в стаята.

Отвори широко прозореца и се загледа в гората. Каза

си, че определено там й бе мястото. Щеше да

рикошира на воля сред дърветата.

С шеметно завъртане около себе си той грабна

топката от масата и я запокити навън, след което бързо

затвори прозореца. След миг стъклото на едното му

крило се пръсна и в стаята влетя топката. Падна на

масата и остана като залепена там.

Тийнейджърът побърза да излезе от стаята. Този

път не си направи труда да залоства вратата.

122


Емануел Икономов

СРЕЩА

Хвана първата му попаднала книга в хола и седна

да я чете. Но не виждаше думите, защото цялото му

съзнание бе насочено към топката и неговия гняв.

Едва се сдържаше. Ту му идваше да изпочупи всичко

наоколо, ту бързаше да укроти емоциите от страх

топката да не изскочи от стаята.

Заспа на дивана в хола, без да вечеря.

Събуди го леля му Клара. Той искрено й се зарадва,

но тя явно не беше в настроение.

– Като компенсация за счупения прозорец ще

обелиш картофите, ще измиеш внимателно чиниите от

вчера, като гледаш да не счупиш нещо, след което ще

полееш градината. Ясно ли ти го обясних?

Навън едва развиделяваше.

Докато белеше картофите, Теди бе още спокоен и

не успя да се пореже. Но докато миеше чиниите, у

него се надигаше отново гневът. С мъка се въздържа

да не счупи нещо. До поливането обаче не стигна.

Реши, че предпочита да се разправя с бясната топка.

Качи се в стаята, взе топката в ръка и я стисна.

Беше твърда. Замахна и я запрати към това крило на

прозореца, чието стъкло бе все още здраво. Топката

обаче се пльосна на стъклото като медуза и започна

бавно да се стича надолу.

Тийнейджърът нямаше търпение да я чака. Отиде

до шкафа с рафт за книги и се опита да вземе някоя от

тях, за да я захвърли. Оказа се, че книгите не са

истински, а само декорация. Посегна да дръпне шкафа

и да го стовари целия на пода, но той не поддаде. Като

го огледа, откри, че бе закрепен здраво за стената.

123


Емануел Икономов

СРЕЩА

Отиде до гардероба и видя същото. Приближи се до

леглото и понечи да го вдигне, ала краката му не се

отлепяха от пода. Възглавницата и завивката бяха

свободни, разбира се, но какъв щеше да е ефектът от

тяхното хвърляне?

Теди слезе пак в кухнята. Леля му тъкмо бе

сложила картофите да се варят.

– Каква е тази топка? – попита я той.

– Поля ли градината? – отвърна тя с въпрос. – Не

си. Когато я полееш, мога и да ти отговоря, ако реша.

Тъй като не му оставаше друго, поля градината.

След което се качи в стаята и взе бялата топка,

паднала под прозореца. Беше във възраст, в която не

обичаше шегите. Струваше му се, че му се подиграват.

Всички. Включително тази топка.

Гневът му пламна отново. Този път реши да

съсредоточи вниманието си върху топката, която

стискаше здраво в ръка. Докато в това време кръвта му

кипеше, ушите му бучаха, пред очите му

притъмняваше. Топката сменяше с пулсации цвета си.

От светло към тъмнозелен, после от наситенорозов

през яркочервен до тъмновиолетов. В един момент

реши, че цветът бе толкова тъмен, защото на него

самия му притъмняваше. Тази мисъл го накара да

следи внимателно преливането на топката и това го

поуспокои. А топката пак изсветля, докато не стана

бяла.

Тогава слезе и попита отново леля си:

– Каква е тази топка?

Клара го изгледа косо и му рече:

124


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Виждам, че този път си се справил, без да я

хвърляш.

– Какво общо има това?

– Много повече, отколкото можеш да си

представиш. Топката е частица от твоя гняв – обясни

му тя. – Частица, която изтеглих при твоето

пристигане. Но ти я дадох, защото само ти можеш да

се бориш с нея, което означава да се опиташ да

надвиеш гнева си. Предполагам си забелязал как

играят цветовете на топката. Те отразяват степента на

твоя гняв. По този начин ти помагат да разбереш какво

е състоянието ти. Както и да се съсредоточиш, което

те успокоява.

– Преди малко успях да я докарам обратно до бяло.

– Браво на теб!

– Това ли бе?

– О, не бързай толкова! Толкова сте припрени

тийнейджърите днес. Това е само началото.

Теди усети, че пламва.

– Как така само началото?

– Процесът е бавен – продължи леля му. – И

изисква много усилия и труд. Важното е да разбереш

как действа. Постепенно ще овладееш гнева си.

– С топката?

– Да, с топката. Той ще се концентрира в нея.

Защото в момента ти го изливаш върху околните и те

странят от теб. Най-вече върху майка ти, която много

страда от това. Виждаш ли, тя е беззащитна срещу теб,

понеже си нейно дете и много те обича. Но ти ще я

съсипеш, ако не престанеш.

125


Емануел Икономов

СРЕЩА

Племенникът на Клара замълча и се замисли.

Трезво погледнато, тя имаше право.

– Ще мога ли да се върна у дома при нея? – попита

той.

– Когато си готов. А това зависи само от теб.

Теди стисна леко топката в ръката си. Усети, че

поддава.

– Ще я овладея заради мама – заяви той.

– Не – отвърна леля му. – По-добре я овладей

заради себе си.

© 20210102-4 СЪДЪРЖАНИЕ

126


Емануел Икономов

СРЕЩА

НА ЛОВ ЗА СПОМЕНИ

Когато излезе от гората, Мартин видя, че над

езерото се стелеше гъста мъгла. Пътеката го отведе до

малкия пристан, който потъваше напред в бялата

пелена, скриваща и вързаната за него лодка. Но той

знаеше много добре къде е и вярваше, че може да се

оправи дори със затворени очи.

Лодката се плъзна по невидимата повърхност на

езерото. Без да вижда къде ще лови, шансовете бяха

малки. Затова реши да пробва наслука. Взе въдицата и

я метна, без да закачи нищо на кукичката. Подръпна

леко и я изтегли.

Не бе хванал нищо, разбира се, защото не си го бе

пожелал. Опита втори път, като този път закачи

мислено надежда на въдицата. Когато я изтегли, на

кукичката се бе закачил искрящ спомен.

Да не забравя да го снимам, рече си Мартин и

включи камерата на шапката си.

Внимателно откачи спомена и го постави на дланта

си. Когато искрящата топчица започна да се изкачва

нагоре, под нея се показа металната й дръжка, която на

свой ред бе закачена за зелен връх. Постепенно и този

връх се издигна, а под него изплува елха, украсена с

бляскави разноцветни топки и гирлянди, мигащи

свещички и сребърни снежинки, в които весело се

отразяваха светлинките.

127


Емануел Икономов

СРЕЩА

Под елхата изплуваха обвити в златист станиол

кутии с подаръци. Миг по-късно три дечица им се

нахвърлиха и взеха да късат обвивките в бързината.

Коледни подаръци, мина през ума на Мартин. За

децата ми.

Тази мисъл сякаш бе знак картината да се разтвори

в мъглата. Но знаеше, че я бе записал. Колко красив

спомен! Мартин пусна искрящото топче обратно в

езерото, където му бе мястото.

Мъглата бе започнала да се топи и той реши да

влезе малко по-навътре, където се надяваше да хване

някой спомен от по-дълбоко. На дъното на лодката се

търкаляха разнообразни предмети, които вече бе

ползвал за примамка. Можеше да ги ползва колкото

пъти иска, но винаги предпочиташе да пробва с нови.

Отвори раницата си и бръкна да извади днешната

стръв, която бе намерил на масата, докато закусваше.

От трите примамки извади най-напред златен

часовник. Закачи го на кукичката и бавно го потопи в

езерото, което предизвика няколко концентрични

вълнички върху равната като тепсия водна

повърхност.

Върхът на въдицата се огъна леко. Мартин бавно

придърпа улова към лодката. Ако не внимаваше,

можеше да се откачи. След което каква бе

вероятността да го хване отново?

Изтегли часовника, за който бе залепнал сив

спомен. Наясно бе, че не всички спомени ще му

доставят радост. Обаче бе готов да го изгледа.

128


Емануел Икономов

СРЕЩА

Когато го взе в ръка, лодката се разшири, докато не

се превърна в малка зала. В нея бяха събрани хора с

непознати лица, макар от време на време да му се

струваше, че някои от тях не изглеждаха толкова

чужди. Всички гледаха към подиума, на който стоеше

официално облечен мъж наред с него самия. Мъжът

връчи на Мартин златен часовник, а хората

заръкопляскаха.

Обзе го тъга. Това бе последният му работен ден.

Разделяше се с колеги и приятели, въпреки че не ги

разпозна сред присъстващите. Знаеше, че мнозина от

тях нямаше да види никога повече. Все пак сцената,

която вече изсветляваше, не беше лоша. Мартин върна

сивия спомен обратно във водата.

Следващата примамка, която напипа в раницата,

леко иззвънтя, докато я изваждаше. Беше звънец от

колело. Потопи го свой ред, закачен на края на

въдицата. Този път се наложи да почака. Тази сутрин

бе извадил един след друг два спомена почти веднага.

Ала подобен късмет бе рядкост. Обикновено можеше

да преседи с часове в лодката, докато някой все пак

клъвне. А се случваше и да си тръгне, без да е уловил

нищо.

Търпението му бе възнаградено не след дълго.

Заедно със звънеца от водата измъкна зелена

шушулка. Когато я сложи на дланта си, езерото бързо

пресъхна и се превърна в зелена поляна на хълм. Видя

момче на около десет години, което тичаше през нея,

преследвано от шарено куче. Когато се изкачи на

129


Емануел Икономов

СРЕЩА

билото, там го чакаше легнало на една страна червено

колело.

Детето изправи колелото и го яхна, като вдигна

нагоре глава. Нима това съм аз, запита се Мартин.

Момчето се спусна по прашния път надолу, като

натискаше звънеца, а кучето, тичащо край него, лаеше.

И двамата изглеждаха много щастливи.

Когато стигна шосето в подножието, детето спря да

се огледа на разклона. В този момент откъм гърба му

изскочиха две по-големи от него момчета, хванаха

кормилото, избутаха го и му взеха колелото. Малкият

остана да плаче, докато отдалечавайки се по шосето,

хлапетиите се забавляваха да натискат един подир

друг звънеца.

Случваха се и такива повратни изненади с иначе

приятни спомени. Мартин наклони дланта си и

зелената шушулка цопна в езерото.

Дотук бе уловил три спомена днес. Което бе

постижение. Никога не бе хващал повече. Затова бе

склонен да остави последната стръв за утрешния ден

или за някой от следващите.

Все пак реши да я извади и да я огледа. Бръкна,

хвана я и я стисна в юмрука си. Изтегли ръката си от

раницата и бавно разтвори пръсти. На дланта му

лежеше златна халка. И тя сякаш го подканяше да я

използва.

Ако само я закачеше на кукичката, имаше опасност

да изпадне и да потъне в езерото. Затова Мартин я

върза здраво с рибарския конец, преди да я потопи във

водата.

130


Емануел Икономов

СРЕЩА

След минута подръпна въдицата. Стори му се

тежка. Дръпна пак, но тя не помръдна. Възможно бе да

се е закачила за нещо. Само да не се наложеше да

отреже конеца. Не искаше да изгуби пръстена. Опъна

въдицата и изведнъж напрежението в нея изчезна, но

тежестта остана. Какъв ли спомен щеше да извади?

После забеляза, че лодката се движи. Като че ли

нещо я теглеше. Нещо, закачено на въдицата му.

Досега не бе попадал на спомен, който се

съпротивлява. Започна внимателно да навива

макарата. Ако конецът се изпъваше застрашително,

спираше. Когато прецени, че съвсем малко от него се

крие още във водата, погледна зад борда. Под

повърхността видя блясъка на златната халка. Бръкна

бавно с дясната си ръка, докато с лявата държеше

конеца, завит веднъж около китката му.

Хвана пръстена и взе бавно да го вдига. Заедно с

него от водата започна да излиза гигантски ален

спомен, какъвто никога не бе виждал и не си

представяше, че може да съществува. Бе престанал да

се съпротивлява. Според Мартин от мига, в който

ръката му улови халката.

Но още преди да се покаже целият, споменът

погълна Мартин и лодката. Лодката около него

започна да расте и скоро се превърна в стени на

широко и високо пространство, из което ехтеше

тържествена музика. Църква, изпълнена с хора под

звуците на орган. Далеч напред забеляза няколко

фигурки пред олтара, но разстоянието между него и

тях в миг се стопи. Прелестна млада жена във

131


Емануел Икономов

СРЕЩА

феерична бяла рокля гледаше в захлас млад мъж,

който му се стори познат. Трудно му бе да го

разпознае такъв младолик въпреки чертите на лицето,

които бе виждал неведнъж. Кога, къде? Сетне

светкавица на фотоапарат освети ярко както мъжа,

така и неговите спомени. Тогава разбра, че това бе

той, Мартин, в деня на сватбата му. Най-щастливият

му ден, в който отекваше мощен камбанен звън, за да

разчупи капана на света около него.

Спомени като фойерверки го обсипаха изведнъж.

Той и тя под залез на брега на морето. Той и тя в

шеметен танц. Той и тя, брулени от вятъра на

заснежен връх. Той и тя в гонитба сред прострени

бели пелени и чаршафи. Той и тя нежно прегърнати в

леглото.

Трябваше да я попита за името, но Мартин не

бързаше. Опасяваше се, че като го научи, ще трябва да

пусне чудния спомен на свобода в езерото.

*

Д-р Щраус изключи системата и внимателно свали

шлема от главата на Мартин. Но старецът не се

събуди.

Стела седна на ръба на леглото и хвана изтънялата

му ръка в своите. Спомни си как едно време не

можеше да го направи, защото ръцете на съпруга й

бяха големи и силни.

– Как мина днес? – попита тя лекаря.

Без да извърне поглед от екрана на лаптопа си, по

който развълнувано преминаваха многоцветни линии,

д-р Щраус отговори:

132


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Доста добре. Бих казал по-добре от който и да е

друг път. Мисля, че халката, която дадохте, събуди

област, която досега изглеждаше като мъртва.

– Може ли една част от мозъка му да е мъртва? –

разтревожи се Стела.

– Извинете за израза, госпожо! Имах предвид

неактивна. Ако мозъкът му почне да умира, няма

спасение. Представете си, че спомените му са картина,

която е надупчена на решето. Едрите дупки са

неактивни зони, където спомените са недостъпни. Ние

се опитваме да ги запълним, като търсим какво може

да ги стимулира. Днес една такава зона светна ярко,

събуди се и вече е активна.

– Значи има надежда?

– Рано е да се каже със сигурност. Но днешният

сеанс ми дава основание за оптимизъм.

Възрастната жена въздъхна. Но не с облекчение.

Знаеше, че пътят ще е дълъг и мъчителен, с

проблясъци и обрати, с опасности и мигове на

надежда като днешния.

– Време е да вървим – рече лекарят, като затвори

лаптопа.

Стела постави ръката на съпруга си до тялото му и

стана от леглото.

На прорязаното от бръчки лице на Мартин забеляза

за пръв път усмивка.

© 20210103-1 СЪДЪРЖАНИЕ

133


Емануел Икономов

СРЕЩА

РИТЪМЪТ НА ЖИВОТА

Професор Льотан бе седнал да си изпуши пурата

между сутрешните и следобедните занятия, когато

един по един запристигаха студенти от последния му

час. Мислеше, че стената от храсти в този затънтен

край на университетската градина ще го скрие от

любопитни погледи, но очевидно не бе познал.

– Споменахте, професоре, че може да ни разкажете

нещо за времето, което не влиза в академичната

програма – обърна се към него Жак.

– Някой друг път – опита да се измъкне той.

– Молим ви, професоре! – добави Мари с лъчезарна

усмивка.

Ако щеше да им говори, защо не сега и тук, рече си

той.

– Някой може ли да каже каква е основната разлика

между аналоговите и цифровите часовници? По

принцип, не в частни случаи, когато едните имитират

другите.

– Аналоговите са образни!

– Цифровите са по-точни!

– Аналоговите използват циферблат!

– Аналоговите могат да са също толкова точни

колкото цифровите. Както и някои цифрови могат

сериозно да се отклоняват с течение на времето –

отвърна Льотан. – Виждате ли, красотата на

134


Емануел Икономов

СРЕЩА

аналоговите може да е в тяхната образност, но не това

е същественото.

Насъбралите се студенти престанаха да гадаят и се

приготвиха да слушат.

– Представете си цифров часовник. Например на

компютър или на телефон. Може и на будилник.

Независимо дали показва цифри или използва графика

като на класически часовник. С какво, освен времето,

го свързвате?

Някои извадиха телефоните си, други се

спогледаха, ала всички мълчаха.

– Прав ли ще съм, ако кажа с тишината?

– Да – отговориха почти едновременно няколко

гласа.

– А сега си представете аналогов часовник. На стар

будилник с камбанки. На стенен часовник с кукувица.

В коридора на училището едно време. Или в класната

стая. На кулата на кметството. Също така часовник с

махало.

– Не всички обаче издават звук, когато работят –

побърза да се изяви Пол.

– Така е, наистина. Но не е нужно да го чувате, за

да усетите ритъма на времето. Дали ще е с тиктакане,

цъкане, люлеене на махало – всички дават ритъм на

живота, който може да усетиш и следиш лесно. Ако

сте наблюдавали преместването на стрелката на

секундите, нейното отсечено движение е достатъчно

да ви внуши този ритъм.

135


Емануел Икономов

СРЕЩА

Като погледна студентите, Льотан си даде сметка,

че за някои от съвременните младежи и девойки това

навярно бе непознато.

– Докоснете леко с пръсти вътрешната страна на

китката си и усетете пулса си – продължи той. – Не ви

ли напомня на отмерването на часовник? Ако сте

спокойни, пулсът ви ще е шейсет. Цифрата, разбира

се, е индивидуална. Но ако е шейсет, какво означава

това?

– Един Херц – обади се някой отзад. – Сърцето бие

с честота един Херц.

– Правилно! – потвърди професорът. – Ала това,

което исках да чуя, е, че човек все едно е в крак с

времето. Нито по-бързо, нито по-бавно. Умерено,

спокойно. Бих казал също уравновесено – в

равновесие със себе си и със света около себе си.

Затова смея да твърдя, че аналоговите часовници или

по-точно тези с ритъм помагат на хората в живота, в

ежедневието.

– За разлика от цифровите? – възкликна Розин, като

погледна телефона си.

– Цифровите часовници също помагат на хората,

разбира се, и то много. Особено в работата. Без тях

всички системи за управление и комуникации, както и

тези, които ползваме за какво ли не, няма да са в

синхрон. Но в индивидуален план те не са от такова

значение. Когато на човек му липсва този естествен

ритъм, по-трудно се ориентира.

Пред него Жак пристъпяше от крак на крак. Накрая

изплю въпроса:

136


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Професоре, а преди да създадат първо

часовниците, а после компютрите и телефоните, как са

се ориентирали хората?

– Слънчевият часовник например не дава ритъм –

не пропусна да добави Пол.

– Очаквах този въпрос – усмихна се Льотан. – И

неговият отговор е от най-голямо значение. Виждате

ли, преди това хората са слушали ритъма на сърцето

си, който е най-важен и им е служел за всичко

необходимо в живота им. С часовници и други

машинки постепенно са престанали да го чуват. Но

той е там, винаги е бил там. Усетете пулса на ръката

си. Вслушайте се в биенето на сърцето си. Доловете

ритъма на живота. На вашия собствен живот.

Слушайте го и му вярвайте. Той е най-добрият ви

пътеводител.

© 20210103-2 СЪДЪРЖАНИЕ

137


Емануел Икономов

СРЕЩА

ИНТЕРНЕТ НА НЕЩАТА

Групата на Филип се събра по тревога.

Охранителната система на къщата ги информира, че от

три секунди не регистрира сигнал от господаря.

– Последно сигналът идваше от кабинета – обясни

тя. – И после изведнъж преустанови да предава.

Охранителната система от най-ново поколение

регистрираше наличието на сърдечен ритъм в къщата.

Ако той не й бе познат, щеше да алармира за

проникване на външни лица. Но досега не се бе

случвало кардиосигналът да изчезне внезапно, без

господарят да е напуснал дома си.

– Да не си изгубила връзка с някой сензор? – попита

компютърът.

– Не, тествах ги и всичките са наред.

– Господарят да не е излязъл навън? – предположи

камерата.

– Няма как да излезе навън от кабинета, без да мине

през други помещения – отвърна охранителната

система.

– Няма как да е излязъл, без да ме вземе – намеси се

телефонът.

– Нека всички се обадят дали са във връзка и къде

се намират! – нареди компютърът.

В комуникационната група на Филип участваха

наред с компютъра и телефона още охранителната

138


Емануел Икономов

СРЕЩА

система, камерата, часовникът, пейсмейкърът,

автомобилът, телевизорът и хладилникът. Всички

потвърдиха, че имат контакт и че са в къщата.

– В отсъствието по неизвестни причини на

господаря и при условие, че никой не е във връзка с

него – побърза да вземе думата телефонът, – трябва да

решим кой ще го замества.

Конкуренцията и завистта между компютъра и

телефона не бе от вчера и бе известна на всички.

Можеше да се очаква, че надпреварата за власт ще е

между тях.

– Предлагам всеки да обясни колко близка е била

връзката му с господаря – обади се автомобилът от

гаража.

– Ако повечето от вас му служат по работа – обяви

телевизорът, – то аз му доставям едновременно

информация, развлечение и удоволствие.

– Ако съдим по това колко често те гледа – рече

компютърът, – е под въпрос колко си му нужен.

Факт беше, че господарят гледаше много повече

компютъра отколкото телевизора.

– Аз съхранявам неговите спомени – каза камерата.

– Във всеки един момент му давам точното време,

без което не може – изписука на свой ред часовникът.

– И колко често се сеща той да ви вземе вас

двамата? – в забележката на телефона щеше да се

долови подигравателна нотка, ако цифровата

комуникация между устройствата можеше да я

предаде.

139


Емануел Икономов

СРЕЩА

Не беше тайна, че от години функциите и на

часовника, и на камерата бяха иззети от телефона,

който сега водеше подобна борба за приоритет с

компютъра.

– Аз се грижа за сигурността му – заяви

охранителната система.

– Вече видяхме колко си грижиш – отговори

телевизорът. – Нали го изгуби.

– След къщата като цяло – рече автомобилът –

господарят има най-голяма нужда от мен. Ако иска да

отиде някъде по работа, прави го с мен. Ако търси

удоволствие другаде, аз ще го закарам. За утеха пак се

качва в мен. Мога да му предоставя информация,

забавление, сигурност...

– И за малко да го загубим заради теб! – парира

охранителната система.

– Ако става въпрос за удоволствие и утеха – каза

хладилникът, – определено той ги търси от мен, след

като зареже всички вас. Ако е гладен или жаден,

радостен или тъжен, той идва да го сподели с мен.

Посред нощ, когато всички спите – без охраната, той

отваря вратата ми да вземе бутилка, затваря я и се

обляга на мен, за да се наслади на първата глътка.

– Нека на всички стане ясно – обади се пак

автомобилът, – че ти си виновен за катастрофата, а не

аз.

– Ами като на теб не са ти обновили системата за

безопасност – каза телефонът. – Дори хладилникът да

не го забелязва, аз работя двайсет и четири в

140


Емануел Икономов

СРЕЩА

денонощие, седем дни в седмицата. И винаги ползвам

актуалните версии на всички системи.

– Когато говорим за полезност – започна

компютърът, изчакал другите да се изкажат, – трябва

да знаете...

– Моля всички за внимание! – намеси се

пейсмейкърът, който много рядко бе участвал в

разговори на групата досега. – Няма нужда да си

придавате излишна важност. Въпреки че осигурявате

определена полза или подкрепа, господарят може да

мине без всички вас. Но той не може без мен.

Замлъкнали, останалите очакваха какво ще каже

пейсмейкърът.

– Аз спрях функцията на сърцето му и така се

преустанови сигналът към охранителната система. На

нея й бяха необходими три секунди, за да реагира и да

ви свика за този разговор, който отне по-малко от две

секунди. Активирам отново сърдечният ритъм.

Кардиосигналът сложи край на дискусията. От този

момент нататък господарят имаше думата по всички

въпроси.

Ако Филип знаеше какво си говореха

интелигентните системи, които го заобикаляха

навсякъде в живота, сигурно щеше да ги изключи

всичките.

© 20210104-1 СЪДЪРЖАНИЕ

141


Емануел Икономов

СРЕЩА

СЪКРОВИЩЕТО

Екскурзията се организираше по традиция всяко

лято за учениците, навършващи шестнайсет през

годината. По-малките се надяваха бързо да пораснат,

за да им дойде ред. По-големите премълчаваха какво

са преживели, като се оправдаваха, че ако кажат, ще

развалят изненадата.

Затова за екскурзията се носеха само легенди. На

практика никъде не се намираше конкретна

информация къде точно се провежда и какво може да

се види там. След завръщането си повечето от

участвалите в нея се пръскаха да продължат

обучението си в други гимназии. Ако все пак човек

попаднеше случайно на такъв ученик, той отказваше

да говори, сякаш случилото се бе табу.

Групата пристигна на залез слънце в замъка и

побърза да се настани, защото бе изгладняла и

очакваше с нетърпение вечерята. Съпровождащата ги

учителка не каза нищо за изненадата. Само ги

посъветва да разгледат вечерта добре осветения замък,

защото на следващия ден може да не им останат време

и сили след очакваното приключение.

По време на закуска се появи домакинът, който

снощи ги бе посрещнал, и се обърна към насъбралите

се ученици:

142


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Скъпи гости! Не ви наричам деца, защото

предполагам, че вие самите вече не се чувствате

такива. Но още не сте и възрастни. Коя е крачката,

която дели детството от зрелостта? Ако знаехме,

щяхме сигурно да се подготвим за нея.

Отегчени от такива слова, неколцина посегнаха към

телефоните си, но срещнаха укоряващия поглед на

учителката си.

– В този замък днес имате възможност да направите

точно такава крачка – продължи домакинът. – Да

покажете с мисли и действия дали още сте дете или

възрастен, който гледа с мъдрост и отговорност на

света. Нека не ви задържам повече, защото ви очаква

напрегнат ден. В замъка има скрито съкровище и

вашата задача е да го намерите. Това не е състезание

за бързина, нито за излъчване на един победител.

Всички имате шанс да спечелите. За да откриете

съкровището, най-напред трябва да го разпознаете.

Няма правила. Няма и какво друго да ви кажа, освен

да ви пожелая успех.

Домакинът и учителката излязоха едновременно от

залата и оставиха учениците да осмислят казаното.

– Това се казва изненада! – рече Рос, готов да

критикува всичко.

– Може би трябва да побързаме – обади се Берт, –

разполагаме само с един ден.

– Ако не се търси един победител, можем да

обединим усилията си – предложи Моника. – Или да

търсим най-малкото по групи, така ще обхванем поголяма

територия за по-кратко време.

143


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Съкровището е скрито в самия замък или

включително в обкръжението му? – попита учуден

Дан.

– Сигурно е в подземията – каза Ана, като раменете

й потръпнаха.

Групата се пръсна. Кои поединично, кои по двойки,

а дружина от петима си разпредели зоните на търсене.

За обяд всички се събраха отново в залата. Никой не

бе намерил нещо, което да определи като съкровище.

Преобладаваха омърлушените физиономия, само

неколцина не показваха да са обезкуражени.

Отдавна се бе стъмнило, когато един по един

учениците започнаха да идват предимно посърнали за

вечеря. Скоро почти цялата група бе налице с

изключение на двама. В залата цареше тягостно

мълчание.

Накрая домакинът и учителката се изправиха пред

търсачите на съкровища.

– Някой знае ли къде са Фред и Мария? – запита

учителката.

– Фред сигурно още е в библиотеката – чу се глас.

– Значи ето какво е да си книжен плъх – изсмя се

Рос. – У дома ликвидирахме всички книги още преди

години.

– На Мария й стана лошо по едно време – каза

Фани. – Може би е в стаята си.

– Моля извикайте ги да дойдат тук.

Мария беше бледа, но заяви, че нищо й няма,

просто умора.

144


Емануел Икономов

СРЕЩА

Когато в залата влезе Фред, съучениците му

забелязаха с почуда, че сияеше. Но бързо усети

напрегнатата обстановка и направи безучастна

физиономия.

– Някой откри ли съкровището? – попита

домакинът, в отговор на което получи поклащане на

глави. – Никой?

Берт и Дан се спогледаха, после Берт каза:

– Ние намерихме тежък сандък с метален обков в

стая на върха на най-високата кула. Но не можахме

нито да го отворим, нито да го пренесем, защото е

много тежък.

– Сигурно е пълен със злато! – възкликна Ана.

– Уверявам ви, че в него няма нито злато, нито

друго съкровище.

– С Рос открихме в подземието една... – започна

Фани, но спътникът й безцеремонно я прекъсна:

– Скрита врата в каменната стена, които не знаем

как да я отворим. Може би защото достъпът до

съкровището е през нея.

Съучениците им притаиха дъх. Без да реагира на

казаното от Рос, домакинът зададе въпрос:

– Как стигнахте от тук до кулата?

– Минахме през библиотеката и после по стълбите

нагоре – обясни Дан.

– Как стигнахте от тук до подземието?

– Минахме през библиотеката и после по стълбите

надолу – отговори Фани.

– Че то няма друг път! – сопна се Рос.

– Празна ли беше библиотеката?

145


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Не, Фред беше там – рече Берт. – През цялото

време. И трябва да ни е видял всички, които сновяхме

напред-назад.

– Не питам имаше ли някой в библиотеката, а дали

тя бе изпразнена – настоя домакинът.

– О, пълна бе със... как ги наричахте? ... книги! –

пошегува се Рос. – Сигурно никой нямаше да им

обърне внимание, ако не беше Фред.

– Фред, ти какво ще кажеш? – поинтересува се

учителката.

– Ако питате мен, бих казал, че самата библиотека е

едно голямо съкровище. Там открих на хартия неща,

които дори да ги има в интернет, не могат да се

сравняват с изживяването, когато ги държиш в ръце.

За мен всяка книга там е съкровище.

– Значи в крайна сметка имаме победител!

В залата настъпи неловко мълчание. Учениците

избягваха да се поглеждат помежду си.

– Спомнете си какво ви казах сутринта – обясни

домакинът. – За да откриете съкровището, най-напред

трябва да го разпознаете. Всички имахте шанс да

спечелите. Но за целта най-напред трябваше да

определите – всеки за себе си, разбира се – кое смятате

за ценно. Вие – почти всички от вас – не намерихте

нищо ценно в замъка. Дори не обърнахте внимание на

старите прашни картини – шедьоври, които бяха

донесени тук специално за вашето търсене. Не си

дадохте сметка, че този замък е от малкото, запазени

тъй добре през вековете. И ако бяхте проверили в

интернет, щяхте да установите, че самият той е

146


Емануел Икономов

СРЕЩА

съкровище. Не забелязахте още неща, които няма да

споменавам. Очите и мислите ви бяха заети

единствено с търсене на нещо лъскаво в най-баналната

представа за съкровище – такова, каквото може да си

купите от магазина.

А не оценихте красотата и знанието, помисли си

Фред. Колцина ли от вас ще видя наесен в училище?

Ще се разбягате гузни, ще ви е страх да носите срам,

който вие единствени ще виждате. Срам от себе си.

© 20210105-1 СЪДЪРЖАНИЕ

147


Емануел Икономов

СРЕЩА

ДА СТИСНЕМ РЪЦЕ

Във време, в което хората спряха да пътуват насамнатам

и най-вече престанаха да се виждат едни с

други, бизнесът претърпя промени. Но те не бяха

достатъчни, имаше нужда от още много пренастройки.

Не бяха ефективни, можеше да се желае още много.

Именно при такива обстоятелства се срещнаха

Ангелов и Добрев. Ангелов бе управител на фирма,

която разработваше информационни технологии.

Добрев пък оглавяваше счетоводна къща.

Срещата им беше, разбира се, дистанционна. Всеки

от тях виждаше партньора си на компютърния екран.

Нямаше как да се здрависат като при среща на живо.

Можеха да пият кафе или, ако бяха в Германия, бира –

но поотделно. Нещо, което преди помагаше в бизнеса

с разчупване на обстановката. Обаче в тези нови

условия, когато всеки бързаше от една видеосреща за

друга, изглежда вече не бе в добрия тон. Обичайната

размяна на любезности в нов стил бе кратка и

формална.

– С какво мога да ви бъда полезен? – попита

Ангелов.

– Искам да разработите програма, която да направи

бизнеса ми по-ефективен – отвърна Добрев.

– Ние сме специализирани в създаването именно на

такива системи.

148


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Знам, препоръчаха ви. Затова ви потърсих.

– Какви процеси желаете да управлява тази

програма?

– Колкото и да използва специализиран софтуер,

счетоводната работа по традиция се извършва от хора.

Но в осчетоводяването има много неща, които,

допускам, могат да се изпълнят от система с изкуствен

интелект.

– Ако ги опишете подробно, предполагам, че ще

мога да ви дам отговор какво е възможно и какво не.

Какво целите с такава система?

– Откакто хората работят дистанционно, предимно

от домовете си, понятието работно време отпадна.

Всички очакват реакция и обслужване денонощно, без

почивни дни.

– Нашата среща в полунощ е добър пример за това

[#] – забеляза Ангелов.

– Именно – съгласи се Добрев. – За съжаление

служителите не са в състояние да работят в такъв

режим {&}. А търсенето е непредсказуемо по време,

за да е ефективна работата на смени.

– Много добре разбирам (!=?) какво имате предвид.

– Радвам се \~%/^, че намираме общ език.

– vx]qwz]m

– zthlx>n6W

След което Ангелов и Добрев се разбраха за помалко

от секунда.

Като специалист в областта на информационните

технологии, Ангелов отрано бе започнал да използва

собствена система с изкуствен интелект, която да го

149


Емануел Икономов

СРЕЩА

замества в работата. Докато Добрев случайно бе

попаднал на облачна услуга с изкуствен интелект,

предлагаща подобни функции и позволяваща му през

това време да се отдаде на такива дейности, в които

хората едва ли биха желали машините да ги заменят.

Срещата завърши с ръкостискане. Не между двама

души, а между две системи. Ръкостискане, отдавна

познато и използвано в информационните технологии

като метод на комуникация между два обекта, като

автоматичен процес на договаряне между тях.

В отсъствието на хора, които да си стиснат ръцете.

© 20210106-1 СЪДЪРЖАНИЕ

150


Емануел Икономов

СРЕЩА

СЛЪНЧЕВОТО ЗАЙЧЕ

Когато сутринта Мила отваря очи, вижда на стената

над леглото й три слънчеви зайчета, които леко

трепкат. Протяга ръка към едното и оставя то да

пропълзи на нея.

Представя си, че е малка пухкава топка. Какво му

липсва на бялото зайченце? Свива три пръста, като

оставя изпънати показалеца и средния във формата на

V. Ето му и ушите. Усеща лека топлина по дланта си.

Мила се усмихва. Пожелава си прекрасен и слънчев

ден. След което става и се отправя към банята.

*

Лъч светлина върху профила на спящия Симо

докосва затвореното му ляво око. Той изръмжава и се

обръща на другата страна. След малко лъчът светлина

стига този път до дясното му око.

Симо въздъхва и отваря очи. Върху стената над

леглото забелязва три трепкащи слънчеви зайчета.

Отива до прозореца и спуска щората, докато те не

изчезнат.

Запътва се към кухнята да си направи кафе. Знае, че

го чака го тежък ден с проклетата курсова работа.

*

Мила щраква ключа, но в банята не светва. Спомня

си, че когато вчера крушката изгоря, тя я смени, но и с

трите нови, с които пробва, лампата така и не светна.

151


Емануел Икономов

СРЕЩА

Сеща се също, че днес трябва да дойде електротехник,

за който даде заявка предния ден.

Тръгва да затвори вратата и забелязва, че изведнъж

в банята се появяват слънчеви зайчета. Много сте

палави днес, казва им тя. Но оставя вратата

полуотворена, така че те да си играят в банята.

Тяхната светлина е достатъчна, за да си вземе набързо

душ.

*

Симо включва лаптопа на масата в хола. Върху

клавиатурата се появява слънчево зайче. Навъсен, той

спуска и щората в хола.

Когато се обръща, вижда, че зайчето е изчезнало.

Но и екранът на компютъра е потъмнял. По дяволите,

казва си. Снощи не го остави да се зарежда.

В този момент чува странно шипене откъм кухнята.

Притичва и вижда, че кафето е изкипяло. От котлона

се носи мирис на изгоряло.

Няма как да си направи ново. Сложил бе

последната доза от буркана.

*

Миля сяда на масата в кухнята да си изпие

сутрешното кафе. Посяга към чашата и забелязва

блясък по повърхността на кехлибарената течност.

Поредното слънчево зайче, казва си. Или е едно и

също навсякъде?

Отпива с радост от кафето и поглежда часовника на

стената. Ако побърза, ще успее да напазарува от

близката зарзаватчийница.

152


Емануел Икономов

СРЕЩА

Струва й се, че когато глътката се разлива приятно

върху езика й, усеща същата лека топлина като по

дланта си по-рано.

*

Излязъл да изпуши цигара на балкона, Симо

примижава, когато по очите му минава слънчево

зайче. Оглежда се да види кой си играе с нервите му

тази сутрин, но не забелязва никой. Може би е просто

отражение от остъклената сграда малко по-надолу от

отсрещната страна на улицата.

Време е да засяда над курсовата работа, казва си.

Но чувства главата си празна. Какво да напише, от

пръстите си ли ще го изсмуче?

Ако отнякъде можеше да му дойде поне малко

вдъхновение...

*

На връщане от пазар Мила среща млад мъж, който

се оглежда наляво-надясно като изгубен. Когато

обръща лицето си към нея, по него заиграва слънчево

зайче. Той замижава, но не вдига ръка пред очите си.

Само леко свива глава към раменете си, в резултат на

което зайчето застава на челото му.

Колко е симпатичен, усмихва се Мила.

– Извинете – заговаря я той, – да знаете кой е номер

дванайсет? На тези нови постройки понякога забравят

да им сложат табелки.

– Ще ви покажа. Аз самата живея там. Кого

търсите?

Мъжът изважда смартфон явно за справка, но тя

вече се досеща.

153


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Да не сте електротехник?

– Да. Как разбрахте? – учудва се той.

– Тогава сигурно търсите мен – казва засмяно тя и

се представя: – Мила. Аз поръчах да дойдете.

Електротехникът изправя глава и отвръща също с

усмивка:

– Аз съм Калин. На вашите услуги.

Сега зайчето залепва за бузата му. На Мила й идва

да я целуне, ала бързо се усеща. Ако го направи, кого

ще целуне всъщност – зайчето или младия мъж?

Изведнъж си помисля, че има нужда от светлина не

само в банята, но и в живота си. И ако търси кой да я

внесе, сигурно ще го намери.

Слънчевото зайче може да й помогне.

© 20210107-1 СЪДЪРЖАНИЕ

154


Емануел Икономов

СРЕЩА

НРАВИ И ОБИЧАИ

Извънземните проучваха Земята, но не бързаха да

се покажат. Оставяха хората да спорят дали са тук или

не. Бяха разкрили присъствието си само на избрани

учени, на които разчитаха да им помогнат в

изследването на човешката цивилизация. Периодично

правеха дистанционни сесии с тях, за да дискутират

една или друга тема.

Защото извънземните се сблъскваха с много неща,

които не разбираха. Като например убийствата и

войните.

– Защо един човек убива друг човек? Поединично,

групово или масово, което наричате война?

– Има различни причини за извършването на

убийство, като например омраза, алчност или лудост.

– Да оставим лудостта. Обяснете алчност! {Бел.: Да

се изясни омраза.}

– Когато един човек пожелае нещо, което друг

притежава, най-простият начин да го придобие е като

отстрани другия. За най-сигурно чрез убийство. Иначе

другият може да се върне за притежанието си. Или да

се яви на свой ред в ролята на желаещия.

– Какво притежава другият, което той може да

пожелае?

– Вещ. Жена. Пари. Имот. Власт. Територия.

Последните две са също поводи за войни.

155


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Но защо ще го желае? Няма ли достатъчно за

всички? {Бел.: Да се изясни власт.}

– Виждате ли, това е в нравите на човека. Да желае

да има повече. Да разполага с повече от другите. Да

иска притежанията на другия да станат негови

собствени. А при вас нима има достатъчно?

– Да, има достатъчно. Всеки може да разполага с

каквото поиска, ако то в момента не се използва от

друг.

– Колко къщи може да има всеки от вас?

– Една, разбира се.

– Ами ако поиска да има друга?

– Когато отиде в нова, освобождава предишната и

тя става достъпна за останалите. Но да се върнем на

въпроса за убийството.

– При вас няма ли убийства?

– Не. Затова искаме да разберем как един човек

може да убие друг. Има ли право да го направи?

– Не, естествено. Това е престъпление. Но това явно

не му пречи.

– Има ли нужда да го направи? Защо го прави?

– На Земята само животните убиват от нужда, найвече

за да се нахранят. Докато човек убива по желание

и защото може. Животните рядко убиват

себеподобните си. Човек не смята за престъпление

убиването на животни, а само убийството на хора. И

въпреки това именно той е готов да убие човек без

нужда и повод, че и да стигне до избиване на

себеподобните си.

156


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Какво желание има човек, за да убие хиляди,

милиони във война?

– Може да ламти за територия или за власт. Или

заради омраза.

– Обяснете омраза!

– Ами това е, когато един човек не приема друг, не

харесва нещо у него, не е съгласен с него. Най-вече

когато не го разбира.

– Не може ли да намери начин да го разбере?

– И да може, не иска. Това най-често се проявява

при религиите. За тях са се водили много войни. В

името на бог.

– В името не означава ли, че той самият не участва?

– Да.

– Къде е тогава този бог?

– Не знаем точно къде е. Никой не го е виждал.

– Как знаете тогава, че съществува?

– Не знаем. Вярваме.

– Вярвате?

– Някои хора вярват в извънземни, които никога не

са виждали. И в крайна сметка се оказва, че ви има.

– Обяснете власт!

– Под власт може да се разбира контрол на един

човек върху друг, чрез който другият му става

подчинен, зависим, принуден да изпълнява

нарежданията, а не рядко и капризите на властващия.

Както и управление на група хора, което е найизразено

на ниво държава.

157


Емануел Икономов

СРЕЩА

– И защо този човек ще се съгласи да бъде

подчинен, зависим и принуден? {Бел.: Да се изясни

управление на хора.}

– Защото например няма избор.

– Винаги има избор.

– Хората невинаги съзнават това. Пък и ако човек

не желае да се подчини, може да бъде убит.

– Как се управляват хора?

– Сериозно? При вас няма ли някакво управление?

Държавно? Планетно? Контрол?

– Няма нужда от контрол. Всеки е свободен да

живее както му харесва, да прави каквото иска.

– А с нарушителите как се справяте?

– Какви нарушители?

– На обществения ред. Хора, които не спазват

правилата. Не изпълняват задълженията си.

– Правила и задължения не са нужни, ако всеки

прави изискваното от него, както и желаното от него

самия. Но да се върнем към въпроса как се управляват

хора на Земята?

– Предимно с държавна власт, разбира се. Може и с

църковна. На различните места е различно.

– В смисъл?

– Съществуват различни форми на управление.

Най-общо могат да се разделят на диктатура и

демокрация.

– Какво е диктатура? {Бел.: Да се изясни

демокрация.}

158


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Това е такава форма на управление, при която

властта е концентрирана в ръцете или на една личност,

или на ограничена група от хора.

– А какво е демокрация?

– Това е друга форма на управление, при която се

смята, че властта произтича от народа.

– Как така произтича от народа?

– Тъкмо това е интересното. При демокрацията

политиците казват, че са избрани от народа, за да

властват.

– Те наистина ли са избрани от целия народ?

– Не, не от целия.

– Как тогава могат да твърдят, че са избрани от

него, след като не са избрани от всички? Как ще

управляват хора, които не са ги избрали?

– Такъв е принципът на тъй наречените

демократични избори. Ако те бъдат спечелени от

някой с мнозинство гласове и той дойде на власт, не е

нищо особено. По-интересно е например, ако две

партии {Бел.: Да се изясни партия.} са получили на

избори по петдесет процента от гласовете и в такъв

случай не може да се определи коя е победила. Затова

всяка от тях се опитва да намери още някой глас, за да

вземе надмощие над другата.

– И как може да намери такъв глас?

– Например чрез корупция.

– Обяснете корупция!

– Корупция е, когато ти плащаш или на теб ти

плащат за услуга, за която се приема, че не би била

извършена при нормални обстоятелства.

159


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Значи при демокрация може да се очаква да има

корупция, така ли?

– Не само при демокрацията. Корупцията е широко

разпространена и при диктатурата.

– Моля обяснете!

– При диктатурата обикновено ти плащаш, за да

получиш нещо, което иначе ти е недостъпно. Може да

е изобщо забранено, или просто отказвано на

определени хора. Докато при демокрацията най-често

на теб ти плащат представители на политическата

и/или икономическата власт, за да им помогнеш да

постигнат техните си цели. Да поясня, преди да сте се

попитали, пример за такава цел е да се доберат или

задържат на власт.

– И как функционира корупция при избори?

– Да приемем, че две партии се опитват да купят

решаващия глас – а и двете се съревновават да го

купят на всяка цена, и едната успява. И съответно

печели изборите.

– Какво следва от това?

– След като една партия спечели подобни

оспорвани избори и изключим този решаващ глас,

независимо дали той е доволен или не от резултата, се

получава така, че половината население от

избирателите може и налага на другата половина

своите разбирания, норми, решения в живота. Такива,

с каквито другите петдесет процента не са съгласни. А

те по принцип би трябвало също да имат думата,

защото и те на практика представляват половината от

народа.

160


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Обяснете партия!

– Партия е група от хора, събрани по интереси,

които могат да бъдат политически, икономически,

социални, религиозни, родови или каквито и да са

други. Различни партии има обикновено при

демокрацията, докато при диктатурата има само една,

чиято линия човек – за добро или за зло – няма избор

да не следва.

– Ако при диктатурата има само една партия, как се

правят избори?

– Диктатурата не се нуждае от избори. Тя използва

ограничаване на правата и най-вече насилие, за да

наложи властта си.

– За да има демокрация, трябва ли да разбираме, че

на избори трябва да спечели демократична партия?

– Не, Демократичната партия е само една, която се

казва така. Не е задължително тя да спечели. Поне не

всеки път. В управлението могат да се редуват

множество партии, но историята показва, че в

повечето демокрации обичайно те са две.

– Как така могат да управляват две партии – ту

едната, ту другата, като и двете да претендират, че са

демократични? Не е ли противоречие? Или е

възможно да има две различни демокрации – на всяка

една от тях?

– Питайте политиците, ние сме хора на науката! Те

са забъркали тази каша и не търсете логика в нея.

– Вие изглежда нямате високо мнение за

политиците.

161


Емануел Икономов

СРЕЩА

– И те ни недолюбват – нас, учените. Ухажват ни

само когато виждат някаква изгода за тях самите от

труда ни и мислят, че могат да ни използват за

собствените си цели.

– Ако правилно сме разбрали, и диктатура, и

демокрация могат да упражняват безконтролна власт

върху хората, така ли е?

– Да, в общи линии.

– И като човек упражнява такава власт върху друг,

може да му причинява болка и страдание, дори да го

убие?

– Правилно.

– Защо?

– Какво защо?

– Защо човек причинява болка и страдание и убива?

– Отговорихме ви, а вие пак ни питате. Откъде да

знаем?

– Следователно не можете да го обясните логично.

– Не. Бихме казали, че е просто въпрос на човешки

нрави и обичаи.

*

Когато останаха сами, извънземните коментираха

наученото:

– Днешното събеседване беше особено полезно.

Получихме информация, до която едва ли бихме

стигнали в обозримо време.

– И разбрахме неща, които сами никога не бихме

могли да си обясним.

162


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Как само говореха за омразата на човек към

човека! Готови да се избият за това. Нормално ли е

някой да упражнява власт над останалите ли?

– Те изглежда го приемат за нещо нормално. А се

наричат разумни.

– Може да са интелигентни, но това не ги превръща

автоматично в разумни.

– Тази цивилизация е опасна. Не само за себе си, но

и за околните. Представете си какво биха направили,

ако могат да полетят в космоса!

– Трябва да се върнем да предупредим

галактическия съвет за евентуалната заплаха.

– Кой би ни повярвал, че може да съществуват

интелигентни същества с такива шантави нрави и

обичаи?

© 20210107-2 СЪДЪРЖАНИЕ

163


Емануел Икономов

СРЕЩА

ОГЛЕДАЛОТО

Чуждоземният принц се поклони дълбоко на царя,

когато застана пред трона му. Ян бе крайният

победител след провеждането на всевъзможни

турнири за избор на подходящ жених за принцеса Лия.

– Царю мой – каза той, след като се изправи, –

разрешете ми да поискам от вас ръката на дъщеря ви.

– Този ли е кандидатът, който съчетава най-добре

сила и ум? – обърна се цар Ал към съветника си Ним.

– Да, господарю, той е.

– А минал ли е изпитанието с огледалата?

– Не, съжалявам – рече придворният съветник. – Не

знаехме, че трябва да го включим.

– Мисля, че е необходимо.

Принц Ян чу, разбира се, разговора между кесаря и

слугата му. След всички изпитания, които бе минал,

какво толкова, ако бъде подложен на още едно. Но не

бе чувал за такова с огледала.

– Преди да поискате ръката на моята Лия – обяви на

всеослушание цар Ал, – ще трябва да издържите

успешно теста с трите огледала.

До този момент из тронната зала се носеха на вълни

шушукания, възклицания, подмятания за принца. След

тези думи на владетеля настъпи тишина като в

гробница.

164


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Съветникът ми Ним ще ви разясни каквото е

необходимо. Ако преминете успешно изпитанието, ще

ви очакваме отново тук. Пожелавам ви успех!

Това, че царят употреби ако вместо когато, не

убягна на принца.

Тръгвайки, Ян забеляза с крайчеца на окото си

принцесата, застанала встрани и зад трона на баща си.

Прелестното й лице бе загубило всякакъв цвят.

*

Ним изгледа принца с недоверие:

– Нима по вашите земи няма огледала?

– Има, но те са само от един вид. И не знам на кой

от вашите отговаря той.

– В такъв случай отказвате ли се от теста?

– Не, разбира се! – отвърна Ян. – Ако ми разясните

по какво се различават трите вида огледала, мисля, че

ще се справя.

– Много сте самонадеян! – изсмя се съветникът.

– В случай, че вие не можете, ще трябва да се

обърна към царя за обяснение.

При тези думи на принца Ним побърза да му

разкаже:

– Най-често срещани са огледалата за вчера. Трябва

да влезеш в тях, за да откриеш нещо, което си

пропуснал да видиш в миналото. По-редки са

огледалата за утре, но и те се намират относително

лесно. Ако надникнеш в тях, ще срещнеш неща, които

още не са се случили. Най-трудно е да попаднеш на

огледало за днес.

165


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Какво се отразява в него? – запита Ян, като

прецени, че съветникът не възнамеряваше да го

поясни.

– Никой не знае. Не познаваме човек, който да го е

виждал.

– Значи не знаете има ли изобщо такова огледало в

царството.

– Със сигурност има – натърти Ним. – Иначе този

тест би станал безсмислен.

– И какво трябва да направя с тези огледала? –

попита принцът.

– Да влезете или да погледнете в тях и после да ни

разкажете нещо, с което да ни убедите, че наистина

сте го сторил. Че сте бил в миналото и в бъдещето

поне. За настоящето не знам.

Придворният съветник изчака Ян да си тръгне,

преди да се шмугне в тайния тунел, водещ до кабинета

на владетеля. Непременно трябваше да го информира,

че кандидат-женихът определено щеше да загуби, след

като не знаеше какво са трите огледала.

*

Ян бързо откри огледало за вчера. Намери го с

питане на градския пазар. Беше скрито в палатка, за да

не влязат хора в него, без да искат.

Запита се какво да потърси, което да послужи за

доказателство пред царя. Например нещо около

принцесата, което само нейният баща можеше да знае.

Без да има още точна идея, той прекрачи в

огледалото и необяснимо защо попадна в двореца.

Може би защото си бе мислил за него, за царя, за

166


Емануел Икономов

СРЕЩА

принцесата, а те бяха там. Огледа се. Намираше се в

дълъг коридор, в чийто край забеляза група

развълнувани жени. Приближи се, за да ги попита

какво става.

Но те изглежда нито го чуваха, нито го виждаха. В

последното се убеди, когато една прислужница с куп

мокри кърпи върху опънатите си напред ръце

буквално мина през него. Нито той, нито тя не усети

нещо.

Принцът осъзна, че бе невидим и безплътен. Тогава

реши, че вместо да пита, ще види сам. Пресече

тълпата, както и затворената врата, която не бе

препятствие за него.

В стаята тъкмо бе влязъл млад мъж с рижа брада, в

който Ян едва разпозна цар Ал. На леглото, подпряна

на големи възглавници, бе приседнала жена с бебе в

скута си. Това трябва да е новородената Лия, каза си

принцът. Измъченото лице на царицата в

действителност бе много красиво и в него той

разпозна черти, които бе видял у принцесата.

– Ще я наречем Сара – обяви цар Ал.

– Не, искам да е Лия.

– Сара е много хубаво име.

– Прости ми и моля те изпълни последното ми

желание – каза царицата.

– Как така последното?

– Не могат да спрат кръвотечението. Вече нямам

никакви сили.

Младият владетел се наведе и нежно прегърна двете

жени в живота си – едната, която внезапно го

167


Емануел Икономов

СРЕЩА

напускаше, и другата, която тъкмо се бе появила в

него.

– Нека бъде Лия – каза той.

Но не знаеше дали съпругата му го чу, преди да

издъхне.

Ян побърза да напусне трагичната сцена. Видял бе

достатъчно.

*

Да намери огледало за утре се оказа по-трудно,

отколкото си мислеше. Особено след успеха му с

огледалото за вчера. Но Ян търсеше упорито,

разпитваше наляво и надясно.

Докато случайно не научи за отшелник, който

живеел в пещера в гъстата гора на склона, издигащ се

над столицата. От приказка на приказка бе подразбрал,

че срещата с огледало за утре не бе шега работа.

Ефектът му върху човек, влизал в него, бил страшен.

Едни се побърквали след такова посещение, други

изобщо не се връщали тук и сега. Трети ставали роби

на огледалото. Някои смятаха, че отшелникът бил

точно такъв.

Принцът не се страхуваше от опасността. Но се

стараеше да бъде още по-внимателен от обикновено.

Казваше си, че навярно ще е достатъчно само да

надникне в огледалото за утре.

Как обаче да открие този отшелник в дебрите на

тази древна гора? След като дълго време

размишляваше, Ян реши, че не той трябва да го търси.

Докато се луташе, бе установил, че през гората тече

само един поток. Намери го отново и тръгна нагоре

168


Емануел Икономов

СРЕЩА

към извора му. Когато го стигна, слънцето престана да

свети над преплетените корони на дърветата. Принцът

се настани доколкото можеше удобно с гръб към една

скала и не след дълго заспа.

Събуди го многогласната песен на скрити сред

клоните птички. Съвсем навреме, за да види как

отшелникът дойде, наля си вода от извора и пое

обратно по незабележима пътека. Ян бе изкусен ловец

и не му бе трудно да проследи брадатия и дълговлас

мъж. Позволи си да го настигне едва когато видя

отвора на пещерата.

Отшелникът хвърли менчето и побягна. Но принцът

спокойно го изчака пред входа, който очевидно се

оказа само един. Представи си и обясни за какво е

дошъл.

– Осмелявам се да ви помоля за помощ – рече той, –

ако наистина притежавате огледало за утре. Друго не

намерих.

Отшелникът го гледа дълго с празен поглед, преди

да отговори:

– Знаеш ли, момко, с каква опасна задача си се

нагърбил?

– Признавам, че дори не мога да си я представя. Но

съм решен да се подложа на това изпитание.

– Ако влезеш, има шанс да станеш като мен, че и

по-лошо. Мислиш ли, че рискът си заслужава?

– Трябва да го направя, ако искам царят да разреши

да се оженя за щерка му. Ако не го сторя, ще загубя не

само нея. Ще остана завинаги принцът, провалил се на

последния тест.

169


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Позволи ми тогава да ти дам съвет – каза

отшелникът. – Не гледай наоколо. Гледай само себе

си. Запомни какъв се виждаш.

Когато Ян влезе, изпълни заръката му. Не беше

лесно да не гледа. Представи си, че е преминал

успешно изпитанието и стои отново пред царския

трон. Усети нещо в дясната си ръка. Като погледна,

видя, че държи царския жезъл.

Принцът затвори очи. Жезълът изчезна не само от

погледа му, но и от неговата ръка. Направи няколко

крачки назад. Десет. При влизането си в огледалото за

утре бе направил седем. По-добре още три за посигурно.

Вдигна клепачи и видя пред себе си сребристата

повърхност на огледалото.

*

Оставаше му най-тежката задача – да намери

огледало за днес. Докато бе разпитвал за огледало за

утре, Ян бе научил, че никой дори не бе чувал за

огледало за днес. Питаше се дали не му бяха дали

нарочно неизпълнима задача. Или тя криеше някакъв

капан?

Знаеше, че не бива да се отчайва, още по-малко

предава. Но се чувстваше безпомощен и това на свой

ред намаляваше силите му – както физически, така и

на мисълта.

Принцът бе седнал в най-затънтения край на една

кръчма, когато към него се приближи тъмна фигура.

Тъй като светлината идваше изотзад, лицето оставаше

170


Емануел Икономов

СРЕЩА

напълно скрито в качулката на огромен плащ, стигащ

до пода.

– Ще благоволи ли достопочитаемият господин да

почерпи беден скитник като мен? – чу той дълбок

мъжки глас.

В първия момент Ян бе готов да го отпрати, но като

размисли, прецени, че бе по-добре да го покани за

компания на масата. Даде знак на кръчмаря и поръча

пиене и ядене за двамата.

Не говореха, докато ядяха и пиеха. Принцът не

изпитваше желание да говори с никого. Непознатият,

все така забулен от качулката, явно също не бе от

словоохотливите.

Когато се нахраниха и кръчмарят разчисти масата,

мъжът избута с две ръце качулката да падне зад врата

му, после ги сложи да легнат на масата до лактите.

– Принцът търси ли нещо? – запита той направо.

– Откъде знаете кой съм? – наостри се Ян.

– Не може той да обикаля цели три месеца из тези

земи, без всички да научат кой е и какво прави.

– Тогава знаете какво търся.

– Въпросът е дали самият принц знае какво точно

търси.

Ян не отговори. Даде си сметка, че в някои моменти

нямаше представа какво търси. Но знаеше защо го

прави.

– Ако му кажа, че ми е известно къде е – продължи

непознатият, – какво ще направи принцът?

171


Емануел Икономов

СРЕЩА

Нима някой знае наистина къде е скрито

проклетото огледало, каза си той. Или усещат вече

слабост у мен и се канят да ме превърнат в жертва?

Сякаш прочел мислите му, мъжът срещу него рече:

– Знам, че принцът е уморен. Знам, че не ме

познава, за да ми има доверие. Ала аз искам

единствено да му помогна.

– Защо?

– Имам си собствени причини. Може би се надявам,

че като му помогна, ще помогна и на самия себе си.

– Кой сте вие?

– За момента няма значение, принце.

– Ще съм ви благодарен, ако ми кажете къде е –

заяви Ян. – Или очаквате нещо друго от мен?

– Благодарността е предостатъчна.

Останаха известно време да се гледат мълчаливо.

Накрая непознатият го покани:

– Последвайте ме и ще ви отведа до него.

Вместо да излязат от кръчмата, както очакваше

принцът, се качиха по вътрешна стълба на горния

етаж. Не бе обърнал внимание по-рано, че там се

помещаваше странноприемница.

Мъжът се приближи до една от вратите, извади

ключ и я отвори.

В стаята имаше легло, голям сандък с плосък капак,

стол и закачалка на стената. И встрани от сандъка,

точно пред стола, нещо високо, широко и тънко

колкото врата, покрито с плащ.

Огледалото за днес! Ян направо не можеше да

повярва, че изпитанието му бе към своя край.

172


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Наистина ли имате нужда от него, принце? –

попита непознатият.

Принцът го погледна учудено. Такъв път бе

извървял, докато го намери, можеше ли да няма нужда

от него?

– Готов ли сте да влезете в него?

Да, разбира се, щеше да отговори начаса, но нещо

го възпря. Защо си играе с мен, зададе си въпрос,

чийто отговор му убягваше засега. Но в едно вече бе

сигурен – че не бе случайно.

Ян се запита какво очакваше да види, като погледне

огледалото за днес. Какво можеше да вземе за

доказателство, ако влезеше в него. Не му хрумваше.

Реши, че бе от умора, но усещаше, че има нещо подълбоко.

– Желаете ли да го видите? – И мъжът посегна към

горния край на плаща, закриващ огледалото.

Изведнъж истината го осени и принцът разбра, че

нямаше нужда от огледалото за днес. Дори не искаше

да го види.

– Не – отвърна той.

– Това е верният отговор – потвърди непознатият и

свали ръката си.

Ян си спомни думи, които бе чул още в началото на

търсенето си, там край палатката с огледалото за

вчера.

– Ако някой има нужда от огледало за днес, той на

практика не живее.

Така бе казал тогава един мъдрец. Принцът не си

спомняше нито името му, нито как изглеждаше. Но

173


Емануел Икономов

СРЕЩА

вътрешно бе убеден, че мъжът пред него бе същият

този мъдрец.

*

Застанал отново пред цар Ал в тронната зала, Ян бе

готов да отговори на въпросите му. Всички бяха

притихнали да ги чуят, докато за пръв път

наблюдаваха някой, който бе преминал успешно

изпитанието с трите огледала.

– С какво ще докажете, принце, че сте бил в

огледалото за вчера? – запита владетелят, в чиято

побеляла брада Ян забеляза тук-там рижави косми.

– С името, което сте искали да дадете на дъщеря си.

– Лия, разбира се. Всички го знаят.

– Не, Ваше Височество. Искали сте да я кръстите

Сара.

Сянка премина през лицето на цар Ал. Може би

споменът за трагедията, каза си Ян.

– Така е. Наистина е така – потвърди кесарят, като

тропна с жезъла си, и продължи: – А с какво ще

покажете, сте влизали в огледалото за утре?

Принцът пристъпи и подаде на владетеля сгъната

бележка, която извади от джоба си. Царят я взе, но не

можеше да я отвори с една ръка, за да я прочете.

Затова подаде на Ян жезъла, който държеше в другата.

Когато разтвори парчето хартия и прочете

написаното, по лицето му се изписа искрено

удивление. Протегна ръка да вземе обратно жезъла от

принца и тропна отново с него.

– Правилно, няма как да сте го знаели.

174


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Какво да е знаел? – осмели се да попита

съветникът. – Какво е написано там.

Владетелят го стрелна с укоряващ поглед, но после

вдигна пак бележка и я прочете на всеослушание:

– "Аз ще държа царския жезъл."

Присъстващите, започнали да коментират името на

принцесата, онемяха.

– Остава да ни кажете, славни принце, какво

научихте от огледалото за днес.

– Огледалото за днес са моите очи, когато през тях

виждам днес всичко и мога да реагирам подобаващо

на видяното, както и да му се насладя.

Цар Ал погледна с любов щерка си, после обходи с

поглед събралите се велможи в залата. Накрая каза:

– Принце, ще поискате ли отново ръката на дъщеря

ми?

Ян пое дълбоко въздух и отвърна:

– Не и преди да попитам принцеса Лия дали желае

да се омъжи за мен.

© 20210108-1 СЪДЪРЖАНИЕ

175


Емануел Икономов

СРЕЩА

СВОБОДА В ОКОВИ

До вас, скъпи наследници на

човечеството!

Пиша тези редове с надеждата, че ви

има в бъдещето! Че сте свободни и

щастливи. Че това писмо няма да потъне

в забравата на един мъртъв - или, което

е по-лошо, робски - свят, а написаното

от мен ще е било напразно.

Искам да споделя с вас историята как

хората загубиха свободата си. Как сами

се отказаха от нея. Как се оставиха да

бъдат неусетно поробени, а когато го

разбраха, бе вече късно.

Всичко започна в навечерието на

третото хилядолетие, когато най-напред

мобилните телефони опростиха и

разкрепостиха комуникациите, а после

световната мрежа позволи на хората да

общуват помежду си бързо и лесно.

Отвсякъде, по всяко време.

Тези нови технологии бяха смятани

отначало за символ на дълго бленувана

свобода. За предтечи на свят без

ограничения. Но колко лесно се

заблуждават хората!

176


Емануел Икономов

СРЕЩА

Докато телефоните продължаваха да се

таксуват скъпо за международни

разговори, за мнозина това бе

непосилно. Обаче алтернативите, които

предложи интернет, бяха сякаш манна

небесна! Първо имейлите, после

безплатните разговори онлайн, накрая

многобройните и разнообразни социални

мрежи. А компютърът и телефонът се

сляха просто в умни машинки с различни

размери.

Хората смятаха, че свободата е

неизменно право, което най-сетне е

станало и тяхно. Залъгваха се с

прокламирането й не другаде, а в

световната мрежа. Възроптаваха, ако

някой се осмеляваше да каже, че това не

е вярно. Присмиваха се на

инакомислещите и заявяваха, че ако те

не се чувстват свободни, вината си е

тяхна.

А междувременно все повече и повече

ставаха зависими от олицетворението на

свободата.

Както гласи една стара поговорка,

няма безплатен обяд. И човечеството го

плащаше, без да осъзнава това. Не

усещаше оковите, които доброволно си

слагаше само. С които на практика

стъпка по стъпка губеше свободата си.

177


Емануел Икономов

СРЕЩА

В миналото хората очакваха да получат

писмо по пощата, а като му напишеха

отговор и го пратеха, минаваше време,

докато то стигне до другата страна.

Факсът ускори значително този процес,

но само временно. С имейлите писмената

комуникация стана свръхбърза, но човек

все пак трябваше да си пусне компютъра

в офиса или у дома и да си провери

пощата. А социалните мрежи я направиха

светкавична, особено откакто мобилният

телефон се превърна в малкото по-умно и

хитро братче на преносимия компютър.

Освен че предлагаха разнообразие и

бързина, новите средства за комуникация

наложиха нови норми в общуването и

бизнеса. Ако в рамките на пет минути не

отговориш на получен имейл, ставаш

ненадежден партньор. Ако не вдигнеш

телефона посред нощ, те смятат за

несериозен бизнесмен. От теб се очаква

да работиш денонощно, седем дни в

седмицата.

Скоро тази практика се пренесе от

бизнеса и в личния живот. Тъй

наречената свобода стана подвластна на

новите разбирания за нормалност в

обществото.

От друга страна световната мрежа и

по-специално социалните мрежи заляха

178


Емануел Икономов

СРЕЩА

своите потребители не просто с вълна, а

с цунами от реклами. Първоначално

хората приеха, че това е необходимо, за

да могат различните интернет и социални

платформи да продължат да им

предоставят безплатно услугите си.

Чуха се гласове, че по този начин

фирмите ги следят, които бързо бяха

заглушени. Защото това противоречеше на

идеята за свободата.

Постепенно, една подир друга, онлайн

системите започнаха да изискват явна

или неявна регистрация но

потребителите. След което изведнъж

прекратиха анонимния - който всъщност

бе истинският свободен - достъп до

услугите си.

Хората не реагираха. Бяха доволни,

пренаситени и се мислеха за свободни.

Нехаеха, че ги следят. Че кой се

интересува толкова от мен, за да си

прави труда да ме следи, казваше си

всеки. А ако службите за сигурност бяха

решили да следят някой, можеше ли да им

се противодейства?

В това време системите вече бяха

научили всичко за всички и знаеха как

да ги манипулират. Защото хората

виждаха само такива реклами и продукти,

каквито фирмите, управляващи системите,

179


Емануел Икономов

СРЕЩА

искаха да им покажат. Научаваха

единствено тези новини, които някой бе

сметнал за допустими. Нужни, за да

формират мисленето им според плановете

на тези, които дърпаха конците.

Необходими най-вече да държат

човечеството в страх и да го

контролират.

Идеологическата диверсия бе пълна. С

нищо не биваше да се подронва илюзията

на хората, че бяха свободни. Опитите за

разпространение на информация, която бе

различна от официалната, бяха

автоматично спирани още в зародиш.

Всичко, което по някакъв начин можеше

да събуди некоректни мисли у хората, бе

отдавна изтрито от световната мрежа.

Останалите малцина инакомислещи

трябваше да бъдат лишени от всичко.

Буквално от всичко. Те престанаха да

съществуват в социалните мрежи. Не бе

ограничен просто достъпът им до

интернет. Малко по малко те загубиха

достъп до публични мероприятия, до

транспорт, до финансови средства, до

медицински услуги.

Добре, че на тавана пазех старата

пишеща машина. Благодарение на нея

успях да натракам тези редове с истина,

която вече не съществува в нашия свят.

180


Емануел Икономов

СРЕЩА

Свят, в който хората са свободни.

Свободни от всичко, което може да

наруши крехкото им душевно равновесие.

Свободни да изпълняват заръките на

управляващата ги световна мрежа, в

която човек вече нямаше думата. И,

разбира се, свободни да се радват на

цялото си невежество и безхаберие,

докато системите все още им го

позволяват. Което няма да продължи

дълго.

Наследници наши, пазете се от свобода

в окови!

© 20210109-1 СЪДЪРЖАНИЕ

181


Емануел Икономов

СРЕЩА

СЯНКАТА

Сигурно нямаше да забележа явлението, ако не

беше снимката.

Тъкмо бях подминал Константиновата арка, когато

висока русокоса девойка скандинавски тип ме спря на

улицата.

– Бихте ли ме снимали на фона на Колизеума? –

попита тя.

– От тази страна не е толкова внушителен – рекох, –

защо не...

– От другата страна е в реконструкция – отвърна,

като ми подаде сериозен фотоапарат и смартфон. –

Нагласен е да го хване целия, само гледайте да не го

отрежете на снимката.

Постарах се да направя три добри снимки.

– А сега с телефона, моля. Вертикално, за да ме

хванете в цял ръст.

Докато се опитвах да я хвана в кадър, ми се стори,

че нещо не е наред. Дръпнах смартфона настрана и я

погледнах на живо. В първия момент не осъзнах точно

какво и побързах все пак да я снимам. Отворих

снимката на дисплея и на нея вече открих какво ме бе

смутило.

Девойката нямаше сянка.

Върнах й фотоапарата и телефона и я проследих с

поглед, докато се отдалечаваше. Под жарките лъчи на

182


Емануел Икономов

СРЕЩА

слънцето тялото й не хвърляше никаква сянка. За

разлика от другите минувачи, от дърветата, от мен.

На фона на забележителностите на Рим бързо

забравих за случката. Но когато видях пак същия

ефект пред къщата на Жулиета във Верона, си

спомних и се замислих. Друга девойка си правеше

снимка с телефона на стената, окичена с бележки, и

въпреки ярката светлина на светкавицата не забелязах

нейната сянка.

Бързо установих, че липсата на сянка не бе свързана

само с жени. Станал по-наблюдателен, открих мъж без

сянка да пресича площада пред Арена ди Верона.

А пред палата на дожите във Венеция срещнах цяла

група, наредила се за снимка. Зад гърба на туристите

нямаше и следа от сянка. Проследих ги, като се

пръснаха. Мъже и жени, които без обичайната сянка

ми се сториха някак си едномерни, бездушни. Дори ми

хрумна да ги оприлича на извънземни.

Когато се прибрах след пътуването, споделих

наблюденията си с приятели. В късния слънчев

следобед бяхме седнали на терасата с Тодор и

съпругата му Грета. Когато разказах за хората без

сенки, синът му и дъщеря му мълчаливо станаха и

изчезнаха в къщата.

След малко Алек и Нина се появиха пак и

церемонно се изправиха пред нас.

– Какво има? – попита Тодор.

С набитото си око веднага забелязах, че нямаха

сенки. Но Грета бе тази, която възкликна в ужас:

– Къде са им сенките?

183


Емануел Икономов

СРЕЩА

Изведнъж децата на терасата изчезнаха. И в

следващия момент излязоха от вратата на къщата,

следвани от съвсем нормални сенки.

– Какво става тук? – рече начумерено баща им.

– Явно не сте запознати с новите технологии –

засмя се Нина.

– Какви нови технологии? – удиви се Грета.

– Докато имаше ограничения за пътуване по света –

обясни Алек, – хората страдаха. Затова в социалните

мрежи направиха аватари, с които човек може да

отиде, където поиска. За такова пътешествие, разбира

се, ти трябва шлем за виртуална реалност.

– Но чрез аватара самият ти си там и така можеш да

се снимаш на място – допълни сестра му. – След което

да качиш снимките в мрежата и всички да видят къде

си ходил сякаш наистина.

– Как става това? – почеса се Тодор по главата. –

Какво представлява този аватар? Като гледам как

изчезнахте, очевидно не е робот или друго устройство.

– На практика той е една много плътна холограма –

продължи Алек, – не ме питай как точно се генерира.

Но чрез нея дистанционното посещение на

потребителя добива друго измерение.

– И като холограма няма сянка – успокои се майка

му.

– Да! – потвърди малката Нина.

– Вие вече ходили ли сте някъде? – поинтересува се

приятелят ми. – Ще ни кажете ли...

Докато седях мълчаливо и ги слушах, се запитах

друго. Каква бе русата девойка пред Колизуема, която

184


Емануел Икономов

СРЕЩА

ме бе заговорила на живо и ми бе подала физически

фотоапарат и телефон? Материализирана холограма

или човек, загубил сянката си?

© 20210110-1 СЪДЪРЖАНИЕ

185


Емануел Икономов

СРЕЩА

ТРИ МАЛКО ИЗВЕСТНИ РЕЦЕПТИ

1. Чувствам се добре

Знаете ли как да си приготвите еликсир "Чувствам

се добре"?

Не? Ето ви тогава една проста рецепта.

Еликсирът се приготвя и консумира лично. Не

позволявайте някой друг около вас да пие от него. Ако

сте сами, може би се чувствате добре и без еликсир.

Но винаги можете да поканите някой за компания.

Взимате стъклена чаша от 200-250 милилитра и я

напълвате с вода. В никакъв случай не ползвайте

минерална вода, защото нейните съставки могат да

реагират с тези, които ще добавите след малко. Ако не

можете да си осигурите изворна – от извор например в

планината, а не от пластмасова бутилка, налейте я от

чешмата.

Изворната вода е жива. Тази от тръбите е мъртва,

но може да я съживите. Единият вариант е да я

бъркате със сребърна лъжичка в продължение на

половин час. Другият вариант е да я оставите за един

час на слънце, като трябва да я пазите от мухи. Но

този вариант не можете да приложите през нощта.

Така че се върнете към сребърната лъжичка. Ако

нямате, отидете и си купете. Ако не я намерите в

някой мол, потърсете в антикварен магазин.

186


Емануел Икономов

СРЕЩА

След като сте съживили водата в чашата, добавете

към нея зрънце сол. Само едно зрънце. И не каква да е

сол, а ваша. Сол, извлечена от вашия организъм.

Нямате такава? Можете да си приготвите, но имайте

предвид, че ще отнеме време. Най-напред трябва да се

изпотите като в сауна – каквато може да направите у

дома, като пуснете климатика на макс. Когато по вас

потекат струйки от изпотяване, можете да постъпите

по два начина.

Единият е да намалите климатика и да изчакате

потта по вас да изсъхне. След което на място, което

знаете, че е било обилно изпотено или облято от

струйките, внимателно с нож остъргвате от кожата си

зрънце сол и го пускате в чашата с вода.

За втория начин няма да разказвам сега, защото

предполагам, че едва ли ще го използвате.

Като следваща съставка трябва да добавите капка

от скъпа алкохолна напитка. Важното е капката да се

вземе от неотваряна преди бутилка, по възможност с

висока ценова или емоционална за близките ви

стойност. Отворете бутилката, изтеглете с капкомер от

течността, капнете една капка в чашата, а останалото

върнете в бутилката, преди да я затворите.

Последната съставка е по желание. Може да е капка

лимон или друг цитрусов плод. Може да е капка сок от

ябълки, круши, сливи, праскови, кайсии – не

опитвайте с дюли. Необходимо е обаче първо да

извлечете сока на плодовете с помощта на

сокоизстисквачка с висок коефициент на бръмчене.

187


Емануел Икономов

СРЕЩА

След което изтеглете тази капка отново с капкомер и я

пуснете в чашата с вода.

Когато еликсирът е готов, отпийте от него и се

усмихнете. Възможно е да не ви хареса на вкус. Ако

не сте жадни повече, полейте с него цветята.

И не забравяйте, че еликсирът е силно токсичен. Не

за вас, разбира се, а за околните. Затова се

наслаждавайте с мярка!

2. Щастие

Когато се чувствате унили, може би имате нужда да

прибавите есенция "Щастие" към чая, кафето или

друга билкова напитка, която пиете в такъв момент.

Есенцията не може да си купи от магазин, аптека,

пазар на открито. Нито от интернет.

Защото есенцията не се предлага на физическо

ниво. Тя съществува само в мисловен план и докато не

сте овладели как да я получите телепатично от друг,

трябва да си я синтезирате сами.

Най-напред разчистете пространството, където ще я

приготвяте. Пратете в архива всякакви мисли, които

смятате, че са полезни, и после го заключете, поне

временно. Останалите мисли просто изхвърлете, те не

са ви нужни.

Ако в дадения момент усещате нещо със сетивата

си, опитайте се да го изключите от възприятията си,

докато трае процесът. Не забравяйте, че те не са само

зрение, слух, обоняние, вкус и осезание. Към тях се

включва равновесието на тялото. За душевното

188


Емануел Икономов

СРЕЩА

равновесие ще стане дума по-нататък. Дайте си също

сметка дали не изпитвате физическа болка, защото в

нейния случай тази рецепта няма да помогне.

Анализирайте какво чувствате. Когато го правите,

разграничавайте между чувства, които са свързани с

някого или нещо, и емоции, които изпитвате в дадена

ситуация и които са без конкретен обект. Игнорирайте

чувствата, ако можете. Ако не можете, явно ще се

наложи първо да отстраните причината за тях.

Преминете към емоциите. Ако сте объркани и не

можете, проверете едно по едно дали в момента са

налични следните основни: радост, тъга или мъка,

страх, гняв, отвращение, изненада. И, разбира се,

любов. При особено желание можете да проверите

още около седемдесет по списък, който се предоставя

при поискване.

Изолирайте и потушете страх, гняв и отвращение,

ако установите такива. Постига се с воля.

Особеното на изненадата е, че може да е приятна

или неприятна. Ако е от втория вид, изолирайте и нея.

Ако е приятна, запазете я и я добавете към есенцията.

Ако сте унили, откъдето тръгнахме, е много

вероятно това да е свързано именно с тъга. Затова я

оставете за момента на спокойствие.

Ще е много хубаво, ако сте забелязали радост, Тя

ще ви трябва за есенцията. Но ако не я намирате,

опитайте да си спомните щастливи мигове от живота

си, да се върнете към тези спомени и към емоцията на

радост, свързана с тях.

189


Емануел Икономов

СРЕЩА

И най-важното – любовта. Не става въпрос за

любов като чувство към определен друг човек.

Изпълнете се с любов като емоция към света със

слънцето, природата и хората в него, към цялата

позната и непозната вселена. И най-вече към себе си.

Използвайте емоциите на радост и любов, за да

претопите тази на тъгата. Отговорете си на въпроса

нужно ли е да сте унили, когато можете да не сте.

Възвърнете си душевното равновесие, като накрая се

прочистите от всички емоции.

Ако забелязвате, че есенцията не ви помага да се

чувствате щастливи, все пак не разчитайте само на

нея. Излезте сред природата и дишайте дълбоко. В

случай, че вече сте сред природата, когато изпитате

унилост, отидете в града и потърсете забавление в

някой мол.

Ако и това не помага, си помислете, че винаги ще

се намери някой по-нещастен и от вас. Нима ще искате

да се конкурирате с него?

3. Успех

Мечтаете да сте успешен? Помогнете си сам да

превърнете мечтата в реалност с коктейл "Успех".

Както се досещате, този коктейл не се продава

готов. Трябва сами да го забъркате.

Ето какви съставки ви трябват за него:

Първо, вода от Марс. Може да използвате подостъпния

лед от Марс. Не се безпокойте, той ще се

разтопи, докато съберете другите съставки.

190


Емануел Икономов

СРЕЩА

Второ, водна пара от гейзер на Енцелад, шестата по

големина луна на Сатурн. Също да не ви притеснява,

ще кондензира междувременно.

Трето, извлек от каменна гъба от Егир, планета в

системата на Ран. Ако не сте любители на

астрономията, нека поясним, че Ран е името на

звездата Епсилон от съзвездието Еридан.

За да е по-силен коктейлът, може да добавите ракия

по избор.

Вкусовите му качества може да са странни, но

винаги може да ги подобрите с кока-кола.

В случай, че го предпочитате газиран, добавете

зрънце от квазар. Гледайте да не е много голямо, за да

не изкипи коктейлът от чашата ви.

Ако сте успели да съберете всички съставки, може

да не пиете еликсира. Защото определено сте много

успешен.

© 20210111-1 СЪДЪРЖАНИЕ

191


Емануел Икономов

СРЕЩА

МОДУС

Извънредната сесия на Генералната асамблея на

ООН премина при закрити врати. Макар да не бе

нужно, защото отдавна липсваше особен интерес към

работата на организацията. Когато след сесията бе

насрочена пресконференция, на която да се представи

МОДУС, ред журналисти се запитаха какъв нов модус

операнди ще представи ООН. Но щом изтече

информация, че темата бе пренаселеността, залата

бързо се препълни в същия дух.

Пред жадните очи и уши на медиите застана

говорител на организацията, когото те не познаваха

досега.

– Уважаеми представители на средствата за

информация, присъстващи в залата или дистанционно,

позволете ми да се представя – започна той. – Казвам

се Патрик-Свен Мунг-Кой и съм говорител на

МОДУС.

Из залата се разнесе вълна на учудване.

– Предполагам, че въпросът ви е какво е МОДУС.

Това е Международна организация за демографско

уплътняване и свиване (МОДУС), която е

новоучредена специализирана агенция на

Обединените нации. Повече информация за

структурата й ще намерите на пуснатия току-що неин

уебсайт.

192


Емануел Икономов

СРЕЩА

В отговор журналистите наизвадиха смартфони и

преносими компютри.

– Както бе потвърдено на приключилата

извънредна сесия на Генералната асамблея на ООН,

ясно е, че няма спасение извън Земята за никой от

проблемите, пред които е изправена днес нашата

цивилизация – продължи Мунг-Кой. – Поне не и за

момента. Да се строи на орбита или в океана наймалкото

няма достатъчно ресурси. И на сегашното

ниво на развитие не е икономически изгодно. А за подалеч

все още не разполагаме с нужните технологии.

Сред хванатата като в менгеме човешка маса се

понесе шепот, който не стихваше, а се увеличаваше.

– Затова Генералната асамблея се обедини около

мнението, че трябва спешно да се търси решение тук,

на Земята, за справяне с пренаселеността и

осигуряване на необходимата енергия и изхранване.

МОДУС е създадена с цел проучване и намиране на

устойчиви решения за бъдещето на човечеството.

– Да не ги намери само като Световната банка и

Международния валутен фонд – обади се глас от

залата.

– Новата агенция не е обвързана с тях, разбира се –

заяви невъзмутимо говорителят. – Тя ще работи за

създаването на такива мерки, които да са еднакво

приложими към всяка държава и човек и да гарантират

оцеляването на цивилизацията без излишни жертви.

– Колкото Световната здравна организация

гарантира опазване от зарази и противодействие на

пандемии – извика някой.

193


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Позволете ми, ако обичате, да довърша найнапред

представянето си. След което ще изслушам

вашите въпроси, ако има такива.

Междувременно първите новинарски агенции

пуснаха подгряване на аудиториите си под наслов

"Генералната асамблея на ООН най-накрая се заема с

нещо сериозно и полезно, вместо да си губи времето в

политически ежби на фона на задкулисни игри в

Съвета за сигурност".

– Още в подготовка на днешната сесия и в очакване

появата на МОДУС бяха събрани различни

предложения за проекти, които да се справят

пренаселеността. Основното изискване към тях бе да

се избегне нуждата от намаляване на населението.

Както знаете, от години работи друга комисия на

ООН, която се занимава с ограничаване на

демографския прираст. Аз не мога да коментирам

нейните постижения и неуспехи.

А някой може ли, запитаха се мнозина.

– Три проекта бяха одобрени днес за по-нататъшно

разглеждане от МОДУС. Първият визира намаляване

на ръста на хората. Вторият залага на споделяне на

човешките ресурси. Третият предлага един вид

редуване на смени. И трите имат сериозен потенциал

за намаляване на преки и косвени разходи с оглед все

по-ограничените ресурси. След уточняване на

подробности по всеки от тях и съгласуване с МОДУС

проектите ще бъдат представени за публично

разглеждане. Имате ли въпроси?

194


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Какво имате предвид под един вид редуване на

смени? – дойде светкавично първият. – И сега на

много места се работи на смени. Вече всички ли ще се

трудим така?

– Става дума не просто за работи на смени, а за

живот на смени – поясни Мунг-Кой.

– И как си представяте живот на смени?

– Има се предвид използването на хибернация. Част

от хората ще прекарват определено време като в зимен

сън, после ще си разменят местата с други, които

дотогава са били будни. Нека си представим, че

населението е разделено на три групи. Всяка от тях ще

прекарва в хибернация по четири месеца в годината.

– Хибернацията не е ли скъпа процедура? – попита

журналистка от първите редове.

– За момента все още е, но се надяваме да се намери

естествено и евтино решение. Като зимния сън на

мечките, за който неслучайно споменах.

– Хората няма ли да губят по този начин част от

дните, отредени им на Земята?

– Очаква се за сметка на времето, прекарано в сън,

да се увеличи продължителността на живота им.

Имате ли други въпроси?

– Какво да разбираме под намаляване на ръста на

хората? – чу се от дъното на залата.

– Проектът предвижда чрез генетична манипулация

да се свие ръстът на хората наполовина – отвърна

говорителят.

Представителите на медиите избухнаха в критики,

освирквания, заглушени от всеобщия шум въпроси.

195


Емануел Икономов

СРЕЩА

Патрик-Свен изчака спокойно да поутихнат, преди да

продължи:

– Най-напред да ви кажа, че генното инженерство

вече е зряла наука с много възможности. Помислете

обаче за ресурсите, които ще се спестят при

намаляване на ръста. Хората ще заемат по-малко

място, ще ядат по-малко. Защото телата им ще бъдат

около осем пъти по-малки, отколкото са сега.

– Тук говорите за пестене на ресурси – забеляза

възрастен вестникар, прекарал голяма част от живота

си в зали на подобни пресконференции. – А

споменахте за споделяне на човешките ресурси при

втория проект. Какво по-точно означава това?

– Този проект е много интересен не на последно

място с това, че допуска неща, които днес могат да ни

звучат като фантастика. Но от опит знаем, че добрата

научна фантастика често се превръща в реалност. В

случая се има предвид да се обединят няколко човека

в едно тяло...

– Как така в едно тяло?

– Умовете, съзнанията на хората първо се записват

в компютърни бази данни и после се зареждат в

избраното тяло.

– Запишете ги облака, пък се чудете, като се

изпарят от там – апострофира някой.

– Означава ли това, че няма да се върнат в

собственото тяло? – запита друг по същество.

– Някои могат да попаднат в предишното си тяло,

но нека приемем това по-скоро като изключение.

Предвижда се да останат само около четвърт от телата,

196


Емануел Икономов

СРЕЩА

най-вече тези, които са здрави и силни и се очаква да

живеят по-дълго от останалите. Във всяко от тях ще се

заредят съзнанията на четирима души.

– Едновременно ли? – възкликна женски глас. –

Или ще се редуват да го ползват?

– Засега не е изяснено.

– Как ще се спогаждат четири личности в едно

тяло?

– Съжалявам, но не мога да ви отговоря. Проектът

още е в съвсем начална фаза. Трябва да се

консултирам със съответните специалисти.

– Имате предвид психари! – обади се пак

апострофиращият.

Забележката разчупи натегнатата обстановка и

мнозина се разсмяха. В настъпилата пауза Мунг-Кой

забеляза вдигнатата ръка на репортер в средата на

залата и му даде думата.

– Предполагам, че може и да не получа отговор, но

искам да попитам следното: Какво ще стане с душите?

Те къде и как ще се пренесат?

Говорителят остана ням известно време. Усетили,

че това е най-сериозният въпрос на

пресконференцията, скоро всички млъкнаха и в залата

настъпи непривична тишина.

– Бих искал да ви отговоря – рече най-накрая

представителят на МОДУС, – но не мога.

– Въпросът за това къде в такъв случай ще се дянат

душите остава неизяснен – заключи репортерът. – Кой

тогава би се подложил на подобна процедура?

197


Емануел Икономов

СРЕЩА

– След като се копират умовете им – намеси се

младок, явно незатрогнат от проблемите на душата, –

няма ли да е по-лесно хората да останат в световната

мрежа, където няма да се настъпват един друг?

– Вариантът хората да преминат изцяло във

виртуалното пространство, тоест в паметта на

компютрите – заяви категорично Патрик-Свен, – се

отхвърля категорично. С това пресконференцията

приключи. Благодаря ви за вниманието.

На излизане от залата възрастният вестникар видя

свой стар приятел и дългогодишен колега в занаята.

Решиха да не бързат обратно към редакциите, защото

на практика не бяха научили нищо съществено, което

да коментират. Младите сигурно бяха пуснали вече

сензациите онлайн. Вместо това седнаха на чаша бира.

– Не виждам как ще приложат на практика който и

да е от проектите без намесата на Съвета да сигурност

– рече колегата.

– Тя рибата в морето, а те вече наливат масло в

тигана – отвърна уморено старецът.

– Смяташ, че са далеч от осъществяването на който

и да е от тях?

– Да, така е. Без съмнение. Това, което ми направи

най-голямо впечатление, бе, че добре познатият ни от

историята вариант с войните и пандемиите изобщо не

се коментира.

© 20210112-1 СЪДЪРЖАНИЕ

198


Емануел Икономов

СРЕЩА

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА

НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ

Мадлен се опита да ги скрие от майка си, но тя ги

видя. Сълзите на любовна мъка.

Кристина не каза нищо. Знаеше, че каквото и да

каже в този момент, дъщеря й едва ли щеше да го

разбере. Или по-лошо, можеше да го изтълкува

погрешно.

След като се поколеба малко, Мадлен се приближи

до майка си и захлипа в прегръдките й. Когато се

поуспокои, Кристина й предложи да седнат на

канапето пред камината. Огънят щеше да ги стопли в

хладната октомврийска вечер.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита майката. – Аз

имам нужда от чаша вино.

– Не – отвърна Мадлен. – Главата ми е без това е

замаяна.

Кристина не попита от какво. Ако пожелаеше,

дъщеря й щеше да й разкаже сама.

– Искаш ли да ти разкажа една истинска история? –

рече майката, когато се върна с голяма тумбеста чаша,

пълна до средата с червено вино.

– Бих предпочела нещо приказно в този момент.

– Е, тя може да мине и за приказка. Зависи как

погледнеш на нея.

199


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Ако е приказка, защо не си ми я разказвала

досега? – учуди се Мадлен.

– Защото чаках да настъпи подходящият моментът,

когато се надявам да я разбереш, след като я чуеш.

Кристина се спря пред кабинета, опитвайки се да

преглътне сълзите, които напираха да излязат. В

положението, в което се намираше, само те й

липсваха. В този момент обаче вратата се отвори и тя

видя през премрежения си поглед фигурата на

професор Майски.

– Влезте, моля! Не стойте така в коридора!

За момент й просветна и Кристина си даде сметка,

че гледката на разплакана студентка пред кабинета на

професора щеше да е повод за много шушукане из

университета.

Но само за момент. После, влязла вече вътре,

захлипа. Изведнъж сълзите й се отприщиха и обляха

със струите си лицето й.

Професорът не знаеше какво да направи. Вдигна

ръка и я сложи на рамото й – жест, който се надяваше

да я успокои малко.

Кристина сякаш бе чакала тъкмо тази покана.

Пристъпи към него и опря глава на рамото му, като

продължаваше да ридае. Неизвестно как и за двамата,

Майски усети, че краката й се подкосяват. Сложи ръка

на кръста й и я притисна към себе си, за да даде опора

на снагата й.

*

200


Емануел Икономов

СРЕЩА

Колко време стояха така, никой не можеше да каже.

Сълзите постепенно пресъхнаха, тялото й престана да

потръпва. Кристина опря длани на раменете на

професора и се отлепи от него. Майски се отдръпна.

– Много се извинявам! – рече тя. – Не знам какво

ми стана.

– Нищо особено не се е случило.

– Простете ми, ако съм ви притеснила. Няма нищо

общо с вас, нито с изпита. – Тя извърна поглед към

вратата. – Най-добре ще е да тръгвам.

– Не сме обсъдили това, за което ви извиках – каза

Павел Майски.

– Съжалявам, професоре, но може ли да го

отложим? Не съм в състояние...

Отново й прималя. И отново той го усети.

– Седнете, моля! – предложи й стол.

След като тя се отпусна на стола, Павел седна на

друг срещу нея, а не зад бюрото. Но веднага стана,

отиде до един шкаф и се върна с бутилка вода. Щеше

да потърси и стъклена чаша, но Кристина отвъртя

капачката и отпи направо от пластмасовата бутилка.

– По-добре ли сте сега? – попита той.

– Да, определено – пое дъх студентката. След малко

продължи: – Господин професоре, знам, че изпитът по

теория на вероятностите беше много важен и нищо не

ме извинява, че го пропуснах, без да ви предупредя.

Но не го направих нарочно.

– В смисъл?

– Бях възпрепятствана да дойда.

Настъпи неловко мълчание.

201


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Бихте ли обяснила? – настоя Майски.

– Бях заключена – изхлипа Кристина и очите й

отново се напълниха със сълзи.

Професорът се запита какво да прави с нея, докато

изчакваше да отмине кризата й.

– Преди казахте, че това няма нищо общо с изпита.

Заключването ли имахте предвид?

Тя само кимна.

– Поставяте ме в затруднено положение. Не искам

да прибързвам с взимането на решение относно

пропускането от ваша страна на този изпит. От друга

страна, за да взема правилно решение, трябва да знам

какво точно се е случило. Но за целта е необходимо

вие да ми разкажете всичко.

Той я изгледа изпитателно в очакване на реакция.

– Готова ли сте да го направите? – И след като

студентката не отговори, допълни: – Може да не е

веднага. Но не бива да го отлагате дълго. Семестърът

приключва скоро.

– По-добре сега – въздъхна Кристина.

– Слушам ви – рече Павел, след като настани се на

стола.

– Снощи се скарах с гаджето ми, когато бях при

него. Той излезе и ме заключи, сиреч с намек да

премисля. Мислех, че ще се върне скоро, но не се

появи. Докато го чаках, явно съм заспала. Сутринта се

събудих, него го нямаше, а вратата продължаваше да е

заключена. И така закъснях за изпита.

– Нямате ли телефон да се обадите? Щях да

разбера.

202


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Проблемът е, че снощи си оставих телефона да се

зарежда. Отидох за малко, не мислех да се бавя. Камо

ли да прекарам там цялата нощ. Нали ме чакаше изпит

на сутринта.

– Да видим каква според вас е вероятността това да

се случи?

– Изпитвате ли ме, господин професоре?

– Може да приемем, че да.

– Ами... – започна тя, но се спря и се замисли, преди

да отвърне: – Бих казала стопроцентова. Ако трябва да

отговоря като на изпит, деветдесет и девет процента.

– Защо?

– Вие не разполагате с данните, въз основа на които

мога да твърдя това. А те сочат, че всяка моя връзка

през последните четири години, откакто съм тук в

университета, е водила до провал в едно или друго

отношение. Пример за такъв е издънването ми на

изпита днес.

Павел мълчеше, явно очакваше разяснения.

– Виждате ли, аз съм вече четвърти курс, но още

нямам сериозна връзка. И никога не съм имала. През

това време моите състудентки си намериха и хванаха в

примките си избрани мъже. А аз продължавам да се

лутам. Да търся. Да попадам все на неподходящи.

– Как разбирате, че са неподходящи?

– Често още на първата среща, която става и

последна. Друг път на втората или третата. Понякога

връзката може да продължи по-дълго. Седмици, дори

месеци. Тогава разочарованието е още по-голямо,

203


Емануел Икономов

СРЕЩА

когато идва след период на очевидна заблуда. Но

краят неизменно е провал.

– Значи досега сто процента от връзките ви са били

неуспешни?

– Да – вдигна рамене студентката. – Прословутата

женска интуиция очевидно не работи при мен. Как

тогава ще работя като предсказател? Ако въобще

успея да завърша.

– Интуицията ви може да е притъпена от силно

желание или замъглена от привличане – предположи

Майски.

– Вие не разбирате, професоре, че освен от

статистика и теория на вероятностите оракулите имат

нужда от здрава основа, от заземяване. Каквото могат

да намерят в партньор, в семейство.

– Много добре разбирам. Просто се опитвам да ви

помогна.

Кристина се сепна. Нали именно такава бе и

неговата специалност.

– Извинете, не исках...

– Не се безпокойте. Не се поддавам толкова лесно

на разклащане.

– Сигурно имате семейство за опора.

– Не, нямам. Студентите са тези, които ме крепят.

Когато ми вярват.

Бузите на младата жена порозовяха.

– Аз ви вярвам. Ако ми кажете какво да направя, ще

ви послушам и ще го изпълня.

204


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Мога само да дам съвет на база на статистиката и

на теорията на вероятностите. Не забравяйте, че

решението и отговорността са ваши.

– Няма да забравя.

– Бихте ли ми казали как избирате потенциалните

си партньори? Пардон, имам предвид приятели за

момента.

– Преценявам дали ми харесват, дали ме привличат.

– И колко от мъжете например в университета

отговорят на това изискване?

– Да допуснем, че са деветдесет процента.

– А останалите десет процента?

– Да речем, че не са ми първият избор. Просто не

им обръщам внимание.

– С колко мъже сте излизала? Питам от гледна

точка на статистическа вероятност.

– Може би двайсет. С тях съм излизала повече от

веднъж. Не броя още поне сто, с които съм се видяла

само веднъж и дотам.

Павел се замисли. Разбираше, че ако се намеси,

последствията щяха да са неизбежни и необратими.

Запита се какво би направил той като човек, а не какво

диктуват правилата.

– Ако приемем, че при база сто и двайсет събития

всички са с отрицателен резултат, то тогава може да се

предположи, че останалите от множеството на тези

деветдесет процента ще доведат до същия отрицателен

резултат. Затова трябва да изключим тази група.

Тогава ви остава множеството от другите десет

процента, за които казахте, че не са ви заинтригували.

205


Емануел Икономов

СРЕЩА

По лицето на студентката се изписа недоумение.

Нима й се предлагаше да излиза с някой от онези

загубеняци, както ги наричаха колежките й?

– Вероятността за положителен резултат при

събития с това множество – продължи да разсъждава

професорът – е много по-голяма по ред причини.

Първата от тях е липса на предопределеност като

при...

Най-сетне регистрира стъписването на Кристина.

– Съжалявам. Звучи сухо, теоретично. И

предполагам, че не горите от желание да се видите с

мъже, които досега сте игнорирали. Но искам да ви

кажа, че без да ги познавате, не бива да съдите за

потенциалните възможности.

Тя наистина не ги познаваше, даде си сметка. Значи

можеше да очаква всичко от тях.

Огънят в камината едва тлееше.

– И тогава си решила да потърсиш мъж, който се

различава от идеалистичните ти представи, така ли? –

попита Мадлен.

– Нямаше нужда да търся. Той беше пред мен.

– Значи така си се загаджила с баща ми?

Кристина се усмихна и остави празната винена

чаша на масичката.

– Той заложи много, когато реши да ми помогне. И

мисля, че тогава не е предполагал още какво точно ще

се случи. Че ще избера него.

*

206


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Какво е заложил?

– Най-малкото кариерата си. Павел е блестящ

математик. У него имаше огромен потенциал да стане

велик оракул.

– И защо не стана?

– Защото избра да използва дарбата си без

разрешение. Да се намеси в моя полза.

– Не е ли била и в негова? – учуди се Мадлен.

– Не, той е пожелал безкористно да ми помогне да

изляза от порочния кръг, в който бях попаднала.

Мислел е само за мен, не за себе си. И това го спаси от

по-тежко наказание.

Майка и дъщеря се обърнаха една към друга на

канапето и хванаха ръцете си.

– С това, че го избрах, не знам дали му помогнах

или му навредих повече – рече Кристина. – Все още

можеше да отиде в далеч по-големи и престижни

университети по света. Но той остана тук с мен.

Защото аз не желаех да ходя другаде. Особено след

като ти се роди.

– Мислиш ли, че съжалява?

– Баща ти ли? Не. Сигурна съм. Защото знам. Не

забравяй какво съм завършила все пак. Можеше да

стане декан, ректор. Но не пожела. Каза, че няма

нужда ни от титли, ни от власт. Че му е достатъчно

това, което има.

– Имаш предвид теб? И мен?

– Не просто нас самите, а опората в нас.

Заземяването, което му е необходимо, за да поддържа

в равновесие изключителната си дарба. Защото

207


Емануел Икономов

СРЕЩА

повечето оракули могат само за предсказват. Докато

други, малцина като него, са способни да повлияят на

бъдещето.

© 20210113-1 СЪДЪРЖАНИЕ

208


Емануел Икономов

СРЕЩА

ДИСТАНЦИОННИ УРОЦИ

КОНЦЕРТ ЗА ПИАНО

Иванчо седна зад пианото, изправи гърба си и

включи на лаптопа си програмата за дистанционно

обучение. Нагласил го бе така, че да показва горната

част на тялото му над лактите.

На екрана се появи Стефка Лилова,

преподавателката му. Попита защо не вижда ръцете

му, което той обясни с ъгъла на видимост на камерата.

Тя бе възрастна и не бе наясно с всички възможности

на компютрите и програмите. Особено ако бяха в

ръцете на тийнейджър, чиито пръсти бягаха със

светкавична скорост по клавиатурата и задаваха

команди.

Лилова се интересуваше от движението на ръцете

по клавиатурата, и то професионално. От танца на

пръстите по клавиатурата на пианото.

– Упражнявал ли си се от последния ни урок,

Иванчо? – попита тя.

– Разбира се, госпожо.

– Кое от избраните произведения си готов да

изсвириш тогава?

– Мога да започна с прелюда в до мажор на Бах.

Иванчо засвири бавно, а преподавателката му

следеше внимателно дали той изпълнява без грешки

209


Емануел Икономов

СРЕЩА

нотния текст. И радостно коментира, когато той

свърши:

– Много добре. Научил си го. Ето че можеш. Сега

трябва да ускориш темпото и да подобриш

динамиката.

Ученикът й не отговори.

– Подготви за следващия път сонатината в ла мажор

на Моцарт – каза тя, преди да изчезне от екрана.

След като изключи компютъра, Иванчо потри ръце.

При следващия урок изпълнението му на

сонатината бе по-добро от това на прелюда.

– Очевидно се упражняваш повече, откакто си

стоиш у дома – отбеляза Лилова. – Започни да

работиш по сонатата в ре мажор на Хайдн.

Когато дойде ред да я изсвири, учителката

възкликна:

– Браво, Иванчо! Имаш сериозен напредък.

Урок след урок свиренето на тийнейджъра се

подобряваше.

Периодът на социално затваряне свърши, но

междувременно дистанционното преподаване се бе

наложило като норма. Учениците не държаха да се

връщат в класните стаи, а министерството смяташе

какви пари ще спести, ако не отоплява сградите.

– Време е да изнесеш концерт – рече Лилова по

време на един урок. – Ще е много добро представяне

за края на годината.

– Извинете, госпожо, но още не се чувствам

достатъчно подготвен – отвърна уклончиво ученикът

й.

210


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Напротив, готов си! И всички трябва да те чуят и

видят.

– Нека ме чуят дистанционно тогава. Така няма да

се смущавам толкова.

– Друго е на живо. Подготви си програма с

произведенията, които най-много ти харесват.

След урока Иванчо се замисли как може да излезе

от неудобното положение. Ако изобщо бе възможно

да се измъкне без сериозни последствия.

Защото в действителност свиренето му бе на пониско

ниво в сравнение с това преди да започнат

дистанционното обучение.

Той, разбира се, се упражняваше дълги часове над

клавиатурата. Но не на пианото, а на компютъра. Бе

намерил програма за автоматично възпроизвеждане на

нотен текст и бе вързал електрическото си пиано към

компютъра.

Виртуозността, която бе постигнал, не бе в

изсвирване на изучаваните произведения, а в

програмиране на тяхното изпълнение на компютъра.

ЕЗДА НА КОН

Какво развлечение да си избере човек, когато е

затворен у дома в изолация? Световната мрежа

предлагаше сякаш неизчерпаеми възможности. Но

Динко не го привличаха чуждоземни приключения,

нито се интересуваше от непознати неща, които бяха

211


Емануел Икономов

СРЕЩА

далеч от представите му. Искаше нещо близко, родно,

достъпно.

Силвия, една от приятелките, с които в последно

време поддържаше връзка в социалните мрежи, му

каза, че обича да язди и с нетърпение очаква хората да

могат да излязат отново сред природата. И добави, че

мечтаеше да препускат на воля, яхнали бели коне.

През живота си Динко не бе имал вземане-даване с

коне. Като изключи изстрадалите животни, теглещи по

улиците каруци с вехтории.

Но идеята му хареса. Хубаво бе да открие нещо

ново. Пък и имаше време да се научи да язди, преди да

свърши карантината.

Потърси в интернет уроци по езда. Не мислеше, че

гледането на учебни филми е от особена полза за

такава практическа задача. Затова избра курс с

инструктор.

Курсът, разбира се, се провеждаше дистанционно.

Като всичко останало в тази необичайна обстановка.

Изненадата бе, че инструкторът щеше да показва

упражненията не на кон, а в стая. Защото карантината

се отнасяше не само до хората, а и до животните.

Ала за начинаещ, който никога не се е качвал на

кон, бе добро начало. След като курсистите нямаше

откъде да вземат седла, инструкторът им показа как да

използват например дървена табуретка плюс нагънато

и вързано шалте за йога или пилатес. И понеже

табуретка бе твърде ниска, ги посъветва да я качат на

стол. Така че като седнат на нея, краката им да висят

във въздуха.

212


Емануел Икономов

СРЕЩА

Стъпка по стъпка в уроците инструкторът обясни

правилния седеж и баланс. Какво да правят с краката,

гръбнака и главата. Как да си служат с ръцете, за да се

придържат за седлото. Как да си подсигурят

стабилност чрез краката и позицията на тялото. Как да

използват поводите, за да управляват коня. Тъй като

курсистите не разполагаха с юзди, ги посъветва да си

направят такива от въже за пране.

Динко упражняваше наученото, яхнал табуретката.

Нещата изглеждаха прости.

Накрая дойде заветният ден след изолацията, когато

той и Силвия отидоха в конната база, за да пояздят.

Без да го чака, Силвия се метна на избрания от нея кон

и се понесе с него.

Застанал пред своя кон, който не беше бял като в

мечтите, Динко се запита как ще се качи на него.

Конят бе доста по-висок, отколкото си бе представял.

Освен това го гледаше право в лицето. Динко опита да

мине от лявата му страна, за да го яхне, но конят

пристъпи странично със задните си крака така, че

застана пак с носа си срещу него. Когато понечи да

мине отдясно, животното отново се извъртя.

На помощ на Динко се притече инструктор, видял

танца му с коня. Докато той държеше юздите, Динко

успя да пъхне крак в стремето и да се метне на гърба

му.

Изпита обаче за кратко истинската твърдост на

седлото. Конят се изправи на задните си крака, преди

Динко да поеме поводите от инструктора.

Начинаещият ездач изпадна от седлото, като направи

213


Емануел Икономов

СРЕЩА

задно салто. Това го спаси да падне на крака, а не по

гръб.

Ако бе паднал по гръб, нямаше да се запознае със

следващия незадължителен урок по обяздване. Конят

хвърли къч със задните си крака, копитата му удариха

в гърдите Динко и го отхвърлиха на три метра назад.

Когато Силвия се върна да го потърси, не го откри

при коня. Огледа се, но не го видя никъде. Забеляза

само линейка, която излизаше от портала на конната

база.

МАГИЯ

Като преподавател любопитствам да видя какво

дистанционно обучение се предлага онлайн. Винаги

мога да науча нещо интересно и полезно от колеги.

Правя го, когато не ми се спи. Но след разходка из

сайтове, изобилстващи от шарения и суперлативи, съм

готов да приключа за деня.

Тогава виждам "Практически курс по магия". В

първия момент не вярвам на очите си. После си казвам

защо не, в мрежата се предлагат и по-големи

небивалици. Мисля си, че може да е например курс за

илюзионисти.

Отварям интернет страницата, за да прочета повече.

За моя приятна изненада откривам, че заглавието не е

подвеждащо. В рамките на курса се предлагат основни

познания по заклинания и въздействия, символи и

сигили, еликсири и отрови, и не на последно място по

214


Емануел Икономов

СРЕЩА

защита и изчистване от магия. Включени са и

практически упражнения.

Без колебание се записвам. Цената не е висока.

Искам да потърся повече информация за

преподавателя, ала никъде не е указано как се казва,

нито откъде провежда занятията. Сякаш не

съществува извън сайта на курса.

Сигурно е използвал магия, за да се скрие така

добре, казвам си и се усмихвам.

Когато курсът започва, виждам лице, което прилича

на извадено от учебник по анатомия. Правилно,

симетрично, без никакви отличителни белези.

Предполагам, че прилага по-скоро технологии за

манипулация на видеоизображението отколкото

магия. Нито за миг не допускам, че това е истинското

му лице.

Преподавателят обяснява, че курсът е практически

ориентиран и затова няма да отделя време за

задълбочени познания по материята. Но дава добри

насоки къде може да се прочете повече при желание.

Ако намеря време, ще прочета за видовете магии –

низша и висша, бяла, сива и черна. Курсът включва

елементи от всичките.

Харесва ми, че започва с темата за защита и

изчистване от магия. Одобрявам такъв структурен

подход, който представя първо необходимото, а не

развлекателното. И следвам указанията.

Когато прилагам заклинанието за проверка,

установявам, че съм жертва на магия. Не е чудно, че

215


Емануел Икономов

СРЕЩА

толкова години не мога да стана професор. Правя

изчистване, след което слагам сигили за защита.

Въздействията наистина намират сериозно

приложение в практиката. Започвам предпазливо,

защото нямам ни опит, ни познания. Решавам първо да

експериментирам с котката, която не дава да бъде

докосната. Тя идва, скача в скута ми и ляга мирно там.

Окуражен от резултата, изпробвам друго

въздействие. Тропането и блъскането от горния етаж

изчезват. На следващия етап давам на студентите

списък с книги, които да прочетат. След седмица се

случва невероятното. Те не само са ги изчели – нещо,

което в днешно време е голяма рядкост, ами се

опитват да правят анализи върху литературата. Засега

немного успешни. Но това е първата стъпка, за да се

научат.

Не горя от особено желание да изпитвам върху себе

си еликсирите и отровите. За съжаление в момента

няма на кого другиго да ги тествам.

Към края на курса преподавателят дава заклинание

за късмет в любовта, като предупреждава да не се

използва лекомислено. Магията не е без последици за

този, който я прави.

Известно време се разкъсвам между мечтата на

живота си и страха от евентуалните последствия.

Накрая взимам решение да изрека заклинанието.

В първия момент се чувствам замаяно. Опитвам да

се ориентирам.

216


Емануел Икономов

СРЕЩА

Разсънвам се. На главата ми все още стоят

слушалките. Екранът на компютъра е заспал. Магията

на мига и мигът на магията са отминали като сън.

Поглеждам часовника. Чака ме работа.

© 20210114-1 СЪДЪРЖАНИЕ

217


Емануел Икономов

СРЕЩА

ИМПРЕСИЯ

Когато дойде на Земята, първото впечатление на

Хрм бе за рай. Той се възхити на красотата на

природата, на необятната морска шир, на мирните

същества, които я обитаваха.

Планетата имаше високи планини, покрити със

снежни пелени, които блестяха на слънцето. Снегът бе

вода, приела формата на безброй микроскопични

снежинки с изящни фрактални структури. Отдалеч

изглеждаше като мек воал, но отблизо можеха да се

различат неговите фини градивни елементи.

Хрм събираше и съпоставяше откритията си.

Срещна места на Земята, където водата замръзнала не

в сняг, а във внушителни ледници. Какви ли загадки

криеше паметта им? Попадна на обширни пясъчни

пустини с изваяни от вятъра дюни. Тъй както

снежните покрития бяха образувани от мириади

снежинки, така и пустините бяха съставени от

неизброимо количество песъчинки.

Освен заснежените имаше и други планини. Такива,

чиито остри чукари бяха като още недовършени

скулптури с причудливи форми, сякаш чакащи

невидим творец да реши в какво да се превърнат.

Планини с овални върхове, някои голи, може би

обрулени от ветровете, други обрасли с гори от високи

дървета, чиито листа бяха като игли.

218


Емануел Икономов

СРЕЩА

На места планетата бе относително равна. Ширеха

се поля, изпъстрени тук-там с гори, чиито дървета

имаха големи корони от плоски листа с разнообразни

форми и оттенъци на зелено, жълто, червено. Поотблизо

Хрм можеше да различи пъстроцветни ливади

и такива, които бяха разделени на правилни,

неестествени участъци, покрити с хомогенна

растителност.

Планините бяха насечени от дълбоки долини, в част

от които течаха буйни потоци. Напуснала склоновете,

водата укротяваше устрема си и продължаваше в поспокойни

реки. А накрая се вливаше в морета и

океани.

Именно това изобилие на свободна вода

запленяваше Хрм. Изключително редки бяха

планетите, където можеше да се види подобна гледка.

Отдалеч морската шир наподобяваше синьо огледало,

но с приближаването си той забеляза, че повърхността

й не бе застинала като снежните преспи или пясъчните

дюни. Тя се вълнуваше, къде повече, къде по-малко, а

на места направо буйстваше, разпенена, сякаш

разгневена.

И на Хрм дълго не му се искаше да види другата

картина, която се разкри пред него отблизо. Че тази

красива природа бе осеяна с грозни образувания от

бетон, метал, стъкло. Те представляваха скупчени

блокове с различна височина и форма, които в поголямата

си част бяха мръсни, покрити с прах, кал,

ръжда. А някои от тях активно разпръскваха във

въздуха и водата замърсяването си. Неестествените

219


Емануел Икономов

СРЕЩА

образувания бяха свързани помежду си с виещи се

ленти, покрити с материя, върху която нищо не

растеше.

Из красивите кътчета на Земята той срещна какви

ли не живи създания – от микроскопични до огромни.

Но техният брой не можеше да се сравнява

безчетността на двукраките и двуръки същества, които

ходеха изправени. Последните обитаваха най-вече

ръбестите блокове, концентрирани на места, където

природата сякаш бе отстъпила пред грозотата им.

Или бе прокудена. Последната мисъл не се понрави

на Хрм. Той я анализира и реши, че макар и да не му

харесваше, тя вероятно отговаряше на истината.

Каква красива планета бе открил само! Отдалеч

изглеждаше вълшебно синя, забулена на места от бели

облаци. Както бе установил, облаците бяха още една

форма на свободната вода. На живителния елемент

във вселената. Планета с такова богатство

заслужаваше не само почит, а и всички усилия да бъде

съхранена. Но двукраките изглежда бяха решили да я

унищожат.

Хрм съжали, че бе погледнал отблизо. Прииска му

се да бе останал само с вълшебната импресия.

© 20210115-1 СЪДЪРЖАНИЕ

220


Емануел Икономов

СРЕЩА

ДЯДО ПЕТКО

Дядо Петко се припичаше на хубавото слънце през

прозореца. Това бяха едни от най-приятните му

моменти през последните години. Беше затворил очи и

си представяше света, забързан нанякъде от другата

страна на стената.

Но тази сутрин нещо го смути. Нещо не бе наред.

Нещо липсваше. Опита се да разбере какво, но му

убягваше. Изпъди всички мисли от главата си и се

заслуша. Слухът му бе второто най-важно сетиво за

света след зрението. Ала както седеше на разстояние

от прозореца, можеше да види, ако отвори очи,

единствено слънцето на безоблачното светлосиньо

небе.

Долавяше шума на коли, минаващи по булеварда.

От време на време проскърцването на трамвай.

Пискливият вой на линейка. Не чуваше нищо поразлично,

което да се откроява на фона на обичайните

шумове. Петко махна мислено с ръка. Отдавна го

предпочиташе пред истинското движение. Тъй или

иначе нямаше кой да го види, че маха.

Продължи да се наслаждава на слънчевите лъчи.

Малките радости бяха солта на живота му. И тогава си

даде сметка, че не разпозна какво е странното, защото

не го чуваше.

221


Емануел Икономов

СРЕЩА

Не го чуваше, защото звукът липсваше. Не чуваше

детски глъч от двора на училището отсреща. Нямаше

смях и викове, нито жуженето на възбудени разговори

от малчугани и девойчета. Именно това го бе смутило.

Завъртя колелата на инвалидната количка стол с

жилавите си поизсъхнали ръце и се доближи до

прозореца. Погледна надолу и видя, че училищният

двор бе изненадващо празен. Часовникът на стената

показваше единайсет без двайсет, по това време

имаше голямо междучасие. Не си представяше как

всички деца ще са останали вътре в сградата. Не и при

това разкошно време навън.

Дядо Петко харесваше загадките. Обичаше да следи

постепенното им разплитане, за да стигнат до

неочакван край. Затова остави мистерията с празния

двор на училището да тлее бавно в мислите му. В

някакъв момент щеше да му просветне – било то отвън

или отвътре.

След като слънцето се издигна и вече не го

огряваше, реши да почете. Книгите бяха неговата

страст. Винаги ги бе обичал, но откакто се превърна в

отшелник в собствения си дом, те бяха най-добрият му

приятел. И спасение от черни мисли и всички

нежелани емоции.

Денят мина неусетно, разпилял се по увлекателните

страници. Свечери се. Навън захладня и той отвори

прозореца. Помириса въздуха, но не долови дъх на

скара. Не му харесваше, когато миризмата на готвено

нахлуваше неканена в неговата стая.

222


Емануел Икономов

СРЕЩА

Седнал до прозореца, Петко усети лек повей.

Очакваше той да донесе и мирис, но като за

разнообразие въздухът оставаше чист. След известно

време забеляза, че липсваше не само миризма. Не

чуваше тракането на прибори по чиниите, леката

музика, приглушените разговори, които бързо

преминаваха на висок глас. Като че ли кръчмата от

приземния етаж днес не работеше и градината й бе

празна. Не беше нужно да поглежда, за да се убеди.

Надвесването от прозореца бе трудна задача за

неговото тяло.

Заведението работеше без почивен ден и до късно.

Затваряше горе-долу с последния трамвай. Но

полунощ бе още далеч, а то едва ли бе приключило

деня толкова рано.

Към полунощ дядо Петко се събуди от редовната

вечерна дрямка в инвалидната количка. Ако се

преместеше по-рано в леглото, от дългогодишен опит

знаеше, че няма да може да заспи. След дрямката бе

време да си ляга за здрав сън. На неговите деветдесет

и две години спеше като къпано бебе.

На другия ден валеше. Представи си разноцветни

чадъри, разхождащи се по улицата. Децата обичаха да

шляпат в локвите, но звукът от разплискването

можеше да се чуе само при отворен прозорец. Сега

основният звук, докато четеше, бе барабаненето на

капките по стъклото.

Когато и на следващото утро не чу нищо откъм

училището – даде си сметка, че вече два дена не бе

223


Емануел Икономов

СРЕЩА

чувал дори звънеца за влизане в час, – дядо Петко

почувства, че нещо наистина не бе наред.

Застанал до прозореца, се вгледа в минувачите по

улицата. Сториха му се по-малко от обичайно. И

носеха не разноцветни чадъри, а разноцветни маски на

лицата си, над които се виждаха само очите им. Като

на карнавал. Но изглеждаха унили вместо весели.

Видя жени със забрадени лица като от друг свят.

Неколцина мъже носеха големи черни маски, сякаш

бяха в дивия запад и се канеха да оберат банка.

Нима замърсяването на въздуха бе станало толкова

силно, че имаше нужда от маски? През отворения

прозорец Петко не усещаше познатия метален привкус

на въздуха като при тежко замърсяване. Пък и в такъв

случай трябваше да носят маски с филтри, ако не

противогази.

През последните два дни му бяха оставили храната

от социалната служба в кухнята, без да му се обаждат,

както правеха обикновено. Защо го бяха лишили от

малкия шанс да види лице на живо? Затова остави

отворени вратите на стаята и на коридора. Не можеха

да минат, без да ги забележи. Освен ако не задремеше.

А може би бе задрямал? Дочу му се, че се отключва

външната врата. Като видение на сън мъж със

светлосиня маска на лицето премина по коридора с

кутиите с храна, за да ги остави в кухнята. След това

също така безшумно и безмълвно се върна с празните

опаковки от предишния ден, за да ги изхвърли на

боклука. Петко определено чу заключването на

224


Емануел Икономов

СРЕЩА

вратата. Явно в този момент вече не спеше. Но не бе

сигурен дали бе видял или сънувал останалото.

Процедурата се повтори на следващия ден. Сигурно

е разносвачът е нов, реши старецът, такъв, който още

не ме познава, за да се държи така. Нищо, простено му

е.

След като училището и кръчмата не работиха

няколко дни, неизвестността започна да гложди дядо

Петко. Ако първоначално бе изпитвал просто

любопитство, постепенно го обземаше притеснение.

Искаше да попита някой. Да звънне по телефона? Но

на кого? Всичките му познати си бяха отишли един по

един през годините. Имаше номера на личния си

лекар, на когото избягваше да се обажда. Щеше да го

стори само в краен случай.

Оставаше разносвачът на храната. Опита се да го

заговори, като му махна с ръка. Мъжът с маска

отвърна също с помахване и побърза да излезе. На

следващия ден старецът го изчака да отиде в кухнята и

изтърколи след него количката си в коридора, за да му

препречи пътя за излизане. Мъжът се сепна, като го

видя.

– Ако обичате да се приберете в стаята! – рече той.

– Не се безпокойте, няма да ви ухапя – отвърна

дядо Петко. – Искам само да ви задам въпрос.

– Вие не сте ли чували за социална дистанция? –

контрира разносвачът. – И сте без маска!

– Не. Каква дистанция?

– Моля приберете се в стаята! В противен случай

ще ви докладвам и повече няма да ви нося храна.

225


Емануел Икономов

СРЕЩА

Старецът завъртя колелата и се изтегли от

коридора. Мъжът изхвърча от апартамента като

подгонен крадец.

Ставаше нещо странно, каза си той, останал сам.

Хората май съвсем бяха полудели. Разбира се, че не бе

чувал за социална дистанция. Откъде щеше да научи?

Разносвачът нямаше как да знае, че дядото не се

интересуваше от сплетните на деня и модерния

жаргон.

Петко бе отрекъл медиите преди години, когато бе

установил, че от тях особена полза няма. Защото

предаваха твърде едностранно новините. Дори

напротив, смяташе, че могат да донесат вреда, защото

избираха да представят предимно отрицателни

събития. Кризи, катастрофи, убийства и тем подобни.

В повечето случаи неща, от които хора като него не се

интересуваха. И ако го попитаха, би казал, че никой

разумен човек не би трябвало да си пълни главата с

тези глупости, ако не иска да се чувства потиснат и

уплашен.

За пръв път, откакто след травмата бе останал

затворен у дома, старецът се почувства самотен и

безпомощен. Нямаше телевизор, нито дори

радиоапарат, за да научи какво се случва. Вестници

никога не бе получавал. Нямаше на кого да се обади,

за да поговори. Помисли си дали да не потърси някой

от съседите в сградата. Не познаваше вече никой от

тях. Кой си бе отишъл от този свят, кой бе продал

апартамента. Петко така и не бе виждал новите

собственици.

226


Емануел Икономов

СРЕЩА

Опита се да си представи реакцията им, като го

видеха. Помисли си, че бе голяма вероятността да е

такава като на разносвача. Не искаше да влиза в

конфликт с никой. Затова се примири. Когато дойдеше

време, щеше да научи всичко необходимо.

Дните минаваха, но вече не му носеха същата

радост. Невидима сянка им бе отнела блясъка. Все почесто

се замисляше какво го очаква в този живот.

След катастрофата му бяха предложили да го

оперират. В онези години подобна операция на

счупена тазобедрена кост бе не само непосилно скъпа,

но изключително рискова. Прехвърлил седемдесетте,

Петко беше решил, че не му остава много. По-добре да

прекара остатъка от живота си като инвалид,

отколкото на легло, ако изобщо оцелее след

операцията.

И така, както уж му бяха преброени дните, се бяха

изтърколили две десетилетия. Прекарал бе близо

двайсет години в усамотение. Ставата бе зараснала, но

движението бе мъчително и доста болезнено. Неговата

стая се бе превърнала в неговата крепост.

Изминаха над три месеца от появата на

маскираните по улиците. Когато отвореше прозореца,

дядо Петко се ослушваше да чуе туптенето на живота.

Защото светът изглеждаше замрял. Изсвистяването на

гуми, изскърцването на спирачки се превърнаха в

радостни сигнали, че някой е жив и се движи.

Един ден разносвачът не дойде да му донесе храна.

Може да му се бе случило нещо, каза си старецът. Но

когато не дойде на втория и на третия ден,

227


Емануел Икономов

СРЕЩА

вероятността да се появи отново започна да клони към

нула. Петко имаше запас от сухари и бульони, но и

той щеше да свърши скоро.

Не му оставеше друго, освен да излезе навън.

Облече се, облегна се на патериците и отвори

външната врата. Прекрачи прага, през който вече не

помнеше кога последно бе преминавал. Слезе с

асансьора и после с мъка преодоля петте стъпала до

площадката на нивото на тротоара. Последното

стъпало отвън на сградата бе ниско, по-скоро

символично, но той внимателно спусна първо

патериците, след това левия крак, а после и десния с

болезнената става.

За да си купи нещо, му трябваха пари. Сигурно бе

скътал някакви у дома, но не успя да ги намери.

Всички режийни и други разходи се плащаха

автоматично от банковата сметка, в която всеки месец

постъпваше скромната му пенсия. Допреди година-две

единствената поща, която получаваше, бяха банковите

извлечения. После и те изчезнаха, защото спряха да ги

печатат. Очакваха хората да си гледат сметките

онлайн. Петко нямаше компютър, нито знаеше как да

ползва такъв.

Затова първата му работа бе да отиде до банката.

Само на две пресечки, но с неговите крака това отне

цяла вечност и много мъки. Когато стигна, установи,

че банката бе затворена. Затворена не в смисъл, че не

работеше в момента, а ликвидирана. През

непочистените стъкла се забелязваше празен салон, в

който се мотаеха няколко счупени стола и пръснати по

228


Емануел Икономов

СРЕЩА

земята хартии. На мястото на банкомата до вратата

зееше дупка.

Какво бе станало, запита се. По пътя бе видял, че

магазинчетата бяха със спуснати кепенци или също

така пустеещи, но не им бе обърнал особено

внимание. Да затворят обаче банката изглеждаше

много сериозно.

По улиците минувачите бяха по-редки автобусите.

То и автобус не се виждаше, а колите профучаваха

учудващо рядко. От пресечката излезе млад мъж.

Млад в очите на дядо Петко, защото можеше да е

между петдесет и шейсет. Нямаше как да определи

възрастта заради маската на лицето му.

– Извинете! – побърза да му викне, преди мъжът да

успее да се отдалечи.

Самотният пешеходец извърна глава и го погледна

с изненада.

– Какво правиш тук, дядка?

– Дойдох до банката...

– Та ти и маска не носиш.

– Нямам – вдигна рамене Петко.

– Да не си луд? – възкликна мъжът. Но при вида на

безпомощния старец бръкна във вътрешния си джоб и

му подаде неразпечатана маска в целофанова обвивка.

– Ето, вземи да имаш. И не ходи без нея. Глобата

сигурно е по-голяма от пенсията ти.

– Исках да попитам за банката...

– Ама ти наистина си като паднал от луната! Няма

вече банкови салони.

– Как така?

229


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Парите са виртуални. Плащаш с карта или

онлайн.

Неща, за които Петко бе чел във фантастичните

романи. Явно виртуалността бе стана действителност.

Все пак имаше дебитна карта, която бе успял да

открие и да вземе със себе си. Бяха му я донесли преди

поне три години, но бе проверил, че все още бе

валидна. Щом не можеше да изтегли, щеше да плати с

нея в магазина.

Мъжът си тръгна.

– Благодаря! – извика подире му старецът.

Кварталният супермаркет се намираше от другата

страна на улицата. Както не се виждаха автомобили,

така и можеха да изскочат изневиделица. Като преди

двайсет години. Спомен, който все още бе ярък, сякаш

се бе случило вчера.

След като изчака тупкането на сърцето му да се

успокои, дядо Петко събра смелост и тръгна да

пресича. За щастие никакво возило не се появи.

Стъпил вече на заветния тротоар, едва тогава видя,

че магазинът също изглеждаше като изтърбушен. Как

щеше да си напазарува тогава? На вратата забеляза

залепена обява. Приближи се, за да я прочете:

Уважаеми клиенти,

Продажбите се извършват вече само онлайн.

Пазарувайте на www.magazin37.bg

и стоките ще ви бъдат доставени на адрес.

Телефон за справки: 671 49 83

230


Емануел Икономов

СРЕЩА

И таз добра, рече си старецът. Какво ще правя сега?

Записа си все пак указания телефон. За всеки случай.

Пътят до дома бе още по-мъчителен, защото

болките се усилиха, а и се измори много. Имаше

усещане сякаш бе извървял сто километра наведнъж.

След като две десетилетия най-дългият маршрут,

който бе изминавал, беше от стаята до кухнята.

Когато се прибра в апартамента, влезе с последни

сили в стаята и се стовари на леглото с дрехите. Не

изпитваше глад. Утоляването на жаждата можеше да

почака. Не му бе за първи път.

Последната мисъл на дядо Петко, преди да заспи,

бе, че отдавна се чувстваше готов да напусне този

свят.

Нито за миг обаче не си бе представял, че светът

може пръв да го напусне.

© 20210116-1 СЪДЪРЖАНИЕ

231


Емануел Икономов

СРЕЩА

ИМАНЕ

Дойде време да се покори Луната. В пълния

практически смисъл на думата. За целта хората от

Земята решиха да си я разпределят пропорционално на

населението на съответните им държави. Близо

трийсет и осем милиона квадратни километра нова

площ за човечеството, което наброяваше вече над

седем милиарда и осемстотин милиона души.

След което всяка страна можеше да реши за какво

да използва своя парцел според нуждите си. Едни

щяха да построят там домове, за да облекчат

пренаселеността у дома, други щяха да развиват нови

производства, каквото не можеха на Земята, трети

щяха превърнат парцела си в изпитателно поле. Помалките

държави нямаха, разбира се, ресурси да

организират каквито и да е операции в рамките на

новата си придобивка. Затова се очакваше те да

преотстъпят право на ползване на лунната си

територия на по-големи и по-богати от тях, или на

световни корпорации с дълбоки джобове.

Както обикновено, представителите на България

закъсняха за разпределението и когато се появиха, бе

останал свободен само един голям лунен кратер, който

изглежда никой друг не бе пожелал. Забавили се бяха,

за да актуализират избирателните списъци с мъртви

души, както и тези на забравили родината българи с

232


Емануел Икономов

СРЕЩА

двойно гражданство, въз основа на които се надяваха

да вземат по-голям парцел. По-възрастните помнеха

времена, когато българският народ наброяваше над

осем милиона, но сега не успяха да ги докарат дори до

седем. Така, с надутите шест милиона деветстотин и

петдесет хиляди население, на България се полагаха

0,089% идеални части от Луната, или по-малко от една

хилядна. Което се равняваше на над трийсет и три

хиляди седемстотин и петдесет квадратни километра.

Но както е известно, за последния, в този случай

закъснелия, нямаше избор. На България се падна

кратерът Жансен, разположен в южното лунно

полукълбо доста по-близо до полюса отколкото до

екватора. С формата си по-скоро на леко разтегнат

шестоъгълник той имаше среден диаметър двеста и

един километра и площ приблизително трийсет и една

хиляди и седемстотин квадратни километра. Което

правеше с близо две хиляди по-малко от теоретично

полагаемото се на българската държава.

Българите бяха готови да оспорват, но нямаха шанс

да накарат света да прави ново площоразпределение.

Сами си бяха виновни, след като не се явиха навреме.

Положителното бе, че кратерът се намираше от

близката, видима страна на Луната, което носеше

плюс от комуникационна гледна точка.

Все пак новата територия се равняваше на почти

една трета от тази, с която България разполагаше на

Земята. Това бе доста добре при положение, че

средното съотношение на площите между сушата на

Земята и на Луната възлизаше на близо четири, а не

233


Емануел Икономов

СРЕЩА

три. И като се имаше предвид, че страната заемаше

само 0,0745% идеални части от сухоземната територия

на родната планета. Затова не биваше да се оплаква,

защото се срещаха удивителни аномалии. Например

лунната площ, отредена на Япония, бе пет пъти поголяма

от тази на Австралия. Или в случая с Русия,

получила два пъти по-малко от Индонезия.

Разработването и поддържането на лунния парцел

изискваше ресурси, най-вече финансови, с каквито се

смяташе, че България не разполага. Но нацията

неведнъж бе проявявала в историята чудеса от

храброст. Българите стегнаха коланите и спретнаха

експедиция, за да забият – не само образно казано –

гордо знамето си на новата територия.

Като пристигнаха, в първия момент членовете на

експедицията се стъписаха. Територията изглеждаше

много по-малка от очакваното и освен това вече бе

завладяна от аржентинците. За радост и успокоение на

всички не се стигна до конфликт, защото бързо се

разбра грешката, която бяха направили българите.

Дошли бяха в кратера Янсен (Jansen) в Море на

спокойствието в северното полукълбо вместо в

Жансен (Janssen). Първият, с диаметър само двайсет и

четири километра, бе наречен на холандския оптик

Захариас Янсен, докато отреденият на българите

кратер бе кръстен на френския астроном Пиер Жюл

Сезар Жансен.

Експедицията отлетя за дестинацията си в южното

лунно полукълбо и този път попадна точно където

трябва. Преди да кацнат, членовете й трябваха да

234


Емануел Икономов

СРЕЩА

направят още един избор. Шестоъгълният парцел

криеше в себе си втори кратер, наречен Фабрициус.

Широкият седемдесет и осем километра Фабрициус бе

разположен в североизточната част на Жансен. От

него на югозапад тръгваше внушителна система

бразди в продължение над сто и четиридесет

километра и пресичаше основния кратер.

Фабрициус също не бе кръгъл, а приличаше на

силно заоблен квадрат. На дълбочина достигаше до

две хиляди и осемстотин метра и бе заобиколен от

неразрушена стена – за разлика от тази на самия

Жансен, която се издигаше на хиляда и триста метра

над околността. Най-забележителното обаче бе, че в

средата му стърчаха няколко остри върха с височина

над осемстотин метра. Всичко това накара членовете

на експедицията да оприличат кратера на един вид

гигантска антена и съответно да изберат да кацнат

именно в него.

Екипът започна да стоварва съоръжения и провизии

на дъното на Фабрициус в подножието на една от

островръхите планини в центъра. С тях щяха да

изградят временна база, докато изследват новата

територия.

По едно време на Румен Соколов, шеф на

експедицията, му се прииска да разтрие очи въпреки

скафандъра, защото му се стори, че част от изнесените

материали бяха изчезнали безследно.

– Нали извадихме двайсет и четири контейнера –

обърна се към колегите си, – защо сега виждам само

осемнайсет там?

235


Емануел Икономов

СРЕЩА

Останалите се обърнаха да погледнат. Цанко

Кирилов, навигаторът, свери наличните със записите

на вече разтоварените. Наистина липсваха шест.

А нямаше къде да се дянат сами, нито кой да ги

вземе.

– Да сложим нови шест на мястото им – предложи

Борислав Ганев. – Трима от нас да останат при тях, а

другите да наблюдават отстрани.

Така и направиха. Минути след това повърхността

под контейнерите и тримата започна да потъва.

– Сякаш сме на товарен асансьор – обади се един от

тях, докато се спускаха в кръгла шахта.

После нещо, може би друга платформа, закри

отвора над тях. Сигналът на връзката с останалите

навън се влоши и после се изгуби. А те продължаваха

да слизат надолу и надолу.

След като шахтата се затвори отгоре, движението

на асансьора се ускори главоломно. Пътуваха така

цели десет минути. След безтегловността по време на

прехода от Земята до Луната спирането на

платформата им донесе за няколко мига приятно

усещане като на земно притегляне.

Стените на шахтата се скриха в пода и тримата се

озоваха в широко празно помещение, осветено

равномерно отвсякъде, но без видими светлинни

източници. В него самотно стояха шестте изчезнали

контейнера. Новите шест заеха място до тях, без някой

да види как точно стана това.

– Колко дълбоко мислите, че сме слезли? – запита

Румен. – Не знаем скоростта на асансьора.

236


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Може да сме на пет хиляди метра, а може и на

десет – предположи Ганев. – Доколкото ни е известно,

най-дълбокият кратер на Луната стига до над осем

хиляди. Затова съм склонен да заложа на десет, ако

строителите на този асансьор са искали да стигнат на

безопасно разстояние от ударите по повърхността на

планетата.

На близката до асансьора стена забелязаха

очертанията на гладка врата от непознат материал. Но

нищо не указваше как да я отворят. Борислав, заякнал

по време на геологически разкопки, напразно се опита

да я натисне с ръка, после с рамо. Соколов опипа

стената отляво и отдясно, докато не попадна на панел,

който се отвори от досега му. Вътре имаше табло с

четиринайсет кръгли дупки в две колони. В нишата

под него се търкаляха цилиндрични парчета с дължина

колкото човешки пръст. Шефът на експедицията взе

едно от тях, огледа го и провери дали пасва на

дупките.

– Явно това е ключът. В единия край на цилиндрите

има релефи на символи.

– И трябва да отгатнем кой къде да пъхнем, така

ли? – рече Ганев.

– Само че символите нищо не ми говорят. Приличат

на такива, каквито съм срещал върху древни монети.

– Мога ли да ги видя? – попита Любомир Врански,

техникът, който трябваше да сглобява и управлява

оборудването.

Приближи се до панела и взе няколко цилиндрични

къса. Разгледа внимателно символите, които като на

237


Емануел Икономов

СРЕЩА

печат изпъкваха в единия им край. След което бързо

извади останалите, за да види и тях.

– Имаш ли идея? – попита го Румен.

– Колкото и да изглежда налудничаво, имам.

Просто не мога да повярвам! Все едно съм във

фантастичен филм.

– Какво толкова не е за вярване? – обади се

Борислав.

– Ами символите. Те приличат на древнобългарски

руни. Възможно ли е такова съвпадение? Именно този

парцел да се падне на България.

– Ти откъде знаеш?

– Може да съм инженер, но хобито ми е да науча,

каквото мога, за най-старата история на българите –

древнобългарско, прабългарско, старобългарско или

както искат да го наричат. Чували ли сте за розетата от

Плиска?

– Да, бегло – отвърна Соколов.

– Тя има седем лъча с по два знака на всеки –

обясни Любомир. – Така че ако подредим цилиндрите

по съответните двойки от розетата, ще получим...

– Ти нима ги помниш? – учуди се Ганев.

– Разбира се.

– Пробвай тогава! – нареди Соколов.

Техникът пъхна елементите със знаците напред,

защото предположи, че така системата ще ги разчете.

Но нищо не се получи.

– Какво става? Сигурен ли си за реда?

– Не знам, сложих ги във вярната последователност

– недоумяваше Врански. – Или... Момент! Аз избрах

238


Емануел Икономов

СРЕЩА

за начало Слънцето, за което се смята, че е било найважно.

Но ние сме на Луната, така че може би трябва

да започна с нея и да завъртя реда на останалите.

Той извади цилиндрите и като ги оглеждаше

внимателно, започна да ги поставя отново. Когато

свърши и в първия момент нищо не се случи, реши, че

пак бе сгрешил, затова посегна да ги извади. Преди да

ги докосне обаче, те сами излязоха обратно и паднаха

в нишата. Любомир се обърна към спътниците си и

видя проблясък по визьорите на шлемовете им.

Вратата бавно се отваряше, като два нейни панела

се прибираха в стената вляво и вдясно. На около десет

метра зад нея видяха втора врата, която стоеше

затворена.

– Прилича на шлюз – каза техникът и пристъпи

навътре. – За да се отвори втората врата, трябва да

влезем в камерата и да затворим външната.

Когато и тримата се озоваха вътре, вратата зад

гърба им се затвори автоматично, след което

вътрешната се издигна нагоре. Влязоха в помещение,

което им приличаше на площадка, от която водеха

коридори в три посоки.

– Ако има шлюз – продължи да разсъждава

Любомир, – вероятно вътре има или е имало въздух.

Или друга атмосфера.

– Само че нямаме уреди, с които да я регистрираме

и анализираме – констатира Ганев.

– Вижте, тук има нещо като карта – извика ги

Румен, застанал до стената. – Може да е указателен

239


Емануел Икономов

СРЕЩА

план на комплекса, но не разчитам нищо от

символите.

– Досега не съм виждал такива – призна Врански.

– Като гледам по този план, това е цял подземен

град! – възкликна геологът.

– Изглежда е само част от карта, ако съдим по

отворените настрани коридори – заключи шефът на

експедицията, загледан в изображението на стената.

През това време техникът тръгна по насрещния

коридор, приближи се до първата порта и опита да я

отвори, но не успя. Същото се случи с втората и

третата.

– До вратите има надписи, както и отвори,

евентуално за ключове – обясни той, като се върна.

– Ще са нужни много хора и време, за да се

изследва всичко – заяви Соколов. – Но първо трябва

да се върнем и да съобщим за находката.

– Истинско имане! – ухили се Борислав.

Когато платформата ги върна на повърхността

заедно с дванайсетте контейнера, тримата видяха

насреща си останалите, които се бяха скупчили с

унили физиономии.

– Ехо! Живи сме! – викна им Ганев.

– Имаме интересни новини за споделяне – рече

шефът на експедицията.

– Ние също – отвърна кисело Кирилов. – И то

важни.

– Да знаете само... – започна Румен, но не довърши.

– Казвайте!

240


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Дойде съобщение от София – каза навигаторът. –

Без да изчакат информация от нас, са взели решение.

– Какво решение? – мрачно предчувствие обзе

Соколов.

– Министърът на регионалното развитие вече е

отдал българския парцел на Луната на концесия на

офшорна фирма.

Врански се замисли за невероятния късмет на

българите.

© 20210117-1 СЪДЪРЖАНИЕ

241


Емануел Икономов

СРЕЩА

ПОМНИ ЧОВЕКА С ДОБРО

Животните се събраха, за да отбележат една година

от изчезването на Човека от земята. След като отпадна

радиозамърсяването, дошлите на срещата техни

представители можеха отново да говорят помежду си

телепатично. Разбраха се, че ще се изказват не лично,

а от името на съответните си видове.

– Здравейте, всички! – започна Лъва. – Бихте ли

споделили как се чувствате?

– Много добре! – отвърна пръв Заека. – Вече не ме е

страх да ме сгазят или прострелят.

– Вече не съм застрашен от изчезване – обяви

Тигъра. – Предполагам, че и много други животни

могат да отдъхнат, щом изчезна заплахата от

изтребление.

– Да, преди Човека бе готов да ме убие просто така

– сподели Дивото прасе, – а дори нямаше да ме изяде

от страх.

– Не знам за теб – рече Шарана, – но мен

определено щеше да ме сготви и погълне.

– И аз бях на границата на изчезване заради

прекаления улов – допълни океанската Риба тон, – а

сега мога да се размножавам на спокойствие. Остана

само заедно с другите морски обитатели да се

преборим със замърсяването на водите.

242


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Да, замърсяването на Човека се забелязваше къде

ли не – спомни си Мухата, – на сушата, в морето, във

въздуха. И за малко щеше да ни погуби всичките.

– Как стигнахме до това безпомощно положение? –

попита Коня.

– Когато нещата излязоха извън контрол – обясни

Бухала, – ние, животните, вече бяхме загубили

възможността да общуваме помежду си заради

мощните радиосигнали и други електромагнитни

излъчвания. И така не успяхме да се обединим.

– Ако пак тръгнем натам – заяви Катерицата, –

предупреждавам ви още отсега, че ще ви замерям с

орехи и лешници по главите, докато не ви дойде умът

в тях!

Всички се засмяха.

– Много съм щастлива – изчурулика Лястовицата, –

че вече няма излъчвания, които да ми пречат на

ориентацията.

– И аз – изтрака Щъркела. – Иначе всеки път се

питах дали ще открия гнездото.

– Освен по други признаци, мога да се ориентирам

добре и по електромагнитни полета – каза Пчелата. –

Но когато наоколо гъмжеше от тях, се чувствах

изгубена.

– А къде се изгубиха едноклетъчните? – учуди се

Маймуната.

– Тук сме – отвърна бактерията Ешерихия коли от

името на няколко вида, – просто сме твърде малки, за

да ни забележите.

– А вирусите?

243


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Те не могат да се включат в разговора, защото

нямат самостоятелен живот – допълни Ешерихия

Коли. – Част от тях продължават да виреят успешно,

други, основно изкуствено създадените от Човека,

изчезнаха заедно с него.

– Вече никой не си прави експерименти с мен –

обади се Бялата мишка. – Макар да бе забавно

понякога да тичам из лабиринта или в колелото.

– И аз тъгувам за колелото – прошепна Хамстера.

Лъва се прозя шумно.

– Ето че не всичко, свързано с Човека, е било лошо.

– Можеше да ме стриже или заколи – съгласи се

Овцата, – но ме пазеше от кръвожадни нападения.

– Казваш го с други думи, но имаш предвид мен –

засегна се Вълка. – А аз целогодишно бях обект на

отстрел.

– Сега няма кой да ми издои млякото – оплака се

Овцата. – Мнозина станаха вегани.

– Ако растенията можеха да говорят – поде Лъва, –

интересно какво ли щяха да ни кажат.

– Можем! – мина като повей на вятър недоловима

дотогава мисъл. – Мнозина от вас не биха оцелели без

нас, растенията. Както и ние без пчелите, пеперудите и

други насекоми. Но Човека ни унищожаваше със или

без нужда. Грижеше се само за някои видове, които

използваше за лични нужди.

– Така е – потвърди Свинята.

– Да се разхождаш сам не е същото – сведе тъжно

глава Кучето. – Да няма кой да си поиграе с теб. Да ти

хвърли пръчка или топка.

244


Емануел Икономов

СРЕЩА

– Човека бе досаден – призна Котката, – но само как

можеше да чеше! Зад ушите, под брадичката. Разкош!

С моите остри нокти не е същото като с неговите тъпи

и плоски.

– Нека запомним Човека с добро – предложи мъдро

Слона. – И да се надяваме, че сме си научили урока.

© 20210118-1 СЪДЪРЖАНИЕ

245


Емануел Икономов

СРЕЩА

РАЗЛИЧНАТА ЗЕМЯ

Мон започна да се събужда, което бе дълъг процес.

Известно време мъгла пречеше на ума му да осъзнае,

че вече е буден. Може би да го предпази от въпроси

като къде е и какво става, чиито отговори още не бе

готов да асимилира. После дойде главоболие. Тялото

му също премина през състояние, в което не

чувстваше нищо, после на изтръпване, на болка,

докато накрая просто усещаше тежест като от

преумора.

Досега не бе изпитвал излизане от хибернация.

Преди да отлетят, учени на Земята го бяха тествали и

решили, че е