05.04.2021 Views

Хора с глас

От първото изричане, че хората заслужават равенство, през дългите дебати, чак до произнасянето на закона: битката за равни права няма как да бъде водена тихо. За нея са необходими хора с глас. И да не са безстрашни, поне не са безгласни. Това са историите на 37 личности за ЛГБТИ правата в България. “Хора с глас“ е първото издание на фондация GLAS, събиращо на едно място историите и размислите на тези публични личности.

От първото изричане, че хората заслужават равенство, през дългите дебати, чак до произнасянето на закона: битката за равни права няма как да бъде водена тихо. За нея са необходими хора с глас. И да не са безстрашни, поне не са безгласни. Това са историите на 37 личности за ЛГБТИ правата в България.

“Хора с глас“ е първото издание на фондация GLAS, събиращо на едно място историите и размислите на тези публични личности.

SHOW MORE
SHOW LESS

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

YUMPU automatically turns print PDFs into web optimized ePapers that Google loves.

ХОРА С ГЛАС

37 ПУБЛИЧНИ ЛИЧНОСТИ ЗА ЛГБТ+ ПРАВАТА В БЪЛГАРИЯ




КНИГАТА „ХОРА С ГЛАС“ Е ПРОИЗВЕДЕНА В РАМКИТЕ НА ПРОЕКТА „НА РЪБА НА ПРИЕМАНЕТО“,

СЪФИНАНСИРАН ПО ПРОГРАМА „ПРАВА, РАВЕНСТВО, ГРАЖДАНСТВО (2014-2020)“ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ

СЪЮЗ. ИЗРАЗЕНИТЕ ТУК СТАНОВИЩА НЕ ОБВЪРЗВАТ ПО НИКАКЪВ НАЧИН ЕВРОПЕЙСКАТА

КОМИСИЯ И ТЯ НЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО СЕ

СЪДЪРЖА В ТОЗИ МАТЕРИАЛ.

АВТОРИ:

ХРИСТО СЕРАФИМОВ

СИМЕОН ВАСИЛЕВ

РЕДАКТОРИ:

СЕВДА СЕМЕР

РАЯ РАЕВА

КОРЕКТОР:

МИЛЕНА БРАТОВАНОВА

ПРЕДПЕЧАТ:

ИВА СТОЯНОВА

ФОТОГРАФИИ:

ВЕСЕЛИНА НИКОЛАЕВА

ГРАФИЧНО ОФОРМЛЕНИЕ:

ГЕОРГИ ЯНАКИЕВ, CURRANT

ИЗДАВА И РАЗПРОСТРАНЯВА:

ФОНДАЦИЯ „ГЛАС“

ГОДИНА НА ИЗДАВАНЕ:

2021 Г.

ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ.

GLASFOUNDATION.BG

HELP@GLASFOUNDATION.BG

ISBN: 978-619-91742-0-3


37 НЕ Е МАЛКО ЧИСЛО, А ЗАД НЕГО СЕ КРИЯТ ГОЛЕМИТЕ

ИСТОРИИ НА КУИЪР ХОРА И ПОДДРЪЖНИЦИ. С ГЛАСА

И ДЕЙСТВИЯТА СИ ТЕ ПРОМЕНЯТ СРЕДАТА, ЖИВОТА И

ОБЩЕСТВОТО НИ. ТАЗИ КНИГА БЕШЕ ДЪЛГОГОДИШНА НАША

МЕЧТА И ЗАТОВА СМЕ БЕЗКРАЙНО ЩАСТЛИВИ, ЧЕ Я ДЪРЖИТЕ В

РЪЦЕ ДНЕС. НАДЯВАМЕ СЕ ДА ВИ ПОСЛУЖИ ЗА ВДЪХНОВЕНИЕ

И СИЛА. НЕ Е НУЖНО ДА СТЕ АКТИВИСТИ, ЗА ДА ИМАТЕ КУРАЖА

ДА ИЗПОЛЗВАТЕ ГЛАСА СИ, КАКТО ГО ПРАВЯТ И ТЕ. ВСЪЩНОСТ

ДАЛЕЧ НЕ ВСИЧКИ ХОРА ТУК СЕ ЗАНИМАВАТ ПРОФЕСИОНАЛНО С

ТЕМАТА. ТЕ СА НАШИТЕ ОБИКНОВЕНИ И НЕОБИКНОВЕНИ ГЕРОИ,

ТЕ ПИШАТ КНИГИ, ПЕЯТ, ПЕЧЕЛЯТ КОНКУРСИ, ОРГАНИЗИРАТ

СЪБИТИЯ ЗА ОБЩНОСТТА НИ ИЛИ ПРОСТО ЗАЯВЯВАТ ПУБЛИЧНО

ПОЗИЦИЯТА СИ НА ПОДКРЕПА. БЕЗ СТРАХ.

СПИСЪКЪТ ИМ ТУК НЕ Е ИЗЧЕРПАТЕЛЕН. СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ СМЕ

ПРОПУСНАЛИ НЯКОГО, С ДРУГИ НЕ УСПЯХМЕ ДА СЕ СВЪРЖЕМ,

ТРЕТИ НЕ НАМЕРИХА ВРЕМЕ.

В „ХОРА С ГЛАС“ ИСКАМЕ ДА ПРЕДСТАВИМ ОНЕЗИ ЛИЦА НА

ОБЩНОСТТА НИ, КОИТО ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ СА

ДОПРИНЕСЛИ ЗА ПРОМЯНА НА НАГЛАСИТЕ И ПРЕОБРЪЩАНЕ

НА СТЕРЕОТИПИТЕ. НЕЗАВИСИМО ОТ УСИЛЕНАТА РАБОТА И

РАСТЯЩОТО ПРИЕМАНЕ НА ЛГБТ+ ХОРАТА В БЪЛГАРИЯ ВСЕ

ПАК НА СЛЕДВАЩИТЕ СТРАНИЦИ ЩЕ ВИДИТЕ, ЧЕ ЛИПСВАТ

ГЕЙ МЪЖЕТЕ, КОИТО И В МОМЕНТА СА ПРИКРИТИ: ТОВА СА

ПОПУЛЯРНИ АКТЬОРИ, МУЗИКАНТИ, ЛЕКАРИ, ПОЛИТИЦИ, УЧЕНИ.

НАДЯВАМ СЕ ТОВА ИЗДАНИЕ ДА ВДЪХНОВИ НЯКОИ ОТ ТЯХ ДА

ИЗЛЯЗАТ ИЗВЪН КИЛЕРА НА СПОКОЙСТВИЕТО СИ. ЗАЩОТО

ПРОМЯНАТА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ И БЕЗ ТЯХНА ПОМОЩ.

ИСКА МИ СЕ КНИГАТА, КОЯТО ДЪРЖИТЕ В РЪЦЕТЕ СИ, ДА

СЪЩЕСТВУВАШЕ ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ, КОГАТО РАСТЯХ КАТО

ТИЙНЕЙДЖЪР В МАЛЪК ГРАД, ПРЕДИ РАЗВИТИЕТО НА ИНТЕРНЕТ

И БЕЗ СОЦИАЛНИ МРЕЖИ, КОГАТО НАЙ-БЛИЗКОТО МИ

ПРЕЖИВЯВАНЕ ДО ГЕЙ УСЕЩАНЕ БЯХА КЛИПОВЕТЕ НА БРИТНИ

СПИЪРС. ГОРДЕЯ СЕ СИЛНО С ТОВА ИЗДАНИЕ НА ФОНДАЦИЯ

„GLAS“, ЗАЩОТО ВЯРВАМ, ЧЕ ТО ЩЕ ПОМОГНЕ НА МНОГО

ДРУГИ МЛАДИ ХОРА ДА ПРИДОБИЯТ ПОВЕЧЕ СМЕЛОСТ. И САМИ

ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В СЛЕДВАЩИТЕ ГЕРОИ С ГЛАС.

СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ.

СИМЕОН ВАСИЛЕВ

ФОНДАЦИЯ „GLAS“


МАРТИНА АПОСТОЛОВА

ДОЧУВАМ ОТ ПОЗНАТИ, ЧЕ МАРТИНА Е ИЗВЕСТНА С „ДЯВОЛСКИ

ДОБРОТО“ СИ БЛЪДИ МЕРИ. ВСЕ ПАК НЕ СЕ ПРЕСТРАШАВАМ

ДА ЗАМЪГЛЯ ПРЕЦЕНКАТА СИ ПО ВРЕМЕ НА ИНТЕРВЮТО. ЗА

СМЕТКА НА ТОВА ПОЛУЧАВАМ ГОЛЯМА И ИСКРЕНА ПРЕГРЪДКА

ОТ НЕЯ, А ТОВА Е ПЪРВИЯТ ПЪТ, В КОЙТО СЕ ЗАПОЗНАВАМЕ

НА ЖИВО. ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА И НАЛОЖЕНОТО

ФИЗИЧЕСКО ДИСТАНЦИРАНЕ СЕ НАУЧИХ ДА ЦЕНЯ ВСЯКА

СПОДЕЛЕНА ПРЕГРЪДКА И ДОКОСВАНЕ, МАЛКО КАТО КРАЖБА,

НЕЩО НЕЗАКОННО, НО ТОЛКОВА ПРИЯТНО, ЧЕ НЕ МОЖЕШ

ДА ОТКАЖЕШ. ПРЕКАРВАМЕ СЛЕДВАЩИЯ ЧАС С МАРТИНА

АПОСТОЛОВА, „НОВОИЗГРЯВАЩАТА ЗВЕЗДА НА ФИЛМОВИЯ

ФЕСТИВАЛ „БЕРЛИНАЛЕ“ – НЕБОСКЛОН, НА КОЙТО КАТЕГОРИЧНО

Я ПОСТАВИ ФИЛМЪТ „ИРИНА“. ВРЕМЕТО НЕ СТИГА, ЗА ДА

ИЗКАЖЕМ ВСИЧКИ ОНЕЗИ НЕЩА, КОИТО НИ ВЪЛНУВАТ ЗА

ОБЩНОСТТА НИ, ЗА ПРЕМЪЛЧАНИТЕ ДУМИ И ПРИМЕРА ЗА

ПОДРАЖАНИЕ, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ВСЕКИ ОТ НАС.

Много хора смятат, че футболът

не е женски спорт – а на Вас Ви е

един от любимите. Разкажете

ни за това – срещнахте ли

дискриминация заради пола си?

Много се радвам, че женският

футбол не се приема вече така.

Вече хората не реагират с „о, уау,

това е мъжки спорт“. В училище

не съм имала проблеми с това.

Имах смислени приятели и не

съм била тормозена. Но ние не

бяхме такова поколение, не бяхме

безпардонни и се страхувахме да

не бъдем наказани. Имаше усет за

йерархия.

Защо според Вас липсват гей

персонажи в българските филми –

изключенията са малко и са в

късометражни филми, не и в

пълнометражни. Мислите ли,

че има страх в гилдията да се

докосва тази тема?

Не е страх, а неписано правило.

Защото осъществяването

на даден филм се решава от

финансирането му. Според мен

има страх, но не в режисьорите,

а в продуцентите, във

финансирането от Националния

филмов център. Филмите, които

засягат тази тема, са малко вече

отживелица в Западна Европа.

На кино последно гледах „Болка и

величие“ на Педро Алмодовар. В

момента, в който дойде мъжката

целувка, една група от добре

изглеждащи млади хора в салона

изригна в най-грозните обиди,

които съм чувала. Красивото

изкуство държи всеки, докато

не нарушиш по някакъв начин

илюзорните ни представи.

Тези хора не са се досетили за

историята, но филмът е красив

и ги е накарал да гледат. Но те

тогава излязоха, хвърляйки


пуканките си по екрана. Но знаете

ли кое беше най-странното? Аз

бях на този филм със сестра

ми, която живее от 20 години в

Германия и изобщо не е наясно

какво се случва с България. И тя

ме попита: това нагласено ли е?

Отговорих й, че не, това се случва

всеки ден и може да ти се случи

и на улицата. И даже може би е

най-лекото нещо. Тя не можа да

проумее и се разплака. Нейният

мозък не го побира – млади хора да

реагират по този начин на една

целувка между мъже. И после как

да се направи български филм на

тази тема? Те ще го заклеймят.

Но има нужда от такава смелост.

Ако утвърден режисьор направи

подобна история – има шанс.

Трябва обаче поне малко да ти е

близко, поне да си бил свидетел.

Може би трябва да се намери

истинска история и по нея да се

създаде филм. Изкуството има

силата да променя нагласи, а

киното като по-достъпно е още

по-ефективно.

По-щастливи ли сме, ако сме

открити за сексуалността си, за

същността си?

Провеждам една голяма борба със

себе си. Вярвам в астрологията –

аз съм Козирог с луна и асцендент

Телец, това означава, че при

мен всичко е на земята, супер

реалистично. Но наталната ми

карта е шизофренна – абсолютно

всичко останало е във Водолей.

Оттам и фриволността. Оттам

и това, че аз не правя разлика в

пола още от малка. Нямах идея

защо е това. Бях решила, че ще се

оженя за братовчедка ми. Отивам

и казвам на майка ми: „Мамо, аз

ще се оженя за Невена!“. А тя ми

каза: „Не можеш да се ожениш за

нея, защото ти е братовчедка,


вие имате кръвна връзка“. Бях на

шест. И възприех, че не мога да се

женя само за хора, с които имам

кръвна връзка.

Интересен детски спомен е това.

Да, аз като малка дори исках

да бъда момче – и слава Богу, че

тогава нямаше такива операции,

защото към днешна дата щях

да съжалявам. Сега толкова

обожавам това, че съм жена,

толкова се харесвам в това тяло,

че щях да се проклинам.

А в забавачницата исках да бъда

Зоро, майка ми ми уши костюм,

даваше ми да си карам колелото

с плащ и рисувани мустаци. Тя ми

е дала тази свобода. От малка

не обичам да нося рокли, не ме е

карала да нося.

Повечето хетеро хора казват:

„Спрете да парадирате“. Аз никога

не съм го правила. Държала съм

се отворена, ако някой ме попита

имам ли приятел, съм

отговаряла – „приятелка“. Не

отивам някъде и казвам, че съм

пан сексуална, че харесвам човека

и душата му, а не пола. С времето

разбрах, че това има значение

тук. Но не чувствам потребност

някъде да изляза и да го заявя. И

в същото време хора ми казват:

„Нямаш си представа какво ще

направиш с това, ако го кажеш“.

Какво толкова ще кажа, по

дяволите?! То е ясно за всички.

нас… Може би съм идеалист, но

не смятам, че би било така – че

режисьорите ще спрат да ме

търсят. Това не ме прави помалко

добра актриса, напротив.

Това ме прави актриса всъщност.

Аз съм такъв хамелеон. И всеки

пита: „Това откъде идва, как

става?“. Ходи им обяснявай, че

сме сто пъти по-сензитивни от

останалите и често играем роли.

Защо смятате, че няма открити

гей мъже актьори в България?

Много ми е тъжно. Тези хора са

достигнали до такава висота в

своето актьорско майсторство,

че това ще накара хората дори да

ги заобичат повече – е, или просто

да не им обърнат внимание на

това, което са казали. Защото

те вече нямат какво да губят.

Но точно тези хора, които са

залети с ангажименти, виждаме

ги всеки ден по телевизии – те

мълчат. Това не мога да си обясня.

Защото ще направят много поголяма

промяна, отколкото аз.

Те ще повлияят на хората пред

телевизора. Има един неоправдан

страх, но той идва и от това да

нямаш работа, да нямаш изяви, да

нямаш. Не знам какво е в главите

им, но не мисля, че би било проблем.

Защото те са обичани.

Искате да кажете, че има хора до

Вас, които смятат, че това би

повлияло на кариерата Ви? Би Ви

затворило врати в индустрията?

Мислила съм, но не мога да стигна

до отговор. В Европа няма никакво

значение, никой не те пита. Но у

Автор: Симеон Василев


ПОСЛАНИК

МАЙКЪЛ

ФОРБС

ПОСЛАНИК МАЙКЪЛ ФОРБС

ЧЕСТО Е КАЗВАЛ, ЧЕ ИМА

МНОГО ПРИЛИКИ МЕЖДУ

ИРЛАНДИЯ И БЪЛГАРИЯ. ЕДНА

ГОЛЯМА РАЗЛИКА ОБАЧЕ СА

ГОДИНИТЕ, В КОИТО ДВЕТЕ

ДЪРЖАВИ ДЕКРИМИНАЛИЗИРАТ

ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ АКТОВЕ

— В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1968,

В ИРЛАНДИЯ — ЕДВА ПРЕЗ

1993. БЛАГОДАРЕНИЕ НА

ЕНЕРГИЯТА НА ПОСЛАНИК

ФОРБС ПРЕЗ 2018, КОГАТО

СЕ НАВЪРШИХА 50 ГОДИНИ

ОТ ДЕКРИМИНАЛИЗАЦИЯТА В

БЪЛГАРИЯ И 25 В ИРЛАНДИЯ,

ФОНДАЦИЯ „ГЛАС“ ПОКАНИ

ИРЛАНДСКИЯ НЕЗАВИСИМ

СЕНАТОР И ГЕЙ АКТИВИСТ

ДЕЙВИД НОРИС ЗА ЛЕКЦИЯ

И СЕРИЯ ОТ СЪБИТИЯ.

ТОЙ Е ИСТОРИЧЕСКА

ФИГУРА В ДВИЖЕНИЕТО ЗА

ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ЛГБТ+

ХОРАТА В ИРЛАНДИЯ, ГЛАВНО

ДЕЙСТВАЩО ЛИЦЕ В БИТКАТА

ЗА ДЕКРИМИНАЛИЗАЦИЯ НА

ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ АКТОВЕ В

РОДИНАТА СИ. НО ПОСЛАНИК

ФОРБС НАПРАВИ ДАЛЕЧ

ПОВЕЧЕ — НЕЗАВИСИМО ДАЛИ

СТАВАШЕ ДУМА ДА ПРИЮТИ

СРЕЩИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ

КЛУБ В ДОМА СИ, ДА ГОВОРИ

ОТКРИТО ПО ТЕМАТА С

БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИЦИ, ДА

УЧАСТВА НА СЪБИТИЯ В

КЪРДЖАЛИ И ПЛОВДИВ, ТОЙ Е

ЕДИН ОТ НАЙ-АНГАЖИРАНИТЕ

ОТКРИТИ ГЕЙ ПОСЛАНИЦИ,

ПРЕБИВАВАЛИ У НАС.


Какво беше първото ви

впечатление от България?

Едно от първите неща, които

ми направиха впечатление за

българската ЛГБТ+ общност при

идването ми тук, беше манията

по насилието в миналото. С

атаките по първия прайд, с

убийството на Михаил Стоянов в

Борисовата градина. Изглеждаше

ми, че насилието беше оказало

влияние върху хората, защото

те бяха изплашени. Но имаше и

други като вас, които се опитваха

да покажат, че времето се е

променило. Първият София прайд,

на който участвах през 2017,

беше много добре охраняван. Но

аз никога не усетих да има голяма

и свирепа анти-ЛГБТ+ общност

тук. България не е различна от

всяко друго място по света, на

което съм бил. Гей хората са били

нападани и са нападани и днес. Дори

на места, в които гей браковете

са законни. Тези проблеми са поважни

от комфорта на средната

класа гей мъже.

А къде мислите, че успяхме в

последните четири години като

движение?

Като посланик, живеещ в балон,

все пак мисля, че за последните

години хората са много поспокойни

по тези теми. Това

може да е вследствие на две неща.

Може вашите дейности като

организации и активисти да са

забелязани от хората. Но също

показва и поколенческа промяна.

Видях това и в Ирландия.

Аз се разкрих само преди 20

години. Тогава вече виждах

младите хетеросексуални мъже,

които работеха за мен и знаеха, че

съм гей, и бяха съвсем окей с това.

Има и този елемент, че новото

поколение е израснало с MTV и

подобни канали. Сексуалността

вече не е нещо, за което трябва да

се тревожиш. Аз например идвам

от малцинство, което съставлява

едва 7% от населението на света

— имам сини очи. Ние сме само

7% от населението, но никой не

се тревожи за това малцинство.

Очаквам деня, в който никой няма

да се тревожи и за това, че някой

е гей. А и към времето, което няма

да ни се налага да имаме и прайд

повече. Защото приемането ще е

станало част от всички.

Мисля, че начинът, по който

вие действахте, беше умен и

внимателен. Имахте уважение към

останалите. Не се опитвахте да

се навирате в лицата им. Rainbow

Hub (общностният ЛГБТ+ център,

открит в София през

2017 — бел. ред.) беше място,

което харесвах много. Личеше си

колко непринудено е. Без лъскава

фасада, а място за общността.

Би било чудесно да намерите

възможност да го възстановите.

Но говорейки и за промяна извън

България, растях в свят, в който

гей хората бяха представяни

като полузли. Сега виждаме колко

приятелски настроен към гей

хората е Холивуд. Но много, много

отдавна гей персонажите във

филмите бяха извратени, мрачни.

И хората по света получаваха

тази негативна гледна точка. И

с това трябва да се борим. Вие го

направихте — с показването на

нормални хора.

Какво от опита на Ирландия

можем да почерпим ние?

Промяната в Ирландия започна,

когато популярни гей мъже

започнаха да се разкриват

публично. В продължение на

много години в парламента в

Ирландия имаше един открит гей

мъж — сенатор Дейвид Норис.

Но интересното бе, че много

публични фигури от шоубизнеса

леко, без драматизъм даваха да

се разбере, че са гей. Предимно

мъже. Защото както тук, така

и при нас стигмата към гей


мъжете е по-силна. Например

мъж, който четеше новините по

телевизията, а майките вкъщи

тайно припадаха по него, в крайна

сметка се разкрива като гей. „Аха,

значи не е като във филмите“,

си казваха хората. А после беше

чичото в семейството или онази

леля, която така и не се омъжи.

Ето как стана приемливо сред

хората в Ирландия. Но хората тук,

със силна позиция в шоубизнеса…

Не знам каква е причината да не се

разкриват. Не мисля, че кариерата

им би пострадала от това. Те

са обичани и харесвани звезди

от медиите, като тук разбирам

и журналистика, и шоубизнес.

Мисля, че мъжете имат нужда да

бъдат повече освобождавани от

джендър стереотипи от жените.

Даваме пушки играчки на малките

момчета и ги учим да бъдат

агресивни — това е опасен път.

мен като посланик с партньор мъж

винаги е било приемащо. Имаме

гражданско партньорство и

когато представих случая си пред

Министерството на външните

работи, те всъщност казаха, че

оттук насетне ще признават

и гражданските партньорства

за валидни в протокола си. Беше

направено по тих начин. И смятам,

че това е начинът на работа

и в България, и в родната ми

Ирландия. Въпреки че сега при нас

се вдигна доста шум с победата

в референдума за еднополовите

бракове, в много отношение

правим нещата постепенно и зад

завесите. Изграждаме платформа

на приемане. И тогава започваме

действия за промяна на закона.

Как се чувствате в българското

общество?

Българското общество не е

насилствено общество според

мен. Хората са доста пасивни. И

аз не открих някакви по-големи

разлики в отношението към гей

хората от други страни от ЕС. И

днес виждам гей мъже по улиците

на София. Без да се демонстрира,

разбира се. А и отношението към

Автор: Симеон Василев


СЛАВ И ХУБЕН

ЕДВА ЛИ ИМА КАК ДА СЕ ПРЕДАДЕ В ПИСМЕНА ФОРМА, НО ПО ВРЕМЕ НА ИНТЕРВЮТО

ДВАМАТА ПРАВЯТ НЕЩО ВПЕЧАТЛЯВАЩО: ДОВЪРШВАТ МИСЛИТЕ СИ В АБСОЛЮТНА ХАРМОНИЯ.

ФОТОГРАФИТЕ И АРТ-ДИРЕКТОРИ СЛАВ АНАСТАСОВ И ХУБЕН ХУБЕНОВ СА КРЕАТИВНО ДУО, КОЕТО

ПУБЛИЧНО ЗАЯВЯВА СТАТУСА СИ НА ГЕЙ ДВОЙКА. РАБОТИЛИ СА С НЯКОИ ОТ НАЙ-ВЪЛНУВАЩИТЕ

ХОРА В БЪЛГАРСКАТА МОДНА СЦЕНА, А ЗАЕДНО ПРАВЯТ И ОНЛАЙН СПИСАНИЕТО 12 MAGAZINE.

ТОВА, КОЕТО ГИ ПРАВИ ЛГБТ+ ГЕРОИ В НАШИТЕ ОЧИ, Е ИМЕННО КОЛКО ОТКРИТИ ПОСЛАНИЦИ СА

НА ПРОГРЕСИВНОТО И СОЦИАЛНО ОСЪЗНАТОТО. ЗА РАЗГОВОРА МЕ ПОСРЕЩАТ ТОПЛО В ДОМА

СИ, КОЙТО Е СЪВЪРШЕНО ОТРАЖЕНИЕ НА АРТИСТИЗМА ИМ. ЗАПОЧВАМЕ ОТ САМОТО НАЧАЛО.


Кога започнахте да се

интересувате от мода?

Хубен: Бях тийнейджър. Тогава се

интересувах от по-алтерантивни

и субкултурни течения. С

порастването си постепенно

открих откъде тръгва всичко и за

какво става въпрос.

Слав: И при мен стана тогава.

През 90-те години много си падах

по супермоделките. Тогава те бяха

големи звезди. Изобщо целият

този свят много ме привлече.

Влюбих се в модата, фотографите,

дизайнерите. Не знаех точно какво

искам да правя — аз съм от

Кюстендил и там започнах да се

занимавам с нещо като модни

агенции в града, да правя локални и

самоделни ревюта. През моделинга

се отвориха много врати за мен

като гримьор, а после и всичко

останало, което последва. Често

се замислям дали има някакъв

подсъзнатален момент за

навлизането ми в тези среди. Дали

моят дух е бил създаден за това

и всичко е било предначертано?

Или лесно се запътих към тази

индустрия, защото усещах, че тя

е много отворена и уютна за хора

от ЛГБТ+ общността? Възможно

е на подсъзнателно ниво да съм

търсил защита в нея — никога не

съм имал порив да стана ядрен

инженер или математик...

Не се страхувате да заявите

в публични интервюта, че сте

двойка. Били ли сте някога обект

на дискриминация заради това?

С: Чувствал съм се дискриминиран

като дете в малкия град, но в

работата — никога. Ние с Хубен

обаче сме огромно изключение

в българското общество —

работим в една от малкото сфери,

в които да си гей по-скоро е плюс,

отколкото минус.

Какви са позитивите на това

да работиш с човека, когото

обичаш?

Х: Много са. Това, което правим,

има комерсиален характер;

но любовта ни към модата е

основното. Под някаква форма

това е нереализираното ни

биологично дете, което нямаме!

Мислим на една вълна, разбираме

се без думи в работата, което не

се постига лесно. Всичко се случва

на едно много интуитивно ниво.

С: В нашата сфера е голям

позитив да работиш с партньора

си, тъй като бизнесът ни е

много особен: разчита се на

фрийлансъри, няма работно

време, много хаотично е. Трудно

би било да обясниш на човека до

себе си, че не знаеш колко време

ще продължат снимките или до

колко часа ще работиш. Голям

комфорт е да имаш гръб и рамо

тук. Допълваме се страхотно и

заради възрастовата ни граница.

Аз съм много аналогов и работя

с въображението си, а Хубен ме

балансира с компютърните и

технологичните си умения, които

аз не притежавам.

Модната индустрия,

както казвате, е място на

освободеност. Защо тогава няма

достатъчно изявени български

личности от тази индустрия,

които да говорят открито по

ЛГБТ+ въпроси?

С: Много от хората в нашата

индустрия са гей, но не са

открити — дори семействата

им не знаят. Въпреки всички

стереотипи и клишета за гей

фризьорите и гримьорите част

от същите тези хора все още

лъжат семействата си. Не могат

да заявят себе си поради много

обстоятелства. И в модната

индустрия има хора, които са от

по-патриархални семейства, от

по-малък град или предпочитат да

живеят във временен комфорт и

нямат смелост. Мога да говоря от

личен опит —

аз се разкрих на 30-годишна

възраст пред родителите ми.

Страхувах се да не ги накарам

да се чувстват некомфортно в

малкия град.

Х: Огромна част от ЛГБТ+

хората, които познавам в тази

сфера, са открити — но не

говорят публично по тази тема.

Причината е напълно очакваната,

важи за всеки куиър човек —

страх от отритване, страх от

очаквания, страх от родители,

страх от дискриминация и

обиди. Това е един генерален

проблем с възприятието на

хората за сексуалността и

нейното етикетиране. За

съжаление, ситуацията се влоши

много през последните десет

години. Властта промотира и

нормализира примитивни нагласи,

а простащината е в култ. Ние със

Слав сме част от едно излъгано

поколение, което е пораснало

с по-стойностни обещания за

смисъла на тази държава и нейния

път. Всичките ни тийнейждърски

надежди бяха потъпкани с един

селски ботуш... и като мисъл

и ниво на култура се върнахме

директно в началото на 90-те

години.

С: Аз съм един от малкото,

които говорят публично за

хомосексуалността пред медиите.

Почувствах, че това е моят начин


да съм отговорен. С това решение

поех риска да създам дискомфорт

на семейството ми — но реших,

че съм длъжен да го направя. Това

е моят прайд и той е всекидневен.

С времето започнах да отказвам

да гостувам в медии и да говоря за

козметика и грим, но си казах, че

ще се включвам, когато темите

имат смисъл за някого и има шанс

да променят нечии нагласи.

През последните години модата

става особено андрогенна и

включваща към драг и транс

модели. В България има ли почва за

такава мода?

Х: Почва за това унисексуализаране

има — това се вижда дори в начина,

по който изглеждат хората

в София. Това едно момиче да

носи широка тениска и широки

панталони, а едно момче да носи

скини дънки за мен е точно израз

на широкото проявление на това

нещо.

С: Въпреки че тук се движим

с години назад, българският

потребител няма избор. Дори

консуматорската мода вече става

така. Мъжете избират между

ментово, розово и светлосиньо.

В моето детство това беше

недопустимо, предизвикваше

подигравки. Много се радвам

на тийнейджърите в момента,

които нямат проблем с това.

Срещам хетеросексуални момчета

с черни нокти и старателно

направена прическа. Това вече

не се възприема за маркер,

че принадлежиш към ЛГБТ+

общността.

Х: Модни гиганти вече

промотират толкова явно

и видимо колекции, които са

безполови. Затова смятам,

че е неизбежно в един момент

това да се установи като нещо

естествено. Но за по-крайните

проявления на същото — транс и

драг мода и репрезентация —

вероятно ще отнеме повече

време. И все пак не можем да

спрем тази вълна. Ние сме

малък и незначителен пазар, не

можем да спрем нещо подобно в

модата. Тези идеи ще достигнат

неизбежно до нас, ще станат част

от нашето всекидневие.

Какво е нужно, за да си герой?

С: Да си настроен на ниво, което

отива на сегашната година. Да

имаш добър морален компас. Във

времената, в които живеем, не

може да си лош човек — а да успееш

да не си лош човек в света, в който

живеем, е геройство.

Х: Изисква се да се чувстваш добре

в кожата си. Ако имаш проблем със

себе си, той винаги ще ти пречи да

бъдеш по-добър и с другите хора.

С: В ЛГБТ+ контекста да си герой е

да бъдеш честен. Живеем в страна

и среда, в която да си честен си е

героизъм.

Автор: Христо Серафимов


СЛАВА

ДОЙЧЕВА

МАЛКО ПРЕДИ ИЗЛИЗАНЕТО

НА ТОВА ИНТЕРВЮ ЗА ПРЪВ

ПЪТ ИЗЛИЗА И РЕЖИСИРАНИЯТ

ОТ НЕЯ КРАТЪК ФИЛМ С

ФОНДАЦИЯ „ДЕЙСТВИЕ“,

В КОЙТО СЛАВА СЪЩО И

УЧАСТВА. ТОЙ РАЗКАЗВА

ИСТОРИЯТА НА ДВЕ МАЙКИ

ПРЕЗ ТЕЛЕФОННИЯ ЕКРАН:

ВСИЧКО СЕ РАЗВИВА ПРЕЗ

ПРИЛОЖЕНИЯ, ПОЛУЧЕНИ

СЪОБЩЕНИЯ, НАВИГАЦИЯ…

НАИСТИНА ИЗПИПАНА И

НОВАТОРСКА РАБОТА. СЛАВА

ДОЙЧЕВА ИМА ЗАД СЕБЕ

СИ ОБАЧЕ ОЩЕ МНОГО:

ЗАПОМНЯЩИ СЕ АКТЬОРСКИ

РОЛИ, СМЕЛИ РЕЖИСЬОРСКИ

ПОДВИЗИ И ПОЗИЦИЯТА НА

ТВОРЧЕСКИ ДИРЕКТОР НА

ФЕСТИВАЛА SOFIA PRIDE

FILM FEST. С ИЗКУСТВОТО

СИ ТЯ УСПЯВА ДА ПОЛЕТИ

НАД ОГРАНИЧЕНИЯТА —

ТЕЗИ, КОИТО Й НАЛАГА

ОБЩЕСТВОТО, И ТЕЗИ, КОИТО

Й НАЛАГА СОБСТВЕНОТО Й

СЪЗНАНИЕ. СРЕЩАМЕ СЕ ЗА

РАЗГОВОР В АПАРТАМЕНТА

Й И СИ ДАВАМ СМЕТКА, ЧЕ

ЯВНО СЪМ ИМАЛ ОЧАКВАНИЯ

КАК ИЗГЛЕЖДА ДОМЪТ НА

ЕДИН СВОЕНРАВЕН ТВОРЕЦ

С КРАСИВИ АМБИЦИИ —

ЗАЩОТО НЕЙНИЯТ НАПЪЛНО

ОТГОВАРЯ НА ПРЕДСТАВАТА

МИ. КОГАТО СПОДЕЛЯМ

ТОВА, ТЯ МИ ОТГОВАРЯ, ЧЕ

МЯСТОТО Е ДЕКОР И НА

ПОСЛЕДНИЯ Й ПРОЕКТ. А

СЕГА Е ДЕКОР И НА ТОЗИ

РАЗГОВОР СЪС СЛАВА —

ЗАД ПОГЛЕДА Й СЕ КРИЯТ

ДЪЛБОКИ, СМИСЛЕНИ И

ЗАБАВНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА

ЖИВОТА И КУЛТУРАТА.


Кога започнахте да се занимавате

с кино?

Когато бях в осми клас, в училище

дойдоха да търсят масовка

деца за един американски филм.

Моя приятелка много искаше да

участва и ме завлече с нея да й

пазя страх. Мен изобщо не ме

интересуваше — още в първи

клас госпожата ми каза, че няма

как да стана актриса, защото

си мънкам под носа. Та снимаха

ни, взеха ни телефоните и не ни

потърсиха повече. Две години

по-късно започна да ми звъни

настоятелно непознат номер.

Аз вдигнах на шестото-седмото

позвъняване и разбрах, че ме

търсят за някакъв кастинг. Казах

да с ясното намерение въобще да

не стъпя там. В деня на кастинга

телефонът ми пак започна да

звъни, аз не вдигах, но някак бяха

намерили и домашния ми номер.

Вдигна майка ми и се оказа, че

жената, която звъни, е сестра на

нейна колежка. Каза, че трябва да

отида, за да не се излагаме пред

хората — и ме замъкнаха. Аз бях

последният човек, който се яви на

кастинга, и се държах наистина

ужасно. Не направих нищо, което

поискаха. Може би това им

хареса — в крайна сметка ме

избраха за главна роля. Стъпвайки

на терен, видях каква магия е

киното. Беше любов от пръв

поглед. Попивах всичко, което

се случваше зад камерата —

непрекъснато досаждах на

оператори, осветители, звукари…

После вече осъзнато си дадох

сметка, че киното събира всичко,

което ми е интересно и в

живота — любопитството към

хората, естетиката, докосването

чрез образ и история до нещо поголямо

от всекидневното.

По какъв начин киното е способно

да трансформира обществените

нагласи спрямо социални теми и

въпроси като ЛГБТ+ общността и

нейните проблеми?

Аз дълбоко вярвам, че киното

е способно на трансформации.

Но пък това е моята работа,

възможно е и да го надценявам.

Може би е въпрос на натрупване.

Убедена съм, че определен филм

може да докосне определен

човек в правилния момент и той

да си каже: „Това всъщност го

разбирам, това ми е познато,

това ме вълнува“. Нещо в него

да се отвори, да се преобърне,

да поиска да прегърне. Колкото

повече куиър филми има, толкова

повече нюанси на нашите истории

ще бъдат осветени и толкова поголям

шанс има те да достигнат

до повече хора. Самите ние имаме

нужда от тези истории, за да

се оглеждаме в тях. И то имаме

нужда от истории, които са

правени не да разясняват нещо на

хетеропубликата, а да споделят

нещо лично между нас си като

на най-близък човек. Казвала съм

го може би безброй пъти, но с

историите ние осмисляме света

около себе си и себе си, лекуваме

се, зареждаме се… Да, сигурно

съм пристрастна, но вярвам, че

имаме нужда от тях — както от

активистка гледна точка, така и

от духовна.

Защо в българското кино липсват

повече ЛГБТ+ персонажи и

истории?

Мисля, че до много скоро

режисьорите, които са куиър, не

се осмелявали да говорят за това,

което познават. Предполагам

от страх — че няма да могат

да продължат да работят, че

филмите им може дори да не

видят бял свят, че те самите

физически и психически могат

да пострадат… И ми е тъжно,

защото това са изгубени

поколения, няма да узнаем

техните истории и поглед. И

без това натрупване ние сега

някак започваме от нулата. Но

връщане назад няма, а надеждата

ми е голяма. Моето поколение е


преходно — вярвам в тези, които

са по-малки от мен. Те имат помалко

багаж и ще направят посмели

неща.

Творчеството Ви смело потапя

зрителя във вихъра на човешките

емоции. Филмът, който е особено

важен за ЛГБТ+ общността, е

„Брак”. Какво Ви вдъхнови за

създаването му?

В един момент си дадох сметка,

че един режисьор трябва да

говори само за това, което го

вълнува, и за това, от което го

е страх. А аз много се вълнувах

и много ме беше страх. Нямаше

как да заобиколя моя опит като

ЛГБТ човек в България, защото

в този момент той беше много

болезнен. И ако не бях направила

този филм, нямаше да мога да

правя други филми. Ножът беше

опрял до кокала ми буквално. След

„Брак” усетих сърцето си много

по-широко и потенциалът си

освободен. Следващият ми филм,

„Черупки”, също е куиър, но е много

по-спокоен, а може би и по-смел

във формата. Ще видите колко е

различен.

Каква беше реакцията на

киногилдията към „Брак”?

Странна! В българското

кино реакциите ги разбираш,

когато отидеш на фестивала

„Златна роза”. Там има една

особена пресконференция.

Особена е, защото по света

пресконференциите се правят

с цел да се задават въпроси

на режисьора, идеята е да

стане диалог. В България

пресконференцията се случва по

следния начин —

режисьорът застава отпред и

повечето критици се изреждат

да кажат какво мислят. Рядко

те питат нещо, повече слушаш.

На пресконференцията на „Брак”

се казаха доста положителни

неща, но всички заобикаляха

темата на филма. Коментираха

колко красиво е заснет, колко

добре играе Мартина, майката,

чичото, огледалото и т.н. Само

една критичка ме попита: „Защо

толкова мрачно гледате на

нещата? Вашето решение за

бъдещето в хомосексуалните

връзки ли се крие? Всичко

останало е толкова черно ли?”

Аз отговорих, че нито едното е

черно, нито другото е непременно

светло, че за мен стойността на

връзките е в тяхната честност

и любов, а не в привидната им

правилност. Тогава на „Златна

роза” „Брак” получи специална

награда на журито, но дори в

обосновката на журито не се

каза директно за какво всъщост

става въпрос в този филм. В нея

пише: „Оригинална гледна точка

към проблема за привличането

отвъд стереотипите. Филмът

отправя предизвикателство

към фалша и кича на еснафската

среда. Елегантен бунт срещу

първенюшкото самодоволство.”

Такива бяха и повечето реакции

от колеги после. В повечето

случаи — или мълчание, или

общи комплименти. Но въпреки

всичко в киносредите за този

филм се говореше, много хора

дойдоха специално да го гледат

на прожекции, мисля, че се отвори

някаква врата.

Какво е нужно, за да си герой?

Най-любимата ми дума е смелост.

Нужна е смелост и тя не означава

да не те е страх, а да действаш

въпреки страховете си. Смелост

е да си на страната на истината,

като следваш моралния си компас

независимо какво можеш да

изгубиш. Всичко и всеки губим рано

или късно, но мисълта, че не си се

предал, можеш да носиш в себе си

докрай.

Автор: Христо Серафимов


РУТ КОЛЕВА

ПЕВИЦАТА РУТ КОЛЕВА Е ЕДИН ОТ НАЙ-ГЛАСОВИТИТЕ СЪЮЗНИЦИ НА ЛГБТ+ ОБЩНОСТТА В

БЪЛГАРИЯ — ТЯ НЕ ПРОСТО ИЗПОЛЗВА ЦВЕТОВЕТЕ НА ДЪГАТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ВДЪХНОВЕНИЕ,

НО И ПРИЕМА КАТО НЕЩО СВОЕ И ЛИЧНО КАУЗАТА ЗА РАВНОПОСТАВЕНОСТ. ОСВЕН С

ПРИЗНАНИЕТО НА СВЕТОВНИ КРИТИЦИ И МУЗИКАНТИ КАТО МАРК РОНСЪН (ПРОДУЦЕНТ НА ЕЙМИ

УАЙНХАУС, ЛЕЙДИ ГАГА И БРУНО МАРС) РУТ МОЖЕ ДА СЕ ПОХВАЛИ И С БОГАТ РЕПЕРТОАР ОТ

ХИТОВИ ПЕСНИ КАТО „RUN“, „OCEANS“ И „БЛИЗО“. АКТУАЛНИЯТ Й ВИДЕОКЛИП КЪМ ПАРЧЕТО

„CANDY COATED“ ПЪК ПОКАЗВА СВОБОДАТА И БЕЗТЕГЛОВНОСТТА НА ЕДНОПОЛОВИТЕ ЛЮБОВНИ

ОТНОШЕНИЯ ЧРЕЗ ФОРМАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ТАНЦ. С МНОГОБРОЙНИТЕ СИ УЧАСТИЯ В

ПРОГРАМАТА НА СОФИЯ ПРАЙД И ОТКРИТАТА ЗАЩИТА НА ГЕЙ ПРАВАТА РУТ КОЛЕВА Е НАМЕРИЛА

СПЕЦИАЛНО МЯСТО В СЪРЦАТА НА МНОГО БЪЛГАРСКИ ЛГБТ+ ХОРА.


Кои са позитивите и негативите

в това да си съюзник на ЛГБТ+

общността в българското

общество?

Не бих се фокусирала върху

негативите, защото за мен

подкрепата на ЛГБТ+ общността

е повече от лична кауза — за мен

е мисия за един по-добър свят и

общество, в което искам да живея

и творя. Разбира се, през годините

е имало много трудности, но да

виждаш как едно движение за

човешки права расте и променя

средата е безценно. За мен е

огромна чест и радост, че съм

част от тази промяна. Нямам

никакво намерение да спирам да

помагам или да се откажа от

своята отдаденост към ЛГБТ+

общността.

Били ли сте обект на нападки

заради позицията си относно

ЛГБТ+ равенството? Как го

преодоляхте?

Беше изключително неприятно

в един от случаите, когато бях

нападната от група журналисти

от кафявите медии, които

намесиха и моето семейство в

желанието си да ме омаскарят

и унижат. Наричаха ме „изчадие

на либерализма“, което сега е

донякъде смешно. Независимо от

това си дадох сметка, че моите

страдания са нищо в сравнение

с това, което ЛГБТ+ хората

са принудени да преживяват

и да търпят в България. Това

да си постоянен обект на

дискриминация, хомофобия и да

нямаш равни права е далеч потежко

от някакви гнусни статии

по медиите. Така че това, което

ми се случи, само ме мотивира посилно

да бъда част от борбата за

промяна.

Освен че сте съюзник на ЛГБТ+

общността, Вие очевидно

се вдъхновявате от куиър

културата. Как тя резонира с

Вас?

Куиър културата е двигател

на музикалната индустрия от

десетилетия. От артисти като

Шер и Мадона до Лейди Гага това

е движение, което моделира и

окрилява поп музиката в една

цветна, динамична и естетически

иновативна посока. Имах

щастието в последните години

да бъда на десетки събития и

партита по цял свят, където,

освен да намеря вдъхновение,

създадох и контакти с хора, с

които към днешна дата работим

и се обогатяваме взаимно. Такъв

пример е с режисьора на клипа

на „Candy Coated“, с когото се

запознахме на едно куиър парти

в Барселона. Впоследствие

създадохме този проект с него и с

фондация „Глас“.

Гневът е ключова емоция от

съществуването на всеки,

който е част от малцинствена

група, както и на всеки, който

защитава и се бори за смела идея.

Ние ставаме жертви на гняв, а

понякога гневът се превръща и в

двигател за позитивна промяна.

Какво е Вашето отношение към

тази силна емоция?

Вярвам, че освен гняв, нашият

двигател е любов и това прави

това движение толкова силно.

Гневът към неправдата трябва

да бъде основен фактор в едно

здравомислещо и демократично

общество. Нека да разграничаваме

гняв и омраза, защото те не са

сходни емоции — напротив. Това да

си несмирим пред неправдите те

прави борбен, не негативен човек.

В България поради куп фактори

хората са свикнали с пасивните

личности (особено публичните)

и това е създало среда, в която

будителите и хората с активна

гражданска позиция излизат

крайни. Това далеч не е така

например в западните държави.

Какво е нужно, за да си герой?

Всеки човек с кауза, принципи и

желание да подобри общото благо

за мен е позитивен пример. А

истински герои са хората, които

въпреки страха, целенасочената

омраза към тях, агресията и

дискриминацията, която се налага

да понасят, отстояват себе си

гордо и с любов в сърцата.

Автор: Христо Серафимов


МАНУЕЛА

ПОПОВА

СРЕЩАМЕ СЕ В ГОРЕЩ

АВГУСТОВСКИ СЛЕДОБЕД —

ЛЕНИВО ВРЕМЕ, В КОЕТО

ВСЕКИ ВТОРИ БИ ПРЕДПОЧЕЛ

ОТПУСКАЩА ПОЧИВКА СРЕД

ПРИРОДАТА, СТУДЕНА БИРА

НА ПЛАЖА ИЛИ ПОНЕ ПИКНИК

В БЛИЗКИЯ ПАРК. НЕЙНАТА

ЕНЕРГИЯ ОБАЧЕ Е ЗАРЕЖДАЩА

КАТО ДЪЛГО ЧАКАН

ОТПУСК ЗА МЕН, ЗАЩОТО

ПОСТОЯННАТА УСМИВКА

ИЗДАВА ВЪЛНЕНИЕТО Й ДА

ГОВОРИ ЗА БЛИЗКИТЕ ДО

СЪРЦЕТО Й НЕЩА. ПРОСТЕТЕ

КЛИШЕТО, НО БИХМЕ ГО

КАЗАЛИ ЗА НЕЯ — МАНУЕЛА

ПОПОВА ПРИТЕЖАВА ВСИЧКИ

НУЖНИ КАЧЕСТВА, ЗА ДА БЪДЕ

ОПРЕДЕЛЕНА КАТО ЛИЦЕТО

НА БЪДЕЩЕТО. ТЯ Е МЛАД,

АЛТЕРНАТИВЕН И ТВОРЧЕСКИ

НАСТРОЕН АКТИВИСТ,

КОЙТО УСПЯ ДА ПОРОДИ

ЕДНА МАЛКА, НО ВАЖНА

РЕВОЛЮЦИЯ В СОЦИАЛНИТЕ

МРЕЖИ С КАМПАНИЯТА СИ

„НЕ МИ СЕ ОБИЖДАЙ, НО…”.

ТЯ РАЗКАЗВАШЕ ИСТОРИИТЕ

НА ВСИЧКИ ОНЕЗИ, КОИТО

ОБЩЕСТВОТО ЧЕСТО

ПРИНУЖДАВА ДА МЪЛЧАТ.

ТАКА МАНУЕЛА ДОКОСНА

СЪРЦА, НАПРАВИ ВАЖНА

КРАЧКА ВЪВ ВОЙНАТА СРЕЩУ

СТЕРЕОТИПИТЕ И ДОКАЗА, ЧЕ

ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС Е ПРЕДИ

ВСИЧКО ЧОВЕК, А НЕ ЕТИКЕТ.


Разкажете за първата искра на

проекта „Не ми се обиждай, но...”?

Първоначалната идея се зароди

преди много време. Мислех си за

неща, за които исках да говоря под

формата на социална кампания —

расизъм, феминизъм, хомофобия и

т.н. Исках да си направя проект,

чрез който да си пускам снимки и

интересни истории по темите.

Получих един reality check преди

малко повече от година, когато се

включих в един Feminist Bootcamp,

организиран от Фонда за жените.

Там започнах едно петдневно

обучение за това как да се направи

кампания, как да ни се чуят

гласовете и т.н. Запознах се с

много готини професионалисти,

които ме вдъхновиха. Започнах

да разбирам как се развива една

такава социална кампания.

Срещнах много шарени и

интересни личности и реших, че

ще е по-добре аз да интервюирам

хората и те да разказват

собствените си истории, да

бъдат активисти сами за себе си,

да си водят кампанията, а аз да

менажирам това нещо с моите си

знания, които са в областта на

маркетинга.

Кои са героите на проекта?

На първо място, това са хората

зад историите. В началото

те не знаеха какво ще се случи

с проекта, дали ще го видят

хора. Много от тях сигурно са

си мислили, че цялото нещо ще

се случи под формата на една

разпусната Фейсбук страница.

Не знаеха дали ще има хейт, или

ще има подкрепа. Тези хора, които

застанаха с лицата и историите

си, са герои. Отделно от това ми

писаха страшно много хора, които

искаха да разкажат историите си,

но ми казаха, че се притесняват

да излязат публично — от

работодателя, партньора си или

обществото. Те просто искаха да

споделят на някого за опита си

и това наистина е много важно.

Голямо геройство е първо да се

изправиш пред себе си и после да

се изправиш пред обществото.

Според мен това е един много

естествен процес, който може да

е доста дълъг — да осъзнаеш себе

си като различен, да приемеш себе

си и да кажеш на хората „аз съм

такъв, приемете ме или чао“.

Какъв е образът на съвременната

българска феминистка?

„Феминистката“ не е

задължително да е тя. Всеки може

да бъде феминист. Образът на

феминиста за мен не е съвременен,

а е безвременен, защото това

да вярваш в равноправието

между половете е нещо напълно

нормално... освен ако не си

някакъв социопат... Според мен

много хора не осъзнават какво

е феминизмът и го разбират по

крив начин — мислят си, че да си

феминист означава да мразиш

мъжете. А той помага на всеки

да успее да се отърси от натиска

на обществото да действа по

начин, по който то ни е отредило,

само защото имаме някакъв полов

орган. Това за мен е много

вредно — раждаш се с пенис и

се очаква да не плачеш, да не се

оплакваш, да не мрънкаш, да си

силен, да можеш да правиш много

пари и т.н.

Поддръжник или враг сте на

етикетите?

Етикетите са ми много любима

тема... Те могат много да ти

помогнат понякога. Когато аз се

осъзнавах като личност, ми отне

много дълго време да се приема

като човек с увреждане. Аз от

малка съм такава, заставам зад

етикета си и това е някакво

овластяване. Казваш си: „Aз съм

човек с увреждане, това е окей,

принадлежа към една общност

от други хора като мен, с които

можем да се подкрепяме“. И това

ти действа много добре. После

започнах да се осъзнавам като

куиър жена, после започнах да се

осъзнавам като алтернативна

жена. Тези етикети започват

да идват и чрез тях започваш

да намираш избрани семейства

по етикет. Това са хора,

които винаги ще те разберат.

Единственото лошо тук е това,

че когато сложиш етикет на

някого, започваш да си мислиш,

че вече го познаваш. Ние не сме

един, а сбор от много етикети.

За мен е безумно обаче те да се

използват като оправдания да те

дискриминират.

Какво е нужно, за да си герой?

Нужно е да ти дреме.

Интересуваш ли се живо от

нещо, дадеш ли глас на това

нещо — може да станеш герой.

Не ти трябва много. Нужни са ти

себеосъзнатост и вокалност, за

да започнеш да заразяваш хората с

геройство. Това може да се отнесе

и за най-малкото — може да видиш

боклук на земята, да го вдигнеш,

да те види някое дете и да започне

да го прави като теб. Така ще

започнеш движение от герои,

които вдигат боклуци от земята.

Автор: Христо Серафимов


КОСТА

КАРАКАШЯН

ГОДИНИ СЛЕД УЧАСТИЕТО СИ ВЪВ ВИЕТНАМСКИЯ

„DANCING STARS“, КОСТА КАРАКАШЯН НАШУМЯ В

АКТИВИСТКИТЕ И КУЛТУРНИТЕ СРЕДИ С ФИЛМОВИЯ СИ

ПРОЕКТ „WAITING FOR COLOR”. ЧРЕЗ ЕЗИКА НА ТАНЦА

ТОЙ ГОВОРИ ЗА ТЕЖКАТА РЕАЛНОСТ НА ГЕЙ ХОРАТА,

ЖИВЕЕЩИ В ЧЕЧНЯ. МЛАДИЯТ ХОРЕОГРАФ ИМА УЧАСТИЕ

В РЕДИЦА ВПЕЧАТЛЯВАЩИ ПРОЕКТИ И БОГАТ АРТИСТИЧЕН

ОПИТ, ДОБИТ В НЮ ЙОРК, КЪДЕТО ТОЙ ЗАВЪРШВА

КОЛУМБИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ.

Къде е мястото на активизма в

танцовото изкуство?

Танцовото изкуство може да

бъде много абстрактно, но

същевременно има силата да

разкаже и конкретни, човешки

истории. За мен най-интересно

е да уловя тези силни емоции и

състояния, в чиято сърцевина не

могат толкова добре да влязат

други форми на изкуство. Танцът

е много емоционално нещо. Когато

гледаме едно движещо се тяло, ние

вече разчитаме нещо специфично и

по този начин можем да разкажем

истории – нови или познати,

но видени по нов начин. Това ме

провокира да навляза в активизма

и първият ми такъв проект стана

„Waiting for Color“. Толкова бях

афектиран от ситуацията, че

исках да направя нещо – като човек

и артист. Танцът ми беше найпознат

като средство и затова се

обърнах към него.

Кога за първи път се прояви

страстта Ви по танца?

Започнах на пет. В детската

градина имах гадже момиче и

щяхме заедно да ходим на уроци по

танци, но тя така и не се появи на

първия урок. Аз отидох и много ми

хареса. Цял живот съм танцувал

спортни танци. Те са с много силно

изявен състезателен характер.

При тях целта е победата, а не


личното себеизразяване. На 18

участвах в „Dancing Stars“ и там

се сблъсках със съвременния танц,

който е по-подходящ за разказване

на човешките съдби.

С какво се различава

българската куиър общност от

американската?

Според мен в България все още се

притесняваме да се заявим като

хора от общността — заради

реалните лични и професионални

последствия, които могат да

дойдат от това. Същевременно

пък тези, които сме открити,

наготово заимстваме от

американската култура, без да

сме погледнали навътре към

нашата история. Ползваме за

модел западната идея за това

какво означава да бъдеш част

от ЛГБТ+ общността, която по

мои наблюдения не идва много

естествено на хора, които са посвити.

Получават се разминавания

между разбиранията за куиър

идентичност. Надявам се, че с

повече примери хората ще могат

да намерят себе си.

Какви са позитивите от

връщането Ви в България?

Тук има много творчески

потенциал. Намирам млади хора,

които са готови да използват

всичко, което им се предлага,

и на много млада възраст да

се превърнат в творци, които

създават и имат силен авторски

почерк. Усещам, че следващите

няколко години ще намеря повече

съмишленици, които мислят като

мен.

Какви бяха реакциите към „Waiting

for Color“? Какъв ефект постигна

той?

Досега сме го представяли по

филмови фестивали, правили

сме тематични прожекции, във

Филаделфия го представихме

в панела за права на човека,

предстои да го представим на

една конференция в Париж. По

някакъв начин той не е само филм

за общността, но е и филм за

посегателството над правата на

човека в един много специфичен

политически регион. Хората,

които го гледат за първи път,

обикновено са доста шокирани от

бруталността на ситуацията — и

от това, че две години по-късно

продължава да бъде все така

актуален. Доста хора, които са

го гледали, се обръщат с въпроса

как могат да бъдат съпричастни.

Най-ценното обаче е, че хора,

които са избягали от Чечня, са

го гледали — те ми казаха, че

филмът представя реалността

им по уважителен начин. Имах

притеснения дали филмът

ще представи достоверно и с

разбиране техните истории.

Целта ми беше да дам гласност,

а не да се превърне в нещо

мелодраматично. Този проект ме

доведе до работа по филм, който

се казва „Welcome to Chechnya“. Бях

един от актьорите, които дадоха

лицето си „назаем“, за да се запази

анонимността на хората във

филма. Беше изключително силно

преживяване.

Какво е нужно, за да си герой?

Трябва да имаш търпение и

готовност да водиш трудните

разговори. В моя живот

наблюдавам все повече, че хора се

обръщат към моите родители, за

да ги питат за съвет с техните

деца. Родителите ми са готови

да седнат с някого и да му

обяснят търпеливо защо и как да

подкрепят и своето дете. Това,

което те правят като хора, които

не са общността, е по-ценно от

това някой от нас самите да

отиде и да се заяви — защото

една родителска любов е много

силна. Герой е този, които е готов

да води такива разговори, без да

осъжда отсрещната страна и да

му казва „оправяй се сам“. Така

можем да направим промяната.

Автор: Христо Серафимов


ГАЛЯ ПЕТКОВА

ГАЛЯ ПЕТКОВА E ЕДИН ОТ

СОБСТВЕНИЦИТЕ НА „ESSENCE”,

ПЪРВИЯ ЛЕСБИЙСКИ БАР В

СОФИЯ, И НА ЧАРОВНОТО

ЗАВЕДЕНИЕ „65 СВЕТУЛКИ”.

НЕ ВСЕКИ ОБАЧЕ Е НАЯСНО

С НЕЙНИЯ ПРИНОС КЪМ

УСТАНОВЯВАНЕТО НА

ОБЩНОСТНА СРЕДА — И

ТО В НЕБЛАГОПРИЯТНИ

ВРЕМЕНА, КАКТО И С НЕЙНАТА

МНОГОПЛАСТОВА ЛИЧНОСТ

И СМЕЛОСТ, КОИТО СЕ

РАЗГРЪЩАТ КАТО ЛОТОСИТЕ,

ТАТУИРАНИ ВЪРХУ ТЯЛОТО Й.


Да започнем разговора от

„Essence” — едно от най-важните

пространства за българската

лесбийска общност. Разкажете за

началото на бара?

Отворихме го преди 16 години.

Всичко беше различно. Гей хората

имаха нужда от собствено

място. От сигурността, която

това място дава. Не бяхме добре

приети в другите заведения.

Имаше много случаи на агресия

към гей хора. Това беше една от

причините да отворим „Essence“.

След това дойде отговорността

към тази общност. Започнахме

да определяме правилата, които

трябва да се спазват, за да могат

всички вътре да са щастливи.

После разбрахме, че няма как да

стане. Имаше много недоволни,

когато забранихме да се слуша

чалга в бара, но направихме този

избор. Бяхме наясно, че музиката

е начин да се възпитава култура в

младите, които се появяваха всяка

година, навършили пълнолетие.

Какво се промени през всичките

тези години?

Много неща. Имам усещането, че

интегрирането се е случило по

някакъв вълшебен начин — или че

младото гей поколение се е сляло с

хетерохората. Не съм сигурна кое

от двете е. При жените е малко

по-лесно, нали знаете, „аз нямам

проблем да гледам две жени, даже

бих участвал, ама на двама мъже

бих им избил зъбите“. Надявам се

това отношение да се промени

по някакъв начин. За огромно

мое съжаление политиците не

ни помагат въобще. Ползват ни

като оръжие срещу гражданите

с твърди семейни ценности.

Най-актуалният пример е

точката, която искат да вкарат

в конституцията, че бракът е

съюз между мъж и жена. В такива

моменти нямам усещането, че сме

част от Европа, и ми идва да се

спася самоединично. Но няма да го

направя, разбира се. Поне не засега.

Преди време Вие станахте

жертва на много грозно

хомофобско нападение и въпреки

това проявихте изключителна

смелост и застанахте с лице

срещу агресията. Трудно ли е да

направиш нещо такова?

Не ми беше трудно. Изборът,

който човек прави в случай като

този, е да бъде жертва или да се

изправи и да каже: „Аз съм тук и

имам право да дишам, имам право

да съм жив, имам право да бъда

и ако имам същите задължения,

то е редно да имам и същите

права!“. Чувствах се длъжна да

застана с лицето си и заради

отговорността, която нося

като един от собствениците на

„Essence“. Действията работят

по-добре от думите.

Защо според Вас повечето

жертви на хомофобска агресия и

дискриминация не го правят?

За съжаление, една доста голяма

част от хомосексуалните хора в

България не са заявили себе си. Не

са излезли на светло, а са скрити в

килера. Близките и семейството

им нямат идея, че са гей. Тези хора

минават през ада, живейки този

двойствен живот. Когато те

станат жертва на дискриминация,

предпочитат да мълчат пред това

да кажат какви са. Основната

причина за това е страхът. Той

има много лица: от това какво

ще кажат хората — родители,

роднини, близки, приятели,

колеги — до физическия страх от

саморазправа. Не ми се мисли през

какво минават тези хора. Избират

да живеят в лъжа, но всяка лъжа е

дълг към истината, а дълговете са

скъпо удоволствие — цена, която

аз лично не мога да си позволя. За

голяма моя радост никога не съм

се крила.

Какво е нужно, за да си герой?

Да можеш да поемеш отговорност

за действията и бездействията

си. Всеки е герой по свой собствен

начин. Смятам, че всеки е бил

герой за някого в живота си, в

добър или лош смисъл. Но е важно

да не забравяме и че изцяло лоши

герои няма. Всеки човек се появява

в живота ни с причина. Някои ни

помагат, други ни нараняват, но

това, което всъщност е важно,

е израстването на всеки един от

нас. По начин и с темпо, което

ние сами определяме. Много

често нямаме идея, но има хора в

живота ни, за които сме пример.

За това е нужно да сме осъзнати и

внимателни.

Автор: Христо Серафимов


ЯСЕН

ЗГУРОВСКИ

ЯСЕН ЗГУРОВСКИ Е СЪЩИНСКИ АРТИСТИЧЕН ХАМЕЛЕОН. ТОЙ Е ЕДНО ОТ

ЛЕГЕНДАРТНИТЕ ЛИЦА НА КЛУБ „СПАРТАКУС“, А ЗА ЦЕНИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННОТО

ИЗКУСТВО Е ВАЖЕН АРТИСТ. ДЕЦАТА НА НОЩНИЯ ЖИВОТ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ

ГОДИНИ БИХА ВИ РАЗКАЗАЛИ ЗА ТЕМАТИЧНИТЕ ПАРТИТА, НА КОИТО СЕ ПОДВИЗАВА

КАТО DJ JULIETA INTERGALACTICA С БЛЯСКАВА РОКЛЯ, ГРИМ И ЕКСТРАВАГАНТНА

МАСКА. ПРОВЕЖДАМЕ ИНТЕРВЮТО БРОЕНИ ЧАСОВЕ ПРЕДИ ЕДНО ОТ МАЛКОТО

„WE LIKE KITSCH” ПАРТИТА ПРЕЗ 2020 ГОДИНА. ВЪПРЕКИ ПАНДЕМИЧНИТЕ ВРЕМЕНА,

НЕБЛАГОПРИЯТНИ ЗА ЕДНА КЛУБНА ПТИЦА, ЯСЕН ВСЪЩНОСТ ИЗГЛЕЖДА ВСЕ ТАКА

ЕНТУСИАЗИРАН И МОТИВИРАН.


Кога за пръв път започнахте да се

занимавате с драг?

Случи се в средата на 90-те

години. Малко преди откриването

на клуб „Спартакус“ вече имах

някакви опити, но не и сценичен.

С откриването му станах част

от програмата на клуба — тогава

дойде името ми и станах истинска

кралица.

Откъде дойде идеята за името?

Историята е малко смешна. Първо

си избрах името Таня, защото

когато се облякох за пръв път,

много приличах на леля ми Таня

от Русия... Веднага след като си

купих втората перука, която

беше една дълга руса коса, усетих,

че приличам на съседката от

детските ми години Жулиета,

която винаги много ми е харесвала

като образ. Реших, че ще се казвам

така. Качих се на пулта на диджея

и му казах да обяви на всички, че

от днес Таня се казва Жулиета.

Интергалактика дойде по-скоро

— преди около пет години, когато

реших отново да се върна към този

персонаж. Преди това бях спрял

с драг подвизите си и си мислех,

че това е приключена история.

Реших отново да се върна към

този персонаж, когато започнах

да се занимавам с DJ-ство, но вече

не вървеше да бъда Мис Жулиета,

защото съм на по-голяма възраст

и трябваше името ми да звучи

по-сериозно. Наблюденията ми

бяха, че повечето драг кралици са с

две имена и реших, че трябва да си

измисля второ. Интергалактика

ми го измисли един приятел на

вечеря. Тогава коментирахме, че

трябва второто име да звучи като

Интернешънъл, защото по онова

време пусках много международна

музика на различни езици — но

нямаше как да е точно това, заради

Дана Интернешънъл. Тогава този

приятел каза „Интергалактика“

и аз веднага си го харесах. Със

стартирането на партитата „We

Like Kitsch” това име се наложи.

Какви бяха възможностите

за драг кралиците през 90-те

години?

Бяха повече през втората

половина на 90-те с откриването

на „Спартакус“ и изникването

на нови гей места в София. Вече

имаше програма и драг кралици,

които получиха възможност за

изява. В един момент започнаха

да се появяват такива клубове и в

Пловдив и Варна.

Какво се е променило оттогава за

драг кралиците?

С появата си драг пърформансът

се възприе като сензация, със

съответния респект към нещо

ново, любопитно и екзотично.

Имаше един бум на явлението

между 1996-та и 2002-ра година,

след което позатихна и с някои

изключения почти изчезна до

ренесанса му през последните

години. През 90-те кралиците

наблягаха главно на липсинк и

варитетни танци, а изявите им

бяха достъпни само за публиката

на микс и гей клубовете. Сега

изкуството ни грее и цъфти.

Появиха се нови типажи, повече

се експериментира. Например,

аз съм DJ, имаме пеещи кралици,

концептуални пърформъри,

инстаграм кралици, влогъри и

всякакви артистични форми

на драг. Днес изворите на

вдъхновение и възможностите

за изява са по-разнообразни и се

разпростират надалеч отвъд

стените на гей клуба.

Откъде се вдъхновявате за

визиите на Julieta Intergalactica?

Вдъхновявам се от глем рока,

пънка, поп звездите от 80-те

години, когато всичко е много

кичозно, лъскаво, блестящо, както

и от 90-тарските club kids от Ню

Йорк.

А за художественото Ви

изкуство?

Когато започнах да рисувам

по-сериозно, се вдъхновявах

от детските илюстрации и

анимационните филми. Сега

продължавам по същия начин, но се

вдъхновявам и повече от нощния

живот и неговите персонажи.

Защо няма повече български

артисти, които да творят смело?

На арт сцената ни до скоро

беше трудно да се допуснат

художници без или с различно от

академичното образование. С

всички плюсове и възможности

които дава академията, тя често

пречупва и вкарва възпитаниците

си в опредeлен стил и теми на

рисуване. Сега кураторите и

галериите са по-смели към новите

явления сред художниците и ще

виждаме по-смели в работата си

творци. А за малката ни държава и

пропорционално на хората, които

живеем в нея, мисля, че артистите

ни са прилично количество.

Какво е нужно, за да си герой?

Нужно е да си смел, да даваш

пример и да те запомнят.

Автор: Христо Серафимов


МИЛА РОБЕРТ

WTF?, ПИТА В ПЕСЕН МИЛА ЗА РЕМОНТИТЕ НА ГРАФА ПРЕЗ 2019, ОБЛЕЧЕНА В ЖЪЛТ ГАЩЕРИЗОН.

АБСУРДЪТ Е ЧАСТ ОТ РЕПЕРТОАРА НА ТАЗИ ПЕВИЦА ОТДАВНА — НЯКЪДЕ ОТКАКТО НАПРАВИ

КАВЪРИ НА „НЕЩО НЕТИПИЧНО” И „НИКОЙ НЕ МОЖЕ”, В ЧИЙТО КЛИП ВЛИЗА И САМИЯТ АЗИС С

ЖЕСТОКА ШАПКА. ПРЕЗ 2020 ИЗДАДЕ ПЪРВИЯ СИ АЛБУМ — „ЕГОТРИП”. МИЛА БЕШЕ И ВОДЕЩА НА

ОНЛАЙН ИЗДАНИЕТО НА „СОФИЯ ПРАЙД 2020“.

Фотограф: Иван Христов, архив София прайд


Докато работихме заедно с Вас и

режисьора Жоро Пеев по „София

прайд 2020“, си спомням, че

бяхте изненадана да срещнете

дискриминация и хомофобия.

Кажете ни за това?

Когато се срещаш предимно

с креативни млади хора си в

затворен кръг и си мислиш,

че проблеми като тези са си

тръгнали отдавна от света.

Наивно и недосетливо от моя

страна. Стана ми ясно кои хора в

по-далечното ми обкръжение не

растат заедно с човечеството,

а решават да си останат там

някъде — в соца или в комплекса,

и няма как да ги научиш. За тях

събития като прайд са пошлост,

самата мисъл за различна

сексуалност пържи мозъците им в

ужас и ги кара да почервеняват от

яд, че на този свят съществува

разнообразие.

Приехте прайда за своя собствена

кауза, публично я защитавахте

по различни поводи. Какво Ви

костваше това и какво Ви даде?

Беше голяма чест за нас и със

сигурност бихме го направили

отново. Организационно по някое

време винаги се побъркваме,

с какъвто и проект да се

занимаваме, но си заслужава.

Когато видиш радостта в

други като последствие е супер

приятно. Аз искам да живея в къдекъде

по-либерален свят. Сега не

съм доволна и ще се боря за това

всеобщо приемане, докато живея.

Дано не се побъркам по пътя.

Баща Ви е известен спортист

(баскетболистът Роберт Гергов

— бел. ред.). Какво смята той за

Вашата подкрепа за прайда?

Разбира се, като човек, израснал

в други времена, той не

приема особено хора с различна

сексуалност. Винаги водим един

и същ разговор по темата,

но е добър човек — това, че не

разбира нещо, не значи, че ме

спира по какъвто и да е начин

да се занимавам с това. С

годините мисля, че свикна и с гей

приятелите ми, които никак не са

малко.

Кои са ЛГБТ+ артистите,

на които се възхищавате?

Какво от тях бихте искала да

притежавате?

Иво Димчев, Азис, Tyler the Creator,

Frank Ocean, St. Vincent, Zemfira... За

тях се сещам веднага. Честни са и

имат и вкус. Не деля артистите,

които обичам, на „гей“ и „не-гей“.

Както обичам тях, обичам и Joy

Crookes, SZA, Jessie Reyez & Lorde. В

моя идеален свят полът, до който

избираш да лягаш, няма общо с

твоята същност. Ти си специален

с твоята емоционалност, а не

сексуалност.

Коя е най-гей попфолк песента, на

която бихте направила кавър?

С моята приятелка Девица

написахме песен направо. Надявам

се да има сериозен „Прайд 2021“ и

да я чуят всички!

Автор: Симеон Василев


Фотограф: Иван Христов, архив София прайд


ИВО ДИМЧЕВ

С ПЪРФОРМАНСИТЕ СИ Е ОБИКОЛИЛ СВЕТА, ПРЕДИ ДА ОТВОРИ (ДВА ПЪТИ) В СОФИЯ

НЕЗАВИСИМОТО АРТ ПРОСТРАНСТВО MOZEI. ГЛАСЪТ МУ Е ЗВУЧАЛ ОТ СЦЕНАТА НА АНГЛИЙСКИЯ

X FACTOR, А САМИЯТ ДЕЙВИД ЛИНЧ ПОЗДРАВИ КРИСТИНА НИКОЛОВА ЗА ДОКУМЕНТАЛНИЯ ФИЛМ

„КОРОНА КЪШ-КЪШ“, КОЙТО ПРОСЛЕДЯВА ДОМАШНИТЕ КОНЦЕРТИ НА ИВО ДИМЧЕВ ПО ВРЕМЕ

НА ПАНДЕМИЯТА. ВЪПРОСЪТ, КАКТО ОБИЧАЙНО, Е НЕ САМО КАКВО ПРАВИ, НО И КАК ГО ВЪРШИ:

ВСИЧКИ ПРОЕКТИ НА ТОЗИ МУЛТИДИСЦИПЛИНАРЕН АРТИСТ СА ДОСТАТЪЧНО СМЕЛИ, ЗА ДА Е

СИГУРНО, ЧЕ ЩЕ ИЗВИКАТ РЕАКЦИЯ И ЩЕ ОТВОРЯТ ДЕБАТ. ИВО Е ОТКРИТ ПУБЛИЧНО И СЪС СВОЯ

ХИВ ПОЗИТИВЕН СТАТУС, КОЕТО НАРУШАВА МЪЛЧАНИЕТО И ПО ОЩЕ ЕДНА ВАЖНА ТЕМА.

Как решихте да се разкриете

като ХИВ позитивен? Какво се

случи след това?

Пазих го в тайна около 10 години.

В един момент реших, че е пълен

абсурд да продължавам да го

крия, защото така единствено

поддържам стигмата, че

това е нещо срамно, за което

трябва да се мълчи. Смятах, че

когато го споделя в публичното

пространство, хората ще видят,

че съм жив и здрав, че от ХИВ не

се умира и ще вдъхна смелост

на ХИВ позитивните в България

да не се срамуват от статуса

си. Реакциите бяха позитивни.

Хората ме поздравиха за

смелостта. Тази подкрепа ми даде

да разбера, че не е трябвало да

чакам 10 години.

Били ли сте обект на

дискриминация заради своя ХИВ

статус?

В България дискриминацията,

която съм изпитвал на мой гръб,

е била единствено в сайтовете

за запознанства. Мнозина

неинформирани мъже отказват

да се виждат с мен единствено

поради тази причина. Не ги съдя

заради това. Всеки сам решава с

кого да си ляга.

Как може да се постигне промяна

в отношението на обществото

към ХИВ позитивните в България

според Вас?

Телевизионни предавания с много

висок рейтинг трябва да дават

платформа за такива дискусии и

участия на ХИВ позитивни хора.

Така хората ще разберат найбързо

за какво става въпрос.

Защо няма открити гей артисти

в България?

Не мога да си го обясня. Може би

поради факта, че те се изхранват

от труда си в страната и се

страхуват, че това би могло

да повлияе на професионалната

им заетост. Моите участия

и приходи са предимно извън

България. Може би това ми

дава допълнителна смелост и

непукизъм от това кой как ме

възприема тук.

Виждате ли изкуството си като

начин за социална промяна?

Да, убеден съм, че много хора не

само в България, но и по света

са започнали да приемат полековерно

хомосексуалността

и вируса ХИВ поради факта, че

харесват изкуството ми или

музиката ми. Това ги кара да съдят

по-малко други хомосексуални или

ХИВ позитивни. Личният пример е

най-добрият учител.

Какво е нужно, за да си герой?

Да служиш на обществото, да

умееш да прощаваш и да не се

страхуваш да сгрешиш.

Автор: Христо Серафимов


КАЛОЯН

МОЖЕ БИ ГО ПОЗНАВАТЕ КАТО DJ KALOO ОТ КЛУБНАТА СЦЕНА, НО ДНЕС ЩЕ СЕ СРЕЩНЕТЕ С

КАЛОЯН, ПАРТНЬОР НА БОРИС. ПЪТЯТ НА ДВАМАТА Е МАРКИРАН ОТ УПОРИТОСТ — ОТ ГОДИНИ

ТЕМАТИЧНИТЕ ИМ КУИЪР ПАРТИТА ДАВАТ МНОГО НЕОБХОДИМО ВРЕМЕННО БЯГСТВО В ТВЪРДАТА

ЕЛЕКТРОННА МУЗИКА, БЕЗ КОМПРОМИС СЪС ЗВУЧЕНЕТО. С ДЕЙНОСТИТЕ СИ ОТВЪД ДИДЖЕЙСКИЯ

ПУЛТ ДВАМАТА ЗАСТАВАТ И СРЕЩУ ЦЕНЗУРАТА, КАТО ПОВДИГАТ ВАЖНИ ВЪПРОСИ ЗА ГЕЙ

СЕКСУАЛНОСТТА.

Много хора ви познават от

партитата, които организирате.

Как те променят средата в

последните години?

Калоян: Повечето хора си мислят,

че и двамата сме диджеи. Само

аз съм диджей, а Борис е найголямата

ми подкрепа и найголемият

ми фен, който винаги

е до мен. Имаше един момент,

в който се опитах да го науча

да пуска музика, но така и не

се случи. Той просто каза, че

това не е неговото. Двамата

споделяме еднаква страст към

електронната музика — това е

едно от нещата, което много ни

сплоти, когато се запознахме.

Повечето хора казват, че

противоположностите се

привличат, но аз не мисля така.

С партитата започнахме преди

около две години. В един момент

си казах: „Аз съм доста открит

с това, че съм гей, също така

съм диджей с много години опит,

може би трябва да съчетая

двете неща и да превърна това

в предимство“. През годините

нещата започват да се променят

към по-добро. Забелязал съм, че

българските гейове ги привличат

малко по-eлементарни неща — поп

музика, Мадона, Бритни Спиърс

или чалга. Една от мисиите ни е да


И БОРИС

се опитаме да ги отклоним малко

от тези неща и да започнат да

слушат музика, която изисква

повече усилия и нагласа. Това не

е лесна задача, но малко по малко

започваме да събираме публика.

Борис: Нашата мисия не е да

променим начина на мислене

на хората и да ги откажем

от чалгата и поп музиката, а

просто да им предложим една

алтернатива на това, което има

от години

насам — като започнем от ID и

стигнем до вдъхновените от

Circuit партита.

К: Много от хората, които ходят

на попфолк партита, идват и на

нашите събития и се забавляват.

Аз не ги съдя, дори се радвам,

че изтърпяват твърдата

музика, която пускам. Вероятно

причината за това е, че гей хората

много често консумират с очите

си вместо с ушите си — това, че

ние сме секси, им отваря повече

възприятията да чуят това,

което им пускаме. Почти винаги

пускам музика гол до кръста,

защото искам хората да се

отпуснат, а и осъзнах, че това е

начин да се възползвам от това,

че съм привлекателен, за да им

поднеса малко по-сериозна музика!

Калоян, Вие също сте

илюстратор. Един от комиксите

Ви поставя темата за вируса

ХИВ. Смятате ли, че този

тип изкуство е способен да

пребори стигмата и да промени

отношението на обществото?

К: Според мен трябва всичко от

арсенала да се използва срещу

стигмата. Илюстрациите и

комиксите, които нарисувах,

се оказаха много релевантни

и подходящи, защото ХИВ е

сексуално предавана болест,

а форматът на еротиката е

подходящ за поставянето на

тази тема. Темата на комиксите

ми винаги е била секс. Сред

обществото и хората, които не

са гей, те трудно биха преборили

стигмата, но аз рисувам комикси

за гейове. Кампанията, за която

нарисувах комикса, също беше

насочена към тях. Силно се

надявам, че в гей общността

този комикс е имал позитивно

влияние, защото има много хора

в нея, които не са имали сблъсък

с този вирус и реакциите им

към ХИВ позитивните са много

отрицателни.

Изкуството, което правите, е

много смело. Защо според Вас

няма много други артисти в

България, които да рисуват така

свободно?

К: Моята мотивация да започна да

рисувам в такъв стил е, че аз лесно

се впечатлявам от странични

неща — вдъхнових се от други

артисти. Не мога да отговоря

защо няма други като мен. Може

би е въпрос на лична мотивация,

различно е за всеки човек. През

последната година почти не

съм правил такива илюстрации,

защото се случи cancel културата.

Притеснявам се от това, че аз

рисувам бели мускулести гей

мъже. В контекста на случващото

се по света и тирадата срещу

така наречената токсична

мъжественост се притеснявам, че

на моите илюстрации ще им бъде

сложен етикет, че ще ме обвинят

в расизъм и сексизъм. Така че това

мое занимание седи в хибернация,

не знам дали е адекватно в

момента. През последната

година хората станаха много

чувствителни на тема раса,

на тема мъжественост и

женственост. Никога не съм

правил изкуството си, за да е

обидно за някого. Винаги съм

го правил, за да се възбудят

момчетата и да им стане

хубаво. Все още се опитвам да

открия начина да продължа да се


занимавам с това, но да го направя

така, че да не е обидно за никого —

мисля, че в противен случай ще

бъда намразен и разкритикуван.

Какво е нужно, за да си герой?

К: За да си ЛГБТ+ герой, не трябва

да те е срам от това, че си ЛГБТ+.

Трябва да си себе си, трябва

смело да се заявиш и да се бориш

да си приет от най-близките си

и от тези, с които имаш близки

интеракции.

Б: Според мен пък няма нужда да

се бориш, за да те приемат. Тези,

които искат да те приемат,

ще го направят по един или друг

начин рано или късно. Тези, които

не искат или не могат, никога

не трябва да бъдат фактор в

твоя живот. По-голямата и

важна борба е тази, твоята

си, вътрешната борба със

самия себе си — да преодолееш

страховете и слабостите си,

самият ти да се приемеш. Това

е геройството. Когато растеш

в хетеронормативна среда,

подплатена от стереотипи, е

страшно — или пък както ние сме

били, без достъп до каквато и да

е информация по темата. Тогава

премисляш всяко едно действие,

дума, кой как ще го разчете,

как ще го изтълкува и до какви

неща би довело. Има страх, срам,

неприязън, омраза, самота. Това е

едно безсмислено губене на

време — в повечето случаи

говорим за цели две-три

десетилетия потискане на

собствените ти желания и

щастие.

К: Ние двамата говорим от

позицията на привилегировани

хора, защото на нас не ни беше

особено трудно. Аз бях в много

хетеросреда, но в един момент

ми омръзна да играя ролята на

някой друг и нещата се случиха

сравнително рязко. Има обаче

някои хора, на които не им е

толкова лесно. Ние изглеждаме

като хора, които биха те набили —

които биха могли да отвърнат

на агресията. Повечето ЛГБТ+

хора нямат тази привилегия, не

изглеждат по начин, способен да

сплаши някого, и затова според

мен се превръщат в обект на

агресия.

Б: Героите са тези, които

изразяват себе си на публични

места, без изобщо да им пука. Тези,

които не изглеждат физически

здрави и способни да се защитят,

но въпреки това застават и

отстояват себе си. При нас

се получи органично. Може и да

сме герои, знам ли. Предполагам

даваме добър пример като двойка

и показваме на всички, че да си

гей е напълно окей, нещо съвсем

нормално. За пример давам това,

което всички чакаме повече от 30

години да се появи в някое риалити

или сутрешен блок в България —

известната ЛГБТ личност да не се

притеснява да говори открито за

сексуалната си ориентация и да се

чувства комфортно в кожата си.

К: Именно, ако има нещо геройско

в това, което правим, то е, че

заставаме смело и казваме на

всички, че няма нищо срамно в

това да си гей и да си себе си.

Автор: Христо Серафимов


ЛИЛИ И ДАРИ

ЛИЛИЯ БАБУЛКОВА И ДАРИНА КОИЛОВА СА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЕДНОПОЛОВА ДВОЙКА,

СКЛЮЧИЛА БРАК В ЧУЖБИНА, КОЯТО НАСТОЯВА ТОЗИ ЗАКОНЕН СЪЮЗ ДА БЪДЕ ПРИЗНАТ И

НА РОДНА ЗЕМЯ. ЗА ТЯХ ОБАЧЕ НАПРАВЕНИТЕ КРАЧКИ СА НЕ ПРОСТО СМЕЛОСТ И ВОЙНА С

БЪЛГАРСКАТА СИСТЕМА, А И ДЪЛГ КЪМ ЛЮБОВТА, ВРЪЗКАТА И СЕМЕЙСТВОТО ИМ.

Как се осмелихте да бъдете

първите българки, които

започнаха борба за легализиране

на еднополов брак?

Дарина: Всичко това не започна

като борба, а беше просто

резултат от нормалното

развитие на връзката ни. Знаех, че

Лили е човекът за мен, човекът, с

когото искам да прекарам живота

си, а тя също беше достигнала

до този извод самостоятелно и

вече си говорехме, че бихме искали

да сключим брак, когато това е

възможно. Стана възможно да

осъществим мечтата си през

2016 година, когато известно

време поживяхме в чужбина при

наши близки приятелки.

Когато се върнахме в България,

разбрахме, че законът изисква

всеки гражданин да съобщи

за промяната в семейното

си положение в рамките на 6

месеца след сключването на

брак в чужбина. И просто взехме

решението да не нарушаваме

закона. Знаехме, че това ще ни

донесе много негативи, знаехме,

че щастието ни има цена. Но за

нас беше важно отношенията ни

да бъдат видими пред държавата,

защото един брак в същността си

не е тази идеалистична картинка,

която виждаме по филмите, не е

сватбата, а е реалният живот

и начинът, по който се случват


нещата в ежедневието.

Лилия: Като хора с голям

приятелски и роднински кръг

имаме поглед върху множество

връзки и бракове и знаем, че

разликата между това дали двама

души имат брак, или не, е свързана

с практичните неща. Държавата

се грижи за семействата и за

обществения ред, това е нейната

функция — хората да бъдат

спокойни да живеят живота си

и да имат известна сигурност и

спокойствие в сложните моменти.

С всичко останало двама души

могат да се справят и сами. Но

това в какво влагат усилията

си, това как искат да изградят

бъдещето си, това дали могат

да вземат решения заедно и един

за друг — това вече е въпрос на

правото.

Д: Може би този принцип важи

за всички, но аз мога да говоря

само за себе си. Аз лично бих

желала апартамента, който си

купуваме заедно с Лили, да остане

в наследство за детето ми. Ако

тя ни роди дете, това няма да

може да стане — моята част

ще се прехвърли автоматично

на моите родители. Бих желала,

ако някога имам нещастието да

се окажа в болница в сериозно

състояние, решенията за

лечението ми да ги взема найблизкият

ми човек, който знае

какво всъщност бих искала аз. При

нас това няма правно основание

да стане — моите родители ще

вземат решенията, защото са

единствените, на които законът

позволява. Бих желала законът

да не прави разлика между мен и

другите работещи и плащащи

данъци граждани, също както не

прави разлика между нас, когато

плащаме данъците си.

Л: Целият процес е дълъг и

бавен, но вярваме, че не искаме

нищо повече от обикновена

справедливост, че с нашата

борба никого няма да ощетим и на

никого няма да отнемем правата

и свободата. Не искам всичко

това да звучи високопарно или

като празен идеализъм. Просто

се оказахме на място и във

време, в което имаме шанса не

само да се надяваме за по-добро

развитие и по-добро бъдеще, но и

да имаме властта да участваме

и да изиграем една мъничка роля в

създаването му.

Какво ви костваше?

Д: Бих искала да кажа, че беше

лесно, защото имахме хора,

които ни подкрепят и вярват

в нас. И защото нашият личен

живот си е наш и отношенията

ни една с друга са тема, която

си е между нас. И защото това

в крайна сметка е просто една

юридическа процедура, която се

развива по пътя си и има всички

предпоставки и основания да

бъде успешна. Бих искала да кажа,

че цената, която плащаме, не е

толкова висока, колкото може би

хората си представят.

Не мога да го кажа. Въпреки

всички познати и непознати,

които бяха и са на наша страна,

държавата ни от години е

заложник на неправилни интереси

и инструмент на неправилни

хора. Ако функционираше

според правилата си и според

международните си ангажименти,

имаше шанс вече хората от

ЛГБТ+ спектъра да могат да

функционират като пълноценни

граждани на обществото

си. Вместо това тези хора

се използват за всяване на

неоснователен страх и разсейване

на вниманието от другите

нередни неща, които се случват

под носа на същото това

общество.

Същият този страх накара мен да

се въздържа от публични появи, за

да „пазя“ роднините си от някакъв

криворазбран срам, вместо

те да пазят мен от цялата

омраза, която се изля върху нас

в социалните медии. И да оставя

Лили да се справя сама с това да

бъде нашето лице в медиите, с

психическите поражения от което

все още се борим.

Л: Не мога да кажа, че е било лесно,

въпреки че с цялото си сърце

вярвам, че това, че за мен няма

значение какво семейство са

избрали да имат останалите хора,

стига да са добре и щастливи, би

трябвало да важи също толкова

силно в обратната посока. Знам,

че в днешно време сме свикнали

да имаме мнение за всичко, но

невинаги можем да разберем

разликата между това да имаме

мнение и да имаме право да го

крещим с пълно гърло, без да имаме

никакво отношение към въпроса.

Не мога да кажа, че е било лесно,

и защото тази така логична

юридическа процедура, през която

минаваме, се сблъсква с проблеми

на всяка стъпка. Дали съдът ще

преиначи думите в жалбите ни и

ще ги разглежда от несвързаната

гледна точка на прокурорите,

дали ще пропусне да ни уведоми за

решението си, а вместо това ще

уведоми

медиите — всичко това оставя

белези върху усещането за лично

достойнство. Изключително съм

спокойна, че имаме помощта на


прекрасните ни адвокати, които

вярват във върховенството на

правото, но след всичко това

изпитвам огромна трудност

да гледам на България като на

правова държава, грижеща се за

гражданите си.

Бихте ли преминали по същия

път, знаейки какъв ще бъде

финалният резултат? Защо?

Д: За мен семейството е найважното

нещо. Така са ме учили,

такъв пример съм виждала в

живота си. Бих направила всичко

за него и не бих променила

решението, което взех тогава.

Вярвам, че животът ми с Лили и

бъдещите ни деца си заслужава

всички усилия, които полагам,

а вярвам, че това е така и за

всеки друг човек, който обича

партньора си толкова. Всички ние

сме готови на всичко и колкото

повече познатите ни, колегите

ни, продавачите в магазините, в

които пазаруваме, или съседите

ни знаят за нас, толкова пореални

сме. Толкова повече хора ни

виждат и започват да се борят за

нас по своя си начин.

Л: Ние все още нямаме финален

резултат и продължаваме

да вярваме, че той ще бъде

положителен. И че ще доведе до поголямо

спокойствие не само за нас

и нашето ежедневие, но и за всички

други хора в нашата ситуация,

които се борят за собствените

си животи, и за всички останали.

Нашата общност се страхува

от общественото мнение, а

обикновеният хетеросексуален

българин се страхува от нас.

Колкото по-бързо това премине,

толкова по-добре за всички. За мен

това е достатъчно добра причина

да съм доволна от решението,

което съм взела за себе си. И в

крайна сметка някой трябва да

поеме по този път, да опита да

промени ситуацията и от гледна

точка на правото. Няма никаква

разумна и морална причина да го

изискваме от друг, ако ние самите

не сме готови да го направим.

Как ви накара да се почувствате

финалното решение?

Д: Решението всъщност беше

очаквано, защото макар да

съм идеалист, не съм сляпа и

виждам какви са приоритетите

на държавно ниво. Аз обаче не

съм сама. Имаме толкова много

познати, които са сключили брак

в чужбина като застраховка.

Виждам, че и на тях им е също

толкова обидно, колкото и на

мен, да се налага да сключват

застраховка срещу собствената

си родина. Не е редно.

Л: Решението на Върховния

административен съд е

окончателно в националното

право, но не е финално. Имаме

възможност да подадем жалба

пред Европейския съд по правата

на човека, защото съгласно

Европейската конвенция за

правата на човека имаме право

на семеен и личен живот, което

държавата ни отказва. Фактът

е, че семейното право е област,

която е изцяло в компетенцията

на всяка отделна държава и никой

„отвън“ не може да се намесва в

това. Тези две неща на пръв поглед

си противоречат, но все пак има

начини за България да осигури на

гражданите си други възможности

да имат семейство, освен брак. На

този етап за мен не е решаващо

дали правата, които имам, се

базират на нещо, което се казва

„брак“, или на нещо, което се казва

по какъвто и да било начин. Но е

абсурдно в двадесет и първи век да

сме толкова изостанали морално,

че да разделяме гражданите си по

какъвто и да било признак.

Какво е нужно, за да си герой?

Д: Всъщност за да бъдеш герой в

моите очи е нужно съвсем малко,

дори не са нужни усилия. Особено

в онзи по-активен в социално

и медийно отношение период

ежедневно имах пример в лицето

на приятели, които водеха моите

битки в коментарите на Фейсбук,

когато аз нямах вече сили за това.

Познати, които приемат съвсем

естествено нашето семейство

и говорят за него на своите

приятели и роднини. Непознати,

които спират Лили на улицата,

защото са я разпознали от някое

интервю и я поздравяват за

смелостта, като с това показват,

че са информирани и че им пука за

това какво се случва и с техния

живот. Има много хора, които се

носят по течението. Но тези,

които излизат извън зоната си

на комфорт, защото виждат

липсата на справедливост в

обществото като нужда, са

моите герои.

Л: Звучи малко грубо, но на първо

място е нужно да ти пука. Всички

търсим героите, които да ни

вдъхновяват и да ни дават кураж.

Но всеки на първо място трябва

да е собственият си герой,

да направи възможното да се

погрижи за себе си. Не винаги е

необходима огромна саможертва.

Задължително е само да вярваш в

каузата си.

Автор: Христо Серафимов


ИВАН

СТОЯНОВ

ПОНЯКОГА Е ТОЙ, ПОНЯКОГА

Е ТЯ, ПОНЯКОГА Е ИВАН

СТОЯНОВ, ANGELICA SUMMER

ИЛИ PETER NIGHTINGALE —

С ВСИЧКИТЕ СИ ИМЕНА

И ИДЕНТИЧНОСТИ ТОЗИ

ПЪРФОРМАНС АРТИСТ

ОБИЧА ДА ПРОВОКИРА

ТЕСНОГРЪДСТВОТО.

В YOUTUBE ЩЕ ЧУЕТЕ

ANGELICA SUMMER ДА ПЕЕ

ЗА ПОЛИТИЦИ И СОЦИАЛНИ

СИТУАЦИИ И ДА ИЗРАЗЯВА

КАТЕГОРИЧНИ ПОЗИЦИИ,

А ИВАН СМЕ ГЛЕДАЛИ И В

ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН ТЕАТЪР.

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ

ПРИВЛИЧА ВНИМАНИЕТО И

НА НЕМСКИТЕ КУИЪР АРТ

ЦЕНИТЕЛИ, НО ТОВА НЕ ГО

ОТДАЛЕЧАВА ОТ ОСНОВНАТА

МУ ТЕМА — КАКВО СЕ СЛУЧВА

ТУК И СЕГА В БЪЛГАРИЯ, ЗА

КОЕТО СИ СТРУВА ДА СЕ

ГОВОРИ. ИЛИ В НЕГОВИЯ

СЛУЧАЙ — ДА СЕ ПЕЕ.

Фотограф:

Йоан Сугарев


Как бихте описали

идентичността си на хората,

които не знаят какво е джендър

флуид?

Бих използвал използвал един

много любим

пример — представете си една

чаша. В нея можете да сипеш

вино, уиски, вода, мляко, сок от

портокал. Течността може

да сменя консистенцията си,

но чашата си остава същата.

Ако течността е половата ми

идентичност (опирайки се на

„fluid“-а в термина), то тялото

ми е чашата. Чашата си остава,

каквато е, тялото ми не се сменя,

но отвътре идентичността ми

се сменя както си поиска. И това

много често намира и външно

изражение — в употребата на

„типично женски“ неща като грим,

лак или специфични цветове, които

често се свързват с „нежния“

пол в масовото съзнание. Полът

ми се променя в зависимост и

от това къде се намирам и с кого

разговарям. Има хора, с които

моментално превключвам към

женско, и то си стои така до края.

А има хора, контекст и ситуации,

в които наблягам на мъжкото. От

социална гледна точка, когато

се прибирам в България, винаги

се опитвам да минимизирам

женското, макар че не ми се

получава особено убедително.

Gender-fluid означава, че полът ми

не е нещо статично и фиксирано, а

нещо, което постоянно се изменя.

Какво смятате за хомофобията

на българската политическа

сцена?

Смятам, че тук има две страни на

монетата. Мисля, че в България

дълги години хомофобията се

тиражира като нещо нормално

сред средностатистическия

българин. Оттам съвсем логично

започват да бъдат избирани

и политици с подобен тип

виждания. Те, от своя страна,

за да утвърдят позициите сред

своите избиратели, повтарят

този език. Не само защото им е

близък като начин на мислене, но

и защото се явява своеобразна

политическа индулгенция за тях.

Така се получава един много опасен

порочен кръг, който като вакуум

всмуква в себе си хомофобията

от едната и от другата страна.

Привърженик съм на идеята,

че трябва да внимаваме какво

говорим, особено ако сме на важни

властови позиции. Много често

тънката граница между това

да кажеш и да направиш нещо е

изключително лесна за прескачане.

Между вербалната заплаха и

това наистина да го направиш

разликата е само няколко секунди.

И много от нас, които сме ЛГБТ+

хора, го знаем и сме го изпитвали

на свой гръб.

Струва ми се много наивно да

държим отговорни единствено и

само политиците за хомофобията,

която пръскат в публичното

пространство като много лошо

вонящ евтин парфюм. Има една

приказка за лудия и за баницата.

Нямаше как това да е езикът на

политиците, ако това не беше


езикът и на избирателите им. Тук

говорим за залегнали в съзнанието

стереотипи и начини на мислене,

за които ще трябва много работа,

много активно гражданско

самосъзнание, авторефлексия и

вероятно много години, докато

разберем, че това повече ни вреди

и ни разделя като общество,

отколкото да ни помага.

В този смисъл наличието повече

проекти и образователни

програми, където да се говори

за ЛГБТ+ хората и правата им и

изобщо за това, че съществуват,

е повече от наложително. За мен

продължава да е мистерия защо

никога в часовете по биология,

психология или дори в часа на

класния не сме говорили никога

досега за трансхора, интерсекс

хора и за различните видове

сексуалност.

През последните месеци

станахте популярен/на с

протестните си музикални

проекти. Какви са реакциите към

тях?

Опитвам се да избягвам думата

„популярен“ за себе си. Струва ми

се пресилена. Факт е, че откакто

качвам неща в YouTube канала си, и

най-вече след парчето за короната

през март месец, започнаха да

се появяват нови хора, които се

интересуват от това, което

правя. Така или иначе аз се

занимавам с музика, пърформънс

арт и театър над 10 години в

София. Просто може би сега един

нов кръг от хора ме разпознават

в интернет пространството,

но не бих казал, че съм станал

популярен. Музикалните ми

проекти се радват на широка

подкрепа и одобрение, както

говорят числата в канала ми.

Очевидно има глад в България за

политическа музикална сатира,

която — и тук правя много важна

уговорка — не е посредственото

чалгаджийстване на Слави с

цел да влезе в управлението

(впрочем до излизането на това

интервю вероятно вече ще сме

видели да не е събрал достатъчно

висок процент, за да влезе във

властта). Изключително съм

доволен, че различни медии —

телевизии, радиопредавания и

сайтове, се поинтересуваха да

чуят какво имам да кажа. Това

само ме обнадеждава и мотивира

да продължавам. Като цяло

реакцията към това, което правя,

е изключително положителна.

Но това означава и нещо друго —

означава, че подобно на мен хиляди

хора са гневни, разочаровани и

вече им е дошло до гуша от това

управление. В някакъв смисъл ми

се иска да вярвам, че един ден,

когато каналът ми спре да бъде

актуален, ще е денят, в който

няма да има нужда да направя нито

една песен... Но ще дойде ли и дали

ще дойде този ден, не знам... Ето

например съвсем наскоро едно мое

парче за Веселин Марешки счупи

Фейсбук. Имах огромен късмет, че

Татяна Кристи, Аделина Банакиева

и Иван Червенков го споделиха на

стените си, оттам в профила ми

два дни поред беше лудница. Едвам

смогнах на реакции, споделяния

и френд рикуести. Беше много

ласкателно, а от друга страна и

плашещо, защото все пак аз съм

куиър човек с крайно непопулярни

(да се хвана за думата ти)

виждания. Аз говоря от името

на една маргинализирана група и

затова се случва да получавам и

хейт онлайн, но той никога не е

особено креативен или

изненадващ — винаги е едно

и също, отнасящо се до

сексуалността ми. Ще ми се

хейтът на хейтърите да беше

една идея по-предизвикателен

или интересен, но той винаги

е насочен към сексуалната

ми ориентация, а не към

съдържанието на песните ми.

Това означава, че тъй като те не

могат да нападнат съдържанието

(защото са наясно, че това, което

казвам, е неоспоримо), се опитват

да ме засегнат с лични нападки. А

аз никога не съм крил гейскостта

си. И да искам, няма как.

Какво е нужно, за да си герой?

Да спасиш принцесата от ламята

и след това да облечеш роклята й.

Автор: Христо Серафимов


ДРАГ КРАЛИЦИ

АКО ОБИЧАТЕ ДРАГ ИЗКУСТВОТО, НАВЯРНО Е ЗАРАДИ СТРАХОТНИТЕ ШЕГИ, ВЕЛИКИЯ ГРИМ,

ПЕРУКИ И КОСТЮМИ ИЛИ ИЗПЪЛНЕНИЯТА НА СЦЕНА. ТЕЗИ ХИПЕРБОЛИЗИРАНИ, ЗАБАВНИ ИЛИ

СЪБЛАЗНИТЕЛНИ ОБРАЗИ НА ЖЕНА ИЛИ МЪЖ (БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КАКЪВ Е ПОЛЪТ НА ИЗПЪЛНИТЕЛЯ)

ОБАЧЕ ЗАПОЧВАТ ПЪТЯ СИ ОТ СМЕЛОСТТА: ИСТОРИЧЕСКИ ДРАГ КРАЛИЦИТЕ И КРАЛЕТЕ ИМАТ

ОСНОВНО ЗНАЧЕНИЕ В ИСТОРИЯТА НА ЛГБТ+ ПРАВАТА. ВСЕ ПАК ИМЕННО ТЕ СА БИЛИ НА ПЪРВА

ЛИНИЯ ПО ВРЕМЕ НА БУНТОВЕТЕ В СТОУНУОЛ ПРЕЗ 1969, КОИТО ДАВАТ НАЧАЛО НА ПРАЙД

ДВИЖЕНИЕТО ПО ЦЯЛ СВЯТ. БЪЛГАРСКАТА ЪНДЪРГРАУНД НОЩНА СЦЕНА Е БИЛА ПЛАТФОРМА

НА КУЛТОВИ ДРАГ АРТИСТИ, А И ЩЕ БЪДЕ: ДНЕС ПОГЛЕЖДАМЕ КЪМ БЪДЕЩЕТО, КАТО ВИ

ЗАПОЗНАВАМЕ СЪС ОСЕМ КРАЛИЦИ ОТ НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ. ТОВА СА AFRICA BENEDICTION,

ENIGMA CHADELLE, JENNIFER BENEDICTION, KATRIN BARDAK, MALINA YANK, MONICA LOCA, AVRA

DELANO И ВЕНЕРА АНГЕЛИКОВА: ТУК ВИ ГИ ПРЕДСТАВЯМЕ НАКРАТКО, НО ПЪЛНИТЕ ИНТЕРВЮТА С

ВСЯКА ОТ ТЯХ ВИЖТЕ В HUGE.BG.

Enigma Chadelle, Katrin Bardak, Венера Ангеликова,

Monica Loca, Jennifer Benediction, Avra Delano,

Africa Benediction и Malina Yank (на снимката от ляво надясно)

Фотограф:

Дилян Кабранов,

архив София прайд


Какво означава „драг“ за Вас?

Africa Benediction: Нещото,

което на моменти ме крепи да

не се разпадна. Възможност да

бъда всичко, което мъжката ми

същност не може да бъде. Бягство

от реалността. Хоби, което искам

да бъде моята професия.

Enigma Chadelle: Средство да

канализирам креативната си

енергия по начин, по който не

съм могла до преди. Позволение

да бъда каквото пожелая в даден

момент, да се превърна в образа на

своето собствено въображение.

А изпълнението пред публика ми

дава възможност да излея душата

си пред хората, да им дам малко

от себе си, да ги заредя с енергия

и емоция, а те да ми върнат

същото.

Katrin Bardak: Трудно изкуство

в много висша форма — когато

един артист иска да предаде

нещо на публиката си чрез визия,

поведение, движение, изпълнение.

Трудно, защото ако дори един от

тези много компоненти липсва —

цялата фантазия приключва.

Malina Yank: Личното ми

определение се променя с

времето. В началото беше просто

забавление, шоу. Тези елементи,

разбира се, продължават да

са основната част, но към

момента за мен са подплатени с

много повече изисквания и дори

отговорност — към образа и към

хората, които се интересуват от

драг изкуството. Понякога чак се

плаша колко много неща трябва да

усъвършенствам, за да се нарека

пълнокръвен драг артист. Ако

трябва да определя с една дума

какво значи драг — себеотдаване.

Разбира се, че всяко нещо, в което

искаш да си добър, го изисква.

Ние обаче трябва да жертваме

реалното си аз в името на добрия

образ и точно заради това думата

себеотдаване звучи по-буквално

при нас.

Monica Loca: Една от найзабавните

и красиви форми

на себеизразяване. Драгът ми

дава пълна свобода да съживя

всевъзможни фантазии на женския

образ, да забавлявам или шокирам

публика и да получа признание за

това. Това е ценна възможност и

привилегия.

Avra Delano: Аварийната

табела „ESCAPE“, измъкваща

от обикновения живот. Това

всъщност е едно от найколоритните

изкуства. Боравиш

със свободата да изглеждаш

различно и да влезеш в роли, да

отидеш в кътчета на съзнанието,

които само си си фантазирал, че

би могъл да бъдеш. За мен е магия

всеки път - промяна на поглед,

движения, суета, превърната в

артистизъм, игра на цветове.

Какво е в момента да си драг

кралица в България?

Jennifer Benediction: Лично

за мен е успешна формула —

стига да я приложиш правилно.

По-важното обаче е, че да

стигнем до този момент и

да се появяват все повече

подобни артисти в България

говори само едно: че трябва да

благодарим на всички преди нас.

Те са поставили основите, които

дострояваме в ден днешен. Но

освен на тях благодаря и на

себе си: за амбицията, куража,

постоянството през последните

10 години, които полагам, за да сме

на по-напреднало ниво в нашето

иначе изумително изкуство.

Разбира се, благодаря и на всички

хора, които се борят за това тук.

Венера Ангеликова: Предвид

пандемията, да съм драг кралица

тази година е обвързано с

готвене, сериали, хобита,

работа от вкъщи и борба с

теглото. Иначе чувството да

дадеш усмивка и да забавляваш

хората от своята общност,

които се срещат с трудности и

неразбиране във всекидневието

си, винаги е топло и красиво.

Да си част от един бунт и едно

движение, което иска да премахне

стари и закостенели разбирания и


се бори за свободата на любовта

и пълноценния живот... Това дава

смисъл на всичко.

Enigma Chadelle: С една дума —

трудно. Покрай пандемията

има малко шансове за изява на

местата, на които сме на работа,

но не трябва да падаме по дух. И

това ще мине.

Avra Delano: Минали са над 150

години, откакто Фани и Стела,

сценичните имена на двама

мъже, са се разхождали първи в

женски дрехи по улиците. Тогава

полицията ги е разследвала като

престъпници. Днес голяма част

от хората отричат да знаят, да

гледат, да попитат дори какво е

това. Мен ме радва, че и немалка

част оценява нашата работа,

забавлява се с нас, докато сме

на сцената. Знам това, защото

имам обратна връзка с хората

и наблюдавам едно ново младо

поколение, което приема човека

във всичките му форми. Не те

пита дали си гей или драг, а дали

обичаш да пътуваш и какви филми

гледаш.

Какво бихте казали на постарите

драг кралици?

Katrin Bardak: Всички сме много

благодарни, че са проправили път и

са нормализирали малко или много

драга като изкуство — и че са

разбили много табута за него.

Malina Yank: По-скоро бих искала

да чуя те какво биха ми казали.

Със сигурност има какво да чуеш

от всеки, който се е занимавал

с това дълги години — особено

пък във времена, когато е било

не само неразбирано, но дори и

криминализирано. Всеки, който

иска да е добър професионалист,

трябва да познава историята на

своето изкуство. Аз какво мога

да им кажа толкова? Освен как да

се тъкват по-успешно може би...

(„тъквам“ от английското tuck е

прибирането на пениса назад, така

че да не се забелязва под

дрехите — бел. ред.) И, разбира се,

да им благодаря — че са извървели

по свой начин пътя, по който

ние днес имаме възможността

да вървим много по-спокойно и

уверено.

Венера Ангеликова: Ако са много

стари — да си пазят кръстовете

от течение и да не ходят на много

високи обувки, за да ни радват още

дълги години!

Как бихте обяснили „драг“ за

някой, който не го е чувал?

Africa Benediction: Както аз обичам

да казвам — това е нашето

работно облекло. Полицаите,

пожарникарите и всякакви хора

имат работно облекло, така и

ние. Само че нашето е доста

по-екстравагантно и много побляскаво!

Какво е нужно, за да си герой?

Jennifer Benediction: Всеки човек

може да бъде своя личен герой

с едно-единствено нещо —

себеприемане.

Monica Loca: Въпреки че не се

самоопределям като герой, на

мен са ми нужни перука, мигли,

еластична рокля и кило грим. А

ако моята креативност, визия и

смелост да изляза така помагат

на общността ми, това ме прави

безкрайно щастлива.

Автор: Симеон Василев


ТАНЯ ИЛИЕВА

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ АЛТЕРНАТИВНАТА И

ХАРИЗМАТИЧНА ТАНЯ ИЛИЕВА ДОСТИГА ДО ХИЛЯДИ ЗРИТЕЛИ

В YOUTUBE КАНАЛА СИ. ТЕМАТИЧНИТЕ ВИДЕОКЛИПОВЕ С

ПАРТНЬОРКАТА Й НИКОЛЕТА, В КОИТО ДВЕТЕ РАЗКАЗВАТ ЗА

РАЗКРИВАНЕТО И ВРЪЗКАТА СИ, А ТАНЯ РАЗНИЩВА МИТОВЕТЕ

ЗА БИСЕКСУАЛНОСТТА И ДРУГИ ТЕМИ, ВЪЛНУВАЩИ МЛАДИТЕ

ЛГБТ+ ЗРИТЕЛИ, ВДЪХНОВИХА МНОЗИНА ДА БЪДАТ ПО-СМЕЛИ И

ВЕРНИ НА СЕБЕ СИ. НОВИЯТ ПРОЕКТ НА ВЛОГЪРКАТА „ВЛЕЗ В

МОИТЕ ОБУВКИ“ ПЪК ПРЕДСТАВЛЯВА ПОРЕДИЦА ОТ ИНТЕРВЮТА

С ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА МАЛЦИНСТВЕНИ ГРУПИ.

Кога и как се зароди идеята за

YouTube влога?

Идеята за канал се въртеше

в главата ми отдавна, но със

сигурност не очаквах да е около

ЛГБТ+ тематиката. В края на

2018, гледайки ЛГБТ+ съдържание

за жени, което не беше българско,

защото такова нямаше, се

замислих колко би било готино да

направим нещо подобно с моята

партньорка Ники. Всичко стана

доста бързо, за около месец вече

имахме идеята, купихме камера,

създадохме канала и януари

качихме първото си видео.

Как според Вашия личен опит

видео в YouTube е способно да

промени обществените нагласи —

или нагласите на един човек?

Според мен едно видео може да

промени нечии разбирания, ако

покаже личната история — да чуеш

и видиш от първо лице. В България

хората трудно се доверяват,

често е мисията невъзможна да

промениш нечие мнение — а и не

трябва да се стремиш към това.

В случая единственото, което

можеш да направиш, е да покажеш

другата страна на монетата

и че непознатото не е толкова

страшно.

Бисексуалността продължава да


бъде една от най-неразбраните

сексуални идентичности. Какъв

е Вашият личен опит като

открита бисексуална жена в

момента?

О, това ми е болна тема! Из

нашата страна са се загнездили

едни много странни, дори леко

скучни разбирания — че една

жена, която е с друга жена,

задължително е лесбийка.

Буквално под видеото ми в YouTube

за бисексуалността ме питаха:

„Ти не беше ли лесбийка?“. Често

се смята, че бисексуалната жена

просто експериментира. Жената

е прекалено сексуализирана —

затова и нека да припомня, че

жените все пак не са ходещ секс.

Друго закостеняло разбиране за

бисексуалните жени също е, че

рано или късно ще се върнат към

мъжете и че без тях не могат да

създадат истинско семейство.

Стереотипите са много и мога

дълго да изреждам. Най-тъжното

обаче лично за мен е, че в самата

ЛГБТ+ общност гей мъжете и

гей жените смятат, че щом си

бисексуален, значи винаги ще

изневеряваш, най-вече с човек

от другия пол, че си полиаморен,

че не можеш да си избереш, че

си алчен. Представителите

на бисексуалната ориентация

са отритнати както от

хетерохората, така и от гей

хората. Не можеш да се чувстваш

добре нито при едните, нито при

другите. Адски неприятно e.

Как според Вас може да

се постигне прогрес

при разбирането на

бисексуалността?

Разбира се, с говорене.

Подчертавам: не натрапване

на дадена идея, а спокойно

обясняване. Започнеш ли

агресивно, хората ще ти

отвърнат така. Според моите

наблюдения последните

години нещата се развиват

в добра посока, виждам как

приятели и познати са много

по-информирани и дори им е

интересно да посещават събития

с би-тематика. Да, такива

събития има — не често, но

се надявам да стават все почесто.

Покрай тях се запознах

с доста други бисексуални хора,

направихме си и група, в която

да си говорим по темата за

би- и пансексуалността. Видях,

че не съм сама, което е много

обнадеждаващо и ме кара да

чувствам, че нещата, които

правя, имат смисъл.

Каква е идеята и вдъхновението

зад актуалния Ви проект „Влез в

моите обувки”?

Идеята е да се покажат различни

хора с техните лични истории.

Исках проектът да е ориентиран

както към ЛГБТ+ общността,

така и към някои малцинствени

групи. За мен също беше важно да

се засегнат теми като насилието

вкъщи по време на пандемия —

една много чувствителна

тема, която за мен си остава

пренебрегвана и до ден днешен.

Много от нещата, които включих

в проекта, искаха да покажат

това, което сякаш умишлено се

скрива в медийното

пространство. Според мен в

България цензурата е, меко казано,

брутална. Като правя интервюта,

без да работя за някого, мога да

покажа по-обективно нещата —

без да се търси скандалът, на

който медиите често разчитат.

А вдъхновението си за всичко това

получавам от други активисти,

приятели, от самите участници

и техните проекти. Повечето

от тях са ми повече от просто

познати. Истинско вдъхновение

са със своята сила и борбен дух.

Не на последно място — да кажа

и че моята публика е предимно

от млади хора, които е важно

да бъдат информирани. Исках

да направя така, че да получат

знания и поглед над тези толкова

плашещо етикетирани „различни“,

за да се изградят като поразбиращи

личности.

Какво е нужно, за да си герой?

Определено — смелост. Понякога

и на мен ми липсва. Все се питам:

„А какво ли ще стане, ами ако не

се получи?“. Но... какъв пък може

да е най-лошият сценарий? Често

сами се спираме, мислейки какво

ще загубим, вместо какво ще

спечелим. Важно е да не се забравя

кое има смисъл за нас. И да правим

неща, които ще ни карат да се

чувстваме горди от себе си.

Автор: Христо Серафимов


ВОЙН

ДЕ ВОЙН

НЕПРЕДВИДИМ

ЕКСПЕРИМЕНТАТОР, ПРАВИЛ

СВОИТЕ ПЪРФОРМАНСИ

КЪДЕ ЛИ НЕ, ВОЙН ДЕ ВОЙН

ДНЕС Е ОБРАТНО В СОФИЯ

СЛЕД 20 ГОДИНИ В ЗАПАДНА

ЕВРОПА. ТОЙ Е ОСНОВАТЕЛ

НА НЕЗАВИСИМОТО

ПРОСТРАНСТВО ÆTHER, КОЕТО

ИМА СИЛНА ПРОГРАМА С

МЕЖДУНАРОДНИ АРТИСТИ И

ФЕСТИВАЛИ. ТОЙ НАПУСКА

БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕ НА

СОЦИАЛИЗМА, ЗАТОВА И

ЗАПОЧВАМЕ РАЗГОВОРА

ОТТАМ. ВОЙН Е ГЛАВЕН ГЕРОЙ

В НАГРАДЕН ДОКУМЕНТАЛЕН

ФИЛМ, КОЕТО ВЕЧЕ ВИ

КАЗВА, ЧЕ ТОЙ ПАЗИ ОЩЕ

МНОГО ВАЖНИ ИСТОРИИ В

ДЖОБОВЕТЕ НА ПРИВИДНО

ЧУДАТИТЕ СИ ОДЕЖДИ.


Какви са последиците от

социализма за ЛГБТ+ общността

в България?

Страх, потиснатост, комплекс —

режимът е успял да опустоши

всяка една черта на нормалност

в ЛГБТ+ общността в България.

Това е един тежък и труден период

на репресия, който със сигурност

оставя белег в сърцата на мнозина

(говоря и за себе си в случая)

и дори на поколенията, които

предстоят.

За какво можем да обвиняваме

режима за днешната ситуация на

ЛГБТ+ хората в България?

Свикнали сме да обвиняваме

комунизма за всичко, така че

защо не и за това? Но освен това

можем да се обвиним и взаимно в

нечовечност, липса на емпатия

и отвореност към разбиране

на човешкото съществуване.

Можем да обвиним и собствения

си капацитет да чувстваме света

във всичките му нюанси и цветове.

Голото женско тяло често

се възприема като муза в

изкуството, а мъжкото е поскоро

табу в очите на масовата

публика. Вашето изкуство

откровено конфронтира това —

в пърформансите Ви има много

голи мъжки тела. Смятате ли,

че българското общество се

страхува от голото мъжко тяло

и от пениса?

Нямам този опит със страх от

мъжкото тяло. Събличам се всеки

път, когато съм на сцена, и досега

никой не е излязъл от залата,

пищейки от страх. И женското, и

мъжкото тяло са еднакво субект

на желание и винаги конфронтират

това обоснование на желание —

тогава сексуалната идентичност

започва да избледнява и

осъзнаваме, че сексуалността

е флуидна, че принадлежим към

един и същи пол, че в основата са

три, ако не и повече пола. Освен

това голотата и разсъбличането

сега са в постпорнографския

момент на интернет, където

90% е чисто порно, и не мисля, че

това притеснява някого. Човек

се страхува да разкрие себе си,

емоционалната си същност и да

осъзнае корена на съществото си.

Това е, което плаши хората — не

другия, не пениса, а собствената

липса на такъв.

Какви са особеностите,

трудностите и

предизвикателствата на това да

имаш собствено пространство

за изкуство?

Радостите са повече от

трудностите. Радвам се на

невероятните хора и артисти,

които са част от това

микрообщество. Възможността

за даване на глас на хора, които

рядко са репрезентирани, е

една голяма награда. В последно

време започвам да чувствам и че

случващото се в Æther радиира

по-надалеч, не само в моето

обкръжение, и това ме радва

зверски много.

Какво е нужно, за да си герой?

Трябва да си Войн.

Автор: Христо Серафимов


ГАЛЕНА

КОГАТО ТЯ ИЗЛЕЗЕ НА СЦЕНАТА НА „СОФИЯ ПРАЙД 2019“, ТОВА

БЕШЕ СЪБИТИЕ. ВСЪЩНОСТ ДОРИ НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ДАЛИ

ХАРЕСВАТЕ МУЗИКАТА НА ГАЛЕНА: ФАКТ Е, ЧЕ ТЯ Е МУЗИКАНТ С

ОГРОМНА ПОПУЛЯРНОСТ, КОЙТО РЕШИ ДА ПОДКРЕПИ КАУЗАТА.

И ВЕДНЪЖ РЕШЕНА, ОТ СЦЕНАТА ВИДЯХМЕ, ЧЕ ЦЯЛОТО Й СЪРЦЕ

БЕШЕ В ТОВА: ТЯ РАЗМАХА ЛГБТ+ ФЛАГА, ОТПРАВИ СИЛНИ ДУМИ

И ПОДАРИ НА ФЕНОВЕТЕ СИ СТРАХОТНО ИЗЖИВЯВАНЕ.

„Лесно е да мразим, трудно е

да мислим.” Тези ваши думи от

сцената на „София прайд 2019“

оставят много силен отпечатък.

Какво мина през ума и сърцето Ви,

когато стъпихте на сцената на

София прайд?

Когато стъпвам на каквато и да

е сцена, винаги има известна доза

притеснение, но си спомням, че

тогава въобще не беше така —

защото знаех, че излизам

пред свои хора. И не говоря за

музикални предпочитания, тъй

като не всички присъстващи бяха

попфолк почитатели, но всички

бяха усмихнати, развълнувани,

щастливи и необременени от

жанрове, етикети, кутийки.

Благодарността, която видях в

очите им, тази емоция и енергия —

това премина през сърцето ми.

Знаех, че съм точно там, където

трябва да бъда. Почувствах се

развълнувана, екзалтирана...

Почувствах се вкъщи.

Беше историческо издание на

прайд — не само заради Вашето

първо участие или заради найголямата

тълпа до момента, но

и заради усещането за промяна.

Какво мислите е нужно, за да

бъдат приети напълно ЛГБТ+

хората в обществото ни?

Смятам, че прайдът е събитие

с изключителна важност,

което задължително трябва да

продължава да се състои всяка

година. Именно тази видимост

разрушава дълбоко внедрените в

обществото ни стереотипи за

ЛГБТ+ общността и му помага

да осъзнае, че всъщност това

са съвсем обикновени и... не

обичам тази дума, но — нормални

хора. Вярвам, че българинът е

толерантен и широко скроен,

просто дълги години се е

страхувал какво ще кажат хората,

ако заяви по-различна позиция

по какъвто и да било обществен

проблем. Промяната определено

е осезаема, пластовете се

раздвижват. Може да отнеме

още едно-две поколения, но съм

сигурна, че ще дойде моментът,

когато сексуалната ориентация

ще бъде последното нещо, което

определя как възприемаме даден

човек.

Спомням си, че се сблъскахте

и с предразсъдъци по повод

участието Ви на прайда. Как

реагирахте на феновете, които

твърдяха, че са разочаровани от

Вас?

Мисля, че го казах и тогава — ако

някой мой фен е бил разочарован

от участието ми на прайда, то

аз съм два пъти по-разочарована

от него или нея. През моята

близо 17-годишна кариера съм

се сблъсквала с какви ли не

предразсъдъци и съм свикнала

да съм крива на някого. Не ми е

цел в живота да бъда харесвана

от всички, това би означавало,

че не правя нещо както трябва.

Но в случая става дума за едни

хора, които решават дали или не

едни други хора могат да бъдат

щастливи, което е чисто и просто

абсурдно. Отказвам да приема,

че модерни млади момчета и

момичета не могат да проумеят


Фотограф: Виктория Сиракова

абсурдността на тази ситуация.

Затова винаги ще използвам

своята платформа да призовавам

почитателите си да бъдат подобросърдечни

и толерантни.

Как бихте реагирали, ако някой в

най-близкото Ви обкръжение се

разкрие като гей? Или ако вече се

е случило, каква беше реакцията

Ви?

По същия начин, по който

реагирам, когато някой от

обкръжението ми се разкрива

като хетеросексуален, тоест —

никак. Не смятам за нужно да

има реакция, трябва да се свали

тежестта от това „събитие“. Аз

общувам с ЛГБТ+ хора ежедневно,

работя с тях, те са едни от найблизките

ми хора. Възхищавам

се на начина, по който живеят

живота си. Бих ги празнувала всеки

ден, ако можех.

Демонстрирали сте своята

ангажираност по темата и по

други поводи, не само прайда.

Защо за Вас подкрепата на тази

кауза е важна? Смятате ли, че

ваши колеги в бранша също биха

заявили подкрепата си публично?

Важна е подкрепата ни, защото

чрез популярността си ние

малко или много имаме някакво

социално влияние и можем да

послужим за пример поне на

хората от младото поколение,

които в момента растат и

се формират като личности.

Прекалено дълго обществото се

е водило по лоши примери. Моите

колеги трябва публично и без

страх да заявят подкрепата си,

тъй като това е най-малкото,

което могат да направят. Не е

тайна, че ЛГБТ+ хората винаги

са засвидетелствали любовта

си към нашия жанр, време е да

върнем жеста. Попфолкът, макар

и най-масов в България, винаги

е бил и най-отричан. По това си

приличаме, дори само за това

трябва да се подкрепяме.

Автор: Симеон Василев


СВЕТЛА БАЕВА И РАЯ РАЕВА

ПООТДЕЛНО СВЕТЛА

БАЕВА И РАЯ РАЕВА ИМАТ

ЕДИН КУП ВПЕЧАТЛЯВАЩИ

ИЗЯВИ — СВЕТЛА РАБОТИ В

МЕЖДУНАРОДНОТО СТУДИО

МЕЖДУ ИЗКУСТВОТО И

ПРАВАТА НА ЧОВЕКА FINE

ACTS, А РАЯ РАЕВА — В

БЪЛГАРСКИЯ ХЕЛЗИНКСКИ

КОМИТЕТ. НО ЗАЕДНО

ДВЕТЕ НАПРАВИХА

КНИГАТА ЗА СЕКСУАЛНО

ОБРАЗОВАНИЕ „В

КАТО ВАГИНА“, КОЯТО

ПРЕДИЗВИКА СЕРИОЗЕН

ОТЗВУК В БЪЛГАРСКАТА

ОБЩЕСТВЕНОСТ.

РЕАКЦИИТЕ БЯХА

ВСЯКАКВИ — ДА ЧУЕМ И

СЪЗДАТЕЛКИТЕ НА ПРОЕКТА.

Как ви хрумна идеята за „В като

вагина“?

Рая: Съществуваше отдавна и

възникна най-вече като отговор

на няколко тревожни статистики,

с които се сблъскахме — високия

процент на нежелана бременност

при момичета между 14 и 19 години

(според изследвания на WHO и

World Bank) и ранната средна

възраст на първи полов контакт

в България според изследване на

UNICEF. Разбира се, мотивираха

ни и нашите лични преживявания

и притеснения във връзка с

израстването ни без достъп до

адекватно сексуално образование.

В книгата се фокусирахме върху

преживяванията на момичета

и жени, защото липсата на

сексуално образование се отразява

по специфичен начин върху тях,

а и искахме да обърнем внимание

на определени казуси като

менструални болки и негативното

отношение към тялото.

Светла: Съсредоточената работа

по книгата започна през 2019,

когато стартирахме кампания за

групово финансиране в Indiegogo

за издаването й. В нея се включиха

близо 200 българи от страната

и чужбина, които подкрепиха

каузата ни. Това ни увери, че

нуждата от подобна книга

съществува и обществото ни има

желание да подкрепи такава идея.

Книгата е създадена от Fine Acts,

глобално креативно студио за

социална промяна. Организацията

работи на пресечната точка на

изкуството и човешките права,

Фотограф: Радина Ганчева


защото вярва, че изкуството

е мощен инструмент за поефективното

говорене по темата

за човешките права. Затова

поканихме и двете художнички

Борислава и Михаела Караджови

(Borislava Madeit и Stalker since

1993, както са творческите им

псевдоними), които създадоха над

сто невероятни илюстрации за

книгата.

Защо сексуалното образование

продължава да бъде

противоречива тема в България?

С: Теми като женското

тяло, секса, менструацията,

сексуалното здраве продължават

да бъдат табу. Говори се за тях

тихомълком, със срам или с

нездравословно притеснение. В

страната ни няма сексуално и

здравно образование като част

от задължителната учебна

програма от 1-ви до 12-и клас,

което означава, че всяко училище

само решава как и дали изобщо да

засегне тези теми в часовете.

Това ни прави неподготвени,

оставя ни без думите и

познанията, необходими, за да

посрещнем предизвикателствата

в живота. Когато няма диалог

по дадена тема, тя се превръща

в противоречива. Цари всеобщ

неизказан страх и притеснение,

че говоренето по тези теми

ще насърчи децата към ранно

съзряване — затова повечето

хора избягват разговора изцяло,

мислейки си, че ако го игнорират,

тийнейджърите ще направят

същото.

Р: ...Но тийнейджърите няма да

направят същото. Напротив, в

опит да разберат себе си те се

обръщат към информация онлайн.

Тази информация нито е проверена

за достоверност, нито е

поднесена по разбираем начин. Така

започват да се разпространяват

всякакви неверни митове и

стереотипи. В книгата говорим

открито за женското тяло,

менструацията и различните

менструални продукти, първия

преглед при гинеколог, какво

е секс, какво е контрацепция

и защо е важно да се използва,

сексуално предаваните инфекции

и още много други въпроси. Освен

очевидните теми, посветени на

физическото здраве, говорим и за

друго — за психическото здраве,

за отношението към тялото,


за съгласието в интимните

отношения и за други въпроси,

които вълнуват момичетата,

докато растат и телата им се

променят.

Има ли нещо общо между

борбата за равни ЛГБТ+ права,

борбата за права на жените,

борбата за качествено сексуално

образование?

С: Общото е, че сексуалното

образование е предназначено

за всички и е важно да покрива

преживяванията на всички

момичета и момчета, за

да може да е адекватно и

смислено. Себепознанието и

себеприемането са важни за

всички. Целта ни е да насърчим

културата на любопитство

и откритост по отношение

на проблемите, свързани със

сексуалното здраве, и да предадем

важни знания, така че да станем

защитници на здравето си

и правата си и да водим попълноценен

живот.

Р: Преживяванията на всекиго са

ценни и всеки човек има правото

на достоен живот, уважение и

сигурност, че правата му ще

бъдат гарантирани и защитени.

Навременното, качествено

и систематично сексуално и

здравно образование е важно за

всички подрастващи момичета и

момчета, защото то е в основата

на разбирането ни на самите

нас, познанието на нашето тяло,

изборите, които взимаме за него.

Как изглежда активистът днес?

С: Както днес, така и в цялата

човешка история има хора, които

се борят активно за промяна.

Думата активист се използва все

по-често, но реално няма образ

на активиста. Всеки човек може

активно да търси промяната за

себе си и околните — в условията,

в които се намира, и спрямо

темите, които го вълнуват.

Научили сме, че за да видим реална

промяна в обществото ни, найсигурната

пътека е да действаме,

да изискваме, да пробваме и да

експериментираме. За да може да

постигне промяна, активистът

е добре да е критичен, но и

самокритичен, да задава въпроси,

да води с визията, която има,

да вдъхновява и да изслушва, да

създава общност, да предлага

решения. В дигиталната ера

модерният активист има много

повече инструменти и похвати,

с които да отстоява различни

каузи и да обменя идеи с други

хора. Днес повече от всякога

имаме нужда от сплотеност

и солидарност. Изправен пред

предизвикателство, днешният

активист е креативен и

намира нови подходи, но знае, че

промяната не може да се постигне

еднолично, а само когато сме

обединени.

Р: Предполагам, че идеята за

активиста днес е свързана с

дигиталната реалност, в която

живеем и където най-лесно

обменяме опит и идеи, но според

мен представите за това какво

е да си полезен за обществото

не се променят чак толкова през

десетилетията. В този смисъл

активист е преди всичко човек,

който се вълнува силно от дадена

тема или кауза, участва активно

в реализирането и отстояването

й. Може да става дума както за

търсенето на бързо и конкретно

решение, така и за преследването

на по-бавно осъществими каузи

като превенцията и защитата

от насилие, основано на пола;

борбата за равни права за

представителите на ЛГБТ+

общността или достъпът до

качествено здравно и сексуално

образование в училище.

Независимо каква е крайната ни

цел, нужно е да сме дейни, смели

и да не се отказваме, когато

изглежда трудно или безнадеждно.

За последното може да помогне

много, ако действаме в рамките

на дадена група от съмишленици.

Индивидуалните усилия са

важни, но не бива да забравяме,

че проблемите, срещу които се

борим, са проблеми и за някой друг.

Най-важно според мен е да успеем

да намерим начин да превърнем

това негодувание в силен отзвук и

да предложим решение за дадения

проблем.

Автор: Христо Серафимов


МИРЯНА ТАШКОВА

БАЛОВЕТЕ — НЕ, НЕ ТЕЗИ С БРОЕНЕТО ДО 12, А ОНЕЗИ С

ВОУГИНГА И ДРАГ КРАЛИЦИТЕ — СЕ ПРЕВЪРНАХА ВЪВ ВАЖНА

ЧАСТ ОТ БЪЛГАРСКАТА КУИЪР КУЛТУРА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ

ГОДИНИ. ВИДЯХМЕ МЛАДИ И КРЕАТИВНИ ХОРА ДА РАЗВИХРЯТ ПО

ВПЕЧАТЛЯВАЩ НАЧИН УМЕНИЯТА СИ. ОТКЪДЕ ОБАЧЕ ЗАПОЧНА

ВСИЧКО НА МЕСТНА ПОЧВА? ЗАПОЗНАВАМЕ ВИ С МИРЯНА

ТАШКОВА — ВДЪХНОВЯВАЩА ЖЕНА С РАЗПОЗНАВАЕМА ВИЗИЯ,

ТВЪРДИ ПРИНЦИПИ И ОСОБЕНА ЗАГРИЖЕНОСТ ЗА КАУЗАТА И ЗА

НЕЙНОТО ИЗБРАНО СЕМЕЙСТВО.


За начало да Ви попитаме какво е

бал?

Нека започна с това какво не е бал.

Не е парти по случай Хелоуин. Не

е бал с маски. Не е стрийт стайл

танцово състезание, макар да

има елемент на съревнование и

призове. Не е конкурс за красота,

макар и да има много от нея в един

бал. Това са социални събития,

създадени в отговор на социални

репресии и с цел да съберат

ЛГБТ+ цветнокожата общност в

безопасно пространство, където

да могат да изразяват себе си

свободно и да бъдат оценени

за уменията си и същността

си. Всеки бал има основна тема

и се състои от части, така

наречените категории, които

също имат теми и изисквания.

Участниците представят себе си

(и къщата си, ако са в къща), след

като са се подготвили с визия и

умения предварително и спрямо

темата. Всеки бал си има водещ,

поне един коментатор, съдии

(традиционно това са уважавани

членове на сцената) и диджей. Един

бал може да е един-два часа или да

продължи доста дълго — всичко

зависи от броя на категориите и

записалите се участници. Балът

е и възможност да споделиш

преживяване с братята и

сестрите си от къщата, да се

видиш и хапнеш с приятели, да

получиш здравна информация...

Кога се запалихте по балната

култура и как?

Започнах да уча за това, което на

английски се нарича ballroom, около

2011-2012. Всички сме виждали

воугинг чрез разни поп проводници

като небезизвестния клип, онзи

черно-белия, сещате се... За мен

мина през музиката — жанра

ballroom house. По това време чух

тракове на съвременни ballroom

продуценти като MikeQ, Vjuan

Allure, а пo-късно и Divoli S’vere,

Be3k и много други. Бях запленена.

На подобна музика тук можеше да

се танцува изключително рядко,

само на определени клубни вечери.

Оттам се върнах към корените,

започнах да се образовам за

балната култура. Продължавам да

се уча — всеки ден.

Какво е да си „майка на къща“?

(матриархална фигура, която

взима под крилото си участници в

баловете — бел. ред.)

Известно време не исках

да го правя заради различни

съображения. Е, сега съм млада

майка и мога вече да кажа със

сигурност, че не е лесно! Тази

роля, както аз я виждам, е да

споделя принципите си с децата

си, да е там за техните неволи и

разбити сърца, но и за техните

радостни моменти. Тя им помага

да заобичат и да приемат себе си

и да не се наказват, тя е и учител

и инструктор — но не догматик.

Като бяла цис жена, която е майка

на къща, за мен е изключително

важно да предавам на децата

си правилната информация за

историята на балната култура,

за приноса на цветнокожите

ЛГБТ+ хора, които са създателите

и стожерите на културата, и

проблемите, пред които те са

изправени — и да ги насочвам към

достоверни и надеждни източници

на знание. Като отговорност

бих добавила да растеш с тях

и да водиш с пример как да се

отнасяме с хората. Ако ме

питаш дали им шия от време на

време дрехите за бал, лепя мигли

и прочие — отговорът също е

да! С други думи, майката си е

майка... Предизвикателствата

са много и не е лесно решение, но

съм щастлива, че съм майка на

Вейгрънси (името на къщата —

бел. ред.). А, нека завърша и с това,

че майката на къщата не върти

бизнес — ако искат да научат

нещо от мен, децата ми не си

плащат за това.

Вие сте ключова част от

зараждането на българската

бална сцена. Разкажете ни?

Зараждането на местната

бална сцена тръгна от това, че

искахме едно обединено безопасно

пространство, където хората

да могат да изразяват себе си,

заобиколени от други хора, които

искат същото. Аз танцувам и

по това време наблюдавах как

воугингът беше изваден от

контекста на балната култура и

какви бяха негативните последици

от това. Това породи желанието

ми да работя с фондация „Глас“ и

да осигурим такова пространство

за местната общност. Тогава

все още не осъзнавах напълно,

но екипът, който работи по

баловете и други инициативи,

има страхотна химия, чудесна

работна етика и волята да

превърне това в дългосрочно

наследство за българите. Иска

ми се тук да използвам шанса

да изразя благодарности на

„Глас“, на Куиър Отряд и Фабрика

Автономия и всички останали

местни колективи за помощта

през годините. Процесът не е

лесен. Организирането на един

бал е свързано с голям брой и тип

дейности, за много от които

хората не подозират. Точно преди

началото на бал съм на прага на

физическите си и емоционалните

сили... Но да виждам блесналите

от вълнение очи на участниците и


какво е произвело въображението

им — това е незаменимо чувство!

С какво спомагат баловете за

общността?

Както споменах, те са

възможност за хора от

общността да бъдат оценени от

други хора, които искат същото.

В живота срещаме трудности с

приемането ежедневно, понякога

това е и животозастрашаващо —

а баловете са мястото, където

не би трябвало да се притесняваш

за това. Желая за хората от

общността да се изграждат

един друг, да се сгушат в

топлината на колективната

подкрепа и уважение. За

местната сцена баловете са и

възможност да се даде гласност

и информация за определени

проблеми, като например

репресията на цветнокожите

трансхора и расизма. Баловете

са и забавление — време, когато

можеш, както казваме ние, да

живееш за музиката, за визиите

на останалите, за енергията!

Хвърлят ли хората shade по

време на бал? (В гей и драг

средите с тази дума се има

предвид добронамерено дразнене

или замаскирани като шеги

деликатни обиди, обикновено

отправени към съперник — бел.

ред.) Да, така е и няма нищо

лошо в един добронамерен shade.

Но бих отправила следната

молба към общността: не се

концентрирайте върху всичките

недостатъци, които виждате у

участниците в категории, не се

подигравайте — просто елате

и вървете категории (изразът

означава да участваш в някоя от

категориите — бел. ред.) и вие

следващия път. Много е хубаво!

Какво е нужно, за да си герой?

Не знам какво е да си герой, не

съм го изпитвала, но ще споделя

няколко неща, които са ме научили

на големи уроци. Родителите ми

се разведоха, когато бях много

малка, и живях известно време в

малък град. Спомням си как докато

още учех в основното училище,

майка на моя съученичка (медик

по професия) сметна за нужно да

проведе разговор с най-близката

ми приятелка и нейната майка,

за да ги предупреди, че нещо не

ми е наред, възможно е да имам

психично отклонение. Само

защото аз, едно малко момиче, не

съм се държала, както е очаквала

да се държа. Препоръчано им е било

да странят от мен, доколкото

си спомням. Няма да се впускам

в подробности за чувствата си

в онзи и други подобни моменти,

но това ме научи, че няма друг

начин — освен да бъдем добри с

другите хора, с различните хора.

В нищо по-силно не съм вярвала

оттогава насам. Занимавам се с

танц от малка. Бях изключително

затворено дете, на което нищо

не му доставяше повече радост

от това да танцува. Танцът

е константа в живота ми,

независимо какво друго се случва

около мен. За съжаление, през това

време съм се сблъсквала с много

осъждане и подигравки. Това ме

научи, че е отровно да съдим човек

за начина, по който изразява себе

си.

За да видя в някого герой, трябва

да видя много емпатия и приемане.

Уважението към хората —

към всички хора — дава тласък на

много научни открития, форми

на изкуство, социални практики

и инициативи. Героят е уверен

в същността си дотолкова, че

не счита за нужно да принизява

останалите. Има своите

страхове, но не наранява другите,

защото го е страх. Там е, когато

е тежко и скучно. Ето това е

смелост. И покрай баловете видях

много героизъм в немалко хора.

Автор: Христо Серафимов


АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ

АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ, НА 32, Е РАЗРАБОТЧИК НА ВИДЕОИГРИ

В СОФИЯ. ПРЕЗ 2019 СТАНА НОВИЯТ НОСИТЕЛ НА ТИТЛАТА

„МИСТЪР ГЕЙ ЕВРОПА” — КОНКУРС С РАЗВЛЕКАТЕЛЕН И

АКТИВИСТКИ ХАРАКТЕР, В КОЙТО БЪЛГАРИНЪТ СПЕЧЕЛИ ЧЕТИРИ

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА. ТОЙ СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ ПЛАТФОРМАТА СИ,

ЗА ДА ЗАЯВИ ЖЕЛАНИЕ ДА БЪДЕ ПОЗИТИВНА РЕПРЕЗЕНТАЦИЯ

НА ЛГБТ+ ОБЩНОСТТА В БЪЛГАРИЯ. В ДЪЛГОСРОЧЕН ПЛАН

АЛЕКСАНДЪР ПЛАНИРА ДА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ПРОЕКТИ,

КОИТО ДА ДАВАТ НАДЕЖДА НА МЛАДИ КУИЪР ХОРА В УЯЗВИМИ

СИТУАЦИИ — КАТО БЕЗДОМНИТЕ И ИЗГОНЕНИ ОТ ДОМОВЕТЕ

СИ МЛАДЕЖИ, КАКТО И НА ТЕЗИ, КОИТО ТЪРПЯТ ПСИХИЧЕСКИ И

ФИЗИЧЕСКИ ТОРМОЗ ОТ БЛИЗКИТЕ СИ ЗАРАДИ СЕКСУАЛНАТА СИ

ОРИЕНТАЦИЯ И ПОЛОВА ИДЕНТИЧНОСТ.

Каква е каузата на конкурса

„Мистър гей Европа”?

Основната цел е ежегодното

излъчването на гей мъж, който

олицетворява позитивни качества

за ЛГБТ+ общността и спомага

развитието на правата й. След

едноседмични кръгове и изпитания

се избира един човек, който да е

нещо като ролеви модел за гей

обществото в Европа. Конкурсът

също така има за цел да обогати

познанията на делегатите си по

теми като ЛГБТ+ история, ЛГБТ+

проблеми и права по света. От

своя страна после делегатите

продължават този образователен

процес в собствените си

страни — като предадат част

от познанията си на своите

сънародници.

Как се промени животът Ви след

титлата?

Най-голямата промяна дойде от

мигновената публичност, която

получаваш след спечелването

на такава титла. Никога няма

да забравя как в самолета на

обратно за България, по-малко

от 24 часа след церемонията по

награждаването, седях и си мислех

как вероятно ще имам няколко дни,

в които да се подготвя психически

за последващото внимание, преди

новината да стане всеизвестна.

И докато си размишлявах по

темата, единият от стюардите

на борда дойде до мен, поздрави

ме за победата и ме почерпи кафе.

Бях много приятно изненадан и

стресиран едновременно. Явно

никой нямаше да ме чака няколко

дни да се наместя удобно! След

като се прибрах, се започна със

статиите, интервютата и

репортажите, разпознаването

по улиците и заведенията. Доста

непривично и стресиращо ми

беше всичко, защото — особено

като представител на геймър

популацията, съм свикнал с

пълно и дълбоко уединение и

неизвестност. Като по-приятни

преживявания, произтекли от

титлата ми, бяха поканите


за различните прайдове из

Европа. Най-паметни за мен

бяха Амстердамският прайд по

каналите на града и Арктическият

прайд в Тромсьо, Норвегия, посред

сняг и лед. Допълнителни промени,

които произтекоха от конкурса,

бяха, че се принудих най-накрая да

проведа „разговора“ с родителите

си и официално да им се разкрия

като гей. И това, че във всеки

един момент, в който бях извън

дома ми, и особено сред ЛГБТ+

хора, чувствах отговорността

на титлата си и допълнителен

натиск да служа за пример и да

бъда най-добрата си версия.

Как реагираха семейството и

колегите Ви на Вашето участие и

победа?

Майка ми и баща ми не знаеха

официално, че съм гей, нито пък

че съм участник в този конкурс.

Затова след като го спечелих,

знаех, че ще имам кратък прозорец

от време, в който ще могат да го

чуят от мен, преди да започнат да

го виждат по медиите. Подготвих

се психически за позитивен или

негативен развой и ги събрах на

вечеря на следващия ден. Като

стигнахме до темата „Как

беше в Кьолн“, им се разкрих

официално и им казах за конкурса

и за евентуалното последващо

публично внимание. Поради

неизбежността на ситуацията

бях по-спокоен, отколкото

очаквах.

Приеха го учудващо добре.

Разказаха ми как с годините

липса на каквото и да е момиче

около мен и разни други случки

е започнала в умовете им да се

прокрадва мисълта, че може да съм

гей. До последно са се надявали,

че може би не е така, но след


разговора ни всякакво съмнение

беше отстранено. Постарах се

да разсея максимално всякакви

неверни или стереотипни

виждания, които имат или са

придобили заради израстването

си в по-консервативни и

необразовани времена. Също ги

уверих, че нищо не се е променило

и съм си съвсем същият Сашо.

В голяма степен смятам, че

успях. Разбира се, и двамата

го интернализираха по свой си

и леко абсурден начин, но беше

по-скоро позитивно и очаквано

като механизъм за справяне с

новината. Вечерта продължи

сравнително стандартно след

това, като им показах снимки

от Кьолн и събитието. Спомням

си, че на тръгване към вкъщи

имах леко необяснимо чувство

на разочарование. Явно все пак

съм очаквал, че ще има някакво

търкане, разправии или скандал —

и като не се случи нищо такова,

се почувствах измамен, исках

да ми върнат парите, защото

продуктът не беше това, което

си представях!

Колкото до колегите ми, на

работа съм тотално открит

и много от тях имаха идея, че

отивам на конкурса. По време

на изпитанието, свързано със

социалните медии, част от

ръководителите на екипите бяха

организирали колегите да ме

подкрепят в онлайн вота.

Как си представяте един подобър

свят за гей хората в

бъдещето?

Представям си го като пълна

свобода на себеизразяване

и социализация, без риск или

негативни последствия.

Представям си го като пълно

равноправие в лицето на

закона. Представям си го като

уединеност и съпричастност

между членовете на общността

ни. И смятам, че бавно и сигурно се

движим в тази посока, но все още

има промени, които трябва да се

случат отвън и отвътре на ЛГБТ+

общността.

Благодарение на борбата за

ЛГБТ+ права, глобализацията,

членството ни в ЕС,

социалните мрежи и още

фактори новите поколения

израстват със значително

по-малко предразсъдъци и

негативно отношение към куиър

обществото. По-отворени са

към различното и различните.

Смятам, че е само въпрос на време

и постоянство да се справим с

тази страна на проблема. Това,

което ме притеснява обаче, е

вътрешната дискриминация

в самата ни общност, която

изглежда само се засилва. Вместо

да се подкрепяме и повдигаме

като членове на малцинство,

на което не му липсва външен

натиск и агресия, ние делим,

дискриминираме, отчуждаваме и

потискаме един друг. Забелязал

съм колко често членове на

ЛГБТ+ общността тотално и

моментално отхвърлят други

членове — само по признак

физическо привличане, все едно

тази характеристика изчерпва

цялото ни съществуване.

Безкрайно несправедливо и тъжно

е, когато сексуалността ни,

която би следвало най-много да

ни освобождава, всъщност се

превръща в персонален затвор.

Не осъзнаваме как в стремежа си

да избягаме от психологическите

травми, нанесени от това, че

сме израснали хомосексуални в

хетеросексуален свят, създаваме

такива у собствените си

братя и сестри. Това е проблем,

който тепърва ще трябва

да разрешаваме и ще бъде

последната пречка по пътя ни към

по-добрия свят за нас.

Какво е нужно, за да си герой?

Смелост да отстояваш себе

си и нещата, в които вярваш,

въпреки препятствията, които

ще те посрещнат по пътя ти.

Също трябва да притежаваш

емпатия, да си съпричастен

към болката и проблемите на

ближните и да чувстваш нуждата

да им помогнеш безкористно.

Обикновено героите са видими

и всепознати, но това не е

задължително да е така. Всеки от

нас може да бъде невидим герой

по всяко време, като се опитва да

подкрепи и повдигне член на ЛГБТ+

общността в нужда. Трябва да

спрем вечния стремеж към поатрактивното,

по-успешното,

по-лъскавото, да бъдем една идея

по-малко егоистични, да бъдем

по-уважителни и разбиращи към

останалите ни братя и сестри,

като се опитаме да им помогнем

да живеят по-пълноценни животи.

Автор: Христо Серафимов


АНТОН

И

ВАЛАН

АНТОН И ВАЛАН СА МЛАДА

ДВОЙКА ТРАНСМОМЧЕТА,

КОИТО СЪЗДАДОХА ПЪРВИЯ

БЪЛГАРСКИ YOUTUBE ВЛОГ НА

ТРАНСДЖЕНДЪР ТЕМА —

„TRANSMENBG”. ОСВЕН

ПОПКУЛТУРНИ И ЗАБАВНИ

ТЕМИ КАТО МИЙМОВЕ И

ЛЮБИМИ ТРАНСЗВЕЗДИ

ДВАМАТА ПОСТАВЯТ И СМЕЛИ

ТЕМИ КАТО ПРЕХОДА СИ,

ХОРМОНАЛНАТА ТЕРАПИЯ,

ЦЕНАТА НА ТРАНСФОБИЯТА,

ИДЕЯТА ЗА „ТРЕТА ТОАЛЕТНА“

И ОПИТА НА ТРАНСХОРАТА НА

РАБОТНОТО МЯСТО.


На каква възраст осъзнахте себе

си като трансмъже?

Валан: За пръв път — на 14.

Антон: На около 18-19.

През какъв процес преминахте до

това осъзнаване и след него?

В: Тогава всъщност още не знаех,

че се нарича транссексуалност,

но чувствах, че не принадлежа към

категорията „жена“. Винаги съм

се чувствал мъжествено и съм се

държал по-мъжки, „по-грубиянски“.

Не осъзнавах тази вътрешна

дилема и това доведе до сериозна

злоупотреба със субстанции. Бях

много тормозен в училище заради

по-мъжката си физика, обиждан,

бит — а това доведе до сериозна

депресия. Самонаранявах се,

чувствах се изгубен, без насока,

помрачен. Чаках края.

Всъщност нищо в мен не е

женствено. Единственото,

което някога ме е отличавало от

другите мъже, беше, че се опитах

да се впиша там, където не

принадлежах. След тежък период

и смърт в семейството загубих

тези, които наричах приятели, и

отчаян, в безизходица, се обърнах

към специалист. Тя ми помогна да

разбера себе си, кой съм, какво се

случва с мен, а това допринесе да

погледна на живота по различен

начин. Почнах да се подстригвам

късо и хората започнаха все почесто

да ми говорят в мъжки род,

а това ми донесе изключително

позитивна емоция: за пръв път се

почувствах себе си.

А: Осъзнах се сравнително късно,

години наред не знаех какво не ми е

както трябва. Никога не съм искал

да се впиша в женския стереотип.

Бисексуален съм, а допреди пет

години още ме беше срам, че

харесвам мъже — още преди

да осъзная, че съм транссексуален.

Прибегнах в ранна юношеска

възраст до злоупотреба с

наркотични вещества и алкохол

като способ да не чувствам

дисфорията си. Естествено

тогава не знаех, че проблемът

е именно тя. Това ме хвърли в

заешка дупка, в която се чувствах

уж перфектно, но всъщност

потисках всичко дисфорично,

което ме унищожаваше също

толкова, колкото и наркотиците.

Чист съм от почти три години.

Запознах се с друг трансмъж,

който ме обнадежди, че има много

други като мен. И че това, което

чувствам, не е ненормално.

Успяхте ли да откриете лесно

среда, в която да се чувствате

добре? Как?

В: Сам — не, но с помощта на

добра моя психоложка, която до

ден днешен препоръчвам, бях

посъветван да се обърна към една

трансобщност в столицата.

Двама човека от нея ми помогнаха

много с информация за прехода.

А: Трудно. Търсех подкрепа и

помощ, а не ги срещнах там,

където би следвало да ги открия —

в нашата общност. За щастие

обаче намерих добри приятели,

които много ми помогнаха.

Кога и как се зароди идеята за

YouTube канала ви?

В: Беше преди около година, когато

осъзнах, че има транссексуални

ютубъри от почти всяка една

точка на света, но не и от

България. Това ме вдъхнови да

създам свой собствен канал, за да

помогна за разпространяването

на тази информация, както и

да образовам незапознатите.

Основната ми идея бе да помогна

на другите като нас да разберат,

че не са сами.

А: Открай време си го мислех,

но все се отказвах, защото не

вярвах, че можем да стигнем до

толкова много хора и наистина да

помогнем. Когато Валан предложи,

си казах: „Защо пък не? Защо пък не

точно ние?“.

Какви са реакциите, които

получавате?

В: Всъщност са доста

положителни! Доста хора

започнаха да се обръщат и

свързват с нас за помощ и

информация, която трудно се

намира в интернет — поне за

България.

А: Базирано на повечето

предположения е странно, че

до този момент обидни или

оплюващи коментари не сме

получавали. Хората са много добре

настроени към нас и ни подкрепят

и насърчават.

Каква е българската

трансобщност днес?

В: Неориентирана към

основополагащите цели на

думичката „общност“, а именно —

взаимопомощ и подкрепа. Точно

заради това възнамеряваме да

основем собствена асоциация в

защита на правата и свободите

на всички транссексуални българи,

както и тези в еднополова връзка.

А: Изключително разединена

и хаотична. Нужни са много

промени в насоката, както и в


отношението ни един към друг.

Какво е нужно, за да си герой?

В: Никога да не забравяш откъде

си тръгнал. Колкото и далеч да

стигнеш, винаги да подаваш ръка

на нуждаещите се, дори да ти я

отхапят. Винаги да си готов да

бъдеш там за този, който има

нужда от теб. Никога да не се

възгордяваш прекалено, защото

в края на деня ще можеш да си

легнеш с чиста съвест, че си

направил всичко по силите си.

А: Да си там някъде и да правиш

нещо — каквото можеш, за да

помагаш по какъвто и да е начин

на другите. Да ги подкрепяш,

предлагаш съвет и да се раздаваш

максимално, независимо дали ще

се окаже, че си е струвало или

не. Всичко, което правиш, да е

безкористно.

Автор: Христо Серафимов


ПРАЙД ДОБРОВОЛЦИ

ПРАЙДЪТ Е ЕДНО ПАМЕТНО СЪБИТИЕ — ЩЕ ВИ ГО КАЖЕ ВСЕКИ, КОЙТО Е ИМАЛ ВЪЗМОЖНОСТ

ДА ГО ПОСЕТИ. МНОГО ХОРА ОТ ЛГБТ+ ОБЩНОСТТА СПОДЕЛЯТ, ЧЕ ПРАЙДЪТ ГИ КАРА ДА СЕ

ЧУВСТВАТ ПО-СИЛНИ И ЕДИННИ В СПРАВЯНЕТО ЗАЕДНО. В СТРАНИ КАТО БЪЛГАРИЯ, РАЗБИРА СЕ,

ПРАЙДЪТ Е НЕ САМО ПРАЗНИК, НО И ПОЛИТИЧЕСКО ШЕСТВИЕ, КОЕТО ИМА ЗА ЦЕЛ ДА ПОВИШИ

ИНФОРМИРАНОСТТА ЗА ПРАВАТА НА ЛГБТ+ ХОРАТА. СОФИЯ ПРАЙД Е ВЪЗМОЖЕН БЛАГОДАРЕНИЕ

НА РЕДИЦА АКТИВИСТИ, НО И БЛАГОДАРЕНИЕ НА ДОБРОВОЛЦИТЕ, КОИТО РАЗДАВАТ СЪРЦАТА СИ

ЗА КАУЗАТА. КАТЕРИНА КИРОВА, РАЛИЦА СТОЯНОВА И ВАЛЕНТИН КОСТАДИНОВ СА САМО ТРИМА

ОТ ТЯХ.

Защо София прайд е важен?

Валентин: София прайд е

мястото, където можем да

покажем, че сме тук, сред

другата част от обществото,

и нямаме много разлики със

средностатистическия

гражданин. Прайд е времето, в

което сме по-видими, по-истински,

по себе си.

Катерина: София прайд не е

просто събитие. Не е просто

група от цветно облечени хора. Не

е просто музика, танци, концерт

или шествие. Прайд е нещо поголямо,

по-силно и по-живо —

организъм със собствени емоции,

желания, мечти, с характер и

цели, които го водят към нещо

по-добро. С мнение и с глас,

които имат нуждата да бъдат

чути. И с блясък и излъчване,

които имат нуждата да бъдат

забелязани. Прайд е енергия,

нужна на всеки един от нас, за

да презареди и да продължи да се

бори срещу несправедливостта

и срещу абсурда, че в XXI век

равноправието е нещо, от което

хората бягат и се страхуват.

Прайд е облик, и то необикновен,

създаден от най-различни части,


пропит с любов, поръсен с брокат,

врящ от адреналин, бликащ от

щастие, смях, усмивки и сълзи.

Ралица: Прайдът показва, че

има много различни хора и че не

всичко може да се сложи под общ

знаменател. Също помага на

общността да се събере и да се

подкрепи по един нестандартен

начин.

Какво Ви накара да сте

доброволец?

В: За решението ми допринесе

съвкупност от фактори, но

като че ли най-голямо влияние

оказа желанието ми да върна

на общността топлината, с

която ме посрещна в началото на

осъзнатия ми ЛГБТ+ път.

Р: Много от най-добрите ми

приятели са част от ЛГБТ+

общността. Включването ми като

доброволец целеше да покаже, че

независимо от всичко съм до тях и

ги подкрепям.

К: Разполагам със свободно

време, креативност и енергия —

предпочитам да ги инвестирам

в каузи, за които се боря. Не са

за подценяване любопитството

и трупането на знания, които

идват с доброволческата работа.

А има и много други позитиви —

изграждането на връзки и

приятелства, чувството за

принадлежност към дадена

общност, чувството за

пълноценност.

Кой е любимият Ви спомен като

доброволец на София прайд?

Р: Почувствах се супер готино,

когато едно от момчетата от

прайда дойде и ми каза колко е

щастлив, че се е запознал с мен.

В: Един от ярките ми спомени

е как на на щанда с боичките и

броката при мен идваха родители

с децата си, които искаха

дъгичка. Родителите нямаха

нищо против. Моментът, който

чакам с нетърпение всяка година,

пък са хората, които махат от

прозорците и балконите си. Няма

по-зареждащо чувство.

К: Целият прайд месец е един

любим спомен. Като започна

със събитията преди прайда,

които покриват интересите

на повечето хора, независимо

дали са свързани със спорт или

изкуство. Те ни въведоха в прайд

атмосферата и поддържаха

нивото ни на вълнение, докато не

стигнахме до самото шествие.

Радвах се дори на факта, че трябва

да отида в 8 часа сутринта, за да

помогна за строителната част!

Какво бихте казали на хората,

които искат да са доброволци, но

се притесняват?

В: И аз се притеснявах в началото,

затова и първата ми роля като

доброволец беше да нося стекове

с вода на останалите доброволци.

Съветът ми е първо да опознаят

останалите доброволци. Когато

приемаш екипа като приятели,

а не просто колеги, всичко върви

много по-гладко и приятно.

К: Притеснението е нещо съвсем

нормално, особено ако говорим

за събития с ЛГБТ+ тематика.

И то в България. Ще излъжа, ако

кажа, че не съм се притеснявала,

че не се притеснявам или че

няма да се притеснявам. Едно

от най-важните неща е да знаем

какво искаме да получим от

доброволчеството, въпреки че

то е пряко свързано с даването.

Друго важно нещо е да знаем

какво и колко сме готови да

дадем. Винаги е добре да умеем

да преценяваме нещата, които

ни вълнуват, за да знаем дали има

съответствие между целите ни и

предоставената възможност.

Р: Предполагам, че се притесняват

от това, че не се вписват добре

в „стандартното“ общество.

Затова смело мога да кажа, че в

ЛГБТ+ общността няма да имат

такъв проблем. И ще намерят

много хора, които са също толкова

притеснени! Аз самата бях приета

лесно, с усмивка. И се радвам, че

успях да се сприятеля с много хора.

Какво е нужно, за да си герой?

К: Всеки има многобройни качества

и възможности, които може да

предложи. Когато са събрани на

едно място и от много хора, дори

най-простичките неща —

като енергия и ентусиазъм —

придобиват изключителна сила и

влияние.

Р: Нужно е да вярваш в себе си. И да

знаеш, че всички имат страхове,

но истинските герои са тези,

които успяват да ги преодолеят в

името на нещо по-добро.

В: Когато знаеш, че си опора за

някого, че ти има доверие, че го

вдъхновяваш, то тогава вече си

герой. Но за да станеш супергерой,

ти трябва и голямо гей знаме за

плащ — като на Супермен, ама поцветно.

Автор: Христо Серафимов


МИХАЕЛА ФИЛЕВА

ДОРИ НА СТРАНИЦАТА Й В УИКИПЕДИЯ МИХАЕЛА ФИЛЕВА Е СЪС

СНИМКА ОТ СОФИЯ ПРАЙД ПРЕЗ 2019. РЯДКОСТ Е ПОП ПЕВИЦА

ДА ИМА ТОЛКОВА ОТКРОВЕНА ПОДКРЕПА ЗА ОБЩНОСТТА И

ИСТИНСКИ ДА ИЗПОЛЗВА ГЛАСА СИ СРЕЩУ ДИСКРИМИНАЦИЯТА.

А МИХАЕЛА ГО ПРАВИ И С ШИРОКА УСМИВКА И ОБИЧАЙНАТА ЗА

НЕЯ СИЛНА И ЗАРАЗИТЕЛНА ЕНЕРГИЯ.

Спомням си, че Вашето първо

появяване на сцената на София

прайд през 2018 беше съпроводено

с коментари в социалните мрежи,

на които отговаряхте лично

и като истински активист.

Изненада ли Ви тогава нивото на

дискриминация към ЛГБТ+ хората?

Мисля, че основен проблем

е липсата на информация и

добронамерена дискусия. Той е

задълбочен и от невъзможността

на обществото ни да се освободи

от насадените ни предразсъдъци

как да се отнасяме с хората,

различни от нас самите, без

значение по какъв признак е

отликата. Мисля си, че само в

нормален разговор — без нападки

и обиди — човек би могъл да обясни

и аргументира позицията си,

както и хипотетично да бъде

разбран. Не се имам за активист,

но вярвам, че като част от това

общество е логично да отстоявам

правото ни на равни граждански

и политически права. Днес си ти,

утре аз ще съм жертва на някакъв

вид дискриминация. Хубавото е, че

положителната промяна пак от

мен и колективното теб зависи

само.

Фотограф: Вихрен Георгиев

Но две години по-късно си

спомням, че разговаряхме за

това как вече не виждате никакви


негативни или осъдителни

коментари за участията Ви и

заемането на позиция. Какво е

нужно според Вас, за да се случи

пълноценно приемане на ЛГБТ+

хората в България?

Така е, две години по-късно

негативните коментари бяха

в пъти по-малко, което само

доказва, че когато една тема е

повдигана достатъчно често,

тя става част от обществения

диалог и по-лесно е приета за

нормална. Значи посоката е

правилна.

Забелязвам и тенденция, че

основно жени, публични личности

и артисти, застават в подкрепа

на каузата. Защо според Вас на

мъжете сред колегите Ви им е

толкова по-трудно?

Без значение от пола, когато

човек изразява позицията си по

конфликтни теми, е нормално

да среща опозиция и вълна от

несъгласие. Не всеки е готов

да й устои обаче и в това няма

нищо нередно. Говорила съм си

с колеги, някои казват „това не

е моя битка“, други вадят коз

с християнските ценности. Но

според мен основната причина е

страх да не бъдеш изправен пред

масов хомофобски съд. Това със

сигурност е по-некомфортно за

мъжете, отколкото за жените.

Защото в обществото ни е

прието, че ако жена целуне жена

например, това е секси — но ако

мъж е с мъж, това, видиш ли, е найултимативното

зло.

Това ме отвежда и до въпроса:

защо според Вас все още гей мъже,

които са и известни личности, не

събират кураж да се

разкрият?

Последните години в България

наистина се правят гигантски

крачки в положителна посока, за

да могат ЛГБТ+ хората да бъдат

приемани. И сякаш вече не ми звучи

толкова немислимо известен гей

мъж да прояви смелост и да говори

за сексулната си ориентация

публично. Всеки път, когато някой

има този кураж, представете

си какво животопроменящо

засилване на публичната дискусия

би предизвикал личният пример на

този човек. Колкото и страхотно

да ми звучи на теория това обаче,

монетата си има две страни.

Дори не мога да си представя

усещането цял живот да се

чувствам принудена да се крия,

само за да мога да бъда приемана и

за да мога да се развивам кариерно.

Та мисля си, че някак нямаме

правото да упражняваме социален

натиск върху гей мъжете в

публичното пространство заради

общото благо — защото в крайна

сметка усещането кога и дали си

готов за това е единствено личен

избор.

Какво бихте казали на

тийнейджър, който е тормозен в

училище — дали заради това, че е

ЛГБТ+, или че е просто различен?

А какво бихте казали на Ваш фен,

който още не е събрал сили да се

разкрие?

От опит знам, че хората,

които те обичат истински, със

сигурност ще те приемат заради

и въпреки всичко, което си. Не

трябва да се самоизмисляш,

защото смяташ, че би заслужил

любов и уважение само ако не

бъдеш себе си. Докато човек

опитва да постъпва правилно,

да е отговорен и добър (с цялата

субективност, които тези

понятия носят), вярвам, че всичко

ще бъде наред.

Какво Ви зарежда с енергия? Какво

Ви помага да вдигнете глава,

когато изглежда, че нямате сили

за това?

Много ми помага вътрешното

ми усещане, че всичко се случва

с причина. Нагласата ми винаги

е да намеря решение максимално

бързо, рационално, без да давам

много воля на емоциите си. Те

понякога замъгляват преценката

в момента за взимане на важно

решение. После търся урока,

анализирам, питам се сама ли съм

се вкарала в тези неприятности,

можело ли е по-добре да реагирам.

Като във видеоигра — ако не

успееш да минеш нивото с лекота

от първия път, то за следващия

поне си разбрал какво е трябвало

да направиш. Музиката също

много ми помага да се изправям,

когато ми е трудно, както, рабира

се, и най-близките ми хора.

Автор: Симеон Василев


Фотограф: Владимир Бичев

ЕЛЕНА БИРИНДЖИЕВА

ОТ 20 ГОДИНИ ЕЛЕНА БИРИНДЖИЕВА РЪКОВОДИ CHECKPOINT SOFIA — ЦЕНТЪР ЗА СЕКСУАЛНО

ЗДРАВЕ, КОЙТО ПРЕДЛАГА АНОНИМНО И БЕЗПЛАТНО ТЕСТВАНЕ ЗА ХИВ, ХЕПАТИТ И ПОЛОВО

ПРЕДАВАНИ ИНФЕКЦИИ. ТЯ Е И ЧАСТ ОТ ЕКИПА НА ОРГАНИЗАЦИЯ „ЛЕКАРИ БЕЗ ГРАНИЦИ“, А ПРЕЗ

2008 ПОЛУЧАВА НАГРАДАТА „ЧОВЕК НА ГОДИНАТА“. АКО НИЕ ИМАХМЕ НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТЕН

ПРИНОС КЪМ ПОДОБРЯВАНЕ ЖИВОТА НА ОБЩНОСТТА, ЕЛЕНА ЩЕШЕ ДА Я СПЕЧЕЛИ. ЗАЩОТО

НЕЗАВИСИМО ОТ ИЗПИТАНИЯТА, ОТ ОГРОМНАТА СТИГМА В ПЪРВИТЕ ГОДИНИ КЪМ РАБОТАТА И

ПАЦИЕНТИТЕ Й, ОТ МНОЖЕСТВОТО БИТКИ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ЦЕНТЪРА И ОЦЕЛЯВАНЕТО МУ ЕЛЕНА

НЕ СЕ ПРЕДАВА. ЗАЩОТО ЗНАЕ, ЧЕ С ЕДНО УБОЖДАНЕ МОЖЕ ДА СПАСИ ЧОВЕШКИ ЖИВОТ. ДНЕС

РАЗГОВАРЯМЕ ЗА ИСТОРИИТЕ, КОИТО НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИ, И КАКВО В РАБОТАТА Й НОСИ

ОПТИМИЗЪМ ТОЛКОВА МНОГО ГОДИНИ.


Каква промяна видяхте в

обществените нагласи

за сексуалното здраве от

отварянето на центъра до сега?

Центърът е създаден в

едни трудни за България и

демокрацията години. Преди 20

години в България организацията

„Лекари без граници“ инвестира в

български екип, който да започне

да оказва помощ в една доста

непризната и доста непопулярна

проблематика — достъпът до

здравни грижи за хора, които имат

рисково сексуално поведение или

по различни причини не могат

да ползват общественото

здравеопазване. Сблъскахме се

с един голям обществен срам —

срамът от секса, от искреността

и откритостта и от говоренето

за интимността. Посещаваха ни

клиенти от различни обществени

слоеве, особено програмата

ни за женско здраве — редом с

бедните ромки гинекологичните

ни безплатни прегледи ползваха

и заможни жени. Защото ги беше

срам и защото искаха някой да

ги прегледа, без да ги осъжда.

За съжаление, по отношение на

срама не виждаме голяма промяна.

Интернет обаче много помогна за

това поне хората да имат избор

и да прочетат там информация.

Не са малко тези, които вече са

подготвени, когато идват при

нас — знаят повече, питат и

се интересуват. И най-вече са

наясно, че много от сексуално

преносимите инфекции са лечими.

Коя е историята от работата Ви,

която винаги ще носите със себе

си?

Историите за 20 години са много.

Никога няма да свикнем със

смъртта обаче. Уви, напоследък

откриваме с ХИВ много хора,

които са носители на инфекцията

от дълго време и са с доста

компрометиран имунитет.

Навременната диагноза и

стартирането на терапия

веднага дават надеждата, че

човек може да живее дълго и да има

здрави деца — както

и да не предава ХИВ. Затова

призоваваме хората да се

изследват и да не мислят, че на

тях няма да им се случи. Никога

няма да забравим историята на

Крейг, когото загубихме —

човекът, който не умря от

СПИН, а от невежеството,

незнанието и страха на лекарите

от ХИВ. Но винаги ще останат

в сърцата ни и хората, които

месеци след диагнозата ни

благодарят за отношението,

грижата и подкрепата. Ние

истински вярваме, че е важна

подкрепата. За останалото се

грижи качествената и достъпна

терапия. Историите, които

тази година много ни докоснаха,

са на бременната жена, на която

помогнахме бързо да започне

терапия и сега чака напълно здраво

дете. На 17-годишния бъдещ лекар.

На полицая, който премина през

голямо вътрешно осъзнаване, за

да бъде щастлив с това, което е.

Как се справяте емоционално с

това да кажете на някой, че е ХИВ

позитивен?

Имаме голямо предимство за

разлика от лекарите, които

казват тежки диагнози с лоши

прогнози за летален изход — ХИВ

вече е само диагноза, не смъртна

присъда. На хората, които

са с ХИВ, казваме истината.

Директно. И даваме надежда.

Казваме, че с това светът не

свършва, че животът продължава.

И терапията е единственото

решение за дългия и качествен

живот. Хората, приемащи

терапия, живеят дълго, не

предават вируса при сексуални

контакти без презерватив и имат

здрави деца. И не боледуват често.

Така че емоциите ни не са тъжни,

напротив — ние сме оптимисти,

защото знаем, че след ХИВ има

бъдеще. До всеки ХИВ пациент

сме поне шест месеца — и сме

щастливи от това, защото след

половин година няма нужда от нас.

Което означава, че нормалността

се е върнала в живота на този

човек.

Какво ви дава оптимизъм в

работата Ви?

Надеждата, която можем да

дадем. Че не отнемаме надеждата

никому. Че имаме приятели, които

ни подкрепят. Това сигурно е

причината да сме единственият

център за анонимно и безплатно

консултиране за ХИВ и хепатит

в страната. Тази работа не е за

всеки, защото тестът е найлесната

работа. Емоциите,

грижата, отношението и

подкрепата са това, което

ни прави разпознаваеми и

предпочитани.

Какво е нужно, за да си герой?

Да имаш суперсили — да зачиташ

и подкрепяш и да не се предаваш,

когато светът върви против

теб. Защото ние ще продължим да

помагаме на хората, които имат

нужда от нас, въпреки липсата на

държавно финансиране и подкрепа.

Автор: Симеон Василев


КАКВО Е НУЖНО,

ЗА ДА СИ ГЕРОЙ?



ХОРА С ГЛАС

37 ПУБЛИЧНИ ЛИЧНОСТИ

ЗА ЛГБТ+ ПРАВАТА В БЪЛГАРИЯ

БЪЛГАРСКА

ПЪРВО ИЗДАНИЕ

АВТОРИ:

ХРИСТО СЕРАФИМОВ И СИМЕОН ВАСИЛЕВ

РЕДАКТОРИ:

СЕВДА СЕМЕР И РАЯ РАЕВА

ГРАФИЧНО ОФОРМЛЕНИЕ:

ГЕОРГИ ЯНАКИЕВ, CURRANT

ФОРМАТ 200 Х 210

ФОНДАЦИЯ „ГЛАС — БЪЛГАРИЯ“

GLASFOUNDATION.BG

HELP@GLASFOUNDATION.BG


GLAS Е НЕПРАВИТЕЛСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ, ОСНОВАНА ПРЕЗ

2014 Г., КОЯТО ЦЕЛИ ДА ДОПРИНЕСЕ ЗА ПОЗИТИВНА ПРОМЯНА В

ЖИВОТА НА ЛЕСБИЙКИ, ГЕЙ, БИСЕКСУАЛНИ, ТРАНС И ИНТЕРСЕКС

ХОРА В БЪЛГАРИЯ, ОСИГУРЯВАЙКИ ПЪЛНО РАВЕНСТВО И

ЗАКРИЛА ОТ ВСИЧКИ ФОРМИ НА ДИСКРИМИНАЦИЯ. МИСИЯТА

НА ФОНДАЦИЯТА Е ЗА ПЪЛНО УЧАСТИЕ НА ЛГБТ+ ХОРАТА ВЪВ

ВСИЧКИ АСПЕКТИ НА ЖИВОТА И ОБЩЕСТВОТО. ФОКУСЪТ НА

ДЕЙНОСТ Е ВЪРХУ ПОЛОЖИТЕЛНО ОБЩЕСТВЕНО ПРЕДСТАВЯНЕ

НА ЛГБТ+ ОБЩНОСТТА, РАБОТА С РОДИТЕЛИ НА ЛГБТ+ ХОРА,

СЪЗДАВАНЕ НА ПРИОБЩАВАЩА РАБОТНА СРЕДА И ПРОВЕЖДАНЕ

НА ОБЩЕСТВЕНИ КАМПАНИИ СРЕЩУ ХОМОФОБСКИТЕ

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ОТ ОМРАЗА И В ПОДКРЕПА НА ТОЛЕРАНТНОСТТА.




ОТ ПЪРВОТО ИЗРИЧАНЕ,

ЧЕ ХОРАТА ЗАСЛУЖАВАТ

РАВЕНСТВО, ПРЕЗ

ДЪЛГИТЕ ДЕБАТИ, ЧАК ДО

ПРОИЗНАСЯНЕТО НА ЗАКОНА:

БИТКАТА ЗА РАВНИ ПРАВА

НЯМА КАК ДА БЪДЕ ВОДЕНА

ТИХО. ЗА НЕЯ СА НЕОБХОДИМИ

ХОРА С ГЛАС. И ДА НЕ СА

БЕЗСТРАШНИ, ПОНЕ НЕ

СА БЕЗГЛАСНИ. ТОВА СА

ИСТОРИИТЕ НА 37 ЛИЧНОСТИ

ЗА ЛГБТ+ ПРАВАТА В БЪЛГАРИЯ.

НЕКА ДА ГИ ЧУЕМ.

Hooray! Your file is uploaded and ready to be published.

Saved successfully!

Ooh no, something went wrong!