Pravo na svoboden izbor_broi4_preview

1 ноември 2013г. брой 4

1001usmivki

777

arlos

artwood

adytaistvena

aidasv

alav

autocad

avangardi

bai4ec

alexs

alhimik1

ambroziia

amrak

anastasiia

andi2

andrei

andrinamark

marmota

anonymous1212

apollon

aqualia

aqwaris

aragami

balgarski7vinarki

balkanec

batstefan

bgsever

bigbro

bizcocho

blackle

blogena

bojo12345

boliarkabg

brym4ence87

budha

bulgarianation

bulgarinut57

bven

cecka1504

cefulesteven

elisaveta1va

cinichedonist

ckarlet

coffee

cornflower

corruption

crusader

danailpetrov

danidan

danielpetef

ddima

demokratizator

desirella

devnenetz

didim

djgator

learningtogether

dressy

drlubenova

dum

ednodete1

eien

eleonoraknyazheva

elika

elina71

elineli

elinora

ellahikari

eloiz

emil60

boliarkabg

essy

estirbg

evchet0

evelin

fabula

faktifakti

feq

freyja

friendly1

harvi

helios

hink

hristo27

idealist

joysii

juliet

jwk

kapito

karambol5

kroraina

krotalka

kulinar

kuracpalac

kimiraikkonen

frina

fire

afrodita1

gandolfini

ili4e

iliada

injnina

inkata22

karanikolov

kardamom

juli13

kastel

kykowsky

lado

ladydream

lagrima

gerganasp

giminibilibob

giminibilibob

giorodafa

gita969

gliptolit

gmihov

gocho52

iren5

iseva

ivana59

ivanna4ev

ivelinapetrova

ivobonchev

ivoso

gita969

devnenetz

katovprikazka

kentoff

kontrasti

kordon

kosara2008

kostadin

kostas

lamiata

laurencia

legna

libertybell

lidis

lidislidis

lila

lilims

gogi6666

gosho568

jesusbg

jim101

kozme

kraevedi

lion1234

lubara

СВОБОДНИ ПОЕТИ

в

blog.bg

Списание на блогърите,

публикуващи

в blog.bg

БРОЙ 4

София, 1 ноември 2013 г.

Приятели............................................................................................................3

От къде дойдоха траките?............................................................................4

Рецепти за щастие.........................................................................................5

Моите спомени от народна република българия.......................................6

Аз съм българче..................................................................................................8

Когато имаше работа за всички...................................................................9

Независимите зависимости. Честит празник!.........................................10

Едни такива „обсебващи“ мисли..................................................................11

Адам...................................................................................................................12

По нашенски.....................................................................................................13

Ярост................................................................................................................14

Оптимистично стихотворение..................................................................14

Да се смееш ли, да плачеш ли.......................................................................15

Моето дуенде.................................................................................................16

Петият сезон..................................................................................................17

Освобождаване................................................................................................18

На клада ли ме водиш?...................................................................................18

Монолог на майката земя..............................................................................18

***......................................................................................................................19

Никога не ще открием...................................................................................19

Нека цялото лято да е за теб и за мен!....................................................19

Никога не ще открием...................................................................................19

Свобода или страх..........................................................................................20

За „нормалната“ мъгла и статуквото... В българия...............................21

Моят 3-ти март............................................................................................23

Имало едно време на изток..........................................................................24

Фестивалът „Жива вода“ в Каран Върбовка.............................................27

Връх вихрен, връх кутела и кончето..........................................................28

Сън......................................................................................................................30

Равносметка на един живот........................................................................31

Какво е извор?..................................................................................................32

Нацията е чалгизирана – безвъзвратно.....................................................34

Не сменяйте системата, ако може сменете народонаселението......35

Обезкървяването на българското село......................................................36

За любов............................................................................................................37

Подари ми за коледа ново сърце...................................................................38

Поезия ли?.........................................................................................................39

Ветровете край морето..............................................................................40

Опитвах се.......................................................................................................40

Юбилейната ми стихосбирка.......................................................................41

С много нежност.............................................................................................41

Прелюдия..........................................................................................................41

Септември.......................................................................................................42

И при вас ли е така?.......................................................................................43

От 3 до 6 месеца работим ангария за монополите и

над 4-5 месеца за държавата и общината................................................45

Уродливост......................................................................................................46

Какво се случва? И какво да се прави?.........................................................48

Различна съм.....................................................................................................49

Театрално........................................................................................................50

И нека бъде така............................................................................................50

Мечтание.........................................................................................................50

Моите лични войни........................................................................................51

Среднощен дъжд..............................................................................................51

Тайнствата на деветашката пещера......................................................52

Един от нас споделя... Или делото на живота ми....................................53

Един ден............................................................................................................54

А някой кара колело........................................................................................55

За всичко и всеки.............................................................................................56

Аз съм ти палача.............................................................................................56

Тодорова задушница.......................................................................................56

Гласовете ни....................................................................................................56

В тунела на времето....................................................................................57

Хората, които адски обичат да се оплакват...........................................58

Нищо ново под слънцето! Всичко се повтаря...........................................59

Политиканстването.....................................................................................60

Удуши социалната грамотност..................................................................61

С устни ме изгаряше......................................................................................62

За пътуването и пристигането................................................................62

Извън словото.................................................................................................62

Орисия...............................................................................................................63

Да няма отпаднали, неграмотни и несвободни деца!!!:))).....................64

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СВОБОДНИ ПОЕТИ В BLOG.BG

Издател – Владимир Качаклиев

Главен редактор:

Евдокия Фердинандова – harvi.blog.bg

Зам. главни редактори:

Кирил Кирилов – comfy.blog.bg

Редактор на 1 и 3 бр.

Кристина Митева – candysays.blog.bg

Графичен дизайн и предпечат

Арам Агопян – www.aramagopyan.com

Печат – „ОфсетГрафик“ АД

ISSN – 1314–6742

Тираж – 2000

Автор: ka4ak

Категория:

Политика

Прочетен: 1944053

Постинги: 255

Коментари: 11571

Приятели,

Нека отново събудим душите за обич и вече като електронни будители със

старите корени на нацията ни, да споделим със света прекрасния български

празник на Народните Будители!

Нека към исконните традиции на народа ни добавим още една – нова

традиция, и подкрепим за пореден път започнатото от нас преди пет години.

Нека силата на позитивните емоции и градивността на разума ни надделеят

над тенденциите за превръщането на личността в малка частица от масата.

Потенциалът ни като основоположници на разумния живот на земята

ни задължава да научим народите да полетят към един нов свят на

одухотворена хармония, която поезията на

живота е вложила във всички нас!

Да бъде светлина!

Бъдете здрави, свободни и одухотворени!

С обич

Ваш: Владимир Качаклиев

http://marianakusheva.blog.bg/

Автор: sparotok

Категория: Политика




ОТ КЪДЕ ДОЙДОХА

ТРАКИТЕ?

Белите лястовици

Все още ми е трудно да си обясня „любовта“ на различни „учени“ към нашата история.

Чудя се и как сме вярвали дълго време на невъобразими дивотии? Дали ще да е от уважение към

титлите на академиците? Или може би причината се крие в това, че лъжите на неколцина авторитети

се повтаряха упорито и в миналото нямаше много алтернативна информация? Както и да е, нека хвърлим

поглед какво са ни внушавали години наред. Според официалните теории, през Каменната епоха земята ни се

обитава от забележителни хора. Те изграждат високоразвито общество, на тях се приписват златните съкровища от

Варненския некропол. Древните балканци, чието име никой не споменава, създават невероятна за времето си керамика.

Тя е украсена със сложни спирали и др. фигури. Дори стените на домовете на тези хора са били богато украсени с

различни орнаменти. Появява се особен тип жилище, доста обширно и добре построено, хората и добитъка са под един

покрив. Животът на тези древни

балканци спокойно може да се нарече рай...обаче

през Бронзовата епоха от север

дошли траките и наложили своята власт... До

тук добре, няма нищо неестест-

вено в едно нашествие. В нашите земи са

идвали много народи, това не може

да се отрече. При всяко идване обаче се

наблюдава рязка промяна в мате-

риалната култура и названията на селища,

реки, местности...Тук идва пробле-

мът, защото според проф. Вл. Георгиев на

територията на България най-ста-

рите топоними и хидроними са тези на

траките. Няма по-стар слой, няма

и дори легенда за идването на траките

на Балканите. За сметка на това

Херодот, Страбон и Плиний разказват с

подробности за идването на гър-

ците от Африка. Тези факти обаче не

притесняват изследователите, кои-

то твърдят, че траките са нашественици в

земите на юг от Дунава. Самозабравилите се учени не се наемат да оборят проф. Георгиев по отношение

на твърдението му, че тракийският език е говорен в земята ни поне от VІІ хилядолетие преди Христа.

Не се представят никакви убедителни доказателства за идване на нов народ. Тракийската

керамика от Бронзовата епоха има същите красиви орнаменти както и тази на народа, на когото

принадлежи Варненския некропол. Същите тези орнаменти красят и традиционната българска носия...по

този въпрос обаче се мълчи... Мълчи се и за това, че особения тип жилище, при който хора и животни са под

един покрив, не изчезва през Бронзовата епоха. Проф. Я. Бест споменава в своя книга за невероятната приемственост,

която показват някои от жи-

лищата на българските животновъди с жилищата от

Неолита. Този тип дом е бил типи-

чен за България до преди около 60 години...

Най-важното, което не ни се казва

е това, че в Черноморските степи се срещат

същата керамика, същата архитек-

тура, идоли и др. като тези от земите на юг

от река Дунав. Да обаче, според ня-

кои учени Черноморските степи са мястото,

от което уж са нахлули траките

през Бронзовата епоха. Материалната култура

обаче в двата региона е почти

идентична, а това означава, че принадлежи

на един и същ народ. За какво на-

шествие да говорим тогава, как може някой

да нахлуе в собствената си земя. Да,

през Бронзовата епоха настъпват промени.

Те обаче не са причинени от идване

на нов народ, а са резултат от местно развитие.

Това е нещо напълно нормално,

всяко общество се развива и по този начин навлизат

промени в бита, културата и

т.н. Траките не са дошли от никъде през Бронзовата

епоха. Дедите ни са обитавали Балканите, Черноморските степи и части от Мала Азия поне от Каменната епоха. Това е причината

през пето хилядолетие преди Христа да се наблюдават идентични погребални ритуали в Тракия и Анатолия (К.Бъчваров).

Когато блясва искрата на човешката цивилизация, дедите ни са вече в земите, в които ги поставят гръцки и римски

писатели. Не мога да си обясня кому бе нужна заблудата, че траките не са местни хора, а нашественици? Поставяйки

друг народ в земята ни преди траките, изследователите дават възможност на спекуланти да твърдят, че някой друг

народ е обитавал земите на юг от Дунава и наследниците на този народ притежават изконните права върху Родината

ни. Въпрос на време е някой да изяви претенции върху територията ни. Смахнати теории се пръкват

доста бързо, стига да има кой да ги финансира. И ако тези теории пасват на политическите интереси на

силните на деня... не ми се мисли за последствията. Да пази Господ!

Керамика от Черноморските степи (Украйна) – V-то хил.пр. Христа

4

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

РЕЦЕПТИ ЗА ЩАСТИЕ

Автор: wonder

Категория: Изкуство




1

Пази душата си от лоша мисъл!

Пази живота си от зла ръка!

Намирай в нищото неземен смисъл!

И срещай с искреност дори врага!

Мечтай мечтите си с любов голяма!

Очаквай чудото на всеки ден!

Пази сърцето си от страх, измама,

от черна мъка, от вина и плен!

Дари духа си с истина и вяра!

На всеки миг усмивката пази!

И нека чужда святост, мъдрост стара

и всяка прошка бъдат ти звезди!

За да живееш пълноценно годините си осмисли,

защо си случен в тази земност и от къде дошъл си ти.

Създателят ти да е в тебе и да си вярваш до безкрай.

Да уважаваш всеки хребет, вселената, природен рай...

Да сътвориш докрай доброто, поискано от някой друг.

Да не прегръщаш нивга злото. Сърцето ти да е юмрук.

Доброто – ключ към световете на другите, пази с любов.

И само в искреност ще светиш с копнежите на всеки зов.

Раздавай своите блаженства, когато имаш да дадеш.

Помни, че цялата вселена, участва в твоя скъп градеж.

2

3

Имай Любов, а не любов.

Постигай хармония в себе си.

Обичай и вярата в Бог,

и земното тяло безсребърно.

Всичко прости! И умей

да забравяш лошото през душата си.

Чистите помисли изкопней.

И в грешките не съди брата си!

Изричай Истини винаги смело.

И бъди честен в съдбата си.

Всички години обичай до зрелости.

И през всички мъдрувай понятно.

От сърце си обичай близките.

В доброчестина се обистряй.

И тогава с доброто орисан,

щастливей през живота си истински.

Почитай висшия си разум. Душата си не цапай в зло.

И болката превръщай в радост, богат с природното добро.

Създавай своя свят с надежда и винаги бъди светлик.

Залагай цялата си нежност в житейския симфонен стих.

Помни, че външното е пепел, а вътрешното те гради.

Реалностите с Божий трепет извайват твойте бъднини.

И всяка цяло-част през тебе усъвършенствай с доброта.

Животът има свята требност, далеч от всяка суета.

Почитай земните си тайнства и Божията висота..

И чак тогава ще омайстваш на щастието с вечността.


5

Минало несвършено време...

Автор: drugi

Категория: Хоби




Както всяка година на 09 септември,

неминуемо се разгарят

спорове „за“ и „против“ онези

времена. Като всеки, който се

е „докоснал“ до тях, аз също си

имам мнение. Но вместо да го

натрапвам на другите, ще разкажа

това което аз лично помня

от времената на Народната република.

Внасям уточнение, че

това, което Ви разказвам, е от

1983 година насетне.

Та:

Магазините в онзи период

бяха огромни и се обслужваха

от много продавачки. Но ... бяха

празни. Т.е. имаше разни работи

от първа необходимост и множество

боклуци, които стояха на

рафтовете с години, без някой да

ги погледне.

В социалистическите магазини

човек можеше без особени

проблеми да се снабди с хляб,

кисело и прясно мляко, сирене.

Имаше и кренвирши и салами.

Но ... кашкавалът беше рядкост.

Направо си беше събитие да го

видиш вкъщи (в магазина няма

как да го видиш, защото чуе ли се,

че има, веднага се извиваше опашка

и ... свършваше). На пазара и

в „плод-зеленчук“ човек можеше

да си купи плодове и зеленчуци,

но ... при твърде ограничен избор.

Банани и портокали... нямаше.

А мандарините... толкова

бяха желани, че по едно време в

детското предаване на кака Лили

се беше появила една песен „Мандарините

у нас идват само с дядо

Мраз“, която песен държа рекорда

по гледаемост с месеци.

Месо. По принцип не беше

МОИТЕ СПОМЕНИ ОТ

НАРОДНА РЕПУБЛИКА

БЪЛГАРИЯ

проблем да се купи месо почти

през цялата година. Само че под

месо разбирайте салам „Кучешка

радост“ и някакви кренвирши.

Любимата на всички ни луканка

беше много евтина, но... я имаше

2 или 3 пъти в годината (около

посочените по-горе дати) и за да

се снабдиш с нея, задължително

трябваше: 1. някой да ти каже в

кой край на града ще се продава

(че то си беше направо непредсказуемо

кой магазин ще се окаже

„печеливш“); 2. да отделиш поне

3-4 часа за тогавашните социални

мрежи – опашките. Луканката

беше евтина, но... аз лично

много добре си спомням как в

един павилион срещу Виенската

сладкарница в Габрово имаше

целогодишно луканка срещу... 20

лева килото. Инак, ако я искаш на

държавната цена – минаваш през

социалните мрежи.

Бирата я обичаха всички. В

нея плуваха някакви парцалчета

(боклуци), затова умниците като

мен я навдигаха срещу слънцето

и стискаха палци продавачката

да се съгласи да им подмени бутилката

ако случайно (45% от

стоката) се окаже, че някоя бира

е с парцалчета. От този период

остана и един тарикатски навик

– да си поръчваш бирата в зелени

шишета, който и днес някои

чаровни алкохолици свято тачат.

Причината за този мистицизъм е

в това, че през зелената бутилка

по-ясно се вижда дали има, или

няма парцалчета.

Тоалетна хартия... Че за какво

ти е тоалетна хартия, вестник

„Правда“ върши работа (както

казваха тогава). И добре, че беше

вестникът. Нямаше човек с какво

да си обърше... Тъй, де. Не знам

дали някога ще забравя празните

стойки за тоалетна хартия, под

които имаше едни джобчета с...

нарязани вестници. Инак, самата

хартия не беше непознато понятие.

Просто (както всичко останало)

я нямаше и се налагаше да

се чака на опашки за нея.

Борихме ние капитализма с

нашата продукция, а Корекомите

бяха пълни с хора. Кореком

бяха магазини, в които човек (ако

има... западна валута) може да

си накупи от прогнилия капитализъм

техника, дрехи или шоколади.

Ако знаете само колко вървежни

бяха „корекомските яйца“

(днешният kinder surprise)... Всяко

дете, което имаше такова, беше

много гордо. Само че за да си част

от миропомазаните, трябваше

родителите ти не само да имат

долари и/или марки, ами и да решат

да отделят от ценния ресурс

да ти купят – едното яйце беше 60

цента и можеше да се купи само

с банкноти. Монети не вървяха и

по тази причина не връщаха ресто

ако си купиш само едно яйце.

Книгите... също бяха кът. Да

си купиш хубава книга беше възможно

само, ако си абонат на

книжарницата (така и не разбрах

как се става абонат) и при положение,

че с въпросната книга си

вземеш още няколко съветски

книги – „свръхинтересни“. Някъде

около 1986-7 година си купих

от антикварната книжарница

първите три тома на „Винету“ и

„Съкровището в сребърното езе-

6


ро“. Дадох всичките си пари, които

бях спестил от цяло лято бране

на билки (над 50 лева). После

реших да си събирам колекцията

на Карл Май. Като излезе „Олд

Шуърхенд“, се опитах да си я

купя – имаше я в книжарницата.

Само че... ядец... Оказа се, че било

само за... абонати?!? Та, трябвало

да чакам 30 дни да видим дали

абонатите ще оставят нещо и тогава.

Изчаках 30-те дни, на 31-вия

сутринта отидох – книгите бяха

приготвени, само че беше затворено

(бях отишъл рано сутрин –

преди училище). Минах след училище

и... всичко вече беше продадено.

Рев... да не ви разправям.

Образованието беше сериозно.

Още от първи клас, та всяка

година, учих как Ленин през живота

си излъгал един-единствен

път (като счупил някаква ваза)

и как Георги Димитров в затвора

с белезниците научил немски,

после научил закона на немски

(това всичкото за три месеца) и

най-накрая се появил и размазал

Гьоринг в съда, като му казал, че

фашистите са диваци и варвари

(никой не си задаваше въпроса как

така в най-варварската държава

Германия можеш публично да обидиш

някой и да те оправдаят).

Учил съм и за Митко синът на

отряда (Палаузов), битката при

Жабокрек, фашистите и чорбаджиите

и т.н. Като цяло не беше

лошо образованието – останалите

работи: математика, български

и т.н. си ги учихме, като хората.

Учиха ни, че е лошо да се вярва

в Бог. Във втори клас, малко преди

Великден другарката Минчева

заплаши, че само да хване някой

да ходи с дядо си и баба си на

църква ...

След 10 ноември другарката

Минчева първа хукна на църква...

Междувременно станахме

чавдарчета, носихме сини връзки.

После станахме пионерчета

и ни закачиха червени. А само

да забравиш да си сложиш връзката...

даже не ми се мисли какъв

Содом и Гомор наставаше.

Пионерчетата си имаха и специален

шеф – дружинната ръководителка.

Нашата дружинна

завлече класа ни с 200 лева при

разпада на пионерската организация

(които бяхме събирали

цяла година). Не знам дали и другите

класове получиха този нагледен

урок по комунистически

морал или само ние останахме

докоснати).

Почивките. Супер евтино

беше да отидеш на почивка. Тук

няма спор. Ако успееш да се уредиш

на почивна станция, цената

ти беше по лев и нещо на ден –

пълен пансион.

Часпром или частпром (предполагам,

че идва от частна промишленост)

беше заклинанието

за пари. Работиш си там в завода,

строиш социализЪма, ама все

гледаш как да направиш нещо на

частно, и то с държавния инвентар.

Тоя ти поискал да му стругуваш

това, оня ти поискал да

му боядисаш онова. Тези работи

не минаваха през държавата, а се

плащаха кеш. И... всеки се натискаше

да му го направят частно

(да даде повече пари). Правете му

сметката какво е било качеството

ако ти го свършат по редовния

начин...

Оттогава датира и разглезеността

на строителите – всички

ги ухажваха, а те само сучеха мустаци

и викаха „швидим“, чакайки

да дадеш повече.

През комунизма имаше Телевизия:

първа и втора програма.

Първа програма имаше сутрешно

предаване: от 08:00 до 12:

30 и след това от 17:00 докъм полунощ

(в понеделник имаше само

следобедно).

Втора програма пък беше само

следобед. И... само глупости даваха.

Неслучайно всички помнят

свръхсериалите „Седморката на

Блейк“; „Робинята Изаура“ (която

си беше долнопробна и нискокачествена

браЗИЛска сапунка),

„Нашественици“ и т.н. Даже и

като спрат тока, ходиш при някой

приятел от другия край на града

да ги гледаш, или при комшията,

който има акумулатор от кола,

на който си е закачил телевизора

и е гъзар, дори когато няма ток.

Защото и тока спираше постоянно,

без на хората да им прави

впечатление – стига да са уведомени.

Това се обясняваше адекватно

с „режим“.

Та за телевизията. Даваха само

мъдрости, коя от коя по-мъдри:

телевизионен неделник, телевизионен

справочник и ... всякакви

ей такива, дето се чудя кой ги

гледаше. А в петък вечер нямаше

„По света и у нас“, а имаше „Время“,

по което от Съветския съюз

бодро ни поздравяваха „Здравствуйте

дарагие таварищи“...

Ей това помня на прима виста

от златните времена на бай Тошо.

Другото са разкази, които не съм

ги живял или видял лично и не

мога да потвърдя със сигурност

дали са били така. Ако се сетя за

още нещо, ще го добавя към разказчето.

Картина: Прозорец към дъжда

Автор: Динко Костадинов

http://kostadinovd.blog.bg/izkustvo/2013/02/06/niama-nishto-po-hubavootloshoto-vreme.1050539


7


Автор: evrazol





АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Ммъъ! Българче съм и още как. Толкова съм свестен под прожектори и погледи, колкото съм тарикат на тъмно.

Мога да излея толкова много аргументи навън, колкото и съмнения навътре. Като колона за афиши съм. Лъскава и

различно облепена отвън и куха и тъмна отвътре. Не-е, не че нямам вътрешни красоти. Имам, ама те са по-скоро измислени,

щото само аз си ги оценявам. Страх ме е да допусна друг да ги оценява, щото ще ги оплюе. Откъде знам ли?

Нали съм българче, знам!

Като луна съм. Със светла и тъмна страна. Светлата страна отразява чужда светлина, тъмната страна – чужда тъмнина.

Иначе светлината ми си е лед осветление, а тъмнината ми е гореща.

Расна в дни велики в славно време. Думите не носят, а прикриват смисъл, мълчанието не е съгласие, не е липса на

мнение, не е незнание, не е ... То е онова, което думите прикриват. Така е, защото съм омаскарен, омерзен и обезличен

от събратята ми, които са омаскарени, омерзени и обезличени от мен, понеже такава беше системата. И такава си

остана. Ако някой предложи нещо хубаво, аз търся каква му е далаверата и много мразя платените. Почти толкова

ги мразя, колкото обичам да съм платен. Знам от дете, че който плаща, той поръчва музиката, ама иначе уважавам

безплатното, обичам безплатното, и нищо не правя безплатно. Когато /често/ почувствам вътрешна нужда да се оправдавам,

че съм такъв, се успокоявам, че всички са такива.

Ако човек има само малко акъл, ще прецени колко съм мъж, жена, или изобщо човек. Колко съм родител, гражданин,

симпатизант и опозиционер. Колко съм лидер, последовател, работник, учен, или изобщо човек. Колко съм

вярващ, мечтател, реалист, философ, прагматик и изобщо човек.

Ай стига с тоя човек, аз съм българче. Обичам всички планини зелени и моето мило отечество с гори сипеи балкани

и техните бистри и студени извори и съм се научил да плача над всяко човешко нещастие, а това е вече много за един

човек, който стои над всичките тези глупости щом не го засягат лично. И освен че стои над, стои и беден.

Син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе, защото само тук може така, само тук това не е срамно, а звучи

гордо, ако не го казваш публично,

където звучи точно наобратно. Просто

такова е ехото. Такова криво ехо

има само тук.

Ако не бях такъв щях да емигрирам.

Ако не бях такъв, щях да протестирам.

А може би щях и да обичам по

онзи, нормалния начин, по който го

правят нормалните хора, които смятам

за глупави.

Никакво робство, социализъм,

капитализъм, или какъвто и да е катаклизъм

може да ме извади от нирваната,

да ме лиши от красотата на

собствения ми пъп и от основанието

да си остана такъв.

Ето защо България ще я има винаги

и въпреки всичко. Никой не може

да вирее тук, ако не е роден тук. Даже

и циганите едвам издържат и масово

емигрират из Европата. Да, докато

ражда такива чеда България ще съществува.

Илия Бешков

8


КОГАТО ИМАШЕ РАБОТА ЗА

ВСИЧКИ...

Преди 30 години един рок състав от ГДР беше

измислил песен, с която се обръщаше към конкурентното

общество от ГФР – преразказавам по

памет:

Вие може да имате мерцедеси,

Вие може да имате дънки Левис,

Ние обаче имаме работа,

Имаме работа за сто години напред...

Всъщност голяма част от истината беше събрана

в следната прочута на времето сентенция: „Те ни

лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим“.

На парите, които се получаваха, се гледаше като на

нещо имагинерно, което Държавата ни спуска отгоре.

Лошото е, че много хора смятат и сегашната

държава за един всеобщ донор.

За да се искат повече пари за следващата година,

трябваше да има аргументи. На първо място да има

преизпълнение на плана.

За да се преизпълни планът, се прилагаха и някои

хватки.

Първата беше да се заложи по-нисък план. Това

ставаше с обикаляне по министерства, някой път и

с почерпки на гостуващи големци.

В онези години работех като журналист в пловдивския

Телевизионен център – 15 години. След това

повече от 15 години на подобна работа, но като

частник. Така че мога да сравнявам едно и също

производство – да го наречем, и при двете системи.

Само един пример – колко души работят в БНТ

и до днес и колко в БТВ, примерно. Разликата е в

пъти. Това е много ясно доказателство, че раздуването

на щатовете не е социалистическо изобретение,

а го има при всяка държавна икономика.

Наши колеги отидоха да работят в Израел – там

било същото. Държавната телевизия била с три

пъти по-голям щат.

Та да се върнем към хватките. Тогавашният Телевизионен

център имаше примерно план да произведе

100 часа програма годишно. Естествено, целта беше

да преизпълни плана. Само че преизпълнението

трябваше да бъде финансово обезпечено, а твърде

рядко се отпускаха допълнителни средства в рамките

на текущата година. Изходът беше да се преизпълни

плана с евтина програма. Най-евтини бяха

Автор: zaprehoda

Категория: Бизнес




мачовете. Те също бяха планирани една година

по-рано, но ако местният отбор напреднеше в турнира

за купата на Съветската армия, примено, това

даваше възможност да се транслират допълнителни

мачове. Сметката е проста – всеки извънреден

мач носеше преизпълнение с процент и половина

на плана. 10 мача или други спортни събития – ето

ти 15 процента отгоре и аргумент за искане на повече

средства.

Всеки бранш си имаше своите тънкости да се излъже

плановата икономика.

Да си извоюваш по-голям бюджет, не означаваше,

че веднага може да се открие нов щат. За това си

имаше отделни органи – да преценяват става или

не става.

Каквото и да ставаше обаче, както и да вървеше

държавата, задължително беше да се искат нови

щатове. Получавайки подчинени, човек се издигаше

и в йерархията, което означаваше и по-добра

заплата. Хем по-добра заплата, хем по-малко работа

– макар и по-отговорна.

Сега със сигурност има канцеларии, където се върши

същото. Новото е компютърът. Дали може да се

направи статистика от служебни компютри колко

влизания и за колко време има в рамките на един

ден във всички сайтове, блогове, социални мрежи...

Естествено, новите щатове бяха свързани с работа

на бюро, а не пред струга, примерно. Край заводите

изникваха страховити административни сгради, в

крайна сметка се оказваше, че един работник трябва

да издържа поне един чиновник.

За илюстрация един виц на Шкумбата, изпратен

ми по пощата:

„Срещнали се директорите на българското предприятие

„Елпром“ и на японското предприятие

„Елпром“. Българинът питал „Г-н Мицубиши,

колко души работят във вашето предприятие“, японецът

отговорил „Осем. А във вашето, Петров?“, „В

нашето – девет“ – отговорил българинът. И цяла

нощ нашенецът не спял, а си мислел „Защо ли излъгах

япончето, трябваше да му кажа – 900 души

сме само администрацията“. Но и японецът не

спял, а си мислел: „Какво ли работи този деветият

българин в тяхното предприятие!?“


9


Автор: galinabg





НЕЗАВИСИМИТЕ

ЗАВИСИМОСТИ.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Винаги съм искала 22-ри септември да бъде Националният празник

на България.

Денят на Независимостта.

Така съм си мечтала на този ден да сложа ръката на сърцето си и да

запея песен в прослава на страната си.

Точно така. На страната си.

Не на държавата.

Може и химна.

Но имаме и толкова други хубави песни.

Любимата ми е „Хубава си моя горо“...

Спонтанно написах във ФБ-профила си: „Винаги съм завиждала на

американците за 4-ти юли! За да празнуваш Деня на Независимостта,

трябва преди всичко ти самият да бъдеш свободен по Дух и независим

по убеждение. Трябва да си осъзнал, че Независимостта не се

дава и не се полага по право. Независим може да бъде само този народ,

който има усещането за достойнство и тръпката за свободен избор.

И все пак – Честит празник!“

Сигурно сега ще скокнат „родолюбците“ и ще ме пратят да живея в

Щатите.

Ще скокнат „патриотите“ и ще ме заклеймят, че дори на толкова българския

ден не пропускам „империалистическа“ пропаганда.

Ще скокнат историците, които ще напомнят славните битки за „СвобОда“.

Както казваше една моя бивша колежка: „Говори, говори – шумът не

ми пречи“!

Днес, на 22-ри септември 2011-та година, аз не се чувствам нито свободна,

нито независима.

По стечение на някакви законови норми, днешният празник се пада

месец преди изключително важни, съдбоносни, бих казала, избори за

страната ни.

За държавата ни.

Любопитна съм да прочета и чуя посланията, които хилядите мераклии

за власт ще ни кажат.

Хилядите, да.

Защото освен кандидатите за президентския пост, в едни други бюлетини

вече са се подредили „кандидат-ротите“ за общински съветници.

Мераклиите само за кметския стол в София са 25?!

Имам чувството, че „Бой последен настава“.

Не се шегувам.

10


От първо лице, свидетел, ви казвам, че припадащите за власт в България са повече от желаещите да гласуват.

Та, защо не се чувствам нито свободна, нито независима?

Защото по стечение на обстоятелствата станах неволен свидетел на „Битката за България“ 2011.

Ако ви е дълго, спокойно можете да си го съкратите на Б.Б.

Позната ви е тази абревиатура??

И на мен.

До изборите, които идват, ще я срещате много често.

Повече и отколкото през последните 10 години.

В България вече всичко е белязано с нея.

Негласно.

Телевизионно.

На ухо.

Превантивно.

Предупредително.

Поздравително.

Ако не ми вярвате на мен, бройте.

Където и колкото искате.

После ми напишете числото в коментарите.

Днес е 22-и септември.

Денят на независимостта на България.

Честит празник!

ЕДНИ ТАКИВА

„ОБСЕБВАЩИ“ МИСЛИ...

Фердинанд, правителството и генералитета край Търново по случай

провъзгласяването на Независимостта 22 септември 1908 г.

Автор: pagan

Категория: Музика




Винаги съм си мислил, че обикновеният човек не е нито „ляв“, нито „десен“ и че самоопределението

в една или друга посока неизбежно те тласка към залитания да живееш на гърба на другите, в

първия случай да не правиш нищо полезно, във втория – правейки да печелиш повече от полагаемото

ти се като човек, за сметка на други. В „дясно“ ставаш много богат, което поражда завист у другите, в

„ляво“ ставаш много революционер, което поражда желание у „десните“ да се въоръжават. Получава

се „лавинен“ ефект и се стига до нежелани и от двете страни процеси. Развивайки „революционната“

теория от едната страна и въоръжаването от другата пък, от своя страна затормозява процесите на

възпитание, образование, наука и изкуство, което прави живота на всички по-тежък, и усилва многократно

лавинният ефект. Ако успеем да открием радостта от учението и уменията и постигането на

крайната цел за всички в съвместна работа, като подтиснем всички излишъци като алчност, гордост,

надменност, досада и нахалство в собственото си его, това би подействало, както графитните пръти

на ядрената реакция.


11

Автор: tit

Категория: Лични

дневници




АДАМ

Смях и Бисерни размисли

Ооооф, питаш ли ме? Ще ти разправям!

В началото…

В началото беше просто желание за една

ябълка! Да я опита! Ей тъй!

– Недей, бе Евче! – викам ú – ще ни видят!

А тя:

– Ти мъж ли си?

– Ми – мъж съм!

После…

После – пещерата била тъмна и влажна. И миришела.

Ще мирише ми – до вчера кафява мечка

живееше тука. Която убих. Щото съм мъж!

Не, та – не! Простор искала! Въздух! И – полянка

с цветенца. А, вълци се навъртали – да измисля

нещо. Нали съм мъж?!

Направих ограда. Плет. Ами – като валяло? И

навес направих. После стени – аз съм мъж.

Не можело ли да не обикаля цял ден баирите

за семенца? Ми ей тука наоколо да са! Да измисля

нещо.Измислих рало.

Не може ли да не ги бере на ръка?!

Може – направих сърп!

Ма така сурови – много прежурят като ги

дъвче! Ще ú отидат зъбите! Аз мъж ли съм – да

направя нещо! Направих мелница ! И пещ!

То само хляб яде ли се? Я месото на оная мечка

кво хубаво беше! Що не намеря друга? Намерих!

Нали съм мъж!

Като свършиха мечките – минахме на глигани!

После…

После рече, че нямало всичката работа тя да

върши, пък аз по цял ден по глигани да се мотая!

Глиганите – тук, зад къщата! Като ни потрябват

– колим! Направих обор – като мъж!

После рече, че не ще да носи вече кожи – да

съм измислил нещо! Измислих – стан! Колко му

е на един мъж!

Да си прибирала туй-онуй – от таз глина за

стените, нещо не може ли да стане?! Може!

И като я подкарахме така – в таз долина вече

не ми е комфортно! В дървена колиба не ми се

живее! То – бяха замъци, бяха палати! Вълната

и конопа ú омръзнаха! Докато измъкна нишката

от онез буби! Ама – нали съм мъж!

След туй – кво било това, все на ръка да шие!

После – като се шие автоматично, не може ли и

да се пере така?

А сега – праха само на ръка ли да обира? И да

се гъзурчи по пода? И – имам ли акъл да я оставя

да мие чиниите ръчно! Аз мъж ли съм?

Върти автоматиката из къщи, а аз – като мъж,

любов и нежност очаквам! И – да почина след

тежкия ден! Вечеря да сложи! Вино до налее!

А тя взе да ми наднича през рамото, моля ти

се! Кво толкоз съм правел – това и тя можела да

го прави! И без това скучаела по цял ден!

Нали сме били равноправни – какво съм си

мислел!? Много важно, че съм мъж!

И ме изгони! Направо! Никаква работа не съм

вършел и заплата като не нося – за какво съм ú

бил!

Сега обикалям и се ослушвам – на нея, мине

се, не мине ú щуква нова идея! Може пак да ме

повика – нали съм мъж!


12


ПО НАШЕНСКИ

Автор: martito


дневници




– Стафидо ма, чуй само какво е станало?... Стафидо!...

Де си, мари, що се не обаждаш?...Стафидоо...

Така развълнувано, та чак захласнато подвикваше

из цялата къща бай Гъби и търсеше благоверната

си Стафида, с която да сподели мегановина, която

беше прочел във вестника. Вестникът беше повече

от вчерашен, но новините в него си бяха новини за

бай Гъби, и ако на някои цъкаше с език тревожно,

други го ядосваха, а трети го вълнуваха като малко

дете блестящи копчета.

– Стафидо, къде си, мари, трябва да чуеш това...

– Тъй както ме гледаш дали ме интересуват глупостите

ти, м? – се чу най-после мърморещият глас

на стрина Стафида. Беше се навряла под леглото да

почиства праха и вече няколко пъти беше успяла да

си удари главата в твърдите дъски на леглото. Гърбът

ú също беше пострадал, коленете, че и лактите.

Затова и от време на време си ръмжеше мърморещо

през зъби. А и зарад снахата, че веднъж ей-тъй не

рече стаята ú да изчисти. Под леглото барем. И прозорците.

Тя с другото криво-ляво щеше да се справи

и сама. Щот заеме ли се с почистване, бай Гъби

взимаше вестниците и засядаше навън на двора. Не

искал да ú се пречка – все това ú обясняваше вече

трийсет и пет години. Не го е срам, да я оставя сама

да се мъчи и на тия години! А най се дразнеше кога

се затичаше новините да ú чете. Не можеше ли парцала

да вземе или метлата? Примерно! Дразнеше се

и защото знаеше, че щом приключи с чистенето, бай

Гъби ще се настани на масата и ще почне да сумти,

че гладен бил, какво пак се бавела с яденето, па после

що е студено, що е от вчера, той такова отношение

ли заслужавал....

– Не бъди такава лоша, ма Стафидо! Знаеш какво

казват децата – трябва да сме информирани!

– Аха! Тогава за твоя информация на стола до

печката има парцал и служи за....

– Какво ме е еня за парцала мен – махна с ръка

бай Гъби – Чуй само: Майли Сайръс и Лиъм Хем...

Хемсуърт скъсали!!!

– Язък! – тросна се стрина Стафида – Пък аз се

чудя що тъй чоглаво ми е!

– Ти си безсърдечна жена, Стафидо! – укори я

бай Гъби и зачете на глас новината.

– Аха! Ти пък все едно сто сърца имаш – сопна

се стрина Стафида, дорде се измъкваше заднишком

изпод леглото.

– Едно имам, ма имам! А ти и толкоз нямаш! –

прекъсна четенето бай Гъби.

– Ми като толкоз сърцат си, що ти не се навря под

леглото да чистиш, м? – заяде се не на шега стрина

Стафида и сложи ръце на кръста.

– Това си е женска работа. Аз да ти приличам на

жена?

– И ти живееш тук, и ти трябва да чистиш! – на

революция изстреля стрина Стафида.

– Да бе! Ти като ядеш агнешко, ходиш ли да пасеш

овцете, м? Ходиш ли да ги храниш, да им чистиш, м?

– Че ако не са овцете, с какво друго се залавяш, м?

С глупавите вестници!

– Не са глупави вестниците! – сложи край на

спора бай Гъби и после продължи по-меко – Айде,

кажи – натутка ли се вече с това чистене, че да ядем?

Стрина Стафида зяпна, смени няколко бои, очите

й се напълниха с кръв, вените на врата й изпъкнаха

и запулсираха бясно. Нищо не каза, но запрати и

парцал, и метла в стената, грабна си вълненото елече

и излетя навън.

Бай Гъби се слиса.

– Къде хукна, мари Стафидо?!

– Да се туткам! – озъби се стрина Стафида

– Ми яденето къде е? – подвикна пак бай Гъби, но

отговор не получи.

– Дивачка! Ма тя като ми разправяше мама навремето,

че неуважителна била, аз зор – не е тъй! На

ми сега едно уважение на хляб и сол! Ако изобщо е

купила хляб и намеря солта де...

Изведнъж сетил се за нещо важно, бай Гъби се

втурна бързешката към портата и се провикна по

посока на стрина Стафида:

– Лейди Гага ще се жени това лято... А пък Къци

сам научил кучето си да лае!...

После се сети пак за яденето, ядосано смачка

вестника и го хвърли на земята.

-Дивачка!


13

ЯРОСТ


Автор: makont


дневници




Децата обичаха да играят в

пясъчника. Днес времето беше

топличко и цялата група ровичкаше

самоотвержено с лопатките. Всяко

мъниче строеше нещо си свое или

по групички, общ строеж. Мая се

беше завряла в ъгъла на пясъчника,

защото Диана продължаваше да я

тормози. Иначе често си играеха заедно,

но когато Ди решеше да бъде

лоша, нищо не можеше да я спре.

Дебела си, дебеланкааа, няма да

си играеш с нас.

Всъщност и Диана беше точно

толкова закръглена, колкото Мая,

но не минаваше за дебеланка. Просто,

който имаше неблагоразумието

да ú го каже, веднага следваше едно:

Моля другаркооооо, ..... ми казва

дебелана.

Мая си мълчеше и не се оплакваше

и това даваше повод на другите

деца да я обиждат. Знаеше, че ако

се разплаче, ставаха още по-лоши

и затова, единственото решение бе

да си играе сама, там в ъгъла и да

си строи своите си пясъчни кули.

Но Диана не я оставяше. Обидите

ставаха все по-ожесточени. Мая

с все по-стиснати зъби. Усещаше

топличкитe капчици мъка как пълнят

очите ú, но правеше неистови

усилия да ги спре. Няма да им достави

това удоволствие да я видят, че

плаче. Това истински вбеси Диана и

тя грубо я блъсна.

Беше изправена и ударът я посрещна

неподготвена. Препъна се

в дъските на пясъчника и падна

по лице. Нищо, не боли! Никакви

сълзи. Но...., техният смях... Всички

деца се смееха, особено най-добрите

ú приятелки Габриела и Мариана.

Това вече беше непоносимо. Усети

остър пристъп на гняв. Някакви

тъмни сили я обсебваха и разтрепериха

ръката ú, която продължаваше

да стиска лопатката. Същата

сила и успя да я изправи, да стигне

Диана, която се беше отдалечила на

прилично разстояние и да замахне

с ръка...

Чернееше ú пред очите. Чуваше

като от кладенец гласът на учителката,

която ú се караше, видя, че

по челцето на Диана имаше малко

кръв, но беше потънала, дълбоко,

долу....

Защо я блъсна?– блъскаше в главата

ú въпросът на учителката.

Никакъв отговор. Ще мълчи.

Изплувайки от шока, Мая полека

навлизаше в действителността и

си даде сметка какво бе направила,

но...

Стоеше наказана в ъгъла на

двора. Все в ъгъла, там се събират

най-тъмните сили, там пращат и

най-лошите деца. Тя очевидно е

най-лошата. Най-лошата, най-лошата....

Всички я гледаха на криво.

Само Ани я приближи. Той беше

ново момченце в групата, също

пълничко и по същия начин отнасящо

непрекъснатите обиди от

другите деца. Почти никога не говореше.

От няколко дни между тях

се бе породило странно мълчаливо

приятелство. Не си говореха. Когато

излизаха, Мая не можеше да

си връзва връзките на обувките,

но той клякаше до нея, тя подаваше

краче и той ги завързваше на

„джувка“. След това я хващаше за

ръка и тръгваха с групата. Не говореше

нищо. И тя мълчеше. И сега не

каза нищо, но просто беше до нея....

Автор: osi4kata

Категория: Поезия




ОПТИМИСТИЧНО

СТИХОТВОРЕНИЕ

Понякога съм гневна на Света

и виждам само хищните му

зъби,

и хилядите дяволски лица,

и го презирам,

и го съдя.

Но после се разнася като звън,

възторжен звън, напъпилата

пролет,

прекъснат е кошмарният ми сън

и се пробуждам в свят охолен,

където всяка глътка е любов,

където е населено с човеци,

загрижени един за друг, до гроб

обичащи се. Свят, наречен

на името на светъл, искрен Бог,

живеещ в умовете и сърцата.

Тогава вярвам –

безметежно и дълбоко,

намирам смисъл във Света.

Понякога.

Р. Симова, 2013

14


http://serjo.blog.bg/

ДА СЕ СМЕЕШ ЛИ,

ДА ПЛАЧЕШ ЛИ...

(тру стори)

Автор: ianchefff





Излизам от офиса да си купя минерална вода. По

пътя към магазина ме пресреща възрастна жена.

– Момче, ти къде работиш?

– Тук, в сградата.

– В телевизията ли?

– Да.

– Към вас съм тръгнала, няма я телевизията – „как

така я няма“, чудя се, при положение, че току-що излизам

от офиса.

– Как я няма?

– Аз бях тръгнала за пазара, връщам се, черен е екрана.

И бях тръгнала да ви питам... – и кърши ръце.

– С кабел ли сте? – питам аз.

– Да. С кабел.

– Къде си плащате вноската?

– Преди я плащах ей там, в пощата... Сега цифровизацията

сигурно...

– Отидете там, те ще ви обяснят.

– Къде да отида?

– Ами при кабелния оператор, който ви доставя сигнал,

на когото плащате – обяснявам с надежда аз.

– Аз от години не съм плащала – и ме гледа с поглед,

който ме връща поне 40 години назад във времето.

– Как получавате сигнала? По кабел или с антена? –

аз съм си оптимист, принципно, както знаете.

– С антена. Ама малка, стайна – бабата е много готина.

Но някак си не ми е смешно.

– Може би вече са изключили аналоговия сигнал.

Вижте какъв е модела на телевизора и отидете в някой

магазин. В „Технополис“ примерно, те ще ви обяснят

какво да правите.

– А, той телевизорът е от големите, „Опера“ май

беше. Цифровизацията нещо... Бях тръгнала да ви питам...

– чувствам се леко прострелян. Някак цифрово.

С виртуални куршуми.

– Трябва да си купите декодер... – съзнавам, че „декодер“

нищо не ú говори на жената. Въпреки широката

разяснителна кампания.

– Бях тръгнала на пазар, връщам се, няма телевизия

– и-и-и-и едно си баба знае, едно си баба... – Изкарах и

малкия телевизор. – И пак ме поглежда с поглед, който

вече стреля с цифрови гранати. Куршумите явно са

свършили.

– Вижте какъв е моделът на големия и отидете в някой

от големите магазини, ще ви обяснят точно какво

ви трябва. – Както казах, оптимист съм до последно.

– Да. Ще отида. Ама и малкият телевизор не работи.

А той си има всичко. Черно-бял е – след което вече

няма какво да кажа. Аз съм Нео. Ама в началото. Дето

агент Смит го размаза. Бабата кротко продължава:

– Утре, тия от офиса, като дойдат, ще ги питам. Те

ще знаят.

– Да. Питайте ги – тъпо ми е.

– Добре. Извинявайте. Приятен ден – пожелава ми

бабката.

– Благодаря. Приятен ден и на вас.

И продължавам към магазина, за да си закупя една

шибана минерална вода. Аналогова.

Така и не ми стана ясно какъв е проблемът.

Но толкова за огромната „разяснителна“ кампания

за цифрофизацията, леля Пенка, жената вдясно и т.н.

и бла, бла, бла.


15

Автор: wonder





МОЕТО ДУЕНДЕ


Изпращам последните лъчи на лятото, заменяйки ги с тези на огъня в огнището. Тревите с ресници

примигват срещу арфите на щурците, посребрявайки нощта с невидимите си нежни танци. Обичам. Любовта

ми е естествена като дишането. Сякаш сърцето е велик ценител на онази безутешна луда страст, която

ме обрича на стихиите си. Безмълвно. Безпощадно. Безкрайно. С дълбокостта на магийно дуенде.

В дар през живота ти преминава някой като метеор. Донася радост, после те изгаря, избухвайки в теб,

но във всички случаи, гледката си остава незабравима.

По детски съзнала, че слънчевата система се е образувала от мъглявина, покрай която е минала чужда

звезда, узрявам. Малкият свят на сърцето ми знае как се случва съзиданието отвътре и целият Космос

хуква да му помага щом е Любов.

Дуенде е усещането в съграждането на чувството, довело ме до мига на съвършенството. Моята сила

е в Любовта. Думите говорят, но не казват ако зад тях не стои цялото ни същество. Обичащо. Отдадено.

Копнеещо. И хармонично. Хората сме щастливи да срещнем любовта, да я претворим чрез дарбите си и да

достигнем нейното дуенде. Има някакво неизказано вълшебство, което извира в междуредията ни, за да

прикове погледите и да докосне душите с необяснимото усещане за Бог. Пронизва те, облита същността ти

и оставяйки те тръпнеща и оголена, префучава през света показвайки красотата му. Това е моето дуенде,

моят духовен екстаз. Дойде с Любовта. И повече не си тръгна. Очите ми вече виждаха духовното прекрасно

отвъд физическото красиво. Ушите ми чуваха музика, която слиза до дълбини и пролазва като тръпка

по гърба, оставяйки усещането, че е пречистила всичките ми клетки с Дионисиев вик, дошъл от древните

елини чак до танцьорките в Андалузия.

Моето усещане за Любов е отвъд обикновените й състояния. То е духовно преживяване с различни

нравствени етапи в човешкото ни съществуване. Имам духовни небета и висши импулси, които ме връхлитат

обично с едно нечувано поетическо вдъхновение и отнасят мислите ми в други селения, проницателни

за най-дълбокото Вътре и най-безкрайното Отвъд. То е като усещането, че дъждът вече не вали

върху мен, а вътре в мен. Като светлината в сълзите, която вече не се стича по клепачите ми, а ме осветява

отвътре, сякаш празнувам живота в своя неповторим възторг от докосването до другия, до любимия, до

въжделения и избрания. Сълзите са сгъстена светлина, а моето дуенде – всеобемащ екстаз.

Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят и Бог преминава през

нас, показвайки светлината на своя огън на този, който го търси. А когато говорим за дуенде, няма картография

и познания, които да ни водят. То извира вътре в нас. От живеца. Всичко, което се знае за него е, че

кара кръвта да кипва до болка, че то изчерпва, че отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил,

че скъсва с всички стилове, с познатото..., за да ни зарее в мистичното. Човек знае как да търси Бог – било

по самотните пътища на отшелника или с изтънчеността на мистика, възкликвайки с гласа на Исайя: „Наистина

ти си скрит, Господи!“, но вярвайки, че дори пъстрите багри по крилата на пеперудите са резултат

от Божествен план. Когато достигнах моето дуенде, моят духовен екстаз, омаята от усещането за сродност,

предопределеност и единственост, приличаше по-скоро на просветлението на светеца. Преживяването на

топлото сияние те бележи за цял живот с покой и светлина. Няма пентименто, защото има съзаклятие за

отдаденост на духа, а покаянието идва само ако усещането те отмине. Любовта и духът се свързват завинаги,

защото средоточието им е в сърцето. И зовът, който чуваме там с безмълвна увереност е безценното ни

дуенде... апогея, лебедовата песен, венецът на това, което е най-висше в теб. Екстазът, който слива твореца

с творението и ги прави едно магьосно, неповторимо цяло. Сътворих плодовете му в поезия, откривайки

корените му в самото си сърце. И вярвам на Лорка, че в изкуството емоцията е невъзможна без дуенде,

че проявата на дуенде е трансформация на чувството в експресия и форма, че носи непознати усещания

и търси уникален език за тяхното изразяване, че това дуенде ни кара да пощуряваме, че то е сила, а не

действие, борба, а не размишление..., другар на натоварените с пясък ветрове... и не е само въпрос на дарба,

16


а на истински жив стил, на кръв, на прастара култура, на непрекъснато създаване... това е духът на земята.

Моето дуенде е трепетно върховно изживяване на чудеса, които ни лишават от центъра на гравитация

и ни изстрелват в най-високото небе само, за да узнаем, че никое небе не е последно. Танцуваме върху

тънкото въже на осезаемото щастие. И сме струна, ритъм, страст и магия. Слети и пълноценни. А очите

поглъщат вселената сякаш е троха от небесния хляб и хукват да обичат.

Там където Господ е отредил да има такава Любов, никога няма да придойде мерзостта на запустението.

Любовта е лъчезарна и всеопрощаваща, добротворческа и вседокосваща. Възхитително е да обичаш заради

самата обич, да любиш заради самата любов, да живееш заради самия живот.

Когато тази прастара магия всели харизмата си в душата ми и остана там, потънах дълбоко в себе си и се

познах – стар, пречистващ се дух, озарен от Любов, одарен от магията на взаимното всепроникване и знаещ,

че няма нищо по-важно от Любовта, която е отключила духовния ми възторг и екстаз – моето дуенде.

ПЕТИЯТ СЕЗОН

Автор: vayaleta





Зората. Винаги различна. Внезапна. Излита от мастиления мрак като пеперуда, разпукала какавидата

си. Безхитростната ú красота изгрява без предупреждение и всеки път изненадва и стъписва. Иска ми се

да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете

си пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбуждаше. Усещах я преди да са свършили сънищата ми. Затова те никога

и не стигнаха своя предизвестен край. Запомнях пейзажите, които се сменяха в тях, заедно със сезоните,

извикани от теб: съвсем достоверно, имаше утрини, когато потръпвах от северния вятър на зимното море,

който дори издигаше нагоре до тавана завивката и можех да се закълна, че вкусът в устата ми е солен. Имаше

и дни, в които усещах, че вдишвам тръпчивия дъх на листопада, макар навън снегът търпеливо да се

опитваше да заличи омръзналите на всички ни градски графити. А ти, без да разбера как, явно си върнал

за малко времето назад, сигурно, за да ни огреят оранжевите отблясъци на октомври през прозореца. И

виждах ясно оттам онзи далечен хълм и листата, падащи – тихи, упорити и последователни, следвайки очертанията

на покривите на старите селски къщици. Като посипани с варак керемидите им искряха – досущ

нимбове на тази истинска библейска обител, изградена кой знае защо, точно тук, в забравената от хората

и Бога територия.

Сънувам и сега това място. Знам, че още съществува – мисля, че е притулено в самия край на сезоните,

но ти ми каза, че е в едно от землищата на рая, откъдето ми носиш всяка есен ябълки.


17

Автор: hel





Автор: divna8





Култура и Изкуства

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Като риба на сухо

се мятам.

Всеки мускул във спазъм

крещи.

Всяка клетка в агония

стене.

Блъскам бясно безплътни

стени.

С всяка мисъл –

изгаряща лава -

разтопява невидим

затвор

и кълбета от жар

се изстрелват

в необятния нощен

простор.

С лекотата на ангел

минавам

като полъх през всеки

портал.

И се свързват в едно

световете

в най-великия Божи

реал.

МОНОЛОГ НА

МАЙКАТА ЗЕМЯ

Онемях от болките на другите...

Безпаметна останах и без дъх...

Милосърдно дарявам заслугите

на покорилите сърдечния връх.

Не заспивам спокойно. Всяка нощ

в просъница бди женската ми Душа

и дарява Светлина, Кураж и Мощ

на големи и малки – все мои! – чеда.

За всички съм Майка Земя, рождена!

И песъчинката, и огромната канара,

и мъха, и дърветата са родени от мене;

за всяко насекомо и животно ме боля.

Но най-голяма болка изпитах, когато

Човека родих по Подобие Бащино...

Защото превърна водата ми в блато,

защото за грешките му все още плащам.

Затова съм понякога безпощадна и строга.

Затова проливам сълзи, нескончаем Потоп.

Унищожението ми спрете, Деца! Не мога

да ви опазвам вечно от Гнева на Отеца-Бог!

Да, Истина е Словото Му и Бог Е Любов!

Всички ние с Него сме Едно – Един-Е-Ние!

Човечество, за гибел или за Нов Живот

бъди готово! Знание от кой Извор пиеш?!...

01.04.2012 г.

divna8

Автор: miaa

Категория: Тя и той





18

НА КЛАДА ЛИ МЕ ВОДИШ?

На изпитание ли, в огъня от думи.

Не спирай времето, което ни събира

,

в душата, все още неродена...

Не ме води на кладата..

Оттам се връщам… Невинна, макар

да ме боли…

Изгарях бавно, на кръста от въздишки,

с мислите, за изгрева в теб.

Не ме осъждай, че съм неразумна,

в живота, който извървях...

В предателствата, оцелях по чудо…

С грешките в очите, сълзите си

попивах…

И ако трябва отново да избирам,

в съвършенството, да те създавам…

Прости, за слабостта ми… Жена

съм…

Наказана съм да обичам…

За всички мигове, пропуснати…


Автор: erato7

Категория:

Лични дневници




Автор: kleopatrasv





Автор: mt46





***

Приятелю мой,

избери радостта

вместо тъгата.

Давам ти ключ

за една тайна врата,

зад която са скрити

Истината, Обичта, Светлината.

Прозаичните всекидневни усещания

ти остави.

Ръката на твойта душа

приеми.

Не стъпвай на пръсти,

а здраво стъпи!

Най-големия грях

от себе си прогони –

на отчаянието „Стоп“

ти кажи.

Свещенослужител на своя храм

ти стани!

23.08.2013 г.

НЕКА ЦЯЛОТО

ЛЯТО ДА Е ЗА ТЕБ

И ЗА МЕН!

Време. Искам време за теб и за мен.

И винаги да е лято!

Нека цялото лято да е за теб и за мен!

Цялото лято да е наше!

Лято. Върнете красивото лято!

През цялото време търсехме те лято.



Море. Нашето синьо море,

като песен се мята през цялото време.



Слънце. Едно красиво слънце ни държи

в плен

и търси на плажа нещо познато.



Любов. Искам любовта да е винаги с

теб и с мен!

Искам да сме заедно!



НИКОГА НЕ ЩЕ

ОТКРИЕМ...

***

Никога не ще открием

колко Ли е разстоянието. –

Между „аз“ и „ти“. И „ние“...

Между щастието и страданието...

Между вчера, днес и утре...

Между бурите в душата...

Между мислите и думите...

Между истината и лъжата...

Марин Тачков

14 септември 2013 г.

ПП: Ли – философска мярка за

разстояние /измислена от мен/...


Автор: hristam





НИКОГА НЕ ЩЕ ОТКРИЕМ...

Малко думи. За нищо не стигат.

За това не ти пиша. Разбираш.

В тъмнината, зарита под миглите,

мен ли търсиш? И мен ли намираш?

И какво не остана изречено?

Не остана ли нещо забравено?

Ако всичко е казано вече,

значи няма какво да добавяме.

Утаена тежи тишината,

а пък думите – сенки изрязани,

се удавиха в нейното блато.

Не забравяй какво не си казахме.

19


Автор: harvi





Наричаме държавата си мащеха, но всъщност се

опитваме да оправдаем действията или бездействието

си. Захвърлили сме родината си болна и немощна,

мразена и отритната, похулвана и осмивана.

Предали сме я в робство и отказваме да извоюваме

свободата ú. Ние не сме борци за свобода, а родоотстъпници.

Силно ли е казано? Не е истина?!

Нима хората и силите зад тях, които управляват

страната ни през последните 69 години, са

по-страшни от османския башибозук, от византийското

подмолно лицемерие и от римските легиони?

Нима могат да убиват повече от черната чума

и смъртоносната холера? Кой син или дъщеря ще

изостави майка си и ще наблюдава безучастно как

разбойници се гаврят с нея?

Е, ние всички гледаме кръвта по полите ú и я

наричаме мащеха! Защото не ни е раздала захарни

петлета когато ни се е приискало! Държим се като

жалки скопци в султанския харем. Крием се зад

гърбовете на другите за да не ни погледне някой в

очите. Защото там ще види страх!

Страхът е егоистичен и именно той поддържа

статуквото. А какво е то?

u Най-нещастна нация;

u Най-бедна държава в ЕС;

u Най-болни хора;

u Най-затъпяващи младежи;

u Най-неграмотно население;

u Най-бързо стопяваща се нация.

Данните от тези класации сме слушали толкова

много пъти през последните години. Но не сме ги

чули. Ако перефразираме Сталин, нещастието на

един човек, болестта на един човек, неграмотността

на един човек е трагедия, нещастието, болестта

и неграмотността на милиони са статистика. Вече

приемаме цифрите с безразличие, с повдигане на

раменете, с жест на безсилие. А само един от тези

факти би трябвало да ни взриви, защото говори за

национална катастрофа. Но дори това определение

не може да ни събуди. Звучи като клише! Разбираме

ли за какво става дума?

СВОБОДА ИЛИ СТРАХ

При завземането на държавата ни от османските

орди било избито между 1/3 и 2/3 от населението

или около 1 000 000 души. През следващите 5 века

били избити още около 300 000 души.

През Балканската война България загубила 87

000 свои деца, от тях 14 000 убити, 19 000 починали

от болести, 50 000 ранени и 3 000 безследно изчезнали.

През Междусъюзническата война жертвите били

89 000 души. Въпреки изтощителните войни, по

време на започналата веднага след тях Първа световна

война, България губи 100 000 убити и 160 000

ранени.

През Втората световна война загубите възлизат

на 40 450 души, от които 8 337 убити, 22 958 ранени,

9 155 безследно изчезнали.

За 45 години комунистическо управление, жертвите

са над 300 000 души.

Общо от турското робство до 10 ноември 1989

година жертвите са 2 076 450 души – за 6 века.

Само за последните 23 години България е загубила

около 3 000 000 от своите деца.

Това ни дава правото до обявим, че сме във война

и да поискаме извънредно положение. Никога, през

цялата ú хилядолетна история, държавата ни не е

била така безскруполно унищожавана, разграбвана

и поругавана!

Дойде времето да престанем да питаме: „А тя

какво ми дава?“ и да я освободим от унизителния

плен, в който сме я изоставили. А след това да имаме

търпението и да я излекуваме от дълбоките ú

рани. Кой от нас мисли за България в сърцето си

„О, майко моя! Родино мила“!? Кой изпитва трепет

от докосването на трибагреника, кой се просълзява

от химна на България? Кой се разтърсва от плач за

страната, застанал на колене пред Божия трон?

Превърнали сме се в държава на омразата и разделението.

Богати срещу бедни; граждани срещу селяни;

градове срещу села; червени срещу сини; стари

срещу млади; грамотни срещу неграмотни; викащи

срещу мълчащи. Дом, разделен помежду си, се срива!

Колкото сме по-разделени и мразещи се, толкова

сме по-лесна плячка за лешоядите, кръжащи над

20


изнемощялата ни страна. Мразим

се, защото не се познаваме, не си

говорим, не споделяме, не си помагаме.

Защото ние се държим

като доведени и осиновени деца,

а не като родни братя и сестри.

И това не е ново. Тогава защо се

оставяме на кукловодите да режисират

чувствата и мислите ни?

Какво ни разделя?

u Бъдещето на децата ни ли?

u Немощта на образователната

система ли?

u Рухналото здравеопазване ли?

u Липсата на законност, ред, сигурност

и справедливост ли?

u Гаврата с възрастните хора ли?

u Отровата в храната ни ли?

u Питонът на олигархията, който

ни е стегнал в смъртоносните

си обръчи ли?

Всички ние сме от една и съща

страна. Всички сме деца на една

и съща майка, всички сме българи,

независимо от кой етнос,

географско място и политическа

окраска сме.

Страхът поражда омраза. Свободата

ражда любов!

Време е да станем народ-армия.

С едната ръка да градим, а

с другата да пазим страната си!

Време е да издигнем порутените

си стени и да застанем на стража

на кулите им! И нека врати към

държавата ни бъдат нашите триумфални

арки!

Нека България да стане дом за

нашите деца! Това зависи от нас.

Не утре.

Сега!

ЗА

„НОРМАЛНАТА“

МЪГЛА И

СТАТУКВОТО... В

БЪЛГАРИЯ...

Автор: bapha

Категория:





„Това се нарича Да разчоплиш мрака“, каза тя...

„Пламен направи точно това. И ние се дръпнахме.

Хрисими, нормални, удобни.

Заслужаваме си всичко, което ни стоварват.“

Автобус по линията София-Варна. Жената на шалтера ми казва, че

съм късметлия, защото ми продава предпоследния билет. До мен седи

наистина дебел човечец, заел почти изцяло и моята седалка. Извинява

ми се през цялото време, опитва се да се свие някак, но не може. Голям е.

От другата страна на пътеката седи майка с бебе. И тя няма място, и до

нея пътува доста масивен чичко. Пита шофьора дали назад няма места.

Няма. Автобусът е пълен. Тръгва. Поглеждам назад и виждам това:

Когато вижда, че го снимам, шофьорът ми вдига скандал! Защото

да отцепиш 3 реда седалки, за да спиш, е нещо нормално.

На другата сутрин отивам с майка ми в Grand Mall Varna. Тя си е

купила бор в саксия и трябва да го вземем. В магазина нямат количка,

нямат пряк достъп до асансьор или изход. Питам продавачката как се

мъкне 80-килограмова саксия до паркинга, а тя ми отговаря, че пазят

място от тротоара за клиенти!!!

И гордо ми показва как да използвам местата за достъп на инвалиди

и бебешки колички, за да кача колата на тротоара... Плочките

вече са начупени... Отказвам да се кача и спирам на пътя на аварийни.

Продавачката ми казва, че ще ме глобят!

Паркингът под мола е огромен и безплатен.

Но това е нормално!

В България мракът е толкова гъст, колкото ние позволим. Ние сме

тълпата, ние сме „матриала“ и, колкото и тъпо да звучи, ние сме работодателите

на „управляващите“. Които и да са те.

Преди няколко месеца Варна излезе на улицата. И се случи Пламен.

Искрено се надявам Пламен да е сбъркал някъде нещо и да не се е

„самозапалил“. Да е сгрешил в преценката си, да е надценил контрола

си над ситуацията. Но Пламен изгоря. Ако целта му е била да промени

нещо, то той постигна много. Разбуни Варна, а може би и не само

Варна. И умря. Останахме ние. След масови протести кметът подаде

оставка, общинският съвет се изпокри, партиите вложиха луди пари

за да запазят статуквото.

Мина време, всичко улегна, тълпите се върнаха към ежедневието.

Партиите си отдъхнаха. Изчакаха малко и смениха и.д. кмет на Варна.

Тихо, подмолно (три гласувания докато съберат гласовете, първите

две гласувания са анулирани „заради грешка със софтуера“). И пак е

„наш човек“...

И това е нормално.

Защото политическата сцена на България е разпределена отдавна.

Единственият фактор, който имаше шанс да внесе промяна, бяха про-


21


тестиращите. Хората. Народът. Никой горе нямаше

интерес това да се случи и „мразещи се партии“

застанаха рамо до рамо в планирането на „разединяване

на протеста“. Това се нарича „ръгби-подход“,

където няколко играчи изпълняват ролята

на буферна зона, за да опазят играча с топката. В

България отдавна има готов списък с всеки, който

„има право“ да бяга с топката. И който и да вземе

властта в следващото правителство, той ще запази

статуквото. Дали ще се казва Борисов, Станишев,

Костов, Янев, Кунева или дори Сидеров, няма значение.

Ще излиза ежедневно по телевизията, за да

псува „предишните“, ще вади хиляди и хиляди кирливи

ризи, ще сочи с пръст брутални беззакония,

но осъден пак няма да има. Защото осъдят ли един,

вълната ще помете всички. И всеки горе го знае.

И го е страх.

Да не би на хората най-сетне да им писне. Да се

намери един извън списъка, който да каже СТИГА.

БАЛАНС

Автор: freeoldmen



За малки народи

като на-



шия има шанс.

Нарича се баланс.

Да се опиташ

да извлечеш

ползи, но истински, от противоборството на

„големите“. Да, съобразяване със силните. Но и мисъл

за България. Винаги. Навсякъде. Не знам защо.

Така ми диктува нещо дълбоко вътре в мен. Дори не

мога да си представя от какъв вътрешен подтик се

водят „нашите“ управници.

Абе кво ви занимавам, добре че е блогът, та мога

да изпиша тези думи. В директен разговор всеки

знае колко е трудно, тогава и най

близките ще те погледнат странно,

и са прави хората. Неочаквано

за тях човек, на когото разчитат,

показва желание да оправя

света. Доста плашещо.

Все едно има нещо неплашещо в това, да създаваме

деца, които в най-добрия случай ще

бачкат до гроб. Да, за това ги създаваме, насърчаваме

ги да учат, успяваме или не, но

не им казваме важното когато завършат:

ти, мили приятелю, от днес нататък ще

работиш. Всеки божи ден, със или без

спазване на законните

Намери се. Пламен. Не мисля, че е сторил правилното.

Но постигна правилното. Започна нещо,

което беше много, много правилно. И остави нас да

довършим. А ние се прибрахме по домовете си, за

да гледаме новини, бъкани с беззакоконията на „управляващите“,

да следим „битката“ за власт между

познатите физиономии. Битка няма и няма да има

скоро. Доказва го и Варна.

Докато Грамадата расте, общината продължава

да тъне в „удобна“ мъгла. Нормално!

Докато „приятелите на Пламен“ спорят кой му е

бил по-близък във facebook, статуквото е запазено,

мракът е запазен, мъглата е пълна. Политическият

елит на България е щастлив.

Засега осъдени няма. И ако ние не направим

нещо, няма и да има. Ще изчакат да минат изборите

и ще осъдят някой неудобен в „склоняване към самоубийство“.

Ей така, да си знаем мястото...

Колко нормално! Вече! Отдавна...

почивни дни, докато не пукнеш. Защото системата

е такава. Защото знаем, че тя вече се е скапала, но ни

е по-лесно да си затворим очите и да се уверяваме

взаимно, че всичко е наред. И позволяваме на лъскави

дрънкулки да замъгляват взора ни, и гледаме

тъпи филми, в които главната цел е да добиеш некви

кинти, ама без да ги изстрадаш, така, набързо, за

час и половина...

Но това е във филмите. Сега нас, българите, ни

тормози една малко гадна мисъл: добре де, и ние

сме достойни за „златния милиард“, защо ни държат

отвън?

И сме белички, и сме убавички. Ама нъц, на, ти

мий чиниите. Или натамани компютрите, но ще

вземеш наполовината от тъпото

испанче, дето е преебало

нещата.

Разберете, българи. Само

ние си мислим, че като спазваме

правилата, ще просперираме.

Склоняваме глава, но никой не я

сече. Изгодни сме им такива – приведени,

незнаещи своя род и език.

Чети. Мисли. Не приемай нищо на

доверие. Вслушай се в себе си. В старците

си. В децата си. Бъди.

22


МОЯТ 3-ТИ МАРТ

Трети март не е обикновена

дата. Тя е важна за българската

история дата. Това е датата (19

февруари по стар стил), на която

през 1878год. се слага край на

една руско-турска война. На тази

дата Руските войски, преминали

през Дунав, през Балкана, през

Тракия, избутвайки пред себе си

войските на турския султан до

Истанбул, спират своя победен

поход. Там, на 10-тина километра

от самия център на турската

столица, в малкото рибарско селце

Йешилкьой (Сан Стефано), се

сключва мирният договор между

победители и победени. Между

Русия и Турция. С този договор

се очертават границите на една

нова, свободна, самостоятелна

държава върху отвоювани от руските

войски земи, включени до

тогава във владенията на турския

султан.

Има хора, които мислят, че

тази дата е твърде незначителна,

за да се празнува като национален

празник и може би изобщо като

празник, защото тази руско-турска

война не била освободителна,

а война за имперските интереси

на Русия. Зад формалния повод за

всяка война се крият някакви интереси.

Те са истинските причини

за войната. Обявявайки тази

война, руският император намира

повод – освобождението на

братския, славянски, християнски

народ, зверски мачкан и клан

пет века. Това е била привидната

кауза, твърде удобна след Априлското

въстание, което потресло

прогресивната световна общественост

с жестокостта, с която е

потушено. Кауза, зад която уж е

скрил от западноевропейските

Велики сили своите руски имперски

интереси. Естествено, защото

иначе не биха му позволили.

Това са големите политически

игри в края на 19-ти век на сцената

на Европа. Но мен, в случая, не

ме интересуват нито истинските

причини, нито формалния повод

на руския император, повел своите

войски насам, към България.

Мен, като българка, ме интересува

резултата от тази война. А той

се нарича Санстефански договор.

Защото ако нямаше този договор,

нямаше да има и Берлински

конгрес. Да, Руският император е

преследвал своите цели, но в Сан

Стефано се очертават границите

на една българска мечта – границите

на една бъдеща свободна

и обединена България, в чиито

граници са включени всички

братски, славянски народи, населяващи

Балканите. На Берлинския

конгрес, тази мечта е била

окастрена и от бъдещата България

са откъснати големи парчета

живо, българско месо – големи

области населени с чисто българско

население.

Автор: bumerang

Категория: Други




Затова на тази важна за България

дата, аз не се питам какъв

празник е и дали е празник. Аз си

спомням за всички ония воини,

напоили с кръвта си нашата

земя. И нека звучи като клише,

нека звучи както ви харесва – те

са оставили костите си тук, те са

напоили с кръвта си тази земя,

техните гробове и костници са

тук, камарите от техните черепи

са тук, до костите на българските

опълченци. Там някъде далече, в

Русия, във Финландия, в Румъния

са останали сиротни децата

им, вдовиците им, старите им родители,

недолюбените им момичета.

Тук са останали кръвта им,

костите им, неродените им деца,

несбъднатият им живот. И една

нова държава – свободна България.

На тази дата аз не мисля за

причините за войната, аз паля

свещица, свеждам глава в знак на

благодарност и почитам паметта

на тази мъртва войска, останала

завинаги тук, но довършила

делото на Левски, на комитите,

апостолите и всички жертви на

Априлското въстание, сбъднала

мечтата на Ботев и донесла освобождението

на земята, която е

моя Родина.

Останалото са игри и страсти

на политици, за които животът

на малките хора не значи нищо.


23


Автор: becksss





Историята, която искам да ви

разкажа, се случила някъде през

средата на осемдесетте години на

миналия век, в едно вече отдавна

отминало време, в един отдавна

(надявам се) отминал обществен

строй.

Това е приказка за един обикновен

човек, сбъднал една от

малките си мечти.

Защото тогава повечето хора

имаха малки мечти. Не че сега са

кой знае колко големи, но тогава

големите мечти се наказваха сурово.

А днес на никой не му пука

за тях.

Но, да започнем, както подобава.

Имало едно време на Изток, в

Държавата България, едно Държавно

предприятие, наречено

СМК – Строително Монтажен

Комбинат. Гордостта на Социалистическото

строителство.

Ами то май нямаше друго – затова

си се гордеехме с Него.

Та, работел в СМК-то един

човек, на име Ставри, шофьор

на ЗИЛ. Работел бай Ставри и

псувал гадната Държава вечер в

кръчмата зад блока. Наричали я

Кръчмата на Васко. Старо куче

бил Васко-кръчмарят. Бивш тираджия

– 10 години въртял геврека

из Близкия изток и Европата

и понатрупал парици човекът

– автомобил FORD MUSTANG с

ламаринен гараж пред блока, за

да не го цвъкат гадните гларуси,

тристаен апартамент, цветен телевизор

SONY, двукасетен дек

TOSHIBA, видео SONY – система

VHS, по десет чифта дънки LEVI’S

и CARRERA за децата, швейцарски

часовници, златни дрънкулки

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ НА

ИЗТОК

и скъпи дрешки за жената, пръстени,

ежегодни дълги почивки на

Слънчев бряг или Златни пясъци,

както и ежемесечни посещения

на КОРЕКОМ-а за допълване на

къщата с упадъчни западни влияния

(разбирай предмети за бита),

като шоколадови яйца, френски

бонбониери във формата на дамска

обувка, TOBLERON-и, а бе

казано с две-три думи: мамата си

тракал тоя Васко.

На другия полюс бил бай

Ставри от СМК-то. Той бил обикновен

шофьор (завършил със

среден успех Автото) и цял живот

въртял геврека на скапания ЗИЛ

за скромната заплата от 180 лв. на

месец без премиалните.

Най-голямата радост в живота

на бай Ставри била, когато след

безброй години чакане, най-после

се сдобил с така мечтания

чисто нов Москвич 412 (не без

финансовата подкрепа на баща

си, дядо Кольо Ставрев) и натоварил

цялата фамилия в петък

вечер да отидат на село да затварят

буркани. Сълзи от умиление

и гордост проблеснали в очите на

този скромен, тогава все още 45

годишен социалистически труженик,

когато в късния неделен

следобед, чисто новият Москвич

412 бил натоварен до горе с касетки

с компоти, чушки, домати,

кьопоолу и домашна гроздова от

архива на дядо Кольо. Като бонус

баба Радка, майката на Ставри,

сместила в необятния руски багажник

на воЗИЛото тенекия с

овче сирене и бутнала в ръцете на

децата (сина му Николай и дъщерята

Тонка) по 10 лв. да се почерпят.

Вечерта, след като се прибрали

в града и разтоварили стоката

от Москвича пред завистливите

погледи на съседите от входа, бай

Ставри отишъл в Кръчмата на

Васко и се отрязал като донски

казак, за здравето на колата, профуквайки

двайсетте лева, които

дядо Кольо му бутнал в ръцете

преди да тръгнат от село – естествено

тайно, за да не го видят баба

Радка и, най-вече, жена му Славка,

която прекрасно знаела къде

си харчи парите нашият герой.

На другия ден, яко махмурлия,

бай Ставри отишъл на работа

в СМК-то да върти геврека

на ЗИЛ-а, докато в замаяната

му глава образът на чисто новия

Москвич нежно и загадъчно

блещукал като образа на красиво

момиче в мислите на влюбен тийнейджър.

Естествено, бай Ставри

не забравил да вземе със себе си

четири бутилки от гроздовата на

дядо Кольо, за да почерпи колегите

за дълго мечтаната придобивка.

На обяд, след като се наработили

порядъчно на строежа на

чисто новия Младежки дом, той

и пет-шест негови братя по съдба

седнали във фургона на пазача

бай Милчо да се почерпят. Извадил

бай Ставри бутилките, при

вида на които очите на колегите

му от смяната светнали като на

ресторантски котараци, извадил

от торбата и мезе – домашна наденица,

суджук, две големи буци

овче сирене от баба Радка, доматки,

краставички, чушчици и лучец

– спретнали си нашите юнаци

една хууубава шопска салатка

и седнали да полеят Москвича,

24


който от своя страна бил гордо

спрян пред портала на СМК-то,

точно до Волгата на Генералния

директор Коста Узунов. Понеже

строежът на Младежкия дом бил

далеч от СМК-то, самият Коста

Узунов – на семинар в Полша, а

заместникът му Динко Господинов

бил хрисим човечец и рядко

излизал от кабинета си да ходи

по проверки из обектите, всеки

в СМК-то, общо взето, си правел

каквото му скимне.

Към 15.30 часа следобед, дълго

продължилата обедна почивка

на бай Ставревата смяна завършила

със зверско напиване, обсъждане

на жизненоважни теми

като българския футбол и международната

политика, стотина

люти псувни по адрес на Тодор

Живков и цялото Политбюро на

БКП, пиянската класика „Ти мен

уважаваш ли ма сига?“ и пеене на

десет гласа на най-новия хит на

Хисарския Поп „Дай си сърцето

на който искаш ти“, след което,

клатушкайки се като моряци на

борда на кораб по време на силна

буря, бай Ставри и колегите му с

неохота тръгнали да си довършват

работата от преди обяд. След

десетина минути търсене по джобовете

за ключовете на ЗИЛ-а,

бай Ставри най-после успял да

ги открие. Докато намери проклетата

дупка, където се мушкат,

изминали още десет минути, но

накрая благополучно бай Ставри

успял да запали двигателя и да

потегли към кариерата за чакъл,

която се намирала на десет километра

от строежа на Младежкия

дом, извън града. Тръгнал нашият

герой, но изведнъж в замаяната

му глава изникнал отново

образът на Москвича – лъскав,

стегнат, нов-новеничък, паркиран

пред СМК-то, в очакване на

Господаря си, готов да му служи

вярно и в Радост, и в Болка, и в

Щастие, и в Тъга, Докато Смъртта

ги раздели. Амин!

Приискало му се да го зърне

отново.

Така и сторил – след безумна

маневра пред строежа, блъскайки

два палета с тухли, бай Ставри

минал напряко през купчина

арматурно желязо, което се въргаляло

на земята и отпрашил в

обратна посока към Центъра на

града, където била и административната

сграда на СМК-то.

Когато видял червената светлина

на светофара, вече било

твърде късно.

Тежкият, тромав камион не се

подчинил на забавената реакция

на бай Ставри, когато натиснал

спирачките, и без никакъв проблем

помел двете коли, чакащи на

светофара пред него. С ужасяващ

стържещ звук, сплетени в смъртоносна

метална хватка, всред дъжд

от искри, трите превозни средства

преминали през кръстовището

и се врязали в близката автобусна

спирка от другата страна.

Дестабилизиран от удара, ЗИЛът

на бай Ставри се преобърнал

на една страна и буквално смазал

хората, които кротко чакали автобуса.

За по-малко от секунда,

човешки кости, плът и кръв, изпотрошени

стъкла и изкривен

метал се смесили в едно. Звук

на клаксони и човешки писъци

разцепили въздуха. Окървавен,

клатушкайки се наляво-надясно,

от първата кола, Лада Петица,

която пострадала най-малко от

удара, излязъл мъж и се строполил

на асфалта. От смазаната до

неузнаваемост Шкода след него,

не излязъл никой – свистящият,

задавен звук на мотора бил единственият

признак на живот в нея.

Но след малко и той спрял. Дим и

пàра от разтрошените радиатори

закривали страховитата гледка. В

радиус от 50 метра се валяли парчета

от строшените коли – брони,

части от фарове, задният капак

на Шкодата, откъснати ламарини

и тасове от колела.

ЗИЛ-ът на бай Ставри, с все

още работещ двигател и въртящи

се колела, лежал на една страна

върху останките от спирката и

хората, които само до преди няколко

секунди просто си чакали

автобуса там. Кървави реки потекли

изпод грамадното руско

воЗИЛо, премесени с локвите от

масло и охлаждаща течност.

А писъците не преставали.

Като в някакъв кошмарен сън,

те изпълвали следобедния въздух

в този топъл есенен ден.

А вътре, в кабината на ЗИЛ-а,

нанизан в корема на остра като

кинжал стърчаща ламарина, бай

Ставри не чувал нищо.

В главата му, като в сюрреалистично

видение, бил Москвичът –

изконната мечта на всеки социалистически

труженик, мечтата,

за чието осъществяване трябвало

да се чака с години.

Толкова години, че сбъдването

й се превръщало в опияняващ

наркотик, чакан дълго време от

абстиниращ наркоман.

Толкова дълго, че трябвало да

почерпиш приятелите си, за да не

изчезне като съновидение.

„М“ като Мечта...

„М“ като Москвич...

След секунди, минути или

цяла вечност образът на чисто

новата кола изчезнал и на негово

място останал само Мракът.

Всепоглъщащият и всеопрощаващ

Мрак.

„М“ като Мрак...

Краят на мечтата...

Когато след няколко минути

екипите на Бърза помощ дошли

на мястото на произшествието

и извадили бай Ставри Колев от

смазания ЗИЛ, на лицето му имало

блажена усмивка.

Приличал на дете, което сънува

хубав сън.

Най-хубавият сън в живота си.


25

1

2

3 4 5

Автор: zvezdichka

Категория:





България и Света

За хората, които обичат българското

народно творчество и

българските народни носии в

този постинг ще покажа снимки

на участниците във фолклорния

фестивал „Жива Вода“ в село Каран

Върбовка, Русенско, който се

проведе на 15 юни 2013 г.

Това, което мога да споделя

за фестивала, че останах много

приятно изненадана. Организацията

беше на ниво, журито усмихнато,

а участниците – едни

ведри, засмяни, красиви, обечени

в българска пъстра носия, която

няма как да не провокира и моята

усмивка.

Мога да споделя, че от сутринта

до вечерта не седнах, а обикалях

постоянно и посрещах новите

участници и изпращах тези, с

които вече се бях запознала. Не

със всички успях да се разговоря

и може би някои няма да мога

да посоча от къде са, но има хора

при които се задържах доста време

и тях със сигурност ще позная

отново, когато ги видя.

Имаше участници от Великотърновския

край и по точно от

Павликенско. Това бяха представителите

от село Сломер.

A също и от село Караесен.

Усмихната баба е облечена във

„всекидневна работна носия“.

Село Караесен спечелиха единствената

парична награда на журито,

като представиха автентични

носии от тяхното село. Носията

на жената с кафявото елече се

нарича „женска старешка носия“,

а шевицата носи името „патки“.

Забраждането на тази жена се

нарича „скършено“ от беленски

вид, т.е. характерно е за региона

на запад от река Янтра. То е белег

за омъжената жена. Носията

на жената с тъканата престилка с

цветни гюлове се нарича „женска

младежка носия“. Забраждането

се нарича „бариш“ или „баръш“ и

то е белег на неомъжената жена.

Младоженческа носия, която

се състои от риза, „шеменка“ –

дълга връхна тъпкана дреха, като

горната част е в раета, престилка

от вълнен домашно тъкан плат

от 2 части, на кръста – пафти, на

главата „бариш“.

Други участници от Великотърновския

край бяха от село

Павел.

Най-старата риза от с.Павел е

на 150 години.

Момичетата от село Водица,

Поповско.

Усмихнатите представители на

село Стърмен, общ.Бяла, Русенско.

Имаше и гости от далече – чак

от с.Айдемир, Силистренско –

добруджанци.

Народния певец от Айдемир –

Георги Жеков.

Ето и други добруджанки от

село Гурково, обл.Добрич, общ.

Балчик – напети, усмихнати, добродушни,

носещи името „Гурковските

баби“.

В надиграването се включиха

и клубовете по български хора

„Нашенци“ и „Чанове“ от Русе.

А Милен Бакалов от Нашенци се

представи успешно и сред индивидуалните

фолклорни изпълнители.

В обедната почивка желаещите

се разкършваха

с вихрени хора на

мегдана около сцената.

Ето и още участници във фестивала.

В края на постинга ще отделя

време и на представители от русенските

села. Хубавото от тези 2

дена – съботата, присъствайки на

фестивала „Жива вода“ в Каран

Върбовка и неделята – на събора

„Златната гъдулка“ в Русе е, че се

запознах с носиите на русенския

регион. Ходили сме и на Пирин

пее и на гайдарското надсвирване,

но досега не бяхме присъствали

на фестивал от Русенския регион

и така се запълват празни полета

от нашето фолклорно богатство.

Така, че започвам с представянето.

Това е една жена от Кошов с

автентична хърцойска носия.

А това са хърцои от разградското

село Костанденец.

Жените от село Красен представиха

„Обичай за Богородица“.

И коледарската група от Тръстеник.

Сред представителите на хърцоите

от Чилнов имаше и една усмихната

англичанка, която пееше

наред с българките.

Хърцойските носии като цяло

са много интересни, защото са

изработени с по-специален бод –

един такъв къдрав, който не знам

как се прави. Питах много баби

дали сега се изработват такива

ризи, но всеки ми споделяше, че

са много стари от техните баби и

майки и че не знаят как точно се

избродират. Тъжен е този факт.

След време, когато някои от шевиците

започнат да се износват

или разшият, хората няма да могат

да си ги възстановят...

26


ФЕСТИВАЛЪТ „ЖИВА ВОДА“

В КАРАН ВЪРБОВКА

6

7 8 9 10

Следващата

изненада е от

Кацелово.

Баба и внучка :)

Ведрост, жизнерадост лъха от

техните изпълнения и излъчването

им е едно такова светло, че

на човек му става едно леко на

душата.

След село Кацелово на пътната

карта се зареждат Острица и

Широково. Тези две села обаче са

балканджийски.

Ето и усмихнатите широковчанки.

Как ли се гордее баба със своята

внучка? Момиченце кокиченце.

Толкова сладки са тези деца

облечени

в народни носии.

Радвах се на това разнообразие

и многоликост, на което станах

свидетел през цялата събота.

Жените от село Батин бяха толкова

цветни.

А това са участници от село

Ценово.

Село Иванча

Ето и жените от Горно Абланово.

Постинга ми стана много дълъг,

но реших да споделя една

малка част от моите снимки и

един дълъг ден, в който усмивката

не слизаше от устата ми.

11 12 13

Обещах снимки на много

хора. Повечето от бабите със сигурност

нямат връзка към интернет,

но дано имат внуци, които

да попаднат на постинга и да им

покажат после и снимките.

/п.п. търсих снимки и в Интернет

от събитието, но не

намерих. Хората снимат, но нямат

навик да споделят, затова

загубих ценно време в публикиването

на този подробен репортаж,

но вярвам, че ще зарадвам

мнозина любители на българските

народни носии./

България и Света

1 представителите от село Сломер; 2 A също и от село Караесен; 3 Усмихната баба е облечена във “всекидневна работна носия„; 4 Най-старата

риза от с.Павел е на 150 г.; 5 Момичетата от село Водица, Поповско; 6 Усмихнатите представители на село Стърмен, общ.Бяла, Русенско;

7 Имаше и гости от далече – чак от с.Айдемир, Силистренско – добруджанци; 8 А това са хърцои от разградското село Костанденец; 9 Жените

от село Красен представиха „Обичай за Богородица“; 10 И коледарската група от Тръстеник; 11 Ето и жените от Горно Абланово; 12 А

това са участници от село Ценово; 13 Ето и усмихнатите широковчанки.

27

Автор: lubara





ВРЪХ ВИХРЕН, ВРЪХ

КУТЕЛА И КОНЧЕТО

Дарове на Природата

Всъщност, на този връх се каня да се кача от 67-

ма година. Когато нямах шестнадесет години. Преди

няколко дни моята туристическа група ме предаде

и добре, че беше жена ми, за да ме спаси. С нея

оттседнахме в Банско. Минахме през Голямо Белово

и Юндола, пътят до Якоруда беше малко хахав! Но

да не обръщаме внимание на подробностите.

Голямо Белово

Не е мръднала от ония години. Стартирах в 9.15 минути.

Дръпнах нагоре...

Теснолинейката

28

Вечерта направихме тактиката за утрешното изкачване,

като изпихме три бирички.

И се запознах с тези млади хора, то се оказа, че сме завършили един

институт. Макар, че те са двадесет години след мен.

Снимка с усмивка.

Тези бяха дърти като мен, ама яко пердашеха!

Почиваме често. Няма как.

И в 12.30 минути сме пред трибагреника!

И тук се разделихме. Те обратно, аз към Кончето.


Ето го сладурът Вихрен!

После в хотела един душ, и към центъра. Походката ми е малко кекава. Обадих се на Наско и му казах.

„Аз от Вихрен и Кончето слязох, пък сега от стъпалото на хотела до асфалта ми е по-трудно“. По пътя поисках

разрешение от тези жени, наборки навярно, да ги снимам. Казах им къде съм бил.„ Аааа, Кончето,

те нашите мъже коги бяхме млади тамо ни водиха, да ни вземат страха“. Да сме здрави, това си пожелахме.

Е, беше супер! Една мечта си я мечтах наяве! Благодаря на всички, които ме подкрепяха, благодаря на

спомена, благодаря на жена ми.

Най-вече на нея!

29

Автор: slavei





СЪН


Сънувах сън... пътник морен,

по хълм висок вървеше.

Не беше пътят никак спорен,

той, просто, милият, пълзеше.

Присви нозе, приседна малко

и с глас плачевен прошепна жалко:

„Тоз тежък кръст не искам вече,

от него педя ще отрежа и ще стигна надалече.“

Щом тез слова изрече, мигом се обърна

и мислите си в дело той превърна.

И пак понесе своя кръст

сред храсталаци и сред буци пръст.

Не мина много време и той

приседна дъх да си поеме,

че кръстът много му тежеше и думи

на роптание в сърцето си редеше:

„Защо на мене този кръст се падна?

Исках да е лек и с радост да си носи

го човек, а Бог ми даде за беда

най-грубата и тежката греда.

Не издържам повече така,

още мъничко ще го скъся,

е, вярно – не ще мога полетя,

но поне спокойно ще вървя.“

Без да мисли и този път

застанал уверено на кръстопът,

отряза смело грубата дъска –

дъх на облекчение от сърцето му преля.

И тъй, почти с усмивка, с лекота,

в тих разговор със своята душа,

пътникът вървеше без умора –

бързаше да стигне реката на кръгозора.

Олекнал, той, подмина не един и двама,

понесъл всеки своя кръст,

но всеки носеше с търпение

кръста цял със вдъхновение.

Премина през пустини, върхове,

срещна и приятели, и врагове,

но животът му във своя кръговрат

изтече в миг един от този свят.

И пътникът пристигна при Реката,

понесъл своя кръст отрязан,

радостно въздъхна му душата,

че ще полети на ангелите на крилата.

Очи привдигна и видя, на брега

отсрещен Исус там съзря.

Потърси мост, потърси брод

и чудеше се как минава тоз народ.

Помисли малко, постоя, и накрай осъзна –

между тези брегове само кръстът

служеше за мост, не можеше

да се премине, нито с лодка, нито с лост.

Но ето ти беда голяма – така е,

който служи си с измама, че

кръстът носеше се леко, но не

можеше да стигне с него до брега напреко.

Поуката каква е: носи си, душо, своя кръст,

такъв какъвто ти е даден,

не роптай, да не се окаже къс

и да изгубиш живот за теб създаден.

Пепа Пенева

30


РАВНОСМЕТКА НА ЕДИН

ЖИВОТ

Автор: katan

Категория:





Всяка година си задавам този

въпрос.

Какво ли би станало, ако ...?

Не знам, просто защото не съм

пробвала.

Не обичам безразсъдния риск,

не обичам резките промени, не

обичам лъжата, не обичам наглостта,

не обичам лицемерието,

не обичам лазенето по корем и

колене, не обичам да ме ритат и

да ритам по кокалчетата на глезените,

не обичам проправянето на

път с лакти, не обичам насилието

...

Май доста неща не обичам.

Но и много повече обичам!

Обичам децата си, обичам внуците

си, обичам приятелите си,

обичам истината, обичам реда,

обичам честния поглед в очите,

обичам дръзновения полет на

духа, обичам да подавам ръка,

обичам да приемам подадена

ръка, обичам да гледам открито

и честно, обичам усмихнати

и ведри лица, обичам красотата,

обичам дома си, особено, когато

всички сме заедно, обичам ...

Още много неща.

Обичам, обичам, обичам!

Давам си сметка, че и мен ме

обичат. Е, не всички

Имам и неприятели и то непримирими,

но приятелите ми са

повече и то завинаги.

Истинските приятели са завинаги.

Те са от детството и младостта.

Други идват по-късно, но

остават в живота до край.

Много неща се случват в живота

на човек.

Срещи, любови, раздели, мъки,

радости, загуби ...

Животът е шарена черга, пачуърк,

изтъкан или съшит от различни

парчета или прежда.

Някои парчета сами поставяме

и нагласяваме според вкуса си.

Радваме се на съшитото от нас

като малки деца.

Радваме се на небето, на лятото,

на морето, на първата семейна

придобивка, радваме се на много

и предимно дребни неща, които

са истински и ни правят щастливи.

Някои парчета сами се натрапват

и стоят като грозни кръпки в

нашето индианско одеяло.

Не винаги имаме право на глас

в живота.

Не винаги искаме да преживеем

това, което сме преживели.

Понякога идва някой неизвестно

от къде и открадва

най-красивото и цветно парче от

съшитото с много любов и труд и

там остава празно.

Търсим. Намираме и слагаме

ново, но то не е същото, не пасва

точно на мястото по форма или

цвят, но правим компромис и

продължаваме, защото животът е

въртележка, път, който трябва да

бъде извървян.

Вървим по пътя, качваме се на

шарени, пеещи въртележки и се

радваме от сърце, летим.

Пътят не е само весел карусел.

Минава и през влакчето на

ужасите, но не онова, което е за

забавление, а другото, истинското,

от което не можем да си вземем

дъх много дълго, защото сме

получили удар под лъжичката.

Стискаме зъби и търпим, макар

да боли. Очакваме да премине

и да тръгнем отново.

Какво ли? Какво ли? Какво ли

ни очаква?

Искам да се усмихвам, да обичам,

да се радвам на дребните

неща и големите промени. Искам

да създавам и претворявам.

Искам щедро да раздавам без

да очаквам да получа. Искам съвестта

ми да е чиста и челото

светло. Искам да мисля със собствената

си глава.

Искам вятър в косите и слънце

в душата.

Какво ли? Какво ли ни очаква?

Нека се надяваме и вярваме, че

ни очаква само добро!


31

Автор: whitepigeon

Категория: Туризъм




КАКВО Е ИЗВОР?


Замисляли ли сте се, какво е Извор?! Извираща вода! Тя е символ! Винаги чиста и бистра, утоляваща и

лековита. Водата има уникални свойства, утолява жаждата, дава живот, тя има способността да измива и

пречиства. Чрез нея отмиваме мръсотията от тялото си, от дрехите, от дома си и ставаме чисти. А в Духовен

план с вода се Кръщаваме, тогава се „отмива“ старото ни грешно естество, за да превърнем в духовно

НОВ и чист човек.

Самият принцип на Извора означава, че се появява нещо ново, което преди малко го е нямало, без да

иска нещо в замяна. И то се появява в най-чистия, кристален и Благословен вид.

32


Но да погледнем чудото на водата в нашия

живот.. „Измиването“ във всякакъв

аспект става чрез вода. Дори химическият

препарат мие благодарение на водата. Вече

столетие човечеството упорито и безхаберно

се опитва да изцапа и замърсява всичко

около себе си. Всичката мръсотия и мизерия,

която създаваме в „кочинката“ си -„съвременен

свят“ се излива или отмива от водата.

Помията от канали, перилни и почистващи

препарати се излива в реките. Всички

химикали и торове се просмукват в подпочвените

води. Замърсената атмосфера също

се отмива от дъждовете. Всичко това отива

в моретата, които заедно с океаните са

омазнени с петрол. Превъщаме планетата

си в сметище и всичко това се разтваря във

водата. И на фона на всичко това, се случва

истинското чудо, че от Изворите тече ЧИС-

ТА вода! Това може да го обясним само като

Благословение и Благодат.

Водата е животворящ и безценен ДАР! А Изворът е мястото,

където този дар извира за нас, като подарък, без да

иска нещо в замяна. Затова тя е благословена и е за всички.

Тя, както и въздухът, не са за продан. Всеки щом се е родил,

има право да утолява жаждата си и да диша. А също и

да бъде СВОБОДЕН (но това е друга тема). И когато човек

е дарен с нещо хубаво, е добре в него да се провокира БлагоДарност

и грижовност за този свой подарък. Още повече,

че той е животворящ и безценнен за нас.


Все още около нас има Извори. Нека ги пазим, защото

без тях няма да ни има.

И нека ние самите бъдем като извори, ТВОРЯщи и ДА-

Ряващи, разпръскващи чистота и Любов.

33

Автор: chara

Категория:

Политика




НАЦИЯТА Е ЧАЛГИЗИРАНА –

БЕЗВЪЗВРАТНО

Вместо държава имаме територия България, в която полуграмотни

тарикати управляват фирмичките си, казва докторантът на

Лайбниц университет – Германия

Актуално

Мирослав Шалтев е

роден 1981 г. в София,

завършва ПМГ „Ив.

Вазов“ гр. Добрич

през 1999 г. След един

семестър физика в

СУ „Св. Кл. Охридски“

продължава

образованието си в

Лайбниц университет

– Хановер, където от

2009 г. е докторант.

Г-н Шалтев, днес младежите „бягат“ от физико-математическите

науки. Ако трябва да ги насърчите да учат физика като вас, какво

бихте им казали?

– Струва ми се, че младежите бягат от труд, което като цяло е разбираемо,

защото е по-лесно да не правиш нищо или поне да правиш

по-малко. Мога да ги уверя, че е далеч по-лесно да решиш 5 задачи,

отколкото да научиш един урок или тема наизуст.

– Можете ли да сравните условията за работа в България и в Германия?

– Един огромен незаличим минус е на път да погуби всичко в България,

в Германия и където и да е другаде. Това е капиталистическото

консуматорско общество и свързаната с него несигурност. Това общество

няма нужда от наука, то има единствено нужда от задоволяване

на първичните си нужди. В развития див капитализъм в България

учените не се радват на особена почит от профанизираното общество.

В Германия все още не се е стигнало дотам.

– Как държава като САЩ привлича и задържа млади учени, според

вас?

– Стотинки е ключовата думичка. На учените там им е позволено да

работят в лаборатория или да посетят конференция например. А доколко

това ги задържа, не е много ясно, защото позициите са срочни,

работиш една-две-три години като постдок след дисертацията, а след

няколко такива ставаш ненужен.

– Парите, отделяни за наука в България, са безпрецедентно малко.

Ако трябва да убеждавате обществото и правителството в необходимостта

от повече средства, какво ще им кажете?

– На „обществото“ не може да му се помогне! Хората са бедни. Те

са гладни в буквалния смисъл на думата, не може да изискваш от тези

хора да мислят за наука, когато животът им е в опасност. Правителството?!

Какво е това, то има ли държава? Аз мисля, че няма такава.

Има територия, наречена България, в която полуграмотни тарикати

управляват фирмичките си.

– Защо в България има неразбиране и неглижиране на хората,

които са се посветили на науката, според вас?

– Бедност, мизерия и простотия. Нацията е чалгализирана, при

това тотално и безвъзвратно. Блясъкът и опаковката са всичко.

(със съкращения)

Интервю на Светла Василева (Chara)

34


НЕ СМЕНЯЙТЕ СИСТЕМАТА,

АКО МОЖЕ СМЕНЕТЕ

НАРОДОНАСЕЛЕНИЕТО

Автор: mamkamu

Категория:

Политика




Смяна на системата, та смяна на

системата. Това родено в гънките

на нечий объркан мозък искане

стои лепнато по нечии плакати още

от февруари. Тревожното е, че то се

промъква сред средите на протестиращите

и днес, когато на улицата

е излязла по-будната, по-образованата

и по-младата част от българския

народ – онези, които не биха

позволили на никоя власт да се подиграва

с тях.

Та с какво хипотетично и евентуално

бихме заменили настоящата

парламентарна демокрация?

Да възприемем венецуелския

модел??? Привидно социалния

модел, в който на част от бедните

бяха построени домове, а те започнаха

да ги рушат, подобно на ония

наши съграждани, които направиха

на кочини жилищата построени

за тях, броени месеци след като се

нанесоха? Моделът, който доведе

до прага на фалита най-богатата на

петрол страна в Южна Америка?

Чавизмът, който не можа да изкорени

корупцията и предизвика огромна

инфлация, невиждан дефицит

на стоки и все по-ширеща се

престъпност?

Какво друго? Севернокорейската

система ли? Система, в която

всички граждани са роби на държавата

и са равни в нищетата си.

Държава, в която всеки инакомислещ

бива унищожаван или пращан

в концентрационни лагери.

Или пък някаква хипотетична

система с главно социален характер,

в която държавата е майката,

която се грижи за всички свои бедни

граждани, облагайки работещите

с огромни данъци, за да има

за неработещите? Система, в която

държавата е национализирала и се

опитва да управлява каквито предприятия

може, а гражданите зависят

напълно от държавната администрация

и воля. Система, която

не може да работи в условията на

демокрация, поради простата причина,

че щом на власт дойде някоя

истински дясна партия, просто ще

я премахне, като паразит, изстискващ,

живителните сокове от продуктивната

част на обществото.

Или все още утопичната идея за

свят, в който изведнъж всички хора

ще станат съвестни граждани и по

гърбовете им ще поникнат крилца?

Те ще си помагат безкористно един

другиму, ще продават продукцията

си без печалба, ще работят при

работодатели, чиято основна цел

ще е благото на работниците, а не

тяхното собствено, ще се обичат

взаимно и ще участват активно в

обществения и политически живот

на общината и държавата си...

Може, но в друг свят и друго време.

Или да върнем комунизма,

т.е. диктатурата отпреди 1990-та,

кой знае защо наречена „социализъм“???

Тревожното е, че голяма

част от българите подкрепят

подобно мнение. Те предпочитат

сигурността на тиранията пред

независимостта на свободния човек.

Тяхната ценностна система се

определя от съдържанието на хладилника,

а не от съдържанието на

библиотеката им, ако въобще имат

такава. Тези хора обаче често забравят,

че и „социализмът“ ни беше такъв,

какъвто е сега „капитализмът“

ни – и тогава и сега сме на последно

място сред страните от Централна

и Източна Европа по икономика,

доходи, та ако щете и тоалетни.

Всичко това, естествено, значи,

че не системата е виновна…ами хората,

които са основният градивен

елемент на всяко обществено-политическо

устройство. Затова някои

искат нейната смяна. Защото

инстинктивно усещат, че смяна на

народа е невъзможен. Сменяйки

системата обаче до никъде няма да

стигнем. Най много отново да станем

жертва на някой социален експеримент,

който отново ще осакати

интелектуално и морално поколения

българи.

От последното опасността не е

никак малка, защото оня Ганьо с

големия хладилник и миниатюрната

библиотека, винаги ще е склонен

да гласува за вкопаните във властта

партии на олигарсите (ГЕРБ, БСП)

или поне за фашистко-налудните

си съграждани (АТАКА). Тези

партии именно заради неговия

светоглед са популистки по своята

същност и му обещават вдигане на

социални помощи, вдигане на минимална

заплата, вдигане на детски

и майчински, европейски пътища

и заплати, евтин ток, солидарност,

мед, масло и прочее... А на него

само това му трябва.

Разбира се, жалко е, че не можем

да разменим тия наши съотечественици

за някои интелигентни

извънземни, нито пък можем да им

забраним да гласуват, като въведем

някакъв ценз. За това ще се наложи

явно да търпим всичките им бъдещи

гласувания.

Освен, ако не въведем нещо като

Държавен изпит, единствено след

взимането на който, гражданинът

Актуално

35

Актуално

да получава избирателни права.

Изпитът може да е под формата на

елементарен тест за познанията на

човек за държавното устройство и

политическата ни система, защото

онзи който не е наясно с тези неща,

едва ли може да даде осмислен глас

на избори и едва ли има моралното

право да решава съдбата на своите

съграждани.

Естествено знам, че и последното

едва ли е възможно да се случи в

епохата на всеобщото избирателно

право, пък и след провеждането на

такъв един тест може да се окаже,

че само 10-15% от сегашните пълнолетни

българи са го взели успешно

:) За това на средната класа тук

остава един единствен отчаян ход

– протест завинаги. Протест, който

наред с всичко друго, да покаже, че

когато едни хора имат осмислена

гражданска позиция, то техният

глас тежи хиляди пъти повече от

гласа на аморфната маса. И когато

на следващите избори тази маса си

избере поредните управляващи,

маши на поредната престъпна икономическа

групировка – пак Протест...

И после пак. И пак... Докато

някой ден към Парламента не полетят

павета и бутилки „Молотов“,

вместо тоалетна хартия и домати...

Другият изход е през Терминал

2, където под надписа „Летище София“,

последният заминал си истински

гражданин на тази страна

трябва само да добави: „Надежда

всяка тука оставете“.

ОБЕЗКЪРВЯВА-

НЕТО НА БЪЛГАР-

СКОТО СЕЛО

Проблемът с обезлюдяването на

селото бе заченат при комунистите

със започването на масовата колективизация.

Преди това да се случи,

българинът беше идеалният селянин

в Европа, ако не и в цял свят.

Селата бяха почти самодостатъчни

и независими от външна икономика.

Българският селянин ходеше

в чужбина да учи другите. Достоевски

и той отбеляза колко добре

живееха селяните в България по

време на командировките му през

Руско-Турската война.

Затова и комунистите (или

по-точно ционистите) разрушиха

селото. Те знаят, че човек, който

може да се храни сам, облича сам и

има сигурен покрив над главата, не

може да бъде манипулиран и превърнат

в пролетариат.

Комунистите винаги са мразили

селото. Те убиха народната традиция

и започнаха обезкървяването

на селото. Душата му взеха.

Физическо обезлюдяване на селото

обаче започва по времето на

т.нар демокрация. Но всички знаем,

че политиците от този преход

са същите комунисти, преоблекли

се в капиталисти.

До 2011 г. съотношението на

Автор: zelas





селско и градско население е било

винаги 50/50. Към 1 февруари 2011

г. съотношението е вече градско население

(72,5%), а селско население

– (27,5%).

Това е краят. България никога не

е била така, НИКОГА!

Ето вижте статистиката.

Но, изглежда това е световната

тенденция. Така че за да разберем

от къде произлиза този проблем,

трябва да пропълзим много

по-дълбоко в дупката на заека.

Китайците и те сега вървят по

този път.

С навлизането на новите технологии

на генетично модифицирани

семена и окрупняване на земеделието,

българското село съвсем загубва

надежда да се възроди.

Единственото спасение на селото

е в целенасочена политика за натурално

стопанство и чисти храни.

Но Европейският съюз и големите

агро-компании едва ли ще позволят

това да се случи. Да не говорим, че

то няма и политици, които да се опитат

да прокарат такава политика.

Какъв е изводът? Какво е решението?

Какво да правим?

Аз нямам отговор на този въпрос.

Поздрави.

36


ЗА ЛЮБОВ

Автор: benra

Категория:





Имало някога някъде в някакво

забутано място с джи пи

ес координати тинтириминтири

и локация абракадабра (да не се

бърка с „на м.....а си, съвсем не е

там), едно момиче.

Косите му били златни като

абанос, лицето му кристално като

лате о ле, а снагата му, ооо..снагата

...тя била неописуема. Идвали

момци от близо и далеч да я опишат,

но все не успявали, защото

момичето си имало и характер.

– Как е твоето име, девойко?

– попитал един беловлас старец,

който минавал покрай къщата на

момичето

– Моето име ...??!!?!– момичето

се замислило, вперило поглед

в стареца, после във върховете

на пантофките си от неранима

кожа, после в клоните на вековния

дъб, който покривал малката

къщичка, после – към хоризонта.

Дълбока въздишка се изтръгнала

от нежната му гръд, когато промълвило:

– Името ми...аз не знам...трябва

ли да имам име?

– Всеки човек има име – поклатил

глава беловласият – и ти

имаш.

– А кога ще го разбера? – момичето

за пръв път се почувствало

нестабилно върху хълма от постулати,

който си било издигнало

с упорит труд през годините.

– Когато Земята погледне небето

и го види, когато Слънцето

докосне дъжда и го стопли, Когато

Споменът прегърне миналото,

Когато Мислите ти и Думите ти

станат едно... – казал старецът и

изчезнал, защото лятото си отивало

и той не искал да го изпусне.

Минали дни, после още дни и

още дни. Минали мисли и още

мисли и много мисли. Минали

...много...

Един ден момичето се разхождало

по левия склон на планината

на мълчанието, под краката й

ситни камъчета с откъсвали и с

галещ шум се шмугвали в пропастта.

Някъде далеч далеч под

краката й се чувал ромон на река.

Много далеч и много мълчаливо.

И изведнъж в средата на мълчанието

чула нещо като стон, нещо

като вик, нещо като грохот. Надвесила

се над пропастта и видяла

в буйните води на мълчаливата

река едно куче. Водите го блъскали

наляво и надясно и пяната им

покривала муцунката му.

Спуснала се девойката по

склона, храстите деряли дрехите

й, камъните жулели лицето й, а

косата й се превърнала в купчина

летни листа. Но успяла – миг

преди водата да го прегърне, кученцето

се озовало в прегръдките

на девойката.

В следващия миг зад гърба й се

чул глас –

– Хей, благодаря ти, ти спаси

моя приятел, което значи – ти

спаси живота ми!

Обърнало се момичето, като

продължавало да стиска в прегръдките

треперещото мокро

същество и очите й, които

били по-сини от Лазурния бряг,

по-блестящи от нешлифован

диамант и по-по-най, срещнали

едни други очи, които й се сторили

по-сини от Лазурния бряг,

по-блестящи от нешлифован

диамант и въобще по-по-най. И

докато изучавала усмивката, която

обгръщала цялата същност на

непознатия.( Само за протокола –

непознатият яздел бял кон.), той

я попитал

– Как се казваш, спасителке на

моята душа?!

– Любов – отговорило момичето,

без дори да се замисли.


37

Автор: swan16

Категория:





ПОДАРИ МИ ЗА КОЛЕДА

НОВО СЪРЦЕ


– Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те

заболи. Защото за голямо добро трябва голяма жертва.‘‘

Време разделно‘‘

Всички знаем как е по Коледа.

Празници, шум, глъч, веселие.

Очакване на нещо по-добро. И

сякаш от нещо във въздуха ставаме

уж по-добри, по-щедри. Винаги

сме милостиви и благородни

по Коледа. Милостиви чак до

просълзяване.

Хубаво е да подаваме

ръка на ближния. Хубаво

е да надскачваме

собственото си аз

и да погледнем извън

собствения си

мироглед. Сигурно

няма да ни хареса

това, което ще видим.

Сигурно бързо,

бързо ще сложим

пак розовите очила.

Ще сме пратили спасителния

смс – нашата малка,

коледна индулгенция,

ще се усмихнем на добротата

и щедростта си и ще продължим

към поредната разпродажба. До

следващата Коледа. До следващия

път.

Аз обаче, както и във всичко

останало, не следвам точно така

коледния дух. Не спазвам по този

начин традицията. Не съм милостива

само по Коледа и само с

един смс. Не че това има значение.

Няма! Друго е важното тук,

а не моето его или защо аз...

И не значимо да пуснеш левче

на старицата на ъгъла, която проси

всеки ден. Ако си работещ човек,

ако взимаш дори средна заплата

левчето е просто мъничко

подаяние за упокойна на собствената

душа. За истинското, за

голямото добро трябва наистина

голяма жертва,

какт

о казва

А н т о н

Дончев.

Да те за- боли, да

го усетиш. Да разбереш и да

запомниш. И да го направиш пак!

И тук, в суетата си всеки гледа

да се изтъкне, да се изхвърли,

да се покаже как, колко и за кого

какво е направил. Направил е

– вероятно и сигурно има значение.

Но то, значението, се губи от

цялото това изтъкване, блъскане

в гърдите и излишно проявена

гордост. А има хора, анонимни

хора, които даряват без да знаят

дори, че го правят. Анонимни са

защото вече са мъртви...

Да, мъртви са. Или поне

душата и част от тялото

са вече мъртви. Те,

тези хора вече са

изгубили връзката

с реалността. А

на близките им се

пада най-трудната,

най-невъзможната

и жестока част да

дадат съгласието си

за донорство. Напълно

анонимно, напълно

лишени от почести,

благодарности, похвали

те казват „да“ с ясното съзнание,

че се отказват от любим

за тях човек в името на чужд, на

непознат живот.

Все се питам колко ли сила се

изисква за това. Какъв ли родител,

съпруг, дете трябва да си за

да събереш сила за това. Колко ли

сълзи трябва да пролееш, колко

ли мъка ще изпиташ?...А решението

трябва да е бързо, много

бързо. Надявам се никога да не

разбера какво е да се вземе такова

решение, макар аз самата да съм

пожелала да стана донор. И съм

38


заклела съпруга си, ако се наложи,

да даде органите ми за някой

друг. Уви, сърцето ми отдавна е

болно и няма да стане за това, но

поне другата част от мен ако е годна

да спаси някого...И не за благодарности,

почест и слава, не! А

от простото човешко осъзнаване,

че там, в смъртта на нас те вече не

са ни нужни, че вече е просто суета

да се запазим цели в свят, където

това вече няма значение. За нас

не, но за някой друг тази суета би

била нов живот, ново начало, нов

път по който да продължи.

Надявам се с годините да не се

наложи самата аз да чакам и да се

надявам за ново сърце. Да гледам

ПОЕЗИЯ ЛИ?

с угаснали очи и надежда. Защото

ще знам, че продължението на моя

живот ще е нечий друг край...И се

питам дали тази надежда за живот

не е твърде жестока или е просто

борба за оцеляване, за още един

ден с любимите хора, за още една

прегръдка за лека нощ, за още

една целувка по ожуленото коляно,

за още една скрита въздишка

при следващия рожден ден...

Как даряваме живота на

най-обичните си хора? Как събираме

сили за това? Без гръмки

заглавия в пресата, без имена, без

венци и цветя? Така тихо, анонимно

и с болка тези хора, не,

тези Герои се прощават с любовта

и приемат смъртта. Сигурно

им е тежко, но им остава утехата,

че там някой друг, някъде живее

с част от любимия човек, че едно

сърце продължава да бие и едни

гърди си поемат с благодарност

дъх... Те, тези хора ги боли, много

ги боли и точно затова правят и

голямото добро с голяма жертва!

И може би всяка Коледа, всеки

един от нас в полунощ трябва да

си пожелае нещо по-различно.

Нещо истинско и ценно. Нещо,

което не се купува в магазин,

няма го на разпродажба и не се

поръчва по интернет...Подари ми

за коледа ново сърце...и вдъхни

му сърдечност!

Автор: tili





Обичам класиците. Особено във времена като днешните.


Защо не съм и аз поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет,

като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих

на владиката конете!

Но защо не съм Владикин,

да напиша чудна драма –

за жабите, за мишките,

и боят им с цар Радана?

Защо не съм и Войников,

плодовит, прочут списател,

да съставя и молитви

на нашия цар създател?

Защо не съм и Пърличев,

да преведа Илиада;

но с такъв превод, за който

и лобут да ми се пада?

Но защо не съм Славейков,

да заплача, да запея:

„Не пей ми се, не смей ми се,

от днес вече ще да блея“?

Но защо не съм и Вазов,

„вярата“ си да възпея:

че ще стане вълк овцата,

а певците като нея?!

39

Автор: breeze

Категория:

Политика




ВЕТРОВЕТЕ КРАЙ МОРЕТО


Автор: gabar4eto





Кой е най-хубавият вятър? Зависи

от посоката, от която идва.

Аз живея на един от бреговете на

Черно море и ще изброя ветровете,

които посещават бреговете му.

Северният вятър.

Той не е толкова лош, но не е и

много добър. Настроението, което

предизвиква, е леко понижено.

Все пак северняк е, напомня ни,

че лятото не е дълго. Доста често

обаче, този вятър сменя посоката

си след няколко дни и започва да

върлува от североизток и изток.

Тогава става много лош.

Североизточният вятър.

В морето се образуват големи

вълни, на брега събаря чадъри и

каквото му попадне. Смелчаци се

гмуркат под вълните. а спасителите

тревожно надуват свирки и са готови

да се хвърлят в бурното море,

особено ако земна красавица е нарушила

правилата за къпане.

Източният вятър.

Леле мале! Мощни вълни като

планини заливат плажа, засмукват

пясъка, част от брега, разрушават

спасителните съоръжения

и заведения за напитки...Сърди се

, сякаш целият свят му е виновен.

Югозападният вятър. Бората.

Той е пакостник. Идва ненадейно

откъм Гърция в посока Украйна.

Вълните, които образува, са

разпокъсани, почти гневни, блъскат

от всички страни, подобно на

мексикански бик на арена. Играчка

е за смели, но е краткотраен.

Вятърът Бриз.

Идва много рано сутрин от

далечните и красиви места на

България. Тогава е доста студен,

но Слънцето го стопля бързо. С

него рибарските лодки излизат в

открито море.

ОПИТВАХ

СЕ...

А на брега красавецът образува

безброй малки вълнички, които

бързат към брега и прегръщат

всеки, който ги посрещне. Заспалите

на пясъка събужда, сякаш

иска да каже: „хайде,. влизайте в

морето, топло е и аз съм топъл,

времето лети“. И игрите с вълните

започват! Радостта е навсякъде.

След няколко часа той изчезва

към другия бряг на морето. За да

се появи отново, този път откъм

морето. Поел прохладата от него,

той гали косите ви, телата, стоплени

от чистите слънчеви лъчи. Радваш

се, тичаш към плитката вода

и падаш върху нея... За спомен

вятърът бриз ни подарява частица

от слънчевия си загар. С него

се завръщат рибарските лодки у

дома, а той изчезва незнайно къде.

Опитвах миговете да уловя.

Да ги запазя, топлота да ми даряват.

Стигах до синевата, слънчевите лъчи.

После от водопадите пръските събирах.

Отлитах като птица и се връщах.

Опитвах се миговете да уловя.

Да ги превърна в букет алени цветя.

С нежност посипани-ухание.

Позволи ми да ти ги поднеса.


Да дам от мене нежността.

Мъничко да те видя – докосна.

След това по пътеката да вървя.

Към тебе водеща – Съдба.


40


Автор: amrita

С МНОГО

НЕЖНОСТ

Категория:





Автор:

slavimirgenchev1953





ЮБИЛЕЙНА-

ТА МИ СТИ-

ХОСБИРКА

КРАТКО ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Не търся утеха в риторичния патос,

просто виждам интригата:

ако интелигентните бяха богати,

кой щеше да чете книгите?

В думите вярвам, а не на думи,

вярвам в човека, а не на хора,

вярвам на прицела, а не в куршумите,

вярвам на притчи, а не в истории.

Именно тези, които казват

да не се вземаме на сериозно,

най-много от истината се пазят

и животът им е стена от пози.

Виждам още, че истинският живот

няма нужда от грим и димки.

Не е толкова важно какво –

по-важното е кой има.

Какво е много, какво е малко,

къса или дълга ни е веригата?

Моето определение е като залък:

имам само това, което ми стига.

Моето златно момче

има най-добрите очи,

най-топлите ръце,

най-широкото сърце.

И винаги до него

се откривам... обичана.

Грижа го е за

всяка сълза

и за всяка усмивка,

за всяка болка

и всяка мечта.

И е плакал,

когато съм плакала

и е удрял в стената

безсилен,

когато нещо ме боли.


има най-нежната усмивка.

И като непомилвано дете

бързам в нея да се потопя

всяка, всяка вечер.


понякога плаши хората.

Има навика да мръщи вежди,

сякаш всеки момент

ПРЕЛЮДИЯ

Докосване в картина.

Вървейки в мислите си,

откривам в миг

– покоят, времето,

музиката в щрих...

Прегръщайки стимулът,

откривам пак това,

което винаги съм чувствала...

а, то е, че в мигът преди

залезът на този ден,

е готов да те изяде.

Но мен така и не изплаши...

Та моето златно момче,

има най-нежните ръце.

Той не ме залъгва

с красивовлюбени слова,

но знае как си пия кафето

и го приготвя все така.

Той ми даде свобода,

въпреки че е ревнив.

И щом усети, че напират

в мене някакви слова,

забравил себе си,

ме оставя сама,

миг преди да го помоля за това.


със широко и златно сърце

докосна нещо много свято

във душата ми

и ми върна във живота любовта.

Моето златно момче...

Днес се моля на Вселената

и всички богове,

нека само да го има,

нека само е добре.

Автор: jabalka





в тихото на моите мисли,

е време, за поезия и споделености,

щастие в хармония е,

и музика,

и естество,

... това, е хармония!


41

Автор: injir

Категория:





СЕПТЕМВРИ


Септември. Пак бе тук. Пак изненадваше

ту със студен вятър,

ту с летни температури. Как да не

му се радва. Отпочина си от горещниците.

За нищо не света нямаше

да замени планетата с толкова

много сезони. Няма да ходи

на онази планета, където имало

само пролет! Тя обичаше разнообразието.

Искаше да има студ и

пек, да е дъждовно или снежно.

Обичаше всички сезони. Защото

чрез тях беше жива...

Жива бе благодарение на клонирането.

След катастрофата,

намерили в базата данни, че искала

да продължи дните си. Така

де! Ако се случи лошото на млади

години, имаше право да продължи.

Великият планетен съвет бе

приел този закон и той много се

хареса на хората.Така и така вече

броят им бе намалял след последния

апокалипсис. Бяха уязвими

на безчет болести. Бяха крехки

създания. Бяха станали боязливи

и тихи. Кротуваха и вършеха

ежедневните задачи. А когато гибелта

надвисваше над тях, имаха

право да изберат. Втори живот...

А сега се радваше на новия си

живот. Бяха ú отпуснали кредит.

Още дни, месеци, години... Сега

се радваше на всеки миг. Какво

разбираха останалите? Трябва да

преживееш онази раздяла с тялото

си. Душата ти да се порее над

него. Да си задава въпрос какво

всъщност се случи. И да съжаляваш.

Да съжаляваш за толкова

много задачи, които си имал да

свършиш...

Всъщност сега пак бързаше.

Влезе в приятно затоплената кабина

на въздушния автобус. Той

спираше точно пред входната

врата на дома ú. Вратите безшумно

се затвориха. И тя се понесе

над любимия град. Ето ги познатите

хълмове. На които бе играла

като дете по цели дни. Помнеше

изподрасканите си колене. Помнеше

ласкавите думи на майка си.

Усети сладкия вкус на филийката

намазана с масло и посипана със

захар... Нима всичо това бе отминало

в предишния живот... Сега

започваше на чисто. С нови приятели.

С нови познати. Все пак бе

клонинг. Не можеше да има нещо

общо с хората. Те бяха така странни.Така

мълчаливи. Не разбираше

чувството им за хумор. Ами

те нямаха такова! Искаше да се

пошегува с някого. Да му каже, че

не харесва мълчаливците, че иска

да бърбори за какво ли не. Да потанцуват,

да се повеселят. А после,

гушнати в леглото, да си говорят

мили глупости. А после да заспят,

уморени от любовни ласки...

Всъщност отиваше на среща. С

един такъв мълчалив човек. Той

беше прекалено сериозен. Не бе

за приятел. Само за сериозен разговор.

За уникален проект. Имаха

общи идеи за стария град. Бяха

открили останките на древно селище.

Трябваше да го съхранят.

Та това бе история! Историята

на тяхната планета. Някога тук

са живели хора. Хора, които са

обичали. Мразели. Воювали помежду

си.Погубвали са се. И са

нямали втори шанс. Как са пропилявали

живота си! Рискували

са. В надбягвания с коли. Пътищата

са вземали своите жертви.

Изкачвали са заснежени върхове.

Без да се боят от коварните ледници

и лавини! Създавали си

конфликти. И умирали... А после

дошъл Апокалипсисът. Останали

само онези, които били готови за

това. Те продължили. По новому.

Като ценели живота. Затова били

мълчаливи. Не искали да се карат

за нищо. Многото думи били излишни.По-добре

животът им да

минава в работа. Нямало време

за глезотии...

И ето такъв бе и нейният живот.

До скоро. До онази катастрофа.

Когато колата се преобърна...

Сега бе друга. Усещаше прилив

на енергия. Искаше да не бъде

толкоз сериозна. А и не можеше.

Току избухваше в смях, четейки

анекдотите в електронния вестник.

Искаше да сподели смехорията,

но я посрещна строгото и замислено

лице на учения. Учен! Та

той беше толкова млад! Но беше

сериозен. Не за възрастта си. Да

. Спомни си . Те всички бяха такива.

Сякаш всички проблеми

на планетата бяха се струпали в

ума им. И чакаха разрешаване.

В най-скоро време...След като

мина официалната част на срещата

/разговорите бяха интересни

и стигнаха до важни решения,

които щяха в най-скоро време

да приведат в действие/, двамата

седнаха във всекидневната , където

домакинът бе приготвил своите

кулинарни изненади Разбира

се, той бе ползвал услугите на известна

фирма за кетъринг. Всичко

бе подготвено в изискан стил.

На масата тихо горяха свещи и

упойващият им аромат се носеше

42


из стаята. Блюдата бяха превъзходни

на вкус и тя се опитваше да

познае от кой край на планетата

бяха подправките, които създаваха

удивителното преживяване

при поемането на храната. Хапките

се топяха в устата ú и създаваха

чувството на блаженство.

Младият учен вдигна наздравица.

Виното също беше превъзходно!

То премина бързо във вените

ú, в които течеше синя кръв, и

главата ú леко се замая. Но беше

приятно! Чу се музика. Тя скочи

и подаде ръка на кавалера си. Искаше

да го накара да потанцува!

Защо трябва все да седят и да водят

дълбокомислени разговори!

Времето течеше! Отиваше си още

един ден от нейния нов живот...

Да. Вечерта мина прекрасно.

Макар и да бе тромав, човекът

танцува с нея. Държейки ръката

ú, той се взираше в очите ú. Стори

ú се, че за миг съзря онзи поглед,

който сякаш бе виждала. Някога.

Много отдавна...Усети, че всичко

това бе вече преживяно...

Побърза да си ходи. Наметна

връхната дреха/ беше си я купила

от близка планета и такава нямаше

никоя друга жена!/ и се сбогува

студено с него. После си мислеше,

че нещо се бе случило. Някак

си по друг начин трепна сърцето

ú! Не беше като при тези фриволни

запознанства с непознати,

с които се застояваше за кратко,

а после ги забравяше, защото не

оставяха никакъв спомен. Спомен!

Сега изтръпна! Разбира се!

Не може да бъде. Този млад учен!

Ненапразно я бе поканил. Навярно

я познаваше в предишния

ú живот? Как не се сети! Затова

бе така настоятелен! От всички,

И ПРИ ВАС ЛИ Е ТАКА?

изучаващи история, избра тъкмо

нея! Ах! Какъв негодник! А се

прави на сериозен! И на толкова

мълчалив! Не може да ги разбере

тия хора! Не може ли да каже, че

просто я харесва?...

Слезе от кабинката на въздушния

автобус. Не ú се прибираше.

Искаше да се поразходи. Наблизо

на улицата беше спряла патрулка.

Имаше хора . Разговаряха тихо.

Бе станала катастрофа? Загинали?

Следователите, в бели ръкавици,

търсеха останки от човешките

тела. Знаеха. Че имат задача.

Да съберат ДНК-то им. Жертвите

бяха подписали .Някога. Като нея.

В Базата данни. Че отново искат

да изживеят живота си. Особено

когато се бяха разминали. Не познали.

Пропуснали. Подминали.

Онази истинска. И неповторима.

Единствена и голяма Любов...

Автор: priqtel12





Забелязваме ли красотата на момента? Поспираме ли да поемем аромата

около нас, да видим цвета и багрите, които ни заобикалят; да усетим емоциите на околните; да чуем думите

им; да ги „видим“,

но истински, а не само с периферното си зрение?

Много въпроси, на повечето от които и самата аз със съжаление бих отговорила отрицателно, особено

напоследък... А Вие? Как е при Вас?

Ако и вашите отговори са отрицателни на повечето от тях,

то поспрете за миг и се насладете на музиката и картините,

а после помислете ...


Помислете за това, дали не пропускаме точно истински ценните неща,

дали не ни липсват точно стоплящите мигове

на общуването с красотата във всичките ú разновидности;

дали не забравихме да бъдем „хора“?!?!

Към тези размисли ме наведе текстът по-долу.

Получих го по електронната си поща, поспрях и се замислих....

А после го препратих на колегите и приятелите си, защото смятам,

че в забързаното ни ежедневие постоянно трябва да ни се припомня,

че първо сме „човеци“и имаме нужда да отворим сетивата си и изпълним душите си със заобикалящата

ни красота, музика и живот, за да ги претворяваме после в ежедневието си,

за да не бъде то сиво и еднообразно...

43


Ето го и текстът:

„Какво пропускаме?

Вашингтон, станция на метрото, студена януарска сутрин през 2007 година. Мъжът с цигулката изсвири

6 пиеси на Бах за около 45 минути. За това време около 2 хиляди души минаха през станцията, повечето

от които на път за работа. След първите 3 минути мъж на средна възраст забеляза, че има музикант,

който свири. Забави крачка и спря за няколко секунди, след това побърза, за да не закъснее. 4 минути

по-късно: Музикантът получи първия си долар - жена хвърли монетата в шапката и продължи да върви,

без да спира. 6 минути по-късно: Млад мъж се облегна на стената, за да послуша, после погледна часовника

си и тръгна отново. 10 минути: 3-годишно момче спря, но майка му го дръпна забързано. Детето

спря отново, за да погледне към цигуларя, но майката го бутна силно - то продължи да върви, постоянно

обръщайки глава. Това се повтори с още няколко деца. Всеки от родителите, без изключение, принуждаваше

децата да се движат бързо. 45 минути: Музикантът продължаваше да свири. Само шестима бяха

спрели, за да послушат за кратко. Около 20 му бяха дали пари, но продължиха да вървят, без да забавят

ход. Мъжът събра общо около 32 долара. 1 час: Той беше спрял да свири и се простираше тишина. Никой

не забеляза... Никой не го аплодира, нямаше никакво признание за него.

Тогава никой не знаеше, но цигуларят беше Джошуа Бел, един от най-великите музиканти в света. Той

изсвири една от най-сложните пиеси, писани някога, с цигулка, струваща 3,5 милиона долара. Два дни

преди това Джошуа Бел свири в разпродадена зала със средна цена на билета 100 долара.

Това, Джошуа Бел да свири инкогнито в метрото, беше част от обществен експеримент за възприятията,

вкуса и приоритетите на хората, организиран от Уошингтън Поуст.

✴✴✴

Възникват въпросите:

В ежедневна обстановка и неподходящ час успяваме ли да възприемем

красотата? Спираме ли, за да я оценим?

Разпознаваме ли таланта в неочаквана ситуация?

Един от изводите след експеримента би могъл да бъде следният:

Ако нямаме минутка да спрем, за да послушаме един от най-добрите музиканти

в света, свирещ една от най-прекрасната музика, писана някога,

с един от най-красивите инструменти, правени някога...

Колко други неща пропускаме?

✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴

Веднъж един богаташ решил вместо да изхвърли чантата с боклук в контейнера, да я хвърли в краката

на намиращия се наблизо мръсен просяк... Беднякът се усмихнал и си тръгнал доволен с плика пълен с

боклуци! Спрял се до една локва изхвърлил всичко от торбата, поизмил я и я напълнил с цветя, които растели

наблизо... Върнал се при богаташа и му подал торбата в ръцете! Богатият гледал изумено и едва-едва

заеквайки продумал :

– Защо ми даваш прекрасни цветя, след като аз ти дадох само боклуци?!...

Беднякът простичко отвърнал:

– Защото всеки човек дава онова, което носи в своето сърце...“

Това получих в пощата си и се замислих...

Дано и вас да е накарало да поспрете за миг и помислите...

НЕКА ДА ОТВОРИМ ОЧИТЕ СИ ЗА КРАСОТАТА ОКОЛО НАС!

НУЖНО НИ Е!

А още толкова красиви неща има около нас...

Нека не пропускаме шанса да ги „видим“.

Не пропускайте да гледате с очите,

но и с душите си!

44


ОТ 3 ДО 6 МЕСЕЦА РАБОТИМ

АНГАРИЯ ЗА МОНОПОЛИТЕ И НАД

4-5 МЕСЕЦА ЗА ДЪРЖАВАТА И

ОБЩИНАТА

ВНИМАНИЕ!

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА

В журналистите се появи проблясък

на интелект, но такъв все

още липсва в повечето ни „икономисти“.

Поне 3 месеца трябвало да работи

едно българско семейство на

минимална заплата и с едно дете,

за да си плати сметките за ток,

парно и вода. Дълговете биха се

платили, ако семейството взима

енергийни помощи и се моли на

чиновниците коленопреклонно

за такива. В случай, че не взема

помощи, българското семейство

трябва да се труди поне 6 месеца,

за да се разплати с монополите.

Средногодишните сметки

за ток, парно и вода излизат около

1 901,32 лв. според в-к Труд.

Към тях обаче трябва да добавим

и данъците. Радостно е, че в-к

Труд откри Америка, макар късно

и когато дотътри очуканата

си каравела до Карибите, вместо

индианци го посрещнаха туристи

по къси гащи, с Маргарита в

ръка, на фона на многоетажни

хотели и неонови реклами. Поне

в журналистите ни се е проявил

проблясък на интелект и някой

си е спомнил за математиката от

1 клас.

Това обаче не може да се каже

за голямата част от „икономическата“

мисъл в страната, начело

с корифеи като Дянков, който на

няколко пъти обявяваше край на

кризата и след това качваше тока!

Каролевци, знайни и незнайни

експерти от икономическото министерство

и държавните агенции.

Съвсем наскоро Владо Каролев

заедно с Емил Хърсев решиха

незнайно защо, че цените на тока

следва да скочат с 40% (!) и то след

като ревизията на Европейската

комисия и Световната банка,

МВФ и ИМ през април само за

2 седмици разкриха резерви в

енергетиката ни за почти 1 милиард.

Защо, момчета - къде потъна

тоя 1 милиард резерви от

април и защо вече никой не си

го спомня? Дори от Института

за пазарна икономика (ИПИ) –

на който донякъде симпатизирам,

но от който често (заради

субсидиите, които получават от

държавата) напълно забравят за

пазара и започват да обясняват

колко необходимо е покачването

на тока и данъците съчетано

с рязане на пенсии и заплати на

учителки. Всяка година Институтът

за пазарна икономика (ИПИ)

прави изследване за т.нар. „Ден

на икономическа свобода“.

Как звучи само, а?

Автор: borsi





Икономиката и гражданите

нямат никакъв шанс пред силния

си многоброен противник от монополи

и администрация. „Денят

на икономическата свобода“ не е

нищо повече от денят, в който

спираме да работим за държавата

и започваме да работим за

монополите! „Свободни сте икономически“,

ама на куково лято!

Ламята има няколко глави и всяка

трябва да е нахранена!

Това е датата, до която работим,

за да си платим данъците

към държавата. Тази година денят

се падна точно на 1 май. Това

е чудесно, но към тази дата не е

добавена ангарията към общините.

Ако сложим данък сгради,

такса смет, патентен данък за

тия, оцелели след геноцида малки

предприемачи, то се добавя поне

месец към 1 май, а за малките

предприемачи и повече. В цифрите

не са включени и различните

видове такси, които се плащат и

при най-елементарните услуги,

извършени от държавата. Така

ангарията за държавата и общините

става около 5 – 6 месеца в

годината и като добавим от 3 до

6 месеца работа за монополите,

колко време остава за да се харчи

пари за друго? Да вземем най-оптимистичния

вариант 5 месеца +

3 месеца = 8 месеца ангария, 4 месеца

собствено време. За да спасява

икономиката и за да оцелее,

българинът работи 4 месеца в година.

В останалите „спасява“ монополите

и чиновниците. И това

е най-оптимистичният вариант.

Не стига обаче това – понеже не

малка част от българите се топлят

Актуално

45

Актуално

да не направя анализ на двата

протеста за да се види нечуваната

снобщина в подобни разсъждения,

подети дори и от самия ни

президент, който инак е обединител

на нацията.

Протестите тази зима започнаха

съвсем естествено след като

хората си получиха декемврийските

сметки за ток, които този

път надхвърлиха очакванията и

на най-пестеливите и пресметна

дърва за да намалят сметките

си, от няколко години се говори

за въвеждане на данък върху печки

и камини, или забраната им.

Идея, прокарвана тихомълком от

чиновниците от предния кабинет,

и като претекст се използва

замърсяването на въздуха, което

наистина е значително, ако се

горят въглища. Единствено падането

на кабинета Борисов спаси

българина и от това.

От години обясняваме с шепа

приятели, че монополите и данъците

на държавата са майка

на мизерията и икономическия

колапс.

Не международните кризи, лошият

капитализъм, наследството

от социализма, Запада или Русия.

Вината е тук, между нас, затиснала

с тежък невиждан дори в

Автор: kass

Категория:

Забавление




УРОДЛИВОСТ

средновековието похлупак цялата

икономика на страната. Какво

движение на икономиката, какво

излизане от кризата, какъв пазар,

какво потребление се очаква от

гражданите с останалите пари?!

Какъв бизнес бига могли да завъртят,

дори да имат желание? С

какво?! С банков кредит? Луди ли

сте?! При нас не само токът, газта,

водата и данъците са едни от

най-високите в Европа. Банковите

лихви са почти равни на тези

за страни извън ЕС, като Сърбия,

Албания и Украйна. И като добавим

едни от най-високите цени

на тока и газта за индустрията

ни, какво по-дяволите остава?!

Икономиката ни не само не е в

застой, тя е колабирала отдавна,

с оцелели само тук-таме въгленчета

в пепелта. Извадим ли инфлацията

и стагфлацията от нея,

тя е с отрицателни числа и това

е ясно видимо при всички напъни

на стъкмистиката, включваща

и цената на душ-геловете в

изчисленията си, само и само да

извади подходящи цифри. Липсата

на пари, потъващи в няколко

монопола, ненаситния търбух на

държавата, която в комбина с тях

унищожава своето население (3

000 000 прогонени и умрели за 25

години), е докарала икономиката

ни в пред-африканско състояние

и разпад.

„Според изчисленията на

ДКЕВР, социално приемливата

(!) цена на водата в повечето населени

места е средно 4 лева за

кубик, но никъде тя не е толкова

висока.“ Нямам думи за подобна

наглост, а вие?

В уродливостта на целият преход

едва ли някой се съмнява, но

дали уродливостта е само в политическите

лица, които ни управляват

или е обхванала цялото

ни общество? Не мислех да пиша

по темата, по която вече писаха

достатъчно много хора, а именно,

че имало различие между протестите

през зимата и тези, които

наблюдаваме днес. Днескашните

протести имали по-висш повод,

били от по-интелигентни и красиви

хора и т.н. и т.н. Но едно

интервю с Христо Мутафчиев в

предаване по телевизия Европа

прехвърли границите на търпението

ми, което се оказа не толкова

безкрайно колкото си мислих.

В общи линии човекът просто

повтори тиражираните в медиите

мнения относно интелигентността

на протестиращите тогава и

протестиращите сега. Няма как

46


ливите в стремежа си да пестят.

Народът не беше просто обиден

от политиците заради някое необмислено,

нахално или направо

безумно назначение, а буквално

разгневен от ситуацията в която

се оказа, а именно да изгладува

„използваната“ от него електроенергия,

ако я е използвал изобщо.

В разгара на самия протест лъсна

цялата му безпомощност срещу

ЕРП-тата за проверка и доказване

на истинността на данните,

цялата защита на държавата на

т.н. енергиен микс и липсата му

на всякакви права, избор на доставчик

и съпротивителни сили.

Към цялата тази ситуация Варна

избухна в небивал по размерите

си (на глава от населението) протест

заради окаяното състояние,

до което я доведоха кмета им и

ТИМ... Заради сметката или в

борба с монопола, стана от ясно

по-ясно, че положението повече

не се търпи и са необходими

незабавни мерки, нов курс, нова

система, нова политика... каквото

и да е... но така повече не може...

Днешните протести възникнаха

след назначението на Пеевски

за шеф на ДАНС. Как да не

полудее човек? Това не е просто

нахалство, а направо гавра с народа

и демокрацията... Но гневът

някак е по-овладян... Всъщност

дали става въпрос за гняв изобщо

или за възмущение? Както и да е -

едно е да си дадеш цялата заплата

за ток и да гледаш децата си без

хляб на масата, друго е да гледаш

мазната мутра на едни политици

докато си вечеряш спокойно, тъй

че степента на гневност съвсем

естествено е различна. И така

медии, политолози, социолози,

политици, анализатори и не знам

си какви още стигнаха до заключението,

че едните протести са на

бедните, а другите на красивите

интелигентни??? Ужасяващото

в целият този анализ е, че всъщност

подобни твърдения говорят

единство за ниското ниво на интелигентност

на твърдящите го

поради следните причини:

Ако си интелигентен - ще се

бориш срещу бедността...

Ако си интелигентен, ще бъдеш

справедлив...

Ако си интелигентен, ще разбираш

различните проблеми на

хората в София и на варненци...

Ако си интелигентен, няма да

съдиш по дрехите...

Ако си интелигентен, ще осъзнаваш,

че каузите са общи и няма

да си на принципа „това не ме засяга“,

защото всяка несправедливост

те засяга...


фрапираш с богатство и как си се

устроил...


даваш определения за хора, които

не познаваш...

Ако си интелигентен, ще си

социален или както се пееше в

една песен, ще си просто човек...

Е, аз нямам намерение да коментирам

протестиращите в

София, за мен са хора като хора,

както си бяха и хора като хора

протестиращите през зимата, но

няма как да не отбележа липсата

на култура на хора, дискутиращи

и анализиращи протестиращите

през зимата и сега. Дори не знам

дали става въпрос просто за липса

на култура или за небивала снобщина,

която би предизвикала

пориви за повръщане дори и в

най-големите непукисти.

Преди време бях писала за

това, че българинът се срамува

от бедността. Бедността в България

обаче няма как да се скрие,

защото е толкова крещяща, че

един английски политик направо

се чудеше как оцеляваме. То май

всички се чудим.... Друго исках

да кажа всъщност. Исках да кажа,

че класовите различия са много

удобни за някои. Богатият човек

не върши почти нищо, което не

му харесва - не си пере дрехите,

не си чисти къщата, не си мие

колата, дори плаща на някой да

му води децата по уроци и други

занимания. За всичко това си има

прилично количество желаещи да

го вършат срещу заплащане, тъй

че няма какво да се чудим, че някой

не проявява солидарност към

протестите на хората с по-нисък

стандарт на живот. В България

обаче въпросът не опира до солидарността

на по-платежоспособния

пред по-нископлатежния, а

за принципи и общи национални

битки. Такива битки са: борбата с

бедността, корупцията, съдебната

система, монополите (не само

в енергетиката), липсата на адекватна

държавност, достъп до образоване

и здравеопазване в малки

и отдалечени райони и т.н. и

т.н. Точно поради тези мои схващания

лично аз отчитам и двата

протеста за еднакво интелигентни.

Самата нетърпимост към

положението говори за зрялост

на обществото, защото нужда от

промяна действително има...

Е, спирам до тук, че пак се отплеснах,

като в заключение ще

кажа само, че цялото това писане

беше за да ви попитам дали

действително ще се разделим

отново на бедни - богати, интелигентни

- лумпени, столицата -

провинцията... БСП, ГЕРБ, АТА-

КА... третият, петият... българи

- турци.. и т.н. и т.н. или най-после

ще си зададем въпроса какво

всъщност искаме и дали можем

да го постигнем? Макар като гледам

медийните предавания да се

отчайвам, виждайки внушенията

и анализите, които правят, все

пак в мен си остава една малка

надежда, че ще доживея промяната

и края на една чудовищна

епоха, в която всичко се изроди и

че съвсем скоро ще сложим край

на този преход...

Актуално

47

Автор:

slunchevchovek





КАКВО СЕ СЛУЧВА?

И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Актуално

Следя със смесени чувства това,

което се случва в хубавата ни Родина.

Би било хубаво да съм изпълнен

с надежда и трепетно очакване, че

нещо хубаво, нещо ново ще се случи.

Би било хубаво България да заеме

мястото, което ú се полага, като

лидер сред цивилизованите държави.

Би било хубаво всичко в душите

ни да бъде красиво, като този

прекрасен свят, който ни заобикаля.

Добре би било. Но дали поредното

недоволство няма да доведе до поредното

разочарование? Спомнете

си с каква радост прегръщахме всяка

нова идея. И с каква надежда и

възторг! С онова трепетно очакване,

че Нещото най-после ще се случи. А

То все не се случваше... А дали ще се

случи сега?

Смятам, че няма сега нищо по-важно

от това, да съумеем да превърнем

енергията на недоволството в

градивна енергия. Защото мърморенето,

безпосочното роптаене не

може да промени статуквото. Спомнете

си как всички чисти хора в България

споделиха сълзата на Йоско

преди повече от двайсет години. Ето,

енергията на тези светли хора не съумяхме

да впрегнем тогава. Защото

тези, които издигнахме с надеждата

да донесат промяна, се подчиниха на

закона за Стълбата и станаха Принцове.

Нима сега отново вървим по

този път?

За да не повторим предишните

грешки, смятам, че сега трябва да

тръгнем по съвсем нов път. Този път

може да бъде намерен само, ако бъде

впрегната огромната енергия, която

съхранява нашия народ, за изграждане

на едно коренно различно от

досегашното общество. Това може

да бъде постигнато, като се зачете

мнението на всеки, който има позиция

за начина, по който трябва

да се промени обществото. Всички

тези мнения трябва да се съхранят

в информационна банка и там внимателно

да бъде обсъдена тяхната

значимост от специалисти и тогава

да бъде насочена за прилагане при

новото устройство на обществото

и държавата. В тази банка трябва

с лекота да могат да бъдат откривани

всички сфери, за които могат

да се дадат идеи за промяна. Тази

банка трябва да получи известност

и да бъде захранвана и от всички

групи и сайтове, които имат отношение

към промяната. Не трябва

да се тревожим от това, че някои

предложения ще бъдат толкова радикални,

че ще искат преобръщане

на пирамидата. Защото точно това

е необходимо. Защото тези, които

се ползваха от нашето доверие до

сега, използваха властта предимно

за облагодетелстване на себе си и

приятелски кръгове, както безцеремонно

си признават. Ако през различните

форми на властта са преминали

хиляди власт-желаещи, от

тях, вероятно, само няколко десетки

са работили безкористно за благото

на обществото. Досегашните власт

имащи, дори и да имат желание да

внесат промени, не знаят как да го

направят, защото са затънали в старите

стереотипи.

Срещам много мнения, които понякога

са наивни и неосъществими

на сегашния етап, но винаги носят

поне малко своето рационално зърно.

Но за да се използва това зърно,

организаторите на протестите трябва

да се познаят като лидери и да поемат

своята отговорност за промяната

на обществото. Защото всяко време

ражда необходимите лидери. И защото

е наивно да се мисли, че улицата

директно ще може да определя

правилата. Тя може само да ги подскаже.

Лидерите са тези, които могат

да ги превърнат в реално действаща

сила на промяната. Несериозно е

да се очаква, че ще може да се влияе

върху обществените промени без

парламентарно присъствие. Важното

е тези нови лица да бъдат достатъчно

подготвени, за да могат да представят

народната воля и да й служат. За това

е нужно от сега да се готвят за представяне

на радикални идеи. Затова

казвам, че трябва тези идеи да съзреят

чрез една информационна банка.

Тази банка трябва да бъде видима за

всички и всички да могат да участват

в обсъждането на идеите.

Искам да ви посоча само две

теми, за които бих дал предложения

за радикални промени:

Раждаемостта – това е проблем

номер едно за нацията. Без решаването

на този проблем всичко друго

губи смисъл.

Енергетиката. В момента има хиляди

желаещи да изградят микро

ВЕЦ, но за да реализират идеята си,

трябва да бъдат „наказани“ с 1500

лв. такси и безброй бюрократични

спънки. Ако пирамидата се обърне,

тоест ако държавата разреши безпрепятствено

изграждане на тези

ВЕЦ и сама стане инициатор и стимулира

желаещите да ги изградят,

България ще получи няколко мегавата

напълно безплатна енергия.

Става дума за микро ВЕЦ до 20 кв.,

които не се включват в мрежата, а се

ползват само за лични нужди. Ето,

за хиляди такива идеи става дума.

За тотално разграждане на бюрократичната

машина на всички нива.

Но това няма как да стане, ако не се

използва неизчерпаемата енергия

на народа и не се насочи в нужната

посока.

Затова се обръщам към тези, които

са поели отговорността да оглавят

народното недоволство: – Това е

пътят! Не губете време, а трансформирайте

това недоволство в мощна

енергия на промяната!

И не забравяйте, че вие пишете

новата история на България!

48


РАЗЛИЧНА СЪМ

Автор: stela50

Категория:





Различна съм ...

от натежали спомени,

от сънища несбъднати,

от врати затворени ...

от битки неуспешни

с Вятърни мелници,

от вдъхновени нощи

и мъчителни делници...


от думи неизказани,

от нощи незабравени,

от разминаване,

очакване, обричане ...

от сълзи на устните

поспрели,

от закъснели срещи

и раздели ...

Понякога била съм

болка и надежда,

бездомница и грешница ...

друг път - на щастието

пленница...

В полета на птиците,

на седмото небе

звездица ...

с мисли на неверница,

с живота на светица...

Различна ли съм ...

А може би така изглежда ...

Когато в зоната на здрача

се оглеждам,

когато пред съдбата

неволно се навеждам,

а всъщност се бунтувам,

макар и безнадеждно ...

Когато искам мъката

да скрия ...


когато искам непременно

изход да открия.


49

Автор: etyna

Категория:





Автор: tanelia





Автор: didoignatov






ТЕАТРАЛНО

Аз съм кукла на конци.

В симбиоза съм с кукловода.

Тежко му е да ме държи,

непосилно за мен да го водя.

Понякога правя грешни движения.

Така разбирам, пръстите му се

борят.

Дали с умората или с вълнението

- конците ми винаги спорят.

Той говори. Той е гласът ми.

Всяка мисъл ми е подарена.

Аз мълча. Не задавам въпроси.

Заобичвате него, харесвайки мене.

Понякога ме прегръща.

Любовта му е представление.

Ние нямаме обща къща

след приетите поздравления.

Стоя във витрина. Показва ме.

След сезона ще бъда чучело.

Ще се моля да дойдат гарвани

и очите ми да изпочупят.

Да разбият с човки гърдите ми

и да блесне отвътре душата ми,

да изгори на кукловода ръцете.

Ще бъде ненадминат спектакъл.

И НЕКА БЪДЕ

ТАКА

И нека съществува светът.

И нека съществата живеят.

И нека да бъде любов.

И нека да няма страдания.

И нека ден след ден тази любов

да става голяма, голяма.

И нека като нежен покров

да докосва не един и не двама.

И нека сърцата ни топли

да забият във ритъм синхронен.

И нека не съдим, обричаме,

а да си помагаме и обичаме.

И нека прошка да даваме,

защото, давайки получаваме.

И нека в прошката ни прощават.

И вместо тъга, радост въздават!

Tanelia

24.01.2013

МЕЧТАНИЕ

Ще те чакам притихнал, там някъде,

сред останки от неслучено настояще.

Ти ще дойдеш, по-красива от всякога,

налудувала се, кротнала, вече зряща.

Ще е есен - сезона за влюбване.

Ще потънеш в очите ми,

както аз тъна в твоите.

Ще разкажеш за мечтите несбъднати,

после ще ме попиташ за моите,

ще се ливне порой премълчавано,

нежно ще те обгърне отвсякъде,

през сълзи ще признаеш,

че тайно си се надявала,

да те чакам притихнал, там някъде,

а сълзите те правят,

по-красива от всякога.

Ще те чакам.

Любовта идва трудно... понякога.

50


Автор: kushel





МОИТЕ ЛИЧНИ

ВОЙНИ

Не помня бях ли някога невинен.

Отдавна съм нагазил в греховете –

умишлено и даже много яростно.

Подсмихвай се, но край на страховете.

Нима очакваше да бъда няма риба

и да ми „триеш сол“ за всяка грешка?

По-добре ли е да съм сухар отчаян?

Аз искам да съм цар, не дребна пешка.

Не ми обръщай гръб! Да поговорим!

Какво спечелих с тебе под ръчица?

Самоуважение – е, него си го имам.

Добре, прекрасно, утеха за парица.

Я, вече чупка, стига ми досажда!

Отде да знам кога ще дойде края.

Запазил съм си мястото във Ада.

Не искам вечно да скучая в Рая.

Разбра ли ме? Изчезвай вдън горите!

Така бих искал с яд да му се сопна.

Но той ще ме погледне иронично:

„Пич, мандалото отдавна хлопна :):):)“.

Автор: valben





СРЕДНОЩЕН ДЪЖД

Тази нощ пристигна мечтаният дъжд.

Аз буден лежах, а той ме поведе без да го видя

през девет земи, както някога сам пожелах.

че и по-нататък, където поисках да ида.

Тогаз се издигнах с мечтани криле,

които само в съня ми са видни

над пустото, зажадняло за влага поле...

А мечтата ми като в приказка успя да поникне.

Но в миг се събудих сред полета свой. Изведнъж.

Пропаднах внезапно, изгубил крилете си леки.

Полето отново бе пусто, без капчица дъжд,

а дъжд не бе падал сякаш от няколко века.


Куш септември 13-та

51

Автор:

kasnaprolet9999

Категория:





ТАЙНСТВАТА НА

ДЕВЕТАШКАТА ПЕЩЕРА


Деветашката пещера, дълга 2442 метра, е един от

най-изумителните природни феномени в България.

Намира се в карстовия масив на Деветашкото плато.

Разположена е на десния бряг на р. Осъм и отстои

на 18 км източно от Ловеч, близо до село Деветаки.

Местните я наричат Маарата или Окната заради отворите

на тавана, през които наднича слънцето.

Грандиозният и полуелипсовиден вход с размери

30х35 метра води в галерия, която се разширява

и образува най-голямата пещерна зала в България.

Високия 60 м купол и разгърнатата ширина от 130 м

подсилва усещането за човешка незначителност.

Има седем отвора на тавана, които осветяват

вътрешността, а на места запознати твърдят, че височната

ú достига до 100 м. Изследователи на Деветашката

пещера считат, че в залата може да бъде експониран

храмът „Св. Александър Невски“. Местни

хора, на преклонна възраст, разказват как преди 1944

г. някакъв смел пилот проврял самолета си през един

от отворите на централната зала на пещерата.

Първите проучвания са направени от инж. Павел

Петров, който за пръв път използва разглобяеми

дървени лодки, прониква до края на водните галерии,

прави хидрогеоложки изследвания и карта на

пещерата. Температурата на водата е 9-13 ˚С. Водите

на Деветашката пещера излизат от 14 извора, като

една част от тях през лятото пресъхва, а дебитът на

останалите намалява. В пещерата има 11 кристално

чисти езера.

От 1950 г. пещерата е използвана като засекретен

военен обект, в който са складирали петрол, а днес

могат да се видят само постаментите на цистерните.

Стопани на този грандиозен дом са 45 вида животни,

между които стоножки, псевдоскорпиони,

мамарци, скални лястовици, бухали и най-вече прилепи,

чието спокойствие нарушиха Силвестър Сталоун,

Арнолд Шварценегер и други велики актьори,

докато снимаха филма Непобедимите 2. Някои видове

птици като бухал, горска улулица, скална лястовица,

блед бързолет и червеноопашка правят гнездата

си в скалите около входа.

Всред скалите растат 6 вида мъхове, 5 вида папрати,

дървеснохрастови и висши тревисти растения. В

близост до тях, в района на Крушунските водопади е

пораснало това цвете, оранжево като невен.

Моят син Додо ми донесе едно стръкче от него.

Когато семенцата изсъхнаха ги посадих, но така и

не поникна нищо, явно си иска мястото. Чудя се как

ли се нарича?? Ако някой го разпознае, бързо да си

признае:))

Заради размножителния период на населяващите

пещерата бозайници, през месеците юни и юли тя

изцяло се затваря за посетители. Додо посети с приятелката

си тази пещера през юли и по тази причина

не можа да направи снимки във вътрешността на

пещерата.

Казват, че там е много магическо място, всеки го

вижда по различен начин и получава това, което му

трябва. Не знам дали е така, но Додо и приятелката

му Диди се върнаха много щастливи от там, очите

им грееха като слънчица. Диди тръгна сутринта почти

болна, с температура и много се притеснявах за

нея. Вечерта нямаше и помен от настинката, казва че

пила там от лековити

извори и си носеше в

шишенце от тази вода.

Е, някой ден и аз

ще се замъкна до там,

но още не му е дошло

времето. Ще почакам

да реализират европейския

проект за развитие

на екологичен

туризъм в Деветашкото

плато наречен

„Девет стъпки за общо

бъдеще“, който обединява

девет села (Агатово,

Брестово, Горско

Сливово, Деветаки,

Крамолин, Крушуна,

Къкрина, Кърпачево,

Тепава) и три общини

(Ловеч, Летница,

Севлиево), както и

няколко сдружения за

развитието на Деветашкото

плато.

52


ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ...

ИЛИ ДЕЛОТО НА ЖИВОТА МИ.

Автор: candysays

Категория:





Намерих го Делото на Живота си - Сърцевината на

онова, което искам, мога и трябва да направя за другите!

И съм истински щастлива от това! Защото до голяма

степен - именно това е моето призвание, и висш

израз на всичко онова, което съм и което изграждах у

себе си през годините... Разбира се, Животът ми има и

други приоритетни и „насъщни“ дела, но това е едно

от най-важните, ако не и най-значимото...

Ето за какво става дума - новият ми блог / проект,

който създадох миналия месец (август) и за който найсетне

се сетих да споделя и тук, с вас:

oneofusshares.blogspot.com

Каня ви там! Добре сте дошли!В блога, на страницата

му във Фейсбук, и най-сетне - в сърцето ми...

Ето и същността на Идеята на блога, както съм я

описала в него самия:

ИДЕЯТА

Здравейте.

Казвам се Кристина и съм сърцето, което стои зад

този проект, наречен от мен просто: „Един от нас

споделя...“ Той е за интервюта с най-различни хора,

познати и непознати, близки и далечни, на които ще

задавам едни и същи въпроси, а интервютата ще публикувам

и архивирам с времето в блог, посветен само

на това.

Идеята за него е най-добрата, която ми е хрумвала

някога.

Ето някои от мислите ми, които я родиха и чрез

които мога да ви я представя най-добре:

Всеки един от нас може да черпи от един извор,

от който никой друг не може – собствения си живот,

собствения си опит, собственото си съзнание. Следователно

всеки от нас може да даде нещичко от себе си

на другите. За това са нужни само готовност за споделяне

и искреност. Иначе един уникален опит, едно човешко

съзнание един ден угасва несподелено и е вече

недостъпно за другите, поне на този свят... Много хора

не споделят най-съкровените си мисли с никого – дори

с най-близките си хора, и така те остават непознати

дори за собственото си семейство... Намирам това за

много тъжно, наистина. Вярвам, че ако знаем повече

един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата

си. Ще съчувстваме по-често на другите,

опознавайки техните болки и мечти, техните борби и

надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога

случайни „сблъсъци“, оставайки си непознати

и чужди... И неразбираеми един за друг.

„Чувстваш се свързан с другите – или си чужд и на

тях, и на себе си.“

Това е един цитат, който силно ме впечатли, от

статия в списание „GEO България“. Всъщност самата

идея за този проект ми дойде на ум от рубриката на

това списание „Граждани на света – 1 от 7 милиарда“

(цифрата се променя съобразно данните за броя на населението

на планетата ни в момента). Тази рубрика

от една страница във всеки брой представя интервю

със „световнонеизвестен“ човек от различен край на

света. Винаги чета тези интервюта с голям интерес.

Именно това най-много ме впечатли и ме плени в идеята

на списанието - да бъдат интервюирани най-различни

хора, без значение, че са общо взето неизвестни

на другите. И аз вярвам, че всеки има какво ценно да

сподели с другите, стига да е искрен, а всички знаем,

че обикновено биват интервюирани само известните

личности – не само от официалните медии, но дори и

от неофициалните – като блоговете например. Счита

се, че само така наречените „успели хора“ имат какво

да кажат на другите, но аз зная, че далеч не е така. Понякога

горчивия опит, който един провалил се в нещо

и нещастен човек може да сподели с другите, е много

по-ценен и трогателен дори! За мен всички хора са

равни и еднакво интересни. И зная, че има много добри

и прекрасни хора по света, които живеят по мъдър

и красив, но тих начин и никой, или почти никой, не

знае за тях, а определено имат какво да споделят, стига

само някой да ги попита... Вярвам че повечето хора

имат нещо съкровено в мислите и в душата си – аз искам

да чуя и узная за това нещо. Да прочета...

Ние сме много еднакви в основните за човека неща,

и същевременно много различни в нюансите и възприемането

на себе си, на другите, на живота и света

въобще. Сигурна съм, че чрез този проект ще си проличи

именно това... Началото му ще е само на български

език, но след време може да надрасне пределите на

нашата родина и на нашия език.

Споделянето сближава умовете и съзнанията, и

в крайна сметка душите ни. Целта е една - възможно

най-искрено да разговаряме – дори без много думи, но

за най-важното в Живота, в общото ни човешко битие.

Значимите теми не са чак толкова много... Избрах

точно тези въпроси /донякъде припокриващи се с тези

на сп. „GEO“/, за да опозная, заедно с вас, по-добре не-


53


обятната човешка душа и съзнанието на най-различни

хора. Те не обхващат всичко, което е интересно около

една личност, но мисля че са достатъчни за най-важното.

И вярвам, че с времето този блог ще се превърне в

истинска съкровищница от съкровени, искрени мисли

и човешки опит... Може би някои от въпросите са много

лични, по един особен начин, но въпреки това зная,

че трябва да ги задам на хората. Дори и човек да не отговори

на тях публично, има смисъл да ги зададе поне

пред себе си... Ние се променяме, така че отговорите,

които даваме днес може би ще са различни от онези,

които бихме дали вчера или утре. Но зная, че някои

неща не се променят, защото са част от същността ни и

въпросите се отнасят преди всичко до тези неща.

Благодаря предварително на онези, които ще им отговорят,

за доверието и откритостта към другите. Вярвам,

че в края на краищата ще се окаже, че има повече

поводи за надежда, отколкото за отчаяние по отношение

на човешката природа. И искам да върна тази вяра

Автор: mrazekoff





Започваше един прекрасен слънчев ден.

Групата бавно, се събуди и със свежото утро се приготви

за път. Предстоеше един прекрасен слънчев ден

в началото на лятото. Всички стегнахме раниците и се

запътихме към близките върхове.

Пред нас панорамата беше като една прекрасно нарисувана

картина от велик художник.

Свежестта на природата се чувстваше навсякъде

- дори и в нашето настроение. Със закачки и шеги, с

усмивки и добро настроение, се насочихме към прекрасните

върхове, които се откриваха пред очите ни.

Пътеката се виеше като змия през росната ливада, а

покрай нас птичи песни огласяха планинската природа.

На човек му се иска това време никога да не свършва,

очите му да се наслаждават на планински рекички,

на вирове и водопади, погледът да обхожда вековните

борове и да спира върху самотните орли, кръжащи високо

в небесата...

Закрачили смело, не забелязахме как отминахме

първата височина и пред очите ни се откри чудесна

панорама с високи, бели върхове, с ниски поляни, осеяни

с няколко малки селца, излезли на припек в това

прекрасно лятно утро.

Изкачихме се на една висока поляна, откъдето се

на много хора, които са я изгубили някъде по пътя си...

„Всеки човек е изключение.“ казва Карол Ижиковски.

А пък Елиас Канети добавя: „Всеки човек е център

на света, точно така – всеки; и светът именно

затова е ценен, защото е пълен с такива центрове.

„За човека няма и не може да има нищо по-близко от

човека.“ Вярвам в това, подобно на Максим Горки, на

когото принадлежат тези думи... Така е, защото всички

ние сме част от едно цяло, наречено човечество...

Вярвам, че споделянето ще ни направи в крайна

сметка по-добри. И по-разбиращи.

В нашето време на много и лесни комуникации,

отново има твърде много разминавания между хората

и общуване „на повърхността“. Аз искам да създам

място за една специална среща – на нашите съкровени

мисли и страхове, надежди и мечти, на нашите умове и

души. Място за един истински разговор.

P.S. Може да ми пишете мнения и коментари и тук,

както и на имейл адрес: oneofusshares@gmail.com.

ЕДИН ДЕН

откриваше прекрасна гледка към високата планина.

Не бяхме уморени, но имахме нужда да поседнем и да

се наслаждаваме на красотата около нас. Като че ли по

команда, всички оставихме раниците и се настанихме

на зеления килим, а покрай нас цветя и мирис на омайни

билки ни пренасяха сякаш в друго измерение...

Седяхме мълчаливо и никой не искаше да наруши

красотата на мига.

Загледани в красивите високи върхове сякаш не забелязахме,

че на десетина метра от нас до една скала

беше приседнал старец. Ние се спогледахме и се присламчихме

към него, но никой не смееше да пророни

дума и да наруши неговото спокойствие.

– Здравейте деца! - каза той и се усмихна. Беше с

прошарена, повече бяла коса, с красиво лице, отстояло

на времето на годините и бръчките, които имаше по

лицето, му придаваха един благороден образ - нехарактерен

за времето и мястото, в което се намираше.

Очаквахме да ни заговори на някакви злободневни

теми, да се позаинтересува кои сме и откъде сме, къде

сме тръгнали и пр.

– Красив е Божият свят, деца! Човек всеки ден се

наслаждава на тази красота и дали е зиме или лете,

дали е слънчево или дъждовно, всяко време има своя-

54


та красота, всяко време ни кара да ставаме по-добри,

да се обичаме един друг и да търсим красотата в човека

срещу нас.

Признавам си, че тези думи ме изненадаха. Всички

се втренчихме в стареца срещу нас - бяхме като вцепенени.

Сън ли беше това? Тези думи ли бяха на този селски

човек или някакъв глас Свише говореше с неговите

уста???

Спогледахме се мълчаливо и зачакахме...

– Високите непристъпни върхове, които виждате

насреща, скалите наподобяващи чудовища от приказките

и белите пухкави облачета, които се носят високо

над тях, всеки ден ми разказват приказки, връщат ме

назад във времето, или пък пренасят в далечното бъдеще

и аз пътувам на крилете на своите мечти - пътувам

през времето.

Що за чудак беше този старец? Говореше тихо, напевно,

думите отекваха в нашето съзнание и ние мълчаливо

изчаквахме мига, когато ще започва да ни омръзва

неговата изповед.

Говореше за доброта и красота, за любов между хората,

за смиреност и покаяние.

Изведнъж се замислих - човек ли беше, или някакъв

светец, който ни съпътстваше в този наш така прекрасен

ден?

Един от нас се реши да го запита:

А НЯКОЙ КАРА КОЛЕЛО

Въртележка, като в детство - бърза, бясна и те

кара да се смееш, да летиш. Емоция с аромат на захарен

памук/кебапчета?!/ и мили спомени. Времето

е ластик - това си е на bapha, но важи с пълни сили.

Време? Не винаги има... за всичко!

Изненадващо завръщащи се индивиди, секунда

и половина време за реакция, смях и прегръдки. Реорганизация

и реставрация. Един двор, една маса и

една чешма. И пет години назад, а сякаш беше вчера...

Хората - малко променени и все така същите.

Пак сме си ние. Времето се ниже, а ние го нанизваме

обратно.

Километри... нямат значение - човеци на път. И

чайки в полет. Ято готово за подранило лято, каца

на сборния пункт за глътка почивка. Пустият плаж и

горещият пясък, жаркото слънце и леденостудената

– Дядо, ти откъде си?

– От селцето под нас, което се намира на десетина

минути път от тук. Няма никой в това селце, сам съм -

всичко запустя - остана ми удоволствието да се радвам

на Божия свят, да се наслаждавам на красотите му, да

благодаря за всичко и да благославям всеки един ден

от живота си.

– А, деца, жена имаш ли? - запита отново нашето

момче?

– Нямам, нямам никого, деца, сам съм на този свят

- и в лицето му се изписа тъга, която той се помъчи да

скрие безуспешно с някаква усмивка...

После той отново започна да говори за красотата

на природата, за добрината в човешките отношения.

Монологът му кънтеше в нашите души и ние не чувствахме

скука, а с наслада поглъщахме словата, които

той редеше, сякаш че беше записал речта си предварително.

Защо понякога, когато на човек му е най-добре,

времето сякаш лети и иска да съкрати този прекрасен

момент???

Защо?

Сякаш по команда всички бавно се надигнахме,

обърнахме гръб на стареца и без да кажем нито дума,

за да не развалим магията на този така прекрасен миг,

тръгнахме по пътя си напред ...

(със съкращения)

Автор: dorichela

Категория:





вода. Дилемата за да бъдеш или да не бъдеш... морж.

Не бях:) Всичко се свежда до топване на два крачуна,

потреперване и нестинарски танци по пясъка.

Спокойствието на нощта, вкусът на бирата и последните

оцелели. Студеният вятър и топлата стая.

Ловците на духове спят спокойно, понеже последните

ги е хванала липсата. А на сутринта, кафето с

гледка и делфините - подводници, така и не ги видях,

но знам, че са там. Те, делфините, все за баба ти

излизали като ги търси с бинокъла...

Щастието... има го! В хората, в усмивките, в музиката

и навсякъде, където погледнеш.... стига да го

видиш... Състоянието щастливо сам го има, защото

се различава от самотен.

Имаш избор, въпреки изборите утре :)

В крайна сметка шоуто трябва да продължи...


55

Автор: blagovestie






ЗА ВСИЧКО И

ВСЕКИ...

искаш да залепиш

разпокъсани бивши криле –

използвай любов

искаш да изцелиш

изранено сърце –


искаш да приповдигнеш

душа, която се спъва и пада мъчително

–


искаш да поясниш,

че някой прави грешка; че отива към

пропаст, към гибел –


искаш да образоваш, възпиташ,

сочейки Пътя и Истината –


искаш да те запомнят,

да градиш и твориш без прегради,

без клишета, освободен от вериги –


искаш да дадеш

най-доброто от себе си,

вменено и прорасло вътре в теб от

Небето –

ами

тогава

просто разчисти от всичко останало.

Остани по любов.

До обличане и изпълване с нея.

До потъване. До извисяване.

До попиване. Плътно и напояващо.

И до дишането ú. Цялостно.

Използвай Любов

за мислене,

чувстване,

действане,

мотивация,

отношение,

пример,

гориво и огън в живота ти...

Както и за всичко останало.

Винаги и навсякъде,

във себе си,

за всичко и всички

не използвай друго,

освен любов.

… прошепна ми влюбено Бог.

26.08.2013 г.

Автор: anibel





АЗ СЪМ ТИ

ПАЛАЧА...

Не, не искам спомени от теб...

Не искам пеперуди във хербарий

Ти си огън, парещ лед...

И лъжа си. Против разума, критерий...

Не мога да те стигна, аз...

срещу теб да бягам в толеранс....

Ще затанцуваш ти отново валс...

в сетивата ми от безнадежда уморени...

И пред теб ще коленича аз -

стръкче мъртви орхидеи...

напомнящо за теб, за нас -

два факта, глухи алинеи...

Един забравен танц...

танцуван някога от феи...

ще зазвучи отново в мен, като сираче...

необикнало, но можещо да плаче...

Не, не искам спомени от теб...

Не искам пеперуди от хербарий...

Сложи, сложи глава, Любов...

Аз съм ти палача...

ТОДОРОВА

ЗАДУШНИЦА

Събуди се селцето ни учудено

от тропота на конските копита.

Изгърбени старици се потрудиха

цветя да скъсат, Господ да почитат.

Затътриха нозете си към църквата

за мъртвите да палнат вощениците.

Циглета диви в гетото се дърлеха,

подритваха каруците по спиците.

На попа от окото му, незрящото,

прокапаха две капки покаяние.

Автор: henzelski

Категория:

Изкуство




ГЛАСОВЕТЕ

НИ

В покрайнините

на мислите ми

се спотайваш

или

чувам тихо гласа ти –

скрит в среднощни мъгли,

който сякаш мен търси

и обича, зове

във сегашно несвършено

като време поне...

И когато заспива,

светло сгряващ небето,

моят глас го открива

в центъра на сърцето.

Автор: zefpet



Постинги: 3


А циганите поводите хващаха,

в кушията да търсят препитание.

След час приключи храмовата службица

и три женици църквата изпразниха.

А ромите скрепяваха си дружбата

с ракия и кебапчета, от мазните.

Селцето ли? Обгрижва си стариците,

че младите са нейде по Европата.

А тази нощ два рома – черни призраци

обраха пак на църквата иконите.

56


В ТУНЕЛА НА ВРЕМЕТО

Автор: esen





Да споделя една ноемврийска емоция в снимки и стихът,

който се роди от шепота на есента.

Взрях се във времето,

то бе във фаза

на размисъл и на тъга.

Прегърна ме вяло

и заразказва

своята тъжна съдба.

Слушах го дълго,

препълнена с вяра,

с любов да го утеша.

Беше самотно,

превито с товара

на болки, копнежи, мълва.

Разбирах и кимах,

и чаках нататък...

Бях негова плът, суета.

Бях промеждутък

от някаква дата –

дори не разбрах до кога.

Разказваше тихо

за труд и напредък,

за чужда игра и война.

Как вятърът

сменял му мирогледа,

как вълци му вили в съня.

Имало слънце,

мъгли, път и вятър,

имало пълна луна.

Имало бури,

затишия, хали,

била и дъга след това.

То още разказва.

Притихнала слушам

прогноза за светлина.

Тунелът е кратък,

но равнодушни

не можем да бъдем сега.

Нашето време!

С боси крачета

бродим по тази Земя.

Има и тръни,

препятствия, пепел,

но има и пролет с цветя.

Унасям се... После

пробуждам се, скачам,

усещам се някак с крила

Моето време!

към светлината,

към светлината летя.


57

Автор: tera





ХОРАТА, КОИТО АДСКИ

ОБИЧАТ ДА СЕ ОПЛАКВАТ


Познавам такива, със сигурност всеки познава.

Ако не са ти близки, слушаш им дрънканиците с едното ухо, пускаш ги през другото, кимаш: „Аха, колко

кофти“ и дотук. Дреме ти на шушляка, дет‘ се вика.

Проблемът е, когато си ти близки, особено много близки. Тогава, щеш не щеш, си вътре в проблема. Мъчиш

се някак да разрешиш ситуацията така, че пак да не се случва, за да не ти се оплакват отново. Но не,

просто хората искат да си го кажат, а не че търсят някакво разрешение на проблема. ТЕ ПРОСТО ОБИЧАТ

ДА СЕ ОПЛАКВАТ!

Е, те това е цялата работа!

Лично мен такива хора просто ме побъркват. Не мога да проумея от една страна този мазохизъм да ти

прави едва ли не кеф все да се забъркваш в проблемации и от друга страна садизмът, с който тормозиш

околните с вечните си проблеми! Защото това си е тип хора, които или привличат всякакви проблеми, или

във всяко нещо виждат проблем!

Ако сами се оправят с това - тяхна си работа. Номерът е обаче, че те много обичат да „споделят“. Това е

тяхното отмъщение към близките им хора за несполуките, които ги съпътстват.

Сгафят някъде, къде от тъпотия, къде от невнимание или каквото и ще да е - и Оооооп! - си го изливат

пред някого и мигом им олеква!

Не казвам, че аз не правя грешки или не ги „споделям“, но това специално за споделянето е много рядко

и най-често под формата на майтап. Видяла съм си гафа, преживяла съм го, мога да го спомена пред някой

най-вече като предупреждение, а не че толкова съм се изтръшкала.

Лошото е на тези хора, че когато се опиташ да им помогнеш със съвет как това да не се повтаря те реагират

така; „Оууу, ти сега от това източен проблем ли ще правиш? Ами аз само споделих! Не ми трябва съвет,

просто стана на дума...Ами добре, случило се е така!“ и пр.

Ясно става, че единствената им идея е в оплакването, никакви съвети не приемат, само дай да тормозят

другите с перманентните им проблеми.

Както се сещате, накипяло ми е, защото подобен разговор водих преди малко и то не за пръв път.

Според мен това си е някаква черта на характера, която провокира подобно поведение.

Няма как да се промени. Такъв човек или просто го игнорираш завинаги, или ако ти е много близък го

търпиш...

И пишеш постове за това, за да изпуснеш пАрата и да не стане още по-голям катаклизъм...

Лека вечер! :)

58


НИЩО НОВО ПОД

СЛЪНЦЕТО! ВСИЧКО СЕ

ПОВТАРЯ...

Автор: tota

Категория:





„Корпорации и политици знаят много добре, че не могат да

накарат своите клиенти или електорати да купят онова, което

им предлагат, или да направят каквото се иска от тях, ако преди

това не усетят потребност или неудовлетворение от нещо.

Направете масите несигурни в себе си и те ще имат нужда

от помощта ви да намерят онова, което им липсва. Това

важи както за групи, съсловия и народи, така и за отделни

хора. Никого няма да съблазните, ако не го накарате да почувства

недостиг на нещо.

Можете да съблазните цял народ, ако атакувате колективното

му чувство за несигурност - онова латентно усещане,

че не всичко е така, както би трябвало да бъде. Като породите у хората неудовлетворение

от настоящето и им напомните за славното минало, можете да нарушите увереността им в тях

самите, да ги накарате да загубят самочувствието си. После се явявате в образа на онзи, който ще

им помогне да възстановят това равновесие.

Блестящо съблазняване!“

Р.Г.

Винаги има изход! Да следваме пътя на

светлината!


„...Всеки има право на свои политически убеждения, но

никой няма право да не бъде българин.“ – Иван Татарчев!

59

Автор: vmir





ПОЛИТИКАНСТВАНЕТО

Актуално

Въпрос на време беше някой

като Мишо Петното да изплюе камъчето

и да признае с гордост, че

през живота си не е прочел и една

книга, за да не изпадне под чуждо

влияние. Отдавна съм отегчен

от пренаселеността с хора, които

в резултат на потресаващата си

неграмотност, са непоколебимо

уверени, че познават живота

по-вярно от всеки специалист в

професионалната си област.

Трудно ми е да повярвам, че

Мишо Петното (или който и да

било друг), не е прочел и една

книга през живота си. Не, защото

ми изглежда особено грамотен, а

защото, ако това беше вярно, той

би трябвало да се чувства непълноценен

с такава бездънна лична

празнота. И нямаше да тръгне да

я афишира. Нито щеше да тръгне

да търси съпричастност и разбиране

от премиера, че и него не го

оценявали(?!).

Не вярвам също, че човекът, не

прочел и една книга, има много

общо с типичния българин. Общото

обаче е в политиканската

вяра на повечето хора у нас, че

написаното слово лъже. Проповядването

и преднамереното

разпространяване на тази корумпираща

вяра, е причината за

достигането на настоящия политикански

връх на катастрофалната

девалвация на всяко реално

знание и компетентност.

Не е трудно да забележим, че

истинска политиканска лумпениада

отдавна е подчинила на изискванията

си цялостния образователния

процес у нас. Например,

за икономическа специалност в

университет у нас, кандидатстудентският

изпит по математика

все още е рядкост. За икономическа

специалност в университет

у нас, най-често се кандидатства

с география, история и дори с

ИКОНОМИКА (!!!), но съвсем

рядко с математика.

Политиканщината в образованието

е приела такива чудовищни

форми, че посочването на

горния абсурд отприщва бент от

„компетентности“ за значението

на географията, историята и гимназиалните

знания за изучаването

на икономическите дисциплини.

И точно, както политиканите

са пропуснали да възприемат, че

предназначението на политиката

е да служи на обществото, а не на

политиканите, така и въпросните

„компетентности“ безнадеждно

изпускат факта, че икономиката е

управление на ресурси. Че, няма

как да управляваш без неконтролируеми

материални загуби, ако

нямаш представа от изчисляване

на оптималното разпределение

на ресурсите. И най-злокачественото

последствие от игнорирането

на математиката: че, когато управляваш

ресурси с географски и

исторически съображения, а не

си в състояние да изчисляваш количествено

и да сравняваш алтернативи,

нямаш дори теоретичен

начин да избегнеш фалита и на

най-перспективния в определен

момент бизнес. Което, превърнато

в национален маниер означава,

че просперитета в бизнеса е

предопределен не от качеството и

полезността на стопанската дейност,

не и от кадърността на мениджмънта,

а от традиционните

му географски и исторически обвързаности,

легални и нелегални

подкрепи и политически съдействия.

Неслучайно откровението

си за обръчите от фирми, Доган

обоснова с това, че „от икономист

бизнесмен не става“, макар

да имаше предвид нещо съвсем

различно от критикуване на системата.

Печален пример за безпардонното

политиканстване в икономиката

са няколкото стопански

проекта, започнати преди около

40 години – метрото, автомагистралите

и разбира се, АЕЦ „Белене“,

за построяването на които,

пропагандно „богатият“ комунизъм

можеше единствено да мечтае.

И, докато на метрото и магистралите

до момента заместители

не са измислени, алтернативите

на АЕЦ не само съществуват, но с

всяка година стават все по-ефективни,

а енергията им – все по

евтина и безопасна. В добавка

към това, че горивото за АЕЦ

става все по-оскъдно и скъпо, а

преработката и съхранението на

ядрените отпадъци – все по-скъпи

и опасни, че международните

споразумения предвиждат непрекъснато

увеличаване дела на

ВЕИ, са и научните титли по икономика

на настоящия премиер.

Тези титли обаче явно не са му

донесли умението да оцени десетилетните

еднопосочни тенденции

в енергетиката, за да говори

за възстановяване на АЕЦ „Белене“,

сякаш освен всичко друго, и

референдум не се е произнасял

по въпроса.

60


УДУШИ СОЦИАЛНАТА ГРАМОТНОСТ

С което приравни и себе си

и партиите, които го крепят, но

най-вече феновете им (партиите

са повратливи и винаги готови да

се изметнат), до познавателния

идеал на Мишо Петното, който

удивително успешно дефинира

политиканския подход в политиката:

„Не съм прочел нито една

книга, защото не вървя по стъпките

на другите“.

Защото Мишо Петното не

просто накара тъпомера да регистрира

невиждан исторически

връх. Мишо Петното дефинира

една политика, за превръщането

на която в мода и задължително

изискване, отдавна се полагат неимоверни

усилия. И, ако Мишо

Петното и политфенове наистина

не са прочели и една книга, премиерът

би трябвало да е прочел

поне десетина-двадесет от 100

– 200-те книги които, като всеки

друг докторант, е цитирал в дисертацията

си. Единомислието

му с Мишо Петното би следвало

да се изчерпи със солидарност в

недооценяването му. Единомислието

отвъд тази граница, би

следвало да осигури професорски

титли на протестиращите

пред НДК срещу младите протестиращи,

или поне да присъди

на тези сенилни старци дипломи

за икономисти и други специалности,

за да има кой да дава акъл

и не дай Боже, да работи, когато

младите образовани хора намерят

приложение на квалификациите

си извън граница.

Израз на социална грижа ли е,

да снижиш цената на ел. енергията,

когато енергетиката е в колапс?

Мишо Петното няма как да

знае това, но със сигурност ще отговори

положително, както вече

го направи Мишо Шамара. Защото,

откъснато от последствията,

намаляването на цената заради

момента, може да се нарече социална

мярка. Отвъд настоящия момент,

нито Мишо Петното, нито

Мишо Шамара знаят социалните

последствия от намаляване на

цената, нито се интересуват от

тях. Защото те ВЕЧЕ са подготвени

за тях и ЗНАЯТ причината за

тях – Сорос, неправителствените

организации и служителите им.

Има си даже и идея за решаване

на проблема – издирването и задържането

на тези хора. Какво

ще прави Петното с тях и с близките

им, можем да се досетим,

стига първо да намери повече

поддръжници, за осигуряването

на които може да бъде забелязана

цяла мрежа от координирани

клакьори. Също като с АЕЦ „Белене“

– не ги интересува какви

преразходи от пренос и разпределение

на ел. енергия възникват от

централизирането на две ядрени

електроцентрали една до друга

на границата, но са готови да

продължат строежа, който вече

надвишава кредитите на енергетиката

и още отсега неудържимо

я дърпат към фалита.

Нима е моя работа да напомням,

че книги все пак трябва

да се четат? Че, без уменията да

разпознаваш и извличаш необходимата

информация, да я обработваш

и анализираш, да оценяваш

тенденции във времето и

последствията от развитието им,

да правиш необходимите количествени

съпоставки и да проверяваш

спорните твърдения, няма

как да имаш собствено мнение, а

напразно ще търсиш съпричастност

срещу недоверието, с което

ще бъдеш посрещан? Че, дори да

се сдружиш с такива като теб,

това няма как да ви реши проблемите,

а освен да пакостите на

кадърните, само ще ви носи приспивното

временно успокоение,

че има по-зле и от вас?

Нима е успокоение да те информират,

че американците

критикуват корпорациите си, а

информаторът крие от теб, че

членуващите в корпорации американци

са невъобразимо повече

от членуващите в България и

след критика обикновено стават

повече, а в България след критика

намаляват под критичното

ниво, необходимо за стопанската

им дейност? Какво успокоение

може да бъде например викането

ти срещу корпорациите по принцип,

ако дори не знаеш какво

значи да си член на корпорация,

нито какви права и възможности

ти дава това, нито какъв е икономическият

смисъл от тях?

И, какъв е смисъла да искаш да

издирваш и залавяш четящите,

ако ти не си разбрал за какво служи

книгата и какво е значението

ú за напредъка и просперитета на

всеки човек и на всяка нация?

...

Актуално

61


Автор: sav11





С УСТНИ МЕ

ИЗГАРЯШЕ

В последните отблясъци на лятото,

една любов от нищото се появи.

Любов ли бе, сега се питам

или една от многото игри?

Два погледа се срещнаха във полумрака.

От кръчмата избягах притеснен.

По плажа тръгнах да успокоя душата

от лумналия огън в мен.

Приседнах пред вълните неуморни,

единствените, постоянни, неотклонни.

И питах ги, какво се случи?

Коя бе тази приказна жена?

Тя влезе сякаш със душата си във мене.

Запали огън дълго тлял под пепелта.

Но там не беше сякаш тя сама.

Реших да тръгвам към дома.

Тогава хвана ме една ръка.

Без звук във мен се впи една гореща,

безумно жадна, огнена жена.

И сякаш искаше наистина да ме изпие.

С устни ми изгаряше плътта.

Петнадесет часа,

под звездите и в къщи.

Без думи, мисли и без корист.

Събудих се - къде е тя?!

Единствено парфюмът ú изпълваше

нощта.

После телефонът зазвъня.

-Думите са много слаби!

Не мога бурята в душата си да спра –

през сълзи ми прошепна тя.

-Къде си? Просто ела.

-Ще дойда, аз съм твоя!

-Само нещо да свърша сега.

-Изпрати ме самата съдба.

Автор: nadagr





ЗА ПЪТУВАНЕТО И

ПРИСТИГАНЕТО

Хубаво е да пътуваш

и да съзерцаваш.

Леснотата идва от това, че

нещата, които наблюдаваш

са такива, каквито са.

Само движението ги прави интересни.

Спри в едно село, посред едно поле, с

един влак

и седни до един човек, седнал на една ракия

в кръчмата на гарата и го послушай –

как се е променял,

какво се е променяло точно в него,

какво не му достига от това променяне.

Когато го изслушаш, ще поискаш веднага

да тръгнеш отново

покрай такива села, реки, полета и прочее

променящи се дадености.

Ще искаш да продължаваш да пътуваш

непрекъснато,

но да не спираш на нито една гара.

Пътуването е вълнуващото съзерцание

на случващото се,

без то да те докосва.

Лесно е това пътуване.

И не ти се иска да го спираш.

Защото пристигането ти, където и да е, е

смърт за твойто съзерцание.

Какво искаш ти –

да отчетеш промяната на хората,

промяната на пътя, своята промяна

или просто да пътуваш.

© nada – Надежда Григорова

iliada1.blog.bg

ИЗВЪН СЛОВОТО

Вещите са по-трайни

от поривите

на въображението –

извън словото.

Словото е самото

въображение –

ражда светове

премества вселени.

Подвластни на движението

да спрем в сърцата си

да се взрем в покоя –

тази свръхскорост.

9. IX. 2013.

Автор:

malchaniaotnadejda7





62


ОРИСИЯ

Автор: veninski





Вярно е, че когато се пръкна на белия свят, баща

му го кръсти Сливчо, но заради едрия си ръст всички

люде в Чукуркьой 1 му викаха Сливо. Животът на

сега беловласия старец захвана от хубаво по-хубаво.

Загалиха се н а времето с една мома на име Росана,

добиха си пет дечица, които насетне си родиха

свои рожбици, и макар не всичко в колибата им да

вървеше по мед и масло, дълги години живяха мирно

и честито.

Да, ама зли очи ли ги урочасаха, бащини ли грехове

плащаха – дядо Сливо до последно не разбра

– ама животът им тъй се обърка на стари години, че

стана една... Не е за разправяне...

Всичко вървеше добре, додето не се яви морът.

Като всички люде от селото и те се криха, колкото

се криха, но когато чумата утихна и се преброиха...

Леле мале! Другите колиби се простиха с пò двама-трима,

а те – с двайсет и трима... Кожите си отърваха

едвам двамина – дядо Сливо и изтърсачето

Росанка, тъкмо попрехвърлила годинка...

Насетне старецът тъй ѝ трепереше, че денем и

нощем мира нямаше. Той си знае как изгледа внучката

си!

Росанка расна-порасна, стана хубавица за чудо

и приказ. Както си е редно, когато подкара осемнайсет,

се загалиха с Гордьо. Щом разбра кой е галеникът

ѝ, дядо Сливо си отдъхна, щото двайсет и

петгодишният овчар, бе хем напет, хем и работлив,

а отгоре на туй и хлябът му беше в ръцете – имаше

стока за завиждане.

И наново всичко потръгна от хубаво по-хубаво.

Да, ама...

Един ден Гордьо, както си пасеше овцете край реката,

дето слизаше от Еркюприя 2 , се вгледа втренчено

в един вир и очите му за малко да изхвръкнат от

почуда. Разтърка ги невярващо.

Че беше Самодивската неделя 3 – беше, ама да видиш

русалка посред бял ден и то край Чукуркьой,

е малко множко... Когато я понаближи, разбра, че

това е Росанка – по-гиздава и от водна самодива...

Переше някаква дреха насред реката.

Да, ама нищо друго не съблазнява повече един

ерген от гола девица, потопена до края на нозете си

в бистра речица, която минава на пръсти помежду

им и гали ли-гали косъмчетата ѝ по корема...

Затуй и Гордьо онемя... Че как няма да онемее

горкият, когато дотогава бе виждал единствено кожата

на лицето ѝ!

И додето стоеше омагьосан от красотата ѝ, от

лешките 4 рипнаха двамина турци – незнайно как се

озовали в тая пустош – и с алчни очи се завтекоха

към галеницата му.

– Ах, ваш’та мама! – изпсува с всичка сила овчарят,

сетне извади някакъв нож и се юрна подир

злосторниците.

Намушка единия развратник и се обърна към

другия, но калъчката на онзи го изпревари... Додето

падаше, скитаса за последно Росанка – приклекнала

до рамене в реката, сякаш търсеше закрила от нея...

– Ааааааа... – успя да викне за последно Гордьо,

после силите му изведнъж го напуснаха и се строполи

по очи...

Убиецът извади калъчката от овчаря, отри я в

снагата му, сетне погледна умрелия си ортак, почуди

се малко, подир което наново тръгна към момата...

Тъкмо нахвърли дрехите си из брега и се накани

да нагази водата, когато отнякъде рипнаха Гордьовите

каракачанки и го емнаха. Дибидюс гол, развратникът

побягна презглава надолу по ждрелото.

Изгубила ума и дума, Росанка не помръдваше наникъде,

едва когато кучетата се върнаха и взеха да

облизват кървавите си муцуни, тя се посъвзе, облече

се криво-ляво и с блуждаещи очи тръгна към нивата

на дядо си, откъдето бе дошла да се поразхлади.

И тогава се случи най-страшното... Вече беше понаближила,

когато от една отвесна скала се откърти

огромен къс, който притисна с всичка сила родопската

самодива...

Чул грохота, след малко дотърча и дядо Сливо,

но като разбра какво е станало с Росанка, сърцето

му не издържа...

Още същия ден селяните от Чукуркьой именуваха

злокобната скала Момин камек 5 .

Беше юли 1669-та...

Идеха горещините...

И турците. Да преименуват...


1 Чукуркьой – старото име на с.Забърдо; 2 Еркюприя – турското име на

Чудните мостове; 3 Самодивска неделя – седмицата след Спасовден, през която

според народната ни митология се появяват русалки; 4 лешка (диал.) – леска; 5

камек (диал.) – камък

63

Автор: ka4ak

Категория:

Политика




В ТЕЗИ ДЕЧИЦА МИ Е

НАДЕЖДАТА!!!:))) ДАНО СЕ

ЗАСРАМИМ И ОСВОБОДИМ СТРАНАТА

ОТ МИНАЛИЯ СТРОЙ!!!:)))


ДА НЯМА ОТПАДНАЛИ, НЕГРАМОТНИ И НЕСВОБОДНИ ДЕЦА!!!:)))

64


lubima

lunar

madhatter1

magicktarot

maistorica

malkiatprintz

mamas

mariniki

mariposatracionera

marrio

marsi13

martito

mediatiaunika

meiia

mercutio

meteff

metoovch

bigbro

mihala

mirogankov

mitkaloto

mobbidik

monaliza121

monna1

moreto66

motherboard

mrgreen

milenamm

nadita

naidobriq

natali60

nav

nellka

neslanchice

nestinar

nikita6864

ninaantonova

nkf

nostalgia

novitejivotni

ognena71

oross

palisandar

panazea

parasol

paravankofivan1

pegas08

petergunn

pisatelkata

planinitenabulgaria

ploudinperper

portishead

inkata22

puk

radalia

raders

raykov

raylight

razkazvachka

reffina

ren

reporter

ri4ivul

rrafi

rumen75

rumqnadikova

rumqnadikova

rumst

rustam

rustocks

sahaj

sahajayoga

santiment

sarcezlatna

sarcezlatna

milady

savremennik

sensation

serjo

sestra

sever

shaffi

silvaantonydon

silwiqna

skribezium

sladyr4eto87

dalida

kamosutrov

smani

smilodont

soueerouseliteratura

sowhat

spasunger

ssstto

stefanasenov

stefbelchev

stix

stoian11

sunflower

sunn

svetaemoi

svoboda64

tae

karaiany

tantri

tanyaivanova

tanyarisemova

teddybear

templar

marrio

tiia

tikoev

faktifakti

timmyd

tink

antonnovak

miasoul

totkaivanovaa

transformer

transver

traychev

trjufelihayver

tsanynka

tsvetanandreev

tsvetankov

universalnite000

valiordanov

valsodar

vanya70

varg1

bezistena

vencislavomtatsat

moebeedee

veselinvalev

vestavestalka

victoriavselena

vihra13

vihrogonka

virginblack

mikaela19

waterway

whitecat

kenefski

worldissue

yanichka92

yotovava

yuliya2006

zabavnata

zabylgarite

zaw12929

emma6

cefules

borsaprincesa@abv.bg

Pravo na svoboden izbor_broi4_preview

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?