?????? ????? ??????? ? ????? - Diplomatic Institute

JOURNAL 

DIPLOMACY 

DIPLOMATIC 

INSTITUTE 

7/2012 

януари/юни 

January/June 

MINISTRY OF FOREIGN AFFAIRS 

REPUBLIC OF BULGARIA 

DOCENDO 

DISCIMUS 

СПИСАНИЕ 

ДИПЛОМАЦИЯ 

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ 

ИНСТИТУТ 

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ 

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

7/2012 

януари/юни 

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ 

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 

DOCENDO 

DISCIMUS 

СПИСАНИЕ 

ДИПЛОМАЦИЯ 

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ 

ИНСТИТУТ

Дипломатическият институт не се идентифицира 

с авторските мнения. Всички настоящи 

публикации изразяват само и единствено позициите 

на своите автори. 

Главен редактор 

Д-р Здравко Попов 

Редакционна колегия 

Таня Михайлова 

Биляна Дечева 

Д-р Камен Лозев 

Дизайн на корицата 

Пейо Колев 

София, 2012 

The Diplomatic Institute does not take collective 

positions. All publications herein represent only the 

views of their authors. 

Editor in Chief 

Zdravko Popov, PhD 

Editorial Board 

Tanya Mihaylova 

Biliana Decheva 

Kamen Lozev, PhD 

Cover Design 

Peyo Kolev 

Sofia, 2012

СЪДЪРЖАНИЕ 

Съдържание 

УВОД ......................................................................................................................................5 

ИНТЕРВЮ 

Хуманитарната помощ – „спасителен пояс“ или „стълба за развитие“?, 

Кристалина Георгиева, Комисар на ЕС за международно сътрудничество, 

хуманитарна помощ и реакция при кризи ..........................................................................6 

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ 

Ротационното председателство – зрелостният изпит за членството на България 

в Европейския съюз, доц. д-р Ингрид Шикова ...................................................14 

ВЪПРОСИ НА СИГУРНОСТТА 

Политическият ислям и Арабската пролет, проф. д.ик.н. Владимир Чуков ..............22 

Поглед върху кризата в Сирия, Нидал Хлайф .............................................................39 

ГЕОПОЛИТИКА И ДЕМОГРАФИЯ 

Геодемографският фактор и проблемите на международната не/сигурност, 

доц. д-р Лазар Копринаров ................................................................................................52 

Мобилни Балкани, доц. д-р Анна Кръстева ...................................................................67 

БАЛКАНСКИ ПЕРСПЕКТИВИ 

Религия и обществено-политически живот в Албания в миналото и съвременността, 

проф. Боби Бобев ...........................................................................................79 

Сърбия и европейската интеграция – проблеми и предизвикателства, 

проф. Жарко Корач ..............................................................................................................95 

МЕЖДУНАРОДНИ ОРГАНИЗАЦИИ 

20 години България член на Съвета на Европа, Детелина Стамболова ...............98 

Мултикултурализъм и обучение на дипломатите, изказване на Директора на 

Дипломатическия институт на конференция „Франкофония и демокрация“ ..........103 

ДИПЛОМАТИЧЕСКО ОБУЧЕНИЕ 

Проекция на външнополитическите приоритети на България (2003 – 2011) в 

обучителната дейност на ДИ, Димитър Ангелов ........................................................107 

Зимно училище по дипломация 2012 г. 

• Хроника ...........................................................................................................................127 

• Приоритети на датското председателство, Н.Пр. Коре Янсон, посланик на Кралство 

Дания ..........................................................................................................................138 

БИБЛИОТЕКА НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ .................................................143 

DIPLOMACY 7/2012 

3

4 

CONTENTS 

Contents 

INTRODUCTION ................................................................................................................. 152 

INTERVIEW 

Humanitarian Aid – “Safety Net” or “Development Ladder”?, 

Kristalina Georgieva, EU Commissioner for International Cooperation, 

Humanitarian Aid and Crisis Response ............................................................................... 153 

EUROPEAN UNION 

The Rotating Presidency of the European Union as a Matriculation Exam for 

Bulgaria, Assoc. Prof. Ingrid Shikova ................................................................................. 160 

SECURITY ISSUES 

Political Islam and the Arab Spring, Prof. Vladimir Chukov Dr Esq ................................ 167 

An overview of the crisis in Syria, Nidal Khlaif ............................................................... 182 

GEOPOLITICS AND DEMOGRAPHY 

Тhe Geodemography Factor and International (In)Security, Assoc. Prof. Lazar 

Koprinarov ........................................................................................................................... 194 

Mobile Balkans, Assoc. Prof. Anna Krasteva .................................................................... 207 

BALKAN PERSPECTIVES 

Religion and the Socio-Political Life in Albania in the Past and in Modern Life, 

Prof. Boby Bobev ................................................................................................................. 218 

Serbia and the European Integration, Problems and Challenges, 

Prof. Zarko Korac ............................................................................................................... 233 

INTERNATIONAL ORGANIZATIONS 

Bulgaria Celebrates Twenty Years as a Member State of the Council of Europe, 

Detelina Stambolova ........................................................................................................... 235 

Multiculturalism and Diplomatic Training, official address of the Director of the 

Diplomatic Institute at the Francophonie and Democracy Conference .............................. 240 

DIPLOMATIC TRAINING 

Bulgaria’s Foreign Policy Priorities (2003 – 2011). As reflected in the Training 

Programmes of the Diplomatic Institute, Dimitar Angelov .............................................. 243 

Winter Diplomacy School 2012 

• Chronicle ........................................................................................................................... 259 

• Priorities of the Danish Presidency, H.E. Kaare Janson, Ambassador of the Kingdom 

of Denmark ......................................................................................................................... 269 

ДИПЛОМАЦИЯ 7/2012

УВОД 

Увод 

Драги читатели, 

Списание „Дипломация“ има нов екип и той е амбициран да даде всичко от себе 

си, за да отговори на изискванията на своята взискателна публика, която би желала да 

види на страниците му както сравнително актуална, така и задълбочено коментирана 

информация. 

Бихме искали да превърнем списание „Дипломация“ във форум, където да се срещнат 

модерните методи на анализа, критиката, прогнозата, дискусията, водени от една 

цел – по-доброто разбиране на глобалния свят на международната политика и дипломация. 

Темите, към които ще насочваме вниманието на своите читатели, естествено ще варират, 

но ще запазим постоянно място за дебата за бъдещето на Европа, за обсъждане 

на процесите и събитията в Югоизточна Европа, Близкия Изток, Северна Африка, ще се 

стремим компетентно да оценяваме ротационните председателства на ЕС, както и ефективността 

на провеждането на политиката на съседство на ЕС, ще отразяваме дипломатическите 

постижения в международните организации и, разбира се, не на последно 

място, ще държим постоянно във фокуса на интерес външнополитическите позиции и 

инициативи на Република България. 

Бихме били искрено благодарни ако вие, като наши читатели, чрез сайта на Дипломатическия 

институт, изразявате своите мнения и предлагате своите идеи за тематичното 

разширяване и жанровото подобряване на списание „Дипломация“. 

Посланик доц. д-р Здравко Попов, 

Главен редактор 


5

6 

ХУМАНИТАРНАТА ПОМОЩ – „СПАСИТЕЛЕН ПОЯС“ ИЛИ „СТЪЛБА ЗА РАЗВИТИЕ“? 

Хуманитарната помощ – 

„спасителен пояс“ или 

„стълба за развитие“? 

Кристалина Георгиева е български политик, европейски комисар от България и икономист, специалист 

по въпросите на устойчивото развитие. През 1993 г. започва работа в Световната банка, първоначално 

като икономист по въпросите на околната среда, а в последствие - като старши икономист по 

въпросите на околната среда. В последствие става старши ръководител на сектор „Околна среда“ за 

Източна Азия и Тихоокеанския регион. В кариерата си продължава да се развива като директор, отговорен 

за стратегията, политиките и отпускането на заеми, свързани с околната среда. През 2004 г. работи 

в Москва, където заема поста директор на Световната банка, отговорен за Руската федерация и ръководител 

проекти за данъчна администрация, митници, образование, здравеопазване, околна среда и регионално 

развитие. В периода март 2008 г. – февруари 2010 г. изпълнява функциите на вицепрезидент на 

Световната банка, член на съвета на настоятелите и доцент в катедра „Икономикс“ на Университета за 

национално и световно стопанство в София. Кристалина Георгиева встъпва в длъжност като европейски 

комисар на 9 февруари 2010 г., когато комисията „Барозу II“ е одобрена от Европейския парламент. Кристалина 

Георгиева е обявена на 30 ноември 2010 г. за „Комисар на годината“ и за „Европеец на годината“ в 

годишните награди на електронното издание „Юръпиън войс“ (European Voice). Тя е отличена за своите 

приноси в работата си и по-специално управлението на хуманитарните катастрофи в Хаити и Пакистан. 

ДИПЛОМАЦИЯ 7/2012 

интервю с Кристалина Георгиева, 

Комисар на ЕС за международно сътрудничество, 

хуманитарна помощ и реакция при кризи 

Г-жо комисар, как разглеждате портфейла, за който отговаряте – като инструмент 

на външната политика или средство за практическа реализация на основополагащите 

принципи на ЕС? Как си сътрудничите с останалите комисари в работен 

порядък? 

Европейският съюз е политическо обединение, което се основава на ценности, и 

дейността на Европейската комисия в сферата на хуманитарната помощ отразява именно 

тях, а не водената от Съюза политика. Този ръководен принцип е провъзгласен и в 

Договора от Лисабон, който формира отделна законодателна база за дейността на ЕС 

в тази област. 

Хуманитарният екип на Комисията, чиято дейност ръководя, не е част от Европейската 

служба за външно действие и това се дължи на няколко важни причини. За да успеем 

да достигнем до хората в трудно достъпни райони, особено в конфликтни зони, в своята 

работа хуманитарните работници трябва да се ръководят от международно възприетите 

хуманитарни принципи – неутралност, безпристрастност и независимост. Тяхната работа 

е сред най-високо рисковите – броят на тези, които всяка година биват отвличани 

или губят живота си в различни точки на света, е по-висок от този на служителите на 

мироопазващите сили на ООН. Единствената защита, която можем да им предложим, е 

защитата на техния неутралитет. 

Разбира се, връзки съществуват, като за постигането на общи цели работим съвместно 

с политически отговорните лица и лидери. В крайна сметка, чрез работата си 

всеки от нас допринася за ефективността на действията на ЕС. Радваме се на отлично 

сътрудничество с колегите ни, работещи в областта на развитието, включително тези от 

ЕСВД.


Като пример мога да посоча, че работим в много тясно сътрудничество с колегата 

Андрис Пибалгс, който отговаря за въпросите на развитието, за гарантиране на непрекъсваемостта 

на връзката между помощта при бедствия, възстановяването и развитието. 

Ако предоставяната хуманитарна помощ не бъде последвана от подкрепа за 

развитие, тя би била като превързана рана, която спира кръвотечението, но не лекува. 

Например, след миналогодишния глад в региона на Африканския полумесец двамата с 

комисар Пибалгс и екипите ни започнахме да работим ръка за ръка за разработването на 

дългосрочна програма за укрепване на устойчивостта на суша на региона. 

Сътрудничим си също така и с новосформираната Европейска дипломатическа служба. 

Това сътрудничество е особено важно в контекста на сложни извънредни ситуации, 

като тези в Афганистан, Демократична Република Конго, Сомалия и други страни, където 

хуманитарна помощ се предоставя в очертана от политическите измерения рамка. 

На тези места правим всичко възможно да гарантираме, че хуманитарните въпроси се 

разбират и отчитат в процеса на формулиране на външната политика и стратегия на ЕС. 

Това означава, че работя активно и с Катрин Аштън, Върховен представител и заместник-председател 

на Комисията. В известен смисъл, тя е външен министър на ЕС и 

има изключително широки отговорности по отношение на чуждестранните партньори на 

Съюза, включително в областта на военното сътрудничество. Тя е водещата политическа 

фигура, докато аз върша „оперативна работа“, т.е откликвам първа при възникване 

на кризи. 

Портфейлът, за който отговарям, има допирни точки с дейността на почти всички 

останали комисари. Извънредните атмосферни явления са свързани с промяната на 

климата и в тази сфера работя съвместно с комисар Кони Хедегард, която отговаря за 

действията в областта на климата. Миграцията е в ресора на комисаря по вътрешните 

работи Сесилия Малстрьом, с която също работим в добро сътрудничество. Изхранването 

на гладуващите хора по света има допирни точки с портфейла на румънския ми 

колега Дачиан Чолош, който отговаря за земеделието. Така че колегите ми и аз сме 

изправени пред общи предизвикателства, за чието преодоляване работим колективно. 

Този подход дава изключително добри резултати, а принципът на колегиалност беше 

заложен в основата на работата на Комисията веднага след нейното сформиране. Не 

мога да забравя подкрепата, която получих от всички свои колеги в деня, в който новата 

Комисия встъпи в длъжност, а аз отправих молба за приемане на незабавно решение за 

отпускането на 90 милиона евро за хуманитарна помощ за разрушения от опустошителното 

земетресение остров Хаити. Тази подкрепа остава неизменно висока във всички 

случаи на неотложна нужда от помощ, независимо от това дали в Европа или в други 

части на света. 

Как се определят приоритетите при предоставянето на хуманитарна помощ при 

бедствия? Кое поставяте на първо място – необходимостта от неотложна реакция 

или дългосрочните, стратегически съображения? 

Тази година Службата за хуманитарна помощ на Европейската комисия (ECHO) 

празнува своя двадесетгодишен юбилей и мога смело да заявя, че през този период 

засегнатите хора и техните непосредствени нужди винаги са били на първо място. 

Целта на хуманитарната помощ е да спасява човешки животи и да намалява причиненото 

от конфликти или природни бедствия страдание. Когато вземам решения за финансиране, 

единствените два въпроса, които си задавам, са колко сериозни са нуждите и 

имаме ли достъп до засегнатата част от населението. Помагаме на хора, които изпитват 


7

8 


крайна нужда, загърбвайки всякакви съображения, свързани с етническа, религиозна или 

расова принадлежност. Единствената ни цел е да запазим територия за човечеството дори 

в най-непосилните условия. Разбира се, радваме се винаги, когато хуманитарната помощ 

генерира допълнителни предимства под формата на принос към сигурността и развитието, 

но така или иначе това никога няма да бъде първостепенната ни цел. Хуманитарната 

помощ не е инструмент за управление на кризи и не може да се ползва като инструмент за 

разрешаването на конфликти. Политизирането на операциите по предоставяне на помощ 

в бедстващи райони излага на риск способността на хуманитарните работници да вършат 

своята работа и може да има обратни, негативни последици както за хората, на които те 

служат, така и за собствената им безопасност и сигурност. 

Принципно, хуманитарната помощ е спасителен пояс за онези, чието оцеляване зависи 

от нея. Но, ако желаем да предоставяме устойчива помощ и да намалим нуждата от нея 

в настоящия момент, когато толкова много фактори непрестанно я тласкат към увеличение, 

трябва да разглеждаме хуманитарната помощ не като спасителен пояс, а като стълба, 

която крайно нуждаещите се могат да изкачат, загърбвайки тежката уязвимост и трансформирайки 

я в устойчивост и решимост за развитие. Това е и дългосрочната стратегия, която 

популяризират колегите ни, работещи в областта на развитието, а ние я подкрепяме в 

максимална степен, градейки стабилна връзка между помощта при бедствия и развитието. 

Помощта се определя и предоставя в зависимост от нуждите. Въпреки това, паралелно 

се стремим да гарантираме, че подкрепата, която предоставяме днес, открива перспективи 

за развитие утре. Необходимо е предоставянето на неотложна помощ в различни точки на 

света да се впише в по-широка платформа за развитие, тъй като хуманитарните проблеми 

най-често произтичат от проблеми на развитието и могат да бъдат изцяло решени именно 

чрез подобряване на перспективите за развитие. 

Един пример в това отношение е политиката ни в областта на храните – наш категоричен 

приоритет е да закупуваме храни на местните и регионалните пазари на страните, 

в които предоставяме помощ. По този начин изхранваме не само гладуващото население 

днес, но и подкрепяме местните земеделски стопани и икономика в бъдеща перспектива. 

Как установявате баланс между нуждата от разумно разходване на ограничени 

финансови ресурси и нарастващата нужда от помощ за пострадалите от природни и 

други бедствия страни? 

Считам намирането на този баланс за една от най-сериозните си отговорности. Европа 

се радва на чудесна репутация в областта на хуманитарното дело – имаме традиции и 

принципи, с които можем да се гордеем. Трябва да бъдем внимателни, за да запазим тази 

позиция, защото противното би означавало загуба на доверие и на глобално влияние. 

Със съжаление трябва да отбележа, обаче, че наистина живеем във времена, в които 

по разбираеми причини националните бюджети са подложени на сериозен натиск. Това 

предопределя и особената важност на усилията за гарантиране на това, че общият ни европейски 

бюджет ще продължи да бъде адекватен и в състояние да отговори на нарастващите 

нужди от хуманитарна помощ на все по-многобройни групи. Драматичните събития в 

света през 2010 г. и 2011 г. наложиха ползването на средства от заделения за извънредни 

ситуации резервен фонд на редовния ни бюджет. Миналата година разходвахме 1.1 милиарда 

евро, за да помогнем на повече от 140 милиона хора, които отчаяно се нуждаеха 

от храна, подслон, медицински грижи и защита за справяне с последствията на конфликти 

и бедствия. Изправени пред непрестанно увеличаващи се нужди, правим и всичко необходимо 

да гарантираме оптимално разходване на собствените ни ресурси. Повечето от 



служителите ми не работят в Брюксел, а в горещи точки на света. Те са очите и ушите на 

европейския данъкоплатец и работят, за да гарантират, че нашите средства действително 

се разходват за удовлетворяване на най-неотложните нужди по максимално отговорен начин. 

Високият стандарт на работата ни се потвърждава и от Европейската сметна палата, 

която строго следи начина на разходване на бюджета на ЕС. 

Поели сме твърд ангажимент пред европейските граждани да продължим да работим 

добре, особено предвид това че въпреки строгите финансови и бюджетни ограничения, 

те очакват ЕС и в бъдеще да помага на жертвите на кризи в света. Четирима от всеки 

пет европейци декларират своята подкрепа за хуманитарната помощ. Нашите граждани 

потвърждават този свой ангажимент не само в допитвания до общественото мнение, но 

и чрез средствата, които заделят от собствения си джоб. Това означава, че финансовата 

криза не е отслабила солидарността ни с хората в най-неравностойно положение – напротив, 

най-доброто у хората често се проявява в най-трудните времена. 

Поради категоричната тенденция към по-чести и опустошителни бедствия и неизменното 

присъствие на сложни конфликти, предлагаме увеличение на бюджета на ЕС за хуманитарна 

помощ и на средствата от резерва за бедствия за периода на следващата финансова 

рамка 2014 – 2020 г., като в момента по предложението се водят активни преговори. 

Към момента, индикациите са, че то се радва на подкрепа, и искрено се надявам да получи 

одобрение от Европейския съвет и Парламента. Казвайки това, не приемам подкрепата, 

която получавам за работата си от правителствата на държавите-членки и техните граждани, 

за даденост. Мое задължение е да печеля доверието им всеки ден – с неуморна работа 

и последователни резултати. 

Какво може да бъде направено за привличането на повече хора към доброволческия 

хуманитарен корпус? Какви са критериите и начините да станеш част от него? 

В Европа се наблюдават две ясни тенденции. Първата е на възход на доброволчеството 

– приблизително 23% от европейците на възраст над 15 години са ангажирани с доброволчески 

дейности или участват в дейността на доброволчески организации. Втората 

тенденция сочи, че огромен дял от гражданите на ЕС (над 90%) очакват ЕС да предоставя 

повече помощ при бедствия. В този смисъл, доброволчеството е очевидно привлекателно 

и се възприема положително. Смятаме, че условията в момента благоприятстват канализирането 

на тези положителни нагласи в съзидателна посока, което ще позволи на повече 

хора да даряват своето време, ентусиазъм и умения в помощ на другите. 

Това е и целта на бъдещия европейски доброволчески корпус за предоставяне на хуманитарна 

помощ – да предложи нови възможности на европейците да се ангажират с 

доброволческа работа, като по този начин дадат своя принос и подкрепят усилията ни в 

областта на хуманитарното дело. 

Създаването на корпуса е в доста напреднала фаза – бяха изпълнени и в момента 

продължават да се изпълняват няколко пилотни проекта с участието на малък брой доброволци. 

Целта на този етап на изпитвания на корпуса е да се прецени по какъв начин да 

бъде изградена новата структура, така че да бъде максимално полезна и привлекателна за 

доброволците и да добави стойност към усилията ни в сферата на хуманитарната помощ, 

като същевременно се впише в рамката, очертана от съществуващите доброволчески организации. 

Проучваме и различни възможности за регламентиране на отношенията между 

корпуса и други хуманитарни институции, като си сътрудничим в създаването и управлението 

на пулове, възможности за обучение, разгръщане на хуманитарни операции и сътрудничество 

в управлението на полеви дейности. Най-важната задача е да гарантираме 


9

10 


възможно най-висока стойност при избягване на дублирането на дейности. 

Предвид тези цели, през 2012 г. предстои да обобщим извлечените от пилотните 

проекти поуки, въз основа на които ще внеса законодателно предложение за корпуса. 

Едва след това ще бъдем в състояние да оповестим подробности, свързани с начините 

за участие. Крайният резултат следва да бъде създаването на стабилна платформа, 

позволяваща претворяването на европейските ценности в действие в целия свят – свят, 

в който днес солидарността е много по-важна отколкото в минали периоди, за да бъдем 

в състояние да си помагаме взаимно в преодоляването на ужаса и последствията от 

природните и причинени от човека бедствия. 

Считате ли, че българското общество е солидарно с пострадалите, които се 

нуждаят от хуманитарна помощ? Усещате ли достатъчно силна подкрепа от българските 

власти за своята работа? 

Солидарността е основополагаща европейска ценност и фактът, че Европейският 

съюз е най-големият донор на помощ в света, е красноречиво доказателство за това. Тя 

е провъзгласена като висша ценност и в Договора от Лисабон, който съдържа специална 

„клауза за солидарност“ – взаимно задължение на държавите-членки да си помагат в 

случаи на природни или причинени от човека бедствия. Външният израз на солидарността 

е ангажиментът на Съюза за предоставяне на хуманитарна помощ и подкрепа за 

възстановяване и развитие на засегнати от бедствия региони. 

Българите споделят тези ценности наравно с останалите европейци. Нашата страна 

и народ извличат ползи от европейската солидарност под формата на средствата 

за развитие, които страната получава от ЕС, както и на политическа и гражданска подкрепа, 

на която за последен път станахме свидетели през м. февруари, когато беше 

предоставена помощ за преодоляване на последствията от наводненията. Но България 

участва активно и в различни прояви на европейската солидарност и това се доказва от 

редица примери. След тройното бедствие в Япония през 2011 г., например, в рамките на 

десетина дни след земетресението Българският червен кръст беше получил 92 хиляди 

лева под формата на частни дарения от българи. Правителството също даде своя принос, 

предоставяйки материална помощ в области, в които българският експертен опит 

и оборудване можеха да добавят стойност. След земетресението в Хаити в страната 

бяха изпратени екипи от български медици, а по време на горските пожари в Русия и 

Израел през 2010 г. и 2011 г. страната изпрати екипи пожарникари. След избухването на 

конфликта в Либия български самолети помогнаха за евакуацията на европейци от страната. 

България изпрати палатки и предложи помощ на Турция след опустошителното 

земетресение в провинция Ван. С други думи, можем да се гордеем със солидарността с 

жертвите и пострадалите от бедствия и кризи, която България проявява. 

Какво се случва с идеята за създаване на Европейски център за реакция при 

кризи? 

Първо, позволете ми да обясня как функционира Европейският механизъм за гражданска 

защита. Той беше създаден през 2001 г. в подкрепа на мобилизацията на извънредна 

помощ в случаи на мащабни бедствия. Първична отговорност за реакцията 

и подготовката за бедствия се носи от националните власти на засегнатите страни, но 

Механизмът улеснява сътрудничеството и повишава ефективността на реакцията. Той 

включва 32 страни – 27-те държави-членки на ЕС, както и Хърватска, Норвегия, Исландия, 

Лихтенщайн и Бивша Югославска Република Македония. От своето създаване механизмът 

е бил мобилизиран приблизително 150 пъти в подкрепа на тежко засегнати от 



бедствия страни в и извън границите на ЕС. 

Към Службата за хуманитарна помощ и гражданска защита, която оглавявам, функционира 

кризисен център, наречен Център за наблюдение и информация. Той играе 

ролята на звено за комуникация между участващите в Механизма за гражданска защита 

държави, засегнатите страни и националните експерти, които се изпращат на място. 

Освен това, Центърът предоставя полезна и актуална информация за действителното 

положение по места. Не на последно място, той има и координационна роля, синхронизирайки 

предложенията за помощ, отправени от участващите в механизма страни, и 

нуждите на засегнатите от бедствия държави. 

В този смисъл, Центърът за наблюдение и информация е оперативното сърце на 

механизма и играе важна роля в управлението на природни или причинени от човека 

бедствия и породените от тях кризи. Това е активът, който бихме желали да укрепим, за 

да бъдем в състояние да откликваме все по-добре на нарастващите предизвикателства 

и да гарантираме по-добре координиран европейски отговор. 

В момента ползването на ресурсите и активите на ЕС за преодоляване на последствията 

от бедствия се основава на доброволни предложения за помощ, което създава 

риск от импровизация и забавяне. За да преодолее тези въпроси, Комисията предложи 

превръщането на Центъра за наблюдение и информация в истински Европейски център 

за реакция при кризи. Той ще може да следи заплахите, да подготвя сценарии за 

различни видове бедствия и да координира усилията на ЕС за реагиране при бедствия. 

Центърът ще бъде свързан с органите за гражданска защита и хуманитарна помощ в 

държавите-членки, което ще му позволява да обработва материална помощ и да гарантира 

следването на изцяло интегриран подход в преодоляването на последствията 

от бедствия. Тези стъпки ще гарантират, че ключовите активи ще могат да бъдат мобилизирани 

и ползвани по места по-бързо и ефективно, което от своя страна ще подобри 

качеството на хуманитарната помощ, която предоставяме на нуждаещите се от нея. 

През м. декември направих конкретни предложения, свързани със създаването на 

Центъра, както и такива за цялостното укрепване на капацитета на ЕС за реагиране в 

случаи на природни бедствия. Значителна част от настоящата година ще бъде посветена 

на обсъждане на предложенията на Комисията с държавите-членки и Европейския 

парламент, като се надявам до края на 2012 г. да бъдем в състояние да предложим на 

гражданите на ЕС и на жертвите на кризи по света по-силна и по-добра и координирана 

европейска реакция при бедствия и кризи. 

Как успявате да действате с професионализъм и да вземате най-добрите експертни 

решения в ситуации на кризи? Чувствата и човешкото състрадание пречат 

ли на професионализма? 

Когато работим за предоставянето на помощ при бедствия, най-важни са бързината, 

координацията и професионализма. Няма нито време за губене, нито място за разсейване. 

Жертвите на кризисни ситуации са в силен стрес и разчитат на нашата помощ и 

съдействие, което означава, че трябва да бъдем оптимално мобилизирани, за да дадем 

най-доброто от себе си. 

Необходимо е вниманието да остане максимално фокусирано, а решенията да бъдат 

бързи, спокойни и рационални. Хаосът няма място при реакцията в случаи на бедствия, 

но не бих казала същото за състраданието. Както екипът ми, така и аз самата, изпитваме 

дълбока загриженост за хората, на които се опитваме да помогнем – това допринася за 

нашата по-бърза и целенасочена работа, целяща да облекчи страданието на най-уяз- 


11

12 


вимите групи жертви, като същевременно ни помага да се поучим от опита си, за да се 

справим по-добре следващия път. 

Разбира се, работата ни не е лесна. Често казвам, че имам най-хубавата работа в 

Европейската комисия, защото тя ми позволява да помагам на хората. Казвам, обаче, че 

тя е и най-лошата, защото в света има много мъка и страдание. По време на пътуванията 

си срещам хора, които са преминали през всяващи ужас изпитания и са свидетели на 

жестоки трагедии, които всеки конфликт и бедствие влече след себе си. В Демократична 

Република Конго, например, се запознах с едно брутално изнасилено шестгодишно момиченце, 

което заедно с майка си и хиляди други жени се лекуваше в една от болниците, 

които подкрепяме. В лазаретите в опустошени от глад страни като Нигер, Сомалия и Чад 

съм виждала помещения, претъпкани с привидно неми деца, които са толкова недохранени, 

че не могат дори да плачат. В Япония се запознах с 91-годишна жена, на която 

опустошителното цунами беше отнело всичко. А съвсем наскоро бях със семейства от 

с. Бисер в България, загубили свои близки и роднини, чиито къщи и поминък също бяха 

изцяло разрушени от калните води на наводнението. Тези спомени ме следват навсякъде 

ден и нощ и непрестанно подхранват решимостта ми да правя всичко по силите 

си, за да гарантирам оптимална ефективност на помощта, която предоставяме. Те са и 

основната движеща сила на усилията ми за инвестиране в устойчивостта като ключова 

цел за Европа. 

Как и с кого извън ЕС си сътрудничите по време на кризи? 

Нашата широка мрежа от експерти по места е гаранция за изграждането на мощни 

партньорства за предоставяне на хуманитарна помощ независимо от конкретните обстоятелства. 

Помощта се доставя до хората в нужда чрез нашите оперативни партньори. 

Работим в тясно сътрудничество с 200 от най-добрите хуманитарни организации в света, 

които действат на терен и следователно притежават богат опит, експертни познания и 

гъвкавост за оказване на оптимална подкрепа в често сложна и криеща сериозни опасности 

среда. Списъкът с партньорите ни е дълъг и включва неправителствени организации, 

Организацията на обединените нации и нейните агенции и фондове (Световната 

програма по храни, УНИЦЕФ, Агенцията по бежанците, Службата за координация на 

хуманитарната дейност, Световната здравна организация и други), както и международното 

движение на Червения кръст, Международната федерация на червения кръст и 

националните му поделения. Големият брой и разнообразието на партньорите ни са 

ценен актив за Комисията. Всеки от тях има сравнителни предимства при реакцията 

в определени ситуации или обстоятелства. Комисията и нейните партньори са обвързани 

от Рамкови споразумения за партньорство (РСП), които предоставят възможност 

за сключване на договори незабавно след вземането на решение за финансиране, без 

необходимост от тежки административни процедури, които биха били крайно неуместни 

в случай на неотложна реакция при бедствие или криза. 

Както вече споменах, миналата година успяхме да достигнем до повече от 140 милиона 

хора по света, преминаващи през най-тежките изпитания в своя живот в най-горещите 

точки на света, и успяхме да направим това именно благодарение на успешните 

партньорства. 

Разбира се, сътрудничим си активно и с нашите донори – както традиционни, така 

и нови. Съвместната ни работа с нови донори е изключително важна – те добавят значителна 

стойност към дейността на хуманитарната общност и укрепват ресурсната ни 

обезпеченост, чрез което утвърждават и надграждат своите хуманитарни традиции в 



унисон с хуманитарните принципи. 

Областта, в която работите, съставлява елемент на политиката на ЕС в сферата 

на външните работи. Считате ли, че дипломатите на ЕС трябва да получават нов 

тип подготовка, за да бъдат в състояние да се справят с по-висок професионализъм 

с непрекъснато нарастващите предизвикателства на съвременната дипломация 

и как виждате ролята на европейските дипломатически институти и академии? 

Живеем във все по-сложен свят, в който във всеки момент има между 30 и 40 страни, 

в които бушуват конфликти или е налице непосредствен риск от конфликти. Тази неустойчивост 

се подклажда и от нарастващия брой все по-мащабни природни бедствия, 

които отприщват нови бежански вълни и противоборство за ограничени ресурси. Към 

това трябва да прибавим и факта, че неотдавна светът отбеляза раждането на своя 

седем милиарден жител, а демографският растеж и урбанизацията също повишават 

нуждите в сферата на хуманитарната помощ. 

За да бъдем в състояние да се изправим срещу тези нови предизвикателства, всички 

трябва да мислим по нов начин и да бъдем по-добре подготвени. Разбира се, дипломатите 

носят специална отговорност в това отношение. Ние, като редови членове на хуманитарната 

общност, добре осъзнаваме ценността на дипломатическите успехи, особено 

когато водят след себе си по-висока сигурност, развитие и край на конфликтите. Еднакво 

добре знаем и каква е цената, която най-уязвимите групи в нужда плащат за дипломатическите 

провали. 

Това наистина означава, че ролята на дипломатическите институти и академии – да 

подготвят опитни, млади дипломати за работа в свят, в който съществува прекалено 

малко сигурност на фона на непрекъснато повишаваща се несигурност – е по-сложна, 

но същевременно и по-важна от всякога. Качественото обучение е особено важно за 

Европа, която се гордее със своята „мека мощ и умения“ и разполага с вековни традиции 

в дипломацията, които може да впрегне, обръщайки поглед към бъдещето. 

Хуманитарните работници и дипломатите работят в тясно сътрудничество и координация, 

които често са незаменими и предполагат съвместна работа, предвид размера и 

сложността на предизвикателствата, пред които сме изправени. Очаквам, че заедно ще 

постигнем още по-добри резултати в служба на човечеството. 


13

14 

РОТАЦИОННОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО - ЗРЕЛОСТНИЯТ ИЗПИТ ЗА ... 

Ротационното 

председателство - 

зрелостният изпит 

за членството на България 

в Европейския съюз Доц. д-р Ингрид Шикова 

През 2012 г. се навършват 5 години от началото на пълноправното членство на България 

в Европейския съюз. Тази годишнина е повод за разнообразни анализи и за търсенето 

на отговори на различни въпроси, свързани с членството на България в ЕС – успяхме ли 

не само според договора за присъединяване, а и на практика, да се интегрираме в тази 

сложна и уникална по своето устройство структура, придобихме ли самочувствие на пълноправна 

и пълноценна държава-членка, какви са първите резултати от членството, какво 

спечелихме и какво загубихме, използваме ли достатъчно често и достатъчно ефективно 

“стола и микрофона“, които получихме в резултат на членството. Това са само незначителна 

част от въпросите, които вълнуват не само тези, които са изкушени от проблемите на 

европейската интеграция, а и цялото българско общество. За голяма част от българските 

граждани Европейският съюз е все още нещо далечно и неразбираемо и се материализира 

едва ли не само със структурни фондове и земеделски субсидии. Отговорите на тези 

въпроси изискват както задълбочени и пространни анализи, така и още време, защото 

първите пет години са все още детската възраст на българското членство, в която съвсем 

естествено понякога прозира недостатъчната зрялост и срамежлива неопитност. Едновременно 

с това Европейският съюз преживява икономическа и финансова криза, която 

до известна степен не ни позволява да се “насладим“ на първите години на членството. 

Сложната интеграционна конструкция претърпява промени, които неминуемо се отразяват 

и на България и я изправят непрекъснато пред необходимостта да прави точния избор, да 

поема нови отговорности, да посреща все по-сложни предизвикателства. 

Ще оставя на други изследвания и анализи да дадат отговори на въпросите, възникващи 

след петте години членство на България в ЕС и ще се обърна към едно бъдещо 

задължение на България като пълноправен член на ЕС. На 1 юли 2018 г. България поема 

ротационното председателство на Съвета и заедно с това – голямото предизвикателство 

да се утвърди не само като зрял и уверен член на Европейския съюз, но и да демонстрира 

лидерски, административни и организационни умения, да бъде не само центърът на 

Доц. д-р Ингрид Шикова е преподавател в катедра “Европеистика“ на Софийския университет “Св. 

Климент Охридски“. Цялата й професионална кариера е посветена на европейската интеграция. Била 

е директор на Центъра за европейски изследвания и на Информационния център на Европейския съюз. 

Работила е като съветник в Представителството на Европейската комисия. Участвала е в съвместни 

проекти с Колежа на Европа в Брюж, Холандския икономически институт, Кралския институт за международни 

отношения в Лондон, Института за световно стопанство в Кил. Член е на международната мрежа 

“Екип Европа“ и на Европейската асоциация за европейски изследвания. Член е на Федералния съвет на 

Международния център за европейско обучение в Ница. Наградена е с почетния знак със синя лента на 

Софийския университет “Св. Климент Охридски“. 



събитията, но и да ги планира, предвижда и насочва, да търси и предлага решения, да 

постига взаимноприемливи компромиси и положителни резултати. Това предполага България 

да бъде добре подготвена за ротационното председателство, не само защото е първо 

и й липсва практически опит, но и преди всичко защото начинът, по който ще осъществи 

ротационното председателство, ще бъде зрелостният изпит след единадесет години пълноправно 

членство. Очевидно е, че за да издържи успешно този тест, България ще трябва 

да положи сериозни усилия и да проведе систематична подготовка. Колкото по-рано – толкова 

по-добре. 

Целта на тази публикация е скромна – да предизвика начало на дискусия за подготовката 

на българското председателство и да направи по-чувствителни по този въпрос всички 

бъдещи участници в него, а ако погледнем по-широко, това е цялото българско общество. 

Да се проучи опита от работата на предшестващите председателства, да се опознаят добрите 

практики, да се анализират възникващите по време на председателството проблеми, 

да се извлекат поуките за България, така че страната да повтори успешните практики и 

да предотврати неудачите, които са сполетяли партньорите, са необходими предпоставки 

България да бъде уверена в действията си и да има самочувствие при изпълнение на тази 

сериозна задача. Всъщност, преди България да поеме председателството на 1 юли 2018 

г., това предизвикателство за първи път ще са посрещнали повечето държави от разширяването 

2004 - 2007 г., което от една страна ще даде възможност да се стъпи на техния 

опит, но от друга ще бъде много задължаващо за недопускане на грешките и слабостите 

на първите. 

Ротационното председателство на Съвета има особена роля, тъй като е свързано с 

утвърждаване равенството на държавите, членуващи в Европейския съюз. По примера на 

Европейската комисия, наричана “пазителка на Договорите“, ротационното председателство 

сполучливо е наречено “пазител на равенството“ в Европейския съюз 1 , тоест то се 

осъществява независимо от големината, икономическата мощ или някакви други заслуги 

на държавите. След влизането в сила на Лисабонския договор подреждането на държавите-членки 

в трио за 18-месечното ротационно председателство е съобразено с редица 

критерии – наличие в едно трио на големи и малки държави, южни и северни, стари и нови 

страни. Триото, което поема 18-месечното председателството на 1 юли 2017 г., е съставено 

от Великобритания, Естония и България. 

Въпреки липсата на точно посочване на конкретните функции на ротационното председателството 

в Договорите, те обикновено се свеждат до четири основни фактически 

функции, които се установяват по-скоро от практиката, отколкото от европейското законодателство: 

определяне на политически приоритети и изготвяне на програми, администриране 

и координация, осъществяване на посредничество за постигане на консенсус, 

осъществяване на представителство. Следователно, председателството трябва да съчетава 

в себе си политическо лидерство, администриране, координация, посредничество, 

представителство. Това поставя пред страната големи административни задачи и 

политически отговорности. България ще поеме ротационното председателство 11 години 

след началото на своето пълноправно членство в Европейския съюз — период, напълно 

достатъчен за осъществяване на цялостната подготовка за ефективно и ефикасно 

изпълнение на задълженията, произтичащи от ротационното председателство. Това е 

период, в който не само трябва да се подготви добре функционираща администрация, 

но и да се промени мисленето и въприемането на членството в Европейския съюз - не 

1 Bunse S. (2009) Small States and EU Governance: Leadership through the Council Presidency (London: Palgrave 

Macmillan) 


15

16 


единствено като източник на структурни фондове, а и като необходимост от поемане 

на отговорности и изпълнение на задължения, включително тези, произтичащи от ротационното 

председателство. Въпреки сравнително дългия период между началото на 

членството и първото ротационно председателство, неговата добра подготовка изисква 

продължителни и методични усилия. До 2018 г. със сигурност би следвало да сме преодоляли 

недостатъчната зрялост и срамежливата неопитност. 

Всяко ротационно председателство се подготовя и осъществява в определени политически 

и икономически условия. Те се определят както от вътрешното икономическо 

и политическо развитие в държавата, осъществяваща председателството, така и от цялостното 

развитие в Европейския съюз и отношенията му с останалия свят. Наличието 

на вътрешни икономически проблеми, предстоящи избори, силен натиск от страна на 

опозицията, нестабилност на правителството и други въпроси от подобен характер пораждат 

необходимост от съсредоточаване върху решаване на вътрешните проблеми 

и отклоняват вниманието и усилията от осъществяване на успешно председателство. 

Трудно е да се предвиди с точност каква ще бъде политическата ситауция в страната по 

време на председателството, но въз основа на предварителната картина за провеждане 

избори до 2018 г. може да се направи изводът, че този период ще бъде много активен: 

през 2013 г. и 2017 г. се провеждат парламентарни избори, през 2015 г. – местни избори, 

през 2016 г. – президентски избори. Като добавим и избори за Европейски парламент 

през 2014 г., се оказва, че до настъпването на ротационното председателство на 1 юли 

2018 г. в България всяка година ще се провеждат избори. На практика 2018 г. ще е единствената 

без избори, тъй като през 2019 г. ще има местни избори и избори за Европейски 

параламент. Ако няма някакви извънредни обстоятелства, то тази ситуация би могла да 

бъде определена като благоприятна за провеждане на председателството в стабилна 

политическа обстановка. Трябва да се има предвид, обаче, че тази картина е условна 

и може да претърпи непредвидими на този етап промени. Но дори и да няма промени, 

е важно да не се пропуска постигането на политически консенсус относно подготовката, 

организацията и приоритетите на председателството. Въз основа на досегашния опит 

може да се твърди, че подготовката на страната за ротационното председателство 

трябва да започне не по-късно от 2014 г., което предполага върху нея да работят поне 

две правителства, а постигането на политическо съгласие по организацията, приоритетите 

и осъществяването на председателството е необходима предпоставка за 

неговия успех. 

Една от най-важните поуки от опита на държавите, които поемат за първи път председателството, 

е подготовката да започне достатъчно рано. Ако се проследи подготовката 

в държавите, които за първи път осъществяват председателството, може да 

се направи изводът, че тя започва най-малко 4 години преди началото му. Например, 

Унгария започва подготовката през 2007 г., а поема председателството на 1 януари 2011 

г., Чехия се подготвя от 2005 г. за поемане на председателството на 1 януари 2009 г, 

Полша започва подготовката си през 2008 г. при осъществяване на председателството 

през втората половина на 2011 г., Словения започва да се подготвя няколко месеца 

след началото на членството – в началото на 2005 г., тъй като първа от новоприетите 

държави поема ротацонното председателство през 2008 г. Не трябва да се забравя и 

фактът, че началото на ротационното председателство на триото Великобритания – Естония 

– България е на 1 юли 2017 г., тоест България трябва да е напълно подготвена за 

пълноценно участие в триото от тази дата. 

Досегашният опит на страните показва, че периодът на подготовката за ротационното 



председателство може условно да бъде разделен на три основни етапа: 2 създаване на 

организационна рамка и обучение на екипа за председателството, подготовка на приоритетите 

и програмата на председателството и дейности, които се осъществяват по време 

на ротационното председателство на партньорите от триото. Това разделение е съвсем 

условно, защото във времето някои от етапите и дейностите протичат едновременно – например, 

подготовката на екипа на практика протича през трите етапа. 

Предпоставка за добрата предварителна подготовка е навременното определяне на 

организационната рамка на председателството. Това би било добре да стане не по-късно 

от началото на 2014 г., като се даде отговор на въпроса кой ще бъде органът, натоварен 

с организирането на подготовката на председателството. Опитът е разнообразен – някои 

страни залагат на съществуващите структури, като ги натоварват допълнително със задачите 

по подготовката на председателството, други създават нови органи. В Унгария, например, 

се създава Комитет за председателството, ръководен от министър-председателя, 

в който участват министърът на външните работи, министърът на финансите, министърът 

на правосъдието, министърът по социалните въпроси и труда, държавният секретар по 

развитието на човешките ресурси и началникът на кабинета на министър-председателя. 3 

Създаването на организационната рамка достатъчно рано е важно, защото именно определеният 

от правителството орган трябва да осъществява стратегията за извършване 

на подготовката – разработване на програма за подготовката, осигуряване и обучение на 

човешки ресурси, планиране и осигуряване на финансови ресурси, провеждане на дискусия 

и осигуряване на политически консенсус по основните въпроси на председателството. 

Няма да бъде пресилено, ако се твърди, че администрирането и координацията са една 

от най-съществените и най-трудоемките функции по време на всяко ротационно председателство. 

Не е случайно, че съответното изпълнение на тази функция има съществено 

влияние върху оценката за успеха или неуспеха на едно председателство. На практика, 

председателството отговаря за подготовката и координацията на работата на Съвета чрез 

разработването, оформянето и разпространението на съответните документи, своевременна 

подготовка, свикване и ръководене на многобройните срещи в различен формат (по 

време на едно ротационно председателство се провеждат средно около 2000 срещи на 

различни нива и около 80 формални и неформални заседания на различните конфигурации 

на Съвета). За да осигури доброто протичане на тези заседания, председателството 

трябва да извършва не само огромна административна и координационна работа, но и 

да притежава способности за своевременно решаване на проблеми или напрежения чрез 

формулиране на подходящи предложения за решаването им. 

Една от основните задачи при подготовката на председателството е обучението на администрацията, 

особено за страна като България, която за първи път ще осъществява ротационното 

председателство на Съвета. Всяка държава-членка подготвя самостоятелно 

своята програма за обучение на служителите, която зависи от общата им предварителна 

подготовка, от досегашния опит на страната в провеждане на ротационно председателство, 

от езиковите умения и др. Осъществяването на подготовката на администрацията 

предполага и разработване на подробна програма за нейното конкретно провеждане. 

Първоначално е необходимо да се направи оценка на наличните и на необходимостта 

от допълнителни човешки ресурси, които да бъдат ангажирани в председателството, как- 

2 Ivan,G. 2008, Preparing for the Presidency: The Most Important Challenges We Face, The European Mirror 

3 вж. по-подробно Romsics, G.2011, An Interim Review of the 2011 Hungarian Presidency: Finding a New Niche for 

the Rotating Presidency in Times of Storm and Stress, SIEPS 


17

18 


то и на нуждите от обучение. Добре би било това да стане не по-късно от 2014 г., като 

въз основа на тези предварителни проучвания се подготови и представи за одобрение 

от правителството оценката на нуждите и планът за действие по осигуряването и подготовката/обучението 

на човешките ресурси. Хората, които ще бъдат подбрани да работят 

по осъществяване на председателството, следва да отговарят на високите изисквания за 

изпълнение на сложните задачи, които предстоят. Предполага се ядрото на този екип да 

бъдат специалистите, които са ангажирани в работата по европейските въпроси, познават 

добре институциите и имат опит от участие в работните групи на Съвета. Трудно е да бъде 

направен портрет на идеалния администратор/държавен служител, който работи по осъществяване 

на ротационното председателство, тъй като задачите, произтичащи от него, са 

многобройни и разнообразни по характер, а за тяхното изпълнение се изискват различни 

знания и умения. И все пак, изхождайки от функциите на ротационното председателство, 

могат да бъдат посочени основни качества и компетенции, които би трябвало да притежава 

«идеалният» служител, който работи по осъществяване на задачите на ротационното 

председателство, и към постигането на които би следвало да се насочи предварителната 

подготовка на администрацията: задълбочени познания за Европейския съюз, за неговите 

институции и за процеса на вземане на решения, добро познаване на конкретните процедури 

в работата на Съвета, широки експертни знания в съответната област, в която работи, и 

познания относно политиката на Европейския съюз в тази сфера, отлична езикова култура 

- свободно владеене на английски език и по възможност много добро владеене на поне 

още един чужд език, способност за водене на преговори, за формулиране на компромисни 

решения и постигане на консенсус, добри ораторски умения и умения за модериране на 

срещи, дискусии, заседания, отлични комуникационни умения, включително на чужд език, 

съчетани с познания и умения за работа в междукултурна среда, организационни умения 

и способности за работа под стрес, способности за създаване на контакти и за работа в 

мрежа, за предотвратяване на конфликти, опит за работа в европейска среда, активно 

изучаване и прилагане на добри практики. 

Въз основа на досегашния опит по осъществяване на ротационните председателства 

може да се направи съвсем предварителната оценка, че ще бъде необходимо създаването 

на екип от най-малко 1000 - 1200 души, които да бъдат обучени и подготвени за задачите, 

които им предстоят. Разработването и приемането на стратегията и на конкретния план за 

обучение на екипа за председателството би следвало да бъде направено не по-късно от 

2014 г., а не по-късно от 2015 г. - да започне обучението. Смисълът на ранното започване 

на обучението е подбраните служители да имат възможност да се подготвят достатъчно 

добре, включително да усъвършенстват езиковите си умения, което не става за кратко 

време, както и да могат да участват в работата на Съвета и съответно на работните групи 

поне 2 години преди началото на председателството. Опитът на другите държави-членки, 

които за първи път осъществяват председателство, показва, че придобиването на този 

опит е изключително важно. 

Организирането на самото обучение е съществена задача сама по себе си. И тук опитът 

на предишни председателства може да бъде полезен. В провеждането на обучението се 

включват университети, специализирани институти, практици с опит. В Унгария, например, 

подготовката и осъществяването на програмата за обучение на административния екип са 

възложени на консорциум, състоящ се от Министерството на публичната администрация и 

правосъдието, Министерството на външните работи и Националния институт за публична 

администрация, и се финансира в рамките на Оперативната програма за държавна реформа 

на Националния план за развитие. Полша също полага много усилия за обучение на 



администрацията. Като особено полезен се оценява проектът “Специализирано обучение 

по практическите аспекти на участието на полската държавна администрация в процеса 

на вземане на решения в Европейския съюз“, съфинансиран от Европейския социален 

фонд и осъществен от Колежа на Европа. В рамките на този етап трябва да се направи 

оценка на необходимостта от допълнителен персонал за председателството, за начина на 

неговото ангажиране и за естеството на задачите, които ще изпълнява. Най-подходящо е 

да се разработи цялостна стратегия за човешките ресурси за председателството, която да 

обхваща оценката на наличните ресурси, необходимост от допълнителни ресурси, подбор, 

обучение. 

Определянето на политическите приоритети и подготовката на програма е една 

от основните функции на председателството. Програмата на председателството отразява 

виждането на съответната страна за политическите приоритети, върху които да се съсредоточи 

вниманието през шестмесечния период, и в нея всъщност се отразява лидерството 

на председателството. Налагането на формата “трио председателства“, наличието на постоянен 

председател/президент на Европейския съвет, както и ролята на Европейската комисия 

като важен играч в определянето на дневния ред на Европейския съюз, ограничават 

свободата на председателстващата държава да определя политически приоритети, които 

отговарят на нейните собствени виждания и до известна степен - на нейните интереси. Въпреки 

ограниченията на функцията на председателството за определяне на политическите 

приоритети все пак ротационното председателство притежава възможности да влияе в 

определянето на дневния ред на интеграционния процес и да поставя акцент върху важни 

според председателстващата страна въпроси. 

Опитът показва, че приоритетите се обсъждат две-три години преди първата страна от 

триото да поеме председателството. Например, първата среща на триото Полша – Дания 

– Кипър се провежда на 14 февруари 2008 г., а Полша поема председателството на 1 юли 

2011 г., тоест повече от три години преди началото. Ако следваме този опит, то би трябвало 

през 2014 г. вече страните от триото да се подготвят активно за съвместната програма. 

Разбира се, посочените срокове са само ориентировъчни и се основават на досегашен 

опит на страните. Всяко трио може да действа по свой начин и в свое темпо, но с рискове 

за напрежение в последния момент. Все пак не трябва да пропускаме и факта, че две от 

страните в триото - Естония и България, са новаци и нямат опит, поради което е препоръчително 

ранното започване на съвместната работа. Подготовката на общата 18-месечна 

програма е споделена отговорност на трите държави, а всяка държава от триото подготвя 

и своя 6-месечна програма, която естествено е в съответствие с общата програма и с политическия 

дневен ред на Европейския съюз. Обичайно подготовката на общата програма 

започва с консултации със страните от предишното председателство (това ще бъде триото 

Холандия - Словакия - Малта) и с европейските институции – Европейската комисия и Генералния 

секретариат на Съвета, тъй като редица от задачите на председателството зависят 

от предложенията за законодателство, които се правят от Комисията, от политически 

решения, които са били взети по-рано, от прилагането на вече прието законодателство, от 

отчитане на осъществени стратегии и подготовка на нови, от осъществени и неосъществени 

задачи от предишните председателства. Цялостната работа по подготовката на общата 

програма на триото изисква усилия не само за осъществяване на координация и партньорство 

с останалите страни от триото, но и активни контакти с Европейската комисия и 

Генералния секретариат. Преди конкретното разработване на приоритетите и на текста 

на самата програма трябва да се извърши доста голяма по обем работа – да се проучат 

подробно политическите теми, които са в дневния ред на Европейския съюз, както и напра- 


19

20 


вените или предстоящи законодателни предложения от страна на Европейската комисия, 

да се помисли за важните срещи и събития по време на председателството. 

Както беше посочено, голяма част от приоритетите се определят в зависимост от дневния 

ред на Европейския съюз и съответно на Европейската комисия, що се отнася до законодателството. 

Въпреки това някои от темите могат да бъдат предвидени още на този 

етап. Един от вероятните приоритети е отчитане на изпълнението на стратегията «Европа 

2020» и подготовката на «пост Европа 2020» - вероятно «Европа 2030». В периода на триото 

Великобритания – Естония – България ще се провеждат дискусиите по следващата 

многогодишна финансова рамка 2021 - 2028 г. В тази връзка, актуални ще бъдат въпросите, 

свързани с кохезионната политика и структурните фондове. Друга тема, която вероятно 

ще бъде във фокус през този период, е общата селскостопанска политика след 2020 г. 

Предварителната подготовка изисква и добро познаване на предстоящи дискусии в 

сферата на политиките. Например, през 2018 г. ще се отчита общата стратегия на ЕС за 

младежта и ще се подготвя нова, което предполага България да бъде добре подготвена и 

да има ясни позиции по младежките въпроси. В Резолюцията относно обновената рамка 

за европейско сътрудничество в младежката сфера (2010 - 2018 г.) е предвидено през 2017 

г. Европейската комисия да подготви заедно с държавите-членки заключителен доклад и 

той да бъде обсъден от Съвета през 2018 г. – тоест точно по време на бъдещото председателство 

на България. 

Разбира се, България ще трябва да подготви и свои специфични приоритети и теми, 

които да влязат в шестмесечната програма на председателството. Освен внимателния и 

грижлив подбор на приоритетите и разработване на програмата, през този етап трябва 

да се подготвят и редица други важни елементи от председателството. Някои от тях са 

технически и логистични, но това не ги прави по-малко съществени за доброто протичане 

на председателството. Един от тях е подготовката на календара на основните събития и 

подбора на градовете, в които ще се проведат някои неформални срещи по време на председателството. 

Според досегашния опит по време на ротационното председателството в 

държава, която го осъществява, се провеждат около 15 неформални срещи на различните 

конфигурации на Съвета на ниво министри и поне една неформална среща на най-високо 

равнище (на Европейския съвет). 

Това е етапът на разработване на комуникационната стратегия на председателството, 

която е съществен негов елемент и която би следвало да допринесе за популяризирането 

на България и създаването на положителен образ и по-висок престиж на страната не само 

в Европейския съюз, но и в целия свят. Планирането на програма за провеждането на 

значими културни събития е част от комуникационната стратегия. Друг важен елемент от 

подготовката е свързан с планирането на средствата, необходими за цялостното осъществяване 

на председателството. Досегашният опит показва, че разходите за ротационното 

председателството варират между отделните държави - Полша, например, отделя над 100 

млн. евро за председателството, Словения – около 62 млн.евро, Унгария – 65 млн. евро. 

Най-голям бюджет за председателството има Франция през 2008 г. – според ЕurActiv – 171 

млн. евро, а настоящото датско председателство е предвидило сравнително скромен бюджет 

от 35 млн. евро. 4 

През този период България трябва вече да е избрала и модела на председателството 

– дали то да бъде осъщестявано по-децентрализирано предимно от Постоянното представителство 

на страната в Брюксел, или основно да се осъщестявява от София. Този орга- 

4 http://www.euractiv.com , Denmark promises austere EU presidency, 10 January 2012 



низационен избор е съществен, защото всеки от двата основни модела има предимства 

и недостатъци. Някои страни предпочитат модела, в който Постоянното им представителство 

в Брюксел играе ключовата роля в координацията по време на председателството 

(Словения), други запазват най-важната роля за институциите в столицата си (това обикновено 

е изборът на големите държави). Всеки от двата модела има своите предимства и 

недостатъци, поради което някои държави се опитват да използват трети смесен модел, 

съчетаващ централизирания и децентрализирания подход (Полша). 

Третият етап на подготовката условно започва на 1 юли 2017 г., когато Великобритания 

поема председателството. През този етап България вече е активен участник в трио 

председателството, участва в общи срещи и събития, в представяне на общата програма 

и т.н. Това е периодът, в който се довършват и уточняват последните детайли по 6-месечната 

програма на ротационното председателство на България, окончателно се подготвя 

графикът, осъществяват се всички довършителни работи по подготовката на технически, 

логистични, обучителни, информационно-комуникационни и други елементи на програмата. 

Предполага се, че до този етап са се създали добри контакти на различни нива с партньорите 

Великобритания и Естония и с европейските институции – Европейската комисия, 

Генералния секретариат, Европейския парламент. Подходящо е този едногодишен период 

да се използва за задълбочаване на контактите, което ще помогне при осъществяване 

на ротационното председателство от България. Той е благоприятен за активизиране на 

българските посолства и подготовката им за най-активния период по време на председателството 

на страната. 

Всичко казано по-горе дава само идея за предстоящите задачи и представя незначителна 

част от отговорностите на България в осъществяването на подготовката за ротационното 

председателство. То е основано на проучения опит на ротационните председателства 

(главно след влизането в сила на Лисабонския договор), както и на четирите държави, които 

за първи път осъществиха ротационно председателство – Словения, Чехия, Унгария и 

Полша, и е в подкрепа на тезата, че въпреки промените, внесени от Лисабонския договор, 

ротационното председателство може да играе съществена роля в интеграционния процес 

5 в зависимост от подхода, избран от съответна страна, от способностите й да влияе, 

включително от индивидуалните качества на хората от екипа, осъществяващ конкретните 

дейности, от предварителната подготовката, дори от амбициите и начините на тяхното 

постигане. Към това може да се добавят още много разсъждания относно ролята на неправителствените 

организации, на посолствата, на културните институции, на медиите в осъществяването 

на ротационното председателство. В заключение трябва да се подчертае, 

че изводите и поуките от досегашни председателства са много необходими и полезни, те 

са “златна мина от уроци“ 6 , но всяко председателство е уникално само по себе си. Точно 

поради това, след като бъде проучен съществуващият опит, България би трябвало да подготви 

председателство по своя мярка, председателство, в което да се чувства максимално 

сигурна и максимално подготвена. Ако България подходи с амбиция към ротационното 

председателство и издържи успешно зрелостния изпит, то това би имало най-малко две 

важни последствия за страната: първо, ще бъде повишена репутацията на страната като 

пълноправен и пълноценен член на ЕС, второ, ще бъде създаден административен екип, 

който със своя опит и контакти ще бъде полезен за бъдещето на страната като активен 

член на ЕС. 

5 Nugent,N. 2012, The Government and Politics of the European Union, Palgrave Macmillan 

6 Kaczincky,P. 2009, Lessons from the Czech EU Presidency, CEPS 


21

22 

ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИСЛЯМ И АРАБСКАТА ПРОЛЕТ 

Политическият ислям и 

Арабската пролет 

I. Увод – Причини 


Проф. д.ик.н. Владимир Чуков 

Избухналото народно недоволство в Тунис в края на 2010 г. положи началото на нова 

епоха в този „замръзнал“ десетилетия за всякакви промени и реформи арабски свят. 

Възпламеняването на гнева на милионите хора беше предизвикано от множество причини. 

Сякаш икономическите и свързаните с тях социални фактори бяха сред водещите, 

пряко стимулиращи силната ерозия на интересите на местната средна класа. Става въпрос 

за онази прослойка в двете арабски страни (Тунис и Египет), чието стопанство найсилно 

зависеше от това на заболелите през 2008 г. западноевропейска и американска 

икономики. Именно тя в най-голяма степен създаваше стоките, които стояха в основата 

на интензивния стокообмен между тези две арабски страни и обхванатия от финансова и 

икономическа криза Запад. Ако за Египет става въпрос за повече от 40% от стокообмена, 

то за Тунис цифрата е над 65%. 1 

Подобна е и тезата на известния американски учен Френсис Фукуяма. Според него в 

арабските общества са се появили големи социални групи, които искрено желаят осъвременяването 

и модернизирането на отделните държави. Не е случайно, че водещите 

личности на революциите са много образовани и принадлежащи към средната класа, а 

не спадат към бедната, ислямизирана и силно религиозна местна прослойка. 2 

Бремето на външната задлъжнялост – за Египет с приблизително 2 млрд. долара 

за периода 2009 - 2010 г., а за Тунис с приблизително един милиард долара за същия 

период, беше прехвърлено именно върху тази обществена група. Ще останат паметни 

дните, когато в началото на месец август 2008 г. индексите на каирската стокова борса 

се сринаха и загубите за местните компании се измерваха със стотици милиони долари. 

Всъщност именно въпросният социален слой подкрепяше дълги години авторитарните 

режими на Бен Али и Мубарак в борбата им срещу техните опоненти, в чийто авангард 

1 World Factbook- Egypt, 2011, World Factbook-Tunisia, 2011 https://www.cia.gov/library/publications/the-worldfactbook/geos/ts.html, 

2 Israel today Magazine, цит. по Ал Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com, 24.04.2011. 

Проф. Владимир Чуков е арабист, университетски преподавател и учен в областта на Близкия Изток 

и исляма. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Защитава дисертация 

на тема „Политическата партия в арабския свят през последните две десетилетия (1970 - 1990). 

Сравнителен анализ“ и получава степента „доктор“. През 2005 г. става доктор на икономическите науки, а 

през 2007 г. - професор. През периода 1995 - 1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения“. 

През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, 

а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар 

на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК, а от 2006 г. - член на комисията по 

обществени науки към ВАК. Член е на редколегиите на сп. „Геополитика“ и „Философски форум“. През 2008 г. 

създава информационно-аналитичния сайт по проблемите на Близкия и Среден Изток „Orient.bg“. Преподава 

в редица български университети: Варненски свободен университет, Софийския университет „Св. Климент 

Охридски“, Нов Български университет и други. Член е на редица международни научни организации, сред 

които са European Association for Middle East Studies, Central Eurasian Society Studies и други. Издаван е в САЩ, 

Великобритания, Франция, Италия, Германия, Русия, Турция, Румъния и др.


стояха най-вече ислямистите в широкия си идеологически спектър. Няколко десетилетия 

представителите на средната класа си затваряха очите и търпяха политическите 

репресии, ограничаването на правата на човека и упражняването на откровена диктатура. 

Така например, бившият туниски президент Бен Али управлява цели 23 години, 

а египетският му колега Мубарак – 30 години. Малко по-късно мнозинството либийци 

(а и Западът) се сетиха, че Кадафи управлява своята джамахирия с железен юмрук от 

42 години. Същото важи и за семейство Асад, които са начело на сирийската държава 

цели 40 години. Йеменският държавен глава Али Абдула Салех пък упражнява своите 

функции от 33 години. 

Изключително важен фактор за отприщването на обществения гняв и реализацията 

на „арабската пролет“ е поддържането на високия праг на безработицата в арабския 

свят. На първо място, трябва да се отбележи динамичният демографски прираст на населението. 

За Египет е 2%, което прави 24.3 години средната възраст на египетската 

нация. За Тунис същите показатели са респективно – 1% и 29 год., за Сирия – 1% и 21.9 

год., за Йемен – 2.64% и 18.1 год. и за Либия – 2.064% и 24.5 год. 3 Според официалната 

статистика през 2010 г. безработицата в Египет е била 10%, но за групата 15 - 24 

години тя е 24,8%. По обясними причини за жените тя е 48%. Същите цифри за Тунис 

са респективно 13% и 30.68%, за Сирия – 9% и 20% (за жените – 49.07%). За Йемен 

националната статистика предоставя единствено катастрофалната цифра 35% (2005 г.) 

обща безработица. В същото време, прилагайки същата методология на изчисление, 

както е при другите арабски държави, за йеменските младежи ще се получи безработица 

от приблизително 70%. 

На второ място, факт е, че многобройната и безработна група от млади араби става 

все по-образована. Постепенно се вдига прагът на грамотните хора в тези страни. За 

Сирия те вече са около 80%, за Тунис – 75%, за Египет – 71.4%, Йемен – 50.2%, за 

Либия – 82.6% (2003 г.) 4 Тези младежи търсят своите потъпкани социални права чрез 

общественото си активизиране. Придобитото много често университетско образование 

ги насочва към различни форми на съпротива срещу деформираната социално-политическа 

реалност, изродена в откровената авторитарна власт. 

II. Младите, угнетени и образовани хора – мотор на 

своята пролет 

Родителите на авторите на „арабската пролет“ не бяха в състояние да осъществят 

този обществен подвиг. Те нямаха нито съзнанието, нито умението, а още по-малко и 

подкрепата отвън, за да свалят режими, които разполагат с мощта на стотици хиляди 

платени поддръжници, мобилизирани в партийните и силовите структури. Най-малкото, 

те не разполагаха с такива модерни средства за комуникация като социалните мрежи 

„фейсбук“ и „туитер“, които успяха да съберат и да организират толкова бързо стотици 

хиляди разгневени хора на едно място. Нямаше как да се появи медийният герой Уаил 

Гунеим, с чието име се свързваше подпалването на първата искра на египетската „интифада“. 

Счита се, че той е създател на фейсбук-страницата „Всички сме Халид Саид“. 

Става въпрос за отправянето на призив за наказание на убийците на египетски младеж, 

издъхнал след мъчения в египетската полиция. Само за няколко дни подкрепящите въ- 

3 Пак там. 

4 Пак там. 


23

24 


просната страница набъбнаха до половин милион. 5 Това бяха първите, които изпълниха 

емблематичния площад „Тахрир“ в Кайро. 

Няма значение дали активистите от опозиционните граждански субекти в Тунис и 

Египет бяха предварително подготвени и организирани зад граница, както твърдяха 

представителите на свалените режими. Редица експерти, наблюдаващи действията на 

демонстрантите, направиха паралел с начина на свалянето на бившите комунистически 

режими в Източна Европа. Създаването в центъра на големите градове на „свободни 

зони“, начело с коменданти, олицетворяваха новите, зараждащите се, административни 

органи. Заедно с това бяха овладени сградите на националните медии с помощта на 

лоялни на революцията журналисти. Очевидно в действията на опозиционерите в двата 

съседни региона имаше твърде сходни елементи. 

III. Ролята и позицията на Запада 

Все пак ще остане паметно изказването през 2007 г. на бившия държавен секретар 

Кондолиза Райс, че САЩ повече няма да подкрепят диктаторски режими, дори и те да 

водят прозападната политика. Постоянните срещи на американски държавни представители 

и най-вече активните контакти на бившия американски посланик в Кайро Франсис 

Рикардоне със забранените от египетските власти „Мюсюлмански братя“ (МБ) подсказваха, 

че Вашингтон готви промяна на своята политика спрямо представителите на политическия 

ислям в Близкия Изток. Твърденията през 2007 г. на електронния портал „Islam 

online“, отразяващ позициите на духовния лидер на МБ шейх Юсуф Кардауи, че САЩ ще 

се опитат да неутрализират пълната хегемония на това най-старо ислямистко движение 

в страната с активизирането на позициите на ислямските мистици, не са напълно лишени 

от логика. 6 Експлозията на политическия плурализъм в пост-Мубараков Египет, в 

това число и в ислямисткия сектор, подсказват засилена конкуренция между отделните 

течения и развой на събитията именно в такава посока. 

Последвалите изявления на американските държавни ръководители доказват това 

предположение. На 23 февруари 2011 г. държавният секретар Хилъри Клинтън заяви, че 

Вашингтон няма нищо против на власт в Египет да дойдат МБ. Пред електронния портал 

„Мисрауи“ тя декларира, че всяка партия, която не използва насилие, зачита демократичните 

принципи и правата на човека, трябва да има възможност да се бори за гласовете и 

доверието на египтяните. В това число не изключва и забраненото доскоро движение на 

МБ. В лекция пред Националния демократичен институт американският първи дипломат 

ясно подчерта: „Не всички ислямски партии си приличат. Турция и Иран се управляват 

от религиозни партии, но моделът и поведението им е различен.“ 7 След като изказа задоволство 

от победата на ислямистката партия „Нахда“ в Тунис, представителят на президента 

Обама Уилям Тейлър заяви относно предаването на властта в Близкия Изток в 

5 Уаил Гунеим е роден през 1980 г. Бакалавърската му степен е по счетоводство от Каирския 

университет. През 2007 г. завършва и магистърска степен по бизнес администрация в Американския 

университет в Кайро. Впоследствие си намира работа в представителството на „Гугъл”. По-късно 

става директор на отдел продажби на търсачките и електронната поща (gmail.com) за Египет и 

страните от Северна Африка. Работи и в отдела за арабизиране на продуктите на „Гугъл”, в тясно 

сътрудничество с местни специалисти по високи технологии. 

6 Islam Online, http://www.islamonline.net, 25.06.2007. 

7 Клинтун: Каликун мин Иран тания фи минтака....Клинтън: Тревожим се от втори Иран в региона...., 

Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=648936&issueno=12034, 

9.11.2011. 



светлината на „арабската пролет“, че „САЩ ще бъдат удовлетворени, ако на следващите 

избори в Египет победят МБ, но в случай че бъдат свободни и честни.“ 8 

Всъщност сделката за освобождаването на отвлечения преди пет години от радикалното 

движение „Хамас“ израелски войник Гилат Шалит минава именно чрез затоплянето 

на отношенията САЩ - МБ. Според аналитичния сайт „Дебка“ по време на посещението 

на 2 октомври 2011 г. на американския военен министър Леон Панета в Кайро съветникът 

по националната сигурност, отнасящ се за израелските и палестинските работи, Прем 

Кумар се е срещнал с представители на египетските МБ, за да се уреди предаването на 

отвлечения военнослужещ на еврейската държава. Тревогата в Тел Авив е не толкова 

от механизма за уреждането на предаването на Шалит, колкото от факта, че неговият 

стратегически съюзник е планирал в дългосрочен план партньорството с най-силния 

представител на политическия ислям в Близкия Изток, каквито са МБ. Аналитичният 

сайт „Дебка“ дори лансира тезата, че САЩ са сключили сделка с МБ за управлението на 

арабския свят по време на преходния период. Чрез нея те искат да си осигурят по-добър 

имидж сред народите в региона за сметка на игнорирането и откровеното заклеймяване 

на радикалния ислям в лицето на неговата иранска версия. 9 

В Париж и Рим първоначално не повярваха в потенциала на гневните млади хора. 

В първите дни техните правителства инстинктивно застанаха зад традиционните си съюзници 

– диктаторите Бен Али и Мубарак. С течение на времето и след демонстрираната 

твърда и непоколебима позиция на Вашингтон водещите европейски държави 

ревизираха оценките си. Така се достигна и до преоценка на официалното отношение 

към ислямските движения. На внушителна конференция, организирана от „Института за 

арабския свят“, външният министър Ален Жюпе обяви, че вече не гледат негативно към 

представителите на политическия ислям. Според думите му неговите представители 

могат да бъдат добри партньори на Запада, вече като нови управленци в Близкия Изток 

след арабската пролет. 10 

От Тунис председателят на европарламента, полякът Йежи Бузек, приветства „утвърждаването 

на ислямската демокрация в условията на свободна и демократична държава, 

в която има разделение между религиозната и политическата власт.“ 11 

Според оманския министър на външните работи Юсуф бен Алауи хипотезата за 

предоставянето на властта в Близкия Изток на ислямски правителства от страна на 

САЩ вследствие на „теория на конспирацията“ е силно преувеличена. Високопоставеният 

арабски политик счита, че трябва да се прави разлика между „ислямските групи, 

които активизират своите проповеднически усилия в политическата плоскост, и духа 

на исляма, който доминира в арабския свят“. Бен Алауи е убеден, че овластените 

ислямисти ще си отидат, така както е станало с националистите, насъристите, баасистите, 

комунистите и социалистите. В същото време оманският дипломат отстоява 

становището, че „ислямът ще остане, тъй като това е духът на арабската нация“. Спо- 

8 Уошингтън: Санарда ида фаза „ал ихуан” фи мъсър, Ще сме удовлетворени, ако победят „Братята” 

в Египет, Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=648501&issue 

no=12031, 6.11.2011. 

9 Breakthrough for Gilat Shalit’s Release outcome of US Deal with Hamas, http://www.debka.com/article/21374/, 

11.10.2011 

10 Франса тадуу ли хиуар маа ал харакат ал исламия ал арабия, Франция призовава за диалог с ислямските 

арабски движения, Islamtoday, http://www.islamtoday.net/albasheer/artshow-12-149197.htm, 16.04.2011. 

11 Ал парламан ал ауропи яра, инна ас сууд ад димукратия ал исламия....Европарламентът вижда 

утвърждаването на ислямската демокрация....Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.as 

p?section=4&article=647916&issueno=12027, 2.11.2011. 


25

26 


ред него „това е божие дело.“ 12 

Голямата грешка в анализите на международните експерти е прилагането на инстинктивната 

аналогия между „арабската пролет“ и европейските представи за революция, 

които залагат върху принципа на разделението на религията от държавата. В 

Европа социалните промени са довели до изграждането и утвърждаването на светската 

държава, докато в силно религиозните арабски общества подобен процес е практически 

невъзможен. Различията се дължат и на естеството на етатистките представи и социалните 

измерения на двете монотеистични религии, практикувани на двата срещуположни 

бряга на Средиземноморието. 

ІV. Първоначална обструкция на ислямистите към 

революционните събития 

В същото време ръководителите на отделните звена на местния политически ислям 

останаха изненадани от потенциала на революционния патос на младото поколение. 

В Тунис ислямистката партия „Нахда“ практически не взе пълноценно участие 

в събитията, тъй като нейните активисти бяха тотално изтласкани от обществения 

живот. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век „Нахда“ беше тотално 

„зачеркната“ от местната политическа сцена. Само през 1991 г. бившият президент 

Бен Али арестува 25 000 партийни членове и симпатизанти. През 1992 г. главният 

редактор на политическия орган на партията „Ал Фиджр“ Хамади Джебали е осъден 

на 16 години лишаване от свобода. Самият лидер Рашид Гануши посрещна началото 

на революцията и прогонването на диктатора Бен Али на 14 януари 2011 г. в изгнание 

във Великобритания. 13 Той се завърна на 30 януари 2011 г. в страната, посрещнат от 

повече от 1000 от своите привърженици. 14 

Сходна беше ситуацията и в Египет. Ръководствата на всички течения на политическия 

ислям погледнаха със скептицизъм на първите демонстрации срещу режима на 

Мубарак. На призива на младежкото крило на МБ за участие в египетската революция 

лидерите отговориха, че всеки може да се включи по съвест, но без да представлява 

опозиционното движение. 15 Така през януари 2011 г. по площадите на египетските 

големи градове се събираха едва по 40 000 – 50 000 младежи. Дори на историческия 

митинг на 25 януари на площад „Тахрир“ ислямистите официално не взеха участие. 

Едва три дни по-късно, на 28-ми (петък), ръководството на МБ се убеди, че съдбата 

на диктатора е предрешена. След традиционната петъчна молитва то призова своите 

членове и симпатизанти да се включат в антиправителствените протести. Именно 

техните маси изпълниха улиците и площадите в страната и наклониха везните в полза 

на анти-Мубарак силите. Прави впечатление и бързата подкрепа на демонстрациите 

на авторитетния египетски проповедник, възприеман като идеолог на МБ, шейх Юсуф 

12 Касибати, З., Оман тунбаду „назария ал моамара” фи ар рабия ал араби уа ля тухбаду нумудаж ал 

таурат „ат таклидия”, Оман охвърля „теорията за конспирация” на арабската пролет и не фаворизира 

„традиционните” революции, Ал Хая, Лондон, http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/326264, 7.11.2011. 

13 Tunisia: President Zine al-Abedine Ben Alr forced out, BBC, 14 January, 2011. 

14 Радиш Гануши заим харакат ал нахда яуд иля Тунис алиом баад 20 ааман фи манфа, Рашид Гануши, 

лидерът на движението „Нахда” се връща днес в Тунис след 20 годишно изгнание, Шарк ал аусат, 

Лондон, 30.01.2011. 

15 Onislam, http://onislam.net/arabic/newsanalysis.html, 15.01.2011. 



Кардауи. Той обяви протестиращите за „свободни хора“ и издаде фетва в полза на 

„интифадата на египетския народ“. 16 

V. Изкристализиращата роля на ислямистите 

Все по-актуална става тезата, че след арабската пролет идва ислямската зима. След 

отслабването на разрушителния потенциал на младежкото „фейсбук“-поколение, политическият 

ислям в неговото изключително идеологическо разслоение поема щафетата 

на властта в своите ръце. Ислямистите като хомогенен политически субект се оказват с 

най-голямо обществено влияние и най-важното, с най-оперативни партийни структури, 

чрез които могат да спечелят първите демократични избори в страните след арабската 

пролет. Три основни предпоставки превръщат представителите на политическия ислям 

в най-сериозния електорален играч. 

На първо място, те бяха единствените, които твърдо отказваха колаборация с бившите 

диктаторски режими. Затворите на Бен Али, Мубарак, Кадафи, Асад и Салех бяха 

пълни с активисти на тези организации. 

На второ място, автентичните носители на политическия ислям се възприемат от 

близкоизточното религиозно общество като най-безкомпромисните борци срещу корупцията, 

прояла фундамента на бившите управляващи. Във времена на невероятна 

икономическа рецесия (счита се, че арабската пролет струва на народите повече от 57 

млрд. долара 17 ) до голяма степен лозунгът на Мюсюлманските братя „Ислямът – това е 

решението“ се интерпретира от арабското религиозно общество като „Не на кражбите“. 

Сякаш посланията на светските конкуренти на ислямистите носят в себе си сянката на 

съмнението, че наистина ще се борят срещу тази тежка обществена болест. 

На трето място, левите партии, които са водещият конкурент на ислямистите за запълването 

на властовия вакуум, се оказаха неподготвени за толкова радикални събития. 

Отделни техни представители успяха да се влеят в редиците на демонстрантите, но не 

и цялата членска маса. Те останаха десетилетия наред в сянката на „национално прогресивните“ 

диктаторски режими и не повярваха в революционния устрем на младите 

араби. 18 

„Арабската пролет“ изтласка на преден план разноликия ислямски политически спектър. 

Той обаче не попада във формулата на Дамаск – „победа на антиамериканския 

фронт на отрицанието“ или на Техеран – „ислямското възраждане“. Чувства се промоцирането 

на харесания от администрацията на Обама турски модел с местните специфични 

особености. Лидерът на туниските ислямисти Рашид Гануши беше достатъчно откровен, 

за да го признае. 19 Обиколката на турския премиер Реджеп Ердоган през септември 

2011 г. в демократични Египет, Тунис и Либия заздрави убеждението, че това е опит за 

16 Мълчаливото съгласие на US и намесата на ислямистите обръщат положението в Египет, Ориент. 

бг, http://www.orientbg.info/sabitia/egypt_11.html, 30.01.2011. 

17 Сундук ан накд ятауакаа тараджоа ал нуму фи дуал „ар рабия ал араби”, Валутният фонд очаква 

отрицателен растеж в страните от „арабската пролет”, Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article. 

aspx?EditionId=1989&ChannelId=47060&ArticleId=2945&Author=, 27.10.2011. 

18 Ат тахуилат ал арабия, Арабските преобразования, Ал Хая, Лондон, http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/327138, 

10.11.2011. 

19 Ал Гануши ясаа ли нумудадж турки би хусусия ат тунисия, Гануши се стреми към турския модел чрез 

туниска специфика, Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=1994&ChannelId=47195& 

ArticleId=262&Author=, 2.11.2011. 


27

28 


създаването на сунитски фронт срещу шиитски Иран. 

Мнозина експерти считат, че бъдещата политическа битка в страните от „арабската 

пролет“ не е по плоскостта светско – религиозно, а по-скоро по плоскостта ислямско – ислямско. 

По-точно бихме могли да го определим като ислямско и по-радикално ислямско. 

Ако трябва да идентифицираме въпросния политически сектор, то трябва да говорим 

най-общо за конкуренция между МБ и салафитите. Според турския експерт Джингиз Кандар 

видимите различия между тези две най-мощни течения на политическия ислям са 

се почувствали най-силно по време на въпросната визита в Египет на най-влиятелния 

турски политик. 20 

Политическата демократизация създаде условия за оформянето на профилите на 

отделните течения. Прекомерното разширяване на ислямския сектор дори доведе до 

разногласия и откровен разнобой между привлечените от властта политически активни 

групи. Много често обаче търканията са на личностна, а не толкова на идеологическа 

основа. Тази констатация важи преди всичко за по-радикалните групи, които не само 

нямат необходимия електорален опит, но и дълго време са го отричали като практика за 

спечелването на властта. 

VІ. Маргинална роля на бившите и настоящите 

алкайдисти 

Първото течение е това на салафито-джихадистите. В повечето случаи става въпрос 

за групировки, които организационно или най-вече идеологически са били пряко свързани 

с терористичната група „Ал Кайда“. 

Прогнозите за съдбата на самата организация са противоречиви. Според визията на 

директора на германското разузнаване Ернст Ухрлау, направена през март 2011 г., въпросните 

групи ще се възползват от „арабската пролет“ поради две основни причини: а) 

дестабилизация на антитерористичните структури; б) свободен достъп до складовете с 

оръжие поради намаления контрол. 21 Повече от половин година по-късно, обаче, експерти 

по международна сигурност отстояват противоположната теза. Според Жан-Филип 

Филио, преподавател в Института за политически науки в Париж, въпреки успеха си от 

завладяването за известно време на град Занзибар в Йемен, Ал Кайда не успява да убеди 

арабите в правотата на своите цели и методи. Ефектът от обръщенията на новия лидер 

на организацията Айман Заухари не е равностоен на този на неговия предшественик 

Бен Ладен. Призивите му към либийците да създадат ислямска държава, към алжирците 

да въстанат и към сирийците да станат муджахидини останаха без отклик. Съветникът 

на Обама по въпросите на сигурността в Ирак и Афганистан, генерал Дъглас Лут е на 

мнение, че понастоящем Айман Заухири се бори за живота си, а Ал Кайда е изпаднала 

в пълна анонимност. 22 

Значително по-голям успех имат бившите алкайдисти, отказали се от насилието и 

20 Ма баад ал „исламауия”...таяр сияси джадид яброз фи дуал арабия, След „ислямизма”....ново политическо 

течение се появява в арабските държави, Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?secti 

on=4&article=642998&issueno=11996, 2.10.2011. 

21 Муфакират ал ислам, http://www.islammemo.cc, 13.03.2011. 

22 Хубара: Зауахири яктафи би ал баянат уа юхауил ал хифаз ала хаятихи, Експерти: Зауахири се 

задоволява с изявления и се опитва да се бори за живота си, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/ 

details.asp?section=4&article=648685&issueno=12032, 7.11.2011. 



възприели инструментите на парламентарната демокрация. Изоставянето на въоръжената 

борба от терористични групировки, създадени на религиозна основа, и превръщането 

им в политически субекти е най-сложният и най-труден социален процес. Подобна 

теза отстояват експертите от „Ранд“ Сет Джоунс и Майкъл Либики в свое мащабно изследване, 

осъществено по отношение на 648 терористични организации, създадени на 

сепаратистка, крайно лява, крайно дясна, националистическа или анархистка основа. 23 

Арабската пролет създаде условия за метаморфозата на такива субекти в Либия и в 

Египет. Става въпрос за Ислямска бойна група в Либия (ИБГЛ) и за египетската Ал Джамаа 

ал исламия. Либийските крайни ислямисти имат дълги оперативни взаимоотношения 

с Ал Кайда, участвайки в терористичните действия на организацията в Афганистан и Ирак. 

Американската НПО „Джеймс таун“ твърди, че около 500 либиеца воюват в Афганистан 

против бившия СССР, а вестник „Le Figaro“ отстоява тезата, че около 75 жители на източния 

либийски град Бейда се сражават в редовете на Ал Кайда в Ирак. 24 Самите власти в 

бившата джамахирия дълго преговаряха с ИБГЛ, докато през 2009 г. нейното ръководство 

обяви, че се отказва от насилието. Дори малко преди избухването на събитията в страната 

ръководството на бившата групировка обяви, че тя се преименува в Либийска бойна групировка 

за промени. „Вливането“ на ИБГЛ в арабската пролет стана посредством участието 

в бунтовническата армия. Дори нейният последен емир Абделхаким Белхадж стана един 

от полевите командири и впоследствие, комендант на Военния съвет в столицата Триполи. 

Надделява мнението, че той е една от трите най-силни фигури в новата власт в Либия, 

командвайки подчинените му военни части като собствена милиция. 

Политическата трансформация на бившите радикали от Ал Джамаа ал исламия в 

политическа организация става по много по-ясна схема в условията на безпрецедентен 

политически плурализъм в Египет. Множеството членове и симпатизанти на бившата 

терористична организация се превърнаха в електорален резервоар на две политически 

партии. Първата е „Партия за строежа и развитието“, а втората, израз на разцепление 

сред ръководните кадри на групировката, е „Партията на яркостта“. На практика двата 

субекта имат тъждествени политически цели, сред които са: 

а) Противопоставяне на всякакви опити за вестернизация и секуларизация; 

б) Разпространение на ценностите и разбиранията на политическия ислям и противопоставянето 

на деформираното разбиране на ислямските политически теории. 25 

Бившите лидери на групировката не се притесняват от появата на няколко политически 

субекта, черпещи електоралната си потенция от Ал Джамаа ал исламия. Характерно 

е толерантното поведение между отделните представители на политическия ислям, 

тъй като чувството за вътрешна консолидация на идеологическа основа е твърде силно 

спрямо конкурентните светски политически формации. Един от бившите лидери на Ал 

Джамаа ал исламия Наджих Ибрахим заявява: „Няма проблем Групата (Ал Джамаа ал 

исламия – бел. авт.) да има една, две или три партии, тъй като те изразяват нейните 

възгледи в рамките на една обща политическа рамка.“ 26 

23 За повече информация вж: Сет Доунс и Майкъл Либики: „Как приключват терористичните групировки. 

Уроци за противопоставянето на Ал Кайда”, Ориент.бг, http://www.orientbg.info/novi_knigi/rand_alkaida. 

html, 18.08.2008. 

24 Муфакират ал ислам, http://islammemo.cc, 03.03.2011. 

25 Ал джамаа ал исламия тутлак хизб „ал бина уа ат танмия”, Ал Гамаа ал исламия лансира „Партията на 

строежа и развитието”, Дестур, Кайро, http://www.dostor.org/politics/egypt/11/june/20/45578, 20.06.2011. 

26 Би суар хизб ал дия хизб ал джамаа ал исламия, Чрез снимки Партията на яркостта – партията на Ал 

Гамаа ал исламия, официален сайт на египетската революция, http://www.twsela.com/vb/t41897.html, 


29

30 


VІІ. Голямата политическа и идеологическа 

изненада – салафитите 

Второто, значително по-влиятелно течение, е това на салафитите. В арабския свят 

съществуват твърде широки обществени слоеве, които изповядват радикалните салафитски 

идеи и които формално да не са обвързани с бивши терористични групировки. 

Практически салафизмът съществува във всички страни от арабската пролет, но има 

диференцирано влияние върху националния политически процес. В свое изключително 

детайлно изследване експертът от Центъра за изучаване на Близкия Изток и Африка 

„Моше Даян“, Майкъл Барак, твърди, че специално в Египет революцията от 25 януари 

е извадила от политически летаргичен сън местните салафити и е дала началото на нов 

етап от тяхното историческо развитие. 27 

Интересното е, че тъждествено на ръководителите на МБ местните салафитски 

лидери също бойкотират първите прояви на „арабската пролет“. Първоначално те се 

въздържат да подкрепят „гражданската война“ поради факта, че възприемат бившите 

диктатори за легитимните управници. Влиятелният египетски салафитски проповедник 

шейх Мустафа Адауи призовава по телевизията участниците в демонстрациите да се 

завърнат по своите домове. Някои салафитски религиозни лица дори достигат до там, 

че отиват на площад „Тахрир“, за да убедят недоволните да се разпръснат (шейх Усама 

Кауса) и дори считат, че употребата на сила срещу демонстрантите е законосъобразна 

(шейх Махмуд ал Мъсри). Все пак има и малцинствени групи, които въпреки призивите, 

се присъединяват към анти-Мубарак силите. Такива са младото поколение салафити, 

групирани около проповедника модернист Рида Самди. Като цяло, през последните пет 

години от своето управление бившият египетски диктатор Мубарак много явно флиртува 

с това течение, поради неговия огромен социален потенциал и явните възможности за 

противопоставянето му на МБ. Бившият режим даде достъп на салафитските проповедници 

до множество телевизионни програми, което повиши популярността на техните 

проповедници в египетското общество. Основна причина обаче си остава характерната 

специфична поведенческа черта на салафитите за отказ от участие в националния политически 

живот. 

През месец март безпрецедентно един от лидерите на египетските салафити, шейх 

Мохамед Хасан, отправи призив да се преразгледа традиционната салафитска обструкционистка 

политика спрямо властта. Той ясно начерта алтернативите пред организираните 

салафити вследствие на огромния социалнополитически хоризонт, създаден от 

„арабската пролет“: А) Да се създаде политическа партия; Б) Да се създаде мощна гражданска 

структура, която да влияе върху динамичните политически събития. Всъщност, 

този проповедник, чийто личен рейтинг е един от най-високите в пост-Мубараков Египет, 

създаде нова форма на разноликото салафитско течение, а именно „парламентарен 

салафизъм“. До този момент салафитите се придържаха към легитимността на теократичната 

държава и игнорираха всякакви форми на либералната демокрация. Един от 

въпросните инструменти е създаването на политически формации. По този начин „арабската 

пролет“ преосмисли етатистките представи на едно от най-влиятелните социални 

27 Дираса исраилия: Ат таура ал мъсрия акхраджат ас салафия мина ал гуибуба, Израелско изследване: 

Египетската революция извади салафизма от кома, http://www.islamonline.net/ara/article/1304971001913, 

2.11.2011. 



течения в близкоизточното общество и вкара в руслото на традиционната демокрация 

широки слоеве от арабското население, останало вярно на идеите на радикалния ислям. 

На 21 април 2011 г. група младежи от Александрия от фондацията „Салафитска проповед“ 

обявяват създаването на първата салафитска партия „Нур“. Паралелно с това, 

само в столицата Кайро се декларират намеренията за формирането на още седем салафитски 

политически проекти. До този момент обаче са формирани само още четири. 

Става въпрос за партиите „Фадила“, Исала“ и „Ислах“. Сякаш фетвите на въпросната 

авторитетна фондация стимулират невероятния салафитски плурализъм, обявявайки 

принадлежността към салафитските партии за религиозно задължение, а присъединяването 

към светските политически субекти – за противоречащо на шариатските принципи. 

В крайна сметка, теоретиците на „парламентарния салафизъм“ мотивират неговото 

съществуване с необходимостта от „защита на ислямската идентичност на Египет и прилагането 

на шариата в местното законодателство“. 

Наред с общи принципи за изграждането на новата държавност четирите салафитски 

партии демонстрират и някои нюанси. Те поставят различни акценти в своите програми. 

Партията „Нур“ генерира някои великоегипетски идеи, провъзгласявайки Египет за найвеликата 

държава, а културата й – за най-древната в света. По тази причина според 

документите „гражданите на тази страна трябва да се борят Египет да остане източник 

на светлина в целия свят“. В същото време въпросните салафити издигат тезата, че 

„държавата не трябва да е нито теократична, нито светска“. Те отстояват становището, 

че тя трябва да е ал аусатия, центристка, без обаче да дадат детайлно обяснение какво 

всъщност представлява тази концепция. До голяма степен платформата на партията 

„Исала“ повтаря целите и дори средствата на МБ. Тя определя, че в държавата трябва 

да има максимална свобода (индивидуална и колективна), чиято външна рамка да е 

шариатът. В същото време партията „Фадила“ е може би най-социалната от всички салафитски 

субекти. В своята програма много подробно е развила идеята за „равенството 

и социалната солидарност между хората“. Според нейните създатели държавата има 

подчертано „социални функции“ спрямо всички свои членове, независимо от техния произход, 

пол, етнос или религия. Логично е социалната намеса на държавния апарат да е 

съгласно шариатските принципи. Това е практически акцент върху нахлуването на религията 

дори в ежедневния живот на човека. Партията „Ислах“ пък развива салафитските 

представи за сигурност. Тя лансира термина „призив към отговорност“. В някаква степен 

тази формация повтаря представите за държавата на английския просветител Томас 

Хобс, но в неговия теократичен вариант. Салафитите призовават човек да се откаже 

от някои от правата си в полза на обществото. Инструментът на прилагането на този 

етатистки принцип се възлага на амър би ал мааруф уа нахи ан ал мункар, религиозната 

полиция 28 . Така шариатският морал, материализиран от мракобесния силов орган, се 

оказва регулаторът на функционирането на салафитската държава. 

В програмите на всички салафитски партии прозират множество противоречия и наивни 

политически поставки. Самият изказ е изпълнен с клишета, зад които не прозират 

убедителни практически доказателства в регион като Близкия Изток. Утопизмът на парламентарния 

салафизъм може да се обясни с нулев оперативен опит. Той обаче много 

28 Абдел Аал, А, Даула исламия ам даула салафия: кираа фи барамедж ал азхаб ас салафия, Ислямска или 

салафитска държава: прочит на програмите на салафитските партии, Onislam, http://www.onislam.net/ 

arabic/madarik/politics/134636-islamic-state.html, 1.10.2011 


31

32 


бързо ще се изпари, тъй като безсъмнено представителите на този вид политически 

ислям ще влязат в съюз с такива, които имат достатъчно парламентарна практика, каквито 

са МБ. 

Освен партиите се появиха и значими салафитски неправителствени организации. 

Такъв е влиятелният Комитет на консултативния съвет на улемите, който групира десетки 

салафитски религиозни лица. Те полагат усилия за упражняването на натиск върху 

институциите, които взимат политическото решение с цел запазване на член Втори 

в конституцията на Египет (гарантиращ ислямската принадлежност на страната – бел. 

авт.) и прилагане на шариата в законодателството. На 29 юли 2011 г. свикаха многохиляден 

митинг на култовия площад „Тахрир“ под наслов „Петък за запазването на шариата“. 

Основните лозунги, които издигаха демонстрантите, са: „Коранът е нашата конституция“ 

и „Народът иска прилагането на шариата“. 

VІІІ. Функцията на политически буфер – ислямският 

мистицизъм 

Третото течение е това на суфитите, ислямските мистици. То играе специфична роля 

в оформянето на профила на политическия ислям в „арабската пролет“. Поради естеството 

на изповядвания от тях ислям, който е чувствително по-умерен и по-толерантен в 

сравнение с този на салафитите или дори този на МБ, те се превръщат в своеобразна 

спирачка на техните силни аспирации към властта. Мистиците категорично защитават 

Главния мюфтия и дори се съюзяват със светските и либерални партии във все по-откритото 

противопоставяне на радикалните салафити. Изглежда обаче, че въпреки сериозните 

им претенции да притежават зад себе си огромен електорален потенциал те няма 

да могат да се организират в самостоятелна листа, така както го правят салафитите и 

МБ. 29 

Както останалите представители на ислямисткото течение, така първоначално и 

мистиците останаха неутрални към първите турболенции на арабската пролет. Някои от 

техните лидери силно флиртуваха с бившите диктатори, използвани още преди падането 

им като инструмент за разбиването на хомогенността на местното ислямистко течение, 

най-вече срещу силното движение на МБ. Все пак не липсват партийни аспирации и 

на лидерите на египетските суфити. Още на 18 февруари 2011 г. лидери на 18 мистични 

братства обявиха, че създават политическа партия. Сред тях са популярните в Египет 

азмия, имбабия, шарнубия, шабрауия и други. Лидерът на азмитите шейх Абделхаким 

Азми декларира, че тази готовност е ответна реакция на желанието на МБ и на Ал Гамаа 

ал исламия да формират легитимни политически субекти. Едва в началото на май 2011 

г. две мистични братства заявиха, че поотделно формират политическа партия. Братството 

рифаия, претендиращо да обхваща над 3 милиона члена, декларира, че стартира 

процес на регистрирането на „Партията на гласа на истината.“ Втората относително многобройна 

суфитска общност, азмията, пък заяви, че създава Партия за освобождението 

на Египет. 

Сякаш в редовете на мистиците най-силно се почувства разделението на „млади“ и 

„стари“ лидери. Желанието за нахлуването на мистиците в директната политическа бит- 

29 Мистиците в Египет претендират, че организирани в 74 общности, те представляват 15 милиона от 

населението. 



ка е от приоритетите на „младото“ поколение суфитски лидери, представлявано предимно 

от общностите азмия, шабрауия и кхалуатия. По-възрастните шейхове, като Абделхади 

Касби, лидера на общността джаухария Хусеини Абу Хасан и лидера на общността 

мохамедия шадлия Исам Мохамед Заки остават скептични към идеята. Те отстояват 

тезата, че чисто суфитска партия противоречи на закона и конституцията на страната 

и че ислямският мистицизъм е духовна, а не политическа партия 30 . В същото време те 

не отричат участието в политиката, партийно членство, дори и заемането на ръководни 

длъжности. Например, шейх Заки е бивш депутат в египетския парламент от обявената 

извън закона Националнодемократична партия на президента Мубарак. Всъщност, 

на практика подобна позиция ги доближава до тази на автентичните салафити. Те отстояват 

тезата, че парламентаризмът е инструмент на гражданската война“, тъй като 

разделя, а не обединява. Шейх Касби е още по-краен в своя политически нихилизъм. 

Той заявява, че потенциална мистична партия би било най-доброто олицетворение на 

сливането между религията и политиката. Все пак, почти единодушно шейховете на мистиците 

отстояват становището, че техните общности трябва да участват в изборите, тъй 

като не го ли направят, ще бъдат погълнати от салафитите и МБ. Нещо повече, лидерът 

на азмия шейх Азми счита, че ако салафитите вземат властта в Египет, то ще създадат 

закон, по силата на който да забранят ислямския мистицизъм. Въпреки формирането на 

специален комитет от авторитетни улеми за изглаждането на различията между ислямистките 

течения се достигна до открита война фетвите между радикалните салафити и 

умерените мистици. В своя фетва от 29.10.2011 г. шейх Азам отстоява принципа: „Гласуването 

за салафитите е национално предателство.“ 31 

ІХ. Мюсюлманските братя – бъдещият властови 

хегемон 

Четвъртото, най-мощно и организирано течение на политическия ислям в арабските 

революции е това на МБ. Създадено още през 1928 г. в Египет, то има своите разклонения 

в повече от 70 държави. Със своя най-голям организационен, парламентарно-политически 

и електорален опит се оформя като големия печеливш от „арабската пролет“. 

След първоначалното стъписване МБ бързо влязоха в ритъм и направиха заявка да 

оглавят революционните действия. В началото на март 2011 г. в Хартум делегации на 

МБ от Египет, Ирак, Тунис, Сирия, Йордания, Палестина и Великобритания заседават с 

цел синхронизирането на бъдещите действия. Традиционно това ислямистко движение 

подкрепя многопартийната демокрация и държава, базирана на парламентаризма. Паралелно 

с това, обаче, то се стреми да приложи шариатския закон. В тази светлина един 

от видните дейци на египетските МБ, понастоящем заместник-председател на техния 

основен политически субект 32 – Партията на свободата и справедливостта (ПСС), Исам 

Ариан отбелязва: „Ние възприемаме демокрацията не като чужда доктрина. Трябва да 

30 Шейх ал ашира ал мухамедия: Ас суфия хизб рухи ля сияси, Шейхът на мохамедитската общност: 

Мистицизмът е духовна, а не политическа партия, Islamonline, http://www.islamonline.net/ara/article/1304970705947, 

20.09.2011. 

31 Харб фатауа бейна ас суфия уа ас салафия курба ал интикхабат ал мъсрия, Война на фетвите между 

мистиците и салафитите с наближаването на египетските избори, Islamonline, http://www.islamonline. 

net/ara/article/1304970978452, 30.10.2011 

32 В страната появиха се около 4-5 партии, в които членската маса са симпатизанти на това движение. 


33

34 


я адаптираме към исляма. За нас тя е свързана с целите и принципите на исляма, тъй 

като ги подкрепя.“ 33 На този етап всички социологически проучвания дават на МБ победа 

на парламентарните избори в порядъка между 25-35%. В същото време е достатъчно 

показателен триумфът на „Братята“ на изборите за ръководства на професионалните 

организации в областта на образованието. Те спечелиха около 90% от избираемите 

длъжности. 

В Либия движението на „Мюсюлмански братя“ също е добре представено в Преходния 

национален съвет, представляващ бунтовниците в Бенгази. От тримата автори на 

предложената Преходна национална харта за бъдещо устройство на Либия двама са 

представители на МБ. Става въпрос за Али Салаби и Салим аш Шейни. Дори първият бе 

използван от сина на бившия либийски диктатор Сейф ал ислям в преговорите си с ИБГЛ 

поради добрите му персонални връзки с ръководството. Лансираният бъдещ основен 

закон на Либия прилича на класически документ на Мюсюлманските братя. Акцентът е 

поставен върху гражданското и демократично естество на държавата, като грижливо се 

заобикаля термина „светско“. В същото време, наред с разширените текстове, теоретизиращи 

партийния плурализъм, правата на човека, конституционализма и парламентаризма, 

е вмъкната и кратката фраза: „Принципите на шариата са източник на законодателството.“ 

Това направи и впечатление на редица международни наблюдатели. Наред 

с обявяването на освобождението на Либия и благодарностите към ООН, Европейския 

съюз и Лигата на арабските държави, председателят на Преходния национален съвет 

Мустафа Абдул Джалил вмъкна няколко едва забележими словесни пасажи. Той заяви, 

че в Либия няма да има закон, който да противоречи на шариата – така ще отпадне 

въведеното от Кадафи ограничение за практикуване на полигамията, единствено със 

съгласието на предните съпруги, както и че се създава законодателна база за формирането 

на ислямски банков сектор в страната. 34 

Все пак, макар и прикрит, в Европа разпознаха почерка на либийските МБ. На пресконференцията 

в Рим, когато Италия обяви признаването на Преходния национален 

съвет, министърът на външните работи Франко Фратини заяви: „В Либия няма да има 

ислямски халифат, тъй като либийските „Мюсюлмански братя“ са различни от тези в 

Египет.“ 35 

В Йордания и Йемен виждаме МБ също в ролята на основна движеща сила на събитията. 

В южната част на Хашемидското кралство, и по-специално в емблематичния 

град Зарка, местните салафити организират мощни антиправителствени организации, 

издигащи лозунгите за политически промени. Според един от техните лидери, шейх Уисам 

Амуш, въпросните протести представляват „голям нефтен кладенец“ за местните 

власти. 36 Мнозина отъждествиха тези събития с йорданското копие на „арабската пролет“. 

Все пак автентичните носители на политическия ислям в страната си остават МБ. 

Дълги години тяхното политическо крило - партия „Фронт за ислямско действие“, бяха 

най-широко представената в парламента политическа партия. Неслучайно за пръв път в 

33 Islam today, http://www.islamtoday.net, 15.08.2011. 

34 Либия „мохарара” тоатамад аш шария ал ислямия, „Освободена” Либия се базира върху ислямското 

законодателство, Ал Хая, Лондон, http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/321969, 24.10.2011. 

35 Либия алиюм, http://www.libya-alyoum.com/news/index.php, 24.04.2011 

36 Салафия джихадия би ал Ордон: Таярна „биир нафт кабир” лил хукума, Джихадисткото салафитство в 

Йордания: нашето течение представлява „голям нефтен кладенец” за правителството, Муфакират 

ал ислам, http://www.islammemo.cc/akhbar/arab/2011/10/10/135540.html, 10.10.2011. 



историята на Йордания новият министър-председател Аун Хасауине предложи участие 

в правителството на въпросния политически субект. Въпреки отказа му, влиянието на 

йорданските ислямисти остава много силно в страната. 37 Единствено лавирането на краля 

и силната подкрепа на съседната Саудитска Арабия поддържат настоящото властово 

статукво в държавата. Особено силен демарш от страна на Риад беше предложението 

за присъединяването на Йордания, заедно с Мароко, към клуба на богатите арабски монархии 

- авторитетната регионална организация Съвет за сътрудничество на страните 

от Персийския залив. По този начин Саудитска Арабия се опита да идентифицира Йордания 

с богатите и стабилни нефтени монархии, които останаха „сухи“ от турбуленциите 

на „арабската пролет“. 

В Йемен дори се наблюдават различните пластове на движението на МБ. Умереното 

крило е представено от Хмейд ал Ахмар, който е от племето на президента Али Абдула 

Салих, а по-радикалното е оглавено от проповедника Абдул Маджид Зиндани. Някои 

експерти дори говорят за военно крило на йеменските МБ с лидер обявилия се против 

властта генерал Али Мохсен ал Ахмар. В условията на нарастващо недоволство срещу 

режима Вашингтон трябваше да се откаже от позицията си на подкрепа за президента. В 

Белия дом много добре отчитат факта, че Али Салих отлично се вписва в стратегията на 

САЩ за борба срещу Ал Кайда, която е изключително активна на Арабския полуостров. 

Това обаче не попречи на бившия министър на отбраната на САЩ Роберт Гейтс да декларира, 

че Али Абдула Салех трябва да се оттегли от властта. Кулминацията на анти- 

Салех позицията на Запада бе гласуването на 21 октомври 2011 г. на декларацията на 

Съвета за сигурност на ООН, в която се призоваваше настоящият йеменски президент 

да отстъпи от властта. 38 

МБ в Сирия също се изправиха с целия си ръст при организирането на протестите. В 

изтекла по линия на Уикилийкс информация американското посолство в Дамаск оценява 

в началото на ХХ век влиянието на това ислямистко движение на 15-25% от обществото. 

Още повече, че на пресконференция в Истанбул техният лидер, Върховният наставник 

Риад Шакфа, заяви дословно, че именно неговото движение стои зад вълната от недоволство. 

В същото време с течение на радикализирането на събитията и с желанието 

да не плаши Запада, лидерът се отметна от първоначалните си думи, декларирайки 

половин година по-късно, че МБ в Сирия нямат организирани структури. 39 Освен това, 

на повърхността излезе явното противоречие между сирийския Главен мюфтия Ахмед 

Хасун и влиятелния египетски проповедник Юсуф Кардауи. Последният издаде фетва 

в подкрепа на опозицията на президента Башар ал Асад. В тази връзка юридическият 

факултет на Дамаския университет изяви готовност да започне съдебна процедура срещу 

египетското духовно лице, възприето като духовен наставник на световната мрежа 

на „Мюсюлманските братя“. Борбата между ислямските клирици в Сирия се задълбочи, 

когато синът на Ахмед Хасун беше убит от „неизвестни извършители“. 

Сирийският случай е малко по-сложен, тъй като в бъдещото управление на тази 

37 Ихуан Ордон ярфудун ал мушарака фи хукума ал Хасауине, Братята в Йордания отказват 

участие в правителството на Хасауине, Муфакират ал ислам, http://www.islammemo.cc/akhbar/ 

arab/2011/10/22/136359.html, 22.10.2011. 

38 U.N. Calls For Yemen’s Saleh To Step Down, NPR, http://www.npr.org/2011/10/21/141598170/u-n-calls-for-yemens-saleh-to-step-down, 

24.10.2011. 

39 Шакфа: Ля уджуд танзими лил ихуан фи Сурия, Няма организирано присъствие на Братята в Сирия, 

Islam online, http://www.islamonline.net/ara/article/1304970817236, 9.10.2011. 


35

36 


страна се преплитат интересите на три външни фактора: Западът (САЩ и Франция), 

Турция и Иран. Редица експерти възприемат предоставянето на домакинство на Върховния 

наставник на основната сирийска опозиционна сила като желанието на Анкара 

да приложи своя водещ външнополитически принцип на равноотдалеченост от двете 

спорещи страни. В същото време присъствието на Риад Шакфа в Истанбул е и знак, че 

Турция е готова на сътрудничество с източника на сунитския догматичен авторитет в Сирия 

в противопоставянето на аспирациите на Иран и шиитството за трайно настаняване 

в страна със сунитско мнозинство. Въпреки че Анкара подписа редица споразумения 

с Дамаск и създаде образцови добросъседски отношения, в това число и безвизовото 

пространство Шамген (по аналогия на Шенген), нито един водещ турски политик не побърза 

да отиде в сирийската столица. Турското правителство командирова единствено 

шефа на разузнаването Фидан Хакан. Нещо повече, с течение на задълбочаването на 

кризата в страната Анкара твърдо заяви, че осъществява политически развод със сирийското 

ръководство. Редица експерти заявиха, че разделянето между Турция и Сирия е 

стимулирано от конфесионалните различия между двете управляващи класи в Анкара и 

Дамаск. В Турция властта се упражнява от турския вариант на МБ, а в Сирия – от местно 

алауитско малцинство. По своята религиозна същност последното е по-близо до шиитите, 

отколкото до най-голямата религиозна деноминация в ислямския свят – сунитите. 

Ливанският специалист по Турция Мохамед Нуредин счита, че са силни страховете в 

управляващата Партия на справедливостта и развитието на премиера Реджеп Ердоган, 

че сирийските събития могат да стимулират конфесионална неприязън и в Турция. Още 

повече, че лидерът на най-голямата турска опозиционна партия Републикансконародната 

партия (РНП) – Кемал Кълъчдароглу, е именно алевия и местните алевии са нейната 

основна социална база. 

Песимизмът към евентуалната подкрепа на САЩ за сирийските ислямисти е реален. 

Запознати твърдят, че Вашингтон едва ли ще рискува спокойствието, което след 1973 

г. Дамаск гарантира на Израел. Именно тогава е бил изстрелян последният куршум на 

сирийско-израелския фронт. Израел дори официално заяви, че предпочита Асад пред 

когото и да е бил друг. В ироничен тон вестник „Хаарец“ писа, че „се възхищава на изявлението 

на Асад да се бори срещу Израел до последния .... ливанец“. 40 

В своята книга „Падането на ЦРУ“ бившият американски дипломат Роберт Пиър говори 

за предложена сделка от сирийските МБ на Вашингтон. Те поискали информация за 

времето на излитането на самолета на бившия президент Хафез Асад, като се ангажирали 

да го свалят с ракета, скрита на летището. Срещу неговото отстраняване, братята 

предложили на Вашингтон искрено и ползотворно сътрудничество. 

Х. Западът предпочита „добрият“ сунитски 

политически ислям на МБ 

Вашингтон има два подхода към настъпилите вълнения в арабския свят – промяна 

на режима или промяна на политиката на режима. Първоначално към Йемен, Бахрейн 

и Сирия САЩ прилагат втория вариант. Те очакваха решителни реформи от страна на 

режима. С течение на времето обаче стана ясно, че Йемен и Сирия преминаха в първата 

група. Вече мнозинството експерти са на мнение, че сирийският президент Башар 

40 Цит. по Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com, 13.08.2011. 



Асад няма да успее да удържи положението и ще достигне до почти безнадеждната 

ситуацията в Йемен. Не е ясно докъде ще стигне потенциалът на сирийската опозиция, 

въпреки създаването на Преходен национален съвет по подобие на либийския. Остава 

съмнението, че Западът е готов да стимулира радикална промяна на стратегическата 

среда в Близкия Изток, в която се намира Израел. 

В Египет, също съседна на Израел страна, Мубарак беше отстранен. Там обаче 

поведението на армията до голяма степен е предвидимо и контролирано от Кемпдейвидския 

мирен договор. В Сирия не съществува такъв лост за влияние и евентуалното 

управление на МБ може да предизвика нежелана промяна на обстановката. 

В същото време сунитските Турция и Саудитска Арабия едва ли биха имали нещо 

против местното сунитско мнозинство да излъчи новите управляващи в Дамаск и да отдели 

тази ключова близкоизточна държава от орбитата на влияние на моллите в Иран. 

Вече практически никой не вярва, че сегашният сирийски президент е в състояние да 

възстанови мира в страната. 

До този момент редица експерти много силно преекспонираха т.нар. шиитска ос 

(Иран – Сирия – Хизбула) като в нея някои слагаха и Ирак. След събитията в Сирия 

започна много активно да се говори за нейното разчупване и подмяна с алтернативна. 

Става въпрос за оста на движението на МБ. Тя започва от Турция, преминава през 

Сирия, Йордания, Йемен, Египет, Либия, Тунис и останалите северноафрикански държави. 

Интересното в случая е съвпадението с появата на нов престолонаследник във 

влиятелната Саудитска Арабия. Става въпрос за принц Найеф, който се възприема от 

редица наблюдатели като мощен генератор на авторитета на движението на Братята в 

международен план. В качеството си на вътрешен министър, той е безмилостен в борбата 

срещу радикалния клон на политическия ислям – салафито-джихадизма, представен 

от Ал Кайда. В същото време е достатъчно толерантен с идеите и видни представители 

на МБ, които традиционно намират убежище в страната, когато са ставали обект на преследване 

в родните си държави. 

ХІ. Заключение – въпросът е не дали, а колко ще се 

задържат на власт 

В тази светлина могат да се направят следните изводи за бъдещето на политическия 

ислям в страните от „арабската пролет“. 

1. Това течение се превърна в основен политически играч и важен полюс в арабския 

политически спектър. На практика в схемата на класическото европейско 

политическо пространство политическият ислям заема мястото на десните партии. 

Неговите основни конкуренти са леви, либерално центристки и патриотични 

субекти. Огромната разлика с класическите десни формации се изразява в голямата 

степен на социалпопулизъм, който е основно пропагандно средство на 

политическия ислям. 

2. В рамките на сектора съществуват два взаимноизключващи се процеса. Едновременно 

се наблюдава обединение, но също така и множество разцепления и 

разединения. 

3. МБ и салафитите са много по-близки в програмите си като политически играчи, 

отколкото суфитите, които се позиционират по-близо до светските партии и до 


37

38 


т.нар. ислям-демократи. 

4. При идентифицирането на отделните ислямистки субекти са важни средствата, а 

не целите. Причината е, че при първите има голямо разнообразие, а при вторите 

- голямо сходство. 

5. Оценките за бъдещето на присъствието на политическия ислям остават противоречиви. 

Близкоизточните експерти (в това число арабски и израелски) оспорват 

доминиращото сред западните анализатори, че представителите на тази доктрина 

представляват единствено етап от сложния и труден път на арабските народи 

към демокрация. Хората трябва да се уморят от тях, а управляващите ислямисти 

– да се корумпират като всички властимащи. 

Известният журналист от лондонския вестник „Ал Хая“ Хазим Амин обаче предупреждава 

Запада, че си прави криви сметки по отношение на присъствието на МБ във властта. 

Според него ислямистите са натрупали твърде много опит за умелото боравене с 

държавните инструменти. Те самите са се оформили като значим фактор в обществото, 

създавайки протодържавна структура – формирането на социални недържавни инфраструктурни 

обекти като училища, болници, жилища и т.н. за нуждаещите се. Така фундаменталистите 

печелят и умножават своите привърженици. Ако обаче МБ бъдат допуснати 

да влязат в истинските държавни институции, благодарение на въпросния опит, много 

трудно ще бъдат отстранени от тях. Още повече, че на първия етап ислямистите няма 

да поискат цялата власт. Те много добре си дават сметка, че ще стимулират обществен 

страх и ще си спечелят множество врагове. Според Амин МБ ще прилагат тактиката 

„стъпка по стъпка“ по отношение на властта, но посоката ще бъде само напред, а не 

назад. 41 

41 Амин, Х., Алака ат тарих гайру ал насия лил ихуан би тумухатихим ал мустаджида, Връзка с 

непознатата история на Братята в техните нови амбиции, Ал Хая, Лондон, http://www.daralhayat.com/ 

portalarticlendah/321509, 23.10.2011. 


ПОГЛЕД ВЪРХУ КРИЗАТА В СИРИЯ 

Поглед върху кризата в 

Сирия 

Нидал Хлайф 

Явлението „Арабска пролет” имаше лавинообразен ефект, защото обстановката 

в страните, където избухнаха протестите, е сходна, макар и с различни нюанси: репресивни 

режими, монопол върху политическия живот, безпрецедентна корупция, висока 

безработица, особено сред младите и липса на надежда за промяна. При тези режими 

нарушаването на човешките права е рутинна практика. Републиките, които се управляват 

от тях, могат да бъдат наречени просто „републики на страха и терора”, където службите 

на Държавна сигурност представляват гръбнакът на властта. 

Дълги години в арабския свят, и в частност в държавите с националистически режими 

като Сирия, Ирак и Либия, хората бяха манипулирани системно с твърденията, че 

главно Израел и САЩ стоят зад всички политически и икономически провали на управляващите. 

Интересна последица от Арабската пролет е фактът, че арабските народи 

са готови да променят антизападното си настроение, в случай че Западът се дистанцира 

от постоянната си подкрепа за диктаторите и подкрепи демократичните промени в 

Арабския свят. За първи път протестиращите в Либия и Сирия изгориха руски знамена 

заради негативната позиция на Москва спрямо протестите, а американски флагове бяха 

развявани редом с либийското знаме на централния площад в Бенгази по случай освобождението 

на Либия. Властите в Сирия бяха шокирани, когато на 7 юли 2011 г. хората в 

протестиращия град Хама посрещнаха американския посланик Робърт Форд радостно и 

с цветя. Той посети града, за да окаже подкрепа срещу тогавашната офанзива на режима 

в града. Арабските управници се стремяха чрез демонстрираната омраза към Израел 

и чрез подкрепа на палестинците да спечелят симпатиите на народите си, защото знаеха, 

че са лишени от истинска политическа или избирателна легитмност. В интервю за 

американския вестник „Уолстрийт джърнъл” от 31 януари 2011 г. сирийският президент 

Башар Асад отхвърли възможността в Сирия да избухнат протести, подобни на тези в 

Египет и Тунис, защото според него Сирия води една одобрена от народа националистическа, 

антиамериканска и антизраелска външна политика. Но явно президенът е грешал. 

Защото протестиращите в Тунис, Египет и Либия, а след това и в самата Сирия, този път 

не излязоха по улиците, за да скандират срещу Израел или САЩ, в подкрепа на Палестина 

или Ирак, а за хляб и потъпканото през годините достойнство. 

Арабските управляващи освен това превърнаха страните си във феодални владе- 

Нидал Хлайф се дипломира през 2000 г. в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, специалност „Кино и телевизионна 

режисура“. Специалността му предопределя и тематиката на докторантурата, която следва 

момента: „Стереотипите за мюсюлманите в американското кино“ – тема, разпростираща се върху пропагандата, 

международната политика и културното многообразие. През периода 2000 – 2001 г. е политически 

редактор на издавания в България вестник „Арабско ехо“. Той е журналист на свободна практика 

и публикува своите анализи за Арабския свят в издания като в-к Труд, в-к Стандарт и арабски вестници 

като Ал Биляд. Има множество участия в телевизонни предавания (ТВ 7, ББТ, ТВ Европа, БТВ и др.) относно 

ситуацията в страните от Бликия Изток. Неколкократно е бил участник и модератор на дебати в 

Център за дебат и култура „Червената къща“, където се изследват темите: „Ислямската заплаха – отново 

на мода?, „Арабска или ислямска пролет?“, „За или против турските сериали?“, „Сценарии за Сирия 

– пост планът на Анан“ и др. 


39

40 


ния, а поданиците си – в крепостни селяни. Те възприемат държавната икономика като 

семеен бизнес. И напълно права беше Виктория Ноланд, говорител на Американското 

външно министерство, когато на 9 март 2012 г. каза, че фамилията Асад управлява 

Сирия „като едно мафиотско семейство”. Това обяснява защо в съвременната арабска 

политическа литература терминът „режим” господства и се намира на преден план пред 

термина „родина”. В обръщенията към народите си арабските управници използват фразата 

„синове мои”, а не „граждани”. Защото гледат на себе си като глава на семейство, 

а хората са длъжни от морална, религиозна и политическа гледна точка да им се подчиняват. 

В противен случай биват преследвани и ликвидирани. 

Кадафи внасяше наемници, за да организират митинги в негова подкрепа, след като 

либийците отказаха да го направят, и използваше тези наемници да избиват собствените 

му съграждани. Башар Асад стори същото, като внесе ирански военни експерти и 

войници от паравоенната милиция Хизбулла да участват в ликвидирането на протестиращите. 

Сирийската Пролет – предистория 

На 10 юни 2000 г. почина дългогодишният сирийски президент Хафез Асад. Привържениците 

на режима тогава скандираха: „Асад умря, да живее Асад”. И така, синът 

му Башар наследи управлението, въпреки че Сирия е република, а не кралство. Преди 

встъпването си в длъжност Башар срещна конституционна пречка, тъй като чл. 83 от Сирийската 

конституция гласеше, че кандидат-президентът трябва да има навършени 40 

години, докато тогава той беше само на 34 години. За тази цел светкавично бе свикано 

Народното събрание и с пълно мнозинство бе променен този член с нов, съгласно обстоятелствата, 

който гласеше, че кандидат-президентът трябва да е навършил 34 години. 

Вдъхновени от сирийския прецедент, Хосни Мубарак в Египет, Кадафи в Либия и Али 

Абдула Салех в Йемен поискаха да онаследят властта. А това бе и една от причините, 

довели до Арабската пролет. Различното в Сирия е, че президентът е млад, образован, 

завършил елитен западен университет, лансиращ себе си като човек със съвременно 

мислене и още в първата си реч по встъпването си в длъжност обеща икономически и 

политически реформи, с които да модернизира Сирия. Тогава хората в страната решиха: 

„Нека да загърбим кървавото минало на Асад-баща и дадем шанс на Асад-младши и 

съпругата му да проведат промените”. 

Но реформите се забавиха по различни причини. Това породи криза на доверието 

между хората и режима. С течение на времето тази криза стана хронична. 

В Сирия не е имало президентски избори от 1970 г. Президентът се избира чрез референдум. 

Асад младши, също както баща си, е единственият кандидат, а резултатите 

са предварително известни. 

Народните представители в Сирия са марионетки в ръцете на Президента и Държавна 

сигурност. Седемдесет процента от тях се назначават, а останалите 25% са избираеми 

и независими. Дори тези 25% се допускат само ако са близки до режима. Пример за 

това е, че след избухването на протестите първата реч на Башар Асад в края на март 

пред Народното събрание бе прекъсната 14 пъти заради бурните аплодисменти на депутатите. 

Усмихнатият Президент се радваше на предварително подготвените похвали 

и памфлетите, сътворени в негова чест. 

Едва ли има чужда фирма или инвеститор, която може да работи на сирийския пазар, 

без да си партнира или плаща комисионна на 41-годишния бизнесмен и братовчед на 



президента Асад – Рами Махлуф. 

И ако в нормалните държави законът за извънредното положение се прилага временно 

и при изключителни обстоятелства, то в Сирия той е в сила от 1962 г. Служителите на 

Държавна сигурност имат право да задържат всеки човек, когато и където пожелаят, без 

да му бъдат повдигнати обвинения. 

Може да се каже, че убийството на младежа Халед Саид в резултат на брутално 

полицейско насилие в Египет, самозапалването на Мохамед Буазизи в Тунис, арестуването 

на адвоката правозащитник Фетхи Тербел в Либия и арестуването на ученици 

в Сирия не са основната причина, а просто капката, която преля чашата на народното 

недоволство. 

Началото на кризата 

В началото на месец март 2011 г., вдъхновени от събитията в Тунис и Египет, двадесетина 

ученици на възраст между 12 и 14 години в град Дараа, в южната провинция на 

Сирия, написаха графити на стената на училището си: „Народът иска да свали режима”. 

Уплашен от този прецедент, директорът на училището се обади на службите за сигурност 

в града, за да арестуват децата. Родителите, които потърсиха помощ от губернатора 

на града, бяха изгонени и унизени. На 18-ти март в града избухнаха първите масови 

протести. Няколко души бяха убити, а десетки – ранени. На следващия ден, по време 

на погребението на убитите от предния ден, службите не пощадиха дори опечалените. 

Същевременно в Дамаск бяха организирани митинги от правозащитни активисти в подкрепа 

на политическите затворници. И така, протестите в страната бавно и постепенно 

се разпространиха. За разлика от Египет, протестите в Сирия тръгнаха не от големите 

градове, а от провинциите, които исторически са страдали от репресиите и небрежността 

на режима. В началото те не бяха организирани или водени от политически лидери, 

а от ентусиазирани неопитни младежи, които се опитаха чрез интернет и мобилните 

комуникации да запознаят света с това, което се случва в Сирия. Инспирирани от организационния 

опит на протестиращите в Египет и Тунис, сирийските протестиращи се 

опитаха да организират „митинги на милионите” на главните площади в градовете, но 

режимът бе подготвен и твърдо решен да не разреши подобно нещо. На 18-ти април 

на главния площад в град Хомс отрядите на режима осуетиха опита на десетки хиляди 

граждани да се съберат и да се сбогуват с убитите от предишния ден, като убиха 280 

души. Протестиращите се опитаха да привлекат армията на своя страна, скандирайки: 

„Народът и армията са заедно”. Но властите успяха да попречат и на тази инициатива, 

като замесиха армията в убийствата на цивилни. Това преобърна позицията на хората 

спрямо армията и доведе до дезертирането на стотици войници. Протестиращите в началото 

призоваха режима към реформи, но с ескалирането на насилието от страна на 

властите техните искания се превърнаха в искания за свалянето на самия режим. А това 

от гледна точка на фамилия Асад беше недопустимо. 

Още от самото начало на кризата режимът стигна до извода, че предлагането на 

компромиси на протестиращите ще им отвори апетит за по-високи изисквания, стигащи 

дори до самото му сваляне, както стана в Египет и Тунис. Затова той бе твърдо решен 

веднага да смаже протестите, независимо на каква цена. Стратегията на елиминиране 

се състои от 3 елемента: политически – лансирането на режима като готов да проведе 

реформи; медиен – изграждане на образ на протестиращите не като на цивилни, а като 

членове на терористични групировки. Режимът продължава чрез държавните медии да 


41

42 


лансира хипотезата, че е жертва на световна конспирация, в която участват САЩ, Израел, 

държави от ЕС, Турция и редица арабски държави, и че в Сирия хаосът се разпространява 

от въоръжени престъпни групировки, подпомагани от тези държави. Третият 

елемент е полицейският, който прерасна във военен. При него властта прие тактиката 

на частично избиване, като разделя протестиращите райони на квадрати и преди да 

нахлуе във всеки от тях, предприема медийна кампания, че там се укриват терористи 

и че хората търсят защита от официалната власт. Режимът изолира даден район за 

няколко дни, прекъсвайки електроснабдяването, водоподаването, транспортните връзки 

и телекомуникациите, след което подлага града (или селото) на артилерийски обстрел, 

последван от щурмуване. В резултат на това много хора са убити, арестувани и десетки 

жени са изнасилени. След това армията се мести в друг протестиращ район. Чрез шоковия 

терор властта цели да насажда страх у хората в другите райони. 

По отношение на кризата сирийците са разделени 

на 3 групи: 

Първата, която плавно увеличава броя си, е против властта и иска пълното сваляне 

на режима. 

Втората все още подкрепя президента, особено представителите на алауитската 

деноминация, към която принадлежи Асад и която представлява около 10% от сирийското 

население. Много алауити смятат, че след свалянето на Асад ще се лишат от 

своите привилегии, получени през управлението на „династията” и че ще станат обект на 

отмъщение от страна на сунитското мнозинство, както пострадаха сунитите в Ирак след 

свалянето на Саддам Хюсеин през 2003 г. Мнозинството от християните в Сирия – 10% 

от населението, стоят настрана или подкрепят президента, защото се опасяват, че след 

евентуалното сваляне на режима обществото ще се ислямизира и те ще бъдат принудени 

да емигрират, както се случва в Ирак. Режимът се опита да подкупи и сирийските кюрди, 

които дълги години страдаха от неговите репресивни мерки и неглижиране, като им 

обеща граждански, политически и културни права. (Общият брой на кюрдите в страната 

е около 1,5 млн., но по политически причини режимът винаги е отказвал да даде точната 

им бройка.) Националистическата арабска управляваща партия БААС в продължение 

на 50 години работеше за събуждане на арабски националистически чувства спрямо 

кюрдите в Сирия и ги обвиняваше задкулисно, че искат да отцепят част от страната. За 

тази цел партията промени дори демографската карта на Сирия, като засели арабски 

семейства в районите с кюрдско мнозинство в близост до турско-иракската граница. В 

опита си да заличи кюрдската им идентичност, властта се опита да ги асимилира, като 

не им позволяваше да изучават и говорят майчиния си език, нито да популяризират музиката 

или фолклорните си традиции или да издават свой печат. Имената на кюрдските 

села и градове бяха сменени с арабски. И досега в Сирия живеят 250 000 кюрди, които 

към момента са без гражданство, защото били с недоказан сирийски произход. Това 

от своя страна поражда кюрдски радикални движения. Едва тази година за първи път 

режимът се сети за тях, като им обеща гражданство и ги поздрави за кюрдския пролетен 

празник Науруз. 

Третата и най-многобройна група, наречена още „пасивното мнозинство”, стои настрана 

и е концентрирана най-вече в двата големи сирийски града Халеб и Дамаск и 

не принадлежи към дадена религиозна или политическа група. Под натиска на иконо- 



мическата ситуация и ескалиращото насилие тази група непрекъснато намалява своя 

брой. Съставляващите я са по-близо в отношението си до първата група, но все още не 

са заели категорична позиция поради страх от режима или заради опасенията от неизвестното, 

което чака Сирия, като например възможността страната да се превърне във 

втори нестабилен Ирак. Малка част от хората все още вярват, че режимът ще успее да 

преодолее тази криза. 

Вътрешната ситуация в Сирия е деликатна, тъй като страната е мултирелигиозна и 

мултиетническа. За някои хора сегашната криза изглежда като криза с религиозен характер. 

Но протестите имат граждански, а не религиозен характер, въпреки опитите на 

режима да ги покаже като бунт на сунитското мнозинство срещу алауитското малцинство 

– бунт, подкрепен според него от арабски и регионални сунитски държави. Интересното 

е, че силната подкрепа към режима от страна на шиитски Иран, шиитското правителство 

на Нури Ал Малики в Ирак, както и на шиитската групировка Хизбула в Южен Ливан допринасят 

за това грешно тълкувание на характера на кризата. 

Външно, режимът продължава да лансира себе си пред света като защитник на малцинствата 

в Сирия, както и че свалянето му ще означава издигането на ислямистите на 

власт. Но ЕС и САЩ вече обявиха, че нямат нищо против да работят с ислямски партии, 

щом те следват демократичните принципи. 

Една година от кризата в Сирия 

На 15 март кризата в Сирия навърши първата си година. Каква е равносметката? 

През нея по данни на ООН са загинали над 7 500 цивилни граждани. Това означава, че 

всеки час през цялата изминала година е загивал по един човек. Но истинската бройка 

според опозицията надхвърля многократно тази цифра. Броят на бежанците е около 300 

хиляди, от тях 95 хиляди са избягалите само в Йордания. Броят на ранените и безследно 

изчезналите не е известен поради информационното затъмнение от страна на режима 

и забраната за присъствие на правозащитни наблюдатели. От друга страна, има неизвестен 

брой убити сред военните и полицейски служби, паднали покосени от военното 

разузнаване заради отказ да стрелят по цивилни или в резултат на атаките на дезертиралите, 

особено в последните месеци. 

Кризата изглежда в задънена улица. Нито режимът може да смачка протестиращите, 

независимо от кръвопролитията, нито хората могат да свалят управлението, въпреки 

всекидневните протести. Двете страни залагат на фактора време, за да постигнат победа. 

Режимът вярва, че с полицейските мерки най-накрая ще успее да отчая и измори 

хората и да потуши бунта, а чрез полеви победи – да диктува по-нататък своите правила 

на опозицията и международната общност. Гражданите от своя страна залагат на това, 

че продължаващите протести, разширяването на протестните зони и увеличаването на 

дезертьорите в армията и полицията, съчетано с международните санкции, ще разклатят 

режима. Опозицията твърди, че няма да позволи да бъде манипулирана от празните 

обещания на режима за реформи и настоява за свалянето на целия режим, а не само на 

главата му. С други думи, и двете страни са твърдо решени да не отстъпват. 

Много анализатори си задават следния въпрос – как Башар Асад успя да се задържи 

една година на власт въпреки продължаващите протести? 

За разлика от изолирания и омразен режим на Кадафи, този на Асад все още се 

радва на финансова, дипломатическа и военна помощ от Русия, Китай, Иран и Ве- 


43

44 


нецуела. Освен това няколко арабски държави като Алжир, Ирак и Ливан подкрепят 

президента. Те отказаха да изпълнят санкциите, наложени върху Сирия от Арабската 

лига, а режимът се опитва да смекчи вредите от международните икономически санкции, 

като увеличава стокообмена с тези държави. Също така, за разлика от режима на 

Кадафи, режимът в Дамаск изглежда консолидиран и не страда от отцепване на висши 

държавници като министри и посланици. Ако разцеплението се случи, то ще бъде голяма 

подкрепа за протестиращите и ще насърчи арабските и западни страни да вземат поактивна 

позиция в подкрепа на сирийския народ. Но основният фактор, който удължава 

живота на режима в Дамаск е, че армията в Сирия, за разлика от Египет и Тунис, не 

стои встрани от конфликта. Все още елитните части, ръководени от брата на президента, 

са лоялни към режима. 

От своя страна новосформираната Свободна армия страда от липсата на достатъчно 

въоръжение. Засега тя получава оръжия контрабандно от съседни държави 

чрез конфискацията им в резултат на успешни атаки и дори купува от представители на 

официалната армия – сирийските „Царе на войната“. Дезертьорите са основно войници 

и офицери от нисък ранг. Висшите офицери са под строго наблюдение. Част от тях не 

са доволни от мерките на режима по отношение на кризата, но се страхуват да дезертират 

заради евентуално отмъщение срещу тях и техните семейства. А другите лоялни 

са най-вече от алауитското малцинство, които вярват, че със свалянето на режима ще 

бъдат осъдени за военните престъпления, извършени над протестиращите под тяхно 

командване. Те смятат, че нямат друга алтернатива, освен да останат докрай с режима 

с готовност да упражняват най-висша форма на насилие. Едно е сигурно – че висшите 

офицери и държавници няма да напуснат режима, докато не се убедят, че има международен 

консенсус около неговото сваляне и буферна зона, в която те да избягат. На 31 

декември 2011 г. един от дезертиралите офицери каза пред вестник „Ал Шарк Ал Аусат”, 

че е достатъчно САЩ да обяви прелитането на първия Ауакс или безпилотен самолет 

над Сирия за маркиране на военните обекти, участвали в избиването на цивилни, и светът 

ще се учуди от големия брой на дезертьорите. 

Сирийската опозиция, в лицето на най-голямото опозиционно крило „Сирийски Национален 

Съвет”, успя да осъществи известни успехи и получи признание от много 

държави като легитимен, но не единствен представител на сирийския народ. Но тази 

опозиция продължава да страда от разцепление и конфронтация около начина, по 

който да бъде свален режимът на Асад. Редица опозиционери се карат за кожата на 

мечката, още преди да са я уловили, а това отчайва протестиращите в страната и дава 

нова увереност на режима. Режимът в Сирия, който се опасява от обединяването на 

опозиционните сили, работи усилено за това опозицията да остане разпръсната и да се 

конфронтира, като кани едни нейни предствители за диалог и отхвърля други. 

Важно е да се уточнят следните подробности: 

Поставено е началото на международен консенсус, както и на консенсус в самата 

Сирия, че процесът на промяна е необратим и че Башар Асад вече губи легитимност и 

трябва да се оттегли. На него вече се гледа като на основна причина за кризата, следователно 

той не може да бъде част от нейното решение. 

В първите месеци протестите бяха цивилни и мирни, но режимът тласна хората към 

въоръжаване, за да оправдае военните си действия и да потвърди лансираната от него 



теория за конспирация срещу Сирия. В началото гражданите скандираха за единна и демократична 

Сирия, но с времето смениха призива за въоръжаване на свободната армия. 

Обявените от Амнести интернешънъл и Хюман Райтс Уоч доклади за системни нарушения 

на човешките права и извършени престъпления от режима, които могат да бъдат 

окачествени като престъпления срещу човечеството, са в противоречие с изявленията 

на президента, който отрича да е издавал заповеди за ликвидиране на хора. 

Кризата не трябва да продължи 

Видеоматериалите, идващи от Сирия и показващи заклани деца, изнасилени жени и 

разрушени домове, успяват досега да предизвикат само вербални критики и осъждане. 

Последните европейски санкции срещу дамите от Фамилия Асад да не пътуват до ЕС 

показват безпомощността на международната общност, която като че ли не разполага с 

други средства за натиск върху Асад. Има арабска поговорка, че този, чиято ръка е във 

водата, се чувства различно от този, чиято ръка е в огъня. С други думи, международната 

общност е призована да действа активно, да се освободи от своите колебания и да 

поеме отговорност, като не оставя сирийския народ сам и не позволява кризата в Сирия 

да продължи. Защото растящото насилие от страна на властите тласка гражданите към 

радикализация, а протестите – към милитаризация 

Вариантите за изход от сирийската криза се 

разделят на лоши и много лоши: 

Политическото решение по йеменски образец, базирано на арабската инициатива, 

е най-подходящо – Башар Асад да предаде властта на свой заместник и да се сформира 

кабинет на Национално единство, но преди това да се прекрати насилието, в замяна на 

което Асад да получи международни гаранции, че няма да бъде преследван и изправен 

пред международен съд, въпреки че като държавен глава и главнокомандващ сирийската 

армия той носи отговорност за всички решения, свързани с кризата. Но в името на 

това Сирия да бъде спасена от гражданска война той може да бъде пощаден. Властта 

в страната обаче недвусмислено показа, че този вариант на политическо решение не е 

приемлив за нея. Истината е, че Башар Асад засега не се чувства принуден да седне 

на масата за преговорите без: 

1. Резолюция от Съвета за Сигурност, осъждаща режима, която да го накара да 

изпълни условията на арабската инициатива. 

2. Реална закана за използване на военна сила. Международната общност 

трябва да даде на режима в Дамаск да разбере, че военната намеса може да се превърне 

от алтернатива в неизбежност. 

3. Ясен и силен руски натиск: въпреки ескалиращото насилие и хуманитарната 

катастрофа международната общност продължава да се държи безпомощно, защото 

противоречията между Русия и Китай, от една страна, и западните и повечето арабски 

страни, от друга, се изместиха от конфликт около кризата в Сирия към конфликт за Сирия 

изобщо. За да предприеме Москва стъпка към критикуване на режима и да се постигне 

пробив в нейната позиция, Арабската лига, САЩ и ЕС трябва да водят преговори с 

Москва до достигането на компромисно решение. Руснаците, които се чувстват измамени 

и унизени от НАТО и САЩ в Либия, искат да участват този път активно в решението на 

кризата. Възможно е те да се съгласят със смяна на президента, но не и на целия режим, 


45

46 


като предпочетат негов заместник да стане неопетнен генерал от военната институция, 

който да гарантира и занапред руските интереси в Сирия. От своя страна западните държави 

искат евентуалният заместник на Асад да води стабилно преходния процес в Сирия 

и да гарантира, че военно-химическият арсенал на сирийската армия няма да попадне в 

нежелани ръце. И най-вече да гарантира спокойствие на сирийско-израелската граница. 

Засилване на икономическите санкции и 

дипломатическата изолация 

Ако петролът отвори апетита на западните страни да се намесят и да отърват либийците 

от Кадафи, то за Сирия те не са никак ентусиазирани. Американската позиция до 

момента се ограничава до политически и дипломатически натиск с изключване на военна 

намеса под всякаква форма. Но това не означава, че САЩ иска Башар Асад да остане 

– те просто търсят друга стратегия за премахването му, различна от тази при Кадафи. 

САЩ предпочитат засега да се засилят основно икономическите санкции и дипломатическата 

изолация. ЕС и САЩ са убедени, че икономическият фактор е ахилесовата пета 

на режима и вярват, че икономическите санкции, както в случая с Ирак и Иран, ще имат 

ключова роля в падането на режима. Според тях тежката икономическа криза ще накара 

привържениците и бизнесмените, приближени на режима, постепенно да се дистанцират 

от него, а пазещите неутралитет да се присъединят към протестите. Американците предпочитат 

режимът да ерозира в резултат на вътрешни фактори. 

Може ли да се повтори либийският сценарий в 

Сирия? 

Много отсрочки и шансове, като последната мисия на Кофи Анан, бяха дадени на 

този режим, за да стартира истински реформи, но той ги пропиля и продължава да ги 

тълкува като спечелване на време за смазване на протестиращите. Защото Асад е убеден, 

че Западът не е готов да изпълни заканите си за военна намеса, а просто блъфира. 

Отчаяни от ескалиращото насилие и при колапса, до който стигна кризата, протестиращите 

настояват за намесата на ООН. Международната намеса може да намери различни 

проявления – международни мироопазващи сили, зони, забранени за полети, въздушно 

ембарго, буферни зони, хуманитарни коридори, военна намеса. Военната намеса от 

своя страна може да бъде индиректна и директна. Индиректната би могла да включва 

оказване на военна, разузнавателна и финансова подкрепа на дезертиралите войници, 

както и насърчаването на недоволните висши офицери, които са все още на служба, 

да организират преврат, подобно на офицерите в Ирак през 2003 г. С изключение на 

Катар и Саудитска Арабия, които призоваха за свалянето на режима принудително или 

доброволно, засега международната общност все още се колебае да предложи оръжия 

на опозицията от страх от усложняване на ситуацията и попадането им в ръцете на 

неконтролирани криминални елементи. Освен това, много западни военни анализатори 

имат съмнения относно способността на тази новосформирана армия да победи добре 

въоръжената и многобройната редовна сирийска армия, и в частност елитните части, 

водени от брата на президента. Ръководството на Свободната сирийска армия призовава 

за организирано и координирано въоръжаване и смята себе си за напълно способна 

да преобърне ситуацията в полза на протестиращите, както и да организира удари в 

най-ключовите цели на режима. Но важно е да се уточни, че отказът на Международна- 



та общност да въоръжи свободната армия не означава, че оръжията няма да влязат в 

Сирия. Тогава те ще бъдат доставени неорганизирано на непознати групировки, а точно 

това е опасното. Хората търсят оръжие, за да се защитават и не чакат разрешение от 

никого. Но ако осъзнаят, че има организирана армия, която да ги защитава, те могат да 

продължат с мирните протести. 

Националният съвет трябва да координира действията си с ръководството на Свободната 

армия, при евентуално решение за въоръжаването на опозицията. А самото 

ръководство на армията следва да работи усилено върху организационните и координационни 

въпроси с отделните местни подразделения, както и да се отърве от неконтролируемите 

членове, които вредят на главната цел и дават поводи за опасения от страна 

на международната общност 

Директната военна намеса би включвала частични или масирани ракетни и въздушни 

удари, както при намесата на НАТО в Либия, но не и сухопътна операция. Редица 

анализатори смятат, че ситуацията в Сирия е различна от тази в Либия и либийският 

сценарий би бил трудно приложим. На международно ниво се смята, че западните страни, 

след изтеглянето от Ирак и Афганистан и в условията на световната финансова и 

икономическа криза, не са готови да стартират такова скъпо военно приключение. Държавните 

глави на Франция и САЩ, които най-много критикуват Башар Асад с искането да 

се оттегли, са ангажирани с подготовка за президентски избори. 

Режимът се възползва от геополитическото значение на Сирия и успя да превърне 

кризата, за разлика от режима на Кадафи, от чисто вътрешна в регионална и международна. 

Военната интервенция в страната може да се смята за рискова и поради геополитически 

фактори. Сирия се намира в един кипящ район. Граничи с нестабилни държави 

като Ирак и Ливан. Мирният процес в Близкия изток е в колапс, а западният натиск 

върху Иран заради ядрената му програма се увеличава, което означава, че крехкото 

спокойствие в района може да приключи всеки момент. Също така, Главният мюфтия на 

Сирия Ахмед Хассун заплаши, че в случай на война срещу Сирия редица европейски и 

американски градове ще бъдат атакувани от спящи терористични клетки. Съседите на 

Сирия се опасяват, че: 

- евентуален хаос в Сирия в резултат на военна намеса може да рефлектира негативно 

върху вътрешната им сигурност; 

- военната намеса може да прерасне в регионална война с въвличане на Турция и 

Иран; 

- не е изключено военната намеса да се превърне във война на марионетки, където 

Западът, арабските държави от залива и Турция да подкрепят Свободната сирийска армия, 

а Русия, Китай и Иран – официалната армия. Има много подобни примери в Латинска 

Америка и Африка от времето на Студената война. 

Турция, която има 900 километра обща граница със Сирия, заяви, че не желае втори 

нестабилен Ирак на своята граница. Турция, страдаща от вечното главоболие „Кюрдски 

въпрос”, се опасява, че ПКК може да се възползва от хаоса и липсата на сигурност на 

сирийско-турската граница в резултат на евентуална военна намеса и да стартира отново 

ударите на турска територия. Турция се опасява също от хуманитарна катастрофа и 

от по-голяма бежанска вълна. Към момента в Турция има над 30 000 сирийски бежанци, 

разпределени в 6 лагера по границата. 

На 19 октомври 2011 г. Кюрдската работническа партия (ПКК) уби 24 турски войника. 

Турция намекна, че зад тази атака стоят няколко държави, които насърчават ПКК, без да 


47

48 


ги назове с имена. Под една от тези държави се има предвид Сирия в отговор на острата 

турска позиция спрямо нея, тъй като Сирия все още има тесни връзки с ПКК, а доскоро 

партията имаше тренировъчни лагери на територията на страната и лидерът й Абдулла 

Йоджалан получи убежище и подкрепа от сирийските управляващи, преди да бъде 

задържан в турски затвор. Турция осъзнава, че чрез яростната си позиция към режима 

може да влоши тесните си икономически връзки с Иран и Русия, особено тези, свързани 

с енергийните й проекти. Но въпреки това тя обяви, че е готова да участва активно във 

всякакви бъдещи варианти за намиране на изход, включително и военна намеса, при 

условие, че намесата й би била част от международна коалиция. В противен случай 

това би било разтълкувано от Сирия и Иран като лична война на Турция. По този повод 

турски дипломат каза: „Ако дойде време да видим турски военни самолети да прелитат 

над Сирия, бихме искали да видим до тях да прелитат арабски и европейски такива”. 

Вашингтон и Брюксел осъзнават рисковете от една евентуална военна намеса в Сирия 

по редица причини. Едната от тях е, че Израел граничи със Сирия. Сигурността на 

Израел представлява американски и европейски приоритет. Режимът в Сирия намекна, 

че нестабилността в Сирия ще доведе до нестабилност и в Израел. И че ако Сирия е атакувана, 

режимът е готов да разпали регионална война. Дамаск може да поиска от своя 

съюзник в Ливан, Хизбулла, да проведе военна операция в Северен Израел. Същото 

може да сторят и другите й съюзници в Ивицата Газа. И за да докаже заканите си, на 5 

юни миналата година режимът позволи на палестинските бежанци, живеещи в Сирия, да 

стигнат до окупираните Голански възвишения и да отбележат „спонтанно” 44-годишнината 

от 6-дневната война. Те пресякоха международната разделителна линия. В резултат 

на това израелската армия беше принудена да стреля и рани няколко младежа, въпреки 

че никога преди сирийската армия не е допускала подобни провокации и стриктно опазваше 

спокойствието на израелската граница. 

Въпреки притесненията си от случващото се в Сирия, Израел предприе дипломацията 

на мълчанието, защото осъзнава, че всяка позиция по въпроса ще бъде използвана 

от двете страни в кризата – опозицията и режима – за свои цели. Ако Израел подкрепи 

свалянето на режима, това ще докаже достоверността на теорията, че причините за 

кризата са плод на израелска конспирация. Ако подкрепи режима, опозицията ще лансира 

теорията, че режимът и Израел са съюзници и имат общи интереси, независимо че 

формално се водят врагове. Въпреки това мълчанието бе нарушено, но от Израел идват 

противоречиви позиции. Едната е на израелския външен министър Авигдор Либерман, 

който осъди действията на режима и призова за неговото сваляне. Според него свалянето 

на Асад ще доведе до отслабването на Иран, смятан за най-голяма заплаха за 

Израел, и новата власт в Сирия няма да има същите тесни връзки с иранските аятоласи. 

Другата позиция бе представлявана от председателя на политическото управление в 

израелското Министерство на отбраната, Гамус Гиляд, който смята, че свалянето на 

Башар Асад може да доведе ислямистите на власт. Тогава, според него, Израел би бил 

обкръжен от враждебна ислямска империя. 

Истината е, че режимът в продължение на 42 години успява да опази напълно спокойна 

израелско-сирийската граница, въпреки че Израел окупира сирийските Голански 

възвишения от 1967 г. насам. За израелците Башар е предсказуем като своя баща. Той 

знае за израелските червени линии, които не трябва да се прекосяват, защото ще загуби 

„престола“ си. 

Неколкократно израелските военни самолети нахлуха в сирийското въздушно прос- 



транство, а през септември 2007 г. бомбардираха предполагаем ядрен реактор в Източна 

Сирия. Въпреки това режимът не предприе ответни мерки. Водещата израелска 

политика към режима на Асад е изградена на следния принцип: „По-добре да работим с 

дявола, когото познаваме, отколкото с дявол, когото не познаваме”. 

Шиитски Иран: Сирия е единственият дългогодишен съюзник на шиитски Иран в 

Сунитския арабски свят. Двете държави, заедно с шиитското правителство на Нури Ал 

Малики в Ирак и шиитската групировка Хизбулла в Ливан, формират една регионална 

система, известна като „Шиитски полумесец”, чрез която Иран доминира в региона. Иран 

осъзнава, че свалянето на режима ще означава краят на тази система, затова той гледа 

на сирийската криза още от самото й начало като на иранска криза, а свалянето на Башар 

Асад – като заплаха за националната си сигурност. 

От друга страна, съществува историческа надпревара – икономическа и религиозна, 

между сунитска Турция и шиитски Иран за влияние в Арабския свят. В момента и двете 

държави се опитват да имат ключова роля в решаването на кризата и всяка се опитва да 

победи другата на сирийската арена. За разлика от Иран, Турция се радва на арабската 

народна обич и официална подкрепа. Арабите адмирират турския демократичен политически 

модел и икономическия й просперитет. Иран смята, че арабската пролет е заразна, 

и се стреми да спре пътя й до Сирия. Заради всичко това Иран намекна, че в случай 

на война срещу Сирия няма да стои настрана и че може да затвори Ормузкия пролив 

в Персийския залив, откъдето минават дневно около 35% от световните петролни доставки. 

Той може също така да се опита да дестабилизира арабските петролни държави 

като организира протестни движения или терористични актове чрез приближени шиитски 

клетки, както това се случи в района Ал Катиф, източна Саудитска Арабия. Иранските заплахи 

моментално могат да доведат до покачване цените на петрола, от което Западът 

се опасява в тази тежка икономическа криза. Затова арабите, и в частност държавите от 

Залива, в които се води яростна съпротива срещу режима на Асад, желаят новата власт 

в Сирия да прекъсне стратегическите си връзки с шиитски Иран, защото според тях аятоласите 

застрашават националната сигурност на тези държави. 

Русия от самото начало прие официалната версия на режима за терористични групировки 

и западен заговор срещу режима. Тя отказа да критикува Асад, въпреки че на 

19 ноември България заедно с още 121 страни подкрепиха резолюция на Комитета по 

човешките права в ООН, осъждаща сирийския режим за насилието срещу мирното население. 

А на 12 декември главният комисариат към ООН по човешките права обвини 

управляващите в страната в престъпления, които могат да бъдат окачествени като престъпления 

срещу човечеството. Освен това Русия се обяви против свалянето на режима 

чрез военна намеса и наложи два пъти вето върху резолюциите, осъждащи режима. Руското 

оправдание бе, че с подобни резолюции може да се задълбочи насилието и да се 

постави началото на военна намеса. А тя не би позволила такава „грешка” да се повтори, 

както в случая с Либия, така че е по-добре режимът и опозицията да стратират диалог. 

Режимът разтълкува руското вето като зелена светлина, за да продължи с полицейските 

си мерки. За да смекчи международните критики срещу себе си, Русия най-после разкритикува 

режима за закъснелите реформи и извършени грешки. Причините за руското 

вето са няколко. 

Русия има икономически и военни интереси в Сирия, която е един от най-големите 

купувачи на руско оръжие и единственият останал съюзник на Русия в региона след 

свалянето на Садам Хюсеин и Муамар Кадафи. Чрез Сирия Русия може да бъде иг- 


49

50 


рач – да има ключова роля и влияние в процесите в Близкия Изток. В Сирия се намира 

единствената средиземноморска руска военноморска база, в град Тартус. Това са тактическите 

причини, а Русия гледа на сирийската криза от стратегическа гледна точка – тя 

продължава да води външна политика в стила на Студената война и да демонстрира, 

че е велика сила, че интересите й трябва да бъдат зачитани и че тя може да повлияе на 

световната сцена. Путин превърна кризата в предизборна тема, за да може да привлече 

гласовете на националистически настроените гласоподаватели, показвайки, че Русия е 

достоен противник на американското доминиране. 

Русия не крие притесненията си относно това, че Арабската пролет може да стигне 

до ислямските й съседи или дори до самата Москва. Затова видяхме как Путин обвини 

Запада, че стои зад руските протести срещу него в столицата. 

Ливан и Йордания се опитват да се дистанцират от заемането на позиция, защото 

знаят, че режимът в Сирия реагира като хулиган в квартала в мафиотските филми – 

може да ги дестабилизира по различни начини, ако заемат негативна позиция спрямо 

него. И двете държави преди това са страдали от действията на режима. 

Преди години Ирак остро критикуваше режима, обвинявайки го в дестабилизация 

на страната чрез подпомагане обучението на терористи в Сирия, които да преминават 

безпрепятствено сирийско-иракската граница. Но през тази година кабинетът на Малики 

зае проправителствена позиция и отказа да призове Асад да се оттегли или да бъде 

свален насила. Малики обяви, че подкрепя реформите, водени от самия Асад. Тази промяна 

се дължи на следните фактори: Първо, решението е взето под влияние на Иран, 

който се ползва с голямо влияние в Ирак. А самият Нури Ал Малики е тясно свързан с 

властите в Иран. Второ, като жест на благодарност от страна на иракския премиер към 

Асад, който го подкрепи за поста министър-председател срещу сунитския кандидат Аяд 

Алауи. Трето, Багдад се опасява, че при негативна позиция спрямо сирийския режим 

може да пострадат иракските бежанци в Сирия, които надхвърлят 1 милион. Четвърто, 

и най-важно – Ал Малики и шиитите в Ирак се опасяват, че новото сунитско управление 

след свалянето на Асад няма да има добри отношения с кабинета в Багдад и ще подпомага 

сунитите в Ирак. На 1 април Малики разкритикува Катар и Саудитска Арабия заради 

призива им за въоръжаване на сирийската опозиция. Така позицията на Ирак доведе и 

до слабото присъствие на арабските лидери на срещата на върха в Багдад на 28 март. 

Не само арабските държави са разединени относно евентуална международна намеса 

– самата сирийска опозиция страда от същото. Основната част от нея, намираща се 

в чужбина, подкрепя усилията на Кофи Анан, но вярва, че режимът печели време и няма 

да приеме политическо решение на кризата и че безпомощната Арабска лига не може да 

защити сирийския народ. Тя смята, че ако либийците разчитаха само на Арабската лига, 

Кадафи щеше все още да е на власт и да избие хиляди граждани. Затова, след известно 

колебание, те призоваха за всякаква форма на защита на населението, като например 

създаването на буферни зони, също така лансирайки град Идлеб на северната граница 

с Турция за сирийския Бенгази. Втората част от опозицията, намираща се в Сирия, която 

не се радва на широка народна подкрепа, е против всякаква чужда намеса, защото тя би 

довела до гражданска война или разделение на страната. Според тях режимът ще падне 

в следствие на продължаващите мирни протести и икономически санкции, а при евентуална 

военна намеса би имало повече цивилни жертви поради по-малката територия и 

по-гъстата населеност на Сирия. 

Но ако се стигне до военна намеса, едно е сигурно – че за да се намеси, НАТО трябва 



да получи изрично и единно решение на опозицията и Арабската лига и разрешение 

от ООН. Засега Русия показва, че при прехвърлянето на сирийския въпрос към Съвета 

за сигурност на ООН няма да се поколебае да наложи трето вето върху резолюция, 

която отхвърля режима и го заплашва със санкции. Но въпреки това, при провал на 

преговорите на ЕС и САЩ и Арабската лига с Русия за трето вето, би била достатъчна 

подкрепата само на Арабската лига, както това стана с Либия, когато лигата (през март 

2011 г.) поиска от ООН защита на либийския народ. Все пак, ако военната намеса в Сирия 

се осъществи извън рамките на ООН, тя няма да е прецедент, тъй като преди това 

руското и китайското противопоставяне не попречиха на НАТО и САЩ да се намесят в 

Ирак и Сърбия. Русия много добре знае, че ако САЩ решат окончателно да се намесят, 

няма да чакат руско разрешение. 

Заключение 

Никой не може да прогнозира как и кога ще приключи кризата, защото намирането 

на изход от нея вече не е само вътрешен проблем. Сирия се превърна в арена за разчистване 

на сметки и сключване на сделки между различните международни играчи, 

ангажирани с въпроса. Русия чака изгодна сделка, за да промени позицията си, а другите 

държави – хуманитарна катастрофа, за да предприемат намеса, защото за тях може би 

7500 жертви е приемлива цифра и към нея трябва да се добави още една нула. Английският 

журналист от „Сънди Таймс”, Пол Конрой, тежко ранен в град Хомс, каза в интервю 

за „Скай нюз”, предавано от болничната му стая: „Забравете за геополитиката. Забравете 

за конференциите. Трябва да направим нещо спешно, за да спасим хората там”, и 

добави: „Един ден ще изпитваме срам, задавайки си въпроса: Как позволихме подобни 

кръвопролития да се случват пред очите ни?” 

Нека призная, че победата в Либия щеше да бъде по-ценна без външна намеса, но 

истината е, че тя нямаше да се осъществи без тази намеса въпреки жертвоготовността 

на революционерите. Те успяха да превземат определени градове само благодарение 

на въздушните удари на НАТО, които им отвориха пътя. 

Близкото бъдеще ще докаже дали режимът в Дамаск има нужда от „умни санкции” 

или „умни бомби”. Това в голяма степен зависи от това кои действия ще предпочете г-н 

Барак Обама, за да се изтъкне пред своите гласоподаватели – ликвидирането на Осама 

Бен Ладен или свалянето на Башар Асад от власт. Светът трябва да знае, че оставянето 

на Башар Асад на власт е по-скъпо струващо не само за Сирия, но и за целия район, 

отколкото неговото сваляне. От самото начало той реши да бъде втори Милошевич, а 

не втори Горбачов. 


51

52 

ГЕОДЕМОГРАФСКИЯТ ФАКТОР И ПРОБЛЕМИТЕ НА МЕЖДУНАРОДНАТА НЕ/СИГУРНОСТ 

Геодемографският фактор 

и проблемите на международната 

не/сигурност 


Доц. д-р Лазар Копринаров 

Поставянето на демографската тема в контекста на темата за сигурността има 

дълга традиция. Още Платон е проявявал теоретична и политическа загриженост, 

третирайки резкия демографски растеж като причина за войните. Той установил, че 

съществува връзка между характеристиките на населението и политическото функциониране 

на полиса, между демографския развой и бъдещето на едно общество. Затова 

бащата на философията на политиката е обвързал идеалното общество с определена 

политическа демография. Векове по-късно Малтус предупреждава, че липсата 

на контрол върху раждаемостта предизвиква фатална „несигурност” поради недостига 

на главното условие за човешката сигурност – прехраната. Паралелно с това, обаче, 

векове наред се развива и алтернативната „теория” – в защита на високата раждаемост, 

която се осмисля като условие за силата на нациите, като стимулиращ фактор 

на икономическото развитие. 

Макар и с дълга предистория, интензивното обвързване на демографията с проблемите 

на вътрешната и международната сигурност започва едва през ХХ век. Това 

обвързване стана особено силно след края на Студената война (Kennedy 1987). „Секюритизирането” 

на демографския феномен е следствие от ерозирането на традиционната 

парадигма на сигурността, в рамките на която сигурността е привилегирован аспект на 

междудържавните отношения. В публикувания през 2009 г. доклад „От конфликт към 

изграждане на мира” на Програмата на ООН за околната среда се подчертава наличието 

на голям потенциал за вътрешни и международни конфликти, заложен във взаимовръзката 

между демографското развитие, експлоатацията на околната среда и климатичните 

промени. Авторите на този документ са категорични, че тъкмо в тази взаимовръзка се 

коренят много от новите заплахи за международната сигурност. В документа се твърди: 

„Тъй като глобалното население продължава да расте, а заедно с това – и търсенето на 

ресурси, съществува значим потенциал конфликтът за природните ресурси да повишава 

в идните десетилетия интензивността си. Заедно с това потенциалните влияния на 

климатичните промени върху достъпността на водата, сигурността на прехраната, увеличаването 

на заболяванията, промените на границите на крайбрежията и разпределението 

на населението – всичко това може да изостри съществуващите напрежения и да 

генерира нови конфликти” (Matthew et all. 2009: 5). В последните две десетилетия стана 

очевидно, че демографските кризи и демографските размествания, асиметричността в 

растежа на населението и етносите в различни региони и държави, съчетани с клима- 

Доц. д-р Лазар Копринаров е доктор на науките, ръководи катедра „Философски и политически 

науки” в Югозападен университет „Неофит Рилски” - Благоевград. Бил е извънреден и пълномощен 

посланик на България във Венецуела. Член е Българската асоциация за външна политика, както и на 

Испанската асоциация за политически науки и публична администрация. Бил е член на Националния борд 

на Дипломатическия институт при Министъра на външните работи на България.


тичните промени, са потенциален източник или катализатор на политическо, етническо и 

междудържавно напрежение, на въоръжени конфликти и войни. 

Кои са демографските тенденции, които поставят на изпитание или имплицират заплахи 

за международната сигурност в съвременния свят? В каква степен очертаващите 

се демографски диспропорции между различните региони в света са дестабилизиращ 

фактор, който може да допринесе за формирането на нова „геометрия” в международните 

отношения? Способна ли е Европа, силно засегната от демографските диспропорции 

в съвременния свят, да запази досегашните си позиции в оформящата се нова геополитическа 

„геометрия”? Отговорът на тези въпроси ще бъде търсен на следващите страници. 

С оглед целите на текста, най-напред ще се разисква въпросът дали демографските 

прогнози могат да служат като елемент в прогнозирането на международната сигурност. 

После ще бъдат разгледани основните тенденции, които се съдържат в дългосрочните 

демографски прогнози на ООН и импликациите на (не)сигурността в набелязаните 

тенденции. Накрая ще бъде разискван въпросът за ефекта на глобалните демографски 

тенденции и диспропорции върху позициите на Европа в международните отношения. 

Сигурност и надеждност на прогнозите 

Колкото и да изглеждат аргументирани, обосновани и убедителни, няма напълно 

случили се социални прогнози. Не правят изключение и дългосрочните демографски 

предвиждания. Не са се сбъднали нито „законите” на Малтус, нито масовият глад в края 

на ХХ век като резултат от неконтролирания ръст на населението, предсказван от Пол 

Ерлих в книгата му “Популационната бомба” (Ehrlich, 1968). Не са се осъществили и 

перспективите за криза на продоволствието, набелязани от Римския клуб. И все пак, 

колкото и да са относителни в сбъдването си, тъкмо предвижданията на демографската 

наука са с най-голяма близост до действителния развой на бъдещето – до най-общите 

проекции на динамиката на населението, а оттам – и до неговите ефекти върху общественото 

развитие. Както отбелязва известният френски демограф Алфред Сови (Alfred 

Sauvy), демографските тенденции – и особенно стареенето на населението – са найприспособените 

за прогнозиране тенденции (Сови, 1977: 70). 

Демографските прогнози са предвиждания за динамиката на числеността и структурата 

на населението в дадена страна, регион или в глобален план. Те зависят найвече 

от достоверността на предвижданията за три базисни показатели на динамиката 

на населението – раждаемост, смъртност и миграция. Всеки един от тези показатели 

е обвързан с множество социални, икономически и политически фактори. Това прави 

прогнозирането им твърде трудно, относително и несигурно (Angenendt, Apt, 2010: 11). 

Но въпреки че са белязани от известна несигурност, демографските прогнози спадат 

към най-достоверните социални предвиждания. Ако в други области на дълосрочното 

прогнозиране може да се стигне предимно до очертаване на общи тенденции и 

сценарии, то демографията предоставя по-стабилна структурна рамка и условия за поконкретни 

прогнози. Като застават зад такова становище с оглед на дългосрочните демографски 

прогнози, Пол Демени и Джефри МакНикол (Paul Demeny, Geoffrey McNicoll) го 

аргументират с факта, че около 40% от населението през далечната 2050 г. живее днес, 

докато технологиите и капиталът, които ще определят облика на 2050 г., тепърва ще се 

създават (Demeny, McNicoll, 2006: 3). Двамата автори отбелязват, че продължителността 

на живота и нормите на женската фертилност, поставени в тясна взаимовръзка с процесите 

на индустриализацията и урбанизацията, са достатъчно устойчиви категории, които 


53

54 


търпят резки колебания само в редки случаи и при драматични обстоятелства. На това 

основание дългосрочната динамика на населението в отделна държава, в даден регион 

или в глобален мащаб подлежи на достатъчно обективно установяване, което я прави 

солиден източник за разнообразни прогнози. 

Подобна теза и с аналогични аргументи се защитава и от авторите на наскоро публикувания 

сборник “Политическа демография: идентичност, институции и конфликт”. 

Според един от издателите му, Джак Голдстоун (Jack A. Goldstone), „демографията е 

най-предсказващата (predictable) от социалните науки: децата, родени през последните 

пет години, ще бъдат новите работници, избиратели, войници и потенциални бунтовници 

на 2025 г., както и политическият елит на 2050-те.” Джак Голдстоун подчертава, обаче, 

не само надеждността на демографските прогнози, но и нарастващото им значение за 

развитието на политическите науки. Той пише: „И на Запад, и в света на развиващите 

се страни политолозите се нуждаят от спешното осмисляне на тектониката на демографията, 

иначе няма да могат да схванат цялостния контекст на тенденциите в днешното 

политическо развитие.” (Goldstone 2011: Х). 

И така, демографските прогнози са достатъчно надежден инструментариум за осмисляне 

на тенденциите в развитието на населението. Те служат успешно и при обяснение 

на политическите процеси в дадена страна. Но заедно с това демографските прогнози 

могат да играят много съществена роля при формирането на стратегия срещу 

заплахите на сигурността. На тази роля на демографските прогнози обръща внимание 

Рудолф Адам (Rudolf Adam), експрезидент на Академията за политики в областта на 

сигурността на Федерална република Германия. Подчертавайки, че демографските прогнози 

принадлежат към едни от малкото добре обезпечени предположения за бъдещето, 

той добавя: „А който мисли стратегически, трябва своевременно да се опита да се ориентира 

към обозрими, предвидими процеси на развитието, особено когато става дума 

за областта на политиката за сигурност.” (Adam, 2006: 24). Адам подчертава наличието 

на съдържателна връзка между прогнози и сигурност. Не е възможно да се определят 

дълготрайните заплахи за сигурността и да се подготвят ефективни противодействия на 

тези заплахи, ако познанието за потенциалните заплахи не се разпростре и към бъдещето, 

т.е. ако към фиксирането на наличните заплахи не се прибави и познание за тенденциите 

на развитие на международната среда, за бъдещите заплахи за сигурността. 

Повече хора – повече проблеми? 

Структурните тенденции в глобалната демографска динамика са важно условие за 

реалистично прогнозиране на бъдещето на света, в който живеем. Но големият прогностичен 

потенциал на демографията все още оскъдно се усвоява в контекста на теорията на 

международните отношения и на сигурност 1 . Част от причините за наличието на подобна 

пренебрежителна нагласа е, че в съвременните условия числеността на населението вече 

не е основният фактор на икономическата и военната мощ на съответната държава. 

1 Това е валидно и за философия на историята. Васил Проданов лансира тезата за необходимостта 

от демографска философия на историята. Според него в традиционната философия на историята се 

слага акцент върху икономическите, политическите и културните фактори на историческите промени 

и се подценява или най-често изобщо се пренебрегва населението като източник на обществената 

динамика. Проданов защитава тезата, че „демографският фактор, свързан с размерите, структурата 

и качеството на човешките популации, играе съществена роля в историята на различните общности, 

която по значимостта си не е по-малка от тази на културния, политическия и множество други 

фактори” (Проданов 2010: 11). 



В исторически план, включително до недалечното минало, населението и размерът 

на територията на една страна са били сред фундаменталните предпоставки за нейния 

икономически и военен статус в съответната система на международните отношения. 

Като проследяват исторически кои от националните атрибути са били главни детерминанти 

на поведението на държавите в областта на международната политика, особено 

от гледна точка на техните постижения и начини на действие (modus operandi), Фредерик 

С. Пийрсън и Дж. Мартин Рочестър отбелязват: „Големината, мотивацията, уменията и 

хомогенността на населението на една страна допринасят за определяне на инструментариума 

на външната политика, който е на разположение на техните правителства… 

Големината на населението е много важен аспект на националната сила, главно защото 

многобройното население предоставя достатъчно персонал за въоръжените сили и за 

индустрията.” (Frederick Pearson y J. Martin Rochester 2004:172). Например, историците 

отдавна са установили, че когато са възниквали съществени различия в ритъма на демографските 

промени на съседни държави, тогава неминуемо се е стигало до дестабилизация 

на баланса на сила между тях и в резултат на това – до напрежение, конфликти, 

войни. 

Процесът на глобализацията, обаче, създаде нова парадигма, в която границите 

на националната територия не са граници на националната икономика, а числеността 

на населението не е нито непременен източник и катализатор на икономически растеж, 

нито гарант за военна мощ. Като изтъква, че през 2007 г. десетте държави с най-висок 

брутен вътрешен продукт на глава от населението (изключвайки САЩ) са били с население, 

по-малобройно от жителите на голям Ню Йорк, бившият директор на политическото 

планиране на Държавния департамент на САЩ Ан-Мари Шлотер (Anne-Marie Slaughter) 

твърди, че при надхвърляне на определен минимум голямата територия и високата численост 

на населението се превръщат в бреме. Тя обобщава становището си с формулата: 

«повече хора – повече проблеми». В полза на твърдението си авторката сочи, 

че колкото по-многобройно е населението, с толкова повече се разширяват социалните 

ангажименти на държавата към «по-слабо ефективните граждани» - към инвалидите и 

безработните, към децата и престарелите (Slaughter 2009). Изходна точка за тезата на 

Шлотер е, че ХХI век е «век на мрежите». Затова държавите ще придобиват влияние в 

международните отношения и ще могат да участват и определят глобалния дневен ред 

в степента, в която притежават умението и навиците да установяват и координират максимално 

число от полезни връзки, като ги използват в синхрон както на своите, така и на 

общите за мрежата цели. Ако взаимоотношенията между държавите в досегашния свят 

могат да се онагледят с метафората на билярдните топки, за сегашния век се оказва 

много по-подходяща метафората на паяжината – силна е не толкова държавата с голямо 

население, колкото онази държава, която се намира в центъра на най-широкообхватните 

мрежи, опасващи днешния свят. 

Всъщност, твърдението «повече хора – повече проблеми» е толкова основателно, 

колкото и неговият антипод, който би гласял «по-малко хора (в трудоспособна възраст) 

– повече проблеми». Защото естественото редуциране и състаряването на населението 

предизвикват не по-малко трудни препятствия пред общественото развитие и стабилността 

на съответната държава. Джордж Фридман (George Friedman), един от най-известните 

американски анализатори по проблемите на глобалната сигурност, защитава 

тезата, че подобни обстоятелства задължително водят до дълбока криза и социална 

нестабилност. В книгата си «Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХI 

век” той илюстрира по впечатляващ начин вътрешно-политическите проблеми, с които 

трябва да се справя едно общество с население, което намалява и застарява (вж. Фридман 

2009:163-16): на малочислен брой хора в работоспособна възраст ше се наложи 


55

56 


да издържат увеличаващия се брой пенсионери, чиято потребност от стоки и услуги ще 

остане висока; държавата «ще бъде изправена пред огромния проблем да издържи на 

натиска да осигури приличен стандарт на живот и адекватни здравни грижи» за тази 

социална група, която «ще притежава нелогично голяма политическа власт» поради високия 

дял на електоралния си вот в структурата на застаряващото общество; цената на 

човешкия труд рязко ще скочи и ще предизвика висока инфлация; на правителствата 

ще се наложи да повишават значително данъците или да вземат тежки кредити, така че 

работещите ще поемат още повече тежести върху себе си; вместо да ограничават имиграцията, 

държавите ще започнат да се съревновават за привличането на имигранти. 

И така, нито голямата, нито малката численост на населението може еднозначно да 

се свързва с нивото на икономическа и военна мощ на държавата. Както основателно 

констатира Рудолф Адам, «съвременните производствени процеси и съвременните форми 

на конфликти са оставили далеч зад себе си епохата на масовите армии и работническите 

маси. В днешно време решаващо значение имат не чисто количествените фактори, 

а квалификацията, техническото превъзходство, доминирането в информационното 

пространство, умелият стратегически анализ и солидните мрежи.» (Adam 2006: 61). Но 

от това не бива да се прави изводът, че демографското състояние и неговата динамика 

са «слаб», малозначителен фактор за икономическия растеж, както и за стабилността, 

военната сила и нивото на сигурност на една държава или на даден регион в света. Обратно 

(такова е мнението и на Rudolf Adam): през следващите три-четири десетилетия 

ще се осъществи такова колосално изменение в структурата на световното население, 

което не може да няма решаващ ефект върху влиянието и възможностите на различните 

субекти на международната арена. Ето защо като продължение на това становище може 

да се каже: ако проекциите на международните отношения и сигурността продължават 

да се осмислят извън контекста на очертаващата се колосална демографска 

динамика в световен мащаб, това би било опасно пренебрежение към един стратегически 

важен фактор за икономическата и политическа «геометрия» на утрешния 

свят, за нивото на неговата стабилност и сигурност. 

Демографските диспропорции 

Глобалната прогноза на ООН за демографското развитие на света до 2050 г. [World 

Population Prospects: the 2010 Revision] откроява няколко конкретни тенденции с пряко 

отношение към проблемите на международната сигурност и новата „геометрия” на международните 

отношения: 

Макар и с намаляващи темпове, започналата през миналия век ускорена демографска 

динамика ще продължи поне до средата на сегашното столетие. В началото 

на новата ера светът е бил заселен от 150 млн. души. За неговото удвояване са 

били необходими цели 1350 години. Следващото му удвояване е станало „само” за 350 

години. В началото на ХХ век населението е възлизало на около 1.6 млрд. души. Фундаменталните 

промени в нивата на раждаемост, в продължителността на живота и в 

нивата на смъртност произведоха демографски взрив през 50-те години на миналия век. 

В резултат на това световното население се удвои за по-малко от пет десетилетия – от 

2.5 млрд. (1950 г.) то достигна 6.1 млрд. (2000 г). 

В последно време е налице процес на забавяне на темповете на демографския 

растеж. Показателно в това отношение е равнището на фертилността – средното количество 

на децата у жени в репродуктивна възраст е понижено за последните петдесет 

години от 5.0 на 2.6 деца. Макар че съществува множество от различни причини за това, 

водеща сред тях е растящата урбанизация, която създава условия за намалена потреб- 



ност от деца. Както отбелязва Филип Лонгман, в урбанизираната среда „децата са скъп 

икономически пасив, а не полезна работна ръка.” [Longman, 2010]. Той изтъква две конкретни 

причини, които мотивират към намаляване на раждаемостта – „нарасналите възможности 

на жените да работят, както и все по-голямото разпространение на пенсиите 

и други форми на парични издръжки за възрастните хора. Това прави излишен големият 

брой деца, които да помагат на старини.” Но въпреки че демографският динамизъм отслабва 

темповете си, той ще продължи и през следващите десетилетия. 

Ако през 1950 г. в развитите държави е живеела около една трета от населението 

на света, след сто години делът на населението в тези страни няма да е повече от 14%. 

Таблица 1. Населението на света, в силно развитите и в слабо развитите държави 

(1950, 2000 и 2050 г., в млн.) 

1950 2000 2050 

В света 2 532 6 896 9 306 

В силно развитите държави 811 (32 %) 1 235 (18 %) 1 312 (14 %) 

В слабо развитите държави 1 721 (68 %) 5 659 (82 %) 7 994 (86 %) 

Източник: World Population Prospects: The 2010 Revision UN Department of Economic and Social Affairs/ Population 

Division. /За 2050 г. е използвана междинната прогноза/ 

Съвременният свят познава три модела на демографско развитие – на развитите 

страни, на страните в развитие и на слабо развитите страни. През 1955 г. 

четири от десетте държави с най-многобройно население са от Европа (Русия, Германия, 

Великобритания и Италия). 55 години по-късно в тази група остава само Русия. 

А в средата на XXI в. в десетката няма да присъства нито една държава от Стария 

континент. Тя ще бъде съставена от пет азиатски (Индия, Китай, Пакистан, Индонезия 

и Бангладеш), две американски (САЩ и Бразилия) и три африкански страни (Нигерия, 

Етиопия и Конго). 

Таблица 2. Населението на 10-те най-населени страни в света 

(1950, 2010, 2050 г., в млн.) 

1950 2010 2050 

Китай 550 Китай 1341 Индия 1692 

Индия 371 Индия 1224 Китай 1295 

САЩ 157 САЩ 310 САЩ 403 

Русия 103 Индонезия 240 Нигерия 340 

Япония 83 Бразилия 195 Индонезия 293 

Индонезия 77 Пакистан 174 Пакистан 275 

Германия 68 Нигерия 158 Бразилия 223 

Бразилия 54 Бангладеш 149 Бангладеш 195 

Великобритания 51 Русия 143 Д Р Конго 149 

Италия 46 Япония 127 Етиопия 146 


Division. /За 2050 г. е използвана междинната прогноза/ 


57

58 


Това глобално разместване и преразпределение се дължи на различните модели 

на демографското развитие [Goldstone, 2010: 31-43; Angenendt, Apt, 2010: 7-13 ]: групата 

на развитите страни, чието население намалява и застарява; групата на страните в 

развитие и на някои от слабо развитите (Аржентина, Бразилия, Чили, Китай, Индонезия, 

Индия, Иран, Израел, Мексико, Тунис, Турция, Виетнам), които осъществяват преход от 

висока към ниска раждаемост и ниска смъртност; и групата на слаборазвитите страни, 

чието население е младо и расте с колосални темпове. Структурата на населението 

в страните в развитие им предоставя едно важно преимущество – т.н. „демографски 

дивидент” [Bloom et all 2003]. Това преимущество се дължи на относително ниското ниво 

на раждаемост и относително ниската средна възраст на населението на тези страни. 

При такава структура квотата на хората в трудоспособна възраст е слабо натоварена 

с тежести по издръжката на зависимите от тях квоти (на децата и хората от „третата 

възраст”). Този „демографски дивидент” осигурява на страните в развитие благоприятни 

възможности за евтина работна ръка и за икономическа динамичност. Но „демографският 

дивидент” няма да има дълготрайно действие, тъй като намаляващата раждаемост 

и удължаването на продължителността на живота в тези държави ще намали през 

следващите две десетилетия квотата на хората в трудоспособна възраст и ще увеличи 

ангажиментите за населението над 65 годишна възраст. Ако държавите, ползващи се от 

благата на „демографския дивидент”, не започнат да се подготвят за смяна на сегашната 

„демографска парадигма”, в недалечно бъдеще ще бъдат изложени на сериозни рискове 

от дестабилизация. А тя ще предизвика и глобални кризисни процеси, защото тези страни 

придобиват все по-значимо място в световната икономика. 

Като преструктурира глобалното население, съвременната демографска динамика 

произвежда разрастващи се диспропорции в регионалното му разпределение. За 

първи път в историята започва депопулация на развити държави (на практика в почти 

всички европейски страни, а също така в Япония и Южна Корея), без този процес да е 

причинен от природни бедствия или войни. Ако не приема големи имигрантски маси, 

населението на Стария континент ще намалява, за сметка на стремителното нарастване 

на населението в Азия и най-вече – в Африка. През следващите три-четири десетилетия 

Западът, в частност Европа, е заплашен от своеобразна демографска маргинализация. 


Таблица 3. Регионализация на населението в света 

(1950, 2010, 2050 г., в млн.) 

Население /в млн./ 1950 2010 2050 

Светът 2532 6 896 9 306 

Африка 230 1 022 2 192 

Азия 1 403 4 164 5 142 

Европа 547 738 719 

Латинска Америка и Карибите 167 590 751 

Северна Америка 172 345 449 

Океания 13 37 55 


Division. /За 2050 г. е използвана междинната прогноза/


Вече съществува и все повече ще се увеличава възрастовата асиметрия между 

населението на развитите страни и населението на развиващите се страни. Глобалната 

демографска тенденция вече е предизвикала значими контрасти във възрастовите 

структури на развитите и останалите държави. През 2009 г. делът на населението 

над 65 години в света е 7.5%, но в Европа този дял е 16.2%, в Африка – 3.4%, в Северна 

Америка – 12.9% и в Азия – 6.6% [World Population Ageing 2009: 63]. Налице е своеобразен 

„демографски разрив” – вече са се оформили региони с увеличаващо се младо 

население и региони с относително намаляващо и застаряващо население. Прогнозите 

сочат, че този процес ще продължи. Населението на земята ще се увеличи с 30% през 

следващите четири десетилетия. Заедно с това ще се повиши и неговата средна възраст 

– от сегашните 29 години тя ще достигне до 38 години. Но това относително застаряване 

ще е силно диференцирано. Неговият темп ще бъде изключително висок в развитите 

държави, ще носи умерен характер в развиващите се страни и на практика ще отсъства 

в слабо развитите държави. Демографският подем на най-бедните и бедните държави 

произвежда увеличаващо се младо население. В резултат на това в много от тези държави 

населението ще се увеличи няколкократно през следващите четири десетилетия 

(напр., ако сегашното население на Демократична Република Конго е 53 млн., към 2050 

г. се очаква то да бъде почти 200 млн., в Кения ще живеят 120 млн., докато сега са около 

32 млн., и т.н.). Тъй като тази тенденция е за сметка на повишената раждаемост, населението 

на „третия свят” ще бъде с много ниска средна възраст. Населението на възраст 

от 12 до 24 години, което живее в развиващите се страни, надхвърля 1.3 милиарда души. 

Преобладаването на такава възрастова група (наричана “youth bulges”) в демографската 

структура на тези страни засилва вероятността от конфликти и политическо насилие. 

Според изследванията на норвежкия изследовател в областта на политическата демография 

Хенрик Ърдал (Henrik Urdal), когато подобна възрастова група представлява над 

35% от възрастното население в дадена страна, тогава рискът от конфликти и политическо 

насилие – ако всички други фактори са идентични – се увеличава със 150% в 

сравнение с нивото на рисковете от конфликти в страни, където делът на “youth bulges” 

не надвишава 17%. (Urdal 2006). В света има близо 50 държави с “youth bulges” над 35%, 

разположени в Субсахарска Африка, в Южна Азия, както и в Близкия Изток. 

В някои държави се очертават диспропорции в съотношението на половете, както 

и в темповете на раждаемост на различните етноси, живеещи на обща територия. 

Селективните аборти в Китай, Индия, Афганистан, Бангладеш, Пакистан, произтичащи 

от политиката за ограничаване на демографския растеж, както и от определени 

религиозни ценности, са „произвели” около 15% повече момчета, отколкото момичета. 

Към 2000 г. броят на „излишните мъже” в Китай е над 40 млн., в Индия – около 39 млн., в 

Пакистан – приблизително 6 млн [Hudson, Boer 2005: 22]. Тази джендърна деформация 

е източник на хроничен и нарастващ недостиг на жени и на силно конкурентен „пазар на 

браковете”. Но този дисбаланс е също така силен фактор за повишена нестабилност и 

конфликтност. В. Хъндън и Ден Боер, които са изследвали тези процеси в Азия, подчертават, 

че мъжете, които не могат да имат легален брак поради обществения недостиг на 

жени, са обикновено с нисък икономически статус. Тези „голи клони”, както ги наричат в 

Китай поради липсата на шанс да имат наследници, са склонни в по-висока степен към 

прояви на насилие, както и към рекрутиране в системата на армията и полицията. Хъдсън 

и Ден Боер твърдят, че няма еднозначна причинна връзка между социалната нестабилност 

на дадено общество и дисбаланса между броя на жените и мъжете в него. Но 

заедно с това те подчертават, че редица емпирични изследвания в Индия установяват 


59

60 


наличието на „устойчива, силна, статистически значима обвързаност” между нивото на 

насилие и джендърната анормалност [Hudson y Boer, 2004]. Според тях правителствата 

в такива общества са склонни към авторитарно управление, за да блокират потенциала 

от насилие. Често тези правителства насърчават емиграцията и колонизирането на 

фронтови области със съседни държави, както и увеличават числеността на армията. 

Според посочените авторки калкулирането на степента на сигурност и стабилност в Азия 

все повече ще зависи от числеността на „излишните мъже” в Китай, Индия, Пакистан. А 

тъй като 40% от световното население живее в тези държави, заложеният в тях конфликтен 

потенциал от джендърната анормалност може да засегне не само регионалната, 

но и глобалната сигурност. Още по-значим фактор за нестабилност и за потенциално 

въоръжено насилие е диспропорцията в нивата на раждаемост на различните етноси и 

религиозни общности, населяващи една и съща държава. В Индия има подчертан дисбаланс 

в раждаемостта на населението, живеещо в южните и в северните щати, като в 

първите преобладава предимно хиндуистко, а в северните – мюсюлманско население. В 

Шри Ланка е налице различно ниво на раждаемост на двата основни етноса – сингалезите 

и тамилите. Източник на напрежение в Косово е бързо променящото се съотношение 

на сърбите и мюсюлманите косовари в резултат на различните темпове на раждаемост 

на двете етнически групи. Аналогична е ситуацията в Израел, където има диспропорции 

в темповете на умножаването на еврейското и арабското население. 

Потенциал за нестабилност и конфликти 

Обществата с ускорен демографски растеж, който значително изпреварва темпа на 

тяхната икономика, притежават висок конфликтен потенциал и са предразположени към 

генериране на вътрешна, регионална и глобална несигурност. Два са факторите, които 

обясняват силата на този негативен потенциал: растящият дефицит на ресурси и кризата 

на жизнените перспективи на населението. 

Демографският бум в повечето от бедните и най-бедните държави предизвиква 

обективен или субективно преживяван дефицит на природни и социални ресурси. Този 

изострящ се дефицит е потенциален източник на конфликти, на политическо насилие, на 

граждански войни и т.н. В условията на ускорена динамика на населението е естествено 

да се увеличава дефицитът на всякакви ресурси, защото нараства търсенето на всичко. 

Това неминуемо поражда дефицити от разнообразен характер – от хранителните продукти 

до работните места, от транспортните средства до образователните институции, 

от прясната вода до енергийните носители и земеделската земя. В ситуацията на масови 

дефицити възникват сериозни затруднения от икономически и политически характер. 

Така се стига до масови безредици, насилие, самовластие, остри конфронтации, 

принудително емигриране, което много често дестабилизира съседните държави и т.н. 

Хайделбергският Институт за изследване на международните конфликти установява, че 

през последните няколко години конфликтите за ресурси са били на второ място сред 

разпалваните по света конфликти. Най-многобройни са конфликтите, свързани с опити 

за смяна на политическата и икономическата система или за отстраняване на идеологически 

или религиозни конкуренти. През 2009 г. с такъв характер са били 111 конфликта. 

От тях 80 са били мотивирани от конкуренция за природни ресурси, като 44% от тях 

са били свързани с насилие [Conflict Barometer 2009]. Справянето с подобни вътрешни 

конфликти много често надхвърля възможностите на легитимната власт и тя, за да 

отклони социалното напрежение, търси външни виновници и изход чрез конфликти със 



съседни държави. При очакваното към 2050 г. двойно увеличение на населението на 

развиващите се страни се предполага, че в глобален мащаб ще е необходимо колосално 

увеличение на ресурсите, ако сегашното много оскъдно потребление в тези държави 

има за ориентир потреблението на развитите страни [вж. Angenendt 2009]. Това 

неминуемо ще доведе до предизвикването на колосален недостиг на ресурси и, съответно, 

на жестока конфронтационна конкуренция за достъпа до тях и за използването 

им. Прогнозата за растящ недостиг на прясната вода може да послужи като подходяща 

илюстрация за конфликтния потенциал на ресурсните дефицити при рязко нарастване 

на населението. Съгласно изследване на американския Pacific Institute вж. [Gleick 2004], 

към 2030 г. сладководните ресурси ще придобият по-голяма икономическа стойност от 

стойността на петрола. Прогнозата се базира на изчисления за нарастващата консумация 

на вода (питейна вода за увеличаващото се население, вода за напояване на увеличаващите 

се площи за земеделие, необходими за умножаващото се население, вода за 

индустриални цели), както и за противодействие на увеличаващата се суша, свързана 

с глобалните климатични промени. Същото изследване прогнозира, че бъдещите войни 

няма да бъдат за петрол, а за контрол над големите сладководни резерви. Подобно 

разбиране е заложено и в представената през 2008 г. стратегия за национална сигурност 

на Великобритания. Посочвайки, че през 2025 г. две трети от населението на планетата 

ще живее в страни с дефицит на прясна вода, тогавашният британски премиер Гордън 

Браун заявява при представяне на стратегията, че кризата на водните ресурси е един 

от факторите, които благоприятстват «пропадане на държавите към нестабилност, към 

провал на държавността или към конфликт» [Russell 2008]. Като се добави фактът, че 

множество от държавите по света получават част от необходимите им водни ресурси 

от източници, намиращи се извън собствените им държавни граници, става разбираемо 

защо нарастващият недостиг на такъв ресурс като прясната вода може да се окаже достатъчна 

причина за конфликти и дори за „войни за вода”. Експертите в областта на сигурността 

подчертават, че контролът върху снабдяването с вода в определени региони 

с недостатъчни водни ресурси може да се превърне в изключително важен инструмент 

за регионално влияние и военна принуда. За пример може да служи регионът, обхващащ 

басейна на река Ефрат. Той обхваща територии на южна Турция, Сирия и северен 

Ирак. Т.нар. „Анатолски хидроелектрически проект” на Турция, свързан с изграждането 

на язовири и водни електроцентрали по поречието на Ефрат, ще ограничи течението 

на реката към Сирия с 40%, а към Ирак – с 80%. Тези технически съоръжения ще позволяват 

на Турция при определени обстоятелства да отреже притока на вода до двете 

страни. А те са изключително зависими от този „внос” – 79% от водата в Сирия и 66% 

от водата в Ирак са от външни източници. Голямата демографска динамика на населението 

в тези страни ще създава условията за нарастваща оскъдица на вода. Това ще 

ги поставя в силна зависимост от Турция. При евентуални военни конфликти по повод 

кюрдския въпрос, по който трите държави имат различни становища и интереси, Турция 

ще разполага чрез контрола върху течението на Ефрат с мощно средство за принуда 

[Nichiporuk 2009: XV-XVI]. 

Когато между темпа на икономически растеж и темпа на демографския растеж 

липсва симетрия и първият изостава значително от втория, с неизбежност се стига 

до криза на жизнените перспективи на новите поколения. Особено опасна е кризата на 

жизнените перспективи на населението в общества със слаба държавност. Справянето 

с предизвикателствата от бързо увеличаващото се население – при наличието на остър 

дефицит на ресурси и силна конфронтация за тяхното преразпределение – предполага 


61

62 


наличието на управленски умения за подходящо насочване на икономическото развитие, 

за създаване на нови работни места, за интегриране на младите хора на пазара на 

труда, за справяне с нарастващия социален натиск, за въвеждане на ред в държавата. 

В противен случай обществото се криминализира, прекрачва прага на насилието, безредиците 

и нестабилността ескалират, управлението взема диктаторски уклон. Такава 

е ситуацията в редица държави на юг и югоизток от Европа, чието население е с ускорен 

растеж. Р. Адам прави следното важно наблюдение: „В арабските и африканските 

страни, където ръстът на населението значително и устойчиво превишава икономическия 

ръст, възниква неспокоен потенциал от млади хора, на които легалните държавни 

структури не могат да предложат нещо подходящо за техните жизнени перспективи. Не 

е трудно да се предположи, че за тези хора по-привлекателни ще станат алтернативни 

жизнени проекти: девиация по посока на престъпността (често организирана), обръщане 

към метафизически надежди за спасение, в това число и към радикалния фундаментализъм 

и терора (които предлагат съблазнителна перспектива за придаване на смисъл 

на безсмисления живот чрез готовност за саможертва), както и, накрая, насочване към 

революционно насилие.” [Adam 2006]. Визираните заплахи поставят в негативна перспектива 

сигурността на Европа, която е най-близкият съсед на тези страни. Това са същевременно 

държави, повече от които служат като основен източник на енергоносители 

за Европейския съюз. 

Демографско застаряване и международно влияние 

Ако бурното увеличаване на населението и съпровождащото го подмладяване е белег 

на развиващите се страни, развитите общества и най-вече Европейският съюз са 

с ясно очертана противоположна тенденция. При тази ситуация и с оглед на поддържането 

на международната сигурност, на ЕС ще се налага: усилено да търси подходящи 

решения срещу задаващото се снижаване на неговата конкурентоспособност; да 

управлява нарастващата потребност от имигранти и тяхната интеграция така, че да не 

допуска вътрешни кризи; да се справя с ангажиментите си към НАТО и с ролята си на 

омиротворяваща глобална сила; да противодейства на очертаващото се редуциране на 

влиянието му в световната политика. 

Застаряването на европейското население води до много неблагоприятна за ЕС 

икономическа ситуация. Към 2008 г. 18 от 20-те държави с най-висока средна възраст 

на населението в света са европейски. Възрастното население се оказва най-динамично 

нарастващата социална група в Европа. Хората над 65 години, които към 2008 г. са 

17.1% от европейското население, ще достигнат според прогнозата на Eurostat до 30% 

през следващите 50 години. При сегашната ситуация на 4 души в работоспособна възраст 

се пада един човек на възраст над 65 год. Половин век по-късно това съотношение 

ще бъде две към едно (Statistics in focus: 72/2008). Рано или късно ще се стигне до формулата 

“1-2-4”: един човек трябва да издържа своите родители, плюс техните родители. 

Държавите в Евросъюза ще трябва да отделят значителна част от своя брутен вътрешен 

продукт за социално и медицинско осигуряване. Освен това увеличаването на дела на 

застаряващата демографска маса ще предизвиква и такива ценностни преориентации 

на населението, които не са в полза на неговата конкурентоспособност. ЕС ще се нуждае 

от все повече имигранти. Но като решава едни проблеми, масовата миграция създава в 

същото време други проблеми. 

Съществуват условия и тенденции, даващи основание на предположението, че 



влиянието на ЕС в световната политическа система ще намалява. Глобалното политическо 

влияние на една държава или на определен колективен субект е резултат от 

заеманите позиции в световната икономика, от наличието на дългосрочни стратегически 

перспективи, както и от притежаването на цялостен потенциал за такава роля (позитивна 

демографска проекция, респектираща военна мощ, soft power, възможности за оказване 

на мащабни помощи за развитието на трети страни и т.н.). ЕС поддържа част от този 

потенциал, но в редица отношения той започва да се изчерпва. Прогнозите сочат, че 

присъствието на ЕС в световната икономика ще намалява, достигайки към средата на 

века до 12% от световния брутен вътрешен продукт. През 2009 г. делът на БВП на европейската 

четворка (Германия, Великобритания, Франция и Италия) като част от седемте 

най-големи икономики в света е 24%, но през 2050 г. ще слезе до 10% (Dadush &Stancil 

2010: 10). Същевременно европейските държави ще имат нарастващи затруднения по 

поддържане на въоръжените си сили и по изпълнение на ангажиментите си към НАТО. 

Джефри Саймън (Jeffrey Simon), изследовател в Института за национални стратегически 

изследвания в Университета за национална отбрана на САЩ, пише: «В течение на 60 

години в рамките на Алианса постоянно са водени спорове по повод на отбранителните 

стратегии, ролята на ядрените въоръжения, размера и състава на организацията, както 

и за оперативното реагиране на предизвикателствата на международната сигурност, 

които възникват извън пределите на страните от НАТО. Но сега основното главоболие 

е друго – това са социално-икономическите и политическите промени в съюзническите 

държави, предизвикани от демографската промяна.» [Simon 2009:60]. От своя страна 

Дейвид Гърней, главен редактор на сп. Joint Force Quarterly, определя европейската демография 

като «ахилесовата пета на НАТО» [Gurney 2009: 9]. Застаряването на населението 

в Европа намалява възможностите за рекрутиране на лица, годни за съвременните 

изисквания към носенето на военна служба. От своя страна бързо растящите разходи 

за социално осигуряване и здравеопазване на застаряващото население ограничават 

възможностите за поддържане на бюджетите за отбрана и, съответно, за оптималната 

издръжка на малочислените, но скъпоструващи професионални армии 2 . Докато през 

последните години бюджетът за отбрана на САЩ е 4% от техния БВП, европейските 

съюзници отделят все по-малко средства за тази цел, като през 2007 г. само три от тях са 

имали бюджет, по-висок от 2% (Гърция – 2.8%, Турция – 2.7% и Великобритания – 2.3%). 

На 47-та Мюнхенска конференция по сигурността, състояла се в началото на 2011 г., се 

очерта още по-негативна перспектива. Ако преди десет години разходите на САЩ са 

били около половината от всички разходи за отбрана на Североатлантическия алианс, 

сега американският дял вече възлиза на около 75%. На този фон Генералният секретар 

на НАТО, Андерс Фог Расмусен, предупреди с голяма загриженост от трибуната на тази 

конференция, наричана неофициално «Давос по световна сигурност», че увеличаващата 

се асиметрия между отбранителните разходи и числения състав на армиите на САЩ 

и на европейските им съюзници може да предизвика трайни негативни последици за 

бъдещето на Европа и за благополучието на евроатлантическите отношения. Посочената 

асиметрия поставя под съмнение възможностите на Европа да бъде глобален играч. 

2 Експертите в областта на въоръжените сили подчертават, че диспропорциите в демографското развитите 

на развитите и развиващите се страни предизвикват два типа ориентации в строителството 

на въоръжението сили. В страните с нисък или отрицателен демографски растеж се осъществява 

преориентация от manpower-intensive forces към capital-intensive forces (Nichiporuk 2009:XVI). Обратно, 

страните с голям демографски растеж имат интерес от поддържане на многочислени въоръжени 

сили. 


63

64 


Както отбелязва Расмусен, „без хардуер в подкрепа на своята „мека сила”, Европа е 

заплашена да загуби ресурсите си за активно участие в предотвратяване и управление 

на многообразните кризи, на които е подложен съвременния свят. А резултатът от това 

ще бъде подкопаване на доверието към Европа и ерозия на онези ценности, върху които 

е изградена съвременната европейска идентичност – свободата на личността, демокрацията, 

свободната търговия, върховенството на закона. Т.е. на онези ценности, които са 

в основата и на отворените общества, и на съвременния световен ред. 

Към факторите, ерозиращи потенциала за глобално влияние на ЕС, трябва да се 

прибави още един – делът на европейското население в глобалната демографска структура 

става все по-незначителен. В края на Втората световна война, когато населението 

по света е възлизало на малко повече от 2.5 млрд., в Европа са живеели около 12%, 

в САЩ – 5%, в Азия - 35%, в Африка – 3% от това население. Днес това съотношение 

е силно променено. Прогнозите за 2050 г. чертаят още по-песимистична картина за 

европейското присъствие върху демографския глобус. Очаква се делът на Европа да 

спадне до 4.5%. В същото време в Азия ще живее 55%, а в Африка – 22% от световното 

население. В такъв контекст е трудно да се предположи, че сегашните международни 

режими и надстройки на международните отношения, които са създадени в условията на 

западната политическа и икономическа хегемония, ще могат да съхранят авторитета и 

действеността си. По-скоро може да се очаква, че вместо тях ще имат по-силно присъствие 

и влияние други представи за справедливост и свобода, за право и човешки права. 

Знаците за тази промяна вече са налице. Например, в изследване на Европейския съвет 

за външна политика, направено в края на 2008 г., се прави изводът, че през последното 

десетилетие позициите на ЕС в подкрепа на човешките права в различни региони на 

света са „драматично отслабени”. Този извод е в резултат на направения анализ на 

гласуванията в органите на ООН по проблемите на човешките права. През последните 

две години в Генералната асамблея на ООН равнището на подкрепа за позициите на ЕС 

по тази проблематика е спаднало с около 50%. В същото време и в почти същите размери 

се е увеличила подкрепата за решения, предлагани от Русия и Китай [вж. Gowan 

& Brantner 2009]. 

В съвременния свят вече се забелязват множество признаци за успех в амбициите 

нови държави и региони да придобият статуса на структуро-образуващи субекти в 

системата на международните отношения. Под влияние на глобалните икономически и 

демографски трансформации започва да се оформя нова геометрия на геополитическата 

сцена. Каква ще бъде бъдещата роля на ЕС в тази нова конфигурация? Евросъюзът 

не би могъл да запази достойно място в новооформящата се геометрия на международните 

отношения, ако не полага повече усилия да укрепва взаимодействието си със 

САЩ. Наистина, през последните години Америка преживява трудни времена. Тя погуби 

част от международния респект към себе си с „грешната война” в Ирак. Китай скъсява 

икономическата си дистанция от САЩ. От кредитор Вашингтон се е превърнал в най-големият 

длъжник в света. Финансовият товар върху американските власти расте, защото 

навлиза в пенсионна възраст многочисленото „бейби-бум”-поколение, за чиито пенсионни 

и здравни издръжки ще отиват близо 40% от държавните разходи. Обобщавайки тези 

обстоятелства, авторитетният изследовател на международните отношения Майкъл 

Манделбаум (M. Mandelbaum) нарече една от неотдавнашните си книги „Въздържащата 

се свръхдържава: глобалното лидерство на Америка в ерата на безпаричието”. Така той 

определи редуциращите се възможности на САЩ в ролята им на глобална свръхсила. 

САЩ осъществяват преход от статуса на хипердържава, който им принадлежеше в края 



на студената война, към „икономична свръхдържава”. Този преход се осъществява при 

сегашната администрация на САЩ, която за първи път така главоболно и отчетливо установява 

зависимостта между обсега и активността на американската външна политика 

и рязко изострилите се вътрешни проблеми на страната. Тези проблеми произтичат не 

само от финансово-икономическата криза, но и от ескалиращата потребност от повишаване 

на необходимите средства за пенсионно осигуряване и за здравеопазване – потребности, 

предизвикани не на последно място от американската демографска динамика. М. 

Манделбаум отбелязва, че международната дейност на редовите държави е ограничена 

от необходимостта да насочват гигантска част от ресурсите си за осъществяването 

на „вътрешни проекти” – пътища, училища, пенсии и здравно осигуряване. Той пише: 

„В продължение на десетилетия САЩ бяха изключение, оставайки свободни от такива 

ограничения; това позволяваше да имат външна политика, която да не бъде спъвана от 

недостиг на ресурси, поради което беше способна на такъв значим курс, който оформи 

облика на света за XXI век.” [M. Mandelbaum, 2010: 8]. Очертаващото се „безпаричие” 

ще произвежда все по-голямо въздържане на САЩ от ролята им на свръхсила – такъв е 

изводът на М. Манделбаум. Но тъкмо защото и Европа, и САЩ – макар и в значително 

по-малка степен – са в трудното положение на „губещите”, те се нуждаят от по-голяма 

взаимност. Поотделно едва ли ще е по силите им. Поне за Европа това е сигурно. 

Вместо заключение 

Сигурността, от тази на отделния човек до международната сигурност, имплицира 

бъдещето, тя е в някаква степен негов гарант. Очакването да се случи нещо внася корекции 

в начина на интерпретиране на настоящето. Предвидимите заплахи предизвикват 

обсъждане, набелязване и предприемане на превантивни мерки. От това следва, 

че едно от важните условия за укрепването на международната сигурност е наличие на 

обосновани предвиждания. Дълготрайните демографски прогнози заслужават да бъдат 

ключов елемент на тези предвиждания, защото тъкмо те са с най-достоверен характер в 

системата на социалните проекции на бъдещето. 

Демографските прогнози са надежден инструментариум за осмисляне на тенденциите 

в развитието на населението. Те трябва да участват при формиране на стратегиите 

срещу заплахите на сигурността. Затова може да кажем: ако проекциите на международните 

отношения и сигурността продължават да се осмислят извън контекста на очертаващата 

се колосална, диспропорционална, конфликтогенна демографска динамика 

в глобален мащаб, това би било опасно пренебрежение към един стратегически важен 

фактор за икономическата и политическа „геометрия” на утрешния свят, за нивото на 

неговата стабилност и сигурност. 


65

66 


Цитирана литература: 

1. Проданов (2010). Васил Проданов, Опит за демографска философия на историята. – в сб. Философията 

като призвание, изд. БАН, С., 2010. 

2. Сови (1977). Алфред Сови, «Общая теория населения». Том второй «Жизнь населений». М., «Прогресс». 

1977. 

3. Adam (2006). Rudolf Adam, ¨Demographie und Sicherheit¨/ Internationale Politik, 6, 2006, S. 24-32. 

4. Angenendt (2009). Steffen Angenendt, ¨Die Zweiteilung der Welt überwinden. Warum die demografische Ignoranz 

gefährlich ist ?¨/ Internationale Politik, 11-12. 

5. Angenendt, Apt (2010). Steffen Angenendt, y Wende Apt, Die demographische Dreiteilung der Welt . Trends und 

sicherheitspolitische Herausforderungen, November, SWP Berlin. 

6. Conflict Barometer 2009. (http://hiik.de/de/konfliktbarometer/pdf/ConflictBarometer_2009.pdf)= 

7. Dadush&Stancil (2010). Uri Dadush, y Benet Stancil, The World Order in 2050. Carnegie Endowment for 

International Peace. Policy Outlook, April 2010. 

8. Demeny, McNicoll (2006). Demeny Paul, Geoffrey McNicoll, The The Political Demography of the World System, 

2000–2050. The Population Council, Policy Research Division Working Papers, Working Papers, 213, New York 

2006. 

9. Gleick (2004). Peter H. Gleick (ed.), The World‘s Water: 2002-2003. The Biennial Report on Freshwater 

Resources. Island Press Washington. 

10. Goldstone, Jack A., (2010). ¨The new population bomb – the four megatrends that will change the world¨/ Foreign 

Affairs 89: 31-43. 

11. Goldstone (2011). Jack A. Goldstone, Eric P. Kaufmann, Monica Duffy Toft -«Political Demography: Identity, 

Institutions, and Conflict” Paradigm Publishers. 

12. Gowan, Brantner (2009), Richard Gowan and Franziska Brantner A global force for human rights? An audit of 

European power at the UN, European Council on Foreign Relations, London. 

13. Gurney (2009) D.H. Gurney, Executive Summary /Joint Force Quarterly, Issue 53, 2-d Quarter 2009. 

14. Hudson, Boer (2004). Valerie Hudson and Andrea den Boer, Bare Branches: The Security Implications of Asia’s 

Surplus Male Population, MIT Press 2004 

15. Hudson, Boer (2005). Valerie Hudson and Andrea den Boer 2005. Missing women and bare branches: gender 

balance and conflict. ECSP Report, Issue 11, 2005, p.20-25. 

16. Longman (2010). Philip Longman, Think Again: Global Aging / Foreign Policy, October, 2010. 

17. Mandelbaum (2010). Michael Mandelbaum, The Frugal Superpower: America’s Global Leadership in a Cash- 

Strapped, Public Affairs, New York 2010. 

18. Pearson , Rochester (2004), Frederic S. Рearson and J. Martin Rochester, Relaciones internacionales: Situación 

global en el siglo XXI, , McGraw-Hill, 2004. 

19. Russell (2008). Ben Russell, Water will be source of war unless world acts now, warns minister/ Independent, 22 

March 2008. 

20. Simon (2009). Jeffrey Simon, NATO´s Uncertain Future: Is Demography Destiny /Joint Force Quarterly, Issue 53, 

2-d Quarter 2009. 

21. Slaughter, Anne-Marie. 2009. ¨America’s Edge. Power in the Networked Century¨. Foreign Affairs, 88.January/ 

February. 

22. Statistics in focus (2008). Ageing characterises the demographic perspectives of the European societies / 

Statistics in focus. Population and Social Conditions. 72/2008. 

23. Urdal (2006). Urdal, Henrik, ‚A Clash of Generations? Youth Bulges and Political Violence/ International Studies 

Quarterly 50(3): 607–630. 

24. World Population Prospects (2011). The 2010 Revision. Highlights. New York: United Nations 2011. New York: 

United Nations 2011. 

25. World Population Ageing (2009). New York: United Nations 2009. 


МОБИЛНИ БАЛКАНИ 

Мобилни Балкани 

Доц. д-р Анна Кръстева 

„Миграцията днес е за работа” (ILO 2010a) – така кратко и ясно заключава Международната 

организация по труда и илюстрира с цифри: трудещите се и техните семейства 

са 90% от всички мигранти (ILO 2010a). Идентична е оценката на Международната организация 

по миграция: „Продължава да има търсене и интерес към трудовата миграция 

и в страните на произход, и на дестинация, независимо от икономическата криза” (IOM 

2010: 17). 

Югоизточна Европа измина дълъг път, преди да се впише в тази глобална миграционна 

нормалност. Статията анализира основните жалони по този път. 

Балканите: дългото (пре)откриване на трудовата 

миграция 

От диверсификация към конвергенция на балканските миграционни модели 

Миграционен шампион на Европа – с такава репутация внезапно се сдобиват Балканите 

в началото на 90-те години. Същият период се характеризира с противоречиви 

тенденции в източния и западния подрегиони. Ще се опитам да концептуализирам тази 

изключителна динамика и разнообразие чрез периодизация на основните етапи в развитието 

на миграционната ситуация и типология на основните потоци. 

Бих разграничила три периода след падането на Берлинската стена. 

Първият е от 1989 г. до средата на 90-те години, които бележат и края на войните в 

бивша Югославия. Той се характеризира с три тенденции: 

1. Рязко и огромно нарастване на миграционните потоци; 

2. Умножаване на формите и значително нарастване на интензивността както на 

трудовата, така и на нетрудовата миграция; 

3. Буквално ‘разлетяване’ на Западните и Източните Балкани към два противоположни 

миграционни полюса. 

Ще разгърна накратко тези тенденции, като започна от последната. Източните Балкани 

осъществяват преход от политизация към икономизация на миграцията, Западните 

– точно обратния, от икономизация към политизация. 

След посткомунистическите промени в Румъния и България, както и в Албания, се 

Доц д-р Анна Кръстева е директор на Центъра за миграционни изследвания в Нов български университет. 

Тя е доктор хонорис кауза на Университета Лил 3, Франция. Анна Кръстева е автор и съставител 

на 21 книги и множество статии, публикувани в България, САЩ, Франция, Великобритания, Белгия, Русия, 

Щвейцария, Германия, Словакия, Гърция, Сърбия, Турция, Италия, Холандия, Румъния. Била е гост-професор 

в Института за академични изследвания в Нант, Франция (януари – юни 2010 г.), чела е лекции в много 

европейски университети. Нейните изследвания са в сферата на посткомунистическата демократизация, 

миграцията, етничността, е-гражданствеността, дигиталната демокрация. Тя е главен редактор 

на международното списание „Югоизточна Европа”, публикувано от Brill, член е на редколегията на едно 

американско (Nationalism and ethnic politics, (Routledge), едно френско (REPCEE) и едно китайско (Europeana, 

Shangai) списание. Член е на множество международни научни съвети, сред които Института за Централна, 

Източна и Балканска Европа на Университета в Болоня, Мрежата на науките за човека във Франция. 

Носител е на престижната френска награда Академичните палми и е председател на Амопа-България 

(Асоциацията на носителите на академичните палми). Член е на националния борд на Дипломатическия 

институт. 


67

68 


осъществява бърз и радикален преход от затворено към отворено общество. По време 

на комунизма миграциите – както навън, така и навътре – са стриктно контролирани от 

държавата. 

Те са сведени до минимум и в двете посоки и се разглеждат единствено в светлината 

на държавната сигурност и интерес. Евентуалното желание за трудова реализация в 

чужбина се третира като политически акт на нелоялност към режима. 

Една от първите и най-жадно консумирани свободи на посткомунистическия преход 

беше свободата за движение и от всеки десети гражданин в България до всеки четвърти 

в Албания се възползва от нея. 

Югославският модел е отворен, емиграцията и циркулярната трудова миграция са 

негов естествен израз. Избухването на конфликтите и войните отприщва мощни размествания. 

От икономическата логика на мобилността по време на федерацията рязко и 

драматично се преминава към политическата и военна логика на насилствените размествания. 

От четирите форми на миграция, с които Martin Edwards-Baldwin (2005) характеризира 

балканските миграции в първата половина на 90-те години на XX в., три 1 са не-трудови: 

насилствени, етнически, трафик. 

10 милиона от 80-милионното население попълват миграционните потоци (Edwards- 

Baldwin 2005). Най-голямата група от насилствените миграции са 2.6 милиона от 

4.3-милионното население на БиХ, които биват превърнати във вътрешноразселени 

лица или бежанци (1992 - 1995) – това е най-голямата загуба на население на десетилетието 

(Bonifazi and Mamolo 2004: 523). 300 - 350 000 сърби напускат Хървия по посока 

Събрия и Босна и Херцеговина (1991 - 1995). През 1999 г. 770 000 косовари са принудени 

да бягат от родните си места; връщането им по-късно същата година води до екзод на 

230 000 сърби и роми към Сърбия и Черна гора (Edwards-Baldwin 2005). 

Ако насилствените миграции протичат в Западните Балкани, Източните произвеждат 

етническите миграции: България експулсира 360 000 представители на турското малцинство 

2 (Krasteva 2007, 2008), многобройни представители на малцинствата в Румъния 

напускат страната в първите години сред промените: 105 000 германци, 37 000 3 унгарци, 

3000 евреи (Edwards-Baldwin 2005). Трафикът на хора е най-драматичната форма на 

насилствена миграция в мирно време. ЮИЕ се превръща в един от най-интензивните 

региони на произход, транзит и дори дестинация (Laszko, von Koppenfels and Bartel 2002, 

Krasteva et al 2007). 

Вторият период започва след Дейтънското споразумение през 1995 г. и завършва 

около средата на първото десетилетие с приемането на Словения (2004), Румъния 

(2007) и България (2007) в ЕС. Той се характеризира с две тенденции: преминаване 

към пост-конфликтни миграционни потоци на Западните Балкани и постепенна бавна 

европеизация на миграцията на Източните Балкани. Абсолютен приоритет придобива 

политиката на доброволно завръщане на насилствено разселените. Ако миграционната 

панорама в бивша Югославия трябва да лекува раните от конфликтите, бежанският 

профил на Румъния и България придобива еропейски облик: той не е от съседни страни, 

а от далечни – класическите източници на глобални бежански потоци. Политическа и 

икономическа видимост постепенно започва да получава и имиграцията. Това е период 

на постепенно реабилитиране на трудовата миграция. Тя не е вече една форма наред с 

много други, а заема все по-централно място в миграционната панорама. 

1 Четвъртата е временната миграция. 

2 През лятото на 1989 г. 

3 60 000 според Bonifazi and Mamolo 2004. 



В момента сме в третия период, когато европейската интеграция е вече реалност, 

предстоящо или обозримо бъдеще за целия регион. Трудовата миграция постепенно 

застава в центъра като основен източник и на емиграцията, и на имиграцията. 

Икономизацията на миграцията започва постепенно да заличава различията от началото 

на 90-те, наблюдаваме все по-голяма конвергенция на видовете миграционни 

потоци и тенденции. 

Няма още достатъчно знаци за радикална промяна на миграционната ситуация в 

резултат на кризата, което е аргумент да не обособявам нов – „кризисен” – период. 

Трудовата емиграция продължава да преобладава над трудовата имиграция. 70 000 

от 24.7-милионното население на Западните Балкани имат желание да емигрират –потенциалната 

емиграция е ‘значителна’, но не и ‘масова’ (Gallup 2009). 

Ако поема невъзможната задача да изразя с една дума комплексните, противоречими 

и разнообразни балкански миграции в началото на XXI век, тя би била нормализация. 

Тя приема различни изрази, аз ще откроя четирите основни тенденции (Krasteva 2010): 

• От насилствени миграции към завръщане. Конфликтите и войните в бивша 

Югославия произведоха много вътрешноразлени лица и бежанци. Петнадесет 

години по-късно, завръщането все още е ‘незавършен бизнес’ (Bobic 2010). Много 

бежанци никога няма да се завърнат по родните си места, защото те не са вече 

същите и междуетническите структури са се променили. Завръщането, обаче, е 

реална и жизнена алтернатива. 

• От етническа към икономическа логика. Етническите миграции – втори по обхват 

след насилствените – са важен елемент на потоците в края на 80-те - началото 

на 90-те. Десетилетие по-късно същите населения заминават за същите 

дестинации, но логиката вече не е етническа, а икономическа. Характерна илюстрация 

са българските турци. В навечерието на промяната през лятото на 1989 

г. около 350 000 биват експулсирани от комунистическите власти в Турция. Покъсно 

икономическите трудности тласкат много представители на най-голямата 

малцинствена група в България да потърсят трудова реализация или в Турция 

или в Германия, както теорията на мрежите предсказва. 

• От масова емиграция към временна и циркулярна миграция. Берачки на ягоди 

в Испания, които се зъвращат през зимата в родната страна, строителни работници, 

които работят в чужбина, а семействата им са у дома, висококвалифицирани 

експерти, преминаващи от една работа на друга, независимо от страната 

– временната и циркулярна миграция приема разнообразни форми. Тя обхваща 

днес всички професии – от сезонните работници до експертите. Завръщането се 

утвърждава като нормален елемент от плановете за трудова мобилност. Повече 

от половината (60%) кандидати да емигрират са категорични, че възнамеряват 

да го направят само за няколко години (Gallup 2009). 

• От емиграция към имиграция. Босненци, сърби, македонци в Словения, австрийци, 

германци, холандци в Хърватия, китайци почти навсякъде, руснаци в България, 

молдовци в Румъния – имиграцията в ЮИЕ е факт. Привличащите фактори 

са в широката гама от мекия климат и красота на адриатическото крайбрежение 

и относително ниските цени на недвижимите имоти в България и Румъния, до 

икономическите ниши в относително младите пазарни икономики. Емиграцията 

все още преобладава над имиграцията, но европейската интеграция може да 

преобърне ситуацията, както това вече става със Словения. Средиземноморският 

модел, който трансформира Испания, Италия и Гърция от емиграционни в 

имиграционни страни само преди 2-3 десетилетия, би могъл да се реализира в 

редица балкански страни (Krasteva 2010: 10 – 11). 


69

70 


Типология на балканските миграции 

Голямото разнообразие на миграционните потоци на Балканите бих разделила на 

две големи групи: не-трудови и трудови. 

1. Нетрудова миграция 

• Трафик 

• Пенсионна 

• Убежище 

2. Трудова миграция 

• Емиграция, включително циркулярна миграция и свободно движение на хора 

• Имиграция, включително на представители на историческата диаспора 

• Завръщане 

Виждаме, че групата на нетрудовата миграция е изключително хетерогенна. На 

единия полюс е трафикът на хора. Най-големи „износителки” са Албания и Румъния, 

следвани от България. Всички страни от региона са транзитни, а Косово и БиХ се превръщат 

и в дестинация. През 2009 г. завършва 5-годишната програма на МОМ, обхващаща 

10 страни от ЮИЕ, за изграждане на капацитет за подпомагане на жертвите на 

трафика (IOM 2010). 

Ако трафикът е съвременният еквивалент на робството, миграцията на свободното 

време се разполага на противоположния полюс на доброволността и комфортния живот. 

Най-характерни групи са германци и австрийци в Хърватия (Bosic 2007), британци 

в България (Krasteva 2008). Някои от представителите на тези групи са пенсионери, 

всички те привлечени от по-мекия климат и възможност част от годината или постоянно 

да повишат качеството на живота си. 

Убежището по дефиниция е политическа миграция. 

Определението „нетрудова” е условно. Отказвам, разбира се, да разглеждам като 

форма на труд принудителните дейности на трафикираните жертви. Другите две форми 

от тази първа категория имат отношение към труда: получилите статут на бежанец имат 

равен достъп до трудовия пазар като останалите граждани; някои от представителите 

на пенсионната миграция подхващат бизнес. И в двата случая трудовата заетост не е 

причината, нито основната характеристика на тези видове миграция. 

И трите форми са значително по-малочислени отколкото представителите на трудовата 

миграция. Това, разбира се, са добри новини в регион, който съвсем неотдавна 

осъществява преход от конфликтни към мирни форми на мобилност. 

Трудовата емиграция има солидна традиция на Балканите, където за нея е изкован 

пресичащите граници термин гурбет. Те са и сред най-солидните източници на трудова 

миграция в Европа: до 90-те години тази роля се поема от Югославия и Турция. След 

демократичните промени всички страни се включват в потоците навън, като най-голям 

износител е Албания (Bonifazi and Mamolo 2004). Петте топ дестинациии на мигрантите 

от ЮИЕ 4 са Германия, Италия, Гърция, Щвейцария и Австрия (Gallup 2009). 

Присъединяването към ЕС има пряк ефект върху миграционните потоци, който има 

качествена и количествена страна. Първата е свързана с достъпа на балкански жители 

до нова миграционна категория „свободно движение на хора”. Втората е свързана с нарастването 

на емиграцията. Този феномен е такова кълбо от митове, медийни спекулации, 

реалности, политически дискурси, че разплитането му изисква по-дълъг текст. Тук 

4 Изследването на Gallup е за ЗБ. 



ще отбележа два еднакво съществени факта. Първият е нарастването на потоците от 

новите членки – от 0.3 млн. през 2001 г. броят на румънците достига 1.7 млн през 2008 г., 

съответните цифри за българските граждани са 0.1 и 0.3 млн. „Като резултат през 2008 

г. в страните от ЕС броят на граждани от разширяването през 2007 г. превишава този от 

разширяването от 2004 г. (Vasileva 2009: 1). 

Разширяванията от 2004 г. и 2007 г. оказват различно въздействие върху миграционните 

потоци: през 2001 г. в ЕС има два пъти повече граждани от ЕС-10 отколкото 

румънци и българи; през 2008 г. ситуацията се преобръща и в абсолютни, и в относителни 

термини (Vasileva 2009: 6). Балканските граждани по-жадно консумират правото на 

свободно движение. 

Вторият факт е, че мобилността на новите членки не е изключение, а е потвърждение 

на правилото на високата мобилност на старите: “75% от чужденците в ЕС-27 живеят 

в Германия, Испания, Великобритания, Франция и Италия; в същото време, гражданите 

на тези страни са сред най-многобройните европейски чужденци, живеещи в друга страна-членка” 

(Vasileva 2009: 1). 

Профилът на (юго)източно европейския трудов мигрант се разгръща в широкото 

пространство между два полюса, които бих определила като „евроводопроводчици” 

и “eврозвезди” 5 . Работата на първите често спада към термина 3D – difficult, dirty, 

dangerous. Източноевропейските мигранти са типична илюстрация на концепцията за 

двойния пазар на труда, според която има сектори, които са нeпривлекателни за местните 

жители и се запълват с чуждестранна работна ръка (Piore 1979, 1980, 2002). В 

анализирания случай това са строителството, туризма, ресторантьорството, домашните 

услуги и грижата за възрастни. 

Втората категория мигранти е център на политическия и академичния дискурс във 

всички страни, но се назовава с друго понятие: ‘изтичане на мозъци’. Оценките са единодушни: 

това е сериозен бич за крехките икономики, защото обезкръвява най-висококвалифицираната 

и иновативна част на работната сила (Breinbauer 2010). 

Поради мащабността и сериозността на явлението то бива назовавано с отрицателния 

термин ‘изтичане на мозъци’. Този понятиен апарат изразява перспективата на 

държавата, основателно разтревожена от загубата на високвалифициран трудов ресурс. 

Ако използвам положителния термин ‘eurostars’, то е за да въведа перспективата на мигрантите. 

Най-динамичните, предприемчиви и висококвалифицирани от тях искат пълноценно 

да се възползват от правото си на мобилност, още повече, че за много от тях тя е 

ключов елемент от професионалната им кариера. 

Имиграция: ретериториализация на 

детериториализиран регион 

Колкото по-ново и неочаквано е едно явление, толкова по-голям е публичният интерес 

към него. Броят имигранти в Албания е незначителен, нетният баланс е силно негативен: 

- 6.5 (IOM 2007), но именно с тях започва имиграционният профил на страната 

на МОМ (ibid). 

В трудовата имиграция в ЮИЕ могат да се разграничат три групи: 

1. Дребни и средни, по-рядко големи бизнесмени и предприемачи и самоосигурени 

имигранти; 

2. Имигранти, наети на работа от други имигранти, от местни бизнесмени или – съв- 

5 сполучливия термин на Adrian Favell (2009). 


71

72 


сем рядко – от администрацията; 

3. Висококвалифицирани експерти, консултанти, инвеститори. 

Произходът на имигрантите варира от страна до страна, но обобщено би могло да се 

каже, че първата група се състои преимуществено от търговци и бизнесмени от арабски 

страни от Близкия и Средния Изток като Сирия, Ливан, палестински територии, от Китай 

и др. страни. Представители на същите страни на произход има и във втората група, 

но в нея по-масово са представени и други националности – молдовци в Румъния, руснаци 

в България, граждани на страни от бивша Югославия в Словения. В периоди на 

икономически подем имигрантска работна ръка запълва някои липси: в строителството 

– украинци в Румъния, виетнамци в България, в текстилната промишленост – китайци в 

Румъния (Lazaroiu 2007: 158). 

Третата група идва от ЕС, САЩ и други развити страни: всеки четвърти имигрант 

в Румъния е от ЕС – 24% от Италия и 18% от Испания (Dobre and Ariton 2008), същият 

(26%) е относителният дял на гражданите на ЕС и в Хърватия (МВнР Хърватия 2010). 

Търговията и ресторантьорството са основни икономически ниши, където са концентрирани 

много от имигрантите. 

Висококвалифицираните професионалисти от развитите страни работят при чуждестранните 

инвеститори, представителствата на международните организации, като консултанти 

на местни институции. 

Количественият израз на имиграцията 6 е доста скромен до момента: 0.6% от населението 

за Румъния (IOM Romania 2010), 1.4% за България (IOM Bulgaria 2010). Нейното 

политическо и символно значение е несравнимо по-голямо. Първото е свързано със спецификата 

на имиграцията в новите европейски членки и необходимостта от адаптирани 

публични политики. Интересният парадокс на страни с нова имиграция като Румъния 

и България е, че нейният профил е по-положителен от този на страни с десетилетна 

миграционна история: съотношението между първите две групи е в полза на първата, 

множество имигранти имат собствен бизнес и създават заетост за семействата си и за 

други трудещи се. 

Символното измерение на имиграцията също е от голямо значение. За страни, напуснати 

от многобройни емигранти, търсещи труд и реализация в чужбина, имигрантите 

са носители на силното послание за атрактивност, за нови възможности. Детериториализираният 

от собствени граждани регион бива ретериториализиран от чужденци, които 

инвестират в него енергия, труд и екзистенциален смисъл. 

Типология на националните миграционни модели 

Всяка страна има уникален миграционен профил и модел. Моята задача е да разположа 

това разнообразие по аналитични оси и да го синтезирам в типология. Сред 

пъстротата на миграционния опит на отделните страни бих откроила четири типа: 

1. Пост-конфликтен – елементи от него намираме в повечето страни от бивша 

Югославия, но е най-проявен в БиХ; 

2. All inclusive – с този образ назовавам миграционния профил, в който има от всички 

видове миграция и то по много. Типичен представител е Албания; 

3. Нов емиграционен ‘шампион’ – страната, привличаща най-много вниманието на 

6 В данните на МОМ няма разграничение между трудова и нетрудова имиграция. По-високите стойности 

в страните от бивша Югославия - 5.3%)за Сърбия (IOM Serbia 2010), 15.9% за Хърватия (IOM 

Croatia 2010) се дължат на големите преселения. 



европейската общественост със значителната си и интензивна миграция, безспорно 

е Румъния. 

4. Имиграционен. Първата страна в региона, която осъществява преход от емиграция 

към трудова имиграция, е Словения. 

Следващите кратки анализи не си поставят нереалистичната задача да представят 

подробно и изчерпателно респективните страни, а да откроят тези елементи в техния 

миграционен профил и политики, което ги прави представители на отделен модел. 

Пост-конфликтен модел: БиХ 

Не случайно страната, в която миграционната политика е свръхинституционализирана, 

е БиХ: в 14-те правителства има министерства за бежанците и завръщането (МВнР 

БиХ 2010). Не случайно именно в БиХ отговорната национална институция носи името 

Министерство на човешките права и бежанците. Страданието на народа на БиХ, 

платил най-високата миграционна цена на конфликтите и войните в бивша Югославия, 

изисква институционални – и национални, и международни – контрабаланси. 

Другият логичен и очакван факт е, че десетилетието след Дейтънското споразумение 

в центъра на миграционната политика е завръщането от изгнание. За този период 

се завръщат около 50% от бежанците и ВРЛ (Marinkovic 2007), след това завръщането 

продължава, но съвсем слабо: 

Завръщането не винаги е гладък процес: някои бежанци биват връщани от държави, 

които отказват повече своето гостоприемство, но няма жилищни и други условия, които 

да позволят завръщането по родните места. 60% от върнатите от Германия бежанци биват 

заселени не в родните им села и градове, което води до промяна на техния бежански 

статут в статут на разселени (Marinkovic 2007: 65). 

Днес могат да се очертаят две тенденции: едната е окончателното затихване на завръщането 

7 . Другата е въвеждането на по-високи критерии, по които международната 

общност оценява неговите резултати. Използва се понятието устойчиво завръщане 

(Mesic and Bagic 2010), което по-експлицитно го обвързва със справедлив достъп до 

труд, жилище, здравеопазване. 

И двете тенденции илюстрират приближаване към края на миграционен модел, 

белязан от насилствени преселения, и прехода към нормален емиграционен модел. 

Гражданите на БиХ са сред най-мобилните в Европа, те представляват най-голямата 

имигрантска група в Словения, третата в Австрия и петата в Швеция (B&H Ministry of 

security 2010). Емигрантите достигат 1 350 000 (ibid) от населението, което е впечатляваща 

цифра спрямо население от 3.8 млн. (IOM B&H 2010). 

Ще завърша с една изключително любопитна тенденция. През последните години 

силно спада атрактивността на традиционно най-престижната дестинация – САЩ (от 15 

000 емигранти през 2000 г. на 3 789 през 2006 г.) и изключително се увеличава привлекателността 

на Словения: миграцията към съседната балканска страна нараства над 6 

пъти (от 2016 емигранти през 2000 г. на 12 477 през 2007 г. (B&H Ministry of security 2010: 

64). Този факт може да се тълкува и символично като помирение с региона и като положителна 

оценка на възможностите за трудова реализация, които той предлага. 

All inclusive: Албания 

„Страна на път” (Carletto et al 2006 ) “Миграцията е едно от най-значимите социални 

и икономически явления, протичащи в Албания. Една четвърт от албанското насе- 

7 Сходни тенденции има и по отношение завръщането на сърбите в Хърватия (Mesic and Bagic 2010). 


73

74 


ление напуска страната след 1990 г. наред със значителна градско-селска миграция” 

(IOM 2007: 23). Характеристиките на изследователи и международни организации като 

МОМ въвеждат в първите два аспекта на албанския модел огромната численост – всеки 

четвърти албанец е мигрант; както и дълбокото социално-икономическо въздействие. 

Променя се самата структура на албанското население. От една страна, Албания 

е с положителен демографски ръст, един от най-високите в Европа. От друга страна, 

емиграцията е възрастово и джендър селективна и това поражда две отрицателни последствия: 

намаляване относителния дял на младежите в трудова възраст и ускоряване 

остаряването на албанското население 8 (Vulnerati 2007). Демографският дисбаланс 

е сериозен проблем. Също толкова сериозен е социално-икономическият дисбаланс: 

трансферите са три пъти повече от ПЧИ и почти два пъти повече от чуждестранната помощ 

(IOM 2007). Центърът на развитие се измества от страната към нейната диаспора: 

„Нараства значението на диаспората за растежа и социално-икономическото развитие 

на страната” (Vulnerati 2007: 76). 

Друго измерение на албанския модел е пъстротата на миграционните форми. Тя е 

малка страна, произвеждаща многоброен трафик. Ярко проявена е и двойката ‘нерегулярна 

миграция – насилствени връщания’: няколко десетки хиляди албанци са върнати 

от европейските страни 9 (IOM 2007). Специфични за албанския опит са и някои ‘екзотични’ 

форми като 5000-те албанци, потърсили убежище в западни посолства в Тирана 

(юни - юли 1990); екзодът с кораби към Италия; вълната мигранти в резултат на кризата 

на финансовите пирамиди (Vulnerati 2007: 76). 

Множество изследователи подчертават специфичността и уникалността на албанския 

случай: ‘лаборатория за изследване на миграцията и развитието’ (King 2005) и ‘нов 

миграционен ред’ (Van Hear 1998), ‘значителен и уникален случай’ (Vulnerati 2007). 

Има западни представи за балканските миграции като ‘балканизирани’ – екзотични, 

по-често нерегулярни, многобройни и като форми, и като численост. Албанските миграции 

често се възприемат като тяхна най-близка илюстрация. 

Нов емиграционен ‘шампион’: Румъния 

„Видими, но не многобройни” Така френската изследователка от румънски произход 

Дана Диминеску резюмира румънската миграция в ЕС само преди 6 години. (Diminescu 

2004). Времето засили първата характеристика и направи невалидна втората: румънските 

имигранти в ЕС са 2.5 - 2.7 млн. Само в Италия те наброяват три четвърти милион 

през 2008 г. – 796 000, два пъти повече отколкото в предходната година. Напълно симетрична 

е ситуацията в Испания: 797 000 (OECD 2010). 

Румънската емиграция в голяма степен синтезира особеностите на югоизточноевропейските 

потоци навън. Тя най-добре се обяснява чрез неокласическата икономическа 

теория, която има два концептуални центъра: различията в заплатите и географските 

разлики в предлагането и търсенето на работна ръка (Borjas 1989). Румъния се характеризира 

и със свръхпредлагане на работна сила, и с ниски доходи (Dobre and Ariton 

2008: 188). Два външни европейски фактора облекчават и умножават миграционните 

потоци: отварянето на Шенгенското пространство през 2001 г. и европейското членство 

през 2007 г. 

Румънският случай илюстрира две от предимствата на емиграцията за изпращащите 

8 Относителният дял на населението под 15 години намялава от 33% на 29.3% за периода 1989-2001, 

докато това над 65 г. нараства от 5.31% на 7.5% (Vulnerati 2007: 76). 

9 42 254 до 2006 г. (IOM 2007). 



страни: намаляване натиска върху местния пазар на труда и трансферите. Румъния никога 

не достига нивата на безработица на съседните източноевропейски страни, като от 

10.04% през 1997 г. тя пада на 4.1% през 2007 г. преди кризата (Dobre and Ariton 2008: 

185). През 2010 г. румънският президент Траян Бъсеску 10 атрактивно синтезира двете 

предимства, като призова емигрантите да не се връщат, защото страната има нужда от 

техните трансфери 11 , а и няма работа, която да им предложи. 

Румъния илюстрира апетита на югоизточно-европейците за емиграция, който европейската 

интеграция и свободното движение на работна сила стимулират. 

Икономическите миграционни теории аргументират, че докато съществуват значителни 

различия в доходите и качеството на живот, трудовата мобилност ще продължава 

да привлича множество граждани на нови или бъдещи членки на ЕС. 

Имиграционен модел: Словения 

Преходът от емиграция към имиграция повишава политическото самочувствие на 

страните и дискурсите за имиграцията често изпреварват нейното стабилно и количествено 

значително изражение. Едната страна, където реалността повече се доближава 

до дискурсите, е Словения. Другата е Хърватия, която също има положителен нетен 

миграционен баланс (0.5 по данни на МОМ, 2010). Нетният баланс на Словения е 2.2 (по 

данни на МОМ, 2010). Процентът на чуждото население започва да достига европейски 

стойности: 8.1% (по данни на МОМ, 2010). Процентът на имигрантите в работната сила 

е още по-висок: 10%. Гражданите от други държави-членки на ЕС са малко – 0.2% от населението 

(Vasileva 2009: 3), но относително повече отколкото в България и Румъния. 12 

Два аспекта трябва да бъдат откроени: ярко изразеният регионален профил на имигрантите 

и регионалната политика на Словения. По данни на Евростат, от петте топ 

чужди националности, четири са от бивша Югославия: 47.3% от всички имигранти са от 

БиХ, 20.1% - от Сърбия, 10.9% - от Македония, 10.2% - от Хърватия (Vasileva 2009: 5). 

95% от разрешителните за работа са на граждани от бившите югославски републики, 

преобладават тези от БиХ. 

Регионалната миграционна политика на страната има две измерения: двустранно и 

многостранно. Словения има сключени споразумения със Сърбия и БиХ за наемане на 

техни граждани, вероятно след кризата ще продължи установяването на подобни споразумения. 

По-амбициозната цел е да провокира дебати относно създаването на зона за 

свободно движение на работна сила в Западните Балкани в периода преди присъединването 

на държавите от региона към ЕС (ibid). 

Примерът на Словения е интересен в две прспективи: регионализация и европеизация. 

Страната се характеризира с интензивна регионална миграция, която се подкрепя 13 

и от активната политика на държавата в ЗБ. 

Словения води в осъществяването на средиземноморския модел на преход от емиграция 

към имиграция. Именно той е магистралният път за туширане на балканската 

10 Труд, 10.08.10 

11 Румъния е най-големият нетен получател на трансфери в ЕС. Като дял от БВП тя отново е начело на 

класацията заедно с България. В същото време спадът от 42% на румънските трансфери през 2009 г. 

значително превишава средноевропейския – 18% (Comini and Faes-Cannito 2010). 

12 Според данните на Евростат, гражданите от ЕС в България и Румъния са статистически невидими 

– 0.0% от населението (Vasileva 2009: 3). 

13 Държавната политика, естествено, държи сметка за икономическата конюнктура: поради кризата 

в момента е премахната сезонната работа за чужденци в строителството, ресторантьорството и 

туризма (МВнР 2010, сравка за Словения). 


75

76 


специфика и за постепенно придобиване на европейски миграционен профил. 

Не съществуват, разбира се, чисти модели, както няма и страни, принадлежащи само 

на един модел. Във всички страни има трудова имиграция, както и високи стойности на 

трудова емиграция. Хърватия би могла да се характеризира като смесен тип между БиХ 

и Словения, както – в различни пропорции – Македония и Сърбия. България е близка 

до миграционния профил на Румъния, но в умален вариант. Времето ще покаже как ще 

изкристализират миграционните модели на Черна гора и Косово. 

Заключение 

Да търсиш работа, а не убежище. Трудовата миграция, работата и по-високото качество 

на живот като топ причина за човешката мобилност е огромно постижение за 

последните две десетилетия както за излизащите от затворени общества страни като 

Албания, България, Румъния, така и за следконфликтните и следвоенни държави от бивша 

Югославия. Това е първото положително заключение. 

Второто е възможността Източните и Западните Балкани да се разглеждат като 

единна аналитична единица. Преди малко повече от десетилетие това беше почти невъзможно, 

двете части на региона се развиваха в противоположни потоци: преход от 

затвореност към отвореност, както и от политически към икономически миграции в България, 

Румъния, Албания; точно противоположният преход в бивша Югославия. Настоящето 

десетилетие осъществи конвергенция на миграционното развитие в двете части 

на региона. 

Днес трудовата миграция е централна във всички национални миграционни модели 

в ЮИЕ по отношение на всички потоци – и навън, и навътре. 

Кризата произвежда по-малко положителни заключения. ЮИЕ е сред най-засегнатите 

региони в света, но все пак не достига тежкото състояние на най-пострадалите страни 

в ЕС. Въздействието на кризата върху миграцията е предимно по отношение намаляването 

на потоците навън, все още не в пораждането на големи потоци на завръщане. 

Трудовата емиграция все още категорично преобладава над имиграцията – с изключение 

на Словения, но значението на имиграцията като вероятен център на миграционните 

модели в средносрочно бъдеще се увеличава. 

Денят, когато pull factors постигнат силата на push factors, гражданите от ЮИЕ ще 

честват края на ‘балканизацията’ и ще приветстват новия образ на атрактивен и гостоприемен 

регион. Този ден не е утре, но е в обозримо бъдеще. Милиони емигранти 

лишиха региона от смисъл: ‘пътищата’ станаха по-важни от ‘корените’. Завръщащите се, 

циркулярните мигранти, които печелят навън и харчат у дома, имигрантите ретериториализират 

страните, напуснати от множество емигранти, инвестирайки труд, капитал, 

екзистенциален смисъл. (Krasteva 2010: 11). 

Библиография: 

1. Кръстева А. (2005) Българският имиграционен феномен.- В- Кръстева А. (съст.) Имиграцията в 

България. София: IMIR, 7 – 18. 

2. Baldwin-Edwards M. (2005) Balkan migrations and the European Union: patterns and trends.- Romanian Journal 

of European Studies, N 4, 31 – 44. 

3. Barbulescu R. (2009) The economic crisis and its effects for intra-european movement: mobility patterns and 

sate responses. The case of Romanians in Spain. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on 

migration, policy and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and 

the emergent migration order” 

4. B&H. Ministry of security (2010) B&H Migration profile. Sarajevo, March 2010. 



5. Bimbilovski I. and S. Kastovska (2007) Macedonia.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of 

national perspectives. Belgrade: Group 484, 195 – 226. 

6. Bobic M. (2010) Serbian unfinished business. Refugees and IDPS.- In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova 

(eds) (2010) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 211 – 224. 

7. Bonifazi C. and M. Mamolo (2004) Past and current trends of Balkan migrations.- Espaces, populations, societies, 

N 3, 519 – 531. 

8. Borjas G. J. (1989) Economic theory and international migration.- International Migration Review, N 3, 457 – 485. 

9. Bozic S. (2007) Croatia.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. 

Belgrade: Group 484, 11 – 42. 

10. Breinbauer A. (2010) Brains on the move.- In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) (2010) Migrations 

from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 93 – 120. 

11. Carletto G., Davis B, Stampini M. and Zezza A. (2006) A country on the move: international migrations in postcommunist 

Albania.- International Migration Review 40 (4), 767 – 85. 

12. Castle St. (2009) Migration and the global financial crisis: a virtual symposium. February 2009.http://www.ageof-migration.com/uk/financialcrisis/updates/migration_crisis_april2010.pdf 

13. Cerna L. and W. Hynes (2009) The deeper impact of the economic crisis: changes in high-skill immigration policies. 

Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, policy and society, University of Oxford 

“New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent migration order” 

14. COM (2009) 533. The enlargement strategy and the main challenges 2009 – 2010. Communication from the 

Commission to the European Parliament and the Council. Brussels, 14.10.09. 

15. Comini D. and F. Faes-Cannito (2009) Remittances from the EU down for the first time in 2009, flows to non-EU 

countries more resilient.- Eurstat, 2010, N 40. 

16. Diminescu D. (2004) Visibles, mais peu nombreux. Les circulations migratoires roumaines. Paris: MSH. 

17. Dobre S. and V. Ariton (2008) Romania. Migration and development: creating regional labor markets and labor 

market circulation as response to regional market demands. Paper for Group 484. 

18. Favell A. (2009) Eurostars and eurocities. Free movement and mobility in an integrated Europe. Oxford, etc.: 

Black well. 

19. GALLUP (2009) The impact of migration.- Balkan Monitor. Insights and perceptions: voices of the Balkans. June 

2009, 1-9. 

20. Grecic V., V. Petronievic and P. Willis (2007) Serbia (including Kosovo) and Montenegro.- In: Migration flows in 

Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: Group 484, 77 – 107. 

21. Gurria A. (2010) Launch of the OECD International Migration Outlook 2010. 12.07.10. 

22. http://www.oecd.org/document/31/0,3343,en_21571361_44315115_45635487_1_1_1_1,00.html 

23. Hoerder D. (2009) Transformations over time of sudden change: historical perspectives on mass migrations and 

human lives. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, policy and society, University of 

Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent migration order” 

24. ILO (2010) Global employment trends. http://www.ilo.org/global/About_the_ILO/Media_and_public_information/ 

Press_releases/lang--en/WCMS_120465/index.htm 

25. ILO (2010a) International labor migration: a rights-based approach. www.ilo.org 

26. IOM (2010) Report of the director general on the work of the Organization for the year 2009. 8.06.10. 

27. IOM (2010) The Republic of Albania: migration profile. IOM and Ministry of interior of Slovenia. 

28. Ivlevs A., M. Piacentini and R. Upward (2009) The effects of the economic downturn on migration from the new 

EU member states to the United Kingdom. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, 

policy and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent 

migration order” 

29. Jansen M and E. von Uexkull (2010) Trade and employment in the global crisis. ILO. 

30. King R. (2005) Albania as a labotary for the study of migration and development.- Journal of South Europe and 

the Balkans, 7(2), 13 – 56. 

31. Koser K. (2009) Changes in global migration governance. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre 

on migration, policy and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation 

and the emergent migration order” 

32. Krasteva A. (2007) Post-communist discovery of immigration: the case of Bulgaria.- In: Berggren E. et al (eds) 

Irregular migration, informal labor and community: a challenge for Europe. Maastricht: Shaker Publishing, 104 

– 117 

33. Krasteva A. (2007a) Bulgaria.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. 


34. Krasteva A. et al (2007 b) Human trafficking: the Bulgarian case. Paper for HERA international project. 

35. Krasteva A. (2008) L’immigration en Bulgarie : culture d’entreprise et questions d’intégration.- Hommes et migrations, 

N 1275, 112 – 126. 


77

78 


36. Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) (2010) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: 

Longo Editore. 

37. Krasteva A.(2010) Introduction.-In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) Migrations from and to 

Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 2010, 9 – 14. 

38. Lazariou S. Romania.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: 

Group 484, 109 – 161. 

39. Laczko F., A. von Koppenfels and J. Barthel. (2002) Trafficking in women from Central and Eastern Europe: a 

review of statistical data.- In: Laczko F., I. Stacher and Koppenfels A. von (eds) New challenges for migration 

policy in Central and Eastern Europe. The Hague: IOM: TMC Asser press, 153 – 174. 

40. Leigh M. (2009) Interview by A. Krasteva.- Southeastern Europe, 33 (1), pp 119 – 126. 

41. Levitt P. (1998) Social remittances: migration driven local-level forms of cultural diffusion.- International Migration 

Review, 32 (4), pp 926 – 48. 

42. Marinkovic D. (2007) Bosnia and Herzegovina.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of 


43. Mesic M. and D. Bagic (2010) Serb returnees in Croatia – the question of return sustainability.- International 

migration, vol. 48 (2), 133 – 160. 

44. OECD (2010) International migration outlook. www.oecd.org/els/migration/imo 

45. Papademetriou D. and A. Terrazas (2009) Immigrants and the current economic crisis: research evidence, policy 

challenges and implications. http://www.migrationpolicy.org/pubs/lmi_recessionJan09.pdf 

46. Piore M. J. (1979) Birds of passage: migrant labor and industrial societies. New York: Cambridge University 

Press. 

47. Piore M. J. (1980) United States immigration policy and unsanctioned migrants.- Industrial and labor migration 

review, vol. 33, N 3, 312 – 314. 

48. Piore M. J. (2002) Economics and sociology.- Revue economique, vol. 53, N 2, 291 – 300. 

49. Pons-Vignon N. (2010) Don’t waste the crisis: critical perspective for a new economic model. Geneva:ILO. http:// 

www.ilo.org/wcmsp5/groups/public/---dgreports/---dcomm/---publ/documents/genericdocument/wcms_141464. 

pdf 

50. Ratha D., S. Mohapatra and A. Silwal (2010) Outlook for remittances flows in 2010-2011. World Bank. Migration 

and Development Brief. April 23, 2010. 

51. Schipu I and N. Siegfried (2006) Determinants of Workers’ Remittances: Evidence from the European Neighboring 

Region. European Central Bank, Working Paper Series, No. 688, October 2006. 

52. Taillac M. (2010) L’Espagne en crise se retourne contre ses immigres.-Le Figaro, 5.03.10. 

53. Van Hear N. (1998) New Diasporas. London: UCL Press. 

54. Vasileva K. (2009) Population and social conditions.- Eurostat, N 94, 1-7. 

55. Vulnetari J. (2007) Albanian migration and development: state of the art review. IMISCO working paper. September 

2007. 

56. Wallerstein I. (1981) The modern world system I. Academy Press. 

57. Wallerstein I. and E. Balibar (1991) Race, class, nation. Ambiguous identities. Verso. 

58. Zagar M. (2009) A hypothetical case of integrated diversity and migration management: scenarios, strategies 

and policies – considering possible applications for the MARRI region. Ljubljana.A text prepared for MARRI 

within the framework of the MARRI 2008-9 Migration Strategy and Policy Paper. 


РЕЛИГИЯ И ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ В АЛБАНИЯ 

Религия и общественополитически 

живот в 

Албания в миналото и 

съвременността 

Проф. Боби Бобев 

Ако живеете в централната част на албанската столица Тирана, около т.н. „Улица на 

посолствата“, утрините ви ще бъдат озвучавани по много своеобразен начин. В зависимост 

от изгрева на слънцето, но неизбежно в наистина ранните часове, от недалечната 

джамия, разположена на Кавайската улица, усилвателната уредба изпраща към вярващите 

мюсюлмани гласа на ходжата. В седем и половина зазвучава игривата мелодия на 

католическия храм, отстоящ на петдесетина метра, а точно в осем еква камбаната на 

православната черква, разположена на същата Кавайска улица. Не може да бъде иначе 

– в Албания около две трети от населението изповядва исляма /сунити и бекташии/, а 

една трета са християни, като православните са приблизително два пъти повече на брой 

от католиците. Тези данни са стари, предстои преброяване на населението и във формулярите 

ще присъства такава позиция, но при всяко положение са близки до реалностите. 

Съвсем очевидно в тази малка балканска страна има едно рядко срещано религиозно 

многообразие, преминало през вековете и въздействащо, по различен начин в различните 

исторически периоди, върху държавата и обществото като цяло, върху политическия 

живот и битуването на хората. Интересът към подобна проблематика и актуалността й 

пък са вън от съмнение – те просто се диктуват от реалностите в света през последните 

десетилетия. 

Всяко разсъждение по тази тема предизвиква много въпроси, а търсенето на техните 

отговори неизбежно препраща в миналото, към корените на днес съществуващата 

ситуация. 

Християнството започва своето разпространение в днешните албански земи сравнително 

бързо след възникването си – още в края на І в. и началото на ІІ в. сл. Хр. има 

сигурни данни за това. Новата религия печели още по-силни позиции, включително в 

този район на европейския континент, след налагането й като официална в Римската 

империя и изграждането на съответната църковна организация. Когато в края на ІV в. 

император Теодосий разделя огромната империя на Източна и Западна, тази част на 

Балканския полуостров остава в териториите на изток, добили по-късно наименованието 

Византия. Именно те обаче в периода VІ-VІІ в. попадат, в рамките на т.н. „Велико пресе- 

Проф. Боби Бобев е доктор по история и дългогодишен изследовател на международните отношения 

на Балканите през ХХ век, със специален акцент върху Албания и албанците. Работи в Института 

по балканистика при БАН, преподавател в магистърските програми на Историческия факултет в СУ „Св. 

Климент Охридски“ и на Департамента по политически науки в НБУ. Лектор в Дипломатическия институт 

в МВнР. Автор на значителен по брой и обем изследвания и материали с научна и публицистична насоченост. 

В периода 1997 г. – 1998 г. е член на Обществения съвет по етнически и религиозни въпроси при 

Президента на Републиката. Повече от осем години (март 1998 – юли 2006 г.) е извънреден и пълномощен 

посланик на Република България в Република Албания. 


79

80 


ление на народите“, под ударите на славянското нашествие от север. Новите заселници 

са носители на езическата си религия и християнството започва да губи позиции. Все 

пак първенстващото положение на Византия в тази част на континента, а по-късно, през 

втората половина на ІХ в. и покръстването на България, превърнала се междувременно 

във военнополитически и културен фактор в региона, са решителни аргументи за по-нататъшното 

укрепване на тази религия в албанските земи. 

В тази връзка трябва да отбележим и един много важен факт. Известно е, че във 

времето на късната античност и на средновековието постепенно се очертава сериозна 

борба за надмощие между двата основни християнски центъра – католическият Рим и 

православният Константинопол. Тя се води с променлив успех, а Балканите са един от 

основните райони на съперничеството. Ние имаме достатъчно убедителни примери за 

това в собствената си история през тази епоха – известни са контактите на княз Борис 

І и в двете посоки около взимане на окончателното решение за християнизирането на 

България, както и Унията на цар Калоян с папа Инокентий ІІІ по-късно, в началото на ХІІІ 

в., а и сродяването на членове на царската фамилия с католически династии от тази 

епоха. Разбира се, споменатите ходове на българските владетели от Второто царство 

имат политически характер и са без връзка с реалното вероизповедание в държавата, но 

те са доказателства, че противопоставянето между католицизма и православието продължава 

векове наред. 

Върхът на тази борба за надмощие е в средата на ХІ в., когато с т.н. Велика схизма 

от 1054 г. двете християнски църкви окончателно се отделят една от друга. Границата 

между техните влияния преминава и през Балканите, в частност – което е много важно 

с оглед на разглежданата тема – и през днешните албански земи. Още един важен факт 

– в тази историческа епоха не съществува интегрална албанска държава, битуват отделни 

малки държавнополитически субекти, наричани княжества, които често дори воюват 

помежду си. В този смисъл наистина няма основа за единна религия на албанците и те 

векове наред са разделени от религиозна гледна точка – северът е под влиянието на 

католицизма, а югът – на православието. А що се отнася до общественото развитие, то 

трябва да се подчертае, че родово-клановата форма е вкоренена в албанската традиция 

и доминира над всякакви други въздействия, включително религиозни. 

През втората половина на ХІV в. и в течение на ХV в. обстановката на Балканите е 

коренно и задълго променена. Нашествието на османските турци през Протоците към 

Балканите, а по-късно и към сърцето на Европа, нанася удар върху съществуващото 

статукво и в рамките на няколко десетилетия трайно изтрива от политическата карта на 

континента Византийската империя, Българското царство, Сръбското кралство и други 

по-малки субекти в региона, включително няколкото албански княжества. В случая обаче 

не става дума единствено за териториални изменения или поява на нов и доминиращ 

държавнополитически субект, а за генерална промяна от цивилизационен характер. 

Защото трайно настанилата се на Балканите Османска империя е носител на нова и 

непозната тук до момента религия, а респективно и на друг тип култура, с всички произтичащи 

от това последствия. С оглед на епохата на Средновековието това неизбежно 

означава сблъсък или поне противопоставяне – не бива да се забравя, че един от основните 

идентификационни разделители тогава е изповядваната религия. 

Естествено възниква въпросът какво означават тези промени за албанците и населяваните 

от тях територии. По същество разликата между севера и юга със съответните 

доминации на католицизма и православието не е от значение – за завоевателя и едните, 

и другите са друговерци и отношението към тях е еднакво. В албанските земи обаче се 



забелязва една характерна особеност, която трябва да се има предвид, тъй като е с 

дълготрайни последици. 

Настъплението на османските турци в този район е силно затруднено от характеристиките 

на релефа – труднопроходими планински масиви, буйни реки, сериозно заблатени 

местности в крайбрежната низина, слабо развита пътна мрежа. Когато към тези 

фактори прибавим и въоръженост на населението, и военна подготовка от традиционното 

му използване като наемници, и готовност за съпротива, става ясно защо турската 

армия изпитва немалки затруднения, което предвещава и бъдещи неприятности при 

управлението на тези територии. Затова и методите на завладяване и администриране 

на албанските земи са по-различни от използваните в други райони на Балканите. 

Прилага се системата на запазване личното богатство и първенстващото положение 

на много от местните феодали, като цената е приемане на исляма и превръщането им 

в част от османската администрация. Казано с други думи, турската власт се стреми да 

управлява албанските територии и чрез ръцете на местните първенци, които постепенно 

се превръщат в част от административния и военен елит на империята. Само фактът, че 

немалко велики везири са от албански произход, а много други албанци през вековете 

заемат силни позиции в администрацията и армията, е достатъчно убедително доказателство 

за подобно твърдение. Разбира се, всичко казано дотук не означава, че в тези 

земи няма турска колонизация, навлизане на външна администрация или формиране 

на военни гарнизони. Всичко това съществува, но в далеч по-малка степен, отколкото в 

други балкански територии. Така в албанските земи успяват да се съхранят твърде много 

характеристики отпреди времето на османското завладяване. Не бива да забравяме и 

упоритата съпротива – само името на Георг Кастриоти - Скендербег и неговото дело са 

достатъчен аргумент в тази посока. Крепостта Круя е обсаждана три пъти от двама султани, 

включително и от Мехмед ІІ Завоевателя, но пада едва десет години след смъртта 

на най-значимата фигура в албанската съпротива срещу османското завладяване – през 

1478 г. 

Така достигаме до въпроса, който е особено съществен с оглед на разглежданата 

тема – какво се случва с вероизповеданието на местното население. Предварително 

трябва да уточним, че по начало албанците не са дълбоко религиозен народ по няколко 

споменати вече причини: и различията във вероизповеданието между севера и юга още 

в по-далечното минало, и липсата на интегрална държава със съответната официална 

и единна църковна структура в Средновековието, и доминацията на родово-клановото 

устройство на обществото, което до голяма степен елиминира други видове въздействия 

върху личността и обществото. 

Понякога може да се срещне твърдението, че албанците масово и доброволно са 

възприели исляма още след османското завладяване на техните територии или поне в 

десетилетията след осъществяването му. Подобна теза лесно би обяснила наличието 

на толкова много мюсюлмани в днешна Албания, но тя е неправилно позиционирана 

във времето. Такъв процес наистина съществува, но той се реализира в следващите 

столетия под въздействието на редица причини от различен характер. Несъмнено в началния 

период немалка част от местните първенци, стремящи се да запазят позиции и 

да станат част от управляващата военна и административна върхушка, приемат исляма 

и това променя вероизповеданието на цялото семейство. Типичен пример в това отношение 

е дори фамилията на легендарния по-късно Скендербег. Неговият баща, Гьон 

Кастриоти, е начело на род с православно изповедание, дарител на манастири и черкви. 

По-късно той приема вярата на завоевателя и това се отнася и до сина му Георг, получил 


81

82 


военно образование и реализирал бърза и успешна кариера в това поприще в редиците 

на османската армия. По-късно, известен като Скендербег и поел пътя на съпротивата, 

той приема католицизма, имащ вече вековни традиции в албанския север, очевидно по 

политически съображения – в този момент именно католическа Европа е основен противник 

на завоевателите. Тази семейна сага доказва, че ислямът не си пробива пътя 

лесно и не се налага бързо, че възприемането му от част от върхушката не означава 

автоматично разпространение, независимо от родово-клановото устройство на обществото. 

Потвърждение виждаме и в това, че т.н. криптохристиянство /привидно приемане 

на новата вяра и тайно изповядване на старата/ намира добри условия за развитие сред 

албанците за дълъг период от време – тази тема е сериозно проучвана от научна гледна 

точка. Нещо повече, съществуват наистина куриозни сведения за фактическо двойно 

вероизповедание – албанци, които в петък посещават джамиите, а в неделните дни – 

християнските черкви. 

Необходимо е да се спомене и една трайно съществуваща невярна представа – за 

стремежа на османския завоевател насилствено да въведе в мюсюлманската вяра едва 

ли не цялото християнско население в новоовладените територии на Балканите. С това 

не искам да кажа, че подобен процес въобще не е съществувал, но той е сравнително 

ограничен и времево, и териториално – обхваща стратегически важни райони в условия 

на военни действия или се използва като наказателна мярка срещу неподчинение 

и бунтове. Още султан Мехмед ІІ Завоевателят през ХV в. декретира възможността 

за съществуване на немюсюлмански религиозни общини в обширната вече империя, 

а временните усилия на султан Селим І в началото на ХVІ в. за масово налагане на 

единна религия в цялата държава претърпяват неуспех и са изоставени. Принудителното 

преминаване към исляма в албанските земи е рядко срещано явление, дори местни 

изследователи подчертават, че не страхът от преследване или насилие води към смяна 

на вероизповеданието. Несъмнено трябва ясно да си отговорим на въпроса каква е причината 

албанците така масово и доброволно да приемат мюсюлманската вяра и кога се 

случва това. 

Изрично трябва да се подчертае, че този процес е мотивиран преди всичко от финансово-икономически 

съображения. Той се развива първо в градските центрове, където и 

турската колонизация е по-значима по обясними причини. За да си гарантираш някакво 

сигурно заплащане в административната система е нужно да си мюсюлманин. Ако развиваш 

занаятчийска или търговска дейност, имаш няколко мотива да приемеш новата 

вяра – ще си гарантираш относитело спокойствие и сигурност, ще бъдеш предпочитан 

производител или доставчик, ще имаш по-ниски задължения към държавата. Албанците 

са предпочитани военослужещи и в турския флот, и в кавалерийските части, и дори в 

султанската гвардия – но за да станеш част от силната и успешна в тези векове османска 

армия, се налага да станеш мюсюлманин. Може да се каже, че налагането на исляма 

сред градското албанско население започва бавно и без начални успехи в края на ХV в., 

а се развива по-масирано през ХVІ и ХVІІ в. 

Принципно същите или поне подобни са аргументите за промяната на вероизповеданието 

сред селската маса албанци. Данъчният натиск върху тях се засилва във времето 

и постепенно става пределно ясно, че да изповядваш исляма в рамките на Османската 

империя е в пъти по-изгодно от финансова гледна точка – просто заплащаш наистина 

много по-малко на брой и значително по-ниски по стойност налози и такси от различен 

вид. Прагматизмът е основна характеристика в народопсихологията на албанеца през 

вековете и това, в съчетание със споменатата вече ниска степен на въздействие на 



религията върху него, обяснява бързото и доброволно нарастване броя на официално 

изповядващите исляма в селските райони в рамките на ХVІІ - ХVІІІ в. Може да се смята, 

че през ХVІІІ в. вече над 50% от албанците имат за официално вероизповедание исляма, 

а през втората половина на ХІХ в. обликът на албанското общество от религиозна гледна 

точка има стойностните характеристики, които остават трайни и почти непроменени 

и до днес – приблизително 2/3 или малко повече мюсюлмани, около 20% православни и 

около 10% католици. Такива са данните и от преброяванията в рамките на ХХ в. 

Не бива да подминаваме и една друга особеност, характерна за налагането на исляма 

на Балканите – силното влияние не толкова на официалния сунизъм, колкото на 

различните направления и секти. Те по начало са с по-либерални постулати, по-отворени 

и по-разбираеми за подвластните християни. В случая с Албания най-силно сред 

населението влияела и намирала почва за разпространение сектата на бекташиите. И 

до днес около 40% от мюсюлманите в страната, или приблизително 25% от населението, 

принадлежи традиционно към бекташианството, а съвременна Албания се счита за 

основния световен център на тази секта. Всичко това дава основание на някои изследователи 

да говорят дори не за три, а за четири вероизповедания в тази балканска страна. 

Като цяло, в организационно отношение, албанските мюсюлмани принадлежат към 

системата на халифата, наложена в цялата империя. 

Ако приемем, че в общи линии разяснихме причините и механизма за разпространението 

на исляма в Албания, то неизбежно трябва да отговорим и на един друг въпрос 

– какво се случва с онези, които през вековете и до днес съхраняват християнското вероизповедание 

в двете му основни форми, застъпени сред тамошното население – православие 

и католицизъм. 

От ХV в. нататък, с постепенното овладяване на албанските земи от османските 

турци, тези доминиращи до момента конфесии неизбежно започват да губят позиции. 

Иначе не може и да бъде – просто населението започва да битува в държавна структура 

със съвършено различна и в определен смисъл негативно настроена и агресивна 

спрямо заварените вероизповедания основна религия. Ударът е нанесен както върху 

църковните организации и техния престиж и влияние, така и в чисто физически смисъл, 

чрез намаляване на броя на хората, принадлежащи към съответното вероизповедание. 

Посочените по-горе приблизителни стойности за налагането на исляма сред албанците 

в подължение на няколко столетия, се отнасят с обратен знак за населението, изповядващо 

двете основни форми на християнството. Не бих искал да навлизам в подробности 

за състоянието на църковните им организации или за върховенството при тяхното ръководене, 

преди всичко от външни центрове – тези теми са достатъчно добре изследвани 

в историографията. По същество, към ХVІІІ - ХІХ в. православието битува в рамките на 

Цариградската патриаршия, а католицизмът е структуриран в две архиепископии и три 

помощни епископии, при мисионерска дейност и на няколко ордена – францискански, 

йезуитски и др. Най-важното е, че християните сред албанците намаляват и се намират 

в крайно неизгодна позиция – и от стопанска и финансова гледна точка, и като възможности 

и престиж в общественополитическите структури на империята. Безспорен факт е, 

че немалко техни сънародници стават част от административния, военен и духовен елит 

на османската държава, но това се отнася в практически смисъл единствено за албанци, 

принадлежащи към ислямското вероизповедание. За разлика от българи, гърци или 

сърби, които достигат до важни позиции в единични случаи, много велики везири, везири, 

паши, военачалници, управители на големи административни единици и ръководни 

фигури на различни равнища, са от албански произход. Забележителното е, че благода- 


83

84 


рение на още първоначално възприетите методи за завладяване и администриране на 

албанските земи, превърнали се с течение на времето в по-различен статут в сравнение 

с други балкански територии, те не губят чувството си за национална принадлежност. 

Когато през ХІХ в., със закъснение от около столетие в сравнение с другите балкански 

народи по причини от различен характер, започват да се зараждат и развиват процесите 

на Албанското възраждане, ролята на християнските религиозни организации в определен 

смисъл нараства отново. Това е естествен ход на нещата – навсякъде в балканското 

пространство именно църквата играе стимулираща и, до определен момент, решаваща 

роля в националните движения. При албанското общество обаче се сблъскваме отново с 

характеристики, различаващи се от тези сред съседите българи, гърци или сърби. Става 

дума на първо място за отсъствието на единна религия сред огромното мнозинство от 

населението и съответно на обща църковна организация. Логично изглежда наличието 

на няколко конфесионни общности в един малък по численост народ да е пречка, да 

задържа развитието на процеса, да води до противопоставяне и съперничество. При албанците 

обаче това не се случва. Макар и закъснели във времето, стремежите към налагане 

на собствена официална писменост, модернизиране на образованието и създаване 

на нова и съвременна култура във всичките й измерения, а по-късно и тежненията към 

осмисляне на идеята за държавност, към автономия и независимост, се отнасят към цялото 

общество, към хора с различно вероизповедание. През ХІХ в. живее и твори Пашко 

Васа, една от значимите фигури на Албанското възраждане, многостранна и интересна 

личност. Родом от Шкодра и католик по вероизповедание, той прави изключително успешна 

кариера в османската администрация и в края на живота си 9 години е губернатор 

на Ливан. Същевременно се изявява и като автор на езиковедчески и исторически изследвания, 

както и на художествена литература. Та той е човекът, изрекъл знаменитата 

фраза, че религията на албанците е албанизмът. Това е своеобразна формула, еднакво 

точно ориентирана и към миналото, и към тогавашния исторически момент, и към бъдещето. 

Фактологията показва, че религиозните различия в албанското общество не са 

оказвали съществено влияние в преследването на национални цели, включително и в 

конкретни политически изяви – и при създаването и дейността на Призренската лига, и 

при активната пропаганда за независимост и суверенитет, и в поредицата въстания в 

края на ХІХ и началото на ХХ в. активно участват представители на различните конфесионални 

групи. В края на краищата, когато на 28 ноември 1912 г. във Вльора Исмаил 

Кемали прокламира създаването на независима албанска държава, червеното знаме с 

двуглавия черен орел върху него е целунато и от мюсюлмани, и от православни, и от 

католици. Заслужава да се отбележи и един друг знаменателен факт, свързан с това 

събитие – решението за обявяването на независимостта е взето единодушно от свиканото 

в този южен албански град Национално събрание, на което присъстват, съгласно 

предварителната договореност, не само представители на всички географски области в 

страната, но и задължително на трите вероизповедания. 

На 29 юли 1913 г. нарочно свикана в Лондон Посланическа конференция на Великите 

сили признава появата на албанската държава върху политическата карта на европейския 

континент. Тук не искам да се спирам на редица детайли, свързани с изработването 

на Конституцията, сложните политико-дипломатически действия около утвърждаването 

на границите или практическата невъзможност да се води някакъв нормален държавен 

живот в условията на избухналата скоро след това Първа световна война. Искам да отбележа 

само един любопитен сам по себе си факт, говорещ за отчитането на важността 

от наличието на няколко различни вероизповедания сред толкова малко население и на 



толкова незначителна територия. Представители на Великите сили изработват основния 

закон на страната, като залагат монархията като форма на държавно управлени, както и 

принципа за княз да бъде утвърден аристократ-чужденец. Изборът пада върху немския 

принц Вилхелм Вид, който очевидно не си е давал сметка за цялостната сложност на 

обстановката и се оттегля само след 6 месеца, прекарани на албанския престол. Интересното, 

с оглед същността на темата, е един елемент от аргументацията при обсъждането 

на кандидатурата му – той принадлежи към протестантското вероизповедание 

и надделява тезата, че като такъв ще бъде успешен балансьор, еднакво отдалечен и 

обективен спрямо основните конфесионни групи в албанското общество. 

Държавата по същество започва нормалното си функциониране след Първата световна 

война, като на Парижката мирна конференция е изложена на редица претенции 

спрямо нейни територии и дори в един момент самото й съществуване изглежда застрашено. 

Все пак през декември 1920 г. Албания става член на Обществото на народите, а 

на 9 ноември 1921 г. Великите сили препотвърждават решението си за независимостта 

от юли 1913 г. 

Интерес за нас предизвиква фактът как се третира в рамките на държавно-политическото 

и обществено развитие проблемът с наличието на това рядко срещано религиозно 

многообразие. И създаденият от представителите на Великите сили Органически устав 

(така официално е назован първият основен закон), и републиканската и монархическата 

Конституции, съответно от 1925 г. и 1928 г., залагат на едни и същи принципи 

– равнопоставеност на изповеданията и забрана на религиозната дискриминация, както 

и отделяне на съответните им структури от държавата. Разбира се, не може да бъде 

подмината и наредбата – закон от 1930 г. за религиозните общини и тяхното функциониране. 

Известни са много примери на добри, но неспазвани закони и в този смисъл е 

важно да се очертае реалното състояние на нещата в практически план. 

Албанското общество излиза от рамките на една голяма империя и започва да гради 

собствената си държава с амбицията да реализира това на модерни буржоазни основи. 

Тази задача изглежда много трудна – най-малката балканска страна е най-изостаналата 

на континента, без адкватни обществени отношения и политически традиции, изпитваща 

силно влияние на османското наследство и обичайното право, при пълно отсъствие на 

модерно законодателство, с изключително неразвита и съответно неконкурентна икономика, 

слаба и първобитна инфраструктура. Във външнополитически план нещата също 

изглеждат нерадостни – териториални претенции и нескрит стремеж за доминиращо 

влияние от страна на Италия, Югославия и Гърция. 

В тази нова и сложна ситуация и религиозните общности трябва да се преустроят и 

да започнат да функционират нормално, което не изглежда никак лесно. Да не говорим 

пък за това, че нестабилната вътрешнополитическа ситуация и постоянните вълнения, 

включително с използване на оръжие, сами по себе си са рисков фактор за противопоставяне 

и на религиозна почва. 

20-те години на ХХ в. са времето, когато се полагат основите на самостоятелните 

съвременни албански религиозни структури. С оглед на безспорния приоритет на изповядващите 

исляма, е важно развитието на нещата в тази общност. През март 1923 

г. на нарочен конгрес в Тирана се решава отделянето от турския халифат и се учредява 

съществуващата и функционираща и до днес Албанска мюсюлманска общност. Тя 

включва в структурите си централно ръководство, начело с Главен мюфтия, и регионални 

мюфтийства, покриващи цялата територия на страната. Трябва да се подчертае, че 

албанският ислям и тогава, а и в следващите десетилетия, остава традиционно свързан 


85

86 


с Турция. 

Значим факт е съдаването на самостоятелна Албанска православна църква. Това 

става на църковно-народен събор в Берат през август 1922 г., когато тя е обявена за 

автокефална. Този акт е оспорван и се натъква на много затруднения в международен 

план – така например Цариградската патриаршия го признава едва през 1937 г. Но, така 

или иначе, православните в Албания имат своята функционираща църковна организация 

в междувоенния период. Тя включва четири основни епархии – Тирано-Дуреска, Бератска, 

Корчанска и Гирокастренска, като по-късно наименованията са променяни, без 

това да засяга териториалния им обхват. Несъмнено най-тесни контакти се поддържат с 

Гръцката православна църква. 

Нещата при католиците остават в състоянието от ХІХ в., описано по-горе. Като нови 

елементи през междувоенния период можем да откроим откриването на т.н. Апостолическа 

делегация на Ватикана в Албания през 1920 г. (структура без дипломатически и представителни 

функции, а по-скоро с наблюдаващ характер), както и неуспешните преговори 

за сключване на Конкордат (специфичен договор между папството и дадена държава, 

гарантиращ правата на католическото население в нея). Все пак, с оглед спецификата 

на разглежданата тема, нас ни интересува повече практическото състояние на нещата. 

В междувоенния период различните конфесионни общности в Албания съжителстват 

без сериозни конфликти помежду си и са наистина равнопоставени в обществения и политически 

живот. На конгреса в Люшня от 1920 г., имащ огромно значение за бъдещото 

политическо развитие на страната, участват представители от всички налични вероизповедания. 

Същото можем да кажем и за състава на парламентите и на правителствата, 

за религиозната принадлежност на премиерите. Дори фактът, че крал Ахмет Зогу, на 

престола от 1928 до 1939 г., е мюсюлманин, не променя това положение. 

Не бива да оставим без внимание и един важен елемент – отношението на държавната 

власт към религиозното състояние на обществото. Можем да очертаем два основни 

момента: съзнаване на потенциалния риск от наличното конфесионално разнообразие 

в цялостно нестабилната обстановка в страната, както и опасността от стремежа на 

външни сили именно чрез верските общности да предявяват териториални претенции, 

да търсят път за налагане на свое влияние в Албания и дори да се намесват във вътрешнополитическия 

живот. 

Вече бе казано, че законодателно равнопоставеността на религиите е несъмнен 

факт и това личи и в политическата практика. Погледнато и в по-широкия обществен 

план можем да достигнем до същите изводи – в албанските реалности между двете 

световни войни не съществува дискриминация на верска основа, очевидна е и нормалността 

на отношенията на битово равнище. Религиозните празници и ритуали се уважават 

взаимно, а понякога и се отбелязват съвместно. Политическата класа обаче си дава 

ясна сметка, че процесът по формиране на нацията е започнал, по редица причини със 

закъснение в сравнение с балканските съседи, битували също в границите на Османската 

империя. Нещо повече – той е допълнително усложнен и от наличието на различни 

религиозни общности, и от силното въздействие на обичайното право на север и се нуждае 

от тласък в посока консолидация и утвърждаване. Именно в развитието на подобна 

тенденция се вижда и възможността за отпор срещу външни домогвания на верска основа. 

Затова съвсем не е случаен фактът, че в споменатата наредба-закон от 1930 г. се 

утвърждава националният характер на организациите на трите основни конфесии и дори 

се изисква те да действат в посока на засилване на единството на албанската нация. За 

да се избегнат рискове от евентуално религиозно противопоставяне, от 1934 г. е отмене- 



но и преподаването на вероучение в образователната система. Търси се общност дори в 

ритуалната система – гражданският брак, например, е обявен за задължителен. 

В духа на усилията за избягване на чуждото вмешателство трябва да се разглеждат 

и някои от промените в Конституцията, реализирани през 1933 г. Става дума преди всичко 

за това, че основното образование става изцяло и единствено държавно, като по този 

начин са закрити всички чужди училища – независимо дали малцинствени или открити по 

силата на разрешение, получено от съответната страна. Разбира се, става дума преди 

всичко за италиански и гръцки учебни заведения и за опитите чрез преподаването и на 

религия да се търсят пътища за разширяване на собственото влияние. Това е наистина 

многозначителен факт – дори имащата доминиращо присъствие в албанските политически 

и икономически реалности Италия не получава някакви привилегии в тази деликатна 

за обществото област, а това е още едно доказателство, че властите отстояват своите 

позиции за религиозен баланс и реална консолидация на нацията. 

Може да заключим, че в междувоенния период се реализира равнопоставеността на 

конфесионните общности в Албания, те битуват в условията на мирно съжителство и без 

особени усложнения. Като минус можем да отчетем очевидния стремеж на държавната 

власт да контролира отблизо дейността на религиозните оранизация и да насочва отделни 

елементи от поведението им. Това обаче става в името на едни оправдани цели 

и в отсъствие на дискраминационни замисли и действия. 

През април 1939 г. историческата съдба на Албания драматично се променя. След 

десант италианските войски овладяват страната при спорадична съпротива и реализират 

една стара политическа цел – да стъпят директно на Балканите именно през албанските 

земи. В условията на фактическа окупация и откровен диктат парламентът в 

Тирана предлага короната на италианския крал Виктор Емануил ІІІ и така, на базата на 

сключена лична уния, албанските територии са включени в границите на една чужда 

държава, а скоро след това страната е въвлечена и във войната срещу Гърция. Основно 

съдържание на общественополитическия живот до есента на 1944 г. става въоръжената 

съпротива, включваща няколко крила – комунистическо, което е най-масово и активно и 

е базирано основно в южните райони, буржоазнонационалистическо, ръководено от политическата 

структура „Бали комбътар“ (“Народен фронт“), и „Легалитет“, с подчертано 

промонархически характер и стремящо се към възстановяване властта на емигриралия 

крал Ахмет Зогу. Последните две имат своята база и подкрепа в централните и особено 

в северните територии. Тези структури на съпротивата, въпреки някои предприети 

стъпки, не успяват да взаимодействат, а през 1943 - 1944 г. дори воюват помежду си, 

взаимно обвинявайки се в предаване на националните интереси. Ситуацията не се променя 

особено, когато през лятото на 1943 г. Италия капитулира и настъпва периодът на 

германската окупация, продължил до края на ноември 1944 г. Трябва да подчертаем, че 

няма никакъв верски принцип при формиране на различните крила на съпротивителното 

движение, независимо от споменатите териториални измерения в подкрепата за тях. 

Ситуацията е сложна, обществото на моменти е в състояние на фактическа гражданска 

война, със сражения и жертви, но отсъстват прояви на насилие или нетърпимост на 

религиозна основа. Нас обаче ни интересува преди всичко какво се случва в тези години 

с конфесионните общности и организациите им. Италианската доминация в Албания 

несъмнено означава засилване позициите на католицизма, но не се стига до дискриминационна 

политика спрямо останалите вероизповедания. В определен смисъл под удар 

се оказва Албанската православна църква – от една страна, поради връзките й с Гърция, 

а от друга – защото именно в нейните среди се насочва острието на католическата про- 


87

88 


паганда. Може обаче да се твърди, че не се стига до някакви промени в религиозната 

структура на албанското общество и във влиянието на отделните конфесии. Данните от 

времето непосредствено преди военните години и след тях показват, че приблизителното 

съотношение 70%:20%:10%, съответно мюсюлмани, православни и католици, се 

съхранява. 

Генералната промяна в общественополитическото състояние на Албания настъпва 

след 1944 г., когато се налага и утвърждава еднопартийно комунистическо управление 

от съветски тип. В редица отношения най-малката (тогава!) балканска страна се 

оказва изключение от правилата, наложени в блока на европейските социалистически 

държави, особености можем да открием във всички направления. Така например, във 

външнополитически план можем да очертаем няколко етапа. Първоначално, до 1948 

г., изключително близки са контактите с Титова Югославия, дори се стига до обсъждане 

на техническите детайли около влизането на Албания във федерацията. Курсът се 

променя след скъсването между Москва и Белград през лятото на същата година, и 

повече от десетилетие страната е верен съюзник на Съветския съюз, влизайки в Съвета 

за икономическа взаимопомощ /СИВ/ и във Варшавския пакт. Следващият рязък завой 

е през 1961 г., когато са прекъснати връзките на държавно и политическо равнище и 

поредният „по-голям брат“ се явява Китай. Тази „ера“ приключва през 1978 г. и Албания 

прокламира тезата за строителство на социализма със собствени сили – на практика 

това означава изпадане в почти пълна външнополитическа изолация, защото след 1961 

г. са прекъснати или практически замразени връзките и с останалите социалистически 

страни, като СИВ и организацията на Варшавския договор са напуснати съответно през 

1962 г. и 1968 г. Всички обосновки за подобно поведение са съответно „идеологически 

мотивирани“ – врагове на страната, подготвящи агресия срещу нея, са и империалистите 

от САЩ и Западна Европа, и предалите идеите на марксизма СССР и сателитите му, и 

поелият по пътя на социалистическия империализъм Китай, и стремящите се към териториални 

придобивки съседи. 

Във вътрешен план също могат да се очертаят немалко „приноси“ към практиката на 

тоталитарните комунистически режими. Тук не става дума единствено за общите им белези: 

централизирана планова икономика, отсъствие на плурализъм, неспазване на демократичните 

права и свободи, идеологизация във всички сфери на обществения живот, 

култ към „вожда“ – в конкретния случай Енвер Ходжа, защото, макар и понякога в различна 

степен, това можем да констатираме във всички социалистически страни. Режимът 

обаче успява да наложи виждания и практики, странни дори и за тях – законодателна 

отмяна на частната собственост във всичките й форми, закриване на Министерство на 

правосъдието и на адвокатурата като ненужни, конституционно закрепена забрана за 

ползване на чужди кредити или създаване на смесени предприятия, построяване на повече 

от 700 000 железобетонни бункери – с цел да се осигури участието на целия народ 

в неизбежната чужда агресия. Умишлено давам примери от различни сфери, списъкът 

може да бъде продължен. Подобно параноично и изпъстрено с абсурди управление не 

се реализира в никоя друга европейска социалистическа държава. 

И все пак, вероятно най-значителното „постижение“ се реализира именно в интересуващата 

ни сфера на обществения живот. 

По принцип настъплението срещу религията и нанасянето на удари срещу устоите на 

нейните структури е позната практика в комунистическите режими. Тя е идеологически 

обоснована – в църквата се вижда не само носител на една друга и ретроградна (според 

марксизма и интерпретациите му) философия, но и своеобразен конкурент, дори враг, в 



духовната сфера. Използвани формули като това, че религията е опиум за народа и че 

духовенството е проводник на чужда пропаганда, не остават без последствия – това е 

видно и от собствената ни история след 1944 г. 

Комунистическата власт и в Албания бърза да постави вероизповеданията и техните 

структури под свой контрол и да ги направи послушни изпълнители на волята на управляващите. 

През януари 1949 г. е приет закон, който изисква от религиозните структури 

вярност към режима, а постепенно са национализирани всички техни имоти с изключение 

на храмовите сгради, което е тежък удар върху финансовата им независимост и 

възможности. Направени са и редица размествания във висшия клир на основните вероизповедания, 

като на ключови позиции се поставят верни на властта личности. Нещо 

повече, подобни назначения се утвърждават от Министерски съвет. Това обаче не е 

най-страшното, защото е налице и физическо унищожаване на редица духовници – и 

мюсюлмани сунити, и бекташии, и православни, и католици. Така например мюфтията на 

Шкодра, Мустафа Вароши, отказва да сътрудничи на комунистическите власти и е убит 

без присъда. Бекташийският духовник Баба Муртеза от Круя е измъчван и изхвърлен 

през прозореца през 1946 г. Относително по-меко в началото е отношението към Албанската 

православна църква – нейното главно влияние и основната маса вярващи са в 

южните райони, които по време на съпротивата са база именно на комунистическия клон 

от нея. След приемането на закона от 1949 г. обаче и тя се оказва под удар. 

Най-жестока е разправата с католическия клир. Веднага след 1944 г. са ликвидирани 

наличните печатници и социални домове, а в издържаните от католическата църква училища 

са назначени само държавни цивилни учители. През 1946 г. от Албания са изгонени 

всички чужди духовници, което засяга преди всичко католическите такива. През 1950 

г. е постановено и прекратяването на всякакви конкретни връзки с Ватикана. Най-тежка 

– и като репресия, и като последствия, е физическата разправа. Както вече бе казано, 

северните райони са база на некомунистическите крила на съпротивителното движение, 

остатъци от които се борят срещу установения комунистически режим. Към края на 40-те 

години на ХХ в. в севера е изпратен със специални пълномощия и придружен от съответните 

въоръжени сили Мехмет Шеху, близък съратник на Енвер Ходжа и бъдещ дългогодишен 

министър-председател. Разправата наистина е безпощадна – избити са не 

само реално съпротивляващите се, но и голям брой родови старейшини и католически 

духовници. Малко по-късно, през 50-те години, започва серия от съдебни процеси срещу 

представители на този клир, водени по обвинения във вражеска пропаганда, подривна 

дейност и шпионаж, завършващи с различни тежки присъди, включително смъртни. Изследователи 

на темата посочват, че към началото на 60-те години на свобода се намират 

само 14 (!) католически свещеници. 

Каква е равносметката за малко повече от две десетилетия? В една малка страна, 

в която мирно съжителстват трите основни световни религии, е нанесен безмилостен 

удар върху тях, свързан с физическо унищожение на клира, отнемане на законно притежавани 

от тях имоти, ограничаване и подчиняване на структурите им и всяване страх 

у населението от самото практикуване на съответните вероизповедания. По същество 

религията е елиминирана като обществена практика, отстранена е от образователната 

система и социалната дейост – тя наистина престава да бъде част от обществения, да 

не говорим за политическия, живот. Но това далеч не е краят на настъплението на комунистическия 

режим срещу нея. 

През 1967 г. Албания се намира изцяло в сферата на китайското политическо влияние. 

Т.н. „Културна революция“ е в разгара си – с характерното за нея настъпление 


89

90 


срещу интелигенцията и духовното начало. Албанската партия на труда (както е официалното 

наименование на комунистическата партия) не желае да остане по-назад от 

„по-големия брат“, но има сфери, в които дори успява да го задмине. Защото именно 

Албания е не само първата, но и единствена държава в света, официално обявена за 

атеистична. 

На 13 ноември 1967 г. албанският парламент гласува закон, според който са забранени 

и трите основни вероизповедания и се закриват техните организационни структури. 

Повече от 2 100 храмови сгради (джамии, черкви, манастири, текета) престават 

да изпълняват функциите, за които са изграждани в течение на столетия. Много от тях 

са взривени, други са превърнати в спортни зали, клубове, кина, складови помещения. 

Немногото останали живи и действащи свещенослужители са хвърлени в затвори или 

въдворени по местожителство. Прилага се и „трудова терапия“ – познавах лично покойния 

вече Баба Решит Барди, след 1991 г. ръководител на възстановилата дейността си 

общност на бекташиите. Той е бил принуден да работи във фабрика за производство 

на алкохол и е бил обект на целенасочени подигравки и унижения, защото е спазвал 

изискванията на своята религия и не е пиел. Комунистическата партия отчита цялото 

това варварство като огромен успех на идеологическия фронт. Вкопчено в примката на 

диктатурата, населението не е можело да се съпротивлява, но аз искам да приведа тук 

един покъртителен пример, който говори много сам по себе си. 

В малкия град Лач, разположен на около 30 километра северно от Тирана, има францискански 

манастир. В планината над него в междувоенния период е изграден католически 

параклис, посветен на Свети Антоан от Падуа. По вековна традиция мястото се 

счита за свято и целебно и всяко лято през юли там се стичат хиляди католици, православни 

и мюсюлмани. Този параклис е бил определен за взривяване, но остава с малки 

разрушения. През 1991 г. в Лач присигат монаси францисканци, по произход хървати, за 

да възстановят дейността на манастира. Един ден игуменът е посетен от мъж на средна 

възраст, жител на Поградец, мюсюлманин по вероизповедание. Той заявява, че е бил 

военен сапьор и ръководител на групата, която е трябвало да взриви параклиса. Макар 

и мюсюлманин, той не намира вътрешни сили да унищожава божи храм. Заложени са 

четири взривни устройства, той отстранява войниците и задейства само едно от тях. 

Разрушенията са незначителни, човекът лично завежда игумена до параклиса и премахва 

престоялия в основите повече от две десетилетия взрив. Този пример е наистина 

много показателен, тъй като говори както за налична религиозна толерантност, така и за 

отношение към закона за атеистичната държава и последствията от него – защото този 

човек в тогавашните условия е поел наистина сериозен риск за себе си. 

46 години продължава комунистическият режим в Албания. Той може да бъде разделен 

на два напълно равни във времето етапа. От 1944 г. до 1967 г., 23 години наред, 

вероизповеданията и техните организации и институции са силно притеснени и подложени 

на постоянен натиск и насилие, стигащо до физическо унищожение на част от клира. 

Ролята им в обществения и политически живот е сведена до нула, те не са фактор в 

албанското социалистическо общество. 

В следващите 23 години, от 1967 г. до 1990 г., вероизповеданията просто са забранени 

и те липсват в албанското общественополитическо пространство, като продължава 

насилието срещу представители на клира. Принадлежността към дадена религиозна 

група и спазването на съответните ритуали се превръща в престъпление и това вероятно 

е най-мрачният и бездуховен период в развитието на държавата Албания и нейното 

общество. Да не говорим, че основните постулати на този абсурден закон са включени 



в синтезиран вид и в Конституцията от 1976 г. Може да заключим, че през комунистическия 

период от албанската история присъствието и влиянието на религията в общественополитическия 

живот е с постоянно намаляващи функции, достигнали до точката на 

пълното изчезване. 

С падането на Берлинската стена през ноември 1989 г. и приключването на блоковото 

военннополитическо противопоставяне започва период на генерални промени 

в бившите социалистически страни. Въпреки непрекъснатите уверения на Рамиз Алия, 

лидер на албанските комунисти след смъртта на Енвер Ходжа през 1985 г., че подобни 

явления ще останат чужди за партията и страната, още в началните месеци на 1990 г. 

започват политическите сътресения и в Албания. Те не са обект на тази тема, само за 

сведение да отбележим, че и там се преминава през една схема, обичайна за някои от 

постсоциалистическите общества – първоначално оставане на властта при комунистическата 

партия, преименувала се в социалистическа, както и по-нататъшно редуване на 

десница и левица в управлението. Фактът, че Албания излиза от най-тежката тоталитарна 

диктатура в Европа, сътворила редица истински абсурди, се разбира дори от част от 

старото ръководство на Албанската партия на труда. Така още през май 1990 г. парламентът 

гласува важни решения и между тях е може би най-необходимото от обществена 

гледна точка – отмяната на закона за атеистичната държава и възстановяването на свободата 

за съществуване и водене на пропаганда и за трите основни вероизповедания. 

Не бива да се очаква, че смазаното от тоталитаризма общество и практически унищожените 

духовни структури ще успеят да реагират незабавно, а и забраната за всякаква 

религиозна дейност за повече от две десетилетия също изиграва своята негативна 

психологическа роля. Все пак трябва да подчертаем, че първите белези за възстановяването 

идват сравнително бързо за всички конфесионни общности. 

През ноември 1990 г. в прочутата Оловна джамия край Шкодра за първи път след 

много години се провежда петъчна служба за вярващите мюсюлмани. Скоро след това 

обредността е въведена и по други места, където храмовите сгради са съхранени. След 

няколко месеца започва да функционира и централната организационна служба, т.н. 

Албанска мюсюлманска общност, като постепенно се възстановяват и териториалните 

мюфтийства. С финансова подкрепа от чужбина (Турция и арабския свят – Египет, Кувейт, 

Саудитска Арабия) се изграждат нови джамии, практически из цялата територия 

на страната. Главен мюфтия до 2003 г. е Сабри Кочи, а след това – Селим Муча. През 

септември 2010 г. е открит Ислямският университет „Бедър“, създаден с решение на 

Албанската мюсюлманска общност. 

През януари 1991 г. се учредява комитет, чиято цел е възстановяване на бекташийството 

в Албания, а от март с.г. започва да функционира и текето към Световния център 

в Тирана. През юли 1993 г. се провежда Национален конгрес и постепенно се възстановяват 

както структурата на организацията, така и системата от действащи текета. Ръководител 

на общността до смъртта си през 2009 г. е Баба Решит Барди, а нов все още не 

е избран. 

Албанската православна църква също започва сравнително бързо своето възстановяване 

с подкрепата на Вселенската патриаршия. Именно тя изпраща през 1991 г. 

като свой представител в страната Анастасиос Янулатос. На 1 юни 1992 г. той е избран 

за архиепископ на Тирана и цяла Албания, като постепенно са възстановени в организационно 

отношение и четирите основни епархии. Строят се и се възстановяват 

православни черкви и манастири, край Дурес е открита и Духовна семинария. Трябва 

обаче да отбележим, че в православната общност съществуваше известно напрежение 


91

92 


във връзка с факта, че духовният й водач е грък, като с това се правеха и политически 

спекулации. Има и прецеденти на неподчинение от страна на представители на клира, 

например в Елбасан. 

Католическата църква също възстановява дейността си, като в това направление 

можем да посочим някои изключително важни и стимулиращо действащи събития: възстановяването 

на дипломатическите отношения с Ватикана на 7 юли 1991 г., дейността 

на ръководената от Майка Тереза организация „Мисионерки на милосърдието“ на територията 

на страната от есента на с.г. и особено посещението на Папа Йоан-Павел ІІ в 

края на септември 1992 г. Възстановена е изцяло организационната структура отпреди 

комунистическото управление, строят се и се възстановяват черкви и манастири. През 

2004 г. започна дейността си и Католическият университет „Света Богородица Добросъветница“, 

финансиран от Ватикана и Италия, при одобрение и съдействие и от албанските 

власти. 

Така в най-общи линии протича възстановяването на дейността и доизграждането 

на организационните структури на трите основни вероизповедания в Албания след 1990 

г. Те отново заемат своето полагащо им се място в обществото, като действащата Конституция 

от 1998 г. им гарантира свобода и равнопоставеност. Разбира се, възникват и 

няколко логични въпроса, свързани с актуалното им състояние и развитие, а и с присъствието 

им в общественополитическия живот. 

На първо място, продължава ли да е валидно традиционно възстановеното съотношение 

70%:20%:10%? Не е възможно да се даде аргументиран и прецизен отговор, 

тъй като преброяване с позиции за вероизповедание не е проведено – очаква се такова 

в рамките на близките месеци, но пък и то на няколко пъти бе отлагано, преди всичко 

поради неподготвеност. Има очаквания, че е възможно общият брой на мюсюлманите 

да се окаже малко по-малък, както и да се констатира известно нарастване на католиците. 

Лично аз считам, че съотношението от 2/3 изповядващи исляма и 1/3 християни ще 

се окаже приблизително същото, при почти двойно повече православни в сравнение с 

католиците. 

Тук обаче искам да направя и една много важна уговорка. Както вече бе споменато, 

албанците никога не са се отличавали с някаква особена религиозна ревност – това се 

доказва и от историческото им развитие, и от липсата на реални проблеми на подобна 

основа. Към този факт се прибавя и неизбежното допълнително психологическо въздействие 

на десетилетията в условията на ограничавана и репресирана, а по-късно и 

забранена религия. Живял съм осем години и половина в Албания и имам достатъчно 

лични впечатления. Днес немалко албанци са склонни да се самоопределят като атеисти, 

а много често се използва формулата „Произхождам от традиционно мюсюлманско 

(съответно православно или католическо) семейство“. Смесените бракове (в религиозен 

смисъл) са нещо съвсем нормално и неизбежно и това до голяма степен намалява драстично 

броя на официалните церемонии в съответните храмове. Пак в тази връзка съм 

се интересувал как се решава въпросът с вероизповеданието на децата. Честа практика 

се оказа братя и сестри да принадлежат към различни конфесионни групи, обикновено 

синовете приемали вярата на бащата, а дъщерите – на майката. Но съм срещал и отговори, 

че това няма никакво значение при това религиозно многообразие. Или както ми 

заяви мой приятел, известен журналист – все пак произхождам от традиционно мюсюлманско 

семейство, а дъщеря ми Кристина носи името на Христос. Наистина показателен 

пример... 

Искам да бъда разбран правилно – не твърдя, че в Албания няма вярващи и дори 



дълбоко религиозни хора, но казвам, че поради редица обстоятелства те са сравнително 

малко и между тях няма реално съперничество и противопоставяне. Последните 20 

години дадоха примери на напрежение и сблъсъци в тази страна, но те имаха социален 

или политически зародиш, не и верски. Мирното съжителство между религиите е неоспорим 

факт и това е огромен плюс за албанското общество като цяло. 

В нашето съвремие темата за ислямския фундаментализъм е изключително актуална, 

на първо място поради терористичната му практика. В журналистически материали 

или различни справочници съм срещал обвинения и към Албания за съпричастност и в 

тази връзка искам да приведа някои свои разсъждения. 

През декември 1992 г. страната стана член на Организацията Ислямска конференция. 

Тогавашният президент и актуален премиер Сали Бериша понесе упреци от различен 

характер: и вътрешнополитически (поради некоординиране на действия с парламента), 

и в международен план (заради риска от разширяване сферата на действие на 

някои нерегламентирани ислямистки структури). Той даде своите отговори и развитието 

на нещата в последните две десетилетия показа тяхната основателност. Членството бе 

мотивирано преди всичко от финансово-икономически аргументи и в това отношение 

се понесе разочарование – в страната не се изля рогът на изобилието, инвестициите 

от арабския свят се оказаха сравнително ограничени. В политически смисъл Албания 

снижи нивото на участието в периодичните срещи на организацията до посланик в съответната 

или най-близка страна. Като добавим към това и активната интеграционна 

политика, членството в НАТО и близостта в отношенията с Европейския съюз, аргументацията 

срещу подобни съмнения става наистина убедителна. 

Съществуваха и други обвинения – че едва ли не през 90-те години на ХХ в. в Албания 

са се организирали лагери за подготовка на фундаменталисти, че в страната са 

реализирани инвестиционни проекти на Ал Кайда. Въобще не е изключено пребиваването 

на отделни терористи, може би дори нелегалното им укриване за известни периоди. 

Евентуалната причина за подобна вероятност обаче би трябвало да се търси не в 

политиката на албанските правителства, а в един по-прост факт. Именно през последното 

десетилетие на миналия век, в началните години на албанския преход, страната 

изглеждаше зле откъм закони и практически действия за охрана на границите, за сигурността 

на държавата и гражданите й. Сътрудничествата с чужди национални и междунационални 

служби не бяха достатъчно регламентирани и активни. Нещата постепенно 

се променяха – такива бяха и изискванията на международната общност. Могат да се 

дадат и примери в практически смисъл – за арести на подозрителни лица и съответното 

им екстрадиране или съдене, за конфискуване на сгради, построени с капитали със съмнителен 

произход. Този процес изглежда необратим и това е гаранция за по-спокойното 

бъдеще на Албания. 

Колкото до многото строящи се джамии, тук има две обяснения – и това, че все пак 

мюсюлманите са най-многобройната конфесионна общност, и фактът, че ислямският 

свят е с по-широки финансови възможности. Никой не препятства изграждането на нови 

православни и католически храмове и това е безспорна реалност. 

Всъщност, съществува един потенциално рисков фактор. В началото на прехода 

доста младежи получиха религиозно образование в арабския свят. Това бе в разрез 

с традицията – албанският ислям винаги е бил свързан повече с турския. Обособи се 

една неголяма прослойка вярващи мюсюлмани, наричащи се „новите синове на Аллаха“, 

държащи повече на канона и вероятно по-радикално настроени. Те се молят само в една 

от джамиите и очевидно общуват главно помежду си. Не считам, че тази група от хора 


93

94 


има бъдеще в албанското общество – дори външните белези, като мъже с характерните 

бради или забулени жени, са изключително рядко срещано явление. Пък и бе намерен, 

по моя преценка, подходящия ответен ход със създаването на вече споменатия собствен 

Ислямски университет – той ще подготвя мнозинството от бъдещите духовни кадри. 

Що се отнася до обществената или политическа реализация на индивида – съответното 

вероизповедание няма никакво значение, не е нито аргумент за напредък, нито 

задържащ фактор. Държавата продължава да следва отдавна съществуващото поведение 

на равнопоставеност и баланс – и то не само законодателно, а и практически. Така 

например във времето 1992 г. - 1996 г. имаше съчетаване на президент – мюсюлманин, 

председател на парламента – католик, и премиер – православен. Верското разнообразие 

в най-високия слой на политическата класа може да се проследи по-нататък и във 

времето, и във всички възможни посоки – в законодателната, изпълнителната и съдебната 

власт, в администрацията, в партийните структури. 

По дълбокото ми убеждение и държавата Албания, и тамошното общество, са добър 

пример за това как при религиозно многообразие могат да се изградят и поддържат 

балансирани и толерантни взаимни отношения. И как това може да създава ценности, 

а не проблеми. 

При обществен и политически консенсус по въпроса преди няколко години в центъра 

на Тирана се изгради нов католически храм, православният е пред завършване, договорено 

е и строителството на нова джамия. В това решение целенасочено бе заложен 

символ за единството на нацията и равнопоставеността на вероизповеданията и това не 

е само добро пожелание. 

Започнах изложението си по темата със звуковото оформление на утрините в центъра 

на албанската столица. Искам да го завърша с една наистина символична церемония 

в северния град Шкодра. Ежегодно в центъра на града духовници от трите изповедания 

пускат да летят три бели гълъба. Иска ми се колкото може повече хора по света да възприемат 

така религиозните различия. 


СЪРБИЯ И ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ – ПРОБЛЕМИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА 

Сърбия и европейската 

интеграция – 

проблеми и 

предизвикателства Проф. Жарко Корач 

Лекция, изнесена на 23 април 2012 г., организирана 

от Дипломатическия институт при Министерството 

на външните работи на България 

Предстоящите в Сърбия общи избори (парламентарни, местни, регионални и президентски), 

насрочени за 6 май, още веднъж повдигат интересни въпроси не само за 

изборните резултати, но и за цялостния процес на сръбския преход към демокрация. 

Както повече или по-малко е известно, този преход е може би най-трудният в целия 

посткомунистически свят. 

Бих искал да напомня, че преходът започна в рамките на разпадането на Югославия, 

наложените от ООН икономически и политически санкции и четири войни (Словения, 

Хърватия, Босна и въздушните удари на НАТО над Косово). Милошевич и Сръбската 

социалистическа партия по онова време бяха на власт за един десетгодишен период. 

Милошевич загуби изборите едва през септември 2000 г. Спокойно може да се твърди, 

че Сърбия пое пътя на прехода към демокрация именно през тази година, следователно 

можем да наречем този преход КЪСЕН ПРЕХОД КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ. 

Този късен преход е изправен пред единствени по рода си предизвикателства. Първото 

беше наследството от годините на управление на Милошевич. Първото наистина 

избрано демократично правителство след Втората световна война, това на д-р Зоран 

Джинджич, пое страната, потънала в икономическа разруха и изключена от почти всички 

световни институции. Само един пример: дори в ООН мястото на Федерална република 

Югославия (Сърбия и Черна гора) беше суспендирано! За възстановяване на дипломатическото 

положение на страната в света бяха необходими огромни усилия. 

Но проблемът, който налагаше незабавни действия, беше наследството от войната. 

Приоритет станаха въпросите на военните престъпления, положението на бежанците 

и отношенията със страните от бивша Югославия. Не трябва да забравяме, че поне в 

началото Милошевич се радваше на значителна подкрепа в Сърбия. Не беше лесно да 

се вземе политическото решение да бъде екстрадиран той в Международния съд в Хага 

през юни 2001 г. Естрадицията раздели управляващата политическа коалиция и оттам 

Проф. Жарко Корач е председател на сръбската Социалдемократическа уния (СДУ). Неговата политическа 

кариера започва през 1990 г., като член на ръководството на Гражданския съюз на Сърбия. 

Депутат е в Сръбската Скупщина в периода 1993 г. - 1997 г. и по същото време учредява Европейското 

движение на Сърбия. Той е един от най-последователните и активни противници на режима на Слободан 

Милошевич. В периода 2001 г. - 2003 г. е вицепремиер в сръбското правителство, а след убийството на 

Зоран Джинджич, за кратко e и премиер на Сърбия. Завършил е психология в Белградския университет 

през 1970 г., където защитава и докторската си степен. Освен водещ сръбски политик, проф. Корач е и 

преподавател по психология във Философския факултет на Белградския университет. 


95

96 


нататък беше очевидно, че по-малобройната група, ръководена от Воислав Костуница, 

поддържа идеята за постепенен преход с подчертано разбиране на политическата програма 

на Милошевич. 

Най-сериозният удар срещу реформаторите беше убийството на министър-председателя 

Зоран Джинджич през март 2003 г. Убийството му беше дело на част от бившето 

военно крило на бившата държавна сигурност и на криминална група, известна като 

„Сурчинския клан“. Но политическите вдъхновители и евентуални организатори на това 

политическо убийство не са открити до ден днешен, въпреки многобройните искания на 

обществеността да се намерят виновните. Това забави началото на прехода към демокрация: 

убийството на министър-председателя Джинджич и разделението в управляващата 

коалиция. 

Второто предизвикателство пред прехода беше въпросът за сътрудничеството със 

съда в Хага, създаден от Съвета за сигурност при ООН за разследване на военните 

престъпления в бивша Югославия. Това се оказа невероятна пречка за прехода. Тъй 

като в мнозинството си общественото мнение беше или против пълно сътрудничество 

или изобщо против сътрудничеството, политическият елит не бързаше да действа. А 

имаше и още едни проблем: някои държавни структури и структури за сигурност във 

войската също бяха против сътрудничеството, боейки се, че и те самите могат да бъдат 

екстрадирани. Сърбия загуби ценно време в отношенията си със съда в Хага, особено 

в усилията си да открие бившите политически и военни ръководители на босненските 

сърби Радован Караджич и Ратко Младич. 

И третото предизвикателство беше въпросът за държавността. Държавният съюз 

между Сърбия и Черна гора беше повече или по-малко нефункционален. Очевидно 

беше, че Черна гора се стреми към независимост и черногорското правителство не беше 

заинтересовано от поддържането на активни федерални институции. Тук Сърбия отново 

загуби ценно време в неуспешни опити да продължи живота на Федерална република 

Ютославия. 

Най-трудното предизвикателство обаче се оказа въпросът за държавността на самата 

Сърбия. Разбира се, имам пред вид проблема Косово. 

Сърбия изразходва невероятна енергия в международните си отношения с опитите 

си да блокира по-нататъшно признаване на независимостта на Косово. И този проблем 

причинява разделение в сръбската политика. Няма друг политически въпрос, който да 

предизвиква толкова бурни реакции и така да разделя политическите партии. За традиционалистите 

въпросът опира до суверенността на държавата, защитена от конституцията. 

В националната митология на сръбската история Косово играе много важна роля. 

В резултат на войната и споразуменията от Куманово Сърбия загуби суверенитет. Преди 

няколко години Сърбия прие нова конституция, според която Косово е и ще бъде част 

от Сърбия. Сърбите отказват да приемат фактическата независимост на Косово и са 

готови да жертват европейската интеграция на страната, ако тя е обвързана с признание 

за тази независимост. 

Антиевропейските кръгове използват Косово като свое знаме в усилията си изцяло 

да отхвърлят европейската интеграция. Ситуацията е обърната надолу с главата. Не 

Косово е причината хората да не желаят Сърбия да влезе в ЕС. Те не желаят ЕС и използват 

Косово като претекст. В Хърватия, например, съществува консенсус в полза на 

европейската интеграция на страната, докато положението в Сърбия е далеч по-сложно. 

Не трябва да подценяваме упоритостта, нито силата на сърбите, особено като се има 

предвид, че те се радват на негласната, а понякога и открита подкрепа на Руската феде- 



рация, независимо от твърденията на Русия, че заема неутрална позиция по въпроса за 

сръбската интеграция в ЕС. 

Значението на проблема с Косово е видно особено ясно в контекста на предстоящите 

избори. Независимо от енергичните възражения на косовското правителство, някои 

политически партии застъпват идеята за това в Косово, особено в северната му част, 

да се организират местни избори. На Сърбия се даде статут на държава-кандидатка за 

членство в ЕС едва преди два месеца и то само след успешния завършек на първата 

фаза от разговорите с представителите на Косово във Виена по въпросите за граничните 

пропуски и взаимното признаване на документи. Разговорите бяха трудни и продължиха 

много повече от очакваното. 

Предстящите избори в Сърбия очертават ясно почти всички от изброените тук проблеми. 

Главните съперници са коалицията около Демократическата партия на Борис 

Тадич и коалицията около Сръбската прогресивна партия на Томислав Николич. Демократическата 

партия управлявава четири години и политиката й може да бъде характеризирана 

като политика на предпазливи реформи с цел да не се отблъсне електоратът. 

Номинално партията е левоцентристка, но всъщност е типична партия на центъра, която 

до известна степен флиртува с националистите. От друга страна, коалицията около Николич, 

бивш заместник на десния националист и шовинист Шешел, се представя като 

умеренодясна и предпазливо про-европейска. Тези две партии имат подкрепата на 60% 

от избирателите и много искат да създадат в Сърбия двупартийна политическа система. 

Резултатите от изборите ще повлияят на вече твърде бавното темпо на реформите в 

Сърбия. Ако Демократическата партия загуби изборите, ще сме изправени пред ново забавяне 

в реформите, влошаване в отношенията на Сърбия с държавите от бивша Югославия, 

по-специално с Хърватия и Босна и Херцеговин, и по-силно влияние на Руската 

федерация във външната политика на Сърбия. Сърбия вероятно ще загуби още повече 

време по пътя към членството си в ЕС и, съчетано с икономическите затруднения, това 

ще даде като резултат относително слабо и недълговечно правителство. 


97

98 

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪВЕТА НА ЕВРОПА 

Двадесет години България 

в Съвета на Европа Детелина СТАМБОЛОВА 

Тази година се навършват 20 години от приемането на България за пълноправен 

член на Съвета на Европа – най-голямата европейска политическа междуправителствена 

организация, обединяваща понастоящем 47 държави-членки. 

България стана 27-та държава-членка на Съвета на Европа на 7 май 1992 г. На същата 

дата тя подписа Статута на СЕ, както и Конвенцията за защита на правата на 

човека и основните свободи, която влезе в сила за нас от 7 септември 1992 г. Днес, двадесет 

години по-късно, страната ни е активен и отговорен участник в общоевропейското 

сътрудничество в рамките на Съвета на Европа, насочено към укрепване на общоевропейските 

ценности на демокрацията, върховенството на правото и защитата на правата 

на човека. 

В началото на 90-те години на XX в. Съветът на Европа (СЕ) – чиято цел според неговия 

статут е „постигане на по-голямо единство между неговите страни-членки с оглед на 

запазването и осъществяването на идеалите и принципите, които съставляват тяхното 

общо наследство, както и за улесняване на техния икономически и обществен напредък“ 

– е първата западноевропейска институция, която отваря вратите си за новите демокрации 

от Централна и Източна Европа. 

Първото сериозно признание за постигнатия от България напредък в прехода към 

демокрация и пазарна икономика е предоставянето на страната ни на 3 юли 1990 г. на 

статута на „специално поканен гост“ в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа 

(ПАСЕ). На 17 януари 1991 г. България внася официално кандидатурата си за членство 

в СЕ, а на 31 януари 1991 г. президентът Желю Желев провежда първото официално 

посещение на ръководител на българската държава в тази организация. В изказването 

си пред ПАСЕ той изтъква европейската принадлежност на България, която е предопределяла 

съдбата на българския народ, независимо от разделителните линии, наложени 

на континента в миналото. Българският президент декларира „твърдото намерение на 

България да се завърне в свободна и демократична Европа“ и решимостта й да стане 

пълноправен член на европейските институции и заявява готовността на страната да 

се присъедини към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която определя 

като „крайъгълен камък на международния живот“. Президентът Желев също така 

подчертава волята на България да изпълни всички изисквания за членство в СЕ – „една 

от най-влиятелните и престижни европейски институции, която на дело доказа своята 

значимост, като даде тласък на европейската интеграция“. 

След проведен дебат в ПАСЕ по кандидатурата на България на 5 май 1992 г., Парламентарната 

асамблея гласува единодушно в подкрепа на членството на страната ни в 

СЕ. По този повод докладчикът на Политическата комисия, Мигел Мартинес, отбелязва: 

„България е красива страна с храбър, миролюбив и умен народ, който ще даде значителен 

принос за стабилността в региона и в рамките на СЕ“. Важността на приемането 

на България в Съвета на Европа като фактор за стабилност и мир на Балканите се под- 

Детелина Стамболова е служител в дирекция „Права на човека“ на МВнР на Република България. 



чертава и в изказванията на мнозина от другите участници в парламентарния дебат. 

Съобразявайки се със становището на ПАСЕ, Комитетът на министрите отправя официална 

покана за членство на България в организацията и на 7 май 1992 г. министърът 

на външните работи на страната, Стоян Ганев, подписва Статута на СЕ и ЕКПЧ, с което 

България става 27-та страна-членка на СЕ – първа измежду страните в преход от ЮИЕ. 

Скоро след приемането ни в СЕ, през май 1994 г. на България се пада честта и 

отговорността да поеме за половин година ротационното председателство на Комитета 

на министрите на СЕ и става първата държава от ЦИЕ, изпълнявала тази функция. На 

94-та сесия на Комитета на министрите на 11 май 1994 г., на която България поема 

председателството от Белгия, е открит за подписване Единадесетият допълнителен 

протокол към ЕКПЧ, който предвижда сливане на съществувалите дотогава Европейски 

съд и Европейска комисия по правата на човека в единен съдебен орган, разполагащ 

с всеобща задължителна юрисдикция спрямо всички държави-страни по Конвенцията. 

Протоколът, разглеждан като нормативна база за усъвършенстване на контролния механизъм 

на ЕКПЧ, е подписан и ратифициран от България в рамките на българското 

председателство на КМ и влиза в сила на 1 ноември 1998 г., след ратифицирането му от 

всички държави-членки на СЕ. България допринася активно при изработването на протокола 

и дори една от разпоредбите му е приета въз основа на българско предложение. 

България следи с особено внимание развитието на обстановката в разтърсваната 

от кръвопролитни сблъсъци съседна Югославия и възможностите на СЕ да допринесе 

за мирното урегулиране на конфликта в Босна и Херцеговина са предмет на активно 

проучване и интерес. 

На дневен ред продължава да бъде и по-нататъшното разширяване на СЕ с нови 

страни-членки и българското председателство разглежда въпроса за задълбочаване на 

контактите и сътрудничеството с държавите-кандидатки като приоритетен. В това отношение 

българският външен министър Станислав Даскалов предприема активни действия 

и в края на юни 1994 г. представя пред ПАСЕ амбициозната си програма за посещения 

в столиците на повечето от страните, кандидатстващи за членство. На 5 октомври 

същата година той запознава Асамблеята с резултатите от съвместните си посещения 

с генералния секретар на СЕ в Албания, Русия, Молдова, Украйна и Беларус и споделя 

личните си впечатления за усилията на съответните правителства да изпълнят критериите 

за членство. Българският министър пледира убедително за ускорено приемане 

на Албания в Организацията и настоява за по-тясно сътрудничество с Русия и Молдова 

в контекста на стремежа им за членство; министър Даскалов отбелязва положителните 

тенденции в Украйна и подчертава, че посещението му като председател на КМ в Беларус 

е първият официален контакт на СЕ с държавното ръководство на тази страна. 

Независимо от смяната на правителството в България през есента на 1994 г. (в началото 

на месец септември правителството на г-н Любен Беров подава оставка и управлението 

се поема от служебното правителство на г-жа Ренета Инджова), българското председателство 

на КМ приключва успешно под ръководството на новия външен министър 

Иван Станчов, който ръководи и 95-та сесия на Комитета на министрите на СЕ на 10 ноември 

1995 г. На сесията е отбелязан напредък в изпълнението на редица приоритетни 

задачи на организацията: приета е „Декларация за спазването на задълженията, поети 

от страните-членки на СЕ“, с която се поставя началото на процедурата на „мониторинг“ 

на КМ; одобрен е текстът на първия международен юридически задължителен документ, 

уреждащ правното положение на лицата, принадлежащи към национални малцинства 

– Рамковата конвенция за защита на националните малцинства; взема се решение за 


99

100 


стартиране на Европейска кампания на младежта срещу расизма, ксенофобията, антисемитизма 

и нетърпимостта. Напредва и процесът на разширяване на СЕ, въпреки 

че до края на българското председателство в организацията е приета само още една 

държава – Андора. Но взаимодействието и връзките със страните-кандидати от ЦИЕ се 

задълбочават и разширяват по времето, когато България председателства Комитета на 

министрите, и за сравнително кратко време след това значителен брой от тези държави 

ще бъдат приети в Организацията: през февруари 1995 г. – Латвия, последвана от 

Албания и Молдова през юли, а към края на годината членки на СЕ стават Република 

Македония и Украйна. 

Натрупаният от България опит като председател на Комитета на министрите допринася 

за ангажираността и активното участие на страната ни през следващите години в 

дейностите на СЕ, насочени към реализиране на стоящите пред Организацията цели и 

задачи. 

Заслужава, по-специално, да се отбележи инициативата на СЕ за насърчаване на 

обучението в демократично гражданство, основаващо се на правата и отговорностите 

на гражданите, в основата на която залегна българска идея, лансирана от първия постоянен 

представител на България в СЕ Светлозар Раев. Решението за провеждане на 

обучение в демократично гражданство намира отражение в заключителните документи 

на Втората среща на най-високо равнище на СЕ през 1997 г., а юбилейната 104-та сесия 

на КМ, проведена в Будапеща на 7 май 1999 г. и посветена на 50-годишнината от създаването 

на СЕ, приема специална Декларация и програма за обучението в демократично 

гражданство, основаващо се на правата и отговорностите на гражданите. Когато СЕ обявява 

2005 г. за „Европейска година на гражданството чрез образование“, на основа на 

първоначално българско предложение, София е домакин на лансиращата конференция 

на „Годината“ през декември 2004 г. Понастоящем България продължава да дава своя 

принос в областта на образованието за демократично гражданство и по правата на човека, 

което се утвърди като едно от приоритетните направления на дейност на СЕ. 

Днес България е активен и отговорен участник в основните направления на дейност 

на СЕ, насочени към укрепване на общоевропейските ценности на демокрацията, върховенството 

на правото и защитата на правата на човека. 

Българските представители в ПАСЕ и в КМ участват активно във всички важни дебати 

и при приемането на съответните актове по такива значими въпроси, като реформата 

на контролния механизъм на Европейската конвенция за защита на правата на човека 

(ЕКПЧ) с цел запазване на неговата дългосрочна ефективност, реформата на Съвета 

на Европа, инициирана от генералния секретар Торбьорн Ягланд, новата „Политика на 

съседство“ на СЕ, правното сътрудничество, борбата срещу тероризма, организираната 

престъпност и корупцията, защитата на социалните и икономическите права, интеграцията 

на ромите, правата на децата, сътрудничеството в областта на образованието и културата, 

недискриминацията и др. България участва със свои представители във всички 

основни управителни и експертни комитети на Организацията. Членовете на българската 

парламентарна делегация в ПАСЕ участват активно в политически дебат в рамките на 

Парламентарната асамблея и поставят важни за страната ни въпроси. България участва 

пълноценно със свои представители и в Конгреса на местните и регионални власти в 

Европа – друго важно измерение на сътрудничеството в рамките на СЕ. 

През м. февруари 2011 г. г-н Торбьорн Ягланд осъществи официално посещение в 

България, което допринесе за интензифициране на сътрудничеството ни със Съвета на 

Европа. В рамките на визитата той бе приет от министър-председателя на Р България, 



г-н Бойко Борисов, от президента на Р България, г-н Георги Първанов, и от председателя 

на Народното събрание, г-жа Цецка Цачева. В Министерството на външните работи 

г-н Ягланд проведе разговори по широк кръг от теми с министъра на външните работи, 

г-н Николай Младенов, и със заместник-министъра на външните работи, г-н Димитър 

Цанчев. 

Важна проява на подкрепата на България за ролята и дейността на Съвета на Европа 

бе проведеното на 21-22 юни 2011 г. официално посещение на министъра на външните 

работи на Р България, г-н Николай Младенов, в Съвета на Европа в Страсбург, по време 

на което той направи изказване пред ПАСЕ на тема „Transition in Middle East – how can 

Central and Eastern Europe help“ и проведе срещи с председателя на ПАСЕ Мевлют Чавушоглу, 

с генералния секретар на СЕ Торбьорн Ягланд и с Комисаря по правата на човека 

на СЕ Томас Хамарберг. Министър Младенов декларира подкрепата на България за 

провеждането на активна „Политика на съседство“ на СЕ, на основа на предложенията 

на генералния секретар Торбьорн Ягланд, насочена към улесняване на демократичния 

политически преход и изграждането на стабилни демократични институции в държавите 

от Южното Средиземноморие и Централна Азия. Министърът на външните работи изрази 

удовлетворение от получаването от Парламента на Мароко на статута „Партньор за 

демокрация“ към ПАСЕ и надежда, че на по-късен етап този статут ще бъде предоставен 

и на други държави, стремящи се към демокрация. Няколко месеца по-късно, през октомври 

2011 г., България подкрепи предоставянето на статута „Партньор за демокрация“ 

към ПАСЕ и на Палестинския национален съвет. 

В рамките на визитата, министър Младенов също така потвърди подкрепата на България 

за инициираната от генералния секретар Торбьорн Ягланд реформа на СЕ, насочена 

към консолидиране на политическата роля и място на Организацията в съвременната 

европейска институционална архитектура, както и за реформата на Европейския 

съд по правата на човека. 

В изказването си пред ПАСЕ министърът на външните работи определи промените 

в държавите от Близкия Изток и Северна Африка като „историческо предизвикателство, 

сравнимо по мащаб с промените в ЦИЕ след падането на Берлинската стена“. 

Той призова СЕ и Европейския съюз да окажат подкрепа на тези държави в борбата за 

демокрация и равни икономически възможности и в борбата против корупцията, като 

подчерта натрупаните знания и опит на СЕ за оказване на помощ на държавите в преход; 

подчерта, че СЕ трябва да играе основна роля в подкрепа на конституционните 

реформи и изграждането на светски общества в държавите от Близкия Изток и Северна 

Африка. Министър Младенов заяви подкрепата си за идеята на председателя на ПАСЕ 

за свикване на нова среща на най-високо равнище на СЕ, като изтъкна три основания за 

това: предстоящото присъединяване на ЕС към Европейската конвенция за правата на 

човека /ЕКПЧ/; протичащият процес на цялостна реформа на СЕ; коренно променената 

обстановка на юг от Европа. 

През май 2011 г., по покана на министъра на външните работи на Р България, генералният 

секретар на СЕ Торбьорн Ягланд взе участие в Международната конференция в 

София на тема „Преходът на Централна и Източна Европа и промените в Близкия Изток“ 

(The Sofia Platform). Приносът в работата на конференцията на генералния секретар на 

СЕ, както и на генералния секретар на ООН, бяха високо оценени от българската страна. 

България отдава голямо значение на успешното осъществяване на реформата на 

Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която трябва да допринесе за повишаване 

на ефективността в неговата работа, включително справяне с постоянно нараства- 


101

102 


щия поток от жалби към Съда в Страсбург. Очакваме Конференцията на високо равнище 

за бъдещето на ЕСПЧ в Брайтън, Великобритания (18-20 април 2012 г.), организирана от 

Британското председателство на Комитета на министрите на СЕ, като продължение на 

конференциите в Интерлакен (Швейцария, 2010 г.) и Измир (Турция, 2011 г.), да приеме 

важни решения за реформата на ЕСПЧ, които да осигурят запазване на дългосрочната 

ефективност на контролния механизъм на Европейската конвенция за защита на правата 

на човека (ЕКПЧ). 

Същевременно, България полага реални усилия за хармонизиране на националното 

законодателство и практика с ЕКПЧ, както и за подобряване прилагането на Конвенцията 

на национално ниво. Важен принос в това отношение имаше официалното посещение 

в България през м. юни 2011 г. на председателя на Европейския съд по правата на 

човека Жан-Пол Коста. Визитата се състоя по покана на председателя на Върховния 

касационен съд, проф. Лазар Груев, а в програмата бяха включени срещи с президента 

Георги Първанов, председателя на Народното събрание Цецка Цачева, министъра на 

правосъдието Маргарита Попова и министъра на външните работи Николай Младенов. 

В рамките на визитата се проведе Кръгла маса на тема “Субсидиарност и споделена 

компетентност между Европейския съд по правата на човека и националните съдилища. 

Пилотни решения за мерки за ускоряване на съдебното производство“. На срещата на 

г-н Коста с министъра на външните работи Николай Младенов бяха обсъдени въпроси, 

свързани с текущата реформа на ЕСПЧ, напредъка в осъществяването на съдебната 

реформа в България, както и изпълнението на осъдителните решения срещу България, 

включително наскоро постановените първи пилотни решения на ЕСПЧ срещу нашата 

страна. 

В годината, в която отбелязваме 20-годишнината от членството на България в СЕ 

и 5-годишнината от членството на страната ни в Европейския съюз, следва да отдадем 

заслужено признание за помощта, оказана на България от Съвета на Европа за осъществяване 

на демократичните реформи в страната след промените в ЦИЕ през 1989 

г., в т.ч. изменението на българското законодателство и изграждането на стабилни демократични 

институции. Членството на България в СЕ допринесе и за изпълнение на 

политическите критерии за членство в Европейския съюз. 

Отбелязването на 20-годишнината е и добър повод България отново да потвърди 

привързаността си към основополагащите ценности на Съвета на Европа – на демокрацията, 

правата на човека и върховенството на правото, и готовността си да продължи 

да ги отстоява. 

В статията са използвани материали от юбилейното издание „Част от обединена Европа. 10 години 

членство на България в Съвета на Европа“, „Десет години в Съвета на Европа – българският принос към 

демократичната сигурност на континента“, Юрий Щерк, Информационен център на СЕ – София, 2002 г. 


МУЛТИКУЛТУРАЛИЗЪМ И ОБУЧЕНИЕ НА ДИПЛОМАТИТЕ 

Мултикултурализъм и 

обучение на дипломатите 

изказване на Директора на 

Дипломатическия институт 

на конференция „Франкофония 

и демокрация“ 

Ролята на Дипломатическия институт към Министъра на външните работи в структурата 

на държавната администрация е той да бъде мост между академичното и административното, 

между публичното и една тясно специализирана група от граждани 

– дипломатическите служители. Тази законово определена форма на съществуване съвпада 

с формираната в течение на годините в екипа на Института нагласа да възприема 

работата си като процес на изграждане на едно пространство – място за формиране и 

разпространение на знание, на опит в общуването в публичната сфера. 

Мултикултурализмът се появи като една теоретична абстракция, един конструкт на 

философското мислене, който трябваше да обясни съвременния свят и разнородността 

на обществото – общество в единствено число, тъй като на мястото на многото и 

разнородни социални групи, ние сме свидетели на формирането на един общ за целия 

човешки род социум. Политолози, социолози и политици се заеха да приложат идеята 

за възможност на хармонично мултикултурно общество на практика. За съжаление в 

последните години, и особено от атентатите на 11 септември насам, ние сме свидетели 

на това колко сложно е на практика постигането на едно помиряване на цивилизациите 

в света. Всеизвестен факт е, че всъщност всички хора по земята в най-дълбоката си 

същност се подчиняват на едни и същи върховни ценности, които можем да обозначим 

условно с термина морал или съвест. Постепенно насложилите се с времето културни 

наслагвания обаче, са причинили такава същностна деформация и неразпознаваемост 

на хората едни с други, че сякаш се срещат индивиди не от различни континенти или 

страни, а от различни светове. 

Очевидно човешката цивилизация още не е узряла да бъде единна. Все още пред 

нас има път за извървяване. Технологично изпреварихме сами себе си, собственото си 

съзнание. Създадохме малък свят, без граници, който да приюти и да може да осигури 

благоденствие на всички, но все още не искаме да го постигнем, не можем да разрушим 

границите вътре в умовете си. Мултикултурализмът се завърна от политиката отново в 

науката. Опитът за прилагането му отгоре, чрез централизирани политики, както доказано 

се случва с обществените проекти, се оказа неуспешен – хората не обичат нещата 

да им се налагат отгоре. 

Това, което ДИ взаимства от теоретичния конструкт, от опита за разбиране на понятието 

мултикултурализъм е, че за успешни дипломатически отношения е необходима 

здрава основа. Именно в създаването на подходяща среда за комуникация, за общуване, 

ние виждаме ролята на публичната дипломация. Тя е soft power, която едновременно 

и естествено предхожда същинската дипломация, разбирана като процес на взимане 

на решения, посредством взаимни отстъпки. След това тя – публичната дипломация, 

прави връзката на постигнатия резултат с широката общественост, която днес е все повзискателна 

и жадна за информация. Информация, която й дава сигурност и усещане за 


103

104 


демократичност на пространството. Чрез своите обучения Дипломатическият институт 

се стреми да подготви хора, които умеят не само да говорят, но и да слушат. Колкото и 

парадоксалано да звучи, днес умението да слушаш и да разбираш другата страна е като 

че ли по-ценно от това умело да изразиш позицията си. Тъй като разбирането създава 

съпричастност и укрепва доверието, като стъпва на здравата основа на споделените 

ценности. 

Във всичките си обучителни дейности ние се стремим да приобщаваме курсистите 

си към една споделена среда. Среда, в която те и обектът на тяхното внимание да 

се почувстват равни и способни за диалог. Постепенното възпитаване на способността 

да усещаш другото, различното, се превръща от трудност в удоволствие и води до отключването 

на богатствата на различните цивилизационни пластове. Като особено удовлетворение, 

но и като изключително отговорна задача, ние възприемаме обученията, 

които правим за чуждестранни дипломати. В момента в град Сандански се провежда 

традиционното Зимно училище по дипломация, в което млади дипломати от Югоизточна 

Европа, Черноморския регион и страните членки на ЕС имат възможност да се опознаят 

– себе си, културите си и да открият начините за успешен диалог помежду си. Това 

обучение е и проявление на публичната дипломация. То е и средство за създаване на 

открита и приятелска среда, за преодоляване на историческите предразсъдъци, за открит 

диалог и свобода на мненията, алтернатива на езика на омразата и отрицанието 

на различното. 

Проследявайки развитието на процесите в международните – които, всички знаем, 

са всъщност междудържавни отношения, правим изводи, наблюдаваме тенденции, които 

ни довеждат до формирането на принципи – обществени аксиоми, които често, точно 

както и в математиката, не се нуждаят от доказване. За модерните международни отношения, 

за дипломацията, такава кавато я познаваме от края на Тридесетгодишната 

война до днес, такава неоспорима аксиома е важността на използването на френския 

език в международното общуване. 

И в двата основни стълба в дейността на ДИ – обучението и публичните дейности, 

идеята за мултикултурализъм, ние разбираме и развиваме като общуване. А ключът към 

свободното общуване е прекият контакт, без посредничество, който може да бъде осъществен 

единствено чрез словото. От самото си създаване, ДИ започва активно да работи 

със, на и за използването на френския език. Защото, вярвам и френските ми колеги 

ще се съгласят с това твърдение: Френският език отдавна не е Франция и не бива, а и 

не може да бъде отъждествяван единствено с неговата родина. Френският език отдавна 

е един ключ към..., един фундамент върху който е съградено цяло едно пространство – 

културно, цивилизационно, ценностно, рационално. Едно пространство, което въпреки 

че може да бъде мислено и съществува като виртуално, откъснато от материалния свят, 

всъщност има свое съвсем реално измерение. Да бъдеш франкофон е и въпрос на личен 

избор и воля за извървяване на един не лек път, с полагането на немалко усилия, за 

да станеш част от една общност. Пространството на франкофонията успява успешно да 

премахне границите между членовете си и да ги направи причастни на едно общество на 

висока култура, на общочовешки принципи и идеали, като свобода, равноправие, демокрация 

и не на последно място, образование –благо, което е непосредствено в спектъра 

на нашата работа, ценност, на която ние в ДИ особено държим и която разбираме като 

естествено и неотменимо право на индивида и гарант за неговото достойнство. Франкофонията 

насърчава и, чрез своите институции, финансира възможностите за свободен 

диалог на хора от всички краища на земята. 



Именно сега ще споделя с вас и няколко думи за франкофонската дейност на Института, 

който е част от българската държавна администрация. 

Само една година след създаването си, през 2005 г. ДИ и МОФ сключиха споразумение, 

което официализира и финансово обезпечи дейностите на Института на френски 

език. Основните акценти, които ние поставихме в работата си, не са много, но, смятам, 

са с голямо значение: 

1. На първо място ние поставихме повишаването на езиковата квалификация на служителите 

на българското МВнР по френски език. Едно ценно умение – имам предвид 

използването на френски език, чиято роля се измерва както с историческата инерция 

и традицията в употребата му в международните отношения, така и с реалните задачи, 

които стоят пред българската дипломация. Все по-активна е ролята на българските 

дипломати в работата на международни организации и европейски институции, като в 

последно време специален щрих се поставя върху навлизането на български професионалисти 

в ЕСВД, където използването на френски се цени високо. 

2. На следващо място държа да подчертая голямата важност, а и желание, с което 

попълваме книжния фонд на библиотеката на ДИ и МВнР със специализирана и обучителна 

литература на френски език. В ДИ имаме наистина специално отношение към 

книгата. 

3. Друг акцент в дейността ни са публичните лекции на френски език. Чрез тях приятелите 

на ДИ имат възможността да се запознават с актулната експертиза на франкофони 

– учени, университетски преподаватели, политици, журналисти. 

4. Особено внимание отделяме на дейности, насочени към младите хора в България 

– студенти и ученици, ползващи френски. Чрез конкурси за есета се стремим да стимулираме 

формулирането на мнения у тях по практически въпроси на международните 

отношения, където да могат да приложат реално придобитите от тях знания. 

5. Не на последно място ние се ползваме от помощта на МОФ в публикуването на 

собствени, наши сборници, брошури и помагала, насочени както към нашите курсисти, 

така и към широката публика – учени, журналисти, студенти. 

6. Ефектът от това живо присъствие на френския език в нашата всекидневна работа 

и всички конотации, които той носи със себе си, се усилва от развиването на виртуалното 

пространство на ДИ – най-вече чрез съществуването на пълна френска версия на интернет 

страницата на Института. С гордост заявявам, че ние сме единствената българска 

държавна институция, която поддържа пълна версия на сайта си на френски език. 

В заключение бих искала да припомня, че: 

Изграждането на институционализираната Франкофония стана възможно поради вътрешната 

демократичност на световната общност от хора, използващи френски език. 

Както това се случва с непрекъснатия процес на изграждане на Европа, както се случва 

днес при формирането на мнения и каузи във виртуалното пространство на Интернет, 

така и изграждането на МОФ беше започнато от периферията към центъра, от долу нагоре. 

Пионери бяха обществените и политически дейци на новоосвободените бивши колониални 

държави – малки и несравними с Великите сили. Но именно те взеха присърце 

идеята за създаване на човешко общество, надживяло разделението. Общество, стъпило 

върху постиженията на рационалния дух, наченат от епохата на Просвещението. 

Оттласнало се от Средновековната самовглъбеност и открило формули за приложимост 

на класическата антична демокрация, в условията на съвременните многомилионни национални 

държави. Населението на тези държави, въпреки че е част от една нация, 


105

106 


съвсем не е хомегенно и еднокултурно. Хората продължават да откриват десетки, и дори 

стотици признаци, по които да се почувстват разделени, и дори врагове. Понятия като 

език, религия, раса, ценности, обичаи и днес биват натоварвани с идеологически смисли 

и се превръщат в пречка за продължаването на хода на световната история. Защото човечеството 

вече навлезе в една епоха, в която фанатичното уповаване на различността 

и неприемането на другия влияят в колосална степен на нормалния ход на живота. Появи 

се свят, в който мултикултурализмът е повече правило, отколкото изключение. Ще 

завърша, цитирайки откъс от размислите на известния френски философ от български 

произход Цветан Тодоров. Той разсъждава така: 

„В днешния и утрешния ден срещите между личности и общности, принадлежащи на 

различни култури, неминуемо ще зачестяват; участниците в тях са единствените фактори, 

способни да предотвратяват превръщането им в конфликти. Със средствата за разрушение, 

намиращи се на наше разположение, избухването на подобни стълкновения би 

могло да постави на карта оцеляването на човешкия вид. Ето защо е необходимо да се 

направи всичко възможно за избягването му.“ 


ПРОЕКЦИЯ НА ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРИОРИТЕТИ НА БЪЛГАРИЯ (2003 – 2011 Г.) 

Проекция на 

външнополитическите 

приоритети на 

България (2003 – 2011 г.) в 

обучителната дейност на ДИ 

Димитър Ангелов 

На 23 септември 2003 г. в Република България е създадена първата държавна дипломатическа 

школа. Интегриран в структурата на МВнР, Дипломатическият институт 

при Министъра на външните работи си поставя за цел ефективното развитие на българската 

дипломатическа служба, в съответствие с изискванията, налагани от външнополитическите 

реалности в регионален и световен план 1 . 

С началото на ХХІ в. пред България се откриват нови благоприятни перспективи, 

сред които от първостепенно значение е интегрирането й в НАТО и Европейския съюз 

(ЕС). Тази задача е определяна от всички български правителства на новото хилядолетие 

като най-висш външнополитически приоритет. Членството на страната в евроатлантическите 

структури, обаче, поставя ясни и задължителни изисквания пред българската 

дипломация. Новите нива на междудържавна комуникация решително излизат отвъд обхвата 

на стандартните двустранни дипломатически отношения. Външнополитическите 

представители на страната следва да притежават перфектни познания относно механизмите 

за действие и лобиране в многонационална среда. Съвременният дипломат често 

ad hoc трябва да съчетава функциите на юрист, икономист, финансист, медиен експерт, 

административно лице или говорител. Редно е да се добави и утвърждаващата се необходимост 

от самостоятелно владеене на високо ниво на повече от два чужди езика. В 

тези нови условия основната тежест в процесите по организация и ръководство на външната 

политика на страната лежи върху плещите на Министерство на външните работи. 

Именно в отговор на съвременните изисквания пред дипломатическата служба, бе 

учреден Дипломатическият институт при Министъра на външните работи. В глава шеста, 

чл. 82, т.2 от Закона за дипломатическата служба е записано: „Дипломатическият институт 

организира и провежда обучение за повишаване на професионалната квалификация 

на служителите на МВнР и на служителите в други бюджетни организации, 

включително курсове по чуждоезиково обучение...”. Институтът предлага широк набор 

от квалификационни програми: Основен курс за стажант-аташета, Курс за дипломати 

от средната кариера, Курс за подготовка на консулски служители, Курс по Воен- 

1 Вж. Попов, Здравко. Дипломатическият институт – необходимост и действие. Международни отношения, 

Г.ХХХІІІ (2004 г.), Кн.1, с. 63 – 66. 

Димитър Ангелов е сътрудник в отдел „Обучителни програми и проекти” на Дипломатическия институт. 


107

108 


на дипломация, Курс по Енергийна дипломация, езикови курсове, както и разнообразни 

форми на обучение (включително и езиково) за чуждестранни дипломати. При организацията 

и провеждането на тези курсове, Дипломатическият институт се стреми да отрази 

едновременно значимото и актуалното в сферата на дипломацията, сигурността, 

отбраната, икономиката, енергетиката, медиите, но и да привнесе полезни познания от 

всички онези научни сфери, които биха имали положителен ефект върху способностите 

на ангажираните в дипломатическата професия експерти. 

С най-голяма продължителност и значимост за Института се отличава Основният 

дипломатически курс. Провежданото в неговите рамки обучение цели да развие в участниците 

умения, необходими за тяхната оперативна дипломатическа практика. Курсът 

протича в съчетание от лекции, дискусии, интерактивни упражнения и практически задачи. 

Същевременно, още при създаването на тази квалификационна форма, е заложена 

концепцията, че развиваният в нейните рамки обучителен процес има способността 

да бъде собствено полезен при организирането и ръководенето на външната политика 

на страната. Тази идея намира отражение в задължителното за курсистите, с оглед завършването 

на курса, изготвяне на експертни политически доклади. 

Политическият доклад представлява писмено експертно становище по даден казус, 

рамкирано в точни количествени граници 2 . Задължително изискване е изложението на 

доклада да включва политически анализ, адекватно представен спрямо зададения проблем, 

както и минимум две експертни препоръки. Последните се представят под формата 

на индивидуални позиции на курсиста. Логическата свързаност между анализи и 

препоръки следва да бъде ясно проследима. Темите на съответните доклади се предоставят 

от организаторите 3 при стартирането на курса, а броят им варира в зависимост 

от този на участниците. В продължение на три месеца 4 участниците изработват своите 

доклади под научното ръководство на конкретно определени за всяка тема консултанти. 

Изработването на експертни доклади от курсистите в Основния дипломатически 

курс е идея, която далеч не ограничава своето съдържание с поставянето на оценка 

и успешното завършване на курса. Дипломатическият институт се стреми с цялостната 

си дейност – обучителна, изследователска и публична, да спомогне за максимално 

ефективното реализиране на българските външнополитически приоритети. Формата и 

изискуемото съдържание на възлаганите от Института експертни доклади, бидейки съобразени 

с най-успешните изследователски практики, спомагат за тяхното интегриране 

в практико–аналитичната дейност на съответните тематично ориентирани звена в 

структурата на МВнР. Изготвяните от участниците в Основния курс анализи предоставят 

научно–достоверна, синтезирана и конкретно–ориентирана информация, подходяща 

за едновременно бърза и пълна справка по актуални външнополитически въпроси, отнасящи 

се до нашата страна. 

Настоящият опит си поставя за цел изследването на проекцията, която имат дефинираните 

на правителствено ниво български външнополитически приоритети в периода 

2004 – 2011 г. 5 върху тематичната селекция на експертните доклади, възлагани от Ди- 

2 10 стандартни печатни страници 

3 Тематичният подбор се осъществява съвместно от МВнР, Дипломатическия институт и научните 

ръководители, които спомагат курсистите при изготвянето на техните експертни политически доклади. 

4 Продължителността на Основния дипломатически курс е три месеца. 

5 През 2004 г. стартира Първият Основен дипломатически курс. Той попада в рамките на мандата на 

правителството на Симеон Сакскобургготски, което дефинира външнополитическите си приоритети 

през 2001 г. 



пломатическия институт на участниците в Основните курсове за стажант-аташета. 

Последователно ще бъдат представени външнополитическите приоритети на последните 

три правителства, чиито мандати се разпростират в периода от стартирането 

на Първия Основен дипломатически курс през 2004 г. до днес. За информационна основа 

ще бъдат използвани правителствените програми на трите кабинета, декларирани в 

началото на техните мандати. Веднъж структурирани и изложени, базисните приоритети 

на правителствата ще бъдат съотнесени към тематично-ориентираните групи експертни 

доклади. Също така ще бъдат очертани тенденциите, свързани с променливото приоритизиране 

на едни тематични области и пасивността по отношение на други. 

1. Външнополитически приоритети на 

българските правителства в периода 2004 – 2011 г. 

Периодът 2004 – 2011 г. обхваща три правителствени мандата: 

1. Коалиционното правителство на Симеон Сакскобургготски (2001 – 2005 г.) 

2. Правителството на Тройната коалиция, начело със Сергей Станишев (2005 – 

2009 г.) 

3. Функциониращото към настоящия момент правителство с министър-председател 

Бойко Борисов (2009 – 2013 г.). 

Дефинираните външнополитически приоритети в управленските програми на тези 

6 7 8 

кабинети се характеризират с редица принципни сходства. 

1.1 Европейски съюз и НАТО 

И трите правителства извеждат като приоритет от най-висока значимост във 

външната политика на България членството в структурите на НАТО и Европейския 

съюз. След присъединяването на страната като пълноправен член в двете организации 

съответно през 2004 г. (НАТО) и 2007 г. (ЕС), политиката в сферата на евроатлантическата 

интеграция се видоизменя само частично. Независимо от проведените избори за 

Народно Събрание през 2005 г. и смяната на кабинетите, външната политика на България 

в тази област следва линията на консенсуса. В правителствените програми, както 

на Тройната коалиция, така и на ГЕРБ, откриваме текстове, деклариращи готовност за 

надеждно партньорство от страна на българската държава по отношение на другите 

държави-членки на НАТО, ЕС и ОССЕ, но и за „утвърждаване мястото на България 

в центъра на европейската политика” 9 . Ефективното участие в политическия процес, 

развиван във функционалните структури на НАТО и ЕС, се оценява от трите гореспоменати 

правителства като основна алтернатива за сигурност и развитие на социално-икономическото 

благосъстояние на българското общество. 

1.2 Ролята на България в Югоизточна Европа 

Отвъд евроатлантическата перспектива, представляваща основен външнополитиче- 

6 Вж. http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – „Хората са богатството на България” (Управленска програма 

на кабинета на Симеон Сакскобургготски) 

7 Вж. http://www.europe.bg/upload/docs/GovernmentalProgramme_final_bg.pdf - „Програма на Правителството 

на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност” (Управленска програма 

на кабинета на Тройната коалиция) 

8 Вж. http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf – „Програма на Правителството 

на европейско развитие на България” (Управленска програма на правителството на ГЕРБ) 

9 Вж. Пак там,VII.1, Цел 138. 


109

110 


ски пътепоказател за всички правителства от началото на новия век, трите разглеждани 

кабинета консенсусно декларират като приоритет от висш порядък поддържането на сигурността 

в Югоизточна Европа. Правителството на Симеон Сакскобургготски извежда 

идеята за превръщането на България във „важен политически фактор и източник 

на стабилност в Югоизточна Европа” 10 , която бива доразвита и адаптирана към новоналожилите 

се условия от следващите кабинети. Още в управленската програма, изготвена 

от правителството на Тройната коалиция, все по-отчетливо се установява връзката 

между концепцията за сигурността на Балканите и последиците от присъединяването на 

България към НАТО и ЕС. В текста на тази програма заляга за първи път разбирането, 

че „пътят към устойчиво развитие и стабилност на региона преминава през евроатлантическата 

интеграция на нашите съседи” 11 и че „България възнамерява да 

бъде водеща страна в този процес.” Настоящото правителство въвежда в обхвата на 

този приоритет Черноморския регион, предвид нарастващата роля на страни като Русия, 

Украйна, Грузия и Турция за сигурността на България. Друг нов момент в същата приоритетна 

сфера представлява активната позиция на сегашния кабинет по отношение на 

статута на българите, населяващи териториите на съседни държави. Още при встъпването 

си в мандат, правителството на ГЕРБ обяви еднозначно позицията си, че България 

трябва да се бори за правото на решителен глас в процесите на евроатлантическа интеграция 

на Сърбия, Македония и Турция. Активната политика спрямо представителите 

на българския етнос зад граница обхваща широка част от приоритетите в програмата на 

настоящия кабинет. Реално акцентът върху положението на сънародниците ни в страните, 

непосредствени и близки съседи на България, присъства в програмите и на другите 

две разглеждани правителства, но едва след 2009 г. той бе отразен наистина пълно и бе 

дефиниран като цел с висока значимост, попадайки в рамките на четири стратегически 

програмни цели (142, 143, 144 и 145). 

1.3 Отвъд първостепенните външнополитически приоритети 

Извън по-горе описаните първостепенни външнополитически приоритети, по които 

трите правителства, управлявали в периода 2004 г. – до днес, постигат ефективен консенсус, 

отличима е серия от разминавания на следващото, по-ниско идейно-политическо 

ниво. Вторичните и третичните приоритетни области във външната политика на 

България след началото на ХХІ век безспорно биват белязани от партийни багри. Така 

например, кабинетът на Симеон Сакскобургготски дефинира като приоритет изграждането 

на отношенията „със страните от Западна и Централна Европа и Северна Америка, 

като със свои партньори и съюзници” 12 . Тройната коалиция, след стартирането на 

правителствения си мандат през 2005 г., модифицира тази задача, потвърждавайки значимостта 

на стратегическото партньорство между България и САЩ, но успоредно с 

това отбелязва и „важността от поддържането на приятелски и близки отношения 

10 Вж. http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – „Хората са богатството на България” (Управленска 

програма на кабинета на Симеон Сакскобургготски), Гл. „Външна политика и евроинтеграция 

– Приоритети”, т.3. 


на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност” 

(Управленска програма на кабинета на Тройната коалиция), Гл. 8, т.2, Цел 1. 

12 Вж. http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – „Хората са богатството на България” (Управленска 

програма на кабинета на Симеон Сакскобургготски), Гл. „Външна политика и евроинтеграция 

– Приоритети”, т.4. 



с Русия, Украйна и останалите държави от ОНД.” 13 След 2009 г. линията на приоритизиране 

на отношенията с една или друга регионална или глобална сила бива прекъсната 

и частично е реципирана от първостепенния евроатлантически приоритет. 

Същевременно, както вече беше споменато, настоящото правителство постави акцент 

върху друга област на външната политика на България – политическият статут и 

социално-икономическото състояние на българите зад граница. 14 Макар и в известна 

степен прикрепена към регионалните приоритети на страната, задачата да се осигури 

ефективна протекция и интеграция на представителите на българския етнос в чужбина е 

един от двигателите на настоящата държавна външна политика. 

В правителствените програми на разглежданите кабинети откриваме и серия приоритети, 

носители по-скоро на принципни и генерални положения, отколкото на конкретни 

задачи. Подобен тип текстове най-често чертаят готовността на България да развива 

участието си в рамките на разнообразни международни форуми и институции. В периода 

на трите разглеждани управленски мандата страната ръководи външна политика, концептуално 

ориентирана към разширяване на глобалните партньорства, както и към все 

по-успешно българско присъствие в регионални и глобални инициативи. 

1.4 Практиката – акцентът върху първостепенните външнополитически приоритети 

De facto, в преобладаващата част от седемте, обхванати от настоящия опит, години 

външнополитическите институции успяват да се фокусират основно върху изложените 

по-горе първостепенни приоритети. Засилващият се натиск от страна на Брюксел за 

по-бързо и ефективно синхронизиране на българския държавен апарат с политическите, 

правните, икономическите и социалните реалности в Европейския съюз отнася към 

периферията реализирането на странични и ресурсоемки външнополитически инициативи. 

Към това следва да добавим и осъзнатата през последните близо десет години 

необходимост от инвестиране на време и финансови ресурси в професионалното развитие 

на българската дипломатическа служба. Този възглед дори бива материализиран 

в текста на приоритетна цел 146 от правителствената програма на настоящия кабинет. 

Модернизирането на външнополитическия апарат представлява логична предпоставка 

за успешното отразяване на декларирания от страна на България широк спектър на международна 

активност. 

Накратко, направеният преглед на основните приоритети във външната политика на 

България през последните десет години свидетелства за последователното приоритизиране 

и все по-практическо ориентиране на дейностите на МВнР, с оглед изпълнение на 

задачи и цели от най-висока степен на важност. Като такива изведохме: (1) активното 

членство на страната в ЕС и НАТО и (2) поддържането на сигурност и стабилни 

дипломатически позиции в Югоизточна Европа. Разминаването на ниво второстепенни 

и третостепенни приоритети е логична последица от идейно-политическите различия на 

съответните кабинети, както и от променливите условия в рамките на международната 

система. 


на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност” 

(Управленска програма на кабинета на Тройната коалиция), Гл. 8, т.2, Цел 2. 

14 Вж. http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf – „Програма 

на Правителството на европейско развитие на България” (Управленска програма на правителството 

на ГЕРБ), VII.1, Цели 142, 143, 144 и 145. 


111

112 


Дипломатическият институт подпомага МВнР и всички ангажирани с ръководството 

на националната външна политика институции в процесите по обогатяване 

на необходимата им аналитична база и повишаването на професионалната 

квалификация на техните служители. Успоредно с това, посредством цялостната 

си дейност – обучителна, изследователска и публична, Институтът осъществява 

алтернативен и спомагателен „прочит” на българските външнополитически приоритети. 

Съобразявайки се с официално детерминираните рамки на външната политика 

на страната в съответните правителствени програми, Дипломатическият 

институт привнася своя собствена концептуална линия, насочваща управленското 

внимание към слабо акцентирана, но в редица случаи проблематична тематика. 

Тази практика е видима при системно-тематичен анализ на изготвените експертни 

доклади от участниците в проведените десет Основни курса за стажант-аташета в 

периода 2004 – 2011 г. 

2. Експертни доклади в Основния курс за стажантаташета 

– теми, анализи и политика 15 

Общият преглед на темите за експертни доклади, утвърдени от Дипломатическия 

институт в рамките на десетте проведени до този момент Основни дипломатически курса, 

дава възможност да бъдат отделени следните тематични области: (1) „Европейски 

съюз”, (2) „Международни отношения на Балканите”, (3) „Турция”, (4) „НАТО”, (5) „ООН”, 

(6) „ОССЕ”, (7) „Русия”, (8) „Черноморско – кавказки регион”, (9) „Енергийна сигурност”, 

(10) „Участие на България в актуални военни конфликти”, (11) „Азия”, както и (12) „Латинска 

Америка”. Наличието на експертни доклади, характеризиращи се с независимо 

спрямо така изложените изследователски сфери съдържание, позволява отделянето на 

тематично подразделение, което ще наречем (13) „Други”. 

Принципът, обуславящ подобно групиране, отразява едновременно тематичното 

многообразие на експертните доклади и техните родови особености. Отчитайки наличието 

на други възможни принципи за диференциране на информационната маса, намираме 

за подходящо, с оглед целите 16 на настоящия опит, използваното директно съпоставяне 

на външнополитически приоритети с броя и характера на експертните доклади, 

което е представено в страниците по-долу. Оставаме отворени за критика относно възможностите 

за увеличаване или намаляване броя на тематичните области. 

2.1. Тематична област „Европейски съюз” 

Проблематиката, свързана с интеграционните процеси, развивани в обхвата на Европейския 

съюз, неговата политическа, икономическа, социална и отбранителна еволюция, 

както и перспективите пред териториалното му разширяване, заема най-голям дял 

сред възложените от Дипломатическия институт теми за експертни доклади. Общият 

брой на докладите, попадащи в тази тематична сфера, за всички десет Основни курса 

е приблизително 17 61. Това статистическо изчисление е естествена проекция на гореизложените 

първостепенни външнополитически приоритети на България в периода 2001 

15 Експертните доклади от всички проведени до този момент Основни курсове са достъпни в библиотеката 

на Дипломатическия институт (МВнР, ет.2). 

16 Целите на изследването са представени в уводната част на текста. 

17 Резултатът е „приблизителен” поради това, че фигурират теми, свързани само частично с проблематиката 

на ЕС. 



– 2011 г. Първоначално, реализирането на членството на страната в ЕС, а в последствие 

активизирането на българските държавни позиции в структурите на Съюза присъстват 

като есенциални задачи в програмите на трите последователни правителства. 

Впечатление прави фактът, че собствено европеистката проблематика – избори, 

реформи, гласуване на нормативни актове, външни отношения на ЕС с други държави 

и организации, политиката, която Съюзът води на Балканите или политиката спрямо 

съседните на Общността държави, заема значителна част от темите, възложени в 

Основните курсове от предприсъединителния период. При все това в отговор на непосредствената 

необходимост от анализ на задачите, които България следва да разреши 

преди 1 януари 2007 г. 18 , Дипломатическият институт, в съгласие с управленските звена 

на МВнР, възлага нуждаещата се от анализ проблематика за разработване от страна на 

курсистите. За това свидетелстват експертните доклади на теми: „Референдумът като 

елемент на процеса на присъединяване към ЕС и опитът на новите страни членки.” 

/Първи Основен курс/; „Задачи пред България в областта на околната среда от подписването 

на Договора за присъединяване до членството в ЕС през 2007 г.” /Втори 

Основен курс/; „Задачи пред България за времето от подписването на договора за 

присъединяване до членството в Европейския съюз през 2007 г. в т.ч. в областта на 

финансовия контрол.” /Втори Основен курс/. 

В изминалите вече четири години от присъединяването на България към ЕС, проведените 

Основни курсове снабдяват МВнР и всички ангажирани с евроинтеграцията на 

страната ведомства с професионални анализи по всички нововъзникващи казуси. Аналитичната 

база, формирана от почти ежегодно изготвяната система от експертни доклади, 

успява своевременно и адекватно да отрази важната и приоритетна за българската 

външна политика проблематика. Преговорите по подписването на Лисабонския договор 

и последиците за държавите-членки от този акт, развитието на ОВППС, изборните процеси 

в ЕС, нивото на интеграция в сферата на енергетиката, разширяването на ЕС в 

Западните Балкани, позициите на Съюза в Азия и Латинска Америка, както и редица 

други актуални въпроси получават професионален анализ от страна на курсистите в Основния 

курс. Прикрепените към информационните изложения на докладите препоръки 

за действие установяват сигурни опорни точки, спомагащи практическата ориентация на 

лицата и структурите, вземащи решения и даващи ход на българската външна политика. 

Европеистките анализи, реализирани в Основния дипломатически курс, засягат 

също така проблематика, стояща извън дневния ред на политическите процеси в ЕС. 

Организаторите на курса залагат теоретично-ориентирани теми, изискващи по-високо 

ниво на аналитична абстрактност. Изследвани са проблеми, свързани с естеството и 

идейното модифициране на „Проекта Европа”, позиционирането на Съюза в международната 

система, съотношението „евроскептицизиъм – еврооптимизъм”, както и социалните 

процеси, развиващи се сред европейското население. С подобно съдържание се 

характеризират докладите, озаглавени: „Европейските политически партии и дефицитът 

на демокрация в ЕС.” /Девети Основен курс/ и „Ролята на общественото мнение 

в контекста на бъдещето на Договора за създаване на Конституция за Европа – позицията 

на България.” /Пети Основен курс/ 

Както беше заявено в началото на тази точка, темите, свързани с Европейския съюз 

и многообразието от развиващите се в него политически, икономически и социални процеси, 

не подлежат на точно статистическо изчисление, поради това че твърде често те 

преливат в изследвания, акцентиращи върху неевропеистка тематика. Тази тенденция е 

18 Официалната дата на присъединяване на Република България към ЕС. 


113

114 


ясно отличима при разглеждането на темите, попадащи в областта на „Международните 

отношения на Балканите” и „Турция”. 

2.2. Тематична област „Международни отношения на Балканите” 

Експертните доклади, изследващи международните отношения на Балканите, заемат 

второ място по обем в общата тематична база на Основния курс за стажант-аташета, 

като броят им е приблизително 50. Темите в тази област се фокусират върху множество 

и разнообразни казуси, възникнали или развиващи се с актуална дата на полуострова – 

политически, икономически, етно-религиозни, социални и военни. 

Немалка част от попадащите тук експертни доклади изследват перспективите пред 

интегрирането на страните от Западните Балкани в НАТО и Европейския съюз. Следва 

да се отбележи, че теми с подобна насоченост присъстват още в рамките на първия 

Основен курс, проведен в годината на присъединяването на България към НАТО (2004 

г.) и три години преди членството в ЕС. На участниците в почти всички Основни курсове 

се възлага задачата да изследват развитието на преговорите, протичащи между евроатлантическите 

структури и потенциалните бъдещи държави-членки Сърбия, Албания, 

Македония, Хърватия и Босна и Херцеговина. Подобна активност е обяснима с оглед 

декларациите, направени от трите разглеждани правителства, в които ясно е отбелязана 

необходимостта от обвързване на българските регионални интереси с политиката на 

разширяване на ЕС и НАТО на Балканите. 

2.2.1 Етно-национални и междудържавни конфликти в бившата СФРЮ 

Проблематиката, свързана с етно-националните конфликти, разразили се на територията 

на Западните Балкани след разпадането на СФРЮ, също попада в тази тематична 

област. Въоръжените сблъсъци в Босна и Херцеговина, Косово и Македония представляват 

непосредствена заплаха за българската национална сигурност. Поради това обезпечаването 

на външнополитическите интереси на страната изисква многостранен и пълен 

анализ на конфликтния потенциал, заложен в постфедералния статут на нововъзникналите 

на запад от българската граница държавни субекти. Казусът Косово, позициониран 

най-скоро в исторически план, е изследван последователно във всички Основни курсове. 

Статуквото в спорните косовски територии, установило се след интервенцията на НАТО 

през юни 1999 г., получава многостранен и практически ориентиран анализ в над десет 

експертни доклада. Сред изследваните теми попадат: „Международно-правни аспекти 

на независимостта на Косово” /Девети Основен курс/; „Проблемът със статута на 

Косово – варианти за решение, позиции на международната общност и на България.” 

/Пети Основен курс/; „Планът за статута на Косово и позицията на България.” /Пети 

Основен курс/; „Косово и сигурността на Балканите.” /Трети Основен курс/, а в няколко 

Основни курса е разгледано променливото състояние на „косовските институции на 

самоуправление” и „ролята на международната общност” 19 преди обявената независимост 

на страната през 2008 г. 

2.2.2 Инфраструктурни проекти в Югоизточна Европа 

Отвъд дотук описаното тематично поле на международните отношения на Балканите, 

внимание заслужават експертните доклади на участници в Основния курс върху 

проблеми, често попадащи извън медийния фокус. Става дума за изследователските 

разработки, посветени на инфраструктурните проекти в Югоизточна Европа, в чийто 

19 Предимно в рамките на Първия и Третия Основни дипломатически курсове. 



обхват попада и България. Развитието, както на регионалните, така и на трансевропейските 

търговско-икономически връзки на нашата страна е непосредствено зависимо от 

сигурността и достъпността на транспортната мрежа на Балканите. Тази по същество 

практическа необходимост насочва към себе си изследователския интерес на Дипломатическия 

институт, който я интегрира в програмите за експертни доклади на Основния 

курс. Към този момент е натрупана солидна аналитична база, включваща теми като: 

„Инфраструктурни проекти, приоритетни за България и региона на Югоизточна Европа. 

Коридори №4 и №7 – развитието и отражението им върху българската икономика 

и региона на Югоизточна Европа.” /Четвърти Основен курс/; „Инфраструктурни 

проекти в областта на транспорта, приоритетни за България и региона на Югоизточна 

Европа.” /Четвърти Основен курс/, „Регионалните инфраструктурни проекти 

в областта на транспорта като част от интеграцията в региона на ЕС ( транспортен 

коридор № 8 и транспортен коридор № 10).” /Втори Основен курс/; „Значението 

на Транспортен коридор VIII за България.” /Трети Основен курс/ и др. 

2.2.3 Лимити на тематичното поле „Международни отношения на Балканите” 

В тематичната област „Международни отношения на Балканите” не попадат изследвания 

върху регионална балканска проблематика, които въпреки този си характер 

трудно могат да бъдат групирани около нейното идейно ядро. Част от тях са разположени 

на границата между европеисткото и балканисткото тематични полета, а други, 

бидейки посветени на един конкретен казус или държава, по-скоро следва да бъдат отделени 

в собствена тематична област. Пример за подобен тип доклади са тези, които тук 

поставяме в подразделението, озаглавено „Турция”. Въпреки безспорните политически и 

икономически позиции на Република Турция на полуострова, отношенията на България 

с южната й съседка, както и положението, заемано от Анкара на регионално, европейско 

и глобално равнище, формират относително самостоятелна система от изследвания. 

2.2.4 „Българските малцинства зад граница” – приоритет без анализ 

Във връзка с предмета на настоящия опит следва също така да бъде маркирано 

видимото разминаване между заявения външнополитически приоритет на настоящото 

правителство – да се осигури ефективна протекция на българите зад граница (найвече 

на Балканите), и отражението му върху изготвянето на тематичния списък по балканските 

въпроси в последните Основни курсове. De facto съществува един единствен 

експертен доклад, анализиращ активността на външнополитическите ни институции в 

това направление, озаглавен: „Нови аспекти в политиката ни спрямо български малцинствени 

групи в Западните Балкани”. Същият е изготвен в рамките на Четвъртия 

Основен курс за стажант-аташета, проведен по време на управлението на Тройната коалиция. 

2.3 Тематична област „Турция” 

Експертните доклади, посветени на външнополитическата проблематика, свързана 

с Република Турция, са близо 18. Този брой е несравним с изследванията, върху която 

и да било друга съседна държава. Турските интереси в тясно регионален, европейски и 

глобален план поддържат активно вниманието на всички български правителства. 

Най-последователно третираната тема в тази област, заложена в програмите на 

почти всички организирани от Дипломатическия институт Основни курсове, е тази за 

евроинтеграцията на Турция. Изследвани са множество аспекти във връзка с евентуал- 


115

116 


ното присъединяване на югоизточната ни съседка в ЕС. Присъстват експертни доклади, 

разглеждащи икономическите последици от евентуалното членство на Турция за структурите 

на Съюза, позиционирането на националните интереси на България в рамките 

на този процес, както и конкретните решения и позиции, които нашата страна следва 

да развие. Задълбоченият интерес към преговорите, провеждани между Брюксел и Анкара, 

е следствие от продължаващия вече десетилетия обществено-политически дебат 

в Европа относно разширяването на Съюза отвъд географските граници на континента. 

Липсата на консенсус по въпроса за присъединяването на Турция в ЕС във и между 

водещи държави-членки, сред които Франция и Германия, допълнително възпрепятства 

достигането до еднозначно решение на казуса. Последният навлезе в нов и още по-сложен 

етап. Икономическата и геополитическата лексика отстъпи решително пред тази на 

културологията, социологията, демографията и философията. Широко пропагандираната 

допреди години теза за опасността, която турската икономика би представлявала за 

Общия европейски пазар, е изместена от много по-абстрактен и обременен от обществения 

дебат преглед на преговорните процеси. Заговори се за „сблъсък на цивилизациите”, 

„християнските устои на ЕС” и „мюсюлманската вълна, надвиснала над Европа”. 

По този начин „застоелият” от 60–те години на миналия век проблем вместо да регресира, 

постоянно получава нови ниши за развитие. Интересът към него в ЕС, и в частност 

в България, едва ли скоро ще стихне. Дипломатическият институт се стреми да улови 

в развитие диалектиката на позициите „за” и „против” присъединяването на Република 

Турция в Съюза, стимулирайки изследователската дейност в това направление в рамките 

на Основния дипломатически курс, но и посредством ежегодния журнал, посветен на 

„Дипломацията в Югоизточна Европа”. 

Подобен тип последователен анализ в обхвата на тематична област „Турция”, макар 

и с по-малка сила, получава и турско-гръцкият конфликт на о-в Кипър. В няколко експертни 

доклада същият бива разгледан успоредно с перспективите за членство на Турция в 

ЕС. Продължаващото вече десетилетия напрежение между двете държави във връзка 

със статута на средиземноморския остров стимулира изследователския интерес на 

участниците в поредица Основни курсове. Декларираният от последните три правителства 

приоритет – България да се утвърди като стожер на сигурността в Югоизточна 

Европа, налага необходимостта от постоянен анализ на конфликтния потенциал, криещ 

се зад неустановения статут на Кипър. 

Сред изготвените доклади в тази тематична област попадат следните заглавия: „Турският 

геноцид над арменския народ” /Първи Основен курс/; „Мястото на Кипърския 

въпрос при преговорите за присъединяване на Турция към ЕС” /Втори Основен курс/; 

„Европейската перспектива на Турция” /Трети Основен курс/; „Българската позиция 

по въпроса за по-нататъшното разширяване на ЕС. Случаят с Турция.” /Пети Основен 

курс/; „Кипърският въпрос и влиянието му върху разширяването на ЕС.” /Девети 

Основен курс/ и др. 

2.4 Тематична област „НАТО” 

Броят на експертните доклади, попадащи в тази тематична област е 17. Той бележи 

сериозен спад в последните два Основни дипломатически курса 20 . Тенденцията е в 

отрицание на гореизложените външнополитически приоритети на страната след 2001 г. 

Активизирането на ролята на България в структурите на Северноатлантическия пакт е 

20 В рамките на Десетия Основен дипломатически курс изцяло липсва политически доклад, третиращ 

проблематика, свързана с НАТО. 



цел, позиционирана сред топ задачите в дневния ред на българската дипломация. 

Процесите на функционални и структурни реформи в НАТО изискват последователен 

и детайлизиран анализ от страна на българските външнополитически структури. Наличната 

база от експертни доклади, изготвени предимно в периода 2004 – 2006 г., обхваща 

немалка част от актуалната НАТО тематика. Специални изследвания са посветени 

на бъдещите предизвикателства пред глобалната и регионална сигурност и съответната 

роля на НАТО, участието на България в мисии на Алианса, Средиземноморския диалог, 

възможностите за разширяване и приемане на нови държави-членки, както и функциите 

на НАТО за поддържане на сигурността в Западните Балкани. Въпреки това съставът на 

тази тематична област се нуждае от разширяване. Изследванията следва да обхванат 

актуални теми, сред които сътрудничеството между НАТО и ЕС в цивилния и военния 

сектор, функционалните последици за НАТО от повишаването на отбранително-военния 

капацитет на ЕС, но и изцяло концептуалното позициониране на Алианса в системата на 

международните отношения. 

Сред разработените теми попадат: „Партньорствата на НАТО в контекста на 

противодействието на новите заплахи и предизвикателствата към сигурността.” / 

Първи Основен курс/; „Трансатлантическата връзка – бъдеще и предизвикателства.” 

/Първи Основен курс/; „Средиземноморският диалог на НАТО и Истанбулската инициатива 

за сътрудничество – перспективи.” /Втори Основен курс/; „Позицията на 

България по разширяването на НАТО в региона на Балканите.” /Шести Основен курс/; 

„Новата стратегическа концепция на НАТО. Процес, цели и значение. Българската 

гледна точка.” /Осми Основен курс/ и др. 

2.5 Тематична област „ООН” 

Най-много експертни доклади, посветени на ООН и проблематиката, свързана с нейните 

компетенции, са изготвени по време на първите три Основни курса – 15 от общо 

27. Сътрудничеството и инициативите, развивани на това най-високо равнище на междудържавни 

отношения, присъстват като приоритет във външнополитическите програми 

и на трите разглеждани правителства. Активността на българската дипломация по въпросите 

от глобалния дневен ред е най-голяма при правителството на Симеон Сакскобургготски. 

В условията на този мандат България за трети пореден път в своята история 

е избрана за непостоянен член на Съвета за сигурност (януари 2002 г. – декември 2003 

г.). Работата по преговорите за членство на България в НАТО и ЕС, както и началото на 

войната в Ирак подпомагат допълнително разрастването на аналитичните изследвания, 

третиращи дейността на ООН. 

Високите нива на българската активност в структурите на ООН получават отражение 

още в първия организиран Основен курс за стажант-аташета, близо година след 

създаването на Дипломатическия институт. Този и следващите два курса обхващат дълъг 

списък от теми, посветени на проблематиката, запълваща дневния ред на ООН към 

онзи момент. Проведени са експертни изследвания върху състоянието на конфликта 

в Дарфур /Първи Основен курс/, Близкоизточния конфликт /Втори Основен курс/, проектите 

на генералния секретар на организацията Кофи Анаан за обединяването на 

остров Кипър /Първи Основен курс/, прогресът на демократичните процеси след интервенцията 

на коалиционните сили в Афганистан /Втори Основен курс/, приносът 

на ООН за борбата с международния тероризъм /Втори Основен курс/, както и върху 

редица други казуси. 

Четвъртият Основен курс бележи началото на последователен спад в интереса към 


117

118 


тази проблематика. В някои от курсовете дори изцяло липсват доклади, собствено разглеждащи 

дейността на ООН. Въпреки това са изготвяни единични анализи на курсисти, 

касаещи структурните реформи, дискутирани в рамките на организацията, ролята, която 

ООН трябва да заеме в съвременния свят, както и състоянието на операциите по поддържане 

на мира, намиращи се под неин мандат. 

2.6 Тематична област „ОССЕ” 

Темите, обхващащи дейността на Организацията за сигурност и сътрудничество в 

Европа, са най-активно засегнати в системата от експертни доклади на Втория основен 

курс – 3 от общо 6. Този интерес е продиктуван от конкретни предпоставки. През 

2004 г., непосредствено след края на българския мандат в Съвета за сигурност на ООН, 

страната поема председателството на ОССЕ. На следващата година, в рамките на Втория 

Основен курс (2005 г.), три аналитични доклада post factum правят ретроспекция на 

българските 365 дни в ОССЕ: „ОССЕ – Българското представителство и новите заплахи 

пред сигурността.”; „Икономическото измерение на ОССЕ и българското председателство.” 

и „Човешкото измерение на ОССЕ и българското председателство.” 

В организираните следващи Основни курсове интересът към дейността на позиционираната 

във Виена организация рязко спада. Единични експертни доклади, които третират 

проблематиката, свързана с ОССЕ, фигурират в третия, осмия и десетия курсове. 

2.7 Тематична област „Русия” 

Отделянето на тази секция от експертни доклади е в известна степен спорно и парадоксално. 

Правителството, декларирало като приоритет активизирането на външнополитическите 

и икономическите отношения на България с Русия, е това на Тройната 

коалиция (2005 – 2009 г.). Същевременно в този времеви период попадат само два 

доклада от това тематично направление, които разглеждат темите: „Калининградският 

казус – филтър на отношенията Русия – ЕС” /Трети Основен курс/ и „Перспективи 

пред отношенията НАТО – Русия” /Седми Основен курс/. 

Реално, най-засилен интерес към проблематиката, свързана с Руската външна политика, 

отчитаме в периода 2004 – 2005 г., по време на Първия и Втория Основни курсове 

– тогава са изготвени 8 от общо 10-те експертни доклада в тази тематична област. Във 

фокуса на експертните доклади от този период попада най-разнообразна проблематика. 

Последователно изследване получават темите: „Основни моменти в развитието на 

политическия диалог между ЕС и Руската федерация.” /Първи и Втори Основни курсове/; 

„Казусът Калининградска област в отношенията ЕС – Руска федерация.” /Първи 

и Втори Основни курсове/ и „Актуални моменти в отношенията на Русия с НАТО.” / 

Втори и Седми Основни курсове/ 

Диспропорцията между заявени външнополитически интереси и активността в тази 

тематична област по време на мандата на предходното правителство може да се обясни 

с наложилия се по онова време интерес към енергийната сигурност на България и международните 

отношения в рамките на Черноморско-кавказкия регион. Последните, формиращи 

самостоятелни тематични области в настоящия опит, съдържат немалък брой 

експертни доклади, предоставящи анализ на руската външна политика. Конкретиката на 

тези изследвания обаче изисква сепаративното им разглеждане. 

2.8 Тематична област „Черноморско-кавказки регион” 

Темите, посветени на международните отношения в Черноморско-кавказкия регион, 



присъстват в анализаторските програми на почти всички Основни курсове, като броят на 

изготвените експертни доклади е общо 18. Подобна тенденция е съвсем разбираема, 

като се има предвид засилването на българските интереси в този географски ареал. 

Външнополитическите програми на трите разглеждани правителства свидетелстват за 

нарастващото приоритизиране на отношенията на България със страни като Украйна, 

Молдова, Грузия и Азербейджан. Регионът буди интерес и поради това, че фокусира 

върху себе си интересите на големи глобални и регионални сили, сред които Русия, САЩ 

и Турция. Картината се усложнява допълнително и поради многообразието от етнически, 

конфесионални и политически особености на обществата, населяващи териториите източно 

от Черно море. 

Темите за експертни доклади, които Дипломатическият институт възлага на курсистите 

в Основния курс през последните близо седем години, обхващат широка част от 

спектъра на черноморско-кавказката проблематика – двустранни отношения на България 

с държави от региона, политиката и интересите на ЕС и НАТО в тези страни, както и 

редица конкретни външнополитически казуси. Особено внимание заслужават анализите 

на теми: „Геостратегическата роля на Черноморския регион в новите условия на сигурност.” 

/Първи Основен курс/; „Регионът на Каспийско море и Южен Кавказ - център 

на външнополитически интереси на Русия, САЩ, ЕС и други държави от региона.” / 

Втори Основен курс/; „Черноморската синергия и цели и принципи на българската 

политика за нейното по-нататъшно развитие.” /Шести Основен курс/ и „Източно измерение 

на европейската политика на съседство дебат по стратегия на ЕС за Черно 

море” /Десети Основен курс/. 

2.9 Тематична област „Енергийна сигурност” 

Тематиката, третираща обезпечаването на българските нужди от енергийни ресурси 

– предимно природен газ, суров нефт и ядрено гориво, добива все по-голяма популярност 

в националния обществен дебат. „Газовата криза” от зимата на 2009 г., последвала 

спирането на транспортирания по украински тръбопроводи руски газ, засили допълнително 

активността на българската дипломация в това направление. 

Дипломатическият институт залага енергийната тематика в програмите на почти 

всички проведени до този момент Основни курсове – до момента са налични 16 експертни 

доклада в тази област. Тази практика се развива независимо от промените в дефинираните 

на правителствено равнище външнополитически приоритети. Организирането на 

специализиран курс по Енергийна дипломация, както и издаването на ежегоден свитък 

с анализи по енергийни казуси илюстрират опитите на Института да акцентира върху 

важността на тази тематична сфера. 

Анализите обхващат разнообразни аспекти на енергийната тематика, съсредоточавайки 

се както върху конкретни проблеми, свързани с преговорните процеси по енергийните 

проекти, така и върху по-общи и абстрактни въпроси, касаещи принципни положения 

в рамките на енергийната политика. Необходимо е да се отбележи, че към тези 

експертни доклади са прикрепени професионалните становища на курсистите, в които те 

дават препоръки за реалистичното и печелившо поведение на България в отношенията 

й с държави доставчици и транзитьори на енергийни ресурси. 

Обект на последователни и задълбочени изследвания представляват темите: „Българската 

позиция по въпроса за енергийната зависимост на ЕС от Русия.” /Пети Основен 

курс/, „Енергийната сигурност и позицията на България” /Седми Основен курс/; 

„Енергийната сигурност и политиката на България в контекста на европейската 


119

120 


стратегия за сигурност.” /Осми Основен курс/ и „Нарастващата роля на българската 

газопреносна мрежа за създаване на интегриран регионален пазар на природен 

газ” /Десети Основен курс/. 

2.10 Тематична област „Участие на България в актуални военни конфликти” 

Изследванията в тази тематична област са най-многобройни в рамките на Петия и 

Осмия Основни курсове – 6 от общо 8. Не всички от разработените експертни доклади 

третират собствено българското (логистично и пряко военно) участие в международни 

конфликти. Засегнати са и въпроси, които не се отнасят директно до българската национална 

сигурност. Такова например е изследването, посветено на Близкоизточния 

конфликт между Израел и Палестина. 

Военно-стратегическата проблематика de facto обхваща отделно специализирано 

направление в политическите програми на правителствата, управлявали България след 

2001 г. При все това външната политика на страната трябва да отчита с висока степен 

на внимание последиците от обявените държавни позиции и поетите ангажименти по отношение 

на актуални международни спорове и конфликти. Дипломатическият институт 

съзнава необходимостта от обогатяване на аналитичната база, посветена на релацията 

между отбранителна и външна политика. Тази задача се осъществява ведно с изследванията 

върху конкретни казуси, възникващи около участието на България във военни и 

цивилни мисии зад граница. 

Военните конфликти в Афганистан и Ирак, където страната разполага със свои контингенти, 

предизвикват най-силен интерес. Изследваните теми, сред които: „Развитие 

на възстановителния процес в Афганистан и участието на България: предизвикателства 

и перспективи.” /Пети и Осми Основни курсове/; „Участие на България в 

следвоенното възстановяване на Ирак – интереси, подходи и практически действия.” 

/Осми Основен курс./; „Обстановката в Афганистан и възможните сценарии за нейното 

развитие” /Седми Основен курс/, представят паралелен анализ на общите проблеми 

в следконфликтното положение на територията на двете окупирани страни и военно-политическите 

перспективи пред продължаващото българското участие. 

В последните два Основни курса военната тематика не подлежи на приоритетно 

изследване. Оттук и необходимостта от осъвременяване на аналитичната база в направление, 

в което обществено-политическият дебат не стихва. Споровете относно 

участието на български войски в мисии, далеч зад граница, както и несъгласията относно 

формата на това участие, продължават. Професионалният и обективен анализ на 

трудностите и възможните ходове пред българската дипломация е необходим на всички 

държавни институции, притежаващи решителни правомощия във външнополитическата 

и отбранителната сфери. 

2.11 Тематична област „Азия” 

Интересът към българо-азиатските отношения е имплицитно заложен в правителствените 

програми на последните три правителства. Разширяването на българските позиции 

в този регион е необходимост, продиктувана най-вече от търговско-икономически 

съображения. В Азия са разположени икономики с постоянен прогресивен темп на развитие, 

разполагащи със сериозен инвестиционен потенциал. Повишаването на българското 

социално-икономическо благосъстояние е в пряка зависимост от привличането на 

чуждестранни преки инвестиции във всички производствени отрасли. Географското положение 

на страната, на границата между Европейския и Азиатския континенти, както и 



традиционно приятелските отношения с държави като Китай, Япония, Виетнам и Индия, 

благоприятстват установяването на сигурни и стабилни търговско-икономически връзки. 

Развитието на тази сфера от националната външна политика обаче изисква правилна 

стратегическа, политическа и икономическа ориентация. Международните отношения в 

Азия се отличават със свои традиции и характерни особености, които следва да бъдат 

познавани и отчитани от един външен за тази система субект, какъвто е България. 

Дипломатическият институт съзнава ползите от разширяване на българските позиции 

на Изток, но едновременно с това отчита множеството трудности, които трябва да 

бъдат преодолени в политически и финансов план. В своята сфера на действие – подготовката 

на българската дипломатическа служба и изследването на актуалната 

проблематика в глобалните и регионални международни отношения, Институтът проявява 

необходимата активност. Независимо от тенденцията външнополитическите връзки 

на България с азиатските държави да бъдат позиционирани извън първостепенните 

приоритети на последните три кабинета, програмите на почти всички Основни курсове 

обхващат и доклади, тематично ориентирани към собствено азиатската проблематика 

– общо 15. 

На най-последователно и задълбочено изследване подлежат темите, свързани с 

развитието на отношенията между ЕС и големите азиатски икономики. Във фокуса на 

тази тематична сфера попадат следните експертни доклади: „Азиатско-Европейски 

форум: Основна форма на сътрудничество между Европейския съюз и страните от 

Азия.” /Втори Основен курс/; „Индия и Европейският съюз.” /Четвърти Основен курс/; 

„Прилики и разлики в подхода на САЩ и ЕС към Китай.” /Четвърти Основен курс/, както 

и „Политиката на ЕС към страните от Централна Азия” /Шести Основен курс/. 

Редица актуални казуси от международния живот в Азия, направляващи до голяма 

степен външната политика на държавите от този регион, също биват анализирани от курсисти 

в Дипломатическия институт. С особено внимание извеждаме следните експертни 

доклади: „Позицията на Китай по реформата на Съвета за сигурност на ООН.” /Четвърти 

Основен курс/; „Бъдещето на Източна Азия – Студена война или икономически 

възход.” /Втори Основен курс/; „Дилемата около премахването на оръжейното ембарго 

над Китай.”; „Актуална ситуация на Корейския полуостров” /Пети Основен курс/; 

„Енергийната политика на Китай: Централна Азия и Русия.” /Осми Основен курс/ и 

„Развитие на Тайванския въпрос при новото правителство на партия Гоминдан.” / 

Девети Основен курс/ 

Глобалната тенденция сочи, че влиянието – политическо, военно и икономическо, 

на големите азиатски държави ще нараства с бързи темпове през следващите години. 

Оттук и необходимостта от по-задълбочено и пространно познаване на движещите фактори 

в азиатската международна политика. България, бидейки малка страна, следва 

да разширява своите търговско-икономически контакти, както на Запад, така и на Изток. 

Съобразявайки правата и задълженията, произхождащи от членството в ЕС и НАТО, 

българските правителства не бива да се ограничават при търсенето на алтернативни 

партньорства в рамките на един свят, в който разстоянията постепенно губят своето 

значение. 

2.12 Тематична област „Латинска Америка” 

Експертните доклади, отделени в тази тематична област, са най-малобройни – общо 

5. Отношенията на България с държавите от този регион традиционно се разглеждат 

като приятелски. При все това интензитетът на търговско-икономическите и културни 


121

122 


връзки, достигнат преди повече от двадесет години, не е повторен от нито едно българско 

правителство след 1989 г. Новите реалности, наложили се в международната 

система след разпадането на СССР и СИВ, ведно с тежката социално-икономическа 

рецесия, обхванала България през 90-те години на XX в., наложиха пасивност в латиноамериканския 

сектор на българската дипломация. Почти всички кабинети на прехода 

не пропускаха да отбележат сред своите външнополитически приоритети двустранните 

отношения със страни като Бразилия, Аржентина, Чили и Куба. Подобни принципни текстове 

обаче и до ден днешен стоят в сферата на добрите намерения. 

Интересът към проблематиката, свързана с международните отношения в Южна 

Америка, все пак не бе напълно заличен. Макар и със силно редуцирано количество, 

експертни доклади, анализиращи политико-икономическите и социални процеси в страните 

от южноамериканския континент, присъстват в тематичните програми на няколко 

Основни курса. Далеч от идеята, че толкова малък брой експертни текстове биха могли 

да обхванат тази широка и специфична проблематика, Дипломатическият институт се 

опитва да фокусира изследванията на курсистите върху есенциални казуси. Разгледани 

са актуални теми, сред които: „Възстановяване на традиционно добрите отношения 

между Република България и страните от Латинска Америка.” /Трети Основен курс/; 

„Левите правителства в Латинска Америка и тяхната роля на международната сцена. 

Перспективи на левия модел на управление.” /Осми Основен курс/; „Организация на 

американските държави: роля и проблеми” /Десети Основен курс/. 

В условията на задълбочаващи се икономически взаимовръзки между националните 

икономики в световен мащаб, укрепването на българските позиции на вече познатия латиноамерикански 

пазар е перспектива, по която всички правителства следва да работят. 

Разширяващите се пазари на Бразилия, Аржентина, Чили, Куба и Боливия постепенно 

следват пътя на интеграция и външнотърговска либерализация. Самостоятелно, но и посредством 

медиацията на Европейския съюз 21 , при наличието на необходимите ресурси, 

България трябва да открива нови възможности пред своите производители и търговци, 

както и да създава благоприятни условия за двустранни инвестиции. Тези задачи са постижими 

единствено на основата на налична политическа воля, финансово-икономическа 

способност и детайлно познание относно регионалните политически, икономически 

и социални процеси в Латинска Америка. 

2.13 Тематична област „Други” 

Както беше отбелязано по-горе, в тази тематична област попадат експертните доклади 

на курсисти в Основния курс за стажант-аташета, които не могат да бъдат причислени 

към нито една от вече описаните проблемно-ориентирани сфери. Това са най-вече доклади, 

третиращи теоретични или единични международни казуси. 

Към първите можем да отнесем следните текстове: „Законодателни правомощия на 

Президента на Републиката.” /Трети Основен курс/; „Вътрешнодържавни конфликти: 

източници, оценка и възможности за решаване.” /Трети Основен курс/; „Парламен- 

21 България следва да се възползва от перспективите, които предоставя новосъздадената Еворпейска 

служба за външна дейност (ЕСВД). Последната има за функция да подпомага Върховния представител 

на Съюза по въпросите на външните работи и политиката за сигурност. Развитието на ЕСВД в 

концептуален план се движи в посока изграждане на собствено Европейски дипломатически корпуси в 

различни точки на света. Новите европейски представителства биха могли да спомогнат развитието 

на външнополитическите и търговско-икономически отношения между африкански, азиатски или 

южноамерикански държави от една страна и държави – членки на ЕС, неразполагащи с необходимия 

ресурс за поддържането на собствени дипломатически мисии в географски отдалечени ареали. 



тарната демокрация.” /Трети Основен курс/; „Имунитети и привилегии на Държавния 

глава.” /Трети Основен курс/; „Политически аспекти на развитието на операциите 

за поддържане на мира.” /Пети Основен курс/; „Глобализацията и ефектите от нея. 

Позитиви и негативи.” /Девети Основен курс/; „Икономизация на външната политика 

на България в контекста на актуалните предизвикателства.” /Осми Основен курс/; 

„Публична дипломация – същност и положителни практики” /Девети Основен курс/; 

„Международни инструменти на сътрудничество в областта на превенцията и контрола 

на производство, разпространение и употреба на наркотични вещества.” / 

Девети Основен курс/. Тези анализи дават различен тип познание, което не позволява 

тяхното причисляване към тематичното поле на даден приоритетен географски ареал 

– Азия, Латинска Америка, Югоизточна Европа или Черноморско-кавказкия регион, или 

към сферите на изследвания, свързани с ЕС, НАТО, ОССЕ, ООН или Енергийна сигурност. 

Проучването например на теоретичните постановки, свързани с нарастващото 

значение на публичната дипломация или промените в международноправната база, 

безспорно засяга някои аспекти на вече представените дванадесет тематични области, 

но в същината си принадлежи към съвсем различно академично поле. 

Тук отличаваме и докладите, посветени на единични казуси, които сами по себе си 

не биха могли да формират отделна тематична област, но и не попадат в някоя от дефинираните 

в настоящия опит такива. От подобен тип са анализите с теми: „Ролята на 

Полша в Източноевропейския регион” /Десети Основен курс/; „Вишеградската група 

– развитие, форми на сътрудничество, перспективи. Сътрудничество на РБ с Вишеградската 

група.” /Девети Основен курс/; „Варианти за развитие на проблема с 

ядрената програма на Иран.” /Шести Основен курс/; „Чехия – една година членство в 

ЕС.” /Втори Основен курс/; „Отношенията на САЩ – Европа в контекста на втория 

мандат на Джордж Буш” /Втори Основен курс/ и др. 

Заключения 

В рамките на представянето на тринадесетте отделни тематични области бяха 

направени заключения относно тенденциите, характеризиращи тематичното разпределение 

на експертните доклади, възлагани на участниците в десетте Основни дипломатически 

курса. Излишното обременяване на текста със статистически данни, с които 

читателят би могъл да се запознае от алтернативни източници 22 , беше целенасочено 

избягвано. Опитът за съпоставителен анализ между количественото разпределение 

на темите за експертни доклади и декларираните външнополитически приоритети на 

правителствата, управлявали в периода 2004 – 2011 г., даде възможност за очертаване 

на изследователските параметри, заложени в концепцията за провеждането на 

Основен дипломатически курс. Към това следва да се добави и опитът за осветляване 

на един от аспектите на външнополитическата дейност, а именно – предварителната 

аналитична подготовка за планиране и водене на дадена политика от страна на 

отговорните кадри и звена. В тази връзка изследователската дейност на участниците 

в Основния дипломатически курс беше представена в перспективата на допълнителен 

и ефективен източник на аналитичен ресурс, но и като съществен елемент от целенасоченото 

водене на квалификационна политика за изграждане на аналитични умения 

на дипломатическите служители. 

22 Списъците с темите за експертни доклади, както и самите разработки са достъпни в библиотеката 

на ДИ. 


123

124 


Въз основа на така описаната насоченост на настоящия опит и неговите цели 23 , 

бихме могли да изведем следните общи заключения: 

1. Тематично обособените експертни доклади, изготвени от участниците в Основния 

дипломатически курс, обхващат в пълнота 24 първостепенните външнополитически 

задачи и проблематика, заложени в политическите програми на трите разгледания 

правителства. Като такива изведохме евроатлантическия и балканския сектор на българските 

външнополитически отношения. Степента на развитие на интеграционните 

процеси в ЕС, активността на НАТО, както и многобройните международни (политически, 

етнически, социални и икономически) казуси, развиващи се на територията на 

Югоизточна Европа, обхващат преобладаващата част от иначе ограничения оперативен 

ресурс, с който разполага българската дипломатическа служба. Експертните 

доклади, изготвени в периода 2004 – 2011 г., успяват да осъществят своята функция 

изцяло – давайки спомагателен и практически-ориентиран 25 анализ на всички тези 

съществени за България проблеми. 

При все това, необходимо е да отбележим и няколко вече споменати тенденции, 

свързани с експертното отразяване на тези есенциални тематични области. (1) През 

последните години селектирането на теми за експертни доклади, третиращи собствено 

НАТО проблематика, отчита сериозен спад, независимо от неотменното присъствие 

на атлантическото сътрудничество сред водещите външнополитически приоритети на 

България. Обяснението на този процес варира от твърде големия акцент върху европеистката 

проблематика до нарастването на значението на балканския сектор в българската 

външна политика. (2) Отбелязано беше и изключително слабото изследване 

на тематиката, свързана с положението на българските граждани зад граница, което 

като тенденция не съответства на нарастващата (поне във формата на политически 

декларации) значимост на тази сфера на националната външна политика. Независимо 

от факта, че настоящото правителство (2009 г. – днес) издигна проблемите на социално-икономическата 

интеграция на българите, населяващи чужди държави, до нивото 

на първостепенен приоритет, изследователската активност по това направление в 

рамките на Основния дипломатически курс не бележи сходно развитие. (3) Към тези 

заключения е необходимо да добавим и спада в интереса към двустранните отношения 

на България с Балканските държави. Както е очевидно в тематична област „Международни 

отношения на Балканите”, конфликтите, довели до разпада на бившата 

СФРЮ, заемат огромната част от изследователското поле на курсистите. Вследствие 

на това конкретни анализи върху развитието и перспективите на цялостния спектър от 

отношения на България с коя да е съседна държава почти изцяло липсват. Разбира се, 

необходимостта от подобен тип изследвания постепенно спада предвид нарастващата 

роля, която структурите на ЕС и НАТО заемат в региона. Ключови сфери от външ- 

23 Вж. стр. 2: „...изследването на проекцията, която имат дефинираните на правителствено ниво 

български външнополитически приоритети в периода 2004 – 2011 г. върху тематичната селекция на 

експертните доклади, възлагани от Дипломатическия институт на участниците в Основните курсове 

за стажант-аташета.” 

24 Следва бъде отчетен фактът, че броят на участниците в Основния дипломатически курс се намира 

в непосредствена зависимост от кадровата политика на МВнР. Ограниченият брой курсисти предполага 

аналогично стесняване на изследователското поле. 

25 Към всеки експертен доклад са прикрепени препоръки за адекватни мерки и политически ходове, които 

българската държава би трябвало да инициира във връзка с изследваните казуси. 



ната политика на България, каквито са външната търговия и сигурността, постепенно 

излизат от самостоятелната компетентност на държавата, оттук и голямото количество 

експертни доклади, третиращи отношенията ЕС – Югоизточна Европа – НАТО. 

2. Извън сферата на първостепенните външнополитически приоритети на България 

следва да бъде отчетена ролята, която има Основният дипломатически курс 

за развитието на външнополитическата аналитична база в областта на „Енергийната 

сигурност” и „Черноморско-кавказкия регион”. Тези две тематични области, с оглед 

настоящата конюнктура на международното разпределение на енергийни ресурси 

(най-вече на природен газ и нефт), притежават силна взаимовръзка помежду си. Липсата 

на отчетливо приоритизиране на проблематиката, свързана с националната 

енергийна сигурност, в политическите програми на разгледаните кабинети не е 

повлияла върху изготвянето на тематичните програми за експертни доклади. С 

изключение на Първия и Третия, в програмите на всички останали Основни дипломатически 

курсове присъства тема за експертен доклад, третираща енергийна проблематика. 

Тази тенденция получава допълнителен стимул от постоянното присъствие, с 

което се отличават експертните доклади от тематична област „Черноморско-кавказки 

регион” в програмите на всички проведени до момента Основни курсове. 

3. Като тенденция, заслужаваща внимание, следва да отчетем и спада в количеството 

на експертните доклади, посветени на политическите процеси, развиващи 

се в рамките на ООН и ОССЕ, както и на отношенията на България с държавите от 

Южна Америка и Азия. Няколко възможни причини за този спад бяха отбелязани при 

разглеждането на съответните тематични области. При все това, налага се още веднъж 

да подчертаем факта, че външната политика на България в тези международни 

организации и географски отдалечени ареали е вписана сред приоритетите на всички 

разгледани в настоящия опит кабинети. Нарастващата роля на БРИКС, активната 

политическа и икономическа интеграция в Южна Америка и Югоизточна Азия, „боливарският 

ляв завой”, неустановеният характер на ядрената програма на КНДР, както и 

множеството отворени международни и вътрешнополитически казуси на територията 

на Близкия и Средния Изток формират само част от аргументите в полза на необходимостта 

от последователни и по-задълбочени изследвания в тези тематични области. 

Към така описаното състояние може би е необходимо да отбележим и почти пълното 

отсъствие на експертни доклади, посветени на „най-забравяната” регионална 

сфера на международните отношения – Африка. Последната получава единствено 

бегло отразяване в тематичната област „ООН”, като по този начин специфичният 

характер на регионалните отношения на континента е изследван през призмата на 

глобалните въпроси на човечеството (гладът, вирусът СПИН, морското пиратство, 

геноцидът). Тази практика безспорно изкривява и отклонява фокуса на изготвяния от 

курсистите анализ. 

4. В тематична област „Други” установихме неспецифицираните в отделни групи 

експертни доклади. Въпреки този им характер, част от тях бихме могли да причислим 

към едно по-широко тематично поле, което да обхване разработките с предим- 


125

126 


но теоретичен характер 26 . Отчитайки ограниченията в количеството доклади, които е 

възможно да бъдат изготвяни в рамките на един Основен дипломатически курс, все 

пак е необходимо да отбележим нарастващата популярност на „теоретичния клон” на 

науката за международните отношения в редица големи университети и специализирани 

изследователски институти по света. Теорията на международните отношения се 

превърна в изходяща точка за появата на многообразие от партикуларни теории в рамките 

на нейния изследователски обхват, сред които „теория на сигурността”, „теория 

на външната политика”, „теория на международните преговори” и др. Разширяването 

на теоретико-аналитичната база стимулира достигането до оптимума в способностите 

на подготвяните кадри. Запознаването на ангажираните във външнополитическия 

сектор служители с теоретичните парадигми за международните отношения би имало 

силен ефект върху способностите им за ориентиране и действие в сферата на тяхната 

конкретна специализация, била тя даден географски регион или отделен сектор на 

външната политика на страната, като например сигурността, търговията или сътрудничеството 

с международни организации. 

26 Напр.: „Парламентарната демокрация.”/Трети Основен курс/; „Глобализацията и ефектите от нея. 

Позитиви и негативи.”/Девети Основен курс/; „Икономизация на външната политика на България в контекста 

на актуалните предизвикателства.”/Осми Основен курс/ и др. 


ХРОНИКА НА СЕДМОТО ЗИМНО УЧИЛИЩЕ ПО ДИПЛОМАЦИЯ ЗА МЛАДИ ДИПЛОМАТИ 

Хроника на Седмото зимно 

училище по дипломация 

за млади дипломати от 

страните на Югоизточна 

Европа, Черноморския 

регион и държавите-членки 

на ЕС 

Сандански, 19 - 23 март 2012 г. 

ЗА СЕМИНАРА 

За седма поредна година Дипломатическият институт към МВнР, съвместно с Фондация 

„Ханс Зайдел“ и Европейската академия – Берлин, организира Зимно училище 

по дипломация в град Сандански. В семинара участваха млади дипломати от страните 

на Югоизточна Европа, Черноморския регион и държавите-членки на ЕС. Темата тази 

година беше „Политики на ЕС и НАТО в Югоизточна Европа и Черноморския регион: 

външна политика, сигурност и енергетика“. Семинарът събра общо тридесет и трима 

представители на министерствата на външните работи и дипломатически академии от 

19 държави: Азербайджан, България, Германия, Грузия, Гърция, Казахстан, Косово, Литва, 

Македония, Молдова, Полша, Румъния, Словакия, Турция, Украйна, Унгария, Холандия, 

Хърватия и Черна гора. 

Чрез огранизирането на този семинар Дипломатическият институт се стреми да създаде 

условия за провеждане на открита дискусия между представители на всички страни 

от трите региона по актуалните открити въпроси, които бележат двустранните и многостранните 

отношения между държавите. Стремежът е да се изгради среда на взаимно 

доверие, преодоляване и преосмисляне на исторически и политически предразсъдъци, 

като се идентифицират общи интереси и дългосрочни цели. Настоящото, седмо по ред, 

издание на Зимното училище е предпоставка и за създаване на мрежа от контакти между 

младите дипломати, базирана на взаимно опознаване и доверие. Основен акцент в 

програмата получиха не толкова лекционните форми, колкото дискусиите с лекторите и 

дебатите между самите участници. Това даде възможност да се разискват и осмислят 

основните въпроси и противоречия чрез диалог и представяне на различни тези и гледни 

точки. По този начин бяха откроени общите контури на ситуацията в трите региона, 

приоритетите на отделните страни и общите интереси. 

Темата на семинара беше предмет на поредица от доклади и последвали ги дискусии: 

1. Актуално състояние на Европейската служба за външна дейност – лектор 

посл. Камен Величков, МВнР, дирекция „Политически въпроси“ 


127

128 


2. Политиката за разширяване на ЕС: Западните Балкани. Българският опит 

в процеса за присъединяване към ЕС – лектор посл. Антоанета Приматарова, 

Център за либерални стратегии 

3. Източното партньорство към ЕС – лектор посл. Стефан Тафров, МВнР, дирекция 

„Политически въпроси“ 

4. Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС – лектор полк (о.р.) Анри Георгиев, 

външен експерт 

5. НАТО – действащи мисии и политики – лектор г-жа Ирена Димитрова, МВнР, 

дирекция „Политика за сигурност“ 

6. Регионален подход или енергиен национализъм – ЮИЕ в контекста на енергийната 

политика на ЕС – лектор посл. Петър Попчев, съветник на Министъра на 

икономиката, енергетиката и туризма 

Освен предвидените в програмата лекции, всеки участник, в рамките на четвърт час 

представи позицията на своята страна по темите на семинара. Всички презентации бяха 

съпроводени с дискусии, които се превърнаха в най-ценните сесии на семинара, защото 

дадоха възможност за пряка и конкретна обратна връзка по актуални теми, проблеми и 

прогнози за развитие. Всяка страна, в процеса на дискусията, изрази собствената си позиция 

спрямо близки и далечни съседи. Модератори на презентациите и последвалите 

ги дискусии бяха г-жа Виолета Караиванова, държавен експерт в дирекция „Европейски 

страни“ на МВнР, в момента служител на Посолството на Р България в Берлин, и проф. 

д-р Екарт Щратеншулте, директор на Европейската академия в Берлин. 

АКЦЕНТИ ОТ ПРЕЗЕНТАЦИИТЕ 

Азербайджан 

Република Азербайджан е държава на западния бряг на Каспийско море. От 2001 г. 

страната е членка на Съвета на Европа. Това е една от причините, поради които в някои 

случаи се смята за част от Европа, въпреки че, според ООН, с оглед на своето географско 

положение и културните си характеристики страната принадлежи към Югозападна 

Азия. 

Влизането в сила на Споразумението за партньорство и сътрудничество през 1999 г. 

бележи важен етап в отношенията между ЕС и Азербайджан, които се развиват стабилно 

през последните няколко години. Диалогът днес е много по-фокусиран, а сътрудничеството 

– много по-интензивно, особено в енергийния и транспортния сектор. Предизвикателства 

за страната все още са необходимостта от укрепване на законодателството, 

борбата срещу корупцията, както и защитата на човешките права. По-нататъшното подобряване 

на инвестиционния климат и диверсификацията на икономическата дейност 

са другите ключови фактори за страната. Като стратегически партньор на ЕС, правителството 

на Азербайджан демонстрира решимост за справяне с тези предизвикателства 

и по-нататъшно развитие на отношенията си с Европейския съюз с цел постигане на 

по-тясна интеграция с европейските структури. 

Отношенията между НАТО и Азербайджан датират от 1992 г., когато страната се 

присъединява към Северноатлантическия съвет за сътрудничество. След присъединяването 

на Азербайджан към програмата “Пaртньорство за мир“ през 1994 г. връзката й 

с НАТО значително се засилва. Страната се стреми да достигне евро-атлантическите 

стандарти, което, от своя страна, да я сближи с евро-атлантическите институции. Друга 



важна област на сътрудничество е подкрепата на страната за ръководените от НАТО 

операции. Днес Азербайджан участва с войски в Международните сили за сигурност в 

Афганистан, а в миналото активно подкрепи операциите на НАТО в Косово. 

Голям напредък е постигнат в областта на енергийното сътрудничество: Азербайджан 

изразява пълна подкрепа за Южния газов коридор. Газопроводът Trans-Anatolia 

бележи нова ера в областта на азербайджанската енергийна политика. Планирано е той 

да бъде завършен до 2017 г. и да свърже региона на Каспийско море и Централна Азия 

с Европа. 

България 

Приоритет в политиката на Република България е укрепването на отношенията между 

страните от Югоизточна Европа и Черноморския регион. Страната взима участие в 

различни регионални инициативи, благоприятстващи засилването на междурегионалното 

сътрудничество, например Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, Пакта 

за стабилност в Югоизточна Европа, инициативата „Процес на Дунавско сътрудничество“ 

и др. 

Като пълноправен член на ЕС от 2007 г., България подкрепя присъединяването на 

Западните Балкани към ЕС на базата на Солунската декларация, която препоръчва 

страните от този регион да постигнат прогрес в сферата на образованието, социалното 

и културното развитие и толерантността. 

Позицията на България относно Югоизточна Европа и Черноморския регион е ясна. 

Взаимното сътрудничество е приоритет на външната политика на страната не само в 

качеството й на член на ЕС, но и на НАТО. България се стреми да води балансирана политика 

спрямо съседните й страни. Засилването на връзките между отделните държави, 

както и създаването на единна регионална идентичност са приоритет на българската 

външна политика в региона. 

България също така подкрепя напълно европейската и евроатлантическа интеграция 

на Западните Балкани като основен път към гарантирането на стабилността и сигурността 

в региона, както и икономическия му просперитет. 

Страната усилено работи върху насърчаване на политическия диалог, консултациите 

и координацията в НАТО. България участва и подпомага операциите на Алианса, като 

същевременно подкрепя диалога с Русия, Украйна и Грузия. 

В областта на енергетиката България, като много други държави-членки на ЕС, също 

се стреми към диверсификация на енергийните източници, както и към стабилизиране 

и укрепване на позицията си на транзитна държава. Това се потвърждава от нейното 

участие в проекти като Южен поток и Набуко, както и от стремежа й към разширяването 

на АЕЦ „Козлодуй“. 

Германия 

Германия, един от най-активните участници в международната политика, разполага 

със значителен брой посолства и консулства в различни точки на света. Основните 

акценти във външната политика на Германия са участието й в ЕС и двустранното сътрудничество 

с държавите-членки на ЕС, и по-специално с Франция и Полша, с които 

Германия координира своите позиции. Германия е ефективен член на НАТО и ООН, като 

в момента е непостоянен член на СС. 

Това обяснява участието на Германия в множество международни организации и 

съюзи. Особено силна подкрепа страната оказва на Източното партньорство, в неговия 


129

130 


двустранен и многостранен формат. Целта на Германия е да помогне на страните от 

региона по пътя към пълна демократизация и пазарна икономика, както и да създаде 

атмосфера на доверие, увереност и стабилност. Стабилизиране и демократизиране са 

съществените компоненти както на европейската, така и на немската външна политика. 

Германия не цели издигането на нови бариери между ЕС и Русия чрез Източното партньорство, 

а се стреми да ги преодолее. Именно това е според нея един от основните аспекти 

на Източното партньорство: не просто да ангажира правителствата на отделните 

държави, но и да пробуди вътрешния потенциал и насърчи активността на гражданското 

общество. Източното партньорство предлага подкрепа, но дали тази подкрепа ще бъде 

приета или не, зависи от държавите, към които е насочена. 

Особено внимание Германия обръща и на Черноморското взаимодействие. То има 

за цел осигуряването на едно по-хомогенно сътрудничество в региона, основано на вече 

съществуващите инициативи и институции и следващо модела на евро-средиземноморското 

партньорство. Набелязаните приоритети за регионално сътрудничество са в сферата 

на енергетиката, транспорта, сигурността и околната среда. Реализацията на това 

сътрудничество зависи от засегнатите държави. Германия е на мнение, че то все още не 

е осъществило всички свои възможности, не е достигнало нивото на своя капацитет. Националните 

конфликти в реагиона могат да се окажат една от причините за това. Именно 

върху тях пада и основният фокус на немската политика за сигурност. 

В енергийния сектор Германия подкрепя европейската политика на диверсификация. 

През последното десетилетие относителният дял на електроенергия, произведена от 

възобновяеми енергийни източници в Германия, се е увеличил от 6,3% от общите за 

страната през 2000 г. до над 20% през 2011 г. Страната е третият по големина, след Китай 

и САЩ, потребител в света на вятърна енергия с инсталирана мощност 27,215 MW. 

Грузия 

Грузия членува в Организацията за черноморско икономическо сътрудничество и 

в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и се стреми към членство в 

НАТО и ЕС. 

Отношенията между ЕС и Грузия започват през 1992 г. На 22 април 1996 г. Грузия и 

ЕС подписват Споразумение за партньорство и сътрудничество, което влиза в сила през 

1999 г., за начален период от 10 години. Споразумението се подновява автоматично всяка 

година докато не бъде заменено от Споразумение за асоцииране. От 1997 г. Грузия 

започва процес на синхронизиране на своето законодателство с това на ЕС. Отношенията 

между страната и Съюза значително се активизират след началото на инициативата 

за Източно партньорство през май 2009 г. 

Още от самото си начало инициативата за Източно партньорство подсилва политиката 

на ЕС по отношение на неговите източни съседи (Армения, Азербайджан, Беларус, 

Грузия, Молдова и Украйна) с оглед създаване на необходимите условия за политическо 

асоцииране и по-нататъшна икономическа интеграция. Грузия участва активно 

и в двустранните, и в многостранните формати на Източното партньорство. Неговите 

перспективи са до голяма степен в съответствие с настоящите приоритети на страната 

по отношение на ЕС, като например сключването на споразумение за асоцииране, 

създаването на задълбочена и всеобхватна зона за свободна търговия, постепенното 

либерализиране на визовия режим и др. 

Грузия активно подкрепя евроазиатския енергиен коридор, който допринася за развитието 

на алтернативен път за пренос на енергийни източници през Каспийско, Черно и 



Балтийско море. Сред планираните дейности за периода 2012 - 2013 г. е сближаването 

на регулаторната рамка, развитието на междусистемните връзки на електроенергия, газ 

и петрол, диверсификация на доставките, осъществяване на диалог между заинтересованите 

страни в областта на енергийната ефективност и възобновяемата енергия, както 

и сътрудничество в създаването и укрепването на регулаторна рамка по ядрена безопасност. 

Гърция 

Гърция напълно подкрепя регионалното сътрудничество и интеграцията на европейските 

държави. Процесът на сътрудничество в Югоизточна Европа е важен социален и 

икономически процес. Той насърчава своите членове да се интегрират в европейските и 

евроатлантическите структури чрез укрепване на добросъседските отношения. 

Отношенията на Гърция със страните от Западните Балкани са положителни и основани 

на базата на взаимно сътрудничество и разбирателство. Известни проблеми във 

външната политика на Гърция са претенциите на Турция в Егейско море и Източното 

Средиземноморие, турската окупация на Кипър и спорът за името на Р Македония. 

Имайки предвид географското си разположение в Източното Средиземноморие и Балканите, 

Гърция се стреми да се превърне в енергиен център и в това отношение води 

политика на установяване на множество инфраструктурни връзки със своите съседи. 

През последните няколко години страната е постигнала значителен напредък в определяне 

курса за реформиране на пазарите на електроенергия и природен газ. Енергийната 

диверсификация на страната също бележи напредък, като природният газ става все 

по-важен елемент в енергийните доставки. Тъй като енергийните нужди на страната се 

увеличават, енергийната политика на Гърция обръща внимание на това как да се намали 

високата петролна зависимост и планира разработването на дългосрочна политика за 

енергийна ефективност. 

Казахстан 

Казахстан е много важен регионален икономически и политически партньор. Още от 

момента на своята независимост Казахстан поддържа партньорска връзка с Европейския 

съюз чрез диалог, който постоянно се разширява. В ранните години на сътрудничество 

този диалог първоначално се фокусира върху търговията и инвестициите, но от 

2002 г. са включени и нови въпроси, свързани с енергетиката, транспорта, правосъдието 

и вътрешните работи. Европейският съюз има много силен интерес към мирен, демократичен 

и икономически просперитет в Централна Азия, като стратегически важен регион 

за развитие на взаимодействието между двата континента. Казахстан се стреми да насърчава 

регионалната интеграция, а ЕС може да предложи ценен опит в тази сфера. В 

бъдеще се предвижда ново засилено споразумение за партньорство и сътрудничество. 

Казахстан се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир“ през 

1995 г. Това дава на страната безценен опит и контакти с военните части на членовете 

на НАТО. Казахстан разглежда сътрудничеството си с НАТО и партньорските страни 

като важен принос към своята национална сигурност, както и към сигурността и стабилността 

в Централна Азия. 

Казахстан притежава големи запаси от енергийни ресурси и поради това енергийната 

политика на страната оказва влияние върху цялостното потребление на електроенергия 

в света. Нейните резерви на нефт, газ, въглища и уран са сред десетте най-големи 

в света. 


131

132 


Косово 

Косово обявява своята независимост на 17 февруари 2008 г. и е признато от 88 държави. 

През октомври 2008 г., по инициатива на Сърбия, ООН изисква от Международния 

съд в Хага да се произнесе дали едностранно обявената независимост от страна на 

Прищина не противоречи на международното право. Съдът излиза с решение, че този 

акт не е в нарушение на международните правни норми. Въпреки това пет държавичленки 

на Европейския съюз не признават независимостта на Косово. Сред настоящите 

приоритети на държавата, освен интеграцията в ЕС и политиката на добросъседство, е 

получаването на признание и от останалите държави и установяване на дипломатически 

отношения с тях. 

През 2008 г. ЕС потвърждава, че Косово (съгласно резолюция 1244 на ООН) има 

ясна европейска перспектива, приемайки я като потенциална държава-кандидат за членство. 

Европейската комисия предоставя препоръки за това как да се постигнат целите за 

присъединяване на страната към ЕС, посочени в Европейското партньорство за Косово. 

От 1999 г. НАТО поддържа операции за мир и подкрепа в страната, работейки съвместно 

с косовските сили за сигурност. Сред целите на НАТО са: незабавно предотвратяване 

на насилието, военните действия и репресиите; разполагането в Косово на 

международно военно присъствие; завръщането на всички бежанци и разселени лица и 

безпрепятствен достъп до тях от организациите за хуманитарна помощ, както и създаването 

на политическо рамково споразумение за Косово, въз основа на споразумението 

от Рамбуйе, в съответствие с международното право и Хартата на Организацията на 

обединените нации. 

Литва 

Сред приоритетите на външната политика на страната са въпросите за по-нататъшното 

разширяване на Европейския съюз и Източното партньорство, с оглед осигуряване 

просперитета и сигурността в страните от региона. 

Като държава-членка на ЕС, основната задача на Литва е да продължи укрепването 

на своя административен капацитет, осигурявайки необходимата стабилност на публичната 

администрация. Това е от ключово значение за успешното членство, особено що 

се отнася до подготовката за усвояване на средствата по структурните фондове. Поддържането 

на благоразумна макроикономическа политика също е сред приоритетите на 

страната с оглед нейното членство в ЕС. 

През 2013 г. Литва ще поеме ролята на председателството на ЕС. Нейният фокус 

ще бъде върху енергийната сигурност, регионалната стратегия за района на Балтийско 

море, Източната политика на добросъседство, както и интегрираното управление на границите. 

Македония 

Пълноправното членство в НАТО и ЕС остават сред основните приоритети на външната 

политика на Република Македония. Дейността на македонското правителство в подкрепа 

на усилията на международната общност за справяне с новите предизвикателства 

в областта на сигурността включва: изграждане на капацитет за борба с тероризма, работа 

с партньори за подобряване на прилагането на новия Закон за енергетиката (за безопасно 

разпределение на електроенергия), разработка на план за действие за изпълнение 

на специфични сегменти на Националната стратегия за опазване на околната среда, 

ликвидиране на разпространението на незаконни оръжия в съответствие с регионални 



и международни инициативи и др. Мотото на Македония в процеса на присъединяване 

към ЕС е „Едно семейство – един дом“. 

Цялостните нужди на Македония от петрол, петролни продукти и природен газ се 

покриват от внос. Понастоящем вносът на електроенергия възлиза на около 20-25% от 

общите нужди на страната. През февруари 2011 г. е приет нов закон за енергетиката, 

като вторично законодателство се очаква да бъде прието до средата на 2012 г. За целите 

на по-нататъшното развитие на системата за природен газ в страната, през 2010 

г. се извършва проучване, според което основният газопровод в Р Македония ще бъде 

разделен на два приоритетни маршрута: до град Неготино, с дължина над 97 км, и до 

град Тетово, с дължина от 66 км. 

Сред приоритетите на вътрешната политика са борбата срещу организираната престъпност 

и корупцията, независимостта и ефективността на съдебната система, зачитането 

на основните човешки права и свободи, подобряването на обществената безопасност 

и др. 

Молдова 

Външнополитическите насоки на страната се определят от курса за интеграция в Европейския 

съюз, което е основен приоритет за молдовската политика. През 2005 г. Молдова 

и ЕС създават план за действие в рамките на Европейската политика за съседство. 

Отношенията на Молдова с НАТО започват през 1992 г., когато страната се присъединява 

към Северноатлантическия съвет за сътрудничество. Чрез Партньорството за 

мир и Евроатлантическия съвет за партньорство държавата работи съвместно с останалите 

съюзници на НАТО и партньорските страни в широк спектър от области. Степента 

на сътрудничество между НАТО и Молдова до голяма степен зависи от готовността на 

страната да продължи демократичния процес на реформи и укрепване на своите действащи 

демократични институции. 

През 2007 г. е одобрена Енергийна стратегия до 2020 г., която е насочена към цели, 

мерки и дейности за по-ефективна, конкурентна и надеждна национална енергийна индустрия, 

способна да даде енергийната сигурност на страната, модернизирането на 

енергийната инфраструктура, подобряването на енергийната ефективност, използването 

на възобновяеми енергийни източници и интегрирането на Молдова в европейския 

енергиен пазар. 

Полша 

През 1994 г. Полша става асоцииран член на Европейския съюз, а официално се 

присъединява към него през май 2004 г. заедно с останалите членове на Вишеградската 

група. Полша подкрепя политиката на отворени врати и поощрява интеграцията на нови 

страни към ЕС. 

Полската икономика се счита за една от най-силните от пост-комунистическите страни 

и в момента е една от най-бързо развиващите се в рамките на ЕС. 

На 10 ноември м.г. Полша приема план за енергийна политика до 2030 г. Стратегията 

отговаря на най-важните предизвикателства, пред които е изправен полският енергиен 

сектор в краткосрочен и дългосрочен план. Подобряването на енергийната ефективност 

се състои в намаляване на растежа на влияние в търсенето на горива и енергия, което от 

своя страна, редуцирайки зависимостта от вносна енергия, да допринесе за повишаване 

на енергийната сигурност. Това също би ограничило неблагоприятното въздействие на 

енергията върху околната среда чрез намаляване на емисиите на парникови газове. 


133

134 


Румъния 

Настоящото правителство на Румъния издига като своя цел работата по укрепване и 

подпомагане на останалите страни от Източна Европа, в частност - Молдова, Украйна и 

Грузия. Още от края на 90-те държавата подкрепя членството в НАТО и ЕС на демократичните 

бивши съветски републики в Източна Европа и Кавказ. Освен това Румъния се 

обявява в подкрепа на Турция и Хърватия за присъединяване към ЕС. 

Сред приоритетите на румънската външна политика е присъединяването към Шенгенското 

пространство на свободно движение в Европа, което обхваща териториите на 

двадесет и пет европейски страни. Кандидатурата на Румъния е одобрена от Европейския 

парламент през юни 2011 г. 

Румъния е най-големият енергиен потребител в Югоизточна Европа и важен производител 

на природен газ, нефт и въглища. Енергийната стратегия на страната акцентира 

върху повишаване на енергийната ефективност, повишаване на енергията от възобновяеми 

източници и диверсификация на източниците на внос и транспортните маршрути. 

Словакия 

Страната подкрепя и е готова да сътрудничи в политиката на отворени врати. Като 

свой основен приоритет във външната политика тя възприема процеса на стабилизация 

и сигурността в Балканския регион. Също така Словакия заявява своята твърда подкрепа 

за интеграцията на региона в европейските структури. 

В енергиен план страната се стреми да задоволи енергийните нужди на обществото 

по надежден, безопасен и екологично благоприятен начин. Стратегията за изграждането 

на силни връзки с Русия и подкрепата на диалога ЕС – Русия са базирани на интереса 

да получи по-силна позиция в региона. Тази стратегия е балансирана и изградена на 

принципа на солидарност между държавите-членки. Словакия счита, че интеграцията на 

Турция би помогнала много за газоснабдяването на региона. 

В сферата на сигурността съществува силно сътрудничество с ЕС и НАТО за обмен 

на класифицирана информация през регистрационни системи, базирани на общи 

споразумения за сигурност. До момента сътрудничеството с Чехия в тази сфера е било 

най-развито, но е на добро ниво и със страни като Украйна и Русия. 

Турция 

Основните аспекти на турската външна политика са процесът на присъединяване 

към ЕС и енергийната политика на страната. Присъединяването към ЕС е една от 

стратегическите цели на страната. До момента 13 глави са отворени за преговори, а 

18 глави са блокирани поради политически причини. Турция пледира за справедливо и 

равно третиране с останалите кандидати и не е склонна да приеме друга форма на взаимоотношения, 

различна от пълноправно членство. Въпреки че съществуват известни 

опасения относно членството на Турция, едно такова партньорство би било от полза и за 

ЕС. Аргументи в тази посока са турската икономика, която се нарежда на шесто място в 

Европа и на седемнадесето място в света; темпът на нарастване на населението (с 5,1% 

за периода 2002 – 2010 г.); здравите връзки с Близкия Изток и Кавказ, което би отворило 

пътя за влияние на ЕС в тези два региона и би подпомогнало културния диалог; Турция 

има опит и познания за Близкия Изток и с това може да съдейства за успеха на външната 

политика на ЕС. 

Турция разполага с един от най-бързо развиващите се енергийни пазари в света. 

През последното десетилетие тя е на второ място (след Китай) по отношение на природ- 



ния газ и нарастване на нуждите от електроенергия. Въпреки че страната е енергийно 

зависима, тя формира стратегически естествен мост между страните доставчици на газ 

и останалите страни в региона. Основната цел на Турция е да реализира своя собствена 

енергийна сигурност, с което на свой ред да допринесе за енергийната сигурност на 

Европа. 

Основните оперативни енергийни проекти на Турция са тръбопроводът за пренос 

на суров петрол Баку-Тбилиси-Джейхан, газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, интерконекторът 

за природен газ Турция-Гърция, тръбопроводът за пренос на суров петрол 

Ирак-Турция. В процес на изграждане и планиране са и всички проекти на южния газов 

коридор, които минават през турска територия. 

Балканите са приоритет за Турция не само в политическа, икономическа и географска 

перспектива, но също и поради своите исторически и културни връзки в региона. 

Съществуват значителен брой турски малцинства и общности на Балканите, както и 

граждани с балкански произход в Турция. По тази причина всичко, което се случва на 

Балканите, тясно засяга и Турция. Страната подкрепя интеграцията на балканските държави 

в ЕС. 

От 1952 г. Турция е член на НАТО. Тя подкрепя поликата на отворени врати и интеграцията 

на Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора в евроатлантическите 

структури. Една такава интеграция би допринесла за поддържането на сигурността и 

стабилността на Балканите. 

Украйна 

Украйна счита евроатлантическата интеграция за основна цел на своята външна политика, 

като същевременно балансира отношенията си с Европа и САЩ, поддържайки 

силни връзки и с Русия. Споразумението на ЕС за партньорство и сътрудничество с Украйна 

влиза в сила на 1 март 1998 г. Отношенията между страната и ЕС към момента се 

оформят чрез Европейската политика за добросъседство. Европейският съюз се стреми 

към установяване на все по-тесни отношения с Украйна, излизайки извън рамките на 

обикновеното сътрудничество, към постепенна икономическа интеграция и задълбочаване 

на политическото сътрудничество. 

Страната подкрепя Източното партньорство, възприемайки го като начин за модернизация 

на държавата. Благодарение на него Полша и Украйна постигат споразумение 

за визи с опростени разрешителни за украинците, живеещи в рамките на 30 км. от границата. 

Това споразумение влиза в сила на 1 юли 2009 г., като дава възможност на близо 

милион и половина украинци да се възползват от него. 

Отношенията между Украйна и НАТО започват през 1995 г., като от януари 2008 г. 

страната е официален кандидат за присъединяване към северноатлантическата организация. 

Диалогът и сътрудничеството са добре установени в широк спектър от области. 

Украйна се е доказала като важен фактор за евроатлантическата сигурност в рамките 

на ръководените от НАТО операции. Друг важен аспект на отношенията е подкрепата, 

оказвана от НАТО и отделните съюзници за протичащите реформи в секторите на 

отбраната и сигурността на страната, които са от първостепенно значение за нейното 

демократично развитие. 

Унгария 

Присъединяването към ЕС и НАТО поставя Унгария в позиция на постоянно присъствие 

сред страните, споделящи едни и същи ценности. Решението за присъединяване 


135

136 


към тях отразява съзнателния избор на страната, нейното по-силно чувство на ангажираност 

към своите съседи. Този избор гарантира сигурността на държавата и увеличава 

нейната способност да отстоява своите интереси. Чрез членството си Унгария има възможност 

да се справя, заедно със своите партньори и съюзници, с един по-широк кръг от 

предизвикателства, засягащи пряко или косвено страната. 

Европейският съюз е най-важната рамка за унгарската политика и действие. Той предоставя 

инструменти и финансова помощ за икономическата и социална модернизация 

на страната, както и възможността за представяне на унгарските интереси пред света. 

Сред основните цели на унгарската външна политика са насърчаването и поддържането 

на мира, сигурността и стабилността в региона, както и икономическото развитие и 

утвърждаването на демократичните ценности. 

Холандия 

В исторически план холандската външна политика се характеризира с неутралност. 

След Втората световна война Холандия става член на голям брой международни организации, 

най-вече ООН, НАТО и ЕС. Холандската икономика е много отворена и разчита 

на международната търговия. Външната политика на Холандия се основава на четири 

основни ангажимента: към атлантическото сътрудничество, към европейската интеграция, 

международното развитие и международното право. Фокус във външната политика 

е гарантирането на стабилността и правата на човека. 

Като отличен пример за регионално сътрудничество в Европа може да се посочи 

Бенелюкс, който е своеобразна „лаборатория на бъдещето“ за европейския континент. 

В областта на енергетиката Холандия към момента разчита на запаси от газ, но едновременно 

с това усилено работи по технологично обновяване и търсене на алтернативи. 

Хърватия 

Хърватската външна политика е съсредоточена основно върху евроатлантическата 

интеграция. Преодолявайки негативните последици от разпадането на Югославия и 

последвалата война, страната постепенно получава достъп до европейските и трансатлантическите 

институции. Ключови въпроси през последните години са изпълнението на 

Дейтънското и Ердутското споразумение, недискриминационното улесняване на завръщането 

на бежанците и разселените лица от войната от 1991 - 1995 г., разрешаването 

на граничните спорове със Словения, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора, както 

и широката демократизация. 

Хърватия е ориентирана по-скоро към Югоизточния регион и счита за своя основна 

външнополитическа цел приемането в Европейския съюз. На 9 декември 2011 г. е подписан 

Договорът за присъединяване на Хърватия към ЕС. След ратифицирането на 

този договор от всички държави-членки на 1 юли 2013 г. Хърватия ще стане двадесет и 

осмата държава-членка на ЕС. 

Черна гора 

Като млада държава, Черна гора е ориентирана към своите съседи и се стреми към 

изграждането на стабилни взаимоотношения с тях. За да засили позицията си, Черна 

гора цели създаването на продължителни близки отношения със страни като Русия, Германия, 

Англия и Франция. Както са посочени в парламентарната декларация от 3 юни 

2006 г., в краткосрочен план основните цели на външната политика на Черна гора са 

интеграция в Европейския съюз и НАТО. 



ИЗВОДИ 

Важни елементи за гарантиране на сигурността в региона са предотвратяването на 

насилието, спазването на правата на човека, социалната стабилност, провеждането на 

добро управление и защитата на околната среда. Сигурността е нещо повече от отсъствието 

на война – тя се нуждае от комплексен и интегриран подход. Сигурността гарантира 

на отделната държавна единица, че няма да бъде нападната от другите, но това може 

да се постигне само съвместно с останалите, т.е. сигурността изисква сътрудничество. 

В Европа действат множество организации в областта на сигурността – ексклузивни (от 

типа на Вишеградската група и ЧИС), инклузивни (от типа на ОССЕ и Съвета на Европа) 

и смесени (от типа на НАТО и ЕС, които са ексклузивни, но с инклузивен подход, следващи 

политиката на отворени врати). 

НАТО и ЕС са най-важният фактор за сигурността и стабилността на Европа. Повечето 

от държавите участници в семинара вече членуват в двете организации, а останалите 

развиват тясно сътрудничество с тях. Днес е особено важно запазването на политиката 

на отворени врати на ЕС и НАТО да се запази като ясна перспектива за страните от 

Западните Балкани. Същевременно, регионалната сигурност е невъзможна без важните 

фактори извън региона, каквито са Турция, Русия, САЩ, Китай и Иран. Също така, 

отношенията между Русия, от една страна, и НАТО и ЕС, от друга, са водещ фактор за 

европейската сигурност. 

Всички европейски страни имат общ интерес от стабилни енергийни връзки и отношения. 

Интересите на доставчици, транзитни връзки и потребители се обединяват в 

интерес на стабилни взаимоотношения. 

Важно е да се отбележи, че външната политика, политиката за сигурност и 

енергетиката са взаимно свързани. Външната политика е построена върху енергийната 

политика, която от своя страна гарантира политиката за сигурност. 


137

138 

ПРИОРИТЕТИ НА ДАТСКОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО 

Приоритети на датското 

председателство 

Добро утро, дами и господа! 

Добро утро, скъпи колеги! 


изказване на Н.Пр. Коре Янсон, 

посланик на Кралство Дания 

Първо бих искал да благодаря на организаторите за поканата да говоря за датското 

председателство на ЕС на тази „Зимна школа по дипломация“. Това е тема, която може 

да бъде много скучна, затова ще се опитам да използвам по-удачен подход за слушателите, 

още повече че винаги е особено приятно да говориш пред колеги, особено младите, 

чийто начин на мислене се надяваме да ни даде вдъхновение! 

Позволете ми да започна, като цитирам председателя на Съвета по общи въпроси 

на ЕС, датският министър по европейските въпроси, който каза: „Целта на европейското 

сътрудничество е да се осигури икономически просперитет, стабилност и безопасност 

в Европа“. Такава цел може би е най-подходяща за датското председателство на ЕС, 

което започна във време на икономически спад, улични бунтове и обща несигурност за 

работните места. 

Студентите по история в аудиторията може би знаят, че избирането на подходящия 

момет не е най-силната страна в датската външна политика. Тъй като до преди 400 години 

Дания е водеща и доминираща сила в Европа, северно от река Рейн. След това, 

в продължение на векове, запазената марка на датската външна политика до голяма 

степен е да избира губещата страна в много европейски войни. 

За щастие, планирането на непредвидени изходи и извличането на най-доброто от 

неизгодните ситуации винаги е била една от силните страни на датската външна политика. 

Поради това Кралство Дания все още съществува! Защото датчаните са много прагматични 

в действията си – често с изненадващо добри резултати! Тези факти помагат 

на датското председателство на ЕС да маневрира по време на сегашната икономическа 

криза. 

Тъй като днешната аудитория тук се състои предимно от дипломати, ще започна с 

външното измерение на датското председателство. 

След влизането в сила на Лисабонския договор на ЕС на 1 декември 2009 г. ротационното 

председателство няма същата роля, както преди. Новата позиция на Върховен 

представител – позицията на баронеса Аштън – пое много външни функции от ротационното 

председателство. Но ролята на ротационното председателство не е променена, що 

се отнася до разширяването на Европейския съюз и търговските споразумения с трети 

страни. И когато става въпрос за други външни въпроси, работа на ротационното председателство 

е да подпомага върховния представител. 

Например, върховният представител често има проблем, тъй като може да бъде 

само на едно място по едно и също време! Често на нея й се налага – като външен министър 

на ЕС – да участва в дебат в Европейския парламент в Страсбург или Брюксел. 

И в същото време се налага да представлява ЕС на важна среща на министрите в трета 

страна. Баронеса Аштън няма заместници, което означава, че на практика нейният за-


местник е министърът на външните работи на ротационното председателство. Така че 

по време на датското председателство датският външен министър често замества върховния 

представител на дебати в Европейския парламент или на срещи на министерско 

равнище в трети страни. А сега ще спомена редица външни приоритети, които вече са 

реализирани по време на нашето председателство: 

1.Първият е Сърбия. 

Това е решението, взето преди няколко седмици – да се предостави на Сърбия статут 

на официален кандидат за членство в ЕС. Това изпраща силно послание за европейската 

ангажираност и насърчаване на целия район на Западните Балкани. С това 

решение ние се ангажираме да затворим страницата с т.нар. Terra Incognita на нашите 

карти на Югоизточна Европа. В този контекст, следва да се отбележи, че датското председателство 

работи по официалното стартиране на преговорите за разширяване през 

юни с Черна гора – страна, която вече има статут на страна-кандидат. Всички съзнават, 

че Европейският съюз е готов да посрещне европейски страни като нови кандидати и 

членове – в съответния ред, в който тези страни ще станат готови. Тези страни ще трябва 

да преминат през обичайната проверка на състоянието при кандидатстване в ЕС и 

след това проверка на отговорностите, свързани с членството. Така че амбицията на 

датското председателство е да се изпълни обещанието на нашия министър за постигане 

на мир, стабилност и сътрудничество. Вече сме постигнали тези цели за сегашните 27 

държави-членки. Сега трябва да продължим с разширяването на тази сфера на стабилност, 

както и с укрепването на отношенията с нашите съседи. 

2. Второто постижение на датското председателство се отнася до Мароко и следователно 

и до южните ни съседи, защото и на юг от Средиземно море Европейският съюз 

изпълнява обещанията си – благодарение на новото търговско споразумение с Мароко, 

мароканските фермери и рибари ще получат по-добър достъп до европейския пазар. 

Това показва ясно на всички, че Европа търси реален бизнес, когато става дума за нашите 

съседи. Ние искаме да изпълним обещанията си. Искаме да подкрепим реформите 

в съседните на нас държави. Затова скоро може да последва и ново търговско споразумение 

с Тунис и след определен период от време ще видим подобни споразумения и с 

други южни партньори. 

В този контекст трябва да добавя няколко думи за източните ни съседи, където например 

трябва да се отбележи напредъкът в преговорите с Молдова за сключване на 

споразумение за асоцииране. Ясно е, че Европейският съюз би желал да се установят 

по-тесни връзки с нашите партньори, източни съседи. Ако нашите източни партньори 

мислят по същия начин, те трябва да продължат изпълнението на необходимите вътрешни 

реформи. В тази връзка ще спомена само темата с правата на човека и т. нар. 

„Копенхагенски критерии“. 

3. Иран е трето постижение за нас и бих си позволил да кажа, не е постигнато бързо и 

лесно, особено ако погледнете настоящите събития в Иран. В края на януари външните 

министри на ЕС се споразумяха да засилят и разширят санкциите на ЕС срещу Иран, 

с новото петролно ембарго и целенасочени мерки срещу иранския финансов сектор. 

Датското председателство и ЕС като цяло полагат огромни усилия, за да се гарантира, 

че нашите действия в настоящия конфликт са едновременно ефективни и отговорни. Ето 

защо ние сме предприели мерки спрямо иранския режим – ограничаване на неговия ка- 


139

140 


пацитет и възможности за действие. Решението за тези нови санкции бе постигнато под 

председателството на върховния представител по външната политика, но и въз основа 

на неуморната работа на датското председателство. Така че Дания е председателство, 

което активно подкрепя и подпомага върховния представител – баронеса Аштън, и новия 

постоянен председател на Европейския съвет – г-н ван Ромпой, в техните усилия за 

насърчаване на европейските интереси и ценности по света. 

Сега ще премина към въпросите на вътрешната политика и икономическата криза. 

Миналата година, докато се подготвяхме да поемем председателството, Дания формулира 

четири основни приоритетни области за датското председателство: 

Първата – Отговорна Европа 

Втората – Динамична Европа 

Третата – Зелена Европа 

Четвъртата – Безопасна Европа 

Те продължават да бъдат датските приоритети. Но поради продължаващата икономическа 

криза ние, разбира се, трябва да дадем приоритет и на преодоляването на 

икономическата криза и създаването на нов икономически растеж. Как всъщност се генерира 

нов икономически растеж? Има няколко начина да се направи това. И датското 

председателство всъщност работи за тяхното реализиране. 

Първо, датското председателство се фокусира върху по-нататъшното развитие на 

една от големите истории на успеха на Европейския съюз: Единният пазар, създаден 

преди 20 години. Тук има достатъчно възможности за създаване на бърз икономически 

растеж в Европа. Датското председателство ще работи усилено, за да се гарантира, че 

се прилагат възможно най-голям брой от 12-те нови инициативи на ЕС и на Комисията 

относно модернизиране на Единния пазар. Тези 12 инициативи не са празни думи – но те 

са трудно достъпни или технически по същество, което е характерно за икономическия 

растеж. Затова дипломати като мен често намират тяхното съдържание за досадно и 

много скучно! Поради този факт ще спомена само няколко от 12-те инициативи, така че 

просто да получите представа за това какво се случва с единния пазар: 

1. Една от инициативите е подобряване на достъпа до финансиране за малките и 

средни предприятия. 

2. Друга инициатива – да се гарантира успехът на електронния пазар с цел засилване 

на доверието в електронните транзакции. 

3. Третата инициатива е опростяването на съществуващите счетоводни директиви, 

с цел да се намали административната тежест за малките и средни предприятия. 

Това опростяване ще даде на тези компании икономии от над 5 милиарда евро 

годишно. 

Има и външен инструмент, който може да генерира нов икономически растеж в Европа. 

Това е сключването на нови търговски споразумения с трети страни, които могат 

да увеличат европейския износ за тези страни. Ето защо сега провеждаме преговори за 

търговски споразумения със страни като Япония и Индия. И в този контекст ще добавя, 

че амбицията за бъдещото ротационно председателство трябва да бъде започване на 

преговори със САЩ за търговско споразумение. Едно споразумение за трансатлантическа 

търговия може наистина да даде икономически тласък на растежа в Европа, защото 

ще свърже двата най-важни икономически района в света. 

Третият начин за насърчаване на икономическия растеж са настоящите преговори за 

бъдещия бюджет на ЕС за 7-годишния период от 2014 г. до 2020 г. Този бъдещ бюджет 

трябва да стане възможно най-добрата финансова основа за укрепване на вътрешното 



развитие на Европейския съюз в икономически и социален аспект. Ето защо бюджетът 

на ЕС трябва да се фокусира върху политиките на ЕС, които създават добавена стойност 

за ЕС като цяло, чрез насърчаване на икономическия растеж. Новият бюджет трябва 

също така да увеличи готовността на Европа да се възползва от възможностите на все 

по-глобализиращия се свят. Това означава, че новият ЕС-бюджет трябва да бъде динамичен 

и да се съсредоточи върху теми като образование и научна и развойна дейност. 

Бюджетът не трябва да бъде консервативен и с прекалено голям фокус върху една област, 

например селското стопанство. 

Четвъртият начин за генериране на нов икономически растеж в Европейския съюз 

е чрез иновации, нещо, което датското председателство насърчава активно. Но какво 

всъщност е иновацията? Иновацията е нещо, за което много се говори, но мнозина изглежда 

не разбират концепцията! Така че нека да изясним: иновацията не е изобретение, 

нито различни видове научни изследвания. Иновацията е въвеждане на нещо ново 

– например, въвеждането на нови продукти. Или въвеждането на нови производствени 

методи, или методи на работа. Или въвеждането на нови начини на организиране на 

производството или работата. Това означава, че само когато изобретението или добрата 

идея се реализира, произведе и пусне на пазара, или въведе на работното място, тогава 

можем да говорим за иновации. Една компания може да оцелее, дори да просперира 

за известно време, чрез копиране или имитиране на стоките или услугите на други компании. 

Но новите комбинации, действителните нови изобретения, които са по-добри от 

старите, всъщност са тези, които създават нов икономически растеж. Процесът на глобализация 

ускори необходимостта европейските компании да се съсредоточат повече 

върху иновациите. Защото ако ние не се фокусираме повече върху иновациите, компаниите 

в Азия и Латинска Америка скоро ще се изравнят с нас. И резултатът от такова не 

особено добро развитие за Европа ще бъде: първо, липса на конкурентоспособност на 

нашите предприятия и второ, все по-ниски заплати за всички нас! Това не е наследство, 

което ние искаме да оставим на нашите внуци. Ето защо във всякакъв контекст датското 

председателство популяризира концепцията за повече иновации! Имам чувството, че 

може да съм загубил някои от вас като слушатели до момента! Но не съжалявам за това! 

Когато бях студент в университета в Копенхаген, един от най-красноречивите професори 

веднъж ми каза нещо много интересно. След като за пореден път изнесе прекрасна лекция, 

аз го похвалих и той реагира с думите: „Каквото и да кажа, можете да го прочетете 

в една от статиите или книгите, които съм написал. Така че, каквото казвам, е добре известно 

знание. Затова аз предпочитам младите студенти да се отнасят в мислите си, докато 

аз изнасям лекции. Защото по този начин те ще разсъждават самостоятелно върху 

нещо – може да е свързано с обучението, работата или техните близки. Но независимо 

от това върху какво разсъждават или за какво мечтаят, след това се произвежда ново 

знание или прозрение за човечеството.“ Бях впечатлен от мъдростта на този виден учен. 

Така че, стимулирайки ви по този начин, нека се върна към датските приоритети и да 

кажа с усмивка: Ако наистина се интересувате от тях, прочетете ги в интернет! 

За тези, които все още ме слушат, ще подчертая, че по време на криза, отговорна 

Европа е Европа, която решава настоящите си проблеми, като същевременно държи под 

око бъдещето. Това е една Европа, която не преразходва средства. Но също така - Европа, 

която преодолява последствията от тежките икономически реалности. Това е една 

Европа, която е наясно с отговорностите си към своите граждани. Ето защо създаването 

на работни места е основен приоритет за датското председателство. Рядко младежката 

безработица в Европа е била по-висока, отколкото е сега. В Дания младежката безработица 

понастоящем възлиза на 12% – това е 15-годишен връх. И все пак Дания е сред 


141

142 


страните от ЕС с относително ниска безработица сред младите хора. Ако не се предприемат 

решителни действия за създаването на икономически растеж, ние сме изложени 

на риск да изгубим цяло едно поколение, поради структурната безработица. Това не са 

просто догадки – това е суровата и жестока реалност. В Япония вече говорят за второ 

„изгубено поколение“. Едно изгубено поколение от млади хора с умения и добро образование. 

Година след година тези млади японци все още не могат да намерят първата 

си платена работа на пълен работен ден. Това не трябва да е съдбата на европейската 

младеж. Това е една от основните причини, поради които ние трябва да възстановим 

икономическия растеж в кратки срокове. И в този контекст бих искал да се върна към 

развитието и модернизирането на единния пазар на ЕС. 

Един истински единен европейски пазар трябва да обхваща всички услуги и продукти. 

Това включва и често чувствителния въпрос за енергията. Единният енергиен пазар, 

макар и с доста бавен старт засега, ще увеличи енергийната ефективност и се надяваме 

също да намали европейската зависимост от енергия извън Общността. Датското 

председателство активно работи за повишаване на енергийната самодостатъчност в 

Европа. Ето защо устойчивите и зелени енергийни източници трябва да бъдат основен 

приоритет за Европа. Зелените решения също така ще подобрят околната среда и ще 

създадат много нови високотехнологични работни места. Това означава работни места 

от такъв вид, за които младите хора ще имат необходимата квалификация. Това, към 

което датското председателство призовава, е доста просто – „Зелена Европа“. Затова 

Седмата рамкова програма на ЕС в областта на околната среда е основен приоритет 

за датското председателство. Шестата програма на ЕС за околната среда ще приключи 

през юли тази година. Така че създаването на солидна рамка за нейния наследник е 

приоритет за датското председателство. Чрез установяване на специфични приоритети, 

мерки и задачи за последователна политика в областта на околната среда ние искаме 

да се осигурят работещи общи насоки за развитие на политиката за околната среда в 

Европейския съюз. Ако се подходи интелигентно към този въпрос, ние можем да дадем 

тласък както на околната среда, така и на икономиката. 

Да вземем например въпроса за Единно европейско небе: управлението на въздушното 

движение в Европа струва 2-3 млрд. евро повече в сравнение с подобни системи 

по целия свят. Това се дължи на неефективно управление на въздушното пространство 

– въз основа на националните граници, а не на функционални „области“ на въздушното 

пространство. Следователно, самолетите често не могат да летят по най-краткия маршрут 

между две точки. Пътят на полета се удължава ненужно и се губи самолетно гориво. 

Пълното прилагане на Единно европейско небе не само ще намали емисиите на въглероден 

двуокис, но и ще доведе до подобряване на безопасността и намаляване на закъсненията. 

Пълното прилагане се очаква да спести около 4 млрд. евро годишно – пари, 

които досега се губят поради неефективност. 

Споменах накратко преди малко, че повишаването на енергийната самодостатъчност 

е не само от полза за околната среда. То е също и фактор за икономическия просперитет, 

стабилността, а в същността си – и фактор за нашата сигурност. Когато престанем 

да разчитаме на изкопаеми горива от нестабилни региони, ще направим Европа 

по-сигурна. Тези въпроси – просперитет, стабилност и безопасност, са именно целите 

на европейското сътрудничество в съответствие с казаното от датския министър по европейските 

въпроси, когото цитирах в началото на тази реч. Така че е дошло времето 

да спра! 

Благодаря ви за вниманието! 


АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „НЕООСМАНИЗМЪТ”” 

Анотация на книгата 

„Неоосманизмът“ проф. Дарко Танаскович 

„…Неоосманизмът е повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна 

парадигма и светоглед […]. Неоосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата 

имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от своето 

положение и роля в света. […] Неоосманизмът умее да тече и като подводна река.“ 

Книгата на Дарко Танаскович – „Неоосманизмът“, е един точен и обективен поглед 

върху съвременните външнополитически нагласи в Република Турция. Като тяхно найцялостно 

и коректно въплъщение авторът представя неоосманизма, чието съдържание, 

макар и при липса на конкретна дефиниция на понятието, е общо взето ясно и винаги 

съпътствано от един изключителен прагматизъм. Неоосманизмът умее да съчетае в 

себе си дори логически противоречиви ходове, но без да забравя никога своята крайна 

цел, която често остава невидима за останалите. Тъй като неоосманистката тенденция 

проличава най-силно във външната политика на страната, авторът се е концентрирал 

предимно върху нея, но той също така отбелязва, че не трябва да се пренебрегва и 

влиянието, което тази доктрина оказва върху духовната, икономическата, културната и 

стопанска сфера на живот. Това е една своеобразна „матрица“, която решава, движи, 

регулира, налага. 

Хронологично е проследен процесът на развитие на неоосманизмa: от отричане на 

неговото съществуване до прецизното му и смело наименоване, както и връзката му с 

ислямизма и кемализма. Обърнато е внимание върху решителната роля на Тургут Йозал, 

който окончателно скъсва с умерената външна политика на Ататюрк, обявявайки „века 

на турците“ и стремейки се да усили регионалното политическо и икономическо влияние 

на Турция. Специално са отбелязани и заслугите на министъра на външните работи на 

Турция – Ахмет Давутоглу, който с множеството си трудове и публикации допринася за 

цялостното формиране и прилагане на неоосманисткия проект, наблягайки върху това, 

че Турция трябва непременно да стане „централна страна“ на новия евразийски ред. 

Неговата студия „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“, за 

която е отделена една глава от книгата, се превръща в опорен стълб на турската външна 

политика – винаги прагматична, често противоречива, прибягваща до двойни стандарти 

и прозрачни измами, но никога не изпускаща от поглед крайната цел. 

Като една особено характерна черта на неоосманизма изпъква неговият неизменен 

характер. Тактиката може да бъде променяна по всяко време, когато е необходимо, но 

философията – никога. Това от своя страна води до множество противоречия във външната 

политика, а също и до тежки последици, за предотвратяването на които турските 

политици използват цял арсенал от акробатични умения. 

„Неоосманизмът“ е един успешен опит да се освети нагласата на Турция спрямо 

мястото й в съвременния свят и нейните отношения с останалите държави в него. В 

глобален план като най-важни са представени връзките й със САЩ, Русия, ЕС и Китай, а 

като приоритети в регионално направление – Близкият Изток, Кавказ и Балканите. 

Авторът посочва необходимостта от познаване и разпознаване на неоосманистките 

тенденции. Те са представени изключително нагледно, без да се предявяват предпочитания, 

без да се изтъкват плюсове и минуси, а чисто познавателно и интелектуално, за 

да може съвременният човек да се изправи „с лице към тяхното съществуване“ и по този 

начин да се избегнат нежелани крайни резултати. 


143

144 

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „СМИСЪЛЪТ НА НАЦИИТЕ“ 


„Смисълът на нациите“ 


Пиер Манан 

„Самата нация не е нищо друго, освен особена форма на политическо единство. 

Нейното наличие е необходима предпоставка за съществуването на съответната 

национална държава. […] В качеството си на общност от граждани, нацията легитимира 

вътрешното и външното действие на държавата.“ 

„Смисълът на нациите“ на Пиер Манан, с подзаглавие „Размисли за демокрацията в 

Европа“, е един прекрасен синтез на историческия път, който предхожда и довежда до 

възникването на националната държава, както и бъдещето, което, изхождайки от досегашни 

наблюдения, я очаква. Пиер Манан интерпретира проблема за нацията и държавата 

в контекста на либералната политическа традиция. Важен момент в неговите възгледи 

е разбирането му за ограничения брой на политическите форми – полис, империя, 

нация – и тяхното развитие от древността до наши дни. 

Книгата започва с уводна статия на Георги Близнашки за „съдбата на националната 

държава“. В нея той прави един исторически преглед относно нейното възникване и развитие 

през ранната модерност, с цел да подпомогне възприемането и осмислянето на 

тази проблематика в съчинението на Пиер Манан. 

Самият Пиер Манан окачествява книгата си като различна. Той проследява процеса 

на изграждане на европейската нация и началото на нейното разграждане, засягайки 

един изключително мащабен феномен, а именно – изличаването на нацията като политическа 

форма. За постигане на тази цел, авторът разделя своето съчинение на три 

обособени главни части, засягащи съответно демокрацията, нацията и религията. Той 

прави паралел между американската и европейската „демократични империи“, отделяйки 

особено внимание на отношението между смъртната присъда и принципите на суверенната 

държава, ционизма като синтез на либерализма, национализма, социализма 

и синдикализма, проблема за политическата самоопределеност на Европа и нейната 

териториална неосъзнатост. 

Сред причините за нарастващото недоволство на обществото като цяло Пиер Манан, 

освен икономическата ситуация и икономическите перспективи, посочва също и 

загубата на способността на политическото устройство да представлява своите граждани. 

Това води до мисълта, че те вече не са представими, което, от своя страна, води 

до проблема за единството на народа. Подобни, донякъде болезнени, взаимовръзки 

съпътстват целия труд. Със своята острота и същевременно искреност, те не оставят 

читателя безразличен към проблема, а напротив – въвличат го в едно по-задълбочено 

осмисляне на националната проблематика, подтикват го да мисли, да се интересува, да 

взима участие! 

Несъмнено като проблем се индикира уеднаквяването на обществото – неговата на-

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „СМИСЪЛЪТ НА НАЦИИТЕ“ 

растваща неспособност да възприема и осмисля различното; неговото нежелание да 

види различното, да го допусне до себе си дори с риск да остане неразбрано. Този отказ 

води до постепенно отблъскване и на подобното. Превръща не само властта, но и всички 

нас в бегъл спомен за това, което би трябвало да бъдем. 

Книгата „Смисълът на нациите“ се отличава с една изключителна образност. Тя 

придава на съчинението едно по-съвременно светоусещане, богато както на логически 

връзки и взаимодействия, така и на едно по-субективно усещане на проблема. Именно 

тази по-субективна насоченост прекрачва географските граници и превръща темата в 

актуален глобален проблем. Защото това са принципи, към които отношение има всеки 

един от нас; програми, които влияят върху всеки един от нас; вяра, която носи всеки един 

от нас. Или както пише Пиер Манан: „Ако нашата нация изчезнеше внезапно, и онова, 

което ни държи заедно, се разпилееше, всеки от нас, сам по себе си, мигновено щеше 

да стане чудовище.“ 


145

146 

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „ЗАВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЯТА И КРАЯТ НА МЕЧТИТЕ“ 


„Завръщането на 

историята и краят на 

мечтите“ 


Робърт Кейган 

Този сравнително кратък труд на Робърт Кейган съдържа критичен поглед върху популярната 

концепция за „края на историята“, свързвана с името на американския политолог 

и служител в Държавния департамент Франсис Фукуяма, както и опит да бъдат очертани 

структурните контури на съвременната система на международните отношения. 

Поддръжник на теоретичното течение на неоконсерватизма, Франсис Фукуяма разтърси 

академичната общност с написването на своята книга „Краят на историята и последния 

човек“ (1992). В нея той описа завършека на историята, разглеждана не като 

низ от събития, а като еволюционно развитие на философски, политически, социални 

и икономически идеи, което има за естествен финал либералната демокрация. Книгата 

постави началото на продължителен научен дебат относно бъдещето на човечеството 

в рамките на глобализиращия се свят, като същевременно предизвика множество критични 

отзиви. 

Робърт Кейган, редом със Самюъл Хънтинтгън, Марк Стейн и Жак Дерида, бе един 

от активните противници на концепцията за край на историята на идеологиите и безпрепятственото 

шестване на западния либерално-демократичен модел по света. В „Завръщането 

на историята и краят на мечтите“ той се обявява за привържаник на т.нар. 

умерен реализъм, изразяващ се „в разбирането, че външната политика на една държава 

се моделира до голяма степен от естеството на нейното управление“. Според него 

великите сили в началото на ХХІ в. се разделят на „автокрации“ – например Русия и 

Китай, и „демокрации“ – САЩ, Великобритания, Франция и др. Либералните умове в 

„края на историята“ не са способни да си представят подобно разделение, тъй като не 

отчитат възможността автократичните режими да съдържат каквато и да била привлекателност. 

При все това, от гледната точка на Кейган, демокрацията и автокрацията разполагат 

с равни възможностти да бъдат използвани като модел за държавно управление 

в множеството малки държави. Защо е така? Нали либералната демокрация осигурява 

най-благоприятните възможности за социално развитие на хората? Уви, Робърт Кейган 

обяснява неестественото (от либерална гледна точка) задържане на власт на автократите 

със способността им да поддържат икономически растеж, национално обединение 

и социален ред в своите държави. Вследствие на това, както изглежда, те добиват уважението 

на своите граждани, което от своя страна ги сдобива с влияние и легитимност 

в международните дела. 

В книгата, успоредно с възгледите си относно бъдещото развитие на политическите 

идеологии и влиянието им върху международните отношения, Кейган представя синтезиран 

анализ на външните политики на държавите, опериращи с най-големите силови 

потенциали – САЩ, Русия, Китай, Япония и Индия. Описвайки множеството спорове и 

противоречия, както и наличните възможности за взаимоизгодно сътрудничество между

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „ЗАВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЯТА И КРАЯТ НА МЕЧТИТЕ“ 

тях, той очертава две основни тенденции – близнаци, чието съобразяване е предпоставка 

за формирането на ефективни анализи в сферата на международната политика 

днес. Това са съперничеството между големите сили и надпреварата между демокрация 

и автокрация. Съревнованието между тях ще породи, по думите на Кейган, разнообразни 

възможности за създаването на коалиции и съюзи, които до скоро са изглеждали 

напълно невъзможни: „Точно както по време на Студената война стратегическите и 

икономическите съображения, както и културните връзки, често преодоляват идеологията.“ 

Нарастващото съперничество между големите сили през последните двадесет 

години окончателно изкристализира многополюсната структура на съвременната система 

на международните отношения. Според Кейган конфронтирането в нейните рамки 

ще бъде всеобхватно – политическо, икономическо и идеологическо. Западът, доскоро 

монополист в процесите на глобализация, с всеки изминал ден среща все по-упоритата 

конкуренция от страна на възраждащите се големи сили – Русия и Китай. Падането на 

Берлинската стена доведе до установяването на пагубни илюзии, сред които и тази за 

края на съперничеството между световните макросили. Ще преоткрием ли „европейския 

концерт“ от ХІХ в. в нова глобална форма близо двеста години по-късно? Ще се завърти 

ли отново системният цикъл на международните отношения? Кейган не дава еднозначен 

отговор на тези въпроси. На регионално и глобално ниво все още съществуват множество 

конфликти в прематурен стадий, криещи опасност да прераснат във войни за територии, 

ресурси или просто влияние. Войната, казва той, не е достояние на определен 

тип режими или естествена последица от тяхното съществуване, а средство и вид отношение 

между държавите. Статистиката относно участието на „демократични държави“ 

и „автокрации“ във военни конфликти през последните двадесет години дава аргументи 

в полза на тези твърдения. Оттук и съждението, че законът на силовото надмощие все 

още функционира, независимо от осъществения прогрес в интеграционните процеси на 

регионално и глобално ниво. Независимо от объркващите и оптимистични декларации 

на държавните глави на водещите световни сили в полза на установяването на „нов 

световен ред“ и глобална система за сигурност, ключът към мира на планетата остава 

скрит зад паравана на държавната машина. 

„Пoяви ce пак cтаpoтo cъпepничecтвo мeжду либepализма и автoкpацията, катo гoлeмитe 

cвeтoвни cили вce пoвeчe ce гpупиpат cпopeд xаpактepа на peжима cи... Дeмoкpациитe 

ocтават pаздeлeни и oбъpкани oт пpoблeми – кактo дълбoки, така и нeзначитeлни. Тe 

пocтавят пoд cъмнeниe coбcтвeнитe cи цeли и мopал, cпopят пo пpoблeмитe на cилата 

и eтиката и coчат eдна на дpуга взаимнитe cи нeуcпexи. Липcата на eдинcтвo oтcлаби и 

дeмopализиpа дeмoкpациитe в мoмeнт, в кoйтo тe нe мoгат да cи пoзвoлят тoва. Иcтopията 

ce завъpна и за да я мoдeлиpат, тe тpябва да ce oбeдинят или дpуги щe гo cтopят 

вмecтo тяx.“ (Робърт Кейган) 


147

148 

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА СВЕТА...“ 


„Двадесет години, които 

разтърсиха света. От 

Берлин до Пекин.“ 


Тиери дьо Монбриал, Генeрален директор, 

Френски институт за международни отношения 

В края на своята книга „Двадесет години, които разтърсиха света. От Берлин до Пекин.“ 

Тиери дьо Монбриал отбелязва, че всяка нейна глава представлява „нещо като 

диапозитив, или като опит за синтезиран анализ на състоянието на света“. Очертавайки 

на много места в текста рисковете от изследователска самозаблуда при опитите за анализ 

на системата на международните отношения, той предлага на читателите реалистичен 

и базиран върху сериозна емпирична основа преглед на световните, политически 

и икономически процеси в периода 1989 – 2008 г. Авторът е противник на всякакъв вид 

теоретична сензационност и крайност, поради което подлага на критика добилите популярност 

концепции на плеяда американски изследователи, сред които Франсис Фукуяма, 

Робърт Кейгън и Джоузеф Най. Според него човечеството все още се отърсва от дългогодишното 

си „прехласване по пълния либерализъм“, който произхожда от обществените 

нагласи, присъщи на края на миналия век. Историята не е достигнала своя край, а 

направляването на нейния ход едва ли скоро ще се превърне в достояние на отделна 

държава, била тя и САЩ. 

Проследявайки историческата линия на основните събития в периода от падането 

на Берлинската стена до олимпийското лято в Пекин (2008 г.), Тиери дьо Монбриал 

фокусира читателската мисъл върху редица отворени казуси, дефиниращи посоката на 

развитие на съвременните международни отношения. Като такива той определя тероризма, 

правото на самоопределение на етническите и националните групи, климатичните 

промени, ядрената сигурност, либерализацията на международните пазари и високите 

нива на социална диференциация. Всички те според него (може би с изключение на 

аномалиите в световния климат) представляват естествен продукт на междучовешките 

отношения в глобален мащаб. Това му дава стимул да привиди възможност за тяхното 

ефективно урегулиране и поставяне под контрол именно на основата на целенасочена 

човешка дейност. Песимист относно функционалните способности на световни организации, 

бавещи се в процеса на своето структурно осъвременяване, каквато е ООН, 

Тиери дьо Монбриал присъжда централна роля в системата на международните отношения 

на най-стабилните социални групи, попадащи в нейния обхват – държавите. 

Стоейки на крачка разстояние от постулатите на политическия реализъм, авторът 

при все това остава привържeник на поетапната либерализация и интеграция в икономическите 

и политическите отношения между държавите. Във всички двадесет и една 

глави на книгата той последователно излага своята оптимистична концепция за развитието 

на Европейския съюз и репликира на евроскептичната критика, произвеждана от 

редица американски теоретици. Според него Обединена Европа е способна да се справи 

с конфронтиращите я политико-икономически затруднения и културни дилеми, а възхо-

АНОТАЦИЯ НА КНИГАТА „ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА СВЕТА...“ 

дът й от „Общност“ до „Съюз на 27-те“ е достатъчно убедителен аргумент в тази насока. 

Накратко, „Двадесет години, които разтърсиха света. От Берлин до Пекин.“ е изключително 

успешен пример за анализ в сферата на международните отношения, реализиран 

паралелно на основата на теоретическия и историческия подходи. Книгата е полезна 

както за студенти, изучаващи международни отношения и политически науки, така и за 

историци, експерти, анализатори и журналисти. Тя е подходящо четиво и за широката 

публика, докосната от желанието да се запознае с комплексните основи на започналия, 

спроред Тиери дьо Монбриал едва преди близо три години, ХХI век. 


149

150 


7/2012 

January/June 

MINISTRY OF FOREIGN AFFAIRS 

REPUBLIC OF BULGARIA 

DOCENDO 

DISCIMUS 

JOURNAL 

DIPLOMACY 

DIPLOMATIC 

INSTITUTE

152 

INTRODUCTION 

Dear readers, 

Diplomacy Journal has now a new team that is ambitious to do its best to meet 

the expectations of its demanding audience which would like to see on its pages 

both relatively topical and profoundly commented upon information. 

We aim to turn Diplomacy Journal into a forum where the modern methods of 

analysis, criticism, prognosis and discussion meet, led by one common goal – 

better comprehension of the global world of international policy and diplomacy. 

The topics to which we will direct our readers’ attention will, naturally, vary but 

there will always be a set place for the debate on Europe’s future, the discussion 

of events and processes in Southeast Europe, the Middle East and North Africa, 

we will strive to competently assess the EU rotating presidencies, as well as 

the effectiveness of the EU neighbourhood policy, we will follow closely the 

diplomatic achievements in the international organisations, and of course, last 

but not least, we will keep the focus of interest on the foreign policy positions 

and initiatives of the Republic of Bulgaria. 

We would be sincerely grateful if you, as our readers, via the Diplomatic Institute 

webpage, would express your opinions and propose your ideas on the thematic 

enrichment and genre upgrade of Diplomacy Journal. 


Ambassador Assoc. prof. 

Zdravko Popov, Ph.D. 

Editor in chief

HUMANITARIAN AID – “SAFETY NET” OR “DEVELOPMENT LADDER”? 

Humanitarian Aid – “Safety 

Net” or “Development 

Ladder”? 

Interview with Kristalina Georgieva, 

EU Commissioner for International Cooperation, 

Humanitarian Aid and Crisis Response 

Commissioner, how do you see the portfolio for which you are responsible – as an 

instrument of the EU foreign policy or as a practical realisation of the fundamental principles 

of the EU? How do you interact with other Commissioners in your work? 

The European Union is a political union, but also a union of values. And through its humanitarian 

work, the European Commission reflects our values, not our politics. This is enshrined in 

the Treaty of Lisbon, which provides for a separate legal basis for EU humanitarian aid. 

The humanitarian team of the Commission, for which I am responsible, is not part of the 

European External Action Service – and there is a very good reason for this. To succeed in 

reaching out to people in need in tough places, especially in zones of conflicts, humanitarian 

workers must operate on the basis of the internationally accepted humanitarian principles – be 

neutral, impartial and independent. Theirs is one of the most dangerous professions in the 

world – every year more relief workers get killed or kidnapped than UN peacekeepers. We owe 

them the only real protection we can offer – the protection of their neutrality. 

But of course there are links and we have shared goals with our political counterparts. After 

all, we are all contributing to effective EU action and the cooperation we have with our colleagues 

who work on development and those who work for the EEAS is very good. 

For example, I work very closely with Andris Piebalgs, my colleague responsible for development, 

to ensure the link between relief, rehabilitation and development. Unless relief is 

followed up by support for development, humanitarian aid would be like a dressing on a wound 

– it stops the bleeding but does not provide cure. For example, following last year's famine in 

the Horn of Africa Commissioner Piebalgs and I, as well as our teams work hand in hand to set 

up a long-term programme for strengthening drought resilience in the region. 

We collaborate with the European Union's newly formed diplomatic service as well. This 

Kristalina Georgieva is a Bulgarian politician and an European Commissioner for International Cooperation, Humanitarian 

Aid and Crisis Response. In 1993 she started working for the World Bank, first as an economist dealing with 

the matters related to the environment and later as a senior economist in the same field. Subsequently she became 

a senior manager in the environmental field for East Asia and the Pacific region. Her career continues as a director 

responsible for the strategy, politics and loans, related to the natural environment. In 2004 she works in Moscow, 

where she is Director of the World Bank for the Russian Federation, responsible for a large portfolio of World Bank 

projects in tax administration, customs, education, health, environment and regional development. During the period 

March 2008 - February 2010 she works as a vice-president in the World Bank, a member of the council of trustees 

and a professor in the department of Economics in the University of National and World Economy in Sofia. Kristalina 

Georgieva took office as Commissioner on 9 February 2010, when the commission "Barroso II" was approved by the 

European parliament. On the 30 November 2010 she was awarded as a “Commissioner of the year” and “European 

of the year” in the annual awards by European voice. She is distinguished for her work in the field of humanitarian 

catastrophes in Haiti and Pakistan. 


153

154 


collaboration is particularly important in complex emergencies, such as Afghanistan, the Democratic 

Republic of Congo, Somalia – where the political dimensions are the framework in which 

we provide humanitarian assistance. In these places we ensure that the humanitarian issues 

are understood and factored in the formulation of EU foreign policy and strategy. 

This means that I work actively with High Representative and Commission Vice President 

Catherine Ashton. She is, in a sense, the foreign minister of the EU and has got very broad 

responsibilities vis-à-vis the foreign partners of the Union and vis-à-vis the military cooperation 

in the Union. She takes the political lead, and I do my operational work as a "first responder" 

in times of crisis. 

In my portfolio I interact with almost all other Commissioners as well. Extreme weather 

events are linked to climate change – so on them, I work with the Commissioner for climate 

action, Connie Hedegaard. Migration is in the portfolio of Home Affairs Commissioner Cecilia 

Malmstrom but it also has a strong humanitarian aspect, so we work together on this. Feeding 

the hungry touches upon the portfolio of my Romanian colleague, the Commissioner for Agriculture 

Dacian Ciolos. So, I share challenges and priorities with most of my colleagues, and we 

tackle these collectively. 

This approach has been quite successful and the foundations of collegiality were laid down 

early in our Commission's work. I still remember the support I received from all my colleagues 

on the first day in the new Commission, when I asked for an immediate decision to provide 

additional 90 million Euro in humanitarian support for the earthquake-hit Haiti. And this support 

remained strong ever since at times of major needs in Europe or around the world. 

How are the priorities set up when providing humanitarian aid in disasters? What 

comes first – the need for urgent reaction or the long-term strategic considerations? 

ECHO – the Commission's humanitarian aid office for which I am responsible – is celebrating 

its 20 th anniversary this year. And in the last 20 years, for us the affected people – and their 

immediate needs – have always come first. 

The purpose of humanitarian aid is to save lives and reduce suffering caused by conflicts 

or natural disasters. When I make funding decisions, the only two questions I ask is how serious 

the needs are and whether we have access to the affected populations. We help people 

because they are in dire need, and as we do it, we are blind for their ethnicity, religion, colour of 

the skin. We have one goal only: to keep space for humanity even in the harshest conditions. 

Of course, we are happy to see additional benefits from humanitarian aid – like contributions 

to security and development – but we will never make them a primary objective. Humanitarian 

aid is not a crisis management tool and can not be used for conflict resolution. Politicization of 

relief operations puts at risk the ability of humanitarians to do their work, and can backfire on 

the people they serve and on themselves, on their own safety and security. 

Essentially, humanitarian aid brings a safety net for people who need it for their survival. 

But if we want to help sustainably, if we want to decrease humanitarian needs at a time when 

so many factors are pushing them up, we need not just to give a safety net – we need to build a 

ladder, so that the people we help can climb out of their vulnerability and toward resilience and 

development. This is the long-term strategy that our development colleagues promote, and we 

support as much as we can through linking relief to development. 

So our aid is needs-based but we also make sure that our assistance today promotes 

healthy development tomorrow. While helping meet urgent needs around the world, humanitarian 

action also has to be part of a wider development platform – because humanitarian 

problems most often stem from development problems, and can only be fully resolved by better 



development. 

One example is our food policy – we have made it our priority to buy food at the local and 

regional markets of the countries in which we finance food assistance. In this way we make 

sure that we do not only feed the hungry today but also support the local farmers and the local 

economy for tomorrow. 

How do you balance between the need to spend wisely limited financial resources 

and the growing needs for aid of the countries that are hit by disasters? 

Finding this balance is a responsibility I take very seriously. Europe has a very good reputation 

in the humanitarian area – we have traditions and principles with which we can be proud. 

We should be careful not to lose this position because that would mean a loss of trust and 

global influence. 

Yet, we live in times when national budgets are understandably pressured. This is why it 

is particularly important that our common European budget remains adequate to the growing 

number of people who need our humanitarian aid. Both in 2010 and 2011 we had to use 

emergency reserve funds on top of our regular budget because of dramatic events around the 

world. Last year alone we provided 1.1 billion Euro to help more than 140 million people who 

desperately needed food, shelter, medical care, protection to cope with the impacts of conflicts 

and disasters. But in the face of growing needs we do everything we can to use our resources 

in the best possible way. Most of my staff are in the hot spots of the planet – not in Brussels. 

They are the eyes and the ears of the European taxpayers, making sure that our funds are used 

towards highest priority needs and in the most responsible manner. That we do a good job in 

this area is consistently confirmed by the European Court of Auditors which strictly monitors 

how the EU budget is spent. 

To keep up the good work is a commitment we owe to our citizens who, despite the austerity, 

continue to expect from the EU to keep helping the victims of crises around the world. 4 out 

of 5 Europeans tell us that they support humanitarian aid. Our citizens confirm this commitment 

not just in opinion polls but also through their own pocket. This means the financial crisis has 

not softened our solidarity with the most disadvantaged people – in fact, often the worst times 

bring out the best in people. 

Because of the clear trend towards more frequent and more devastating disasters and the 

steady presence of complex conflicts, we are proposing an increase in the humanitarian aid 

budget and the emergency aid reserve for the next financial framework of the EU for 2014 - 

2020, which is being negotiated at this time. So far, there has been support for this proposal, 

and this gives me hope it will win the approval of the European Council and the European Parliament. 

This being said, I don't take the support of our governments and citizens for my work 

for granted. It is my duty to win their trust every day – with hard work and consistent results. 

What can be done to attract more people toward the voluntary humanitarian corps? 

What are the criteria and the ways to sign up for the European voluntary corps? 

In Europe there are two clear trends. First, volunteering is on the rise, with approximately 

23% of Europeans above the age of 15 being involved in voluntary organisations and activities. 

Second, a large majority of EU citizens (over 90%) say they expect the EU to do more 

to help when disasters strike. So, volunteering is clearly attractive and has a positive image, 

and the conditions are right to channel these positive attitudes in a constructive direction, 

which would allow more people to contribute their time, enthusiasm and skills into helping 

others. 


155

156 


This is the purpose of the future European voluntary corps in humanitarian aid: to provide 

a new opportunity for Europeans to engage in voluntary work, and to contribute to our 

humanitarian aid efforts. 

The creation of the Corps is already quite advanced – we have had several pilot projects 

with a small number of volunteers and some of these are going on right now. This test phase 

of the Corps aims to give us an idea how best to build the new structure in a way that is useful 

and exciting for the volunteers, that allows them to add value to our humanitarian efforts and 

that fits in the existing framework of voluntary organisations. We are also exploring various 

options for the Corps's relationship with other humanitarian bodies: cooperating for the creation 

and management of pools, training opportunities, deployment and on-field management 

cooperation. The most important task will be to bring maximum value while at the same time 

avoid duplications. 

With these goals in mind, later in 2012 we will draw on the lessons of the pilot projects 

and I will make a legislative proposal for the Corps. Then we can also give details about the 

ways to participate. The end result should be a strong platform for putting European values 

to work in a world where more often than before solidarity matters and we need to help each 

other to deal with shocks caused by nature or man. 

Do you see solidarity in the Bulgarian society toward the victims of humanitarian 

aid? Do you feel that you have the sufficient support of the Bulgarian authorities for 

your activities? 

Solidarity is a fundamental European value and this solidarity is reflected by the fact that 

the European Union is the world's largest aid donor. Solidarity is also enshrined in the Treaty 

of Lisbon which includes a "solidarity clause" – a mutual obligation for the Member States 

to help each other in case of natural or man-made disasters. The external expression of the 

solidarity value is the Union's commitment to give humanitarian aid as well as to assist postdisaster 

reconstruction and development. 

Bulgarians share this value with the other Europeans; our country and our people have 

benefitted and continue to benefit from European solidarity, in the form of EU funds for Bulgaria's 

development, in the form of political support, in the form of civil protection support, 

most recently seen in February, when Bulgaria received assistance to cope with floods. But 

Bulgaria has also participated actively in expressing European solidarity – we have seen 

numerous examples to prove this. After the triple disaster in Japan in 2011, for instance, 

just within ten days of the earthquake the Bulgarian Red Cross received 92 thousand leva 

in private donations from Bulgarians. The government also helped with material aid in areas 

where Bulgarian expertise and equipment can add value. Bulgarian medical teams were deployed 

to help in Haiti after the earthquake, Bulgarian fire-fighters helped fight the forest fires 

in Russia in 2010 and Israel in 2011. Bulgarian airplanes helped evacuate Europeans from 

Libya when the conflict there erupted. Bulgaria provided tents and offered other assistance 

to Turkey after the destructive earthquake in the Van province. So we can be proud of the 

solidarity of our people to the victims of disasters and crises. 

What is happening with the idea to create an European crisis response centre? 

First, let me give you a general overview of how the European Civil Protection Mechanism 

works. It was established in 2001 to support the mobilisation of emergency assistance 

in the event of major disasters. The primary responsibility to respond and prepare for 



disasters lies with national authorities of affected countries but the Mechanism facilitates 

cooperation and increases efficiency in disaster response. It includes 32 members – the 27 

EU member states, plus Croatia, Norway, Iceland, Lichtenstein, and the Former Yugoslav 

Republic of Macedonia. Since its establishment, the Mechanism has been mobilized nearly 

150 times to bring assistance to countries inside and outside of the EU when they are overwhelmed 

by disasters. 

In Humanitarian Aid and Civil Protection (the service I am in charge) we have a crisis 

centre - the Monitoring and Information Centre. It acts as a communication hub between 

Participating State of the Civil Protection Mechanism, the affected country and the national 

experts who are dispatched to the field. It also provides useful and updated information on 

the actual status of an ongoing emergency. Last but not least, the Centre performs a coordinating 

role by matching the offers of assistance from Participating States to the needs of the 

disaster-stricken country. 

So, the Monitoring and Information Centre is the operational heart of the Mechanism 

and has been involved in all types of crisis management in natural and man-made disasters. 

This is the asset we want to strengthen, in order to respond to the growing challenges and to 

ensure a better coordinated European response. 

At present the deployment of EU assets after a disaster is based on voluntary offers of 

assistance, which creates the risk of improvisation and delays. To tackle these issues, the 

Commission has proposed to turn the Monitoring and Information Centre into a veritable 

European crisis response centre. It will be able to monitor hazards, prepare scenarios for 

different types of disasters and coordinate the EU's disaster response efforts. The Centre 

will be linked with the civil protection and the humanitarian aid authorities in Member States, 

allowing it to process in-kind assistance and ensure a fully integrated approach to disaster 

response. These developments will guarantee that key assets can be mobilised and deployed 

faster and more efficiently, and help better those in need of relief. 

I made concrete proposals for the creation of the centre – and for an overall strengthening 

of the EU's capacity to respond to disasters – in December. Most of this year is dedicated to 

discussing the Commission's proposals with Member States and the European Parliament, 

and I hope that by the end of 2012 we will be able to offer our citizens and the victims of 

crises around the world a stronger, better, more coordinated European reaction to disasters. 

How do you manage to act professionally and take the best expert decision in a 

crisis situation? Do emotions and human compassion interfere with professionalism? 

When responding to disasters, speed, coordination, professionalism are all crucial. 

There is no time to waste, no space for distraction. The victims of the crisis situation are 

distressed and rely on us for relief and assistance – so we have to be mobilized and perform 

to the best of our abilities. 

We have to keep focused and make quick decisions in calm and rational way. Chaos has 

no place in emergency response – but I would not say the same for compassion. My team 

and I care deeply about the people we are trying to help – and this contributes to acting fast, 

targeting the most vulnerable, and learning from each experience so we can do better the 

next time around. 

Of course, it is not an easy job. I often say I have the best job in the European Commission, 

because it is about helping people, but also the worst – because there is so much suffering 

in the world. In my travels I meet people who have been trough terrible hardship, and 


157

158 


see the worst tragedies that conflicts and disasters can produce. In the Democratic Republic 

of Congo, for example, I met a 6-year-old girl who was brutally raped – she was treated in 

a hospital we support, together with her mother, and thousands of other women. In clinics 

across hunger-stricken countries like Somalia, Niger and Chad I have seen rooms full of 

quiet children – so malnourished that they can not even cry. In Japan I was with a 91-yearold 

woman who had lost everything she had in the tsunami. And recently I was with families 

in the village of Bisser in Bulgaria who had lost relatives in the flood, and whose houses and 

livelihoods had been washed away by muddy waters. These memories are with me day and 

night – and they only reinforce my commitment to do all I can for our help to be as effective 

as possible. And they also are a driver of my work to make investments in resilience a key 

objective for Europe. 

How and with whom do you cooperate outside the EU in crisis situations? 

Our large network of experts on the ground makes sure that we build the most powerful 

partnerships for delivery of humanitarian assistance in any given circumstances. Our 

aid is delivered to the people in need through our implementing partners. We work closely 

with 200 of the best humanitarian organisations around the world. They are in the field and 

therefore have the experience, expertise and flexibility to help in the best possible way, often 

in complex and dangerous environments. The list of partners includes non-governmental 

organisations, the United Nations agencies and funds (WFP, UNICEF, HCR, OCHA, WHO 

and others), and the International Red Cross Movement (International Committee of the Red 

Cross, International Federation of the Red Cross and the national societies). The diversity of 

partners is a valuable asset for the Commission. Each of them has comparative advantages 

in responding to certain situations or circumstances. The Commission and its partners are 

bound by Framework Partnership Agreements (FPAs) which allow contracts to be signed 

immediately after a funding decision is taken, without delays and cumbersome procedures 

which would be inappropriate for an efficient emergency response. 

As I already said, last year we touched the lives of more than 140 million people in the 

darkest hours of their lives, in the hottest spots around the globe – and we were able to do 

that precisely thanks to our successful partnerships. 

Of course, we also cooperate actively with other donors, traditional as well as the new 

ones. Engagement with emerging donors is particularly important – they add much needed 

value to the humanitarian community and amplify our resources and we cooperate to ensure 

that they build up their humanitarian traditions in a way that matches the humanitarian principles. 

The area where you work is part of the EU external affairs policies. Do you think 

that EU diplomats need to be prepared in a new way in order to be able to respond 

professionally in an ever-growing field of contemporary diplomacy, and how do you 

see the role of European diplomatic institutes and academies? 

We live in an increasingly complex world. At any time, there are between 30 and 40 

countries around the world which are either in conflict or at immediate risk of one. This volatility 

is additionally fuelled by the rise in number and size of natural disasters, which unleash 

new refugee waves and trigger competition for limited resources. Moreover, our world has 



recently marked the birth of its 7 billionth human being and demographic growth, as well as 

urbanisation, boost humanitarian needs. 

To be able to respond to these new challenges, we all need to think in new ways and 

prepare better. And of course, diplomats bear a special responsibility in this respect. We, in 

the humanitarian community, know how precious diplomatic successes can be when they 

lead to better security, more development, end to conflicts. We also know how devastating 

the failure of diplomacy can be for the most vulnerable. 

So the role of diplomatic institutes and academies is more complicated than ever, but 

also more important than ever – to prepare experienced and new diplomats for a world where 

certainties are few and uncertainties are many and big. Good training has particular importance 

for Europe, which is proud of its soft power and which has a centuries-long diplomatic 

tradition to bring to the future. 

Humanitarians and diplomats work closely together and our coordination is often indispensable 

because only together can we match the size and complexity of the challenges 

we face. I look forward to achieving even better results together in our service to humanity. 


159

160 

THE ROTATING PRESIDENCY OF THE EUROPEAN UNION AS A MATRICULATION EXAM 

The Rotating Presidency of the 

European Union 

as a Matriculation Exam for 

Bulgaria 


Assoc. Prof. Ingrid Shikova 

In 2012, Bulgaria will mark the fifth anniversary its full membership of the European Union. 

The occasion calls for various analyses and seeking answers to different questions relating 

to Bulgaria’s accession to the EU – first and foremost amongst these whether the country 

succeeded in practice and not on paper only to meaningfully integrate into this complex and 

essentially unique block; whether we are comfortable with our newly-found self-esteem as a 

fully-fledged EU Member State; what the first outcomes and first losses resulting from membership 

are; and whether we have made a sufficiently efficient use of the ‘chair and microphone’ 

that we are now entitled to. These are just a few of the questions those with a professional 

interest in EU integration and Bulgarian society in general are seeking answers to. For many 

Bulgarians the European Union remains remote and unintelligible or, at best, means Structural 

Funds and agricultural subsidies only. Meaningful answers would require both in-depth and 

comprehensive analyses and time because Bulgarian membership of the EU is still in its infancy, 

which frequently translates as lacking maturity and shy inexperience. At the same time, 

the European Union is in the thralls of an economic and financial crisis, which to a degree also 

prevents us from “enjoying” the first years of membership. The inherently complex construct of 

integration is yet to be modified, which will inevitably leave its mark on Bulgaria and cause it to 

recurrently rise against newer and more complex challenges. 

Let us, however, leave the efforts to cogently answer the questions arising from Bulgaria’s 

first five years of EU membership to other researchers and analysts and turn our attention to a 

looming responsibility Bulgaria will have to shoulder as a fully-fledged member of the European 

Union. On 1 July 2018 it will take over the rotating presidency of the European Council, taking 

on in parallel the challenge of affirming itself as a mature and confident member of the EU and 

demonstrating leadership; administrative and organisational skills; an ability to transform itself 

into a true vortex of events, which it will be required to plan and guide, along with seeking new 

solutions and reaching mutually acceptable compromise and satisfying results. This means 

Bulgaria must be well prepared for the rotating presidency not only because of a stark lack of 

hands-on prior experience but also because how smoothly the rotating presidency goes will 

effectively determine the outcome of its matriculation exam as a full member of the EU eleven 

years following its accession. It is obvious that in order to pass the exam with flying colours 

Assoc Prof. Ingrid Shikova is lecturer in the Department of European Studies at the Sofia University “St. Kliment 

Ohridski”. Her whole career is dedicated to European Integration. She was Director of the Centre for European Studies 

and the Information Centre of the European Union. She worked also as an adviser to the Delegation of the European 

Commission in Bulgaria. She has participated in many joint projects at the College of Europe in Bruges, the Dutch 

Economic Institute, the Royal Institute for International Relations in London, the Institute of World Economy in Kiel. She 

is a member of the International network “Team Europe” and of the European Association for European Studies. She is 

also a member of the Federal Council of the International Centre for European Training in Nice. She has been awarded 

the honorary blue ribbon of the Sofia University “St. Kliment Ohridski”.


Bulgaria will have to make a serious, concerted effort that involves systematic preparation. And 

as an old adage of wisdom has it – the sooner it does so the better. 

This publication has the modest goal of initiating a discussion on the preparatory work 

that must per force precede the Bulgarian presidency and raising the sensitivity of all future 

stakeholders and, in a broader aspect, of all society to the issue. It will look at the experience 

of countries that held the rotating presidency in the past; attempt to outline good practices; 

analyse the challenges that may emerge during a presidency; and formulate lessons Bulgaria 

would do well to learn in order to avoid mishaps and multiply the successful practices of its 

partners – essential ingredients that would ensure the serious task at hand is handled competently 

and confidently. In fact, prior to Bulgaria taking its turn at the helm of the presidency on 1 

July 2018, this challenge will have to be handled by most of the countries that acceded to the 

EU in 2004, which will multiply the possibilities to learn from their experience but will also place 

greater demands to prevent the recurrence of any mistakes. 

The rotating presidency of the Council plays a special role as its primary function is to reinforce 

equality between EU Member States. Similarly to the European Commission known as a 

guardian of the Treaties, the rotating presidency has been adeptly described as the guardian of 

equality 1 in the European Union, i.e. it is a privilege bestowed on each Member State regardless 

of its size, economic power or other merits. Following the entry into force of the Lisbon Treaty, 

the trio arrangement of countries scheduled to consecutively take over the presidency has 

been based on a number of specific criteria. More specifically, a trio must comprise small and 

large countries, ones from the North and South, as well as old and new Member States. The trio 

that will take the helm of the eighteen-month presidency of the Council on 1 July 2017 comprises 

the United Kingdom, Estonia and Bulgaria. Although the functions of the rotating presidency 

are not exhaustively stipulated in the Treaties, they typically entail four main tasks that have 

their roots in practice rather than in Community law. These are setting the political priorities and 

agenda of the Union and developing programmes; administration and coordination; mediation 

with a view to facilitating solutions reached with a consensus; and representation. Hence a 

presidency entails political leadership, administration, coordination, mediation and representation. 

This means Bulgaria will have to shoulder demanding administrative tasks and political 

responsibilities. The country will take over the rotating presidency 11 years after it joined the EU 

as a full Member State – a period of time that is sufficiently long to allow for all-round preparation 

for efficient and effective discharge of all duties relating to the presidency. In this period, 

a paradigm shift will be needed in order to not only have a well functioning administration in 

place but to also bring about a change in the perception of the European Union as something 

more than a mere source of Structural Funds but rather as a need to take on responsibilities 

and duties, including those relating to the rotating presidency. Despite the relatively lengthy 

period between accession and the first Bulgarian rotating presidency, its adequate preparation 

requires consistent efforts over time. Until 2018 the country must overcome the immaturity and 

diffident inexperience that currently afflict it. Each rotating presidency takes place in a specific 

political and economic environment, which depends equally on internal economic and political 

developments at national level and on overall development at Community level, including the 

Unions external relations at global level. Pressing economic difficulties, forthcoming elections, 

strong pressure on the part of the opposition, government instability and a host of other similar 

issues sometimes require a strong focus on resolving internal problems, which divert attention 

from the effort to ensure a presidency is an all-round success. It is difficult to make long-term 

1 Bunse S. (2009) Small States and EU Governance: Leadership through the Council Presidency (London: Palgrave 

Macmillan) 


161

162 


political forecasts but an estimate based on the parliamentary elections schedule until 2018 

warrants the conclusion that the period will be one of frenzied activity. Bulgaria will vote for 

Parliament in 2013 and 2017; for local authorities in 2015; and for President in 2016. In addition 

to this, the next elections for a European Parliament will take place in 2014 and its mandate will 

overlap with the Bulgarian presidency, which will commence on 1 July 2018. In the meantime, 

the country will be holding elections each year in between. In practice, 2018 will be the only 

election-free year because the next round of local and European Parliament elections in the 

country will both take place in 2019. Should no unforeseen circumstances occur, the situation 

could be viewed as conducive to the stability of the period and political environment in which 

Bulgaria will take the helm of the European Council. It should, however, be noted that the 

forecast is strictly provisional and may yet undergo radical changes that are unpredictable at 

the current stage. Yet even if no such scenario were to transpire, political consensus regarding 

the preparation, organisation and setting of the priorities of the presidency remain all important. 

Experience conclusively shows that the country needs to start preparing for the rotating presidency 

in 2014 at the latest. Achieving success will require continuity in the efforts of at least two 

governments and reaching consensus on the organisational arrangements and priorities 

for the presidency. 

One of the most important lessons learned by the countries that are new to the concept of 

the rotating presidency is the importance of launching preparations sufficiently early. This 

conclusion is definitely supported by the experience countries like Hungary, which launched 

preparatory work in 2007 before it took over the presidency on 1 January 2011; the Czech 

Republic, which did so in 2005 prior to taking over the presidency on 1 January 2009; Poland 

which commenced preparations in 2008 prior to its presidency in the second half of 2011; and 

Slovenia, which launched actual preparations several months following its accession to the EU 

as an interlude to the 2008 rotating presidency – the first ever new EU Member State to take 

the helm of the European Council. It should also be recalled the UK-Estonia-Bulgaria trio will 

take over on 1 July 2017, i.e. Bulgaria must be fully prepared for a meaningful participation in 

the trio from that date. 

Other countries’ experience clearly indicates that the preparatory work that goes along 

with a rotating presidency may be provisionally divided into three main stages 2 - developing an 

organisational framework and training the team to be tasked with ensuring the smooth course 

of the presidency, setting priorities and developing the agenda and activities that will take place 

during the Presidency in cooperation with the trio partner countries. This division is purely 

provisional because over time some of these stages and activities will overlap, for example the 

training of the team will be an ongoing endeavour spanning all three stages. 

Defining a sound organisational framework for the presidency is a key ingredient of 

success. Ideally, this should be done at the beginning of 2014 at the latest by addressing key 

issues such as which body will be delegated responsibility for organisational matters. Experience 

varies from country to country some of which have chosen existing bodies and others 

have set up dedicated ones responsible for all aspects of the forthcoming rotating presidency. 

For example, Hungary set up a special Presidency Committee headed by the Prime Minister 

that also included the Minister of Internal Affairs, the Minister of Finance, the Minister of Justice 

and the Minister of Social Affairs and Labour, the State Secretary for Human Resources Development 

and the Head of the Prime Minister’s Cabinet. 3 Setting up an organisational framework 

2 Ivan,G. 2008, Preparing for the Presidency: The Most Important Challenges We Face, The European Mirror. 

3 For more detailed information, see Romsics, G.2011, An Interim Review of the 2011 Hungarian Presidency: Finding 

a New Niche for the Rotating Presidency in Times of Storm and Stress, SIEPS 



at a sufficiently early stage is important because the government body to which responsibility 

for the presidency is delegated must then implement the strategy designed to ensure ultimate 

success, including by developing a schedule for preparatory work, hiring and training staff, 

planning and disbursing financial resources, and initiating and conducting discussions as a 

stepping stone to reaching a political consensus on the presidency’s agenda etc. 

It would not be an overstatement to say that administration and coordination are the most 

challenging and time-consuming aspects of each rotating presidency. These functions understandably 

have the greatest contribution to the success or failure of the endeavour. In practice, 

the presidency is responsible for the organisation and coordination of the work of the Council 

through the development, drafting and dissemination of relevant documents, preparing, convening 

and managing multiple meetings in different formats (on average approximately 200 

meetings at different levels and 80 formal and informal meetings of the different configurations 

of the Council). The smooth course of so many and different meetings does not only require 

outstanding administrative and coordination acumen but also ability to fix emerging problems 

and resolve conflict by taking adept action on short or frequently no prior notice. 

One of the main preparatory tasks is the training of the administration, which is particularly 

important for countries like Bulgaria that will be taking over the presidency of the Council for 

the first time. Each Member State develops a training programme for its administration independently, 

taking into account the skills base and prior experience of the staff, including their 

language skills. The training of the administration also requires the development of a detailed 

programme and a schedule for its implementation. It is necessary to firstly assess available 

human resources, and hire and adequately train additional staff to be engaged throughout the 

presidency. This should ideally be done by the end of 2014 at the latest. On the basis of that initial 

appraisal a needs assessment and plan for hiring and training staff should be proposed for 

approval to the government. The staff to be chosen for the task of ensuring the smooth course 

of the presidency must meet high professional requirements and have the necessary competence 

to handle the complex nature of the work involved. The core of this team must comprise 

experts working in the domain of EU affairs with sound knowledge of the institutions and experience 

as participants in the working groups of the Council. Drawing up a composite picture of 

the model administrator/public servant that is best prepared to handle the challenging tasks of 

the rotating presidency is an uphill task not only because of their complexity and diversity but 

also because they require different skills and a very wide knowledge base. Still, drawing from 

the main functions relating to rotating presidencies several key competencies, which a model 

administrator/civil servant should have may be outlined. These should also be encouraged 

and featured strongly in the context of staff training. The competencies concerned are in-depth 

knowledge of the European Union, its institutions, the complex process of decision-making, 

sound knowledge of procedures that are specific to the work of the Council, a broad know-how 

base in the respective area and knowledge of the relevant EU policies, language skills of a 

high order – full proficiency in English and preferably sound knowledge of at least one other 

foreign language, good negotiation skills, ability to formulate compromise solutions and reach 

consensus, excellent public speaking and moderating skills, ability to conduct discussions, 

organise meetings, outstanding communication skills, including in foreign languages, ability to 

work under stress, build contacts and work in a network, prevent and mediate conflicts, active 

interest in and study of good practices, ability to work in a multicultural environment and intercultural 

skills, including experience of working in an EU environment. 

Experience with rotating presidencies to date shows that, as a preliminary estimate, a team 

of 1 000 to 1 200 people will be required who need to be fully trained and prepared for the 


163

164 


tasks they will be asked to handle. The development and adoption of a strategy and dedicated 

training plan for the presidency would take place by the end of 2014 at the latest and the rollout 

of training programmes should not be put off after the beginning of 2015. The early start of 

training is important because it will allow sufficient time for internalising skills and knowledge, 

including language skills, which is usually a slow process. It will also allow the staff to be trained 

to participate in the proceedings of at least 2 working groups of the Council prior to the country 

taking over the presidency. The experience of other countries clearly demonstrates the need of 

acquiring the requisite skills and experience at this stage. 

The organisation of training is an uphill task in itself. In this regard, the experience of countries 

that have already held the presidency may be particularly useful. In Hungary, the training 

endeavour included universities, specialist institutes and experienced practitioners. For example, 

the training programme for the administrative team was developed and subsequently 

implemented by a consortium comprising the Ministry of Public Administration and Justice, the 

Ministry of Foreign Affairs and the National Public Administration Institute. It was funded under 

the Operational programme for reform of the National Development Plan. Poland similarly put 

a lot of effort into training its administration. The project for specialist training in the practical 

aspects of the participation of the Polish public administration in the process of decision-making 

at EU level, which was co-financed by the European Social Fund and implemented by the College 

was Europe, was particularly useful in this regard. During this stage the need for additional 

staff to work during the presidency and the nature of the tasks such staff will be required to 

handle must be assessed. The most adept solution is to develop a comprehensive strategy for 

the human resources needed for the presidency term, which includes an assessment of existing 

human resources and as well as the need to hire additional staff and the requirements for 

selection, recruitment, training etc. 

The setting of political priorities and development of a programme are two of the 

vital functions of each presidency. The agenda reflects the view of the respective country of 

the political priorities, which require attention during the six-month period. In other words, it 

reflects the views of the leadership of the country presiding over the Council. The established 

trio presidency format, the appointment of a permanent chairperson/president of the European 

Council, and the role of the European Commission as an important player setting the agenda 

of the European Union, limit the freedom of the country holding the presidency to determine 

political priorities at its discretion, i.e. ones that reflect its own views and promote its own interests. 

Yet, despite the limited functions of the presidency in this regard it still allows countries 

to influence the agenda of the integration process and place emphases on issues, which the 

country concerned considers of importance. 

Experience shows that talks on priority setting typically commence two to three years prior 

to the first trio country taking over the presidency. For example, the first meeting of the Poland- 

Denmark-Cyprus trio took place on 14 February 2008 and Poland took over the presidency on 

1 July 2011, i.e. discussions commenced three years earlier. If we are to follow this lead, the 

first meetings between the trio countries to kick start an active preparation for the forthcoming 

presidency period must take place in 2014. Naturally, such timelines are indicative and based 

on the experience of the former countries that held the presidency of the Council. Each trio is 

free to set its own rules and pace of work. However, a delay usually entails a risk of tension 

sparking up at the last minute. It should also be taken into account that both Estonia and Bulgaria 

are novices and have no experience of presiding over the Council. Hence it is advisable 

to launch joint preparations as early as practicable. 

The preparation of an eighteen-month agenda is a joint responsibility of the three countries 



and each of them additionally develops a six-month agenda, which must naturally be aligned 

to its bigger sister as well as with the political agenda of the European Union. Typically, work 

on developing a common agenda starts by launching consultations with the trio that held the 

previous presidency (ad hoc the Netherlands, Slovakia and Malta) and with the European institutions 

– the Commission and the Secretariat-General of the Council – as a number of tasks 

depend on the legislative proposals of the Commission, the political decisions made in the runup 

to the presidency, the application of legislation that has already entered into force and the list 

of outstanding tasks inherited from the previous presidencies. The preparation of the common 

trio programme requires partnership and cooperation with all countries of the trio but also active 

coordination with the European Commission and the Secretariat-General. Prior to agreeing on 

the specific priorities and the text of the programme a great deal of work has to be done – study 

a number of political topics on the EU’s agenda in great detail as well as forthcoming or current 

legislative proposals of the European Commission and a careful consideration of the important 

meetings and events that are going to take place during the presidency. 

As already noted, most of the priorities depend on the agenda of the European Union and 

the Commission regarding legislation. Nevertheless, some of the topics may be considered at 

the present stage. One of the likely priorities is the reporting in connection to the implementation 

of the Europe 2020 Strategy and the development of a strategy for the next decade possibly 

under the title Europe 2030. Also the UK-Estonia-Bulgaria trio will preside over the Council 

in the period of ongoing discussions about the next multiannual financial framework 2021-2028. 

In connection to this, some of the most topical issues are likely to be related to the future of the 

cohesion policy and the Structural Funds. Another very likely topic during the period will probably 

be the future of the Common Agricultural Policy in the period after 2020. 

Preparatory work requires a sound knowledge of forthcoming discussions in the policy 

domain. For example, in 2018 the results of the implementation of the 2018 Youth Strategy of 

the EU will be reported and a new one will be developed, which means that Bulgaria needs to 

be well prepared and have a clear and well thought-out position on youth issues. According to 

the Resolution on a renewed framework for European Cooperation in the youth field in 2017 the 

European Commission, together will the member States, will draft a final report, which will be 

discussed by the Council in 2018 at the time of the future Bulgarian presidency. 

Naturally, Bulgaria will have to outline its own specific priorities and topics to be included 

in the six-month presidency period. Besides a careful selection of priorities and developing a 

programme, other important aspects of the presidency will also have to be arranged during this 

period. Some of them are technical and logistical in nature but in no way less important for the 

smooth course of the presidency. One of them is the calendar of main events and the selection 

of the cities in which some of the informal meetings during the presidency will take place. 

Experience shows that during a rotating presidency approximately 15 informal meetings of the 

different configurations of the Council at the level of ministers take place in a country, including 

one informal summit of the European Council. 

This is the stage of development of the communication strategy of the presidency, which is 

one of its vital elements and should contribute to the promotion of Bulgaria and enhancing its 

positive image and prestige in the European Union but also in the world. Planning a programme 

of major cultural events is a part of the communication strategy. Another important element of 

the preparation is drawing up a realistic budget for the presidency. Experience shows that the 

cost of a presidency may vary significantly. Poland spent 100 million EUR; Slovenia – approximately 

62 million EUR; and Hungary – 65 million EUR. In 2008, France spent a staggering 171 

million EUR on its presidency whereas the current Danish presidency plans to spend a modest 


165

166 


35 million EUR. 4 

During the period concerned Bulgaria must also chose a model for the presidency – whether 

to organise it in a decentralized manner primarily through the Permanent representation 

of the country in Brussels or through Sofia. This organisational choice is essential because 

both models have advantages and disadvantages. Some countries prefer the model where the 

permanent representation of the country concerned in Brussels plays a key role in coordinating 

affairs during the presidency (Slovenia) whereas others prefer to reserve this important role for 

the capital city (this model is mostly chosen by large countries). As already stated each model 

has advantages and disadvantages. For this reason, some countries have tried a mixed model 

combining the centralised and decentralized approach (Poland). 

The third stage of preparations would provisionally commence on 1 July 2017 when the 

United Kingdom will take over the presidency of the European Council. At this stage, Bulgaria 

will be an active participant in the trio presidency and will be attending joint meetings and 

events, presentation of the joint programme etc. During this period the last details of the sixmonth 

programme of the rotating presidency, including its schedule, technical, logistic, training, 

information and communication aspects will be finalised. It is assumed that at this stage good 

contacts will already have been established at different levels with the partners from the UK 

and Estonia as well from the European Commission, the General Secretariat and the European 

Parliament. The twelve-month period will be well spent on deepening contacts, which will later 

facilitate Bulgaria during the presidency itself. The period will require a more proactive role on 

the part of Bulgarian embassies as preparation for the presidency. 

The outline above presents a very general overview of the forthcoming tasks and an indication 

of a small part of the responsibilities Bulgaria will be required to undertake prior and during 

the rotating presidency. It is based on a study of the experience of other rotating presidencies 

(mostly ones in the period after the entry into force of the Lisbon Treaty) and of the four countries, 

which took the helm of the European Council for the first time – Slovenia, the Czech 

Republic, Hungary and Poland. The study is based on the premise that despite the changes 

introduced by the Lisbon Treaty, the rotating presidency may play a key role in the process of 

integration 5 depending on the approach selected by each individual country, its ability to exert 

influence, the individual qualities of the team tasked with implementing the different activities, 

on preparatory work done and the ambition of the endeavour, including the manner in which 

the achievement of set goals is pursued. In conclusion, it must be emphasized that the lessons 

learned from previous presidencies are useful and valuable. Indeed, although each presidency 

is unique they may be described as a gold mine 6 and a fountain of knowledge. For this reason, 

having studied international experience, Bulgaria should embark on the task of preparing for a 

presidency made to measure that would allow it a maximum degree of confidence and comfort 

in its strengths. Should Bulgaria elect to approach the forthcoming presidency with ambition 

and passes the matriculation exam with flying colours two very important positive outcomes 

would become a reality – its reputation as a full and valuable member of the European Union 

will be enhanced and an administrative team will be set up who commands both experience 

and respect and will be able to play an invaluable role in the country’s future as an active member 

of the European Union. 

4 http://www.euractiv.com , Denmark promises austere EU presidency, 10 January 2012 

5 Nugent,N. 2012, The Government and Politics of the European Union, Palgrave Macmillan 

6 Kaczincky,P. 2009, Lessons from the Czech EU Presidency, CEPS 


POLITICAL ISLAM AND THE ARAB SPRING 

Political Islam and the Arab 

Spring 

I. Introduction: The Causes 

Prof. Vladimir Chukov, Dr Esc 

The popular anger erupting in Tunisia at the end of 2010 marked the beginning of a new 

era in the “frozen” Arab world that had not seen changes and reforms for decades on end. It 

was the anger of millions of people, deeply rooted in social circumstances, and resulting in a 

myriad of problems. Among those, the economic, and the related social problems appeared 

to play a leading role. They were the direct cause of the strong erosion affecting the local 

middle class in the two Arab states (i.e. Tunisia and Egypt) whose economic interests were 

ultimately dependent on the economies of Western Europe and the US, which, in turn, fell ill 

as early as 2008. 

It was that class that procured the goods for the intense trade exchange between those 

two Arab countries and the West, stricken by a financial and economic crisis. In the case of 

Egypt, the percentage of trade exchange with the West exceeded 40, for Tunisia the figure 

was over 65, of the total. 1 

Francis Fukuyama, the renown American political scientist, political economist, and author, 

expressed a similar opinion. He maintained that major social groups had formed in the 

Arab societies who sincerely wanted the modernization of the Arab states. Understandably, 

the revolution’s leading figures were highly educated. In addition, they belonged to the middle 

class, and not to the local poor influenced by Islam and deeply religious. 2 

The burden of external debt (approx. 2 billion USD for Egypt for 2009-2010 and approx. 

1 billion USD for Tunisia for the same period) was also transferred on that social group. The 

days when, at the beginning of August 2008, the indexes of Cairo trade exchange crashed 

and the losses of the local companies amounted to hundreds of millions of USD, would be 

remembered for a long time. In fact, it was that same social layer that had, for a number of 

years, supported the authoritarian regimes of Ben Ali and Mubarak in their pressure on their 

opponents, whose avant-garde was mainly formed by Islamists of every persuasion in a wide 

ideological range. In the course of several decades, the middle class ignored political repres- 

1 World Fact book- Egypt, 2011, World Fact book-Tunisia, 2011 https://www.cia.gov/library/publications/the-worldfactbook/geos/ts.html, 

2 Israel today Magazine, after Al Safir, Beirut, http://www.assafir.com, 24.04.2011. 

Prof. Vladimir Chukov is an arabist, lecturer and scientist in the field of Middle East and Islam. He graduated 

in the Faculty of Social Sciences in the University of Damascus, Syria. He defended his Ph.D. with a dissertation on 

the topic “Political parties in the Arabic world during the last two decades (1970-1990). Comparative analysis.” In 2005 

he became Doctor of Economic Sciences and in 2007 – a professor. During the period 1995 - 1998 he was chief 

editor of International Relations Journal. In 1999 he founded the NGO Bulgarian Center for Middle East Studies, in 

2002 the Center for Regional and Confessional Studies. Since 2005 he is the Scientific Secretary of the Council on 

Foreign Relations to the Higher Attestation Commission, and since 2006 - member of the social sciences committee 

to the Higher Attestation Commission. He is a member of the editorial boards of Geopolitics and Philosophical Forum 

journals. In 2008, he established analytical site on the issues of Middle East “Orient.bg”. 

He is a lecturer in many Bulgarian universities: the Free University of Varna, Sofia University “St. Kliment Ohridski”, 

New Bulgarian University and others. He is a member of many international scientific organizations, among 

which the European Association for Middle East Studies, Central Eurasian Society Studies and others. His has been 

published in USA, UK, France, Italy, Germany, Russia, Turkey, Romania, etc. 


167

168 


sions, suppression of human rights and open dictatorship. To give an example, the former 

Tunisian President Ben Ali ruled for long 23 years, while his Egyptian counterpart Mubarak 

remained in power for 30 years. A little later, the majority in Libya (along with the West) chose 

to remember that Muammar Gaddafi had been ruling his Jamahiriya with an iron fist for 42 

years. The same held good for the al-Assad family, at the helm of the Syrian state for long 

40 years. As for Ali Abdullah Saleh, the Yemeni head of state, he had been exercising his 

power for 33 years. 

A major factor in the eruption of public anger and the phenomenon of “Arab spring” 

was the maintained high threshold of unemployment in the Arab world. In this, the dynamic 

demographic growth played a very important role. For Egypt, it was 2%, which brought the 

average age of the Egyptian nation to 24.3 years. For Tunisia, the same indexes were 1% 

and 29 yrs., for Syria, 1% and 21.9 yrs., for Yemen, 2.64% and 18.1 yrs and for Libya, 2.64% 

and 24.5 yrs. 3 The official 2010 statistics pointed to 10% unemployment in Egypt, while 

bringing it to a higher percentage, 24.8%, for the 15 - 24 age bracket of the population. For 

understandable reasons, the percentage jumped to 48% for women. For Tunisia, the figures 

were 13% and 30.68% accordingly, for Syria - 9% and 20% (49.07% for women). As for 

Yemen, the national statistics only presented the disastrous total unemployment figure of 

35% (in 2005). If the unemployment among Yemeni youth were calculated by the method 

used for the other Arab states, the approx. percentage would be 70. 

Those figures were followed by arguments pointing out that the numerous young unemployed 

Arabs also belonged to the most educated population group, aspiring to an even 

higher degree of education. The literacy threshold for all those countries was gradually becoming 

higher. Literacy accounted for about 80% of the population in Syria, 75% in Tunisia, 

71.4% in Egypt, 50.2 % in Yemen and 82.6% in Libya (2003 г.) 4 The literate young people in 

these countries aspired to their so far suppressed social right through their active social role. 

The university education acquired by the predominant part of them, guided them towards 

different forms of resistance against a misbegotten socio-political reality, which had transformed 

itself into an openly authoritarian power. 

ІІ. The young, suppressed and educated people are the 

dynamo of the Arab spring. 

The “parents”, the Makers of the Arab Spring were not capable of performing that social 

feat. They lacked the awareness, the skills, and the external backing to topple regimes relying 

on the strength of hundreds of thousands paid supporters, amassed in the party and governance 

structures. They also lacked the modern means of communication currently enjoyed 

by the young people: the social Facebook and Twitter networks that succeeded in attracting 

and organizing hundreds of thousands of angry young people in one place in a short time. 

There was no way for them to bring about a Wael Ghonim, the media hero whose name was 

closely linked to the first spark of the Egyptian “intifada”. It is believed that he had started, 

and was moderating a prominent Facebook group, "We are all Khaled Said". It demanded 

punishment for the murderers of the young Egyptian man who died under suspicious circumstances 

after being arrested by Egyptian police. Photos of his disfigured corpse spread 

throughout online communities and incited outrage over allegations that he was beaten to 

death by Egyptian security forces. In just a few days after the communication appeared the 

3 Idem. 

4 Idem. 



number of supporters of the Facebook site swelled to half a million. 5 . They packed in the now 

emblematic Tahrir square in Cairo. 

While it is of no great importance whether the activists of the opposition civil structures in 

Tunisia and Egypt had gone through a preparatory period and had been organized abroad as 

maintained by spokesmen for the fallen regimes, a number of experts monitoring the actions of 

the demonstrators drew a parallel to the collapse of the former Communist regimes in Eastern 

Europe. The creation of “free zones” headed by commanding officers, in the centres of the 

big cities, was the prototype of the emerging administrative structures. Simultaneously, the 

journalists loyal to the revolution helped to put the national media buildings under control. The 

opposition in the two neighboring regions obviously took almost identical steps. 

ІІІ. The role and position of the West 

Be it as it may, the statement, in 2007, of the former US Secretary of State Condoleezza 

Rice to the effect that the US would no more support dictatorial regimes, even if they maintained 

a pro-West policy, remained in force. The ongoing meetings of US officials, notably those 

of the former US Ambassador to Cairo Francis Ricciardone, with the Muslim Brotherhood (MB) 

organization banned by the Egyptian authorities, gave a hint to the intention of Washington to 

change its policy towards the representatives of political Islam in the Middle East. The protestations, 

in 2007, by MB spiritual leader Sheikh Yusuf Qaradawi (as reflected by the Islamonline 

electronic portal) that the US would attempt to neutralize the total hegemony of the oldest 

Islamist movement in the country through boosting up the position of the Islamist mystics, have 

their logic. 6 The explosion of political pluralism in Egypt after Mubarak, which also affected 

the Islamist sector of society, revealed a growing rivalry among the individual movements and 

pointed to more developments in the same direction. 

The official US statements that followed were also a case in point. On 23 February 2011, 

the US Secretary of State Hillary Clinton hinted that Washington would not mind having MB in 

power in Egypt. She said through the Masrawy electronic portal that any party which did not revert 

to violence and respected democratic principles and human rights needed to be given the 

chance of striving to win the votes and trust of the Egyptians. This obviously referred also to the 

MB, on which the ban had only been lifted recently. In a lecture before the National Democratic 

Institute, the US first diplomat stressed, “Not all Islamist parties are identical. Turkey and Iran 

are both governed by religious parties yet their models and behavior differ”. 7 

Having expressed approval of the victory of the Ennahda Islamist party in Tunisia, President 

Obama’s representative William B. Taylor Jr. said on the process of power transition in 

the Middle East that in the light of the “Arab Spring, the US would be satisfied with a potential 

MB victory in Egypt in case the elections were free and fair” 8 . In fact, the deal to release the 

Israeli soldier Gilad Shalit, abducted five years earlier by the “Hamas” radical movement was 

5 Wael Ghonim was born in 1980. He received a BSc in accountancy from the University of Cairo and an MSc in 

business administration from the American University in Cairo in 2007. He was then employed by the Google 

representation, later to become director of the Search machines and electronic mail (gmail.com) department for 

Egypt and the countries in North Africa. He also worked for the Arab transliteration of the Google products, in close 

cooperation with the local high-tech experts. 

6 Islam Online, http://www.islamonline.net, 25.06.2007. 

7 Клинтун: Каликун мин Иран тания фи минтака....Clinton: We are concerned with (the appearance of) a second 

Iraq in the region...., Шарк ал аусат, London, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=6 

48936&issueno=12034, 9.11.2011. 

8 Уошингтън: Санарда ида фаза „ал ихуан” фи мъсър, We shall be happy if MB win in Egypt, Шарк ал аусат, 

London, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=648501&issueno=12031, 6.11.2011. 


169

170 


affected by the thaw in the relations between the US and MB. According to the analytical 

DebkaFile, during the visit in Cairo on 2 October 2011 of Leon Panetta, current US Secretary 

of Defense, Prem Kumar, Director for Israeli and Palestinian Affairs met with representatives 

of the Egyptian MB to arrange the transfer of the abducted soldier to the Jewish state. What 

caused concern in Tel Aviv was not so much the mechanism of Shalit’s transfer as the fact that 

the Israeli strategic ally had planned its partnership with MB, the most powerful representative 

of political Islam in the Middle East, for a long period ahead. DebKa even launched the idea 

of the US having achieved a deal with MB regarding the control on the Arab world during the 

transition period. The deal was supposed to guarantee a better image of the US among the 

peoples in the region by ignoring and openly denouncing radical Islam such as exists in Iran. 9 

Paris and Rome did not originally believe in the potential of the angry young people. 

In the first days of the Arab spring, they refused to budge from their traditional positions, 

invariously supporting the dictators Ben Ali and Mubarak. With time however, and owing to 

the demonstrated firm and inviolable position of Washington, the leading European states 

revised their stand on the situation and eventually officially reassessed their attitude to the 

Islamist movements. At an impressive conference organized by the Arab World Institute 

(IMA), the French Foreign Minister Alain Juppe declared that the attitude towards representatives 

of political Islam was no longer negative. He also deemed those representatives 

capable of being good partners of the West in their capacity of new rulers in the Middle East 

in the aftermath of the Arab Spring 10 . 

From Tunisia, Jerzy Busek, President of the European Parliament, welcomed the enhancement 

of Islamic democracy in the context of free and democratic states with separation 

of religious and political power. 11 

According to Oman’s Foreign Minister Yusuf Bin Alawai bin Abdullah the hypothesis attributing 

the transition of power by the US to a number of Islamist governments in the Middle 

East to a “conspiracy” was a gross exaggeration. The high-level Arab politician was of 

the opinion that one ought to differentiate between the Islamist groups forever stepping up 

their efforts to boost Islam politically, and the spirit of Islam dominating the Arab world. Ben 

Allawai was confident that the empowered Islamists would eventually step down, the way 

it happened with the Nationalists, Nasserites, Ba’asists, Communists and Socialists, while 

Islam would stay, since Islam was the spirit of the Arab nation. It was, he said, a “Divine 

piece of work” 12 

A major mistake in the analyses of international experts was the persistent automatic 

analogy between “The Arab Spring” and the European notion of a revolution based on the 

principle of separation of the religion from the state. While in Europe social changes resulted 

in the setting up and strengthening of the secular state, the strongly religious Arab societies 

found a similar process practically unattainable. The difference was rooted in the nature of 

the very concept of state, and in the social dimensions of the two monotheistic religions as 

practiced on the two opposite shores of the Mediterranean. 

9 Breakthrough for Gilat Shalit’s Release outcome of US Deal with Hamas, http://www.debka.com/article/21374/, 

11.10.2011 

10 Франса тадуу ли хиуар маа ал харакат ал исламия ал арабия, France calls for a Dialogue with the Islamist 

Arab Movements, Islamtoday, http://www.islamtoday.net/albasheer/artshow-12-149197.htm, 16.04.2011. 

11 Ал парламан ал ауропи яра, инна ас сууд ад димукратия ал исламия....The EU Parliament Anticipates the 

Enhancement of the Islam Democracy....Шарк ал аусат, London, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4& 

article=647916&issueno=12027, 2.11.2011. 

12 Касибати, З., Оман тунбаду „назария ал моамара” фи ар рабия ал араби уа ля тухбаду нумудаж ал таурат 

„ат таклидия”, Oman Rejects the “Conspiracy Theory” of the Arab Spring and does not Favour “Traditional” 

Revolutions”Al Hayat”, London , http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/326264, 7.11.2011. 



ІV. The Islamists initial obstruction of the revolutionary 

events 

At the same time, the potential of the young people’s revolutionary drive came as a surprise 

for the leaders of the local political structures. In Tunisia, the activists of the Ennahda Islamist 

movement were practically excluded from the latest social developments, and prevented from 

adequate involvement in the revolutionary events. At the end of the 1980s and the beginning of 

the 1990s, the movement was literary obliterated from the local political milieu. In 1991 alone, 

Ben Ali had 25, 000 party members and supporters arrested. In 1992 Hamadi Jebali, the Editorin-Chief 

of Al Fajr, the political organ of the movement, was sentenced to 16 years imprisonment. 

The movement leader, Rashid Al-Ghannushi, met the outbreak of the revolution and the 

expulsion of the dictator Ben Ali on 14 January 2011, in exile in the UK. 13 On 30 January 2011, 

he returned to his country, to be met by more than 1,000 of his supporters. 14 

Similar was the situation in Egypt. The outbreak of the first demonstrations against 

Mubarak’s regime was met with skepticism by the leadership of every single wing of political 

Islam. To the appeal of MB youth wing to take part in the Egyptian revolution, the leaders 

responded by saying that everyone was free to participate of his own accord, without however 

claiming to represent the official opposition. 15 Thus, in January 2011, the youth rallies on the 

squares of Egypt’s big cities were only between 40 and 50 thousand strong. Even the Tahrir 

square did not see official Islamists representation at the historic rally on 25 January. It was only 

three days later, on Friday 28 January, that the MB leadership became convinced that the fate 

of the dictator had become a foregone conclusion. After the traditional Friday prayer, MB finally 

called upon all its members and supporters to join the anti-government protests. It was their 

crowds then that filled the streets and squares of the country and tipped off the balance against 

Mubarak and for his adversaries. One was impressed by the immediate declaration of support 

for the demonstrators by Yusuf al-Qaradawi, widely accepted as MB ideologist. He declared the 

protesters “free people” and issued a fatwa for the “Egyptian people intifada”. 16 

V. The Islamists role becoming clearer 

The assumption that an Islamist Winter would follow the Arab Spring was spreading very 

quickly. As a result from the weakening of the destructive potential of the young Facebook 

generation, the representatives of political Islam, despite their exceptional ideological divisions, 

were stepping in, clearly assuming power. Islamists, as a homogeneous political subject, 

proved they possessed a strongest public influence and, more importantly, had the chance of 

using their operational party structures to win the first democratic elections in the Arab Spring 

countries. Three major factors made those representatives the most significant electoral player, 

the first being their adamant and lasting refusal to collaborate with what were already exdictatorial 

regimes. The prisons under Ben Ali, Gaddafi, al-Assad and Saleh were crammed 

with activists of those organizations. Secondly, the Middle East religious community viewed 

the authentic representatives of political Islam as the staunchest champions in the fight against 

corruption eating the very foundations of the previous regimes. In times of incredible economic 

13 Tunisia: President Zine al-Abedine Ben Ali forced out, BBC, 14 January 2011. 

14 Радиш Гануши заим харакат ал нахда яуд иля Тунис алиом баад 20 ааман фи манфа, Рашид Гануши, 

“Nahda” Movement Leader Returns to Tunisia Today after 20 Years of Exile, Шарк ал аусат, London, 30.01.2011. 

15 Onislam, http://onislam.net/arabic/newsanalysis.html, 15.01.2011. 

16 US Tacit Agreement and the Islamists’ intervention Change the Situation in Egypt, Оrientbg, http://www.orientbg. 

info/sabitia/egypt_11.html, 30.01.2011. 


171

172 


recession (the Arab Spring is said to have cost the Arab people more than 57 billion dollars 17 ), 

the MB slogan “Islam is the Solution” was generally interpreted by the Arab religious community 

as “No! To! Theft!” It was as though the messages of the Islamists’ secular opponents brought 

with them the shadow of doubt that they would really attempt to fight that grave social illness. 

Thirdly, the leftist parties, as the Islamists’ leading opponents in the effort to fill in the power 

vacuum, proved unprepared for such radical turn of events. Their individual representatives 

succeeded in joining the demonstrations. Not the total membership though who, in their majority, 

stayed in the shade of the ‘national progressive’ dictatorial regimes for decades, failing to 

believe in the revolutionary drive of young Arabs. 18 

The Arab Spring brought the diverse Islam political spectrum forward to our attention. It was 

not included in the Damascus formula of victory for the anti-American front of refusal, not in that 

of Tehran, of Islamist revival. It leaned more to the Turkish model of respect for local specifics, 

praised by President Obama’s administration. Rashid Al-Ghannushi, the leader of the Tunisian 

Islamists, went as far as admitting it. 19 The tour, in September 2011, of the Turkish Prime Minister 

Recep Erdogan in democratic Egypt, Tunisia and Libya strengthened the belief that efforts 

were being made to create a Sunni front against the Shia Iran. 

According to many experts the future political battle in the Arab Spring countries will run 

along “Islamic vs. Islamic” lines, rather than opposing religious to secular. To be more exact, 

we need perhaps to speak of “Islamic vs. more radical Islamic”. Therefore, if we want to identify 

the political sector we discuss, it will be necessary to speak generally of opposition between 

MB and the Salafites. The Turkish expert Cengiz Kandar is of the opinion that the obvious differences 

between those two strongest trends in political Islam were most clearly seen during 

the abovementioned visit of the most influential Turkish politician in Egypt. 20 

The political democratization set up conditions to shape the profiles of each individual 

trend. The overexpansion of the Islamic sector even resulted in differences and open discord 

in the power-searching, politically active groups. Very often, however, frictions were personal, 

rather than being ideologically motivated. This held good mainly for the more radical of the 

groups, which not only lacked in electoral experience but also had a record of denying for a long 

time that it was a good practice to win power. 

VІ. The marginal role of the past and present Al-Qaedaists 

The first trend is that of the Salafito-Jihadists. In most of the cases, their groups are directly 

related to the Al Qaeda terrorist groups organizationally and, above all, ideologically. The forecasts 

of the fate of Al-Qaeda itself are contradictory. According to Ernst Uhrlau, the president of 

Germany's foreign intelligence agency, who discussed the issue in March 2011, these groups 

17 Сундук ан накд ятауакаа тараджоа ал нуму фи дуал „ар рабия ал араби”, Currency Board Expects a Negative 

Growth in the Arab Spring Countries, Al-Safir, Beirut http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=1989&Cha 

nnelId=47060&ArticleId=2945&Author=, 27.10.2011. 

18 Ат тахуилат ал арабия, Arab Transformations, Al-Hyatt, London, http://www.daralhayat.com/ 

portalarticlendah/327138, 10.11.2011 

19 Ал Гануши ясаа ли нумудадж турки би хусусия ат тунисия, Al-Ganishi aims at the Turkish Model through 

Tunisian specificity, Al-Safir, Beirut , http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=1994&ChannelId=47195&Articl 

eId=262&Author=, 2.11.2011. 

20 Ма баад ал „исламауия”...таяр сияси джадид яброз фи дуал арабия, After Islamism… a New Political Movement 

Emerges in Arab States, Шарк ал аусат, London, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=64 

2998&issueno=11996, 2.10.2011. 



would use the Arab Spring for two main purposes, a) to destabilize the anti-terrorist structures 

and b) to secure free access to weaponry stores through to the more relaxed control. 21 More 

than a half of a year later however international security experts came up with a different assumption. 

Jean-Philippe Fillo, of the Paris Institute of Political Studies was of the opinion that, 

despite the success in their temporary seizure of the city of Zanzibar in South Yemen, Al-Qaeda 

had not succeeded in convincing the Arabs in their goals and methods. The effect of the statements 

by the new leader of the organization Ayman Mohammed Rabie al-Zawahir could not 

match that of his predecessor Ben Laden. His appeals to the Libyans to set up a true Islamist 

state, to the Algerians to rise up in arms and to the Syrians to become Mudjahideens met with 

no response. General Douglas Lute, Deputy National Security Advisor to President Obama in 

Iraq and Afghanistan was of the opinion that currently Ayman Zawahir was fighting for his life, 

while al-Qaeda had become faceless. 22 

The ex- al Qaeda members, who officially renounced violence and accepted the instruments 

of parliamentary democracy, enjoyed a much more significant success. For terrorist 

groups created on religious basis, to give up armed struggle and transform themselves into 

political subjects is most complex and difficult. This was the opinion of the Rand experts Seth 

Jones and Michael Libiki as stated in their in-depth study on 648 terrorist organizations, set up 

on a separatist, extreme left, extreme right, nationalist or anarchist basis. 23 

The Arab Spring created conditions for the metamorphosis of identical subjects in Libya 

and Egypt such as the Islamic Fighting Group in Libya and the Jamia al-Islamiya in Egypt. The 

Libyan extreme Islamists had operational ties with al-Qaeda and participated in the terrorist 

acts of that organization in Afghanistan and Iraq. The US James Town NGO maintained that 

the Libyan participation in the war against the former Soviet Union was about 500 men strong, 

while the French „Le Figaro” wrote that as many as 75 inhabitants of the Eastern Libyan city 

of Bayda fought for al-Qaeda in Iraq. 24 The authorities in the former Jamahiriya held prolonged 

negotiations with the Islamic Fighting Group until its leadership declared, in 2009, that it renounced 

violence. Shortly before the events in the country, the same leadership announced the 

renaming of the group into Libyan Islamic Fighting Group for Changes. The latter’s participation 

in the Arab Spring came through its participation in the rebel armed forces. Its last Emir, Abdelhakim 

Belhadj, became one of the field commanders and then commander of the Tripoli Military 

Council. The opinion prevailed that he was among the three strongmen in Libya’s new power 

structure and, as a commanding officer, used his army troops as his own militia. 

The political transformation of the former radicals from al-Jamia al-Islamiya into a political 

organization took place along much clearer lines in the context of unprecedented political pluralism 

in Egypt. Many members and supporters of the former terrorist organization became an 

electoral reserve to two political parties, the Party of Building and Development and the Party of 

Clarity, the latter giving a clear indication of the division among its leadership. In practical terms, 

the two subjects had identical political aims, prominent among which were: 

a) opposition to any attempt at Westernization and secularization; 

b) dissemination of the values and concepts of political Islam and opposition to misinterpre- 

21 Муфакират ал ислам, http://www.islammemo.cc, 13.03.2011. 

22 Хубара: Зауахири яктафи би ал баянат уа юхауил ал хифаз ала хаятихи, Експерти: Zwahiri Prefers to 

Make Statements and Tries to Fight for His Life, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4& 

article=648685&issueno=12032, 7.11.2011. 

23 For more information, see Seth Downs and Michael Libiki: “How Terrorist Groups terminate their existence. Lessons 

from the Al-Qaeda opposition, Orientbg , http://www.orientbg.info/novi_knigi/rand_alkaida.html, 18.08.2008. 

24 Муфакират ал ислам, http://islammemo.cc, 03.03.2011. 


173

174 


tation of the Islamist political theories 25 

The group’s former leaders would not be concerned with the emergence of several political 

subjects, which took their electoral potential from al-Jamia al-Islamiya. Tolerance is typical for 

the individual representatives of political Islam, since the drive towards internal consolidation 

on an ideological basis against the competing secular political formations is very strong. 

According to one of the al-Jamia al-Islamiya former leaders, Nadjih Ibrahim, “There will be 

no problem for the Group to have one, two or three parties since they all share its concepts 

within a common political framework” 26 . 

VІІ. The Salafites, the great political and ideological 

surprise 

The Salafites are the second most influential group in the Arab world where there are significantly 

wide social layers sharing their radical ideas, without being formally tied to the former 

terrorist groups. In practical terms, Salafism exists in all countries of the Arab Spring even 

though their influence on national political processes is highly differentiated. In his exclusive indepth 

study Michael Barak, an expert in the “Moshe Dayan” Centre for Middle East and African 

Studies maintains that, particularly in Egypt, 25 January revolution has shaken the political 

lethargy off local Salafites, opening a new stage in their historical development 27 . 

It is interesting to note that, by boycotting the first manifestations of the Arab Spring, the 

local Salafite leaders acted in a manner identical to that of the MB leaders. Initially, they were 

reluctant to support what was considered a civil war, owing to their understanding that the 

former dictators were the legitimate rulers. On TV, the influential Egyptian Salafi preacher 

Sheikh Mustafa Adawi called on the demonstrators to return to their homes. Some Salafi religious 

figures such as Sheikh Osama Kausa went as far as going to Tahrir square to convince 

the rioters to disperse, others, like Sheikh Mahmoud al-Masri considered use of force against 

the demonstrators legitimate. Even so, there were small groups that joined the anti-Mubarak 

forces, such as the younger Salafites around the modern-day preacher Riza Samdi. All in all, 

over the five last years of his rule, the ex-Egyptian dictator Mubarak was known to openly flirt 

with the Salafites, mostly because of their huge social potential and the obvious chances to 

use it against MB but also because of the Salafites specific social stand of non- participation 

in the political life of the nation. The former regime gave Salafist preachers access to many TV 

programmes, which enhanced the preachers’ popularity in the Egyptian society. 

In March, one of the leaders of the Egyptian Salafites Sheikh Mohamed Hasan launched 

an unprecedented appeal to review the traditional Salafite obstructionist policy to authorities. 

He outlined clearly the alternatives before the organized Salafites conditioned by the huge 

socio-political horizon created by the Arab Spring: a) to set up a political party and b) to create 

a powerful civil structure capable of influencing the dynamics of the political events. This particular 

preacher, whose personal rating is among the strongest in post-Mubarak Egypt, actually 

created a new trend in the habitual diversity of the Salafist movement, notably a “parliamentary 

Salafism”. Until then, the Salafites insisted on the legitimacy of the theocratic state and ignored 

25 Ал джамаа ал исламия тутлак хизб „ал бина уа ат танмия”, Al-Jamia al Islamiya Promotes the Party of Building 

and Development, Destour, Cairo http://www.dostor.org/politics/egypt/11/june/20/45578, 20.06.2011. 

26 Би суар хизб ал дия хизб ал джамаа ал исламия, (in photos): The Party of Clarity, the party of Al Jamia al Islamiya, 

the official site of the Egyptian Revolution, http://www.twsela.com/vb/t41897.html, 

27 Дираса исраилия: Ат таура ал мъсрия акхраджат ас салафия мина ал гуибуба, an Israeli research: The 

Egyptian Revolution took Salafism out of its comatose state, http://www.islamonline.net/ara/article/1304971001913, 

2.11.2011. 



all forms of liberal democracy. One of the tools of the liberal democracy was the setting up of 

political formations. Through them, the Arab Spring reshaped the concept of state of one of the 

most influential social movements in Middle East society and moved wide layers of the Arab 

population, still loyal to the ideas of radical Islam, towards traditional democracy. 

On 21 April 2011 a group of young people from Alexandria, members of the “Salafi Preaching” 

Foundation, launched the first Salafi party, called “Nour”. Parallel to it the intention was 

declared in the capital Cairo to launch seven more Salafi political projects. Of those, only four 

had come to existence yet: “Fadilah”, “Isallah” and “Islah”. It seemed that the fatwas of the 

foundation encouraged incredible Salafi pluralism, declaring that to belong to a Salafi party 

was a religious obligation, while to belong to secular political subjects would be against the 

Sharia principles. The theoreticians of the parliamentary Salafism actually pointed to the need 

to “protect the Islamic identity of Egypt and the supremacy of the Sharia in the local legislation” 

as a precondition of its existence. 

While sharing the principles on which the new state order would be based, the four Salafist 

parties also demonstrated some nuances. They had different priorities in their programmes. 

The Nour party stood for the Greater Egypt idea declaring Egypt the greatest country and its 

culture the most ancient in the world. According to the party documents, for that reason alone 

“the citizens of Egypt should strive to make Egypt a source of light for the whole world”. Simultaneously, 

the Salafites maintained that the state “should be neither theocratic, nor secular”. It 

had to be al-ausatia, centralized, they said, without however explaining in detail what they had 

in mind. Up to a point, the platform of the “Isallah” party copied the aims, and even the means 

used by MB. The party maintained that the state should allow for maximum freedom (individual 

as well as collective), within the framework of the Sharia law. “Fadila”, on the other hand, 

seemed to be the most social of all Salafi subjects. In its programme, it presented in detail the 

idea of the “equality and social solidarity among people”. According to the party founders, the 

state had definite “social obligations” to all its citizens, irrespective of their origin, sex, ethnos or 

religion. The party found social intervention by state structures logical, for it guaranteed the observance 

of Sharia principles. In practical terms, this was an argument for the predominance of 

religion in daily life. In turn, the “Islah” party enlarged the Salafist ideas of security. It launched 

the term “appeal for responsibility”. This formation copied the ideas about the role of the state 

of the English Enlightenment figure of Thomas Hobbs but in its theocratic variant. The Salafists 

appealed for the individual to give up some of his rights for the benefit of society. This principle 

of state would be applied through the Promotion of Virtue and Prevention of Vice Authority, i.e. 

the religious police. 28 The Sharia morals would materialize through this retrograde instrument 

of force thus regulating the functioning of the Salafite state. 

The programmes of all Salafite parties were also full of contradictions and naïve political 

requests. They abounded in clichés, which failed to reveal the convincing practical proof so 

much needed in a region like the Middle East. The utopist strain of the parliamentary Salafism 

could be explained by the total lack of operational experience and would quickly disperse, since 

the proponents of that particular type of political Islam would surely get in line with other political 

activists, such as those in MB, who would no doubt be rich in parliamentary practices. 

Alongside the parties, major Salafite NGOs also appeared. One of them was the influential 

Consultative Council of Scholars (Majlis Shura Al-Ulama), a convention of scores of Salafite religious 

persons who tried to exert pressure on the political decision-making institutions to keep 

28 Abdel Aal, А, Даула исламия ам даула салафия: кираа фи барамедж ал азхаб ас салафия, An Islamic, ot a 

Salafite State? A Reading of the Salafite Parties Programmes, Onislam, http://www.onislam.net/arabic/madarik/ 

politics/134636-islamic-state.html, 1.10.2011 


175

176 


Article 2 of the Egyptian Constitution that guaranteed the country’s adherence to Islam and the 

supremacy of the Sharia law in legislation. On 29 July 2011, they convened a thousand-strong 

rally on the now famous Tahrir square under the banner of “Friday for Keeping the Sharia”. The 

main slogans of the demonstrators read: “The Qu’ran is our Constitution” and “The People want 

to apply the Sharia”. 

VІІІ. Islamic mysticism as a political buffer 

The third strain is that of the Sufi, the Islamic mystics. They played a specific role in shaping 

the political Islam in the Arab Spring. Due to the very nature of their Islam, much more moderate 

and tolerant compared to that of the Salafites and even the MB, the Sufi became a sui generis 

buffer to the latter’s strong aspirations to power. The Mystics firmly defended the Chief Mufti 

and even united with the secular and liberal parties in an open opposition to radical Salafites. 

It seemed however that, despite their solid claim to support by a huge electoral potential, they 

would not be able to get themselves organized as an independent body the way this was 

achieved by the Salafites and MB. 29 

Just like the rest of the Islamists, the Mystics initially also remained neutral to the first 

vestiges of the Arab Spring. Some of their leaders were emphatically flirting with the former 

dictators using them, prior to their fall from power, as a tool to destroy the homogenous attitude 

of the local Islamist trend, and mostly against the strong MB. Despite what had just been said, 

party aspirations were not absent among the leaders of the Egyptian Sufi. As early as February 

2011 leaders of 18 mystic brotherhoods announced the creation of a political party. Among 

them were the azmiyya, imbabyya, sharnubyya, shabrawyya etc. that are popular in Egypt 

The Azmyte leader Abdelhakim Azmi declared that their readiness was in response to the 

wish, by MB and al-Jamia al-Islamyia to form legitimate political subjects. At the beginning of 

May 2011, two mystic brotherhoods declared their decision to set up two separate political 

parties. The Rifa’iyya brotherhood, claiming a membership of over 3 million, declared that it 

had undertaken the registration of a “Party of the Voice of Truth” while the second relatively 

numerous Sufi community, Azmiyya, said they were creating a Party for the Liberation of Egypt. 

The division between “young” and “old” leaders seemed to have been felt at the strongest 

among the Mystics. The latter’s wish to join the direct political struggle belonged to the “young” 

generation of Sufi leaders, primarily represented by the Azmiyya, Sharnubyya, and Khalwatyya 

communities. The older Sheikhs like Albelhadi Kasbi, and the leader of the Jawhariyya community 

HoseiniAbu Hassan, as well as the leader of the Mohammediyya Shadhiliyya Issam 

Mohammed Zaki remained skeptical to the idea. They maintained that any real Sufi party contradicted 

the legislation and the Constitution of the country, and that the Islamic mysticism was 

a spiritual, rather than political, party. 30 At the same time, they did not reject involvement in 

politics, party membership, even taking leading posts. Sheikh Zaki for example was a former 

MP in the Egyptian parliament from the now outlawed National Democratic Party of President 

Mubarak. In practical terms, their position took them nearer to that of the authentic Salafites. 

For them, parliamentary rule was an instrument of civil war, since it divided and did not unite. 

Sheikh Kasbi took an even more extreme stand of political nihilism by declaring that a potential 

Mystic party would be the best symbol of the merge of religion and politics. In spite of that, the 

29 Mystics in Egypt claim 74 organised communities representing 15 million of the entire population. 

30 Шейх ал ашира ал мухамедия: Ас суфия хизб рухи ля сияси, The Muslim Community Sheikh: Mysticism is 

a Spiritual and not Political Party, Islamonline, http://www.islamonline.net/ara/article/1304970705947, 

20.09.2011. 



Mystic Sheiks almost unanimously maintained that their respective communities needed to 

vote in the elections, to prevent the Salafites and MB from engulfing them. Moreover, the Azmiyya 

leader Sheikh Azmi was of the opinion that should the Salafites take the power in Egypt, 

Islamic Mysticism would be banned by a legislation introduced by them. Despite the work of 

the special Consultative Council of Scholars, whose tasks was, among others, to smooth the 

differences among the Islamist movements, an open war broke out because of the fatwas by 

radical Salafites and moderate Mystics. In his fatwa of 29.10.2011 г.Sheikh Azam declared, “To 

vote for the Salafites will be a national treason” 31 . 

ІХ. Muslim Brotherhood are the future hegemon in power 

The fourth, the most powerful and best-organized strain of political Islam in the Arab revolutions 

is that of the Muslim Brotherhood (MB). Founded as early as 1928 in Egypt, it has its 

branches in more than 70 countries. It also possesses the biggest organizational, political and 

electoral experience and is now emerging as the big winner of the Arab Spring. After their 

original shock, MB recovered very quickly, immediately opting for leadership in the revolutionary 

action. At the beginning of March 2011, MB delegations from Egypt, Iraq, Tunisia, Syria, 

Jordan, Palestine and the UK met in Khartoum to synchronize their future acts. 

Traditionally, that Islamist movement supports the multi-party democracy and state based 

on parliamentary rule, while simultaneously trying to apply the Sharia law. In this context Essam 

el-Erian, one of the outstanding activists of the Egyptian MB and currently Vice- Chairman 

of their main political subject 32 the Freedom and Justice Party, declared, “We do not consider 

democracy a foreign concept. We need to adapt it to Islam. For us, democracy is related to the 

goals and principles of Islam since it supports them”. 33 

Currently, all sociological studies predict a 25-35 per cent electoral victory to MB. In fact, 

MB overwhelming victory at the elections for professional educational organizations leadership 

(about 90 per cent of the votes) is a very strong indicator indeed. 

In Libya, the Muslim Brothers are also very well represented on the National Transitional 

Council of the rebels of Benghazi. Of the three writers of the proposed Transitional National 

Charter for Libya’s future structures, two - Ali Salabi and Salim al-Sheini, are MB members. 

Owing to his good personal contacts, the former was even helping Saif al-Islam, the son of 

the ex Libyan dictator, in his negotiations with the rebel authorities. The proposed future basic 

law of Libya is very much a classical MB document. The emphasis is on the civil and democratic 

nature of the state while the word “secular” (state) is being carefully circumvented. At the 

same time, alongside the elaborate texts in their theories about party pluralism, human rights, 

constitutionalism and parliamentary rule, the following short sentence had been inserted: “The 

Sharia principles are inspiration for any legislation”. Many international observers noticed this. 

It is also notable that, alongside the announcement of Libya’s liberation, and the expressions 

of appreciation of UN, EU and the Arab League, the Chairman of the Libyan National Transitional 

Council Mustafa Abdul Jalil smoothly added a couple of statements that risked to pass 

unnoticed by the general public. He declared that no law in Libya would contradict the Sharia. 

Thus the restrictions, introduced by Gadaffi, on practicing polygamy exclusively with the con- 

31 Харб фатауа бейна ас суфия уа ас салафия курба ал интикхабат ал мъсрия, War of fatwas between 

Mystics and Salafites as Elections Forthcoming in Egypt, Islamonline, http://www.islamonline.net/ara/ 

article/1304970978452, 30.10.2011 

32 Four or Five parties, whose membership leans to that movement, emerged in the country. 

33 Islam today, http://www.islamtoday.net, 15.08.2011. 


177

178 


sent of the loyal wives, would be dropped. Mustafa Abdul Jalil also announced that legislative 

work was being performed for the creation of an Islamic bank sector in the country. 34 However, 

Europe saw through the vaguely formulated texts and identified the Libyan MB hand behind 

them. At the press conference in Rome when Italy officially announced its recognition of the 

National Transitional Council, the Italian Foreign Minister Franco Frattini declared, “There will 

be no Islamic Caliphate in Libya since the Libyan Muslim Brothers differ from their counterparts 

in Egypt”. 35 

In Jordan and Yemen, too, MB are the dynamo in the current developments. In the Southern 

part of the Hashemite Kingdom, and especially in the emblematic city of Zarqa, the local 

Salafites create powerful anti-governmental organizations insisting on political changes. According 

to one of their leaders, Sheikh Amush, the protests are nothing but “a deep oil well” for 

the local authorities. 36 

Many saw in those events a Jordanian copy of the Arab Spring. Yet MB remain the authentic 

political Islam representatives. For years on end, their political arm, the Islamic Action Front, 

had the broadest representation among the parliamentarian political parties in the country. This 

could explain why, for the first time ever in Jordan’s history, the new Prime Minister Awn Khasawneh 

proposed to that political subject to join the government. Despite the Front’s refusal, 

the Jordan Islamists remain strongly influential in the country. 37 The current power status quo 

is only preserved thanks to the King’s maneuvers and the strong support of the neighboring 

Saudi Arabia. Riyadh acted with a very strong hand when suggesting that Jordan, along with 

Morocco, should join the club of the rich Arab monarchies, the influential regional Cooperation 

Council for the Arab States of the Gulf (CCASG). Saudi Arabia thus tried to align Jordan with 

the rich and stable oil monarchies that have remained untouched by the turbulence of the Arab 

Spring. 

In Yemen, the MB branch consists of different layers, the moderate wing being represented 

by Hmeid al-Ahmar who belongs to the tribe of President Ali Abdullah Saleh, while the preacher 

Abdul Majeed al-Zindani heads the more radical one. Some experts are even inclined to speak 

of a military wing of the Yemeni MB under General Ali Mohsen al-Ahmar who revolted against 

the authorities. In the context of growing discontent, Washington found it wiser to renounce its 

support for the President. In the White House, they were aware of the fact that Ali Saleh fitted 

perfectly into the US strategy of war against al-Qaeda, which is rampant in the Arab Peninsula. 

This however did not prevent Robert Gates, the ex-US Secretary of Defense, to urge Ali Abdullah 

Saleh to withdraw from power. The apex in the Western anti-Saleh position was reached 

with the vote on the 20.10.2011 UN Security Council resolution calling upon the Yemeni president 

to step down. 38 

In Syria, MB also showed their full ability in organizing the protests. According to Wikileeks, 

at the beginning of 20c. the US Embassy in Damascus had assessed the influence of that 

Islamist movement as affecting 15-20 per cent of the society. At a press conference in Istan- 

34 Либия „мохарара” тоатамад аш шария ал ислямия, “Liberated” Libya will take Islam Legislation as foundations, 

Al-Hyatt, London http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/321969, 24.10.2011. 

35 Либия алиюм, http://www.libya-alyoum.com/news/index.php, 24.04.2011 

36 Салафия джихадия би ал Ордон: Таярна „биир нафт кабир” лил хукума, Jihadist Salafitism in Jordan: our 

movement is a major oil well for the government, Муфакират ал ислам, http://www.islammemo.cc/akhbar/ 

arab/2011/10/10/135540.html, 10.10.2011. 

37 Ихуан Ордон ярфудун ал мушарака фи хукума ал Хасауине, MB in Jordan refuse to participate in the Hasawine 

Government Муфакират ал ислам, http://www.islammemo.cc/akhbar/arab/2011/10/22/136359.html, 22.10.2011. 

38 U.N. Calls For Yemen's Saleh To Step Down, NPR, http://www.npr.org/2011/10/21/141598170/u-n-calls-foryemens-saleh-to-step-down, 

24.10.2011. 



bul, their Supreme leader Mohammad Riad Shakfa declared in as many words that it was his 

movement that stood behind the wave of discontent. What with the growing radicalization, and 

not wanting to “scare” the West, the leader then went back on his statement and half a year 

later declared that MB had no organized structures in Syria. 39 In addition, the contradiction 

came to the surface between the Syrian Chief Mufti Ahmed Hassun and the influential Egyptian 

preacher Sheikh Yusuf Al-Qaradawi. The latter issued a fatwa in support of the opposition 

against President Bashar al-Assad. In this connection, the Legal Department of the Damascus 

University declared it was prepared to open legal proceedings against that Egyptian cleric, 

until then regarded as a spiritual leader of the worldwide network of the Muslim Brotherhood. 

The strife between the Islamic clerics in Syria deepened when “unknown perpetrators” assassinated 

Ahmed Hassun’s son. 

The Syrian case is slightly more complicated than the rest, since the interests of three 

external factors clash in that country: those of “the West” (i.e. US and France), Turkey and Iran. 

A number of experts interpret the visit of Riad Shakfa in Istanbul in his capacity of a Supreme 

leader of the main Syrian opposition force as a proof of the wish of Ankara to apply its leading 

foreign policy principle of equidistance from both contesters. At the same time, Riad Shakfa’s 

presence in Istanbul is a sign of Turkey’s readiness to cooperate with that bastion of Sunni 

dogmatic authority in Syria and through him, to oppose the aspirations of Iran and the Shiites 

to a lasting presence in a state where Sunni are a majority. 

Although Ankara signed a number of agreements with Damascus and established exemplary 

good-neighborly relations with Syria, including the Shamgen (in analogy with Schengen) 

visa-free area, not a single Turkish politician deigned to go to the Syrian capital. The Turkish 

government sent there its head of intelligence Hakan Fidan on a mission but with the deepening 

of the crisis in Syria Ankara firmly announced its political divorce from the Syrian leadership. 

A number of experts said the confessional differences of the ruling classes in Ankara and Damascus 

stood behind the split between Turkey and Syria. While in Turkey power is in the hands 

of the MB Turkish variant, in Syria the local Alawi minority stands at the helm. In its religious 

nature, the latter are closer to the Shiites, rather than Sunni, the biggest denomination in the 

Islamic world. According to the Lebanese expert on Turkey Mohamed Noureddin, fears were 

ripe in the PM Recep Erdogan’s Justice and Development Party, that the events in Syria could 

stir confessional animosity in Turkey as well. Moreover, that Kemal Kılıçdaroğluр, the leader of 

the Republican People's Party -Turkey’s biggest opposition party - is himself Alawi and the local 

Alawi are his party’s social basis. 

Pessimism regarding possible support by the US for the Islamists in Syria is well founded. 

Competent analysts maintain that the West can hardly be expected to risk the calm guaranteed 

by Damascus to Israel after 1973, when the last round was fired on the Syrian-Israeli front. 

Israel formally declared that she preferred President al-Assad to anybody else. In this connection, 

the “Ha’arez” daily ironically remarked that it admired President al-Assad’s intent to fight 

Israel to the last… Lebanese soldier. 40 

In his book”The Fall of CIA” Robert Baer, former US diplomat, mentions the following deal 

offered to Washington by the Syrian MB: MB representatives required information on the takeoff 

hour of the ex-Syrian President Hafez al-Assad, undertaking to down the presidential plane 

by a missile hidden on the airstrip. MB offered Washington sincere and beneficial cooperation 

in return to the ex President’s demise. 

39 Шакфа: Ля уджуд танзими лил ихуан фи Сурия, No organized presence of MB in Syria, Islam online, http:// 

www.islamonline.net/ara/article/1304970817236, 9.10.2011. 

40 Цит. по Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com, 13.08.2011. 


179

180 


Х. The West prefers “the good” Sunni political Islam of 

MB 

Washington’s approach to the recent developments in the Arab world is two-fold: change 

of the regime or change of the regime’s policy. Initially, the US preferred the second variant 

with regard to Yemen, Bahrain and Syria, since it expected decisive reforms to be carried out 

by the regime. With time, however, it became clear that the first approach was preferable with 

regard to Yemen and Syria and the majority of experts nowadays are of the opinion that the 

Syrian President Bashar al-Assad will not hold and that the situation in his country will slip into 

the near-hopeless situation of Yemen. It is not clear how strong is the potential of the Syrian 

opposition, despite the establishment of a Transitional National Council similar to that in Libya. 

The doubt still lingers that the West is ready to promote a radical change in the strategic context 

in the Middle East where Israel also has to be taken into consideration. 

In Egypt, which, too, is a neighbour of Israel, Mubarak was ousted from power. There, 

however, the behaviour of the armed forces was up to a very great point both predictable and 

controlled by the Peace Treaty of Camp David. In Syria, there was no such lever of influence 

and a possible MB rule could result in an undesired change in situation. 

At the same time, Sunni Turkey and Saudi Arabia would scarcely object to the possible new 

rulers in Damascus coming from among the local Sunni majority, thereby taking this key Middle 

East state out of the orbit of influence of the Mullahs in Iran. In practical terms, no one believes 

any longer in the ability of the current Syrian president to restore peace in his country. 

Up to the present moment, the experts had relied too much on what is known as The Shia 

axis (i.e. Iran-Syria-Hezbollah); some even tended to add Iraq to the formula. Following the 

events in Syria, a lot had been said about the possibility of replacing this axis with an alternative 

one, that of the MB, starting from Turkey and going through Syria, Jordan, Yemen, Egypt, 

Libya, Tunisia and the rest of the North-African states. This coincided with the emergence of 

a new heir to the throne in the influential Saudi Arabia. The majority of observers see Crown 

Prince Nayef as a power propeller of MB influence on international level. In his capacity of Minister 

of the Interior, he was ruthless in his war against the radical branch of political Islam, the 

Salafito-Jihadism, as represented by al-Qaeda. At the same time, he was adequately tolerant, 

traditionally providing refuge to important MB representatives who were being persecuted in 

their home countries. 

ХІ. Conclusion – The question is not whether they will 

remain in power, but rather: how long will they stay in 

power. 

In this context, the following conclusions can be made for the future of political Islam in the 

Arab Spring countries: 

1. Political Islam has become a key player and a focus of the Arab political spectrum. In 

practical terms, in the classical European political arena political Islam has taken the 

place of the rightist parties. Its main opponents are leftist, liberal-centrist and patriotic 

subjects. Its huge difference from classical rightist formations lies in the predominance 

of social populism, which is the main propaganda weapon of political Islam. 

2. Two processes are mutually exclusive here, while actually managing to co-exist: unification 

is accompanied by a myriad of disintegration processes. 

3. MB and the Salafites are much closer in their programmes as political players than the 



Sufi who position themselves closer to the secular parties and Islamic democrats. 

4. In identifying individual Islamist subjects, the means, and not the goals, are important. 

This is explained by the great diversity of means counterbalanced by the relative identity 

of goals. 

5. The assessments of the future of political Islam remain contradictory. The Middle East 

experts (including Arab and Israeli experts) contest the dominating opinion among the 

Western analysts that the representatives of this doctrine were a mere stage in the 

complex and difficult path of Arab peoples to democracy, that the people would get 

fed up with them while the ruling Islamists would get corrupted like everybody else in 

power. 

Hazim Amin, the well-known journalist on the staff of the London issue of “Al Hayat”, 

warned the West that it had miscalculated as to the presence of MB in power. According to him, 

the Islamists had accumulated huge experience in their skillful handling of the tools of state. 

Moreover, they had already acquired great significance in society by shaping themselves as 

a proto-state structure, and forming social non-state infrastructural objects such as schools, 

hospitals, houses etc., for the needy. In this way, the fundamentalists won supporters, and 

were multiplying in number. If, however, MB were allowed to get into the actual state structures, 

it would be very difficult to force them to withdraw, owing precisely to their vast experience. 

Moreover, the Islamists would not initially want to seize total power. They are very much aware 

of the fear they are going to provoke and the multitude of enemies they are going to create. 

Amin maintains that MB would take one step at a time in their march to power but they would 

move forward and forward only. 41 

41 Амин, Х., Алака ат тарих гайру ал насия лил ихуан би тумухатихим ал мустаджида, A Hetherto Unknown 

Link of MB in their New Ambitions, Al-Hyatt, London, http://www.daralhayat.com/portalarticlendah/321509, 

23.10.2011 


181

182 

AN OVERVIEW OF THE CRISIS IN SYRIA 

An Overview of the Crisis in 

Syria 


Nidal Khlaif 

The phenomenon of “The Arab Spring” has had a snowball effect because the situation 

in the other countries where protests erupted was similar, albeit with different nuances: 

repressive regimes, a monopoly on politics, unprecedented levels of corruption, high unemployment, 

especially among the youth and lack of hope for change. Within these regimes, 

human rights violations are routine and the republics, which are governed by them, can be 

called simply „Republics of Fear and Terror,“ where state security services are the backbone 

of power. 

For many years in the Arab world and particularly in countries with nationalist regimes 

like Syria, Iraq and Libya, the people were manipulated by continuous claims that mainly 

Israel and the U.S. were behind all the political and economic failures of the government. 

An interesting consequence of the Arab spring is the fact that Arab nations were ready to 

change their anti-Western mood given that the West was prepared to distance itself from its 

continuous support for dictators and switch that support to democratic changes in the Arab 

world. For the first time protesters in Libya and Syria burned Russian flags over the negative 

position of Moscow to the protests, and American flags were flying next to the Libyan flag 

in Benghazi’s main square on the occasion of Libya‘s liberation. Authorities in Syria were 

shocked when on July seventh in 2011, people protesting in the city of Hama welcomed U.S. 

Ambassador Robert Ford warmly with flowers, as he visited the city to condemn the offensives 

being carried out by the regime. By demonstrating hatred towards Israel and support 

for the Palestinians, Arab leaders sought to win the sympathies of their people, because they 

realized that they lacked real political or electoral legitimacy. In an interview with the American 

newspaper „Wall Street Journal“ dated 31 st of January 2011, Syrian President Bashar 

Assad ruled out the possibility of an outbreak of protests in his country, similar to those in 

Egypt and Tunisia, as according to him Syria follows a nationalist, anti-American and Anti- 

Israeli foreign policy, approved by and supported by the people. Obviously the President was 

wrong. Because the protesters in Tunisia, Egypt and Libya, and then in Syria itself took to the 

streets not to chant against Israel or the United States and in support of Palestine or Iraq, but 

for bread and for their own dignity which had been trampled over for years. 

Arab rulers had turned their countries into fiefdoms, and their subjects into serfs. They 

perceived the state economy as a family business. Victoria Noland, spokesperson for the 

Nidal Khlaif graduated in 2000 at the National Academy for Theatre and Film Arts “Krastyo Sarafov”. His specialty 

“Cinema and Theatre direct” determines the topic of doctoral study which he writes now: “The Muslim stereotypes in 

American cinema”. This subject is complicated because of the research in variety areas of modern life – propaganda, 

international politics and culture differences. In 2000-2001 Nidal was Political editor in the newspaper “Arabic echo”, 

issued in Bulgaria. He is also a freelance journalist and published his analysis in famous newspapers as “Trud”, 

“Standart”, “Al Bilad”, etc. Nidal has many participations in political broadcasts (TV7, TV Evropa, BBT, BTV), focused 

on the problems in the Middle East. Repeatedly he has been a partner and moderator of the debates in the Center for 

culture and debate “Red house”, where were explored subjects like: “Islamic threat – again in fashion?, “Islamic or Arab 

Spring”, “For or against the Turkish series?” “Scenarios for Syria - after the Anan`s plan», etc.


U.S. State Department was right in her statement of the 9 th of March 2012 that the Assad 

family manages Syria “as a Mafia family.” This explains why in modern Arab political literature 

the term “regime” is dominant in comparison to the term “homeland”. Arab rulers in their 

addresses to their people use the phrase “my sons,” not “citizens”. They look upon themselves 

as heads of the family and the people are obliged for moral, religious and political 

reasons to obey them. Otherwise they are persecuted and liquidated. 

Gaddafi imported mercenaries to organize rallies in his support after the Libyans refused 

to do it and used these mercenaries to kill his own compatriots. Bashar Assad has done the 

same by bringing in Iranian military experts and soldiers from the paramilitary militia Hezbollah 

to participate in the eradication of protesters. 

The Syrian Spring – background 

On June 10 th in 2000 the long-standing Syrian President Hafez Assad died. Supporters 

of the regime then chanted: “Assad is dead, long live Assad.” So, his son Bashar inherited 

the leadership, although Syria is a republic, not a kingdom. Before taking office, Bashar 

met a constitutional impediment, since Article 83 of the Syrian Constitution stipulated that a 

presidential candidate should be over 40, yet he was then only 34 years old. Therefore the 

National Assembly was summoned in haste and the article was unanimously changed to suit 

the circumstances, stating that a presidential candidate must be aged 34 years. Inspired 

by the Syrian precedent, Hosni Mubarak in Egypt, Gaddafi in Libya and Ali Abdullah Saleh 

in Yemen wanted to pass on power to their family heirs. This was one of the main reasons 

behind the Arab spring. Syria is different in that the president is young, educated, a graduate 

from an elite Western university, who launched himself as a person with modern thinking and 

in his first speech on his inauguration promised economic and political reforms to modernize 

Syria. Therefore people in the country decided: “Let us turn our backs on the bloody 

past of Assad father and give a chance to Assad Jr. and his wife to carry out changes.” 

However, reforms have been delayed for various reasons. This created a crisis of confidence 

between the people and the regime. Over time, this crisis has become chronic. 

Syria has not seen presidential election since 1970. The President is elected by referendum. 

Assad Jr., like his father, is the only candidate, and the results are known in advance. 

Members of Parliament in Syria are puppets in the hands of the President and State Security. 

Seventy-five percent of them are appointed and the remaining 25% are elective and independent. 

Even those 25% are admitted only if they are close to the regime. A clear illustration 

is the fact that after the outbreak of protests, Bashar Assad’s first speech to the National 

Assembly at the end of March was interrupted 14 times for applause by the members of 

Parliament. The smiling President enjoyed the praise and pamphlets, created in his honour. 

There is hardly any foreign company or investor that can run on the Syrian market without 

becoming partner or paying commission to the 41 year-old businessman and cousin of President 

Assad - Rami Makhlouf. 

And if in the normal countries states of emergency law is applied temporarily and in exceptional 

circumstances, in Syria it has been in force since 1962. State Security officers have 

the right to detain anyone, wherever and whenever they want, without pressing charges. 

The murder of the young Khaled Said as a result of brutal police violence in Egypt, Mohamed 

Bouazizi’s self-immolation in Tunisia, the arrest of human rights lawyer Fathi Terbil in Libya 

and the arrest of students in Syria are not the main reason, just the drop that overflowed the 

cup of popular discontent. 


183

184 


The beginning of the crisis 

In early March 2011 twenty students aged between 12-14 years in the town of Dara’a, in 

the southern province of Syria, inspired by events in Tunisia and Egypt, wrote graffiti on the 

wall of their school: “People want to overthrow the regime.” Alarmed by this precedent, the 

school called on security forces in the city to arrest the children. Parents who sought help 

from the governor of the city were expelled and humiliated. On March 18th the first mass 

protests erupted in the city. Several people were killed and dozens injured. The next day, at 

the funeral of those killed the previous day, the services did not spare even the bereaved. 

Meanwhile, in Damascus, rallies were organized by human rights activists in support of political 

prisoners. And so the protests in the country slowly and gradually spread. Unlike Egypt, 

protests in Syria started not from major cities but in the provinces that had historically suffered 

oppression and neglect by the regime. At first they were not organized or led by political 

leaders but by enthusiastic inexperienced young people who through the Internet and mobile 

communications tried to acquaint the world with what was happening in Syria. Inspired by the 

organizational experience of the protesters in Egypt and Tunisia, Syrian protesters tried to 

organize “rallies of millions” in the main squares in cities, but the regime was prepared and 

determined not to allow such a thing to happen. On April 18 th in the main square in the city of 

Homs the attempts of tens of thousands of citizens to gather and say goodbye to those slain 

the previous day were thwarted by squads of the regime which killed 280 people. Protesters 

tried to draw the army to their side, shouting: “The people and the army together.”, but the 

authorities managed to stop this initiative by involving the army in the killings of civilians. 

This turned the people against the army and led to the defection of hundreds of soldiers. 

Protesters initially urged the regime to reform, but with the escalation of violence on the part 

of authorities their requests turned into demands for the overthrow of the regime itself. This 

from the perspective of family Assad was unacceptable. 

From the outset of the crisis, the regime presumed that offering compromises to the protesters 

would only whet their appetite for higher standards, even to the point of demanding 

its removal, as in Egypt and Tunisia. So the regime was immediately determined to crush 

the protests, no matter at what price. Protest elimination strategy comprises three elements: 

political - the promotion of the system as being ready to carry out reforms, media - building 

the image of protesters not as normal civilians, but as members of terrorist groups. The 

regime continued through the state media to advance the hypothesis that it is the victim of a 

global conspiracy involving the U.S., Israel, EU countries, Turkey and several Arab countries 

and that the chaos in Syria is spread by armed gangs supported by these countries. The 

third element is the police which turned into a military element. The authorities adopted the 

tactics of selective killings, separating the protesting areas into quadrants and prior to invading 

each of them, launching a media campaign saying that terrorists are being harboured in it 

and people are seeking protection from official authorities. Thus the regime isolates the area 

for several days, cutting off electricity, water supply, transport and telecommunications, and 

then subjects the city (or village) to artillery bombardment, followed by a storming in by the 

troops. As a result, many people are killed and arrested and dozens of women raped. Then 

the army moves to another protesting area. Through this shock terror the authorities aim to 

instill fear and compliance in people in all other areas. 



Syrians are divided into 3 groups with regards to the 

crisis: 

The first, which has gradually increased in number, is against the government and wants 

complete removal of the regime. 

The second still supports the President, particularly members of Alawite denomination to 

which Assad belongs and which represents about 10% of the Syrian population. Many Alawites 

believe that after the overthrow of Assad they will be deprived of their privileges received 

through the management of the “Dynasty” and that they will be subject to retaliation by the 

Sunni majority as the Sunnis suffered in Iraq since the overthrow of Saddam Hussein in 2003. 

The majority of Christians in Syria; 10% of the population, abstain or support the president 

because they fear that after the regime society could Islamize and they would be forced to 

emigrate, as happened in Iraq. The regime tried to bribe Syrian Kurds who had suffered for 

years from its repressive measures and neglect, and promised them civil, political and cultural 

rights. (The total number of Kurds in the country is around 1.5 million, but for political reasons, 

the regime has always refused to give their exact number.) The Arab nationalist ruling party 

Baath worked for 50 years towards awakening Arab nationalist sentiments against the Kurds 

in Syria and accused them behind the scenes that they want to secede part of the country. For 

this purpose, the party even changed the demographic map of Syria and settled Arab families 

in the Kurdish-majority areas near the Turkish-Iraqi border. In a further attempt to erase the 

Kurdish identity, the government tried to assimilate them and did not allow them to learn and 

speak their mother tongue or to promote their music or folk traditions or to publish their own 

newspapers. The names of Kurdish villages and towns were replaced by Arabic. In Syria there 

are still 250,000 Kurds who are currently stateless because they could not prove their Syrian 

origin. This in turn gives rise to radical Kurdish movements. Only this year, for the first time, the 

regime gave them some regard and promised them citizenship and congratulated them on the 

Kurdish spring festival Nowruz. 

The third and most numerous group, the so called “passive majority”, stand aside and are 

concentrated mostly in the two large Syrian cities - Aleppo and Damascus. They do not belong 

to any religious or political group. Under pressure from the economic situation and the escalating 

violence, this group is constantly decreasing in number. Members of this group are closer 

in attitude to the first group but have not yet taken the unequivocal anti regime position for fear 

of the regime or because of fears of the unknown that awaits Syria, such as the possibility for 

the country to turn into a second unstable Iraq. A small number of people still believe that the 

regime will be able to overcome this crisis. 

The internal situation in Syria is delicate, as the country is multi-religious and multiethnic. 

For some people the current crisis looks like a religious crisis. Yet the protests are civilian and 

not religious, despite the attempts by the regime to show them as a revolt of the Sunni majority 

against the Alawite minority, a rebellion, supported, according to it, by Sunni Arab and regional 

countries. Interestingly, the strong support to the regime by Shiite Iran, the Shiite government 

of Nouri al-Maliki in Iraq and the Shiite Hezbollah in southern Lebanon contribute to this false 

interpretation of the nature of the crisis. 

Out of the country the regime continues to present itself to the world as a defender of 

minorities in Syria, and that its removal would mean the rise of Islamists to power. But the EU 

and the U.S. have announced that they do not mind working with Islamic parties, provided they 

follow democratic principles. 


185

186 


One year on since the beginning of the crisis in Syria 

On March 15 the crisis in Syria celebrated its first year. What is the result so far? According 

to the UN, over 7500 civilians have been killed. This means that every hour throughout the 

past year one person was killed. The real number according to the opposition exceeds that 

figure many times. The number of refugees is around 300,000, of which 95,000 have fled to 

Jordan alone. The number of wounded and missing is not known because of the information 

blackout by the regime and the prohibition of the presence of human rights observers. On the 

other hand there is an unknown number killed among the military and police forces, shot down 

by the military intelligence for refusing to fire on civilians, or as a result of attacks on deserters, 

especially in recent months. 

The crisis seems stalled. Neither can the regime crush the protesters, despite the bloodshed, 

nor can the people remove the government with their daily protests. Both parties rely on 

the time factor to achieve victory. The regime believes that through police measures it will finally 

be able to exhaust and despair the people and quell the rebellion, and through field victories 

- to dictate its rules on the opposition and the international community. Citizens, in turn, stake 

their faith in the ongoing protests, the expansion of protest zones and increasing number of 

defectors in the army and police, combined with international sanctions, to weaken the regime. 

The opposition says it will not allow itself to be manipulated by empty promises of reform by the 

regime and calls for the overthrow of the whole system, not just its head. In other words, both 

sides are determined not to yield. 

Many analysts are asking themselves the question - how has Bashar Assad managed to 

remain in power for one year despite continuing protests? 

Unlike the isolated and hated regime of Gaddafi, Assad still enjoys financial, diplomatic 

and military aid from Russia, China, Iran and Venezuela. Furthermore, several Arab countries 

like Algeria, Iraq and Lebanon support the President. They have refused to comply with 

sanctions imposed on Syria by the Arab League, and the regime is trying to mitigate the damage 

caused by other international economic sanctions by increasing trade with these countries. 

Also, unlike the Gaddafi regime, the regime in Damascus appears consolidated and does not 

suffer from separation of senior officials and ministers and ambassadors. Should a division occur, 

it would be great support for the protesters and will encourage Arab and Western countries 

to take a more active stance in support of the Syrian people. But the main factor that prolongs 

the life of the regime in Damascus is that, unlike Egypt and Tunisia the army in Syria does 

not stay away from the conflict. The elite forces led by the President’s brother, are still loyal 

to the regime. 

For its part, the newly formed Free Army suffers from lack of weapons. It gets weapons 

smuggled from neighbouring countries, or through confiscation as a result of successful attacks, 

and even purchases some from representatives of the official army of Syria – the “Kings 

of War”. Defectors are mainly soldiers and officers of lower rank. Senior officers are under strict 

surveillance. Some of them are not satisfied with the measures of the regime in the crisis, but 

are afraid to desert because of possible retaliation against them and their families. Other loyal 

members are mostly from the Alawite minority, as they believe that with the overthrow of the 

regime they will be sentenced for war crimes committed over the protesters under their command. 

They believe that they have no alternative but to remain with the system fully ready to 

exercise the highest form of violence. One thing is certain - that senior officers and officials will 

not leave the system until they are convinced that there is an international consensus about its 

removal and a buffer zone to which they could escape. On December 31 st 2011, one of the few 

defected officers told the Asharq Al-Awsat newspaper that it would be enough for the U.S. to 



declare the first flying AWACS or drones over Syria to mark military sites involved in the killing 

of civilians, and the world would be astonished by the large number of defectors. 

Syrian opposition, represented by the largest opposition wing, The Syrian National Council, 

managed to achieve some success and received recognition from many countries as a legitimate, 

but not sole representative of the Syrian people. However, this opposition continues 

to suffer from division and confrontation about how to overthrow Assad. Many opposition 

figures are arguing over the bear’s skin before having caught it and this discourages protesters 

in the country and gives new confidence to the regime. The regime in Syria, which fears the unification 

of opposition forces, is working hard to keep the opposition dispersed and confronted 

by inviting some of its representatives for dialogue and rejecting others. 

It is important to pinpoint the following details: 

The beginnings of an international consensus have been laid together with a consensus in 

Syria itself that the process of change is irreversible and that Bashar Assad has lost legitimacy 

and must eventually step down. He is already seen as the major cause of the crisis, therefore 

he cannot be part of its resolution. 

In the first months protests were peaceful and civilian, but the regime has provoked people 

to arm themselves in order to support their military actions which only confirms the theory put 

forward by regime of an armed conspiracy against Syria. In the beginning people were chanting 

for a unified and democratic Syria, but over time they changed the call to armament for the 

Free Army. 

Reports from Amnesty International and Human Rights Watch on continuing human rights 

violations and crimes committed by the regime, which qualify as crimes against humanity, are 

contrary to statements by the President, who denies having issued orders for the liquidation 

of people. 

The crisis must not continue 

Video materials coming from Syria showing slaughtered children, women raped and houses 

destroyed have so far managed to produce only verbal criticism and condemnation. Recent 

European sanctions against the ladies of the Assad Family not to travel to the EU show the 

helplessness of the international community which seems to have no other means of pressure 

on Assad. There is an Arabic proverb that the one whose hand is in the water feels different 

from the one whose hand is in the fire. In other words, the international community is called 

upon to be active, to get rid of its doubts and take responsibility and not leave Syrian people 

alone, and not allow the crisis in Syria to continue. The growing violence by the authorities is 

pushing citizens to the radicalization and militarization of their protest. 

The possible outcomes of the Syrian crisis can be divided 

into bad and very bad: 

The Yemeni-model political decision based on the Arab initiative is the most appropriate 

one - Bashar al-Assad to deliver power to his deputy and a cabinet of national unity to be 

formed, but before that to stop the violence, in exchange for Assad obtaining international guarantees 

that he will not be prosecuted and brought before an international court, although as 

head of state and the Syrian army commander, he is responsible for all decisions related to the 


187

188 


crisis. But in order for Syria to be saved from civil war, he may be spared. Power in the country, 

however, clearly showed that this variant is not an acceptable political solution. The truth is that 

Bashar Assad has not felt compelled to sit at the negotiating table without: 

1. A Resolution by the Security Council condemning the regime, which will compel him 

to meet the conditions of the Arab Initiative. 

2. A real threat to use military force. The International community should make the 

regime in Damascus realize that military intervention could turn from an option into a 

necessity. 

3. Clear and strong Russian pressure: Despite escalating violence and humanitarian 

disaster, the international community continues to behave helplessly, because of contradictions 

between Russia and China, and Western and most other Arab countries, 

have shifted from a conflict about the crisis in Syria to a conflict about Syria in general. 

In order for Moscow to take a step towards criticizing the regime and to achieve a 

breakthrough in its position, the Arab League, the U.S. and the EU should negotiate 

with Moscow and reach a compromise. Russians who feel deceived and humiliated 

by U.S. and NATO in Libya, want to participate actively in this time of crisis resolution. 

They may agree with the change of president, but not the whole regime, preferring as 

his replacement an untainted general from the military institution to ensure the future 

of Russian interests in Syria. For its part, Western countries want the eventual replacement 

for Assad to lead a stable transition process in Syria and to ensure that the military 

chemical arsenal of the Syrian army does not fall into unwanted hands. And most 

of all to ensure peace on the Syrian-Israeli border. 

Strengthening of economic sanctions and diplomatic 

isolation 

It was oil that motivated western countries to intervene and free the Libyans from Gaddafi, 

however they are not at all enthusiastic about Syria. The U.S. position has so far been limited 

to political and diplomatic pressure excluding military intervention in any form. But this does not 

mean that U.S. want Bashar Assad to stay - they are just looking for different strategy for removal 

than that used with Gaddafi. United States now prefer to strengthen the basic economic 

sanctions and diplomatic isolation. The EU and U.S. are convinced that economic factors are 

the Achilles heel of the regime and believe that economic sanctions as in the case with Iraq and 

Iran will play a key role in the fall of the regime. They presume that a severe economic crisis 

will make supporters and businessmen gradually distance themselves from the regime and 

the neutral ones join the protests. Americans prefer the regime to erode as a result of internal 

factors. 

Can the Libyan scenario be repeated in Syria? 

Many extensions and chances, as Kofi Annan’s latest mission, have been given to the regime 

to start real reforms, but it has squandered them and continues to interpret them as time 

gained to crush the protesters. For Assad believes that the West is not ready to fulfil its threat 

of military intervention, but is simply bluffing. Desperate because of the escalating violence 

and the collapse the crisis has reached, protesters are demanding the intervention of the UN. 

International intervention can have different forms - international peacekeepers, no fly zones, 

air embargo, buffer zones, humanitarian corridors, military intervention. Military intervention in 



turn may be indirect and direct. Indirect intervention could include provision of military, intelligence 

and financial support for defecting soldiers, and the encouragement of disgruntled 

senior officers who are still in service, to organize a coup, like the officers in Iraq in 2003. With 

the exception of Qatar and Saudi Arabia, which called for the forced or voluntary overthrow of 

the regime, ,the international community is still hesitant to offer arms to the opposition for fear 

of complicating the situation and the possibility of the weapons falling into the hands of uncontrolled 

criminal elements. Moreover, many Western military analysts have doubts about the 

ability of this newly formed army to defeat the well armed and numerous regular Syrian army, 

and in particular the elite, led by the President’s brother. The Free Syrian Army leadership has 

called for organizing and coordinating armament and considers itself fully capable of reversing 

the situation in favour of the protesters, and organizing military strikes on the key targets of 

the regime. However, it is important to clarify that the refusal of the international community to 

arm the Free Army does not mean that weapons will not enter Syria. They will be delivered in 

unorganized ways to unknown groups and this is precisely the most dangerous option. People 

are looking for weapons to defend themselves and cannot wait for permission from anyone. 

If they realize that there is an organized army to defend them, they can continue with their 

peaceful protests. 

The National Council must coordinate any actions with the leadership of the Free Army, 

provided there is any decision to arm the opposition. And the very leadership of the Army 

should work hard on organizational issues and coordination with various local departments, 

and get rid of uncontrolled members who harm the main goal and give cause for concern to the 

international community 

Direct military intervention would involve partial or massive missile and air strikes, as in 

the NATO intervention in Libya, but no ground operation. Many analysts believe that the situation 

in Syria is different from that in Libya and the Libyan scenario would be difficult to apply. 

At international level it is considered that the Western countries, after the withdrawal from Iraq 

and Afghanistan and with the global financial and economic crisis, are not ready to start such 

a costly military adventure. The heads of state of France and the U.S. who are the most critical 

of Bashar Assad and demand that he stand down, are engaged in preparing for presidential 

elections. 

The regime is taking advantage of the geopolitical importance of Syria and manages to 

turn the crisis, unlike the Gaddafi regime, from a purely domestic one into a regional and international 

one. Military intervention in the country can be considered risky due to geopolitical 

factors. Syria is located in a regional boiling pot. It borders with unstable countries like Iraq 

and Lebanon. Peace in the Middle East is in collapse and Western pressure on Iran over its 

nuclear program is increasing, which means that the fragile peace in the region could end at 

any moment. Also, the Syrian Grand Mufti Ahmed Hassun has threatened that in the case of 

war with Syria, a number of European and American cities will be attacked by terrorist sleeper 

cells. Syria’s neighbours fear that: 

- Potential chaos in Syria as a result of military intervention may reflect negatively on their 

internal security. 

- Military intervention might lead to a regional war involving Turkey and Iran. 

- It is not excluded for a military intervention to become a war of puppets, where the West, 

Arab Gulf countries and Turkey would support the Free Syrian Army, and Russia, China 

and Iran, the official army. There were many similar examples in Latin America and Africa 

during the Cold War. 

Turkey, which has a 900km common border with Syria, has stated that it does not want a 


189

190 


second unstable Iraq on its borders. Turkey, which is continually suffering from the headaches 

of the “Kurdish issue”, is concerned that the PKK would take advantage of the chaos and uncertainty 

on the Syrian-Turkish border as a result of a possible military intervention and launch 

strikes again on Turkish territory. The country also fears a humanitarian catastrophe and a 

greater refugee flow as there are already more than 30,000 Syrian refugees in Turkey, in 6 

camps along the border. 

On 19 th October 2011 the Kurdistan Workers Party (PKK) killed 24 Turkish soldiers. Turkey 

alleged that behind this attack were several countries encouraging the PKK, without naming 

names. One of them was supposedly Syria in response to the firm Turkish position on the Syrian 

crisis, as Syria still has close links with PKK, and until recently the party had training camps 

in the country and its leader Abdullah Öcalan was granted asylum and received support from 

the Syrian government, before being detained in a Turkish prison. Turkey realizes that through 

its fierce stance towards the regime it may impair its close economic ties with Iran and Russia, 

especially those related to its energy projects. However, the country has stated its willingness 

to actively participate in any future options to resolve the crisis, including military intervention, 

provided its intervention would be part of an international coalition. Otherwise it could be interpreted 

by Iran and Syria as a war waged by Turkey. On this issue a Turkish diplomat said that if 

the time comes to see Turkish warplanes fly over Syria, they would like to see them flying next 

to Arab and European ones. 

Washington and Brussels are well aware of the risks of a possible military intervention in 

Syria for several reasons. One is that Israel borders with Syria. The security of Israel is an 

American and European priority. The regime in Syria has hinted that the instability in Syria 

would lead to instability in Israel. And if Syria is attacked, the regime is ready to ignite a regional 

war. Damascus may ask its allies in Lebanon, Hezbollah, to conduct a military operation 

in northern Israel. The same applies to its allies in the Gaza Strip. And to prove its threats, on 

June 5 th last year, the Syrian regime allowed Palestinian refugees living in Syria, to reach the 

occupied Golan Heights and to “spontaneously” celebrate 44 years since the Six-day war. They 

crossed the international boundary line. As a result, the Israeli army was forced to shoot and 

wounded a few young people. Never before had the Syrian army allowed such provocations 

and it has always preserved peace on the Israeli border. 

Despite its concerns about events in Syria, Israel has maintained a diplomatic silence, 

aware that its position on the issue will be used by both sides in the crisis - the opposition and 

the regime - for their own purposes. If Israel supported the overthrow, this would prove the 

theory that the causes of the crisis are the result of an Israeli conspiracy. If they supported 

the regime, the opposition would launch the theory that the regime and Israel are allies and 

have common interests, despite appearing as enemies. However, the silence was broken, but 

with contradictory positions emanating from Israel: One of them is the standing of the Israeli 

Foreign Minister Avigdor Lieberman, who condemned the actions of the regime and called for 

its removal. According to him the overthrow of Assad will weaken Iran, considered to be the 

greatest threat to Israel, and a new government in Syria would not have the same close ties 

with the Iranian ayatollahs. Another position was represented by Head of the political leadership 

in the Israeli Ministry of Defence, Gamus Gilyad, who believes that the removal of Bashar 

Assad could bring Islamists to power. Then, he said, Israel would be surrounded by a hostile 

Islamic empire. 

The truth is that for 42 years the regime has managed to keep the Israeli-Syrian border 

completely peaceful, although Israel has occupied the Syrian Golan Heights since 1967. For 

the Israelis, Bashar is as predictable as his father. He knows about Israel’s red lines that should 



not be crossed, or he risks losing his “throne”. 

Israeli warplanes have repeatedly invaded Syrian airspace, and in September 2007 

bombed an alleged nuclear reactor in eastern Syria. However, the regime has not taken countermeasures. 

Leading Israeli policy towards the regime of Assad is based on the following 

principle: “Better to work with the devil you know than the devil you don’t.” 

Shiite Iran: Syria is the only long-time ally of Shiite Iran in the Sunni Arab world. Both countries, 

along with the Shiite government of Nouri al-Maliki in Iraq and the Shiite group Hezbollah 

in Lebanon, form a regional system known as the Shiite crescent by which Iran dominates the 

region. Iran knows that the overthrow of the regime will mean the end of this system, so it saw 

the Syrian crisis from the outset as an Iranian crisis and the overthrow of Bashar Assad as a 

threat to its national security. 

On the other hand, there is a historic race, economic and religious, between Sunni Turkey 

and Shiite Iran for influence in the Arab world. Currently both countries are trying to play a key 

role in resolving the crisis, each trying to beat the other out of the Syrian arena. Unlike Iran, 

Turkey enjoys the Arabs’ love and official support. Arabs admire the Turkish democratic political 

model and its economic prosperity. Iran believes that the Arab spring is contagious and is 

seeking to stop its progress at Syria. Because of this, Iran hinted that in case of war against 

Syria it will not stand aside and that it might close the Straits of Hormuz in the Persian Gulf, 

where every day about 35% of global oil supplies are transported. It may also try to destabilize 

Arab oil countries by organizing protest movements or terrorist acts by close Shiite cells, as it 

did in the Al-Qatif area, in eastern Saudi Arabia. Iranian threats could immediately lead to rising 

oil prices, which the West fears in the current severe economic crisis. Therefore, Arabs, and 

particularly the Gulf States, which lead fierce resistance against the regime of Assad, wish the 

new government in Syria to break its strategic relations with Shiite Iran, as they believe that the 

mullahs threaten the national security of these countries. 

Russia, from the outset, adopted the official version of the regime of western and terrorist 

groups plotting against the regime. It refused to criticize Assad, although on November 19 th 

2011, 121 countries, including Bulgaria, supported United Nations resolution, condemning the 

Syrian regime’s use of violence against civilians and on December 12 th the UN High Commissioner 

for Human Rights accused the Syrian government of crimes that qualify as crimes 

against humanity. Russia also opposed the overthrow of the regime through military intervention 

and twice vetoed a resolution condemning the regime. Russia’s justification was that such 

resolutions may aggravate violence and launch a military intervention and it would not allow 

such a “mistake” to be repeated, as in the case of Libya, so it is better for the regime and the 

opposition to start a dialogue. Russia’s veto was interpreted by the regime as a green light to 

continue with their policing measures. To soften international criticism against itself, Russia has 

at last begun to criticize the regime for delayed reforms and mistakes made. There are several 

reasons for the Russian veto. 

Russia has economic and military interests in Syria, which is one of the biggest buyers of 

Russian weapons and the only remaining Russian ally in the region after the overthrows of 

Saddam Hussein and Muammar Gaddafi. Through Syria, Russia can be a player - have a key 

role and influence in the Middle East. The only Russian Mediterranean naval base is in Syria, 

in Tartus city. These are tactical reasons, but Russia still sees the Syrian crisis from a strategic 

perspective - it continues to lead foreign policy in the style of the Cold War and to demonstrate 

that it has great power, that its interests must be respected and that it can influence the world. 

Putin turned the crisis into an election issue in order to attract the votes of the nationalistminded 

voters, showing that Russia is a worthy opponent of American dominance. 


191

192 


Russia does not hide its concerns about the fact that the Arab spring can reach its Islamic 

neighbours, or even Moscow itself. Therefore we saw Putin accusing the West of being behind 

the Russian protests against him in the capital. 

Lebanon and Jordan are trying to distance themselves from a position because they 

know that the regime in Syria responds like the neighbourhood bully in mafia movies – it can 

destabilize them in different ways if they take a negative stance against it. Both countries have 

previously suffered from the actions of the regime. 

Years ago, Iraq sharply criticized the regime, accusing it of destabilizing the country by supporting 

the training of terrorists inside Syria and allowing them to cross the Syrian-Iraqi border 

unimpeded. However, this year the Maliki government took a pro-regime position and refused 

to urge Assad to withdraw or be removed forcibly. Maliki said he will support reforms, led by 

Assad himself. This change is due to the following factors: Firstly, the decision was taken under 

the influence of Iran, which enjoys great influence in Iraq and Nouri al-Maliki himself is closely 

associated with the Iranian authorities. Secondly, it was a gesture of gratitude from the Iraqi 

prime minister to Assad, who supported him for the post of Prime-minister against the Sunni 

candidate Ayad Allawi. Thirdly, Baghdad fears that a negative stance against the Syrian regime 

may affect Iraqi refugees in Syria, who exceed 1 million. The fourth and most important reason 

is that al-Maliki and the Shiites in Iraq are worried that after the overthrow of Assad the new 

Sunni government will not have good relations with the cabinet in Baghdad and will help the 

Sunnis in Iraq. On April 1 st this year Maliki criticized Qatar and Saudi Arabia because of their 

call to arm the Syrian opposition. The position of Iraq was the reason for the weak presence of 

Arab leaders at the summit in Baghdad on March 28 th . 

It is not only the Arab countries that are divided on a possible international intervention 

- Syrian opposition itself suffers from the same. The main part of it which is located abroad, 

supports the efforts of Kofi Annan, but believes that the regime is merely being given time and 

will not accept a political solution to the crisis and that the hapless Arab League can not protect 

the Syrian people. It believes that if the Libyans had relied only on the Arab League, Gaddafi 

would still be in power, killing thousands of citizens. So, after some hesitation, they have called 

for any form of protection of the population, such as buffer zones, as well as launching Idleb 

city on the northern border with Turkey as Syria’s Benghazi. The second part of the opposition 

is based in Syria and does not enjoy wide popular support. It is against any foreign intervention 

because it fears it would lead to civil war or division of the country. According to them, the 

regime will fall due to the ongoing peaceful protests and economic sanctions and a possible 

military intervention would cause more civilian casualties due to the small territory and dense 

population of Syria. 

However, if it comes to military intervention, one thing is certain - that in order to intervene, 

NATO must obtain the explicit and unanimous decision of the opposition and the Arab 

League as well as UN authorization. So far, Russia has demonstrated that if the Syrian issue 

is transferred to the Security Council of the United Nations, it will not hesitate to impose a third 

veto on a resolution that rejects the regime and threatens it with sanctions. But nevertheless, 

in the event of failed negotiations between the EU and U.S. and the Arab League with Russia 

and a third veto, it would be sufficient only to have the support of the Arab League as was 

the case with Libya when in March 2011 the League requested UN protection of the Libyan 

people. However, if military intervention in Syria takes place outside of the UN, it would not be 

unprecedented since Russian and Chinese opposition did not prevent the United States and 

NATO intervening in Iraq and Serbia. Russia knows very well that if the U.S. finally decided to 

intervene, they will not wait for permission from Russia. 



Conclusion 

Nobody can predict how and when the crisis will end, because finding a solution is not 

just an internal problem. Syria has become an arena for settling accounts and transactions 

between the various international players involved in the matter. Russia is waiting for a bargain 

to change its position, and other countries – for a humanitarian catastrophe, before taking action, 

because 7500 victims maybe an acceptable number and another zero must be added. The 

British Sunday Times journalist, Paul Conroy, wounded in the city of Homs, said in an interview 

with Sky News, transmitted from his hospital room: “forget the geopolitics, forget the meetings, 

forget all of that, do something, because as I’m talking to you now they’re dying” and added:” In 

years to come we’re going to ask how did we let this happen under our nose?” 

Let me admit that the victory in Libya would have been more valuable without foreign intervention, 

but the truth is that it would not have happened without this intervention, despite the 

sacrifice of the revolutionaries. They managed to capture only certain cities because of NATO 

air strikes, which opened the road for them. 

The near future will prove whether the regime in Damascus needs “smart sanctions” or 

“smart bombs”. This largely depends on what actions Mr. Obama would prefer to present to the 

electors - the eradication of Osama bin Laden or the overthrow of Bashar Assad from power. 

The world must know that leaving Bashar Assad in power is more costly not only for Syria but 

for the whole region than his removal. From the outset he decided to be a second Milošević, 

not a second Gorbachev. 


193

194 

THE GEODEMOGRAPHY FACTOR AND INTERNATIONAL (IN)SECURITY 

The Geodemography Factor 

and International (In)Security 


Assoc. Prof. Lazar Koprinarov 

There is a long tradition of studying demography in the context of security. Plato himself 

expressed theoretical and political concern over the sharp demographic growth in the region 

as the underlying cause for the many wars of the era. According to him there was a link between 

the characteristics of the population and the political functioning of the polis and between 

demographic development and the future of societies. For this reason, the father of politics 

depicted an ideal society as having a certain defined political demography. Centuries later 

Malthus warned that the absence of birth control creates a fatal “insecurity” by causing food 

shortages – the main prerequisite for security. In parallel, the opposite theory propounding 

high birth rates construed as a key requirement for the power of nations and a strong driver for 

economic development developed over the centuries. 

Despite this venerable tradition the true link between demography and the problems of 

domestic and international security was forged as late as the turn of the 20 th century to become 

particularly strong after the end of the Cold War (Kennedy 1987). Securitization is the 

demographic phenomenon that resulted from the erosion of the traditional paradigm of security 

as a privileged aspect of interstate relations. In a 2009 report entitled “From Conflict to peace 

Building” published by the UN Environmental Programme the authors underline the strong 

potential for domestic and international conflict stemming from the very link between demographic 

development, the exploitation of the environment and climate change. The authors 

of the report categorically state that many of the new threats to international security stem 

from the link concerned. According to them as population continues to grow globally so will the 

demand for resources hence there is a strong potential for conflicts over access to and control 

of natural resources to intensify. This coupled with the potential impacts of climate change on 

the access to water, food security, a higher incidence of diseases, the changing coastlines and 

geographical redistribution of the population could exacerbate existing conflicts and generate 

new ones (Matthew et al, 2009:5). In the last two decades it has become increasingly evident 

that demographic crises and shifts, the asymmetric growth of the world population and of different 

ethnic groups in all corners of the globe, along with climate change, are a potential source 

of political, ethnic and interstate tension, armed conflicts and wars. 

Which demographic trends pose or imply threats to international security in the modern 

world? To what extent do the emerging demographic disproportions between the different regions 

in the world play the role of a destabilizing factor, which will ultimately transform the geometry 

of international? Is Europe, as the continent most strongly affected by the demographic 

disbalance, capable of maintaining its position in the emerging new geopolitical geometry? 

These and other questions will be explored below, starting with a discussion of whether de- 

Assoc. Prof. Lazar Koprinarov holds a doctoral degree and is the Head of the Department of Philosophy and 

Political Sciences at the “Neophyte Rilsky” Southwestern University in Blagoevgrad. He has served as Bulgaria’s 

Ambassador Extraordinary and Plenipotentiary to Venezuela. Mr. Koprinarov is a member of the Bulgarian Foreign 

Policy Association and the Spanish Political Science and Public Administration Association. He is a former member 

of the National Board of the Diplomatic Institute under the jurisdiction of the Minister of Foreign Affairs of the Republic 

of Bulgaria.


mographic forecasts can be used as a reliable instrument to predict developments with implications 

for international security. The author will then review the main trends outlined by 

the long-term demographic forecasts of the UN and their implications for (in)security. By way 

of conclusion, the effect of global demographic trends and disproportions on the position of 

Europe in international relations will be explored. 

Security and the reliability of forecasts 

No social forecast is fully accurate no matter how well reasoned, justified and convincing. 

Long-term demographic forecasts are no exception to this rule. Neither the Malthusian 

laws nor the large-scale famine at the end of the XX century resulting from the uncontrolled 

growth of the population, which Paul Ehrlich predicted in his book “the Population Bomb” 

(Ehrlich, 1968), came true. Similarly, the crisis of resources predicted by the Club of Rome 

also failed to materialize. Yet no matter how relative in terms of their actual manifestation, demographic 

forecasts remain the most accurate instrument of depicting future developments 

– from the most general projections of population dynamics to its effects on the development 

of societies. As noted by the famous French demographer Alfred Sauvy, demographic 

trends, and particularly the ageing of the population, are best suited to the task of forecasting 

trends (Sauvy, 1977:70). 

Demographic forecasts are estimates of the dynamics in the number and structure of the 

population of a country, region or on a global scale. They largely depend on the accuracy of 

forecasts based on three main indicators of population dynamics – birthrates, rates of mortality 

and migration. Each of these is linked to multiple social, economic and political factors. 

This makes their forecasting difficult, relative and uncertain (Angenendt; Apt, 2010:11). Yet 

despite being marked by a measure of uncertainty, demographic forecasts are one of the 

most accurate social forecasts. If in other areas of long-term forecasting it is possible to 

mostly outline general trends and scenarios, demography presents a more stable structural 

framework and conditions for greater specificity. Expressing support for this fundamental 

premise underlying long-term demographic forecasting, Paul Demeny and Geoffrey McNicoll 

argue its correctness by the fact that approximately 40% of the world’s population in 2050 

has already been born whilst the technologies and capital that will shape that same year are 

still to be created (Demeny, McNicoll, 2006:3). The two authors note that human lifespan 

and female fertility, placed in a strict interrelation with industrialization and urbanisation, are 

sufficiently stable categories prone to sharp fluctuations in rare cases and in exigent circumstances 

only. On that basis the long-term dynamics in the population of a country, region or 

on a global scale may be objectively ascertained, which makes it a reliable source allowing 

varied forecasts to be made. 

A similar premise and arguments are put forth by the authors of the recently published 

collection of studies “Political demography: identity, institutions and conflict”. According to 

one of the publishers Jack A. Goldstone: “Demography is the most predictable of all social 

sciences: the children born in the last five years will be the new workers, voters, soldiers 

and potential rebels in 2025 and the political elite in 2050”. Jack Goldstone underlines both 

the reliability of demographic forecasts but also their growing importance for the development 

of political sciences. He writes: “Both in the West and in developing countries political 

scientists need to urgently rethink the tectonics of demography in order to be able to grasp 

the full context of the prevalent trends in today’s political development” (Goldstone 2011: X). 

So, demographic forecasts provide a sufficiently reliable set of instruments for the re- 


195

196 


thinking of trends in the development of the population. They can also be successfully used 

to explain the political processes in a country. Yet, demographic forecasting may also play 

a major role in formulating strategies designed to counter security threats. This role of 

demographic forecasts is highlighted by Rudolph Adam, the former president of the Security 

Policies Academy of the Federal Republic of Germany. He underlines that demographic forecasts 

are one of the few substantiated forecasts of the future and adds: “A person who thinks 

strategically must at the same time try to focus their attention on foreseeable, predictable 

processes of development, particularly in the domain of national security (Adam, 2006:24). 

In other words, Rudolf Adam underlines the meaningful connection between forecasts and 

security. It is impossible to outline long-term security threats and draft a plan of campaign to 

counteract them efficiently if our knowledge of potential threats fails to encompass the future, 

that is to say if the process of identifying present threats fails to take into account knowledge 

about development trends in the international arena and future threats to security. 

More people – more problems? 

The structural trends in global demographic dynamics are an important prerequisite for 

the realistic forecasting of the future of the world in which we live. Yet the significant forecasting 

potential of demography is used modestly in the context of the theory of international relations 

and security 1 . A part of the reason for this largely dismissive attitude towards it is that 

in the contemporary world population numbers are no longer key factors for the economic 

and military power of a State. 

In a historical perspective, including in recent times, the population and size of a country’s 

territory were amongst the fundamental prerequisites for its economic prosperity and 

military power, i.e. for its influence in international relations. By studying the national attributes 

that acted as a driving force underlying the conduct of States in international politics, 

particularly from the point of view of their achievements and modus operandi, Frederick S. 

Pearson and J. Martin Rochester note: “The size, motivation, skills and homogeneity of the 

population of a country contribute to determining the set of instruments used in foreign policy 

that is available to their governments. The size of the population is a very important aspect 

of national powerbase because a sufficiently large population means sufficient manpower 

for the armed forces and military industry” (Frederick Pearson and J. Martin Rochester, 

2004:172). For example, historians have long since determined that where significant differences 

occur in the rhythm of demographic changes in neighbouring countries the balance of 

power between them is invariably destabilized, which inevitably results in strained relations, 

conflicts and even wars. 

Globalisation has created a brand new paradigm in which national territories no longer 

delineate the boundaries of a national economy and the number of the population is neither 

a guaranteed source and catalyst for economic growth nor a guarantee for military power. 

Noting that in 2007 the ten top countries in terms of GDP (excluding the US) had a population 

smaller than New York, the former director responsible for political planning at the US 

Department of State Anne-Marie Slaughter argues that above a certain minimum threshold 

1 This is equally valid for the philosophy of history. Vasil Prodanov puts forth the premise that history should be studied 

through the prism of demographic philosophy. According to him, traditional philosophy underlines the economic, 

political and cultural factors that drive historical change and underestimates or dismisses populations as a source 

of social dynamics. Prodanov supports the premise that “the demographic factor linked to the size, structure and 

quality of human populations plays a significant role in different communities, which is no less important than that 

of cultural, political and many other factors (Prodanov 2010:11)”. 



a large territory and a large population become a burden. She concludes that “more people 

mean more problems”. She reiterates her premise by pointing out that the larger the population 

of a country the greater the social commitments of its government to “less efficient 

citizens” – the disabled and unemployed, children and the elderly (Slaughter, 2009). The 

starting premise Slaughter uses is that the 21 st century is the “time of networks”. Hence, 

countries will gain influence in international relations and will be able to participate and determine 

the global agenda to the degree in which they have the skills and habits to establish 

and coordinate the maximum number of useful links and synchronously use them to further 

both their goals and those of the networks concerned. If to date interstate relations could 

be visualized by the metaphor of billiard balls, the new century is much more appositely 

described by the metaphor of a spider’s web whose strength does not derive from large 

populations but rather gravitates towards the countries positioned in the centre of the most 

far-reaching global networks. 

Indeed, the “more people – more problems” premise is valid to the same degree as its 

antipode, which may be expressed along the lines of “less (productively employed) people 

– more problems”. This is so because the natural decrease and ageing of the population present 

equal challenges to social development and the stability of countries. George Friedman, 

one of the most famous US analysts of global security, maintains that such circumstances 

invariably foment deep crises and breed social instability. In his book “The Next 100 Years 

– a Geopolitical Forecast for the 21 st Century” he brilliantly illustrates the internal political 

problems a society with a decreasing and ageing population is confronted by (see Friedman 

2009:163-16): fewer gainfully employed people will have to support a growing number of 

retired persons whose demand for goods and services will continue to grow; the State “will 

be confronted by the huge challenge of coping with the pressure to provide a reasonable 

standard of living and adequate healthcare for this social group, which “will have an unreasonably 

high political representation and power” due to the significant share of its electoral 

vote in the structure of an ageing society. The cost of human labour will sharply increase 

bringing high inflation in its wake; governments will have no alternative but to increase taxation 

or borrow heavily so that the working population will become even more strained; instead 

of restricting immigration countries will begin to compete in order to attract immigrants 

(Adam 2006: 61). Thus, neither a large nor a small population may be conclusively linked 

to the level of economic and military power of a country. As Rudolph Adam justifiably notes 

“modern manufacturing processes and forms of conflict have long ago eschewed huge armies 

and working classes on a mass scale. Today, strength is not in numbers but in skills, 

technological supremacy, dominating the information domain and the ability to make smart 

strategic analyses and build solid networks” (Adam, 2006:61). “Yet, this should not warrant a 

conclusion that the demographic state-of-play and its dynamics are a weak, insignificant factor 

for economic growth and for stability, military power and the level of security in a country 

or a region in the world”. On the contrary, Rudolph Adam maintains that in the next three to 

four decades a colossal shift in the structure of world population will take place, which will 

inevitably have a decisive impact on the opportunities available to the different players in the 

international arena. Hence this line of thinking warrants the conclusion that a failure to view 

the projections of international relations and security in the context of the emerging 

colossal demographic shift worldwide would be tantamount to a perilous dismissal 

of a strategically important factor for the economic and political “geometry” of tomorrow’s 

world and its stability and security. 


197

198 


Demographic disproportions 

The UN World Population Prospects until 2050 (2010 revision) outlines several specific 

trends with direct implications for the problems of international security and the new “geometry” 

of international relations. 

Albeit at a slower rate, the accelerated demographic dynamics whose onset we saw in 

the last century will persist until at least mid 21 st century. At the beginning of the new era, 

the world’s population was a mere 150 million people. It took 1 350 years for that number 

to double and only 350 years to quadruple. At the beginning of the 20 th century the world’s 

population stood at approximately 1.6 billion people. The fundamental changes in birthrate 

patterns, longevity and mortality rates jointly produced a demographic explosion in the 1950ies. 

As a result, world population doubled in less than five decades from 2.5 billion (1950) to 

6.1 billion (2000). 

In recent years, a slowdown in demographic growth has emerged as a trend. Fertility 

levels are a telling example in this regard – the average number of children per woman of 

reproductive age in the last five decades decreased from 5 to 2.6 children. Although this is 

due to a host of diverse reasons, the leading cause is urbanisation, which entails a lesser 

need for children. Phillip Longman notes that “in an urban environment a child is an expensive 

liability and not a productive member of the workforce” (Longman, 2010). He points out 

two specific reasons for falling birthrates – the more widely accessible opportunities for gainful 

employment available to women and the greater spread of pensions and other forms of 

pecuniary support for the elderly. This means that children are not a necessity as a safety net 

destined to support the elderly in their old age. However, although this trend in demographic 

dynamics has been less pronounced, it will nevertheless maintain its momentum in the next 

few decades. 

If in the 1950s developed countries had one-third of the world’s population and in one 

hundred years they will have no more than 14% of global population. 


Table 1 World population in developed and developing countries 

(1950, 2000 and 2050 in million people) 

1950 2000 2050 

Worldwide 2 532 6 896 9 306 

Developed countries 811 

1 235 

1 312 

(32 %) 

(18 %) 

(14 %) 

Underdeveloped countries 1 721 

5 659 

7 994 

(68 %) 

(82 %) 

(86 %) 

Source: World Population Prospects: The 2010 Revision UN Department of Economic and Social Affairs/ Popula- 

tion Division. (For 2050 the interim forecast has been used). 

There are three patterns of demographic development in today’s world – those of the developed, 

developing and underdeveloped countries, respectively. In 1955, four of the ten countries 

with the largest populations were in Europe (Russia, Germany, Great Britain and Italy). 

Fifty-five years later only Russia remains in this group whereas in mid-21 st century none of the 

countries on the Old Continent will feature amongst the top ten countries in terms of population 

size, taken over by five Asian countries (India, China, Pakistan, Indonesia and Bangladesh),


two countries in America (the US and Brazil) and three countries in Africa (Nigeria, Ethiopia 

and the Congo). 

Table 2 Top ten countries in terms of population size 

(1950, 2000 and 2050 in million people) 

1950 2010 2050 

1. China 550 China 1341 India 1692 

2. India 371 India 1224 China 1295 

3. USA 157 USA 310 USA 403 

4. Russia 103 Indonesia 240 Nigeria 340 

5. Japan 83 Brazil 195 Indonesia 293 

6. Indonesia 77 Pakistan 174 Pakistan 275 

7. Germany 68 Nigeria 158 Brazil 223 

8. Brazil 54 Bangladesh 149 Bangladesh 195 

9. Great Britain 51 Russia 143 Congo 149 

10. Italy 46 Japan 127 Ethiopia 146 



This global shift and redistribution is the direct result of the three demographic development 

models [Goldstone, 2010: 31-43; Angenendt, Apt, 2010: 7-13]: those of the developed 

countries whose population is decreasing and ageing; the group of developing countries and 

some underdeveloped countries (Argentina, Brazil, Chile, China, Indonesia, India, Iran, Israel, 

Mexico, Tunisia, Turkey, Vietnam) that are currently undergoing a transition from high to low 

birthrates and mortality; and the group of underdeveloped countries with young populations 

that continues to grow at a phenomenally high rate. The structure of the population in developing 

countries offers a significant advantage, which is sometimes described as a “demographic 

dividend” (Bloom et al 2003). This advantage is the product of a relatively low birthrate coupled 

with a relatively low median age of the population. That structure means that the working population 

has a relatively low burden to bear in terms of support for dependent groups (children 

and the elderly). The demographic dividend also provides favourable conditions in the form of 

cheap workforce and great economic dynamics. However, its effects will be short-lived because 

falling birthrates and an increasing lifespan in the countries concerned will inevitably reduce 

the workforce in the next two decades and cause the commitments for the support of those 

aged over 65 to grow exponentially. Should the countries that currently benefit from the demographic 

dividend fail to prepare for a radical shift and departure from the current demographic 

pyramid in the not too distant future they will face the challenge of serious instability, which will 

also foment a global crisis due to the much stronger role these countries will play in the global 

economy. 

By restructuring global population, the current demographic dynamics produce growing 

disproportions in the regional distribution of the population. For the first time in history entire 

developed countries are becoming depopulated (in practice all countries in Europe as well as 

Japan and South Korea) – a development that is poignantly not due to natural disasters or 

wars. Unless these countries open to large numbers of immigrants, the population of the Old 


199

200 


Continent will continue to decrease at the expense of a rapidly growing population in Asia and 

Africa. In the next three-four decades the West, and Europe in particular, will become demographically 

marginalised. 


Table 3 Regionalisation of world population (in 1950, 2010 and 2050) 

Population (million people) 1950 2010 2050 

Worldwide 2532 6 896 9 306 

Africa 230 1 022 2 192 

Asia 1403 4164 5142 

Europe 547 738 719 

Latin America and the Caribbean 167 590 751 

North America 172 345 449 

Oceania 13 37 55 



Age asymmetry in the population of developed and developing countries, already clearly 

discernible, will continue to gain in prominence. Global demographic trends have already 

caused significant discrepancies across age structures in developed as compared to all other 

countries. In 2009, the share of population above 65 years in the world was 7.5% but in Europe 

the figure was 16.2% as compared to 3.4% in Africa; 12.9% in North America and 6.6% in Asia 

(World Population Ageing 2009:63). We are witnessing a demographic rift of a kind – there are 

entire regions on the world map with a growing young population and others with a decreasing 

and rapidly ageing population. Forecasts indicate that this is an ongoing process and that it 

will grow in momentum in the decades to come. In the next four decades world population will 

increase by 30%. In parallel, its median age will increase from its current 29 years to 38 years. 

However, that ageing process will be strongly differentiated. Its rate will be extremely high in 

developed countries but will remain low to moderate in developing countries whilst underdeveloped 

countries will be spared from its effects. The demographic boom in the developing 

and least developed countries continues to generate young people that account for the largest 

share in the structure of the population. As a result, in the next four decades the population in 

these countries will increase several times (in 2050, the population of the Congo, which today 

is 53 million, is expected to reach almost 200 million whilst that of Kenya, which currently has 

a population of 32 million, is expected to reach 120 million). As this trend is fuelled by higher 

birthrates, the average age of the population in the Third World will remain very low. Those in 

the 12 to 24 age group living in developing countries exceed 1.3 billion people. The predominance 

of this age group (also called “youth bulges”) in the demographic structure of the population 

means that it is more probable that conflict and political violence will break out. According 

to Henrik Urdal, a Norwegian political scientist with a keen interest in demography, when that 

age group makes up more than 35% of the population of a country the risk of conflict and political 

violence rises exponentially (by 150%) provided all other factors of social development 

are identical to those in countries where “youth bulges” do not exceed 17% of the population. 

There are approximately 50 countries in which “youth bulges” account for more than 35% of the 

population, mostly in Sub-Saharan Africa, South Asia and the Middle East.


In some countries there are also stark gender disproportions, which also affect the birthrates 

of different ethnic groups occupying a single territory. Selective abortions in China, India, 

Afghanistan, Bangladesh and Pakistan resulting directly from the policy of curbing demographic 

growth and from certain “values”, have currently produced 15% more boys than girls 

in these societies. In 2000, “spare men” in China were 40 million; in India – 39 million; and 

in Pakistan – approximately 6 million [Hudson, Boer 2005:22]. This gender distortion feeds 

the chronic and growing shortage of women and fuels a highly competitive “marital market”. 

However, it is also strong factor for instability and a rise in conflicts. V. Hudson and Den Boer 

who have studied these processes in Asia emphasize that men who are unable to marry legally 

due to the shortage of women typically have a low economic status. These “naked colonies” 

as they are called in China on account of no possibilities being available to their members to 

procreate, are more prone to violence and more likely to be recruited by the police service and 

the army. Hudson and Den Boer allege that there is no intrinsic link between the social stability 

of a society and the disbalance in terms of the number of men and women in it. However, 

in parallel they emphasize that a number of empirical studies conducted in India suggest the 

presence of a “sustainable, strong and statistically significant correlation” between the level of 

violence in a society and gender anomalies (Hudson and Boer, 2004). They also maintain that 

governments in these societies are more prone to authoritarian rule as a means of countering 

violence. Such governments typically encourage emigration and the colonization of frontier 

areas along the borders with other countries whilst continually reinforcing armies. According 

to the two authors the calculation of the level of security and stability in Asia will increasingly 

depend on the number of “spare men” in China, India and Pakistan. On the other hand, as 40% 

of the world’s population lives in these countries, the immanent potential for conflict fuelled by 

gender anomalies may affect not only regional but global security. Yet another strong factor for 

instability and potential armed conflicts is the disproportion in birthrates across the different 

ethnic groups and religious communities in each country. In India, there is a marked disbalance 

in the birthrates of the population in the southern and northern states, which are predominantly 

inhabited by Hindus and Muslims, respectively. In Sri Lanka, the Singhalese and Tamils have 

very different birthrates. Kosovo is another case in point and a constant source of tension due 

to the rapidly changing ratio between the Christian Serbs and Muslim Kosovars resulting from 

the different birthrates of the two ethnic groups. Israel is also a telling example with significant 

disproportions in growth rates of the Jewish and Arab population. 

Potential for instability and conflict 

Societies undergoing a rapid demographic growth that is significantly faster than the rate of 

their economic growth have a high potential for and are prone to generating domestic, regional 

and global insecurity. There are two factors, which explain the force of this strongly negative 

potential – the growing deficit of natural resources and the life prospects of the population. 

The demographic situation in most of the poorest countries causes an objective as well as a 

subjective shortage of natural resources. This increasingly acute shortage is a potential source 

of conflicts, political violence, civil wars etc. In an environment of accelerated demographic 

dynamics the shortage of all types of resources will continue to grow along with a parallel increase 

in demand fuelling even greater shortages across the board – from food to workplaces, 

means of transport to educational institutions, fresh water to energy sources and agricultural 

land. In a situation of shortages on a large scale serious economic and political difficulties will 

emerge. In turn, this will cause civil unrest and disorder, arbitrary and despotic regimes, sharp 


201

202 


confrontations, forced migration, which frequently destabilizes neighbouring countries etc. The 

Heidelberg Institute for the Study of International Conflicts has recently established that in the 

last few years international conflicts over resources were the second most frequent type of 

conflict in the world, with the greatest number breaking out over attempts to change the political 

and economic system or eliminate ideological or religious competitors in the political arena. In 

2009, there were 111 such conflicts of which 80 fuelled by competition over access to natural 

resources and 44% involving violence and bloodshed (Conflict Barometer 2009). Resolving 

such domestic conflicts is frequently beyond the conciliatory skills and powers of legitimate 

governments, which seek external enemies as a way of diverting attention from domestic problems 

and suppressing social tension. Against the backdrop of forecasts according to which the 

population in developed countries will double by 2050, a colossal increase in global resources 

will be needed if the currently low level of consumption in these countries as compared to 

consumption in the developed world is to be used as a pointer (see Angenendt 2009). This will 

inescapably fuel an unprecedented shortage of resources and will, respectively, cause brutal 

confrontational competition over access to them. The forecast growing shortage of fresh water 

may be used as an appropriate illustration of the conflict potential of resource shortages against 

the backdrop of a rapidly increasing population in the most water-poor regions of the world. 

According to a study conducted by the US Pacific Institute (see Gleick 2004) in 2030 fresh 

water will be more expensive than petrol. This forecast is based on calculations of the growing 

consumption of water (drinking water by a growing population as well as water used for irrigation 

of agricultural land, which is also needed to sustain a growing population, not to mention 

water used for industrial purposes) and to counteract the effects of draughts whose severity 

has been increasing due to climate change. According to the same study future wars will not 

be fought over petrol but control over large fresh water reservoirs. A similar development is 

foreseen in the 2008 UK National Security Strategy. Emphasizing that in 2025 two-thirds of 

the planet’s population will live in countries experiencing shortages of fresh water, the then UK 

Prime Minister Gordon Brown stated that that water resources will be one of the factors pushing 

countries into a spiral of instability, failure of statehood and conflict. [Russell 2008]. This 

along with the fact that many countries in the world receive the water they need from sources 

beyond their national borders means that the growing shortage of fresh water can indeed turn 

into the root cause of conflicts and even wars. Security experts emphasize that control over the 

supply of water in certain regions where shortages are pronounced even today may be used 

as an important instrument for regional influence and even military pressure. The basin of the 

Euphrates is a case in point in this regard. It spans territories in Southern Turkey, Syria and 

Northern Iraq. Turkey’s so-called Anatolia Hydroelectric Project that envisages the construction 

of reservoirs and hydroelectric plants along the Euphrates will constrict the flow the river 

towards Syria by 40% and to Iraq by 80%. Furthermore, these technical facilities will enable 

Turkey to fully suspend the flow of the river to the two countries under certain circumstances. In 

connection to this, it must be pointed out that both countries are strongly dependant on water 

“import” with 79% and 66% of water used in Syria and Iraq coming from external sources. The 

high demographic dynamics of the population in these regions will also contribute to a growing 

shortage of water and will make them even more strongly dependant on Turkey. Should military 

conflicts break out over the Kurdish issue, which concerns all three countries, Turkey will end 

up with a powerful instrument in its hands that will allow it to control and influence the entire 

region (Nichiporuk 2009: XV-XVI). 

Where the rate of demographic growth is much faster than that of the economy and the 

latter lags significantly behind, a crisis with implications for the life prospects of the new genera- 



tions inevitably occurs. Such crises are particularly dangerous in countries where the population 

has a low standard of living and weak governments. Overcoming the challenge of a rapidly 

growing population against the backdrop of a rising shortage of natural resources and strong 

confrontation for their redistribution requires leadership skills so that economic development 

can be geared to job creation, integrating young people into the labour market and coping 

with growing social pressure to maintain order in society. Should this fail to happen, societies 

will become victim to escalating criminality, violence and rioting whilst governments become 

increasingly dictatorial. This situation is already a reality in a number of countries to the South 

and Southeast of Europe whose population has been growing at an accelerated pace. R. Adam 

makes the following important observation: “In Arab and African countries where the growth in 

population sustainably exceeds economic growth a troublesome group of young people has 

emerged to whom the legal structures of government cannot offer any meaningful life prospect. 

It is therefore not difficult to suppose that alternative life projects immediately become more appealing. 

To wit: a life of criminal pursuits (often within the structures of organised crime); seeking 

metaphysical solace, including into the domain of radical fundamentalism and terror (an 

appealing alternative that renders life meaningful through readiness for sacrifice) and ultimately 

seeking an outlet for frustration into revolutionary violence” (Adam, 2006). These threats further 

jeopardise security in Europe, the nearest neighbour to these countries, which amongst other 

things are a major supplier of energy of the European Union. 

Demographic ageing and international influence 

If developing countries are characterised by exponential growth of the population and its 

low average age, the opposite trend prevails in developed societies, particularly in the European 

Union. With a view to maintaining international security, the EU will have to intensely seek 

adequate solutions to counter its decreasing competitiveness; manage the growing need for 

immigrant labour and the integration of new arrivals in a manner that precludes internal crises; 

remain committed to NATO and its responsibilities as a global peacekeeping force; and counter 

its diminishing influence in world politics. 

The ageing of the population in Europe creates significant challenges and worsens the 

economic climate. In 2008, 18 out of 20 countries with the highest average age of their population 

were in Europe. The elderly are the most dynamically growing group in the population in 

Europe. (Statistics in focus: 72/2008). In that year people in the age group of 65+ accounted for 

17.1% of the population of Europe. According to EUROSTAT forecasts that number will reach 

30% in the next 50 years. The current ratio between working people and pensioners (persons 

aged 65+) is 4 to 1. Half a century later it will be 2 to 1. 

Sooner or later we will reach the 1-2-4 formula, which means that one person will have to 

support their parents plus their grandparents. EU Member States will be required to increase 

their spending on social and healthcare services. In addition, the share of the ageing groups in 

society will also cause a shift in values that will further undermine competitiveness. The European 

Union is experiencing an ever greater need for immigrants. However, it has to be admitted 

that whilst solving a host of issues in the economy migration creates a host of other problems. 

There are conditions and trends that indicate with reasonable certainty that the influence 

of the EU on the global political arena is diminishing. The global political influence of a country 

or a collective entity is the sum total of its positions in world economy, its long-term strategic 

prospects and the willingness and ability to play a leadership role (positive demographic projection, 

respectable military power, soft power, ability to provide significant humanitarian aid and 


203

204 


support third countries etc.). The EU is maintaining a part of this potential although there are 

signs that it is beginning to be depleted in many important areas. Forecasts indicate that the 

EU’s dominant role in the world economy will continue to diminish and will reach a mere 12% of 

the world GDP in the 2050-ies. In 2009, the GDP of Europe’s largest economies (Germany, the 

UK, France and Italy) as part of the world’s seven largest economies was 24%. In 2050 it will be 

a mere 10% (Dadush & Stancill, 2010:10). At the same time, countries in Europe will be faced 

by the mounting challenges of maintaining their armed forces and fulfilling their commitments 

to NATO. Jeffrey Simon, a researcher with the National Strategic Research Institute of the US 

National Defense University, writes: “Over the last 60 years disputes over defense strategy 

have consistently topped the Alliance’s agenda as well as the role of nuclear armaments, the 

size and composition of the organisation and the operational response to the challenges of 

international security, which arise outside NATO countries. Yet the most important issues lies in 

the socio-economic and political changes taking place in allied countries as a result of demographic 

developments” (Simon 2009:60). In turn, David Gurney, editor-in-chief of Joint Force 

Quarterly, described European demographics as the NATO’s Achilles’ heel (Gurney, 2009:9). 

The ageing of the population in Europe diminishes the pool of potential recruits for military 

service. In turn, social and healthcare spending needed to sustain an ageing population on a 

sharp increase severely constrains defense budgets and the possibilities to maintain small but 

expensive professional armies 2 . Whilst in the last few years the US has maintained its defense 

budget at 4% of its GDP, its European allies have been consistently reducing theirs and in 2007 

only three countries had defense budgets higher than 2% (Greece – 2.8%; Turkey – 2.7% and 

the UK – 2.3%). At the 47 th Munich Security Conference, which took place at the beginning of 

2011, an even bleaker trend emerged. Up until ten years ago US spending accounted for half of 

the total defense spending of the North-Atlantic Alliance, today its share stands at 75%. Against 

this backdrop NATO’s Secretary General Anders Fogh Rasmussen warned that the growing 

asymmetry between defense spending and military personnel serving in the US army and the 

armies of its European allies in terms of numbers may have a severely detrimental impact on 

the future of Europe and the wellbeing of Euro-Atlantic relations. That asymmetry jeopardises 

Europe’s ability to be a global player. As Mr. Rasmussen noted without “hardware to back up 

its soft power” Europe is destined to soon deplete its capability to actively participate in the 

prevention and management of the diverse crises that affect today’s world. This will inescapably 

erode trust in Europe and those values upon which the contemporary European identity 

rests – personal freedom, democracy, free trade and the rule of law, i.e. those values that lie at 

the very heart of open societies and global order. 

One of the factors eroding the potential of the EU to be a global player is the dwindling 

share of the European population in the global demographic structure. At the end of WWII when 

the world’s population was approximately 2.5 billion people, Europe’s population was 12% of 

that of the world, followed by the US (5%); Asia (35%) and Africa (3%). This picture looks very 

different today and according to forecasts by 2050 the European presence on the demographic 

globe will have deteriorated even further by dropping to a mere 4.5%. At the same time Asia will 

have 55% and Africa – 22% of the world’s population. In this context it is difficult to expect that 

present international regimes and superstructures of international power, which were the product 

of the political and economic hegemony of the West, will remain credible and functional. It 

2 Experts on the armed forces emphasize that the disproportions in the demographic development in the developed 

and developing countries cause two types of orientations in the building of armed forces. In countries with a low 

or negative demographic growth a re-orientation is under way from manpower-intensive forces to capital-intensive 

forces (Nichiporuk 2009:XVI). On the contrary, countries with a high demographic growth have a vested interest in 

maintaining large armed forces. 



may rather be expected that other set of ideas of justice and liberty, law and human rights will 

take precedence in lieu. Indeed, the signs of a shift are already there to notice. For example, 

a study conducted by the European Foreign Policy Council at the end of 2008 sets forth the 

conclusion that in the last decade the positions of the EU in support of human rights in different 

regions of the world have “dramatically weakened”. The conclusion is based on the outcomes 

of an analysis of the votes on human rights issues at different UN bodies. In the last two years, 

the level of support of the EU for such issues at the level of the UN General Assembly has 

dropped by approximately 50%. At the same time, support for decisions proposed by Russia 

and China has increased nearly 50% (see Gowan & Brantner, 2009). 

In the modern world there are clear indications that suggest the ambitions of new countries 

and regions have a chance to succeed gaining the status of essential players in the structure 

of international relations. Under the influence of global economic and demographic transformations 

a new geometry begins to take shape on the geopolitical scene. What will the role of the 

EU be within this new configuration? The European Union will not be able to retain a dignified 

place within the newly emerging geometry of international relations if it fails to step up its efforts 

to cooperate with the US. Indeed, America is currently emerging from a period in its history that 

was fraught by mounting challenges, including by losing a part of the respect it enjoyed from 

the international community over the “wrong war” in Iraq. China’s economy has been catching 

up with that of the US. From a creditor Washington has become the world’s largest debtor. The 

financial burden on the shoulders of US governments continues to grow because the babyboom 

generation has reached retirement age whose pension and healthcare insurance will 

take up 40% of government spending. Summarizing the situation, the respected researcher 

of international relations M. Mandelbaum called one of his recent books “The Resurrection 

of the Super State: America’s global leadership in the era of penury”. He thus described the 

diminishing possibilities available to the US to act as a global super power. The USA is currently 

undergoing a transition from the status of a hyper state, which it enjoyed until the end of the 

Cold War to an “economic super state”. This transition is visibly under way under the rule of 

the current White House administration, which is the first to be so painfully confronted by the 

link between the range and intensity of US foreign policy and the sharp domestic problems the 

country is encountering. These problems stem from the financial and economic crisis but also 

from the escalating need to raise pension and healthcare spending last but not least because 

of US demographic dynamics. M. Mandelbaum notes that the international activity of ordinary 

countries is limited by the need to gear a gigantic part of their resources towards the implementation 

of internal projects – building roads and schools and providing pension and healthcare 

services. He writes: “For decades, the US remained an exception inasmuch as it was free from 

such limitations; this allowed it to pursue a foreign policy that was not hampered by lack of 

funding and could therefore dispense vast resources that ultimately shaped the XXI century” 

(M. Mandelbaum, 2010:8). The new reality of “penury” will continue to fuel the rebirth of the 

US in its former role of a super power, M. Mandelbaum concludes. Yet, precisely because both 

Europe and the US, albeit to a lesser extent, are in the position of losers they need to work 

even more closely together. Achieving hegemony by going their different ways will hardly work, 

at least it will not for Europe. 

By way of conclusion 

The security of individuals and international security alike implies and safeguards the future. 

The expectation that something is about to happen modifies the way we interpret the 


205

206 


future. Predictable threats evoke discussions and identifying and taking precautions. Hence it 

follows that one of the important factors for strengthening international security is the ability to 

rely on reasoned forecasts. Long-term demographic forecasts deserve to be a key element of 

such forecasts because they are the most reliable instrument to project social development in 

the future. 

Demographic forecasts present a reliable set of instruments to rethink the trends in the 

development of the population. Hence they should be taken into account when formulating 

strategies to counteract security threats. For this reason we may conclude that a failure to 

consider the projections of international relations and security in the context of the emerging 

colossal, disproportionate, conflict generating demographic dynamics on a global scale will 

constitute a dangerous dismissal of a strategically important factor that is currently shaping the 

economic and political geometry of the world we will live in tomorrow and the level of its stability 

and security. 

Bibliography: 

1. Prodanov (2010). Vasil Prodanov, An attempt at a demographic philosophy of history – Philosophy as a Calling, 

Bulgarian Academy of Science, Sofia, 2010. 

2. Sauvy (1977). Alfred Sauvy, «General Theory of the Population». Volume II, Moscow, progress Publishing, 1977. 

3. Adam (2006). Rudolf Adam, ¨Demographie und Sicherheit¨/ Internationale Politik, 6, 2006, S. 24-32. 

4. Angenendt (2009). Steffen Angenendt, ¨Die Zweiteilung der Welt überwinden. Warum die demografische Ignoranz 

gefährlich ist ?¨/ Internationale Politik, 11-12. 

5. Angenendt, Apt (2010). Steffen Angenendt, y Wende Apt, Die demographische Dreiteilung der Welt . Trends und 

sicherheitspolitische Herausforderungen, November, SWP Berlin. 

6. Conflict Barometer 2009. (http://hiik.de/de/konfliktbarometer/pdf/ConflictBarometer_2009.pdf)= 

7. Dadush & Stancil (2010). Uri Dadush, y Benet Stancil, The World Order in 2050. Carnegie Endowment for International 

Peace. Policy Outlook, April 2010. 

8. Demeny, McNicoll (2006). Demeny Paul, Geoffrey McNicoll, The Political Demography of the World System, 

2000–2050. The Population Council, Policy Research Division Working Papers, Working Papers, 213, New York 

2006. 

9. Gleick (2004). Peter H. Gleick (ed.); The World's Water: 2002-2003. The Biennial Report on Freshwater Resources. 

Island Press Washington. 

10. Goldstone, Jack A., (2010). ¨The new population bomb – the four megatrends that will change the world¨/ Foreign 

Affairs 89: 31-43. 

11. Goldstone (2011). Jack A. Goldstone, Eric P. Kaufmann; Monica Duffy Toft «Political Demography: Identity, Institutions, 

and Conflict” Paradigm Publishers. 

12. Gowan, Brantner (2009), Richard Gowan and Franziska Brantner A global force for human rights? An audit of 

European power at the UN, European Council on Foreign Relations, London. 

13. Gurney (2009) D. H. Gurney, Executive Summary /Joint Force Quarterly, Issue 53, 2-d Quarter 2009. 

14. Hudson, Boer (2004). Valerie Hudson and Andrea den Boer, Bare Branches: The Security Implications of Asia’s 

Surplus Male Population, MIT Press 2004 

15. Hudson, Boer (2005). Valerie Hudson and Andrea den Boer 2005. Missing women and bare branches: gender 

balance and conflict. ECSP Report, Issue 11, 2005, p.20-25. 

16. Longman (2010). Philip Longman, Think Again: Global Aging / Foreign Policy, October, 2010. 

17. Mandelbaum (2010). Michael Mandelbaum, The Frugal Superpower: America's Global Leadership in a Cash- 

Strapped, Public Affairs, New York 2010. 

18. Pearson, Rochester (2004), Frederic S. Рearson and J. Martin Rochester, Relaciones internacionales: Situación 

global en el siglo XXI, , McGraw-Hill, 2004. 

19. Russell (2008). Ben Russell, Water will be source of war unless world acts now, warns minister/ Independent, 22 

March 2008. 

20. Simon (2009). Jeffrey Simon, NATO´s Uncertain Future: Is Demography Destiny /Joint Force Quarterly, Issue 53, 

2-d Quarter 2009. 

21. Slaughter, Anne-Marie. 2009. ¨America’s Edge. Power in the Networked Century¨. Foreign Affairs, 88. January/ 

February. 

22. Statistics in focus (2008). Ageing characterizes the demographic perspectives of the European societies / Statistics 

in focus. Population and Social Conditions. 72/2008. 

23. Urdal (2006). Urdal, Henrik, 'A Clash of Generations? Youth Bulges and Political Violence/ International Studies 

Quarterly 50(3): 607–630. 

24. World Population Prospects (2011). The 2010 Revision. Highlights. New York: United Nations 2011. New York: 

United Nations 2011. 

25. World Population Ageing (2009). New York: United Nations 2009. 


MOBILE BALKANS 

Mobile Balkans 

Assoc. Prof. Anna Krasteva 

"Migration today is for finding work" (ILO 2010), was the curt and firm conclusion of the 

International Labour Organisation, illustrated by figures: workers and their families comprise 

90% of all migrants (ILO 2010). The assessment by the International Organisation for Migration 

is identical, "There is continuous demand and interest in labour migration both in the countries 

of origin and in the countries of destination, regardless of the economic crisis" (IOM 2010: 17). 

South Eastern Europe has come a long way before slotting into this global migration normality 

and this article analyzes the major milestones in its passage. 

The Balkans: The continued (re)discovering) of the 

migration of labour 

From diversification to convergence of migration models in the Balkans 

The migration champions of Europe – such was the reputation suddenly acquired by the 

Balkans in the early 90s. The same period is characterized by contradictory trends in the Eastern 

and Western sub-regions and I will try to conceptualize these extraordinary dynamics and 

diversity by periodization of the milestones in the development of the migration situation and 

the typology of the main streams. 

I believe that there are three discernible periods after the fall of the Berlin Wall. 

The first was from 1989 to the mid-90s marking the end of the wars in the former Yugoslavia. 

It is characterized by three trends: 

• sudden and massive increase in migration flows; 

• multiplication of the forms of both labour and non-labour migration and significant increase 

in their intensity; 

• literal 'rocketing' of migration from the Western and Eastern Balkans to two opposite 

migration poles. 

I will enlarge on these trends briefly, beginning with the latter, wherein the Eastern Balkans made 

the transition from political to economic migration, while the Western Balkans did the opposite. 

After post-communist changes in Romania, Bulgaria, and Albania, a rapid and radical transition 

occurred from an enclosed to an open society. Under communism, migration - both emigration 

and immigration, were strictly controlled by the state. They were minimized and only being 

considered in the light of national security and interests. Any aspiration for a working career 

Anna Krasteva is director of CERMES (Centre for Refugees, Migration and Ethnic Studies) at the New Bulgarian 

University. She is doctor honoris causa of University Lille 3, France. She has edited 21 books and published numerous 

articles in Bulgaria, USA, France, UK, Belgium, Russia, Switzerland, Germany, FYROM, Slovakia, Greece, Serbia, Turkey, 

Italy, the Netherlands, and Romania. She worked as fellow at the Institute for advanced studies in Nantes, France 

(January-June 2010) and lectured at several universities in Europe. Her main fields of research are post-communist 

democratization, migration, ethnicity, e-citizenship, digital democracy. She is editor-in-chief of the international journal 

South Eastern Europe (Brill), member of the editorial boards of one American Nationalism and ethnic politics, (Routledge), 

one French (REPCEE) and one Chinese (Europeana, Shangai, China) journal. She is member of a number of 

international scientific boards, e.g. of the Institute of Central, Eastern and Balkan Europe of the University of Bologna, 

of the Reseau des Maisons des Sciences de l’homme in France, of international journals, e.g. She has been awarded 

the Palmes Academiques of France and is president of Amopa-Bulgarie (Association of the members of the Palmes 

academiques). Anna Krasteva is member of the National board of the Diplomatic Institute. 


207

208 


abroad was treated as a political act of disloyalty to the regime. 

One of the first and most avidly consumed freedoms of the post communist transition was 

the freedom of movement and one in ten citizens in Bulgaria and one in four in Albania took 

advantage of it. 

The Yugoslavian model has always been open; emigration and circular labour migration 

were its natural expression. The outbreak of conflicts and wars unleashed powerful changes 

and there was a swift and dramatic transition from the logic of economic mobility during the 

Federation to the military and political logic of forced displacement. 

Of the four forms of migration identified in the Balkan migrations of the early '90s by Martin 

Edwards-Baldwin (2005), three 1 were non-labour: enforced, ethnic and trafficking. 

Ten million of the 80 million population joined the migration flows (Edwards-Baldwin 2005). 

The largest group of forced migrations were 2.6 million from 4.3 million people in Bosnia and 

Herzegovina, who became refugees or internally displaced persons (1992-1995) - this is the 

largest loss of population of the decade (Bonifazi and Mamolo 2004: 523). Approximately 300- 

350,000 Croatian Serbs left Croatia and moved to Serbia and Bosnia and Herzegovina (1991- 

1995). In 1999, 770,000 Kosovars were forced to flee their homes, returning later that year, 

leading to the exit of 230,000 Serbs and Roma to Serbia and Montenegro (Edwards-Baldwin 

2005). 

While forced migration was occurring in the Western Balkans, the Eastern Balkans produced 

ethnic migration: Bulgaria expelled 360,000 members of the Turkish minority 2 (Krasteva 

2007, 2008) and numerous representatives of minorities in Romania left the country in the first 

years after the change: 105,000 Germans, 37,000 3 Hungarians, 3,000 Jews (Edwards-Baldwin 

2005). Human trafficking is the most dramatic form of forced migration in peacetime. SEE became 

one of the most active regions as the source, transit and even destination of this practice. 

(Laszko, von Koppenfels and Bartel 2002, Krasteva et al 2007). 

The second period began after the Dayton Agreement in 1995 and ended around the middle 

of the first decade with Slovenia (2004), Romania (2007) and Bulgaria (2007) joining the 

EU. It is characterized by two trends: the transition to post-conflict migration flows in the Western 

Balkans and the slow and gradual Europeanization of migration in the Eastern Balkans. 

The policy of voluntary return of the forcibly displaced became an absolute priority. If migration 

in former Yugoslavia required the healing of the wounds of conflict, the refugee profile of Romania 

and Bulgaria become more European-like: immigrants were not from neighboring countries, 

but from far away - the classical sources of global refugee flows. Immigration was beginning 

to acquire political and economic visibility. This was a period of gradual rehabilitation of labour 

migration. It was no longer just one form among many others, but was acquiring an increasingly 

central role in the migration landscape. 

We are in the third period, when European integration is becoming a reality, a near and 

foreseeable future for the region. Labour migration has gradually become central as a major 

source of emigration, and immigration. 

Economization of migration began to gradually erase the differences from the early 90's, 

and we witnessed an increasing convergence of the types of migration flows and trends. There 

are not enough signs for a radical change of the migration picture as a result of the crisis, which 

is an argument not to identify a new - "crisis" period. 

Labour emigration continues to prevail over labour immigration. 70,000 out of 24.7 million 

people in the Western Balkans are willing to emigrate, potential emigration is 'significant' but 

1 Temporary migration is the fourth. 

2 Summer of 1989 

3 60,000 according to Bonifazi and Mamolo 2004. 



not 'mass' (Gallup 2009). 

Were I to attempt the near impossible task of expressing in one word the complex, contradictory 

and diverse Balkan migration of the early 21st century, it would be normalization. It 

takes different expressions and I will highlight the four major trends (Krasteva 2010): 

• From forced migration to returning home. Conflicts and wars in former Yugoslavia produced 

many internally displaced persons and refugees. Fifteen years later, the return is still an 

'unfinished business' (Bobic, 2010). Many refugees will never return to their homes because 

they are no longer the same and ethnic structures have changed. Return, however, is a real 

and viable alternative. 

• From ethnic to economic logic. Ethnic migrations are second in scope after forced migrations 

and are an important element of migration flows in the late 80s - early 90s. A decade 

later the same population went to the same destinations, yet the logic was no longer ethnic but 

economic. Typical examples are the Bulgarian Turks. On the eve of the change in the summer 

of 1989, around 350,000 were expelled by the Communist authorities and left for Turkey. Later 

on, economic difficulties pushed many representatives of the largest minority group in Bulgaria 

to seek work in either Turkey or Germany, as the network theory predicated. 

• From the mass to the temporary and circular migration. Strawberry pickers in Spain who 

in the winter return home, construction workers who work abroad while their families stay at 

home, highly qualified experts, changing from one job to another across the country - temporary 

and circular migration has taken a variety of forms. It covers all professions today - from 

seasonal workers to experts. Return is confirmed as a normal part of plans for labour mobility. 

More than half (60%) would be émigrés are adamant that they intend to do it for a few years 

only (Gallup 2009). 

• From emigration to immigration. Bosnians, Serbs and Macedonians in Slovenia, Austrians, 

Germans and Dutch people in Croatia, Chinese almost everywhere, Russians in Bulgaria, 

and Moldovans in Romania - migration in South-Eastern Europe is a fact. Pull factors are wide 

ranging – from the mild climate and beauty of the Adriatic seacoast to the relatively low property 

prices in Bulgaria and Romania, to the business niches in relatively young market economies. 

Emigration still prevails over immigration, but European integration could reverse the situation, 

as already happened with Slovenia. The Mediterranean model that transformed Spain, Italy 

and Greece from emigration to immigration countries only 2-3 decades ago, could be repeated 

in several Balkan countries (Krasteva 2010: 10-11). 

Typology of Balkan migrations 

I would divide the wide variety of migratory flows in the Balkans into two groups: non-labour 

and labour migration. 

I. Non-labour migration 

- Trafficking 

- Pensioners 

- Asylum seekers 

II. Labour migration 

- Emigration, including circular migration and free movement of people 

- Immigration, including representatives of the historical diaspora 

- Return 


209

210 


We observe that the group of non-labour migration is extremely heterogeneous. At one extreme 

is the trafficking of people. The biggest "exporters" are Albania and Romania, followed 

by Bulgaria. All countries in the region are transit and Kosovo and Bosnia and Herzegovina are 

becoming a destination. In 2009, the 5-year program of IOM was completed, designed to assist 

10 countries from SEE in building capacity to assist victims of trafficking (IOM2010). 

If trafficking is the modern equivalent of slavery, migration of free time is at the opposite 

pole - of voluntariness and seeking a comfortable life. The most characteristic groups are Germans 

and Austrians in Croatia (Bosic 2007) and Brits in Bulgaria (Krasteva 2008). Some of the 

people in these groups are pensioners, but they are all attracted by the mild climate and the 

opportunity to improve their quality of life for part of the year or permanently. 

Asylum is political migration by definition. 

The definition of "non-labour" is conditional. I refuse, of course, to view the activities of 

trafficking victims as a form of labour. The other two forms of this first category are relevant to 

labour: migrants with refugee status have equal access to the labour market as other citizens; 

some of the representatives of the pension migrants start their own business. In both cases, 

employment is neither the reason, nor the main characteristic of these types of migration. 

These three forms are considerably smaller in number than labour migration, which of 

course, is good news in a region that only recently made the transition from conflict to peaceful 

forms of mobility. 

Labour migration has a solid tradition in the Balkans, where a special cross- border term is 

coined - gourbet. The region is among the most solid sources of labour migration in Europe: for 90 

years the main providers were Yugoslavia and Turkey. After the democratic changes, all countries 

joined in the flow with Albania as the largest exporter (Bonifazi and Mamolo 2004). The five top destinations 

for migrants from SEE 4 are Germany, Italy, Greece and Austria and the UK (Gallup 2009). 

Joining the EU has a direct impact on migratory flows in both a qualitative and quantitative 

aspects. The first is related to the access of Balkan citizens to a new migration category: "free 

movement of people." The latter is the increase of emigration. This phenomenon is such a 

bundle of myths, media speculation, realities, political discourses that it’s untangling requires a 

longer study. One will however note two equally important facts. The first is the increased flow 

from new member countries: the number of Romanians reached 1.7 million in 2008 compared 

to 0.3 million in 2001. The corresponding figures for Bulgarian citizens are 0.3 and 0.1 million. 

"As a result, in 2008 in the EU countries the number of citizens from the enlargement in 2007 

exceeded that of the 2004 enlargement (Vasileva 2009: 1). 

The enlargements of 2004 and 2007 have had different impacts on migratory flows: in 

2001 the EU had twice as many citizens of the EU-10 than Romanians and Bulgarians; in 2008 

the situation was reversed in absolute and relative terms (Vasileva 2009: 6). Balkan citizens 

partake more eagerly of their freedom of movement. 

Тhe second fact is that the mobility of the new member countries is not an exception but a 

confirmation of the rule for high mobility of old members: "75% of foreigners in the EU-27 live in 

Germany, Spain, Britain, France and Italy; meanwhile, the citizens of these countries represent 

some of the largest numbers of European foreigners living in another Member State "(Vasileva 

2009: 1). 

The profile of (South) Eastern European migrant labour unfolds in the broad space between 

the two poles, which I identify as "Euro-plumbers" and "Euro-stars." 5 The work of the first often 

4 Gallup survey is for Western Balkans. 

5 An appropriate term coined by Adrian Favell (2009). 



relates to the 3D term - difficult, dirty and dangerous. Eastern European migrants are a typical 

illustration of the concept of dual labour market, according to which there are sectors that are 

unattractive for local residents and are filled in with foreign labour (Piore 1979, 1980, 2002). In 

the analysed cases those sectors are construction, tourism, catering, domestic services and 

care for the elderly. 

The second category of migrants is the center of political and academic discourse in all 

countries, and is labelled: 'brain drain'. Estimates are unanimous that this is a serious blight on 

fragile economies because it bleeds them dry of the most highly qualified and innovative part 

of the workforce (Breinbauer 2010). 

Due to the scale and seriousness of the phenomenon it is called by the negative term 'brain 

drain'. This terminology expresses the outlook of the country rightly concerned about the loss 

of highly qualified labour resources. Using the positive term 'Euro-stars', is to introduce the 

perspective of the migrants. The most dynamic, enterprising and highly qualified of whom are 

anxious to take full advantage of their right to mobility, more so, for many it is a key element of 

their careers. 

Immigration: Reterritorialization of a deterritorialized 

region 

The newer and more unexpected the phenomenon, the greater the public interest in it. 

The number of immigrants in Albania is insignificant, the net balance is strongly negative: -6.5 

(IOM 2007), but it is with them that the immigration profile of the country by IOM begins (ibid). 

Three groups can be distinguished in labour immigration in SEE: 

• Small and medium-sized, rarely large businessmen and entrepreneurs and self-insured 

immigrants; 

• Immigrants employed by other immigrants, by local businessmen or - very rarely – by the 

administration; 

• Highly qualified experts, consultants, investors. 

The origin of immigrants varies from country to country, but to summarize, the first group 

is composed mainly of traders and businessmen from Arab countries in the Middle East such 

as Syria, Lebanon, the Palestinian Territories, China and other countries. Representatives of 

these countries of origin can also be found in the second group, but other nationalities prevail 

in numbers - Moldovans in Romania, Russians in Bulgaria, citizens of the countries of former 

Yugoslavia in Slovenia. In periods of economic growth immigrant labour fills some gaps: in 

construction - Ukrainians in Romania, Vietnamese in Bulgaria; in the textile industry - Chinese 

in Romania (Lazaroiu 2007: 158). 

The third group includes citizens of the EU, U.S.A. and other developed countries: one in 

four immigrants in Romania is from the EU - 24% from Italy 18% from Spain (Dobre and Ariton 

2008), the relative share of EU citizens in Croatia is the same (26%) (Croatia, MFA 2010). 

Trade and catering are the major economic niches where many immigrants are concentrated. 

Highly skilled professionals from developed countries work for foreign investors, as representatives 

of international organizations and as consultants to local institutions. 

The quantification of immigration 6 is quite modest so far: 0.6% of the population of Romania 

(IOM Romania 2010), 1.4% for Bulgaria (IOM Bulgaria 2010). Its political and symbolic mean- 

6 In IOM data there is no distinction between labour and non-labour immigration. The higher number for former 

Yugoslavia - 5.3%) for Serbia (IOM Serbia 2010), 15.9% for Croatia (IOM Croatia 2010) are due to the large 

migratory flows there. 


211

212 


ing is incomparably greater. The first is related to the specifics of immigration in the new EU 

member states and the need for adapted public policies. The interesting paradox in countries 

of new immigration such as Romania and Bulgaria is that immigration profile is more positive 

there than in countries with decades of migration history: the ratio between the first two groups 

is in favor of the first, many immigrants have their own businesses and create jobs for their 

families and for other workers. 

The symbolic dimension of immigration is also important. For countries abandoned by many 

emigrants seeking work and realization abroad, immigrants are carriers of the strong message 

of the attractiveness, of new opportunities at home. The region which is deterritorialized by its 

own citizens is reterritorialized by foreigners who invest energy, labour and existential meaning. 

Typology of national migration patterns 

Each country has its unique migration profile and pattern. My task is to allocate this variety 

on the analytical axes of analysis and then to synthesize it in the typology. Among the diversity 

of migration experiences of different countries I have highlighted four types: 

• Post-conflict. Elements of it can be found in most countries of former Yugoslavia, but it is 

best displayed in Bosnia and Herzegovina; 

• All inclusive – In this way I define a country’s migration profile that has all types of migration 

and much of it. A typical representative is Albania; 

• New emigration 'champion'. The country attracting European attention most due to the 

significant and extensive migration is undoubtedly Romania. 

• Immigration. The first country in the region that made the transition from emigration to 

immigration for employment is Slovenia. 

The following brief analysis does not set the unrealistic task to present in detail and comprehensively 

the respective countries but to identify those elements in their migration profile 

and policies which make them representative of the individual models. 

Post-conflict model: Bosnia and Herzegovina 

By no accident the country in which migration policy is over institutionalized is Bosnia and 

Herzegovina: each of its 14 governments have had ministries for refugees and their return 

(MFA Bosnia and Herzegovina 2010). It is no accident that in Bosnia and Herzegovina the 

responsible national institution is named the Ministry of Human Rights and Refugees. The suffering 

of the people of Bosnia and Herzegovina, who paid the highest price in migration due 

to conflicts and wars in former Yugoslavia, requires institutional counterbalance, national and 

international. 

Another logical and expected fact is that in the decade after the Dayton Agreement, return 

from exile was at the heart of migration policy. During this period about 50% of refugees 

returned and internally displaced persons (Marinkovic2007). Later, return continued, but only 

marginally: 

Return is not always a smooth process: some refugees are being returned from countries 

that refuse their further hospitality, but there are no housing or other conditions to allow people 

to return to their native places. 60% of refugees returning from Germany are not settled in their 

home villages and towns, resulting in a change of their refugee status into internally displaced 

(Marinkovic 2007: 65). 

Today, one can distinguish two trends: One is the final attenuation of return 7 and the other 

7 There are similar tendencies in Serbs’ return to Croatia (Mesic and Bagic 2010). 



is the introduction of higher standards by which the international community assesses its outcomes. 

The term “sustainable return” has been coined (Mesic and Bagic 2010), which makes 

the process more explicitly bound to fair access to employment, housing and health care. 

Both trends illustrate the approaching end of the migration model, marked by forced migrations, 

and the transition to a normal migration pattern. Bosnia and Herzegovina's citizens are 

among the most mobile in Europe, they are the largest immigrant group in Slovenia, the third in 

Austria and fifth in Sweden (B & H Ministry of Security, 2010). Migrants comprise 1.35 million 

(ibid) of the population, which is an impressive figure for a total population of 3.8 million (IOM 

B & H 2010). 

I would like to conclude with a very interesting trend. In recent years, the attractiveness 

of the traditionally most prestigious destination - USA has been greatly reduced (15,000 immigrants 

in year 2000 to 3,789 in year 2006) and the attractiveness of Slovenia has increased 

significantly: migration to neighboring Balkan countries increased over 6 times (from 2,016 

immigrants in year 2000 to 12,477 in 2007 (B & H Ministry of security 2010: 64). This fact can 

be interpreted as a symbolic reconciliation with the region and as a positive assessment of the 

job opportunities it offers. 

All inclusive: Albania 

"Country on the road" (Carletto et al 2006), "Migration is one of the most significant social 

and economic phenomena taking place in Albania. A quarter of the Albanian population fled the 

country after 1990, along with significant rural-urban migration "(IOM 2007: 23). Characteristics 

made by researchers and international organizations such as IOM provide an introduction to 

the first two aspects of the Albanian model: the huge numbers - one in four Albanians is a migrant, 

and the deep socio-economic impact. The actual structure of the Albanian population is 

changing. On the one hand, Albania has a positive demographic growth, one of the highest in 

Europe. On the other hand, migration is age and gender selective and this causes two negative 

effects: reducing of the proportion of young people of working age, accelerating the aging of Albanian 

population 8 (Vulnerati 2007). The demographic imbalance is a serious problem. Equally 

serious is the socio-economic imbalance: money transfers are three times more than FDI and 

nearly double the size of foreign aid (IOM 2007). The center of development has shifted from 

the country to its Diaspora: "The importance of the diaspora for growth and socio-economic 

development of the country is growing" (Vulnerati 2007: 76). 

Another dimension of the Albanian model is the diversity of migratory forms. It is a small 

country, producing large trafficking. The combination of 'irregular migration - forced returns' is 

clearly displayed: tens of thousands of Albanians have returned from European countries 9 (IOM 

2007). Specific to the Albanian experience are some 'exotic' forms as 5,000 Albanians who 

sought refuge in Western embassies in Tirana (June-July 1990); the exodus by ship to Italy; 

waves of migrants as a result of the crisis caused by financial pyramids (Vulnerati 2007: 76). 

Many researchers emphasize the specificity and uniqueness of the Albanian case: a 'Laboratory 

for the Study of International Migration and Development' (King 2005) and 'new migration 

order' (Van Hear 1998), 'a significant and unique case' (Vulnerati 2007). 

There are Western notions of Balkan migrations as 'Balkanized' movements: exotic, often 

irregular, and numerous in form and numbers. Albanian migrations are often perceived as their 

most accurate illustration. 

8 The relative share of population under the age 15 has fallen from 33% to 29.3% for 1989-2001, while that of over 

65 has grown from 5.31% to 7.5% (Vulnerati 2007: 76). 

9 42,254 by 2006 (IOM 2007). 


213

214 


New emigration “champion”: Romania 

"Visible, but not numerous". So the French researcher of Romanian origin Dana Diminescu 

summarized Romanian migration to the EU only 6 years ago (Diminescu 2004). Time boosted 

the first aspect and invalidated the second: Romanian immigrants in the EU are 2.5 - 2.7 million. 

In Italy alone, their number was three quarters of a million in 2008 - 796 000, twice more than 

in the previous year. The situation in Spain is completely symmetrical: 797,000 (OECD 2010). 

Romanian emigration largely synthesizes the characteristics of Southeast European outflows. 

It is best explained by the neoclassical economic theory, which has two central concepts: wage 

differences and geographical differences in supply and demand for labour (Borjas 1989). Romania 

is characterized by an oversupply of labour, and low incomes (Dobre and Ariton 2008: 

188). Two external European factors relieve and multiply migration flows: the opening of the 

Schengen area in 2001 and EU membership since 2007. 

The Romanian case illustrates two advantages of emigration for countries of origin: reducing 

pressure on local labour market and money transfers. Romania never reached the levels 

of unemployment in the neighboring Eastern European countries, from 10.04% in 1997 it fell 

to 4.1% in 2007 before the crisis (Dobre and Ariton 2008: 185). In 2010, Romanian President 

Traian Băsescu 10 colourfully synthesized both advantages, urging immigrants not to return because 

the country needs their money transfers 11 and there were no jobs to offer. 

Romania illustrates the appetite of south-eastern Europeans to emigrate, stimulated by 

European integration and free movement of labour. 

Economic migration theories argue that while there are considerable differences in income 

and quality of life, labour mobility will continue to attract many citizens of new and future EU 

members. 

Immigration model: Slovenia 

The transition from emigration to immigration increases the political confidence of the countries 

and discourses on immigration often steer ahead of their stable and significant quantitative 

expression. One country where reality is closer to the discourses is Slovenia. The other 

is Croatia, which also has a positive net migration balance (0.5 according to IOM, 2010). The 

net balance of Slovenia is 2.2 (according to IOM, 2010). The percentage of foreign population 

is beginning to reach European levels: 8.1% (according to IOM, 2010). The percentage of 

immigrants in the labour force is even higher: 10%. Nationals from other EU Member States 

are few - 0.2% of the population (Vasileva 2009: 3), but relatively higher than in Bulgaria and 

Romania 12 . 

Two aspects should be highlighted: a pronounced regional profile of immigrants and regional 

policy in Slovenia. According to Eurostat, of the top five foreign nationalities, four are from 

former Yugoslavia: 47.3% of all immigrants are from Bosnia and Herzegovina, 20.1% - from 

Serbia, 10.9% - from Macedonia, 10.2% - from Croatia (Vasileva 2009: 5). 95% of work permits 

are nationals of former Yugoslav republics, dominated by those from Bosnia and Herzegovina. 

The regional migration policy of the country has two dimensions: bilateral and multilateral. 

Slovenia has signed agreements with Serbia and Bosnia and Herzegovina for recruitment of 

their nationals, and probably after the crisis the concluding of such agreements will continue. A 

more ambitious goal is to provoke debate about creating a zone of free movement of labour in 

the Western Balkans in the period before accession of the region to the EU (ibid). 

10 Trud, 10.08.10 

11 Trud, 10.08.10 

12 According to Eurostat EU citizens in Bulgaria and Romania are statistically invisible – 0.0% of the population 

(Vasileva 2009: 3). 



The example of Slovenia is interesting in two aspects: regionalization and Europeanization. 

The country is characterized by intense regional migration, which is supported 13 by an active 

policy of the government in the Western Balkans. 

Slovenia is leading in the implementation of the Mediterranean model of transition from 

emigration to immigration. It is the highway to the mitigation of Balkan specificity and gradual 

acquisition of European migration profile. 

There are not, of course, pure models, as there are no countries associated with one model 

only. In all countries there is labour immigration and high rates of labour emigration. Croatia 

could be characterized as a mixed model between Bosnia and Herzegovina and Slovenia, and 

in different proportions - Macedonia and Serbia too. Bulgaria is close to the migration profile of 

Romania, but on a smaller scale. Time will tell how the migration patterns of Montenegro and 

Kosovo will emerge. 

Conclusion 

To seek work rather than asylum. Labour migration, job opportunities and a higher quality of 

life as a top cause of human mobility is a huge achievement over the last two decades both for 

the countries emerging from closed societies like Albania, Bulgaria, and Romania and for the 

post-conflict and post-war countries of former Yugoslavia. This is the first positive conclusion. 

The second is the possibility of the Eastern and Western Balkans to be considered as a 

single analytical unit. A little more than a decade ago it was almost impossible, as the two parts 

of the region were evolving in opposite directions: the transition from isolation to openness, as 

well as from political to economic migration in Bulgaria, Romania and Albania contrasted with 

the exactly opposite transition in former Yugoslavia. This decade saw the convergence of the 

migratory developments in both parts of the region. 

Today, labour migration is central to all national migration patterns in SEE for all flows - 

outwards and inwards. 

The crisis produced fewer positive conclusions. SEE is among the most affected regions 

in the world, but still not up to the plight of the worst affected countries in the EU. The impact 

of the crisis on migration is primarily in reducing outward flows, not yet in large flows of return. 

Labour migration is still strongly prevailing over immigration - with the exception of Slovenia, 

but the importance of immigration as a possible centre of migration patterns in the medium 

future is increasing. 

The day when pull factors acquire the force of push factors, SEE citizens will celebrate 

the end of 'Balkanization' and would welcome their new image of an attractive and hospitable 

region. This day is not tomorrow, but it is in the foreseeable future. Millions of migrants deprived 

the region of meaning, 'roads' become more important than 'roots'. Returnees, circular migrants 

who earn out and spend at home, immigrants who reterritorialize the countries abandoned by 

many emigrants, invest labour, capital and existential meaning. (Krasteva 2010: 11). 

Bibliography: 

1. Кръстева А. (2005) Българският имиграционен феномен.- В- Кръстева А. (съст.) Имиграцията в България. 

София: IMIR, 7 – 18. 

2. Baldwin-Edwards M. (2005) Balkan migrations and the European Union: patterns and trends.- Romanian Journal 

of European Studies, N 4, 31 – 44. 

3. Barbulescu R. (2009) The economic crisis and its effects for intra-european movement: mobility patterns and sate 

responses. The case of Romanians in Spain. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, 

13 The policy of the country, of course, takes into consideration the economic environment: due to the crisis there is 

a temporary ban on employing foreigners in construction, catering and tourism (MFA 2010, info on Slovenia). 


215

216 


policy and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent 


4. B&H. Ministry of security (2010) B&H Migration profile. Sarajevo, March 2010. 

5. Bimbilovski I. and S. Kastovska (2007) Macedonia.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of 


6. Bobic M. (2010) Serbian unfinished business. Refugees and IDPS.- In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova 

(eds) (2010) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 211 – 224. 

7. Bonifazi C. and M. Mamolo (2004) Past and current trends of Balkan migrations.- Espaces, populations, societies, 

N 3, 519 – 531. 

8. Borjas G. J. (1989) Economic theory and international migration.- International Migration Review, N 3, 457 – 485. 

9. Bozic S. (2007) Croatia.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: 

Group 484, 11 – 42. 

10. Breinbauer A. (2010) Brains on the move.- In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) (2010) Migrations 

from and to Southeastern Europe. Ravenna: Longo Editore, 93 – 120. 

11. Carletto G., Davis B, Stampini M. and Zezza A. (2006) A country on the move: international migrations in postcommunist 

Albania.- International Migration Review 40 (4), 767 – 85. 

12. Castle St. (2009) Migration and the global financial crisis: a virtual symposium. February 2009.http://www.age-ofmigration.com/uk/financialcrisis/updates/migration_crisis_april2010.pdf 

13. Cerna L. and W. Hynes (2009) The deeper impact of the economic crisis: changes in high-skill immigration policies. 

Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, policy and society, University of Oxford 

“New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent migration order” 

14. COM (2009) 533. The enlargement strategy and the main challenges 2009 – 2010. Communication from the 

Commission to the European Parliament and the Council. Brussels, 14.10.09. 

15. Comini D. and F. Faes-Cannito (2009) Remittances from the EU down for the first time in 2009, flows to non-EU 

countries more resilient.- Eurstat, 2010, N 40. 

16. Diminescu D. (2004) Visibles, mais peu nombreux. Les circulations migratoires roumaines. Paris: MSH. 

17. Dobre S. and V. Ariton (2008) Romania. Migration and development: creating regional labor markets and labor 

market circulation as response to regional market demands. Paper for Group 484. 

18. Favell A. (2009) Eurostars and eurocities. Free movement and mobility in an integrated Europe. Oxford, etc.: 

Black well. 

19. GALLUP (2009) The impact of migration.- Balkan Monitor. Insights and perceptions: voices of the Balkans. June 

2009, 1-9. 

20. Grecic V., V. Petronievic and P. Willis (2007) Serbia (including Kosovo) and Montenegro.- In: Migration flows in 

Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: Group 484, 77 – 107. 

21. Gurria A. (2010) Launch of the OECD International Migration Outlook 2010. 12.07.10. 

22. http://www.oecd.org/document/31/0,3343,en_21571361_44315115_45635487_1_1_1_1,00.html 

23. Hoerder D. (2009) Transformations over time of sudden change: historical perspectives on mass migrations and 

human lives. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, policy and society, University of 

Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent migration order” 

24. ILO (2010) Global employment trends. http://www.ilo.org/global/About_the_ILO/Media_and_public_information/ 

Press_releases/lang--en/WCMS_120465/index.htm 

25. ILO (2010a) International labor migration: a rights-based approach. www.ilo.org 

26. IOM (2010) Report of the director general on the work of the Organization for the year 2009. 8.06.10. 

27. IOM (2010) The Republic of Albania: migration profile. IOM and Ministry of interior of Slovenia. 

28. Ivlevs A., M. Piacentini and R. Upward (2009) The effects of the economic downturn on migration from the new EU 

member states to the United Kingdom. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre on migration, policy 

and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation and the emergent 


29. Jansen M and E. von Uexkull (2010) Trade and employment in the global crisis. ILO. 

30. King R. (2005) Albania as a labotary for the study of migration and development.- Journal of South Europe and 

the Balkans, 7(2), 13 – 56. 

31. Koser K. (2009) Changes in global migration governance. Paper at the Annual Conference 2009 of the Centre 

on migration, policy and society, University of Oxford “New times? Economic crisis, geopolitical transformation 

and the emergent migration order” 

32. Krasteva A. (2007) Post-communist discovery of immigration: the case of Bulgaria.- In: Berggren E. et al (eds) Irregular 

migration, informal labor and community: a challenge for Europe. Maastricht: Shaker Publishing, 104 – 117 

33. Krasteva A. (2007a) Bulgaria.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. 


34. Krasteva A. et al (2007 b) Human trafficking: the Bulgarian case. Paper for HERA international project. 



35. Krasteva A. (2008) L’immigration en Bulgarie: culture d’entreprise et questions d’intégration.- Hommes et migrations, 

N 1275, 112 – 126. 

36. Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) (2010) Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna: 

Longo Editore. 

37. Krasteva A.(2010) Introduction.-In: Krasteva A., A.Kasabova, D. Karabonova (eds) Migrations from and to Southeastern 

Europe. Ravenna: Longo Editore, 2010, 9 – 14. 

38. Lazariou S. Romania.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national perspectives. Belgrade: 

Group 484, 109 – 161. 

39. Laczko F., A. von Koppenfels and J. Barthel. (2002) Trafficking in women from Central and Eastern Europe: a 

review of statistical data.- In: Laczko F., I. Stacher and Koppenfels A. von (eds) New challenges for migration 

policy in Central and Eastern Europe. The Hague: IOM: TMC Asser press, 153 – 174. 

40. Leigh M. (2009) Interview by A. Krasteva.- Southeastern Europe, 33 (1), pp 119 – 126. 

41. Levitt P. (1998) Social remittances: migration driven local-level forms of cultural diffusion.- International Migration 

Review, 32 (4), pp 926 – 48. 

42. Marinkovic D. (2007) Bosnia and Herzegovina.- In: Migration flows in Southeast Europe, a compendium of national 

perspectives. Belgrade: Group 484, 43 – 75. 

43. Mesic M. and D. Bagic (2010) Serb returnees in Croatia – the question of return sustainability.- International 

migration, vol. 48 (2), 133 – 160. 

44. OECD (2010) International migration outlook. www.oecd.org/els/migration/imo 

45. Papademetriou D. and A. Terrazas (2009) Immigrants and the current economic crisis: research evidence, policy 

challenges and implications. http://www.migrationpolicy.org/pubs/lmi_recessionJan09.pdf 

46. Piore M. J. (1979) Birds of passage: migrant labor and industrial societies. New York: Cambridge University Press. 

47. Piore M. J. (1980) United States immigration policy and unsanctioned migrants.- Industrial and labor migration 

review, vol. 33, N 3, 312 – 314. 

48. Piore M. J. (2002) Economics and sociology.- Revue economique, vol. 53, N 2, 291 – 300. 

49. Pons-Vignon N. (2010) Don’t waste the crisis: critical perspective for a new economic model. Geneva:ILO. http:// 

www.ilo.org/wcmsp5/groups/public/---dgreports/---dcomm/---publ/documents/genericdocument/wcms_141464. 

pdf 

50. Ratha D., S. Mohapatra and A. Silwal (2010) Outlook for remittances flows in 2010-2011. World Bank. Migration 

and Development Brief. April 23, 2010. 

51. Schipu I and N. Siegfried (2006) Determinants of Workers’ Remittances: Evidence from the European Neighboring 

Region. European Central Bank, Working Paper Series, No. 688, October 2006. 

52. Taillac M. (2010) L’Espagne en crise se retourne contre ses immigres.-Le Figaro, 5.03.10. 

53. Van Hear N. (1998) New Diasporas. London: UCL Press. 

54. Vasileva K. (2009) Population and social conditions.- Eurostat, N 94, 1-7. 

55. Vulnetari J. (2007) Albanian migration and development: state of the art review. IMISCO working paper. September 

2007. 

56. Wallerstein I. (1981) The modern world system I. Academy Press. 

57. Wallerstein I. and E. Balibar (1991) Race, class, nation. Ambiguous identities. Verso. 

58. Zagar M. (2009) A hypothetical case of integrated diversity and migration management: scenarios, strategies and 

policies – considering possible applications for the MARRI region. Ljubljana.A text prepared for MARRI within the 

framework of the MARRI 2008-9 Migration Strategy and Policy Paper. 


217

218 

RELIGION AND THE SOCIO-POLITICAL LIFE IN ALBANIA IN THE PAST AND IN MODERN LIFE 

Religion and the Sociopolitical 

Life in Albania 

in the Past and in Modern Life 


Prof. Boby Bobev 

If you live centrally in the Albanian capital Tirana say, near to what is popularly known 

as “Street of the Embassies”, your mornings will be enlivened by a rather unique blend of 

sounds. Depending on the hour of sun rising yet invariably at a very early hour, the nearby 

mosque on the Kavaya Street will blast the full power of its loudspeakers, thus broadcasting 

the voice of the Hodja 1 to the faithful. At 7.30 a.m., ripples of the playful tune emitted from 

the Catholic Church, a mere 50 meter away, will reach you to be followed, at exactly 8.00 

a.m. by the booming voice of the bell of the Greek Orthodox Church, also on that street. It 

simply cannot be otherwise, since in Albania Islam is the religion (divided into Sunni and 

Becktashizmi) 2 of approximately two thirds of the population, while one third are Christians, 

with the number of Greek Orthodox twice that of Catholics. 

Those are old data, actually. The issue of religion would undoubtedly come up in a forthcoming 

census and the figures would be updated. However, potential answers notwithstanding, 

what I have said at the beginning reflects the real situation in Albania almost precisely. It 

is obvious that we face a very rare religious diversity in this minute Balkan state, which has 

stood the test of time, surviving through the centuries and affecting, differently for the different 

periods in history, the developments in state and society, as well as in political and daily 

life. Modern interest in religious issues comes naturally, since they have simply imposed 

themselves on the agenda over the last few decades. Each argument on the subject brings 

to life a multitude of questions and in search of answers, we unavoidably go back to the past, 

where the present-day situation has its roots. 

Christianity spread through the territories of modern Albania comparatively soon after its 

emergence at the end of the 1 and the beginning of the 2 cc. The available data corroborate 

this. Following its emergence as an official religion in the Roman Empire, and especially following 

the establishment of a relevant church structure, the new religion went from strength 

1 Hodža, also spelled as Khawaja, Hoca, Hodžić, or (in Albanian) Hoxha, is a title of respect in some Central 

Asian, Middle Eastern and European cultures, used for people who have performed the Hajj, a difficult and often 

dangerous feat in the Middle Ages, especially for those living far away from Arabia. It is often used to refer to 

Muslim Imams or the Muezzin. 

2 Bektashi Order (Turkish: Bektaşi Tarikatı ) or Bektashism (Albanian: Bektashizmi or Bektashizma) is an Islamic 

Sufi order founded in the 13th century by the Persian saint Haji Bektash Veli. 

Prof. Boby Bobev holds a doctoral degree in history; many-year research worker in international relations in the 

Balkans in the 20 th century with a special focus on Albania and Albanians. Works at the Institute of Balkan Studies with 

the Bulgarian Academy of Sciences; lectures within master programmes of the Faculty of History of the St. Kliment 

Ohridski University of Sofia and the Department of Political Sciences with the New Bulgarian University. Lecturer at the 

Diplomatic Institute under the Foreign Ministry. Author of significant in terms of number and volume studies and materials 

designed for the scientific circles and for the press. In 1997 – 1998 he is member of the Public Council of Ethnic 

and Religious Issues with the President of the Republic. Served as ambassador extraordinary and plenipotentiary of 

the Republic of Bulgaria to the Republic of Armenia for over eight years (March 1998 – July 2006).


to strength on the European continent, including that particular part of it where modern Albania 

is situated. 

When, at the end of the AD 300, Emperor Theodosius divided his enormous realm into 

Eastern and Western Empires, that part of the Balkan Peninsula was included in the Eastern 

territories, later to be called Byzantium. Between AD 500 and 700 they became the destination 

for the second stage of the Great Migration of Nations, which saw Slavic tribes settling 

there from the North. The new settlers were pagans and Christianity was gradually losing its 

foothold. Yet the dominance of Byzantium over that part of the continent and the adoption of 

Christianity by Bulgaria, which had meanwhile become a potent military, political and cultural 

factor in the region, played a crucial role in the strengthening of Christianity on Albanian territories 

in the second half of the century. 

An important point in this context was the powerful struggle for predominance, at the 

end of the late antiquity and in the Middle Ages, between the two major Christian centres, 

West Orthodox, the Catholic Rome and Greek Orthodox, Constantinople. Positions were 

shifting, and the Balkans became a major battleground. To this, Bulgaria’s own history supplies 

abundant evidence: suffice it to mention the contacts of Tsar Boris I with both Rome 

and Constantinople prior to his decision to finalise the Christianisation of the Bulgarians; or 

Tsar Kaloyan’s Union with Pope Innocent III at the beginning of 13 c. Later on, members of 

the Bulgarian Royal family married into Catholic Royalty. While all those were political moves 

by the rulers of the Second Bulgarian Kingdom and were not related to the actual religion in 

the state, they proved that the opposition of Catholicism and Orthodoxy had been running 

for centuries. 

The struggle reached its apogee in the middle of 11 c., when the East–West Schism of 

1054, sometimes known as the Great Schism, formally divided the Official Church of the Roman 

Empire into Eastern (Greek) and Western (Latin) branches. They later became known 

as Greek Orthodox Church and Roman Catholic Church respectively. The Balkans became 

the watershed of their influence, the dividing line passing –significantly, with regard to the 

subject under consideration – through today’s Albanian territories. Another important fact is 

that at that time and period of history, there was no integral Albanian state. Instead, a number 

of small state and political subjects called Princedoms existed, often at war with each 

other. From that point of view, it is clear that no justification existed for a single religion for 

all Albanians. Indeed, for centuries the Albanians had been divided in their Christian religion, 

with the North under the influence of Catholicism, and the South under Orthodoxy. As for 

society and its development, it must be emphasized that the clan-and-tribal pattern had its 

roots deep into Albanian tradition and dominated over any other influence, including religion. 

In the second half of 14 c., and throughout the entire 15 c., the situation in the Balkans 

changed radically and lastingly. The invasion of the Ottoman Turks via the Straits to the Balkans 

and later on to the heart of Europe was a heavy blow on the then status quo. In a matter 

of just several decades, it erased from the political map of the continent the Byzantine Empire, 

the Bulgarian Kingdom, the Serbian Kingdom and a number of other, smaller subjects 

in the region, including several Albanian Princedoms. That was no simple case of territorial 

changes or of appearance of a new and dominating state and political subject; it was about 

a major comprehensive civilization change. For the Ottoman Empire, which had now settled 

in the Balkans to stay, carried a new and hitherto unknown religion and, respectively, a new 

type of culture with all consequences such change would bring. In view of the nature of the 

Middle Ages, it was clear that a clash or at least opposition was inevitable, since religion 

worked as traditional core identification. 


219

220 


A question will logically arise over the significance of those changes for the Albanians 

and for the Albanian-populated territories. 

The difference between the North and the South with the respective domination of Catholicism 

and Orthodoxy was of no particular significance as such: the invader put the population 

was under the common denominator of belonging to a different faith. The Albanian 

territories were another category however and needed to be taken into account since the 

advance of the Ottoman Turks was made extremely difficult by the geographical relief, with 

its insurmountable mountain massifs, deep rivers and almost full absence of roads. The 

advance was further complicated owing to the ample quantities of weapons in possession 

of the population, and its military training due to the Albanians’ traditional experience of 

mercenaries. Moreover, the population was prepared to resist the invasion. All this explains 

why the progress of the Turkish armies ran into substantial difficulties, and why problems 

with the governance of those territories were already on the cards. Therefore, the Turkish 

methods for invading and administrating of Albanian territories differed from those used in 

other Balkan regions. Personal possessions were respected and the ruling positions of many 

of the local feudal lords were preserved at the cost of acceptance of Islam and annexing 

the Albanian territories to the Ottoman administration system. In other words, the Turkish 

authorities were keen to rule over the Albanian territories through the local lords who were 

gradually being transformed into a part of the administrative and military elite of the Empire. 

The fact that quite a few Grand Viziers were of Albanian extraction, and many Albanians 

occupied strong administrative and military positions over the centuries, speaks volumes. 

All this of course, does not eliminate the fact of the Turkish colonization, the imposition of a 

foreign administration and the formation of foreign military garrisons on Albanian territories. 

They did exist, but in a far less demanding form than in the rest of the Balkan territories. That 

helped to preserve the specificity of the Albanian territories from the times preceding the Ottoman 

invasion. The name of George Kastrioti Skanderbeg (Gjergj Kastrioti Skënderbeu in 

Albanian), and his steadfast resistance and life-long struggle against the invasion, provides 

a sufficient argumentation: the fortress of Krujë was three times under siege by two Turkish 

Sultans, one of which was Mehmed II The Conqueror; yet it only fell in 1478, ten years after 

the death of that most significant figure in the Albanian resistance again Ottoman invasion. 

We now arrive at an issue of a particular significance for the subject of this presentation: 

the religion of the local population. It has to be made clear from the very beginning that, in 

principle, Albanians are not a deeply religious people. The fact can be explained by what has 

already been mentioned: very early adoption of different faiths in the North and in the South, 

absence of an integral Mediaeval state with an adequate formal and united church structure, 

and a clan-based social order, eliminating all other types of individual or social influence by 

its very existence. 

There are those who maintain that the Albanians have adopted Islam en masse and voluntarily, 

immediately after the Ottoman invasion onto their territories or at least in the following 

first decades. Similar theories would provide an easy explanation of the predominance of 

Moslems in today’s Albania. Time-wise however, it is incorrect. Owing to various reasons, the 

process of Islamisation, while indisputable, has only been developing over the centuries that 

followed the invasion. Initially, most of the local dignitaries tried to preserve their positions 

and become part of the ruling military and administrative clique; they adopted Islam, thereby 

altering the religious affiliation of their families and clans. A typical example is that of the 

family of Skanderbeg himself. His father, Gjon Kastrioti, was head of a Christian Orthodox 

family, well known as a donor of monasteries and churches. He later adopted the religion of 



the conquerors, thanks to which his son George, having also adopted Islam, obtained his 

military education and had a sweeping and successful career in the Ottoman armed forces. 

It was only later, when he was already known as Skanderbeg and had embarked on the path 

of resistance, that he adopted Catholicism, which had deep and century-old roots in the 

Albanian North. This was obviously done with political motifs, since at that moment it was 

Catholic Europe that was the major enemy of the conquerors. This family saga proves that 

Islam did not establish itself easily and quickly and that its adoption by part of the leading Albanian 

statesmen did not automatically mean that it was also spreading among the majority 

of the Albanian population, despite the established social structure of clans and families. An 

additional proof is the phenomenon of Crypto-Christianity, persisting for a rather long period 

of time among the Albanians (this phenomenon has been subject to major studies). Sources 

point to some rather curious facts of actual Crypto-Christian practices by Albanians who 

would pray in the mosque on Fridays and go to pray in the church on Sundays. 

It is also necessary to correct the persisting opinion that the Ottoman conqueror focused 

on imposing Islam by force over the entire Christian population in the newly conquered territories 

in the Balkans. It is not my intention to prove that such plan did not exist, rather that it 

was limited in time and territory. It only held good for strategically important regions resisting 

the invasion, or was used as punishment for insurrection and riots. As early as 15 c. Sultan 

Mehmed II The Conqueror issued a decree allowing non-Muslim religious communities to 

exist in the already huge Empire, while the short-lived efforts of Sultan Selim I to impose a 

united religion on a large-scale at the beginning of 16 c., were doomed and later abandoned. 

A forced Islamisation in the Albanian lands would be a rare event. Even local researchers 

maintain in their studies that conversion to Islam did not result from fear from persecution or 

violence. We have therefore to try to define clearly the reason behind the mass-scale and 

voluntary adoption of Islam by the Albanians, as well as its exact period. 

Islamisation was predominantly motivated by financial and economic arguments. The 

process first spread through the urban centres where Turkish presence was more obvious, 

for reasons that speak for themselves. To obtain secure payment as member of the administrative 

system, one needed to be a Moslem. To be able to work as artisan or to deal in trade, 

the motifs for adoption of the new religion would be several: one would be guaranteed relative 

security and peace; or would be the preferred producer/supplier with lesser obligations 

to the state, etc. While the Albanians were the preferred army-, navy- and cavalrymen and 

even served in the Sultan Guards, they had to be Muslim if they wanted to remain part of the 

then strong and successful Ottoman armed forces. It can therefore be said that the process 

of imposing Islam on the urban Albanian population, while starting at a slow pace and with 

no particular success at the end of the 15 c., developed on a large scale throughout the 16, 

and the 17 cc. 

Similar were the principle arguments for the change of religion among rural Albanians. 

With time, tax pressure on them increased, eventually making it abundantly clear that being 

a Muslim in the Ottoman Empire brought manifold financial advantages since one paid less, 

and much lower, taxes and levies. Pragmatism is a major feature of the Albanians; that, in 

combination with the already mentioned absence of strong religious views, could explain the 

quick and voluntary increase in number of those in the rural areas who officially declared 

their Muslim faith in the 17 and 18 cc. We believe that in the 18 c., over 50 per cent of the 

Albanians had taken Islam as their formal faith. We also believe that in the second half of 19 

c. the Albanian society had already acquired the religious structure existing, almost without 

change, today: approx. 2/3 or slightly more Muslim, approx. 20 per cent Greek Orthodox and 


221

222 


approx. 10 per cent Catholic. All censuses held in the 20 c. corroborate this. There is another 

characteristic, a particular feature of the Islamisation of the Balkans and that is the strong 

influence of Sunni Islam, viewed as the Orthodox version of the religion, not as much in its 

official form as in its different branches and sects. To the conquered Christians, the latter 

seemed more liberal in their prescriptions, more open and easier to understand. 

In the particular case of Albania, the Bektashi Order, or Bektashizmi in Albanian, exerted 

the strongest influence and was spreading widely among the population. Until the present 

day, approx. 40 per cent of the Muslim population in the country (amounting to approx. 25 

per cent of the entire population) traditionally belong to the Bektashi Order, while modern 

Albania is recognised as the major world centre of that sect. This justifies the opinion of some 

researchers that the small Balkan state has four different faiths and not three. Organisationally, 

the Albanian Muslims belong to the Caliphate system imposed on the entire Empire. 

While we may have succeeded in giving a general explanation of the reasons for, and 

the mechanism of the spread of Islam in Albania, another question demands an immediate 

answer, namely what happened to those who preserved their Christian faith over the centuries 

and do they preserve it to date in its two main forms, Greek Orthodoxy and Catholicism. 

Since the 15 c., alongside the gradual progress of the Ottoman Turks through Albanian 

territories, those two main religions were losing ground slowly yet inevitably. It could not be 

otherwise since the life of the population was also changing irreversibly. People had started 

to live in a state structure of a completely different and, in a way, negative and aggressive 

nature with regard to the inherited religions of the conquered population. Both the church 

organizations and their prestige and influence were under pressure, as were a number of 

people belonging to any of the Churches. 

The approximate figures reflecting the spreading of Islam in Albania through the centuries 

acquire a reverse significance with regard to the Albanian Christians of the two main denominations. 

I shall not discuss the then state of the church organizations or the precedence 

in church leadership for churches who obeyed church centres outside the country. Those 

have been studied in detail by historiographers. By 18 and 19 cc., Orthodoxy was under the 

Patriarchate in Constantinople, while Catholicism had structures in two Archbishoprics and 

three auxiliary Bishoprics, with missionaries from several orders, those of the Franciscans, 

the Jesuits etc. What is important here is that within the socio-political structures of the Ottoman 

Empire the Albanian Christians were gradually diminishing and were put in a particularly 

disadvantageous position both economically and financially, and from the point of view of 

opportunities and prestige. While it is a fact that numerous Albanians became part of the 

administrative, military and cultural elite of the Ottoman Empire, those were only Albanians 

who were Moslems. Unlike the situation of many Bulgarians, Greeks or Serbs who, under the 

Ottoman rule, were only able to attain high-level positions on isolated occasions, Albanians 

as a rule became Grand Viziers, Viziers, Pashas, military leaders, district governors and 

local authority dignitaries on different levels. What is remarkable in their case is that, owing 

to the initially adopted methods of conquering and administrating Albanian lands (which with 

time resulted in a different statute for those lands compared to the other Balkan territories); 

the Albanians never lost their national awareness. 

When, in 19 c., and with about 100 of years of delay in comparison to the other Balkan 

peoples, the process of Albanian Revival started developing, the Christian religious organizations 

resumed their role. That followed the natural course of events, since the Church was 

an incentive for, and a decisive factor in the national movements in all Balkan countries. In 

the case of the Albanian society however there were, again, characteristic features different 



from those of the neighbouring Bulgarians, Greeks or Serbs. First, the predominant part of 

the population had no shared religion or church structures. It would be logical for the presence 

of several confessional communities in a small population to delay the development of 

the process and to end up in a situation of opposition and rivalry. Not so with the Albanians. 

While delayed in time, the thrust towards their own formal alphabet, modern education and 

modern culture in all its dimensions and, at a later stage, towards a new awareness of the 

very idea of leadership, autonomy and, eventually, independence, spread throughout all 

members of society despite their different religions. Pashko Vasa, among the most significant 

figures of the Albanian Revival, interesting and highly accomplished, lived and worked 

in 19c. Born in Shkodra into a Catholic family, he made a sweeping career in the Ottoman 

administration and towards the end of his life was Governor of the Lebanon for nine years. 

Parallel to this ran his research work in linguistics and history. He also wrote fiction. His formula 

about Albanism being the religion of all Albanians made him even more famous, since 

it addressed in equal measure the then historical moment and the future. The facts confirm 

that no religious differences have seriously affected the Albanian society in its strife for implementation 

of the national goals or specific political acts. Representatives of the various 

confessional groups participated actively in the creation and activities of the Prizren League; 

the same goes for the intense efforts towards independence and sovereignty, or the series 

of uprisings at the end of the 19 and the beginning of the 20 cc. After all, when Ismail Qemali 

declared Albania's independence in the South Albanian town Vlorë on 28 November 1912, 

Moslems, Greek Orthodox and Catholic Albanians alike kissed the red flag with the black 

double-headed eagle on it. Another significant fact in this connection is the decision to declare 

independence. It was taken unanimously by the National Assembly convened in Vlorë 

in the preliminary agreed presence of representatives not only of all geographic regions but 

also of all three main faiths of the country. 

On 29 July 1913 an Ambassadors conference convened in London by the Great Powers 

especially for this purpose, recognized the emergence of an Albanian state on the political 

map of the European continent. 

I shall not go into all details related to the writing of the Constitution of the newly born 

state; neither shall I delve into the complex political and diplomatic moves to confirm the 

borders; or discuss the practically impossible attempts to lead a normal life in the state in the 

context of the First World War, which started almost immediately after the recognition. What 

I want to do however, is to focus on a fact, which, while curious, also marks the significance 

of the presence of several different faiths on such insignificant territory and among such a 

small population. The Constitution was written by representatives of the Great Powers who 

affirmed the monarchy as a form of state governance and the principle of inviting a foreign 

aristocrat as Prince: the German Prince Wilhelm von Wied 3 . The Prince had obviously not 

been aware of the complexity of the situation. Having been on the Albanian throne for six 

months only, he later withdrew. What makes his choice an interesting case is that he was 

Protestant and it was argued at the time that as such he could successfully balance between 

the main confessional groups in the Albanian society, being at an equal distance from all of 

them. 

The new state only assumed its normal functions after the First World War. At the Paris 

Peace conference, it was confronted with a number of territorial claims by other states. There 

3 Prince William of Wied, Prince of Albania reigned briefly as sovereign of Albania as Vidit I from 7 March 1914 to 3 

September 1914 when he went into exile. His reign officially came to an end on 31 January 1925 when the country 

was declared a Republic. 


223

224 


came a moment when the very existence of the Albanian state was seen as seriously challenged. 

Yet in December 1920, Albania joined the League of Nations and on 9 November 

1921, the Great Powers reconfirmed their decision of July 1913 on an independent Albania. 

The attitude of the new state to the rare religious diversity in the context of the state, 

political and social development is more relevant to our subject. The Organic Statute (the 

formal name given to the first basic law), as well as the Republican and Monarchy Constitutions 

of 1925 and 1928 accordingly, proclaimed the principle of equality of faiths, a ban on 

religious discrimination, and the separation of religious and state structures. Here belonged 

also the 1930 Act on religious communities and their functions, as well as other related acts 

and regulations. While not all have been implemented, it is important to focus on the state of 

play from the point of view of all codes related to religion. 

The Albanian society was emerging from the reality of existing as part of a huge empire, 

with the ambition of building its own modern bourgeois state. The task was very difficult, 

since the newest smallest Balkan state was a laggard, without adequate social relations 

and political traditions, still very much under the strong influence of its Ottoman heritage and 

precedence law, in the conditions of a full absence of modern legislation, with undeveloped 

and therefore uncompetitive economy, and with a weak and primitive infrastructure. From 

the point of view of foreign policy, things also looked unpromising, with territorial claims and 

open aspirations for dominance, by Italy, Yugoslavia and Greece. In that new and complex 

situation, religious communities also needed to restructure and to start functioning normally. 

This did not seem very promising either, given the unstable foreign policy situation and the 

continuing troubles, including armed conflicts, which were an additional risk for religious 

opposition. 

The 1920s were a period of laying the foundations of the independent modern Albanian 

religious structures. In view of the uncontested predominance of Muslim population, the 

development of the Moslem community had to be taken into consideration. In March 1923, 

a special congress in Tirana decided on the separation from the Turkish Caliphate and confirmed 

the role of the already existing and functioning Albanian Muslim community. The latter 

incorporated in its structures a central leadership headed by a Chief Mufti and regional Mufti 

offices covering the entire territory of the country. Despite that, the Albanian Islam remained 

traditionally connected with Turkey then, as well as in the decades that followed. 

Another significant fact was the establishment of an independent Albanian Orthodox 

Church by a popular Church Convention in August 1922 in Berat. The act was contested 

and its supporters faced numerous difficulties on international level (e.g. the Patriarchate in 

Constantinople did not recognize the independent Albanian Church until 1937). Nevertheless, 

the Greek Orthodox Christians in Albania now had their own Church organization. It 

functioned between the two World Wars, covering four main dioceses: for Tirana and Durres, 

for Berat, for Korçë and for Gjirokastra (later on, the names underwent some changes while 

the territories remain unaltered). Predictably, their closest ties were with the Greek Orthodox 

Church. 

As for the Catholics, things remained in the state they were in the 19 c. New elements 

in the inter-war period were the setting up of an Apostolic Mission by the Vatican in 1920 

(without diplomatic or representative functions, more as an observer), and the inconclusive 

negotiations for establishing of a Concordat, the specific treaty of the Papal Institution with 

any state, to guarantee the rights of the local Catholic population. 

Considering the subject under discussion, the actual religious practices are of a greater 

interest for us. In the inter-war period, the different confessional communities in Albania lead 



a peaceful coexistence and enjoyed equality in the social and political life of the country. At 

the congress in Lushnjë in 1920, of immense importance for the future political development 

of the country, representatives of all religious denominations in the country participated. 

Equality also marked the successive parliaments and governments and the religious denominations 

of the Prime Ministers in Albania. Things did not even change during the rule of 

King Ahmed Zogu (King Zog I of the Albanians, on the throne from 1928 to 1939) who was 

a Moslem. 

Another important element needs to be specially mentioned here, namely the attitude 

of the state to the society with regard to religion. The state was aware of the potential risk 

from the existing confessional diversity in the generally unstable situation in the country, and 

the danger of territorial claims by other states precisely because of this diversity, through 

schemes to impose foreign influence in Albania, and even intervene in Albania’s domestic 

policy. 

As said before, from legal point of view the equality of faiths in Albania was indisputable. 

Political practices reflected this. From social point of view, this only proved that there was 

no discrimination on religious grounds in Albania between the two World Wars. The religious 

holidays and rituals merited mutual respect and on some occasions were jointly marked. 

However, the political class was very much aware that, albeit later than in the neighbouring 

states, which had also been under Ottoman administration, the process of shaping of the 

Albanian nation had already begun. Moreover, the existence of different religious communities 

and the strong influence of precedence law in the North made it even more complex. The 

politicians were also aware of the need to further consolidate and enhance that process as 

a way of opposing any religion-motivated encroachments. The 1930 Act therefore focused 

on the national aspect in the organizations of the three main faiths and expected from them 

actions towards the consolidation of the Albanian nation. To avoid the risk of a possible religious 

opposition, as of 1934 teaching religion was excluded from the education curriculum 

and a common denominator was sought even in rituals. Thus, civil register was made obligatory 

for all, to replace religious marriages. 

It is in the same light of the effort to counter foreign intervention that we should view 

some of the constitutional amendments of 1933. Elementary education became a responsibility 

of the state alone and all non-mainstream schools; whether for members of minority 

communities or foreign language schools funded by another state, were closed. The latter 

were mostly Italian- or Greek-language schools, through which the respective states were 

seeking to widen their influence in both secular and religious education. It is significant that 

even Italy, with its dominating presence in the Albanian political and economic life, was given 

no exemption. The fact that no foreign state benefited in that socially sensitive sphere constitutes 

yet another proof of the authorities’ will to defend their position on religious balance 

and real national consolidation. 

The conclusion, therefore, is that it was in the period between the two World Wars that 

the equality of the confessional communities was strengthened in Albania. They co-existed 

peacefully and ran into no significant complications in their relations. One negative side of 

that concentrated effort was the obvious aspiration of the state to exercise close control on 

the activities of the religious organisations and to guide some aspects of their behaviour. 

That was however justified by the strife for unification and the absence of any discrimination, 

whether in purpose or in action. 

In April 1939, Albania’s history changed dramatically. The Italian armed forces invaded 

the country, meeting with only sporadic resistance. They fulfilled their old political goal, to 


225

226 


reach the Balkans, by passing through Albanian territories. Under the conditions of actual occupation 

and open dictate, the parliament in Tirana offered the crown to King Victor Emmanuel 

III of Italy. Based on that personal union, the Albanian territories were incorporated into 

another state. Soon after, Albania was involved in the war against Greece. Until the autumn 

of 1944, the social and political life of the country was solely based on the armed resistance 

with its several wings: the mass Communist movement, predominantly in the South, the 

bourgeois-nationalist, under Balli Kombëtar (National Front), a nationalist, anti-communist 

and anti-monarchy organization; and the royalist Legalitet party, whose aim was to restore 

the émigré King Ahmet Zogu to the throne. The two latter movements found their base and 

support in the central and especially in the northern territories. In spite of some attempts, 

those resistance structures did not find a modus for cooperation and in 1943-1944 were 

even fighting each other, amidst mutual accusations of betrayal of the national interests. The 

situation did not change substantially even when Italy capitulated in the summer of 1943 

and during the prolonged period of German occupation well until the end of November 1944. 

Yet again, there was absolutely no religious discrimination in the formation of the different 

wings of the Albanian resistance, irrespective of any territorial aspirations, which may have 

motivated their respective supporters. The situation was complicated and at some moments 

society was put in a situation of actual civil war with armed conflicts and victims, yet there 

was no religious intolerance or religion-motivated violence 

The subject of this presentation being the developments, over the years, in the confessional 

communities and their respective organizations, let us now see how foreign domination 

affected the religious situation in the country. The Italian domination undoubtedly meant 

enhancement of the positions of Catholicism yet again, it did not at all signify a discrimination 

policy against the other faiths. Up to a point, the Albanian Orthodox Church suffered 

most, mainly because of its contacts with Greece but also because it had become a target 

of Catholic propaganda. Again, this was not sufficient to cause changes in the religious 

structure of the Albanian society and in the spheres of influence of the different religious 

denominations. The statistics from the period immediately preceding, and straight after, the 

war years, show that the approximate ratio, 70%:20%:10% of Moslems, Greek Orthodox and 

Catholics, remained the same. 

The major and comprehensive change in the social and political status of Albania took 

place after 1944, when a Soviet-style one-party Communist government seized power. It is 

true that in more than one aspect the (then) smallest Balkan state was an exception to the 

rules imposed on the Socialist bloc countries in Europe. Thus, the foreign policy of Albania 

went through several stages. Initially, until 1948, the contacts with Tito’s Yugoslavia were 

exceptionally close up to the point when detailed discussions were held on Albania’s possible 

joining the Federation. That course changed abruptly following the conflict between 

Moscow and Belgrade in the summer of 1948. For over a decade, Albania was a loyal ally 

of the Soviet Union, joining COMECON and the Warsaw Pact. Later on, in 1961, there was 

another abrupt change in which the Albanian-Soviet relations were severed on state and 

political level and China became the next “Big Brother”. That “era” ended in 1978, when 

Albania proclaimed the need to build socialism with the nation’s own efforts. In practical 

terms, it meant an almost complete political isolation from the rest of Europe, with severed, 

or practically frozen, relations with the rest of the Socialist countries. Albania left COMECON 

and the Warsaw Pact in 1962 and 1968 respectively, supplying suitable ideological excuses: 

it aimed to fight the “aggressive enemies of the country, conspiring against it” such as the 

USA and West European imperialists; the “traitors of Marxist ideas” such as the USSR and 



its satellites; China, who had “embarked on the way of Socialist imperialism” and the neighbours 

who wanted “to acquire Albanian territories”. 

“Contribution” to the practices of the totalitarian Communist regimes was also evident 

in Albania’s domestic policy. Apart from the trade mark of Socialism (centralized planned 

economy, absence of pluralism, absence of democratic rights and freedoms, ideologisation 

in all fields of social life, personality cult to the “leader” – in that case, Enver Hoxha), the 

regime succeeded in imposing ideas and practices, too far-fetched even for Albania. Here 

belonged the legislation forbidding private ownership in any form, the closing down of the 

Ministry of Justice and the Bar as no longer needed, the Constitution-based ban on using 

foreign credits or setting up joint ventures. More than 700 000 bunkers of reinforced concrete 

were constructed, allegedly to provide for the resistance of the entire nation against the unavoidable 

foreign aggression. The list can be prolonged further; I am deliberately quoting just 

a few typical examples from different spheres of life. Such rule, abounding in paranoia and 

absurdities, was not evident in any other European Socialist state. Yet the most significant 

“achievement” was in the sphere of social life, which is our specific topic. 

For years, attacks against religion and its main structures had been the common practice 

of the Communist regimes. They were ideologically justified since Church institution was 

viewed as representing a different and, from the point of view of Marxism and its interpretations, 

retrograde philosophy. In addition, it was considered a rival, even an enemy, in the 

intellectual sphere. The banal formulae according to which religion was opium for the people 

and clergy were spokespersons of foreign propaganda, were widely applied with the expected 

effects. Bulgaria’s own history after 1944 is a proof to that. Yet in Albania, the Communist 

authorities were quicker than most in establishing control over the religious denominations 

and their structures, transforming them into obedient servants of the ruling party. In January 

1949, Albania passed a bill demanding loyalty to the regime from the religious structures. 

Gradually, the regime nationalised all religious property, with the exception of the places for 

worship, thus imposing a heavy blow on the financial independence and opportunities of the 

religious institutions. Changes were made among the high clergy of the main faiths, and clerics 

loyal to the ruling party were appointed. As a rule, those and other similar appointments 

had to be approved by the Council of Ministers. 

Far worse was the forthcoming physical destruction of clerics, Sunni Moslems, Bektashi, 

Greek Orthodox and Catholics alike. Moustafa Varoshi, the Mufti of Shkodra, who refused to 

cooperate with the Communist authorities, was murdered without trial. In 1946, the Bektashi 

cleric Baba Mourteza from Krujë was tortured and then thrown out of the window. Relatively 

milder, although only initially, was the treatment of the priests of the Albanian Greek 

Orthodox Church. Its main congregation lived in the South, which provided the base of the 

Communist resistance during the war. Following the adoption of the 1949 Act however, this 

Church also suffered a heavy blow. 

However, it was the Catholic clergy that bore the brunt of the Communist showdown. Immediately 

after 1944, all printing houses and social care homes were closed and only stateappointed 

secular teachers were admitted to the schools funded by the Catholic Church. In 

1946, all foreign clergy, mostly Catholic, were expelled from the country. 1950 saw severing 

of all relations with the Vatican. Physical annihilation was the most severe reprisal with the 

heaviest consequences. As mentioned, Albania’s northern regions were headquarters of the 

non-Communist wings of the resistance. Of the latter, there were still surviving groups who 

continued to fight the established Communist regime. By the end of 1940s Mehmed Shehu, 

close associate of Enver Hoxha and future long-term Premier of Albania, was given special 


227

228 


powers and, accompanied by an adequate number of armed forces, traveled to the North. 

The bloodshed was merciless. Butchered were not only those who opposed the regime in 

deed, but also a huge number of senior clan leaders and Catholic clerics. Later on, in 1950s, 

a series of trials was launched against Catholic clergy representatives, on charges of enemy 

propaganda, subversive activity and espionage. All defendants received severe sentences, 

including death penalty. Researchers claim that by the beginning of 1960s only 14 (!) Catholic 

priests were out of prison. 

To recapitulate, a small country in which the three mainstream religions have co-existed 

peacefully for centuries, has suffered mercilessly, has seen clerical representatives physically 

annihilated, their lawfully owned property seized, their religious structures restricted 

and subjugated, their followers intimidated and estranged from their religious practices. In 

practical terms, religion has been eliminated as a social practice, it has been excluded from 

education and social activities, in short, it has stopped being part of the social life, to say 

nothing of the political life, in the country. Yet this was by far not the end of the religious 

persecution by the Communist regime. 

In 1967, Albania was already totally under the political influence of China. The “Cultural 

revolution” was raging against the intelligentsia and all things spiritual. The Party of Labour 

of Albania (the official name of the Communist Party) attempted to match the activities of 

“the Big Brother); as a matter of fact, it went even further by becoming not only the first 

ever, but also the only state in the world which was officially proclaimed atheistic. On 13 

November 1967, the Albanian parliament adopted a law banning all three main faiths and 

closing all their organizational structures. Over 2100 places of worship (mosques, churches, 

monasteries, and tekkes) stopped performing the functions for which they had been built for 

centuries. Many were blown up; others were transformed into sports halls, clubs, cinemas, 

warehouses. The remaining few among the clergy still worshipping were imprisoned or interned. 

“Work therapy” was also used: I used to know the late Baba Rashid Bardy, the head 

of the Bektashi community, which resumed its activity after 1991. He was forcibly sent to 

an alcohol-producing factory and was deliberately made a target of humiliating attacks for 

keeping to the requirement of his faith not to drink alcohol. The Communist party glorified the 

barbaric law as a huge ideological success. 

The population, caught in the straitjacket of dictatorship, was in no position to resist. Yet 

let me quote a touching example, which speaks volumes. 

In the small town of Laç (Laci, Latsch, Laçi), approx. 30 km to the north of Tirana, there 

is a Franciscan monastery. Between the two wars, a Catholic chapel dedicated to St. Anthony 

of Padua was built in the mountain above. The century-long tradition has proclaimed 

the monastery a holy place and each summer thousands of Catholics, Greek Orthodox and 

Moslems gather there. The chapel was to be destroyed but was eventually left almost intact, 

with only minor damages. In 1991, several Croats, Franciscan monks, arrived to restore the 

services in the chapel. One day a middle-aged Moslem from the nearby Pogradec visited the 

Abbot and told him that he used to be a military pioneer and head of the group, which was 

to destroy the chapel. Though Moslem, the man did not find the moral strength to destroy a 

Christian place of worship. He was supposed to ignite all four loads of explosives, to blow up 

the chapel. Instead, he ordered his soldiers to withdraw and only ignited one load. The damage 

was negligible. The man took the Abbot to the chapel and personally removed the other 

three loads of explosives, which had remained in the chapel foundations for more than two 

decades. This illustrates the strong religious tolerance among the population, the people’s 

attitude to the atheistic state and, above all, the courage of that man who, under the then 



circumstances had undertaken a grave personal risk. 

The Communist regime in Albania lasted 46 years. That period could be divided into 

two equally long subperiods. For 23 consecutive years, from 1944 to 1967, religions and 

religious organizations and institutions were under strong pressure and suffered violence in 

the hands of the regime leading, in many cases, to physical annihilation of the clergy. Their 

role in the social and political life was practically non-existent; they were not a factor in the 

Albanian socialist society. 

During the next 23 years, from 1967 to 1990, religion was simply banned; faith was 

absent from Albanian socio-political area. The violence against representatives of the clergy 

persisted. The mere affiliation to a religious group and the respect for religious rituals were 

construed as crime. This was perhaps the darkest and most apathetic period in the state of 

Albania and its society, moreover that the main postulates of that absurd act were also incorporated, 

albeit in a more concise manner, in the Constitution of 1976. The logical conclusion 

is that, under Communism, the presence and influence of religion in Albania were constantly 

diminishing and were gradually becoming non-existent. 

The fall of the Berlin Wall in November 1989, which put an end to the military and political 

opposition of the two blocs, also signaled the beginning of a period of comprehensive 

changes in the former socialist countries. Despite the continuing assurances of Ramiz Alia, 

who succeeded Enver Hoxha as leader of the Albanian communists after Hohxa’s death in 

1985, to the effect that the ongoing developments in Eastern Europe would not affect Albania 

and the Albanian communist party, in the very first months of 1990 Albania suffered a political 

upheaval. While this is not subject of our research, we need to mention that Albania followed 

the pattern customary for the post-socialist societies. There, too, the power initially remained 

with the Communist party, which had styled itself Socialist. This was followed by a continuous 

alternation of left and right governments. The fact that Albania was just going out of the 

worst totalitarian dictatorship in Europe, which created patent absurdities, became clear 

even to part of the old leadership of the Party of Labour of Albania. As early as May 1990 the 

Albanian parliament voted on a number of significant decisions, the major amongst which, 

and of extreme importance for the society, was to revoke the atheistic state act and to restore 

the freedom to exist and prosetylise, to the three main faiths in the country. 

It could not be expected that the society, which was practically crushed under the totalitarian 

rule and the religious structures, which were destroyed, would succeed in responding 

immediately, moreover that the ban on any religious activity for over two decades had 

already taken its toll. Yet the first signals for recovery came comparatively quickly and for 

all confessional communities. In November 1990, the famous Mosque of Plumb in Shkodra 

held, for the first time in many years, the traditional Friday service for Muslim believers. Soon 

after, rituals were restored where places of worship had survived. The central organizational 

service, the Albanian Moslem Community, resumed its functions a few months later. Gradually, 

the territorial mufti offices also reopened. With foreign funding (from Turkey and the 

Arab world: Egypt, Kuwait, Saudi Arabia), new mosques were built on practically the entire 

territory of the country. Until 2003, Sabri Koçi was Chief Mufti, succeeded by Selim Muca. In 

September 2010 the Bedar Islamic University opened by a decision of the Albanian Moslem 

Community. In January 1991, a committee was set up to restore the Bektashi Order in Albania, 

and as from March of the same year, the Tekke in the World Centre in Tirana reopened. 

In July 1993, a National Congress of the functioning tekkes took place. Gradually the tekke 

organizational structure was repaired and the whole tekke system resumed its active life. 

The leader, until his death in 2009, was Baba Rashid Bardy. His successor has not yet been 


229

230 


elected. 

The Albanian Greek Orthodox Church also recovered relatively quickly, supported by the 

Oecumenical Patriarchate. In 1991 it sent Dr. Anastatios Yannoulatos as its representative 

in Albania. On 1 June 1992, Dr. Yannoulatos was enthroned as Archbishop of Tirana, Durrës 

and All Albania. Thus, all four main dioceses were organizationally restored. Presently, 

Greek Orthodox churches and monasteries are being built or restored, and a Theological 

Academy opened near Durrës. On the negative side, the enthronization brought some discord 

into the Greek Orthodox community since it is now under the spiritual leadership of 

a native of Greece. Political speculations related to that fact were ripe and precedents of 

disobedience by clerics were known to have happened, notably in Elbasan. 

The Catholic Church is also resuming its activities. Several highly important events 

brought encouragement to the believers: the restoration of diplomatic relations with the Vatican 

on 7 July 1991, the work, since the autumn of the same year and on the territory of the 

country, of Missionaries of Charity, the Roman Catholic religious congregation established in 

1950 by Mother Teresa of Calcutta, and especially the visit of Pope John Paul II at the end 

of September 1992. The organizational structure was totally restored to its pre-Communist 

state, churches and monasteries were built and restored. In 2004, the Catholic University of 

Tirana opened its doors thanks to the funding by the Vatican and Italy, with the full approval 

and support of the Albanian authorities. 

These are, in general terms, the circumstances of the improvement in the organizational 

structures of the three main faiths in Albania after 1990. They are resuming their due place 

in society. The current 1998 Constitution guarantees their freedom and equality. Naturally, 

some logical questions arise related to their actual state and development and to their presence 

in social and political life. 

The first question concerns the restored traditional ratio of 70%:20%:10%. It is impossible 

to maintain, in a justified and precise manner, that the ratio still holds. No religious 

census has been held yet. Though planned, it has been postponed several times, mainly 

owing to lack of expertise. It is thought that such census could be held in the coming couple 

of months. It is possible that the total number of Moslems would prove smaller than it has 

been assumed, with a slight increase in the total number of Catholics. My personal opinion 

is that the ratio of 2/3 Moslems and 1/3 Christians will prove almost unchanged and that the 

number of Greek Orthodox believers will have doubled in comparison to that of the Catholics. 

It seems suitable to remind the reader that the Albanians have never been known for 

their particular religious fervor. This has been proved both by their historical development 

and by the absence of real faith-based conflicts and problems. Yet the huge psychological 

pressure of the decades when religion was restricted, subjugated and, later on, banned, 

cannot be ignored. 

I have lived in Albania for eight and a half years and have accumulated more than adequate 

personal impressions to allow me to maintain that today a substantial number of 

Albanians prefer to announce their atheism. They often use the established formula of “I was 

born in a traditionally Moslem/Greek Orthodox/Catholic family”. Religiously mixed marriages 

are considered quite normal and unavoidable. This drastically reduces the number of official 

religious ceremonies. In this connection, I have often tried to find out where children stand 

on the issue of religion. In practical terms, it is not unusual for siblings to belong to different 

confessional groups. Usually, boys take their father’s religion, while girls follow in the steps of 

their mothers. I have often been told that, given the religious diversity of the country, denominations 

do not really count. To quote a journalist friend of mine, “I come from a traditionally 



Moslem family yet my daughter Christina was named after Jesus Christ”. 

Indeed! 

I do not want to be misunderstood. I am not saying that there are no believers, or deeply 

religious people in Albania. What I am saying is that, owing to the circumstances, their number 

is relatively insubstantial so we do not witness actual animosity and opposition among 

them. While it is true that there were numerous cases of tension and scuffles over the past 

20 years, all troubles were social or political in nature, never religious. The peaceful coexistence 

among faiths is an irrefutable fact and a huge positive trait of the entire Albanian 

society. 

Islamic fundamentalism is an issue of extreme importance in our day, mainly because 

of the terrorist practices of the fundamentalists. In press comments or books of reference, I 

have come across attacks on Albania for its alleged contribution to terrorism and I would like 

to present my views on this sensitive topic. 

In December 1992, Albania joined the Organisation of Islamic Conference (OIC). The 

then president Sali Berisha, currently Albanian Prime Minister, was subject of abundant reproach 

for his domestic policy (for not coordinating his actions with parliament) and foreign 

policy (for running the risk of widening the scope of action by some unregulated Islamic 

structures). He presented his arguments and the developments in the past two decades 

proved their substance. Albania’s membership in OIC was justified primarily by financial and 

economic arguments (in that particular sphere the country met with a huge disappointment, 

since the expected prosperity did not take place and investments by the Arab world proved 

to be smaller than expected). Politically, Albania reduced its participation in OIC meetings 

to an Ambassadorial level. Albania’s current active integration policy, its NATO membership 

and its close relations with the European Union, act as a counterbalance of the initial doubts. 

Concerns were also expressed at the time that in the 1990s Albania had provided bases 

for training camps to the fundamentalists and that the country had allowed an investment 

project of Al-Qaeda on its territory. While individual terrorists may have stayed in the country 

and may have even been unlawfully guaranteed safety, the policy of the Albanian government 

is not to blame. The explanation ought to be found in the simple fact that in the last 

decade of 20 c., i.e., in the initial years of the Albanian transition, the country lacked adequate 

legislative and practical guarantees for the protection of its borders and the security 

of the state and its citizens. The country’s cooperation with foreign national and intra-national 

structures was not regulated and properly activated. Things however are changing gradually 

and in conformity with the requirements of the international community. In practical terms, 

suspects have been taken in custody and extradited or put on trial; buildings constructed on 

unlawfully acquired money were confiscated. The process seems irreversible and is in itself 

a guarantee for a stable development of the country in the future. 

Another issue, that of the many mosques under construction could be viewed in the light 

of the fact that Moslems are by far the most numerous confessional community in the country 

and that the Islamic world has much bigger financial possibilities. It is also a fact that no barriers 

are put before the construction of new Greek Orthodox and Catholic churches, either. 

The religious education, which many young men received in the Arab world at the beginning 

of the transition period, is a potential risk. It happened contrary to the tradition, since 

in Albania Islam has always been connected with Turkey. The situation resulted in the formation 

of a small group of Moslem believers calling themselves “New Sons of Allah”. They 

strictly follow the cannon and are probably more radically motivated. They pray in a single 

mosque and communicate with their own kind only. I personally do not believe that this group 


231

232 


has any future in the Albanian society where even the external characteristics like beards 

for men and chadors for women are rarely seen. I also think that the opening of the Albanian 

Islamic University guarantees an adequate response, since the majority of the future spiritual 

leaders of Albania will be educated there. 

As for the social or political accomplishments of the individual, I believe that no faith can 

count either as an argument for progress, or as a prohibitive factor. The state continues to 

follow its long-time policy of equality and balance of religions not only in its legislation but 

in its practices, too. Between 1992 and 1996, we witnessed the cooperation of a Moslem 

president, a Catholic Speaker of Parliament and a Greek Orthodox Premier. This religious 

diversity on the highest political level will be easy to follow in the future, also on legislative, 

executive, judicial, administrative and party level. 

It is my deepest conviction that the state of Albania and the Albanian society are supplying 

a convincing example of how religious diversity can enhance the establishment and 

maintenance of balanced and tolerant mutual relations, thereby creating values without 

causing problems. 

Several years ago, in a climate of social and political consensus, a new Catholic Church 

was built in the very centre of Tirana. The construction of another, Greek Orthodox, Church, 

is about to be completed. The construction of a new mosque has already been negotiated. 

The decision on those three places of worship was taken in a deliberate effort to build a 

symbol of the unity of the Albanian nation and the equality of faiths. The decision is rapidly 

being transformed into reality. 

I started my presentation with a short story of the morning sounds on the central street of 

the Albanian capital. I now wish to finish with the story of a symbolic ceremony in the northern 

city of Shkodra. Each year, in the centre of the city, clerics from the three main faiths in 

Albania release three white doves into the skies. I wish that more people in the world should 

demonstrate their attitude towards religious differences in the same poetic manner. 


SERBIA AND THE EUROPEAN INTEGRATION, PROBLEMS AND CHALLENGES 

Serbia and the European 

Integration, Problems and 

Challenges 

Prof. Zarko Korac 

Public lecture of 23 April 2012 organised by the 

Diplomatic Institute at the Ministry of Foreign Affairs of 

Bulgaria. 

The forthcoming general elections in Serbia (parlamentary, local, regional and presidential) 

оn 6 Мау оnсе again raise interesting questions not only about their outcome but also about 

the entire process of Serbian democratic transition. As it is mоrе ог less well known Sebian 

democratic transition was certainly оnе of the most difficult in the whole post-communist world. 

Let me stress that it was taking place within the framework of the break-up of Yugoslavia, 

the UN economic and political sanctions and four wars (Slovenia, Croatia, Bosnia and NATO 

strikes over Kosovo). Milosevic and the Socialist Party of Serbia (SPS) were in power during 

those ten years and Milosevic lost elections only in September 2000. It would be correct to say 

that Serbia started her real democratic transition in that уеаr so we mау call Serbian democratic 

transition а LATE DEMOCRAТIC TRANSITION. 

It was also faced with unique challenges. The first оnе was the legacy of Milosevic years 

in power. The first trully elected democratic goverment after the Second world war, that of 

Dr Zoran Djindjic, inherited the country economicaly ruined and ousted from nearly all world 

institutions. Just to give you an example, the Federal RepubIic of Yugoslavia (Serbia and 

Montenegro) had even her seat in UN suspended ! It took a tremendous effort to reverse its 

diplomatic position in the world. 

But it was the legacy of the war рrореr that needed to bе addressed. The questions of war 

crimes, position of refugees and relations with countries from former Yugoslavia were the priority. 

We should not forget that at least in the beginning Milosevic had considerabIe support in 

Serbia. It was not аn easy political decision to extradite him to the court in The Hague in June 

2001. That extradition divided the ruling political coalition \(DOS) and from then onwards it was 

obvious that оnе, the smaller, part of it led bу Vojislav Kostunica, favored slow transition with а 

lot of understanding for Milosevic’s political programme. 

The most serious blow to reformers was the assantiation of Prime Minister Dr Zoran Djindjic 

in March 2003. Не was murdered bу part of the former military wing of the former state security 

and а criminal gang, called the Surcin clan. Despite numerous pubIic demands to find the culpitsq 

the political inspirators and possibly organizers of that assassination remain undetected. 

So the beginning of the democratic transition was slowed down bу the murder of Prime 

Minister Djindjic and the division within the rulling coalition. 

The second challenge to transition was the issue of cooperation with the court in The 

Hague, which was set up bу UN Security Council to deal with war crimes in former Yugoslavia. 

Prof. Žarko Korać is President of the Serbian Social Democratic Union (SDU). His political career starts in 1990 

as a member of the Board of the Civil Union of Serbia. He was a member of the Serbian Parliament in the period from 

1993 to 1997 when he established the European Movement of Serbia. He is one of the most consistent and active 

opponents of the regime of Slobodan Milošević. During the period from 2001 to 2003 Prof. Korać was a Deputy Prime 

Minister of the Serbian Government and after the murder of Zoran Đinđić he was a Prime Minister of Serbia. He graduated 

Psychology and defended his PhD at the University of Belgrade. Besides being a leading Serbian politician, Žarko 

Korać is a Psychology professor at the Philosophy Faculty of the University of Belgrade. 


233

234 

SERBIA AND THE EUROPEAN INTEGRATION, PROBLEMS AND CHALLENGES 

This proved to bе a formidabIe obstacle to transition. Since the majority of the pubIic opinion 

was either against full cooperation оr not supporting cooperation at all, political elite hesitated 

to do it quickly. There was also another рrоblem in that parts of state and military security 

structures were against that cooperation fearing that, in turn, it might come to their extradiction. 

Serbia lost precious time in dealing with the court in The Hague, especially in locating the 

former political and military leaders of the Bosnian Serbs, Radovan Karadzic and Ratko Mladic. 

The third challenge was the issue of statehood. The state union between Serbia and Montenegro 

was more or less disfunctional. It was obvious that Montenegro was moving toward 

independence and the goverment was not interested in keeping the federal state institutions 

active. Againq Serbia lost precious time in trying (unsuccessfully) to keep Federal RepubIic of 

Yugoslavia alive. 

But the most difficult challenge was the issue of statehood of Serbia itself. I refer to the 

Kosovo question, of course. 

Serbia is spending tremendous energy оn the international аrеnа in trying to block further 

recognition of Kosovo’s independence. This is also а very divisive question in Serbian politics. 

No other political question provokes such strong reactions, dividing political parti by their response 

to it. То the traditionalists, it is а question of sovereignty of state supported bу the Constitution. 

Kosovo is very important to the national mythology of Serbian history. As a result of the 

war and the Kumanovo agreements Serbia lost sovereignty. A few years ago Serbia adopted 

a new Constitution which declares that Kosovo is and will be part of Serbia. Serbs refuse to 

accept the de facto independence of Kosovo and are willing to sacrifice European integration if 

confronted with the demand to recognise its independence. The anti-European forces use Kosovo 

as their banner to reject European integration as а whole. It is an upside down situation. It 

is not because of Kosovo that people don’t want Serbia to join the EU, it is because they don’t 

want the EU that they use the question of Kosovo. In Croatia there is a consensus in favour of 

the European integration of the country whereas the situation in Serbia is much more complex. 

We should not underestimate their tanacity or strength, especially since they have the covert 

or sometimes ореn support of Russian Federation despite Russia’s claims to neutrality оn the 

question of Serbian integration to EU. 

The importance of Kosovo question is visible in the context of the coming elections. Some 

political parties are advocating organising lосаl elections in Kosovo, especially in the north of 

Kosovo, despite the strong objections of Kosovo’s goverment. Serbia was granted a candidate 

status to EU only two months ago and only after it sucessfully completed the first phase of talks 

with Kosovo representatives in Vienna оn border passes and mutual recognition of documents. 

These were difficult talks taking much more time then anticipated. 

The fortcoming elections in Serbia are highlighting nearly аll of the probIems we summerized. 

The main contesters are the coalition around the Democratic Party of Boris Tadic and the 

coalition around the Serbian Progressive Party of Tomislav Nikolic. The Democratic Party has 

been in power for four years and its policies could bе described as cautious reforms not willing 

to alienate electorate. It is nominally а center-left party but in reality, a typical centrist party, 

playing with nationalism to a certain extent. Оn the other hand, the coalition around Nikolic, 

former deputy of the rightwing nationalist and chauvinist Seselj, present itself as moderately оn 

the right and cautiously pro-European. These two parties account for 60 % of electorate and 

want very much to create a two-party political system in Serbia. 

The outcome of the elections will decide оn outcome of the already slow reforms in Serbia. 

If the Democratic Party loses the elections, we shall bе confronted with additional slowing down 

of the reforms in Serbia, deterioration of relations with states of former Yugoslavia, especially 

with Croatia and Bosnia and Herzegovina and a stronger influence of the Russian Federation 

оn Serbia’s foreign policy. 

Serbia will probably lose more time in aspiring to EU accession and, coupled with the economic 

difficulties, will see as а result а relatively weak and short-lived government. 


BULGARIA CELEBRATES TWENTY YEARS AS A MEMBER STATE OF THE COUNCIL OF EUROPE 

Bulgaria Celebrates Twenty 

Years as a Member State of 

the Council of Europe Detelina Stambolova 

In 2012, we celebrate the 20th anniversary of Bulgaria’s full membership of the Council of 

Europe (CoE) – Europe’s largest political intergovernmental organisation, which currently has 

forty-seven Member States. 

Bulgaria became the 27 th Member State of the CoE on 7 May 1992. On the same date it 

signed the Statute of the Council of Europe and the Convention for the Protection of Human 

Rights and Fundamental Freedoms, which entered into force on 7 September 1992. Today, 

twenty years later, Bulgaria is an active and responsible player in European cooperation within 

the framework of the Council of Europe aiming to strengthen the shared European values of 

democracy, supremacy of law and the protection of human rights. 

At the beginning of 1990s, the Council of Europe (CoE) whose aim according to its Statute 

“is to achieve a greater unity between its members for the purpose of safe guarding and realising 

the ideals and principles which are their common heritage and facilitating their economic 

and social progress” was the first Western European institution that opened its doors to the new 

democracies of Central and Eastern Europe. 

The first serious recognition of the progress achieved by Bulgaria in the transition to democracy 

and a free market economy came on 3 July 1990 when the country was granted 

the status of a special invited guest at the Parliamentary Assembly of the Council of Europe 

(PACE). On 17 January 1991, Bulgaria submitted an official application for membership of 

the CoE and on 31 January 1991 President Zheluy Zhelev made the first official visit to the 

Organisation in his capacity as Head of State. In his speech before the PACE he emphasized 

that Bulgaria belonged to Europe, which had historically determined the fate of the Bulgarian 

people, regardless of any lines of division separating the Continent in the past. The Bulgarian 

President declared “Bulgaria’s firm commitment to return to free and democratic Europe” and 

its resolve to become a full member of European institutions and readiness to accede to the 

European Convention on Human Rights (ECHR), which he described as “a cornerstone of 

international life”. President Zhelev also emphasized Bulgaria’s resolve to fulfill all requirements 

for membership of the Council of Europe – “one of the most influential and prestigious 

European institutions, which yet again proved its manifest significance by acting as a driving 

force for European integration”. 

Following a debate at the Parliamentary Assembly, on 5 May 1992 Bulgarian’s application 

for membership of the CoE was unanimously approved. In connection to this, the Miguel 

Martinez, rapporteur of the Political Committee, noted that “Bulgaria is a beautiful country with 

a brave, peaceful and intelligent people, which will significantly enhance stability in the region 

and within the CoE”. The importance of Bulgaria’s accession to the Council of Europe as a factor 

for stability and peace on the Balkans was also underlined in the speeches made by several 

Detelina Stambolova works at the Human Rights Directorate of the Ministry of Foreign Affairs of Bulgaria. 


235

236 


other participants in the parliamentary debate. Taking into account the opinion of the PACE, 

the Committee of Ministers extended an official invitation for Bulgaria to join the organisation 

and on 7 May 1992 Stoyan Ganev, Minister of Foreign Affairs, signed the CoE Statute and the 

ECHR – the first transition country from Southeastern Europe to do so thereby becoming the 

27 th member State of the Council of Europe. 

Following Bulgaria’s accession to the CoE in May 1994, the country was delegated responsibility 

for the six-month rotating presidency of the Council of Ministers of the CoE and 

became the first country in Southeastern Europe to serve in that function. At the 94 th session of 

the Council of Ministers on 11 May 1994 during which Bulgaria took over the presidency from 

Belgium, the Eleventh Protocol to the ECHR, which provided for the merger of the formerly 

separate European Court and European Commission for Human Rights into a single judicial 

authority with a universal, binding jurisdiction over all Contracting Parties to the Convention, 

was opened for ratification. The protocol concerned, which is regarded as the legislative basis 

for improving the control mechanism of the ECHR, was signed and ratified by Bulgaria during 

the period of the rotating presidency of the CoM and entered into force on 1 November 1998 following 

its ratification by all Member States of the CoE. Bulgaria participated actively in drafting 

the protocol and one of its provisions was incorporated into the body of the text on a Bulgarian 

proposal. 

Bulgaria closely scrutinized developments in neighbouring Yugoslavia, which was plunged 

into violent bloodshed at the time, and actively supported the process of examining the possibilities 

available to the CoE to contribute to a peaceful settlement of the conflict in Bosnia and 

Herzegovina. 

The organisation’s agenda continued to be dominated by the further enlargement of the 

CoE and the accession of new countries and during its presidency Bulgaria vigorously pursued 

the matter, deepening contracts and expanding cooperation with candidate countries as a matter 

of priority. The then Bulgarian Minister of Foreign Affairs Stoyan Daskalov was particularly 

active in this regard and at the end of June 1994 took active steps, which included the presentation 

before the PACE of an ambitious programme of visits to the capitals of most candidate 

countries. On 5 October 1994, he presented a report before the Parliamentary Assembly outlining 

the results of his joint visits with the Secretary-General of the PACE to Albania, Russia, 

Moldova, the Ukraine and Belarus and shared his personal impressions of the efforts made by 

the respective governments to fulfill the criteria for membership. The Bulgarian Minister made a 

passionate plea for the accelerated accession of Albania into the Organisation and insisted on 

closer cooperation with Russia and Moldova in the context of their aspirations for accession; 

he further noted the positive trends in the Ukraine and emphasized that his visit to the country 

in the capacity as Chair of the Council of Ministers was the first contact between the country’s 

government and the Council of Europe. 

Regardless of the change of government in Bulgarian in 1994 (the government led by 

Lyuben Berov resigned at the beginning of September 1994 and an interim government led 

by Prime Minister Reneta Indzhova took over), the Bulgarian presidency of the Council of 

Ministers ended successfully under the stewardship of the newly-appointed Foreign Minister 

Ivan Stanchioff who remained at the helm of the Council of Ministers until 10 November 1995 

and led its 95 th session. At the session significant progress was marked in the implementation 

of a number of significant tasks of the organisation, inter alia, the adoption of the Declaration 

on Compliance with Commitments Accepted by Member States of the Council of Europe, 

which paved the way for the monitoring procedure of the Council of Ministers; the approval 

of the first legally-binding international documents on the legal status of persons belonging to 



national minorities – the Framework Convention for the Protection of National Minorities; a decision 

was also adopted to launch a European Youth Campaign against Racism, Xenophobia, 

Anti-Semitism and Intolerance. Last but not least, progress was achieved on the enlargement 

front although by the end of the Bulgarian presidency only one more country – Andorra – has 

acceded to the CoE as a Member State. Yet during Bulgaria’s presidency of the Council of 

Ministers cooperation and ties with candidate countries from Southeastern Europe deepened 

and expanded and a significant number of them became Member States of the CoE shortly 

thereafter – Latvia in February 1995, followed by Albania and Moldova in July, and the Republic 

of Macedonia and the Ukraine at the end of the same year. 

The experience Bulgaria gained during its presidency of the Council of Ministers strengthened 

the country’s commitment and its active engagement in the following years in the activities 

of the CoE aiming to achieve its tasks and goals. 

The initiative of the CoE to promote training in the area of democratic citizenship based on 

the rights and responsibilities of citizens, which is underlined by the Bulgarian idea put forth by 

Svetlozar Raev, the country’s first permanent representative to the Organisation, is particularly 

noteworthy. The decision to deploy the initiative for training in democratic citizenship was taken 

into consideration in the final papers approved at the Second Summit of the Council of Europe 

in 1997 and at the Jubilee 104 th Session of the Council of Ministers, which took place on 7 

May 1999 in Budapest and was dedicated to the 50 th Anniversary of the Council of Europe, a 

special Declaration and a study programme in democratic citizenship based on citizens’ rights 

and responsibilities were endorsed. When the Council of Europe declared 2005 European Year 

of Citizenship through Education on the basis of the original Bulgarian proposal, in December 

2004 Sofia hosted the annual promotional “Conference of the Year” event. Bulgaria continues 

to actively contribute to education in democratic citizenship and human rights, which is one of 

the priority areas on the agenda of the Council of Europe. 

Today, Bulgaria is an active and responsible participant in all major lines of work of the 

CoE, aiming to strengthen the shared European values of democracy, supremacy of law and 

the protection of human rights. 

The Bulgarian representatives in the PACE and CoM play an active role in all important 

debates relating to the adoption of papers and decisions on significant issues, such as the 

reform of the control mechanism of the European Convention on Human Rights (ECHR) with 

a view to streamlining its long-term efficiency, the reform of the Council of Europe initiated by 

the Secretary-General Thorbjørn Jagland, the new Neighbourhood Policy of the CoE, judiciary 

cooperation, counter-terrorism and combating organised crime and corruption, the protection 

of social and economic rights, Roma integration, child rights, cooperation in the area of education 

and culture, non-discrimination etc. Through its representatives Bulgaria participates in all 

major steering and expert committees of the Organisation. The members of the Bulgarian Parliamentary 

Delegation to the PACE play an active role in the political debate within the framework 

of the Parliamentary Assembly and continually raise issues of importance for the country. 

Bulgaria also has permanent representatives in the Congress of Local and Regional Authorities 

in Europe – another important dimension of cooperation within the framework of the CoE. 

In February 2011, Mr. Thorbjørn Jagland made an official visit to Bulgaria, which has given 

an impetus to the country’s cooperation with the Council of Europe. During the official visit, he 

was received by the Bulgarian Prime Minister Mr. Boyko Borisov, the President of the Republic 

Mr. Georgi Parvanov and the President of the National Assembly Ms Tsetska Tsacheva. At 

the Ministry of Foreign Affairs Mr. Jagland held discussions on a wide range of topics with the 


237

238 


Minister of Foreign Affairs Mr. Nikolay Mladenov and his Deputy Mr. Dimiter Tsanchev. 

Another landmark event signifying the role and support of Bulgaria for the Council of Europe 

was the official visit of Bulgaria’s Minister of Foreign Affairs Mr. Nikolay Mladenov to the 

Council of Europe in Strasbourg on 21 and 22 June 2011 during which he made a speech 

before the PACE dedicated to Transition in Middle East – how can Central and Eastern Europe 

help. During the visit he also met with the President of the PACE Mr. Mevlüt ÇAVUŞOĞLU, 

the Secretary-General Mr. Thorbjørn Jagland and the Human Rights Commissioner Thomas 

Hammarberg. Minister Mladenov declared the country’s support for the CoE pursuing an active 

“Neighbourhood Policy” based on the proposals of the Secretary-General Thorbjørn Jagland 

designed to facilitate the democratic political transition and building stable democratic institutions 

in the countries in the South Mediterranean and Central Asia. The Minister of Foreign 

Affairs also shared his satisfaction with the organisation granting Morocco the status of Partner 

for Democracy to the PACE and his hope that a similar status will at a later stage be granted 

to other countries striving towards democratic governance. Several months later, in November 

2011, Bulgaria supported the granting of the status Partner for Democracy to the PACE to the 

Palestinian National Council. 

In the framework of the visit, Minister Mladenov also reinforced Bulgaria’s support for the 

reform of the CoE initiated by the Secretary-General Thorbjørn Jagland whose aim is to consolidate 

the political role and place of the Organisation into the current European institutional 

setup and boost the reform of the European Court of Human Rights. 

In his speech before the Parliamentary Assembly the Minister of Foreign Affairs described 

the changes in the Middle East and North Africa as a “historical challenge comparable to the 

changes in Southeastern Europe after the fall of the Berlin Wall”. He called on the Council of 

Europe and the European Union to support these countries on their path towards democracy, 

equal economic opportunity and fight against corruption and emphasized that know-how and 

experience of the CoE in supporting countries in transition; he also recalled that the CoE must 

play a leading role in support of constitutional reforms and building secular societies in the Middle 

East and North Africa. Minister Mladenov declared his support for the idea put forth by the 

President of the PACE to convene a new CoE Summit for three main reasons – the forthcoming 

accession of the EU to the European Convention on Human Rights (ECHR); the ongoing 

process of comprehensive reform of the CoE; and the radically altered situation in the region 

to the South of Europe. 

In May 2011, the Secretary-General of the CoE Thorbjørn Jagland accepted the invitation 

of the Bulgarian Minister of Foreign Affairs to participate in the International Conference 

dedicated to the Transition in Central and Eastern Europe and the Changes in the Middle 

East, which took place in Sofia (The Sofia Platform). The contributions to the conference of the 

Secretary-General of the CoE and of the UN were highly appreciated by the Bulgarian hosts. 

Bulgaria accords great significance to the success of the reform of the European Court of 

Human Rights (ECHR), which is designed to increase its efficiency, including in terms of the 

increasing number of petitions received by the Court in Strasbourg. It is expected that at the 

high-level conference on the future of the ECHR to be organised in Brighton, UK (in the period 

18-20 April 2012) under the auspices of the UK Presidency of the Council of Ministers of the 

CoE as a continuation of the conferences in Interlaken (Switzerland, 2010) and Izmir (Turkey, 

2011) important decisions concerning the reform of the ECHR will be adopted aiming to ensure 

the long-term efficiency of the ECHR control mechanism. 

At the same time, Bulgaria is making tangible efforts to harmonise its national law and prac- 



tice with ECHR and improve the enforcement of the Convention at national level. An important 

contribution in this regard was the official visit to Bulgaria of the President of the European 

Court of Human Rights Jean-Paul Costa to Bulgaria in June 2011. He visited Bulgaria at the 

invitation of Professor Lazar Gruev, President of the Supreme Court of Cassation, and his programme 

included meetings with the President of the Republic Georgi Parvanov, the President 

of the National Assembly Ms Tsetska Tsacheva and the Ministers of Justice and Foreign Affairs 

– Ms Margarita Popova and Mr. Nikolay Mladenov, respectively. During the visit a Round 

Table dedicated to Subsidiarity and the Shared Responsibility between the ECHR and national 

courts – pilot judgments and measures to accelerate judicial proceedings took place. During his 

meeting with the Minister of Foreign Affairs, Mr. Costa and Mr. Mladenov discussed matters relating 

to the ongoing reform of the ECHR, the progress achieved in the reform of the Bulgarian 

judiciary and the enforcement of the sentencing rulings of the ECHR against Bulgaria, including 

several recent pilot judgments against the country. 

In the year when we celebrate the 20 th Anniversary of Bulgaria’s membership of the Council 

of Europe and the 5 th Anniversary of full membership of the European Union, we should deservedly 

pay tribute to the support Bulgaria has received from the Council of Europe in the process 

of carrying out the democratic reforms across the entire region of Southeastern Europe in 1989, 

including the amendment of national law and building stable, democratic institutions. Bulgaria’s 

membership of the Council of Europe has also strongly enhanced the country’s ability to meet 

the political criteria for membership of the European Union. 

In equal measure, this is an opportune moment for Bulgaria to restate its commitment to 

the underlying values of the Council of Europe – democracy, human rights and supremacy of 

the law – as well as its firm resolve to continue to defend those values. 

Papers from the jubilee edition entitled “A Part of United Europe – Tenth Anniversary of Bulgaria’s Membership of the 

Council of Europe” and “Ten years in the Council of Europe – Bulgaria’s Contribution to the Democratic Security of 

the Continent” of Yuri Sterk, Information Centre of the Council of Europe, Sofia 2002, have been used in the article. 


239

240 

MULTICULTURALISM AND DIPLOMATIC TRAINING 

Multiculturalism and 

Diplomatic Training 


Official address of BDI Director 

at Francophonie and Democracie Conference 

The role of the Diplomatic Institute (DI) as a public institution under the jurisdiction of the 

Minister of Foreign Affairs is to act as a bridge between the academic and administrative domains 

and the public and diplomats as professionals in a specialist area. Its statutory functions 

are fully in line with the view taken by the team of the Diplomatic Institute, which over the years 

has consistently perceived its work as a process of building a common space that acts as a 

platform for gaining and disseminating knowledge about and experience of communication in 

the public domain. 

Multiculturalism as a theoretical abstraction and a philosophical construct first emerged as 

an attempt to explain the contemporary world and the diversity of society. This is an important 

caveat because the spaces historically occupied by many and diverse social groups are currently 

being taken up by a rapidly converging and increasingly homogenous human society. 

Political scientists, sociologists and politicians took it upon themselves to transform the notional 

idea of building a harmonious multicultural society into a reality. Regrettably, in recent years, 

and particularly after the 9/11 terrorist attacks, society has witnessed the intractable practical 

challenge of reconciling civilizations. It is generally acknowledged that all people espouse a 

nearly identical set of values, which are commonly denoted as morality or consciousness. However, 

the layers of cultural idiosyncrasies that have formed over time have gradually converged 

to distort human perception so that individuals no longer recognise each other as belonging to 

different continents or countries but instead as belonging to different worlds. 

Human civilization is apparently not yet sufficiently mature to unreservedly embrace the 

idea of unity and has a long way to go. Technologically it is ahead of itself and its moral consciousness. 

A small world without frontiers has been created, which can shelter and sustain 

the entire population, yet this goal remains elusive and beyond our grasp as we are unwilling 

to demolish the lines of division deeply entrenched in our minds. Multiculturalism has left the 

policy domain and returned to the realm of science. The attempts to enforce it as a social engineering 

project through centralised policies have failed as the human mindset continues to 

resist dictums as strongly as ever. 

What the Diplomatic Institute has borrowed from the philosophical construct described 

above and the attending endeavour to grasp the meaning of multiculturalism is the understanding 

that diplomatic relations should rest on solid foundations. We see the role of public 

diplomacy as an instrument to be used to create an environment that promotes communication. 

This is a soft power, which precedes and runs parallel core diplomacy understood as a process 

of decision making through mutual concession. As a next step, public diplomacy links the 

outcomes achieved and communicates them to an increasingly demanding and news-thirsty 

public that craves information as it nourishes its need for constant assurance of the democratic 

nature of the space in which it functions. The training courses of the Diplomatic Institute are 

geared at preparing people to speak and listen in equal measure. Although seemingly a paradox, 

the skills of listening to and understanding one another has greater value than being able 

to eloquently explain one’s position. Understanding creates empathy and deepens trust as


inherent components of shared values. 

The rich tapestry of training initiatives available from the Diplomatic Institute are aimed at 

fostering a feeling of belonging in an environment that is open and conducive to a dialogue 

between parties participating on an equal footing. Gaining skills to correctly perceive and appreciate 

otherness and subtle nuances is both a challenge and a source of infinite pleasure as it 

ultimately unlocks the riches buried under layers of civilizations. The training courses organised 

for foreign diplomats are a source of great pride for the Diplomatic Institute but also one of its 

greatest responsibilities. In Sandanski the traditional Winter School of Diplomacy is under way, 

which has evolved into a platform that allows young diplomats from Southeastern Europe, the 

Black Sea Region and EU Member States to get to know each other and their cultures and 

find ways to communicate in a successful manner. The training course is also an example of 

public diplomacy at work. It fosters an open and friendly environment and helps participants to 

overcome historical prejudice by engaging in open dialogue and freely exchanging opinions as 

an alternative to hate speech and the negation of otherness. 

A dispassionate appraisal of developments in international and interstate relations enables 

participants to reach valid conclusions and identify prevailing trends that help formulate 

principles – social axioms that similarly to mathematical ones do not require proof. For modern 

international relations and diplomacy as practiced since the Thirty Years’ War one of the irrefutable 

axioms that remains valid today is the importance of the French language in international 

diplomacy. 

The two pillars in the work of the Diplomatic Institute – training courses and public events 

– are underlined by multiculturalism understood and practiced as open lines of communication. 

The key to free communication is direct, verbal contact without intermediaries. Since its establishment 

the Diplomatic Institute has been actively using and promoting the use of French. 

As I am sure our French counterparts will agree French today is no longer synonymous to 

France and neither can nor should it be equated to its homeland. French has long been a key 

to a foundation upon which an entire space of culture, civilisation, values and reason rest – a 

space, which albeit virtual and detached from the material world, has tangible dimensions. Being 

a francophone is a matter of personal choice and signifies solid resolve and a commitment 

to gain entry to a select community. Francophony removes the borders separating its members 

and turns them into a part of a select society of high culture and humanistic principles such as 

liberty, equality, democracy and, last but not least, education and wellbeing – the centerpiece 

of our work and a value that the Diplomatic Institute holds dear and understands as a natural 

and unalienable right of each individual as well as a safeguard to human dignity. Francophony 

and its institutions promote and fund the possibilities for people from all corners of the world to 

engage in free dialogue. 

Allow me, therefore, to now outline the francophone activities of the Diplomatic Institute as 

a public institution. 

Only a year after it was established in 2005, the Diplomatic Institute signed an agreement 

with the Organisation Internationale de la Francophonie, which is the basis for and funds its 

activities in the French language. We work in a few but very important areas: 

1. In the first place, we organise courses to improve the French language skills of MFA 

staff. Knowledge of French is a valuable skill in light of the historical momentum behind 

the use of the language in international relations, including the present-day tasks of 

Bulgarian diplomacy. Increasingly, Bulgarian diplomats are more actively engaged in 

the work of international and European organisations, particularly following the recruitment 

of Bulgarian diplomats to the European External Action Service (EEAS) where 


241

242 


knowledge of the language is highly regarded. 

2. As an important point, it should also be noted that the DI under the jurisdiction of the 

MFA maintains and regularly expands its stock of specialist and training literature in 

French. Our institution values and holds books in high regard. 

3. The public lectures that we organise in French are another highlight of our work. They 

allow the Diplomatic Institute to benefit from and disseminate know-how of Francophone 

scientists, University lecturers, politicians and journalists. 

4. We place a special emphasis on activities targeting young people in Bulgaria, and particularly 

students and pupils learning French. Our essay writing competitions promote 

the expression of opinion on the practical issues in international relations that allow 

participants to gain hands-on experience by putting their skills to practice. 

5. Last but not least, we rely on assistance from the OIF for the publication of brochures, 

training aids and other materials for our trainees and for the public at large, including 

journalists, scientists and students. 

6. The tangible presence of French in our daily work and all connotations of the language 

and its active use are further enhanced by the rapidly developing virtual presence of 

the DI whose website now has a fully-fledged version in French. We are proud to be the 

only Bulgarian public institution, which maintains its website in French. 

In conclusion, I would like to recall the following points: 

Institutionalised Francophony became a reality through the inherent democratic mindset of 

the world French-speaking community. Similarly to the ongoing process of building Europe still 

in progress today, particularly in terms of opinion-making and promoting causes on the Internet, 

the IOF was built from the periphery towards the centre using a strictly bottom-to-top approach. 

The movement was pioneered by prominent public and political figures from the former French 

colonies – without exception small countries far removed from the league of the world’s Great 

Powers. They embarked on creating a human society beyond colonization and the deep lines 

of division that lay in its wake; a society firmly resting on the foundation of the rational spirit 

conceived during the Age of Reason; far and away from the introspective mood of the Middle 

Ages and on the brink of discovery of a formula that would enable it to implement the classic 

democracy inherited from the Antiquity into the newly-established States. Albeit belonging to 

different nations, the population of these countries is highly heterogeneous and multicultural. 

People continue to be divided and to fight as enemies over hundreds of visible and invisible 

grievances. Notions such as language, religion, race, values and customs remain loaded with 

ideological connotations and act as a barrier that thwarts the smooth course of human history. 

Mankind has moved into an age where the fanatical reliance on our differences as the underlying 

raison d’être and the unwillingness to accept otherness have a colossal impact on the 

course of daily life. A new world has emerged in which multiculturalism is the rule rather than 

the exception. Let me conclude by quoting the famous French philosopher of Bulgarian origin 

Tsvetan Todorov who said: 

“Today and tomorrow the meetings between people and communities belonging to different 

cultures will become increasingly more frequent; the participants in them are the only factors 

capable of preventing them from flaring up into conflicts. Given the means of destruction that 

are available to mankind today, such conflicts may jeopardize the existence of humankind. 

This is why we are called upon to do everything in our powers to prevent such an eventuality.” 


BULGARIA’S FOREIGN POLICY PRIORITIES (2003 – 2011) 

Bulgaria’s Foreign Policy 

Priorities (2003 – 2011) 

as Reflected in the Training 

Programmes of BDI 

Dimitar Angelov 

On September 23, 2003 the first state diplomatic school opened its doors in the Republic 

of Bulgaria. The Diplomatic Institute was incorporated into the Ministry of Foreign Affairs, with 

the objective of efficiently developing the Bulgarian Diplomatic Service, in accordance with the 

requirements imposed by external regional and global realities 1 . 

By the beginning of the 21st c., new and favourable prospects had opened up for Bulgaria, 

including those two events of paramount importance, the integration into NATO and the accession 

to the European Union (EU). Both were defined by all Bulgarian governments of the new 

millennium as the highest foreign policy priority. Membership in the Euro-Atlantic structures, 

however, set out clear and mandatory requirements for the Bulgarian diplomacy. The new levels 

of interstate communication transcended by far the scope of standard bilateral diplomatic 

relations. Representatives of the country’s foreign policy should have perfect knowledge of 

the mechanisms of action and lobbying in a multinational environment. The modern diplomat 

already needed to combine ad hoc the functions of a lawyer, economist, financial expert, media 

expert, administrator and speaker. A new requisite was the proficiency in more than two foreign 

languages. In this new environment, the main burden in the process of organization and management 

of foreign policy rested with the Ministry of Foreign Affairs. 

It was in response to those demands on the diplomatic service that the Diplomatic Institute 

was established under the Minister of Foreign Affairs. In Chapter Six, Art. 82, item 2 of the Law 

on the Diplomatic Service it is stated that: "The Diplomatic Institute organizes and conducts 

training, including courses in foreign languages, to improve the professional skills of the Foreign 

Ministry employees and officials in other government structures...”. The Institute thus offers 

a wide range of training programmes, such as: a foundation course for trainee attaches, a 

course for middle career diplomats, a training course for consular officers, a military diplomacy 

course, a course in energy, language courses and various other forms of training (including 

linguistic training) for foreign diplomats. In organizing these courses, the Diplomatic Institute 

seeks to reflect the current and important elements in the field of diplomacy, security, defence, 

economy, energy, and media; also to provide useful knowledge in all fields of science that 

would have a positive effect on the qualifications of the members of the diplomatic profession. 

The Foundation Course in Diplomacy is the training course of greatest length and relevance 

to the Institute. Training aims at developing the skills needed by the participants in their 

diplomatic practice. The course is a combination of lectures, discussions, interactive exercises 

1 Popov Zdravko. The Diplomatic Institute – Demand, and Activities, International Relations, Vol.33 (2004), No 1, p. 

63 – 66 

Dimitar Angelov is an Associate at Training Programmes and Projects Department of Bulgarian Diplomatic 

Institute. 


243

244 


and practical tasks. From its very beginning it has been characterized by the underlying concept 

that the learning process will be useful and will contribute to the actual organization and 

conduct of the foreign policy of the country. This concept is reflected in the compulsory writing 

of expert policy reports by the students who complete the course. 

Each policy report is an expert opinion on a case, written according to clear quantitative 

requirements 2 . It is mandatory that the statement in the report include a political analysis, adequately 

presented in relation to the problem specified and complemented by at least two 

expert recommendations. The latter have to be presented as the personal point of view of 

the student. The logical connection between analysis and recommendations should be clearly 

identified. The topics of the reports are provided by the organizers 3 at the start of the course, 

and their number varies according to the number of participants. In the span of three months 4 

the participants prepare their reports under the supervision of specially appointed consultants 

for each topic. 

The quality of the expert reports by the students in the Foundation course in Diplomacy is 

not assessed solely by the successful completion of the course. By its comprehensive activities: 

training, research and public activity, the Diplomatic Institute strives to help to maximize 

the effective implementation of the Bulgarian foreign policy priorities. The form and required 

content of the expert reports assigned by the Institute, consistent with the in-debt research 

done on the subject in question, help to integrate them into the practical and analytical work 

of thematically related departments of the Foreign Ministry. The analyses prepared by the participants 

in the Foundation course provide information, which is scientifically accurate, concise 

and specific, suitable for both quick and complete reference on current foreign policy issues 

relating to our country. 

This experience aims to study the ramifications of the government-defined priorities 

in the foreign policy of Bulgaria for the 2004 – 2011 period 5 on the thematic selection of 

the expert reports, assigned by the Diplomatic Institute to the participants in the courses 

for trainee attaches. 

The foreign policy priorities of the last three governments will be presented sequentially for 

the period since the first Foundation course in Diplomacy in 2004. The information basis used 

will be the government programmes of the three cabinets launched at the beginning of their 

respective terms of office. Once constructed and set out, the underlying priorities of the three 

governments will be linked to the expert reports grouped into subject areas. Also, the tendencies 

associated with the variable prioritization of topics, and the passive attitude to other topics 

will be outlined. 

1. Foreign policy priorities of Bulgarian governments in 

the 2004 – 2011 period 

The 2004–2011 period covers the terms of office of three governments: (1) The coalition 

government of Simeon Saxe-Coburg-Gotha (2001 – 2005), (2) The Triple Coalition government 

2 10 standard printed pages 

3 Choice of topics is made jointly by MFA, Diplomatic Institute and the tutors assisting trainees in their expert reports. 

4 The duration of the Foundation Course in Diplomacy is three months. 

5 The first Foundation Course in Diplomacy was organized in 2004. It was during the term of office of Simeon Saxe- 

Coburg-Gotha government, which defined its foreign policy priorities in 2001. 



led by Sergei Stanishev (2005 – 2009), and (3) The present government with Boyko Borisov as 

Prime-minister (2009 – 2013). 

The foreign policy priorities, as defined in the programmes of the three Cabinets, are similar 

in some major aspects. 678 

1.1 The European Union and NATO 

All three governments have identified the membership in the structures of NATO and 

the European Union as a priority of the highest rank in the foreign policy of Bulgaria. After 

the accession of the country to a full membership in both organizations in 2004 (NATO) and 

2007 (EU), the policy for Euro-Atlantic integration has been only partially modified. Regardless 

of the elections for National Assembly in 2005 and the change of cabinets, Bulgaria's foreign 

policy in this area follows a line of consensus. In the government programmes of both the Triple 

coalition and GERB there are texts declaring readiness for a reliable partnership between the 

Bulgarian state and the other Member States of NATO, EU and OSCE, and also a will to "assert 

Bulgaria's place in the centre of European politics. 9 Effective participation in the political 

processes within the operational structures of NATO and the EU is considered by the three 

aforementioned governments as the main option for achieving security and socio-economic 

prosperity in Bulgarian society. 

1.2 The role of Bulgaria in South-East Europe 

In addition to the Euro-Atlantic perspective, a major foreign policy indicator for the work 

of all governments since the beginning of this century, the three Cabinets declared the maintenance 

of security in Southeast Europe as a high priority. The government of Simeon Saxe- 

Coburg-Gotha launched the idea of turning Bulgaria into "an important political factor and 

source of stability in Southeast Europe" 10 . It was further developed and adapted to the new 

state of affairs, under the subsequent governments. The Governance Programme of the Triple 

coalition outlined very clearly the link between the concept of security in the Balkans and 

the consequences of Bulgaria's accession to NATO and the EU. The text of this programme 

incorporated for the first time the understanding that "the road to sustainable development and 

stability of the region goes through the Euro-Atlantic integration of our neighbours" 11 and 

that "Bulgaria intends to play a leading part in this process." The current government introduced 

the Black Sea synergy into the scope of this priority, in view of the increasing role of countries 

such as Russia, Ukraine, Georgia and Turkey in the security of Bulgaria. Another new element 

in the same priority area was the active position taken by the current cabinet on the status 

of the Bulgarians abiding on the territories of neighboring countries. Even while taking up its 

mandate, the GERB government explicitly announced its position that Bulgaria should strive for 

the right of a decisive vote in the process of the Euro-Atlantic integration of Serbia, Macedonia 

6 http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – The People are the Wealth of Bulgaria (Government Programme of 

Simeon Saxe-Coburg-Gotha) 

7 http://www.europe.bg/upload/docs/GovernmentalProgrammeme_final_bg.pdf - Government Programme for EU 

integration, economic growth and social responsibility (Government Programme of the Triple Coalition) 

8 http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf –Government Programme for 

European Development (Government Programme of GERB) 

9 Ibid, 8, Objective 138 

10 http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – People are the wealth of Bulgaria (Government Programme of Simeon 

Saxe-Coburg-Gotha), Ch. Foreign Policy and EU integration – Priorities, Section 3. 

11 Cf. http://www.europe.bg/upload/docs/GovernmentalProgrammeme_final_bg.pdf - Government Programme for 

EU integration, economic growth and social responsibility (Government Programme of the Triple Coalition), Ch. 8, 

Section 2, Objective 1 


245

246 


and Turkey. The active policy regarding the Bulgarian ethnos abroad took up a large part of 

the priorities in this cabinet’s programme. The agenda of the two previous governments also 

focused on the situation of our compatriots in the neighbouring states, but it was only after 2009 

that it was fully reflected and defined as a high-end goal falling within four strategic programme 

objectives (142, 143, 144 and 145). 

1.3 Beyond the key foreign policy priorities 

Apart from the key foreign policy priorities defined above, on which the three governments 

since 2004 have achieved effective consensus, there is a number of distinct divergences on 

the next, lower ideological and political level. Secondary and tertiary priorities in Bulgaria's 

foreign policy since the beginning of 21 st c. are clearly marked by party colours. For example, 

the cabinet of Simeon Saxe-Coburg-Gotha defined as a priority the establishment of relations 

"with countries in Western and Central Europe and North America, as partners and allies” 12 . 

Since the beginning of its term in 2005, the Triple coalition modified the task, confirming the 

importance of a strategic partnership between Bulgaria and the USA, but in parallel acknowledged 

"the importance of maintaining friendly and close relations with Russia, Ukraine and 

other CIS countries." 13 After 2009 the line of prioritizing relations with one or another regional or 

global power was interrupted and partially incorporated into the Euro-Atlantic overriding priority. 

However, as already mentioned, the current government focuses on other areas of Bulgaria's 

foreign policy - the political status and socio-economic situation of Bulgarians abroad 14 . Although 

somewhat attached to regional priorities, the task of providing effective protection and 

integration of representatives of the Bulgarian ethnic groups abroad is one of the drivers of the 

country's foreign policy. 

In the government programmes of the three cabinets under review, there are a number of 

priorities, representing principles of a more general nature and not specific goals. Such types of 

text most often outline Bulgaria's readiness to develop its participation in various international 

forums and institutions. During the above three terms of office, the country's foreign policy is 

conceptually orientated towards the expansion of global partnerships, as well as towards an 

increasingly successful Bulgarian presence in regional and global initiatives. 

1.4 Practice, the emphasis on key foreign policy priorities 

In actual fact, for the best part of the seven years covered by this experience, foreign institutions 

have been able to focus mainly on the above first-ranking priorities. Increasing pressure 

from Brussels for fast and efficient synchronization of the Bulgarian state apparatus with the 

political, legal, economic and social realities in the European Union has shifted to the periphery 

some secondary and resource-intensive foreign policy initiatives. For the last ten years there 

has also been an awareness of the need to invest time and resources in the professional development 

of the Bulgarian diplomatic service. This view is incorporated into priority 146 of the 

present government’s programme. Modernization of the foreign policy apparatus is a logical 

prerequisite for successful implementation of the wide range of international activities planned 

by Bulgaria. 

12 http://old.ndsv.bg/?magic=0.1.6.14.0.1.0 – – The People are the Wealth of Bulgaria (Government Programme of 

Simeon Saxe-Coburg-Gotha), Chapter on Foreign Policy and EU integration – Priorities, Section 4 

13 http://www.europe.bg/upload/docs/GovernmentalProgramme_final_bg.pdf - Government Programme for EU 

integration, economic growth and social responsibility (Government Programme of the Triple Coalition), Chapter 8, 

Section 2, Objective 2 

14 http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf Government Programme for 

European Development(Government Programme of GERB), 8.1, Objectives 142, 143, 144 and 145 



In short, the review of priorities in Bulgaria's foreign policy over the past decade testifies 

to the consistent prioritization and the more practical orientation of the MFA, in order for it to 

accomplish tasks and goals of utmost importance. We have outlined the following: (1) active 

membership in the EU and NATO and (2) maintaining security and stable diplomatic positions 

in Southeast Europe. The discrepancies in respect of secondary and tertiary priorities are a 

logical consequence of the ideological and political differences between the respective Cabinets, 

and the changing international environment. 

The Diplomatic Institute provides support to MFA and assists all institutions involved 

in the country’s foreign policy in enriching the analytical base and enhancing 

the professional qualifications of their staff. In parallel, through its entire activity in 

training, research and public relations, the Institute carried out an alternative and auxiliary 

"reading" of Bulgarian foreign policy priorities. Subject to the formal framework 

of the determining factors of the country's foreign policy in government programmes, 

the Diplomatic Institute brings its own conceptual line, targeting management attention 

to unemphasized, but in many cases, problematic issues. This practice is visible in the 

systemic topical analysis of the expert reports prepared by the participants in the ten 

Foundation courses for assistant attachés in the period 2004 – 2011. 

2. Expert reports in the Foundation course for trainee 

attaches – topics, analysis and policy 15 

The overview of the topics of the expert reports, approved by the Diplomatic Institute in 

the ten Foundation courses in diplomacy held so far, outlines the following subject areas: (1) 

The European Union, (2) International Relations in the Balkans, (3) Turkey, (4) NATO, (5) The 

United Nations, (6) OSCE, (7) Russia, (8) The Black Sea - Caucasus region, (9) Energy security, 

(10) Bulgaria’s involvement in current conflicts, (11) Asia and (12) Latin America. The 

existence of expert reports with research topics outside those twelve, requires to identify a 

research area (13) Other. 

The principle underpinning such grouping reflects both the thematic variety of the reports 

and their generic features. Acknowledging the existence of other possible principles for a differentiation 

of the accumulated information, we have chosen to employ for the purposes 16 of 

this experience, a direct juxtaposition of foreign policy priorities with the number and nature 

of expert reports presented in the pages below. We remain open to suggestions about how to 

increase or reduce the number of subject areas. 

2.1. Subject area European Union 

Issues related to integration processes within the European Union, its political, economic, 

social and defence evolution as well as the prospects for its territorial enlargement, take the 

largest share among the topics for expert reports assigned by the Diplomatic Institute.The 

total number of reports within this subject area for all ten Foundation courses in Diplomacy is 

approximately 60 17 . This statistical calculation is the natural projection of the abovementioned 

foreign policy priorities of Bulgaria in the 2001 – 2011 periods. At the beginning, the country's 

membership in the EU and subsequently the strengthening of the Bulgarian government positions 

in the structures of the Union are present as central tasks in the programmes of the three 

15 Expert reports from all Foundation courses held to date are available in the Diplomatic Institute library (MFA, fl 2) 

16 The objectives of the study are presented in the introduction of the text 

17 The result is approximate as there are topics which are only partially related to EU issues 


247

248 


consecutive governments. 

It is obvious that EU issues such as election reform, voting on legislation, EU external relations 

with other countries and organizations, EU policy in the Balkans and its policy towards 

countries adjacent to the EU, comprise a significant part of the topics assigned in the Foundation 

courses in the pre-accession period. In response to the immediate need for analysis of 

the goals that Bulgaria should attain before January 1, 2007 18 , the Diplomatic Institute, jointly 

with the governing bodies of the Ministry of Foreign Affairs, assigned the issues to be analyzed 

by the students. The topics of the expert reports at the time are in support of this fact: The 

referendum as part of the process of EU accession and the experience of the new member 

states. (First Foundation Course); The tasks of Bulgaria in the field of environment following 

the signing of the Treaty of Accession to EU in 2007 (Second Foundation course); The tasks of 

Bulgaria, including financial control, at the time of the signing of the Accession Treaty to EU in 

2007 (Second Foundation Course). 

In the four years since Bulgaria joined the EU, the foundation courses have provided the 

MFA and all institutions involved in the integration of the country with professional analysis of all 

emerging issues. The resulting analytical foundation, constructed by the annual system of expert 

reports, has succeeded in reflecting in a timely and adequate manner the issues of priority 

and importance to Bulgarian foreign policy. The negotiations on signing the Lisbon Treaty and 

the implications for Member States from that Act, the development of CFSP, the electoral processes 

in the EU, the level of integration in the energy sector, EU enlargement in the Western 

Balkans, the Union's positions in Asia and Latin America and many other issues, are analyzed 

professionally by the students on the foundation course. Recommendations for specific actions 

attached to the statements of information of the reports establish strong reference points that 

assist in the practical orientation of persons and entities involved in decision-making and steering 

of Bulgarian foreign policy. 

Analyses of EU issues made on the Foundation Course in Diplomacy also cover problems 

outside the agenda of political developments in the EU. The course organizers focus on theoretical 

issues, requiring a higher level of analytical abstraction. The problems addressed relate 

to the nature and ideological modification of "Project Europe", the positioning of the Union in the 

international system, the "Euroscepticism - Euro optimism" ratio, as well as social processes 

within the European population. The following reports focus on those issues: European political 

parties and democracy deficit in the EU (Ninth Foundation Course) and The role of public opinion 

in the context of the future of the Treaty establishing a Constitution for Europe - Bulgaria's 

position (Fifth Foundation Course). 

As stated at the beginning of this section, issues related to the European Union and the 

diversity in the unfolding political, economic and social processes are not subject to precise 

statistical calculation, as too often they translate into research, focusing on non-EU subjects. 

This trend is clearly identified in addressing issues within the subject of International Relations 

in the Balkans and Turkey. 

2.2. Subject area International Relations in the Balkans 

Expert reports on international relations in the Balkans, approx. 50 in number, 

take second place in the total body of subjects on the Foundation course for trainee 

attaches. Topics in this area focus on the many and varied cases occurring or developing 

on the peninsula: political, economic, ethnic, religious, social and military. 

A substantial part of these expert reports explore the prospects for the integration of the West- 

18 The official date on which the Republic of Bulgaria joined the EU 



ern Balkans into NATO and the European Union. It should be noted that subjects with a similar 

focus were to be found within the First Foundation course held in the year of Bulgaria's accession 

to NATO (2004), three years before its full EU membership. Participants in almost all 

foundation courses have been asked to explore the possible trends of the talks between the 

Euro-Atlantic structures and such potential future Member States as Serbia, Albania, Macedonia, 

Croatia and Bosnia and Herzegovina. This active interest is attributed to the declarations 

made by the three governments and the clear statement of commitment of Bulgarian regional 

interests to the EU and NATO policy of enlargement in the Balkans. 

2.2.1 Ethnic, national and interstate conflicts in former Yugoslavia 

Issues related to ethnic and national conflicts which erupted on the territory of the Western 

Balkans after the disintegration of Yugoslavia also fall under this subject area. Armed conflicts 

in Bosnia and Herzegovina, Kosovo and Macedonia represent an immediate threat to the 

Bulgarian national security. Therefore, securing the country’s foreign policy interests requires 

a comprehensive and complete analysis of the potential for conflict inherent in the new postfederative 

status of the countries to the west of Bulgaria. The case of Kosovo, a most recent 

one, has been studied consistently on all major courses. The status quo in the disputed territory 

of Kosovo, established after the intervention of NATO in June 1999, has received comprehensive 

and practically oriented analysis in over ten expert reports. The topics addressed include 

the following: International Legal Aspects of Kosovo Independence (Ninth Foundation Course); 

The Problem with the Status of Kosovo: Solutions, Standpoints of the International Community 

and Bulgaria. (Fifth Main Course ;) The Plan for Kosovo's Status and Bulgaria’s standpoint. 

(Fifth Foundation Course); Kosovo and the Security in the Balkans (Third Main Course). Several 

foundation courses analyzed the state of Kosovo Institutions of Government and the Role 

of the International Community 19 before the country declared independence in 2008. 

2.2.2 Infrastructure projects in South-East Europe 

Beyond the previously described subject area of international relations in the Balkans, 

there are some expert reports by participants in the basic course on problems outside of the 

media focus, which deserve attention. These are research studies on infrastructure projects in 

Southeast Europe, including Bulgaria. The development of regional and trans-European trade 

and economic relations of our country is directly dependent on the security and accessibility 

of the transport network in the Balkans. This essentially practical need attracts research interest 

in the Diplomatic Institute and is integrated into programmes for the expert reports in the 

foundation courses. At present, a solid analytical base is accumulated, including topics such 

as: Infrastructure projects: priority for Bulgaria and Southeast Europe. Corridors № 4 and № 7, 

development and impact on Bulgarian economy and the region of Southeast Europe.(Fourth 

Basic Course);Infrastructure projects in transport, priority for Bulgaria and Southeast Europe. 

(Fourth Foundation Course). Regional infrastructure projects in transport as part of regional 

integration in the EU (Transport Corridor № 8 and № 10). (Second Foundation Course), The 

Importance of Transport Corridor № 8 for Bulgaria. (Third Foundation Course) and others. 

2.2.3 Subject area The International Relations in the Balkans 

The International Relations in the Balkans subject area does not include studies of Balkan 

regional issues which, despite their nature, cannot be grouped around its ideological core. 

Some of them are on the border between the EU and Balkan subject areas, while others dedi- 

19 Mainly within the First and Third Foundation course in Diplomacy 


249

250 


cated to a particular case or country should be assigned to their own subject area. Such are the 

reports under the Turkey sub-section. Despite the undoubted political and economic position 

of Turkey in the peninsula, Bulgaria's relations with its Southern neighbour as well as the place 

occupied by Ankara on a regional, European and global level, form a relatively autonomous 

system of research and study. 

2.2.4 Bulgarian minorities abroad – a priority without analysis 

In connection with this subject we ought to note the obvious discrepancy between the declared 

foreign policy priority of the current government, i.e. to guarantee effective protection of 

Bulgarians abroad (mostly in the Balkans), and its impact on the list of topics on Balkan issues 

made for the latest foundation courses. There is only one expert report analyzing the activity of 

our foreign policy institutions in that direction, entitled: New Aspects of Our Policy in Relation 

to the Bulgarian Minority Groups in the Western Balkans. It was prepared under the Fourth 

Foundation course for trainee attaches, held during the term of office of the Triple Coalition. 

2.3. Subject area Turkey 

Expert papers on foreign policy issues related to Turkey are no less than 18. This number is 

unparalleled in the research on any other neighboring country. The Turkish interests in close regional, 

European and global aspect necessitate intense interest by all Bulgarian governments 

The most consistent topic in the programmes of almost all foundation courses organized 

by the Diplomatic Institute is that of the integration of Turkey into the European Union. Many 

aspects were examined in relation to the possible accession of our Southeast neighbour to 

the EU. There are expert reports dealing with the economic consequences of a possible accession 

of Turkey to the EU structures, with the positioning of Bulgaria's national interests in 

the process, and with the specific decisions and standpoints that our country should adopt. 

The keen interest in the negotiations between Brussels and Ankara is the result of decades 

of continuing public and political debate in Europe on enlargement beyond the geographical 

boundaries of the continent. The lack of consensus on Turkey's accession into the EU within 

and between leading Member States, including France and Germany, further impedes an unequivocal 

decision on the issue. The case of Turkey has entered a new and more complicated 

stage. Economic and geopolitical vocabulary has given way to that of cultural studies, sociology, 

demography and philosophy. The theory of the danger that the Turkish economy would 

pose to the Single European market widely commented upon until a few years ago, has been 

replaced by the much more abstract overview of the negotiation process burdened by public 

debate. Talk started about Clash of Civilizations, Christian foundations of the EU and a Muslim 

Tidal Wave over Europe. Thus the stagnated problem of the 1960s instead of receding, is constantly 

receiving new niches for progress. Interest in it in the EU and in particular in Bulgaria will 

not subside soon. The Diplomatic Institute strives to capture the dialectic of the pros and cons 

the accession of Turkey to the Union, stimulating research in this direction within the foundation 

courses in diplomacy, but also through the annual journal on Diplomacy in Southeast Europe. 

A similar type of sequential analysis within the Turkey subject area, albeit with less vigour, 

is granted to the Turkish-Greek conflict on the island of Cyprus. Several expert reports review 

this issue in parallel with the prospects for Turkish membership in the EU. Continuing tensions 

between the two countries, for decades now, on the status of the Mediterranean island stimulate 

scientific interest among the participants on a number of foundation courses. The priority 

declared by the last three governments - Bulgaria becoming a pillar of security in Southeast 

Europe, necessitates a continuous analysis of the conflict potential, hiding behind the con- 



tested status of Cyprus 

Among the reports on this subject the following headings can be found: The Genocide 

of the Armenian people (First Foundation Course); The Place of the Cyprus Issue in the Negotiations 

for Turkey's Accession to the EU (Second Foundation Course);Turkey's European 

Prospects (Third Foundation course); The Bulgarian Position on EU Further Enlargement. The 

case of Turkey. (Fifth Foundation Course); The Cyprus Issue and its Impact on EU enlargement 

(Ninth Foundation course) etc. 

2.4. Subject area NATO 

There are 17 expert reports on this subject. Their number was significantly reduced for 

the last two foundation courses on diplomacy 20 . The trend contradicts the above noted foreign 

policy priorities of the country since 2001. Enhancing the role of Bulgaria in the structures of the 

Atlantic Alliance is an objective ranking high on the agenda of the Bulgarian diplomacy. 

The functional and structural reforms in NATO require consistent and detailed analysis 

by the Bulgarian foreign policy structures. The available database of expert reports prepared 

mainly in the 2004 - 2006 period, covers a considerable part of the current NATO issues. 

Special studies have been carried out on the future challenges to global and regional security 

and the related NATO role, as well as to Bulgaria's participation in NATO missions, the Mediterranean 

Dialogue, the opportunities for enlargement and admission of new Member States and 

the functions of NATO in maintaining security in the Western Balkans. However, the topical 

composition of reports in this subject area needs to be broadened. Research should address 

topics such as the cooperation between NATO and EU in the civilian and military sector, as well 

as on how NATO functions would be affected by the enhanced defensive capability of the EU, 

and on the concept of the Alliance’s position in the system of international relations. 

Among the topics covered were: NATO's Partnership in the Context of Countering New 

Threats and Challenges to Security (First Foundation Course);'The Transatlantic Relationship, 

its Future and Challenges.(First Foundation Course), NATO's Mediterranean Dialogue and 

the Istanbul Initiative for Cooperation: Perspectives (Second Foundation Course); Bulgaria's 

Position on NATO Enlargement in the Balkans (Sixth Foundation Course); the New Strategic 

Concept of NATO. Processes, Objectives and Significance. Bulgaria’s Point of View. (Eighth 

Foundation Course) etc. 

2.5. Subject area UN 

Most expert reports on the UN and issues related to its competences were prepared during 

the first three main courses - 15 out of approximately 27. Cooperation and initiatives developed 

at this highest level of international relations, occupied a place of priority in the foreign 

policy and programmes of all three governments. The most intense activity of the Bulgarian 

diplomacy on issues on the global agenda took place during the rule of the government of 

Simeon Simeon Saxe-Coburg-Gotha. During his mandate Bulgaria was elected a non-permanent 

member of the Security Council (January 2002 - December 2003) for the third time in its 

history. The work done during the negotiations for Bulgaria's membership in NATO and the EU, 

and the war in Iraq further supported the rise in the number of analytical studies dealing with 

the activities of the UN. 

The high level of activity in UN structures was reflected in the work of the First Foundation 

Course for trainee attaches just a year after the establishment of the Diplomatic Institute. 

This and the following two courses covered a long list of topics dealing with issues on the UN 

20 Within the Tenth Foundation Course on Diplomacy there are no political reports addressing NATO related issues 


251

252 


agenda at the time. Expert research was conducted on the conflict in Darfur (First Foundation 

Course), the Middle East conflict (Second Foundation Course), Projects of the (UN) Secretary- 

General Kofi Anan for the Reunification of Cyprus (First Foundation Course), Progress of the 

Democratic Processes after the Intervention by the Coalition Forces in Afghanistan (Second 

Foundation course), The Contribution of the United Nations to Combating International Terrorism 

(Second Foundation course), and on many other issues. 

The Fourth Foundation Course marked the beginning of a consistent drop in interest in 

those issues. In some courses there were no reports focusing on the activities of the UN. 

Nevertheless, students presented individual analysis on the structural reforms discussed within 

the organization, on the role the UN should adopt in the modern world, and on the state of the 

peace-keeping operations under its mandate. 

2.6. Subject area OSCE 

Topics covering the activities of the Organization for Security and Cooperation in Europe 

proved to be of greatest interest to the writers of expert reports on the Second Foundation 

Course - 3 out of 6. This is due to specific circumstances. In 2004, immediately after the end 

of the Bulgarian mandate on the Security Council of the United Nations, the country assumed 

the OSCE presidency. In the following year, on the Second Foundation Course (2005), three 

analytical reports made a retrospective of Bulgaria’s 365 days in OSCE: OSCE - Bulgarian 

Representation and New Threats to Security, The Economic Dimensions of the OSCE and 

the Bulgarian Presidency and The Human Dimension of OSCE and the Bulgarian Presidency. 

On the subsequent foundation courses, the formal interest in the activities of the Viennabased 

organization weakened. Individual expert reports, which address problems associated 

with the OSCE, were included in the third, eighth and tenth courses. 

2.7. Subject area Russia 

To put these expert reports in a separate section seems somewhat controversial and paradoxical. 

The government, which declared as its priority the intensification of foreign political 

and economic relations between Bulgaria and Russia, is that of the Triple Coalition (2005 - 

2009) However, during that period only two reports were prepared on the subject, addressing 

the following topics: The Case of Kaliningrad as a Testing Ground for Russia- EU relations 

(Third Foundation Course) and The Prospects of NATO – Russia relations (Seventh Foundation 

Course/. 

Actually, the keenest interest in issues related to Russia’s foreign policy is reported in the 

2004 - 2005 period, during the First and Second Foundation courses – during which 8 of the 

10 expert papers were on that subject. The focus of the expert reports in this period varied. The 

following topics were consistently addressed: Milestones in the Development of the Political 

Dialogue between EU and the Russian Federation (First and Second Foundation courses), The 

case of Kaliningrad region in EU – Russia relations (First and Second Foundation courses) and 

Current Problems in the Relations between Russia and NATO (Second and Seventh Foundation 

courses). 

The disproportion between the declared foreign policy interests and the activities in this 

area during the term of the previous government could be explained by the keen interest in 

Bulgaria's energy security at that time, as well as by the relations among the states in the Black 

Sea-Caucasus region. The latter made it necessary to outline subject areas separate from 

the expert reports providing analyses of Russia’s foreign policy. The nature of these studies 

requires that they are discussed separately. 



2.8. Subject area Black Sea-Caucasus region 

Topics on the international relations in the Black Sea-Caucasus region are incorporated in 

the programmes of almost all foundation courses, with the overall number of expert reports 18. 

Such a tendency is quite understandable, given the expansion of the Bulgarian interests in this 

geographical area. The foreign policy programmes of the three governments attest to the growing 

prioritization of Bulgaria's relations with countries such as Ukraine, Moldova, Georgia and 

Azerbaijan. This region invites attention as it attracts the interest of major global and regional 

powers, including Russia, USA and Turkey. The pattern is further complicated by the variety of 

ethnic, confessional and political characteristics of communities living in the territories east of 

the Black Sea. 

The topics for the expert reports that the Diplomatic Institute assigned to the students on the 

foundation courses in the last seven years cover a broad range of issues related to the Black 

Sea-Caucasian region. Those included the bilateral relations of Bulgaria and the countries of 

the region, the policy and interests of EU and NATO in those countries and a number of specific 

foreign policy issues. Particular attention should be paid to the analysis of the following: The 

Geostrategic Role of the Black Sea Region in the New Security Environment (First Foundation 

Course);'The Region of the Caspian Sea and South Caucasus, a Centre of Foreign Policy 

Interests of Russia, U.S., EU and Other Countries in the Region (Second Foundation Course); 

Black Sea Synergy and the Objectives and Principles of Bulgaria’s Policy for its Further Development 

(Sixth Foundation Course) and The Eastern Dimension of the European Neighbourhood 

Policy – a Debate on EU Strategy for the Black Sea (Tenth Foundation Course). 

2.9. Subject area Energy Security 

Topics dealing with securing the needs in Bulgaria of energy resources - primarily natural 

gas, crude oil and nuclear fuel, have become increasingly popular in the national public debate. 

The "gas crisis" in the winter of 2009, following the suspended transportation of Russian gas 

through Ukrainian pipelines, further broadened the activity of Bulgarian diplomacy in this direction. 

The Diplomatic Institute included energy issues in almost all programmes on the foundation 

courses held to date – as of present, 16 topic-related expert reports are available. This 

practice developed independently of the changes in government foreign policy priorities. The 

organization of a specialized course in energy diplomacy as well as the publishing of an annual 

collection of analysis of energy issues illustrate the efforts of the Institute to focus on the 

importance of this subject. 

Analysis cover various aspects of energy topics, focusing both on specific issues related to 

the negotiations on energy projects, and on more general and abstract issues concerning the 

principles of the energy policy. It should be noted that these reports include expert professional 

opinions by the students, in which they make recommendations for a realistic and beneficial 

attitude on the part of Bulgaria in its relations with the countries supplying and transiting energy 

resources. 

Subject to consistent and thorough studies are the following topics: The Bulgarian Position 

on EU's Energy Dependence on Russia (Fifth Foundation Course); Energy Security and the 

Position of Bulgaria (Seventh Foundation Course); Energy Security and Bulgaria’s Policy in the 

Context of European Security Strategy (Eighth Foundation Course) and The Growing Role of 

the Bulgarian Gas Transmission Network in Creating an Integrated Regional Market for Natural 

Gas (Tenth Foundation Course). 


253

254 


2.10. Subject area Bulgaria’s Participation in Current Military Conflicts 

Studies in this field are most numerous in the Fifth and Eighth Foundation Course - 6 out of 

8. Not all expert reports deal with the Bulgarian involvement in international conflicts (logistics 

and military operations). They also cover issues that do not relate directly to Bulgarian national 

security. The research on the Middle East conflict between Israel and Palestine is an example. 

Strategic military issues form a special part of the political programmes of the Governments 

in Bulgaria after 2001; however foreign policy must take into account and pay special attention 

to the consequences of the declared government positions and commitments in relation 

to current international disputes and conflicts. The Diplomatic Institute recognizes the need to 

enrich the analytical database on the relationship between defence and foreign policy. This task 

is carried out along with the research on specific issues arising from Bulgaria's participation in 

military and civilian missions abroad. 

The military conflicts in Afghanistan and Iraq, where our country had its own military contingent 

attracted the most intense interest. Topics addressed by students, such as: Development 

of the Reconstruction Process in Afghanistan and the Participation of Bulgaria: Challenges 

and Perspectives (Fifth and Eighth Foundation Course), Bulgaria's Participation in the Reconstruction 

of Iraq, Interests, Approaches and Practical Steps (Eighth Foundation Course). The 

Situation in Afghanistan and the Possible Scenarios for its Development (Seventh Foundation 

Course) present parallel analyses of common problems in the post-conflict situation on the 

occupied territory of both countries as well as military and political prospects for the continuing 

Bulgarian participation. 

Military topics were not a priority on the last two foundation courses. Hence the need to 

update the analytical base in the field, in which socio-political debate has not subsided. Disputes 

concerning the involvement of Bulgarian troops in far-away missions and disagreements 

about the form of involvement continue Professional and objective analysis of the difficulties 

and possible actions by the Bulgarian diplomacy will be needed for all state institutions working 

in foreign policy and defence. 

2.11. Subject area Asia 

Interest in Bulgarian-Asian relations is implicit in the government programmes of the last 

three governments. The expansion of Bulgaria’s positions in this region is necessary, mostly 

for commercial and business reasons. In Asia there are economies with a consistent ascendant 

rate of development, equipped with strong investment potential. The growth of the Bulgarian 

socio-economic prosperity is directly dependent on attracting direct foreign investments in all 

industries. The geographic location of the country on the border between the European and 

Asian continents and the traditionally friendly relations with countries like China, Japan, Vietnam 

and India, facilitate secure and stable trade and economic relations. The development of 

this area of national foreign policy, however, requires a proper strategic, political and economic 

orientation. International relations in Asia are distinguished by their traditions and characteristics 

which should be accounted for and well-known to a country like Bulgaria. 

The Diplomatic Institute recognizes the benefits of expanding Bulgaria’s positions in the 

East, yet also acknowledges a number of difficulties to be overcome in political and financial 

aspect. In its area of activity - training of the Bulgarian diplomatic service and study of current 

issues in global and regional international relations, the Institute has adopted the necessary 

active approach. Despite the tendency of positioning foreign relations between Bulgaria and 

Asian countries outside the key priorities of the last three cabinet programmes, almost all foundation 

courses include reports (a total of 15) that focused on Asian issues. 



The most consistent and thorough research topics cover the development of relations between 

the EU and the major Asian economies. The focus of this subject area includes the 

following expert reports: Asia - Europe Forum: The Main Form of Cooperation between the 

European Union and the Countries of Asia ( Second Foundation Course); India and the European 

Union (Fourth Foundation Course); Similarities and Differences in the Approach of U.S. 

and EU to China (Fourth Foundation Course) and EU Policy Towards the Countries of Central 

Asia (Sixth Foundation Course). 

Several recent studies on international relations in Asia that are, to a large extent, the 

foreign policy engines of the countries in the region, were also analyzed by students at the 

Diplomatic Institute. The following expert reports deserve to be mentioned specially: China's 

Position on the Reform of the United Nations Security Council (Fourth Foundation Course), 

The Future of East Asia - Cold War or Economic Growth (Second Foundation Course); The 

Dilemma of Lifting the Arms Embargo on China. The Present Situation on the Korean Peninsula 

(Fifth Foundation Course), Energy Policy of China: Central Asia and Russia (Eighth Foundation 

Course). Developments in the Issue of Taiwan under the New Government of the Kuomintang 

(Ninth Foundation Course). 

The global trend indicates that the influence - political, military and economic, of the major 

Asian countries will grow rapidly in the coming years. Hence the need for thorough and extensive 

knowledge of the driving factors in Asian international politics. Being a small country, 

Bulgaria should expand its trade and economic contacts with both the West and the East. 

Respecting the rights and obligations arising from our membership in the EU and NATO, the 

Bulgarian government should not impose limitations on the search for alternative partnerships 

in a world in which physical distance is gradually losing its importance. 

2.12. Subject area Latin America 

Expert reports under this subject area are the smallest number - a total of 5. Bulgaria's 

relations with the countries of this region are traditionally seen as friendly. However, the intensity 

of trade, economic and cultural relations, achieved more than twenty years ago has not 

been replicated by any Bulgarian government after 1989. The new realities that have emerged 

in the international political system since the collapse of the Soviet Union and Comecon, together 

with the severe socio-economic recession that gripped Bulgaria in the 1990s, imposed 

a passive period in the Bulgarian diplomacy in Latin America. Almost all Cabinets in the period 

of transition mentioned bilateral relations with countries such as Brazil, Argentina, Chile and 

Cuba, among their foreign policy priorities. However, texts on that topic continue to exist solely 

as good intentions. 

Interest in issues concerning international relations in Latin America still exists. Albeit significantly 

reduced in number, expert reports analyzing political, economic and social processes 

on the Latin American continent are still in place in the programmes of several courses. Acknowledging 

that such a small number of expert texts could not cover this broad and specific 

range of issues, the Diplomatic Institute is trying to focus student research on a number of 

essential topics. Among the studied issues are: Restoring the Traditionally Good Relations 

between Bulgaria and the Countries of Latin America (Third Foundation Course); Leftist Governments 

in Latin America and Their Role on the International Arena. Perspectives for the Left 

Model of Governance (Eighth Foundation Course); The Organization of American States: Role 

and Problem (Tenth Foundation Course). 

In the context of expanding economic relations between national economies worldwide, 

the strengthening of Bulgaria’s positions on the familiar Latin American market is a prospect 


255

256 


on which all governments should work. The expanding markets of Brazil, Argentina, Chile, 

Cuba and Bolivia are gradually following the path of integration and foreign trade liberalization. 

Subject to availability of resources, Bulgaria should open new opportunities for its producers 

and traders, and create favourable conditions for bilateral investments both in its own right, and 

with the mediation of the European Union 21 . These tasks are achievable only if a political will is 

in place, and in the presence of financial and economic capacity and detailed knowledge of the 

regional political, economic and social processes in Latin America. 

2.13. Subject area Others 

As noted above, this subject area includes expert reports by students on the foundation 

course for trainee attaches, which cannot be referred to any of the subject areas already described. 

These are mainly papers dealing with theoretical or isolated international cases. 

The first type includes the following studies: Legislative Powers of the President of the 

Republic (Third Foundation Course); Home Conflicts: Sources, Evaluation and Capacity to 

Resolve (Third Foundation Course); Parliamentary Democracy (Third Foundation Course); Immunity 

and Privileges of the Head of State (Third Foundation Course); Political Aspects of the 

Development of Peace-keeping Operations (Fifth Foundation Course); Globalization and its Effects. 

Positives and Negatives (Ninth Foundation Course); Economization of Bulgaria’s Foreign 

Policy in the Context of Current Challenges (Eighth Foundation Course); Public Diplomacy - 

Nature and Good Practices (Ninth Foundation Course); International Instruments for Cooperation 

in the Prevention and Control of Production, Distribution and Use of Narcotic Substances 

(Ninth Foundation Course). These analyses provide different types of knowledge that does not 

allow their assignment to the thematic scope of any of the priority geographical areas, i.e. Asia, 

Latin America, Southeast Europe and the Black Sea-Caucasus region, or of fields of research 

related to EU, NATO, OSCE, UN and energy security. Papers on theoretical issues related to 

the increasing importance of public diplomacy or the changes in the international legal system 

tackle some aspects of the previously reviewed twelve subject areas, but in its essence belong 

to a completely different academic field. 

Here we must single out papers on isolated cases, which could not form a separate subject 

area, but do not fall within any of the subject areas defined in this experience. This type of analysis 

includes topics like The Role of Poland in the Eastern European Region (Tenth Foundation 

Course); The Visegrad Group - Development, Forms of Cooperation, Prospects. Bulgaria’s Cooperation 

with the Visegrad Group (Ninth Foundation Course); Variants of the Problem with the 

Development of Iran's Nuclear Programme (Sixth Foundation Course), The Czech Republic: 

One Year of Membership in the EU (Second Foundation Course); U.S. – Europe Relations in 

the Context of the Second Term of Office of George Bush (Second Foundation Course), etc. 

Conclusions 

Pursuant to the overview of the thirteen different subject areas, conclusions were drawn 

about the trends in the distribution by subject area of expert reports assigned to the students 

on the ten foundation courses in diplomacy. We have avoided intentionally overburdening the 

21 Bulgaria should benefit from the perspectives offered by the new European Diplomatic Service (EEAS). The 

function of the latter is to assist the High Representative for Foreign Affairs and Security Policy. The development 

of the EEAS is perceived as a movement towards constituting European diplomatic corps in different parts of the 

world. The new European agencies could help the development of foreign trade and economic relations between 

the African, Asian or South American countries, and EU member states lacking the necessary resources to 

maintain their own diplomatic missions in geographically remote areas 



text with statistical data as the reader could obtain it from alternative sources 22 . The attempt 

at a comparative analysis between the quantitative distribution of topics for expert reports and 

the declared foreign policy priorities of the Governments in the 2004 - 2011 period, made it 

possible to outline the research parameters set in the concept of the foundation courses in 

diplomacy. Here we must add the attempt to shed light on one aspect of foreign policy, namely 

the preliminary analytical preparation for policy planning conducted by staff and units in charge 

of this task. In this respect, research by the students on the foundation courses in diplomacy 

was presented from the perspective of a complementary and effective source of analytical 

resources, but also as an essential element of a good policy for the development of analytical 

skills in diplomatic personnel. 

Based on the described focus of this experience and its objectives 23 we could draw the 

following conclusions: 

1. Expert reports prepared by the students on the foundation courses in diplomacy divided 

into subject areas cover in depth 24 the key foreign policy objectives and issues set out in the 

studied political programmes of the three governments. We have identified the Euro-Atlantic 

and Balkan aspects of Bulgaria’s foreign relations as leading issues. The rate of development 

of the integration processes in the EU, NATO, and the numerous international (i.e. political, 

ethnic, social and economic) cases developing in Southeast Europe, encompasses the majority 

of the otherwise limited operational resources available to the Bulgarian diplomatic service. 

Expert reports prepared for the 2004 - 2011 period complete their function, providing auxiliary 

and practice- oriented 25 analysis of all these issues of chief importance for Bulgaria. 

However, it is necessary to note several trends already mentioned, related to the expert 

study of these key topics. (1) In recent years, the topics for expert reports on NATO related 

issues was substantially reduced, despite the consistent presence of the issues of Atlantic Cooperation 

among the top foreign policy priorities of Bulgaria. The explanation lies somewhere 

between the strong emphasis on EU-related issues and the increased importance of the Balkan 

issues in Bulgarian foreign policy. (2) The poor performance was noted of topics related to the 

situation of the Bulgarian citizens abroad, a trend that does not correspond to the increasing 

(at least in the form of policy statements) importance of this area of national foreign policy. 

Despite the fact that the current government (2009 – present time) raised issues about social 

and economic integration of Bulgarians living in foreign countries to high priority, the research 

activity in this area within the foundation course in diplomacy has not shown an adequate tendency. 

(3) We should add to these findings the drop in interest in the bilateral relations between 

Bulgaria and the Balkan countries. As is evident in the subject area on International Relations 

in the Balkans, conflicts that led to the disintegration of former Yugoslavia represent the bulk 

of student research. Consequently, specific analysis of the development and prospects of the 

entire spectrum of relations of Bulgaria with any neighboring country is almost entirely absent. 

Of course, the need for this type of research has declined due to the growing role of the EU and 

NATO structures in the region. Key areas of Bulgaria's foreign policy such as foreign trade and 

22 The lists of topics for expert reports as well as the studies are available in the DI library 

23 P. 2: “... study of the impact of foreign policy priorities defined by Bulgarian governments in the 2004 - 2011 periods 

on the thematic selection of expert reports, assigned by the Diplomatic Institute to the main participants in the 

courses for trainee attaches.” 

24 We should take into account the fact that the number of participants in the foundation course in diplomacy is 

defined according to the recruitment policy of the Foreign Ministry. The limited number of students requires similar 

narrowing of the research field. 

25 Each expert report is completed with recommendations for appropriate measures and policy moves that the 

Bulgarian state should initiate in connection with the case addressed by the study. 


257

258 


security are gradually departing from the own competence of the state hence the large number 

of expert reports on the EU-Eastern Europe-NATO relations. 

2. Outside the field of the key foreign policy priorities of Bulgaria, the foundation courses 

in diplomacy play yet another role in the development of a foreign policy analysis foundation in 

the fields of "energy security" and "Black Sea - Caucasus region." Given the present situation 

in international distribution of energy resources (particularly natural gas and oil), these two 

subject areas have a strong correlation. The lack of clear prioritization of issues related 

to national energy security in the political programmes of the three Cabinets has not 

influenced the preparation of programmes for expert reports. With the exception of the first 

and third courses, the curricula of all other foundation courses in diplomacy include an expert 

report on an energy topic. This trend has received further stimulus from the constant presence 

of expert reports in "Black Sea - Caucasus region" the subject area in the programmes of all 

foundation courses conducted. 

3. A tendency that merits our attention is the drop in the number of expert reports on the 

political processes developing within the UN and OSCE, as well as on the Bulgaria's relations 

with the countries of Latin America and Asia. Several possible reasons for this trend were noted 

in the examination of the respective subject areas. However, we should emphasize once more 

the fact that Bulgaria's foreign policy in these international organizations and geographically remote 

areas is listed among the priorities of all cabinets discussed. The growing role of BRICS, 

the active political and economic integration in Latin America and Southeast Asia, the "Bolivarian 

left turn", the uncertainty of North Korea’s nuclear programme, as well as many international 

and domestic issues in the Middle East form only part of the arguments supporting the need for 

consistent and in-depth studies in these subject areas. 

We should add to this state of affairs the almost complete absence of expert reports on 

"the forgotten" regional sector of international relations - Africa. The latter has received only 

momentary coverage in the UN thematic area; therefore the specific nature of the regional 

relations on the continent has been studied through the prism of global problems (famine, AIDS 

virus, maritime piracy, genocide). Such practice undoubtedly distorts and diverts the focus of 

the analysis prepared by the students. 

4. In the "Other" thematic area, expert reports not specified under other subject areas are 

identified. In spite of this, some could be attributed to a broader subject scope, which would 

cover papers of predominantly theoretical nature 26 . Acknowledging the limitations in the number 

of reports that could be produced within a foundation course in diplomacy, it is still necessary 

to note the growing popularity of the "theoretical branch" of the science of international 

relations in several major universities and specialized research institutes worldwide. The theory 

of international relations has become the starting point for the emergence of a variety of particular 

theories within its research scope, including the "security theory", the "theory of foreign 

policy," "theory of international negotiations" and others. The expansion of the theoretical and 

analytical foundations stimulates the achievement of the optimum capacity of staff in training. 

Acquainting the parties involved in the foreign policy sector with the theoretical paradigms of 

international relations will have a profound effect on their capacity for orientation and action in 

their specialist field, be it a geographical region or a specific sector of foreign policy such as 

security, trade or cooperation with international organizations. 

26 E.g.: Parliamentary Democracy /Third Foundation Course/; „Globalisation and its Effects. Positives and negatives 

/Ninth Foundation Course/; „Economization of Bulgaria’s Foreign Policy in the Context of Current Challenges / 

Eighth Foundation Course/ etc. 


CHRONICLE OF THE SEVENTH WINTER DIPLOMACY SCHOOL FOR DIPLOMATS... 

Chronicle of the Seventh 

Winter Diplomacy School for 

Diplomats from Southeastern 

Europe, the Black Sea Region 

and EU Member States 

THE WORKSHOP 

Sandanski, 19 - 23 March 2012 

For the seventh time this year the Diplomatic Institute (DI) under the Jurisdiction of the 

Ministry of Foreign Affairs (MFA), along with Hanns-Seidel-Stiftung and the European Academy 

Berlin, organised a winter school in diplomacy in Sandanski. The workshop was attended by 

young diplomats from Southeastern Europe, the Black Sea Region and EU Member States. 

This year’s event was dedicated to EU and NATO policies in Southeastern Europe and the 

Black Sea region in the domain of foreign policy, security and energy. The workshop was attended 

by thirty-three representatives of the ministries of foreign affairs and diplomatic academies 

from the following 19 countries – Azerbajdjan, Bulgaria, Germany, Greece, Kazakhstan, 

Kosovo, Lithuania, Macedonia, Moldova, Poland, Romania, Slovakia, Turkey, the Ukraine, 

Hungary, the Netherlands, Croatia and Montenegro. 

The goal of the workshop organised by the Diplomatic Institute is to create a platform for 

discussion of topical issues in the area of bilateral and multilateral relations between countries 

by the representatives of the three regions in an attempt to build an environment of mutual trust 

that is conducive to overcoming and rethinking of political prejudice by identifying common 

interests and long-term goals. The current seventh Winter School in Diplomacy is a stepping 

stone in building a network of contacts between junior diplomats based on mutual understanding 

and trust. The highlights in the programme included a series of presentations but equally 

discussions with presenters and debates between the participants, which enabled an open-end 

deliberation and rethinking of the key issues and controversies through dialogue and presentation 

of different points of view. Thus the outline of the situation in the three regions emerged, 

including the priorities of the individual countries as well as common interests. 

A number of presentations dedicated to the topic of the event were made, which were followed 

by lively debates: 

• State of play of the European External Action Service (the presentation was made by 

Kamen Velichkov from the Political Affairs Department of the MFA); 

• EU enlargement policy: the Western Balkans and Bulgaria’s experience of accession to 

the EU (H.E. Antoaneta Primatarova, Centre for Liberal Strategies) 

• The Eastern Partnership of the EU (H.E. Stefan Tafrov, Political Affairs Directorate of 

the MFA) 


259

260 


• Common Security and Defense Policy of the EU (Colonel Henri Georgiev, external 

expert) 

• NATO – current missions and policies (Mrs. Irena Dimitrova, Security Policy Directorate, 

MFA) 

• Regional approach or energy nationalism – SEE in the context of the EU energy 

policy (H.E. Peter Popchev, Advisor at the Minister of Economy, Energy and Tourism) 

In addition to scheduled presentations each participant was given an assignment to 

present their country’s policy in the thematic areas of the workshop in fifteen minutes. All 

presentations were followed by discussions, which were the most valuable aspects of the 

event because they allowed specific feedback to be gathered directly on topical issues and 

development forecasts. During the discussions each country shared their country’s position 

on next door and distant neighbours. The presentations and subsequent discussions were 

moderated by Mrs. Violeta Karaivanova, an expert with the European States Directorate of 

the MFA, currently posted to the Embassy of the Republic of Bulgaria to Berlin, and Prof. Dr. 

Eckart Stratenschulte, Director of the European Academy Berlin. 

HIGHLIGHTS OF THE PRESENTATIONS 

Azerbajdjan 

The Republic of Azerbajdjan is situated along the West coast of the Caspian Sea. Since 

2001 it has been a member state of the Council of Europe. This is why it is sometimes 

classed as a European country although according to the UN in terms of geography and 

culture Azerbajdjan belongs in Southeast Asia. 

The entry into force of the Partnership and Cooperation Agreement in 1999 marks an 

important stage in the development of bilateral relations between the EU and Azerbajdjan, 

which have been stable in recent years. Dialogue today is much more highly focused and 

cooperation, particularly in the energy and transport sectors, more intense. The principal 

challenges the country faces today are the need to further strengthen legislation, the fight 

against corruption and the protection of human rights. Other key factors for the development 

of the country are the improvement of the business environment and the diversification of the 

economy. As a strategic partner of the EU, the government of Azerbajdjan demonstrates firm 

resolve to overcome these challenges and further develop its relations with the European 

Union with a view to achieiving a closer integration into its structures and institutions. 

Azerbajdjan established relations with NATO in 1992 when it joined the North-Atlantic 

Cooperation Council. Following the country’s accession to the Partnership for Peace Programme 

in 1994, its links with NATO grew considerably stronger. The country is making 

efforts to comply with Euro-Atlantic standards in an attempt to boost further integration into 

Euro-Atlantic institutions. Another area of cooperation is the country’s support for NATOled 

operations. Today, Azerbajdjan maintains a contingent in the International Security Assistance 

Force in Afghanistan and in the past actively assisted the North-Atlantic Treaty 

Organisation in Kosovo. 

Significant progress has been achieved in the area of cooperation in energy matters. 

Azerbajdjan fully supports the Southern Gas Corridor whilst the Trans-Anatolia pipeline 

marks a hails a new era in the energy policy of Azerbajdjan. The pipeline is to be completed 

by 2017 and will link the Caspian region and Central Asia to Europe. 



Bulgaria 

Bulgaria’s top priority is the strengthening of relations between countries in Southeastern 

Europe and the Black Sea region. The country is involved in a number of regional initiatives, 

which foster and deepen interregional cooperation, for example the Process of South-East 

Europe, the Stability Pact for Southeastern Europe, the initiative Danube Cooperation Process 

etc. 

As a full member of the EU since 2007 Bulgaria has supported the accession of the West 

Balkan countries to the EU on the basis of the Thessaloniki Declaration, which sets out a recommendation 

for countries in the region to achieve progress in the areas of education, social 

and cultural development and tolerance. 

Bulgaria has an unambiguous position on Southeastern Europe and the Black Sea region. 

Cooperation is a clear priority of its foreign policy not only as a Member State of both the EU 

and NATO. Bulgaria is following a line of balanced policy towards its neighbours. Strengthening 

the ties between individual countries and building a uniform regional identity are other priorities 

in its foreign policy in the region. 

Bulgaria also supports the full integration of the West Balkan countries in the European 

Union and NATO as a guarantee for regional stability, security and economic prosperity. 

The country actively promotes political dialogue, consultations and coordination in NATO. 

Bulgaria participates in and assists the missions of the Alliance whilst facilitating dialogue with 

Russia, the Ukraine and Georgia. 

In the energy sector Bulgaria like many other EU Member States is making efforts to diversify 

its energy sources and to stabilize and consolidate its position as a transit country. To 

achieve this, it is involved in the South Stream and Nabucco projects and is seeking possibilities 

to expand Kozloduy Nuclear Power Plant. 

Germany 

Germany is one of the most active players in international politics and as such maintains 

an extensive global network of embassies and consular services. Its priorities in foreign policy 

are its involvement in EU affairs and bilateral cooperation with EU Member States, and in 

particular with France and Poland with whom the country coordinates its positions. Germany 

is a Member State of NATO and the UN and at present is a non-permanent member of the UN 

Security Council. 

This is the reason why Germany is actively involved in a number of international organisations 

and associations. The country is particularly supportive of the Eastern Partnership in 

its bilateral and multilateral formats. Germany’s goal is to assist the countries in the region 

complete the process of full democratization and a market economy and build an environment 

of trust, confidence and stability. Stabilization and democratization are essential components 

of both European and German foreign policy. Germany does not use the Eastern Partnership 

as an instrument to put up barriers between the EU and Russia but to overcome such barriers, 

where they exist. Indeed, one of the main dimensions of the Eastern Partnership is to engage 

the governments of the different countries in the region but to also act as a wake-up call and 

nurture the potential of civil society. The Eastern Partnership offers support but whether that 

support will be accepted depends on the countries, which it is targeted at. 

Germany places a great emphasis on collaboration in the Black Sea region with the aim of 

increasing the homogeneity of regional cooperation based on existing initiatives and institutions 

and the model of the Euro-Mediterranean Partnership. The priorities in the area of regional cooperation 

include the sectors of energy, transport, security and the environment. Cooperation 


261

262 


depends on all stakeholders. Germany holds the view that its full potential has not yet been 

revealed and that its full capacity is to bear fruit still. National conflicts in the region can be one 

of the underlying causes why this is so. Hence they are the main concern of German policy in 

the area of security. 

In the energy sector, Germany supports the European policy of diversification. In the last 

decade the relative share of electricity generated from renewable energy sources in Germany 

increased by 6.3% in 2000 to more than 20% in 2011. The country is the third biggest user of 

wind power in the world after China and the US with a total installed capacity of 27.215 MW. 

Georgia 

Georgia is a member state of the Organisation of the Black Sea Economic Cooperation and 

the Organisation for Security and Cooperation in Europe (OSCE) and is making efforts to join 

NATO and the European Union. 

Georgia established relations with the EU in 1992. On 22 April 1996 it signed a Partnership 

and Cooperation Agreement with the Union, which entered into force in 1999 for an initial period 

of 10 years. The agreement will be renewed annually until it is replaced by an Association 

Agreement. In 1997, Georgia commenced a process of aligning its legislation to Community 

law. Following the deployment of the Eastern Partnership Initiative in May 2009 a new period of 

active cooperation between the country and the EU commenced. 

From the very beginning the Eastern Partnership Initiative has strengthened the policy of 

the EU towards its neighbours to the East – Armenia, Azerbajdjan, Belarus, Georgia, Moldova 

and the Ukraine) with a view to creating the necessary conditions for further political and economic 

integration. Georgia is active in both the bilateral and multilateral formats of the Eastern 

Partnership. Its development perspective is largely aligned with the country’s current priorities 

as regards the EU such as the signing an Association Agreement, creating an in-depth and 

comprehensive free trade zone, gradual liberalisation of the visa regime etc. 

Georgia actively facilitates the Eurasian Gas Corridor thereby contributing to building an 

alternative route for energy supply via the Caspian, Black and Baltic seas. The planned activities 

for the period 2012-2013 include further synchronization of the regulatory framework, the 

development of intersystem connections for the transmission of gas, oil and electricity, diversification 

of supplies, continuation of the dialogue between the interested parties in the area of 

energy efficiency and renewable, and cooperation in the development and strengthening of the 

regulatory framework in the area of nuclear safety. 

Greece 

Greece fully supports regional cooperation and the further integration of Europe. The process 

of cooperation in Southeastern Europe is important for a host of social and economic 

reasons. It promotes the integration of the participating countries into structures of the EU and 

NATO by strengthening good neighbourly relations. 

Greece enjoys excellent relations with West Balkan countries that are based on cooperation 

and mutual understanding. There is some tension in the area of foreign policy due to 

Turkey’s territorial claims in the Aegean and Eastern Mediterranean, the Turkish occupation of 

Cyprus and the dispute over the name of the Republic of Macedonia. In view of its geographic 

situation in the Eastern Mediterranean and the Balkans, Greece is attempting to transform itself 

into an energy centre and is pursuing an active policy of building infrastructure connections to 

its neighbours. In the last few years the country has achieved significant progress in the reform 

of the markets of electricity and natural gas. There has also been progress in energy diver- 



sification with natural gas gaining more prominence in energy supplies. Due to rising energy 

needs, the country’s energy policy is focused on reducing dependence on oil and improving 

energy efficiency in the long-term. 

Kazakhstan 

Kazakhstan is an important regional economic and political partner. Since it regained its independence 

the country has maintained a partnership with the European Union through a continually 

expanding dialogue. In the early years of cooperation the initial focus of that dialogue 

were trade and investments but since 2002 it was expanded to include new issues relating to 

energy, transport, justice and home affairs. The European Union has a strong interest in building 

peace, democracy and economic prosperity in Central Asia, which has strategic importance 

for the development of cooperation between the two continents. Kazakhstan is making efforts 

to promote regional integration and the EU can offer valuable know-how in this area. There are 

plans to sign a new, stronger partnership and cooperation agreement in the future. 

Kazakhstan joined NATO’s Partnership for Peace initiative in 1995. This is a source of 

invaluable experience and contacts with the military force of NATO. The country views its cooperation 

with the Alliance and partner countries as an important contribution to its national 

security and to the security and stability of Central Asia. 

Kazakhstan is rich in energy resources. For this reason, its energy policy has implications 

for global electricity consumption. It is ranked in the top ten countries in terms of deposits of oil, 

natural gas, coal and uranium. 

Kosovo 

Kosovo declared its independence on 17 February 2008 and since then it has been recognised 

by 88 countries. In October 2008, on the initiative of Serbia, the UN asked the International 

Court in The Hague to rule whether the unilateral declaration of independence of Kosovo 

violated international law. The Court rules that the act of declaration of independence did not 

contravene international law. Nevertheless, five EU Member States do not recognise Kosovo’s 

independence. The country’s current priorities include EU integration, pursuing a good neighbourhood 

policy, having its independence recognised by all EU Member States and establishing 

diplomatic relations with them. 

In 2008, the EU confirmed that Kosovo (according to UN Resolution No 1244) has a clear 

European perspective open to it and recognised it as a potential candidate country. In the European 

partnership for Kosovo the European Commission has formulated recommendations for 

the achievement f the goal of accession. 

Since 1999 NATO has maintained a peacekeeping force in the country working together 

with the Kosovo security forces. NATO’s goals in the country include the effective prevention of 

violence, military conflict and repressions; deployment of an international military presence in 

Kosovo; the return of all refugees and displaced persons and unobstructed access to humanitarian 

aid organisations as well as the signature of a framework political agreement for Kosovo 

on the basis of the Rambouillet Agreement in line with international law and the Charter of the 

United Nations. 

Lithuania 

The country’s foreign policy priorities include further enlargement of the European Union 

and the Eastern Partnership with a view to ensuring the prosperity and security of all countries 

in the region. 


263

264 


As a Member State of the European Union Lithuania’s main task is to continue strengthening 

its administrative capacity thereby ensuring the stability of its public administration. This is 

of key importance for successful membership, particularly with regard to preparation for the 

disbursement of assistance from the Structural Funds. Another priority is maintaining a prudent 

macroeconomic framework in the context of its membership of the EU. 

In 2013, Lithuania will take over the EU presidency whose focus will be on energy security, 

the regional strategy for the Baltic Sea, the Eastern Neighbourhood Strategy and integrated 

border management. 

Macedonia 

The country’s main priorities in the foreign policy domain are membership of the European 

Union and NATO. The Macedonian government supports the efforts of the international community 

to overcome the new challenges in the security domain by building capacities to combat 

terrorism, working with its partners to ensure the implementation of the new Energy Sector Act 

(safe electricity distribution), developing actions plans for the achievement of different tasks set 

out in the National Environment Protection Strategy, liquidation of trade in illegal armaments 

in line with regional and international initiatives etc. Macedonia’s motto in the context of the 

process of accession to the European Union is One Family – One Home. 

Macedonia is fully dependent on the import of oil, oil products and natural gas to cover 

domestic consumption. Electricity import currently stands at approximately 20-25% of total demand. 

In February 2011 a new Energy Sector Act was enacted, with the body of related bylaws 

expected to be adopted by mid-2012. To ensure the further development of the natural gas 

system in the country, in 2010 a feasibility study was carried out. According to the results the 

main pipeline in the country will be divided into two priority routes – a 97 km section to Negotino 

and a 66 km section to Tetovo. 

The main priorities in domestic policy include combating organised crime and corruption, 

strengthening the independence and efficiency of the judiciary, ensuring the protection of human 

rights and fundamental freedoms, improving public safety etc. 

Moldova 

The main themes in the foreign policy of the country include the efforts of the country to 

integrate into the European Union, which is the principal priority of Moldovan policy. In 2005, 

Moldova and the EU developed an Action Plan in the Framework of the European Neighbourhood 

Policy. 

Moldova established relations with NATO in 1992 when the country joined the North-Atlantic 

Cooperation Council. The country is working together with all other NATO allies and partner 

countries in a number of areas in the framework of the Partnership for Peace initiative and the 

North-Atlantic Cooperation Council. The continued cooperation between NATO and Moldova 

largely depends on the country’s preparedness to achieve further progress in democratization, 

undertake reforms and strengthen its institutions. 

In 2007, the Europe 2020 Strategy was approved, which sets out goals, measures and 

activities designed to foster a more efficient, competitive and reliable national energy industry 

capable of guaranteeing the energy security of the country, the modernisation of its energy 

infrastructure, improve energy efficiency, ensure a wider use of renewable energy sources and 

the integration of Moldova into the European energy market. 



Poland 

In 1994, Poland became an associated member of the European Union and acceded to it 

in May 2004 along with the other countries in the Visegrád Group. 

Poland supports the open door policy and the integration of new countries into the EU. 

Poland has one of the strongest economies amongst post-communist countries, which is 

currently growing at one of the fastest rates in the European Union. 

On 10 November 2011 Poland adopted an Energy Policy Plan until 2030. The country’s 

strategy addresses the most important challenges facing the Polish energy sector in a short 

-and long-term perspective. Energy efficiency is to be improved by lowering the rate of increase 

of the demand for fuels and energy. By reducing the country’s dependence on imported energy 

this in turn will enhance energy security. It may also minimise harmful effects on the environment, 

including through lower CO 2 emissions. 

Romania 

The main priority of the current Romanian government is to strengthen and support other 

countries in Eastern Europe, and in particular Moldova, the Ukraine and Georgia. The country 

declared its support for the NATO and EU membership of the democratic former Soviet Republics 

in Eastern Europe and the Caucuses as early as the end of 1990s. Romania also supports 

the accession of Croatia and Turkey to the EU. 

The country’s foreign policy priorities include accession to the Schengen area of free movement 

within twenty-five EU Member States. Romania’s application was approved by the European 

Parliament in June 2011. 

Romania is the largest energy consumer in Southeastern Europe and a major producer of 

natural gas, oil and coal. The energy strategy of the country lays an emphasis on increasing 

energy efficiency and the share produced from renewable sources and the diversification of 

import and transportation routes. 

Slovakia 

The country supports and is prepared to cooperate in the context of the open door policy 

of the EU. Its main foreign policy priority is the process of stabilisation and security in the 

Balkan region. Slovakia also firmly supports the integration of the entire region into European 

structures. 

In terms of energy the country is attempting to satisfy domestic demand in a safe and 

environmentally-friendly manner. The strategy for building strong ties with Russia and the support 

for the EU-Russia dialogue aim to give Slovakia a stronger position in the region. The 

strategy is well balanced and built on the principle of solidarity between Member States. Slovakia 

believes that the integration of Turkey will be a major boost for gas supplies to the region. 

In the security area Slovakia cooperates actively with the EU and NATO to ensure the 

exchange of classified information via registration systems based on common security treaties. 

Cooperation with the Czech Republic in this area is most advanced although the country is 

working well with Russia and the Ukraine as well. 

Turkey 

The main aspects of Turkish foreign policy are the country’s accession to the EU and its 

energy policy. Accession to the European Union is one of Turkey’s top priorities. Pre-accession 

negotiations are under way in 13 areas (chapters) whilst eighteen chapters remain closed 

for political reasons. Turkey insists on fair and equal treatment as compared to other candi- 


265

266 


date countries and is unwilling to accept other arrangements or a form of relations other than 

full membership. Although certain misgivings regarding the country’s membership of the EU 

persist, such a partnership would be to the befit of the European Union. Some of the strong 

arguments supporting this view is that the country’s economy is the sixth largest in Europe 

and the seventeenth largest in the world; the rate of growth of the population (by 5.1% in the 

period 2002-2010); the strong ties with the Middle east and the Caucuses region, which will 

strengthen the influence of the EU in the two regions and deepen cultural dialogue; Turkey has 

strong familiarity with the Middle east and this can be a decisive factor for the success of the 

external policy of the EU. 

Turkey has of the fastest developing energy markets in the world. In the last decade it has 

ranked second in the world (after China) in terms of growth of natural gas and electricity consumption. 

Although the country is energy dependent, it is a strategic natural bridge between the 

countries supplying gas and all other countries in the region. Turkey’s main goal is to achieve 

energy security thereby contributing to overall energy security in Europe. 

The main energy projects of Turkey are the Baku-Tbilisi-Ceyhan (BTC) raw petrol transmission 

pipeline, the Baku-Tbilisi-Erzurum gas pipeline, the gas interconnector between Greece 

and Turkey and the Iraq-Turkey raw petrol transmission pipeline. All projects for the Southern 

Gas Corridor crossing the country’s territory are at the stage of design or planning. 

The Balkan Peninsula is a priority for Turkey not only for political, economic and geographical 

reasons but also because of the country’s strong historical and cultural ties in the region. 

There are significant Turkish minorities and communities in many parts of the peninsula as well 

as and citizens of a Balkan origin in Turkey. The country supports the integration of Balkan 

countries into the EU. 

Turkey became a NATO member in 1952. It supports the open door policy of the organisation 

and the integration of Bosnia and Herzegovina, Macedonia and Montenegro into Euro- 

Atlantic structures as integration would contribute to security and stability in the Balkans. 

The Ukraine 

The main foreign policy goal of the Ukraine is Euro-Atlantic integration whilst maintaining 

balanced relations with Europe and the US and strong links with Russia. The Partnership and 

Cooperation agreement between the EU and the Ukraine entered into force on 1 March 1998. 

The relations between the country and the EU are governed by the terms of the European 

Neighbourhood Policy. The European Union is making efforts to build closer relations with the 

Ukraine beyond the framework of ordinary cooperation with a view to deepening economic 

integration and political cooperation. 

The country supports the Eastern Partnership regarding it as an instrument for government 

modernisation. It enabled the Ukraine and Poland to reach an agreement for the issuance of 

travel permits to Ukrainian citizens living within a 30 km radius from the border using a simplified 

procedure. The agreement entered into force on 1 July 2009 and allows approximately one 

and a half million of Ukrainians to travel. 

The Ukraine established relations with NATO in 1995 and since January 2008 the country 

became an official candidate for membership of the North-Atlantic organisation. The dialogue 

and cooperation between the two parties is well established in many areas. The Ukraine is 

an important factor for Euro-Atlantic security within NATO-led operations. Another important 

aspect of relations is the support of NATO and individual allies for the ongoing reform in the 

sector of national security, which are of primary importance for the democratic development of 

the country. 



Hungary 

The accession to the EU and NATO put Hungary firmly on the map of countries sharing 

common values. The decision to do so reflects the conscious choice of the country and 

its much stronger commitment to its neighbours. It guarantees its security and improves its 

capability to defend its interests. For Hungary membership of the EU and NATO also means 

an opportunity to tackle, jointly with its partners and allies, a broader range of challenges with 

direct or indirect implications for the country. 

The European Union is the most important framework for Hungarian policy and action. It 

provides instruments and financial assistance for the economic and social modernisation of the 

country and a platform to present Hungarian interests globally. 

Some of the main goals of Hungarian foreign policy include the promotion and maintenance 

of peace, security and stability in the region as well as economic development and facilitating 

the process of democratic values taking deep root. 

The Netherlands 

Historically, Dutch foreign policy has always been underlined by neutrality. After the end of 

WW II the Netherlands became a member of many international organisations such as the UN, 

NATO and the EU. The Dutch economy is very open and relies on international trade. The four 

highlights of Dutch foreign policy are a commitment to Euro-Atlantic cooperation, European 

integration, international development and international law. Its focus is guaranteeing stability 

and safeguarding human rights. 

Benelux, which may be described as a “laboratory of the future” on the European continent, 

is an excellent example of regional cooperation. 

In the energy sector, the Netherlands currently relies on deposits of natural gas whilst actively 

working in the area of technological modernisation and developing alternatives. 

Croatia 

Croatian foreign policy is mainly focused on Euro-Atlantic integration. Gradually overcoming 

the consequences of the breakdown of former Yugoslavia and the subsequent war, over 

time the country has gained access to European and Transatlantic institutions. Some of the 

main items on the country’s agenda are compliance with the Dayton and Erdut Agreements, 

facilitating the return of refugees and displaced persons in the wake of the 1991-1995 war in 

a non-discriminatory manner, settling border disputes with Slovenia, Bosnia and Herzegovina, 

Serbia and Montenegro and broad democratization. 

Croatia’s principle orientation is towards the Southeastern region and its main foreign policy 

goal is accession to the European Union. The Accession Treaty of the country was signed 

on 9 December 2011 and following its ratification by all Member States Croatia is to join the EU 

on 1 July 2013, becoming its twenty-eight Member State. 

Montenegro 

As a young State, Montenegro’s primary focus is on its neighbouring countries and the efforts 

to build stable relations with them. In order to strengthen its position, Montenegro is also 

working to build strong relations with countries like Russia, Germany, the UK and France. As 

stated in the Parliamentary Declaration of 3 June 2006, the short-term foreign policy goals of 

Montenegro are integration into the European Union and NATO. 


267

268 


CONCLUSIONS 

The prevention of violence, respect for human rights, social stability, good governance 

and environmental protection are important building blocks of regional security understood as 

more than the absence of war but as a reality that requires a comprehensive and integrated 

approach. Security is a guarantee that a state will not be attacked by its neighbours, a task that 

can only be achieved jointly with others, i.e. security requires cooperation. There are number 

of security organisations in Europe – exclusive ones (such as the Visegrád Group and the 

Black Sea Economic Cooperation); inclusive ones (such as OSCE and Council of Europe); and 

mixed ones (such as NATO and the European Union, which are exclusive but follow a policy of 

inclusion and open doors). 

The EU and NATO are the most important factors for stability in Europe. Most countries that 

participated in the workshop are already members of one or both organisations and the others 

are closely cooperating with them. It is particularly important that the EU and NATO continue to 

pursue a policy of open doors, particularly with regard to West Balkan countries. At the same 

time, regional security would not be possible without taking into account factors that are extraneous 

to the region, such as Turkey, Russia, the US, China and Iran. It should also be noted 

that relations between Russia and the NATO and EU are also essential for European security. 

All European countries have a vested interest in building stable links and relations in the 

energy sector. The interests of suppliers, transit operators and consumers must be integrated 

within a stable framework. 

It is important to note that foreign, security and energy policy are interrelated and that 

foreign policy is underlined by policy in the security sector, which in turn is a guarantee for 

political security. 


PRIORITIES OF THE DANISH PRESIDENCY 

Priorities of the Danish 

Presidency 

Good morning ladies and gentlemen! 

Good morning dear colleagues! 

H.E. Kaare Janson 

Ambassador of the Kingdom of Denmark 

First I would like to thank the organizers for inviting me to talk about the Danish EU Presidency 

at this "Winter School in Diplomacy". 

It is a topic that could be very dull to talk about - will try a listener-friendly approach: 

It is always special when you talk to colleagues - especially younger ones - whose thinking 

you may hope to give inspiration! 

Let me start by quoting the chairman of the EU's General Affairs Council, the Danish 

Minister for European Affairs, who has said: 

"The objective of European cooperation is to secure economic prosperity, stability and 

safety in Europe" 

With such an objective it is perhaps fitting for the Danish EU-Presidency to come at a time 

of economic downturn,street riots and general job insecurity. 

Students of history in the audience - may know that good timing - never really was a strong 

point in Danish foreign policy. 

Because until 400 years ago, Denmark was the leading - and the dominant power - in 

Europe North of the river Rhine. 

Then for centuries, the hall mark of Danish foreign policy - to a remarkable extent - was to 

choose to be on the losing side in many European wars. 

Fortunately though - contingency planning and making the best of a less than perfect situation 

- has always been a strong point of Danish foreign policy. This is why the Kingdom of 

Denmark still exists! Because Danes are very pragmatic operators - often with surprisingly 

good results! These facts helps the Danish EU-Presidency in its manoeuvring during the present 

economic crisis. 

Since the audience here today - mainly consist of diplomats - I will begin with the external 

dimension of the Danish Presidency. 

After the entry into force of EU's Lisbon Treaty on 1December 2009,the rotating Presidency 

does not have the same role as before. The new position as High Representative - Baroness 

Ashton's position - has taken over many external functions from the rotating Presidency. But 

the rotating Presidency's role has not been changed, when it comes to enlargement of the 

European Union and trade agreements with third countries. 

And when it comes to other external matters,it is the rotating Presidency's job to help and 

assist the High Representative. 

For instance the High Representative often has the problem, that she can only be in one 

place at the same time! 

Often she is supposed - as EU's foreign minister - to participate in a debate in the European 

Parliament in Strasbourg or Brussels. And then at the same time represent EU at an important 

ministerial meeting in a third country. And Baroness Ashton has no deputies - this means, that 


269

270 


in real life her deputy is the foreign minister of the rotating Presidency. So during the Danish 

Presidency the Danish foreign minister often replaces the High Representative at debates in 

the European Parliament - or at ministerial meetings in third countries. I will now mention a 

number of external priorities already realised during our Presidency. 

1. The first is Serbia: 

That is the decision a few weeks ago - to grant Serbia status as an official EU candidate 

country. This sends a strong message of European commitment and encouragement to the 

entire West Balkan area. With this decision - we commit ourselves to doing away with the terra 

incognita on our maps of South Eastern Europe. In this context it should also be mentioned,that 

the Danish Presidency is working on the formal opening of enlargement negotiations in June 

with Montenegro - a country that already has candidate status. Everybody is now realizing that 

the European Union is still ready to welcome European countries as new candidates and members 

- in the timely order - in which these countries become ready. These countries will have to 

go through the usual scrutiny of candidateship- and then of the responsibilities of membership. 

So the Danish Presidency's ambition is to deliver on my minister's promise of peace, stability 

and cooperation. We've already achieved these objectives for the current 27 member states. 

Now we must continue to extend this sphere of stability - as well as strengthening relations with 

our neighbours. 

2. The second achievement for the Danish Presidency concerns Morocco and thus our 

Southern Neighbourhood. Because south of the Mediterranean the European Union is also 

delivering on its promises: 

• Thanks to the new trade agreement with Morocco 

• Moroccan farmers and fishermen will now gain better access to the European market. 

• This making it clear to all - that Europe means real business - when it comes to our 

neighbours. 

We want to deliver on our promises. We want to support reforms in our neighbourhood. 

Therefore a new trade agreement with Tunisia may soon follow - and given time - we will 

see similar agreements with other southern partners. In this context I should also add a few 

words on our Eastern Neighbourhood,where for instance the progress in the negotiations with 

Moldova on an association agreement should be noted. Clearly the European Union would 

like to establish closer relations to our partners in the Eastern Neighbourhood. If our Eastern 

partners feel the same way, then they should continue the implementation of the necessary internal 

reforms. In this connection I will just mention the topic of human rights- and the so-called 

"Copenhagen Criteria". 

3. Iran is a third achievement for us: And not too soon -I am tempted to add - when you see 

the present developments in Iran. In late January EU's Foreign ministers agreed to toughen 

and broaden EU's sanctions against Iran. With a new oil embargo and targeted measures 

against the Iranian financial sector.The Danish Presidency - and the EU as a whole is going 

to great pains in order to ensure, that our response in the present conflict is both effective and 

responsible. This is why we are targeting the Iranian regime - restricting its capabilities and 

possibilities for action. Decision on these new sanctions was reached under the chairmanship 

of the High Representative for Foreign Affairs - but on the basis of the tiresome footwork of the 

Danish Presidency. So Denmark is a Presidency, that actively supports and helps both the High 

Representative - Baroness Ashton - and the new permanent President of the European Coun- 



cil - Mr. van Rompuy - in their efforts to promote European interests and values in this world. 

I will now move on to internal matters and the Economic crisis. Last year - as we prepared 

to take over the Presidency, Denmark formulated four main focus areas for the Danish Presidency: 

1st - A Responsible Europe 

2nd -A Dynamic Europe 

3rd - A Green Europe 

4th - A Safe Europe 

These are still the Danish priorities. But because of the on-going economic crisis, we of 

course also have to give priority to the defeat of the economic crisis - and the creation of new 

economic growth. How do you actually generate new economic growth? There are several 

ways to do that. And the Danish Presidency is actually pursuing all of them. Firstly, the Danish 

Presidency is focusing on the further development of one of the European Union's big success 

stories: The Single Market - established 20 years ago. Here there is ample opportunity for 

creating speedy, economic growth in Europe. The Danish Presidency will work hard to ensure, 

that as many as possible of the EU-Commission's 12 new initiatives on modernising The Single 

Market are implemented. These 12 initiatives are not empty words - but they are the obscure 

or technical substance which economic growth often is made of. Therefore diplomats like me 

often find their substance tedious and very boring! This fact also means, that I will only mention 

a few of the 12 initiatives, so you just get an idea of what is happening with the Single Market: 

1. One initiative is improved access to finance for small and medium sized companies. 

2. Another is - ensuring the success of the digital market in order to strengthen confidence 

in electronic transactions. 

3. A third initiative is - simplification of the existing accounting directives in order to reduce 

the administrative burden for small and medium sized companies. This simplification will give 

these companies savings of more than 5 billion euros a year. 

There is also an external instrument that can generate new economic growth in Europe. 

That is - new trade agreements with third countries agreements that can increase European 

exports to these countries. This is why we now want to conduct negotiations on trade agreements 

with countries like Japan and India. And may I in this context add that an ambition for a 

future rotating Presidency should be to open negotiations with the United States of America on 

a trade agreement. 

A transatlantic trade agreement could really give an economic boost to Europe's growth, 

because it would link the world's 2 most important economic areas. 

A third way to promote economic growth is the present negotiations on the future EUbudget 

for the 7-year period 2014 to 2020. This future budget should become the best possible 

financial basis for a strengthening of the European Union's internal development in economic 

and social terms. Therefore the new EU-budget should focus on EU policies, which create 

added value to the EU as a whole by fostering economic growth. The new budget should also 

increase Europe's preparedness for taking advantage of the opportunities in a more and more 

globalised world. This means that the new EU-budget should be dynamic and focus on topics 

like education, Research & Development. The budget should not be conservative with an outof-proportion 

focus on for instance agriculture. 

A fourth way to generate new economic growth in the European Union is: Innovation - 

which is something the Danish Presidency promotes actively. But what is actually Innovation? 

Innovation is something many talk about - but many seem not really to understand the concept! 


271

272 


So let me make it very clear: Innovation is not Invention! Neither is Innovation various types of 

scientific research. Innovation is the Introduction of something - for instance: the introduction 

of new products. Or the introduction of new production methods or work methods. Or the introduction 

of new ways of organising the production or the work. This means, that it is only when 

the invention - or the good idea - is realised, produced and put on the market, or introduced 

in the workplace - that you can talk about Innovation. As a company you can survive, even 

prosper for some time, by copying or imitating the goods or services of other companies. But it 

is the new combinations - this means the actual new Inventions - which are superior to the old 

combinations, that create new economic growth. The globalization process has accelerated the 

need for European companies to focus more on Innovation. Because if we don't focus more on 

Innovation, companies in Asia and Latin America will soon catch up with us. And the result of 

such an unfortunate development will for Europe be: 

First lack of our companies' competiveness - and then ever lower salaries for all of us! 

This is not a legacy we want to give to our grandchildren. Therefore in all contexts the Danish 

Presidency promotes the concept of more Innovation! By now I have the feeling that I may have 

lost a few of you! But you should not feel sorry about this! When I was studying at the University 

of Copenhagen, my most eloquent professor once told me something very interesting. After he 

once more had given a splendid lecture I complimented him - and he reacted by saying this: 

"Whatever I say you can read in one of the articles or books I have written." "So whatever I 

say, it is well known knowledge." "Therefore I much prefer that the young students drift away 

while I lecture." "Because by doing this, they will reflect - they may reflect on their studies, their 

work or their loved ones." "But regardless of what they reflect upon - or dream about - then new 

knowledge - or insight - is produced for mankind." Ever since I have been impressed by the 

wisdom of this eminent scholar. So in this way stimulated - I will return to the Danish Priorities 

– and I say with a smile: If you are really interested in them go and read them on the internet! 

To those who still hang on -I will stress - that in times of crisis, a responsible Europe is a Europe 

that solves its present problems while keeping an eye on the future. It is a Europe that does not 

overspend, yes. But it is also a Europe that deals with the consequences of the harsh economic 

realities. It is a Europe that is aware of its responsibilities towards its citizens. That is why job 

creation is a core priority for the Danish Presidency. And seldom has youth unemployment 

rates in Europe, been as high as they are now. In Denmark alone, youth unemployment now 

stands at 12% - a 15-year high. And still, Denmark is among the EU countries with relatively 

low youth unemployment. If decisive action is not taken on creating economic growth - we run 

the risk of losing an entire generation due to structural unemployment. This is not just guesswork 

- it is the harsh and cruel reality. In Japan they are already talking about a second "lost 

generation". A lost generation of young people with skills and good educations. And yet - year 

after year these young Japanese still cannot find their first fulltime paid job. That must never become 

the fate of European youth. This is one of the major reasons why we need to re-establish 

economic growth speedily. And may I also in this context return to the development and modernization 

of the EU's Single Market. Because a true Single European Market must encompass 

all services and products. This also includes the often sensitive issue of energy. The Single 

Energy Market - although having got off to a rather slow start - will increase energy efficiency 

and hopefully also decrease European dependencies on extra-community energy. The Danish 

Presidency is actively working for increased energy self-sufficiency in Europe. Therefore, 

sustainable and green energy sources must be a top priority for Europe. Green solutions will 

also improve the environment and produce many new high tech-jobs. This means jobs of a 

type where especially young people will have the necessary qualifications. What the Danish 



Presidency is calling for - is quite simply - a “Green Europe”. Therefore EU's 7th Environmental 

Action Programme is a major priority for the Danish Presidency. EU's 6th Environmental Action 

Program will end in July this year. So setting up a solid framework for its successor is a priority 

for the Danish Presidency. By establishing specific priorities, measures and targets for coherent 

environmental policy - we want to ensure a workable overall-direction for environmental 

policy-development in the European Union. If we approach this subject smartly - we can boost 

both the environment and the economy. Take for instance the issue of the Single European 

Sky: Air traffic management in Europe costs 2-3 billion Euros more than similar systems around 

the world. This is due to inefficient airspace management, based on national borders rather 

than on functional airspace "areas". Consequently, aircraft often can't take the shortest route 

between two points. Flight times are unnecessarily prolonged - and air fuel is wasted. Full 

implementation of the Single European Sky would not only cut C02 emissions, improve safety 

and reduce delays. Full implementation is also estimated to save around 4 billion Euros a year 

- money that until now is wasted due to inefficiency. 

I touched on it briefly before - increased energy self-sufficiency is not only about the environment. 

It is also about economic prosperity, stability - and at its core - security. Not being reliant 

on fossil fuels from volatile regions - will help make Europe safer. These matters - prosperity, 

stability and safety - are exactly the objectives of European cooperation according to the Danish 

Minister for European Affairs - whom I quoted in the beginning of this speech. So time has 

come for me to stop! 

Thank you for your attention! 


273

Преводачи 

Иванка Ангелова 

Ася Петрова 

Боряна Дешева 

Антония Терзиева 

Отговорни редактори 

Теодора Баева-Муравска 

Силвана Цокова 

Предпечат 

„Алфа Стар“ ЕООД 

DOCENDO 

DISCIMUS 

Translators 

Ivanka Angelova 

Asya Petrova 

Boryana Desheva 

Antonia Terzieva 

Managing Editors 

Teodora Baeva-Muravska 

Silvana Tsokova 

Pre-print 

ISSN 1313 – 6437 

„Alfa Star“ Ltd. 

http://bdi.mfa.government.bg

ИНТЕРВЮ С КРИСТАЛИНА ГЕОРГИЕВА 

РОТАЦИОННОТО ПРЕДСЕДАТЕЛСТВО – ЗРЕЛОСТНИЯТ 

ИЗПИТ ЗА ЧЛЕНСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ 



20 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ ЧЛЕН НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА 

7/2012 

AN INTERVIEW WITH KRISTALINA GEORGIEVA 

THE ROTATING PRESIDENCY OF THE EUROPEAN UNION AS A MATRICULATION 

EXAM FOR BULGARIA 


SERBIA AND THE EUROPEAN INTEGRATION, 

PROBLEMS AND CHALLENGES 

BULGARIA CELEBRATES TWENTY YEARS AS A 

MEMBER STATE OF THE COUNCIL 

OF EUROPE

?????? ????? ??????? ? ????? - Diplomatic Institute

Transform your PDFs into Flipbooks and boost your revenue!

Delete template?

Save as template ?