6.razkaza.JANET45.2016

6 кратки
разказа
2016

ИЗВЕДНЪЖН А В РАТАТАС Е ЧУКА
КАКВ О НОСИМ В ДЖ ОБОВ Е Т Е С И ?
Запалка, бонбон за кашлица, пощенска марка, леко
смачкана цигара, клечка за зъби, платнена носна кърпа, химикалка,
две монети от пет шекела. Това е само малка част
от съдържанието на моите джобове. Нима е чудно, че са издути?
Доста хора обръщат внимание. Казват: „Какво толкова
носиш в джобовете си?“. Най-често не отговарям, само се
усмихвам, понякога дори се изсмивам с кратък, учтив смях.
Все едно са казали някаква шега. Ако продължат да питат,
аз вероятно бих им показал всичко, което нося, дори бих им
обяснил защо тези неща са ми нужни, защо трябва постоянно
да са ми под ръка. Но те не питат повече. Какво пък, усмивка
или кратък смях, миг на неловко мълчание и минаваме
на следващата тема.
Истината е, че нещата, които държа по джобовете си,
са внимателно подбрани, така че да съм винаги готов. Нося
всичко това, за да мога да се възползвам от подходящия момент,
когато дойде. Всъщност не е точно така. Нося всичко
това, за да не изтърва подходящия момент, когато дойде. Защото
от каква полза са иначе клечка за зъби или пощенска
марка? Но ако, да речем, някое красиво момиче – даже знаете
ли какво, не красиво, а просто симпатично, обикновено
наглед момиче с пленителна усмивка, от която ви спира
дъха – изведнъж ви помоли за пощенска марка... или дори
не ви помоли, а просто си стои на улицата до червената пощенска
кутия в дъждовната вечер с плик без марка в ръката

ЕТ ГА РК ЕРЕТ
и се чуди дали случайно не знаете някой отворен пощенски
клон наблизо, а после леко се покашля, защото ѝ е хладно,
пък и е отчаяна, понеже дълбоко в себе си знае, че наоколо
няма отворен пощенски клон, не и по това време... е, именно
в този момент, подходящия, тя няма пита: „Какво толкова
носиш в джобовете си?“, а ще ви е страшно признателна за
марката, дори може би не точно признателна – просто ще ви
се усмихне със своята пленителна усмивка. Пленителна усмивка
срещу пощенска марка – винаги съм готов за подобна
размяна, ако ще цената на марките да скочи до небето, а пък
тази на усмивките да падне рязко.
След усмивката тя ще благодари и пак ще се покашля –
заради студа, а и защото е малко смутена. Тогава аз ще ѝ
предложа бонбон за кашлица. „Какво още имаш по джобовете?“,
ще попита тя, но мило, без редовното „толкова“ и негативната
нотка, а аз ще отвърна без колебание: „Всичко, от
което имаш нужда, моя любов. Всичко, от което някога ще
имаш нужда“.
Ето, вече знаете. Това държа в джобовете си – шанс да
не прецакам нещата. Малък. Не голям, нито кой знае колко
правдоподобен. Знам, не съм глупак. Мъничък шанс, така да
кажем, когато щастието се появи, аз да го посрещна с „Да!“,
вместо със „Съжалявам, нямам цигара/клечка за зъби/монета
за автомата за безалкохолни“. Ето какво нося в претъпканите
си, издути джобове – мъничката възможност да кажа „Да!“ и
да не съжалявам.
Разказът е част от
“Изведнъж на вратата
се чука” на Етгар Керет
от поредицата “Кратки
разкази завинаги”.

Разказът е част от
“Едноминутни новели”
на Ищван Йоркен от
поредицата “Кратки
разкази завинаги”.

Уравнения
Има ли нещо общо между живота и математиката?
Ако му поставеха такъв глупав въпрос, той щеше да се
изсмее. Ами разбира се, че всичко е математика!
Мислил ли е някой с колко души се среща през живота
си? Той взе за пример себе си: брат, майка, баща,
две баби, двама дядовци, прабаба, три лели, трима сваковци.
Братовчеди: първо коляно – 5, второ коляно – 6.
Третите братовчеди не ги познаваше, за щастие!
Идваше ред и на комшиите – предимно възрастни
хора, но имаше и цели семейства. Те наброяваха около
20 души. Добавяха се и децата от махалата – десетина
хлапета и техните родители (20-24 души), баби и дядовци
(+ още 16-20).
Докато беше малък, не бе голям и математическият
свят. Но после, с порастването, животът тръгна в растяща
прогресия. Започна училище. Клас от 30 ученици,
четири паралелки (30 х 4 = 120 х 11 години = 1320), учители
– 40 броя до завършването, но понякога учителите
се разболяваха и идваха разни заместници – спомни си
около 20 души за единайсетте години. Още – директор,

двама заместници, помощен персонал (7 души), лавкаджийки
– 2...
От всичко най-много ненавиждаше летищата, суперите,
а по-късно и хипермаркетите, кината, откриването
на изложби. Абитуриентски бал? Абсурд! (Отърва и
казармата.) Подстригваше се само при определен фризьор,
пазаруваше в кварталното магазинче (семейна
двойка), като се стремеше да ги посещава в по-заспалите
часове – между 14 и 16 часà. Вземаше предохранителни
мерки да не види някого, който не е в списъка
му. Всичко това беше изчислил внимателно и пазеше в
специална тетрадка, която понякога прелистваше.
Страшно много мразеше морето! Веднъж отиде с
майка си на плажа и мижеше през целия ден. Майка му
мислеше, че слънцето му пречи, а той не искаше и не искаше
да гледа хората. Господ си знае работата и му прати
рядка кожна алергия, заради която повече не стъпи
на море.
Беше открил, че всички човешки дейности бяха
свързани с математика. Събиране – любов и секс. Изваждане
– болест, но също и смърт. Умножение – раждане
на дете. Раздяла, развод – деление (не случайно се
казваше раз-делени двойки).
И човешката история е плод на математическо пресмятане,
но ако някой се наеме да смята, трябва да не
работи през целия си живот, да започне изчислението
веднага след като научи таблицата за умножение и да
живее не по-малко от сто години. Условието е следното:
Адам и Ева дават началото на всички хора по земята.
1 + 1 = ∞.
Когато се вгледаше в своите познати, във всекиго
виждаше математически знак. В края на живота си дядо

му заприлича на десетична запетая. Майка му пристъпяше
напето като 1. Баща му се прегърби до 2. Баба му
беше с едър бюст и все му напомяше за 8. От съучениците
му имаше няколко кръгли нули...
С годините все повече се убеждаваше, че животът
е голямо уравнение, написано на няколко страници, в
което често има изваждане пред скоби, а понякога е изпъстрено
с повече неизвестни.
Решавайки шарадата на живота, не винаги остава
време за проверка. Всъщност – невъзможно е да се открие
грешката: щом се приближим към решението на
задачата, значи и краят на живота не е далеч.
Разказът е част от
“Невидими неща”
на Мира Душкова.

МОМИЧЕТ ОН А ХЛАДИЛНИКА
КАП К И
Моята приятелка каза, че някой си в Америка бил измислил
лекарство срещу самота. Чула го вчера в Нощна линия
и сега отивала да прати експресно писмо до сестра си да ѝ
набави цяла кутия от лекарството. Според Нощна линия търговските
вериги по Източния бряг вече го били пуснали в
продажба и в Ню Йорк даже станало голям хит. Предлагало
се под формата на капки и на спрей. Моята приятелка искаше
капките – страхът от самотата не е причина човек да
поврежда озоновия слой.
Значи капваш си го в ушите и до двайсет минути преставаш
да си самотен. Лекарството действало на нещо си химическо
в мозъка, обяснили по радиото, но приятелката ми
не схванала кое. Тя не е точно Мария Кюри, нали се сещате.
Даже тъпичка си пада. Все седи и се самонавива, че ще ѝ
изневеря и ще я зарежа, и така нататък. Но аз я обичам, лудо
при това. Като се върна от пощата, заяви, че нямало нужда
повече да живее с мене. Капките всеки момент щели да се
получат и вече нямало да се страхува да бъде сама.
Да ме остави, мисля си, заради някакви си капки? Защо?
Но нали я обичам, лудо при това, отвръщам:
– Ами изнеси се, щом държиш, но да знаеш, че смрадливите
ти капки никога няма да те обичат както аз съм те
обичал.
Нямало и да изневеряват, каза, преди излезе. Все едно
пък аз изневерявам.

ЕТ ГА РК ЕРЕТ
Сега си е наела един лофт* в центъра и всеки ден чака
пощальона. Аз лично не съм по пощите, а и нямам приятели
в чужбина да ми пращат колети. Ако имах, отдавна щях да
съм заминал при тях. Щяхме да излезем на по чашка и да им
разправя проблемите си. Щях да ги разпрегръщам и без свян
да се разридая на рамото им, и прочее. Щяхме да сме готови
да изкараме години така, цял живот. Сто процента естествено,
много по-добре, отколкото с някакви си капки.
Разказът е част от
“Момичето на хладилника”
на Етгар Керет от поредицата
“Кратки разкази завинаги”.
* Лофт – жилищно пространство със свободна планировка, разположено
в адаптирана промишлена/складова сграда с по-висока от обичайната
височина на етажите. Б. ред.

ДЖ О Р Д Ж ОМАНГАНЕЛИ
Т Р ИЙСЕТ
В десет и трийсет сутринта един дебел брадат господин
с леко намачкан костюм забеляза, че е способен да прави
чудеса. За целта бе достатъчен следният съвсем обикновен
жест: да прокара палеца на дясната си ръка по върховете на
показалеца, средния и безименния пръст на същата. Естествено,
първия път се получи неволно – излекува за секунда
една омърлушена котка. И ставаше дума именно за чудеса,
не за изпълнение на желания. Когато с въпросния жест поиска
пари и даже уточни сумата (твърде разумна впрочем),
нищо не последва. Поисканото трябваше да е от полза за
някого. Изцери едно дете, укроти един кон, умири бесовете
на луд убиец, задържа разлюляния зид, който грозеше да
се срути върху куп баби, дядовци и внучета. Отвратително:
по-подходяща дума нямаше. Никога по-рано не би допуснал,
че да си чудотворец е толкова – как да се изразим? – пошло.
Единственото, но пък огромно предимство на дебелия господин
в цялата тази история беше, че не е вярващ. Не беше
точно и атеист, защото бе лишен от философски наклонности,
но религиите, до последната, го отблъскваха. Тогава
защо точно на него се бе паднала тая работа с чудесата? И
ако приемем, че способността му доказваше съществуването
на някаква всемогъща сила – що за сила беше тя? Боговете
с лопата да ги ринеш, че и полубоговете, демоните, духовете,
призраците. Него ни най-малко не го блазнеше да прави
чудеса. Какво беше това, подигравка? Опит за обръщането

ЦЕНТУРИЯ
му в някаква вяра? Способ за всяване на смут в душата му?
Дебелият господин негодуваше. След като изпълни четирийсетото
си чудо и забеляза, че започва да се издава, реши да
вземе нещата в свои ръце. И тъй, с върховна неохота, пристъпи
в църквата на един квартал, където още не беше вършил
нищо свръхестествено, и пое право към свещеника. Изрази
се пределно ясно: призна си, че не е вярващ и че като нищо
чудесата му може да са от Бог, съвсем различен от почитания
във въпросната църква. Отчето не се изненада.
– Не сте първият – каза, – въпреки че точно при нас досега
не е имало подобни случаи. Женен ли сте?
– Не.
– Защо не станете свещеник тогава?
– Ама аз не съм вярващ! – възрази.
– Че то в днешно време кой е? Вижте, вие правите чудеса:
да бяхте математик, щях да ви препоръчам да станете
инженер.
Предпоследното чудо на дебелия господин се състоеше в
отприщването на вярата у свещеника и подтикването му към
покаяние. Последното – в премахването на самия себе си, та
свещеникът да се убеди, че го е застигнало чудо. Именно на
това, последното, експертите дадоха особено висока оценка.
Разказът е част от
“Центурия. Сто малки романа
река” на Джорджо Манганели
от поредицата “Кратки разкази
завинаги”.

ИЩВАН Й ОРКЕН
П РЕСТИЖ
Две седмици планирахме да си го купим. Всеки ден спирахме
пред витрината, гледахме томително. Накрая, на рождения
ми ден, на 5 април в 12 по обед, попитахме колко струва.
– 275 франка – каза продавачът. – Първокласен, съвсем
пресен, ароматен ананас.
Жена ми го намери за скъп, аз – не. За диня е скъп, но за
ананас никак не е. Купихме го, отнесохме го вкъщи. Поставихме
го в един пепелник, гледахме го. Взехме да го обхождаме,
да се сприятеляваме с него, да го хвалим колко е красив
и екзотичен. На върха му беше прорасло отделно растение,
подобно на палма; ако го поливахме или сложехме във вода,
сигурно щеше да порасне и да цъфне.
Из хотела веднага се разнесе новината, че в девета са си
купили ананас. Появи се камериерката, представи се – досега
не ѝ бяхме виждали очите – и препоръча да го обелим и
нарязан на парченца да го оставим ден-два да постои поръсен
със захар.
– Глупости – каза английската студентка от междуетажието.
– Хапнете го с ром, така е най-вкусен.
Един сънародник, с когото само се поздравявахме, ни
пъхна бележка в процепа под вратата. „Не слушайте никого
– беше написал. – Трябва да се обели дебело, защото кората
му е безвкусна, но месото трябва да се яде натурално.“
Вечерта го обелихме и изядохме. Нямаше никакъв вкус.
Беше малко по-лош от тиква. Суров, със захар, с ром. Насила

ЕДНОМИНУТНИНОВЕЛИ
го преглътнахме, поляхме го с вода накрая. На третия ден
срещнахме английската студентка в коридора.
– Вкусен ли беше? – попита.
– Много – отговорих.
Въздъхна.
– Е – каза, – ананасът си е ананас.
Оттогава понякога спирам крадешком пред щанда на
„Плод и зеленчук“ и с копнеж гледам ананасите.
Разказът е част от
“Едноминутни новели”
на Ищван Йоркен от
поредицата “Кратки
разкази завинаги”.