Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... САЩ като възходяща сила в Азиатскотихоокеанския регион: анализ през призмата на историята на дипломацията* проф. Алън Хенриксън Насред разгърналата се дискусия за „възходящите” сили в Азия и Тихоокеанския регион, като историк-дипломат не трябва да забравям, че преди време Съединените щати бяха също възходяща сила в този регион. Дали все още са такава сила, би се запитал човек, или вече са се превърнали в „добре установена” сила, принадлежаща даже към статуквото? Или, в сравнение с развитието на всички останали, САЩ вече са „залязваща” сила – ако не във физически, то поне в абсолютен смисъл? Залогът, който се подразбира от въпроса за статута на силата на САЩ, е голям, тъй като има още един, допълнителен въпрос, свързан с Азиатско-тихоокеанския регион като цяло, а ако не и с целия свят. Или по-точно: дали определен възход на могъществото на една държава в смисъл на военна и икономическа мощ, както и на политическо влияние, успоредно с мощта на останалите държави в рамките на една регионална международна система не води сама по себе си до конфликт, а още по-вероятно и до война? В момента съществува една доста модерна идея, формулирана предимно от политолози и основана на сравнителен анализ на подобни случаи от миналото, според която несъответствията в силата на отделните страни – най-вече когато нивата на тази сила са нестабилни и могат да варират, представляват сами по себе си причина за конфликт. Особено убедително тази идея, наричана „Клопката на Тукидид”, е представена от Греъм Алисън и неговите колеги от Центъра „Белфер” към Института „Кенеди” в Харвард. Тяхното изследване е сериозно и заслужава също толкова сериозно внимание – като проекция на това, което може, или даже е „много вероятно” да се случи. Тези учени използват като отправна точка заключението на атинския генерал (strategos) и историк от Пелопонеската война – Тукидид, който казва следното: „Тъкмо възходът на Атина, както и страхът в Спарта, предизвикан от този възход, направиха войната неизбежна.” В 12 от 16-те случая, които Центърът „Белфер” е изследвал през последните 500 години в Европа и Азия, резултатът от възхода на една сила, който е предизвиквал друга „управляваща” или добре установена сила, е водел до избухването на война. При днешната траектория на силите в Азиатскотихоокеанския регион Центърът „Белфер” твърди следното: „В следващите няколко десетилетия войната между Съединените щати и Китай е не само възможна, но и много по-вероятна, отколкото някой може да допусне в този момент. И наистина, съдейки по историческите факти, войната е много по-вероятна, отколкото не.” Също и в популярната литература, включваща добре написаната в технологично отношение книга на Питър Сингър и Огъст Коул със заглавие „Призрачната флоти- * Лекция, изнесена на 20 септември 2016 г. в азиатско-тихоокеанския Колеж по дипломация, Хедли Бул Център, Австралийски национален университет, Камбера, в рамките на Международния форум по дипломатическо обучение 2016 г. – 43-та среща на деканите и директорите на Дипломатическите академии и институти по международни отношения DIPLOMACY 18/2016 83

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... лия: роман за следващата световна война” (2015), конфликтът между големите сили в Тихоокеанския регион – между Съединените щати и Китай, е представен не само като правдоподобен, но и като напълно възможен. Но в своето историческо проучване изследователите от Центъра „Белфер” откриват и нещо доста по-оптимистично: „Когато са успявали да избегнат войната, противостоящите една на друга страни е трябвало да преминат през една огромна, болезнена промяна на своите нагласи и своите действия. Което се отнася както до провокиращата конфликта страна, така и до провокираната.” Какво би могло да означава това за Съединените щати, за Китайската народна република и за останалите страни в Азиатско-тихоокеанския регион? Моята хипотеза, произтичаща от опита ми в атлантическия свят, с чиято история съм запознат малко по-добре като учен, е, че „пренастройването” – колкото и болезнено да е то и колкото отстъпки да изисква – подчертавам, взаимни отстъпки! – може да бъде извършено и по мирен път ако и когато съществува взаимно-приемливо общо разбиране за ред, т.е. взаимно приемане на най-общите принципи, а даже и на конкретни правила, въз основа на които се „случват” отношенията, включително търговските и военните отношения. Тази предпоставка – взаимното споразумение за основните принципи – е до голяма степен това, което прави възможно подновяването на приятелските отношения между Съединените щати и Великобритания през 90-те години на 19-ти век; както и по-късно, след Втората световна война, предаването на щафетата на атлантическото лидерство от Лондон на Вашингтон. Това е една забележителна промяна в „баланса на силите”, която може да служи за пример – без какъвто и да е мощностен сблъсък... Една „възходяща” сила, каквато са Съединените щати в началото на миналия век, трябва да бъде поне малко почтителна към останалите, може би по-големи от нея сили, както и да уважава съществуващия международен ред, включително и баланса на силите в онези региони, в които би искала да навлезе. И както подчертава Хенри Кисинджър, този „баланс на силите” сам по себе си беше част от международния ред. Той бе нещо като идея, като някаква норма или набор от правила, но не беше в никакъв случай обикновено обстоятелство. Кисинджър обяснява следното: „Тъй като при липсата на хегемония европейският регионален баланс е неизбежен, той се развива не само на практика, но и като система от легитимност, която улеснява вземането на решения и прави политиките по-умерени.” А за да подчертае разликите, той продължава: „Подобно сходство с Азия не съществува, което става видно от приоритетите, които са си поставили основните страни в този регион.” Затова можем спокойно да кажем, че в Азиатско-тихоокеанския регион е имало нещо, което може да бъде наречено даже гео-дипломатически вакуум. Имали ли са Съединените щати за свой приоритет запълването на този вакуум по дипломатически начин? Понякога – да, понякога – не. А днес, може би. Към края на 90-те години на 19-ти век е имало нужда от една възходяща сила от рода на Съединените американски щати, която да поеме ролята на нещо повече от парвеню или опасност за останалите и въведе нещо като „идея за ред”, като със своята мощ докаже правотата на този ред. Тази идея за ред е трябвало да бъде съвместима със самите институции и историята на тази сила, които самата тя е представлявала. А тази съвместимост е трябвало да направи тази сила автентична за останалите, както и – нещо още по-важно, предсказуема за тях. А за да бъде приемлива за останалите и даже да бъде приета за легитимна в международен 84 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

Журнал KAZENERGY № 3 - 2006 Часть 1
ﺍﻟﺘﻐﻠﺐ ﻋﻠﻰ ﺍﻟﻬﺸﺎﺷﺔ ﻓﻲ ﺃﻓﺮﻳﻘﻴﺎ
«Нова Стратегічна Концепція для ... - NATO Watch
Swansea Bay City Region A City Deal 2016-2035
AID BUDGET SUMMARY 2016–17
RDA
سبتمبر
август 2009 - Евразийский Банк Развития
Korea-China FTA: Antidumping - 대외경제정책연구원
RADNI DOKUMENT
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА НЕСТАБИЛНОСТТА В АФРИКА
октябрь 2008 - Евразийский Банк Развития
Завантажити документ [pdf, 1.87 Mb] - Українська енергетика UA ...
верные друзья? - Carnegie Endowment for International Peace