Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... мащаб, освен само-изразителна, „идеята за ред” е трябвало да бъде също всеобхватна и адаптивна. С една дума, достатъчно широко-мащабна и гъвкава, за да може да реагира, както и да се адаптира към интересите, възгледите, правата, а понякога и „исканията” на останалите. На практика всичко това означава „отворена” външна политика с ясни, рационални и лесно обясними принципи – както в публичния дискурс, така и по време на тихите, не чак толкова открити за обществеността дипломатически разговори. Наред с необходимостта от „отворена” политика, съществува и нужда от дипломация, която въпреки и понякога скрита, трябва да бъде изразено колаборативна. А между самите дипломати в рамките на дипломатическия корпус, както и при многостранните преговори, тази дипломация трябва да бъде и колегиална. За да бъдат ефективни в своите действия, практикуващите такъв вид дипломация трябва да имат политически авторитет, да бъдат компетентни в професионално отношение, а когато и където се наложи – също смели и решителни в лично отношение. С други думи, в случай на необходимост или съответна възможност, един дипломат трябва да бъде винаги готов да поеме инициативата – независимо от официалните политически указания, ако съществуват такива, или готовността на съответното правителство да използва целия си арсенал в подкрепа на подобен дипломатически ход. Това равновесие при дипломатите е много деликатен въпрос. Държавният секретар Джон Кери, например, усеща такова напрежение всеки ден. Днешните дипломати имат отговорности и извън рамките на своите национални държави. Тези отговорности са ясно подчертани в работата на австралийския професор Хедли Бул. В превърналата се вече в класика негова книга със заглавие „Анархичното общество: изследване на реда в световната политика”, проф. Бул обяснява, че „в рамките на международната общност” редът е следствие не само на „случайни факти”, например случайно появило се равновесие на силите, но зависи така също и от следните три фактора: „усещане за общност на интересите при елементарните цели на социалния живот; правила, определящи поведението, което поддържа тези цели; както и институции, които осигуряват прилагането на практика на тези правила.” Интереси, правила и институции. Една от институциите, които участват в поддържането, а ако не и в създаването на социалния ред в света, включително и в Азиатско-тихоокеанския регион, е дипломацията. В тази статия бих искал да се концентрирам върху ролята, която е изиграла (а понякога и не е изиграла) институционализираната професионална дипломация в процеса на „възход” на Съединените щати като глобална сила. Защото това е процес, който води началото си от Тихоокеанския регион. Какво бихме могли да научим от този процес, което да приложим на практика при сегашното състояние на нещата? Какви „поуки” можем да извлечем и използваме по време на обучението на дипломатите? А защо не и при евентуално съставяне на бъдещи учебни програми за Международния форум за дипломатическо обучение? Често дипломацията се разглежда като „слаба сила”. В сравнение с военната сила, това е така. И въпреки това, в много случаи дипломацията може да промени нещата – и то радикално. Понякога обаче тя може само да промени нещата. В своята книга „Да разговаряш с непознати: да подобриш американската дипломация у дома и в чужбина” покойният вече Монтийгъл Стърнс – високоуважаван американски дипломат и посланик на САЩ в Гърция в едни доста тежки времена, заявява съвсем открито, но достатъчно провокативно, за да се замисли човек, следното: „това, което не може да DIPLOMACY 18/2016 85

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... свърши един дипломат, най-често принуждава политиците да минат и без него.” В случая със Съединените щати в контекста на Азиатско-тихоокеанския регион основните изисквания за истински ефективна дипломация – политически авторитет, професионална компетентност и лично мъжество и решителност – не винаги бяха изпълнени. Понякога обаче – бяха. Затова сега ще разгледам, в съответния порядък, три етапа от транс-тихоокеанските взаимоотношения на Съединените щати, по време на които САЩ проектираха, артикулираха и се опитаха да поддържат – със смесен, но според мен решителен успех – система от ред в почти целия регион. Тези три периода са следните. На първо място, дългият период (1899-1941 г.) на проповядване на „политиката на отворени врати”. След това периодът, който може да бъде спокойно наречен „период на американското господство” в Азиатско-тихоокеанския регион (1945-1972 г.), включващ посещението на президента Ричард Никсън в Китай, както и водената от него и от Хенри Кисинджър „триъгълна дипломация”. И накрая, периодът на проектираните, а в много случаи и фактически реализирани „партньорства” на Съединените щати със страни от разширения Азиатско-тихоокеанския регион, включващи държавите от Югоизточна Азия и Индийския океан. И в трите случая обаче ще бъде признат фактът, че и трите етапа са били инициирани от войни – респективно от Испано-американската война, от Втората световна война и от войната във Виетнам. Днешният период, т.е. „ерата на партньорствата”, е по своята същност доста по-„многостранен”, тъй като включва многостранни споразумения и неформални мрежи, които заменят донякъде „дизайна на звездообразната мрежа” на предишните договори, насочени към сигурността, както и на някои други споразумения от 50-те и 60-те години на миналия век. Всеки един от тези исторически периоди – ерата на политиката на отворените врати, ерата на американското превъзходство и ерата на партньорствата, се характеризира с ясна и отчетлива дипломация. И въпреки това, между отделните периоди съществува висока степен на приемственост. Ерата на „политиката на отворените врати” Всеизвестен факт е, че „Тихоокеанският” възход на Америка не бе осъществен по мирен път. Съединените щати водеха война срещу Испания, за да сложат край на историята на тази страна като велика сила не само в Тихоокеанския регион. Това бе всъщност промяна в „баланса на силите”, която нямаше нищо общо с дипломацията. Последвалите окупация и администриране на Филипините от страна на САЩ, които бяха извършени в името на една „доброжелателна асимилация”, бяха свързани с употребата на военна сила срещу националистическия метеж на Филипините. Микронезките острови, окупирани преди това от Испания, бяха продадени на Германия, която по-късно загуби своите тихоокеански територии, отстъпвайки ги по време на Първата световна война на Япония, Нова Зеландия и Австралия. Съединените щати обаче не останаха само безучастен наблюдател на тези събития. Те наблюдаваха „промяната в баланса на силите” с огромен интерес, но и с известна загриженост. По това време дипломацията на САЩ в този регион се ръководи от „политиката на отворените врати”, артикулирана ясно в циркулярните дипломатически Ноти от 1899 и 1900 г. на държавния секретар, Джон Хей. Чрез тези Ноти се търси приемането на други сили, които имат както интереси, така и права в Китай, въз основа на основните принципи на търговска не-дискриминация, както и на териториалната и административна цялост на Китай. Тази политика е израз на „възхода” 86 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

Журнал KAZENERGY № 3 - 2006 Часть 1
ﺍﻟﺘﻐﻠﺐ ﻋﻠﻰ ﺍﻟﻬﺸﺎﺷﺔ ﻓﻲ ﺃﻓﺮﻳﻘﻴﺎ
AID BUDGET SUMMARY 2016–17
«Нова Стратегічна Концепція для ... - NATO Watch
RDA
Korea-China FTA: Antidumping - 대외경제정책연구원
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА НЕСТАБИЛНОСТТА В АФРИКА
октябрь 2008 - Евразийский Банк Развития
Swansea Bay City Region A City Deal 2016-2035
سبتمبر
International Defence Engagement Strategy
август 2009 - Евразийский Банк Развития
RADNI DOKUMENT