Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... на Америка. От една страна, това е така. Но то е също и нейна слабост – както организационна, така и физическа. Истината е, че по това време силата на Съединените щати, включваща военните и военноморски активи на страната, е почти неадекватна, за да може да защити интересите на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион – най-вече след анексирането на Филипините, които се оказват повече стратегически пасив, отколкото актив. По това време всичко това се разглежда като „голямото пресягане” от страна на Чичо Сам, или като „имперско пре-напрягане”, както би се изразил историкът Пол Кенеди. Съвременните географски карти показват, че разстоянието е било огромно – от Калифорния до Филипините са около 8 300 мили. А това всъщност е нещо повече от географско разстояние. Мащабът на Тихоокеанския регион, както и безбройните социални и културни различия в рамките на неговия обхват, обусловиха, а след това и усложниха външната политика и дипломацията на САЩ. А за хората, които познаваха региона и неговото население, бяха определяни големи награди. Най-вероятно „политиката на отворените врати” нямаше да стане факт, ако не бяха познанията, инициативата и влиянието на американския дипломат Уилям Удвил Рокхил – академична личност, имаща известен опит в Азия. Рокхил например е първият американец, който учи и проговаря тибетски език. Учил е така също китайски и санскрит. Тъй също е човекът, привикан от държавния секретар Хей със задача да формулира дипломатическите Ноти за „политиката на отворените врати”. Обаче същинската задача за осигуряване приемането на принципите на тази политика от страна на останалите сили, включително и от Великобритания с нейните обширни интереси в Китай, се пада на официалните представители на САЩ в Лондон, Токио, Париж, Рим, Берлин и Санкт Петербург. И точно този дипломатически фактор много често се пренебрегва. Защото по това време „не говори” само американската сила. Необходимо е убеждаване. Постигнат е успех, включващ известно колебание от страна на адресираните държави, въпреки че голяма част от тях поставят условие, че ще приемат, само ако останалите заинтересовани „сили” подпишат „подобна декларация”. И въпреки голямата условност на дадените отговори, инициативата на Хей се счита за триумф, което от дипломатическа гледна точка е точно така. Съвсем скоро самият Рокхил е изпратен в Китай като специален пратеник, който да представлява Съединените щати на Конференция на министрите веднага след „Въстанието на „боксерите”. По време на съответните преговори той представя аргументи срещу искането за пълни репарации и успява да убеди останалите сили да приемат една обща сума от 333 милиона щатски долара, която да бъде разделена пропорционално на разходите, които всяка една от страните е направила по време на интервенцията. По настояване на Рокхил делът, който получават Съединените щати съгласно Боксерския протокол, се използва по-късно за финансиране на студентски обмен – така наречената Програма за отпускане на стипендии от контрибуциите „Боксер”, най-вероятно предшественик на днешната Програма „Фулбрайт”. Един от бенефициентите по тази програма е философът Ху Шин, който по-късно става посланик на Република Китай в САЩ (1938-1942 г.). Ролята на Рокхил в Пекин може да се смята за „урок” по дипломатическа находчивост и даже опортюнизъм, както и за проява на относителна „липса на интерес” от страна на американското правителство; затова се счита за по-скоро по-малко наказателна, а в по-голяма степен – далновидна политика. С това бих искал да покажа, че на дипломатическо равнище „политиката на отворените врати” беше колегиална, колкото и едностранно да DIPLOMACY 18/2016 87

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... изглеждаше нейното обявяване. Новото, сравнително безпристрастно ангажиране на Съединените щати в Азия доведе до това, Теодор Рузвелт да бъде поканен в качеството му на президент на САЩ да посредничи при Руско-японската война – един конфликт, който до началото на 1905 г. се бе оказал доста скъп, или „патова ситуация и за двете страни”, ако трябва да използвам термина на Уилям Зартман, както и на някои други съвременни теоретици в областта на преговорите. По това време представител на САЩ в Япония е Лойд Гриском. Бидейки в Токио, Гриском е в много по-добра позиция от всяко друго длъжностно лице във Вашингтон, тъй като може да прецени кога е назрял найподходящият момент за евентуална президентска намеса. „Да можеш да установиш мир между две воюващи сили е мечтата на всеки президент или владетел, а самият президент Рузвелт не беше изключение от това правило”, си спомня по-късно Гриском. „Бях получил от Вашингтон указания да следя за настъпването на най-подходящия момент. И този момент трябваше да бъде избран много внимателно. Защото, ако един посредник се намеси прекалено рано, рискува да получи унизителен отказ.” „След битката при Мукден, която бе спечелена от японците доста трудно”, пише Гриском, „единственият останал въпрос беше, дали Руският балтийски флот, който наближаваше Япония, ще може да си възвърне плавателния контрол.” До този момент руснаците бяха „непреклонни по отношение на каквито и да е предложения за мир.” Обаче съкрушителната победа на адмирал Того при протока Цушима, при която руските военноморски сили бяха почти изцяло разрушени, накара японското правителство, което искаше да прекрати войната, докато все още печелеше, да помоли президента Рузвелт, който симпатизираше на Япония, но бе формално неутрален, да посредничи. При този баланс на силите в Азия, който се бе обърнал решително срещу тях, руснаците нямаха почти никакъв избор, освен да приемат. С надеждата да спасят по дипломатически път това, което вече бяха загубили във военно и военноморско отношение. Резултатът бе Договорът от Портсмут. Въпреки че президентът Рузвелт бе приел японските и руските преговарящи във Вашингтон, той всъщност не посредничи по време на преговорите, които се проведоха пряко между двете страни и бяха фактически двустранни. Всъщност тези преговори не се състояха във Вашингтон, а на едно много по-изолирано и по-приятно място – във военноморската корабостроителница в Китъри, щата Мейн. В този критичен момент Рузвелт предложи компромис, който улесни постигането на крайното споразумение. Той предложи контролът върху руския остров Сахалин да бъде разделен. Японците приеха това половинчато решение и се отказаха от искането си за по-големи репарации. За спонсорирането на тези преговори президентът Рузвелт бе отличен с Нобелова награда за мир. Така, освен за тихоокеанска сила и сила в западното полукълбо, Съединените щати бяха признати и за международен арбитър. Теодор Рузвелт допринесе най-много за ново-подсиления статут на Съединените щати, изпращайки по света Атлантическия флот, наричан често „Великата бяла флота”. Американските кораби посетиха първо Австралия, където бяха приети топло, а така също Филипините, Япония и Китай, преди да отплават за Индийския океан, след което през Суецкия канал да се завърнат отново у дома. Обаче „мирното” пътешествие на Атлантическия флот като демонстрация на американската мощ и авторитет не се оказа изцяло успешно – не толкова за това, че породи конкурентни страсти, а поради някои технически и оперативни несъвършенства на американски- 88 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

RDA