Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... те кораби. Което бе добре отразено в международната преса. А част от предварителната публичност на това пътешествие се оказа даже контра-продуктивна. Оттук трябва да се извлече „поука” – може би първо за публичната дипломация, но най-вече и най-общо за военноморските и военните сили. Защото, когато някой трябва да бъде впечатлен с широко-мащабни маневри, все едно кой – отделна страна или алианс – тези маневри трябва да бъдат направени както трябва. Вашингтонската конференция (1921-1922 г.), въпреки и често наричана „Вашингтонската военноморска конференция”, се занимава предимно с Далечния изток. Всички основни договори, произтичащи от тази конференция, имат връзка със ситуацията в Тихоокеанския регион – както с баланса на силите, така и с международния правов ред, който можеше да предотврати допълнителното нарушаване на този баланс – по начина, по който бе нарушен балансът от Първата световна война. Германия бе изместена от своите позиции в Тихоокеанския регион и в Китай. В резултат на това позициите на Япония „се издигнаха на още по-високо равнище”, тъй като тази страна успя да отнеме от Германия някои от притежаваните от нея острови, заедно с позициите й на полуостров Шантунг. Що се отнася до Съединените щати, Япония се превърна в основна потенциална заплаха за американските интереси в Тихоокеанския регион, както и в най-вероятен противник при една бъдеща война. За такава евентуалност във Военноморския колеж се бе разработвал „План Ориндж” в продължение на повече от едно десетилетие. По време на Вашингтонската конференция американската дипломация се ръководи впечатляващо от държавния секретар – Чарлз Еванс Хюз, който я открива с прочувствено слово и обявява шокиращо за всички, че Съединените щати са готови да предадат на скрап около 30 свои основни кораба, както и да обявят 10-годишен мораториум върху строежа на подобни кораби. Това привлича вниманието, като кара и останалите сили да направят подобни отстъпки. Договарят се три основни споразумения. „Договорът между четирите сили” предвижда евентуална „съвместна конференция” в случай, че между някои от високо-договарящите се страни – Съединените щати, Британската империя, Франция и Япония, възникне „спор, произтичащ от някакъв тихоокеански въпрос”, свързан с онези техни права, които не са уредени от дипломацията. В „Договора между петте сили”, който включва и Италия, е установено основно съотношение – 5:5:3:1.67:1.67, отнасящо се до относителния размер на американската, британската, японската, френската и италианската военна флота, и е въведена изрична забрана за разширяване на укрепленията в Тихоокеанския регион. „Договорът между деветте сили”, към който се присъединяват допълнително Белгия, Нидерландия, Португалия и самият Китай, задължава подписалите го страни да „зачитат суверенитета, независимостта и териториалната цялост на Китай”, както и „да използват своето влияние за ефективно въвеждане и отстояване на принципа на еднаквите възможности в областта на търговията и промишлеността за всички нации, в рамките на цялата китайска територия.” Това е триумф за американската дипломация, тъй като така тя успява да „интернационализира”, в крайна сметка, „политиката на отворените врати” на САЩ. По-късно през 1922 г., в свое обръщение към Американската асоциация на историците, държавният секретар Хюз казва следното: „Ако Вашингтонската конференция продължи да се радва на същата подкрепа от страна на обществеността, каквато бе така силно изразена в последно време, тя ще може не само да участва по-активно в опазването на мира и поддържането на приятелските взаимоотноше- DIPLOMACY 18/2016 89

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... ния, но ще може също да бъде пример за ефективното международно сътрудничество, отговарящо напълно на гения на американските институции.” Използването на думата „ефективно” по отношение на „международното сътрудничество” може да е било косвена препратка към универсалисткия дизайн на Лигата на нациите от страна на президента Удроу Уилсън, към която Съединените щати са отказали да се присъединят. Това също е имплицитно твърдение за относителния реализъм при фокусирането върху проблемите на конкретен географски регион, в случая – Азиатско-тихоокеанския регион. В своето изказване секретарят Хюз набляга също на значението на конституционните процеси, или, казано накратко – на необходимостта от двупартийна подкрепа от страна на Конгреса, както и от вътрешна политика. По време на Вашингтонската конференция американската делегация включва един сенатор от Републиканската партия – Хенри Кебът Лодж, и един сенатор от Демократическата партия – Оскар Ъндеруд. Това не е било осигурено за американската делегация по време на Мирната конференция в Париж през 1919 г. Основен персонаж по време на преговорите, на когото секретарят Хюз може да разчита поради азиатската му експертиза и доброто познаване на договора, е Джон Ван Антверп Макмъри – началник на отдел „Далечен изток” в Държавния департамент. Макмъри е служил както в Китай, така и в Япония, а по-рано – даже и в Сиам. Както за него, така и за Хюз, Вашингтонските договори, или, както вече ги наричат – „Вашингтонската система”, е система на реда. Макмъри не счита тази система за скована или закостеняла, а напротив – вижда я като една гъвкава система, която ще зависи в бъдеще от сътрудничеството между подписалите договорите страни, както и между дипломатическите представители на същите тези страни. За съжаление, обаче, съвсем скоро след подписване на договорите Макмъри забелязва, че някои от подписалите ги страни, например китайците и британците, в преследване на своите „национални” интереси започват да действат едностранно, да правят или искат отстъпки самостоятелно, без да се консултират с останалите. Наследникът на Хюз като държавен секретар – сенаторът от Минесота Франк Келог, известен най-вече с анти-военния пакт „Келог-Брайънд”, се поддава на този международен конкурентен натиск, който се засилва в резултат на втренчването на американската вътрешна политика в собственото си „аз”, и освобождава Китай от някои негови задълженията по договора. Усещайки че му липсва вътрешна политическа подкрепа, Макмъри напуска позицията си на представител на Съединените щати в Китай и се оттегля временно от външното министерство. В един по-късен меморандум, който става известен сред учените в тази област, Макмъри се оплаква, че, тъй като „на така замислената система за сътрудничество”, създадена от Вашингтонската конференция, „през 1925-1929 г. е била дадена възможност да излезе от употреба, принципите, върху които е трябвало да бъде основана тази система, са загубили неизбежно своето значение. По тази причина Вашингтонските договори са вече неспособни да издържат на напрежението, което може да се породи от евентуални промени в баланса на силите, каквито всъщност настъпват по-късно в Далечния Изток.” Естествено той има предвид превземането на Манджурия от Япония с военна сила, което е в разрез със споразумението с Лигата на нациите, т.нар. „Келог Пакт”, както и с „Договора между деветте сили”. Той не смята, че за това са виновни единствено японците, като отбелязва, че преди този случай Япония се е придържала сравнително добре към условията на своите вашингтонски задължения. В историята на американската дипломация Макмъри се 90 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

Журнал KAZENERGY № 3 - 2006 Часть 1
ﺍﻟﺘﻐﻠﺐ ﻋﻠﻰ ﺍﻟﻬﺸﺎﺷﺔ ﻓﻲ ﺃﻓﺮﻳﻘﻴﺎ
Swansea Bay City Region A City Deal 2016-2035
август 2009 - Евразийский Банк Развития
AID BUDGET SUMMARY 2016–17
«Нова Стратегічна Концепція для ... - NATO Watch
RDA
Завантажити документ [pdf, 1.87 Mb] - Українська енергетика UA ...
OECD-action-plan-on-the-sustainable-development-goals-2016
Korea-China FTA: Antidumping - 대외경제정책연구원
ЛАнДшАфтное рАзнообрАзие и СиСтемА оСобо охрАняемых ...
VOICE
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА НЕСТАБИЛНОСТТА В АФРИКА