Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... смята за доста „странна птица”, тъй като не проявява особен интерес нито към Япония, нито към Китай. (Последното може да послужи също за „поука” в областта на дипломацията и да се използва при обучението на дипломати. Идеята е да не се набляга чак толкова на конкретно езиково обучение или на опознаването на отделни национални култури, за да се избегне на един по-късен етап едва ли не автоматичното заемане на нечия страна – напр. „аз съм за китайците” или „аз съм за японците”.) Джак Макмъри не е краен американски националист. Той вярва в ръководеното от САЩ международно сътрудничество и водената от САЩ безпристрастна дипломация, целяща навременното изглаждане на всяко различие чрез колегиални действия, а ако се наложи – и с помощта на военна сила като подкрепление – за да бъдат отстранени всички разногласия, които в противен случай биха довели до избухването на голяма война. За съжаление през по-голямата част от 30-те години на миналия век американската външна политика е както слаба – в смисъл на липса на поддръжници по отношение на Азиатско-тихоокеанския регион, така и доста закостеняла. А в същото време са неблагоприятни както външните, така и вътрешните обстоятелства. Световната търговия върви стремително надолу, а с настъпването на Голямата депресия правителството на Съединените щати, начело с Хърбърт Хувър като президент, е фактически стагнирано. Квакерският пацифизъм на Хувър е един изцяло субективен, личностен фактор, който не дава възможност на Съединените щати да предприемат каквито и да е действия по отношение на ситуацията в Манджурия. Неговият държавен секретар – Хенри Стимсън, по образование юрист и с доста голям опит, определя Япония като „грешната” страна. В идентична Нота, изпратена до китайското и до японското правителство, Стимсън обявява, че американското правителство „счита за свое задължение” да уведоми и двете страни, че „не може да приеме законността на каквато и да е съществуваща в момента de facto ситуация, нито има намерение да признае какъвто и да е сключен договор или споразумение, които могат да накърнят американските права по този договор, включително и тези, свързани с Китай или с „водената по отношение на Китай международна политика, известна като „политика на отворените врати.” Въпреки и приемливо в контекста на водената до момента американска политика, от дипломатическа гледна точка това изявление изглежда наистина жалко. Бих искал обаче да отбележа, че политиката на Стимсън не винаги е била такава. Тъй като това е политически деец, на когото по принцип се възхищавам. А дипломатът историк Уолдо Хайнрикс коментира така: „Както често се случва в англо-американското право, Стимсън използва прецедент, за да създаде нещо подобно на нов законов акт.” Хайнрикс отдава много по-голяма „приемливост” на Нотите „на отворените врати” на Хей, отколкото такава приемливост изобщо е съществувала. Той включва Манджурия в „самия Китай”, докато в „Договора между деветте сили” това не е било направено чак толкова прецизно. Хайнрикс добавя към Пакта „Келог” и „положителна сила” – нещо, което подписалите този пакт страни изобщо не са възнамерявали. Той ръководи американската политика „недвусмислено и изрично срещу действията на японците.” А може би най-страшното от всичко това е, че „създава зло, без никакъв коректив.” Какво могат да направят американските дипломати оттук нататък? Даже наследникът на Хувър като президент – Франклин Делано Рузвелт, който е изправен пред много по-неотложни проблеми, включващи и масовата безработица в САЩ, продължава да критикува всичко, въведено от DIPLOMACY 18/2016 91

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... декларацията на Стимсън. Усмирителната риза, наложена от доктрината „Стимсън”, продължава да държи в подчинение както американската политика, така и нейната дипломация. Проведената в Брюксел през ноември 1937 г. конференция за ревизия на „Договора между деветте сили” не успява да постигне много. Япония, която вече е напуснала Лигата на нациите, отказа да сътрудничи. Американската делегация, оглавявана от бившия заместник-държавен секретар, Норман Дейвис, заявява, че Съединените щати ще продължат да следят ситуацията в Далечния изток. А не да я управляват. Хърбърт Файс, висш държавен служител от Държавния департамент, а по-късно и историк, заявява постфактум, че Брюкселската конференция е била „последен шанс за постигане на стабилни отношения между Китай и Япония.” По-късно дипломацията в този регион – такава, каквато е – е оставена до голяма степен в ръцете на американските посланици. Най-влиятелен сред тях е посланикът на Съединените щати в Япония – Джоузеф Кларк Гру, който призовава за „конструктивно примирение”. Според съветника в Държавния департамент по далекоизточните въпроси, Стенли К. Хорнбек – бивш академик и специалист по китайските въпроси (силно настроен срещу Япония), предложенията на Гру за рационално уреждане на проблема, заедно с компромисите граничат с „успокоение”. Гру обаче прави това, което може, и когато принц Конойе е заменен като министър-председател на Япония с генерал Хидеки Тойо, той се опитва да запази отношенията с тази страна чрез своя приятел, адмирал Тейджиро Тойода – новият японски министър на външните работи. Според Робърт Феъруей, частният секретар на Гру, личното му мнение е, че „зарът е бил хвърлен” още когато министър-председателят Конойе се е отказал от своята идея за лична средно-тихоокеанска среща с президента Рузвелт. Той настоявал за това, за да може поне частично да избегне контрола на японските милитаристи. Дали такава среща на високо равнище е можела да се състои и дали, ако се е провела, е щяла да предотврати войната – това са едни от най-големите спекулации в историята на японско-американските отношения. Вероятно и самият Рузвелт дълго е обмислял тази идея и даже е изчислил, че най-удобно място за такава среща може да бъде Аляска, тъй като се намира на най-прекия път. Когато обаче японският посланик, генерал Номура, го пита за това, той отговаря, че, за да бъде гарантиран успехът на тази среща, трябва първо да се уредят няколко „основни и важни въпроса”. Президентът казва също, че ще бъде „необходимо да обсъдим изцяло въпроса с британците, китайците и холандците.” А най-вероятно и с австралийците, които са ефективно представени във Вашингтон от Ричард Кейси. Посланик на Китай е Ху Ши. Тази среща се оказва нещо като принуда, но все пак е необходима заради проповядвания от САЩ „ред” в областта на сътрудничеството. Президентът Рузвелт не се ангажира повече с никакви подробности около американо-японските преговори, които все пак се провеждат с помощта на няколко специалисти по японските въпроси в Държавния департамент, и по-специално от държавния секретар, Кордел Хъл – високо уважавана личност от ерата на Уилсън, изключително морален и придържащ се стриктно към принципите човек, въпреки и със скромен международен опит. По време на дискусиите, които се провеждат тайно в хотелския апартамент на Хъл, се случва нещо странно, тъй като там нахлува някаква група, наричана от настроения критично към Япония Стенли Хорнбек – „Съдружниците на Джон Доу”. Групата включва и енергичния католически мисионер, отец Джеймс Драут, който е донесъл със себе си компромисен план за установяване 92 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

Журнал KAZENERGY № 3 - 2006 Часть 1
ﺍﻟﺘﻐﻠﺐ ﻋﻠﻰ ﺍﻟﻬﺸﺎﺷﺔ ﻓﻲ ﺃﻓﺮﻳﻘﻴﺎ
«Нова Стратегічна Концепція для ... - NATO Watch
AID BUDGET SUMMARY 2016–17
RDA
Korea-China FTA: Antidumping - 대외경제정책연구원
ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА НЕСТАБИЛНОСТТА В АФРИКА
октябрь 2008 - Евразийский Банк Развития
Swansea Bay City Region A City Deal 2016-2035
International Defence Engagement Strategy
август 2009 - Евразийский Банк Развития
Anti-terrorism pact
The EU your questions answered