Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... на мир в Тихоокеанския регион. По изказани мнения от страна на японското правителство се предполага, че предложеният от Драут план е бил всъщност негово собствено изобретение – най-вероятно, отражение на интересите на Мисията на Марикнол в Азия. Тъй като Драут е американец, японското правителство допуска, и то не без основание, че представените от него идеи са най-вероятно необявени до момента виждания на правителството на САЩ. Ситуацията е доста конфузна. Когато в крайна сметка секретарят Хъл повтаря за пореден път основната политическа позиция на САЩ, т.е. да бъдат изтеглени японските войски от континентален Китай и Индокитай, самото му изказване може да се е сторило на японското правителство нещо като втвърдяване на американската позиция! От друга страна, въпреки и уверенията на „Джон Доу”, американските представители може да са решили, че японското правителство (чиято комуникация са прихващали от известно време насам) няма интерес да напусне Китай (въпреки че може да напусне Индокитай), поради което не проявява към компромиса никакъв интерес. Което до този момент е вярно. (Със сигурност тази история може да се приеме като „поука”, според която в официалната дипломация място за аматьори няма. А защо не и като предупреждение към така наречената днес неофициална дипломация (от англ. – Track II diplomacy). Освен всичко останало, отделните преговорни „линии” трябва да бъдат ясно определени и не трябва да смесват.) Друга смущаваща намеса във външната политика на Съединените щати – ако може да бъде наречена така, въпреки че всъщност не е намеса в самия процес на преговорите – се случва в последния момент и идва от самото „щатско” правителство, т.е. от министерството на финансите на САЩ. Оглавявано от добрия приятел на Рузвелт и негов съсед – Хенри Моргентау (младши), Министерството на финансите се занимава от дълго време с оказване на подкрепа на китайската икономика – нещо като „парична дипломация”, както сам я нарича Моргентау. Един от топ съветниците – икономистът Хари Декстър Уайт, подготвя извънреден меморандум, който секретарят Моргентау предава на секретаря Хъл и на Държавния департамент. В меморандума се предлага следното: за да бъде предотвратена войната с Япония, Съединените щати да предложат да закупят бойни кораби от тази страна, като в замяна на това американското ембарго върху износа на петрол, старо желязо и др. може да бъде облекчено. Държавният департамент взема идеята на финансовото министерство достатъчно насериозно, като се намесва и съветникът по далекоизточните въпроси, Хорнбек, за да промени предложението така, че то да станело безпристрастно: т.е. да се направи подобно и също толкова широкомащабно икономическо предложение и на Китай! От това грандиозно предложение не произтича нищо. Тъй като е доста закъсняло, а и е родено с доста голямо въображение. Това, което показва въпросното предложение, е латентната мощ на Съединените щати с огромната си икономика, която непрекъснато се подобрява, донякъде благодарение и на прекалено силната амбиция на администрацията на Рузвелт да произвежда оръжие. Прави впечатление, обаче, колко малко се използва във фактическата Азиатско-тихоокеанска дипломация икономическият елемент от „новия възход” на Съединените щати в края на ерата на „политиката на отворените врати”. Ерата на американското превъзходство В края на Втората световна война – след официалната капитулация на японските имперски сили пред генерал Дъглас Макартър на 2 септември 1945 г., Съеди- DIPLOMACY 18/2016 93

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... нените щати установяват пълна власт в Тихия океан, или, както вече започват да го наричат някои – в „Американското езеро”. И наистина, според Международната система за попечителство (Глава XII), предвидена в Хартата на Обединените нации и подписана по-рано същата година в Сан Франциско, през 1947 г. Съединените щати поемат контрола върху териториите на онези тихоокеански острови, които преди това са били в рамките на определен мандат под надзора на Лигата на нациите. Съединените щати правят това като уникален, т.е. единствен владетел на една „стратегическа област” под попечителство. Още по време на самата война американските сили са използвали някои локации в Микронезия. И въпреки предишните уверения, че тези територии няма да бъдат увеличавани – политика, която се спазва от Държавния департамент, във Военноморските сили на Съединените щати има лица, които се обявяват открито за приобщаването на тези острови. Създават се и използват оперативни съоръжения с юридическата обосновка, че това „би улеснило преминаването към интернационализиране на военните предприятия – ако и когато Съветът за сигурност покаже на практика, че на него може да се разчита за поддържането на мира.” В силно дебатираната реч, произнесена от Дийн Ачисън – държавен секретар по времето на президента Хари Труман, в Националния прес-клуб на 12 януари 1940 г., Ачисън откровено признава факта за американското господство в Тихия океан, като в мнозинството от случаите дефинира и конкретен „отбранителен периметър”. „Линията на Ачисън”, която от стратегическа гледна точка може да се разглежда като продължение на по-старата американска концепция за „отбрана на полукълбото”, се простира на юг от Алеутските острови, за да включи най-големите японски острови, по отношение на които Съединените щати вече са поели отговорността за военна защита, както и островите Рюкю, а така също и Филипините, които са получили независимост през 1946 г. Ачисън заявява: „Що се отнася до военната сигурност на някои други райони в Тихия океан, трябва да бъде ясно, че никой не може да гарантира сигурността на тези райони срещу военно нападение. Трябва обаче също да стане ясно, че в рамките на практическото държавническо изкуство такава гаранция едва ли е необходима. (Последното изречение е формулирано доста зле. Вероятно то иска да изрази виждането на Ачисън за мощта на Съединените щати. Или пък Ачисън иска да каже, че превъзходството на Съединените щати в района на Тихия океан е такова, че всеки опит за неговото оспорване ще се окаже неосъществим.) А ако в крайна сметка наистина се случи такова нападение – човек трудно би могъл да каже откъде точно се е появило. На първо място трябва да се разчита на противопоставянето от страна на местните хора, а след това – на ангажиментите, поети от целия цивилизован свят, в рамките на Хартата на Обединените нации, която до момента не е опровергала възможността „да се облегнем” на всеки народ, който е готов да защитава собствената си независимост срещу външна агресия. За мен обаче е грешка да се приписват военни съображения на съществуващите в Тихия океан и в Далечния изток проблеми.” Трябва обаче да се отбележи, че както Корея, така и Формоза бяха оставени извън обхвата на „линията „Ачисън” и доста спорно представени като примамка за всеки потенциален агресор, все едно че му дават „зелена светлина”. (Тук „поука” за дипломацията е рискът, произтичащ от представяните пред обществеността подробности за обхвата на интересите на една нация, както и тяхното приоритизиране. В своите изказвания Ачисън отразява точно стратегията, която е била обсъдена и одобрена от Националния съвет за 94 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

RDA