Views
1 year ago

DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

2kGfdFv

САЩ КАТО

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... сигурност. Обаче юридическият му навик да мисли и артикулира точно надделява над самия него. Двусмислеността в дипломацията има и едно достойнство, което винаги е било характерна черта на американската далекоизточна политика.) Насърчаваното от Съветския съюз нападение на Северна Корея над Южна Корея на 25 юни 1950 г., което президентът Труман бърза да защити, превръща „отбранителния периметър” на Ачисън в „дъга на въздържане” – фраза и понятие, въведени от дипломата Джордж Ф. Кенан, който по това време завежда отдел „Политическо планиране” в Държавния департамент. Тази дъга, която минава много по-близо до континентален Китай, отколкото линията на „периметъра на Ачисън”, обхваща не само Република Корея и Република Китай на бившия остров Формоза, но така също и Република Виетнам – когато се разгаря конфликтът в Индокитай, а през 1954 г. французите се оттеглят. Всичко това представлява една огромна гео-стратегическа промяна – нещо подобно на „превключване на гещалта” (от англ. – Gestalt switch). Нещо като чадър, който е обърнат отвътре навън. Изпъкналата линия (най-вече на отбранителния „периметър”) се е превърнала във вдлъбната (потенциално отбранителна) линия на „въздържането”. Въпреки че държавният секретар Джон Фостър Дълес не подписва Женевското споразумение, което разделя административно Виетнам на две зони, и даже решава да си стисне ръката с китайския комунистически емисар Джоу Ен-Лай, правителството на Съединените щати показва, че няма да отхвърли това споразумение. Администрацията на Дуайт Айзенхауер обаче оказва пряка подкрепа на правителството на Нго Дин Дием в южната част на Виетнам. За да може да задържи по-нататъшното разпространение на комунизма в Азия и Европа, но да направи това в рамките на идеята за международен ред, или по-точно – „колективна сигурност”, или още по-точно – „колективна самоотбрана” (посочена в Чл. 51 от Хартата на Обединените нации), държавният секретар Дълес поема ръководството на създаването на това, което днес наричаме Организация на договора от Югоизточна Азия (СЕАТО), основана на Пакта от Манила от 8 септември 1954 г. Доста често СЕАТО се представя донякъде подвеждащо като азиатско-тихоокеанска версия на НАТО (Организацията на Северно-атлантическия договор), която е била основната част на центрираната в Съединените щати система от договорености за сигурност. Обаче задълженията, произтичащи от Договора от Манила, не са чак толкова строги, колкото задълженията при транс-атлантическия алианс. Освен това в този случай поетите задължения не са изцяло реципрочни, като евентуално нападение на някоя от страните в Тихоокеанския регион няма да се счита за нападение върху всички страни – така, както е записано в Чл. 5 от Северно-атлантическия договор. Малко по-ниското ниво на ангажименти в рамките на СЕАТО обаче е прието от всички, тъй като, освен всичко останало, то създава чувство на солидарност и очаквания за икономическо развитие на този регион. През 1954 г. в един от придружителните документи – „Тихоокеанската харта”, делегатите в Манила изразяват решителността на своите страни не само да „предотвратяват или контрират с подходящи средства всеки опит за ограничаване на техните свободи или унищожаване на техния суверенитет и териториална цялост”, записани в договора, а така също и желание „за сътрудничество в икономическата, социалната и културната сфера за осигуряване на по-висок жизнен стандарт.” Тези принципи са подложени на тест през 60-те години на миналия век, когато Съединените американски щати „се забъркват” във войната във Виетнам – едно из- DIPLOMACY 18/2016 95

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН... тощително и абсолютно безполезно усилие, въпреки и считано от доста хора за идеалистично. И въпреки че Република Виетнам е само „страна по протокол”, а не реален член на СЕАТО, Договорът от Манила е задвижен в защита на тази страна, като в действията се включват доста държави, включително и Австралия за известно време. Точно толкова скъп, а и морално изтощителен се оказва този конфликт и за Съединените щати, които с избирането през ноември 1968 г. на Ричард Никсън за президент, а по негов избор – и Хенри Кисинджър за съветник по националната сигурност, предизвикват концептуална промяна в американската политика. Така геополитиката измества „Уилсонианизма” – система от възгледи, която Джордж Кенан критикува като „бюрократизъм-морализъм”. Чувството за мощта на Америка също претърпява промени. Взето е официално решение, че Съединените щати не могат повече да си позволят да водят едновременно „две и половина войни”, тоест да поддържат два големи конфликта, заедно с един по-малък, регионален, като този в Близкия изток и Югоизточна Азия. Оттук нататък те ще планират всичко въз основа на стратегията „една и половина войни”, при което Съветският съюз остава съвсем ясно основен противник, а Китай – не. Резултатът включва едно напълно необичайно събитие в историята на американската дипломация – пътуването до Китай на Ричард Никсън, заклет южно-калифорнийски републиканец и анти-комунист. В забележителното Шанхайско комюнике от 28 февруари 1972 г. са изложени паралелно принципите, заявени и от двете страни: например това, че „нито една от тях няма да търси хегемония в Азиатско-тихоокеанския регион, както и че и двете са против усилията на която и да е друга страна или група страни да установява такава хегемония.” Без никакво съмнение тези изказвания са насочени срещу Съветския съюз, с когото Съединените щати, благодарение на дипломатическите „средства” (т.е. „ефекта на лоста”), които успяват да използват в Китай, вече могат да използват и при договаряне на основни споразумения в областта на контрола върху въоръженията, както и в някои други области. Такава е логиката на „триъгълната дипломация”, която се доказва и от това посещение. А може би най-важното за Съединените щати по това време е фактът, че Никсън и Кисинджър успяват, след като вече са отдалечили донякъде Пекин от Москва, а така също и от Ханой, да сключат с правителството на Северен Виетнам споразумение за методичното изтегляне на американските военни части от Индокитай. Така по мирен път е постигната промяна в баланса на силите – с помощта на „творческа”, целенасочена и енергична дипломация. Не трябва да има никакво съмнение обаче, че са направени сериозни отстъпки и от двете страни, в смисъл на „огромно и болезнено пренастройване”, както и от всички останали държави, включително, и най-вече от правителството на Южен Виетнам. И въпреки всичко това, международният ред е запазен. Ерата на партньорствата Третият, настоящият период, т.е. „ерата на партньорствата” в Азиатско-тихоокеанския регион (а не на официалните съюзи или съглашения), е предпоставен от многополярността. В момента в такива партньорства участват не само държави или правителства, чиято сила е изразена, както и всеобщо призната. Защото големите международни корпорации също участват в играта. Населенията на отделните държави също отстояват своето влияние, т.е. „силата на народа” – сила, която дипломацията на Съединените щати, акцентирайки върху демокрацията, успява да направи триумфална. Може би все пак най-добър пример за това е промяната в ба- 96 ДИПЛОМАЦИЯ 18/2016

Swansea Bay City Region A City Deal 2016-2035
Журнал KAZENERGY № 3 - 2006 Часть 1
ﺍﻟﺘﻐﻠﺐ ﻋﻠﻰ ﺍﻟﻬﺸﺎﺷﺔ ﻓﻲ ﺃﻓﺮﻳﻘﻴﺎ
август 2009 - Евразийский Банк Развития
«Нова Стратегічна Концепція для ... - NATO Watch
AID BUDGET SUMMARY 2016–17
OECD-action-plan-on-the-sustainable-development-goals-2016
RDA
ЛАнДшАфтное рАзнообрАзие и СиСтемА оСобо охрАняемых ...
سبتمبر
RADNI DOKUMENT
VOICE
Завантажити документ [pdf, 1.87 Mb] - Українська енергетика UA ...
A WEALTH OF NATIONS