Вестник "Струма" брой 289

Д-р Мирослав Корчев, който възкреси изпаднала в клинична смърт жена в църквата на Рила:
Бяхме бедни, износвах дрехите на брат ми, имам
безброй дипломи, карал съм трактор, танк на парад
по жълтите павета, но да спасявам хората ми е призвание,
не върша чудеса!
Д
-р М. Корчев е роден на 22 април
1961 г. в с. Бабяк, община Белица.
До 7-ми клас учи в родното си
село. Средното си образование е завършил
в Селскостопански техникум в Банско,
след което завършва Полувисш институт
за хуманна медицина във Враца.
Взима диплом за доктор през 2004
г. от Медицински университет в София.
Д-р Корчев възкреси изпаднала
в клинична смърт
жена в храма в Рила на неделната
литургия, това е последният
от многото любопитни
случаи, с които изобилства
практиката на
спешния медик от Рила Мирослав
Корчев. Какъв човек е
докторът и орисан ли е от
съдбата да привлича странните
събития?! Репортер на
"Струма" се срещна и разговаря
с него.
- Д-р Корчев, съдбата май
Ви е отредила да не живеете
скучно, с интересни случаи
изобилства лекарската ви
практика, често буквално връщате
хора от оня свят. Разкажете
ни повече за себе си, откъде
тръгнахте, за да стигнете
до медицината и до Спешната
помощ?
- Роден съм в село Бабяк,
община Белица, през 1961 г.
Имам още трима братя и една
сестра. Израснал съм в обикновено
семейство. Родителите ми
работеха много, за да ни изучат.
Баща ми почина, майка ми
като млада беше много сръчна
и плетеше денонощно срещу
заплащане блузи, пуловери, чорапи,
терлици... Работеше и като
чистачка в училището в селото.
Баща ми Ангел работеше
като товарач на камион. Засаждахме
и по 4-5 дка тютюн. Мама
ни будеше в три часа да ходим
с нея на полето да берем
тютюн, после го нижехме, а и
ходехме на училище. Не съм
живял богато, но пък имам
братя и сестра, които са найголямото
ми богатство и винаги
мога да разчитам на тях. Ходил
съм на училище в селото и
с кърпени панталони, но не се
срамувах. Мама зашиваше
кръпка на скъсаното място на
панталона, за да има с какво да
отида на училище. Аз съм второто
дете в семейството. Когато
дрехите на брат ми Малин му
станеха малки, ги взимах аз да
ги доизнося. Такива бяха времената.
Тогава нямаше ученически
чанти. От стара дреха мама
ми уши чанта и с нея ходех
на училище. Завърших 7-ми
клас в селото с 5,45 и се записах
в Горския техникум в Банско,
но приятелите ми се записаха
в Селскостопанския техникум
и аз се отписах от Горския
техникум и се записах при тях.
Сега имам книжка за тракторист
от училището. И средното
си образование завърших с
5,45. Веднага след техникума
отидох на работа като хижар на
„Синаница“.
Там работих
година. По-големият
ми брат
Д-р М. Корчев за поредния адрес
лите. Той ядеше луканка срещу
мен, а аз ядях лютеница и хляб,
даже някой път го мокрех с вода,
толкова корав беше. Не му
завиждах, но ми пречеше да
уча. Идваше си посред нощ,
пиеше... Извиках татко и го помолих
да ме премести на квартира,
за да мога да чета. Нямах
пари да ходя по заведения, но
това може би ми помогна да не
тръгна по лош път и да завърша.
Родителите ми нямаха възможност
да дават рушвети, за
да минавам в по-горен курс. Едва
смогваха да ми плащат квартирата,
която беше 15 лв. на
месец. След като завърших пър-
Малин дойде
един ден при мен, опали ме с
ръка по врата и ми рече: „Ти си
отличен ученик и трябва да
учиш висше. Не може цял живот
да си хижар. Послушах го и
напуснах работа от хижата.
Мечтаех да уча за ветеринарен
лекар, но родителите ми настояха
да уча хуманна медицина.
Бях изпуснал сроковете да
запиша висше и се записах в
Полувисшия институт в Стара
Загора. Там първоначално бях
на общежитие. Паднах се в една
стая с момче, което беше син
на директор на завод за автомобилни
гуми. Той по цели нощи
беше по баровете. Баща му
пращаше луканки, деликатеси,
а той не ходеше на училище. На
изпитите минаваше, като даваше
по 4 гуми на преподаватевата
година в Стара Загора, се
преместих в института във Враца
и там завърших за фелдшер.
Бях избран за председател на
домсъвета на двете общежития
на учителския и на медицинския
институт. Завърших през 1984
г. с 5,45 и по разпределение ме
изпратиха в гр. Брусарци, близо
до Лом. Там работих 10 г.
- Как те посрещнаха като
млад специалист в Спешен
център в Брусарци?
- Посрещнаха ме много добре.
Всички се радваха, че е дошъл
млад лекар, и всеки искаше
да ме научи на медицина. Едно
са учебниците, друго е практиката.
Бях млад и много тичах
и работех. Имаше много добри
специалисти, които ме научиха
на много неща. Като съм на
смяна с ортопед и
има случай на счупен
крайник, ортопедът
ме питаше
какво е счупено, как
трябва да се постъпи
например при
счупена ръка за оказване
на първа помощ.
Друг път съм
дежурен с АГ специалист.
Той ми предаваше
опита си като
гинеколог. Докато
бях в Брусарци,
изродих 2 момичета
и три момчета. Няма
да забравя първото
раждане, което беше
в поликлиниката
в Брусарци. Жена
чакаше пред кабинета
на гинеколог,
през това време й
изтекли водите и извикаха
лекар от
Спешна помощ. Аз
бях дежурен и отидох с линейка
за няколко минути. Изродих
бебето, отрязах му пъпната
връв, взех и плацентата, за да я
покажа на гинеколога. Завих
бебето, някой донесе пеленка
и го дадох на майката. Транспортирахме
ги до болницата и
оттам ги пое АГ специалист. Това
дете може би вече е на около
34 г., предполагам вече е семейна
и има свои деца. Израждал
съм бебета и по домовете.
Няма време родилката да се кара
до болницата. Израждам бебето
вкъщи и след това ги карам
в родилното.
Имал съм и случай, който ще
СТРУМА
МИСИЯ „СПАСИТЕЛ“
стр. 12
Понеделник, 10 декември 2018 г.
ми остане за цял живот пред
очите. Викат ме в с. Буковец.
Майката бе едра жена и по време
на сън сложила ръката си
върху лицето на 4-м. бебе и го
задушила. Бебето беше починало,
не можах да направя нищо.
Работата ми носеше удовлетворение.
В Брусарци след работно
време обслужвах няколко
села и хората ме търсеха. Купих
си „Москвич“ и с него пътувах
по селата. От общината
ми даваха по някой лев за гориво.
Ставал съм в три часа сутринта,
за да отида до някое село.
Не ми е тежало, тичах и работех...
Изтеглих кредит 7500
лв. и си купих къща в Брусарци,
която продадох, след като
дойдох да работя в село Смочево,
община Рила. Ожених се
за деловодителката на болницата.
Направихме голяма сватба,
но след 6 г. се разделихме.
Тя отиде да работи като секретарка
на главния лекар на болницата
в Лом. Оттогава не съм
се женил отново. Отдал съм се
на работата само.
- Това ли е причината да
си с голямо сърце, но с ниско
самочувствие?
- Не зная каква е причината.
Много мои роднини ми казват:
„Вдигай главата, ти си добър лекар
и добър човек“, но аз съм
си такъв. Така съм възпитан.
Върша си работата и не парадирам
с това. Някои ми казват,
че може би ми е повлияло детството,
трудният живот. Нищо
подобно. Ние сме пет деца. Винаги
сме били задружни. Не сме
били гладни, е че не сме носили
нови дрехи, няма никакво
значение. Всички братя и сестра
ни сме се реализирали.
Най-малкият, Искрен, също е
лекар. Аз го накарах да завърши
медицина. Има семейство,
съпругата му работи като директор
на детска градина. Сестра
ми е семейна и живее в Гоце
Делчев. Тя работи като шивачка.
Съпругът й има фирма, свързана
с автомобили.
- След 10 г. работа като медик
в Брусарци идваш в Смочево,
защо реши да смениш
мястото?
- Чух по радиото, че търсят
лекар за селото, и подадох молба
за работа. Исках да съм поблизо
до родния ми край. Назначиха
ме. Работих една година
и се преместих в Спешен
център - Рила през 1997 г. Повече
от 20 г. работя в Рила.
- Как Ви посрещнаха колегите,
а и хората в Рила?
- Леко резервирано. Първите
ми години бяха трудни.
Дипломата на д-р
М. Корчев от средното
му образование
/сн. горе/ и от
висше образование
/сн. вдясно/
Трябваха ми 10 г. да се доказвам
като специалист пред колегите
и пред хората в малката
община. Сега ме уважават. На
никого не съм отказал медицинска
помощ, независимо дали е
през деня, или през нощта. Още
първите години при идването ми
в Рила доразвих квалификацията
си и взех диплом за доктор
от Медицински университет -
София и Медицински колеж в
Благоевград. Имам всякакви
дипломи: за фелдшер, за селскостопански
машини, за доктор,
завършил съм и школа за
механик танкисти, в казармата
обучавах младите войници за
водачи на танкове. При честването
на 1300 г. България с
танк участвах във военния парад
на жълтите павета.
- Поддържате ли контакт с
бившите си колеги в Брусарци?
- Да. Снощи се чух с един от
линейкаджиите - Борис Иванов.
На мястото на Спешна помощ
той е отворил автосервиз. В
Брусарци вече няма Спешна помощ,
няма и болница. Всичко е
затворено. Там минаха 10 г. от
живота ми, няма как да забравя
колегите, а и хората. Бяха добри
и мили хора.
- През последните няколко
години спасявате хора при
екстремни ситуации. Как става
така, че винаги сте на
място, където витае смъртта,
и пациентите оцеляват след
Вашата намеса. Да няма
някаква сила свише, която Ви
изпраща на точното място и
в точното време.
- Няма висша сила, която до
ме изпраща в подходящия момент.
Моят натрупан опит през
годините ми помага да спасявам
човешки животи. Един лекар
трябва да знае да лекува не
само с наученото в медицинските
книги. Има и начини, които
се ползват от опита на предците
ни. Най-важното е да запазиш
хладнокръвие и за секунди
да решиш какво трябва да
направиш в дадения момент и
то да е правилно. И аз понякога
се чудя как така става все на
мен да ми се случват такива неща.
Като пътувам в колата си,
винаги си нося и медицинската
чанта. В нея освен медикаменти
имам запалка, безопасна игла,
пинцети, които понякога ми
помагат в практиката. С пинцета
например извадих заседнало
болтче в гърлото на руснак,
закъсал на пътя за Рилския манастир.
Той сложил болтчето
между устните си, но без да иска
поел въздух и то застанало в
дихателната му тръба. С дълга
хирургична пинцета извадих
болтчето и човекът оцеля. Започна
да диша, иначе се беше
свлякъл на земята от задушаване.
Не съм направил чудо. Така
е било писано, човекът да
оцелее.
- Вие с какво вероизповедание
сте, в какво вярвате?
- Аз съм българомохамеданин
по вероизповедание. Ние не
оставяме човек в беда, независимо
в какво вярва. Не оставяме
никого на пътя, ако е гладен,
ще го нахраним с каквото
има и ще му предложим легло.
Всички сме хора и трябва да си
помагаме в трудни моменти.
Разговаря ЙОРДАНКА ПОПОВА