Вестник "Струма" брой 172

оято избра по-трудния път - да „изгори“ в
културата плаши демагозите като пожар
СТРУМА
РЯТА НА ПЪРВИЯ
стр. 12-13
2021 г.
С Тодор Живков на посещение в Индия през 1969 г.
кратко със светлината си, колкото
да ни покаже пътя. Такава
съдба обикновено имат
личностите с мисия. Нейната
мисия бе да „покаже“ на света
България, а ние да видим
света в родината си, докато
бяхме ограничени да пътуваме.
Тя си поставяше конкретни
цели: да отбележим тържествено
1300-годишнината от
основаването на българската
държава, за да покажем на
света кои сме; да видим „Джокондата“
на Леонардо; на Запад
да видят нашето тракийско
рофата през 1973 година
съкровище; над София да зазвънят
камбани, които да огласят
„Асамблеята“ и да отекват
в детските души, докато
тези деца пораснат и станат
зрели хора, които ще градят
бъдещето на планетата.
Благодарение на Людмила
Живкова чак в далечна Индия
- в Делхи, видяха тракийското
изкуство по българските земи,
а в Мексико научиха, че още в
средните векове в България е
имало изкуство - образец на
човешката цивилизация.
Людмила Живкова не само
бе посланик на българската
култура по света, но тя вършеше
повече работа от дипломатите
ни там. В Лондон се среща
с Петър Увалиев - една интелектуална
икона от световен
мащаб с български произход.
Людмила Живкова умееше да
приобщава към родолюбивите
си идеи дори прокудените
от родината невъзвращенци.
Ето защо звучат неправдоподобно
намеци, че докато „разхождала“
съкровищата ни по
света, в Лондон бил убит Георги
Марков?!
Людмила Живкова уважаваше
интелектуалците и хората
на изкуството без политическо
пристрастие. Тя умееше
да „укротява“ политическите
страсти и разочарования, като
създава условия за творчество
за талантливите. Сред
тях бяха художници и скулптори-колоси
като Дечко Узунов,
Златю Бояджиев, Дора Бонева,
Крум Дамянов, Величко
Минеков и мн. др. Творчеството
на тези хора е с неоспоримо
качество. Людмила Живкова
имаше нюх за най-добрите
в различни сфери на изкуството
и културата и благодарение
на нея се създаваха мостове
на приятелство с личности от
висок духовен мащаб, като баща
и син Рьорих.
В книгата си „Дипломация
в зоната на кактуса“ дипломатът
Богомил Герасимов е озаглавил
една от главите „Мислете
за мен като за Агни“ -
перифраза на широко популярния
израз на Людмила Живкова
„Мислете за мен като за
огън“. Ако се върнем назад към
някои нейни публични изяви,
то ще ни направи впечатление,
че понякога тя изглеждаше
почти екзалтирана от онова,
което говори, а друг път - някак
неразбираемо объркана в старанието
си да го предаде на
глас. Това, според психолозите,
е типично за хората, при
които вътрешната реч тече побързо
от т.нар. „външна“ реч.
Такива хора може дори да запелтечат,
докато се опитват да
ви кажат всичко, което тече
със светкавична бързина в
главата им.
„Людмила следваше източни
ритуали - разказва Герасимов,
- беше аскет и се преуморяваше
твърде много. Беше
посветена в индуизма и Бялото
братство. Но тя често беше
объркана, защото имаше лоши
съветници, с претенциите на гурута“,
заключава Герасимов.
А може би така е изглеждало
само на пръв план. Когато
Елена Блаватска изчезва за години
от светския живот и след
завръщането й я питат къде е
била толкова време, тя произнася
една емблематична фраза:
„Някъде Там!“. Мнозина
смятат, че може да е говорела
за митичната Шамбала - тайнствената
страна, в която се
събират най-големите духовни
учители на цивилизацията?
Людмила Живкова се увличаше
по такива учения, но този
неин личен избор бе обърнат
към Доброто - не парадираше
и не вредеше на никого освен
на завистниците и на ретроградния
слугинаж на властта.
От средите на Политбюро
се отнасяли недружелюбно към
Людмила Живкова - има доста
свидетелства за това. Тя е живяла
в постоянното състояние
на себенадмогване, за да се докаже.
Според покойния Костадин
Чакъров - последният съветник
на Тодор Живков, накрая
се е кофронтирала и с баща
си. Много вероятно това да
На посещение в Толбухин
Людмила Живкова посреща гости на Асамблея „Знаме на мира“
я е натоварило емоционално
до степен, че да „прелее чашата“.
Отдавна всички тези разсъждения
- какво е довело до
смъртта й, обаче всъщност не
постигат нищо друго, освен да
отклонят вниманието от същественото
- оценката за приноса
на Людмила Живкова за културното
отваряне на България
към света. Всъщност, преди
време имаше конференция под
същото лого. Тогава един наш
дипломат се изсили и направи
следното изявление:
„Все едно германски университет
да организира форум
във възхвала на някое нацистко
величие или неговите отрочета“.
Грозно изказване на
българин, поставен от държавата
ни да ни представлява на
високо място като ООН.
И най-унизителното е, че на
това изказване на българина
реагира чужденец. Австрийският
историк-българист проф.
Петер Бахмайер, участник във
форума, каза: „Навремето тя
представи във Виена изложби
за тракийското изкуство и старите
български икони, а това си
беше патриотична пропаганда.
Комунизмът беше неправилен,
но Людмила направи много за
популяризирането на България
в Австрия. Тя беше доктор на
науките и е публикувала редица
статии“, допълни Бахмайер.
И днес мнозина злобничко
припомнят за „харчовете“ на
държавата ни покрай „мероприятията
за популяризиране
на социалистическата ни култура
на Запад“. Срамно е да се
бите във фондовете
„Научни изследвания“
и „Култура“
от по-новите
демократични
времена, то „носталгията“
би
прозвучала повече
от оправдана в
очите на много
днешни научни
работници и културни
дейци. Както
наскоро се изрази
един министър,
безсмислените
разхищения в
днешното Министерство
на културата
са „чудовищ-
говори за онези „харчове“ като
за нещо безсмислено на
фона на разкрития за дългогодишно
пилеене и кражби на
държавни пари за какво ли не
у нас в годините на т.нар. демокрация.
Факт е, че Людмила
Живкова е преживяла с
дълбоко разочарование предателството
на някои хора от
близкия й кръг, когато се установява
отклоняването на големи
средства покрай подготовката
за честванията на
1300-годишнината на българската
държава.
Корупционната афера от
онова време обаче само доказва,
че както преди, така и днес,
сред нас съществуват хора, за
които парите струват повече от
честта. Не по-малко срамен и
разочароващ факт е и този, че
сред днешните критикари на
делото на Людмила Живкова
има и такива, които дължат успешната
си кариера и известност
именно на нея, но комплексите
им са толкова големи,
че прикриват този факт, като
се представят за „дисиденти“
на соца и убедени „демократи“.
Един немски професор -
проф. Трьобст, отбелязва, че
много хора в България, сред
които имало и историци,
проявяват „носталгия към комунистическите
времена, особено
към 70-те години на миналия
век, когато Людмила
Живкова е давала много пари
на БАН, университетите и културните
институции“. Сигурно
има такава „носталгия“, но ако
на нея противопоставим кражни“
и „потресаващи“.
Людмила Живкова е родена
в с. Говедарци и е завършила
Софийския университет
„Св. Климент Охридски“, а не
Харвард, където днес предпочитат
да учат децата на властимащите.
Тя бе председател
на Комитета за изкуство и култура
в продължениие едва на
6 години - в периода между
1975-а и 1981-ва година. Кратък
период от време, в който
направи много. И днес, ако се
върнем назад в годините на
някогашната „вражеска“ западна
преса, ще прочетем как
западняците наричаха родената
на село българка „принцесата
на българския комунизъм“.
И то не защото беше
„принцеса по рождение“, а защото
си извоюва това прозвище,
като направи известна
държавата ни по света - издигна
ранга й на древна и културна
държава, която заслужава
уважение.
Людмила Живкова създаде
една престижна представа за
България, като презентираше
страната ни по един безпрецедентен
за времето си начин.
Тя изповядваше философия
без граници и се опитваше да
замести с нови формули и духовни
понятия изтърканата социалистическа
реторика.
Сред интелектуалците от
близкия й кръг са все имена,
които оставиха достойна следа
в културата ни: Александър
Фол, Светлин Русев, Любомир
Левчев, Вера Ганчева, Величко
Минеков, Павел Писарев и
мн. др. Издигането на Людмила
Живкова в партийната и
държавната йерархия бе за
нея трамплин, който тя успешно
инвестира в културата ни.
С право може да се каже,
че тя извърши демократични
промени в светогледа и самочувствието
на българите. Да,
нейните идеи бяха възможни
за реализация единствено от
човек с власт като нейната. Но
ако тя беше човек без идеи,
тази власт можеше да остане
неизползвана. Людмила Живкова
можеше да си живее
наистина като принцеса, но
избра по-трудния път - да „изгори“
в собствения си огън, за
да остави следа.
Назаем от impressio.dir.bg