Вестник "Струма" брой 273

Роденият в Рила кинорежисьор Димитър Петров открил
за киното таланти като Гинка Станчева, Петър Слабаков,
Иван Братанов...
Уважаема редакция на в.“Струма“,
Изпращаме Ви наш разговор с наскоро починалия
кинорежисьор и сценарист Димитър
Петров. Той имаше добри спомени от родното
си място гр. Рила, от гр. Гоце Делчев и Благоевград
- населените места, с които са свързани
неговото детство и ранните му младежки
години. Надяваме се разговорът да намери
място на страниците на Вашия вестник, който
е най-доброто печатно издание в региона.
С уважение: Маргарита и
Стефан Саранеделчеви
Б
ПИСМО ДО „СТРУМА“
Сряда, 21 ноември 2018 г.
стр. 12
роени дни след смъртта на родения в гр. Рила и израсъл в Гоце Делчев и
Благоевград кинорежисьор Димитър Петров семейство от Стара Загора
в писмо до "Струма" разказва за незабравимата си среща с великия творец.
На 24 ноември 2018 г. се навършват 40 дни от деня (16.10.), когато напусна
този свят бележитият филмов режисьор и сценарист Димитър Петров, когото
единодушно специалистите определят като "баща на българското детско
кино". Неговите детски и ранни младежки години са свързани с Благоевградския
регион.
С филмите на Димитър Петров се запознахме през дъждовната есен на
1972 г. Двамата се завърнахме в столицата от студентска бригада. Водени
от общи интереси, се стремяхме да не пропуснем културно събитие. Така и се
озовахме в кино „Сердика“ (до паметника на В. Левски) на първата прожекция
на филма „С деца на море“, на който той е режисьор. Този филм така ни омагьоса,
че след това го гледахме поне още 10 пъти. След години, когато създадохме
семейство, обичта ни към филма се предаде и на децата ни. Семейството
ни не пропускаше да гледа повторения по телевизията и по кината, както
на този филм, така и на други филми на същия режисьор - ‘Таралежите се раждат
без бодли" (с премиера от 1971 г. - б.а.), „Призори“ (1961 г.), „Капитанът“
(1963 г.), „Между двамата“ (1966 г.), „Опасен полет“ (1968 г.), „Началото на
деня“ (1975 г.). Заедно с децата си съпреживявахме вълнуващите телевизионни
сериали „Фильо и Макензен“ (седем серии по 70 минути, с премиера 1979 г. -
б.а.), „Васко да Гама от село Рупча" (шест серии по 62 минути, с премиера 1986 г. - б.а.), на филмите "Нощните
бдения на поп Вечерко“ (1980 г.) и „Куче в чекмедже“ (1982 г.).
След 1990 г. като че ли филмите на Димитър Петров (подобно на още много други забележителни български
филми) изчезнаха и от малкия, и от големия екран. Преди десетина години Маргарита щастлива откри като
приложение на един столичен вестник DVD с „Таралежите се раждат без бодли“ и „С деца на море“. Свежият хумор
на тези филми до такава степен завладя двете ни малки внучета, че само с тяхното пускане можехме да укротяваме
лудориите им. А Маргарита си постави за цел да научи нещо повече за Димитър Петров. В интернет
данните са сравнително оскъдни: „Роден е на 22 октомври 1924 г. в гр. Рила. Завършил през 1947 г. шестмесечен
курс в „Паисий филм“, а през 1951 г. - кинорежисура във ФАМУ, Прага, при О. Вавра и И. Вайс. Филмография, в която
освен известните ни вече филми са и „Празник“ (1955 г.), и „Тони“ (1991 г.). След многократни запитвания до
редакции на вестници и телевизии най-сетне от Съюза на филмовите дейци дадоха на Маргарита телефонния
номер на Д. Петров. Така през юни 2011 г. успяхме да осъществим първата си незабравима среща, а след това
периодично се срещахме или по телефона разговаряхме с един от най-великите за всички времена български кинорежисьори.
По-долу предоставяме на вниманието на читателите на вестника част от първия ни разговор.
- Господин Петров, в справката
за Вас, публикувана в интернет,
пише, че през 1947 г.
сте завършил 6-месечен курс
на „Паисий филм“. Какво представляваше
този курс?
- 1947 г. е много важна за
мене година, защото тогава заминах
за Прага. През 1946 г. завърших
войниклъка и понеже такава
беше военната част, ме оставиха
да служа още няколко месеца.
По това време случайно
прочетох във вестника, че „Паисий
филм“ търси млади надежди
за следващия си филм. През
1946 г. изникнаха няколко филмови
фирми и тя бе една от тях.
Хората гледаха да си вложат парите,
защото се чуваше, че скоро
всичко ще се сменя. Още действаше
свободната инициатива.
„Паисий филм“ се помещаваше
в зимник с колони на незавършена,
а само покрита сграда на
2-3 етажа, предназначена за
италианска гимназия. Долу, в
мазето, на някакви масички ни
преподаваха най-старият наш
кинорежисьор и артист Васил
Гендов, първият режисьор на Народния
театър Иконографов и др.
Бяхме двадесетина души. Подготвяхме
филма „Баща и син“.
Сценарият беше готов, научили
бяхме текстовете. Една вечер
отиваме на поредната репетиция,
но режисьорът Иконографов,
Гендов и другите от филмовата
къща не се явиха. На сутринта
вестниците писаха, че
всичко се национализира. Така
приключи участието ми в „Паисий
филм“.
- За да се запишете в
„Паисий филм“, вероятно сте
имали влечение към това изкуство
от по- ранни години?
- Роден съм в село Рила,
сега град, но там живях малко.
Семейството ни се преместваше
в различни селища - такава беше
работата на баща ми. Аз съм
учил в Неврокоп (сега гр. Г. Делчев),
после в Горна Джумая (сега
Благоевград), а гимназия завърших
в гр. Серес, който бе в
пределите на разширената след
1941 г. България. Бях декламатор
в гимназиите в Джумая и Серес.
Имах желание да стана артист.
Като дете не пропусках нито
един филм. Умирах да се мушна
в киносалона. Като излезех,
имах двама братовчеди, на които
започвах да разказвам филма.
Запечатал съм всичко до
най-малки подробности и те ме
гледаха зяпнали. От дете имах
този усет да запомням и да възпроизвеждам
всичко видяно. Така
и писах после режисьорските
си сценарии.
- А как заминахте да учите
в Прага?
- Не съм мислил да ставам
режисьор. Както ви казах, желанието
ми бе за артист. Когато
бях в „Паисий филм“, първото
нещо, което чух чрез трето лице
за моите качества, бе от Иконографов.
По повод на изигран от
мен етюд той споделил с Александър
Вазов, че съм бъдещият
голям актьор на България. Такова
впечатление съм му направил.
Ал. Вазов бе един от пионерите
на българското кино,
племенник на Ив. Вазов и баща
на Януш Вазов, с когото бяхме
заедно в курса, а после и заедно
учихме в Прага. От Януш научих
казаното за мене. А кой, какво
и къде да продължи да учи определяха
в ЦК на БКП, който по
това време се помещаваше в
София на ул. „Врабча“. Една група
бе изпратена в Прага, а друга
- в Москва. Тези, които завършиха
в Москва, бяха с предимство.
Като кажат „завършил в
Москва“, все едно бе като Господ.
- Въпреки това Вие в Прага
сте учил при големи майстори
на киното, които са положили
основата на Вашето майсторство,
което сте проявили през
целия си творчески път.
- Първото нещо, което ни
казаха в Прага, бе: „Имайте
предвид, че ние тука режисьори
няма да ви направим. Тука ще
ви дадем възможност да гледате
постановки в театри, да гледате
филми, ще ви даваме възможност
мирогледът ви да става
по-широк. От вас зависи как
ще се развивате като творци“.
Действително чехите имат огромна
филмотека. Гледали сме
всичко най-добро, което е излизало
по света. Още тогава, 3 години
след войната, ни казаха, че
в киното всичко може да се направи,
стига режисьорът да знае
какво иска. Трябва да ви кажа,
че дори и да не бяха ме пратили
в Прага и дори да не бях учил
никъде, аз пак щях да направя
същите филми. Не е толкова до
това къде си учил. Защото всичко
е в човека и в това, което си
го носи, и да има щастие да
прояви възможностите си.
- Как започна творческият
Ви път след завръщането
от Прага?
- Преподавателят ми Иржи
Вайс искаше да ме остави още
две години след завършване на
висшето ми образование, но аз
бързах да се върна в България,,
за да работя тук. По това време
на първия кинофестивал в Карлови
вари отишла българска група
от 3-4 души и на тях Вайс казал
за мене: „Вие имате човек,
който сега завършва тук, и той
ще направи най-добрите ви филми“.
За първите години от работата
ми може да пишете, че аз
първи открих за българското кино
някои от станалите по-късно
големи български актьори. През
1955 г. открих току-що завършилата
ВИТИЗ Гинка Станчева,
на която дадох една от главните
роли в първия си филм „Празник“.
Между другото в този филм
главната роля се изпълнява от
голямата ни театрална актриса
Олга Кирчева. Тя е изпълнявала
стотици роли в театъра, но в
„Празник“ бе първата й филмова
роля. Друг голям артист, който
съм открил за киното и съжалявам,
че не се говори за него,
е Иван Братанов. Роден артист
е той. Работих като асистент-режисьор
на Захари Жандов
във филма „Септемврийци“
(премиера 1954 г. - б.а.). За набиране
на изпълнители обикаляхме
театрите и гледахме много
представления. Влизаме с Жандов
в Народния театър по средата
на пиеса и гледам Братанов
закача нещо на стената. Побутнах
Жандов и му казах: „Ето, това
е актьор за нашия филм“. „За
коя роля"“ - ме пита. „Е, това ти
ще кажеш“. И той го взе за поп
Андрей, много силна роля. После
знаете как се разви Братанов
в киното и жалко че рано си отиде
от този свят. Мое откритие е
и Петър Слабаков, когото взех
за филма си „Призори“. Преди
това той бе играл в няколко филма,
но незначителни роли. Взех
го и в следващия си филм „Капитанът“.
- В този филм главната
детска роля се изпълнява от
Януш Алурков. Каква е по-нататъшната
му съдба?
- Януш беше чудесен. След
това го взех й за филма „Между
двамата“. А „Капитанът“ бе филм
с участието на деца, но не беше
детски. През същата 1963 г.
имаше премиери на много сполучливи
български филми. По
този повод Тодор Живков ни покани
в резиденция „Врана“ режисьорите,
сценаристите, актьорите
на главните роли от тези
филми, а сред тях бяха Богомил
Райнов, Павел Вежинов, Стефан
Сърчаджиев, Г. Калоянчев, Н. Коканова
и ред други големи имена.
Живков започна да изрежда
филмите и ми направи впечатление,
че с по няколко изречения
даваше много пълна и точна
преценка за всеки от тях. Изрежда
ги, а за моя филм все не казва
нищо. Започнах да се притеснявам
и различни мисли да
ми идват. В този момент Живков,
след като бе приключил с
всички останали филми, възкликна:
„А какво да кажем, другари,
за „Капитанът“? Ето, това
се казва филм, с който България
може да се гордее“. До него
седеше Митко Григоров, който
по него време бе втори човек в
партийната йерархия, и той добави:
„При това, др. Живков, този
филм е дело все на млади хора“.
- Този ли Ваш филм считате
за най-сполучлив?
- „Капитанът“ беше прожектиран
в много държави. Много
повече обиколи „Таралежите
се раждат без бодли“ - 46 държави.
Четох тогава в наш вестник,
че филмовите критици на
Куба са го посочили като найхубав
филм, излъчен в тази
страна. Много ценя и последния
си филм „Тони“, който е един от
най-хубавите ми филми. Той
спечели специална награда за
детски филм на Международния
кинофестивал в Терна, Италия,
през 1992 г. Въпреки това, по
неизвестни за мене причини, в
България бързо преустановиха
излъчването му по кината, а по
телевизията мисля, че не е даван.
- Г-н Петров, разкажете за
Вашия невероятен усет да избирате
децата за филмите си.
Как успявате от едно дете да
направите актьор. Та те, децата,
играят по-добре от много от
професионалните актьори.
- Това е правило впечатление
и в другите държави. Децата
ги търсихме в училищата. Аз лично
и жена ми. Това е действително
един усет, който човек или
го има, или го няма.
Спомням си, че след един
продължителен и изнурителен
преглед (сега му казват „кастинг“)
за подбор на дете за
главна роля една баба възкликна:
„Какво повече искате? Внучето
ми отговаря на всички
предварително определени условия“.
„Аз не мога да Ви кажа
какво повече от това искам.
Трябва да го усетя детето дали
става за ролята“ - й отговорих.
Ще дам един пример и за ролята
на Макензен от тв сериала „Фильо
и Макензен“. Обиколихме
много градове да търсим подходящо
дете. Веднъж, съвсем случайно,
минаваме покрай някакво
училище и от входа му изхвръква
едно момче. В този миг
усетих, че това е той, и му викам:
„Ей, Макензен“. То ми отговаря:
„Аз не съм Макензен, аз
съм Григор“. „Не си Григор, Макензен
си". То пак на своето. Така
открих малкия Григор Сотиров,
който изпълни блестящо тази
роля. Да ви кажа, има и още
нещо. За децата аз никога не съм
бил г-н Петров или г-н режисьор.
Аз за тях съм чичо Митко и за
всеки епизод подхождам като
към детска игра. Освен това сценарият
за филма, след като ми
се даде от сценариста, аз го вземам,
затварям се за дни и дори
за седмици и го преработвам с
оглед на моята идея за филма.
Получава се така нареченият режисьорски
сценарий и никога не
съм сляпо следвал написаното
от сценариста.
- Споменахте, че сте подбирали
деца за Вашите филми
със съпругата си. Кажете няколко
думи за семейството си.
- Съпругата ми работеше с
мене като мой помощник. Нещо
като секретар на режисьора.
Имам двама синове. От тях единият
е литератор, а другият свири
на клавир в група „Акага“.
С ПУБЛИКАЦИЯТА НА
ТОЗИ РАЗГОВОР ОТДАВАМЕ ПОК-
ЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ВЕЛИ-
КИЯ БЪЛГАРСКИ ТВОРЕЦ.
МАРГАРИТА САРАНЕДЕЛЧЕВА
СТЕФАН САРАНЕДЕЛЧЕВ