Вестник "Струма" брой 27

79-годишният фурнаджия Славчо Мешков от
10 м, опърли ме като прасе, но оцелях, като
отказах, че бях учил хляб да правя и да храня
Славчо Георгиев Мешков е от село Илинденци,
община Струмяни, известно в миналото
с името Белица и населявано от
турци, роден е през 1941 година. Завършва
техникум по хлебопроизводство в София.
Две години е войник в Разлог, пет години
фурнаджия в Илинденци, работи за
кратко и в мраморните кариери на селото.
Занимава се и с надомна работа към
Съюза на слепите и още десетина години
като амбулантен търговец. Голямото му
На младини със съпругата си Мария
- Славчо, известно
е, че родното ти село
Илинденци до Балканската
война от 1912
година е било с турско
и циганско население
и се е казвало
Белица. Новозаселниците
му, сред които
като потомък се
явява и баща ти, откъде
са дошли?
- Това е дълга история.
А и тъжна. С други
преселници тук се заселват
дядо ми и баба ми с
родителите им. Ако се
поотдалечим малко понататък
в историческото
време, ще ги видим в
село Зарово и други села,
намиращи се сега в Гърция.
Нашият род Мешкови
е от Зарово. Почти
цялото население от тези
селища, което не се
считало за гръцко, е било
принудено да побегне,
оставяйки къщи, стопански
постройки, земеделски
имоти, овце, кози
и всичко друго, и да
търси земя за земеделие,
пасища за животни и
място за къщи в чужди
места.
- И каква е причината?
- Причината е ясна и
идва след Междусъюзническата
война от 1913
година, в която България
е жестоко наказана
от Великите европейски
сили. Това идва и с клаузите
на Букурещкия мирен
договор, който прекроява
политическата и
международната карта
на Балканите и на Гърция
се приписват земите
почти на цялото Беломорие,
на юг от планина
Беласица, макар че в
много от тези селища
дори и не са живели дотогава
гърци. От Беласица
на юг някои наши
държавници стигат и
дотам, че приемат това
за Стара Гърция, а от
Беласица на север пък
гърците приемат за
България.
- А не е ли така?
- Ами съди сам - в Солун
в ония години на
робството е имало български
училища, Серес е
бил център на освободителните
борби, водени
от ВМОРО, като районът
е бил известен и като
Серски революционен
окръг, воден от Яне Сандански.
- И защо е станало
прогонването?
- Защото гръцките
власти най-брутално започнали
да работят за
панелинизма, за отричане
на всичко негръцко и
всички, които не са поискали
да се погърчеят,
имали две възможности
- или да умрат, или да
хванат пътя на бежанци,
кой накъдето му очи
видят.
- И твоите баба и
дядо тръгнали на север
по Струма?
- Не се е случило точно
така. Почти всички
побягнали нашенци от
Зарово се отправили към
Пловдив, но нямало къде
да се застоят и хванали
път към Самоков. Но
и там не намерили това,
което търсили, и поели
към Горна Джумая
/Благоевград/. Преди да
търсят тук възможности
за трайно установяване,
разбрали, че на юг
от Кресненския пролом
има селище с име Белица,
което напълно е без население,
че го населявали
турци, които са избягали
през войните.
И ето ги в Белица. Кой
2013 г. Славчо Мешков с любимите му
внучета - Славчо, Мария и Мартин
в пооцеляла част от
турска къща, кой във
временна колиба, но се
понастанили нашенци,
па дошло ред след години
и нови къщи да се
строят и да превърнат
Белица в добро място за
живеене и селото сред
най-значимите в тукашните
земи.
Имало и други причини
да се заселят в Белица.
Това са били многото
смокини, които ги имало
по онова време, има ги
и сега. Смокини имало
много и в напуснатите
им села в Гърция и тези
в Белица им напомняли
за тях. Допълнителна
причина е и тази, че Белица
не е много далече
от родовите им селища
в Гърция, та блещукала
у всички искрица надежда,
че може би някога и
да се върнат в тях при
бащиниите си.
- А защо е променено
името на селото
от Белица на Илинденци?
- И това пак е свързано
със стари истории. И
Зарово, и другите села са
участвали в борбите за
национално освобождение,
на прокудените нашенци
им било свидно и
името Илинденско въстание
от 1903 година и
на него са посветили
името на селото.
- А защо
фамилията
ти е
Мешков?
- Мешкови
е целият ни
род, името
му идва още
от Зарово.
Историята е
също любопитна.
Мой
прадядо там
бил изключително
весел
човек, шегаджия,
все усмихнат.
Това
се оказало
причината.
Взели да му
к а з в а т
Смешкото,
2005 г. На воаяж в Солун
то прасе, са ме спасили.
Оказа се, че от предното
взривяване една от
заредените дупки не е
гръмнала и никой не се е
сетил да ги преброи.
- И как приключи
тази случка?
- Краят бе много дълъг
и труден. С кола, усукан
в одеяла, веднага в
Сандански, от там по
спешност в Благоевград,
където ме чака за операция
екип от 5-има лекари.
Оказа се, че жестоко
съм пострадал и с очите.
Доктор Тумбев впоследствие
ми направи 7
операции, но така или
иначе си поослепях и
стигнах дотам да не
виждам с едното око, а с
другото не повече от 10
процента. Караха ме и
из софийски болници, но
не се оправих.
В чудо се видях що да
правя. За мраморите на
Илинденци вече не стахоби
е авджилъкът.
Съпругата му Мария е с 13 години трудов
стаж в "Илинденци мрамор" и почти
двойно повече като санитарка. Имат трима
синове - Георги, Димитър и Иван, метнали
са се на баща си в ловната страст.
Трима са и внуците на фамилията - Мария,
с висше образование по туризъм и национална
сигурност, Слави, който работи
в Ирландия, и Мартин, който е в илинденските
мраморни кариери.
Смешкото,
то станало и
като негово
лично име, което се променило
по-късно на Мешко
и станали Мешкови.
- И в Илинденци
Мешкови?
- Да, и в Илинденци
Мешкови. Донасят го
дядо ми Вангел и баща
ми Георги.
- А твоята лична
история как се вплита
във всичко това?
- Как? С немирно детство,
ученик в Илинденци,
работа по ниви, садене,
копане и низане на
тютютн, тичане по овце
и кози. Бяхме си понавъдили
домашна стока,
вдясно) с отстреляни два глигана
оземлили се бяхме, а с
такъв поминък са били
нашите в Зарово, като
са ми казвали, че там
сме имали и над 300 овце
и кози.
След учението ми в
Илинденци се озовах в
Техникум по хлебопроизводство.
Хванах азбуката
на занаята, сложих в
рамка удостоверение за
майсторство и разряд.
1964 г. посрещнах в Разлог,
във военна част -
планинска артилерия.
Преди уволнението ми
ми предлагаха да се преквалифицирам
на професионален
милиционер. Не
приех.
- Защо?
- Защо ли? Ами защото
това дело няма нищо
общо с това, което бях
учил, което можех да
правя и каквото исках да
правя. Живеех с убеждението,
че моят трудов
живот е с посвещение да
храня хората, а не да ги
убивам?
- След уволнението?
- Заминах за Пловдив.
Исках да продължа учението
си в тамошния
Институт по хранително-вкусова
промишленост.
В Пловдив имах
брат, семеен вече, и възможности
ми се отваряха.
Харно, ама в Илинденци
тате се разболя
и нямаше кой да се грижи
за него. Брат ми да
замине, вече със семейство,
с работа, не бива.
Оставих мераците си за
учение в Пловдив и се
върнах в Илинденци. Започнах
като хлебопекар
в Струмяни. Беше само
за една година, че се откри
място в кооперативната
фурна в Илинденци.
Назначиха ме
трети разряд, а аз имах
вече пети, с който можех
и да съм отговорник
1970 г. Ловна група от Илинденци със Славчо Мешков (първият
на пекарната. Не станах,
че не бях член на
БКП-то, тогава началник,
дори и малък, не се
ставаше, ако не си вписан
като комунист.
Във фурната на Илинденци
изкарах 5 години.
Заплатата бе под 100 лева.
Правехме дневно към
1000 хляба от един вид,
известен като типов.
Хлябът с тегло килограм
и с цена 15 стотинки.
Намерих си булка,
създадох си семейство,
взеха да се появяват децата
ни и си рекох, че с
такава заплата няма да
се оправим, и отидох в
мраморната кариера на
работещото вече предприятие
„Илинденци
мрамор“, което плащаше
поне два пъти повече.
Там обаче, вместо
към по-добро, нещата
отидоха към по-лошо.
- Какво ти се случи?
- Случи се, че бомба ме
хвърли на 10 м и ме опърли
като прасе преди Коледа.
Пак добре, че
оцелях. По това време
мраморът се добиваше
на блокове, като скалите
се разбиваха с взривове.
Аз се занимавах с правене
на дупки, в които се
слагаше взривът. И в
един Божи ден обектът
е подравнен от вчерашната
работа, няма предпоставки
за някакви
опасности и аз започвам
с пистолета и бургията
да правя дупки за нов
взрив. По едно време нещо
започна да дими пред
бургията и докато се
усетя, мощен взрив и
ударна вълна ме изхвърли
на 10 метра. Не съм
изпаднал в безсъзнание,
но съм плакал. Притичали
отговорникът ни Симеон
Хаджиев и други работници,
започват да
ме гасят с ватенките
си, и така поопърлен ка-