в неделя-откъс

НИКИ ФРЕНЧ
ПРИЗОРИ В
НЕДЕЛЯ
Превод от английски
Антоанета Тошева
София • 2021

Глендоуър: Аз духовете мога да викам
от незнайните им бездни!
Хотспър: И аз, и всеки може да ги вика,
но идват ли, когато ги зовете?
Уилям Шекспир,
Хенри IV. Първа част
(Действие III, сцена I)*
* Превод на Валери Петров. – Бел. прев.

ЧАСТ ПЪРВА
МЪРТВЕЦЪТ ПОД ДЪСКИТЕ

1
И
зведнъж апартаментът се изпълни със звуци. Телефонът
иззвъня, прекъсна, после звънна отново.
Мобилният бръмчеше на масата. Входният звънец звънна
веднъж, после още веднъж, а едновременно с него
изтрака и чукчето на вратата. Главен криминален инспектор
Карлсън се надигна от стола с помощта на патериците
си, отиде бавно до вратата и я отвори.
Една много ниска и много слаба жена го гледаше
намръщено. Червеникавокафявата ѝ коса беше много
късо подстригана на тила, а отпред дълъг бретон закриваше
едното ѝ око. Лицето ѝ беше тясно и бледо, леко
несиметрично, с безцветни вежди и очи с цвят на канела.
Беше облечена с черно спортно яке с качулка, широк
сив пуловер, черни панталони и оранжеви маратонки.
Зад нея дъждът падаше на едри капки и лицето ѝ беше
цялото мокро. Над главата ѝ леко скърцаха клоните на
един чинар.
– Aз съм главен инспектор Петра Бърдж.
„Изглежда много млада“, помисли си Карлсън. После
обаче видя фините бръчици около очите ѝ. А отляво
на главата ѝ имаше белег, който се спускаше от ухото
до шията.
– Чувал съм за вас.
Бърдж не изглеждаше нито изненадана, нито поласкана
от думите му.
– Имам задачата да ви заведа на място, където е
― 9 ―

извършено престъпление.
Карлсън посочи патериците си.
– В отпуск по болест съм.
– Нареждане на комисаря.
– Крофорд ли ви изпраща?
– Той каза да ви предам, че на „Сафрoн Мюз“ е намерено
мъртво тяло.
– На „Сафрoн Мюз“?!
Сякаш някой го преряза с нож. Протегна ръката си,
за да запази равновесие.
– Какво се е случило?
– Сегa отиваме там. С кола съм.
Бърдж тръгна да излиза, но Карлсън се пресегна и
я сграбчи за ръкава.
– Тя мъртва ли е?
Бърдж поклати глава.
– Тялото е на мъж.
„На мъж, помисли си Карлсън. – Какъв мъж?“ Сякаш
наблюдавайки се от разстояние, той се чу как казва
на Бърдж, че идва след минутка, след което като в сън
се озова в антрето, взе си палтото, провери дали служебната
му карта е в джоба му, подпря се здраво на патериците
и затвори входната врата след себе си, като в
същото време усети миризмата на картофите, които се
печаха във фурната. Щяха да станат на въглен. Майната
им.
С усилие седна на задната седалка на колата, влачейки
патериците след себе си. Забеляза, че там имаше
още някой.
– Толкова много съжалявам!
В тъмнината му трябваше известно време, за да
― 10 ―

разпознае детектив Ивет Лонг. Тя се наведе към него,
сякаш искаше да хване ръцете му. Косата ѝ, която обикновено
беше вързана стегнато отзад, сега беше пусната
свободно. Беше облечена с размъкнат пуловер и стари
джинси. В гласа ѝ се усети хлипане.
Карлсън вдигна длан, за да я накара да млъкне.
Кракът го болеше, а очите му бяха възпалени. Той седеше
неподвижно и с изправен гръб, загледан в пътя,
който изникваше пред тях от мократа тъма.
– Тя е жива – каза той кратко.
Бърдж седна на предната седалка. До нея шофьорът
гледаше съсредоточено напред. От мястото си Карлсън
можеше да види само ниско подстриганата му коса и
добре оформената му брадичка.
Бърдж се извърна с лице към двамата пътници отзад.
– Няма ли да тръгваме? – попита Карлсън.
– След малко. Ще ми обясните ли какво точно става?
– Не знам за какво говорите.
– Комисар Крофорд ми звъни вкъщи. Самият комисар!
Не го познавам и никога не съм го виждала. А
той ми звъни вкъщи, казва ми да оставя всичко, да отида
на мястото на извършено престъпление и да оглавя
разследването му. Престъпление, за което току-що научавам!
И не е само това. По пътя трябва да се отбия
да взема един полицейски детектив, когото изобщо не
познавам, и един главен криминален инспектор, който е
в отпуск по болест. „Там е и Фрида Клайн. Трябва много
да внимавате – предупреждава ме той. – Самата Фрида
Клайн.“
Настъпи мълчание.
― 11 ―

– Е, и какъв е вашият въпрос? – попита Карлсън,
който агонизираше от нетърпение.
– В какво се забърквам?
– Ако Крофорд лично ви е назначил да ръководите
следствието, това показва, че е чувал хубави неща за
вас. Няма ли най-после да тръгнем към местопрестъплението?
– Коя е Фрида Клайн?
Карлсън и Ивет Лонг си размениха погледи.
– Това труден въпрос ли е? – попита Бърдж.
– Тя е психотерапевт – поясни Карлсън.
– И каква е връзката ви с нея?
Карлсън си пое дълбоко дъх.
– Тя е участвала в голям брой разследвания на полицията.
– Като разследващ или като заподозрян?
– Всъщност и двете – обади се Ивет.
– Несправедливо е да говориш така – възрази Карлсън.
– Но е вярно. Спомнете си само...
– Достатъчно – прекъсна я Бърдж. – Интересува ме
следното: защо комисарят е лично ангажиран? Това не
е обичайна практика. Освен това защо ме предупреждава?
Карлсън и Ивет отново се спогледаха.
– Работил съм с Фрида преди – започна той.
– И двамата сме работили с нея – допълни Ивет.
– Точно така. Фрида има определени качества. Поособени
качества. Но някои хора смятат, че тя е... – Той
млъкна. Коя беше точната дума?
– Изключително труден характер – подхвърли Ивет.
― 12 ―

– Твърде силно казано.
– Тя дразни хората и ги настройва срещу себе си.
– Вината за това не е нейна – възрази Карлсън, –
или поне не е изцяло нейна. Това достатъчно ли ви е?
Бърдж кимна на шофьора и колата потегли.
– Кога сте я виждали за последен път? – попита тя.
Карлсън погледна часовника си.
– Преди около три часа.
Бърдж му хвърли остър поглед.
– Какво?
– Тя участваше в едно разследване.
– Какво разследване?
– Опитваше се да измъкне един невинен човек от
болница за криминално проявени лица с психически отклонения.
– Кой е този невинен човек?
– Става дума за случая „Хана Дохърти“.
– За случая „Хана Дохърти“? Фрида Клайн ли се
занимаваше с него?
– Да.
– Там нещата не завършиха добре.
– Така е.
Последва кратко мълчание. Мислите на Карлсън
трескаво препускаха. Имаше толкова много въпроси,
които искаше да зададе.
– Това тяло – започна той. – Дали е на човек, когото
Фрида е познавала?
– Защо питате? – поинтересува се Бърдж. – Имате
някакви подозрения ли?
– Нищо специално.
Никой повече не проговори, докато колата не се
― 13 ―

отби от движението по „Юстън Роуд“. Изведнъж очите
им се заслепиха от сините отблясъци на полицейските
лампи. Когато колата спря до тротоара, Бърдж отново
се обърна назад.
– Вие двамата на мен ли ще помагате, или на нея?
– Не може ли и на двете ви едновременно?
– Ще видим. По някое време може би ще трябва да
ми обясните защо наемате психотерапевт за криминални
разследвания.
– Не бих казал, че я наемам.
– Не съдете за нея по първоначалните си впечатления
– подхвърли многозначително Ивет.
Бърдж поклати недоволно глава, отвори вратата на
колата и в следващия миг вече крачеше бързо напред.
На Карлсън му беше доста по-трудно да слезе и да тръгне,
подпрян на патериците си. Ивет го последва. Той чуваше
зад гърба си тежкото ѝ дишане. На улицата вече
се беше събрала тълпа от хора, възпирана от полицейските
ограждения и от униформените полицаи. Значи
беше вярно. Неочаквано той усети как го завладява спокойствие
и сетивата му се съсредоточиха в случващото
се наоколо. Това беше неговият свят. Той хвана здраво
патериците си и бързо се отправи към къщата. Светлините
на камерите и фотоапаратите заслепяваха очите
му. Медиите вече бяха тук. Откъде бяха разбрали? Някакъв
репортер се беше покатерил на стената и се беше
сгушил, готов да снима.
Зад преградната лента млад полицай контролираше
достъпа до входа. Бърдж мина бързо край него, показвайки
за секунда служебната си карта. Карлсън се
почувства като болен старец, който трескаво рови за
― 14 ―

своята карта, докато се подпира на едната си патерица.
Полицаят взе картата и започна старателно да преписва
името му в бележника си.
– А нея защо не я спряхте? – попита Карлсън и посочи
към Бърдж.
– Тя ръководи разследването – отвърна мъжът. –
Очаквахме я.
Той погледна часовника си и вписа часа, а после
му подаде обратно служебната карта. Същото направи
и с Ивет. Карлсън изведнъж си даде сметка, че се беше
завърнал, но не съвсем.
Той се приближи до входа, а патериците му се
хлъзгаха по мокрите павета. Пред гаражите в съседство
беше спряла линейка. Вратите ѝ бяха отворени и вътре
един санитар се беше навел над нещо. В същото време
още една линейка навлезе в павираната уличка, а на
светлините ѝ тясното пространство изглеждаше съвсем
непознато, с осветени в синьо локви. После светлините
изчезнаха в мрака. Наблизо мълчаливо стояха мъже със
съсредоточен вид. По околните прозорци се виждаха
лица на хора, които зяпаха надолу.
На стената до входа се беше облегнал един мъж.
Носеше бял гащеризон, но беше дръпнал качулката си
назад, а медицинската му маска висеше на врата. Мъжът
пушеше, като всмукваше силно от цигарата, изпускаше
дима, а после пак всмукваше жадно.
– Тук ли са оперативните работници? – попита
Бърдж.
– Аз съм един от тях – каза мъжът.
– Защо сте отвън?
– Имах нужда от глътка въздух.
― 15 ―

– Мястото ви е вътре.
Човекът погледна към Бърдж, а после към двамата
ѝ придружители. Дори на светлината на фаровете от колите
и от уличните лампи се виждаше, че лицето му е
посивяло и мокро от пот. Изглеждаше така, сякаш всеки
момент щеше да повърне.
– Аз се занимавам главно с обири – каза той тихо. –
А също и с катастрофи. – Никога не съм виждал подобно
нещо.
Бърдж хвърли поглед към Карлсън и Ивет и направи
гримаса.
– По-добре да влезем – каза Ивет с рязък тон.
Полицаят ги заведе до отворената врата на един полицейски
бус. Карлсън вече се побъркваше от нетърпение
и страх. С помощта на Ивет и един от криминалистите
той навлече гащеризон върху костюма си, нахлузи
калцуни, сложи си маска и латексови ръкавици. Ивет се
опита да го придържа, докато отиваха към входната врата,
но Карлсън я отблъсна. Той натисна звънеца, както
беше правил безброй пъти досега, и вратата се отвори.
― 16 ―