Вестник "Струма", брой 219, Петък, 24 септември 2021 г.

СТРУМА 24 септември 2021 г.
РАЗНИ ХОРА
стр. 24
Една история за нискомаслено мляко, поет, носител на
"Пулицър", и АУБ като причина за 16-годишно азиатско
приключение в Корея и Китай на двама благоевградчани
Годината е някъде 1995-
96, мястото е кв. "Октомври",
бричката е без гуми и с неизвестен
произход, а вътре сме
моя милост и покойният вече
Уилям Мередит (William
Meredith) - американски поет,
носител на награда "Пулицър"
за поезия (1988 г.) и на Националната
награда за книга
(раздел поезия) на САЩ
(1997 г.), и един от преподавателите
в АУБ.
По време на престоя си в
Благоевград той вече беше с
доста влошено здраве, имаше
проблеми с говора и през
повечето време беше в инвалидна
количка. Идеята за
снимката обаче беше именно
негова. Помня, че партньорът
му, поетът Ричард Хартис (Richard
Harteis), се опита да го
разубеди, но Уилям беше непреклонен,
че иска снимка в
тази "кола".
Както споменах вече, това
е в квартал "Октомври", където
беше и квартирата им.
Някой беше подготвил ретро
возилото за боядисване и
Иво Станоев с Уилям Мередит
фонно обаждане: "Здравейте,
искаме да поръчаме две бутилки
мляко". Обаждането беше
от офис на Американския
университет в Благоевград и
се обаждаха от името на
Уилям Мередит. Тогава това
за мен беше само едно английско
име и чак по-късно
разбрах, че зад него стои
един много готин човек. Но по
реда. В този момент за мен това
беше просто една поръчка,
е, не проста поръчка, занах
към магазина. Там протече
един хем любопитен, хем
образователен и най-вече
ужасно раздразнителен диалог.
Аз: "Имате ли мляко "Президент?";
магазинерът: "Разбира
се". Аз: "Две бутилки,
ааааа... и да са със зелени капачки";
магазинерът (който
вече беше посегнал към хладилната
витрина): "Аааа... със
зелена нямаме". Аз: "?!?!?!?";
магазинерът: "Но имаме с
червена и синя. От кое да ти
Пред най-големия съд за приношение
на върха на планината Динг Ху Шан
дам?" Аз: "От това със зелената";
магазинерът: "Абе не се
излагай с това зелено, бе. То
е обезмаслено, все едно вода
пиеш. Вземи си червеното
- пълномаслена работа, няма
грешка".
Първо, аз не обичам мляко
и хабер си нямах, че то било
с различна масленост, а и когато
все пак го пия, хич и не
ми пука какъв цвят му е капачката;
второ, в случая не
става въпрос за мен, а за американец,
и то не кой да е, а
първият ми клиент от АУБ.
Хукнах аз из магазините на
града (за мой късмет Благоевград
не е точно метрополитен)
и скоро бях обиколил де що
имаше хранителен дюкян. Във
всички от тях се повтаряше
горният разговор с малки вариации.
Краен резултат: зелени
капачки НЯМА. И тук няма,
и там няма, абе голямо нямане,
както обичаше да казва
старшината в казармата. Приготвих
аз торбата с извинения
и се обадих обратно в офиса
на АУБ. От там ме успокоиха
и ми казаха, че са запознати
с проблема и именно заради
трудността на задачата решили
да се пробват и чрез нас
(сега вече ми светна защо
толкова настояваха да си запиша
за зелените капачки).
Уплашен, че ще изпусна АУБ
като клиенти, реших, че живумрял
трябва да намеря от тези
пусти зелени капачки.
Няколко разходки до складовете
на едро, разговори и увещания
с поредица снабдители
и в крайна сметка на следващата
седмица в ръцете си
държах заветното стекче от 6
еднолитрови бутилки мляко
"Президент" СЪС ЗЕЛЕНА КА-
ПАЧКА. И досега, ако затворя
Мариана и Иво в чайна в Гуангджоу
възстановяване и за целта го
беше изшкурил цялото. Нямаше
гуми и дори не личеше каква
марка е, но пък имаше седалки.
Набързо позачистихме
праха по седалките и след това,
не без усилие, успяхме да
настаним Уилям на мястото
до шофьора. Поради липсата
на волан там беше по-широко
и лесно за него да седне.
След това Ричард му направи
няколко снимки, а лудият му
ентусиазъм така ме зарази, че
скочих на свободното шофьорско
място за един кадър
за спомен от този ден. Част
от невероятната радост, която
Уилям изпита от преживяването,
личи и до днес на
снимката (щеше да личи повече,
ако не си бях вдигнал
толкова високо десния лакът).
Някак си ме кара да се
сетя за лафа от филма The
Shawshank Redemption: "Get
busy living or get busy dying".
В този ден той беше яко busy
living.
Но защо и как попаднах в
една изкорубена бричка редом
до световноизвестен
американски поет в квартал
на малкия, провинциален
Благоевград? Ще ви кажа,
въпреки че не ме питате - ами
всичко започна с едно телещото
идваше от АУБ. А на въпроса
защо АУБ звъни на мен
за мляко, отговорът е, че по
онова време аз и приятелката
ми Мариана разработвахме
току-що основаната ни
фирма за доставки по домовете
"Мариана".
Да се опитаме да привлечем
за клиенти професори от
Американския беше естествен
ход, но допреди това
обаждане опитите ни в тази
насока бяха, меко казано, пълен
провал. Но тогава дойде
това обаждане, което (без да
го знам още) щеше да изиграе
решаваща роля за това как се
разви животът ни оттам насетне.
"Разбира се", отговорих аз
с премерена комбинация от
учтивост и ентусиазъм. "Какво
мляко ще желаете?". Оказа
се, че искат прясно мляко
"Президент" със зелена капачка
(не знам защо, но изрично
настояха да си запиша
цвета на капачката). Никога
досега не бях купувал от това
вносно мляко и нямах идея,
че е с различни капачки, но
това нямаше никакво значение
в момента. С каквито капачки
са го произвели, ние с
такива капачки ще ви го доставим,
обещах аз бодро и хукочи,
мога да
си го представя
това
стекче.
Така успях
да задържа
АУБ като
клиенти, но
което се оказа
безкрайно
по-важно,
бе, че това
бе началото
на моето
познанство
с Уилям
Мередит и
партньора
му Ричард
Хартис. В началото
заради
ниското
ниво на ан-
В будистки храм в Китай
ВИ ЦОВЕ НА БРОЯ
- Направо ми се къса
сърцето като гледам тия
спиртосани животни!
- Кво толко, бе? Това са
само три попови лъжички!
- Именно три попови
лъжички, а спиртът повече
от кило!!!!
***
Семеен скандал. Жената:
- Ти си непоносим! Подобре
да се бях омъжила за
дявола.
- Нима?! Мислех, че
браковете между роднини
са забранени!
глийския ми
общуването ни бе ограничено
основно до комуникация
чрез преводачката, но дори
без думи се виждаше топлината
в погледа, оптимизма и
силния дух на Мередит. Заради
влошеното му здраве беше
и усилието да се намери
обезмаслено мляко. Благодарение
на контактите ми с дистрибуторите
доставките на
"зелени капачки" се стабилизираха
(предполагам, че в онзи
момент сме били единственият
клиент за града и региона).
Това ми даде възможност
да прекарам повече време с
Уилям и Ричард. В началото
си мислех, че техният ентусиазъм
за България и българското,
който постоянно демонстрираха,
е само проява
на учтивост от тях към страната
домакин и мен самия.
Помня как един ден с радостен
блясък в очите Ричард ми
каза: "Иво, ние имаме вече
български паспорти". Новината
ме свари доста неподготвен
и със сконфузена физиономия
на глас попитах: "Защо?!?!?",
допълвайки наум:
"...по дяволите, ви е притрябвал".
Те обаче много ентусиазирано
ми отговориха:
"Ами сега можем да отидем в
Куба!!!". Е, викам си, най-после
открих поне едно нещо с
което БГ паспортът превъзхожда
американския.
Колкото повече време минаваше,
толкова повече си
мислех, че тези мили хора
наистина гледаха на Благоевград
и България по един повече
позитивен и по-малко
циничен начин. Това първо ме
учуди, а после ме накара да
се замисля. Е, в крайна сметка
заминах от България, така
че явно не съм се замислил
чак толкова, но наистина и
досега смятам, че именно този
нов и по-различен поглед
към нещата от живота е найценното
нещо, което Американският
университет донесе
в моя малък, провинциален
роден град. Поне за мен бе така.
За съжаление престоят на
Мередит и Хартис в Благоевград
бе кратък и скоро си заминаха.
Но благодарение на
тях аз бях получил ценна информация
за нуждите и проблемите
на чужденци, живеещи
в България, и полека-лека
фирма "Мариана" успя да
привлече за клиенти и други
американски професори. Немалко
от тях постепенно се
превърнаха в повече от просто
клиенти, а с някои, дори
бих казал, станахме много
добри приятели.
Междувременно английският
ми бързо се подобри и
това позволи по-пълноценни
контакти с тях. Тези разговори
бяха неимоверно богат извор
на информация и впечатления
за този нов за мен тогава
свят на възможности, идеи
и предприемчивост. Те
разшириха мирогледа ми и ме
окуражиха да мечтая по-смело.
Всичко това, съчетано с
още много други последвали
случки и преживявания с преподаватели
от АУБ, бе основната
причина в 2001 година с
приятелката ми да се отправим
на нашето 16-годишно
азиатско приключение, което
ни заведе в Корея и Китай и
ни позволи да открием различни
хора, велики култури и
да ме оформи в личността,
която съм в момента. За всичко
това искам да кажа: "БЛА-
ГОДАРЯ ТИ, АУБ, и честит юбилей!".
ИВО СТАНОЕВ
назаем от today.aubg.edu
00219