Via magazine/For Him - Exclusive Railwey

Via Magazine RAILWAY Lifestyle• For him • ‘14 

48

Изпълнителен директор 

Славчо Славов 

Главен редактор 

Изпълнителен 

директор 

Тори Алберт 

Помощник-редактор 

Иван Шишиев 

Главен фотограф 

Главен 

редактор 

Ивайло Петров 

Търговски директор 

Владимир Борисов 

Маркетинг и рекланма 

Елица Илиева 


www.via-magazine.com 

Фотографи 

2 

Фотограф Ивайло Петров 

Автори 


Иван Шишиев 

Димитър Деянов 

Вероника Маринова 

Ивайла Тодорова 

Автори 

Фотографи 

Ивайло Петров 

Кирил Станоев 

Кенан Мехмедов 

Момчил Миков 

Никаква част от това издание не може да бъде 

репродуцирана изцяло или частично без 

изричното писмено разрешение на издателите. 

Всички права са запазени. 

Офис 

гр. София 1000 

бул. „Стамболийски” №30Б 

тел.: 02 943 50 50 

GSM: 0889 33 73 73 

Офис 

съдържание 

GO, GO, GADGET! 

Истории с призраци 

VIA TOP 5 

Каква литература е най-подходяща 

История, обримчена в релси 

Централна гара на София 

Ангел Алексиев 

Парни локомотиви серия 46.оо 

SEXODUS 

FOR HIM • 2014 • RAILWAY Lifestyle 

Когато едно момче срещна едно момиче във влака 

Да те свалят във и от влака 

Когато Ози Озбърн се качи на лудия влак 

La nueva y la ex 

В УМА МИ 

Check yo’ self 

One way ticket 

Недовършени истории 

Свалка в купето 

Патронче водка, сок, Fu-Gees и да ме няма 

VIA VOYAGE 

4-19 

24-31 

32-39 

40-43 

44-47 

Hit the road, Jack! 

Най-интерените кътчета из България, 

до които може да се стигне с българската железница 

LiFE 

Йордан Караджов 

печат: “ОБРАЗОВАНИЕ И НАУКА” ЕАД

Момчета, има ли някой от вас в Русия? Да! Ами, тогава ще ни 

е много лесно да се свържем чрез новата ми придобивка – истинския 

„червен телефон”, използван от първите във властта, 

за постоянна и директна връзка с лидери от цял свят. 

Сигурна съм, че между вас има много лидери от всички сфери, 

затова единственият по рода си ексклузивен, корпоративен 

брой за БДЖ Пътнически превози на VIA MAGAZINE - RAILWAY, 

ще ви представи различни предложения, съвети и малки пикантерии, 

с които да заговорите дама във влак. 

Благодаря на целия екип за търпението, лесното преминаване 

през трудностите, които не бяха никак малко, отзивчивостта 

и, най-вече, за жарта, която показаха от себе си! 

Приятен път! 


фотограф: Ивайло Петров 

3

GO, GADGET! 

Имаме ли повод да се 

„страхуваме от пътуванията 

във влакове или това са просто 

митове и легенди? 

За последните десет години, в 

които сериозно се опитвам да навлеза 

в света на свръхестественото 

и духовното, съм се убедила 

в няколко сериозни и неуспорими 

факта. Един от тях, и може би найважният, 

е, че „чудесата” не само 

се случват, ние хората не само 

сме главно-действащи лица, но и 

сме първопричината за тях. Истината 

е, че се опитваме да възприемем 

убеждението, че ежедневният 

свят е единствен и съществуването 

на друг незрим е равно на предположението, 

че Земята е плоска. 

Всъщност държа да се върна в началото 

на статията и да уточня 

употребата на термините 

„свръхестествено” и „чудо”. Избрах 

тези две думи, с цел да улесня 

вашите разбирания, читатели, 

„ 

с уговорки, че въобще не влагам общоприетия 

смисъл. А сега нека заменим 

„свръхестествено” със „събиране 

на второто внимание”, а „чудо” – „импровизация”. 

Нашите сетивни възприятия 

могат да бъдат развивани с 

нужните духовни практики или чисто 

ментална настройка, но не това е акцентът 

на тази тема. 

Преди да стигнем до историите с 

призраци във влакове, или иначе казано 

– „призрачни влакове”, нека първо 

разгледаме няколко интересни и нестандартни 

разбирания за самите 

призраци. Всички предложения, които 

ще изложа по-долу имат едно общо 

помежду си – за да можем да обхванем 

всичко свръхестествено, освен 

огромно въображение, трябва да имаме 

и достатъчно енергия, която да 

използваме, докато се стремим към 

него. 

фотографи: Кенан Мехмедов и Момчил Миков 


GO, 

4 

Истории 

с призраци

Историите с призраци съществуват 

постоянно и независимо от нашите 

желание или нежелание да примем 

всичко това за истина. Например православното 

обяснение за тези невидими, 

но достатъчно притеснителни 

елементи, е, че това са „поднебесни 

сили на злобата”, с които не трябва 

да общуваме по никакъв повод. Древните 

толтеки пък биха нарекли тези 

явления „съюзници”, чието обуздаване 

може да бъде само в помощ на воина. 

Християнството твърди още, че 

призраците, като духове на починали 

хора, няма как да съществуват, тъй 

като човешката енергия продължава 

пътя си след смъртта и е невъзможно 

да се завърне на Земята. Следователно 

духовете, които някои медиуми 

твърдят, че виждат, всъщност са сатанински 

сили, които възприемат човешката 

форма на близък починал, за 

да смущават духа на човека, който 

участва в това преживяване. 

Но нека не задълбаваме толкова 

навътре. Всичко това може да се погледне 

и от съвсем друга страна – 

хумористичната. От дистанцията 

между сериозното и забавното, осъзнавам, 

че стои „врата към безкрайността”, 

но все пак считам, че дори 

тези истории имат своя развлекателен 

чар. 

Призрачният влак 

от Стейтсвил. 

На 27 август 1891 година в американския 

град Стейтсвил, Северна 

Каролина, се случва нещо ужасяващо, 

което ще остане в историята 

като мистична легенда за един призрачен 

влак. Точно в 2 часа през нощта 

пътнически влак пада от мост, 

който е на два километра от града. 

25 човека загиват и много други са 

тежко ранени. Нещастният случай 

обаче не остава забравен от жителите 

в този район. Още нещо – те 

твърдят, че влакът се е превърнал 

в призрак, който от тогава, до денднешен 

взима жертви всяка година 

на същата дата. През 2010 година бе 

регистриран съвсем пресен случай с 

29-годишния Кристофър Кайзер, загинал 

на същото място, по същото време 

и по същия начин. Въпреки всички 

страховити истории, всяка година се 

организират събирания на търсачи на 

свръхестествени преживявания, които 

целят да предизвикат влака призрак. 

Защо го правят ли? А защо не? 

Малките призрачни 

гарички в Англия. 

Къде другаде могат да кацнат извънземните, 

освен в американска пустиня? 

Е, оказва се, че може да се 

„забележат” странни форми на неживот 

и на европейска територия. Англия 

може да е известна с музиканти, 

футболисти, автори и лордове, 

но не можем да и’ отречем едно – има 

си своите странни моменти и в призрачните 

митове. Един такъв например 

е митът за малките призрачни 

ж.п. гари. Някои от тях се намират 

в: Мерипорт, Дърам, Манчестър, Лондон 

и много други. Гарите в големите 

градове могат да се „похвалят” с 

много самоубийства, които са повод 

за скалъпването на истории с духове, 

призраци, които бродят по платформите, 

но се чуват само стъпките 

и т.н. Истинският ужас прелива от 

малките коварни гарички. 

Гара в Мерипорт плаши жителите 

със среднощните ужасяващи детски 

писъци и ридания. Легендата води началото 

си от зловещо семейство 

с тъмна и неясна история. Докато 

мама, тате и малкото детенце се 

разхождали, изведнъж бащата откача 

и хвърля рожбата си върху влаковите 

релси. Разбира се, за това си деяние, 

мъжът бил осъден и обесен. 

Източният 

експрес. 

Тази история е малко банална, но за 

сметка на това пък истинска. Мъж 

ограбил фирмата, в която работел. 

Заедно с отмъкнатото богатство, 

мъжът решил да потегли от Амстердам 

и дим да го няма. Безкрайното 

му пътуване напред-назад започнало 

да влияе на психиката му пагубно, не 

издържал и... сложил край на живота 

си, самоубивайки се с пистолет. Години 

по-късно медиум, който пътувал в 

същия влак имал видение, което било 

толкова истинско, че нямал и капка 

съмнение за случилото се. От тогава 

регистрираните оплаквания от същото 

видение са безброй. 

Е, мили читатели, как мислите? 

Имаме ли повод да се страхуваме 

от пътуванията във влакове или 

това са просто митове и легенди? 

И все пак, не е ли „по-вълнуващо 

да не знаем зад кой храст се крие 

заекът, отколкото да се държим 

така, сякаш знаем всичко?” 


5


фотограф: Ивайло Петров • модел: Йордан Караджов • интериор: Експрес Корона 

VIA 

TOP 5 

Ж.П. като музикално и филмово вдъхновение 

6 

GO, GO, GADGET!

Е, просто не можем да го скрием от вас, VIA TOP е 

една от любимите рубрики на нашия екип. И да, разбира 

се, че си има причина. Винаги сме смятали, че найдобрият 

начин да прекараш времето си е като се забавляваш. 

Смело може да се твърди, че това е нашият 

смисъл на живота – забавлението и радостта от това, 

че въобще дишаме. Но, за да не ви отегчим още с първите 

думи, ще ви прехвърлим към две класации, които със 

сигурност ще приповдигнат настроението ви, особено 

след „Smooth criminal” и „Истории с призраци” (хо-хо...). 

VIA TOP 5 RAILROAD MUSIC 

1„Между Ад и Рай” – на първо място 

в класацията слагаме любимата песен 

на служителите от БДЖ, изпълнена от 

вечната банда „Сигнал”. Оказва се, че 

човешкия живот, изразен като пътуване 

с влак, се люлее между върховете и 

падините. А повече около създаването 

на парчето ще научите от интервюто с Данчо 

Караджов. 

2„One way ticket” – не знам за служителите 

на БДЖ, но тази песен вечен хит на Eruption 

определено може да се счете като моята 

любима, свързана с влакове... метафорични. 

3„Stop that train – ...I wanna get on, my baby, 

she is leaving me now”. Е, как да не му се дотанцува 

на човек! Ретро хитът и до денднешен 

предизвиква онази музикална частица 

в човешкото съзнания, без която никой не може 

да живее. Песента е в изпълнение на Clint Eastwood и 

General Saint, през далечната 1983 година. Само мога 

да си представя какъв фурор са направили ямайците с 

тази песен. Понякога ми се иска да съм била на 23 години 

в онези времена, когато хората все още са се възхищавали 

от новите изпълнители и творчество. 

4„Folsom prison blues” – ок, съгласете се с 

мен, че песента е гениална, нищо, че се пее 

предимно за затвор. Има нещо, което на автора 

му се е сторило забележително, като 

отвеждането на хора към различни места (дори тези 

места да не са затвор). Като истински evergreen, е изпята 

от десетки изпълнители, оригиналът е на Johnny 

Cash, но за да се отвлечем от ретро вълната поне за 

малко, ви предлагам същата в изпълнение на Everlast (В. 

Миков, поздрав!). 

5„Mystery train” – на последно място в тази 

странна класация бих поставила именно това 

парче на The Doors. И още един път – „Mystery 

train” е изпълнена от много други музиканти 

като Elvis, Bob Dylan и Johnny Cash. Ех, този Джони! 

Вълнувал е сърцата на момите от него време. 

Барахире, ти за кои филми ще ни разкажеш? 


Аз също ще ви припомня някои филмови 

класики, в които ключов образ е влакът. 

Тори, готова ли си? 

VIA TOP 5 

RAILROAD MOVIE 

1„Хари Потър” – франчайзът 

за малкия цайсат 

магьосник проследява 

средствата за предвижване 

със завидна лекота. 

В нея има: летящи метли, 

коли и един класически 

парен локомотив, който води младите магьосници 

в училището за магии „Хогуъртс” 

и при неговия директор Дъмбълдор, който 

ги учи на интересни магийки с малки 

пръчици. Ок, подсъзнателно станах прекалено 

извратен, подобно на един нашенски 

певец, дето събира пръчки в гората. Затова 

спирам. 

2„Хрониките на Нарния: Лъвът, 

вещицата и дрешникът” – в началото 

на безсмъртната приказка 

на К.С. Луис, четиримата 

Певънси отиват на село (буквално) с железницата 

и там откриват дрешника, който 

води до земята на Лъва и вещицата. 

3 

„Догма” – двама ангели искат 

да се върнат на небето, но 

трябва да го направят тайно, 

затова използват влак. Колкото 

и неадекватно да звучи, от първото 

изричение обаче, този филм показва и какво 

се случва с човек без билет за БДЖ. 

4 

„Полярен експрес” – една от 

най-добрите анимации на новото 

време посочва на желаещите 

как се стига до Северния 

полюс, на гости на дядо Коледа, без да си 

взимал разни бели прахчета, а само с влак. 

5 

„Пътуване в Европа” – четирима 

приятели обикалят Европа 

с влак и им се случват куп 

забавни приключения, както и 

един много интересен италианец. Chiedere 

scusa, може би? Ама, не. Е, затова и вие 

трябва да се качите и да попътувате из 

България поне. То си е приключение само 

по себе си. Като случващото се в Парламента. 

Барахир Грей 

7


фотогроф: Кирил Станоев • модел: Ванеса Лу • Вагонно депо София 

Каква литература 

е най-подходяща 

по време на път 

Връщане към българското 

8 


Такава, която да те разпуска, докато 

пътуваш (или с други думи – VIA 

MAGAZINE). На шега, на майтап – фактите 

са си факти. Никой не би седнал в 

купето, тръпнейки да разтвори страниците 

на „Вечният съпруг” на Достоевски 

(освен Барахир), или пък Никос Казандзакис 

(няма да назовавам лицето, което е 

способно да го направи, ха-ха). И сега сериозно. 

Няма да забравя часовете по литература 

преди няколко години в моето училище. 

Освен, че бяха атрактивни като 

стил на преподаване, те бяха и изключително 

полезни за мен. Ето например един 

разказ на Иван Вазов, който описва построяването 

на първите български железопътни 

линии като началото на едно 

ново време, една свободна България - 

„Дядо Йоцо гледа”. Не е никак зле от време, 

на време да препрочитаме българските 

класици. Горещо препоръчвам тази 

практика не само заради отговорността, 

която носим и която сме поели към 

родителите си, дІли всичките си сили, за 

да ни изучат, но и защото със сигурност 

ще попаднем на нещо интересно и развлекателно. 

Не случайно в следващите 

редове държа да обърна внимание изцяло 

на българската литература. Обърнете и 

вие внимание. Може заедно да помогнем 

на някой да промени мирогледа си и да се 

върне към корените си. Ето и аргументите, 

които ми помогнаха да стигна до 

този извод. 

Железният път в „Дядо Йоцо гледа” се 

свързва в мислите ни с понятието за 

свободна България, както вече споменах. 

За дядо Йоцо това е нещо велико, 

могъщо... българското му се струва вече 

велико. Строежът на железницата му 

говори с гърмежа си за идването на новото, 

на надеждата за по-светло бъдеще. 

Понеже той не бе видял железница, 

в неговото въображение я изрисуваше 

като огромен, крилат змей, който „пуща” 

пламък от устата си, бучи и реве, хвърчи 

с невиждана сила в планината, разгласявайки 

силата, славата и напредъка на 

свободната България. Вазовият разказ е 

обраснал през годините с много критически 

прочети, които са част от неговата 

литературна история и обременяват 

всеки нов опит за интерпретация. 

Сред основните тези, които ни интересуват 

в случая, е тази за травматичното 

разминаване във Вазовото творчество 

между родината и държавата. 

Проблемът е, че родината, чиито образ 

конструира Възраждането, е „робска” – 

робството е историческо обстоятелство 

на нейното измечтаване, а държавата 

(Новата земя), която е свързана

със свободата, е постоянен източник 

на недоволство, защото настъпващата 

с нея епоха на индивидуализма 

и отчуждението, разпада единното, 

обединено от освободителния идеал 

на национално „тяло”. И в този ред на 

мисли, образът на дядо Йоцо подозрително 

много прилича на образа на „непорасналия” 

народ дете. 

Друг български автор, който заслужава 

да бъде препрочетен (а за много 

от младите хора – прочетен за първи 

път), е Елин Пелин. 

В периода, през който Елин Пелин 

твори, основната тема е темата 

за селото. Както сами се досещате, 

тази тема продължава да бъде основна 

в злочестото българско общество, 

под една или друга форма (или както 

на практика се оказва – във всички 

сфери и форми). Умишлено няма да ви 

препоръчам конкретна творба, защото 

е невъзможно да се избере един 

от хиляди бисери. Моят личен фаворит 

може да се каже, че е сборникът 

„Под манастирската лоза”. Въпреки, 

че Елин Пелин не е първият писател, 

описващ „селската” реалност, независимо 

от етикетите, с които са го 

свързвали (селски разказвач, художник 

на българското село, майстор на 

късия разказ и т.н.), той пише като 

модерен автор, а не като от авторите 

от старото поколение. Пелиновото 

село не е обект на етнографско 

описание, а цял, изящен, културен 

комплекс. Героите му обикновено прекарват 

делниците си в изтощаващ, 

къртовски труд, борба с природата и 

чисто човешки неволи. Не знам за вас, 

читатели, но аз почти не виждам разлика 

в днешно време. И все пак, разказите 

на Елин Пелин остават свежи, 

лековати, понякога трогателни, но 

изключително забавни. 

И накрая, но не на последно място, 

ще ви препоръчам още един българин 

творец – Никола Вапцаров. Интересното 

при него е, че творбите му разполагат 

с международна известност, 

далеч надхвърляща тази, на който и 

да било друг български поет, включително 

и на Яворов и Ботев, основателно 

признати за негови учители. 

Вапцаровата лирика е съхранила 

своята жизненост през десетилетията 

и до днес се чете спонтанно 

и без необходимостта от институционните 

принуди на образованието. 

Всичко това поставя въпросите за 

съхранената виталност и за широкия 

адресат на неговата лирика, далеч 

надхвърлящи границите на родното. 

Никола Вапцаров е идеално четиво по 

време на път с влак, защото успокоява 

душевното състояние на читателя, 

особено този, който умее да цени 

поезията. От друга страна неговите 

творби поставят на изпитание както 

съвременната критика, така и 

образователните институции. Очевиден 

е източникът на проблема – 

Вапцаров изповядва идеологията, която, 

основателно или не, се схваща 

като исторически съкрушена и философски 

отхвърлена. Убеденото вярване 

в комунистическата идея, след чиято 

революция да възтържествуват 

нейните сила и право да промени света 

в равноправие, благоденствие и 

хармония, се оказва провалена. А оттук 

всички знаем какви са били последствията, 

които и до днес се налага 

да търпим. 

За българската литература мога 

да кажа още много неща, но не искам 

да губя интереса ви, затова ще спра 

до тук. Поне вече съм сигурна, че не 

ви липсват идеи за четиво по време 

на път. 


9

История, 

обрамчена 

в релсите 

фотограф: Ивайло Петров • Локомотивно депо София 


10 

GO, GO, GADGET!

Наточен като пушка помпа, обвита 

в станиол от горящ петрол, се 

хвърлям из дебрите на нощния бърз 

влак от Бургас за София. Часът е 

23:30. Децата спят дълбоко, защото 

са гледали последните реалити 

предавания. Аз от своя страна 

мъдря въпроси на темата кой е 

първият влак, съществувал някога. 

Вадя таблета! Време е за проверка 

на знанията с най-добрия приятел на 

средностатистическата българска 

младеж – чичо Google.bg (ако ползвате 

българската версия, значи вие 

сте истински националисти, а ако е 

руската версия, значи сте национал 

на партия със задни мисли от майка 

Москва). What the… Оказва се, че 

кака Wikipedia ме изненада приятно. В 

истинския смисъл на думата. Едва ли 

може да си представим нещо различно 

от съвременния устроен план на 

един влак – локомотив, вагони и кондуктори. 

Но върнат назад във времето 

се оказва, че транспортът върху 

релсите се е зародил в Древна Гърция, 

и по-специално - Коринският провлак. 

Разликата била там, че лишени от 

силата на неоткритата пара, животинската 

и човешка сили са били основните 

двигатели на влака (силно 

казано влак). А „релсите” са от варовик. 

Все пак фактът си е факт. 

През вековете съдбата прехвърляла 

идеята за глобален бърз транспорт 

върху релси, като тенис топка между 

Григор Димитров и Новак Джокович. В 

крайна сметка през 1550 година, за да 

се улесни транспортът между едно 

градче в Германия и близката мина, 

се създават дървени трамвайни релси. 

Според многото историци (без Божидар 

Димитров), първата истинска 

железница се зародила през 1605 година 

за пренасяне на въглища, през 

1760 година върху дървените релси 

се излива чугун, за да се увеличи 

„животът”им. А през 1790 година се 

поставят нови, изцяло железни релси 

(за удоволствие на по-тъмните ни 

братя). Първата истински работеща 

железница, дължаща се на парния локомотив, 

е станала достояние на малките 

хора, заради Джеймс Уат, който 

11


12 

не само оправя грешките на Томас 

Нюкомен от 1712 година, а го 

подобрява значително. Той слага 

кондензатор и пропускане на 

парата в цилиндъра и от двете 

страни на буталото. С което не 

само прави възможно пътуването 

на влак с по-голяма скорост и 

на по-голямо разстояние, а и позволява 

на пътниците да се чувстват 

удобно, без опасност от 

предварително затопляне на телата 

им с цел смърт. След парния 

локомотив, по-важните са 

тези на ток и дизел. 

Като пътуващ в удобството 

на Българската железница 

няма, как да не спомена нещо и 

за нея. И то не за да изкрънкам 

безплатен билет от кондуктора, 

защото няма да стане. Нашите 

кондуктори са неподкупни. 

Едва не ме изхвърлиха заради 

един мой опит. Но това е друга 

история, както казва Чък Норис, 

след което поваля сто и петдесет 

души с помощта на безимения 

си пръст. 

В историята на БДЖ е пълно с 

лица и събития, които заслужават 

внимание, но за съжаление 

това няма да бъде споменато 

тук (а в друга статия от този 

брой. Дерзай!). Първата линия в 

България е открита на 7 ноември 

1866 година и свързва градовете 

Русе и Варна. Постепенно 

с възраждащата се Българска 

държава, расте и железницата 

– през 1913 година е открита 

линията Мездра-Видин, като 

за половин век се строят линии, 

както в и около Балкана, така 

и в Южна България и в Добруджа. 

През 1952 година пък е открита 

и Подбалканската линия, 

свързваща София и Бъргас, през 

Карлово. 

След като парният локомотив 

пристига с откриването 

на първата линия, 

българската железница 

става най-предпочитаният 

транспорт за предвижване 

от точка А до точка Б. 

През XX век парните машини 

постепенно са заменени 

от електрически подвижен 

състав. XXI век пък донася 

със себе си и ерата на дизеловите 

влакове тип Siemens 

Desiroот, сериите 30 и 31. И 

ако сухата статистика не 

е по вкуса на претенциозните, 

то едно пуф-паф винаги 

оправя нещата. Пък дори и 

вече да не е на пара. 


GO, GO, GADGET!



Централната 

гара на София 

14 


Пътникът. Вечер. Улиците на 

София заспиват, давайки унищожително 

предимство на пияните индивиди. 

Един почти закъснял пътник изскача 

от метростанция „Централна 

ж.п. гара” и се насочва към едноименната 

сграда. След десет минути последният 

влак за Бургас тръгва. Момчето 

спира до статуята пред Гарата 

и поглежда часовника. Той отброява 

минутите и секундите. Отброява 

историята и пулса на влаковете, 

тръгващи и пристигащи тук повече 

от век. 

Първата сграда. 

Историята на Централната гара 

на София е интересна и е белязана от 

великолепие и грешки, за да се стигне 

до днешното й състояние и мащабния 

ремонт, от който тя имаше страшна 

нужда. 

Началото на Гарата е стара 

почти колкото София като столица 

на България. Първата сграда по своята 

красота и визия, взаимствана от 

австрийската и чешката архитекту-

ра, бива построена през и официално 

открита на 1 август 1888 година. Архитекти 

на сградата са едни от добрите 

строители на времето си: тогавашният 

главен архитект на София 

Антонин Колар, който също построява 

паметника на Васил Левски, Военния 

клуб и сградата на Военната академия; 

Т. Марков, който също е виден 

деец в историята на софийската архитектура; 

Богдан Прошек, който освен 

Гарата има заслуги и в строежа 

на първата печатница в София, както 

и в сградата на първата пивоварна 

в града. 

Архитекурата на Централна 

ЖП гара вдъхвала възхищение както 

у току-що освободения българин, 

така и у чужденеца, решил да премине 

през София по работа. За кратко време 

тя се превръща в център на културния 

живот на града (на днешните 

културни центрова им викат чалготеки, 

но, хей, можеше и да е по-зле... 

май всъщност не може). И така, докато 

комунистическата тоталитарна 

власт не решава, че е моментът 

за нова сграда, която да закърпи нуждите 

на разрастващата се столица. 

И, бум, една от най-красивите сгради 

на столицата бива унищожена, окочателно 

и безвъзвратно. 

Втората сграда. 

Окончателното разрушаване на 

сградата е на 15 април 1974 година. 

Сегашната сграда е започната 

две години по-рано под ръководството 

на архитектите: Олга Станчева, 

Снежа Дакалова и младия им колега 

Милан Добрев. За съжаление, великата 

институция на БДЖ не получава 

това, което заслужава и което търси 

у една съвременна гара, която е не 

само централна в София, но и централна 

на България. Архитектите 

използват бетон, желязо и обикновено 

стъкло, за новата сграда. Те обаче 

не виждат, че истинската сграда 

на Държавната железница трябва 

да бъде най-топлото място в страната. 

Там майките посрещат и изпращат 

децата си, двойки се виждат 

след много време раздяла. Гарата е 

центърът на емоцията у пътниците 

и прагът, през който започват приключенията 

на мечтателите. Централната 

Гара на София обаче има 

по-скоро подтискащ вид, отколкото място 

за срещи. В крайна сметка немърливото 

строителство довежда и до 

постепенно рушене на сградата, продължило 

почти четиридесет години. 

Ново начало. 

И оттук започва новото начало на 

мястото, където мечтите на човека 

започват да се сбъдват. 

Пътникът бърза за влака, но обръща 

внимание, че голяма част от Централната 

гара на София е затворена. 

Огромни платна и железни огради 

покриват мястото. На една табела 

се чете, че ще е в ремонт до 2015 година. 

Като се очаква след този основен 

ремонт това място най-сетне 

да придобие вида, който трябваше да 

има още преди четиридесет години. 

Архитектурата, която заслужава и 

каквато имат другите български градове. 

А пътникът... той бърза да хване 

влака. 

Написано в Бургас от Барахир Грей. 

Горд пътник на Българската железница, 

бързащ да хване нощния влак. 

15



Ангел 

Алексиев 

Ето, че стигнахме до най-интересния разговор. Всички ние имаме няколко 

въпроса, които винаги са били интересни, когато става въпрос за парни локомотиви, 

ретро влакове, влакове с история и всичко свързано покрай тях. Следващият 

разговор е с човек, който е отделил 25 години от съзнателния си живот 

именно, за да стане част от всичко това, за което ние можем само да 

предполагаме. 

Здравей, Ангел! Разкажи ни повече за себе си? От колко време си 

машинист на парни локомотиви и какво е чувството? 

Машинист съм от 25 години в депото, а специално с парни локомотиви се 

занимавам от 2004 година. Разлика в локомотивите няма. Машинистът си е 

машинист и това носи много голяма отговорност. Друг е въпросът за начина 

на работа на съответния локомотив. Има локомотиви, с които много по-лесно 

минава дежурството и такива, които носят много по-тежък труд, предимно 

физически. Всъщност това са парните локомотиви. 

Как протича един ден на машинист на парни локомотиви? Какви 

са твоите задължения и как се справяш с тях? 

Парният локомотив е машина, която произвежда енергията за возене на влака. 

Денят протича нормално – явяваме се за работа, качваме се в съответния 

локомотив, изпълняваме задължителните предварителни манипулации, ако 

всичко е наред, потегляме с влака. Най-важното е вечерта да слезем живи 

16 


и здрави и всички да са останали доволни. 

Аз видях, че композицията се 

състои от специални вагони. 

Каква е конструкцията на една 

такава композиция, освен парния 

локомотив? 

Вагоните са специални дотолкова, 

доколкото са част от „Корона Експрес”. 

Това са вагоните на цар Борис. 

Те са обслужвали изцяло царското 

семейство. Тези вагони напоследък се 

използват предимно за атракционни. 

Използват се още за филмови продукции. 

От техническа гледна точка 

няма нищо по-различно от обикновените 

вагони. 

Забелязах още, че витае едно 

особено настроение, когато 

потегляте. Облечени сте по 

атрактивен начин. Какви са взаимоотношенията 

между колегите? 

Преди тръгване на път винаги 

адреналинът е много висок, защото 

се изисква много физически труд. Ако 

не сме с висок адреналин, да се шегуваме 

между нас като братя, няма да 

върви работата. С колегите наистина 

сме в добри отношения, защото 

с един ако не си добре, локомотивът 

няма да върви. Все нещо ще се обърка, 

ако по някаква причина не се върши 

работата, заради скандали. 

Вие се грижите основно за реновирането 

и реставрирането 

на тези машини. От кого срещате 

подкрепа? И лично за теб, коя 

е твоята крепост? 

От всички машинисти в депото, аз 

останах с най-дълъг стаж. Подкрепа 

срещам от всички – от най-високо 

ниво в БДЖ, до поддръжката в ремонта, 

ръководители, шлосери, всеки 

помага. Хората гледат нещата да 

вървят и виждат, че в това нещо има 

перспектива, дори да е в бъдеще. Приемаме 

го като кауза. 

Кои са твоите начини да отпочинеш, 

когато си пренатоварен? 

Когато ми се насъбере много и усещам, 

че умората започва да набляга, 

ако не сме на път, взимам някой ден 

отпуска и гледам да не съм в София. 

Имаш ли тайни методи за 

поддържане на физическото си 

състояние и важно ли е да си във 

форма? 

Специално за работата на парния 

локомотив трябва да сме здрави физически, 

защото там е много тежък

трудът. Иначе обичам да ходя на риболов, 

но нямам много време напоследък. 

Всъщност мога да кажа, че 

така си почивам истински. Язовирите 

и реките ме успокояват. 

Имал ли си опасни моменти 

и как си излизал от тях? 

Опасни моменти като машинист, 

всеки, който има дълъг опит 

знае, че винаги има. От ситуацията 

се излиза според самата ситуация. 

Трябва да се реагира бързо, 

адекватно и да умееш да взимаш 

решения. Тежки инциденти, слава 

Богу, не съм имал. 

Имал ли си приятна изненада 

на работното място? 

Нещо неочаквано, което те е 

направило невероятно щастлив? 

По-приятна изненада от това да 

стигнем до крайната гара безпроблемно 

и пътниците да останат 

доволни, не съм имал. 

„Човекът е човек, когато 

е на път” – какво означава 

това за теб? 

Ние на път сме професионалисти. 

За нас това е работа и ежедневие. 

Когато си на екскурзия е 

съвсем различно. Тази работа обаче 

изисква невероятна концентрация. 

Пак ще повторя, че е важно 

да се стигне по график до края. 

Тогава се чувствам по-щастлив и 

по-спокоен. 

Какво е чувството да контролираш 

парен локомотив? 

Тук някакво специално усещане 

няма. Във всеки локомотив, особено 

в парния, е въпрос на рутина. 

Свикне ли човек веднъж, познава 

ли си локомотива, всичко става 

навик. 

Зарежда ли те тази искра в 

очите на хората? 

Определено ме радва това нещо. 

Самият факт, че те се наслаждават 

на нещо, което буквално е 

излезло от моите ръце, ме прави 

истински щастлив. Говори ми, че 

правя нещо наистина интересно. 

Какво е твоето послание 

към нашите читатели? 

Мога да кажа, че всеки, който 

се е допрял като турист, като 

пътник, му става интересно. Моето 

послание е, колкото могат, 

да използват повече услугите на 

БДЖ за атракционни пътешествия. 

Най-малкото, за да чуят 

парната свирка, която е първото 

впечатляващо нещо. 

Ели Радева 

17

Парни локомотиви 

серия 46.оо 



Серията е образувана от 20 единици, представящи две конструктивни 

разновидности: първата, състояща се от 12 машини, 

тип 1F2-h2Gt, строени в H. CEGIELSKI - Poznan, е доставена 

през 1931 г., с експлоатационни номера 4.501 до 4.512 (след 1936 

г.- 46.01 до 46.12) и втората, състояща се от 8 машини, тип 1F2- 

h3Gt, строени в SCHWARTZKOPFF - Berlin, е получена след 12 го- 

Подробно описание на конструктивните особености и тракционни 

възможности на парните локомотиви серия 46 можете 

да прочетете в книгите „Тракцията в БДЖ 1866-1946” и „Локомотивното 

стопанство на БДЖ 1947-1990”, автор Димитър Деянов 

18 


дини - през 1943 г., с експлоатационни номера 46.13 

до 46.20. 

Като конструкция и изпълнение, те са едно от 

върховите постижения на полското и германското 

локомотивостроене. Това са най-големите тендерни 

локомотиви в Европа и най-мощните парни локомотиви 

в цялата история на БДЖ. Всяка от тези 

машини беше наричана от персонала „баба Меца” 

(има някаква логика, нали физически най-силното 

животно по нашите земи е мечката?). Тези локомотиви 

са и единствените в нашия локомотивен 

парк, които имат в екипажа си по две безребордни 

колооси, а машините 46.13 до 46.20 са изобщо с 

най-голямата адхезионна маса (108 тона), измежду 

всички парни локомотиви в БДЖ. 

Първоначално формулираното предназначение на 

локомотивите серия 46, е: обслужване на тежките 

въглищни влакове по линията Перник-София и тежки 

товарни влакове по Презбалканската линия Стара 

Загора-Г. Оряховица и дефилето Мездра-София. В 

действителност, поради малкия им брой (серията 

остава недостатъчно попълнена, за обслужването 

на всички изброени участъци), техният експлоатационен 

живот преминава по участъка София-Владая-Перник, 

а след 1950 г. и по участъка София-Разменна-Перник. 

Димитър Деянов

Спартакиада - 2014 

Две точки разлика определиха победителя в 

крайното отборно класиране на дружествата 

За пръв път тази година железничарската 

спартакиада беше съвместно организирана от 

„Холдинг БДЖ” ЕАД, НК „Железопътна инфраструктура” 

и Българска работническа федерация 

„Спорт и здраве”. В състезанията участваха 

около 150 души, които се конкурираха в 

7 вида спорт (мини футбол, плажен волейбол, 

дартс, тенис, тенис на маса, теглене на въже и 

шах). Спортните срещи се проведоха между 13 и 

17 септември в комплекс „Гранд хотел Варна” в курорта 

„Свети Константин и Елена” . Състезанията 

се наблюдаваха от Петър Бунев, председател 

на Синдиката на железничарите в България (СЖБ), 

Александър Митрев, директор „Финанси” в „БДЖ – 

Товарни превози” ЕООД и Христо Иванов, директор 

„Маркетинг и продажби” в „БДЖ – Пътнически превози” 

ЕООД. По-късно те участваха в церемонията 

по награждаването на финалистите. 

Прави впечатление, че във финалното отборно 

класиране на дружествата само две точки разделяха 

златото от среброто. При мини футбола 

за мъже отборът на НКЖИ зае първото място, 

след като на финала се наложи в оспорван двубой 

над отбора на дружеството за товарни превози 

в БДЖ. На трето място остана отборът 

на „БДЖ – Пътнически превози” ЕООД. При жените 

победител стана отборът на „БДЖ – Товарни 

превози” ЕООД, който успя да надделее 

над представителния отбор на пътническото 

дружество. 

При другата дисциплина – „тенис на маса” , 

призът в отборното класиране за мъже грабнаха 

„БДЖ – Пътнически превози” , следвани от „БДЖ – 

Товарни превози” и втори отбор на пътническото дружество. При 

жените позициите бяха разменени, като на най-високото стъпало 

застанаха представителките на товарното дружество, а след 

тях се наредиха състезателките от Пътнически превози и тенисистките 

на НКЖИ. Последните не бяха изпратили свои участници 

в шахмата, така че в тази дисциплина се състезаваха само отборите 

на БДЖ. При мъжете отново челната позиция се присъди на 

пътническото дружество, следвани от отбора на Холдинга и на Товарни 

превози. 

В плажния волейбол най-силно се представиха железничарите 

от НКЖИ, които заеха първите две места, а след тях се наредиха 

„БДЖ – Пътнически превози” ЕООД. При жените предимство 

имаха състезателките от Товарни превози, след които застанаха 

тези от НКЖИ, а на трето място се класираха волейболистките 

от пътническото дружество. Не по-малко напрегнати и оспорвани 

се оказаха също и състезанията по дартс. И при жените, и 

при мъжете призьори станаха представителите на „Холдинг БДЖ” 

ЕООД. След тях се наредиха „БДЖ – Пътнически превози” . Трето 

място при мъжете обаче беше заето от състезателите на товарното 

дружество, а при жените от НКЖИ. Женският отбор на „товарите“ 

успя да се класира на четвърта позиция. 

При „теглене на въже” най-напориста игра показа НКЖИ, следвани 

от отборът на „БДЖ – Пътнически превози” ЕООД и конкурентите 

от „товарите” , които заеха третото място. Така на финала разпределението 

в крайното класиране отреди първо място за „БДЖ – Пътнически 

превози” ЕООД с 52 точки. „БДЖ – Товарни превози” останаха 

втори с 50 точки, НКЖИ – трети с 34 точки, а „Холдинг БДЖ” ЕАД зае 

четвъртата позиция с 25 точки. 

Участниците получиха специални награди под формата на стекове 

с бира от новия партньор на БРФ „Спорт и здраве” – Съюзът на 

пивоварите в България. По време на спартакиадата беше промотирана 

съвместната кампания „Спортът е по-добрият начин децата 

да пораснат”, която насърчава масовия спорт като алтернатива и 

превенция в експериментирането с алкохол от младежи под 18 години. 

На финала 

разпределението 

в крайното 

класиране 

отреди 

първо 

място за 

„БДЖ – 

Пътнически 

превози” 

ЕООД 

19

Добре дошли в РЕМИЗ! 

втора част 20-23 стр. 

Експрес „Корона 

© Ivaylo Petrov - Photography WWW.IPHOTOGRAPHY.INFO 

“ 


Експрес „Корона” се композира само от специализирани вагони 

и вагон-салони с разнообразно функционално предназначение. 

Той предлага комфортна обстановка и високо качество 

на обслужването, извършвано от елитен персонал, при луксозни 

официални, делови, туристически, юбилейни и атракционни 

пътувания за ограничен брой пътниц. Използването на вагон-салони 

по българските железници води началото си от 1866 година, 

когато е открита първата железопътна линия Русе-Варна. 

От тогава, постоянно се поддържа неголям парк луксозни 

вагон-салони, предназначени за така наречените „височайши” 

пътувания на короновани и некороновани държавни глави, както 

и на техния антураж. В исторически план, този специализиран 

парк е неколкократно подменян с по-модерен, по-комфортен и поусъвършенстван. 

Днес БДЖ разполага с няколко вагон-салона, доставени от 

Германия през периода 1938-1942 година, два броя, построени в 

България през 1958 и 1968 година и такива, доставени през 1975 

година от Източна Германия (бившата DDR). Първите са особено 

ценни със своето обзавеждане от епохата преди Втората 

световна война и съвършени динамично-ходови качества, осигуряващи 

висок комфорт при пътуването. Между тях са вагон-салоните 

№50, №51 и №52, предназначени първоначално за цар Борис 

III, царица Йоана и принц Кирил. 

Експрес „Корона” се композира за всеки отделен случай със 

специализирани вагони и вагон-салони, чиито брой, вид и подреждане 

в състава на влака, се избират по желание на клиентите. 

20 

GO, GO, GADGET!


22 

GO, GO, GADGET!

Мраморните плочи на гарата 

отразяват матовото ноемврийско 

слънце. Остават пет 

минути, докато влакът тръгне, 

а заклетите пушачи дърпат 

нервно от фасовете си. Личи 

си, че пръстите им мръзнат. И 

тогава го съзирам. Момче, видимо 

нервно. Такова, каквото не 

е способно да свали жена, дори 

ако използва тухла четворка, 

сложена с любов в чорап. И все 

пак... казват, че няма невъзможни 

неща. Пък и кой съм аз, че да 

лепя етикети безпричинно. А и 

нещо отвътре ми подсказва, че 

ще има екшън. 


SEXODUS 

24 

Когато едно момче срещна едно 

момиче във влака 

Флирт във влака – неговата гледна точка 

фотограф: Ивайло Петров • модел: Бояна Кантарска • грим и прически: Калин Иванов

Раницата е на гърба ми, а 

друг багаж нямам, няма 

какво да ми тежи, така 

че изчаквам да видя къде 

ще се качи. Последвам го. 

Момчето седи на една от 

четирите седалки, разположени 

„лице в лице”. Лицето 

му беше почервеняло 

от студа, както на всички 

останали. 

Освен него, в купето седеше и едно момиче, което 

разпалено разговаряше по телефона си. Въпреки 

нервното и’ изражение, треперещите устни и почти 

недоловимия тик на дясната и’ скула, имаше някакво 

красиво излъчване. Но не онова стандартното. Беше 

по-различна. Когато приключи с разговора си, а вероятно 

и с любовната си връзка, небрежна усмивка пробягна 

към смутеното момче. А той се сконфузи, все 

едно някой му е взел баничката и му е ударил шамар. 

Аз сядам на третото място с лице към момичето. 

Слагам си слушалките и задрямвам. Когато се събуждам, 

чувам в тишината между парчетата на The 

Animals „It’s my life” и „Lake of Fire” на Nirvana как момичето 

се хили над книгата, която чете. Няма значение 

коя е книгата, за нея има друга статия в този брой. 

Пък и тя не се хили на нея. А на момчето, което й е 

разказало някаква тотална простотия. И някъде тук 

една искра припламва в кафявите й очи. Момичето е 

впечатлено и... свалено. Та, в тази връзка се размислих 

става ли флирт, че дори и свалка, в българската 

железница. И още как! Защото във влака хората 

се гледат очи в очи, за разлика от, да речем, автобус 

или три синджира роби. Не е важно как е започнал 

флиртът. Като поразсъждаваме малко по-дълбоко, ще 

стигнем дори до идеята, че нито едно начало няма 

значение как е станало. Не е важно кой е пръв, а кой е 

последен. Дали с изпускане на бутилка или сблъскване 

между двамата, всичко това е една голяма теория 

на вероятностите, която дори Джон Наш не може да 

формулира. И все пак, поредната забивка във влака. Не 

звучи добре, нали? Още се чудя какво е станало с тях 

след като слезнаха заедно две спирки преди мен. Дали 

той я е изпратил до тях, дали тя му е позволила да я 

целуне пред вратата или всичко е завършило типично 

по български – с ракия и салата на масата, не зная. А 

и не искам да зная. Само ще ми развалят представата 

за истинската, сърдечна и незаменима радост от 

първите „тревоги”. Когато едно момче срещна едно 

момиче... 

F*ck, пътуването ми отново се изроди в лекция по 

психология на човешките връзки. Ще се успокоиш ли, 

братко по оръжие, ако ти кажа, че за мен си все същия 

боздуган на мъжкото мислене а.к.а. безмозъчен Хомо 

Сапиенс? Май да. Ок. Такъв си, но все пак съществуват 

и други важни неща, например да станеш свидетел 

на красива любов, зародила се на перона. Купувай 

билет и хващай посоката в някоя линия! Животът те 

зове. 

П. С. И да не ме издадеш на някой, че съм нежна душичка, 

че ще ти закова мидичките за стената! 

Тори, нещо да кажеш, а? 


25


фотограф: Ивайло Петров • модел: Владислава Войнова • грим и прически: Калин Иванов, Надя Иванова 

Да те свалят 

26 

във и от влака 

SEXODUS 

Барахире, понякога прекаляваш с 

романтиката. Казвала съм ти хиляди 

пъти, че красотата на нещата се 

крие в умереността. Излъга ли, когато 

те попитах дали си гледал „Love 

actually”? Няма значение. Ето какво 

имам да кажа и аз за свалките във 

влак.

Моята история може да не е толкова 

трогателна и майсторски описана, 

като тази на Барахир, но пък 

е моя и това я прави достатъчно... 

моя. Но и романтика не липсва. Зависи 

от гледната точка. Както 

обичам да казвам, всяко нещо е 

само един от милиони пътища, а общото 

между тях е, че никой не води 

до никъде, затова трябва да изберем 

този, който има сърце – който носи 

радост. Когато човек следва този 

път, дори и с влак, те стават едно 

и спирките до целта нямат значение. 

В едно интервю Дженифър Лопес 

бе казала, че за нея любовта е само 

една спирка от едно безкрайно пътешествие. 

Не че Джей. Ло. е капацитет 

във философска наука, но донякъде 

е права жената. Полезно е, дори и за 

здравето, хората от време на време 

да се влюбват. Позабравили сме какво 

е чувството, кой ли ни и вини, но не е 

оправдание да си позволим самосъжалението, 

породено от мързел и бездействие. 

Бездействие, ама душевно. То 

е по-страшно. 

Та, пътувам си един ден аз във влака 

към Стара Загора, не питайте защо. 

Добре, де, ще си призная – имаше мач 

между Берое и Левски, пълна трагедия. 

Купето ми беше уютно, както винаги, 

звуковете на железницата успокояваха 

някак тялото ми, слушам си новата 

Лана Дел Рей и не мисля. И преди Барахир 

да ме е обвнили несправедливо 

в плагиатство, бързам да добавя, че 

въобще не бях задрямала, а следях найлюбопитно 

една случка. Една зараждаща 

се любов. 

Зараждането на новата любов си 

е банално, та банално. Момче, момиче, 

тръпка, паднала шапка, преплетени 

ръце и... любов. Колко му трябва на 

едно човешко същество съществено 

да се очовечи? Интересното идва 

след това (малко преди брак, бебе, беднотия, 

гладни крясъци, нерви и развод). 

След като свалих едната си слушалка, 

напълно нарочно, за да подслушам как 

се свалят двамата младежи, установих, 

че момчето няма билет и по някакъв 

начин е успял да се качи незабелязано 

за една спирка. Една спирка, но 

каква! Направо не си представях колко 

унизително може да се получи за него, 

когато контролата мине. И ето, нещеш 

ли, кондукторът се задава, вече 

малко изморен от една предишна разправа, 

която малко по-късно също ще 

стане обект на моето внимание. През 

това време двамата младежи, смуте- 

въздуха, замалко 

да падне под влака, 

но не стана. Нямаше 

вятър, нито 

друга причина да 

не падне точно 

пред обувката на 

сваления. Така и 

стана. Такъв е животът. 

Шанс. 

Бях очарована 

от всичко това. 

И ето сега, когато 

се налага да ви 

разкажа мои истории 

и преживявания 

с БДЖ, това е 

една от първите, 

за които се сещам. 

Макар цялата патетика, 

описана 

дотук, всъщност 

беше изключително 

комично и прекалено 

забавно, за 

да е истина. 

Половин час покъсно 

неволно разбрах 

защо кондук- 

Скочи като 

ощипана от седалката, 

светкавично 

написа 

номера си на 

една откъсната 

страница 

от списание VIA 

MAGAZINE, което 

бе взела със себе 

си, и го метна 

през изхода на 

вагона. 

ни и почервенели от срам и бушуващи 

хормони, разговаряха сладко и почти 

сричащо по някаква тема, която не 

беше ясна, но я обсъждаха само и само, 

за да се сдържат от това да се награбят 

най-неприлично във влака. Кондукторът 

учтиво помоли да представим 

билетите си. Аз имах. Тя имаше. 

Той беше с празни ръце. Междувременно 

спирката вече наближаваше и беше 

въпрос на минута двамата да се разделят 

един от друг, а аз да стана непосредствен 

свидетел на един филм. 

Докато го сваляха обаче, точно преди 

да слезне от вагона, той се обърна за 

последен път, с надежда да види красивото 

лице на своята нова приятелка 

и бъдеща любима. В този момент 

тя отърси нервно глава, осъзнала как- 

во изпуска. Скочи 

като ощипана от 

седалката, светкавично 

написа номера 

си на една 

откъсната страница 

от списание 

VIA MAGAZINE, което 

бе взела със 

себе си, и го метна 

през изхода на 

вагона. Листчето 

с телефонния номер 

се полюля във 

торът бе така ядосан. Оказа се, че в 

съседното купе пътували две момчета, 

които също успели да се качат без 

билети. С цялата си наглост обаче 

единият, на име Стефан, решил да се 

направи на ням, а другият – Хамди, му 

се водел придружител. Само мога да 

гадая какъв цирк разиграли двамата, 

когато кондукторът помолил „немия” 

да си покаже специалната карта. Другият 

започнал да ръкомаха във въздуха, 

уж обяснявайки, че трябва да покаже 

документ. Всичко това така разгневило 

нашия кондуктор, че той самият 

започнал да се чуди какви ги върши на 

този луд влак. Как им разбрах имената 

ли? Ми, запознахме се, а след това ходихме 

заедно на мача. Добри момчета. 


27


28 

фотограф: Ивайло Петров • модел: Моника Маринова • грим и прическа: Калин Иванов 

Когато Ози 

Озбърн се качи 

Кубинката с крака се изстреля. 

Непонятността на случващото се 

наоколо често забива един великански 

десен крак в капачката на коляното 

на повечето представители на 

еволюиралите маймуноподобни същества 

(жените не се включват по простата 

причина, че тях ги е сътворил 

Бог, ама от мъжа, ха-ха). Най-често 

тази дефиниция е определяща за срещите 

в между половото пространство. 

Но не тъкъв е случаят. Иначе 

казано, да се качиш на Лудия влак докато 

дядо Ози Озбърн („Не обиждай 

човека, Барахире!” - забележката на 

95% от металистите) се промъква, 

и, подтикнат от лудостта, удря движещото 

се желязно чудовище, което 

излиза от релсите. И всички се чудят 

защо е направил това? Защото хората 

и без това са зли, а от любов не 

боли. Последното си беше лъжа, за което 

нося лична отговорност. И оттук 

лудостта ми се обажда. Хайде 

да сътворим една хубава история за 

доброто и любовта, пък ако ще и тя 

да е едно полова, което означава, че 

не съм и расист (което пък значи, че 

маймуноподобните същества по-горе 

в това писание не са негрите, а всички 

хора, заблуден българино). 

Макар и взетото заглавие да е буквално 

взето от песента на бившия и 

сегашен вокалист на Black Sabbath, 

все пак има какво да се желае и извън 

него. Всеки е луд и си личи от това, 

SEXODUS 

на Лудия влак 

което учи или работи. Това е факт, а 

фактите ги променят само историците, 

политиците и Любо Пенев. След 

като всеки е такъв, то какво е лудият 

влак за него? Зло? Добро? Или 

сам по себе си човешкият живот. Животът, 

който ни хваща в ритъма си, 

подобно на бас от електрическа китара, 

хвърля ни по тоналността си 

и после ни оставя в беззвучността 

на смъртта. И ето тук се явява Ози 

Озбърн, който ни говори за милионите 

хора, правещи това еднообразие 

на битието си. Така животът става 

лош и бъдещето се подчинява на настоящето 

безсмислие.Еднообразие. 

Но... бам! 

Една бутонка разтърси железните 

релси, накара влака да дерайлира, 

и подкара наново живота. И на кого 

принадлежи тя? Отговорът е твърде 

прост. Житейската бутонка принадлежи 

на всеки един от нас. Защото 

ние не сме създадени, за да ни правят 

на луди. Създадени сме добри. И може 

би не е чак толкова късно да преустановим 

яростта към постъпките на 

другите. Защото, нека си го признаем, 

придаваме прекалено голямо и ненужно 

значение на обидата от хорските 

злодеяния. Усмихни се докато 

четеш тази статия, аз се усмихвам. 

После се качи на влака и отпраши за 

Добрич - имат си красива галерия, или 

пък Габрово – там се намира първата 

българска банкнота и това не е

тяхна шега (‘щото шегите им и без 

това са стиснати. Схвана ли? Ха-ха). 

Каквото и да направиш обаче на всяка 

цена се освободи от подтисническите 

чувства. Едва ли нещо е толкова 

важно, че да те отклони от единствената 

съществена цел. 

И ето пак сме на релсите. Избираме 

си начина на живот. Но ако не 

изберем такъв, който да ни направи 

щастливи, не можем да обвиним никого 

за това, защото си е наш. 

Така че... Спирачка! 

Нека влакът да изсвири, докато 

спре напълно. И започваме от начало, 

тръгваме от гара „Надежда”. Забрави 

за живота си. Промени го. Ти не си 

дрехите, аксесоарите и работата си. 

Ти си си ти. Направи нови не-правила 

и не живей един живот, след като можеш 

да имаш всички. Живей така, сякаш 

ще изпуснеш влака и ще го догониш 

с такси. С един приятел се случи. 

Сега той е машинистът и кара влака 

по върховете на света (буквално). 

Остава само да спомена за любовта 

между мъжките и женски видове, 

Ин и Ян и музикалната кутия с бележката 

вътре. Ама, няма. Нямам повече 

пространство. Скачай в кубинките и 

отивай да риташ релсите на влака. И 

го подкарай като истински човек. Каквото 

и по дяволите да свършиш, гледай 

само животът да не те блъсне. 

И така. Повече философия, съставена 

по песен, не ти трябва. 

Бам! Кубинката удари една релса. 


29


30 

La nueva y la ex 

SEXODUS

фотограф: Ивайло Петров • модели: Петя Иванова, Радост Тодорова, Александра 

Цветкова, Биляна Василева, Ина Вучкова и Калин Иванов • прически: Калин Иванов - 

фризьорски салон „Дама Пика” • грим: Ина Вучкова, Елица Илиева • дрехи и аксесоари: 

Sin’ derella Boutique, Iva Rusinova fashion line • интериор: Витоша Експрес 

Ха-ха! Не мога да спра завладяващия 

ме смях, когато си представя следната 

картинка. 

Мъж и жена, видимо доволни от 

това, че са гаджета (особено тя), се 

настаняват най-комфортно в моето 

купе. В друг случай не бих обърнала 

внимание, но този път нямаше как да 

гледам настрани, още повече, че косата 

и’ ми влизаше в устата всеки път, 

когато я размяташе демонстративно, 

за да покаже на мъжа си колко е 

атрактивна. Тъй като ситуацията се 

развиваше през летния сезон, мъжът 

се отличаваше с бял, модерен чехъл, 

шорти на сини палми (странно, в природата 

никога не съм виждала сини 

палми) и прическа тип „Роналдо пред 

вратата на Лудогорец”. Страхотна 

двойка! Влакът тръгна, всички за малко 

се успокоихме и с притаен дъх се 

загледахме по близките ни, които ни 

махаха за довиждане от перона. 

Не минаха и две спирки, а нашата 

двойка вече имаше с какво да се срамува 

(или хвали, ако гледаме нещата 

от тийнейджърска гледна точка). 

Най-ненадейно в купето ни влезе друга 

пищна дама. Коса до кръста, букли, 

черен тен, стегнати бедра, къса 

пола и потник... сами си я представяте, 

не е никак трудно. Настъпи неловко 

мълчание от моите съседи. Момичето, 

което седеше до мен точно 

си беше навряла поредния кичур коса 

в устата ми, когато и двете замръзнахме 

пред образа на новокачилата 

се. Внезапно „моята” с кичура стана 

рязко (за малко да ми извади зъб) и удари 

„циганска” плесница през набъбналата 

уста на новата с тена. За секунди 

се разви такова меле във влака, 

че аз останах с увиснала уста (идеална 

възможност да попаднат всички 

прикрепени екстеншъни на света 

там), неадекватно премигваща. Защо 

тези жени се бият? Питахме се всички... 

наум. Чисто по български, никой 

от нас не стана да ги разтърве. 

Циркът си е цирк. Хората пари дават 

да ходят на бой с животни, а ние тука 

сме седнали да се оплакваме. 

Въпросът ни обаче намери отговор 

в един от отчаяните писъци на „Роналдо”: 

„Бебе, ама, това беше отдавна!”. 

Аха, ясно. Едната е бивша, а другата 

е нова, но борбата май не е за 

мъжа, а за това коя ще надделее в побоя. 

Силно подозирам, че това датира 

не от случайното им засичане във 

влака. А дали е случайно... 


31

Check yo’ 

self 


В 

УМА МИ 

„Check yo’ self before you wreck 

yourself...” ни учи Ice Cube във вечния 

си хит от ‘90-те. Това е историята 

на изгубените вещи, странните запознанства, 

опасните ситуации, дългите 

железопътни пътища, звукът на 

локомотива и един кондуктор, който 

може да разкаже за всички тези неща 

от първа ръка. 

Между другото аз самата мога веднага 

да споделя няколко „идиотски” ситуации, 

на които бях станала свидетел 

преди години, но как бихте ми 

повярвали, ако нямах доказателства. 

И тъй като наскоро разбрах, че не съм 

единственият човек, на когото му се 

случват такива работи (шок си беше, 

предвид огромното ми желание да съм 

уникална), реших да се поразровя и да 

открия още един достоверен източник 

и тогава да ви го натрия пред 

очите. Ето на, намерих си. И то един 

от най-добрите в областта. Не кой 

да е. Той е кондуктор. Кондукторът. 

Всъщност това не е история за някой 

човек конкретно, въпреки че си 

имам такъв и не прелиствай страницата 

още, а за това да бъдеш кондуктор. 

Замисляли ли сте се някога какво 

им е на тези хора? Представяте 

ли си какво вижда този човек, когато 

се качва във влака, за да провери пасажерите 

дали са били коректни към 

БДЖ и са си заплатили пътуването, 

посредством малките хартийки, наречени 

небрежно билети? Не е толкова 

страшно ли? Ми, ок... помислете 

само. Качваш се ти да си пътуваш 

към китното местенце, където те 

канят на гости от памти века, но ти 

си се направил на леко забравил, взел 

куфарчето в дясната ръка и палтото 

в лявата. Изкачваш си най-спокойно 

стъпалата и влизаш във вагона. По 

пътя към купето срещаш няколко физиономии, 

които те гледат с ококорени 

очи, все едно си новобранец в нов 

курс, въпросително оглеждайки те, 

докато се опитваш да се разминеш 

с тях, но това е невъзможно без да 

продумаш, защото тактичност напъ- 

32

лно липсва (смятай ако си кондуктор, 

там всичко това, умножено по две). 

Стигнал си успешно до купето. И слава 

на Бога, защото ако се беше забавил 

още малко, щеше да останеш и 

без място, заради някой мургав брат, 

барабар с цялата фамилия, ухаеща от 

приятно по-приятно. А сега си представете 

невъобразимата паника, която 

настъпва във всичката тази паплач, 

когато на хоризонта се задава 

негово величество кондукторът. Винаги 

съм се изумявала от хаоса и смущението 

при наближаването на тази 

„гад, която иска да трови животеца 

на бедния народ”. Учудвало ме е, защото 

някак нелепо се получава, когато 

всички в крайна сметка осъзнаят, че 

имат билети. Както и да е. Гадта е 

преминала, а ти вече си спокоен, че 

имаш билет и не, не е цяло чудо. Така 

трябва да бъде, хей! 

Но не само това ме впечатлява. Освен 

всичко, кондукторите пазят повече 

мистериозни тайни, отколкото 

всяка книга, разказваща за алтернативна 

религия. Например цяла мистерия 

си е как изчезват пердета от 

влаковете!? Два въпроса имам – как и 

защо. Кому е нужно перденце от купе? 

С какво този атрибут ще бъде полезен 

в домакинството на някой брат 

(не по етнос). Имам предвид... перденце 

от купе. Седял кондукторът, 

почесвал се въпросително по главата 

и не могъл да разгадае тайната сам, 

докато изведнъж не му просветнало. 

Е, нямаше да му се просветли, ако не 

беше блеснал златен зъб, осветен от 

лъч светлина, право в окото на нашия 

кондуктор. 

Или пък онзи случай, когато кондукторът 

сам попаднал в разправия между 

мъж и възрастна дама, която настояваше 

да седи на неговото място, 

при положение, че всички останали 

били свободни. Кондукторът се почувствал 

толкова неудобно, че се наложи 

да въведе ред повишавайки и неговия 

тон. Прекрасно начало на работното 

време! 

За да не изпадаш в това положение, 

да гледаш как кондукторът 

търси начин да се справи с образувала 

се по нелеп начин ситуация, 

бъди сигурен, че си проверил 

себе си, преди да се качиш във влака. 

Влез в положение, бъди мъж и 

не тормози кондуктора! Защото 

може да те свали, ама докато 

влакът още се движи. 

Tory Albert 


модели: Петя Иванова, Гергана 

Гергова, Калин Иванов, Росица 

Йолова, Мелинда Петрова, Михаела 

Миткова, Михаела Милчева 

• грим и прически: Калин 

Иванов, Надя Иванова 

33


фотограф: Кирил Станоев • модел: Христина Тушева • екип: Косме Григоров & Фернандо Абед 

34 

One way 

ticket 

„One way ticket to the blue…”. Да, де! 

Точно като в песента на Eruption. 

Знам, че вече си я тананикате. За силата 

на подсъзнанието – някой друг 

път. Сега за силата да отстояваш 

личностната си хармония. А в найлошия 

случай тя е точно на един билет 

разстояние. Билет от лотарията, 

билет за концерт, билет от 

БДЖ… Късче склонна към намачкване 

хартийка, изпълняващо отговорната 

функция на карта, покана, пропуск 

към бъдещето, надеждата, утопията, 

каквото там ви душа иска. 

Често ми се ще да хвана пътя. Не 

защото разни доброжелатели ме пра- 

щат да ходя до дестинации, започващи 

с „М”, нямам предвид Маями, а защото 

човек трябва да се грижи не 

само за задоволяване потребностите 

на физическите си нужди, а и за желанията 

на съдържателната си част, 

по-конкретно - душата. Ако вътрешността 

е в изрядно състояние, следователно 

и външността ще бъде. Това 

прозвуча като аксиома. Не харесвам 

математиката. Но харесвам философията. 

Та, ако трябва да синтезирам, 

ще кажа, че „човекът е човек, когато 

е на път”. Посоката, дължината и финалната 

спирка, са въпрос на предпочитания. 


Всеки one way ticket има своята 

история. Какво кара хората да 

тръгнат с една торба вещи и много 

очаквания на път? Какво се изисква, 

за да завъртиш на 180 градуса живота 

си? Трудно ли е да кажеш на близките 

си и на себе си: „Тръгвам!”? Спасението 

продава ли се на касите на 

БДЖ? 

Познавам хора авантюристи. Те винаги 

пътуват. С каквото им попадне. 

Участват в една шеметна надпревара 

с времето. Те са родени, за да бъдат 

пътешественици. Нямат дом, не се 

легитимират под конкретен адрес. Те 

са граждани на света. Души във вечен 

полет. Познавам и такива, които 

искат да пускат дебели и устойчиви 

корени, но заминават принудително, 

защото натуралната им среда,н 

им го позволява. По-интересни са мотивите 

на хората, които през цялото 

си съзнателно съществуване 

са градили нещо статично - семеен 

уют, кариера, приятелства, дори чисто 

материални обекти – къщи, автомобили, 

мебели и удобства, за да 

вземат решение да изоставят напълно 

оборудвания си свят и да се здрависат 

най-приветливо с неизвестното. 

Понякога еднообразието уморява 

сетивата. Понякога човек се чувства 

непълноценен. Понякога животът се 

превръща в навик. Понякога искаш да 

срутиш всичко и да започнеш отначало, 

защото не си доволен от постигнатото. 

Понякога бягаш от проблемите. 

Понякога си бил изоставен от 

любим човек, от приятели, от себе 

си. Решението е еднопосочният билет. 

Приема се без лекарско предписание. 

Трябва ти само смелост. Свръх 

доза смелост. Защото всеки може да 

сгъне два ката дрехи, да ги пъхне в 

сака, да стигне до Централна гара, 

да купи билет, но не всеки би могъл да 

се качи на влака. А сирената на точно 

този влак може да се окаже химнът 

на победата за теб. Релсите и спирките 

ограничават физически пътешествието 

ти, но мисълта поеме ли 

на път, със сигурност ще те отведе 

на правилното място. Ако не знаете 

номера на Централна гара, свържете 

се с мен, ще ви съдействам! И да знаете, 

че във всяко купе има поне още 

един пътешественик. Може пък да 

сте в една и съща посока… 

Ти си машинистът на сърцето си! 

Bon voyage! 

Ивайла Тодорова

Забележително е как хората, отдаващи 

се на алкохолните неволи 

(веднъж на шест часа), заговарят 

с отвращение щом чуят да се споменава 

великата трансрепубликанска 

железница, която свързва Изтока 

със Запада. Често хората ми подмятат: 

„Барахире, защо изобщо още се 

движиш на тези пергели, бе? Купи си 

кола”. Не, чакайте. Това е друга история.Те 

в този случай казват: “Барахире, 

защо се движиш седем–осем часа 

с влака към морето. Вземи си автобуса”. 

Аз от своя страна им отвръщам 

доста нецензурирани отговори, 

които ако напиша тук първо ще бъда 

върнат за редакция и второ - ще ме 

обявят за невменяем или депутат. 

Или и двете, защото това се случва 

често в нашата мила родна страничка. 

И идва отговорът на въпроса защо 

използвам железницата? Ми, защото 

си искам. Капиш’?! Нека звуча вулгарно, 

нека остана неразбран. Всичко, 

което искам да кажа е, че съм 

романтик и все още виждам невидимия 

за другите смисъл да се движа 

по релсите. Влакът е средството, 

чрез което непознатите българи са 

се сприятелявали, сближавали, разделяли. 

С една дума, „натрясквали”. 

И тъй като имам навика да ставам 

прекалено философски, когато стане 

въпрос за романтичност, то е време 

да говоря по същество. 

Късна пролет. Разлистилите се 

дървета са по-зелени и от озлобен 

пинчер. Аз се хвърлям във влака за 

Бургас през Пловдив. Сядам и оглеждам 

купето. Един дядо гледа унило към 

света отвъд прозореца, представляващ 

в момента графит със среден 

пръст на фона на квартал „Хаджи Димитър”. 

Е, то това не е нищо ново 

под българското слънце. Баба чете 

вестник, на който само заглавието 

показва, че или някоя родна порно икона 

ще се отдаде на паричен имунитет 

от страна на мним чуждестранен 

бизнесмен или Годзила ще дойде и 

ще ни настъпи всички по краката. И 

като заговорих за Годзила – третият 

ми спътник много наподобява на 

нея. Има си и окачена тениска с надпис: 

„По-добре късно през нощта, отколкото 

на закуска”, смисълът на което 

силно ме озадачава. Последните 

двама обаче са най-обикновени момиче 

и момче. Бих казал дори, че са 

симпатични на пръв поглед. Имаше 

нещо различно в тях, което ме накара 

вътрешно да се усмихна. Те са студенти 

и играят шах. 

Това е тълпата, често от слоевете 

на обществото, която можеше да 

се нарече спокойно моя спътница. И 

все пак всеки един от тях има своята 

история. Своята неразказана история, 

която вероятно би станала смилаема 

само, ако имах патронче с някакъв 

алкохол. Но нямам. Както и ти. 

Затова по-добре да не чуваш какво 

имат да кажат за себе си тези хора. 

Внезапно мислите ми се прекъсват 

от влизането на кондуктора. 

Всички ние си изваждаме билетите 

и с треперещи пръсти ги подаваме 

към него. Не знам защо „треперещи”. 

Всъщност трепереше само бабата с 

вестника, защото беше на преклонна 

възраст, пък пътуването и’ съвсем 

не бе свързано с екскурзия. Българският 

пенсионер отдавна не 

ходи на почивка. 

Повечето ползваме намаление за 

билета, което е около 50% от цената 

на същия. Подаваме си ги поред, след 

което кондукторът ни пожелава приятно 

пътуване и продължава по другите 

купета. Всеки си мисли собствените 

си неща. Някои отварят книга 

и обстановката става с една нотка 

по-уютна. 

А сега въпросът! Основният въпрос, 

който вероятно гложди съзнанието 

ти – къде е пиенето в тази ситуация. 

Пиене няма бе, келеш. Във влака то не 

се вкарва. А защо не се вкарва ли? Освен 

да си бъркаме по-навътре в носа, 

да вадим жълто-зелени обекти, да ги 

правим на малки симпатични топчета 

и да стреляме по най-добрите си приятели 

или по шефа, което като се замисля, 

не е чак толкова лошо, май не 

сме измислили друго. Що за въпрос? 

Но да не бъда разбиран погрешно! Пиенето 

си е супер, но недей да го приемаш 

във влака. Бъди мъж, поркай си у 

вас! А недовършените истории... 


София-Бургас Недовършени 

истории 


35


„Истината или се осмеляваш“, 

като изключите истината, 

разбирасе. Действайте! 

Ама, наистина! 

Свалка в купето 

36 


Мит или реалност

Има различни степени, с които бих определила 

влаковите пътешествия. Безспорно 

те могат да се окажат голямо приключение, 

дали добро или лошо, зависи от нас самите. 

Колкото и пъти да съм пътувала с влак, в 

момента, когато сложа крака си на първата 

стълба, за да се кача във вагона, в главата 

ми се появява една и съща мисъл: „Какво си 

мислят хората около мен? Всеки е замислен. 

Но за какво? Нима само за своите грижи и 

проблеми. Някой усмихнат, друг намръщен, а 

трети с безразлично изражение.”. Колкото и 

различни да са всички, точно там в този момент, 

ги свързва един детайл - фактът, че 

всички тези хора доброволно са се поставили 

в ситуацията, да седят и да гледат съседа 

си и да се опитват да разгадаят, типично 

по български, за какво си мисли другият/ 

другата. 

Сигурна съм, че в главите на всеки един 

от вас, мили ми господа, се е зараждала 

поне една еротична мисъл, ако не и повече, 

какво би могло да се случи в купето 

около вас и по-точно - зная, че сте обмислили 

всяка подробност на малката, скрита, 

мръсна, но сладка, фантазия, която се заражда 

и оформя в подсъзнанието ви. Мисля, 

че е дошъл моментът да ви зарадвам, че не 

само на вас ви минават такива „вредни” нещица 

през главата. Най-просто казано, ние 

жените обичаме да фантазираме. В някои 

моменти, бих казала дори, че нашето въображение 

е по-голямо и от вашето. Разбира 

се, всичко това е с ясното условие, че трябва 

да се появи някой подходящ, който да знае 

точно как и какво да си поиска в правилния 

момент. Склонни сме не само да се замислим, 

но и да осъществим всичко, което ни се 

върти в главите. Повярвайте ми! 

И ето какво още ще ви призная. Ако искате 

да привлечете вниманието ни трайно и качествено, 

е много важно да оцелите точния 

моменти да ни заговорите. Една непринудена 

и забавна реплика, би направила много повече 

впечатление, от налудничави и втренчени 

погледи, пълни с колебание дали изобщо 

да си опитате късмета. Спрете да излъчвате 

неувереност с всяка фибра на тялото си 

и... действайте. Шансът да се получи един 

приятен разговор, който да прерасне в приятелство, 

а защо не и в нещо повече, е много 

по-голям ако видим срещу нас един уверен 

в себе си мъж, който не се страхува да поеме 

минималния риск да ни заговори. Вижте 

какво стана с двойката, която сключи брак 

във влак. 

Надявам се, че с всичко написано до тук, 

вдъхнах поне малко смелост на повечето от 

вас. Преодолявайки подсъзнателния стрес, 

който изпитвате от потенциален отказ, 

вие самите отваряте непознати врати 

за себе си. Ако трябва да бъда откровена, 

това ще подейства отрезвително не само на вас, но и нас жените, 

защото до голяма степен сме забравили какво означава това да сме 

жени в истинския смисъл на думата. Да бъдем охажвани, обгрижвани и 

заобиколени от желаното внимание. Ако ще ви е по-лесно, чисто психологически 

да възприемете нещата, защо не поиграете със себе си 

на „Истината или се осмеляваш”, като изключите истината, разбира 

се. Действайте! Ама, наистина! И за да ви докажа, че не говоря празни 

приказки, ще ви разкажа за един приятел, който имах навремето. 

Той не беше обикновен човек. Беше от хората, които не могат да си 

пропилеят времето в безразличие и затова често правеше много интересни 

експерименти със себе си. Беше възприел идеята, че влакът 

София-Бургас е новият сайт за запознанства, в който си е направил 

профил за една нощ. Е, познайте дали на сутринта не слизаше от влака 

с мацка под ръка, че даже и с две, и най-малко две шумни компании, 

с които да си прекара страхотно на морето. Или където го е свалил 

шансът. Чудя се къде ли са го отвели пътищата на родината? От него 

научих, че животът е прекалено кратък, за да пропиляваме времето, 

което ни е дадено на Земята, в колебания и страхове. Искайте всичко 

и ще го имате. Живейте за емоцията, защото в крайна сметка, тя е 

нещото, което ни определя като хора. Направете следващите няколко 

часа незабравими, тук и сега! После ще разказвате. Приятно пътуване 

и до нови срещи! 

Вероника Маринова 

37


Едно пътуване 

винаги може 

да доведе мислещото 

същество 

до неподозирани 

размисли и 

постижения 

на умствения си капацитет... 

Психиката на човека 

е много крехък лед. 

По него може да се 

върви изключително 

трудно, да не кажа 

направо, че е невъзможно. 

Изумително 

е как човекът се променя в рамките 

на няколко секунди, когато го сполети 

някакво драматично събитие, например 

вихрушка от нетърпими нещастия, 

работа с невъзможни хора 

или най-обикновена, мила, родна простащина. 

По-чувствителните натури, 

каквато съм аз, изпитват непреодолимо 

желание да се отърват 

възможно най-бързо от неизбежния 

сблъсък с един от изброените елементи 

или обратното – ако случайно 

се случи нещо, което си заслужава да 

бъде разказано, то със сигурност ще 

искат да го задържат възможно найдълго. 

Дали е възможно или не, зависи 

от това каква наклонност имаш 

– оптимистична или песимистична. И 

все пак, трудно мога да повярвам на 

вечно щастливите хора (или тези, които 

не пият). Чувствителното ми аз 

изгаря от желание да се разчовърка 

повече в тъмните и привидно недостижими 

дебри на съзнанието, обвито 

в тапети на несигурност, невежество 

и, много често, опиянение. 

Затова искам да те взема с мен на 

това пътешествие. Да се снабдим с 

малко водка, сок от червена боровинка, 

да си пуснем „Ready or not” и заедно 

да отпътуваме с влака на Ози, за 

който вече знаеш. 

38 

фотограф: Ивайло Петров • модел: Теодора Христова • грим и прическа: Калин Иванов, Надя Иванова

Патронче водка, сок, Fu-Gees и да ме няма 

Макар да предпочитам 

теологията 

като водеща 

наука, 

даваща 

ти нужните 

познания да се справиш с чувствителността 

си, този път ще 

разгледам психологията като вариант. 

Например един път се бях 

замислила как се изгражда отчитането 

на реалността. Понеже 

често ме обвиняват в избягване 

на реалността, прагматичното и 

консуматорското, на което бивам 

подлагана ежесекундно, ето какво 

ми обясни чичо Чарли Бренър в основния 

си курс по психоанализа: „По 

всяка вероятност то (отчитането 

на реалността) се създава постепенно, 

по време на растежа 

и развитието, подобно на останалите 

функции на Егото. Знаем, 

че през първите седмици от живота 

бебето не е в състояние да 

различи дразнителите, идващи 

от тялото му, от дразнителите 

на нагоните и от дразнителите 

от външната среда. Тази способност 

се придобива постепенно, 

от една страна, като резултат 

от развитието на нервната система 

и сетивните органи, и от 

друга, като резултат от натрупания 

опит.” Не се притеснявайте, 

на мен също в началото ми звучеше 

нелепо това обяснение на реалността. 

Всъщност все още ми 

звучи твърде нелепо, предвид цялата 

сложност на битието, духовната 

връзка с Господ и околната 

среда, обичта към себе си и към 

другите. Не е ли твърде елементарно 

да сравниш неща, грандиозни 

като тези, с... дразнението, идващо 

от носа? Защо реалност да 

е само дразнението на сетивата? 

Къде остава духът? Ако всичко е 

само това, определено ще имам 

нужда от още една глътка от моя 

коктейл и един много здрав ритник 

по житейския влак. 

А 

сега да разгледаме 

какво прави 

човек, когато 

иска да се „откъсне” 

от тази 

измъчваща реалност, 

базирана 

върху дразненията на сетивата. 

Обикновено измисляме 

какви ли не щуротии, 

само и само 

да не си спомняме 

какви ангажименти 

ни чакат. И 

колкото повече ни 

притискат, подценяват, пренебрегват 

и сочат с пръст какво „трябва” да се 

случи, толкова повече се отдалечаваме 

от вътрешното спокойствие и желание 

за сътрудничество в какъвто и да 

е екип. Проблем, наболял особено силно 

в днешните младежки среди, но за 

това друг път. 

Най-първото нещо, за 

което всеки се сеща, 

когато чуе думата 

„почивка” е „удоволствие”. 

Да видим 

какво казва Бренър 

относно удоволствието: 

„Най-общо принципът на удоволствието 

означава, че психиката проявява 

тенденция да функционира по 

такъв начин, че да постига удоволствие 

и да избягва противоположното 

чувство (...) най-често употребяваната 

от Фройд дума за противоположното 

чувство е „болка” (...) Фройд добавя, 

че стремежът към доставяне на удоволствие 

е повелителен и неотложен в 

началото на живота и че в процеса на 

развитие човек постепенно придобива 

способността да отлага удоволствието.” 

Макар Фройд отдавна да е обявен 

за малко архаичен в областта на психологията, 

какво по-добро изречение 

бих могла да кажа аз? 

От наученото дотук 

стана ясно, че след 

изясняването на 

това що е то реалност 

от ранна детска 

възраст, последствията 

не са 

никак приятни, като най-неприятното 

от всички е способността да се отлага 

удоволствието и да бъде замествано 

с болка. Защо? Защо бихме си причинили 

всичко това? Мисля, че едно 

патронче водка няма да ми помогне 

да открия отговор на всичко, 

песента свърши, а и дойде време 

да слизаме на следващата спирка. 

Едно пътуване винаги може да доведе 

мислещото същество до неподозирани 

размисли и постижения на 

умствения си капацитет... 


39

VOYAGE 


VIA 

Използвам изперкалата възможност 

въпреки че искам да седна на седалката 

мира на около петдесет километра 

на първото корпоративно из- 

дание в България – VIA MAGAZINE 

RAILWAY, за да разфасовам докрай, подобно 

на маймуна, окачена на бананов 

стълб, пътешественическата 

си история. Това не е само статия, 

посветена на пътуването, било то с 

влак, самолет, кола, ферибот или кракомобил. 

Това е частица барут, забила 

се в зъба на индианския вожд, наречен 

Life. E,по-скоро Via life. 

Част I: над гравитацията. 

Гледката на паркиран самолет винаги 

е възбуждаща. Когато бяхме малки, 

скандирахме, подобно на комунистически 

баби с шарени забрадки, „самолет, 

номер пет; давай газ, за Бургас”. 

И бум! Имам си самолет! Не мой, бе, 

жираф прост. А такъв дето ме кара 

насам-натам из Европа. Като в този 

случай, нискотарифната въздушна пистарка 

се е насочила към столицата 

на европейското кралск’... да де, схванахте 

мисълта – Брюксел. Пътят към 

шенгена на шенгените и банкнотата 

от петстотин евро е осеян с добри 

намерения, подобно заек засилил 

се към зелето, било то и брюкселско. 

Скачам на самолета. Стюардът (да, 

съществуват – високи блондини, без 

пол и личен живот) ми казва накратко 

на пилота и да подкарам това 

чудо вече. Пред мен една „принцеса” 

от люлинско потекло пита на развален 

български защо няма право да 

седи със скапания си пинчър на колене. 

Блондинът и’ отговаря дружелюбно, 

че не е възможно, тъй като при 

рязка спирачка, малкият ще се превърне 

в квичащ шрапнел. И макар че самолетът 

няма резки спирачки, то 

всички се съгласяват с него. Току виж 

кухата кака с чуждите (чужди, ‘щото 

друг и’ ги е плащал) торпеда каже 

„да”. И тя казва, защото такива рядко 

казват „не”. 

Тръгваме, пуф-паф! Не, чакай. Не 

беше така. Самолетът каза фиу-у-у. 

През следващите часове само болката 

в главата, плачещото дребно 

българско поколение и новият месечник 

на списанието от борда са налице. 

Под нас пътническият влак по 

направление „Пловдив–София” тръгва 

от гарата на Филиповия град. А аз 

съм глава над облаците. Страните 

се изнизват – Сърбия, Австрия, Германия 

и прочие... отлитат за един 

миг. Усещам напрежение в тила, наподобяващ 

самосвал блъскащ контрольор 

от софийски градски транспорт, 

което означава, че се снижаваме. Летището 

южно от столицата на Белгия. Пиене 

все още няма. Но времето е хубаво. 

Първата глътка въздух, когато 

слизам, е удивително чиста, без консерванти 

и ГМО. Всеки българин вади 

новия модел смартфон, който заложната 

може да му поднесе, но уви, интернетът 

е кодиран! Тук wi-fi-то се 

плаща. И псуването не помага. 

Тъй като все още има много километри 

до Брюксел, хващаме транспорта 

– красив, ултрамодерен автобус. Влизам 

в него и забелязвам местното издание 

на известно списание. Подобно 

на всеки източноевропейски гражданин, 

изведнъж в мен напира чувството 

за притежание на това книжно 

тяло, нищо че и бъкел не разбирам от 

езика. То трябва да бъде мое! Но за 

моя радост, моят спътник в първата 

част на това приключение ме плесна 

с масивния си куфар по ръцете, което 

причини едно малко „ох” и много болка. 

Благодаря, за което! 

До Брюксел остават 10 километра. 

Един влак издухва автобуса ни като 

лисица, профучаваща покрай гниещ 

дънер. Тук се запитвам не можеше ли 

и аз да съм на този влак. Е, и ние ще 

стигнем до града... Някой ден. 

Следва продълговато обяснение на 

се казва Шарлероа и се на- 

случки от Брюксел. 

да седна където мога. И аз го правя, 

Hit the road, Jack! 


40 

фотограф: Ивайло Петров • модел: Мелинда Петрова 

грим и прическа: Калин Иванов


София, Пловдив, Бургас, Петрич, 

Варна – хубави места, до които 

българският индивид може да достигне 

с железната колесница на държавния 

експрес. Но тези велики дестинации 

(особено Петрич) са прекалено 

болезнено познати (като Петрич бел. 

ред.). И подобно на новия Индиана 

Джоунс, да ме прощава проф. Овчаров, 

ще ви разкарам из добрите дестинации, 

които малко хора познават. 

Осеновлашки манастир „Св. 

Богородица”. Как, аджаба, се стига 

до там? Взимаш влака от София 

до гара Елисейна. После си пеша десет 

километра. Защо да бия толкова 

път? Защото дори блудкавият мозък 

и болящите стави от седене на човек 

се нуждаят от малко раздвижва- 

Най-интерените кътчета из България, до които 

42 

не. С какво впечатлява? Църквата на 

манаситира, която се състои от седем 

действащи църкви, намиращи се 

под покрива й. Основаният по времето 

на Втората българска държава 

поради това се нарича още „Седемте 

престола”. 

Музей на мозайките в Девня. 

Как се стига до там? Железницата 

до Повеляново, от там се прехвърляш 

на удобния влак тип „Siemens Desiro” 

и за около десет минути слизаш на 

гара „Девня”. Защо да бия толкова 

път? Защото мозайките, съдържащи 

се вътре са едни от най-красивите 

късноантични представители в целия 

безумно-изнервящ врящ тиган, наричан 

от теб на гаелено свят. С какво 

ще ме впечатли? Ми, не знам. Теб 

VIA - VOYAGE 

специално с нищо, ‘щото мислиш единствено 

как ще завърши следващият 

кръг на нашето велико футболно 

първенство. За останалите – музайката: 

„Горгона Медуза”, “Сатир и антилопа”, 

“Отвличането на Ганимед” и 

много други. 

Град Клисура. Как да стигна до 

там без счупена бедрена кост? С влак 

е най-удобно и без наранявания. Гарата 

се намира на около петнадесет 

минути от центъра на града. Защо да 

бия път? Ако искаш бий. Аз тук излагам 

факти. Факт едно – много красив 

град, изпъстрен с липса на много туристи, 

какъвто е например Копривщица. 

И факт две – съдържащ невероятни 

сгради и умопобъркващи брюнетки 

(подсказка - огледай се в центъра 

фотограф: Ивайло Петров • модели - гара Враца: Михаела Миткова, Теодора Христова, Михаела Милчева, гара Банкя: Бояна Кантарска, Мария

и погледни в музея). Ок, и какво от 

това? Алоу, колега, по ръкоблудство. 

Красиви жени. Може и да ти обърнат 

внимание. Не, последното беше лъжа. 

Тракийската гробница, Къщамузей 

„Чудомир” и Исторически 

музей Искра – Казанлък. Как да се 

дотътря до там? Със самолет и после 

хващаш совалката минаваш през 

Петрохан и си там. По-лесният вариант 

е с влака, ако случайно решиш. 

Защо да бия път? Ами имаме си една 

гробница, която е в списъка на „ЮНЕ- 

СКО”. Само вмятам, да не се обидиш 

нещо. Уникален музей и къща, в която 

е живял „Чудомир” (ако не знаеш кой е 

той, значи не си български гражданин, 

но в днешно време кой ли е?). Пък и 

жената, работеща там, е много вежлива 

и ще ти разкаже повече за историята 

на къщата. Е и? Ами, какво да 

кажа, освен че ти си безнадежден 

случай. И културата на нашата мила 

родна страна ти е чужда. 

Крепост „Баба Вида” – Видин. 

Как да долазя до там? Преди да кажеш 

WTF, аз ще ти донапиша, че си 

смотан. Влакът тръгва в 07:00 часа 

от Централната в София. Гледай да 

не закъснееш. Защо да се занимвам 

изобщо? Защото, противно на общото 

мнение, градът на брега на Дунава 

е много приветлив и красив. Особено 

ако го прекараш на някое заведение, 

което се намира на борда на многото 

корабчета, в компанията на красива 

жена. В краен случай може и приятелката 

ти. Е, и какво от това? Ами 

виж и крепостта. После пак ще си говорим. 

Кюстендил. Как да го достигна? 

Със „Siemens Desiro” ти е на една линия 

разтояние. Защо да бия три часа? 

Защото аз ти казвам. Центърът на 

Кюстендил е изпъстрен с толкова 

забележителности, че Митко Пайнера 

би преустроил фирмата в сферата 

на туризма. Е, и? Римски терми, 

“Дервиш баня”, Средновековна църква 

„Свети Георги”, Джамия “Фатих Мехмед”, 

Регионален исторически музей 

“Академик Йордан Иванов” и още много 

забележителности. Откарай си четирибуквието 

там преди края на 2014 

година. 

може да се стигне с българската железница 

Кацарова, Габриела Цветомирова, Моника Маринова, Десислава Николчова • грим и прически: Калин Иванов, Надя Иванова 


43

фотограф: Ивайло Петров • интериор: Експрес Корона 

„Влакът просто 

продължава“ няма 

да означава нищо, но 

ако вникнеш дълбоко, 

ще разбереш, че 

влакът всъщност е 

животът. 

life 


Йордан 

Караджов 

44

Намираме се в кабинета на Юлиан 

Пейчев, организатор производство 

към ППП София, звено спални вагони, 

служба РЕМИЗ, който бе така добър 

да ни предостави уютна обстановка, 

за да проведем вълнуващия за целия 

ни екип разговор с незабравимата легенда 

на музикална България – Йордан 

Караджов, фронтмен на любимата на 

всички група „Сигнал”. Роден в София 

на 20 януари 1952 година, учи в 36 ОУ 

„Максим Горки” (в момента училището 

е 36 СОУ „Максим Горки”, където е 

учила и завършила и главният редактор 

на VIA MAGAZINE). 

Преди да преминем към самия разговор, 

бързам да добавя, че г-н Караджов 

впечатли екипите на VIA MAGAZINE и 

Ivaylo Petrov Photography с безкрайните 

си търпение, точност и отзивчивост, 

които са задължителни елементи 

в характера на истинския творец. 

Здравейте, г-н Караджов! Както 

вече знаете, любимата песен 

на служителите на БДЖ е „Между 

Ад и Рай” и нямаше как първият 

ми въпрос да не е свързан 

именно с нея. Моля разкажете 

от къде почерпихте вдъхновение 

за написване на наистина лиричния 

текст? 

Това беше през 1995 година, когато 

записвахме втория албум с найдобрите 

хитове на Сигнал и, по молба 

на издателите, искаха освен част 

от хитовете, да включим и едно ново 

парче. Аз написах музиката. Обадих 

се на Сашо Петров, когото бих нарекъл 

гений на перото, и му казах, че 

до ден днешен не сме работили заедно, 

аз имам готово парче и би ли искал 

да опитаме. Той взе присърце всичко, 

което имах предвид и след няколко дни 

ми се обади и ми каза: „Данчо, аз съм 

готов. Песента се казва „Между Ад 

и Рай”. Като прочетох текста, ми се 

подкосиха краката, защото символизира 

целия живот на един човек. Когато 

трябваше да му платя за труда, 

който беше вложил, той категорично 

отказа. Подари ни текста, защото 

счете, че сме големи музиканти, а и 

това е първият текст, който пише за 

нас. За огромна радост на всички, песента 

стана един от големите хитове 

на групата, който и до ден-днешен 

се пее. 

Макар че ще Ви върна назад във 

времето, може ли да ни разкажете 

и за заснемането на клипа? 

Боян Даскалов е режисьор на клипа. 

1995 година беше едно много стран- 

45

Via Magazine RAILWAY • For him • Lifestyle• август ‘14 For him • ‘14 

46 

life 

гас и от там към Ахтопол. Това пътуване 

за мен беше съдбоносно, защото 

ден след пристигането ми там, се запознах 

с моята съпруга, с която съм 

вече 44 години. Радваме се заедно на 

много стабилен съвместен живот. 

Вече сме баба и дядо на две внучки – 

Ния, която е на три години и дъщеря 

на моя син, и Алиса, която Лора роди 

съвсем скоро. Фактически това е 

най-важното ми пътуване с влак. 

Запознавали ли сте се в купе? 

Какво е чувството да срещнеш 

нов човек в такава ситуация? 

Искам да споделя един спомен. 

Това е било някъде ‘84 година, бяхме 

на 45-дневно турне в Русия и трябваше 

да пътуваме с влак около 800 

километра, а това за руснаците е 

нищо като разстояние. Те казват: 

„Ей тука е. Много е близо, на 800 км.”. 

А като се сетиш, че в България нямаме 

права такава дистанция… (усмихва 

се...) Тръгна влакът, между другото 

те имат страхотни влакове и 

ние имахме щастието да се возим в 

такъв влак. Когато купето се отвори, 

влезе един човек с платнена раничка 

на гърба, страшно отруден, и попита 

има ли свободно място в купето. Наистина 

имаше, въпреки, че можеше да 

кажем, че няма. Но той ни се стори 

много интересен типаж човек. Тези 

800 км. минаха като минута-две. Този 

човек ни разказа невероятни истории 

от неговия живот… от бита на обикновения 

руснак. Тогава разбрахме, че 

за да си руснак и да живееш в тази велика 

страна, не е случайно. Речникът 

му беше смазващ. На раздяла ни каза: 

„Момчета, това е от мен. Желая ви 

всичко най-добро!“. Сигурно винаги ще 

си го спомням този момент. 

Слизали ли сте на грешна спирка? 

Не съм слизал на грешна спирка. Но 

всеки човек има грешна спирка някъде 

в живота му. Колкото по-малко грешни 

спирки, толкова по-добре. Но не се 

знае къде може да го отведе, може да 

е в посока, която той е желал. 

Позволете да навляза в поно 

време. Човек се чудеше дали да 

прави музика, дали да я заснема, с кое 

първо да се захване, но ние някак си 

сме призвани да продължаваме и да 

се инатим (смее се…). Ние сме заклети 

рокаджии от дъното на душите 

си. Когато Канал 1 поръча да се 

заснеме клип за тази песен, защото 

всички много я харесаха, казаха, че 

това е нещото, което е много различно 

от всичко, което се случваше 

по това време. Аз съм основният 

композитор на групата и при положение, 

че съм написал стотина песни 

за бандата, изведнъж се явява една 

друга песен, заради която ти казват, 

че си сменил стила и то по възможно 

най-успешния начин. Бяхме много въодушевени. 

Излезнахме на снимки, той 

предварително беше огледал съответните 

места и неслучайно половината 

клип минава по влакови релси, 

гари и т.н. И може би не е случайно, 

че съм тук и давам това интервю. 

Всичко е свързано. Ако буквално някой 

реши да прочете текста „Влакът 

просто продължава” няма да означава 

нищо, но ако вникнеш дълбоко, ще 

разбереш, че влакът всъщност е животът. 

Каква е личната Ви философия 

за „пътуването”? 

От както се помня аз пътувам. 

Дали с влак, дали със самолет, дали с 

кола или пеша, животът ми е минал в 

път, защото самата работа изисква 

пътуване от град, на град,. Ежедневни 

концерти и срещи с хората. Философията 

е много проста – пътуването 

определя битието на един човек 

и той колкото повече пътува, толкова 

повече разбира за света, за хората, 

дори и за себе си. Разбираш, 

след хилядите километри, дали си от 

този тип хора, които са призвани да 

вършат тази работа, която всъщност 

дълбоко е влезнала в подсъзнанието 

на хората, които толкова години 

слушат Сигнал. 

Не мога да се сдържа да не Ви 

върна още по-назад във времето. 

Какъв е първият Ви спомен 

с влак? 

Естествено, влакът беше основно 

превозно средство много години 

и така зададен въпросът ми навява 

една мисъл, която ще споделя с вас. 

Това беше лятото на 1970 година, когато 

приключих тук кандидатстуденстските 

изпити. Аз, с китарата 

на гръб, от Централна гара в София 

се качих на влака и заминах за Бурпред 

сградата на РЕМИЗ

личната страна на един разговор. 

Кога сте истински щастлив? 

Семейството ме прави най-щастлив. 

След като и децата пораснаха и разбраха, 

че моята работа е свързана с много пътувания 

и срещи с много хора. Те разбраха 

техният баща с какво име и уважение се 

ползва от много българи. Повярваха също и 

в това каква цена съм платил. Общо взето 

майка им Мариана ги е гледала едва ли не 

сама, докато аз пътувах по 40-50 дни, само 

с по 10 дни паузи. Моето щастие се корени 

именно тук при тях и моята професия. Подкрепата 

на моето семейство ме прави истински 

щастлив. 

Какво ще се случва с Данчо Караджов? 

Ще се върна една година назад, когато 

направихме наистина невероятно шоу, по 

случай 35 години Сигнал, беше на световно 

ниво и все още ни владее това чувство на 

убийствено удовлетворение. Залата беше 

претъпкана, хората показаха наистина безкомпромисната 

си любов към бандата и към 

нашата музика. Може би ще си дадем почивка 

откъм творчеството, но след нея ще започнем 

отново да събираме идеи за следващия 

18-ти албум. За това за сега още нищо 

не мога да кажа какво предстои, но предстои 

всичко, свързано с музиката. 

Има ли нови лица или стилове, които 

могат да бъдат вдъхновение? 

Разбира се, че има. Времето не спира. То 

по някакъв начин изменя стиловете в музиката, 

но ние сме група, която се радва на 

един постоянен успех през годините. Ако 

вземем като пример едни световни имена 

като Пинк Флоид или Роулинг Стоунс, които 

наскоро честваха 50 години на сцена, доказва, 

че ако ти си постигнал класическото в 

самото начало и това начало е надживяло 

времето, няма нищо по-хубаво за един артист 

да се радва на едно такова музикално 

дълголетие. Що се касае до младите, те 

са съвременници за времето, в което живеят. 

За нас не е толкова лесно да останем 

на хълма, брулени от ветровете, но това 

е подарък за нас, че в тази конкуренция на 

съвременните стилове, Сигнал продължава 

да действа и да се слуша от млади и от стари. 

Не искам да крия факта, че на този концерт 

в Арена Армеец влизаха цели фамилии. 

Какво е Вашето послание за читателите 

на VM? 

Да бъдат истински фенове на VIA 

MAGAZINE, защото ако няма подкрепата 

на читателите или публиката, артистите 

ще стоят вкъщи и сами ще рецитират 

или пеят, и никой няма да може да се радва 

на съответните успехи, които са заложени 

така или иначе като много, много труд. 

Ели Радева 

47

Via magazine/For Him - Exclusive Railwey

Create successful ePaper yourself

Delete template?

Save as template?