Вестник "Струма" брой 259

СТРУМА
11 ноември 2019 г. СТРАНАТА
стр. 11
Проф. Ивайло Знеполски пред "Дойче веле":
30 години след
Десети ноември
България се развива със закъснение, но в правилната посока
Комунизмът в България бе симбиоза между комунистическо и земеделско движение, като
всяко от тях използва другото, за да постигне целите си, твърди интелектуалецът
П
рофесор Ивайло Знеполски е един от емблематичните
български интелектуалци през последния половин
век - философ, културолог, семиотик, теоретик
на киното и литературата. През годините на прехода
акцент в научните му интереси е изследването на близкото
минало, като оглавява едноименен институт с респектираща
издателска дейност. Проф. Знеполски подържа
активна гражданска позиция с отчетливи политически
измерения в десния регистър. Бил е министър на културата
в две правителства. Интервюто му в "Дойче веле"
поместваме с малки съкращения.
- Проф. Знеполски, как да
мислим за комунизма в
България - като революция
на бедните, модернистичен
проект в „човешки материал“,
възмездие за участието
на страната в Тристранния
пакт, пореден исторически
реверанс към Русия,
немска идеология, с
която руснаците злоупотребиха,
мафиотска форма на
управление или нещо съвсем
друго?
- При установяването на
комунизма в България има
елементи от всичко това по
малко - на фона на силата на
съветското оръжие и имперските
амбиции на Москва да
завоюва нови територии, на
които да съживи позамрялата
амбиция на първоначалния
комунистически проект
(Маркс, Ленин) за световна
комунистическа революция.
В противен случай нямаше
страни като Чехословакия
или Полша, които не носят
българските „грехове“, да попаднат
под съветска опека.
Всъщност във всяка страна от
Източна Европа имитацията
на парадигматичния модел на
комунизма - болшевизма, е
силно пречупена през националните
особености, през исторически,
социални, културни
и дори народопсихологически
предпоставки. Българският
протокомунизъм, следвайки
зададения модел, му
налага и своя отпечатък. Той
в много по-голяма степен от
комунизмите в страните в
Централна Европа носи белезите
на селската култура.
Всъщност бе симбиоза между
комунистическо и земеделско
движение, като всяко
от тях използва другото, за да
постигне целите си. Комунистическата
партия след 9 септември
1944 г. набъбна за
сметка на обезкървяване на
земеделското движение; земеделското
движение на
свой ред използва комунистическата
хегемония, за да
осъществи старите си амбиции
за власт, макар и под
малко необичайна форма.
- Как си представяхте тогава
бъдещето на България
след 10, 20 или 30 години?
- Вече се усещаше, че личният
режим на Тодор Живков
не може да се справи с надигащата
се от различни посоки
криза, но малцина от
кръговете, които познавах (за
да не кажа никой), допускаха,
че с неговото сваляне
снежната топка ще нараства
толкова бързо. Живков се беше
превърнал в олицетворение
не само на личната власт,
но и на партията, и на самия
комунистически режим. Така
че неговото падане имаше
символичния смисъл на падане
на комунистическата партия.
Така или иначе не мога
да кажа, че в месеците, предшестващи
10 ноември 1989
г., някой е мислил в перспектива.
Живееше се с момента
и за момента, от ден за ден,
тъй като постоянно се случваше
нещо необичайно, което
ни изненадваше и изискваше
моментална реакция. Може
би тази неспособност да
се видят нещата в перспектива
беше причината набиращата
потенциал опозиция да
приеме някои конюнктурно
приемливи, но в перспектива
спъващи по-нататъшния
процес на промяната договорки.
- Защо не дойде „великото
време на интелигенцията“
според прогнозата на
д-р Желев?
- Издигнатият от Желев лозунг
посочва важната роля,
която интелигенцията играеше
като един вид вътрешновъншен
коректив на комунистическата
ортодоксалност.
По същество немалка част от
интелигенцията беше по-скоро
реформаторски настроена,
надяваше се на „социализъм
с човешко лице“. Но в
отделни случаи се появяваха
и по-радикални жестове -
като написването, публикуването
и защитата на книгата
„Фашизмът“. Но едва ли
някой е бил готов да отиде на
барикадата. В своята статия,
отново обслужвайки момента,
Желев призовава за съюз
между партийните реформатори
„а ла Горбачов“ и интелигенцията.
Това беше тактически
ход - почти в традицията
на ленинизма да се използват
временни съюзници,
обединени от общи интереси,
с оглед постигането на някаква
по-далечна, скрита собствена
цел. Интелектуалците,
които навлизаха в политиката,
имаха нужда от легализиране
и превръщане в признат
субект на публично действие.
В същото време със свалянето
на диктатора, но особено
след падането на Берлинската
стена, когато става
Ивайло Знеполски
гането на разумен
компромис...
- Кои от политическите
лидери на прехода ще останат
в историята?
- От днешна гледна точка
поне три фигури претендират
за по-трайно присъствие.
Първата от тях е Желю Желев
- най-изявеният дисидент,
създател на Клуба за гласност
и демокрация и пръв председател
на СДС, първият демократично
избран президент.
Вторият е Андрей Луканов -
централна фигура в дворцовия
преврат, който в по-голяма
степен от другите „пучисти“
беше разбрал, че е свършено
с мечтата за демократичен
социализъм; стратег на
българския капитализъм, чиито
задкулисни сметки опорочиха
постигнатия демократичен
консенсус и предопределиха
криминалния елемент в
прехода. Третият е Иван Костов,
който пое всички рискове
за промяна на икономическия
модел, проведе решително
приватизацията, спасявайки
държавната собственост
от диво разграбване, а
страната - от пълния банкрут,
към който я тласна неоетатизмът
на правителството Виденов.
Тази приватизация е
много критикувана за задкулисни
договорености и за
липса на механизми за ефективен
следприватизационен
контрол, но тя отвори пътя
към едно съвременно пазарно
стопанство. Костов ще бъде
запомнен и с това, че като
лидер не успя да удържи интегритета
на СДС, предизвика
последното голямо разцепване
и така разруши и
двуполюсния политически
модел от първите години на
прехода, който беше много
сполучлив за ситуацията в
България.
Не съм сигурен, че към този
списък трябва да прибавя
и Бойко Борисов, най-дълго
управлявалия през тези 30 г.,
тъй като по негово време дърхота
да се започне
диалог с
по-широки
слоеве от обществото
доведе
до постепенното
свиване на
политическата
база на СДС.
Тактическите
грешки са известни:
ранното
започване на
междуособиците
вътре в съюза,
довели го до
поредица от
разцепления и
обезкървяване,
прояви на лидерски
егоцентризъм,
които
направиха невъзможни
дискусията
и пости-
Тодор Живков Андрей Луканов Желю Желев
ясно, че комунистическата
власт не може да разчита повече
на съветския чадър, реформаторите
в партията се
нуждаеха от някаква демократична
легитимация и тя
охотно им беше предоставена
от значителна част от свободомислещата
интелигенция.
Така ходът на Желев успя,
но не се знае в крайна
сметка кой кого обслужи подобре.
Дали групата около
Луканов не извлече повече
полза от този временен съюз"
Съмненията около това допълнително
радикализираха
други части от интелигенцията,
дотогава останала в
сянка, която за по-ясно маркиране
на разделителните линии
прие необходимостта от
ясно артикулиран антикомунистически
дискурс. От този
момент нататък интелигенцията
се разцепи, започна да
губи собствената си роля. И
в единия, и в другия случай
тя вече не защитаваше ценности,
а партийни позиции.
Не го казвам с укор, може би
това беше необходим и дори
неизбежен процес, но доведе
до загуба на собствен глас.
От коректив гласът на интелигенцията
стана поддържащ -
и колкото по-поддържащ беше,
толкова повече губеше
значението си, защото тон
даваше някой друг. И така,
докато през годините с бавното
ни придвижване към обществото
на консумацията и
на спектакъла интелигенцията
загуби всякакво значение.
Центърът на публичността бе
зает от други - аудио-визуални
персони и шоубизнеса.
Голяма роля за това изиграха
свободните медии.
Креативната интелигенция
от сферата на литературата,
театъра и киното трудно намираше
път към публиката,
защото в резултат на нещо,
което можем да наречем „естетическа
инерция“, тя дълго
време не можа да намери
адекватен език за новата
реалност. Продължаваше да
залага на намека и езоповския
език - в една среда, където
хората вече крещяха
проблемите си. Другата негативна
крайност, изразяваща
се в дублирането на езика на
сензационната преса (мутренските
саги), беше не помалко
безперспективна. Тази
загуба на мястото на интелигенцията
в обществения
живот статистически може да
се аргументира с факта, че -
във Великото народно събрание
депутатите интелектуалци
бяха около 15%, през
следващите два парламента
прогресивно намаляваха, докато
постепенно напълно изчезнаха
от политическата
сцена. Като политици те не
бяха полезни. Предстои им да
си върнат мястото, което е
присъщо на интелектуалците.
- Кои бяха най-големите
грешки, допуснати от СДС,
в резултат на които фактически
отпаднаха от политическия
живот на страната?
- Може да се говори за два
типа грешки - стратегически
и тактически. Стратегическа
грешка беше, че не успя да
оползотвори цялостния потенциал
на обществото, първоначалния
ентусиазъм на
хората, надцени силата на една
активна, но сравнително
малка група. Още тогава СДС
трябваше да се отвори към
по-широки маси от дотогава
неособено граждански активни
хора, трябваше да изземе
козове от БКП и да привлече
и членовете на комунистическата
партия от по-младите
поколения, неомърсени,
некомпрометирани, неучаствали
активно в политиките
на режима. Мнозина от тях
принадлежаха към техническата
интелигенция, притежаваха
добри позиции в стопанския
живот и можеха да бъдат
много полезни. Тази нео-
жавата, вече член на Европейския
съюз, навлиза в нормалността.
На ход са вечните
социални проблеми и усъвършенстването
на изградените
системи - административна,
икономическа, правна,
образователна, здравеопазване
и т.н. Борисов ще остане
най-вероятно с прозвището
„строителят“.
- На какво според Вас се
дължи засилващата се носталгия
към времената на
Тодор Живков?
- Много се съмнявам в констатацията,
че тази носталгия
се засилва. Самият факт, че
понякога тя се изговаря от
млади хора, родени далеч
след края на НРБ и не притежаващи
никаква база за
сравнение, показва, че носталгията,
доколкото я има, е
подсилвана и насаждана с оглед
на някаква политическа
употреба. Проблемите на
всекидневието събуждат копнежи
по някакво друго място,
някакво нетук, където се живее
по-добре и където много
от всекидневните притеснения
ще ни бъдат спестени. Това
не е политически оцветена
носталгия. Социалната
утопия се е породила още
през 18 век, но свръхексплоатацията
й от комунизма
доведе до нейната смърт.
Днес никой не вярва на приказките
за по-доброто бъдеще,
на това се дължи и масовото
недоверие към понятието
„преход“. В носталгията се
преплитат реални притеснения
и разочарования, копнежи
- все човешки чувства. Тя
винаги ще съществува.
- Как виждате България
днес - 30 г. след свалянето
на Живков?
- Мненията на повечето
българи за състоянието днес
се колебаят между две народни
мъдрости: „Можеше да
бъде и по-зле“ и „Можеше да
бъде и по-добре“. Колкото и
да изглеждат противоположни,
и двете мнения изразяват
едно и също нещо - поносимост
на настоящето, съгласие
с поетата посока на развитие.
Хората с мнението
„Можеше да бъде и позле“
се задоволяват с помалко
и се опасяват от резки
промени, скептично са настроени
към политиката и политиците.
Това е мнението на
песимистите, задоволяващи
се със статуквото. Хората с
мнението „Можеше да бъде и
по-добре“ са по-активните и
критично мислещите, те не се
задоволяват толкова лесно,
дават си сметка за изпуснатото,
за неоползотворените
възможности. Това са поскоро
опозиционно настроени
хора. Сумарно мнението
ми е, че в съзвучие с националната
традиция България се
развива със закъснение
и в правилната посока.