КаК да се справим

8
щането е неописуемо, даже нямаш време да извикаш.
Успяваме да се промъкнем покрай стърчащия връх
на скалата и продължаваме. Синхронът ни леко се
възвръща и отново отчетливо чуваме наставленията
на гида, който успява да каже, че в такава ситуация
най-важно е да се запази самообладание и всеки един
от екипа в лодката да прави, това което е необходимо.
Реката вече е по-спокойна, но не за дълго. И ако това
беше една екстремна ситуация, повярвайте ми следващата
за мен беше повече от есктремна, а количеството
адреналин незабравимо високо.
Фаза седем – падане от лодката. Точно така, това
се случи точно в следващия момент не на кого да е,
а на мен. Тъкмо възвърнахме синхрона и следваше
един наистина неочакван, поне за мен, скок над водата.
Всичко става много бързо. В един момент си
мислиш, че владееш реката, а в другия тя ти показва
кой дърпа всъщност юздите. Следваше част с много
бързеи, скали и подскоци. Всичко отново се разпени,
греблата пак затракаха едно в друго и лодката отново
бе във въздуха. Гидът отново крещеше с пълно
гърло. В следващия момент видях само как пред нас
водата изчезва и затворих очи, защото така или иначе
пръските от бушуващата река, влизащи в очите
ми, инстинктивно ме караха да ги затварям за миг.
Усетих как се накланяме силно на страната, от която
стоях аз. Опитвах се всячески да се задържа в лодката,
но силата на природата бе много по-голяма от
моята. Започнах да се изплъзвам. Държах греблото,
защото от инструктажа помнех, че е много важно да
не се изпуска. Вече половината ми тяло бе във водата.
Не знам как да опиша усещането – безумен стрес,
от който ти става хубаво. Успях да отворя едното си
око и видях как преминавам на косъм от една скала.
Все още краката ми бяха в лодката. В този момент
момичето зад мен успя да протегне ръка, хвана ме за
спасителната жилетка и буквално ме метна обратно
в лодката. Успях бързо да се наместя и започнах да
греба редом с останалите. Лодката се стабилизира и
чух как гида каза, че е необходимо да съм по-концентрирана,
не само аз, но и всички останали. Е, повярвайте
ми в следващия момент така се концентрирах,
че дори, когато той се опита да се пошегува с мен, аз
не успях да реагирам, защото в главата ми отекваше
само „раз, два”. Продължихме спускането и когато
реката стана по-спокойна успяхме да се посмеем на
воля. Още по-забавни бяха снимките, които ни дадоха
след това – неописуеми физиономии, изразяващи
нетипични емоции, но адски забавни и смешни.
Това беше моят първи допир с рафтинга. След това,
разбира се, последваха още няколко и дори сега отново
смятам да се включа в сезона, поне докато събера
кураж да скоча с бънджи – следващото планирано
адреналиново зареждане!
Написала по собствени спомени
и изживявания – Весела Гайдарджиева
Сладък живот • бр. 7 • май • 2010
ЕДИН СКОК –
УСЕЩАНЕ ЗА БЕЗСМЪРТИЕ
И МНОГО АДРЕНАЛИН
Аз съм от хората, които обичат силните
усещания. За мен те са по-скоро начин
на живот и ме карат да се
чувствам жив.
С Илиян Найденов,
който организира
бънджи скокове от
Пловдивския бънджи
клуб, се запознах преди
малко повече от година
и оттогава у него се появи
голямото желание да ме
“метне” от високо. Моето
желание също се засилваше
във времето. От много време
исках да скоча от високо и да
полетя надолу в някоя пропаст, но
все не намирах време.
На 21 март 2010 година знаех, че има
скоци на Клисура. Това е град в Южна
България, по-известен с Априлското въстание.
Намира се между склоновете на Средна
гора и Стара Планина, оттам идва и името му.
Събуждам се в неделя и си казвам днес е денят.
Обаждам се на брат ми, който също е мераклия
за една доза адреналин и заминаваме малка
група приятели. С отдалечаването от Пловдив,
градът от който съм, започна да ме спохожда
странно чувство. За момент ме побиха тръпки,
не знаех точно какво ми предстои. Подминахме
Карлово, Сопот и ето че стигнахме до моста
– определено е доста височко, а Илиян засия от
радост и доволно започна да протрива ръце. За
статистиката: височината е 70 метра. Предстои
инструктаж: накратко скача се не отвесно надолу,
а смело напред. Това е важно, защото скачайки
напред, усещането е много по приятно.
Също така ни бе обяснено, че когато достигнем
„долната мъртва точка”, моментът, преди който
се издигаме нагоре, е добре ръцете ни да бъдат
свити в лактите, сочейки напред и да сме се хванали
за главата с цел безопасност.
След инструктажа за миг се разколебах, но си
казах – мога, ще го направя! Екипираха ме и
докато се усетя вече бях от другата страна на
мантинелата. По време на инструктажа ми казаха
– колкото повече стоиш, толкова по страшно
става – оказа се истина. Мислех, че събирам
смелост, но всъщност събирах страх. Спрях да
умувам и се хвърлих смело напред. След като
се отлепих от моста, страхът изчезна, усетих
как политам надолу – наистина е невероятно!
Очаквах да усетя някакъв удар, но ластикът се
Места за бънджи скокове в България:
Клисура
височина – 70 м.
разстояние от Пловдив – 96 км.
разстояние от София – 102 км.
Деветашката пещера
височина – 49.5 м.
разстояние от Пловдив – 178 км.
разстояние от София – 177 км.
Чудните Мостове
височина – 39 м.
разстояние от Пловдив – 70 км.
разстояние от София – 218 км.
Дяволското Гърло
височина – 42 м.
разстояние от Пловдив – 94 км.
разстояние от София – 210 км.
Витиня
височина – 120 м.
разстояние от Пловдив – 190 км.
разстояние от София – 42 км.
Пещера Проходна
височина – 41 м.
разстояние от Пловдив – 224 км.
разстояние от София – 110 км.
да се насладим на живота на бавни глътки
разпъна много плавно. Достигнах “долна мъртва
точка” и докато се усетя вече летях нагоре.
Дойде моментът, в който спрях да се изкачвам и
започвах да падам (има един миг, в който стоиш
във въздуха на едно място и се чувстваш в безтегловност
– “горна мъртва точка”) – невероятно
е!!! Пак започнах да падам и така няколко пъти.
Полюлях се малко и се закачих за изтеглящото
въже, което ми подадоха. Изправих се с главата
нагоре и започнах плавно да се издигам. Не ми
оставаше нищо друго, освен да се любувам на
гледката. В този момент бях най-щастливият и
изпълнен с енергия човек. Когато стъпих на моста,
Илиян ми подаде ръка и ми каза: “Честито
и добре дошъл в клуба!” и след това ме попита:
“Как си”, а отговорът ми бе: “По добре не мога
да бъда, това е най-якото нещо, което съм правил!”.
Разекипираха ме, а аз още чувствах, че
летя. Бях се “отърсил” от всичките си проблеми,
те бяха маловажни. Дойде ред и на приятелите
ми – казах си “Блазе им – на тях им предстои да
изпитат всичко това!”. Лудо! Откачено! Невероятно!
– това са само малка част от думите, които
описват еуфорията след първия ми скок.
Това беше една от най-хубавите недели в живота
ми!!! На 4 април направих и втори скок с камера
в едната ръка – голям кеф е да си гледаш изплашената
физиономия преди скок. Така запечатах
това, което виждам и през обектива на камерата.
Пожелавам на всеки, който има нужда от доза
адреналин да опита скок с бънджи – усещането
е несравнимо и е от нещата, които аз смятам, че
трябва да изпиташ поне веднъж в живота си.
Милен Нейчев, град Пловдив
История на Бънджи скоковете
Бънджи скоковете водят началото си от остров
Пентекост в Тихия океан. Жителите на едно от
племената и до днес строят до 25-метрови кули от
бамбукови стъбла, откъдето младежите, завързани
за краката с лиани, скачат, за да докажат своята
зрялост и да заслужат правото да се наричат мъже.
Като мярка за смелостта на младия човек се смята
височината, от която скача, както и разстоянието,
на което се намира от земята, когато увисне с главата
надолу.
На 1 април, 1977 година четирима членове на Клуба
за Опасни спортове към Оксфордския университет
осъществяват първият съвременен бънджи скок.
Те скачат от висящия мост на Клифтън, висок 72
метра. Четиримата официално облечени (според
правилата на клуба) любители на приключенията са
незабавно арестувани. Идеята за бънджи скоковете
сякаш замира, за да се възроди десетина години покъсно
в Нова Зеландия.
9