Via magazine/For Her - Exclusive Railwey

Via Magazine RAILWAY Lifestyle • For her •‘14
Да си
кажа
честно,
не
познавам
човек,
на
когото
всичко
да му е наред. Ако вие познавате някой
такъв, моля най-официално да го
попитате как го постига. Начините,
по които съм се опитвала да се разтоваря,
са били хиляди, не – милиони,
и въпреки това не успявах напълно да
се откъсна от това, което ме тормозеше.
До един прекрасен момент, когато
преди няколко години ме поканиха
на гости в друг град. В началото
реагирах скептично, не за друго, просто
винаги трябва да кажа „не” преди
да обмисля каквото и да било. Женска
черта. Такава съм си от малка. Все
наобратно. Но, ето че след като се
размислих малко, установих, че временно
откъсване от създалата се ситуация
няма да ми се отрази зле, ама,
8
Healing
trip
Да откриеш себе си във... влака
изобщо. Имах нужда да остана сама
със себе си и просто да релаксирам
до несвяст.
И така, след няколко седмици размишления,
отидох съвсем сама на
гарата. Чувството беше... странно
опияняващо. Бях поела не просто
пътешествие, а очистващ път към
блаженото състояние на духа, към
което подсъзнателно всяко човешко
същество се стреми. Стоях и наблюдавах,
останала без дъх, хилядите
хора, които минаваха от там. Идваха
и си отиваха. Влизаха за секунда в
живота ми, в мислите ми, а после си
тръгваха толкова бързо, колкото бяха
дошли и никога повече нямаше да видя
лицата им.
И изведнъж ме осени една мисъл.
Можех да бъда която пожелая и нямаше
да има каквито и да било последствия,
защото всичко беше само за
момента. Нещо в мен потрепери... от
сърцето идва нагласата за мислене.
Нищо друго нямаше значение, освен
случващото се на тази гара. Замислих
се обаче дали искам да бъда някоя
PRETTY HURTS
фотограф: Мартина Емилова
друга, вместо себе си, дали не съм изгубила
същността си, погълната от
циничния свят, в който живеем. Свят
на разруха, войни, аморално поведение,
забравени ценности и безверие. Свят,
в който единствено материалното
има значение. А хората... те обичат
да носят маските на безразличието,
в жалък опит да постигнат нещо, което
си мислеха, че е лелеяна мечта, а
всъщност се оказва поредната заблуда
– за тях, за света, за всичко. Може
би просто имах нужда да намеря себе
си отново и с надеждата малкото момиченце
в мен да не е погубено завинаги,
се запътих към перона, за да намеря
моя влак, моето спасение. Исках
да се махна от тъмнината на греха
и все пак да остана трезва. Защото
по-страшно от греха е отчаянието.
То шепне на ухото, че в нас вече няма
надежда – вярата е омъртвена. Не! Аз
не мога и няма да допусна това.
Прекрачих стълбите на вагона, условието
за моето пречистване на
сърцето, и ме лъхна познат аромат.
Аромат, който като дете свързвах с
нервна възбуда от непознатото, смесена
с глад за приключения и нови познанства.
Намерих купето и мястото
си. Влакът тръгна бавно, като се отдалечаваше
от гарата, малко по малко,
от неизпълнените обещания, от
недоизказаните думи и провалените
надежди – от сивата реалност. Имаше
нещо магическо и успокояващо в
тракането, което се разнесе когато
влаковата композицията потегли.
Заслушах се в този звук на модерната
психотерапия и потънах в мислите
си, които препуснаха към непознати
места, интересни хора и нови
по-добри времена. И тогава разбрах,
че не е важно къде отиваш, а дали си
щастлив по пътя си. Аз съм жива и
съм тук. Нищо друго няма значение...
Вероника Маринова