Create successful ePaper yourself
Turn your PDF publications into a flip-book with our unique Google optimized e-Paper software.
Седнали четири приятелки<br />
Има едно място, което аз наричам<br />
скромно „мястото на сбъднатите<br />
мечти”. Не знам защо. Това е един<br />
ресторант с прекрасна градина, близо<br />
до София, който се наслаждава<br />
на още по-забележителна картина –<br />
преминаването на влаковете. Когато<br />
имам нужда да избягам от всички<br />
и да се нахраня със свеж въздух и време<br />
за себе си, обикновено идвам именно<br />
тук. Не че го правя толкова често.<br />
Ако можех, щях да идвам всеки ден, но<br />
все нямам време.<br />
Един ден, седейки под красивата,<br />
но не добре оформена асма, хапвайки<br />
свежа салата, се замислих за<br />
присъствието на вярата, надеждата<br />
и любовта. Исках да потърся как<br />
се съчетават трите в живота на<br />
една жена, от къде намира тя сила<br />
да ги задържи в себе си и възможно<br />
ли е. Толкова дълбоко се бях впуснала<br />
в собствените си размисли, че единственото,<br />
което можеше да ги разсее,<br />
беше преминаването на поредния<br />
влак. След това аз и моите три<br />
приятелки продължавахме да разговаряме.<br />
Ние четирите обаче сякаш<br />
говорехме на различни езици. Не можех<br />
да разбера защо е толкова трудв<br />
ресторанта, до който минава влак, и замълчали<br />
но да запазя надеждата си за добро<br />
бъдеще, когато всичко тук, в моята<br />
родина, отива на място, което аз не<br />
разбирам... няма любов, няма мечти<br />
тук, няма нищо, за което да се хванеш,<br />
а от мен се очакваше да вярвам,<br />
да се надявам и да мотивирам. Нещо<br />
не се връзваше в мислите ми, не можех<br />
да се освободя от тъгата, която<br />
ме бе налегнала. За мен това положение<br />
беше непознато. Гледах как препускат<br />
влаковете и си представях, че<br />
аз съм на един от тях. Исках наистина<br />
да избягам, да не се връщам никога<br />
повече назад, но изведнъж телефонът<br />
ми позвъня и беше, за да ми бъде още<br />
по-неприятно, мъжът причина да съм<br />
нещастна. Той ме караше да се чувствам<br />
особено тъжна. Не ме радваше<br />
вече нито гласът му, нито погледът<br />
му, нито присъствието му и въпреки<br />
това намираше винаги начин да ме<br />
кара да се чувствам объркана. Телефонът<br />
не спираше да звъни, а аз вече<br />
не чувах натрапчивия шум на моите<br />
три приятелки в главата си, които<br />
водеха така разпалено своя спор. Исках<br />
нещо, което да ме разтърси. Ново<br />
знание. Не сегашното. От сегашното<br />
боли...<br />
И внезапно се случи нещо. Беше време<br />
да се освободя от всичко старо и<br />
да поема по новия път. Как разбрах ли?<br />
Изсвири локомотивът на поредния преминаващ<br />
влак, затворих очи, притаих<br />
дъх и всичко старо изчезна. Като по<br />
филмите. Беше настъпил точният момент<br />
да продължа напред. Да оставя<br />
всеки вреден човек в миналото си и<br />
никога, никога да не си спомням какво<br />
ми се е случило. Защото силата, която<br />
миналото има, е равна на вида знание,<br />
което човек си позволява да притежава.<br />
„Какъв смисъл има да знаем<br />
непотребни неща обаче? Те няма да<br />
ни подготвят за неизбежната среща<br />
с непознатото.”. И така, реших да<br />
тръгна към непознатото, с моя влак,<br />
както се тръгва на война – въоръжена,<br />
нащрек, с уважение, с увереност и с<br />
мъничко страх, защото знаех, че всеки<br />
един друг метод би бил грешка и надали<br />
щях да доживея, за да разкажа какво<br />
ми се случи, когато слязох на поредната<br />
спирка от живота си.<br />
Вярата, надеждата и любовта<br />
замълчаха за известно време.<br />
Знаеха, че още не съм готова<br />
ги чуя. Имах нужда от вътрешна<br />
тишина. А ти?<br />
33
Change language