Парадоксът на любовта

ПАРАДОКСЪТ НА ЛЮБОВТА
7
телката й Петранка. Облече палтото, покри косата си с вълнения
шал, сложи си оплетените от майка й бели вълнени ръкавици
и излезе на улицата.
– Веске, лицето ти грее – възкликна Петранка. – Всички
пак към теб ще гледат. Оная вечер бяхме на гости на кумовете.
И те за теб говорят. Викат ми: „Ти си хубава, ама Веска е много
хубава.“
Хванати подръка, поеха към града, който се намираше на
три километра от селото.
– Виждаш ли как са окапали листата? – Веска посочи тополите,
които извиваха снаги на двата бряга на реката – Татко
каза, че когато опадат най-напред откъм върховете на дърветата,
зимата ще е люта.
За доказателство северният вятър отново изсъска. Девойките
скриха очите си с ръце и се обърнаха с гръб към него. Той
повлече във въздуха безброй прашни сламки и листа, издигна
ги чак до разчорлените корони на тополите и като ги завъртя
във вихрен танц, ги впръсна със свистене връз схлупените
селски къщи. Когато излязоха от селото, разбраха, че техният
връстник Мите Фусков върви след тях, като все повече скъсява
дистанцията.
– Я се разкарай бе, опинчар! – нахока го Петранка.
Мите се скова на място и след няколко минути се обърна,
изпсува тихо „надутите пуйки“ и закрачи обратно към селото.
– Ох, отиде си! – въздъхна с облекчение Петранка.
Предприятието за обработка на дървен материал, което
всички наричаха „гатера“, се намираше в края на града. Зад
оградата му имаше голям дънер от дъбово дърво, на който момичетата
сядаха да сменят рипсените си чорапи с найлонови.
Мястото беше удобно, защото откъм шосето ги прикриваха
няколко хвойнови храста, а от другата страна се простираше
безлюдното планинско поле.