Сп. Прозорец 3/2015

От половин година животът на Анатоли Павлюченко се бе
изменил напълно. Събитията го дърпаха едно след друго като
жесток кукловод и той така и не можа да осъзнае какво се случи
всъщност и най-вече – как. Знаеше само, че сега вместо в
легло спеше в кален окоп, вместо от будилник се събуждаше от
постоянен артилерийски обстрел няколко пъти през нощта и
вместо сутрешно кафе пиеше ръждива чашка вода, която трудно
се намираше в града, от една седмица почти напълно обкръжен.
Но както всеки войник, той бързо привикна към новия
начин на живот и престана да си задава каквито и да е въпроси.
Изпълняваше заповеди и живееше ден за ден с мисълта да не
бъде улучен и с надеждата, че скоро всичко ще приключи.
Полето около града, в който се намираше неговата рота,
беше осеяно с разбити танкове, бронетранспортьори, изоставени
камиони и десетки разпръснати трупове. Стратегически
то се оказа ключова местност както за украинската армия, така
и за донецките опълченци, които хвърляха всички сили за една
от най-решаващите битки във войната. Много от къщите бяха
съборени и опожарени. Голяма част от мирните жители бяха
успели да избягат още в началото на конфликта, но имаше и
останали болни, стари или хора, които отказваха да напуснат
родното си място. Беше началото на февруари. Източна Украйна
бе скована от страшен, мразовит вятър, който разсичаше
кожата на войниците въпреки тяхната нова зимна екипировка.
Отделението на Анатоли бе позиционирано в западното крило
на окопната линия. Другарите му тъкмо се приготвяха да отворят
консервите си за закуска, когато дотича сержант Беляев.
– Момчета! – започна той. – Очаква се днес да е тежък ден.
Има сведения, че опълченците се готвят за масирана атака откъм
нашата страна. Трябва да се отбие на всяка цена, защото
главното командване обещава подкрепление утре или вдругиден.
– С какво да я отбиваме тая атака? – възмути се Генади. – С
ножове?
– Ако трябва, и с ножове ще я отбиваме – отсече Беляев.
– Да не е онова подкрепление, дето ни го обещаваха преди
месец? – ухили се Андрей на сержанта.
Отделението се засмя.
– Шегите настрана. Проверете си останалите амуниции и се
подгответе за бой – сержантът се обърна и закрачи нататък.
Дълго гледаха след него. Един по един всички грабнаха консервите
си и отидоха по местата си. Анатоли извади снимката,
която майка му бе дала на сбогуване, целуна я, сложи я във
вътрешния джоб на куртката си и се настани до картечницата.