OUTSHINED_MAG_BROI_4

OUTBOOK
Не мога да скрия факта, че купувайки си книгата, определено се
опасявах, че това може да се окаже един от онези „наръчници“
по философско тълкуване на живота, които те карат смирено да
наведеш глава и да приемеш несгодите си. Да си кажеш „какво
пък, сигурно така ми е писано“ и да се правиш, че продължаваш
напред със заблудата, че си една идея по-извисен, по-приемащ,
по-добър. Не. В тези страници срещнах нещо друго. Нещо, което
ми върна вярата, че хората все още чувстват, но не с разума си,
не преднамерено, не в замяна, чувстват със сърцето си, така
истинско и дълбоко, както само търсещия и обичащия човек
може да чувства. Защото днес ни възпитават не как да чувстваме,
не как да следваме тялото и душата си, а колко самонадеяни и
самодостатъчни да си бъдем. Да вярваме, че отвъд това, което
виждаме, няма нищо друго и нищо важно.
Живеем така, че всеки ден се питаме
кои сме и на къде вървим, защото
тамън сме чули ехото на вътрешния си
глас, тамън сме му се доверили и ни
посреща онази, „реалната“ стъклена
витрина, бляскава и студена, в която
всеки наш опит да открием себе си се
чупи на парченца. И тук идва моментът
на Срещата. Бележеща сърцето,
оставяща тлеещ отпечатък в душата,
променяща дишането, усещането за
себе си... Докосваща. Даваща надежда.
Завръщаща. Караща те отново да чуеш
онова ехо отвъд душата, да си позволиш
да се замислиш, да си признаеш, да се
утешиш... да си дадеш обич...
Толкова много
чувства можем да
изпитаме, ако си
позволим, няма да са
само красиви, но ще
са такива, които да
ни напомнят кои сме.
В образите на главните герои от романа,
срещнах откровеност в търсенето на
себе си, в споделената болка, в липсата
на другия. Откровеност за грешките, за
пропуснатите възможностти и взетите
решения. Откровеност в мечтите, в силата
на чувствата и тяхната непреходност,
срещнах силата да погледнеш в себе
си и да се усмихнеш, въпреки че отвътре
изгаряш...Tова се е случило с много
човешки съдби, изгорели са, опитвайки се
да защитят себе си, да живеят достойно,
да се учат от живота – ей така, с отворено
сърце. Защото, когато си влезнал в света
на „големите“, в търсене на собствената
си идентичност, често пъти биваш
пометен, изтласкан от сцената и сбутан
като непотребна вещ в ъгъла. Говоря за
годините на българската действителност,
в които Константин Трендафилов ни
потапя, бавно и устремено към дълбокото.
Българската история от 90-те години
насам – живописна и пъстроцветна,
изпълнена с всякакви лабиринти, тъмни
улици и съмнителни лица със съмнителни
сърца. Множеството трагични истории
на онеправданите срещу множеството
фантастични истории на „богоизбраните“.
Всички те са на ринга на току що
зародилата се демокрация у нас. За тези
години, няма какво ново да се каже.
Единственото, което бих
могла да споделя е, че
дълбоко се възхищавам
на онези, „оцелелите“
от тези времена, които
са се запазили и са
преминали през урагана
на времето, бранейки
достойнството и съня
си...
Юлиян и Антон - две човешки съдби, които
докосват. Увлекателно и много естествено
те канят в техния свят, в тяхното време
и проблематика. До такава степен, че
наистина успяваш да танцуваш този
„танц“ със стъпките на техните нужди.
Обичам, когато книгата, която чета, ме
кара да забравя моментното си място и
състояние, и ме провокира да я следвам
безотказно. Така и направих, а тя ме
награди. Накара ме да усетя силата на
емоцията, силата на любовта между
Юлиян и Лидия, Антон и Катя, преплетени
със ситуациите от живота и тяхната /не/
реалност. Колкото и да не ми се иска
да ги съпоставям, някак ми се струва
неизбежно. Четейки първата „среща“ в
романа с разказа на Юлиян, усещането
за „празнота“ неминуемо те посреща
и изпраща. Сякаш очертава като рамка
цялата история и прави сърцевината
на сюжета колкото красива, толкова и
преходна. Една среща с двама влюбени,
които не успяват да намерят баланса
между техния добре създаден „розов“ свят
и реалността, в която и двамата трябва
да пребивават. „Само не ме пускай“ е
фразата, която предрича неуспеха, само
OUTBOOK
след един евентуален грешен ход. И той,
разбира се, не се забавя...
Защото в любовта
понякога е така...
неуверено, плахо, със
затаен дъх. Докато
накрая пулсът на
сърцето заглъхне.
Сякаш в една огледална реалност се
отразява другата любов, онази смелата,
заявяващата се, бореща се отвъд
правилата, творяща и създаваща уют...
Начинът, по който са пресъздадени
съдбите на Катя и Антон не предизвикват
присъда или оценка, те неусетно те карат
да ги съпреживееш. Това е истинското
богатство на образа, когато заставаш
редом до него, за да го следваш, да го
подкрепяш, точно както Юлиян следва
Антон в неговия финален разказ,
завръщащ към самота.
Мисля си, че това, което най-силно ме
докосна в този роман е липсата на
излишен щастлив край. Двете истории
се сливат в една, за да очертаят пътя
на търсенето, пътя на приемането, на
вярата и промяната. Пътят, който ни учи на
прошка и обич към самите себе си.
Мариета Михайлова
>> следва кратко интервю с Константин
Трендафилов
6 7