OUTSHINED_MAG_BROI_2

брой 2 октомври 2017 

golden rose 2017 

delinquent habits 

кой е “вездесъщият” 

Половин живот 

театър в помен 

игра на тронове 

dumп and дъмper 

приказка за лека нощ 

1

СЪДЪРЖАНИЕ: 

Пламен Михайлов 

Симона Петрова 

Росен Спасов 

Катерина Ламбринова 

Марко Салиери 

Александра Елезова 

Редакция: 

plamen_mihailov@yahoo.co.uk 

simona_peetrova@abv.bg 

rosenspasov@Banskosp.com, 

www.banskoSp.com 

katerina.lambrinova@gmail.com 

marco_salieri@abv.bg 

онлайн мкаркетинг 

Ангелина Николова anikolova001@gmail.com 

дизайн 

alexandra.elezova@gmail.com 

в броя са използвани снимки от www.zlatnaroza.bg 

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! 

Ако ви харесва списанието, 

харесайте и споделяйте! 

http://outshined.net/ 

https://www.facebook.com/outshinedmagazine/ 

https://www.instagram.com/outshinedmagazine/ 

За контакт с нас: 

outshinedmagazine@gmail.com 

2 3

ИЗГУБЕНАТА 

МАГИЯ 

ОТ МАРКО САЛИЕРИ 

4 5

OUTTHRONES 

Ще ви призная, когато 

започнах да гледам седмия 

сезон на най-популярния 

сериал в момента, 

„Игра на Тронове“, не 

бях наистина сигурен, че 

искам да напиша тази 

статия или че тя въобще 

е нужна. В интернет се 

разрази истинска битка 

последните няколко 

седмици, в която феновете 

наистина не могат да се 

разберат – сериала все 

още ли е добър или не? 

Донякъде е лесно човек 

да изпадне в едната или в 

другата крайност, когато 

се говори за “детето чудо” 

на HBO, а и е лесно да 

се види защо. С такава 

мащабна публика, дори 

хора, които не са го 

гледали знаят за него, 

знаят по име някой и друг 

персонаж, и са запознати 

с по-скандалните сцени 

от сериала. Наистина ли 

толкова си заслужава да 

се говори за него? 

Може би е, щом интересът 

към него е толкова 

огромен. Каквато и 

критика да ви поднеса 

в следващите няколко 

страници, няма как да 

не признаем, че сме 

станали свидетели на 

феномен от мащабите 

на „Междузвездни войни“ 

или „Хари Потър“, а тези 

грамадни успехи трябва 

да бъдат анализирани. 

Създала се е цяла 

индустрия само около 

покриването на тази 

единствена тема - снимки, 

спойлери, списъци 

с нови актьори и на 

челна позиция теории, 

дискусии около това как 

ще завърши историята 

и конспирации за помистериозните 

образи. 

Медийното пространство 

му отдава толкова голямо 

внимание, че малко по 

малко усещате как сте 

заобиколени от него. 

Натрапил се е в живота 

на толкова много хора, че 

човек няма избор освен, 

рано или късно, да се 

заинтересува, просто, за 

да не се чувства по-назад 

от останалите. Има риск в 

такива ситуации, когато си 

чувал десетки пъти „трябва 

да го гледаш, неповторимо 

е, невероятно е!“, накрая 

да си създадеш очаквания, 

които да са невъзможни за 

бъдат покритие. 

Няма да се преструвам, 

че ще подходя обективно 

и логично към тази тема, 

но и не мисля, че това би 

бил правилния подход в 

тази ситуация. Независимо 

от моето мнение, ще 

се наложи общото. Не 

смятам, че ще успея 

сериозно да повлияя или 

на вас, или на дискусията 

около сериала. Eдва ли 

някой ще спре да гледа 

„Игра на тронове“, защото, 

видиш ли, аз съм се 

изказал негативно за него. 

Но едва ли има някой, от 

дори и най-върлите фенове 

на сериала, който няма 

да си признае, че има 

голяма разлика между 

началото и сегашното 

положение. Поне по 

едно време, „Игра на 

тронове“ обичаше бавно 

да разкрива действието 

си, да обръща специално 

внимание на дадени 

персонажи и активно да 

критикува техните действия. 

За сериал с огнедишащи 

дракони и ледени зомбита, 

имаше опит да се постигне 

реализъм и достоверност 

– героите трябваше да 

пътуват месеци наред 

OUTTHRONES 

от едно място до друго, 

политическата игра беше 

сериозно засегната 

и грешките си имаха 

сериозни последици. 

Често наградените и 

печеливши бяха тези, 

които маневрираха 

с интелекта си около 

своите противници и 

разрешаваха проблемите 

си с манипулация, а 

директният подход не 

беше препоръчителен 

за никого. Имаше един 

продължителен момент в 

сериала, в който никой не 

беше застрахован – всички 

се сблъскваха с реалния 

шанс да загубят живота си. 

Щом всичко това е толкова 

различно в момента, 

сигурно някои хора биха 

казали, че проблемът е 

главно в мен, с моите 

високи очаквания съм 

извисил сериала на 

ниво, което няма как да 

бъде достигнато отново. 

Реалистично погледнато, 

няма как сериалът да 

продължава отново и 

отново да ни изненадва, 

няма сценарист/екип 

от сценаристи на света, 

който би успял да постигне 

подобен ефект за седем 

поредни години. Обаче посъщия 

начин мога да кажа, 

че от очакване да разбера 

какво ще се случи с 

любимите ми персонажи, 

аз започнах да очаквам 

каква ще е следващата 

“простотия”, която 

авторите, Дейвид Бениоф 

и Даниел Уайс, ще успеят 

да измислят в следващия 

епизод. 

Нека да добавя, че не 

смятам лошия сценарий за 

главен проблем на „Игра 

на Тронове“. 

6 7

OUTTHRONES 

OUTTHRONES 

Повечето епизоди съвсем 

спокойно попадат в 

категория „поносими”. 

Дори и да признаем, че 

е имало някакъв спад 

в качеството, това не е 

задължително изненадващо 

или лошо нещо. Много са 

сериалите, които не успяват 

да запазят нивото си (все 

пак, не може всичките 

да са “The Leftovers”), но 

качествените продукции 

поне успяват да запазят 

сърцевината си, главната 

си тематика и усещане. 

“The Sopranos”, “Mad 

Men”, “House”, ако щете 

и ситкоми като “Friends” и 

“How I met your mother”, в 

тази категория можем да 

включим и “The Simpsons” 

и “South Park”. Всичките 

те имат разочароващи 

сезони, даже някои от тях 

разочароващи финални 

епизоди. Важното е, че 

остават гледани и се 

повтарят по телевизионните 

екрани години наред, 

защото главната им идея е 

непокътната, непроменяща 

се, константна. Проблемът 

на този сериал е 

усещането, че вече отдавна 

не е същата творба, а се 

е видоизменила в нещо 

неузнаваемо и различно от 

оригиналния си замисъл. 

Единственият начин да 

определим дали това 

наистина е така, е да 

помислим какво точно 

представлява центъра от 

идеи, или сърцевината, 

която дефинира сериала. 

За разлика от горните 

примери, това е адаптация 

по книгите „Песен за 

Огън и Лед“ на Джордж 

Р.Р. Мартин, научно 

фантастичен и фентъзи 

автор, който от години 

работи не само като 

писател, но и сценарист на 

филми и сериали. Самият 

той винаги е изказвал 

мнение, че неговата творба 

не може да бъде успешно 

адаптирана както на 

големия, така и на малкия 

екран, затова е отказал 

на няколко пъти различни 

оферти за покупката на 

правата. Поне до момента, 

Мартин е написал 5 тома 

в поредицата, всеки 

от който доближава 

или минава с малко 

1000 страници. Авторът 

нарочно е направил така, 

че да различи стила си от 

друга подобна фентъзи 

литература, тъй като няма 

един единствен дефиниран 

протагонист. Вместо това, 

авторът предпочита да 

разказва историята от 

гледната точка на различен 

персонаж във всяка глава. 

Някои от тях получават 

повече внимание от други 

и се повтарят, но всеки 

един от тях е протагонист 

на собствената си кратка 

история, своя момент в 

огромния континуум на 

света на Вестерос. Други 

пък, които също са от 

съществено значение за 

развитието на действието, 

така и не получават 

собствена глава, но 

действията им биват 

оценени от свидетелите 

около тях. 

Този метод позволява на 

автора редовно и активно 

да решава кога да сменя 

позицията, от която се 

наблюдава действието. 

Получава се интересна 

динамика, в която 

едновременно се развиват 

множество различни, 

понякога противоположни 

по смисъл сюжетни 

линии, като негативните 

персонажи получават 

точно толкова внимание 

и развитие, колкото 

позитивните (поне тези, 

които остават живи). Много 

бързо ще научите нещо 

за Джордж Р.Р. Мартин по 

време на четенето на тези 

книги и това е неговото 

желание садистично да си 

играе не само със съдбата 

на своите персонажи, 

публиката. Ако в началото 

някой ви изглежда като 

арогантен детеубиец, покъсно, 

когато започнете да 

гледате нещата от неговата 

гледна точка, като нищо ще 

започнете да го съжалявате, 

разбирате и да му влизате 

в положението. Всичко това 

прави персонажите му 

истински и органични, не 

само герои във фентъзи 

свят, а хора, със своите 

предимства и слабости. 

Естествено, истинският 

ефект е приложен върху 

очакванията на читателя – 

ние винаги сме бутани в 

едната и другата посока, 

без да сме сигурни какво 

да очакваме и от кого. 

Това са само част 

от аспектите, които 

правят книгите в много 

отношения абсолютна 

противоположност 

на духовния им 

предшественик, 

„Властелинът на 

пръстените“. Във 

представя ясно очертани и 

дефинирани добри герои 

и злодеи, а сюжетът е като 

на приказка – a priori е, че 

морално добрите герои 

ще спечелят накрая, че 

честния и добър рицар 

ще се превърне в крал, а 

злият магьосник ще бъде 

победен. Може да се каже, 

че именно това е целта на 

първия том на „Песен за 

Огън и Лед“ - да служи като 

учебник, не само, за да 

обори предшествениците 

на автора, но и за 

да препрограмира 

публиката си. Вие не четете 

поредната приказка, в 

която добрите след много 

трудности ще успеят 

да победят лошите, а 

красавецът самотен герой 

(с очевидни препратки 

към месиистична фигура) 

накрая ще спаси 

принцесата и ще живеят до 

старини, щастливи. 

8 

но и с очакванията на „Властелинът“, Толкин ни 

9

OUTTHRONES 

Като напук на Толкин, 

добрите умират, защото са 

достатъчно глупави да не 

играят мръсно, принцесата 

бива изнасилена от 

диваци-коневъдци, а 

злодеите редовно се 

измъкват и заемат ролята 

на властващи. Мартин 

не само преобръща 

представите ви за това 

какъв сюжет се опитва 

да разкаже, той се 

подсигурява, че вие ще 

го запомните до края на 

сюжета – вместо да убие 

символа на моралното 

добро веднъж, той го 

прави цели три пъти (за да 

не създаваме спойлери, 

просто ще отбележа, че на 

семейство Старк просто 

не им върви). Ако вярвате, 

че всички ще заживеят 

щастливо, вие просто не 

сте внимавали достатъчно в 

урока. 

Първите 3 тома от 

поредицата („Игра на 

Тронове“, „Сблъсък на 

Крале“, „Вихър от мечове“), 

брилянтно се допълват един 

с друг. Когато човек ги чете, 

трудно не би си помислил, 

че са били разделени 

просто за удобството на 

читателя, да не трябва да 

мъкне една единствена 

книга от 3 000 страници. 

За жалост, те надминават 

като качество своите 

продължения. Големият 

проблем на динамичната 

гледна точка и желанието 

да я сменяш във всяка глава 

идва, когато я съчетаеш с 

идеята, че искаш повечето 

ти главни герои да умират, 

при това редовно. За да 

противодейства на това, 

Мартин разширява все 

повече и повече своя 

сюжет, добавяйки нови и 

нови герои, допълнителни 

сюжетни линии и случки. 

Няма как всичките те да 

са толкова интересни, 

колкото другите – читателят 

е вложил много повече 

време и усилия да опознае 

оцелелите персонажи. 

В резултат на което 

действието се забавя, 

разфокусира и утежнява, 

а книгите се увеличават 

като обем. Последните два 

тома са далеч по-неясни 

от първите книги, може 

би и защото тепърва ще 

бъдат завършени. След 

повече от 25 години писане, 

Джордж Мартин все още 

не е завършил мащабния 

си проект, като му 

предстоят още две книги. 

По-информацията, с която 

разполагаме, ръкописът 

на „Ветровете на зимата“, 

предстоящата шеста 

книга, наброява около 2 000 

страници, което сигурно 

означава, че ще бъде 

разделена на още книги. 

Не бих искал всичко това 

да прозвучи като ненужна 

критика. Старанието, 

което авторът е положил, 

очевидно е огромно. 

Светът, който е изградил с 

тези 5 книги, е изключително 

дълбок, със своя собствена 

история и митология, 

стотици персонажи, 

стотици локации, с десетки 

религиозни и политически 

групировки. Всяка от 

тях си има собствени 

амбиции, всеки персонаж 

е свързан по някакъв 

начин с всички останали. 

Получава се сложна 

наративна паяжина, 

съставена от комплексите, 

проблемите и мечтите 

на всички тези пионки, в 

огромното игрално табло 

на автора. На всичкото 

отгоре, той често избягва 

да конкретизира, а 

загатва за случващото се, 

вместо директно да ни се 

разкрие. Ние знаем, че 

има политическа сила на 

юг, която цели да превзема 

властта, но няма как да 

знаем как целят да го 

постигнат. Ние знаем, че 

манипулатори като Кутрето 

имат много точен план 

как да се издигнат, как да 

играят, просто нямаме идея 

как ще го постигнат. Това, 

с което разполагаме, са 

купища следи и подсказки, 

оставени целенасочено 

и внимателно. Бих казал, 

че имаме пред нас нещо 

като пъзел, но то повече 

прилича на следа от трохи в 

тъмна гора – имаме обща 

представа накъде отиваме, 

но действието може да 

поеме по-различна посока 

във всеки един миг. 

Именно това е найголямата 

сила на тази 

поредица. Независимо 

от обема и мащаба, 

към който се цели, 

всичко това все още 

не се е сгромолясало 

само върху себе си 

и все още е запазило 

своята непредвиденост. 

Вътрешната логика на 

този свят никога не бива 

пречупена, авторът не 

взима преки пътища, 

за да постигне лесни 

емоционални развръзки. 

Усеща се неговото 

обожание към сложността, 

към нежното затягане 

на наративния възел, 

което е безспирно. В 

резултат, „Песен за Огън 

и Лед“ може и да се води 

фентъзи, но се чете като 

исторически епос. Под 

тази светлина, дори и 

фантастичните елементи 

приемат различен 

контекст. Драконите са 

представени не като 

магически създания, а 

като атомни бомби в свят, 

в който всички се удрят с 

пръчки. Белите бродници 

(ледени зомбита) са като 

супер войници, огромна 

заплаха, но тя веднага 

влиза в машинациите на 

някои от политическите 

играчи. Повечето магове 

са представени като 

шарлатани, които не знаят 

какво правят, а магията, 

която правят, е доста 

ограничена. За 5 книги 

фентъзи, читателят все още 

не е напълно сигурен, че 

такова нещо като магия 

наистина се практикува от 

хора. 

Къде сгреши тогава 

сериала? Ако трябва 

да направим отделна 

оценка на всеки един 

от сезоните, първите 

три сезона са напълно 

адекватна адаптация на 

написаното. Очевидно 

Дейвид Бениоф и Даниел 

Уайс са харесвали, и 

много по-важно, разбирали 

идеите и темите на първите 

книги, как взаимодействат 

помежду си и как да ги 

предадат ефективно на 

екрана. Промените, които 

се отличават между двете, 

са с цел по-скоро да се 

сплоти сюжета, вместо 

да се разводни (няма как 

да очакваме напълно да 

предадеш 3 000 страници 

в 30 епизода). Но, както 

и книгите, следващите 

сезони губят фокус, обаче 

OUTTHRONES 

тук ефектът е много поосезаем, 

тъй като и без 

това сериалът беше 

семплифициран за 

удобството на зрителя. 

Както казах преди, може 

би това е така защото 

първите три тома, сами 

по себе си се усещат 

като отделен, завършен 

продукт. Голяма част от 

основните сюжетни линии 

се приключват, а голяма 

част от персонажите 

преминават през сериозна 

промяна, която променя 

сериозно житейския им 

път. Последните части от 

поредицата на Мартин 

е далеч по-трудна за 

разбиране и подреждане 

в съществуващата 

вселена на сериала. 

В книга можеш да си 

позволиш да представиш 

нови персонажи и да им 

посветиш голяма част от 

новите си 1000 страници, 

за да ги развиеш, докато в 

един телевизионен сериал 

липсва това време. На 

всичкото отгоре, много от 

актьорите са подписали 

многогодишни договори, 

които освен, че ги вкарват 

в определен брой сцени 

и определен брой минути, 

които трябва да се 

заснемат, са любимци 

на феновете. Ако просто 

изчезнат, голяма част 

от фенбазата ще се 

почувства отчуждена от 

сегашната посока на 

продукта. Просто, от 

пети сезон започва да си 

проличава колко много 

компромиси трябва да 

се направят, за да се 

създаде този сериал. А 

проблемът е, че подобно 

на Мартин, Дейвид Бениоф 

и Даниел Уайс се опитват, 

по български, да направят 

всичко в един сериал. 

10 11

OUTTHRONES 

Едновременно да запазят 

интригата от книгите, а и 

да адаптират сложните 

сюжетни линии на 

оригинала. Да изменят 

всичко, очаквайки да 

остане едно и също. 

Компромисите се 

натрупват от години, но 

започнаха да се превръщат 

в голям проблем в 

последните две. 

А този проблем няма да 

се реши от само себе 

си. Дълбокият кладенец, 

от който често прибягваха 

сценаристите, най-накрая 

се изчерпа. Последните 

два сезона са абсолютно 

непознати води, а двамата 

структурират епизодите 

си около списък от точки, 

случки, които трябва 

да бъдат засегнати, за 

да могат да стигнат до 

финала. Това означава, 

че в момента авторите 

са изправени срещу 

много повече празни 

пространства, отколкото 

преди. Когато трябваше 

само да адаптират, те 

имаха огромно количество 

материал, което да 

разделят, премахват, 

променят както им е 

удобно. Тъжното във всичко 

това е, че изправени пред 

възможността сами да 

допринесат за развитието 

на тази невероятна 

вселена, те се обръщат 

към използването на 

клишета, добре използвани 

методи и похвати. Докато 

гледах последният сезон, 

нямах усещането, 

че гледам „Игра на 

Тронове“, а недодялано 

копие на „Властелинът 

на пръстените“. Помните 

ли, по горе споменах, че 

Мартин не ни разказва 

история, в която добрият 

принц се събира с добрата 

принцеса и заживяват 

заедно до старини? 

Последният сезон беше 

посветен именно на това 

(независимо, че типично 

за този сериал, включва и 

инцест). Изведнъж всичко е 

прекалено удобно, добре 

подредено, действието е 

основано върху съдбата и 

добрия късмет. Мога и да 

ви прозвуча като садист, 

но сериала започна да 

запада, когато добрите 

започнаха да печелят без 

да са го заслужили. 

В последния сезон имаше 

много моменти, които 

чаках от години. Най-накрая 

персонажи, които много 

харесвам, разбирам и 

оценявам, се събраха на 

едно място и започнаха 

да взаимодействат 

помежду си, а някои от 

манипулаторите и гадините 

най-накрая си получиха 

заслуженото. Но това не ми 

беше достатъчно. Никога 

не е било въпрос просто 

да убиеш един злодей, 

за да покажеш, че той 

най-накрая си е получил 

заслуженото. Това трябва 

да бъде подвиг, трябва да 

бъде извоювано, спечелено 

от протагонистите. Ако 

„Песен за Огън и Лед“ 

наистина може да се 

разглежда като учебник 

за това какво трябва и не 

трябва да направиш в 

един сюжет, то Джордж 

Р.Р. Мартин ме научи, че 

нещата никога не трябва 

просто да се случват, 

защото така ще им хареса 

на зрителите. В истинския 

живот нещата не са 

толкова прости. 

А именно така усещам 

„Игра на Тронове“, като 

безсмислено опростяла 

версия на едно много подобро 

произведение. Като 

Мона Лиза нарисувана 

на Microsoft Paint. Но аз 

така и не мога да разбера 

защо точно се случи 

това - заради липсата на 

литературен материал 

(благодаря ти, Джордж!), 

заради неспособността 

на Дейвид Бениоф и 

Даниел Уайс да довършат 

започнатото или заради 

очевидната корпоративна 

намеса. Ако толкова много 

хора гледат сериала, подобре 

по-голямата част 

да разбират, какво точно 

се случва, нали така? А 

неговата сила и красота 

идваше точно от обратното 

– майсторството, с което 

Вестерос е оживял, с 

цялата му красота и 

грозота, с насилието и 

жестокостта, с интригата, 

магията и естествено, 

огромното количество 

безразборни секс сцени. 

С по-краткия формат на 

последния сезон, имам 

чувството, че двамата 

искат просто да се отърват 

от този проект, все едно 

тази отговорност им тежи 

повече, отколкото да им 

носи удолетворение. А този 

свят, с тези сюжетни нишки, 

изпредени с такава любов, 

заслужава много повече. 

А не заслужаваме ли 

всички ние повече? Защо 

трябва да сме задоволени 

с един очевидно прибързан 

финал? Защото в 

текущата си форма, не 

си заслужава да гледате 

„Игра на Тронове“, тъй като 

не бих искал да ви донесе 

същото разочарование, 

което донесе на мен. А 

бих искал да ми повярвате 

поне в това – мисля, че 

е достатъчно резонно 

да не искате да сте 

разочаровани от факта, 

че сериал с огнедишащи 

дракони и ледени 

зомбита не е достатъчно 

реалистичен. 


12 13

Айвс 

Айри 

Delinquent 

habits 

текст: Росен спасов 

снимки: Пламен Михайлов 

14 15

OUTINTERVIEW 

в деня на втория концерт на delinquent habits в българия за годината, 

(01.09.2017, Маймунарника, софия) се срещаме с Айвс Айри, един от двамата настоящи 

оригинални членове на бандата и освен всичко друго, истинска рап легенда. мястото 

е в студиото на Sofia Hardcore Tattoos, където той татуира надпис 

,,Delinquentе por vida‘‘ върху прасеца на български фен на бандата. Айвс е идвал в 

България няколко пъти, има приятели тук и познава София. Нося му бутилка ракия 

с идеята да го изненадам, но и да премахна собственото си притеснение. Айвс 

ни посреща ведро, лъчезарно и жизнено. Използвам такива епитети, защото те са 

неприложими към публичната му персона. Толкова комфортно се чувства, че той 

започва интервюто, докато ние си нагласяме диктофоните и камерата. Пита ни как 

сме и смята, че днес не е толкова горещо, колкото вчера. 

Аз обаче, мисля точно обратното. Жегата е нетърпима, а това, че ми предстои разговор 

от такъв калибър не помага по никакъв начин. 

Много ви е натоварен 

графика с живите участия 

това лято. Как мина първия 

концерт в България (Bash 

bar, Градина – 19. 08.2017)? 

Как бихте сравнили 

българската публика с 

тази по света? 

Беше много диво. 

Пристигнахме 

директно от фестивал в 

Швейцария и карахме 

4-5 часа до плажа. Когато 

пристигнахме ни казаха, 

че ще има 4 000 човека, 

а ние очаквахме 800. В 

началото не повярвахме, 

още повече, че оставаха 

по-малко от два часа до 

концерта, а хора нямаше. 

И когато се появиха беше 

невероятно. Изведнъж 

изскочиха от асфалтовия 

път и гората, и целият плаж 

се напълни. 

Очаквате ли факли и тази 

вечер? 

Силно се надявам. Това 

огнено изригване насред 

тълпата беше невероятно. 

Жена ми го е заснела 

на видео. Най-вероятно 

е опасно, но ми хареса, 

защото беше забавно. 

Понякога, когато се 

забавляваш е опасно. 

Да играеш футбол или 

хокей е опасно, да правиш 

секс също. Факлите бяха 

супер и само това има 

значение. 

Ще бъда честен с вас, не 

само заради интервюто. 

България, и в частност 

София, винаги са в 

мислите ми, защото 

първият път, когато бяхме 

тук, таванът на клуба 

беше адски нисък, а 

върху тълпата имаше 

едно момиче, което 

подскачаше и всеки 

път си удряше главата, 

без изобщо да й пука. А 

публиката продължаваше 

да си беснее… Мисля, че 

хората тук знаят как да се 

забавляват. Да си изкарваш 

добре е заразно. Когато 

някой види, че на другите 

им е забавно, това чувство 

се предава и на него. 

Това е типично за България 

и много ми допада. Със 

сигурност е в моя топ 3 като 

дестинация. 

Виждате ли тази 

татуировка? 

На нея пише ,,Delinquente 

por vida‘‘. Този човек е 

голям фен на музиката 

ни и си татуира името на 

бандата ни. Обичам да 

правя това, защото за мен 

е голяма чест, когато някой 

толкова много ни харесва. 

16 17

OUTINTERVIEW 

OUTINTERVIEW 

Често ли се случва да 

правите татуировки по 

време на турне? 

Да. Това е и моята 

професия вкъщи. Аз 

съм татуист, музикант 

и отглеждам големи 

количества медицинска 

трева. В Калифорния 

е легално и сега 

произвеждаме много 

продукти от марихуана. 

Значи сте част и от тази 

индустрия? 

остаря. Постигнахме го и 

повярвах, че е възможно. 

Големите фармацевтични 

компании непрекъснато 

правят опити да ни затворят. 

Те произвеждат купища 

лекарства, които повреждат 

бъбреците и черния дроб, 

и имат хиляди странични 

ефекти. В постоянна борба 

сме с тях. 

Феновете оценяват 

вашата музика, защото 

успява едновременно да 

е мелодична, но и да звучи 

твърдо. Тук ще цитирам 

официалния уебсайт на 

групата, в който пише, 

че сте ,,алтернативната 

латино хип хоп банда за 

масите‘‘ – какво означава 

това? Как намирате този 

баланс? 

Това означава, че можем 

да предложим по нещо 

за всеки вкус. Нашето 

послание е универсално – 

животът е труден! На всички 

ни е трудно, но когато 

имате време, отидете на 

концерт, на парти, вижте 

групата, която харесвате, 

прекарайте си страхотно. 

Можем да се появим пред 

всякаква публика с това 

послание. Имали сме 

участия пред чисто латино 

аудитория, тревомани и 

хипита, джазмени, пънкари 

и рокаджии… Излизали 

сме на сцена с всякакви 

артисти - от поп до найтежкия 

хардкор. И ние сме 

единствената банда, освен 

Cypress hill, която може да 

го прави. 

Като стана дума за 

посланието – новият албум 

по-зрял ли е от първите три 

например? 

Милиони пъти! 

Колко зрял се чувствате, 

в сравнение с 90-те? 

Спокоен ли сте? 

Ако срещна очи в очи 

онова момче, което бях 

през 90-те, най-вероятно 

щяхме да се сбием. 

Различни хора сме. Открих 

как да се харесвам. 

Всеки човек води някаква 

борба по своя път. Винаги 

става въпрос за някаква 

победа, а тя изглежда по 

различен начин в очите 

на хората. Сегашните 

ми цели са много поразлични 

от тогавашните. 

победа включва децата 

ми, жена ми, приятелите 

ми, мен самия и много 

други неща. Чувствам, че 

животът е много по-дълбок 

и смислен, защото видях 

отблизо и осъзнах колко е 

мимолетен. По-сериозни 

въпроси нямаш ли? 

Освен натоварения график 

с турнетата, имате почти 

8 000 000 гледания на 

видеото към California в 

YouTube… 

Чувствате ли всичко това 

като същински ,,втори 

рунд‘‘? 

Да, със сигурност. В много 

отношения се чувствам 

като млад отново и все 

едно започвам отначало. 

Отново с Кимо на турне 

(Kemo The Blaxican – 

другият оригинален член на 

бандата – бел. ред.). Той 

беше много болен няколко 

години – имаше рак, но 

сега всичко приключи, той 

оцеля и сега разбиваме 

повече отвсякога. Идеята за 

,,втори рунд‘‘ е натоварена 

с повече от едно значение 

за нас. Опитваме се 

да извлечем от нея, 

колкото можем повече. 

Стараем се да правим 

наистина добри концерти 

и да оценяваме, че сме 

Не са поръчкови! Не 

Бих казал, че аз съм антииндустрията. 

сме си купили нито един 

Произвеждам 

потребител. Това са чисто 

трева като средство против 

органични гледания. 

рак. Баща ми имаше 

Много банди и лейбъли 

рак и го излекувахме чрез 

си ги купуват, но ние сме 

специално лечение с 

независими и не можем да 

марихуана. Почина много 

си го позволим. 

по-късно, в съня си, когато 

18 

В момента идеята ми за 

достигнали това ниво. 19

OUTINTERVIEW 

OUTINTERVIEW 

Когато си млад и направиш 

хит, си казваш: ,,Аз 

заслужавам да бъда тук, 

аз съм най-добрият!‘‘ Сега 

по-скоро се радваме, 

че правим това, което 

обичаме, и което е наша 

страст. 

Как гледате на новите 

реалности в музикалната 

индустрия? 

нарушава. 

Значи виждате възможност 

в съвременната ситуация? 

Точно това е тя за нас в 

момента. По принцип 

звукозаписните компании 

се опитват да отнемат 

всичко от теб. Имам 

приятел в Канада, с голяма 

фирма за марихуана, 

много богат човек. Помолих 

го да ми помогне за 

издаването на новия ни 

албум и така да бъде 

първата сийдбанка в 

света, която е подкрепила 

издаването на музикален 

албум. Той се съгласи 

и по този начин не се 

наложи ние да попадаме 

под шапката на някой 

лейбъл. Там артистите 

са в едно състояние на 

постоянно застрашени 

служители. За нас, 

рапърите и музикантите, 

е трудно да правим пари, 

защото звукозаписните 

компании изсмукват 

всичко. Затова, когато ни се 

отдаде възможност да ги 

заобиколим или отрежем, 

ние го правим. Никой от тях 

няма талант, а освен това 

не им дреме нито за нас, 

и което е още по-лошо, 

нито за феновете. Те се 

интересуват само от пари 

и продажби. За тях това е 

просто бизнес. В това няма 

нищо лошо, но музиката 

трябва да е бизнес, който 

се движи от страстта към 

творчеството, а когато това 

липсва, нямаш нищо. 

Просто мисля, че ако 

някаква колаборация се 

получи естествено, от само 

себе си, ние сме съгласни 

да се случи. Но ако някой 

се опита да направи 

песен по рецепта, както 

се прави супа, това не ни 

върши работа и съответно 

не го правим. Ако някой 

ми се обади и каже, че 

еди-кой-си перфектно ни 

пасва, още в този момент 

знам, че няма как да стане 

изобщо. Перфектните 

неща се получават 

естествено, не можеш да 

ги направиш насила или 

по формула. Ако смяташ, 

че трябва Snoop Dogg да 

ти е в албума, за да бъде 

хит, това означава, че ти 

самият също не вярваш в 

собствената си музика. 

повечето от тях скачат от 

пич на пич или от мацка 

на мацка във Фейсбук, 

нямат уважение към 

чуждите взаимоотношения. 

Проблемът при тях е, че 

разполагат с интернет под 

върха на пръстите си и си 

мислят, че това, което не 

знаят ще го намерят лесно. 

Възприемат всичко, което 

пише на онова малко 

екранче като светата 

истина. Те са в ситуация 

на свръхинформираност, 

но не достатъчно 

образованост. Имам 

приятел с автомобилен 

клуб, наречен ,,The millenials‘‘ 

и всеки член 

на този клуб е себичен 

глупак. Мисля обаче, че 

са супер хитроумни – 

това е сигурно. Особено, 

когато става дума за 

компютри и технологии… 

Аз винаги рисувам и 

правя всичко на ръка, 

дори в студиото, докато 

записваме. Присъствал 

съм на звукозаписни 

сесии и младите банди 

си имат телефони, които 

използват за лириките и т.н. 

Аз пиша моите текстове 

на хартия, защото така 

съм свикнал. Обаче, не 

съм против промяната. 

се откажа от хартията, 

защото ще престанат да я 

произвеждат. 

Чувствате ли, че можете 

да им предадете послание 

и то да достигне до тях? 

Мисля, че в крайна сметка 

всеки се чувства по един 

и същи начин. Всеки е в 

капан и се бори с живота, 

и се опитва да постигне 

нещо. Това поколение 

също разпознава фактът, 

че в света има страшно 

много фалш и осъзнава 

нуждата от истина. Те 

изкарват много неща на 

повърхността. Съществува 

много дезинформация 

сред тях. Всеки иска да 

маркетира нещо на някого 

и това е стресиращо, и за 

младите поколения. Всеки 

иска да ти вземе пари от 

джоба. Всичко е за продан. 

Може би звуча леко 

нетолерантен, но това не е 

така. Откакто имам деца, 

осъзнавам колко е трудно 

да ги отгледаш без цялото 

зловредно влияние, което ги 

напада от всички страни. 


Мисля, че добре се 

Как достигате до 

развиват нещата. Много 

поколението на т. нар. 

харесвам социалните 

милениъли и техните 

мрежи. Мисля, че 

ценности? Може ли да се 

те дават невероятна 

каже, че DJ Invincible прави 

възможност на творците за 

връзката? 

комуникация с публиката, 

без задължително 

Съгласен съм, че от 

да са обвързани със 

Днес е много характерно 

гледна точка на звука, той 

звукозаписна компания. 

да включваш в албума си, 

прави връзката между 

Колкото до изграждането 

колкото се може повече и 

поколенията. Не искам да 

на някакви нови правила, 

по-известни артисти. Защо 

обиждам никого, но не 

обикновено аз съм този, 

вие не играете тази игра? 

виждам много ценности в 

който се стреми да ги 

тяхното поколение. Може 

би има изключения, но Някой ден ще трябва да 

20 21

ВПЕЧАТЛЕНИЯ 

ОТ "ЗЛАТНА РОЗА"2017 

OUTROSE 

За пореден път, имах удоволствието да 

посетя фестивала. И главното чувство, 

което усещам, е изненадата. Бях 

изненадан не само от качеството на 

видяното, но и от любовта, която бликаше 

от екрана. Личеше, че всеки един от тези 

филми е правен с изключително желание 

и амбиция. Може би това е така, защото 

говорим за българско кино, а у нас то 

се прави трудно. Режисьорите ветерани 

залагат репутацията си, а дебютантите 

имат нелеката задача да впечатлят една 

много капризна и отработена публика 

като варненската, която от години 

посещава фестивала. 

Изненадващото в случая е, че усетих 

тази любов не в късометражните 

филми, които традиционно имат 

много по-експериментална натура, а в 

пълнометражните. Вместо експеримент 

и новаторство, в повечето, проличаваше 

курсовата задача. Такова впечатление ми 

оставиха „Дупка“, „Срам“, „Момичето“ 

и „Джъмп Кът“, които сякаш съм гледал 

поне няколко пъти преди това, по различно 

време и под различно име. 

Друга изненада бе, че „Бензин“ не получи 

повече внимание на този фестивал. Това 

може би се дължи на факта, че дебюта 

на Асен Блатечки като режисьор е леко 

морално остаряла новина – филмът се 

появи по кината по-рано тази година с 

впечатляващ успех за нашите мащаби. 

Няма как със сериозно лице да ви 

кажа, че това е добър филм. В него има 

прекалено много клишета, актьорската 

игра на места е доста смешна, монтажът 

бая куца на моменти и наративната 

структура можеше да бъде лесно 

подобрена с малка размяна на сцени. 

Обаче, не искам да ви заблуждавам, аз 

обожавам този филм. Със сигурност ще 

засегна отново тази тема в някой бъдещ 

брой, защото „лошите“ филми понякога 

могат да бъдат далеч по-запомнящи се от 

„добрите“. „Бензин“, поне за мен, никога 

не е претенциозен и осъзнато се движи 

в посока „клише“ и даже „кич“. Не е 

филм, който можете да вземете наистина 

насериозно, но точно там му е силата. 

22 23

OUTROSE 

ЛЮБИМИТЕ НИ ФИЛМИ 

ОТ ФЕСТИВАЛ 

“ЗЛАТНА РОЗА” 2017 

OUTROSE 

Едва ли мога да кажа същото за друга 

продукция в конкурсната програма, но 

аз изпитвам нуждата да го гледам отново, 

искам да си го добавя в колекцията 

и няма как да не го препоръчам на 

всеки почитател на „Командо“ с 

Шварценегер или „Стаята“ на Томи Уазо. 

Не на последно място искам лично да 

благодаря на Калин Врачански, защото 

българското кино е далеч по-богато и 

хумористично място, с играта му в ролята 

на „Малкия“ Радо. 

Няма да се преструвам, че харесах 

всичко от фестивала, но това което видях 

ми въздейства. Напомни ми, че българско 

кино има, то в момента преживява своята 

нова пролет, а талантите ни, по всички 

фронтове, не са никак малко. А ако сега 

имаше кой да го гледа цялото това хубаво 

кино, всичко щеше да е перфектно! 


страхотна – има Фестивален конгресен 

център, който е мащабен домакин всяка 

година, но нещата опират до това – пълни 

ли се той? 

Тъй като фестивалът е национален, бих 

сметнал, че известно разнообразие няма 

да се отрази зле на гледаемостта. И 

именно, защото е национален, заслужава 

да бъде гледан и от друга публика. 

Русе, Велико Търново, Бургас... Имаме 

много градове, които биха били приятни 

домакини на това събитие. Това би 

довело до свежия интерес на една нова 

публика. Чисто логистично е изключително 

трудна задача, но с правилна подготовка 

от по-рано, според мен, би могла да 

донесе голям успех. Така фестивалът ще 

се саморекламира и на други места 

и ще придобие популярност, каквато 

е необходима на българското кино. 

Осъзнавайки, че Варна е традиция за 

„Златна роза“, и обратното, не мисля че 

фестивалът би загубил нещо друго, освен 

тази традиция. 

А относно програмата. За пореден 

път се убеждавам в раздвижването, а 

и напредъка, за последните 10 години. 

И като количество, и като качество. 

Разнообразието във филмите, които 

изгледах, ме зарадва. Но, най-важното – 

емоцията оставена от дадени филми в 

зрителите. Е, не всичките ни коментари са 

толкова позитивни. Приятно четене. 


Доста ми е трудно да определя кой е 

любимият ми филм от фестивала „Златна 

роза“, по-скоро мисля, че нямам такъв. Със 

сигурност мога да потвърдя, че за мен 

„Вездесъщият“ и „Посоки“ бяха найочакваните 

заглавия на тазгодишното 

издание и определено успяха да уверят 

зрителите (в това число влизам и аз) в 

художествените си качества. 


„„Реквием за Г-жа Й.“ 

Безспорно най-добрият филм, който 

изгледах на “Златна роза”. Изключително 

мъдро и целенасочено действа на 

принципа на манивелата. Бавно и лека 

по лека те навива до самия край. Тогава 

те пуска и ти се сриваш. Емоционално 

те изиграва и попадаш в капана му. 

Единственият филм, който несъзнателно те 

въвлича в разсъждение относно това, което 

си видял. Часове и дни след това... 


За да продължа мисълта на М.С., ще 

добавя предложение с известна доза 

критика. Не е необходимо всеки фестивал 

„Златна роза“ да се състои във Варна. 

Основното обоснование е, че може 

„„Дъвка за балончета“ 

би малко се изтърква за варненската 

публика и губи ефект, който би натрупал 

С една дума, чаровен. В последно време 

в потенциален друг град. Нека не 

са малко българските филми, които 

забравяме, че фестивалът на българския 

успяват искрено да те разсмеят и омаят 

игрален филм, е третият поред фестивал 

така. С едно добронамерено чувство за 

в града, в рамките на месец. Това няма 

хумор, зряла морална основа и чиста 

как да не изтощава зрителите. Признавам, 

харизма между главните актьори, „Дъвка 

базата за съставяне на фестивал е 

за балончета“ действа като гръм от ясно 

небе. 

24 Марко Салиери 

25 

„„Реквием за Г-жа Й.“ 

Напрежението събирано от началото, до 

самият му край, избухва в сълзи, които 

потичат сами. Великолепен, фантастичен 

и разтърсващ емоционалната ти система 

филм. След прожекцята си тръгваш с 

тъжна усмивка и солени очи. Ще мислиш 

за него още много време... 

Александра Елезова

„В театъра, скъпи мой, всеки 

тенекиен човек може да 

открие сърцето си...“ 

(из „Хората от Оз”) 

Интервю от Симона Петрова 

Каузата им е прекрасна, вдъхновяща и съпътствана 

с дълбока лична мотивация. Мирена Керезова, 

Максима Боева, Никея Петрова, Мила Люцканова, 

Венета Ангелакова, Деница Димитрова, Теодора 

Лазарова и Йоанна Темелкова са лицата, които 

стоят зад организацията на първият в България 

Международен студентски театрален фестивал 

„Данаил Чирпански“. Те са приятели на трагично 

загиналия в автомобилна катострафа наш скъп 

колега от НАТФИЗ – Данаил Желев – Чирпански. 

Момичетата успяха да спечелят частично 

финансиране по програма International Fund for 

the Promotion of Culture на ЮНЕСКО, където се 

състезаваха 814 международни проекта и само 8 

от тях бяха одобрени от журито. Така МСТФ „Данаил 

Чирпански“ се превърна в първия български проект, 

който получи средства по тази линия. През периода 

1-7октомври в Стара Загора се проведе и самия 

фестивал, в който взеха участие пет чуждестранни 

и една българска академии: ГИТИС, Москва; ВГИК, 

Москва; Кралското централно училище за сценична 

реч и драма, Лондон; Грузински театрален и филмов 

университет „Шота Руставели“, Тбилиси; Театрално 

училище към Националния гръцки театър, Атина и 

НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Повече за МСТФ „Данаил 

Чирпански“ можете да научите в следващите редове. 

26 27

НИКЕЯ 

МИРЕНА 

МАКСИМА 

ВЕНЕТА 

ЙОАННА 

МИЛА 

Разкажете повече за самия фестивал. 

Кога се проведе? Колко представления 

участваха? Защо избрахте да е 

състезателен? Как се проведе самата 

селекция? 

Никея: Фестивалът от самото си 

зараждане беше много лична мечта на 

всяка една от нас. Може да се каже, че 

за година и половина, по-голямата част 

от екипа, преживя от самото начало, 

целия емоционален спектър, познат на 

човечеството. 

Половината от него по време на самото 

провеждане на фестивала - между 1-ви 

и 7-ми октомври, в Стара Загора. На 

повърхността излезе много малко, от това, 

което преживяхме ние със закъсняващи 

декори и притеснени участници. Но 

накрая всичко си заслужаваше - и 

седемте спектакъла бяха вълнуващи и 

разнообразни. По същата причина и 

журито раздаде седем награди. Беше 

много трудно да се определи еднозначен 

победител, при такава палитра от 

жанрове, стилове и средства, чрез които 

екипите се представяха. 

Още по време на селекцията говорехме 

за това, но решихме, че все пак сме 

поканили доста компетентно жури, 

а и по други фестивали имат не помалки 

проблеми от същото естество. 

Затова, когато гласувахме кои спектакли 

да поканим, смело заложихме на 

представления, които ни развълнуваха, но 

и все пак бяха съобразени с техническите 

възможности на Драматичен театър “Гео 

Милев”, който беше нашият изключително 

ангажиран с каузата ни домакин. 

Защо избрахте точно Стара Загора? 

Колко човека посетиха фестивала? 

Имаше ли интерес от старозагорската 

публика, а и не само? 

Мирена: Избрахме Стара Загора за 

място на първото издание, защото 

Дани живееше там. Той родом е от 

Чирпан, но там учеше, там се срещна 

с театъра от близо в театралната студия, 

там откри любовта си към изкуството. 

От друга страна, всички важни за 

нас културни институти се намират в 

OUTINTERVIEW 

града - Драматичния театър, Операта, 

Регионалната библиотека, Историческия 

музей. Цялата енергия на фестивала се 

беше концентрирала в 400 м диаметър. 

За щастие се радвахме и на голям 

интерес от публиката на града. Имаше 

спектакли на камерна сцена, на които 

не успяха да дойдат всички желаещи. 

Чакаха опашки пред входа на театъра. 

Това в първия момент ни притесни, но 

после си казахме “няма по-хубаво нещо 

от това, хората да чакат на опашка за 

театър”. Извиняваме се на всички, които 

не са успели да влязат, но дори ние 

самите не гледахме всички спектакли, за 

да има достатъчно места за участниците, 

защото в крайна сметка те са акцентът на 

фестивала. 

Радвахме се и на много гости от други 

градове - колеги, приятели, студенти, хора, 

които искат да видят някое конкретно 

представление. 

Нямаше спектакъл, на който да има 

повече от 3-4 свободни места. 

Много известни имена от българската 

театрална сцена се включиха в 

инициативата... 

Йоанна: Известните ни артисти се 

включиха предимно в PR кампанията на 

фестивала. Надявахме се, че голяма част 

от тях ще успеят да присъстват в някой от 

дните на фестивалната седмица, но за 

съжаление не успяха. Допускам за онези, 

които наблюдаваха отстрани случващото 

се, че присъствието на "студентски 

театрален фестивал" в името на 

събитието, им е дало грешна представа. 

Истината е, че всички представления бяха 

на изключително високо ниво, което не 

може да се достигне от много постановки 

в професионалните ни театри. И това 

не е преувеличено! Както каза Майа 

Праматарова на закриването – „създаде 

се една малка театрална академия“. 

Хората, които не успяха или не сметнаха 

за нужно да присъстват, изпуснаха една 

изключителна възможност да обогатят и да 

разширят възгледите и възприятията си за 

театъра днес. 

28 29

OUTINTERVIEW 

OUTINTERVIEW 

Кое е най-сложното нещо в 

организацията на международен 

театрален фестивал в такъв голям 

мащаб? Кои бяха най-големите 

предизвикателства за вас? 

Мила: Никоя от нас не беше организирала 

досега събитие в такъв мащаб, така 

че всичко беше предизвикателство. Да 

предвидиш всяка своя стъпка, без да 

имаш опита каква на практика трябва да 

бъде тя беше много трудно, но ни научи на 

много неща. 

Странно, но едно от най-трудните неща 

се оказа комуникацията с българските 

академии. Сякаш беше невъзможно 

да ги убедим, че това, което правим, се 

случва наистина и е напълно сериозно 

и адекватно. Повечето не ни обърнаха 

внимание и дори не кандидатстваха. Дори 

от НАТФИЗ бяха трудни за убеждаване. В 

крайна сметка освен, че НАТФИЗ станаха 

участници, ръководителите на двата нови 

първи курса - проф. Пламен Марков и 

проф. Ивайло Христов успяха да изпратят 

студентите си при нас. Първокурсниците 

останаха цялата седмица, гледаха 

представленията, имаха лекции и 

уъркшопи, и мисля, че за тях беше много 

интересно и полезно. 

Разбира се, другата голяма трудност бе 

да намерим достатъчно финансиране, 

така че да не правим компромис с нищо. 

Това е проблем, който седи пред всеки 

екип, опитващ се да създаде качествен 

културен проект. 

Разкажете повече за журито. Как точно 

се свързахте с Кама Гинкас, Майя 

Праматарова и Деян Дуковски? 

Теодора: Кама Гинкас е режисьор и 

преподавател, една от най-големите 

личности в съвременния театър. Живее и 

работи в Русия, носител е на множество 

престижни международни награди, а 

негови спектакли се играят в Америка, 

Европа и Азия. 

С Гинкас ни свърза Василка Бумбарова, 

на която сме истински благодарни за 

неимоверните усилия и подкрепа. За нас, 

а и за участниците беше от изключително 

значение, че имахме възможност да 

контактуваме с личност от неговата 

величина! Той самият нарече фестивала 

„АКАДЕМИЯ”- за това определение, 

много институции се борят години наред - 

повярвайте! 

Майя Праматарова е драматург, 

театровед, преводач, режисьор, а 

вече и много близък наш приятел. През 

последните 10 години живее в Ню Йорк, а 

понастоящем в Москва. След като прие 

поканата ни, Майя просто стана част 

от нас, прие нашата кауза за своя! Ние 

сме много благодарни за подкрепата и 

грижата, с която се отнасяше към всеки 

наш проблем и нужда, мисля че нямаше 

да се справим с много от нещата без 

нейните съвети и консултации включително 

и по време на фестивала! 

Едновременно с това, голяма част 

от участниците имаха възможност 

да присъстват на лекциите на Майя - 

организирани и проведени в рамките на 

Международен Студентски Театрален 

Фестивал “Данаил Чирпански” - 

информация с почти нумизматична 

стойност за всеки занимаващ се с театър 

човек... Благодарим ти Майя! 

Деян Дуковски е роден в Скопие, 

Македония. Той е едно от водещите 

имена в съвременната македонска 

и европейска драма. Сред найизвестните 

му пиеси са “Буре барут” 

(най-поставяният му драматургичен текст, 

обиколил световните сцени); “ММЕ: кой 

пръв почна” , “Празен град” и много 

други... 

Той определено беше и е найживописната 

една трета от нашето жури... 

Мисля, че най-трудно се свързахме с него, 

но толкова много искахме да е той, че не 

се отказахме - може би тук е и момента 

да благодарим на Ана Батева, наш колега 

режисьор от Македония, която заедно 

с Йоанна проведе няколко месечно 

разследване, за да успее да се свърже с 

него! 

Деян е не само личност от световна 

величина, а страхотна обратна връзка - 

мост между нас, журито и участниците. 

Неуморим, с невероятно чувство за хумор 

и желание за живот - мисля си че с Дани 

щяха да се харесат... 

Композиторът Мике Монтанаро, 

хореографът Стефан Витанов и актьорът 

Станислав Станев проведоха три 

уъркшопа в рамките на МСТФ, свързани с 

музика, танц и куклен театър... 

Мирена: Още когато се зароди идеята 

за фестивала, ние много държахме да 

имаме организирани уъркшопи, които да 

дадат нещо допълнително на участници. 

Не просто да гледат своите колеги, а и 

да научат нещо. Провеждането на такива 

ателиета от друга страна дава възможност 

на студентите от различните групи да 

общуват помежду си. 

За щастие, имахме огромен късмет с 

водещите на уъркшопи. 

Мике Монтанаро е наистина вируоз, 

всяка сутрин той идваше пред театъра и 

започваше да свири на един от десетките 

си инструменти, скрити в огромната 

му кожена раница. Аз успях да отида 

няколко пъти за по 10-15 мин. в залата, 

в която провеждаше заниманията си и 

всички изглеждаха толкова спокойни и 

сигурни в това, което правят. Просто беше 

феноменално. 

30 31

Стефан Витанов пък от своя страна 

срещна всички международни 

участници с българския фолклор и те 

бяха запленени. Дори искаха да им 

изпращаме линкове с музика и танци, 

за да опознаят по-добре българските 

традиции. Той самият беше до нас 

денонощно и ни помагаше с всичко, 

което може. 

Станислав Станев направи уъркшоп за 

работа с материали и предмети, което 

беше много интересно за участниците, 

защото нямаше куклен спектакъл в 

програмата. Той от своя страна беше и 

активна част от организацията през всички 

дни на фестивала. 

Най-прекрасното нещо беше, че и 

тримата водещи уъркшопи не просто 

дойдоха да “изкарат” ателието си и да си 

заминат, а станаха част от нашето голямо 

лудо семейство, както и всички участници. 

Разкажете за наградените 

представления? В какви категории се 

състезават участниците? 

Максима: Тъй като фестивалът се 

провежда за първи път, решихме при 

селекцията на участниците да заложим 

на разнообразието - постановките бяха 

много различни като драматургия, като 

жанр, като подход към театъра изобщо. 

Някои бяха създадени от изцяло студентски 

екипи (включително със студентирежисьори), 

докато други бяха поставени 

от преподаватели. По тази причина беше 

трудно да се определят категории, в 

които да се състезават спектаклите. 

Журито ни посъветва да наградим найзначимото 

във всяка постановка - те така 

или иначе са минали етап на селекция и 

са били избрани сред други кандидати, 

което също е признание за качествата 

им. Разбира се беше предвидена и 

“Първа награда” на фестивала - за 

най-добра постановка. В крайна 

сметка журито реши да даде две първи 

награди - “Старовремски помешчици” в 

изпълнение на студентите на ВГИК - Русия, 

и на “Агамемнон ” на Университета към 

Националния театър в Гърция. 

Двата спектакъла бяха изключително 

различни, но както каза и председателят 

на журито - Кама Гинкас - говореха на 

един интернационален, театрален език и 

излязоха отвъд обемите на студентското 

представление. 

Впоследствие се оказа, че общото 

между двата спектакъла е и в начина 

на създаването им. Студентите не 

са вървели по строго определен от 

режисьора път, а са минали през период 

на “лаборатория”, по време на който 

заедно са търсели образа на бъдещата 

постановка. Започнали са с асоциативни 

етюди, свързани повече с темата на 

спектакъла и ситуацията, отколкото с 

конкретния текст. И в двата случая този 

подход се оказа печеливш. 

Как се чувствате след финала на 

фестивала. Мислите ли вече за 

подготовката на следващото издание? 

Максима: Аз лично се чувствам най-вече 

развълнувана. Успяхме да направим нещо 

голямо. Като имаме предвид отзивите на 

участници и гости, мисля, че сме успели 

да го направим и добре. Разбира се, че 

вече мислим за следващо издание! И все 

пак - всичко с времето си. 

Никея: Трудно ми е да си намеря стария 

живот - онзи отпреди последните два 

интензивни месеца, в които нямаше 

свободен час за нищо. Хубаво ми е, че 

направихме нещо, което директно повлия 

на всички присъстващи, но и ми се живее 

още повече от преди. Толкова много, че 

не знам от къде да започна. Фестивалът 

ме напълни със сили, които не знам 

къде да изразходя. Следващото издание 

е неоспорим факт (или поне такава 

предпочитам да е нагласата ми). 

Мила: Аз съм изпълнена с вяра - което 

не ми се е случвало от години. Вяра в 

човешкото същество - защото никога не 

съм виждала толкова много безкористни, 

честни и обичащи хора на едно място. 

Всеки един човек, от доброволците, 

през участниците, до журито, всички се 

оказахме като преплетени в една тъкан, 

която бе сякаш извънземна, по-голяма от 

нас. На фестивала се създаде общност: 

здрава, работеща, обичаща общност. 

Все още не мога да повярвам на какво 

станах свидетел, а и че бях част от 

създателите на тази тъкан. 

Повече от всичко се надявам да намерим 

начин да продължим тази инициатива, 

защото ето в това има смисъл: да даваш, 

да даваш, да даваш; а после едни 

прекрасни хора на твоята възраст да те 

погледнат в очите и да ти кажат “Благодаря 

ви, че ми дадохте смисъл и мотивация”. 

32 33

OUTINTERVIEW 

https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions/ 

Венета: Чувствам, а и вече осъзнавам, че 

направихме нещо изключително, което 

промени живота ни и животите на огромен 

кръг от хора. Направихме го, защото 

не знаехме, че не можем. Не чакахме 

нещо да се промени, а работихме, не 

се отказвахме, обичахме и получихме 

цунамита от всеотдайност и бляскави 

сълзи от щастие. И затова сме длъжни да 

мислим за следващия фестивал. 

Мирена: Как се чувствам? Нямам идея 

- това е истината. Още не мога да 

повярвам какво се случи и как само се 

случи! Надмина и най-смелите ни мечти, 

колкото и клиширано да звучи. Опитвам се 

да вляза в редовния си ритъм, с редовните 

хора, редовните ангажименти, но е много 

трудно след толкова много положителна 

енергия и любов на едно място. Очаквам с 

нетърпение следващото издание, защото 

разбрах, че въпреки всички трудности, 

всичко си е струвало! 

Теодора: Все още ме държи 

фестивалната еуфория, която чак сега 

успявам да съпреживея “по снимки” 

заедно с участниците и колегите от 

фестивала :) Много съм щастлива, че се 

намериха седем “малки” жени, които 

направиха невъзможното - възможно и 

сбъднаха голямата си мечта! Ужасно съм 

уморена от хора, които казват как нещата 

няма да станат... - е, за съжаление, ние 

успяхме! Фестивалът и работата по 

него, страхотните млади и талантливи 

хора, които се събраха на сцената на 

старозагорския Драматичен театър ми 

върнаха вярата, че и в България може да 

се случва голямо изкуство…, че световният 

театър и школи са достъпни и ние сме 

съизмерими с тях! 

Сега мога да кажа само, че съм пълна с 

нови идеи, с нови мечти и с нетърпение да 

ги реализирам! 

Йоанна: Чувствата ми след края на 

фестивала са смесени, все още 

неопределени и някак заключени все още 

в мен. Не мога, а може би и не искам 

да им дам възможност да се изразят под 

каквато и да е форма... 


34 35

Кой е 

,,Вездесъщият‘‘? 

от росен спасов 

36 37

OUTROSE 

OUTROSE 

Емил Борилов (Велислав 

Павлов) е писател, 

изпитващ трудности с 

вдъхновението, но пък 

проспериращ като 

собственик на рекламна 

агенция. Основният му 

проблем е скуката, 

която го е налегнала в 

ежедневието. Един малък 

фамилен инцидент с 

откраднати вещи отприщва 

и задълбочава обсесията 

му към системите за 

видеонаблюдение, които 

се оказват изключително 

достъпни в днешно време. 

Филмовата реалност във 

,,Вездесъщият‘‘ е напълно 

възможното настояще, а 

не някакво параноидно, 

неопределено бъдеще. 

Затова дефиниции като 

,,шоков‘‘ и ,,разтърсващ‘‘, 

каквито се чуха на 

пресконференцията 

след прожекцията на 

филма във Варна, ми се 

струват преувеличени. 

Технологичният напредък е 

само фон на действието – 

гореспоменатата лъскава 

опаковка. Историята е 

банална и елементарна, 

като натоварвам тези 

определения с найположителните 

им 

конотации. Борилов 

наблюдава близките си и 

това разбива живота му. 

Христоматийна истина е, 

че някои от тайните, които 

съпътстват човешките 

взаимоотношения, е добре 

да си останат скрити, 

колкото и цинично да 

изглежда. Те са неотменна 

част от човешкия живот и 

промяната на това статукво 

не води до добро стечение 

на обстоятелствата. От тук 

и аналогията с Бога като 

вездесъщ разум, която ми 

се струва повърхностен 

снимка: Темелко Темелков 

топос. Междухарактерните 

взаимоотношения във 

филма са ми много поинтересни 

и според мен 

са развити отлично. 

Не е случаен изборът 

на професия за главния 

персонаж. Арогантният 

рекламист превръща 

хората около себе си във 

вдъхновение за следващия 

роман, който писателят 

ще разкаже. Масивното 

изпълнение на Велислав 

Павлов е ключово за 

харизмата на филма. 

Автентичен е и външният 

му вид, за което немалка 

роля има и правилният 

кастинг. Актьорът представя 

интелигентен и успял 

градски човек в криза, 

породена от празното 

му ежедневие, тъй като е 

принуден да се занимава 

с нещо, което не му е 

,,Вездесъщият‘‘ бе представен за първи път пред публика във Варна, на Фестивала 

на българския игрален филм ,,Златна роза‘‘ 2017, където заслужено спечели в пет 

категории, включително Голямата награда. Спекулира се, че наградите във Варна са 

част от масивната му рекламна кампания, но предвид качествата на филма, подобни 

твърдения са безпочвени. Още повече, че е изключително рядко явление един филм 

да спечели Наградата на критиката и Наградата на публиката в рамките на един 

фестивал. Така или иначе, призовете във витрината на едно заглавие винаги са били 

част от промоцията му. Филмът разнищва философската тема за непосилното бреме 

на нежеланата истина, като я опакова в привлекателната форма на драматична 

романтична история с комедийни елементи. ,,Вездесъщият‘‘ е последната продукция 

на ,,Мирамар филм‘‘ и на, общо взето същият екип, осъществил ,,Дзифт‘‘ (2008, 

реж. Явор Гърдев) и ,,Love.net‘‘ (2011, реж. Илиян Джевелеков). Сценарист е Матей 

Константинов, а режисьор – Илиян Джевелеков. Както в предишните истории на екипа, 

главният персонаж развива обсебваща мания, която движи сюжета. Паралелите с 

,,Love.net‘‘ са директни и неизбежни. Двата филма са в една тематична плоскост, 

изследвайки взаимодействието на съвременния човек с главоломното развитие 

на информационните технологии. И не просто взаимодействието, а цялото му 

съществуване като зависимост от тяхното влияние. 

присърце, само за да бъде 

успешен. 

38 39

OUTROSE 

OUTROSE 

снимка: Темелко Темелков 

снимка: Росен Спасов 

Първоначално той няма 

никакъв личен мотив 

за видеонаблюдение 

на всички фронтове – 

семейство, приятели, 

колеги. Фиксацията 

му е функция от 

екзистенциалната нищета, 

която чувства. Оттук нататък 

драматургията е изпълнена 

със забавни детайли: 

червените маратонки са 

Чеховска пушка; историята 

за произхода на прякора 

на Джими; ироничният 

епизод със снимките 

на терен на рекламен 

видеоклип; названието на 

агенцията; колекцията от 

комунистически табелки в 

офиса, която явно е тренд 

сред представителите на 

този медиен сегмент и 

е вдъхновена от реални 

прототипи и т.н. 

Рекламният бизнес 

очевидно е привлекателна 

тема за българските 

автори. Още един роден 

филм използва тази сфера 

за фон на своето действие 

- ,,Дъвка за балончета‘‘ 

(реж. Станислав Тодоров 

- Роги), но с по-скромни 

постижения. 

Проблематичен ми се 

вижда гласът зад кадър 

като сценарен инструмент 

- типична черта и за трите 

филма на този творчески 

екип. Похватът подсилва 

главния персонаж като 

разказвач, но е ненужен 

точно в тази история, където 

подчертано водеща роля 

има визията. Освен това, 

поддържащите персонажи 

са развити качествено и са 

интересни, за разлика от 

тези в ,,Love.net” например. 

Немалка заслуга за 

това има цялостният 

актьорски ансамбъл и 

отново ще подчертая – 

безпогрешният кастинг, 

неглижиран в голяма част 

от съвременните български 

филми. Ще започна отзад 

напред, с ветераните 

Михаил Мутафов и 

Борис Луканов, които 

доминират всеки кадър, 

в който се появят. Техните 

персонажи са абсолютни 

противоположности – 

първият е философски 

настроен бохем на 

смъртно легло (обърнете 

специално внимание на 

сцената, в която Мутафов 

говори за щастието), 

докато вторият е тотален 

прагматик и тази крайност 

избива в определени 

поведенчески девиации. 

Абсолютният дебютант 

за киното ни (уви, с 

много сериозни роли 

и редица награди в 

театъра) – младата 

Весела Бабинова е 

едновременно обикновена 

и харизматична, а 

естествената й красота 

забива в земята всякакви 

видове Златки. Характерна, 

дори екзотична е красотата 

на Ирмена Чичикова и 

Теодора Духовникова, 

които са невероятно 

попадение като екранна 

двойка. Те демонстрират 

зрялост и самоувереност 

чрез своето присъствие. 

Всичко това обаче не 

би било възможно без 

режисьорската намеса. 

В нея си личи интелигентна 

чувствителност, 

безкомпромисен вкус и 

отлично взаимодействие 

с актьорите. Илиян 

Джевелеков постига тези 

висоти чрез методично 

изградено доверие между 

него и изпълнителите на 

ролите. За да илюстрирам 

тезата си, отново ще 

направя неизбежен 

паралел с филма ,,Дъвка 

за балончета‘‘, в който 

на Теодора Духовникова 

е поверена главна роля. 

Разликата в качеството 

на двете изпълнения е 

озадачаваща. Талантът и 

опитът на актьора не винаги 

са достатъчна гаранция 

за добър краен резултат. 

В конкретния случай, 

режисьорският фактор е 

решаващ. 

Оператор на филма 

е вездесъщият Емил 

Христов. Стилът на неговата 

камера е ясно определим 

с едно прилагателно 

– елегантен. Дори 

кадрите, които имитират 

видеонаблюдение са 

визуално атрактивни, без 

това да вреди на чувството 

за автентичност. Архивните 

кадри от реални камери, 

заснемащи денонощно 

софийските улици, са 

вплетени органично в 

разказа и не оставят 

усещане за бутафория, 

каквото има в много 

произведения, които 

използват този похват. Един 

от малкото негативи на 

филма, е разтегленото 

му времетраене. Десет 

минути по-малко не биха 

му навредили, в името на 

по-добрата комуникация 

с публиката. Определено 

,,Вездесъщият‘‘ се 

стреми към възможно 

най-широка аудитория. 

Показател за касовите 

амбиции на продуцентите, 

е масивната рекламна 

кампания, започнала още 

в началото на лятото и 

включваща, освен всичко 

друго, медийна прожекция 

и гала премиера 

преди редовното 

разпространение по 

кината, което започна на 

13-ти октомври 2017. 


40 41

КАДЪР ОТ ФИЛМА 

„„СЕМЕЙСТВО“ 


„„НЯКЪДЕ“ 


„„ПОСОКИ“ 

Dumп & Дъмper 

Обзор на фестивала „Златна роза“ 2017 

от Пламен Михайлов и марко салиери 

М.С. Ако трябва да съм честен, 

фестивалната атмосфера 

тази година беше по-слаба 

от минали години, но като 

филми и продукция, като че 

ли беше по-добре. Най-вече 

пълнометражната програма. 

Имаше много, които се 

набиваха на очи и лично на 

мен ми направиха добро 

впечатление. От друга страна, 

късометражните филми ми 

бяха малко безвкусни. 

П.М. По принцип, при 

късометражната програма 

рядко има, така да се каже, 

„сериозни изяви“. По-скоро 

са като първоначални стъпки 

и опити на режисьорите, 

до момента, в който не 

станат на 50 и не направят 

пълнометражен дебют. 

М.С. Не съм убеден. Миналата 

година имаше някои, които 

ми направиха впечатление, 

но тези, които имах 

„удоволствието“ да изгледам 

от сегашната програма, 

оставиха в мен чувство, 

че съм ги гледал милион 

пъти преди това. В крайна 

сметка си отделил време 

да отидеш в кинозалата. За 

това не трябва да оставаш 

равнодушен към филма и да 

си кажеш – „гледал съм го 

вече това“. Целият смисъл на 

късометражния филм е да е 

бомбастичен. 

ще ги гледаш целенасочено. 

От 14:00 до 16:00 знаеш, че 

влизаш в залата с тази цел. 

Миналата година беше така, 

например. 

М.С. Да, а вечерите да са 

пълнометражните филми. 

П.М. По тазгодишния начин, 

малко се размива усещането 

от късия филм, защото го 

гледаш в рамките на 20 

минути. И дори да ти направи 

добро впечатление, след това 

следва два часа тежка драма 

на екрана. И късометражният 

филм съвсем се губи. 

Освен ако тежката драма 

не е много зле направена и 

не си кажеш – „липсва ми 

късометражният филм“. 

М.С. Малко заклеймихме 

нещата. Но е факт, хората 

отиват на кино, за да 

гледат един единствен 

филм. Лошото е, че тези 

късометражки, дори и да 

има хубави измежду тях, 

нямат никаква комерсиална 

стойност. Не съм сигурен, че 

и по телевизията ще ги пуснат, 

т.е. това е чисто фестивално 

кино. 

П.М. „Семейството“ ми 

хареса. 

М.С. Като цяло имам проблем 

с кино, което разчита на “gimmick”, 

т.е. едно нещо, една 

случка, която ти прави целия 

филм. Тъй като този момент 

е изключително шокиращ, 

филмът се крепи само на 

това единствено нещо. Това 

е поредният случай, в който 

ставам свидетел на семейна 

драма (във филм който 

се казва „Семейството“, 

учудващо) на фестивала. Но 

не искам да развалям „кефа“ 

на хората като издавам 

финала. 

П.М. На мен ми харесва, 

защото са спазени условията 

на късата форма. Имаш 20 

минути, изпълнени с динамика 

и кулминационен момент, 

който те шокира и не си 

убеден точно какво се случва. 

Накрая, когато разбираш, 

оставаш с усмивка. 

М.С. При други късометражки, 

като например „Някъде“, личи 

че е дипломен филм. Симеон 

Сокеров (режисьор), много 

добре беше наблегнал на 

визуалната част, която успява 

да прикрие проблемите в 

сюжета. Той е прекалено 

сюрреалистичен, за да 

бъде разбран от... когото 

и да е било. Можеш да 

интерпретираш филма по 15 

различни начина. Но ефектите 

са страхотни и филмът 

изглежда много добре. 

П.М. По някакъв начин личи, че 

е аниматор и има по-особен 

поглед във визуалната част. 

Но това не спомогна, защото 

и според мен филмът е 

неразбираем. 

М.С. При пълнометражните, 

от гледна точка на 

посещаемост, силни бяха 

„Посоки“, „Вездесъщият“, 

може би „Дъвка за балончета“ 

и „Бензин“. 

П.М. „Вездесъщият“, дори на 

закриването, имаше много 

публика. След церемонията, 

пускат големия победител. И 

може би след като знаят вече, 

че е той, хората не искат да го 

изпуснат. 

М.С. А и той има доста 

сериозна реклама. Постери, 

Нова ТВ, радио... Какво ти е 

мнението за филма? 

П.М. Хареса ми. Може би, 

по някакъв начин, защото 

се случваха неща и за това 

беше интересен за гледане. 

Нямах и представа как 

ще завърши, или какво да 

очаквам. Личи си като стил, че 

Илиян Джевелеков е режисьор 

на “Love.net”, който пък не 

харесвам. Но „Вездесъщият“ 

изглеждаше по-сериозно като 

кино. И успя да ме направи 

съпричастен към драмата на 

протагониста. 

М.С. Който е гледал „Love. 

net”, трябва да бъде 

подготвен, че това е същият 

филм донякъде. Като идеи, 

структура, като протагонист 

– самотен писател, който 

седи и си пише великата 

книга, която ще разбие света. 

„Вездесъщият“ със сигурност 

е по-интересният филм. Може 

би актьорската игра е посилна, 

героите са по-добре 

написани. Не знам какво 

точно е, но със сигурност е 

пет пъти по-добрата версия 

на “Love.net”. Заслужава да 

се гледа. А това, не мога да 

го кажа за всеки нашенски 

филм. 

П.М. “Love.net” е някакъв опит 

да се докара сладникаво 


„„LOVE.NET“ 


„„ДЪВКА ЗА БАЛОНЧЕТА“ 


„„СЕМЕЙСТВО“ 

П.М. Може би, ако има блок с 

късометражните филми, така 

42 



„„ВЕЗДЕСЪЩИЯТ“ 

„„БЕНЗИН“ 

43


„„БЕЗБОГ“ 


„„3/4“ 


„„ВОЕВОДА“ 

комерсиално американско 

кино. От рода на “Maybe 

he’s just not that into you” с 

Дрю Баримор, Дженифър 

Анистън, Скарлет Йохансон и 

т.н. Много истории във филма, 

които се оказват преплетени. 

Това е и случая с “Love.net”, 

и личи, че е копирано. Браво 

за упражнението и опита да 

се направи нещо различно в 

българското кино, така да се 

каже, да се разшири пазарът. 

Все пак, като теглиш чертата 

не стигаш до – „поздравления 

за филма“, а стигаш до – 

„знаем от къде го взехте това 

и от къде идва. Вече сме го 

гледали...“. 

Не е задължително да 

създадеш нещо, което не 

е гледано никъде (а и да го 

направиш, може да се окаже 

абсолютно негледаемо), 

защото малко или много, 

всичко е разказано. 

Въпросът е, да го направиш 

достатъчно добре, така че 

да не се хареса единствено 

от масата народ. Защото 

ако ще играеш играта на 

кинематографист, артист, не 

мисля, че е много легитимно 

да правиш филми с цел да са 

популярни за масите. Освен 

ако не го правиш, единствено 

за да припечелиш. Доколкото 

пък може да направиш пари 

от кино в България. 

М.С. В тези ти думи, личи къде 

е разликата между “Love.net” 

и „Вездесъщият“. В първият 

имаме около четири или пет 

сюжетни линии, всяка от която 

се развива независимо една 

от друга. Имаше персонаж, 

писател, който пишеше за 

секс и гледаше стриптизьорки 

в интернет. Докато във втория, 

имаме централна фигура, 

около която се въртят всички 

останали животи. С това 

гледане през камерите, 

ние не сме вездесъщите, 

а сме съпричастни с него 

– истинският вездесъщ. И 

това, че са го направили 

централен персонаж, ни 

кара да се привържем и към 

останалите животи, защото 

всички те имат връзка с него. 

Взаимодействието му с тях 

става интересно и за нас. 

Но е факт, че още не мога 

да проумея как този филм 

спечели „Златна роза“. Със 

сигурност не е фестивален 

филм. 

П.М. Може би, защото по 

принцип печелят арт филми. 

М.С. Да, а това е нормално, 

гледаемо кино. 

П.М. Разказва история. Не е с 

кадри от три минути дължина. 

Като в „Безбог“ (победителят 

от „Златна роза“ 2016). Цели 

три минути наблюдаваме 

как главната героиня пие 

кафе. Каква информация 

ни носи този кадър? Кому 

е необходимо? Че обича 

кафето ли? Всички обичаме 

кафе... 

М.С. Аз не обичам кафе... 

П.М. Така де. Все тая... 

можеше и чай да е. 

Обича напитки, това е 

информацията. Малко, 

като че ли е, все едно са си 

казали – „за да впечатлим 

възвишените журита и 

комисии, трябва да слагаме 

такива кадри“. Например 

филмът „3/4“... 

П.М. ... е арт филм. 

Необоснован, според мен, 

арт филм. Той спечели 

Наградата за режисура. 

Може би, защото всички 

актьори бяха много натурални 

и добре играещи, а това е 

режисьорска работа. Но този 

филм не разказва никаква 

история. И не я разказва 

в продължение на час и 

половина. 

М.С. На няколко пъти на 

фестивала се спомена, 

че най-важното е да 

върнем зрителите обратно 

в кинозалата. Българската 

публика да гледа българските 

филми. Добре, представям 

си българската публика 

да гледа „Вездесъщият“, 

„Воевода“, „Бензин“. Но „3/4“, 

дори и фестивалната тълпа 

не му обърна достатъчно 

внимание. 

П.М. Следваме живота на 

едно семейство, за което 

вътрешно разбираме, че 

има някакъв проблем. Но 

животът им е скучен. Няма 

нито развръзка, нито някаква 

драма. Проследяваме един 

техен ден, или два, или една 

седмица... И след това 

филмът просто свършва. 

Нищо не се случва. Не 

знам... Аз ли съм глупав, 

че не разбирам? И накрая 

семейството се разхожда из 

гората и всичко приключва. 

Завеса. 

Щеше да е по-интересно да 

им беше скочила мечка... 

Пак щеше да се случи нещо. 

И не е спойл като разказвам 

финала, защото, отново – 

нищо не се случва. 

две деца. Майката не я 

виждаме. Няма я. А може и 

да я има, всъщност... някъде. 

Проблемът, който имам е, че 

всеки един епизод завършва с 

изрязване на разрешаването 

на конфликта. Просто 

свършва. Например, синът 

избягва и бащата, и дъщерята 

го търсят. Не разбираме 

какво се е случило с него. 

Епизодът завършва и след 

това се прехвърляме на това, 

как тримата се разхождат в 

гората. 

Имам чувството, че толкова 

е рязано от филма, за да е 

по-арт, че в крайна сметка 

нищо не се разбира. Сигурно 

са рязали, за да покажат, че 

без майката няма решение. 

Трудно ми е да го обясня 

дори този филм. Толкова е... 

незадоволителен. 

П.М. Няма задоволено 

българско семейство. Всичко 

е „много зле“. За това се 

прави филм, в който се 

подхвърля информация, без 

решения, а накрая ще се 

„затапят“ зрителите като се 

сложи черен екран и филмът 

свърши. Профанно. 

М.С. Имам чувството, че 

нарочно са преобърнали 

логиката на това, което трябва 

да е един такъв филм. Имаш 

един стандартен филм, в 

който има бавно, малко по 

малко надграждане, накрая 

един катарзис, след това 

успокоение и след това 

цикълът се повтаря. Тук това 

е премахнато. Другият голям 

„арт“ филм на фестивала 

беше „И после светлина“. Там 

беше същото. Сякаш, за да 

ни се промени представата 

за това какво би трябвало да 

е киното, без истинска нужда, 


„„БЕНЗИН“ 


„„3/4“ 

М.С. (ръмжене). 

М.С. Филмът се казва така, 

защото имаме баща и 



44 45 

„„ВЕЗДЕСЪЩИЯТ“ 

„„И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА“ 

КАФЕ


„„И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА“ 

цялата история е преобърната 

наопаки. Краят е в началото, а 

началото е в края. 

П.М. Фестивалите, освен че 

можеш да се запознаеш с 

много разнообразни филми, 

са страхотна платформа за 

“арт кино”. Защото иначе, 

няма да има кой да го гледа. 

Не мисля, че може да бъде и 

гледано, освен от 

по-профилирана публика. 

За това и се правят за такава, 

предполагам... 

М.С. Аз не мисля, че не трябва 

да се прави “арт кино”. 

П.М. Но режисьорът е „наше 

момче“. 

М.С. Хубаво. Но различни 

страни са давали пари по 

този проект. Комплексът, 

всъщност, е исторически. 

Защото ако тръгваш да 

правиш “арт кино”, се 

съзтезаваш с много големи 

имена. Антониони, Бергман 

и т.н. И когато тръгнеш да го 

правиш това нещо, филмът 

ти трябва да е перфектен 

във всички отношения. И все 

пак мисля, че заслужено взе 

Наградата за операторска 

работа. Беше наистина 

хубаво сниман. От друга 

страна имаме дебюти като 

„Малко късмет за по-късно“. 

На тях като че ли им се иска 

да правят “арт кино”, но 

просто не им се получи с 

този филм. Малко си личеше 

синдромът на „Урок“, който 

преобладава в последните 

няколко години. 

да се получи добре. И това 

следване на персонажа с 

камера в рамките на две, 

три минути, как върви и това 

монотонно излъчване, са 

модерни балони, които рано 

или късно ще се спукат. Но 

за сега – всеки се е вкопчил в 

тях. Снимки по най-мрачните 

места. Заводи, подлези, 

комини, жп линии, гари, 

панелени блокове... 

М.С. Братя Дарден... 

П.М. Точно. Авторите не 

трябва да ходят със сака 

и панталони. Трябват им 

рокерии. Явно е, правят пънк 

кино. 

милион пъти. 

П.М. Смятай колко сме 

натоварени от “арт кино”, че 

нещо хумуристично директно 

да ни харесва. А реално, 

може да не е толкова добър 

хуморът, сам по себе си. 

Харесваме го, защото е нещо 

по-различно. 

М.С. Аз все още не мога да 

преживея, че „Безбог“(2016) 

взе голямата награда 

миналата година. Той, и 

„Христо“(2016), бяха толкова 

харесани от критиката, а са 

си чисто мазохистично порно. 

Ти го гледаш и чувстваш как 

режисьорът те наказва малко 

по малко, с всеки кадър. 

Радвам се, че имаше филми, 

които не се взимаха толкова 

насериозно на фестивала. 

„Малко късмет за по-късно“, 

не е най-добрият филм, от 

тези които изгледах, но ми 

направи огромно впечатление 

с това, че имаше кураж да 

прояви чувство за хумор. 

П.М. Разбира се, то 

е разнообразие. Ние 

харесваме много арт филми. 

М.С. „Малко късмет за покъсно“ 

Единствено мисля, че за някои 

беше абсолютно 

КАДЪР ОТ ФИЛМА може по-добре. Мисля, че 

същата работа. Интересното 

„„МАЛКО КЪСМЕТ ЗА ПО-КЪСНО“ може да правиш “арт кино” и 

в стилистиката на братя 

все пак, хората да разбират 

Дарден е, че те следват един 

ЗАВОД 

препратките и символите, 

персонаж. Неотлъчни са 

и залите да се пълнят. 

от него. Всичко трябва да е 

Реално, и Тарантино прави 

през неговия поглед. Следват 

“арт кино”. И при него има 

го „вездесъщо“, така да 

страшно много препратки П.М. След „Урок“ започна 

се каже. Докато в „Малко 

и е изгледал цялото кино на да се говори за българска 

късмет...“, протагонистите П.М. Много по-трудно е да 

света, и филмите са му отзаднапред. 

нова вълна и между другото, са двама. Интересното е, че разсмееш публиката. И за 

Не, че трябва да се може би има нещо вярно. 

филмът е правен от двама това е смело решение, когато 

сравняваме с най-големите... След него, малко или много, режисьори и всеки от тях е някой прави такъв опит. 

Но пък ако ще ги имитираш, всеки втори фестивален 

взел един персонаж и го е 

гледай да го правиш поне, филм, стилистично прилича 

развил напълно. Всеки от тях М.С. Най-вече у нас, имам 

достатъчно добре. Може на него. Ето ти „Христо“(2016), е писал сценария за неговия чувството, че когато тръгнеш 

КАДЪР ОТ ФИЛМА би има някакъв комплекс например. И визуално, и като си персонаж и след това са да правиш филм, го правиш 

„„УРОК“ 

на кинематографична 

тема (любима на новото 

ги съединили. Като говорих с предпоставката, че зрителят 

малоценност и клишето, че българско кино – малък 

с единия режисьор, той ми знае, че животът му е зле. И 

ПОДЛЕЗ 

„българите сме прост народ“. човек-система). И в двата 

каза, че не е сигурен дали някак искаш да отразиш тази 

За това някои режисьори филма ти става жал за 

се е получило достатъчно негова реалност, за да се 

гледат да се представят като персонажа и ситуацията, в 

добре това „свързване“, създаде синхрон и хармония. 

изключително възвишени и която е изпаднал. Но мисля, 

но точката към която са Но истината е, че зрителят 

интелектуално вездесъщи. пак се стига до – „знам как 

искали да стигнат, е била отива на кино, донякъде за 

го правите, знам от къде 

една и съща. Първата част, да се отдалечи от истината. 

М.С. Не мисля, че това е идва“. Което е малка спънка поне за мен, е много подобра, 

И когато той види абсолютно 

комплексът за който става в моите очи. Киното, в крайна 

може би защото е същата „тъпотия“, която му се 

въпрос. „И после светлина“ сметка, е съвкупност от всички хумористична, докато другата случва всеки ден, той ще се 

не е само български продукт. фактори. И за всеки такъв, 

е стандартната българска откаже от случващото се на 

Различни страни са участвали. трябва да има основание, за драма, която сме гледали екрана. 


46 ГАРА 47 

„„ХРИСТО“ 

БРАТЯ 

ДАРДЕН


„„СЛАВА“ 


„„УРОК“ 

БАР „„SALOON“ 

ВАРНА 

Но това е субективно, защото 

много зрители искат да 

са съпричастни именно с 

драмата на персонажа, 

за да им пука за него. 

Да съпреживеят и да се 

припознаят. 

М.С. Българските зрители 

много харесаха „Урок“ и 

„Слава“. Те като цяло са тъжни 

филми, но имаше и тези 

моменти, в които човек може 

да се усмихне... 

П.М. В „Слава“ имаше хумор 

на моменти, заради което го 

предпочитам пред „Урок“, 

където настроенията са 

към „всичко е много зле в 

България“. 

М.С. Не съм напълно съгласен 

с теб, защото „Урок“ върви 

повече като морална история 

и в крайна сметка филмът е за 

това, че жената сама трябва 

да разреши конфликта си. 

Затова и развръзката е толкова 

задоволителна. 

П.М. Не правеше ли, така 

да се каже, нещо орално 

на персонажа на Стефан 

Денолюбов? 

М.С. Не. В крайна сметка не го 

направи. Подготвяше се, но не 

го направи. 

П.М. Само си сложи 

червилото... 

М.С. Да, и Стефан Денолюбов 

си е казал – „Ще отида 

в „Saloon” (варненски бар) и 

ще я забравя някак си“. 

млади, непрофесионални 

и неразбиращи, но... 

Разковничето е, че на някои от 

тези хора им остават 5, 10, 15, 

20 години гледане на филми. 

Докато на нас ни остават 50, 

60 години гледане на филми. 

Така че, трябва да бъдем 

критични. А и колкото повече 

гледаш кино, толкова повече 

разбираш и търсиш различни 

дълбочини, а след това можеш 

по-ясно да кажеш защо нещо 

ти харесва и защо не. 

М.С. 50, 60 години, ако имаме 

късмет... 

П.М. Ако не се пропием... 

След като гледаме „Безбог“... 

(смях) 

М.С. Важно е да сме критични, 

защото киното у нас не 

се прави в промишлени 

количества. Това го прави 

ценно. Аз лично 

харесвам „Посоки“ и смятам, 

че беше много по-удачният 

избор за наградата. 

П.М. И на мен ми хареса. До 

един момент. 

М.С. Има много силно начало. 

Пак е разделен на епизоди. 

Асен Блатечки прави много 

силна роля. 

П.М. И Геро. Тези два епизода 

са ми любими. 

М.С. Освен че личи, че са 

правили безброй репетиции за 

кадрите, има хумор. 

М.С. Филмът се опитва 

да те разсмее и успява, 

а след това го обръща 

пак на философстване и 

драматизация. 

П.М. Има ли Бог, или няма? 

Но сюжетната линия с 

възрастния шофьор според 

мен бе излишна. Като че ли 

е вкарана, само за да има 

трагедия отново. 

М.С. Може би не успя, 

защото беше единствената 

сюжетна линия, която е 

прекъсната. Доколкото знам, 

има неизползван епизод 

с Христо Мутафчиев. Ако 

бяха го поставили него 

вместо религиозната част 

или възрастния шофьор... 

И въпреки това, „Посоки“ 

може би беше най-добрият 

фестивален филм на 

„Златна роза“. Има филм, 

който харесвам повече, но 

„Посоки“ беше очакваният 

победител, който по някаква 

причина не спечели. Бях 

много изненадан. Като имаш 

предвид „Вездесъщият“ колко 

награди взе... 

П.М. В интерес на истината, 

и аз очаквах да кажат 

„Посоки“. Но пък да речем, че 

„Вездесъщият“ бе интересно 

решение. Разнообразно. 

„Дъвка за балончета“... 

М.С. Беше като 

противовес на „Посоки“ 

и „Вездесъщият“, защото 

беше толкова „сладък“ 

филм. Очарователен е, а във 

финалът е много силен. 

П.М. И то успешен. Доста 

П.М. Само да вметна нещо 

М.С. Именно. Когато 

често споменаваме хумор. 

тук. За това което говорим, 

П.М. Много ми хареса, че пораснеш, ти не си същия 

Явно сме травмирани. 

сменят формата на кадъра човек. С твоите малки 

ако някой го прочете, 

в зависимост минало- 

приключения, можеш да 

може да ни заклейми като 


48 ВИНЕТУ 49 

„„ПОСОКИ“ 

настояще. Кадрите в 

миналото носят усещане, че 

гледаш стар български филм. 

А детските шеги и закачки 

бяха сякаш от „С деца на 

море“. Непринудени, за това 

се получи сладко и публиката 

се смееше. От българските 

продукции и на мен този 

филм най-много ми хареса. 

И най-важното – носеше 

емоция. 

М.С. Частите с миналото 

ми напомняха на книга на 

Астрид Линдгрен. Сякаш 

четеш „Пипи дългото чорапче“ 

или „Карлсон“. И голяма тема 

във филма бяха индианците, 

което ме подсети как като 

малък четох „Винету“. Има 

някаква игривост и чар на 

начина, по който е предадена 

историята. 

П.М. Значи филмът би се 

харесал и на Бойко Борисов... 

М.С. Миналото, освен с 

формат, е и с различни 

цветове. По-топли са. И 

се получава много хубав 

контраст. Защото темите, 

които се обсъждат в миналото 

и тези в бъдещето, са много 

реалистично представени. 

Като си малък, си свободен от 

истинска отговорност и всичко 

е просто приключение. 

П.М. Сцените в настоящето не 

са мрачно направени, а са 

абсолютно натурални. Като 

светлина и като усещане. 

Животът не е много добре, 

не е много зле. Той е такъв, 

какъвто е. 


„„ДЪВКА ЗА БАЛОНЧЕТА“ 

КАРЛСОН 


„„С ДЕЦА НА МОРЕ“

КАДРИ ОТ ФИЛМА 

„„РЕКВИЕМ ЗА Г-ЖА Й.“ 

навредиш на околните. Ако направиш 

нещо лошо, няма да си единственият 

набит, а доста хора ще страдат от твоите 

действия. За това финалът на филма е 

толкова силен, защото малките деца, когато 

са пораснали, взимат зрелите решения. 

Имаше шанс да има наранени хора, но 

всички направиха правилния избор. Това 

е много силно и не го очаквах. Смятах, че 

рано или късно ще има клише, краят ще 

е щастлив. Все пак не се случи. По някакъв 

начин ти израстваш с персонажите. 

„Реквием за г-жа Й.“? 

П.М. Най-силният филм на фестивала. 

М.С. Много ми е тъжно, че най-силният 

филм на фестивала не е български. 

П.М. Копродукция. Българското участие е в 

звука на филма. 

М.С. Факт е, че аз харесвам „Дъвка за 

балончета“ малко повече, но факт е, че 

ако искате да изпаднете в кататонично 

състояние, „Реквием...“ е вашият филм. 

Аз изпаднах в състояние на дълбока 

медитация, докато обмисля напълно този 

филм. 

П.М. Това е арт филм. Но напълно успешен, 

ако ме питаш. 

М.С. Защото нищо не е пресирано. 

П.М. Сниман е заради историята и 

чувството, което ще получиш. Действа 

много мъдро и целенасочено на принципа 

на манивелата. Филмът те навива през 

цялото време, лека по лека (дори без да 

осъзнаваш), и накрая те пуска. Избухваш в 

сълзи. Погледнах настрани и видях, двама 

възрастни мъже до мен плакаха. Аз също 

едвам се сдържах да не се разплача. 

Гърдите и гърлото ми бяха пълни, а дори 

нямах търпение да свърши, защото не 

можех повече да задържам. 

М.С. Първите 20-30 минути служат почти 

като хипноза. За да можеш да влезеш в 

ритъма на филма. Монтажът, кадрите, 

специфичното позициониране на 

камерата… Играта на актьорите беше 

сюрреалистична на моменти, а в други – 

напълно реалистична. Но трябва да влезеш 

в този ритъм. Това стане ли, филмът те 

обгръща. Няма нищо по-важно от това, 

което се случва на екрана. Трябва да 

го догледаш, трябва да знаеш как ще 

завърши. Какво решение ще вземе жената. 

Фантастичен. 

П.М. Наистина фантастичен филм... 

М.С. Не мога да повярвам, че от толкова 

сериозен филм, който може да те вкара в 

някакви хипер размисли за живота, имаше 

фантастичен хумор. Може да е от това, 

че е сръбски и по-голямата част от хората 

псуват. Имаше малко момиченце, което 

псуваше... 

П.М. За да спечели вниманието на майка 

си. Да намери любовта й... 

КРАЙ 

Пламен Михайлов и Марко Салиери 

https://www.havealookaround.com/ 

50 51

Time, Mr. 

Time, Mr. 

Freeman? 

Freeman? 

от марко салиери 

52 53

OUTGAME 

OUTGAME 

не е нещото, което 

Първата „Half-Life“ (1998) всичко, докато се сблъсква 

синопсис на новото Като величина и финансов 

Дори и хора, които като 

катапултира кариерата промени представите 

заглавие под формата на 

със съвсем различен 

потенциал, „Half-Life“ има 

цяло не играят видеоигри, 

им в стратосферата. какво би трябвало да бъде 

кратко писмо, което той много общо с френчайзи 

вид проблем. Доколкото 

рано или късно се 

Изнервящо, а? 

един first-person shooter 

нарича „преувеличен „Междузвездни войни“ или 

има много свобода в 

сблъскват с поредицата 

Едва ли тогава ще 

(или “пуцалка” от първо 

fan fiction”. С това си „Властелинът на пръстените“. 

този тип игри, дизайна 

„Half-Life“. Може би 

ви прозвучи толкова 

лице). Най-популярната 

от действие, той за пореден 

им наподобява кубче на 

повечето от вас, които 

изненадващо, че да си подобна игра преди нея 

път запали искрата За момент само 

Рубик – те са пъзели, които 

четат в момента, нямат 

фен на тази поредица е небезизвестния „Doom“, 

за 

тормозeща многото си представете, че 

имат едно единствено 

истинска представа за 

е равнозначно на 

който предизвиква вълна от 

фенове на поредицата от вместо трилогии, тези 

невероятния емоционален 

продължителна нервна имитатори. Всички те имат 

решение. Веднъж след 

години наред. Но от какво филмови поредици си 

земетръс (или с други 

криза. Последната игра толкова общи неща, че 

като си разбрал какво 

значение е това? Защо остават недовършени 

думи, triggering), който 

завърши със смъртта могат да се разпределят в е то, остава просто да 

записките и идеите на двуологии, независимо 

тези игри причиняват 

свой собствен започнеш да го правиш 

един отдавна 

само със споменаването 

жанр (twitch по-бързо и по-бързо. 

тя вече напуснал 

си, но тя се радва на 

shooters) - Лесно е да се вманиачиш 

от компанията 

една от най-лоялните 

бързи, много в такава игра, защото тя 

сценарист да 

и вманиачени фенове 

кървави, с 

предизвикват 

те предразполага към 

въобще в геймърската 

двуизмерни 

от какъвто и да 

подобно нещо. 

култура. Много от това 

полигонални 

от че 

било интерес? 

идва и от факта, че 

текстури и с 

Какво прави 

Основната философия е: бъди 

авторите, небезизвестните 

лабиринтни 

третата част 

бърз, брутален и доминиращ. 

„Valve Corporation“, 

дизайн на 

10 

на „Halfпоне 

в последните 10 

нивата. Няма 

Life“ толкова 

Колкото повече спазваш 

години, са абсолютно 

да си кривя 

митична и при 

незаинтересовани в това 

душата, 

тези правила, толкова 

каквото и да 

такъв интерес, 

да разкрият подробности 

можете бая да 

повече забавление 

е било за продължение 

защо „Valve“ 

за продължение на 

се позабавляте ще получиш. Затова 

на отказват да 

поредицата. Буквално 

с тях, но от се появяват и много 

направят нещо 

всеки файл бива 

модерна имитатори – публичния 

по въпроса? 

разнищван до ниво код 

гледна точка интерес и желание 

от за Ако не сте 

от феновете, за да се 

те са доста за още и още от този 

човек, който 

намери каквато и да 

плоски и не модел забавления го 

сериозно се 

е било информация 

особено 

интересува 

предразполага. 

свързана с митичната 

интересни. 

или просто 

В този контекст, лесно 

„Half-Life 3“. Независимо, 

Повечето от 

че никога не 

е да видим как „Halfче 

не знаем почти нищо 

тях, начело с 

за ви е идвало 

Life“ веднага се 

за нея, нито снимка, нито 

примерния за 

тя на ум да 

различава – авторите 

видео, нито нищо, тя се 

на един от любимите на жанра “Doom”, полагат 

играете видеоигри, от популярността и 

са си играли с хорър 

е превърнала в меме, 

феновете персонажи. основите на хоръра във 

използването на думи финансовия успех. Години 

сигурно най-прочутото 

С други думи, сюжетът е видеоигрите, не само 

елемента, но го постигат 

като „митична“ може би наред да не получат трета 

парче „vaporware “ в 

„увиснал“, а феновете с демоничната си 

по различен начин. Тя е 

е леко преувеличение. Но част, която да служи за 

света. 

трябваше да чакат 

символика и врагове, но изключително линейна 

Но най-накрая, след 

в геймърската култура, истински завършек и 

Но най-накрая, след 

завършека му 10 години. и с параноичния начин, и ограничена в начина, 

повече от 10 найнакрая 

имаме нещо. 

тези игри имат жизнено финал, удолетворяващ 

повече от 10 години, найнакрая 

имаме нещо. 

в които все пак се 

нивата си. Всеки коридор съсредоточавайки се 

Повтарям, 10 години, по който структурират по който е подредена, 

важно място за развитието феновете, без да има 

Буквално за една нощ, 

и определянето на важни каквито и да е било 

Буквално за една нощ, 

повтаряше, че такава игра си прилича с миналия, върху сюжета, използвайки 

наративни приоми и тропи, новини за каквато и да е 

целият интернет се освети, 

ще има! С пускането винаги има враг, който стрелбата и екшъна поскоро 

за емоционален 

след като Марк които и до ден се използват било текуща разработка. 

след като Марк Лейдлоу, 

на този синопсис, 

може да ти се появи 

водещата креативна 

в десетки заглавия. Междувременно 

водещата креативна 

равнозначно се слага край зад гърба, а музиката 

фигура и сценарист 

Сигурно сте объркани и за авторите се правят, че 

катарзис отпускащ 

фигура и сценарист на очакванията, че това ще е бърза и тежка. Човек 

на поредицата пуска 

мащаба, затова бих искал такива филми всъщност 

напрежението, отколкото 

поредицата, пуска 

се случи. А феновете имат започва да се оглежда 

да ви дам сравнение. никога не е имало и 

да е самоцелно. 

защо да са разочаровани. навсякъде и да очаква 

54 55

OUTGAME 

Това вече не е пъзел, 

защото ако беше, щеше 

да е прекалено лесен за 

решаване. За да ви дам 

пример, въведението е 

перфектен аналог за 

това, което ще правите до 

самия край. Протагонистът 

(който също е много 

различен от стандартния 

космически безтрашен 

войник, казва му се Гордън 

Фрийман, без връзка с 

Морган, и е завършил 

докторат по физика в MIT) 

отваря очи и ви разкрива, 

че пътувате във влак. 

Движите се към научната 

лаборатория Black Mesa 

(нещо средно между Зона 

51 и ЦЕРН), където трябва 

да започнете новата си 

работа. Вие може да 

се движите из кабината, 

но не контролирате по 

никакъв начин пътуването, 

а просто се носите 

из пространството. 

Междувременно, 

механизиран глас дава 

подробности за дейностите 

в научния комплекс. Скоро 

след като пристигате 

в комплекса от вас се 

изисква да отидете и 

да облечете специален 

костюм (с който се 

обясняват всичките типични 

странности, които един 

персонаж във видеоигра 

може да направи). 

След това участвате в 

експеримент, имащ 

фатални последици, 

тъй като пробивате 

дупка в измеренията и 

предизвиквате извънземно 

нашествие. Докато сте 

стигнали до какъвто и да 

е било екшън, са минали 

почти 40-50 минути, в което 

напрежението нещо 

да се случи малко помалко 

се покачва. Когато 

експлоадира, на вас все 

още не ви е предоставено 

оръжие, а само един кози 

крак, с който да чупите 

прозорци. Следващите 

12 до 15 часа са донякъде 

повторение, като набирате 

все по-голям арсенал, 

който да спомогне на 

вашето оцеляване. Ще 

имате нужда от това, тъй 

като ще се сблъскате с 

всякакви ужасии – зомбита, 

акули, еднооки извънземни, 

извънземни с големи глави, 

извънземни кучета и т.н. Ще 

постреляте и по други хора, 

тъй като американското 

правителство решава, 

“ала американа”, че всеки 

свидетел от въпросната 

злополука трябва да бъде 

унищожен. 

Но тези 40-50 минути за мен са 

безстрашен ход от страна на 

авторите, защото да накараш 

някой да седи мирно толкова 

време преди въобще нещо да 

се случи, за онова време, е като 

да се гръмнете сам в крака. 

Хората, които биха си 

купили такава игра са там 

главно за “пуцалката”, 

но тук, като играч, в това 

ключове време, вие 

разбирате нещо много 

важно – контролът никога 

не ви е предаден напълно. 

По-подобен начин, бивайки 

отражение на сюжета 

на играта, вие от самото 

начало не избирате пътя, 

вие просто се возите 

в един много дълъг и 

тъмен тунел, в специално 

построено за вас влакче 

на ужасите. Единственото 

истинско решение, което 

сте взели, е да се качите 

на влака и да тръгнете 

на това приключение 

(или да пуснете диска в 

компютъра, но едното е 

далеч по-романтично от 

другото). Разбирате, че 

целта на играта не е да ви 

направи възможно по-бърз, 

силен и безстрашен, а да 

ви потопи в дигиталното 

пространство, да ви 

накара да се почуствате 

все едно вие самия сте 

там, в тъмните подземия на 

злокобната научна база. 

Цялата игра е много дълга 

и сложна интерпретация на 

избора на Хобсън (избор, 

който всъщност не е 

избор) с много, ама много 

стреляне по извънземни. А 

всичко това е представено 

много ясно и директно 

пред очите на играча. 

Това е драстична промяна 

в сравнение с други игри 

по това време. Това, че 

нито една видеоигра не 

е напълно интерактивна, 

не е чак такава тайна, 

но обикновено е нещо, 

което се крие, за да 

се придаде на света 

повече органичност и 

достоверност. Също така, 

поне сюжетно, shooter-ите 

спадат към категорията 

”power fantasy”, което 

заема и огромна част от 

ескапистката литературна 

фантастика. В тях целта 

е да накара играча да 

се почувства силен, бърз 

и донякъде вещ, защото 

се е справил с тяхната 

трудност. Това се постига 

с определено ниво на 

бомбастичност и склонност 

към екшъна. „Half-Life“ 

предпочита „тихият“ 

подход – малко по-малко 

да натрупва напрежение, 

докато екшъна не започне 

с мощен гръм. Това се 

повтаря на няколко пъти 

по-време на сюжета – 

подобно на музикално 

кресчендо, което звучи 

отново и отново. 

Ако в игри като “Doom” 

се усеща, че играете 

видеоигра, тук виждаме 

нещо напълно различно. 

С нестандартният си пулс 

и темпо, „Half-Life“ не 

прави опит към реализъм, 

но със сигурност постига 

кинематографичност 

и органичност на 

заобикалящата ви 

виртуална среда. Важно 

е да добавим, че и новите 

технологии, използвани 

от „Valve“, допринасят 

много за това, тъй като 

OUTGAME 

няма истинска раздяла 

на „нива“. Вашето 

пътуване из света на “Black 

Mesa” е плавно, като от 

време на време играта 

спира, за кратко, за да 

зареди. Независимо от 

метафората с влака, 

която ще се повтори 

няколко пъти по време на 

действието (като любезно 

подчертаване, че нищо не 

е такова, каквото изглежда), 

авторите така и не отнемат 

напълно контрола от 

ръцете на играча, но много 

внимават как го превеждат 

по изграденото трасе. 

В тази игра няма нито 

едно препрограмирано 

видео, вие винаги може 

да движите персонажа 

си, никога не сте просто 

зрител, закотвен на едно 

място. Много труд и 

усилие са отишли в това 

да се напълни света с 

малки детайли, които 

да го направят жив, от 

микровълнова, която 

можете да счупите по 

невнимание, до разговори 

между учените по 

коридорите (а те даже 

си движат устите, което е 

нечувано за 1998!). 

56 57

OUTGAME 

Тук, играта постига най-силно 

ефекта си, когато успявайки 

да ви потопи в света си и да ви 

накара да забравите, че седите 

пред компютър, натискайки 

парчета пластмаса. 

Може и да ви е направило 

впечатление, но всички 

тези елементи сработват 

един с друг главно, 

защото преживяването 

е интерактивно и от 

вас се изисква да 

взаимодействате със 

света около вас. И 

добре, че е така, защото 

сюжетно изненадите не 

са чак толкова много. 

Това е сюжет, който сме 

виждали много пъти – 

експериментът, който се 

проваля катастрофално, с 

учени, които са си играли 

със сили извън тяхното 

разбиране. 

Има елементи от много други 

творби, както и наративно, 

така и визуално, за които си 

признават и самите автори 

(очевидно много са повлияни от 

„Пришълецът“ на Ридли Скот и 

„Мъглата“ на Стивън Кинг). 

Доминират тъмните 

коридори, последвани 

от мръсни цветове 

като кърваво червено 

и оранжевата слуз на 

извънземни, контрастирани 

от светло зеленото на 

разлята радиактивна 

течност. Враговете ви 

често ще се телепортират 

около вас с ярък гръм, 

осветявайки за момент 

тъмнината. Но панделката, 

която завързва цялото това 

изживяване идва от съвсем 

различно място. 

За някои Гордън Фрийман 

може и да е синонимен 

с „Half-Life“, но според 

мен душата на играта се 

крие в друг персонаж – 

G-Man. Тази мистериозна 

костюмирана фигура 

се появява на няколко 

различни места в играта, 

винаги наблюдавайки, 

без да се намесва 

сериозно във вашите 

действа. Този на пръв 

поглед безпристрастен 

наблюдател, който не ви 

напада, но не ви и помага 

директно, добавя съвсем 

различно измерение 

на случващото се. Като 

образ, той е кошмарът на 

всички параноици, жива 

теория на конспирациите 

– един единствен виновник 

за всичко лошо, което 

се е случило или ще 

се случи в действието 

на играта, кукловодът, 

застанал в сенките. За 

мен, той е перфектното 

олицетворение на 

авторите, единствените, 

които знаят какво и защо се 

случва около вас. А това, че 

накрая ви спасява, като че 

ли просто, за да има втора 

част, добавя някаква истина 

към тази теория. 

Тъжно ми да е помисля, 

че след всичките тези 

суперлативи, ако днес 

изиграете оригинала от 

1998, едва ли ще бъдете 

толкова впечатлени от 

нея. За жалост, играта 

не е остаряла по найдобрия 

начин, а много от 

нововъденията в нея са 

повтаряни толкова много 

пъти, че са загубили част 

от блясъка си. В същото 

време това е доказателство 

за това какво влияние има 

върху индустрията, толкова 

много игри се възползват 

от същите идеи, същите 

теми, същите приоми, че 

в крайна сметка стават 

стандартни за цяло ново 

поколение игри. И да не 

сте я играли, със сигурност 

сте виждали и чували за 

купищата модификации, 

които стават световни 

хитове, произлизайки от 

нея (ако не сте чували 

за „Counter-Strike“, защо 

четете тази статия в 

момента?). 

Не бих искал да 

влизам в прекалено 

големи подробности за 

продължението „Half-Life“ 

– кръстено доста семпло 

„Half-Life 2“ (2004). Когато 

едно произведение е 

направена качествено, 

често виждаме паралели 

с други изкуства. Има 

много примери за 

продължение, които 

се оказват по-добри от 

оригинала, просто защото 

авторите са интимно 

наясно кои са важните 

моменти от първата част 

и как да увеличим тяхното 

въздействие. И ето – играта 

пак започва на влак, 

което продължава като 

времетраене, далеч 

по-малко от преди. Първите 

20-30 минути са посветени 

да видим промените, които 

са се случили със света 

след злополуката на “Black 

Mesa” (spoiler – тоталитарна 

дистопия, директно 

повлияна от „1984“). 

Може би заради българското 

участие в играта (графичен 

дизайнер на градската част 

от играта е Виктор Антонов), 

много от сградите са, като че ли 

извадени от софийските улици, 

включително с блокове панелки 

и речни канали, все едно още 

малко и ще минете под моста на 

булевард “Стамболийски”. 

Впечатляващо е колко 

много „Valve“ са развили 

технологията в шестте 

години, които правят играта. 

До ден днешен, някои 

части се доближават до 

абсолютен фотореализъм 

(забележете, играта 

излиза на пазара през 

2004 година!), лицевите 

анимации са невероятно 

изразителни, но главното 

нововъведение е нейната 

впечатляващата физика. 

Бутилките се чупят и се 

пръсват, когато ги удря 

куршум, телата падат 

реалистично, изкривявайки 

се под собствената си 

тежест. Опитът за реализъм 

е повече от успешен – 

трудно е човек да не се 

потопи напълно в постсоциалистичната 

среда, 

бягайки от полицията и 

търсейки нови и стари 

съюзници, в опит да се 

спасите. Доколкото има 

някои по-стандартни нива 

(магистрала, затвор, т.н.), 

няма как да не спомена 

майсторството, с което е 

изграден Рейвънхолм, град 

бомбардиран от малките 

хедкрабс, превърнал 

цялото население в 

зомбита. Единственият 

оцелял е свещенникът на 

града, който е поставил 

капани навсякъде за 

OUTGAME 

да унищожи неживите. 

Но тук пак виждаме 

интерактивното кресчендо, 

като авторите нарочно 

ви водят от малки до поголеми 

заплахи, карайки 

ви да взаимодействате с 

умопобъркания свещеник. 

Цялото ниво е лекция как 

да направим едно ниво 

незабравимо и ако не 

друго, то ви препоръчвам 

да изиграете играта само 

заради него. 

Мога да говоря (или да 

пиша) с дни за малките й 

тънкости: от недиректното 

въведение, което представя 

по органичен начин много 

от новостите в играта, 

през добре написания 

сценарий, давайки 

на Гордън истински 

персонажи, с които да 

взаимодейства (вместо 

повтарящите се учени от 

първата игра) до това колко 

забавно е да стреляте по 

неща с добре наречения 

Gravity Gun (придърпва 

като магнит всеки предмет 

и го изстрелва с невероятна 

скорост напред!). Както 

казваше един приятел: 

“единственото лошо 

нещо в Half-Life 2 е огъня, 

просто защото не изглежда 

толкова впечатляващо, 

колкото всичко останало.” 

Колкото и да искам да ви 

занимавам с това, не е 

това целта на тази статия. 

За да направиш игри като 

тези, единственият начин да 

го постигнеш е с наистина 

специален екип, съставен не 

само от хора, готови на рискове, 

но иноватори, гордеещи се с 

изкуството, което произвеждат. 

58 59

OUTGAME 

Каквото и да си говорим, 

това са новаторски 

продукти, а те не се 

създават в изцяло 

корпоративни структури. 

Основателите на Valve 

(в частност Гейб Нюъл, 

тъй като Майк Харингтън 

напуска през 2000 година) 

от години повтарят, че 

всички бюра в техния 

офис имат колела. Всеки 

един член от компанията 

може по всяко време да 

си откачи кабелите на 

компютъра, да си вземе 

бюрото и да го бутне в 

различна част от сградата, 

където да работи върху 

друг проект. Идеята е, 

че стимулирайки хората 

да работят върху това, 

което наистина искат, 

крайния им продукт ще 

бъде по-добър. За жалост, 

това е компромис с 

положителните страни 

на една сериозна 

корпоративна структура 

– без истински надзор 

и контрол, множество 

проекти се започват и така 

и не се завършват. Когато 

никой няма очаквания 

от теб, когато можеш 

да направиш каквото си 

искаш, трудно е за човек 

сам да намери волята да 

действа само в позитивна 

посока, да намери 

система, която да му 

позволи развитие и да се 

пребори сам със себе си. 

За шестте години между 

първата и втората игра, 

феновете не веднъж са 

се оплаквали, че целият 

процес е прекалено бавен. 

С идеята да го забързат и 

да пускат повече продукти, 

„Valve“ решават до 

следващите няколко игри 

от поредицата да следват 

епизодичен модел. Това 

като цяло е добра идея - 

вместо да накарате някой 

да чака години наред за 

една средно голяма игра, 

им давате малки части 

на всеки няколко месеца. 

Така може да се очаква 

приръст във финансово 

отношение, но в същото 

време удолетворяваш и 

собствените си клиенти. 

Даваш им повече от това, 

което искат. На пръв поглед, 

всички печелят. Започват 

се 4 различни проекта, 

посветени само на „Half- 

Life” поредицата. Това бива 

съчетано с премиерата 

на най-новият софтуеар 

на „Valve“, системата 

„Steam“, която служи 

за обща мрежа между 

всички по-големи продукти 

на компанията, редовно 

пускайки ъпдейти и 

позволявайки на феновете 

да си закупуват техните 

продукти по един достъпен 

и бърз начин. Епизодите 

продължават да се бавят 

и да не спазват крайните 

си срокове, докато тази 

нова програма малко 

по-малко се разширява. 

Изведнъж и други компании 

разбират, че без да 

изискват от клиентите си 

да излизат и да купуват 

физическо копие, могат да 

продадат много повече ако 

просто направят услугата 

по достъпна. От тогава, 

„Steam“ се е разрастнала 

в най-важният онлайн игров 

пазар, носещ милиарди 

в приходи. Малко са 

игрите, които не може 

да си закупите чрез тази 

програма. Още по-малко 

са проектите, които целят 

да не стигнат до там. А в 

момента, когато знаете, че 

можете да си купите всичко 

от там, защо и вие да не се 

включите? 

Всички игри на планетата, 

на едно място. 

Утопичен пазар за всички 

възможни ваши нужди. 

Тъжното е, че за такава 

разкрепостена компания 

като „Valve“, все повече и 

повече ресурси се хвърлят 

именно в тази посока. Те 

взимат процент от всяка 

покупка, направена 

през „Steam“, но това 

е само фрагмент от 

техните печалби. Те 

все още създават игри, 

обаче към различен вид 

публика. Последните 

им проекти правят 

всичко възможно да се 

възползват от удобствата на 

програмата, включително 

продажбата на малки 

козметични предмети 

(скинове, шапки и т.н.) 

за дигитални герои. На 

всичкото отгоре, те могат 

да се продадат отново на 

пазар между играчите, 

като така се разменят 

истински пари между 

самите потребители. 

Естествено, процент 

от всяка транзакция се 

връща към собствениците. 

Милиони долари, да 

не кажа милиарди, се 

изкарват от продажбата 

и препродажбата на 

продукти, които не 

отнемат на един графичен 

дизайнер повече от половин 

час да направи. „Counter-Strike: 

Global Offensive“, 

„Team Fortress 2“, „DOTA 

2“, все игри, в които може 

да прекарате стотици 

часове, игри, за които има 

голяма възможност да 

платите повече от веднъж 

за безмислени дигитални 

боклуци. А те се изкупуват 

от хиляди деца по цял свят. 

Лесно е да кажем, 

че бунтарският дух на 

„Valve“ е мъртъв, че 

са се превърнали в 

абсолютно същите алчни 

корпоративни гадини, които 

вилнеят във всяка друга 

голяма игрова компания. 

Лесно е, но дигиталните шапки 

ще продължат да топлят 

дигиталните уши на дигиталните 

персонажи (тоест, да се 

продават), приходите няма да 

спрат, а ние едва ли ще видим 

скоро или по-скоро някога друга 

„Half-Life“ игра. 

И да плачем, и да ревем, 

и да пишем страстни 

статии за това колко е 

нечестно това, как трябва 

да защитим изкуството във 

видеоигрите (колкото и 

малко това като че ли да 

се цени) или да пускаме 

тиради в социалните 

мрежи – цикълът няма да 

спре. Той е прекалено 

доходоносен. 

Затова действията на Марк 

Лейдлоу са толкова важни. 

60 61

OUTGAME 

От отказване да говорят 

какво точно се случва с 

най-важната поредица 

на „Valve”, той им 

забива истински шамар 

(а не дигитален!). 

Удолетворението и вълната 

от благодарност, с която 

феновете посрещнаха 

неговия синопсис доказва 

колко много искаме този 

финал. Естествено, в 

написаното имената са 

променени, половете на 

персонажите също, но 

всеки почитател на игрите 

знае много добре кой 

кого е, накъде е тръгнал 

и какво точно се случва. 

В думите на Лейдлоу, 

когато пише последният 

епизод, той е искал да 

остави Гордън в същото 

положение, в което почва 

втората игра, носейки се в 

нищото, необезспокояван, 

докато неговите услуги 

не са отново нужни. От 

всичко написано, изглежда 

много обещаващо, найвече 

нивата описани 

на кораба „Бореалис“, 

които комбинират 

сюррералистични гледки, 

пътуване напред назад 

във времето и още 

появявания от мистериозния 

манипулатор G-Man. Но 

това е всичко, което някога 

сме искали – заключение! 

Силно ви препоръчвам сами 

да прочетете написаното 

от Лейдлоу (цъкни тук!) и 

естествено, да изиграете 

„Half-Life“ поредицата, в случай, 

че още не сте го направили. 

Сигурно първата ще ви 

изглежда стара, затова ви 

препоръчвам „Black Mesa“ 

(повечето картинки са 

именно от там!), проект, 

задвижван от фенове, които 

изцяло пренесоха играта 

в едно ново поколение. 

За мен всички тези игри 

са без време, играят 

се днес точно толкова 

добре, колкото когато са 

пуснати на пазара. И с 

лека злоба бих искал да 

ви препоръчам да си ги 

закупите по „Steam“, тъй 

като едва ли има по-удобен 

начин да го направите. 

Не искам да ме разберете 

погрешно – не мисля, 

че Valve имаха или все 

още имат задължението 

да довършат „Half-Life“, 

защото една тълпа от 

пъпчиви тийнейджъри и 

позастаряващи фенове 

като мен им реват на 

главата, че трябва да го 

направят. Не мисля, че 

имат и някакво морално 

задължение да го 

направят просто, за да 

ни почешат по гърба. Но 

наистина ми се искаше 

да имат смелостта да 

си признаят, че вече не 

им се занимава с това. 

А все си мисля, че една 

от най-великите игрови 

поредици заслужаваше 

по-добро заключение от 

един уърдовски файл, без 

значение колко добре е 

написан. 


http://bnf.bg/ 

62 63

приказка 

за лека нощ 

от александра елезова 

ПЕПЕЛЯШКА И ДВЕТЕ 

АНАНАСОВИ ЯЙЦА 

СЪЩАТА МАЙКА. СЪЩОТО ДЕТЕ. СЪЩИЯТ КОМАР. 

СЪЩАТА ЛАМПА, НО С НОВА КРУШКА (просто през 5 

години крушките в крайна сметка изгасват, 

но това не е важно сега).НОВА ВЕЧЕР. НОВА 

ПИЖАМКА. СТАРА ПРИКАЗКА, НО НОВА. 

64 65

OUTFAIRYTAIL 

МАЙКА 

Какво ще ми разказваш 

сега? 

ДЕТЕ 

Ти даваш идея със скучна 

приказка, аз я правя готина. 

Не мога всичко аз да правя. 

МАЙКА 

Добре. Искам да видя 

какво ще направиш с 

„Пепеляшка“. 

ДЕТЕ 

Пф..пак женска приказка. 

Добре. Та да да дъъъъм!!! 

Живял супер отдавна един 

мъж с дъщеря. Майката 

още при раждането 

напуснала семейството си, 

защото не искала да има 

деца. Искала да поживее 

още, да потанцува. И 

така бащата останал 

самотен и решил да си 

намери по-възрастна жена, 

която се е натанцувала, 

за предпочитане и тя да 

е изоставена самотна 

майка. 

МАЙКА 

Защо и тя трябва да е 

изоставена? 

ДЕТЕ 

Не питай мен. Питай 

бащата. Така търсел 

по обявите. И аз не 

разбирам... 

Тази нова жена дошла с 

двамата си сина, 2 кучета 

питбули, 2 папагала, 

10 куфара,2 Playstation-a, 

12 фиджет спинъра и около 

40 кашона с ананасов сок. 

Майката поема въздух да 

попита. Детето я прекъсва. 

ДЕТЕ 

Фиджет спинера е 

бил измислен още в 

Средновековието. А ако 

ще питаш за ананасовия 

сок: това бил бизнеса на 

новата майка. Той обаче не 

се получил, защото никой 

не харесал сока. И сега 

трябвало да изпият каквото 

е останало. Всички като 

дошли, изглеждали малко 

пожълтели, защото били 

прекалили с анансов сок. 

МАЙКА 

От ананас не се 

пожълтява... 

ДЕТЕ 

От морковите ставаш 

оранжев. Каквото 

пиеш, такъв цвят имаш 

после. Продължавам с 

приказката! 

Нанесли се те при 

бащата и стоварили 

целия си багаж в стаята 

на дъщерята, защото било 

много разхвърляно там и 

им се сторило че е склад. 

През това време дъщерята 

нищо не разбрала, 

защото палела стари 

вестници в камината. Била 

пироманка. Тая дума ми 

я каза батко Цеци оня ден. 

И Пепеляшка била такава. 

Много обичала миризмата 

на кибрит и да гледа 

запаления вестник. Имало 

странични ефекти, защото 

се напишквала нощем, но 

си заслужвало. Постоянно 

седяла около камината, 

където било пълно с пепел 

и ЗАТОВА я наричали 

Пепеляшка. 

МАЙКА 

Ахааа! Сега разбирам... 

ДЕТЕ 

Понякога спяла пред 

камината. За да може 

като се събуди, веднага да 

палне вестник и да започне 

деня с усмивка. Както 

ти пиеш кафе, за твоята 

дневна доза кокаин. 

МАЙКА 

(смее се) Кофеин, малчо! 

ДЕТЕ 

Да, същото. 

Така, на следващия ден, 

Пепеляшка станала и се 

запознала с новите си 

братя и майка. 

Синовете на мащехата, 

били близнаци (еднакви), 

не от тия различните. 

Дебелички, жълти от сока 

и приличали на яйца с 

дръпнати очи. Докато се 

здрависвали с Пепеляшка, 

в ръцете им се въртяли 

фиджет спинери. Било 

малко странно и неудобно. 

След това помълчали всички 

около 15 минути. 

ДЕТЕ 

Не им се получило 

запознаването. Било 

неловко. А и Пепеляшка 

изобщо не ги разбрала тея 

спинери в ръцете им. 

МАЙКА 

И аз не го разбирам 

особено… 

ДЕТЕ 

Защото си скучна. 

Тя и Пепеляшка била 

скучна...Ден след ден, 

предпочитала да седи пред 

камината и да блее 

в огъня, за да не си говори 

с новите си роднини. Не 

забелязвала, че стаята й 

наистина се е превърнала 

в склад за излишни работи. 

Там спели и 2-та питбула 

и 2-та папагала. От 

време на време братята 

играели там на FIFA или 

кандадска борба, биели 

се и обличали кучетата 

в дрехите на новата си 

сестра. 

МАЙКА 

Просят си боя май, тия 

момчета. 

ДЕТЕ 

Пепеляшка си го проси... 

И мащехата също. Тя по 

цял ден гледала сериали 

по телевизията. Такива 

дето всички се карат и са 

бременни от някой, дето не 

трябва. И дето казват „Да ти 

е сладко.“, докато ще ядат 

ориз примерно...И като 

някой изпусне ТАЗИ тава с 

ориз, всички се гледат 15 

мин и е много тъжно... 

МАЙКА 

А бащата какво правел? 

ДЕТЕ 

Бащата ги напуснал. 

Станало много шумно. 

Кучетата лаели, а 

папагалите повтаряли след 

тях. И един ден просто 

изчезнал. 

МАЙКА 

Ей така? 

ДЕТЕ 

Може и на него да му се е 

танцувало още. И горката 

Пепеляшка останала сама. 

Новата й майка станала 

господарка на къщата. 

Не, че къщата била нещо 

особено...А и нямали пари. 

Останали с 6лв, което 

щяло да им стигне за един 

месец само.. 

МАЙКА 

6 лв за цял месец??? 

ДЕТЕ 

Е, и за повече време може 

да им стигнат! 

Един ден получили покана 

за парти, което било с 

2 лв вход. И мащехата 

сметнала, че щом имат 6 

лв, могат да отидат само 

3-ма. 

МАЙКА 

Браво! Точно така. 

ДЕТЕ 

Е, аз да не съм снощен! 

МАЙКА 

“Вчерашен” е израза. 

ДЕТЕ 

Снощи си е пак вчера... 

А и тати като каже, че 

е “снощен”, изглежда 

много объркан и не иска 

да говори много. Едва ли 

тогава ще му се смята... 

МАЙКА 

... 

Какво станало с партито? 

ДЕТЕ 

Мащехата решила, че ще 

отиде с един от синовете 

си и с Пепеляшка. Защото 

й било мъчно да я оставя 

сама. Решила, че ще 

направи турнир между 

близнаците, за да решат, 

кой от двамата ще ходи. 

OUTFAIRYTAIL 

МАЙКА 

Какъв е този турнир? 

ДЕТЕ 

Трябвало всеки да се качи 

върху едно от кучетата и 

да се надбягват. В крайна 

сметка се оказало, че 

един от близнаците е подебел 

от другия и кучето 

му дори не могло да 

тръгне от тежкото. И Брат 

1, Мащехата и Пепеляшка 

отишли на партито. А Брат 

2 се заврял под една маса, 

ревял и пиел ананасов сок. 

МАЙКА 

Ще има ли кръстница??? 

ДЕТЕ 

Има Кръстник! Той се 

появил изведнъж от тъмното 

и казал на Брат 2: 

КРЪСТНИКЪТ 

Човек, който не прекарва 

време със семейстовото 

си, никога няма да бъде 

истински човек! 

МАЙКА 

Баща ти ли ти позволява да 

гледаш тея филми?? Ще го 

убия... 

ДЕТЕ 

Тогава Брат 2, започнал да 

обвинява майка си, че не 

го е взела, а е отишла с 

доведената си дъщеря. И 

хвърлил кутията с ананасов 

сок на земята. Кръстникът 

викнал: 


Никога не взимай 

страна срещу член на 

семейстовто. Никога! 

66 67

OUTFAIRYTAIL 

БРАТ 2 

Съжалявам...Просто много 

исках да отида. Не исках 

да обидя никой.. 


Ще ти направя 

предложение, на което не 

можеш да ми откажеш. 

БРАТ 2 

Какво? 


Ще те заведа на партито. 

БРАТ 2 

Наистина не бих отказал... 

ДЕТЕ 

Отишли те, а пред 

дискотеката имало едни 

големи чичаци, които 

пазели да не се влиза. 

Кръстникът се приближил 

към тях и тихо им казал: 


Пуснете момчето да 

влезе. Нищо лично, просто 

бизнес... 

ПАЗАЧИ 

Трябва да платите вход!!! 


Не се ядосвайте. Не 

заплашвайте. 

ПАЗАЧИ 

Дайте 2 лв и момчето влиза. 


Ще ви направя 

предложение, на което 

не можете да откажете. 

Момчето влиза, а ние 

оставаме приятели с 

вас...Защото аз държа 

приятелите си близо, но 

враговете още по-близо! 

МАЙКА 

Колко пъти си гледал 

„Кръстникът“, че го знаеш 

наизуст?!? Ще си говорим 

с баща ти много сериозно, 

после!! 

ДЕТЕ 

Поне не му викам 

„Напръсникът“ като Гери 

от моя клас...Ама те 

момичетата нищо не 

разбират...Моля те, не ме 

прекъсвай. Към края на 

приказката сме. 

МАЙКА 

Добре, извинявай. 

ДЕТЕ 

И така, Брат 2 влязъл в 

дискотеката. Кръстникът 

се здрависал с чичаците, 

подшушнал им нещо и 

влязъл също... 

Всички в дискотеката 

онемели, когато Брат 2 

влязъл. Защото си мислели, 

че това момче вече е вътре. 

И се заоглеждали ту към 

Брат 1, ту към Брат 2, докато 

разберат, че не са луди, а 

това са близнаци. 

Family На партито Hotel танцували, Kralev Dvor 

танцували и в някакъв 

момент Bansko, се оказало, Bulgaria че 

майката 3, Terzi и бащата Nikola на Str. 

Пепеляшка, също са там. 

Явно в крайна сметка и на 

двамата mobile: +359 им се 894 е танцувало 632 066 

и затова са напуснали 

семейството си. 

phone/fax: +359 74 988 527 

e-mail: info@hotel-kralevdvor.com 

МАЙКА 

Срещнали ли ли се? 

ДЕТЕ 

Да, защото Кръстникът 

подшушнал на чичаците 

да ги намерят и да ги 

бутнат един в друг, за да се 

срещнат. Кръстникът много 

държал на семейството. 

Накрая станало така, че 

майката и бащата на 

Пепеляшка се събрали, 

а тя от своя страна 

се запознала с един 

пожарникар на партито. 

Оженили се и до края 

на дните си се карали, 

защото Пепеляшка палела 

вестници, а мъжа й ги 

поливал с вода. 

На мащехата, бизнеса 

със сока им се получил 

извднъж. Кръстникът нещо 

говорил с някакви хора и 

ги заплашил и изведнъж 

всички заобичали сок от 

ананас. 

МАЙКА 

Направил им е 

предложение, на което не 

са могли да откажат? хаха 

ДЕТЕ 

Мхм, точно така! На него 

никой не отказва. 

МАЙКА 

Това ли е края? Нямаше 

пантофка! 

ДЕТЕ 

Оххх, добрее. На партито, 

Кръстникът откраднал 

обувката на Мащехата 

нарочно. На следващия ден 

отишъл при нея и й казал: 


Исках да си намеря жена, 

но не се получи. Затова 

откраднах обувка на жена 

и сега я моля за прошка. И 

брак. 

Александра Елезова 

We are different! 

FAMILY HOTEL 

since 2006 

Bansko 

http://www.hotel-kralevdvor.com/ 

68 69

70

OUTSHINED_MAG_BROI_2

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?