OUTSHINED_MAG_BROI_4

1

СЪДЪРЖАНИЕ: 

Пламен Михайлов 

Симона Петрова 

Росен Спасов 

Катерина Ламбринова 

Марко Салиери 

Редакция: 

plamen_mihailov@yahoo.co.uk 

simona_peetrova@abv.bg 

rosenspasov@banskosp.com 

katerina.lambrinova@gmail.com 

marco_salieri@abv.bg 

онлайн маркетинг 

Ангелина Николова anikolova001@gmail.com 

гост автор 

Мариета Михайлова marietamihaylova@gmail.com 

дизайн 

Александра Елезова alexandra.elezova@gmail.com 

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! 

Ако ви харесва списанието, харесайте и споделяйте! 

http://outshined.net/ 

https://www.facebook.com/outshinedmagazine/ 

https://www.instagram.com/outshinedmagazine/ 

За контакт с нас: 

outshinedmagazine@gmail.com 

2 3

OUTPROUD 

С удоволствие съобщаваме, че нашият редактор 

Катерина Ламбринова, спечели Наградата за млад критик 

на 2017. Тя бе учредена по-рано през годината 

от кинокритика Неда Станимирова-Крънзова 

и е в памет на нейния съпруг – Камен Тодоров, 

дългогодишен редактор на сп. ,,Филмови новини’’. 

Наградата бе връчена на 

14-ти декември в Съюза на българските филмови 

дейци, лично от Неда Станимирова-Крънзова. 

Честито! 

От екипа 

Два пътя. Две мъжки съдби. Две сърца. Една среща. 

Затворът. Личността търсеща себе си отвъд липсите. 

За да оцелее. Вълнениe. Tрепет. 

/по романа на Константин Трендафилов „Затворисърце”/ 

ОТ МАРИЕТА МИХАЙЛОВА 

4 5

OUTBOOK 

Не мога да скрия факта, че купувайки си книгата, определено се 

опасявах, че това може да се окаже един от онези „наръчници“ 

по философско тълкуване на живота, които те карат смирено да 

наведеш глава и да приемеш несгодите си. Да си кажеш „какво 

пък, сигурно така ми е писано“ и да се правиш, че продължаваш 

напред със заблудата, че си една идея по-извисен, по-приемащ, 

по-добър. Не. В тези страници срещнах нещо друго. Нещо, което 

ми върна вярата, че хората все още чувстват, но не с разума си, 

не преднамерено, не в замяна, чувстват със сърцето си, така 

истинско и дълбоко, както само търсещия и обичащия човек 

може да чувства. Защото днес ни възпитават не как да чувстваме, 

не как да следваме тялото и душата си, а колко самонадеяни и 

самодостатъчни да си бъдем. Да вярваме, че отвъд това, което 

виждаме, няма нищо друго и нищо важно. 

Живеем така, че всеки ден се питаме 

кои сме и на къде вървим, защото 

тамън сме чули ехото на вътрешния си 

глас, тамън сме му се доверили и ни 

посреща онази, „реалната“ стъклена 

витрина, бляскава и студена, в която 

всеки наш опит да открием себе си се 

чупи на парченца. И тук идва моментът 

на Срещата. Бележеща сърцето, 

оставяща тлеещ отпечатък в душата, 

променяща дишането, усещането за 

себе си... Докосваща. Даваща надежда. 

Завръщаща. Караща те отново да чуеш 

онова ехо отвъд душата, да си позволиш 

да се замислиш, да си признаеш, да се 

утешиш... да си дадеш обич... 

Толкова много 

чувства можем да 

изпитаме, ако си 

позволим, няма да са 

само красиви, но ще 

са такива, които да 

ни напомнят кои сме. 

В образите на главните герои от романа, 

срещнах откровеност в търсенето на 

себе си, в споделената болка, в липсата 

на другия. Откровеност за грешките, за 

пропуснатите възможностти и взетите 

решения. Откровеност в мечтите, в силата 

на чувствата и тяхната непреходност, 

срещнах силата да погледнеш в себе 

си и да се усмихнеш, въпреки че отвътре 

изгаряш...Tова се е случило с много 

човешки съдби, изгорели са, опитвайки се 

да защитят себе си, да живеят достойно, 

да се учат от живота – ей така, с отворено 

сърце. Защото, когато си влезнал в света 

на „големите“, в търсене на собствената 

си идентичност, често пъти биваш 

пометен, изтласкан от сцената и сбутан 

като непотребна вещ в ъгъла. Говоря за 

годините на българската действителност, 

в които Константин Трендафилов ни 

потапя, бавно и устремено към дълбокото. 

Българската история от 90-те години 

насам – живописна и пъстроцветна, 

изпълнена с всякакви лабиринти, тъмни 

улици и съмнителни лица със съмнителни 

сърца. Множеството трагични истории 

на онеправданите срещу множеството 

фантастични истории на „богоизбраните“. 

Всички те са на ринга на току що 

зародилата се демокрация у нас. За тези 

години, няма какво ново да се каже. 

Единственото, което бих 

могла да споделя е, че 

дълбоко се възхищавам 

на онези, „оцелелите“ 

от тези времена, които 

са се запазили и са 

преминали през урагана 

на времето, бранейки 

достойнството и съня 

си... 

Юлиян и Антон - две човешки съдби, които 

докосват. Увлекателно и много естествено 

те канят в техния свят, в тяхното време 

и проблематика. До такава степен, че 

наистина успяваш да танцуваш този 

„танц“ със стъпките на техните нужди. 

Обичам, когато книгата, която чета, ме 

кара да забравя моментното си място и 

състояние, и ме провокира да я следвам 

безотказно. Така и направих, а тя ме 

награди. Накара ме да усетя силата на 

емоцията, силата на любовта между 

Юлиян и Лидия, Антон и Катя, преплетени 

със ситуациите от живота и тяхната /не/ 

реалност. Колкото и да не ми се иска 

да ги съпоставям, някак ми се струва 

неизбежно. Четейки първата „среща“ в 

романа с разказа на Юлиян, усещането 

за „празнота“ неминуемо те посреща 

и изпраща. Сякаш очертава като рамка 

цялата история и прави сърцевината 

на сюжета колкото красива, толкова и 

преходна. Една среща с двама влюбени, 

които не успяват да намерят баланса 

между техния добре създаден „розов“ свят 

и реалността, в която и двамата трябва 

да пребивават. „Само не ме пускай“ е 

фразата, която предрича неуспеха, само 

OUTBOOK 

след един евентуален грешен ход. И той, 

разбира се, не се забавя... 

Защото в любовта 

понякога е така... 

неуверено, плахо, със 

затаен дъх. Докато 

накрая пулсът на 

сърцето заглъхне. 

Сякаш в една огледална реалност се 

отразява другата любов, онази смелата, 

заявяващата се, бореща се отвъд 

правилата, творяща и създаваща уют... 

Начинът, по който са пресъздадени 

съдбите на Катя и Антон не предизвикват 

присъда или оценка, те неусетно те карат 

да ги съпреживееш. Това е истинското 

богатство на образа, когато заставаш 

редом до него, за да го следваш, да го 

подкрепяш, точно както Юлиян следва 

Антон в неговия финален разказ, 

завръщащ към самота. 

Мисля си, че това, което най-силно ме 

докосна в този роман е липсата на 

излишен щастлив край. Двете истории 

се сливат в една, за да очертаят пътя 

на търсенето, пътя на приемането, на 

вярата и промяната. Пътят, който ни учи на 

прошка и обич към самите себе си. 

Мариета Михайлова 

>> следва кратко интервю с Константин 

Трендафилов 

6 7

OUTINTERVIEW 

OUTINTERVIEW 

Какъв е твоят опит, спомен от 90-те години в 

България, за които пишеш? Скромен. Бях малко дете, 

което още си мислеше, че целият хаос около него е нормален. Минаха 

години, докато успях да погледна на детството си с трезв поглед и да 

оценя наново абсурдите на прехода, на които съм бил свидетел. 

От къде дойде идеята за този сюжет, за 

съдбите на твоите герои? Отгоре. Или отвътре. Оттам, 

откъдето идват всички идеи - невидимия кладенец. 

Докато четох романа, имах много силна 

препратка към един известен стих на Вапцаров 

"... но в затвора попаднал на хора и станал 

човек." Как гледаш ти на тази аналогия? Позитивно. 

Най-голямата ирония на затвора е, когато той, всъщност, успее да 

реабилитира хора. Това почти винаги сякаш се случва по случайност. 

Във финалния словесен дуел между Антон и 

Юлиян, можем ли да търсим победител? Морален 

- да. Но кой е фактологически прав - нека всеки сам избере своята 

страна в това равенство. Аз лично съм в ъгъла на Юли. 

Има ли нещо, което ти като автор би пожелал 

да си вземем като есенция от романа? И ако 

да, какво е то? Вярвай в каквото желаеш, но бъди добър човек. 

Защото грешките ти ще вървят с теб като значки на ревера. 

Мариета Михайлова 

към 8съдържание 

9

10 11

OUTSANTA 

Какво празнувахме на така наречената Коледа? Отговорът на този въпрос е малко размит и 

мътен. Не е особено ясно, защо и какво. Ясно е, че има коледни базари с много наденички (нищо че 

беше постно време), греяно вино, Марая Кери (която всяка година плува в пари, заради “All I want 

for Christmas”), купува се много опаковачна хартия за подаръците, които също се купуват в 

някаква истерия, защото няма време и има коледни партита (в почти всеки офис, явно не и в моя). 

Но какво реално празнувахме и за какво е цялата тази дандания. Дядо Коледа? В това 

няма смисъл. Той е измислен персонаж, който пие Кока Кола и “раздава” подаръци, купени 

от родителите, които после трябва да лъжат собственото си дете. А защо всъщност е 

измислен? Знаете ли кога е истинската Коледа? Никулден. Колкото и странно да звучи! 

OUTSANTA 

Св. Никола, роден през втората половина 

на 3-ти век, архиепископ на гр. Мира, 

е известен като светец – покровител на 

послушните деца и щедър раздавач 

на подаръци. Често ги радвал, като 

им подхвърлял през прозореца си 

подаръчета. Той е този прословут Сейнт 

Николас (св. Никола), който 200 години 

по-късно, започва да бъде наричан Санта 

Клаус. Така поставено, дядо Коледа е 

илъоменат. 

Истината е, че пътят от Св. Никола до 

Дядо Коледа, е дълъг и някак си неусетен. 

Първо се появили написани стихотворения 

за св. Никола, които имали лека доза 

приказност. След това, холандски 

емигранти пренесли почитта си към 

светеца в Америка. Те постепенно 

започнали да произнасят Sint Nicolaas като 

Sinterklaas, което в разговорния английски 

придобило звучене като Santa Claus 

(Санта Клаус). Също така му отдавали 

почит на 6-ти декември, което е датата 

на неговата смърт и това също било 

отразено от американците, и то в пресата 

им. Така светецът започнал да става още 

по-популярен. 

Постепенно се появили дървени играчки 

на брадат старец отрупан с подаръци. 

През 1823г. в Америка излязло стихчето 

„Нощта преди Коледа” от Климент Кларк 

Мур, което добило голяма известност. В 

него се разказвало за Санта Клаус като 

жизнерадостно старче, което влиза в 

къщите на хората през комина. 

Финалната точка на тази трансформация, 

слага не кой да е, а мега бранда Coca- 

Cola през 1932г. И от тогава нищо вече не 

е същото. 

По поръчка на компанията, американският 

илюстратор Хедън Сънблум, създал 

образа на Дядо Коледа такъв, какъвто 

го познаваме днес. Аскетичният светец, 

бил преобразен тотално, заради 

комерсиалната цел. 

От дълги дрехи на епископ, старецът, 

се превърнал в закръглен и румен, с 

червено палто – цвят, който е символ на 

компанията, още от създаването й. 

Първоначално, цялата история с 

раздаването на подаръци и честването 

на Санта Клаус, наистина се случвало на 

6-ти декември, но с времето, а и поради 

близостта до датата на един от найсветлите 

християнски празници, щедрият 

старец и Рождество Христово, се сляли 

в – Коледа. А на 6-ти декември, ни остана 

да си напълним шаран и да не получим 

никакъв подарък. Объркана работа. 

Стряскащо е как може една история 

да бъде изменена до преобразяване 

в рамките на 200 години. Лапландия, 

елените, елфите и Снежанките, са 

абсолютна художествена измислица, 

която за съжаление прави огромна 

пропаст между св. Никола и послеобраза 

му. Така че, Коледа беше на 6-ти 

декември, когато хапвахме рибка. Честита 

Коледа! 

На 25-ти декември, празнувахме 

Рождество Христово. 

При това положение, има едно 

решение. Да се потопим в празника на 

Рождество Христово и да не оставяме 

комерсиализираният белобрад Дядо 

(заради едната кока-кола), да засенчва 

този светъл ден. А именно Раждането на 

Спасителя. Раждането на надеждата. 

А надеждата е нещо, от което всеки има 

нужда в края на поредната изморителна 

година, за да очаква следваща с трепет. 

Моят апел към всеки, който е издържал 

статията ми до тези редове е: Нека 

помислим малко повече, да направим 

равносметки. Нека простим на другите, а 

и на себе си (много хора имат за какво). 

Прошката е за силните. Да бъдем такива. 

Да отворим поредната нова страница, с 

надежда през 2018 да бъдем по-добри. 

Нека благодарим за това което имаме 

и да не мислим само за това какво 

нямаме. В консуматорско време като 

днешното е трудно да издържим повече 

от 20 минути без телефон, но нищо не 

пречи да пробваме да останем насаме 

с мислите си. Просто това. Нещо като 

духовният еквивалент на Новогодишните 

обещания за фитнес, спиране на цигари 

и намаляване на алкохола. 

Честито Рождество Христово и пожелавам 

една наистина весела Нова година! 

Александра Елезова 

12 към съдържание 13

14 15

OUTTRAVEL 

OUTTRAVEL 

След посещението на 

Берлин, обстоятелствата 

за мен се наредиха така, 

че в този брой също да 

присъства кратък пътеписен 

материал. Аз съвсем не 

възразявам това да е във 

всяко едно издание, но за 

жалост не разполагаме 

с командировъчни. От 

друга страна, няма да е 

коректно спрямо колегите 

ми, които ще трябва да се 

занимават с проблемите 

на драматичната 

действителност в 

съвременното българско 

кино, докато моя грижа 

в този момент би била 

да открия кои са найдобрите 

10 места за 

сладолед в Рим. За това, 

от „човек е човек, когато 

е на път“, ще се задоволя 

с малкия позитив да бъда 

човек, само в определени 

моменти от годината. 

С преминаването на 

границата, Румъния 

съвсем не създава 

позитивно впечатление. 

Няма и 500 метра, 

преди да се навлезе в 

мръсно, неподдържано 

гето (доколкото има 

поддържани гета), в което, 

сякаш времето е спряло 

от... дори не мога да 

предположа колко време. 

Хубавото е, че това нас не 

ни шокира, а напротив, 

накара ни да се чувстваме 

като някъде из дома си. 

Казваш си „еми...“ и 

продължаваш напред, 

мислейки си за всеки път в 

който си чувал „румънците 

са по-добре от нас“. 

Това съвсем не трябва да 

значи генерализиране 

на ситуацията в страната 

им, разбира се, но 

първите впечатления са 

изключително важни и 

създават основата на понататъшната 

ти преценка. 

След това, по пътя се 

разкриват страхотни 

зелени полета, а слънцето 

грее терапевтично, 

създавайки добър вкус. 

Това продължава до входа 

на Букурещ. Пътуването 

до централната част е 

продължителна смесица 

между Овча Купел и 

Сточна Гара, заета с 

гумаджийници и кучета. 

И в наша чест да отбележа, 

градският транспорт там е 

по-стар и износен. В това 

отношение можем да ги 

победим. 

Централната част на 

града е привлекателна 

и със сигурност можеш 

да „плакнеш“ очи 

в различни посоки. 

Интересна комбинация 

между архитектурни 

движения, всяко едно от 

тях, характерно за даден 

период от историята. И в 

крайна сметка се получава 

едноцветна палитра (ако 

мога така да се изразя), от 

различни стилове. Въпреки 

мащаба на букурещкото 

ядро, задръстванията 

са перманентни, като 

изключим нощем. Колкото 

и широколентови да са 

булевардите, чакането 

е неминуемо. Това е 

много натоварващо за 

шофьорите, в случай че 

решите да посещавате 

града с кола. Другото е, 

абсурдното шофиране на 

румънците. Един говори по 

телефона, друг го засича, 

през това време изскача 

пешеходец, а отзад някой 

свири с клаксон. Да, ще 

кажете, че навсякъде е 

така, но впечатлението 

ми е, че правилата 

там са единствено за 

безкрайно наивните хора. 

Приключение с неизвестен 

край, бих го нарекъл. 

Дори и за пешеходците 

е рисковано, защото 

тротоарите са тесни, 

следователно, трябва да 

вървиш по улицата, по 

която колите се движат с 

превишена скорост. За 

това, най-добре – такси. 

Хем са местни шофьори 

и спокойствието им в 

колата е облекчаващо, 

хем тарифите са поевтини 

от българските. 

От кварталните части до 

Парламента не излиза 

повече от 15, 16 леи, 

което е около 7 лева. 

Като казах квартални 

части, ще отбележа, 

че те предизвикват 

смесени чувства. Страннo 

преплитане между долната 

част на Лозенец в София, 

кв. Враждебна и онези найхубави 

русенски къщи във 

виенски стил. И разбира 

се, не може без панелни 

блокове. 

А като споменах 

Парламента, това е 

втората по големина 

административна сграда 

в света. И толкоз. Освен 

ръста си, не мисля, че има 

нещо забележително, както 

и някакво историческо 

послание, освен това, 

че трябва да се внимава 

с болните амбиции 

на хората. Сградата е 

поръчана от тогавашния 

лидер Чаушеску, който e 

бил вдъхновен от Северна 

Корея. 

Ако се отдаде възможност, 

все пак е добре да я 

посетите, за да видите 

идеален пример как 

може да се „надуе“ нещо, 

лишено от смисъл. 

16 17

OUTTRAVEL 

Перфектна илюстрация 

на тоталитарната власт. 

А както ще разберете 

от гида, Трансилвания е 

източена от към суровини, 

само и само да бъде 

построен този монумент. 

Всъщност, поводът ми 

да отида в Букурещ, 

беше международен 

студентски филмов 

фестивал. Изгледахме 

доста филми от къде ли 

не... Аржентина, Испания, 

Полша, Румъния, Франция 

и т.н. Ясно е, че всички 

тези кинематографии 

са по-добри от нашата. 

За жалост – fact is fact. 

Специално за Румъния 

(която най-лично ни 

интересува), видими са 

успехите й на световно 

ниво. 

Румънска нова вълна 

и т.н. Но в рамките на 

студентското производство, 

трябва да отбележа, 

че очаквах повече. 

Превърнало се е в хоби да 

си повтаряме колко зле е 

ситуацията в България, но 

из цял свят, студентското 

кино страда от едни и 

същи проблеми. И в 

разказването на историите, 

и в намирането на такива. 

Дори и технически, 

изпълненията не бяха 

толкова добри. Може да 

е злосторно, но това ме 

зарадва. Дори прожекцията 

на наградените филми 

беше изпълнена с плиткост 

и преиначеност на 

плиткостта. Въпреки подобрите 

студентски бази 

в чужбина, за разлика от 

нашата основна – НАТФИЗ, 

българските представители 

на фестивала, не само 

че не отстъпиха, а дори 

демонстрираха много подобър 

и смислен поглед 

в историите и в техния 

екранен разказ. Сякаш 

бяха прескочили трапа на 

лесното изпадане в кръга 

на клишетата. Все пак ми 

хареса, че станах свидетел 

на румънските отношения 

студенти-преподаватели. 

Някак цареше приятелство, 

свързано хем с работа, 

хем със самоирония, 

когато е необходимо. Така, 

завършвам със следното – 

Букурещ е хубав и чаровен 

град. Да живей България! 

снимки: личен архив 

Пламен Михайлов 

https://www.havealookaround.com/ 


19

OUTINDEPENDENT 

и предпочита да работи в полето на 

Завършил висше училище по изящни независимото кино, което му осигурява 

изкуства през 1976 година Гюс Ван Сант възможност за пълен контрол над 

започва работа в киното като асистент. филмите му. Понякога чрез ирония и 

Очевидно няколко години му стигат, за черен хумор, а понякога и свръхдиректно, 

да натрупа достатъчно впечатления от и дидактично изследва темите за 

филмопроизводствения процес, защото проблемните семейни отношения, но 

през 1981 година снима четиридесет и и за нарушените връзки в по-широката 

пет минутния филм „Алис в Холивуд“ , социална общност, която обитаваме; 

който представлява остра критика върху интересува се от проявленията на 

филмовата индустрия и нейните правила. амбицията и обсесията, но и от самотата 

Никога не го показва. След това сменя и смъртта. 

попрището си за известно време – работи Темите сами по себе си не са чак 

в рекламна агенция за около две години. толкова провокативни, колкото подходът, с 

В този период попада на романа на Уолт 

ЕКСПЕРИМЕНТИРАЩИЯТ 

който ги разработва. За разлика от други 

Къртис Mala Noche и решава, че иска да значими режисьори от същото поколение 

направи филм по него. Едноименният като Джим Джармуш например, който 

филм е първият, който подписва като в най-общи линии остава верен на 

режисьор и е заснет в края на 1984 година своя характерен стил, Гюс Ван Сант 

на зърниста 16 мм черно-бяла лента със предпочита да експериментира, както 

скромния бюджет от 25 000 долара. с формата и конструкцията, така и с 

Филмът излиза през 1987 и получава емоционалната тоналност на своите 

престижната награда за най-добър филми. Ако първите му филми са 

независим пълнометражен филм на Лос по-витални и разнообразни като стил, 

Анджелиската асоциация на филмовите подход и драматургична структура, то 

критици. Според филмовия критик от нататък те все повече се приближават към 

Ню Йорк Таймс Винсънт Кенби, филмът експерименталната форма и усещането 

е „политическа парабола, която не би за хладно, дори безкръвно наблюдение, 

обидила действащ марксист, независимо особено осезаемо в трилогията му за 

дали Гюс Ван Сант си дава сметка за Смъртта. 

това или не“. 1 Социално-политическите Гюс Ван Сант поставя персонажите 

елементи, за които говори Кенби, 

си в гранични състояния. Характерни са 

присъстват в биографичната книга на Уолт няколко емоционални фази, вариращи 

Къртис, в която писателят описва живота между ранимостта, фрустрацията и 

си в беден работнически квартал, където тоталното обсебване от собствената 

живеят предимно мексикански емигранти, им лудост или от определен обект 

без социална грижа от държавата. Самият на желанието. Виждаме ги крехки и 

Уолт Къртис се определя като марксист безкрайно наранени от безуспешните 

и анархист. „За поколението на Уолт, опити да се реализират, било то в 

животът на хомосексуалист от средната любовно желание или в друга своя цел. 

класа никога не е бил лесен. Затова и той Или пък са напълно непроницаеми, 

се разграничава политически от много отделени изцяло от обективната реалност, 

неща.“ 2 

преследващи методично някаква своя 

Гюс Ван Сант също се интересува (често опасна) фиксация. 

от проблемите на отхвърлените, на 

маргинализираните групи в обществото. 

Неговите филми съдържат различни 

социални и политически елементи, 

1 

макар и винаги да са центрирани около „Mala Noche on skid row”, Vincent Canby, 04.05. 1988, 

екзистенциален проблем. Той е от 

New York Times 

2 

„Mala Noche on skid row”, Vincent Canby, 04.05. 1988, 

онези режисьори, за които тематичната 

New York Times 

свобода е от огромно значение, затова 

20 21 

ГЮС ВАН САНТ 

от катерина ламбринова


Млади, лесно раними, но и лесно 

манипулируеми, неговите персонажи 

стават жертва на доминиращ авторитет 

или на порочната среда, в която живеят 

(Elephant (2003), To die for (1995)). 

Гюс Ван Сант се интересува от младостта 

като тема, защото тя му позволява работа 

с универсални сюжети, които се пречупват 

през спецификата на конкретното 

време и характерните за съвременните 

подрастващи проблеми. Тези персонажи 

са му по-интересни, защото съществуват 

в състояние на непрестанно движение и 

промяна. 

В интервю за The 

talks Сант признава, 

че „Персонажите, с 

които най-много се 

идентифицира са 

млади. Още първите 

ми опити за писане 

бяха свързани с 

истории за ученици. 

По това време, през 

70-те години, сякаш 

нямаше много 

сериозни филми 

на младежка 

тематика“. 

Въпреки 

склонността си 

към стилистични 

и формални експеременти, той остава 

верен на тематичните си предпочитания, 

заявени още в дебютния му филм. 

Най-общо става дума за изследване 

на вътрешните и външните измерения 

на маргиналостта и отклоненията от 

нормата. Към тях спадат и различни типове 

асоциално поведение и фрустрации, 

необичайни сексуални преживявания, 

подтиснати или пък разюздани 

хомосексуални влечения, прояви на 

младежка арогантност, рефлексът за 

бягство от реалността в света на опиатите 

(алкохол, наркотици), но и волните и 

неволни прояви на насилие и жестокост. 

Тези теми избуяват в различна степен и с 

различен фокус във всичките му филми. 

Провокативните режисьори Лари Кларк 

и Хармони Корийн също се занимават 

с подобна тематика, но без да се 

вглеждат в психологическото отражение, 

което дават конкретни обстоятелства 

или обркъжаваща среда върху техните 

персонажи. За тях, макар и в различна 

степен, е достатъчна констатацията на 

анормалното поведение, нравствената 

и понякога дори физически изразена 

деформация. Докато във филмите на 

Гюс Ван Сант винаги присъства втори полиричен 

психологически план, макар и 

разработен фино и пестеливо. 

Вторият му филм 

Drugstore cowboy 

(1989) съчетава 

разнообразни 

жанрови елементи 

– наркоманска 

тематика, 

роуд муви 

антисантиментална 

любовна история, 

че дори и черна 

комедия. Филмът 

е базиран върху 

автобиографичния 

роман на Джеймс 

Фогъл, написан 

в затвора, където 

авторът прекарва 

почти една трета от живота си, заради 

системни кражби в аптеки. В главната 

роля е Мат Дилън, който с участието 

си в редица филми, занимаващи се с 

младежкия бунт като The Outsiders (1983), 

Rumble Fish (1983), Rebel (1985), постига 

аурата на вечното непокорно момче и 

се нарежда сред големите актьорски 

модели Джеймс Дийн, Марлон Брандо и 

Пол Нюман. 

Роджер Еберт сравнява Drugstore 

cowboy с класиките Bonnie and Clyde, Easy 

rider и дори със Midnight cowboy. Въпреки 

цитатно разработеното заглавие Midnight 

cowboy се асоциира много повече със 

следващия филм на Гюс Ван Сант My own 

personal idaho (1991), където основната 

тема е за живота на улицата, водещ 

до проституция, сексуални ексцесии 

и мизерия. Сложната драматургична 

конструкция е изградена на базата на три 

сценарни текста. Единият е съвременна 

адаптация на „Хенри IV“, прочетена 

през битието на група бездомници. 

Оттам са ексцентричните персонажи 

и специфичните театрални монолози. 

Другият текст разглежда отново безцелно 

реещи се, бездомни младежи, единият от 

които се опитва да намери майка си, за 

която разбира, че живее в друга държава. 

Третият, вклинен в драматургичното 

тяло текст, е писан от Гюс Ван Сант 

специално за актьора Ривър Финикс 

(който поразително прилича на Джеймс 

Дийн) и разказва 

за проституиращо 

момче, 

насилствено 

задържано 

в къщата на 

перверзен немец. 

От смесването на 

тези три сюжета 

се получава 

безспорно 

интересен 

експеримент, 

който обаче 

остава не докрай 

драматургично 

консистентен. 

Сценарият, с който започват снимки 

е не повече от 70 страници, затова Гюс 

Ван Сант силно разчита на актьорски 

импровизации, които да оплътнят 

филмовата тъкан. Така по волята на 

режисьорския подход центърът на филма 

се измества от външните обстоятелства 

към вътрешните конфликти на двамата 

централни персонажи. Ако за богатският 

син Скот животът на улицата е бунт и 

краткосрочно забавление, изпълнено със 

сексуални волности и експерименти, то 

за страдащия от епилепсия Майк този 

житейски модел е болезнен, но за жалост 

- безалтернативен. Така ако за единия 

персонаж отскубването от този житейски 

модел е невъзможно, за другия то е въпрос 

на игрово засищане. 

Тънка е границата между игровото 


и трагичното в почти всички филми 

на Гюс Ван Сант. В Drugstore cowboy 

ексцентричната групичка наркомани 

прескача от забавлението към 

зависимостта, а в следващия му филм, 

продуциран от Колумбия Пикчърс, To die 

for (1995) група социално-неадаптивни 

тинейджъри са манипулирани да 

извършат убийство. Макар и реализиран 

като жанрова пародия, отворена за широк 

кръг зрители, филмът третира важните за 

режисьора теми като младежко насилие 

и сексуални увлечения. Красивата Сузан 

(Никол Кидман) е обсебена от мечтата 

си да реализира звездна кариера в 

телевизията и 

нищо не може 

да застане на 

пътя й, дори и 

добродушния 

й съпруг 

(Мат Дилън). 

Разработвайки 

проект за 

документален 

филм за 

тинейджъри, тя 

се запознава с 

Лидия, Джеймс 

(Хоакин Финикс) 

и Ръсел (Кейси 

Афлек), за 

които с малко детайли и биографични 

щрихи разбираме, че са от проблемни 

семейства - пазят травматични спомени и 

страдат от безкрайна нужда за внимание. 

Подсъзнателно усещат липсата на големи 

перспективи пред себе си, затова освен 

чрез чисто сексуалното привличане, Сюзън 

успява да ги съблазни и с обещания за 

телевизионна слава и значимост. 

И тук, както и в Слон, се засяга темата 

за манипулативната и сугестивна 

природа на съвременната медийна и 

развлекателна дигитална среда, която 

формира нездрави и нереалистични 

представи за природата на насилието. 

Всъщност, насилието се пикселизира. 

Може да се каже, че вече живеем в 

една напълно консистентна дигитална 

и виртуална среда, която поглъща 

22 23



детето още от най-ранна възраст. В нея 

присъстват почти всички проявления на 

човешкия живот, включително и насилието, 

което е основен сюжетен елемент в 

компютърните и видео игри, но и в киното, 

и дори в медийната среда. 

Ако между To die for и Finding Forrester 

Гюс Ван Сант е изкушен от работа в 

студийни условия, поради по-голямото 

и сигурно финансиране, въпреки че 

продължава да разработва темите, 

които го вълнуват, то след 2000 година 

се завръща към работата в полето на 

независимото кино, където намира 

много повече свобода за формалните 

си експерименти. Така се ражда 

трилогията за смъртта Gerry, Elephant и 

Last days. И трите филма експлоатират 

нетрадиционен разказвателен подход, 

свързан с нелинеарна или елиптична 

структура. Те представляват и визуално 

предизвикателство, поради засилената 

употреба на необичайни перспективи, 

дълги дълбочинни кадри и каданси. В тази 

трилогия Гюс Ван Сант редуцира всички 

излишни елементи в наративите, за да 

осигури максимална концентрация върху 

темата за смъртта. В този концептуален 

минимализъм наблюдението върху 

обектите неусетно прескача от 

хиперреалистичност към медиативност. 

Към тази обособена група филми 

спокойно можем да прибавим и Paranoid 

Park (2007), който би могъл да се 

третира като продължение на темата за 

младежкото насилие, разглеждана в Elephant, 

макар и видяна от противоположен 

ъгъл. В конструкциите на двата филма 

има нарочно оставени драматургични 

празнини - намерението на режисьора 

е да изгради гъвкав разказ, задаващ 

сериозни морално-етични проблеми, 

чието решение или анализ остават 

отворени за зрителския прочит. И двата 

филма представляват философско 

наблюдение върху природата и импулсите 

на ирационално насилие. Но ако в Paranoid 

park то е непредумишлено, а 

филмът е по-скоро центриран около 

субективното преживяване на чувството 

за вина и търсенето на начин за справяне 

с травматичния спомен, то Elephant 

е бавно и методично изследване на 

ежедневието на двама тинейджъри, които 

с хладнокръвно спокойствие подготвят 

масово убийство в гимназията, в която 

учат. 

Докато Paranoid park e адаптация по 

едноименната новела на Блейк Нелсън, 

Гюс Ван Сант сам написва сценария 

на Elephant веднага след новината 

за масовото убийство на ученици в 

Колумбийската гимназия през 1999. 

Първоначално замисля реализирането 

на проекта като телевизионна поредица, 

като взима заглавието от късометражен 

филм от 1989 година на британеца 

Алан Кларк, любим режисьор на цялото 

поколение американски независими 

автори. За разлика от Paranoid park, 

решен в стилистиката на видеоклип - с 

многократна употреба на каданси, с 

много музика, ефирни атмосферни 

епизоди, както и епизоди, изглеждащи 

като любителски заснети скейтърски 

видеа, и почти без диалог, Elephant 

създава усещане за фотографиране 

на хиперреална среда, за студено и 

отстранено документално наблюдение 

и отсъстваща режисьорска намеса. 

Режисьорският подход е наистина 

необичаен - наблюдават се 

едновременно и убийците, и жертвите. 

Напржение и съспенс обаче отсъстват, 

защото зрителят знае какво ще се случи. 

Те са заменени от чувство на ужас и 

страх. 

Често в американското независимо кино 

младежите са поставени в екстремни 

обстоятелства или пред драматични 

житейски избори като напускане на дома, 

употреба на наркотици, извършване на 

кражби и убийства, изпадане в сексуални 

крайности. Докато във филмите на 

Гюс Ван Сант насилието се изследва с 

медицинска хладнокръвност, при Лари 

Кларк и Хармони Корийн то е стихийно 

и непредсказуемо, а усещенето, 

което предизвикват у зрителя е шок и 

отвращение. Зад шокиращия първи план 

Гюс Вант Сант задава пространство на 

психологизиране и рационализиране 

на причините и следствията от подобно 

поведение. 

Катерина Ламбринова 


Сигналът 

,,Да живее България‘‘ 

от росен спасов 

26 27

OUTDOCUMENTARY 

В последните години неолибералният 

културен и политически модел започна 

да губи популярност и да печели отявлени 

и крайни врагове. Една от кулминациите 

на този процес беше избирането на 

Доналд Тръмп за президент на САЩ. 

В Европа, това явление е по-гъвкаво и 

има различни еманации. Една от тях е 

съвременното надигане на крайно десни 

и националистически организации, които 

печелят все по-голяма популярност, а 

и реална власт в редица европейски 

държави. Бежанската криза също изигра 

голяма роля за техния възход в последното 

десетилетие.. В България след промените 

от 1989, колкото и странно да звучи, крайно 

дясното пространство, винаги е имало 

ядро от поддръжници. Сега това ядро 

е увеличило обема си и не бива да се 

учудваме, че един режисьор като Адела 

Пеева, насочва фокуса на общественото 

внимание към него. 

Тя прави това, както може най-добре 

– с документален филм. ,,Да живее 

България‘‘ беше показан за първи път 

с няколко прожекции на ,,Киномания‘‘ 

2017, а след това беше разпространен 

на определени места в София и 

страната. След първите прожекции, 

филмът неминуемо предизвикваше 

реакции – независимо от поляритета на 

мненията. Затова е важно той да получи 

възможно най-широко разпространение 

и да бъде видян от колкото се може 

повече хора. За съжаление, възможно 

e визията на филма да попречи на 

широкия му контакт с публиката, но тя е 

съобразена с драматургичните нужди 

на филма. Камерата на Пеева и нейния 

екип, е максимално отстранена и 

непредубедена. Авторът се въздържа от 

коментар, както на явлението, така и на 

неговите представители – участниците във 

филма. Затова, в техническо и визуално 

отношение, филмът е документалнорепортажен. 

Липсата на съвременните 

методи за атрактивно поднасяне на 

информацията в документалното кино, 

може да бъде пречка за контакта на 

филма с определени публики, но тя е 

нужна за фокусирането върху основния 

проблем. 

А той е страховит. Действието на 

филма се концентрира в Стара 

Загора. Камерата ни показва деца, 

ученици в предгимназиална възраст, 

чиито мнения по въпросите за родина 

и националност са по детски наивни, 

но притеснителни. Децата са в твърде 

крехка възраст за да се съобразяват 

с политическа коректност и говорят 

искрено, а в техните думи се прокрадва 

езика на омразата. В класа се оформя 

дискусия, в която противоположната 

гледна точка е защитена плахо. Реакцията 

на техните съученици от ромски произход 

е изписана емоционално на лицата 

им – те не изказват мнение по въпроса, 

но не защото такава възможност 

не им е дадена… В същото време 

учителката стои отстрани и се усмихва 

неразбиращо. Тя няма никаква представа 

как възниква и за какво са възникнали 

противоположните мнения. Самата тя, 

застинала в епохата на Възраждането, 

е активна и горда, единствено когато 

трябва да дирижира поредния боен 

марш от учебника по история. Нейният 

мироглед е образуван от него - тя няма 

собствен. Тя не разбира защо явлението 

е лошо. Всъщност, в това се състои и 

най-големият пропуск (и грях) на филма: 

показва изключително повърхностно, 

само с няколко некачествени кадъра, 

свалени от интернет, в какво се превръщат 

последователите на националистите. 

Този епизод е и единственото авторско 


вмешателство в разказа. 

Две по-големи момчета ни 

запознават, вече съвсем сериозно, с 

националистически идеи, поднесени с 

клишетата на патриотично-популистката 

реторика. Ясно си личи, че те са им 

изсипани отнякъде. Както и избирателни 

събития от историята на XX век. Покъсно 

се запознаваме и с мненията 

на съвременните ,,будители‘‘ - другите 

учители, директор на читалище и директор 

на театъра в града. Оказва се, че те не 

виждат нищо лошо в позицията на децата. 

Виждаме и представител на родителите 

– бащата на едно от момчетата. Той има 

доброто желание синът му да завърши 

,,Натфиса в София‘‘… А синът (участник 

в тетрален кръжок на същия театрален 

директор, който сме видели преди малко), 

в свободното си време разпространява 

във Фейсбук, снимки от нацистки 

концентрационни лагери. Особено 

любима му е фотография, на която се 

вижда подаваща се от пещ човешка 

ръка. Изкуство и нацизъм… Да му мисли 

комисията в ,,Натфиса‘‘… 

Стара Загора е особен локален случай. 

Филмът ни показва и по-голямата картина. 

Навлизаме в полето на политиката и 

28 29


отговорите на горните въпроси започват да 

изплуват. В процеса на деформация на 

детското мислене са намесени няколко 

вида националистически организации – 

политически, спортни (футболни агитки) 

и прочие. Действието се премества в 

Пловдив, София и Европа. Под всички техни 

аргументи, колкото и да са разнообразни, 

прозира езика на омразата. Колкото и да 

се кълнат в България, тяхната обща кауза 

е превъзходството на бялата раса и това 

се вижда в един изпълнен с парадокси 

епизод от филма, в който чужди нацистки 

организации, подкрепят местната проява 

- ,,Луков марш‘‘. Извън ксенофобията, 

те не знаят какво правят тук. Колкото и да 

се маскира расизма и да му се слагат 

маски на патриотизъм, той винаги се 

вижда. 

Другият трик, който се опитват да приложат 

тези организации, е избутването в 

публичното пространство на интелигентно 

изглеждащи и уравновесени хора, които 

да говорят от тяхно име. Участниците във 

филма са точно такива. Те се опитват да 

подменят представата на обществото. 

Проличава си, че това е прах в очите, 

защото така и не става ясно каква е 

тяхната светла идея. Адела Пеева твърди, 

че прави този филм за да им даде думата, 

обективно – без да се намесва в разказа 

– класическа документалистика. И го 

прави, само че, те няма какво да кажат, 

не могат да обяснят възгледите си, без да 

опрат до същината им – ксенофобията. 

Очевидно бутафорията и демагогията са 

свършили работа, защото ,,Луков марш‘‘ 

ще има и през 2018. Особено смешно е, 

че тези верни синове на България, шестват 

облечени от глава до пети с дрехи, 

произведени в Китай, Виетнам и Турция, 

по лиценз (или без такъв) на любимите 

им марки: Adidas, Fred Perry, Dr. Martens… 

Синовете и внучетата парадират с факли 

и крещят с пресипнали гласове. Пред 

тях маршируват униформени членове 

на СО (Спортна организация – още 

един демагогски евфемизъм – този път 

прикриващ паравоенна групировка!!!) към 

Български национален съюз. Интересно 

е колко от тези синове, внучета и членове 

са били в истинска армия? Колко от тях 

са се записали или имат желанието да 

се запишат в професионалната армия 

на България? Или всички те предпочитат 

модела ,,Динко‘‘ – саморазправата? 

Техните ръководители използват конкретно 

историческо събитие – Старозагорското 

клане, при което са избити 14 000 българи, 

акцентират върху определени факти 

от него (като например, че Сюлейман 

паша е с еврейски произход), с което 

го деформират за да е в синхрон с 

,,Идеята‘‘. След което отиват при децата 

в града и започват да наливат ,,Идеята‘‘ 

в името на политическите си кариери. 

Да, историята трябва да се помни, 

но за да не се повтаря, а не за да се 

търси реваншизъм. Нейното повтаряне 

с обратен поляритет не е полезно за 

никого. Историята на цялото човечество 

и на цивилизациите се крепи на войни и 

кланета. Трябва ли да се използва всяко 

едно от тях за всяване на омраза? Да 

помислим дали Левски някога е използвал 

езика на омразата. Да помислим дали 

Списаревски някога е използвал езика на 

омразата. В омразата няма и не може 

да има нищо патриотично. Освен да го 

използва за маска. Омразата е лесният 


път за решаване на злободневните 

проблеми. А изберем ли лесното 

решение, проблемите ще се стоварят 

обратно върху нас – като бумеранг. 

Филмът ,,Да живее България‘‘ е сигнал. 

Адела Пеева има правото да заеме 

неутралитет в него. Но ние, зрителите и 

цялото общество, не разполагаме с този 

лукс. Знаменитата фраза на Едмънд Бърк 

е най-удобна за повода и затова се е 

превърнала в клише. Ще я перифразирам 

и аз: ,,Единственото нещо, от което 

се нуждае злото, за да триумфира, е 

учителите-,,будители‘‘ да стоят отстрани и 

да се подхилкват‘‘. 

Росен Спасов 

снимки: Пресофис на Киномания и 

http://www.adelamedia.net 


OUTSHINED 

ви поздравява с 

4 коледни песни! 


Симона: 

-Nightmare before Christmas 

-How the Grinch stole Christmas (1966 short) 

Пламен: 

-It’s a wonderful life (1946) Colorised 

-Mousehunt (1997) 

Ани: 

Саси: 

-8 women 

-Anastacia 

Кате: 

-Smoke (1996) 

-Love actually 

-Edward Scissorhands 

Марко: 

-Home alone 

-Mickey’s Christmas carol 

Росен: 

-Friday after next 

-Die hard 2 


LOVING 

VINCENT 

aLexandra elezova 

36 37

OUTANIMATION 

Т.е от един цял кадър, остава последното платно, финална сметка за целия филм - 

853 платна. Лично аз сметнах, колко време би ми отнело да направя сама, едва 15 

минутен филм като този и бих се справила средно за 5 години, ако правя по 2 платна 

на ден, което не е задължително да е напълно възможно. Дотук с математиката. 

Истината е, че тази техника е изключително трудоемка и фина. Художниците трябва да 

са на много високо ниво, за да се справят. Казвам го като художник и аниматор. Едно 

на ръка, че трябва да влязат в стилистиката на Ванг Гог, за което са били специално 

обучавани. Тези 124 художника, е трябвало да рисуват като един общ организъм, за да 

има филмът цялостност, и да не се разпокъсва между 124 стила на рисуване. Това е 

много, много трудно. Умът ми все още не е напълно асимилрал какъв къртовски труд 

е това. И ако техниката на изпълнение е толкова впечатляваща визуално, случващото 

се по време на тези 92 мин, е също толкова грабващо. Отново, респектиращо, как 

въпреки замайващо красивата визия, успяваш като зрител да проследиш историята и 

тя да те развълнува също толкова успешно. 

На много от нас предполагам ни е хрумвала идеята „какво би станало, ако една 

картина оживее?“. Правени са и много такива експерименти, в които герой излиза 

от картина, например, и историята се завърта. В „Да обичаш Винсент“ обаче, това е 

абсолютно буквално. 

Всеки един кадър от 1 секунда, съдържа 12 съвсем реални маслени платна, които с 

прекрасен успех могат да украсяват стена в галерия или дом. Пресметнато в един 

пълнометражен филм с дължина 92 мин., финалната сметка е 65 000 платна, 124 

художника, 3000 литра малсени бои и 6 години. Впечатляващо от какъвто и ъгъл да го 

погледнем. Тук е важно да отбележим, че българката Елизабет Христова е била част 

от тези талантливи художници, в това вдъхновяващо приключение. Браво! И все пак, 

художници, а не аниматори. При вторите, филмът не би имал такъв успех, защото 

тяхната работа е различна. Кадрите им излъчват динамика, защото са с крайна цел – 

раздвижен персонаж, среда, изображение. Особеностите при художниците пък, са 

точно такива, каквито трябват за “Loving Vincent” – статични картини, които на първо 

място са картини, а чак след това се раздвижват. Филмът е възхитителна красота за 

окото и душата. Няма как да останеш безразличен. 

Личните ми предположения бяха, че е сниман първо с камера, а после кадър по 

кадър, е рисуван върху платната с техниката “Ротоскопинг” (рисуване върху снимка/ 

видео). Филмът наистина е заснет първо с камера и е използван за референция. 

Истината обаче е, че всеки „frame“ е рисуван върху предишния на едно и също платно. 

Филмът разказва за последните моменти от живота на Ван Гог. Базирайки се на реални 

персонажи и писма, историята проследява как се е стигнало до неговата смърт/ 

самоубийство. Но това не е просто разказ и не е просто визуална приказва. То е 

криминале. Като разследване в роман на Агата Кристи. Имаме персонаж, изпълняващ 

ролята на Поаро (не буквално), имаме заподозрени, имаме мистерия, следователно – 

имаме интерес. Неминуемо зрителя влиза в теорията на вероятностите и до последно 

не знае как как ще завърши всичко. Колкото и редове да се изпишат, една дума го 

определя най-правилно – впечатляващ. 

Историята на киното не е ставала свидетел на нещо подобно до този момент, затова 

е и революционно. И нека пак припомним, че не става дума за късометражен филм, 

а пълнометражен. Който толкова те грабва и увлича, че не искаш да свърши. Успява да 

докосне всичките ти сетива. Музика, визия, история. Приключение. 

Ще си позволя да предрека нещо. Не е задължително да е най-важната награда, но е 

най-комерсиалната, за това ще кажа, че този филм е бъдещият носител на награда 

„Оскар“ за анимационен филм. Няма никакъв шанс нещо да го подмине. Иновативен, 

красив, смислен. Художествен, артистичен, важен, стойностен. 

38 39

OUTANIMATION 

https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions/ 

Опонентите му, най-вероятно ще бъдат поредните филми за деца на Pixar и Disney, 

от рода на „Despicable me” и “Baby boss”. А този филм е за възрастни и разчупва, че 

дори унищожава съвременния стереотип, че анимацията трябва да е комерсиална 

и да продава пуканки и детски билети. Разбива създадената тенденция, че всичко 

ново трябва да е в 3D. „Loving Vincent” вдига нивото, дори превърта играта. И 

летвата се качва много високо. Но можем да споделим и, че уникалността идва от 

несъществуването до сега. Т.е., ако се правят такива филми за всички художници, в 

техния стил на рисуване, би се изчерпало “сиянието” в даден момент. Стойността 

ще избледнее и няма да ги гледаме с увиснали ченета. Но, нека направят за всички 

художници. Нека се изтърка идеята. Дай Боже! Картината и животът на художникът биват 

инжектирани с живот. Сякаш е използвана маслена боя „живот“ и всичко останало се 

раздвижва само пред очите ти. Нека последват “Loving Da Vinci”, “Loving Monet”, 

“Loving Modigliani”. Ще ги изгледаме всичките. 

За финал ще отбележа, че на премиерата на „Да обичаш Винсент“, Зала 1 на 

НДК беше препълнена. Чудесна гледка и обещаващо начало на това приключение. 

Заслужава си да бъде гледан от всеки. Първи и единствен по рода си маслен 

анимационен филм. 

Накрая оставяш няколко сълзи на седалката в кинозалата... 

Александра Елезова 


41

42 43

OUTREVIEW 

Ще си призная – имах планове и очаквания. От доста дълго време се канех да напиша 

статия за империята „Дисни“, която поглъща малко по-малко всяка конкуренция, как 

нейното изкупуване на франчайзове като „Междузвездни войни“ и „Марвел“, рано или 

късно ще доведат до огромна стагнация. Естествено, като подготовка за това исках 

истински да намразя „Последният Джедай“. И след като го изгледах, просто не можах. 

Това може и да ви изненада, имайки напредвид реакцията на масовата аудитория в 

интернет пространството. Без да е особена изненада за никого, много хора просто 

не го харесаха. Оплаквания за слаби персонажи, още по-слаби сюжетни линии, не 

достатъчно интересна история, без истински залози. Както винаги, да искаш резонно и 

балансирано мнение от многолюдието в интернет пространството е като да помолиш 

Франк Касъл да бъде деликатен с жертвите си. Това просто няма да се случи. 

Още по-интересното е, че аз обикновено обожавам да се включвам в подобен тип 

„лов на вещици“ срещу големите корпорации, най-вече, както споменах горе, срещу 

„Дисни“, които малко помалко 

се превърнаха в 

най-доминантната сила в 

американския кино пазар. 

„Междузвездни войни“ 

са само поредната им 

филмова вселена, с която 

разполагат и разрастват, 

продукт сред продукт, 

докато на човек не започне 

да му се гади. Резултатът 

на всички ни е очевиден. 

Вселената на „Марвел“ се 

състои от 19-20 филма, а 

тази бройка ще продължи 

да се увеличава. Качеството 

е непостоянно, но горедолу 

зрителят знае какво ще 

получи за своите пари – 2 

часа и нещо екшън, което 

в някои отношения е подолнопробно 

удоволствие 

от „мачовските“ екшъни 

от 70те и 80те години. Филмите със супергерои са постни, донякъде стерилни, 

контролирани от-до произведения, които следват формулата си неотменно. И 

няма как да не признаем, че всяко ново заглавие е заменимо, което, както и да 

го гледаме, не е добра бизнес стратегия. И веднага си проличава, че този подход, 

който донякъде прилича на разпространението на комикси в Америка, няма как 

да сработи с „Междузвездни войни“. Тези филми винаги са се приветствали като 

специално събитие. Може би и заради любовта, която се храни към оригиналната 

трилогия, създадена в епоха без всичките тези ненужни трикове, ера на новатори като 

Скорсезе и Кубрик, ние обичаме да романтизираме неща, които всъщност поначало 

са си били пошли. Но това мислене го има и в новата трилогия на Лукас, които 

независимо от всичко си остават специални филми, не само защото носят името на 

поредицата, но и защото всеки един от тях наистина допринася и увеличава размера 

на вселената. Най-големият страх на зрителите бе, че тези филми ще се разводнят, 

няма да носят същата магия, същото качество, защото самите „Дисни“ вече ги бяха 

предразположили за това с римейковете и постоянният несвършващ сериал на 

OUTREVIEW 

„Марвел“. И нека да не се лъжем, никой не искаше наистина нови „Междузвездни 

войни“, а „Дисни“ не закупиха „Лукасфилм“ за да правят ремастъри на старите 

филми. И именно това желание за постоянна експанзия обезцени много марката. 

Спорадичните появявания на Дарт Вейдър не стигат, за да направят филма ти 

„Междузвездни войни“ и публиката, съвсем естествено, реагира на това. А „Силата 

се пробужда“, завръщането към нова главна трилогия, си беше повторение на „Нова 

надежда“. Със засиленото внимание към старите персонажи, а не към новите, на 

филма му липсваше истински характер. Липсваше въображението, смелостта, 

режисьорската визия, все елементи, с които тези филми бяха прочути. Всичко 

клонеше към това, че „Последният джедай“ ще бъде разочарование, копие на 

„Империята отвръща на удара“. Джордж Лукас не веднъж е сравнявал трилогиите на 

„Междузвездни войни“ в музикален контекст, обосновавайки приликите във филмите 

си като поезия. Стремежът за кино-рими е очевиден, визуално, музикално и сюжетно, 

освен че сюжета в новите 

му филми е толкова зле, 

че почти не си заслужава 

дълбочинния анализ. 

Това е и причината да не 

смятам, че той е успял с 

намерението си. Двете 

трилогии не са в нещо 

като музикален синхрон, 

а напротив – те са сблъсък 

на идеи, подход и теми. 

Но ако нещо е останало 

от оригиналната визия 

на този луд автор, то за 

първи път си проличава в 

„Последният джедай“. Може 

би, защото Райън Джонсън, 

режисьорът и сценарист 

на филма, цял живот е 

бил фен на поредицата, 

той успява където Лукас 

се проваля, създавайки 

истинска филмова 

рима с оригиналната трилогия. Изненадващото е, че за разлика от „Силата се 

пробужда“, където пак имаше подобно търсене с резултат повторение, тук то води към 

ретроспекция. Няма да ви лъжа и да го покривам с излишни високопарни приказки 

– не мога да кажа, че това е най-добрият филм от поредицата, нито с чисто сърце 

да го нарека добър филм. Има прекалено много неща, които ме дразнят (като 

политкорекността, глупави сюжетни решения, очеизвадните опити да се създадат 

празни персонажи, колкото да продават играчки), но за разлика от новите филми на 

„Дисни“ има противовес от наистина интересни идеи, които носят нужната свежест 

и наистина заинтригуват с нестандартните си решения. За два часа и половина 

времетраене, най-дългите „Междузвездни войни“ досега, аз не исках да свърши. 

На моменти имаше магия на екрана. Изключително силни роли правят Марк Хамил 

и Дейзи Ридли, съответно Люк Скайуокър и Рей, ангажиращ е и Адам Драйвър, 

играещ Кайло Рен. Всеки път, когато тримата взаимодействат на екрана, се създават 

интригуващи и запленяващи моменти. Това трио, проблемите, с които се сблъскват и 

темите, които развиват са сърцевината на това, което прави „Последният джедай“ ако 

44 45

OUTREVIEW 

FAMILY HOTEL 

since 2006 

Bansko 

http://www.hotel-kralevdvor.com/ 

не добър, то поне най-интересният от изкуствоведска гледна точка филм от „Империята 

отвръща на удара“ насам. Същността на доброто и злото в тези филми винаги е 

била черно-бяла. Няма нищо по-лесно от това да познаем кои са добрите и кои са 

злите персонажи в „Междузвездни войни“. И все пак аз постоянно гадаех какво ще се 

случи с тези хора, кой ще предаде себе си, независимо, че то може би е очевидно от 

самото начало. Защото за разлика от предишни заглавия, които се съсредоточават 

върху алегорията с Втората световна война или просто носталгично пътуване, този 

филм успява да зададе въпроса защо, независимо от всичко, продължаваме да 

гледаме и да се интересуваме от „Междузвездни войни“ и да пълним киносалоните 

отново и отново? А отговорът на този въпрос е изненадващо по-дълбок и многопластов, 

отколкото бихме могли да предположим. В крайна сметка, гледаме не заради 

зрелищните космически битки, вълнуващите двубои със светлинни мечове, 

телекинезата, Силата, Family смешните Hotel и страшните Kralev Dvor извънземни, заради несекващото 

приключение или заради ескапизма. Гледаме, защото тъмната и светлата страна се 

свеждат до решения, които всеки Bansko, един от Bulgaria нас взима всеки ден. Защото персонажите, 

които гледаме на екрана са отражение 3, Terzi Nikola на нас Str. самите. Те също правят грешки или 

казват неправилните неща, но цялата им същност се свежда до едно решение, с 

което ние, зрителите, сме phone/fax: се сблъсквали +359 хиляди 74 988 пъти 527 и ще продължим да го правим. 

В този смисъл, есенцията на mobile: „Междузвездни +359 894 войни“ 632 066 е причината въобще да гледаме 

и да искаме нови подобни изживявания, ново изкуство. Този конфликт е вечен, което 

e-mail: info@hotel-kralevdvor.com 

от своя страна го прави гъвкав за интерпретация. Какво е „Междузвездни войни“? Ако 

до края на „Последният джедай“ не си отговорите на този въпрос, едва ли някога ви е 

интересувал отговора. След като го изгледах, наистина се чувствам оптимистично, че 

може би най-накрая ще преминем отвъд сянката на оригиналната трилогия в нещо 

съвсем различно, ново и свежо. А това е единственият начин, по който нещо може да 

бъде все още постигнато с тази поредица, само гледайки напред, не назад. 


We are different! 


47

Екзистенциализмът 

на Крея 

48 49

От първите „Междузвездни войни“ насам, 

винаги е имало стремеж към това да се 

различат добрите и лошите персонажи. 

Поредицата никога не се е занимавала 

в дълбочина с политиката на вселена, 

и може би е за добро – редно ми се 

струва да има фокус върху действието и 

приключението. Всичко останало е просто 

бонус, който по ясно дефинира света, 

но не спомага много върху развитието 

на сюжетното действие. Тази двойна 

моралност има същият ефект. Зрителят 

още от първата секунда трябва да може 

да разпознае кои са лошите и кои са 

добрите, а това се постига чрез редица 

приоми, като коректното използване на 

цвят, костюми и кадриране. 

Но няма и как да не признаем, че в един 

прост биморален свят, в който всичко 

е или добро, или лошо, няма много 

място за развитие, нито за усложнение 

на тематиката. Затова и според мен 

толкова хора предпочитат „Империята 

отвръща на удара“ пред „Нова надежда“. 

Освен че е и дефинитивно по-тъмната и 

подтискаща част, тя добавя много цвят 

на един, поне дотогава, ясно дефиниран 

свят. Конфликтът между Люк и Дарт 

Вейдър, който в крайна сметка се оказва 

негов баща (спойлер!), ясно представя 

тази идея. Дотогава, протагонистът не 

е чувал лоши неща за баща си, само 

военни истории, които възхваляват неговите 

подвизи и постижения. Той е идеалът, 

който в края на филма бива унищожен 

и заменен с образа на най-големия му 

враг, самото олицетворение на злото. 

Както виждате, колкото по-сива е 

ситуацията, толкова по-лесна е тя за 

интерпретиране и анализ. Жалкото 

е, че светът на „Междузвездни войни“ 

няма пак да се потопи в тази морална 

неяснота. „Завръщането на Джедая“ 

и последвалите го филми отново се 

връщат към ясно дефинирания чернобял 

модел, а конфликта между синът и 

бащата е решен по ясен и точен начин – 

падналият герой намира мир само чрез 

саможертвата. На тази разлика в начина, 

по който е представена моралността на 

тази вселена се крие и причината, заради 

която толкова хора не могат да харесат 

последвалите филми след „Империята“. 

Просто има прекалено голяма разлика в 

подхода. 

Не е ли удобно тогава, че разполагаме с 

толкова много допълнителни материали, 

свързани с „Междузвездни войни“? 

Едно от най-хубавите качества на 

поредицата е, че с неповторимия си 

успех генерира достатъчно интерес, че 

да задейства „мърчандайз“ машината 

на Холивуд зад себе си и да създаде 

много други истории, които освен че 

развиха вселената, те изпипаха нейната 

моралност. Конфликтът между Сити и 

Джедаи, развиващ се в галактиката от 

поне 5 000 години, дава прекрасна сцена 

за изразяване на далеч по-сложни идеи 

от добро-лошо, бяло и черно, тъмната 

страна и светлината. 

Джедаите и Ситите изразяват две 

огледални мнения за начина, който 

употребяват Силата – обединена общо 

силово поле, създадено от всички живи 

неща. Това им дава възможността да 

използват телекинеза или да комуникират 

през огромни разстояния, но за да 

улесним това обяснение, то им дава 

неограничена космическа магия. Важното 

е, че двете школи са представени като 

противоположни – едните използват тази 

сила за собственото си благо, докато 

другите имат алтруистки амбиции, 

опитвайки се да го използват за общото 

добро. Докато е лесно да категоризираме 

едните като негативни, а другите като 

позитивни, важно е да се отбележи, че 

всички допълнителни материали свързани 

с „Междузвездни войни“, за разлика от 

филмите, не обичат да поставят категории 

на тези групи. Да, това е лесният начин, но 

не и правилния. Във всички превъплъщения 

на Силата, тя е представена като 

неутрално, но в крайна сметка активна 

част от конфликта между двете страни. 

Постига се цикличност, в която една от 

двете групи взема превес, издигат се 

тирани, които в крайна сметка биват 

победени от смели герои, които възвръщат 

баланс между двете страни. Този баланс 

евентуално води до стагнация, която пак 

дава възможност на по-амбициозните 

да се превърнат в потисници, и така 

отново, и отново, и отново. Силата е 

единствената прилика между двете 

групи, които са взаимосвързани да 

са противоположни. Цикличността и 

постоянната нужда за баланс, които 

за нас са интересни от чисто сюжетна 

гледна точка, водят до милиони жертви, 

безкрайно много страдание и трагедия 

в галактически размери. А и с всички 

диалози, в които се споменава съдбата 

и предопределението, човек започва да 

се чуди – има ли Силата съзнание, или 

воля, която налага на персонажите? Ако 

има, това прави ли я зла, тъй като всяко 

нейно действие води до толкова мъка? 

Това, естествено, не са лесни въпроси, 

а и преливат в актуална религиозна 

тематика в истинския свят. Но поставен 

в този контекст, малкият сблъсък между 

космическите магьосници не е чак 

толкова тривиален, а крие в себе си 

невероятен потенциал. 

И не е ли прекрасно, че този потенциал 

бива реализиран във видеоигра? Една от 

най-хубавите видеоигри, които съм играл 

някога, „Star Wars: Knights of the Republic 

2”, ни дава отговор какво би било да 

имаме персонаж, който не само е по 

средата между двете групи, но и активно 

им се противопоставя. Крея, старица, 

която играе менторска роля в сюжета на 

играта, има за цел именно да ви обучи 

не само как да владеете Силата, но и 

на нейната философия. Нейните мисли 

са централни не само за действието, 

но и за по-голямата част от поредицата, 

защото те разкриват колко неправилни са 

всъщност двете главни школи на мислене. 

Тя неведнъж ви критикува, ако се опитвате 

да помогнете на хора, които срещате, 

защото смята, че така ги ограбвате от 

възможността сами да се опитат да се 

преборят и така да еволюират, превърнат 

в нещо по-добро и по-силно. Много 

време е прекарано в това да ни покаже 

как състраданието и емпатичността към 

чуждите проблеми довеждат до тяхната 

амплификация, вместо до тяхното 

разрешение. Затова и Джедаите по 

начало, в нейните очи, са глупци, защото 

така и не се замислят какво ще постигнат, 

когато спрат поредния тиранин или 

50 51

OUTREVIEW 

престъпник. В нейните очи, това да лишиш 

някого от възможността за развитие, е 

по-голямо престъпление от самата им 

слабост. 

От този персонаж струи един маниакален 

индивидуализъм, който може би ще го 

свържете с последователи на тъмната 

страна, Ситите. Но истината е, че за 

нея те са точно толкова слаби, колкото 

Джедаите. Те са прекалено в другата 

посока, лудият им и фанатичен егоизъм ги 

прави еднотипни, повторения един на друг. 

Стремежът им към абсолютната власт е 

самоцелен, безумен и в крайна сметка 

ограничен. Властта сама по себе си не 

трябва да бъде цел, а инструмент, оръжие, 

което да обърнете и използвате за своя 

собствена полза. 

Защото това, което иска Крея над всичко 

останало, е абсолютен индивидуализъм 

и свобода. Тя е единственият персонаж в 

цялата вселена на „Междузвездни войни“, 

който има за цел да унищожи източника 

на цялото страдание, причината за 

непрекъснатият и цикличен конфликт – 

Силата. Когато тя говори за нея, може да 

усетите (благодарение и на невероятния 

талант на Сара Кестълман, която я 

озчучава) омразата, но и привързаност. 

Силата е източник на нейната сила, 

нещото, което я прави специална. От 

друга страна, същото нещо я държи на 

каишка, на предопределен път, който тя 

отказва да следва. 

Крея е сред най-ясно откроените 

постмодернистични персонажи, защото тя 

яростно се съпротивлява с положението й 

на измислен човек в измислена вселена. 

Всяко правило, с което ние, зрителите, 

сме свикнали от удобство и нужда, тя 

го приема като поредната догма, която 

я подтиска. Това прави Крея не само 

триизмерна и сложна, но почти жива. 

Нейните реакции са човешки дотам, 

че усеща собственото си безмислие в 

един свят, който има за цел да създава 

нови и нови конфликти за нашето 

забавление. Но над всичко останало, тя е 

екзистенциалист в свят, в който всички са 

свикнали на ясната дефиниция на добро 

и зло. Това прави естественият й конфликт 

със самата реалност неописуемо 

интригуващ. 

Докато има и други т.н. „сиви Джедаи“, 

които не следват нито тъмната, нито 

светлата страна, те са проблематични в 

начина, по който са представени. Такива 

персонажи обикновено решават да 

следват неутралния път, не защото вярват 

в него, а защото не могат да се поставят 

в една от другите две категории. Но те го 

правят и от страх, защото неутралността 

им дава възможността да избягат от 

сблъсъка, без да трябва да изберат сами 

за себе си идеология, която да им покаже 

решение. Крея прави това, което прави, 

заради нуждата от това някой да спре 

въртележката, която никога няма да спре 

да се върти, докато има зрители като нас, 

които имат нуждата да се връщат към този 

свят с цел развлечение. 

Но благодарение на такива въпроси и 

на такива теми, „Междузвездни войни“ 

се превръща в нещо повече от научна 

фантастика. Това са въпросите, които 

най-много заинтригуват зрителите или 

играчите, защото им носи проблематика, 

с която може би и те самите се сблъскват 

и не могат да решат. Примерът на Крея, 

независимо, че на моменти е жесток, 

е този за абсолютната индивидуална 

мощ. Всеки един от нас трябва да се 

бори не само за да оцелее, но и за да 

подобри себе си, докато не достигне 

своята свръхчовечност (което звучи доста 

като един определен немски философ). 

Най-големият враг на Крея не са нито 

Джедаите, нито Ситите, а апатията, с 

която всеки един от нас се сблъсква с 

несправедливостта на нашето битие. А 

като че ли само тази нейна черта я прави 

не само най-интересният, но и най-важния 

персонаж, роден от поредицата на 

Джордж Лукас. 


http://bnf.bg/ 


53

54 

www.outshined.net

OUTSHINED_MAG_BROI_4

Create successful ePaper yourself

Delete template?

Save as template?