OUTSHINED_MAG_BROI_6

брой 6 февруари/март 2018
1

ВНИМАНИЕ!
Интерактивно съдържание.цъкнете
върху статията, която ви се чете
и отивате директно на нея.
ВНИМАНИЕ!
Интерактивно съдържание.цъкнете
върху статията, която ви се чете
и отивате директно на нея.
2 3

Пламен Михайлов
Симона Петрова
Росен Спасов
Катерина Ламбринова
Марко Салиери
Редакция:
plamen_mihailov@yahoo.co.uk
simona_peetrova@abv.bg
rosenspasov@banskosp.com
katerina.lambrinova@gmail.com
marco_salieri@abv.bg
гост автор
Мариета Михайлова marietamihaylova@gmail.com
онлайн маркетинг
Ангелина Николова anikolova001@gmail.com
дизайн
Александра Елезова alexandra.elezova@gmail.com
ПРИЯТНО
ЧЕТЕНЕ!
Ако ви
харесва
списанието,
харесайте и
споделяйте!
http://outshined.net/
https://www.facebook.com/
outshinedmagazine/
https://www.instagram.com/
outshinedmagazine/
За контакт с нас:
outshinedmagazine@gmail.com
4 5

OUTOSCARS
ФОРМУЛАТА НА
ДЕЛ ТОРО
ТЕКСТ:СИМОНА ПЕТРОВА
Определено десетият пълнометражен филм на мексиканския
режисьор Гийермо дел Торо „Формата на водата“ е сред
най-обсъжданите заглавия на тазгодишното издание на
престижните американски награди „Оскар“. Поради цялата
шумотевица около него много хора започнаха да си задават въпроса
с какво точно тази лента заслужи своите 13 номинации. Негативите и
неразбирателството от страна на зрители, критика и други кинодейци
не са чужди на продукцията.
Истината е, че филмът на дел Торо е повече от любопитен и честно
казано - действително очарователен. „Формата на водата“ напълно
заслужава цялото внимание, признания и награди, сред които не
случайно са „Златен лъв“ от фестивала във Венеция, двата Златни
глобуса (от общо седем номинации), номинициите за дванайсет
награди на критиката, дванайсет награди BAFTA и 4-те награди
Оскар. В свое интервю пред Variety режисьорът споделя, че въпреки
че идеята за филма се е появила през 2011, той реално е получил
вдъхновение за него още на 6-годишна възраст.
6 7

OUTOSCARS
OUTOSCARS
Това се е случило, когато за
пръв път гледа класическия
хорър „Чудовището от Черната
лагуна“ (1954). Наблюдавайки
подводната сцена, в която
чудовището се опитва да улови
краката на плуващата Джули
Адамс, дел Торо решава, че
това е изключително романтично
и вълнуващо. За него е напълно
логично персонажът на Джули
Адамс и чудовището да се
влюбят един в друг и да заживеят
щастливо на морското дъно.
Бъдещият режисьор е повече от
шокиран, че това изобщо не се
случва. В същото интервю пред
Variety, той казва:
„Реших, че някой ден ще трябва
да поправя този финал“.
Филмът на дел Торо успява по
прекрасен начин да балансира
фантазия с романтика, като
едновременно отправя към
аудиторията и социален
коментар. Не може да се
пропусне и факта, че „Формата
на водата“ успешно пресъздава
атмосферата на Балтимор от
началото на 60-те години и то с
бюджет от едва 19,3 милиона
долара в сравнение с други
продукции от изминалата година
надхвърлящи 200 милиона.
Всичко в този филм е построено
така, че да бъде малко познато,
но едновременно с това и нещо
напълно различно. Да, лентата
определено е вдъхновена от
приказки като „Красавицата
и звяра“ и „Пепеляшка“,
персонажът на Майкъл Шанън
със сигурност може да бъде
разгледан като Делторовата
версия на капитан Ахав от
романа на Херман Мелвил
„Моби Дик“, а и не може да се
пропусне и препратката към
романът на Александър Беляев
– „Човекът амфибия“. За това
е нормално и създадената от
режисьора опоетизирана среда
силно да напомня на режисурата
на Жан-Пиер Жьоне и
по-специално на филма му
„Невероятната съдба на Амели
Пулен“ (2001). Има доста
паралели между Илайза (Сали
Хокинс) и Амели (Одри Тоту),
тъй като и двете живеят в леко
приказен и чудноват лично техен
свят, а музиката във филма само
засилва това внушение. Ясно се
виждат и визуалните препратки
към творчеството на художника
и поет Уилям Блейк, както и
японските анимета. „Формата
на водата“ едновременно
отправя и реверанс към старите
холивудски романтични филми
от началото и средата на
миналия век. Същото нещо
пресъздадоха и Деймиън Шазел
с „Ла Ла Ленд“ (2016) и Мишел
Хазнавичус с „Артистът“ (2011). И
в трите филма централно място
в сюжета заемат класическата,
дори старомодна (а в случая
на „Формата на водата“ и
фантастична) двойка. Дел Торо
създава преди всичко класическа
любовна история и това става
ясно още с първия кадър.
И първата, и последната сцена
се случват под водата и са
заснети по сходен начин, тъй
като режисьора използва рядко
употребяваната техника dryfor-wet.
Тъй като бюджетът на
филма не позволява сцените да
бъдат заснети в големи водни
резервоари, снимачният екип
запълва пространството на
мизансцена с много дим, всичко
е заснето на slow motion и са
поставени огромни вентилатори,
които да раздвижват косата и
дрехите на актьорите, а мебелите
са окачени на полупрозрачни
въжета. А всички рибки и
мехурчета са добавени дигитално
по време на постпродукцията.
8 9

OUTOSCARS
Началната сцена е изключително
важна за режисьора:
„Исках да покажа, че това
е класически филм като на
Дъглас Сърк, така че трябваше
камерата да се движи плавно,
точно като при лентите от
едно време. Това е филм, който
е влюбен в киното и желаех
това да стане ясно още с
първия кадър.“ 1
Режисьорът е бил включен в екипа
към римейка на „Чудовището
от Черната лагуна“ от 2002 г.,
но проектът така и не бива
осъществен. Въпреки това, той
винаги е бил поддръжник на
концепцията на филма и през
2011, Даниел Краус, с когото
си сътрудничи по създаването
на анимационния сериал на
Netflix „Ловци на тролове“ (Trollhunters,
2016) му споменава за
идеята си за странно същество,
заключено в лаборатория, което
сформира странна връзка с
една от чистачките. Дел Торо се
влюбва в хрумването и със свои
лични средства финансира
скицирането на външния вид на
чудатото водно създание.
Режисьорът още обяснява:
„Ако този филм, беше
заснет през 50-те години,
протагонистът със сигурност
щеше да бъде Стрикланд
(персонажът на Майкъл Шанън),
който е въплъщание на трите
неща, които лично аз намирам
за ужасяващи: ред, убеденост и
съвършенство. Той се стреми
точно към тях, а те са почти
невъзможни за постигане и
представляват изтезанието на
един живот, защото нито един
човек не може да ги реализира...
Исках Стрикланд да се облича
и лекува като истински герой.
Всеки един детайл, свързан
с него трябваше да бъде
поставен на точно определено
място.“ 2
Дел Торо работи с художника
по костюмите Луис Секийра
и сценографът Пол Денъм
Астърбъри, за да съчетае
успешно реализмът на епохата
с фантастичните елементи
на историята. Апартаментите
на Илайза (Сали Хокингс) и
нейния приятел Джайлс (Ричард
Дженкинс) всъщност са
построени като една огромна
стая, разделена впоследствие от
нова стена.
В едно от своите интервюта
режисьорът обяснява, че
прозорците, които Илайза
и Джайлс споделят са като
двете половини на един и същи
персонаж. И това ясно се вижда
и от цветовата гама, използвана
в двете части на апартамента.
В тази на Илайза преобладават
синьото и тюркоазеното, докато
при Джайлс всичко е някак
по-златисто. В домовете на
Стрикланд и Зелда са използвани
отново златисто, оранжево
и жълто, внушавайки усещането
за въздух. И това е в ярък контраст
със стаята на Илайза, която
символизира водата не случайно.
OUTOSCARS
„Цветът, който използвахме
най-осезателно, беше зеленият.
Зеленото е цветът на
бъдещето. Пайовете, водното
същество, лабораторията.
Направихме цветно закодиране,
което да разказва историята
по много тънък и ненатрапчив
начин. По същия начин
подходихме и към
костюмите.“ 3 , споделя
режисьора.
Не може да не се отбележи
и музикалната среда на
композитора на филма
Александър Десплат, която
повече от успешно пресъздава
цялото напражение, хумор и
романтика във филма.
1
https://www.youtube.com/watch?v=iZeZHllQ96Y 3
https://www.youtube.com/watch?v=uXcEeh0YRKw
2
https://www.youtube.com/watch?v=uXcEeh0YRKw
10 11

Отново в едно от своите милионни
интервюта, които изгледах в youtube,
дел Торо обяснява, че преди
всичко „Формата на водата“
е филм за любовта и как това
е единствената сила, за която
всички се боим да говорим в
наши дни.
За сметка на
това Илайза и
съществото
амфибия са
физически
неспоспобни
да говорят, но от това никой не
се нуждае, за да разбере, че
да, всъщност става дума за
класическа, леко захаросана
любовна история. Да, филмът
на Гийермо дел Торо е
определено ексцентричен, но и
визуално прекрасен и с чудесно
стилизирани персонажи и среда,
които хармонират помежду си и
действително са в състояние да
ни оставят без дъх!
Симона Петрова
http://bnf.bg/
12 13

OUTSHORTFILMREVIEW
НЕЛЮБОВ
АНДРЕЙ ЗВЯГНИЦЕВ
ТЕКСТ:КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
К
онстатацията за отсъствието на любов присъства открито дори
и в заглавието на последния филм на Андрей Звягницев - един
от тазгодишните претенденти за чуждоезичен Оскар. Разказът
е изключително простичък, дори архетипен - мъж и жена,
които отдавана вече не се обичат, са в процес на развод, но никой
не иска детето – плодът на тяхната „нелюбов“. То избягва от дома им и
изчезва безследно.
През този сюжет режисьорът ни демонстрира тоталния разпад на
битието, защото без любов изчезва смисълът и светът се превръща във
вакуум на празнотата.
В отношенията между персонажите няма и следа от
взаимоуважение, емпатия, етика... Единствните емоции, на които са
способни, са грозни, принизени, егоистични. Все чувства и рефлекси,
защитаващи телесното живеене, което се оказва най-плътният пласт
от руската действителност.
14 15

OUTSHORTFILMREVIEW
OUTSHORTFILMREVIEW
Именно нея Звягницев напада през няколко дребни, но атрактивни
акцента. Два примера: руското знаме върху анцунга на майката,
която тича на едно място върху електронна пътека в луксозната
вила на своя любовник – дребен олигарх, или пък геополитическите
манипулации, мултиплицирани непрестнно чрез медиите, които
вървят в сцените като звуков фон от включен телевизор. Тези детайли
позиционират камерната драма в конкретиката на днешността,
където властват глупостта, егоизма и алчността, и където се
вихрят лъжите на пропагандната машина, отговорна за масовото
оскотяване. Тези теми са органично вплетени в сюжетната тъкан на
носещия мощно политическо послание „Левиетан“, и дори в покамерната
психологическа драма „Елена“. Но въпреки житейската
достоверност на показаните елементи от руското битие, в този разказ
те стоят някак външно, вметнато, дори плакатно, на фона на тотално
универсалния разказ за разпада-на-съществуването-там къдетоняма-любов.
За да се компенсира етическия недоимък, филмът е изграден с
безупречно естестска визия. С визионерски перфекционизъм се
осъществява симбиозата межу разказ и фонов пейзаж, между
човешките дела и природните сили – влияние от Тарковски и Бергман,
което дуото Звягницев-Кричман разработват във всеки свой филм.
И така...светът без любов е апокалиптичен. Природата е неумолима,
а хората са оставени на своята тотална празнота.
Катерина Ламбринова
16 17

OUTBGFILMS
ФЕВРУАРИ
МЕСЕЦ НА БЪЛГАРСКИЯ ФИЛМ В МАКЕДОНИЯ
ТЕКСТ:РОСЕН СПАСОВ
П
о случай Българското председателство на Съвета на
Европейския съюз, през първите шест месеца на 2018,
Кинотеката на Македония организира Месец на българския
филм. Програмата беше открита на 1 февруари с филма
,,Каръци‘‘ (2015, реж. Ивайло Христов). На събитието присъстваха
представители на македонското Министерство на културата, начело
с министъра – Роберт Алагозовски, на българското посолство и
българския културно-информационен център в Скопие, както и
на Българската национална филмотека, като съ-организатори на
събитието.
18 19

OUTBGFILMS
OUTBGFILMS
В своята откриваща реч, Владимир Ангелов – директор
на Кинотеката на Македония подчерта,
че професионалните отношения между двете
архивни институции отдавна са прераснали в
приятелски, аз бих добавил – много преди официалното
политическо сприятеляване. В действителност,
нашите домакини ни посрещнаха подобаващо
и се погрижиха да се чувстваме като
отдавнашни побратими. Освен това, ни показаха
техните нови депа, в които съхраняват филмовото
си наследство. Хранилищата са обзаведени
със съвременни технологии за поддържане на
постоянна влажност и температура, които са от
първостепенно значение за складирането на целулоидните
ленти. За съжаление, нашата архивна
дейност е далеч от тези постижения, въпреки
многократно по-голямата ни колекция. Затова пък,
македонските ни колеги са захласнати по нашата
школа и завишената ни производителност от
последното десетилетие. Очевидно, погледнато
отвън, състоянието на нашата кинематография
не е толкова отчайващо, колкото си го знаем.
Обяснихме им, че крехкото количествено покачване
на производството, което доведе и до известен,
за много хора все още съмнителен престиж на българското
кино по света, все още не е константна
величина, както би трябвало да бъде и както би желала
цялата кинообщност. Без да се жалваме излишно,
споменахме за проблемите с разпространението
и срещата на новите ни заглавия с широката
аудитория. Правим хубави филми, но никой не ги
гледа. Интересът към откриването, но и към филма,
беше повече от задоволителен. Пред пълната зала на
филмотечното кино, Ивайло Христов и продуцентът
на ,,Каръци‘‘ - Асен Владимиров представиха своето
произведение и след него проведоха продължителен
разговор с публиката. Присъстващите реагираха
прекрасно по време на прожекцията и бяха много
активни в Q&A сесията. В своя типичен смешно-тъжен
стил, Ивайло Христов съжали, че филмът е обиколил
50 държави, а в Скопие, който е на три часа път от София,
го гледат чак сега и е крайно време културното
разстояние между двете столици да бъде съкратено.
20 21

OUTBGFILMS
OUTBGFILMS
Програмата Месец на българския филм е фокусирана
върху новото българско кино и включва още
филмите: ,,Маймуна‘‘ (2016, реж. Димитър Коцев
– Шошо), ,,Слава‘‘ (2016, реж. Кристина Грозева и
Петър Вълчанов), ,,Посоки‘‘ (2017, реж. Стефан Командарев)
и ,,Мисия Лондон‘‘ (2011, реж. Димитър
Митовски). Селекцията е на първи поглед разнообразна,
но много ясно акцентира върху една
много важна тенденция в новото българско кино.
Всички тези заглавия търсят златната среда между
качественото кино и неговата безпроблемна
комуникация с публиката. Поставени в една плоскост,
те представляват едновременно антология
на съвременния свят и пъстро огледало на българското
общество. Завиждам на зрителите, които
ще ги видят за първи път, в тази
последователност и контекст.
Вечерта на 22 февруари е запазена за две филмотечни
заглавия. ,,Пийте само шуменско пиво‘‘
(1940, реж. Спас Тотев) е най-старият български
рекламен филм, запазен до днес. Прожектира
се по идея на Антония Ковачева, директор на Българската
национална филмотека. По избор на
д-р Петър Кърджилов ще бъде показан филмът
,,Отклонение‘‘ (1967, реж. Гриша Островски, Тодор
Стоянов). Двамата допринасят и с два забележителни
обзорни текста за различните периоди
в историята на българското кино, публикувани в
каталога на Месеца на българския филм.
Програмата се допълва от документалния филм
,,Малък-голям‘‘ (2011, реж. Ясен Григоров), който
пък бе специално селектиран от Владимир Ангелов.
Отново ще си позволя свободно да перефразирам
директора на Македонската кинотека
– това не е първата и няма да е последната
панорама на българската кинематография в
западната ни съседка. А филмотечните работници
от двете институции вече са готови да насочат
усилията си към организацията на реципрочно
събитие в
София.
Росен Спасов
снимки: КИНОТЕКА НА
МАКЕДОНИЯ
22 23

ТРИ БИЛБОРДА
ИЗВЪН ГРАДА
ТЕКСТ:ПЛАМЕН МИХАЙЛОВ
24 25

OUTOSCARS
OUTOSCARS
Три билборда с надписи – „RAPED WHILE DYING”, “AND
STILL NO ARRESTS?”, “HOW COME, CHIEF WILLOUGHBY?”.
На същото място, седем месеца преди отправната
точка на филма, е изнасилена, убита и изгорена
Анджела Хейс. Чрез тези надписи, нейната майка
Милдред Хейс (Франсис Макдормънд), разбужда
мирната общност, скандализирайки с дързостта
си да търси виновника. Това ни отвежда до полицейското
управление в града и неговите служители, за
които ни е намекнато, че са расисти, насилници
и скандалджии, прекрачващи правомощията си
и по-конкретно – въплъщение на които е полицаят
Джейсън Диксън (Сам Рокуел). Конфликтът е ясен
още от позиционирането на рекламната агенция
(поставила билбордовете) и полицията – едно срещу
другo. Каузата на Милдред остава неразбрана и
смущаваща. Тя среща съпротива от всички страни,
но това няма значение. Тя е бойна мъжкарана. Изгубила
е дъщеря си, никой не й е помогнал и е време
да вземе нещата в свои ръце. При опит за саботаж в
нейната мисия, тя отговаря със същото. Въпреки вагабондското
й поведение из градчето, ние знаем – тя
също е и добра, любяща жена. Но в сурови времена,
тези нейни черти се показват трудно. Особено когато
бива сплашвана от полицията, най-вече в лицето
на въпросния Джейсън Диксън. Неговият персонаж
явно винаги действа на „въпреки“, а пред очите ни се
разкрива като най-противната част от полицейското
съсловие. Онези дребни хора (нямам предвид физически),
които избиват своя малодушен комплекс и
запълват интелектуалната си празнина с превишаване
на правомощията. Малкият човек, криещ се под
опеката на своята значка, автоматично се приема за
по-голям от всички останали.
До тук имаме изявен герой и анти-герой. Милдред
трябва да се справя ежедневно с отстояването на
своето в търсенето на справедливост от закона, а
законът (Диксън) ежедневно трябва да се справя с
Милдред. Между тях стои шефът на полицията – въпросният
шериф Уилъби (Уди Харелсън). Той е умерен
човек, опитващ се да вдъхне разум в създадената
ситуация, но някои неща просто не могат да
бъдат изведени до край. Някои престъпления стигат
до „задънена улица“. В негово лице Милдред търси
отговорност, тъй като за цялото това изминало време
от престъплението, дори няма заподозрян. Целият
този проблем му се струпва в лош период, защото
е болен от рак на панкреаса и му остават няколко
месеца.
Филмът има силен старт, трябва да се признае.
Всички обичаме да гледаме истории, в които властта
злоупотребява или не си върши работата, което пък
афектира върху даден персонаж, оставяйки го сам
в борбата си.
26 27

OUTOSCARS
Идеална схема в която, колкото и странно да звучи,
изпитваме онова чувство на сладък гняв в стомасите
си. И по всичко личи, че този филм отива в тази посока.
На базата на подобните или същите такива произведения
които сме гледали, знаем, че справедливостта
ще възтържествува в края, доброто ще победи.
Въпреки това очакваме нещо по-различно, интересно
и авангардно, защото първо – филмът е номиниран
за няколко награди „Оскар“, т.е.не би трябвало
да е толкова семпло във веригата човек – система,
защото на година гледаме поне още 10 тина такива
истории, които не са номинирани. Второ – филмът
е на Мартин Макдона, а той е малко по-особен. За
това, би трябвало да има нещо повече, което да ни
хване за вратовете. Въпреки, че в последните години,
сред филмите с номинация „най-добър филм на годината“,
за жалост има все по-малко и по-малко такива.
В „Три билборда извън града“ има наченки да
е повече. Микровселената в която се развива всичко,
също като и самия филм, има силно начало.
OUTOSCARS
Развалянето на нормалното ежедневие сред жителите поради
билбордовете, изглежда ще доведе до някъде. Зъболекарят и свещеникът
също са против направеното от Милдред, но те служат
по-скоро като нюанс, индиректно водещ ни до мнението на цялата
общност. Всичко това е нахвърляно в старта на филма и от там
идва проблемът.
Това, което би трябвало да е гръмко начало на нещо изграждащо
се във филмовата перспектива, остава единствено... гръмко
начало. Не се изгражда, а с малки темпове върви по нанадолнище.
Т.е., оставаме залъгани, но не по добър начин. Препоръчвам
филма. Изгледайте го и ще видите, че мнозина от вас ще го определят
с прилагателни като „приятен“ и „симпатичен“. Той е такъв,
наистина. Филм за майка изгубила дъщеря си след изнасилване
и изгаряне, неуспяваща да намери справедливост в битката си
е – „приятен“. Може би, точно това е силата на Макдона. Да ни
оставя объркани. Това присъства до някъде и в другите му филми,
такъв е може би неговия стил. Но това не значи, че трябва да ни
хареса. Фен съм и на „В Брюж“, и на „Седемте психопата“, но тук
не бих се привързал. Може би, защото схемата започва да става
банална.
28 29

OUTOSCARS
Историята, изградена по този начин, носи повече усещане
на нещо разказано на разходка в парка, отколкото
на нещо гледано, неуспяло да те остави равнодушен.
Та, за какво е филмът? Какво ни показва?
Такива въпроси си задавах в края. След това ме озари
светлина. „Три билборда извън града“ е притча за доброто.
Невидимата сила, решаваща реални събития,
отношения, проблеми. Всеки човек носи добро в себе
си. Колкото и коварен да е някой, колкото и арогантен,
подъл, подмолен да е – носи поне малка частица
доброта в себе си, а тя чака пределния и повратен
момент, в който да блесне и да засенчи предходните
https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions/
постъпки. Библейски погледнато – хората са заченати
с любов, за това я притежават до самия си край. За
това, колкото и груб, нетолерантен и темпераментен
да е някой в изказа си, след това ще го чуете да говори
с майка си, баща си, приятелката си, приятелят си
и т.н., и тогава разговорът ще носи съвсем друг тон.
Добротата и любовта, примесени с разкаянието и
опрощаването на греховете – това е есенцията, която
аз откривам за себе си от този филм.
Само да уточня нещо – това не значи, че се отказвам
от предходните си критики към филма.
Означава, че стигам до заключението
– ако всичко опира до доброта и опрощаване,
проблем ли е, че ми е недостатъчно
и прави ли ме това лош човек?
Пламен Михайлов
30 31

ТЕОРИЯ НА
РАЗОЧАРОВАНИЕТО
ТЕКСТ:
МАРКО САЛИЕРИ
32 33

OUTGAME
Р
азочарованието е трудно оценима емоция. Когато
става въпрос за критика, а това важи двойно за такава,
насочена към изкуство, то има вероятност по-скоро да
разобличи колко изкривена е всъщност представата ни
за произведението, вместо да докаже ангажираност. Да си
разочарован от произведение е нещо прекалено лично, тъй
като твоето виждане и светоглед са в конфликт със същността
на творбата, а дисонансът между двете е прекалено
разрушителен, за да доведе до конструктивност.
Бих искал да акцентирам за
това колко личен фактор е
разочарованието, защото
„Zelda” е поредица, която
поражда прекалено лични и
интимни емоции в много хора
и при това съвсем заслужено.
Комбинацията от достъпност, ясни
и ескалиращи препятствия, чар и
чувствата на епос и магия, които
тези игри създават, са уникални
и донякъде неповторими, даже
при повторни изигравания.
Приключението, все пак, може да
се изживее само веднъж. Не бих
искал да изпадам в хипербола,
но когато човек играе „Zelda”
за пръв път, този момент често е
транзицията му от „почитател“ към
„геймър“. Поне при мен стана
така.
Тези размисли не са откъслечни,
напротив, те са директно
свързани с началото на новата
година, а оттам и времето
за раздаване на награди и
хвалебствия. Докато някои
от вас неизменно очакват с
нетърпение печелившите от
големите филмови конкурси
като „Оскарите“, светът на
видеоигрите раздаваше свои
собствени награди. И неизменно,
всеки сайт, институция или критик
избираше „Breath of the Wild”,
последното звено от поредицата,
за най-добрата игра на миналата
година. Аз така и не я изиграх
тогава, когато му беше времето,
оставих си я за по-нататък, да
се отдам напълно на новото
приключение, подготвено от
„Nintendo”. Всички тези награди
някак си ми завъртяха главата. И,
драги читателю, точно тук се случи
моя хюбрис – оставих вълната от
високи очаквания да ме поднесе,
вместо да запазя хладнокръвие
и да погледна трезво. Моментна
слабост, причинена от
носталгия и любов към едно
хоби, неразбрано от мнозина
и нетърпящо истинска критика.
Може би това е и доказателство
за това.
Бих искал още отсега да
отметна - „Breath of the Wild” не
е лоша игра, напротив. Това е
най-мащабният като размери,
но и като амбиции проект, с
който „Nintendo” някога са се
залавяли. Само ако погледнете
картата, ще разберете за какво
иде реч. Огромна е! Дори и да
не е най-големият виртуален
свят създаван въобще, за
обичайните мащаби на „Zelda”
това е истинско постижение.
Неслучайно се спирам на
картата, защото това е може
би най-важният и, съответно,
успешен елемент на играта.
Тази поредица е синонимна
с чувството за приключение,
което успява да предизвика в
своите играчи, но стагнацията на
последните няколко заглавия бяха
формулизирали преживяването.
Една от грешките в миналото
бе, че структурата на вашето
пътуване винаги е била ясно
дефинирана. Трябва да минете
през всяко едно препятствие по
пътя ви едно по едно, докато не
видите всичко и в края победите
големия злодей. В „Breath of the
Wild” е възможно да започнете
играта и в първият един час
да се отправите директно към
последният етап от играта,
да победите гадняра, пазещ
OUTGAME
принцесата и с това да свършите
играта. Ако това ви е присърце.
Това е ключовото изречение и
причината защо приключенският
дух преобладава в тази игра.
В началните часове вашите
решения ще са свързани
с интересни географски
забележителности повече,
отколкото каквато и да е било
цел, зададена от самата игра.
Щом ви е дадена свободата
да довършите играта (ако сте
достатъчно добри, разбира се) в
първите два часа игрово време,
не е ли по интересно да тръгнете
на юг или на север, да видите
каква е тази странна планина
в далечината или да проверите
мистериозната гора наблизо?
Донякъде се чувствах като леко
заблуден турист – скачах напред
към всичко достатъчно интересно,
за да ми привлече вниманието,
докато най-накрая не си поставих
по-обща цел – да стигна края на
картата. Когато, след петнайсет
часа избягване на по-силни
врагове от мен, ловуване за месо,
след като посетих три различни
селища, достигнах брега на
морето. И няма да ви лъжа, този
момент ми донесе истински
катарзис – аз успях да изпълня
цел, която сам си бях поставил,
играта органично ми предостави
възможност да я постигна по
начин, който на мен да ми е
34 35

OUTGAME
комфортен, без да ми поставя
каквито и да е било прегради, за
това как да направя това, което
исках.
Тази свобода нямаше да е
толкова ясно изразена, ако
не беше и за допълнителните
движения, които вашият герой
може да прави. За първи път
може да скачате, но и да се
катерите. Катеренето е особено
смешно, защото може да се
лепите за всяка повърхност
и с достатъчно търпение да я
изкачите. Но резултатът е много
по-важен – сега светът е не
само огромен и отворен в
хоризонталната си плоскост, но и
във вертикалната. Всяка планина,
всеки хълм, всеки замък, всеки
хамбар и дърво могат да бъдат
изкачени с достатъчно търпение
и правилно икономисване на
енергия. Всяко препятствие вече
може да бъде преминато не по
един, не по два, а по десетки
различни начини, като всичко
е подкрепяно от системите
вътре в самата игра. Трудно е
да се осъзнае колко важно и
приятно е това, без сами да сте
играли играта, но ефектът е
дълбок и проникновен. Самото
придвижване от точка А до точка
Б се превръща в удоволствие,
защото самото движение е
интересно само по себе си.
Как ще стигнете дотам се
превръща в по-вълнуващо от
това да разберете, все пак,
какво е имало в точката, която
първоначално е запалила искрата
да тръгнете натам.
Това превърна първите ми
дни в „Breath of the Wild” в
необикновено удоволствие. Не
много игри носят такъв заряд и
такава свобода на действията.
Докато се шляете и пътешествате
в този свят, малко неща не са ви
позволени. Главният ми противник
се оказа времето – студената
планина, която трябваше да
пребориш със специални
дрехи и гръмотевичните бури,
при които има доста сериозна
опасност да ви удари светкавица
ако носите метални предмети.
Изненадващ раздразнител се
оказа и лекият дъжд, който прави
всички повърхности хлъзгави и по
този начин трудни за катерене.
Освен това, имаше наистина
магически моменти в тези първи
часове, които ми позволиха да
правя каквото си искам, без да
има кой да ме направлява или да
ми казва какво трябва да правя.
С първите разочарования се
сблъсках, когато реших все пак
да вляза в релсите, оставени ми
от авторите на играта. Никой
не играе „Zelda”, защото е
изключително простичка и се
повтаря всеки път – спасете
принцесата от лошия магьосник.
Едва ли има нещо
попросто
от това,
но всяка
следваща
игра някак
си се опитва
да добавя и
надгражда
над случилото
се преди нея.
Сюжетните
върхове на
поредицата
идват в
интерактивните
начини, по
които се
гради не история, а
атмосфера. Затова е учудващо, че
голямо усилие е положено да се
акцентират елементи, които никога не
са били водещи в тези игри. На малко
хора им е пукало, че повечето персонажи
са недоразвити, просто защото те никога
не са били водещи. Но ако ги направите
такива, те бързо се превръщат в плоски
и безинтересни, а най-лошото е, че
намирисват на преизползвани стереотипи
в други популярни игри. Най-запомнящите
персонажи в играта са тези, които имат
малки роли, но оставят трайна следа заради
странния си хумор. Но те се помнят именно
с това, че не им се отдава много внимание,
защото ексцентричността им служи за основна
черта. Лошото е, че за първи път в историята на
поредицата, те са озвучени, което според мен
донесе много повече негативи, отколкото позитиви.
36 37

OUTGAME
OUTGAME
Наистина не ми трябваше да
зная, че принцеса Зелда има
гласа на надута англичанка, но
ето, сега и тази жизненоважна
подробност е запълнена, и този
въпрос получи своя отговор.
Проблематични са и битките.
Минали игри успяваха да
достигнат чувство за прецизно
дуелиране с мечове, но тук то
прилича повече на млатене с
пръчки. Оръжията ви, които за
пръв път се чупят, което ви кара
да търсите и да ги сменяте
постоянно с нови, се чувстат
бавни и тромави. Скуката в боя е
създадена и от враговете – нито
един от тях не е особено сложен,
но са планини от жизнени точки,
които трябва малко по малко да
намалявате, най-вече след поне
50 часа игра. Премахването на
по-сложните врагове отнема
прекалено много време, за
да е интересно, и това не е
спомогнато от факта, че те не
са достатъчно разнородни, за да
оправдават скока в трудността.
След известно време,
убиването на същите
пет врага е скучно,
независимо, че
първите
сблъсъци са били изпълнени с
еуфорията на новостта.
Има и открояваща се липса на
„dungeon”-и. За да разясня, това
е по-сложно ниво, приличащо на
лабиринт, което играчът трябва
премине. Хубавото на точно този
формат ниво е, че е лесно за
авторите да му създадат сюжет.
За часовете игрално време, което
ще отделите, ще има постепенна
градация на напрежение,
привнесено от пъзели, малки
битки и търсене на правилния път,
преди да завърши в зрелищна
битка с главния антагонист на
лабиринта. Докато стари игри
се опитват да усложняват тези
лабиринти, както и да увеличава
тяхната бройка, тук те са помалко
и нямат същата сложност.
Интересното е, че все пак носят
духа на новата игра – те са
малки, лесни, но проблемите в
тях са пластични и се поддават
на различни решения.
Може би найразочароващото
беше, че независимо
от големината на
картата, все още
имаше места, на
които не можех
да отида. Мен ме
зовеше
дивото извън границите на
картата, защото играта ме беше
научила, че имам много малко
прегради пред мен. Колкото и
голям свят да бяха създали за мен,
той пак не ми беше достатъчен.
Той свършваше, беше ограничен
и в последствие ми беше пуст.
По отделно, тези проблеми не
са фатални, и смятам, че са
по-скоро впечатленията на един
полувманиачен педант, отколкото
напълно обективни впечатления.
Можете да се насладите съвсем
спокойно на виртуалната
разходка в този прекрасен свят
и да си прекарате доста добре,
независимо от тези мъчнотии.
Ако сте следяли моите статии и в
предишни броеве на списанието,
знаете, че за мен
новите идеи трябва
да се подкрепят,
още повече, ако
те идват от такива
големи компании като
„Nintendo”, които освен
репутацията си, влагат и
сериозни средства в
изработката на тези
проекти.
Но тази игра нямаше нужда да е
„Zelda”, за да оправдае високият
си бюджет. На нея й пречат
елементи, които преди са били
подходящи, но тук не успяват да
се наместят успешно. В опита
си да превърнат една добра
игра в хит, имам чувството че й
е окачено името на популярна
поредица, колкото да оправдаят
високия бюджет. В резултат на
неподходящото брандиране,
изкуството страда.
Но разочарованието е личен
фактор, който не винаги е
споделен по същия начин и не
може да бъде описан подходящо.
Докато авторите са виновни, че не
са оправдали всички очаквания,
аз също съм виновен, задето
реших да ги завиша толкова
високо.
38 39

OUTGAME
Нито едно произведение на този свят не е
перфектно, но в човещината на нашите грешки
също има изкуство – не само позитивните черти,
но и негативите придават душата на една творба,
а тя трябва да бъде приета спрямо и двете. Но
наградите, рекламата, надеждите и собствените
ни предразположения променят облика на едно
такова произведение. Независимо, че спечели
163 различни награди за най-добра игра на 2017,
„Breath of the Wild” е далеч от най-добрата игра.
Тя е просто добра и в това няма нищо лошо.
Но когато си толкова навътре в тази материя,
понякога забравяш, че не наградите, не мнението
на критиците, не народният консенсус са
истински важни. Единственото от значение
е вашето преживяване и мнение. Затова не
прибързвайте със заключенията и бъдете пошироко
скроени, отколкото ви се иска. Само
така ще избегнете тегобата на разочарованието...
Марко Салиери
https://www.havealookaround.com/
40 41

КЛАСАЦИЯ НА
OUTSHINED
ЛЮБИМИ НЕНОМИНИРАНИ ФИЛМИ ЗА ОСКАР 2018
РОСЕН СПАСОВ
“LAST FLAG FLYING”
РЕЖ. РИЧАРД ЛИНКЛЕЙТЪР
След разочарованието в комедийния
жанр ,,Everybody wants
some‘‘ от 2016, Ричард Линклейтър
се завръща към философската
тематика, този път в полето
на житейската равносметка.
Въпреки, че е тотално пренебрегнат
от Академията, ,,Last flag
flying‘‘ е всичко, което феновете
на режисьора биха могли да очакват
от негов филм - прекрасен
диалог и ювелирни актьорски изпълнения
от перфектния кастинг.
ЛЮБИМИ НЕНОМИНИРАНИ ФИЛМИ ЗА ОСКАР 2018
МАРКО САЛИЕРИ
“JOHN WICK 2”
РЕЖ. ЧАД СТАХЕЛСКИ
Екшъните винаги са пренебрегвани
и това е доказателство
защо това не трябва да
се случва. Брутален, вълнуващ,
кървав, и все пак стилен до последно,
сагата на безпощадния
убиец със златно сърце е
препратка към всеки един ярък
пример на екшън киното – от
„Матрицата“ до „Командо“.
ЛАСАЦИЯ НА
UTSHINED
42 43

КЛАСАЦИЯ НА
OUTSHINED
ЛЮБИМИ НЕНОМИНИРАНИ ФИЛМИ ЗА ОСКАР 2018
ПЛАМЕН МИХАЙЛОВ
“KILLING OF A SACRED DEER”
РЕЖ. ЙОРГОС ЛАНТИМОС
Йоргос Лантимос е един от най-интересните режисьори
в днешно време. Начинът по който си
партнира със съ-сценариста Ефтимис Филипу,
успява да разчупи стереотипи и норми. Затваря
вратата към познатия ни свят, за да изолира и себе
си, и нас. И така, пред очите ни се случва изграждането
на нов такъв, непознат. Поради тази причина,
във филмите му присъства изненада. Има
автори, за които сме сигурни че ще направят добра
история, общочовешка, красиво заснета,
добре написана и т.н. При Лантимос, заедно с
високите качества в творбите му, следва провокиране
на въпроса – какво ли е намислил сега?
А не е ли това симптом за хубаво сладко кино...
ЛЮБИМИ НЕНОМИНИРАНИ ФИЛМИ ЗА ОСКАР 2018
СИМОНА ПЕТРОВА
“WIND RIVER”
РЕЖ. ТЕЙЛЪР ШЕРИДАН
Филмът е определян като „фюжън“
между Нео-Уестърн, мистерия и тежка
криминална драма. Вдъхновен е
от няколко действителни събития, случили
се на територията на индиански
резерват в щата Уайоминг. „Дивата
река“ е истинска визуална поезия, която
улавя усещането за самота, скръб
и смърт благодарение на кадрите на
красивата снежна пустош на резервата
и едно от най-добрите превъплъщения
на Джеръми Рънър след номинирания
за Оскар „Градът“( реж. Бен
Афлек, 2010).
ЛАСАЦИЯ НА
UTSHINED
44 45

OUTOSCARS
ЛА МАНШ
ТЕКСТ:ПЛАМЕН МИХАЙЛОВ
И
нтересно е как животът на филмите за Втората световна война
не угасва. Все още и все толкова любопитно продължава
да бъде изследването на темата. Голяма част от основните
събития може и да са отразени, но това води до нещо хубаво,
защото отдавна са минали времената, в които е имало потребност
единствено да се разкаже историята, за да се прочисти съзнанието.
Тя е вече известна, за това се набляга на авторство, търсене и
експериментиране. Страничен, нов поглед, наблюдаващ през лупа,
търсещ интригуващи детайли. Друго важно, на което би могло да се
обърне внимание е следното – филмите с тази тематика, които се
произвеждат след войната, може би до 80-та година, са следствие не
само на познание, но и на нещо преживяно от авторите. Физическо
съществуване в рамките на воювщ свят, водещо до спомени, размисли,
може би травми и т.н. За това ще се забележи стилистична разлика
между тогавашните и сегашните филми. Изминали са много години
и на чисто техническо ниво има голям скок, но не това имам предвид.
“The great escape” (1962г.) с режисьор Джон Стърджис, който по
време на войната е снимал документални и тренировъчни филми за
Военовъздушните сили на САЩ. “Patton” (1970г.), с режисьор Франклин
Шафнър, който e служил във Военоморските сили на САЩ. “A bridge
too far” (1977г.) на Ричард Атънбъроу. Той е служил в кралските ВВС до
момента, в който бива разпределен в Royal Air Force Film Production
Unit. Снимайки филми за армията, уврежда слуха си за постоянно.
46 47

OUTOSCARS
Непреживелите военния ужас режисьори
гледат тези произведения
и четат тези истории, в подготовката
за своите проекти. Така от
тях до войната се стига по косвен
път. По тази причина може и да
се забележи разлика в разказването
на истории. Младите автори
на моменти опитват да хиперболизират
картината, за да успеят
максимално достоверно да предадат
на зрителя това, което те
самите си представят за войната.
Това е нормално и съвсем не означава,
че качеството на филмите
спада. Но със сигурност съществува
закономерността, че колкото
повече отминава с времето едно
събитие, толкова повече то се превръща
в приказка. Пример за това
може да послужи „Гадни копилета“
на Куентин Тарантино, който
създава не фактологично-исторически
филм, а художествено
произведение, развиващо се в
автентична, издържаща на истината
среда. Променя фактологията
и по този начин интерпретира
реалните събития. Също така,
през 2015г. излезе на яве сериалът
“The man in the high castle”, който
развива въображението с въпроса
„ами ако...“ и разказва в алтернативна
историческа пътека,
за живота след Втората световна
война с развой – победа на нацистите.
Но, връщайки се обратно
към акуратното разказване на
исторически събития, погледът се
фокусира към тазгодишните номинации
в категория „Най-добър
филм на годината“ на наградите
„Оскар“. Филмите за войната са
два. „НАЙ-МРАЧНИЯТ ЧАС“ на Едгар
Райт и „ДЮНКЕРК“ на Кристофър
Нолан. И двата (без авторите
да са се наговорили) са гледни
точки от две различни места, на
едно и също събитие. Първият
(„Най-мрачният час“) ни представя
началото на Уинстън Чърчил
като министър-председател на
Англия. Целият акцент е концентриран
върху него и началните му
дни на най-висшия пост. Изправен
е пред предисвикателството
да решава човешките съдби и
кадър от филма: “Най-мрачният час”
животи в средата на разразилата
се политическа интрига. Именно
тогава е трябвало да бъдат взети
най-повратните решения, променили
и дали нова насока на
човешката история. Гротескната
външност и алкохолният навик не
затварят кръга за тази личност, а
напротив – оформят го, оцветяват
го, но това, което го завършва
(и което е есенцията на филма)
е дързостта и смелостта в критичните
моменти. Въпреки надделяващата
военна мощ на врага,
моралните качества ще донесат
победата. На това учи филмът за
Чърчил. Героят изпъква в най-тежките
моменти, защото тогава обществото
има най-голяма нужда
от него. Точно за това Едгар Райт
OUTOSCARS
не ни дисектира живота на британския
министър, а посочва тези
часове и дни, които сформират
цялостно личността на Чърчил. Това
прави историята интригуваща и
задъхваща. Ако, да речем, беше
цялостно представена биографията
му, би следвало да бъдат показани
всички възходи и падения,
което би размило усещането. Докато
с това решение остава само
възходът.
От другата страна на канала, разделящ
острова и Франция, застава
Кристофър Нолан, който пък ни
показва случващото се в Дюнкерк
и мъчното войнишко чакане на кораби,
които да откарат армията
обратно в Англия.
48 49

OUTOSCARS
КРАТКО ПОЯСНЕНИЕ!
През 1940г. над 300 000 съюзнически войници (основно британци)
са приклещени от немските войски по бреговете на град Дюнкерк
(Франция). Изходите са два – или да бъдат избити, или да бъде
намерен начин да се изтеглят обратно във Великобритания. Пазейки
машинната военна техника за по-нататъшна нужда срещу немците,
Чърчил взема историческо решение, организирайки огромна цивилна
флотилия от рибарски кораби, кораби за отдих, яхти и т.н., които да
прекосят канала, да достигнат до Дюнкерк и да приберат войските.
Очаквани са огромни щети и единствено около 50 000 завърнали
се, но британският народ се активизира и наброяващата около 1,200
плавателни съда цивилна флотилия, успява да прибере всички, над
300 000 армейци. Операцията е известна с името „Динамо“.
Та, докато Чърчил измисля плана
за действие, от другата страна
цари безмълвно напрежение с
неисвестен край. Един от ветераните
разказва, че е било сякаш чакаш
на автобусна спирка. Тук има
сериозен контраст между двата
филма. Докато в Лондон ситуацията
ескалира от час на час и ясно
ни е показано, че всичко е на живот
и смърт, то в Дюнкерк, тези които
в действителност ги грози близка
смърт, създават много по-спокойно
впечатление. Точно тук идват и
част от проблемите ми с филма.
Разбирам, че реално няма какво
да се направи от гледна точка на
войниците, разбирам показаната
до някъде монотонност, разбирам
кадър от филма: “Дюнкерк”
OUTOSCARS
защо трябва да изглежда сякаш
времето е спряно, но... просто
не съм сигурен, че се е получило
достатъчно добре. За „ДЮНКЕРК“
извършва повече информационна
задача, отколкото филмова.
Разделен на три – суша, въздух,
вода. Суша – войници чакат, като
има леко вкарана интрига около
някои от тях. Или поне има такъв
опит, защото когато теглиш
чертата – не даваш пет пари за
нито един. Въздух – срещу доста
по-многобройните в дествителната
история самолети, във филма
са поставени два, три прехвърчащи
от време на време, колкото да
има някакво раздвижване. Поне
такова впечатление се създава.
50 51

OUTOSCARS
OUTOSCARS
Единият от пилотите е Том Харди,
който отново е избор на Нолан
и (освен „Inception”) отново е с
маска през целия филм, като изключим
първият и последният кадър
с него. Можеше да е, който
и да е актьор или статист, без да
си показва лицето, но по този начин
с тези кадри се стига до – a
money well spent. Вода – цялата
мащабна героичност в тази история
е олицетворена чрез само
една лодка. В която обаче се качва
младият актьор Бари Кеоган,
за когото ще отворя една скоба.
Предните два филма, които изгледах
с него бяха “Light thereafter”
на Константин Божанов и “The
killing of a sacred deer” на Йоргос
Лантимос. В първия, персонажът
му се опита да се натрапи в дома
на художник. Във втория - се натрапи
в живота на цяло семейство. В
„ДЮНКЕРК“, персонажът му се
качи на лодката, неканен, с думите
- „идвам с вас, може да имате
нужда от мен“... Отива му да играе
присламчващ се персонаж
или така да се каже – „лепка“. Обратно
към проблемите на филма.
Освен, че е неканен на лодката, с
течението на филма, Бари Кеоган
бива избутан от палубата надолу
по стълбите. Удря си главата и
умира. И това се случва след като
ни е показан два, три пъти. Без да
е обелил кой знае каква дума.
Първоначално си мислех, че това
е доста сериозно похабяване на
персонаж, но след това ми хрумна,
поне нагледно, грозната истина,
че в този филм има персонажи,
които съществуват само,
за да може другите персонажи
да си кажат репликите. А това е
просто гадно, защото дори и да
се размине от погледа ви една
такава ситуация, на втората ще
повдигнете вежда и ще се зачудите.
Такива детайли правят филма
разпилян и неконцентриран.
Недаването на пет пари за никого
в даден филм е лош показател,
особено ако не е арт филм,
а е касов, с цел милиони зрители
и подхващащ тема като Втората
световна война. Защото, не е ли
това толкова силно емоционално
и трагично събитие от историята,
че да няма място за грешки в линията
филм – зрител. Всъщност съм
голям фен на Кристофър Нолан и
за това останах учуден от „ДЮН-
КЕРК“. Показвал е с предните си
филми, че е способен да направи
магията. Тук тя убягва, поне в
моите очи. Самият режисьор казва,
че се е старал да вкара максимално
много съспенс във филма,
за да е въздействащ, но явно
не се е получило. При положение,
че знаем крайния изход, знаем
че войниците са спасени, то тук
автоматично съспенсът отпада,
освен ако не се заложи на добро
изграждане на персонажите.
Том Харди в
„Черният рицар: Възраждане“
Том Харди в “Дюнкерк”
Бари Кеоган в “Дюнкерк”
52 53

OUTOSCARS
OUTOSCARS
Но те са хаотично разпръснати и разпиляни,
без история и без бъдеще. Или
умират пред нас, или оцеляват. И в двата
случая няма значение. Да се привържем
към тях и да се създаде някаква неочакваност
в техните съдби е изключено.
Обратно към острова където чакат Чърчил
и Едгар Райт, всичко върви, както
трябвa. Все пак, препоръчвам да се изгледат
и двата филма, защото историята
е наистина интересна.
Бих посъветвал и двамата режисьори да
се съберат с монтажистите си и да обединят
двата филма. От различните гледни
точки може да се получи един, дълъг, обзорен
филм. Нещо като в “The Longest day” от
1962г., където различни режисьори отговарят
съответно за британските, американските и
немските сцени.
Бих гледал и двата филма поне още веднъж
(дори и „ДЮНКЕРК“), за да задоволя ирационалния
си фетиш към Втората световна
война.
А с леко намигване, бих попитал – заради
равноправното плащане ли Нолан е
предпочел да вкара във филма Том Харди,
вместо 10 женски персонажа?
Пламен Михайлов
54 55

OUTGAME
OUTGAME
БЕЗУТЕШНОСТ,
СИВОТА И
ТЪМНИ ДУШИ
ТЕКСТ:МАРКО САЛИЕРИ
Р
Рано или късно, всички се чувстваме безсилни. Може би е
фактор и от реалността, в която живеем, но подтискащото ни
заобикаля, дори и да не искаме да си признаем. Животът на
моменти е много по-труден, отколкото бихме искали да си признаем
или дори да повярваме. И тези моменти на абсолютна безизходица
евентуално ще ни ударят. Не е въпрос дали, а кога ще се случи.
Хората биха казали, че изкуството има за дълг, освен всичко останало,
да ни покаже алтернатива на живота, който водим, да обогати
нашата представа за света. Но обратното също има огромна стойност
– един анализ на подтискащото всекидневие, трудността от това
просто да станеш и да отидеш на работа, да живееш от заплата за
заплата без истинска перспектива за бъдещето, има огромно значение.
Това е подтискащо, неприятно, неугледно и все пак там. Как тогава
изкуството да не му обърне внимание?
В това отношение, поредицата „Dark Souls” е освежаваща изненада.
Видеоигрите са често начин, по който играчът да избяга от реалността,
но и да го накарат да се почувства силен, значим, уважаван, някой от
значение. Това са симулирани програми, тоест, за да се движи светът,
вие трябва да присъствате в него, трябва да се движите през него,
за да го активирате, да му вдъхнете живот. Това прави повечето виртуални
светове кухи и донякъде фалшиви, защото играчът е центъра на
тази вселена. Нейният смисъл е да придава на него значение. Но ето,
тази поредица прави точно обратното. Вие не само, че не сте важни,
вие сте незначителни.
56 57

OUTGAME
Всеки враг е създаден така, че да ви убие за секунди, а светът не е
място, в което бихте искали да живеете, напротив – това е ужасна,
умряла дупка, а персонажите са безутешни развалини.
Преди да сте обърнали страницата с мисълта: „О, Боже, в този брой
има две статии за видеоигри, кой му позволява на този човек да го
прави това?“, нека се опитам да ви обясня. И преди съм споменавал
поредицата „Dark Souls”, когато се опитвах да изкажа раздразнението
си от безсмислието на трудността в „Cuphead”. От всички игри,
пускани през последното десетилетие, едва ли има друга поредица,
която да е толкова синонимна с
трудността си повече от „Dark Souls”.
И ако сте чели предишната ми статия
знаете, че не се впечатлявам от това
да вземеш виртуална значка за успех.
Изпитанието трябва да има смисъл,
за да бъде оправдано. И не ме разбирайте
погрешно, „Dark Souls 3“ ми
срита задника не веднъж, все пак тя е
създадена, за да го прави. Разликата
е там, че контекстът, който е там, превръща
играта в произведение на изкуството.
Това я прави впечатляваща.
А да губиш постоянно не е приятно
или пък забавно за никого. Много
по-лесно е да обвиниш играта, мишката
и клавиатурата, живота, държавата
(която я съсипаха, впрочем), отколкото
да си признаеш, че e заради твоя грешка. Но колкото повече
чета коментари на фенове на играта, всичките са на едно мнение:
„Играта е трудна и ме спуква от бой, но всичко е честно и затова е невероятна.“
След стотици грешки в тази игра мога да кажа, че 99 процента
от тях бяха изцяло по моя вина.
Това е и мрежата, която впримчва толкова играчи в магията на „Dark
Souls“. Даже не бих казал, че е толкова трудна, думата е по-скоро
предизвикателна. Но тази й слава има за цел да сплаши играча, постоянно
да го поставя срещу врагове, които освен че са по-големи,
са по-бързи, удрят по-силно, могат да летят или какво ли още не. И
все пак сте принудени да ги победите.
OUTGAME
Да намерите някакъв начин да преборите всеки един титан, всеки огромен
змей и всяко друго чудовище, което ви се изпречи на пътя.
Като действие, няма как да не видите препратки към нещо като „Зелда“.
Освен, че действието се развива от трето лице, играта подканва
играчите си към дуели, конфронтации едно на едно. Лесно е да
проследите движенията на един враг и често битките с повече от тази
бройка ще доведат до вашите опити да ги разделите, за да се справите
поединично с тях. Повечето врагове, както споменах, са изключително
внушителни на външен вид и като способности – рядкост е
да се сблъскате с някой, който да е
по-малък от вас и дори тогава това
е направено нарочно, с цел да ги
подцените и след това да се скъсате
от яд, че все още не сте напълно
нащрек, докато играете. Винаги ще
ви удрят повече, отколкото можете да
се излекувате, което превръща всяка
битка в премерен риск. Трябва ли
задължително да мина оттук, въпреки,
че сигурно няма да се справя? Няма
ли по-лесен начин да се справя с
този проблем?
Така всеки проблем, с който се
сблъсквате се оказва разрешим, в
зависимост от гледната точка. Топката,
така да се каже, винаги е върната
обратно във вашето поле, за да ви се
даде възможност да направите нещо интересно. Тази склонност към
интересни решения идва и от обръженията ви. Засадата е нещо обичайно
в тази игра. Често ще бъдете подлъгани от съкровище и ще се
окажете заобиколени от пет-шест безподобни гадини, въоръжени до
зъби, готови да ви убият. Нивата предизвикват параноя – не добре обмислените
решения биват активно наказвани и така вие сте окуражавани
да внимавате. Това е почти обратната идея на геймификацията
или тенденцията да награждаваш потребителя толкова много, че приятната
реакция му се превръща в навик.
Нивата са само част от сивият реализъм, който обгражда играта
като мъгла. Локациите са, поне визуално, със западноевропейски
привкус – замъци, катедрали, селца, заобиколени от широколистни
58 59

OUTGAME
гори. Смъртта и жестокостта,
с която е настъпила, са
постоянни и повтарящи се
елементи. Със сигурност
ще се сблъскате с повече
трупове и гробища, отколкото
с живи хора или врагове.
Малко са и местата, които
могат да се считат за чисти.
Редовно ще минавате през
кални, мръсни, неприветливи
места, а тази мръсотия
ще се лепи и по дрехите на
вашия персонаж. Като че
ли, за да закове това погребално
настроение, музиката
липсва в почти всички
фази на играта. Светът ще
ви се струва съмнително
тих, като само вашите стъпки
ще ви следват като ехо
в един фантастичен, и все
пак, постапокалиптична
среда.
Обстановката има причинно-следствена
връзка, всяко
препятствие в последствие ще ви се стори очевидно. Видеоигрите отдавна
успяват да разказват само чрез декора който минавате, но тук
тази идея наистина минава граници. Това е още една предпоставка
и, може би, доказателство, за реализма на играта – нищо не е поставено
туко-така. Ако видите труп, той няма да е застанал в средата на
нищото. Може би ще е пред статуя на божество, молейки се за живота
си, или свит в ъгъла на килия. Съкровищата и предметите, които
ще използвате, никога не са оставени в средата на нищото, те винаги
са закачени за нещо, било то мъртво тяло или ковчег. Това ще ви накара
да претърсите нивата и да си задавате въпроси за това откъде са
дошли тези хора, какво им се е случило, защо всичко е завършило по
такъв начин?Ако досега не сте разбрали, вселената на „Dark Souls“ е
толкова безвъвратно изгубена и пропиляна, че няма връщане назад.
OUTGAME
Сюжетът на играта е минималистичен, но от малкото, което ви е разкрито,
вие сте на пътуване, което е циклично. Запалването на пламъка
на света, за да продължите неговото съществуване. Но това няма да
го спаси, а само ще продължи мъката му. Това е отразено най-силно
в персонажите, които го обитават. Те са безнадеждни, движещи се
напред от чувство за дълг, не от надежда или доброта. Дори смъртта
не е достатъчна в този свят – повечето от живите са прокълнати да се
връщат към живота, включително и самите вие. Всяка смърт ги прави
малко по-луди и малко по-депресирани, докато не изгубят разсъдъка
си и душата си. Все пак всички ще ви се смеят, тихо, ехидно и маниакално,
задето имате желанието да се опитате да победите и да стигнете
до края на играта, да изпълните приключение, което в основата
си е безмислено. Всичко е вече изгубено, защо дори се опитваш? Те
са страшни, защото както и светът, са живи и реалистични. Има логика
в тяхните действия, имат посока и умисъл. Те са независими от вас
и вашите действия, защото в този свят на безумия и ужаси никого не го
е грижа за вас. На всички им е безразлично дали ще успеете в края.
Вярвам, че всяко добро произведение носи свой собствен заряд, който
постепенно се предава на потребителя. В киното или театъра, тъй
като са сравнително кратки преживявания, обикновено се залага на
далеч по-ударни средства. Понякога и шокът е приета тактика, единствено
за да бъде хванат зрителя в примката на интереса. Но други
изкуства, тези, които се консумират с дни или даже седмици, този
емоционален заряд може да се насъбира, даже да влияе на всекидневният
ви живот. Всеки човек е чел толкова тъжна книга, че активно
да го депресира, и все пак не може да спре да я чете. Това е бреме,
което е поел, и дори да знае, че ще го натъжи, продължава да го прави.
Защото някъде дълбоко усещаме, че негативните емоции са точно
толкова важни, колкото и позитивните. Трябва да минем през лошото,
за да видим доброто.
Докато играех „Dark Souls 3“ бях приел, че ще губя много, това все
пак е основна част от играта. Не бях подготвен, обаче, за това колко
безсилен ме караше да се чувствам и как това безсилие се принесе
в истинския ми живот. Играта е изморяваща и понякога това, което
правите, просто не е забавно или награждаващо достатъчно, че да си
заслужава. След продължителна сесия, може и да се чувствате изцедени.
Със сигурност не може да я превъртите от веднъж, както всичко
друго, играта изисква от вас да бъде осмислена и разбрана. Има
някаква мания, че нещо, което активно може да ви тормози, може да
60 61

OUTGAME
OUTGAME
ви привлече отново към него. Но не е само това.
„Dark Souls“ безумно много напомня на сивото ни ежедневие.
Безпристрастна е, на моменти жестока, но честна и справедлива,
и с това, студена. Всеки един човек, който подминавате на
улицата има свой път, свои мечти, свои цели, тръгнал е от някъде
и отива на някъде. Всяка сграда, която подминавате има история,
обитавали са я живи създания, които вие никога няма да
срещнете или дори да си помислите за тях. Играта има очаквания
от вас, както вие имате очаквания от себе си. Щом сте имали
желанието да я купите, сте подготвени за нейните изпитания,
достатъчно сте умели, за да ги покорите и достатъчно интелигентни,
за да разберете общия й замисъл. Вие сте безпомощни
и незначителни, защото и в истинския живот сте такива. Важното
в това е, че не сте сами – всички сме в това положение. Тази
игра, повече от всичко друго, е ода за човешкия провал и как той
може да бъде превъзмогнат и, с усилия, превърнат в триумф.
Най-позитивното нещо в играта е, че дефакто винаги трябва да
е свързана с интернет и по този начин, с хиляди други играчи по
цял свят. Навсякъде ще виждате червени кръвни петна, оставени
от други играчи, които страдат и се мъчат точно колкото вас, за
да ви се напомня, че не сте единствените, които не могат да се
справят. Ще виждате призрачните им образи, как минават по
същите пътеки като вас, водят битки и губят, а може би и печелят.
Може да оставяте съобщения за други играчи, но и ще прочитате
много от тях. В тях се крият съвети, понякога лъжи, но вие винаги
комуникирате с някого, винаги има някого, с когото да общувате.
Затова, ако тази седмица е по-тежка от обикновено, направете
си услуга – излезте с приятели, говорете, общувайте. „Dark Souls“
ни подсеща, че ако нещата станат прекалено сериозни, а вие
сте прекалено слаби, винаги можете да протегнете
ръка за помощ. Вие не сте сами, а победата е
всичко друго, само не и непостижима...
Марко Салиери
62 63

OUTFAIRYTAIL
OUTFAIRYTAIL
КРАСАВЕЦЪТ И
ЗВЕРКИНЯТА
ТЕКСТ:АЛЕКСАНДРА ЕЛЕЗОВА
З
а мнозина, тяхната любов
била страннa и едновременно
смущаваща. Много хора,
изгубили апетита си след като изгледали
този филм. Някои изгубили време,
други някоя сълза. Всеки изгубил по
нещо. Имало въодушевени, но най вече
преобладавали „смесените чувства“. 13
номинации. Tова число фатализирало
света, от една страна, защото май са много,
от друга, защото май сюжетът е познат. И
все пак там някъде имало една калинка
в човешки облик, на която й било много
скучно и решила да направи филм за себе
си, за да усетят всички скуката й и да се
реят с натежали и отегчени очи заедно...
64 65

OUTFAIRYTAIL
ДЕТЕ:
Мамо, съществуват ли рибо-хора?
МАЙКА:
Не. Откъде ти хрумна да попиташ
това?
ДЕТЕ:
Гледах трейлър на един филм от
Оскарите, и там имаше едно грозно
нещо дето уж е риба, ама има крака
и ръце, няма гащи, но няма и какво
да крие. Ама не е русал, защото
нямаше опашка и издаваше звуци
на котка и някаква жена се влюби в
него, и май се целунаха, ама си закрих
очите...
МАЙКА:
Скъпи, имам нужда от помощ!!!
БАЩА:
Къде си го гледал този
трейлър?
ДЕТЕ:
На мама на
таблета. Беше
го гледала
и го видях,
като влязох
в youtube
да гледам
как се прави
слайм. Питах
в училище другите.
Те ми казваха,
че всичко е
истина, и че сега това
същество плува в Бургас.
После питах госпожата и тя каза, че
иска да говори с родителите ми...
МАЙКА:
Добре де, нали сложихме парола
за отключване бе, Иване?
БАЩА (ИВАН):
Как отключи таблета, сине?
ДЕТЕ:
Ники от класа ми каза, че може да
познаваш паролите, като гледаш за
оставени мазни пръсти по екрана. А
ти, Мамо, яде вчера чипс докато гледаше
на таблета и имаше пръсти на
123456.
БАЩА:
Диетка викаш, а?
МАЙКА:
....
БАЩА:
Ние обаче сме
сложили парола,
дето и ФБР не
може да разкрие...
Слушай
сега, тия
неща не са
за деца. Това
е фантазия, не
съществуват
рибо-хора. Във
филмите, може
да се случи всичко,
но не е задължително
да е истина.
ДЕТЕ:
Не е вярно това. В едно филмче,
един си сложи татуровка и му дойдоха
супер сили. Ииии, иии след
това си купих дъвка с татуровка и си
я сложих с малко плюнка. След това
тичах повече от цял ден и не се бях
уморил.
МАЙКА:
Съмнявам се точно така да е станало.
Супер сили идват само от зеленчуци,
най-вече броколи и спанак!
БАЩА:
Почти ти повярва...
МАЙКА:
Нали говорихме нещо с теб, бе!... Не
пред детето!
ДЕТЕ:
Ама аз съм тук!
БАЩА:
Сине, този филм е измислица. Няма
такива същества, особено около
Бургас, спокойно. Гарантирам ти.
ДЕТЕ:
Добре, но как тази от филма, се е
влюбила в рибата? Тя е грозна и не
говори, само съска все едно се
храчи. А и жената не говори. Какви
са тия глупости?
МАЙКА:
Това е приказка, сине. Знаеш, че
има русалки, феи, говорещи животни...
Това е приказка за възрастни и
не е трябвало да я гледаш.
ДЕТЕ:
Приказка за възрастни??
Нямате ли си досатъчно неща за
възрастни, дето са ни забранени на
нас? Трябва ли да ни взимате приказките???
(почва да се насълзява,
леко преекспонирано)
БАЩА:
Скъпа, имам чувството, че влошаваш
нещата...
МАЙКА:
Ще ви оставя по мъжки, тогава! (поглед
към Иван, ироничен) (тряс на
вратата)
БАЩА:
Такива истории са с цел да научат
хората, че външният вид не е най-важното
нещо, за да обичаш някого.
ДЕТЕ:
Тогава мама защо се конти така постоянно
и твърди че го прави, за да я
харесаш? Ти нали вече я обичаш?
БАЩА:
Така е, но жените са суетни. Твърдят,
че го правят заради нас мъжете, но
всъщност е заради тях самите. Ама
това не си го чул от мен.
ДЕТЕ:
Наистина ли????
OUTFAIRYTAIL
БАЩА:
Нещо друго гледал ли си на таблета,
което да те притеснява?
66 67

OUTFAIRYTAIL
OUTFAIRYTAIL
ДЕТЕ:
Видях още трейлъри за Оскарите.
Имаше филм дето едно момиче
скочи от колата, докато тя се движеше.
Имаше много чернокожи в един
от филмите, които се биеха с белите,
иии един филм дето двaма мъже
си говореха легнали и се галеха...
БАЩА:
Скъпа, ела тук, моля те.
МАЙКА:
Нали само влошавам нещата?!
(почти крещи)
БАЩА:
Оооох, нямам сили за драми...
ДЕТЕ:
Имам много въпроси.
БАЩА:
Сигурен съм... Добре, знаеш приказката
за „Красавицата и звяра“,
нали?
ДЕТЕ:
А не, бе.
БАЩА:
Искаш ли да ми я разкажеш? Накратко,
де. След малко ще гледам
мач...
ДЕТЕ:
Имало едно време един баща с
три дъщери. Не е ясно майката къде
е. Най-малката била най-глезената,
най-мързеливата и най-грозната
от трите. Абе, била взела всичко
най-непривлекателно. Бащата преценил,
че няма как да намери мъж
за нея, защото сестрите й били много
по-красиви от нея и мъжете щяли
да се чувстват прецакани, като се
запознаели с тях. Тя се казвала Белана.
БАЩА:
Не беше ли Бел?
ДЕТЕ:
Бел и Ана се казвали двете по-големи
сестри. И понеже родителите не
се сетили как да кръстят третата дъщеря,
съчетали двете имена в Белана.
Ей, като тоалетната хартия!
БАЩА:
Именно...
ДЕТЕ:
Бащата решил да намери работа
на Белана, като компаньонка на
един звяр в дворец в гората.
БАЩА:
Компаньонка? Знаеш ли какво значи
това?
ДЕТЕ:
Ами да, прави компания. Да си говорят
и да хапват заедно.
Звярът се съгласил на тази оферта,
като давал на Белана красиви рокли,
храна и стая за спане с говорещи
мебели. Белана плачела по цял
ден, дори и докато ядяла със звяра.
В началото той търпял и пиел повече,
за да не я чува. Но един ден помолил
мебелите, да говорят с нея, защото
не можел да прецени от какво има
главоболие всеки ден. От пиенето
или от ревенето. Мебелите предположили,
че е и от двете.
ДИВАН:
Белана, стига
си плакалa.
Няма да промениш
нещата.
Тук ще си
до края на дните
си.
БЕЛАНА:
Как това ще
ми
помогне?
ДИВАН:
Ще помогне. И
да плачеш и да
не плачеш, няма
да се върнеш. Не си много
хубава и в света на хората,
няма да намериш такъв лукс.
По-добре да не прекараш живота
си в рев. Звярът е богат, гледа те
като принцеса, имаш храна и стая,
а ние, мебелите, говорим. Какво повече
може да искаш от живота?
ДЕТЕ:
На Белана й било много трудно да
свикне, но след няколко месеца,
спряла да плаче, защото сълзите й
свършили. Звярът й четял книги всеки
ден и бил много грижовен. В един
момент, той се превърнал в нейн
компаньон, вместо обратното. Един
ден до двореца дошъл един много
възрастен мъж, облечен много хубаво.
Той поискал да купи Белана,
за да се ожени за нея. Чул слухове в
града, че имало професионална
компаньонка в гората.
Звярът, който
вече бил влюбен
в нея, решил да я
пусне, ако тя иска.
БАЩА:
Това няма логика...
Нали вече е влюбен
в нея? Защо
да я пуска?
ДЕТЕ:
Защото, когато
обичаш някого, го
пускаш на свобода.
БАЩА:
Аааа, да...
ДЕТЕ:
Белана погледнала стареца, погледнала
звяра. Осъзнала, че младостта
на Звяра е по-добрият избор
и останала при него. Оженили се и
моментът, в който казали „ДА“, магията
над Звяра била развалена и
той се превърнал в красив принц.
68 69

OUTFAIRYTAIL
Това, което бил отвъре, се показало и отвън.
С Белана станало същото. За съжаление
вътрешността й не била чак толкова красива
и тя погрозняла още повече.
И станало Красавецът и Звярата, Зверката,
Зверкинята... ОХ!
Как е жена-звяр?
OUTFAIRYTAIL
FAMILY HOTEL
since 2006
Bansko
http://www.hotel-kralevdvor.com/
БАЩА:
Зверкинята звучи най-добре, май...
ДЕТЕ:
Добре. Ами ето, разказах я много бързо! И
какво сега?
БАЩА:
Не ти ли стана ясно?
ДЕТЕ:
Не...
БАЩА:
И на мен...
Family Hotel Kralev Dvor
Bansko, Bulgaria
3, Terzi Nikola Str.
phone/fax: +359 74 988 527
mobile: +359 894 632 066
КРАЙ
Александра Елезова
e-mail: info@hotel-kralevdvor.com
We are different!
70 71

72
WWW.OUTSHINED.NET