OUTSHINED_MAG_BROI_3

1

СЪДЪРЖАНИЕ: 

Пламен Михайлов 

Симона Петрова 

Росен Спасов 

Катерина Ламбринова 

Марко Салиери 

Редакция: 

plamen_mihailov@yahoo.co.uk 

simona_peetrova@abv.bg 

rosenspasov@banskosp.com 

katerina.lambrinova@gmail.com 

marco_salieri@abv.bg 

гост автор: 

Саня Спасова www.instagram.com/sanya.sana/ 

онлайн маркетинг 

Ангелина Николова anikolova001@gmail.com 

дизайн 

Александра Елезова alexandra.elezova@gmail.com 

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! 

Ако ви харесва списанието, харесайте и споделяйте! 

http://outshined.net/ 

https://www.facebook.com/outshinedmagazine/ 

https://www.instagram.com/outshinedmagazine/ 

За контакт с нас: 

outshinedmagazine@gmail.com 

2 3

4 5

OUTDUMP 

В долнопробен софийски бар, отговарящ на финансовите 

им възможности, любимите ви Дъмп и Дъмпър се 

събират за дискусия около сензационното продължение 

на класическия филм-ноар, „Blade Runner 2049”... 

РАЗГОВАРЯТ марко салиери и пламен михайлов 

МС: 

Тъй, „Blade Runner“! Вторият филм 

засяга дистопичната тема много повече, 

отколкото първия, където ноара беше 

централен елемент. 

ПМ: 

Ноарът е в основата на първият филм, 

защото там криминална част е в 

предния план, а задълбочените теми за 

човечеството остават на заден. Докато 

в „2049“, изключвайки цялата му визия, 

която го прави и преносно, и буквално, 

един от най-мрачните филми, които съм 

гледал, са засегнати много по-навътре 

проблемите на хората, репликантите, 

начинът им на живот в тази среда, 

начинът на управление. Всичко това, в 

един комплект, създава по-обзорна и 

тъмна картинка за бъдещето. На къде 

отиваме, в какво се превръщаме, какво 

претендираме, че сме, какво губим... 

МС: 

Мисля, че и затова сработва много повече 

като филм. Основен въпрос, поставен от 

оригинала е, какво е да си човек? Това, 

че си отгледан в буркан, прави ли те помалко 

личност от някой, който е роден 

по естествен път? Да, не можем да 

считаме репликантите напълно за човешки 

същества, но от части те проявяват много 

повече човечност от персонажите, които 

се водят за истински. Има силен контраст 

между тези две групи, като репликантите 

са по-енергични и ексцентрични, 

докато „истинските“ хора са леко 

приглушени. Едните са почти като човешки 

фойерверки, ярки са на екрана. Затова в 

„2049“ е много по-лесна идентификацията 

с главният персонаж, тъй като проблема, 

пред който се изправя, е обратен на 

първия филм. Репликант, който търси 

човечността си. Независимо от истината 

(за да избегнем спойлерите!), в очите на 

зрителя той е достоен да бъде наречен 

човек. 

ПМ: 

Засегнато е, че човечността зависи от 

това да постъпиш правилно и най-вече от 

свободната ти воля. 

МС: 

Не знам дали е точно правилната 

постъпка или по-скоро това, че трябва 

да надскочиш себе си и собствената си 

гледна точка. Индивидуализмът е сериозно 

засегнат в този филм. Всяка страна 

имаше собствена позиция, която смяташе 

за върховна – персонажът на Джаред Лето 

и властта, репликантите революционери 

с техните си мисии и т.н. Персонажът на 

Гослинг минава през това, че неговото 

мнение въобще не се зачита до това, че 

сам трябва да реши какво да прави. 

ПМ: 

Множеството позиции правят „2049“ 

доста по-сложен от първия, във всяко е 

дно отношение. Сюжетът се заплита, 

обърква те емоционално, но се разгръща 

пред теб през цялото време. Затова и 

като прочетох, че едно от най-големите 

оплаквания с филма е дължината му, 

малко се очудих, защото аз не бих го 

съкратил. 

OUTDUMP 

6 7 

МС: 

Аз бих... 

ПМ: 

Аз пък се наслаждавах на всеки един 

момент. А и не е като да е дълъг без 

причина – всеки кадър, всяка сцена ти 

дават информация, било то и разточени. 

Допринасят към атмосферата на филма. 

Оставят ти място за съждение. А и тъй като 

е такъв филм, който те отвлича, не трябва 

да считаш дадена сцена за дълга от своя 

гледна точка, на базата на нещо което 

знаеш. Трябва да я гледаш и разчиташ от 

гледната точка на персонажа и да опиташ 

да съпреживееш с него. Тогава всичко ще 

добие по-голям смисъл. 

МС: 

Аз имах предвид, че има някои сцени в 

последната трета на филма, свързани с 

Декард (изигран от Харисън Форд), които 

можеха да бъдат абсолютно премахнати. 

Той не е основна част от действието, и 

все пак му се отдава огромно внимание. 

Дори в оригиналния филм Декард 

не беше персонаж, интересен сам 

по себе си. Харисън Форд не е лош 

актьор, напротив – заради връзката му 

с толкова класически филми (все пак 

играе Индиана Джоунс и Хан Соло), той е 

прекалено запленяващ и привлича лесно 

вниманието на зрителя. Този проблем го 

имаше и в новите „Междузвездни войни“... 

ПМ: 

Той е основна част от цялата история. Той 

е и причина за възлови събития. За мен 

беше интересно да разбера какво става 

с него, след всичките тези години, а и го 

споменават през цялото време на филма. 

Къде е, какво прави, какъв ефект ще има 

върху останалите персонажи? 

МС: 

Добре, но нямаше ли да е далеч поинтересно, 

ако го бяха запазили като 

изненада? Вместо да го показват в 

абсолютно всеки рекламен материал 

свързан с филма? 

ПМ: 

Е, това е с цел да се продаде продуктът. 

Като имаш предвид, че се появавя в 

рамките на половин час от почти три часов 

филм, поне можеше да не е наравно 

по големина на плаката с Гослинг. Има 

подвеждане. Аз очаквах много повече от 

Харисън Форд във филма. Същото беше 

и в трейлъра. Използван е за да продава, 

пробутват го където могат и едва ли 

можеше да мине без него. Представи си 

как обявяват нов “Blade runner”, при което 

изплуват всичките ти страхотни чувства 

от първия филм. След това ти казват, че 

Харисън Форд няма да участва... 

МС: 

Носталгията не е единственият проблем, 

който имам с неговото включване. Като 

че ли образа му имаше главната цел да 

гради бъдещи продължения в тази

OUTDUMP 

вселена. Дразни ме, че такъв персонаж се 

използва за такава евтина и меркантилна 

цел. Все пак, да се върнем към самия 

филм. 

ПМ: 

Харесва ми дълбочината на някои 

екзистенциални въпроси във вселената на 

“Blade runner”, а и от преди това. Да 

кажем, че някои от репликантите имат 

свои дилеми дали са хора, или не са. Те 

имат спомени, а спомените образуват 

характера на човек. Всичко, което си 

преживял те формира. Проблемът е, 

че спомените са имплантирани. Не са 

истински. Въпреки това, репликантите 

имат свой интелект и разсъждават, взимат 

решения. Това че са родени в буркан, 

прави ли ги фалшиви? 

МС: 

Ако мога да бъда напълно честен, гледам 

научна фантастика с интерес от 

много години и тук видях малки сюжетни 

линии като тематика, които бяха по-добре 

изработени от главните сюжетни линии 

на други филми. Например, връзката на 

Джой (роботът-холограма помощник) 

и Кей беше в пъти по-интересна от 

случващото се в „Her” (2013) с Хоаким 

Финикс и Скарлет Йохансон. Толкова 

добре беше загатнато, че дори и да 

изпитват нещо истинско, всички нейни 

чувства са само част от програма, беше 

невероятно... 

ПМ: 

Колкото и да се обичат, все ще се случи 

компютърът да “лагне“... 

МС: 

Имаше сцени, които ми напомняха на 

„Oblivion” и на „The Martian”... 

ПМ: 

Готиното е, че не го правят изцяло в студио, 

а се стремят към реализъм и го създават 

с истински декори. Например, епизодът 

със сметището е снимана някъде в 

Будапеща, насред истинско сметище. 

Да, сложили са ефекти и зелени екрани, 

но това е, за да го направят огромно 

и почти безкрайно. Всичко друго си е 

съвсем истинско. Сцените в Лас Вегас, 

или токсичния град, са снимани в реална 

атмосфера, със специално изработен, 

истински декор. Веднага си личи 

фалшивата визия, като в „Тор“ например... 

А и, колкото по-натурално е всичко при 

снимането, толкова по-натурален ще 

е актьора, самият филм ще изглежда 

по-обективен. Ще вярваш на това, което 

виждаш, защото ти носи реалистична 

информация.. Ако беше другояче, цялата 

дистопия във филма щеше да увисне 

с неуспеха си да ангажира зрителя, че 

случващото се е истина и е страшно. 

МС: 

Това стана модерно покрай, пак, 

последните „Междузвездни войни“, където 

имаше персонажи, които са доизпипани 

с компютър, но главната част на грима и 

костюмите са oт материя, наистина са 

там. Веднага можеш да разпознаеш, ако 

нещо е анимирано... 

ПМ: 

Истинските предмети те вкарват „вътре“ 

далеч по-ефективно от това да използваш 

единствено анимация. Впечатляващо 

е, че не са се затворили в студиото. И 

оригиналният „Blade Runner“ остава вечен 

с тези си ефекти, да не говорим, че е 

напълно иновативен в това отношение... 

МС: 

Аз бих казал, че „Империята отвръща на 

удара“ го прави преди него... 

ПМ: 

И така да е. Този “2049” успява да 

въздейства визуално и то в големи 

мащаби. Естествено, технологията 

много спомага за това, но важното е, че 

успява да те накара да се почувстваш 

OUTDUMP 

страшно минималистичен. Например, 

имаше една страхотна сцена, в която 

валеше дъжд (а то почти винаги вали 

дъжд), докато протагонистът лети с 

колата си покрай едни огромни бендове, 

делящи Лос Анджелис от океана. Колата 

изглежда толкова малка в сравнение с 

тях, сама в един огромен мрачен, пуст 

свят и единственото, което можеш да 

почувстваш в него е самота... И въпреки 

това, съвсем леко се виждат вълните 

от другата страна, но няма никаква 

светлина. Колкото и да е самотно в града, 

сякаш те обвзема по-голям страх от това 

което е отвъд него. Абсолютният мрак, 

шумната вода. 

МС: 

И всичко това загатва за финала на 

филма... 

ПМ: 

Да, краят е клаустрофобичен, отново в 

тъмното. Като изключим светлините на 

МПС-тата... 

МС: 

Мисля, че всеки има този ирационален 

страх от тъмното, безкрайното черно 

море и тук се усети много силно. 

8 9

OUTDUMP 

ПМ: 

Не знам за теб, 

но аз го почувствах 

с пълна сила. 

Озвучаването на 

вълните, най-вече, 

действа много 

ефектно. Но колкото 

и да е ефектно, се 

чудя какъв смисъл 

е имало да снимат 

филма в 3D? В случая 

въобще не беше 

необходимо, не мисля, 

че допринесе с нещо 

на действието, на 

визията... От друга 

страна, трябва да го 

гледаме и не 3D, за да 

преценим напълно. 

Може да си играят с 

главите ни. 

МС: 

Това е съвсем 

различен 

проблем. Просто 

никой не снима 

с идеята, че 

това трябва да 

е триизмерен 

филм и не 

се възползват 

изцяло от 

технологията. 

Затова 

единствените наистина успешни 

филми са тези на големи 

екрани (като IMAX), които 

са документални за акули и 

динозаври. 

ПМ: 

Направих голяма аналогия на този 

филм с историята на чудовището 

на Франкенщайн, която е като 

че ли един от първите сюжети 

свързани със създаването 

на „фалшив“ човек. Тук 

само ще вметна подобен 

проблем с плаката, както 

и този на “Blade runner”. 

Много хора си мислят 

че Франкенщайт е 

чудовище, защото на 

филмовите постери 

поставят неговия лик 

с надпис „Frankenstein”. 

Всъщност, 

Франкенщайн е 

доктора, създал 

чудовището, за 

това, другият път 

в който някой ви 

каже – „приличаш 

на Франкенщайн“, 

не го приемайте 

като обида. Та, 

историята е вдъхновена 

от експериментите 

на Алесандро Волта, 

създателят на първите 

батерии. Той е пускал 

е ток през мъртви тела и 

мускулите им са получавали 

спазми. 

Все пак, създаденото 

чудовище от отритнато от 

обществото. Бива наругавано, 

замеряно с предмети (както 

и репликантите в BR) и т.н. То 

не може да намери 

щастие. Не 

може да 

10 11

OUTDUMP 

намери и любов. Самотно и 

нещастно е. 

За това, изисква от доктора, да 

направи женско подобие, с което 

да съжителстват в мир и любов. 

Докторът отказва, за това чудовището 

става чудовище. Започва да убива 

приближени до доктора хора, за да 

му покаже сходна болка на тази, 

която то изпитва. Ето го пак този момент 

– чудовището иска да живее човешки 

живот, но обществото, което се държи 

чудовищно, не му позволява. Подобието 

иска по-човешки неща от колкото 

истинските хора. 

FAMILY HOTEL 

since 2006 

Bansko 

http://www.hotel-kralevdvor.com/ 

МС: 

На мен много ми напомни на „И.И. 

- Изкуствен Интелект“. Филмът е 

първоначално проект на Кубрик, но 

когато умира, Стивън Спилбърг решава 

да го изпълни докрай. На практика е 

футуристична версия на Пинокио, като 

самият филм не е много добър. Но 

темите са горе-долу същите, освен че 

далеч по-развити – хуманизма в образа 

на Кей и неговото търсене на истината. 

Удря същите сюжетни ноти, но го прави 

далеч по-ефективно. 

ПМ: 

Няма как да обсъдим всичко от филма, 

което ни е направило впечатление. 

Изпускаме някои неща, но по-важното 

е, че и двамата сме съгласни на 

едно – прекрасен е. И е хубаво да се 

гледа. Препоръчваме го. Наистина е 

филм, който носи много. Хем е касов, 

интелигентен, задълбочен, хем е градивно 

продължение на оригинал от 80-те години. 

А това не се случва често. Мисля, че е 

най-доброто, което съм гледал 

тази година. 

Family Hotel Kralev Dvor 

Bansko, Bulgaria 

3, Terzi Nikola Str. 

phone/fax: +359 74 988 527 

mobile: +359 894 632 066 

e-mail: info@hotel-kralevdvor.com 

Марко Салиери и 


We are different! 

12 13

„Мойто 

тяло 

ми е тясно...“ 

от симона петрова 

14 15

OUTMEMORY 

OUTMEMORY 

Музиката й винаги е звучала някак меланхолично, 

дори мелодраматично, ужасно искрено, лично и винаги 

наситена с множество послания и енергия. 

Тя – Рони си отиде, но тя – музиката, остава завинаги... 

Спомням си прекрасно кога за пръв 

път чух „Инжектирай ме с любов“. Някой 

от моите съученици в училище ми 

разказваше за „Източни пиеси“ (още не 

бях гледала филма). Той или тя, вече не 

се сещам, много впечатлен/a от филма 

беше намерил албума на Nasekomix 

– Adam’s Bushes Eva’s Deep в Myspace. 

„Страхотен филм, страхотен саундтрак – 

трябва да го чуеш“, каза моя съученик или 

съученичка. Беше някой от готините деца 

в училище (претенциозните тийнейджъри), 

които винаги слушат най-добрата музика, 

гледат най-некомерсиалните филми и 

харесват само наистина яки неща. Така, 

че определено очаквах с нетърпение, ако 

не филма, то със сигурност „Инжектирай 

ме с любов“. Обещаха да ми изпратят 

линк, а аз обещах да изслушам албума. 

Прибрах се след училище, пуснах 

компютъра и слушах песента цял ден... 

Въпреки това не мога да кажа, че съм 

следяла с постоянство творчеството на 

Nasekomix, но със сигурност мога да 

потвърдя, че на българската музикална 

сцена няма друга група, която да е 

подобна с нещо на тяхната. Стилът на 

бандата е „фюжън“ между джаз, рок, 

пънк, инди, трип хоп и електронна музика. 

Трудно ми е да кажа нещо за нея и 

изпълненията й, което да не звучи като 

поредното клише, но Андрония Попова 

– Рони определено беше сред найхаризматичните 

и талантливи певици у 

нас. Почти всеки един от съвременните 

музикални или филмови проекти с нейно 

участие е получавал международен 

отклик – като започнем с може би найизвестната 

песен на българска група в 

дебютен филм, а именно „Източни пиеси“ 

на режисьора Камен Калев до проектът 

World Melancholy на експерименталният 

дует Bluba Lu. И списъкът не свършва до 

тук, ако изобще е възможно работата 

на Рони да се категоризира в обикновен 

списък. 

44-годишната Рони, освен вокал на Nasekomix, 

беше част и от българското суингтрио 

Santimental Swingers и групата Help 

me Jones. Дали е щастлива случайност 

или внимателно преценен момент, но 

съвпадането на дебютният албум на Nasekomix 

с излизането на „Източни пиеси“ 

наистина изстреля групата сред първите 

места на алтернативната музикална 

сцена в страната ни, а филмът безспорно 

отвори вратите на българското кино 

в изминалите няколко години. Всичко 

това е подсилено от факта, че Nasekomix 

се съгласяват да дадат песните си 

на Камен Кален безплатно. Те буквално 

подаряват музиката си, а жеста им се 

връща хилядократно. Бандата изнася 

успешни концерти при премиерните 

прожекции на „Източни пиеси“ през 2009 

г. на фестивалите в Сараево и Кан, а 

„Инжектирай ме с любов“ се превръща в 

песен-емблема не само за групата, но и 

за цяло едно поколение. 

Миналата година отново още една песен 

на Nasekomix заяви яркото си присъствие 

в саундтрака на „Каръци“. Филмът на 

режисьора Ивайло Христов бе награден 

с голямата награда „Златен Свети Георги“ 

на фестивала в Москва. В саундтрака 

му присъства песента Middle Finger 

Class, част от втория албум на Nasekomix 

– „Великани и джуджета“. Албумът се 

появи без да вдига излишен шум около 

себе си през 2015 г. и за пореден път 

потвърди, че бандата не трупа известност, 

разчитайки на реклама, страгически 

ходове или на партньорства с популярни 

имена за разлика от повечето изпълнители 

в България, а най-вече на качествената си 

музика и верните си млади почитатели. 

През последното десетилетие феновете 

на Nasekomix, изнесоха успешни концерти 

не само в цялата страна, но и в Италия, 

Германия, Франция, Испания, Австрия 

и Полша. Всичко това е поредното 

доказателство, че не е нужно да създаваш 

хитова тренди музика, за да пълниш 

клубове, театри и музикални зали с 

млади хора. Групата показа, че не са PR 

– продукт, който с времето ще отшуми, 

а са истински музиканти с винаги вярна 

аудитория. 

Името на Рони също често се 

асоциираше и като част от триото Santimental 

Swingers, а то се случи и със 

съвпадението на завръщането на суинг 

вълната у нас. Участието й заедно с 

Марий Росен (авторът на прекрасния 

текст на „Инжектирай ме с любов“) и 

Константин Тимошенко в електро-поп 

групата Help Me Jones и съвместния им 

документален филм “Животът е един 

безкраен танц“, в действителност показват 

някак духовита страна на певицата, а не 

само чувството на скръб и печал, което 

почти винаги е съпътствало изпълненията й. 

„Смятам, че пеенето и молитвата са от 

една и съща природа.“, казва Рони в едно 

своите интервюта. И наистина е права 

– чувствителността в музиката й винаги е 

била и ще бъде в състояние да докосне 

и най-нежните и скрити кътчета във всяка 

клетка и гънка на феновете й по начин, в 

който наистина има нещо интимно, чисто 

– точно като в молитва. 

Симона Петрова 

16 17

OUTINTERVIEW 

кадър от филма "Опасен чар" 

Маргарита 

Карамитева 

е дъщеря на Апостол Карамитев и 

Маргарита Дупаринова. Надявам 

се, няма нужда да разказвам кои са 

те. Но тя не е единствено това. Бих 

я нарекъл автономна жена, избрала 

свой собствен път, независим. 

Мила и ведра, още от началото на 

разговора ни, ме моли да си говорим 

на „ти“. Да свалим бариерата и 

да започнем неформално, така 

че да не поставяме излишно 

напрежение помежду си. Един вид, да 

разговаряме като равни хора. Така и 

правим, прескачайки десетчасовата 

разлика между София и Ванкувър. 

Става спокойно и непринудено, като 

дори не задавам и половината от 

подготвените си въпроси. Разговорът 

отива в различни посоки и обхваща 

всичко за което се сетим. 

М.К. Какво става с теб? Как мина денят ти? 

П.М. Общо взето, в очакване на това интервю. 

Смятам, че е важно да го направим и ще е 

интересно. 

М.К. Защо да е важно? 

П.М. Да кажем, че някои от читателите ни 

не те познават, а други са наясно коя си. 

И в двата случая информацията от това 

да се запознаеш с някой човек, или да си 

припомниш за него, е полезна. 

М.К. Това е забавното. За младите читатели по 

никакъв начин не мога да бъда интересна. Аз 

им се „кефя“, защото са бъдещето, за това и 

благодаря за това интервю, но не знам дали 

ще мога да бъда полезна. 

Сега се сетих, един ден Андрей Баташов 

дойде при мен с притеснение, споделяйки 

как, студентите във ВИТИЗ нарисували червени 

очи на портрет на баща ми. Беше възмутен. 

Аз го приех нормално, защото е в реда на 

нещата. Всичко се променя, времето тече. 

По някакъв начин ми харесва. Това е живота – 

такъв какъвто е. 

Не те дразни тази постъпка? От какъв зор 

да ме дразни? Идват нови хора и нещата 

се забравят. Още повече, когато става 

дума за артисти, защото, ако не си гледал 

филмите, (а колкото повече остаряват, 

толкова по-малък шанс има да ги гледаш) 

няма как да създадеш памет спрямо тях. 

Всеки гледа това, което е важно лично за 

него. Но разговорите са съществени. Няма 

значение с колко е по-голям човек от теб. 

Винаги има какво да научиш от другия. 

Комуникацията е най-ценното нещо. 

За това и това интервю е от значение. 

Но е факт, че старите филми се 

забравят. Единствено БНТ поддържа 

техния огън, така да се каже. Има 

доста голяма база в Youtube, което 

е хубаво. При интерес, може да се 

намери даден филм. Използват се 

модерните средства по един или 

друг начин. Ето, че правим интервю 

по вайбър, с десет часа разлика. 

Това е очарователно... Наистина е 

очарователно. Но малко ме разсмива 

думата „модерно“. Какво значи тя? 

Младото поколение си мисли, че сега 

започва животът. А дадено нещо, много 

скоро престава да бъде модерно и 

остарява. Днес излиза новият iphone, а 

след година, две, ще е стар и няма да 

има значение. Остава в човека, тръпката 

да притежава нещо ново, но след като 

го има, скоро след това, то престава да 

значи каквото и да било. И това води към 

тема, която много ме интересува – как 

се развиваш? Гледаш само извън себе 

си и това, което ти предлагат, защото 

каквото и да си говорим, обществото е 

абсолютно консуматорско. Никой не е 

виновен за това. Има търсене, за това и 

се предлага. Аз винаги съм била малко 

„бунтар“ в това отношение и опитвам да 

избягвам от общите интереси. За това си 

мисля, че ако се опълчиш на търговците, то 

тогава ще имаш поне малък, относителен 

контрол към това, което ти продават. Та, 

какво правим със себе си? Ако гледаш 

само навън, какво става и остава вътре? 

Знаеш ли кой си и какво искаш, освен 

следващото модерно нещо? Какво те 

прави щастлив и какво ти дава нещо, за 

OUTINTERVIEW 

което не е нужно да харчиш пари, за да 

се представиш пред другите? 

Има много карикатури по темата 

„на къде върви човечеството“. 

Вглабяването в телефоните, социалните 

мрежи и други актуални „занятия“ 

за младите поколения... Не става дума 

само за новите поколения. Ако прочетеш 

например, „Криворазбрана цивилизация“, 

ще се срещнеш със същото. Всичко се 

повтаря. Единствено вещите, цветовете, 

формата, те са различни... 

Но моделът е един и същ... Да. И 

ако излезеш от модела, дори малко, 

няма да бъдеш толкова манипулируем. 

Иначе, стадото и тълпата е ясно на къде 

отиват – там на където ги водят търговците. 

Естествено, епитетите които използвам са 

в кавички, защото по никакъв начин нямам 

лошо отношение. Това е реалността в 

която живеем. 

Да задам някои от подготвените си 

въпроси? Може да опиташ... 

Ок. Дъщеря си на Апостол Карамитев 

и Маргарита Дупаринова...Те са моите 

родители, няма значение дали са 

популярни, или не. Бяха добри хора и 

много посветени на работата си. Виждаха 

смисъл в това и не го правеха от суета. За 

тях беше мисия. От моя гледна точка, имах 

едно нормално детство. За референция 

мога да кажа „Рицар без броня“. 

Попила ли си от този работохолизъм 

на своите родители? Просто си вършиш 

работата, идва ти отвътре. Но, всеки 

ходещ човек е проекция на своите предци. 

Родители, баби и дядовци... пра-пра-пра и 

така нататък. Не е единствено от майка ти 

и баща ти. При мен съществува тази черта 

от характера, но не защото съм гледала 

от тях. 

Т.е., да станеш актриса не е свързано 

с родителския пример? Не е. Баща 

ми много внимаваше от това да не се 

„правим“ на артисти, защото има добър 

18 19

OUTINTERVIEW 

и лош начин това да се случва. Беше 

го страх да не звучим фалшиво. За 

това и не сме имали участия по драма 

кръжоци и т.н. Например, ако трябва да 

кажа стихотворение, трябва да го кажа 

простичко, без напеви и патос, както ни 

караха тогава. Не съм играла на сцена 

преди ВИТИЗ. По принцип, винаги са 

ме впечатлявали историите. Ние сме 

такива същества, че се нуждаем от тях, 

а и ги създаваме, и използваме. За това 

обожавам филми и театър. Има и друго. 

Когато гледах представленията на класа 

на баща ми, в който бяха Велко Кънев, 

Юрий Ангелов и цялото това поколение, 

изпитвах голямо удоволствие. Той (баща 

ми) беше направил с тях пет дипломни 

спектакъла. Преди и след това, такова 

нещо не се е случвало. Имат премиера 

вечерта, а той ги вика в 9:00 на следващия 

ден за репетиция по следващото 

представление. Атмосферата и енергията 

бяха страхотни. Аз, разбира се, тогава 

бях млада и наивна, и си казвах – „това е 

театъра“. След това разбрах, че не е така. 

Едно е да станеш артист, а друго е да 

бъдеш артист. Идва време когато може да 

нямаш работа, а може да имаш такава, 

която не ти харесва. Нямаш много избор. 

Какво правиш тогава и как продължаваш 

нататък? 

Като споменаваш за тези големи 

имена от онова поколение. Има 

ли сега някой, който да прави 

впечатление, или тепърва ще прави? 

Разбира се. Винаги има. Но не искам да 

изреждам имена, защото ще изпусна 

някого. Но точно това е, което искам 

да кажа. Може да има, но до кога ще 

устискат и издържат? Това е важното. Да 

си добър в професията си, което няма 

общо с удоволствие и слава, изисква 

много работа, защото много лесно се 

губи. Целият хвърлен труд и енергията, 

която влагаш – това е животът ти, с който 

плащаш. Много пъти нещата опират до 

чист шант. Така че, странно е. Човек гледа 

и се надява на най-доброто. За това, 

пожелавам успех на всички, да имат 

добра работа и да работят с добри хора. 

Да се научат да бъдат щастливи с това 

което имат и с това, което нямат. 

Теб какво те закара в Канада? Освен 

самолет... Нещата се променят винаги. 

Така стана и е добре. Но всичко има 

плюсове и минуси. Плащаш за всеки 

избор който правиш. 

До колкото знам, имаш актьорска 

трупа там... Да, направихме театър. 

Името ни е „Защо не“. Идеята беше на 

Марина Дончева. Искам да отбележа, 

че българите с които се срещам тук, 

наистина можеш да наречеш будители. 

Прекрасни са. Та, разказвах й че помагам 

на Малък Театър Зад Граница в Сиатъл, 

и тя предложи да направим театър и във 

Ванкувър. Организацията отне известно 

време. Пуснахме обява на сайта 

на българското общество и така се 

събрахме през 2015г. Всеки септември, 

преди да започне учебната година, има 

български сбор на така нареченото 

„Кебапче парти“ или българското 

барбекю, на открито. Има и програма. 

Това бе и първото ни участие. Дадоха 

ни 20 минути в които да изиграем нещо. 

Успях да изкопча 25 и трупата изигра 

компилация от текстове на Радичков 

- „Малка Ванкувърска Суматоха“. 

Безкрайно много го харесвам като 

писател. „Ровенето“ из негови текстове е 

оромен кеф. Така де, всичко мина добре 

и ни харесаха. През 2016г. направихме 

„Карнавал“ на Камен Донев, а през 

2017г. – „Хотел Вавилон“ на Миро Гавран. 

За представленията наемаме малката 

сцена на сръбската черква. Правим 

комедии, защото и ние, и публиката 

искаме да се смеем. В момента 

планираме програмата си за 2018г. 

Т.е. нямате специално помещение в 

което да правите представленията? 

Не. Тук няма такъв филм. За зала за 

репетиции се плаща. В това отношение, 

Марина Дончева ни помага много- дава 

ни да репетираме в залата за събирания 

в сградата, на която е мениджър. Ние 

сме неформална трупа и всичко правим 

сами. Помага ни и Ваня Алексиева- 

Захариева директорката на българското 

училище „Св. Св. Кирил и Методий“. Тя 

снима нашите представления със свои 

ученици, които учат монтаж. Всъщност, 

помагат ни много хора тук: Даниела 

Добрева, Лили Пешкова, Владимир Попов, 

Христина и Иван Христозови, Ема Адамс, 

Ема и Йордан Милеви, Веселин Русинов, и 

от България: Мария Даиева, Ина Шкарова, 

Ина Божидарова. Приятели и приятели на 

приятели. Имаме мерак, а нищо не може 

да бие ентусиазма. Важното е да имаме 

добри отношения, да се чувстваме добре 

и да даваме най-доброто от себе си. 

Освен трупата, с какво се занимаваш 

в Канада? Работя с хора. Това, което тук 

се нарича „counselor”. 

Т.е., това е професията, театърът е 

от ентусиазъм? Да. Той се прави след 

работа. Два пъти в седмицата, по два, 

три часа след работно време, ние 

се събираме и репетираме. Въпреки 

умората на всички, няма спад в духа. 

Би ли се върнала в България в даден 

момент? Никога не казвай никога. Когато 

нещата пак се променят – със сигурност. 

Значи ти липсва... Въобще няма две 

мнения по въпроса. Липсва ми всичко. 

Местата, които обичам. Приятелите. Но 

съм се научила сама за себе си да бъда 

„дом“. Защото ако не се оплакваш и не 

се отдаваш на самосъжаление, винаги 

можеш да се свържеш с родината. 

А какво трябва да се промени в 

България, така че да си заслужава 

човек, изградил живота си другаде, 

да се върне? Аз се научиих да бъда 

мобилна. Както казах, аз съм своите 

корени. Където отида – там ще бъде и 

моята енергията. Но никога не се знае. 

Животът се променя за една секунда. 

Разликата между тук и там е, че тук няма 

това – „я не сакам на мене да ми е 

добре, сакам на вуте да му е зле“. Няма 

го активното пречене. Иска ми се България 

да бъде все по-добре и хората да са 

щастливи и свободни. Да го няма вечното 

оплакване и черногледство, защо еди 

какво си не можело да стане. Надявам 

се да започнат да се намират повече 

разрешения на съществуващите въпроси, 

от колкото да продължава да се намира 

оправдание, защо не може да се получи. 

20 21

OUTINTERVIEW 

Като че ли се е превърнало в 

част от манталитета по някакъв 

начин. Хейтърска вълна, оплакване, 

недоволство. За жалост се попива 

лесно и не е градивно... Много ми 

се иска младите хора да не го попиват. 

Тогава вече може и да се промени нещо. 

Аз съм убедена, че промените не стават 

от политиците, защото те са продукт 

на това, което идва отдолу. Хората са 

основата, “ground rules”. Не трябва да 

бъдем оставяни да ни водят. Ако има 

личност която не гледа собствената 

облага, а мисли за останалите, тогава 

да. Сигурна съм, че има и такива, извън 

кръга на службогонците. Друго нещо е, 

че много бързо се дискредитират хората. 

Когато навършат 50 и изведнъж не стават, 

мнението им е под въпрос. А това не е 

така. Тогава идва една друга сила и опит. 

Освен ако човекът не започне да мрънка 

и да се оплаква, че не получава това, 

което му се полага. Трябва да се ценят 

различните хора. И да се учим от всички. 

По-малки, по-големи... Така ще знаем 

повече и ще разберем какво искаме. 

Интересно, не е въпрос само на едно, 

две поколения. От младите до старите, 

всички имат нужда от образование на 

позитивизъм... Нещастието е пропило 

навсякъде. Всички, да. Ние си влияем 

един на друг. Въпросът е да не се дава 

човек. Трябва да прескочиш момента в 

който си казваш – „другите така правят, 

тогава и аз ще правя така“. Хващаш 

читавите хора и взимаш най-доброто от 

тях. 

С какво са по-различни канадците в 

това отношение? Усмивки, ведрост... 

Различно е. По друг начин се оплакват 

и го няма нашенското недоволстване и 

вечно искане. Никой не те разглежда на 

улицата, не ти подвиква и не ти цъка с 

уста. Обаче и заради това, и общуването 

е политически коректно, което е страшна 

скука: говори се предимно за храната и 

времето. Така трудно ще засегнеш някого. 

Не се говори нищо лично, не се говори за 

политика, за религия – по смъртно не. Не 

се докосват хората, не се гледат много в 

очите. Общуването не е въодушевяващо. В 

Европа е съвсем различно. 

Т.е. има студенина? Всъщност, е 

„професионално поведение“. Децата в 

училище са в различен клас всяка година, 

за да свикнат да общуват с повече хора. 

Но всъщност се затварят. Получава се 

парадокс. На никого не му е лесно 

никъде, но навсякъде има изключения и 

готини хора. В България е по-лесно да 

се срещнеш с тях. За това толкова ценя 

приятелите си. Те са семейството, което 

избираш. 

Бихте ли споделили нещо на нашите 

читатели? Някакви мъдри слова, с 

които да завършим? Ха- ха, мъдри 

слова... Да се усмихваме повече, защото 

помага много. 

И в този ред на мисли – една сутрин 

в София отивам да взема мляко от 

магазина и се усмихвам на касиерката. 

При което тя каза: „Я па тая, как се е 

ухилила в 8:30 сутринта!“ 

А бе, да не се взимаме много на 

сериозно. 


http://bnf.bg/ 

22 23

ОТ РОСЕН СПАСОВ 

24 25

OUTTOUR 

OUTTOUR 

Цялото 

лято си отиде, уикенд подир уикенд, докато 

намерим време за една обиколка на софийските 

графити в центъра. Всъщност неделята на 10-ти септември 

е първата ни в София от началото на лятото. Градът все още е 

празен и спокоен. Жега е. Малко преди 18.00 сме под статуята на 

Света София, откъдето започва ,,София графити тур‘‘. Осъзнаваме, че 

стъпваме на това малко площадче за първи път. Също така сме убедени, 

че познаваме стрийт арт културата на своя град, а и сме леко отегчени, 

защото графитите вече отдавна са част от ежедневието на столицата. 

Следващите два часа ще подложат тази самоувереност под 

съмнение. А след тях ще седнем за подробен разговор със 

съ-основателя на проекта – Цветан Бизев и неговият 

брат близнак Николай Бизев, който ще е 

наш гид тази вечер. 

,,Не е тествано още кой е подобрият. 

Аз съм съ-основател 

и автор на сценария, така че 

съм дал поле на другите да 

стават по-добри от мен.‘‘ Така 

описва себе си Цветан – един 

от основните инициатори на 

обиколката, а също и водач. 

,,Миналият път получих тихи 

аплодисменти, защото една 

жена ни направи забележка, 

че сме шумни. Това бяха 

най-готините аплодисменти, 

които съм получавал досега.‘‘ 

Водачите са общо осем, като 

четирима от тях са абсолютни 

професионалисти. Според 

близнаците, всеки един от тях 

е прекрасен екскурзовод, 

защото заразяват публиката с 

ентусиазъм. Николай обаче, 

държи рекорда за най-голям 

бакшиш. 

Той е и нашият гид за деня. 

Появява се с табелка, 

на която пише името 

на брат му. Днешната 

група е компактна 

и наброява десет 

човека. Освен нашият 

скромен екип, всички 

останали са чужденци. 

Близнаците твърдят, че 

от ноември 2016, когато 

стартира инициативата, 

аудиторията им 

е предимно от 

чуждестранни туристи. 

Забелязали са и 

адмирират наплива 

на туристи в София. 

Все пак зависят от него. 

Отдават го предимно 

на нискобюджетните 

авиокомпании 

и се шегуват, че 

Министерството на 

туризма трябва да им е 

благодарно. 

“Графитите в София 

са отделни примери за 

различните стилове в това 

изкуство.” 

Николай Бизев 

Николай споделя как чужденците откриват 

София, според неговия опит. ,,Голяма част от 

тях разбират за града ни от техни приятели, 

които вече са били тук. Определят го като 

,,скрито бижу‘‘. Привличат ги евтините полети. 

Те не знаят нищо за София преди да кацнат. 

Правят наведнъж много градски турове за 

да се запознаят с мястото и страшно много 

им харесва.‘‘ Линда (45) от Амстердам 

потвърждава казаното. Посетила е тур за 

комунизма и тур, в който опитва традиционни 

български ястия. С нея и с Елад (27) от Израел 

си говорим в паузата на тура. ,,София е 

малък град и можеш да отидеш навсякъде 

пеша. Освен това изглежда доста спокойно 

място, което много ми харесва. А и има къде 

да се отиде – ресторанти, графити, музеи, 

изкуство, история. Има по нещо за всеки и 

аз харесвам по малко от всички тези неща.‘‘, 

разказва Елад. ,,Никога не бях мислила за 

българската столица по този начин - като 

място с толкова наситена градска култура. 

За първи път съм тук и много ми допада. 

Случи се спонтанно, тъй като по това време 

в Холандия времето е много лошо и реших 

да видя София. Затова силно я препоръчвам, 

без да имам някакви сантименти или 

предварително специално отношение към 

града.‘‘, допълва Линда. Цветан пък определя 

столицата като европейска екзотика. 

26 27

по маршрута на тура, няма как да не 

се съгласим с Линда. Дори с учудване 

откриваме още места из софийския 

център, които виждаме за първи път. А към 

някои познати улици, вече ще гледаме по 

друг начин. Коренячката от Амстердам 

също научава нови неща, не само за 

София, но и за своя град. ,,Преди малко 

се запознах с две момичета от групата 

и те казаха, че са посетили графити 

туровете в Лондон и Амстердам. Не 

знаех, че имаме такава обиколка в 

Амстердам, но сега ще я посетя със 

сигурност. Графитите са прекрасен 

начин да преобразиш нещо грозно в 

нещо красиво. Като например парчетата 

торта, които видяхме на една от улиците. 

Тези неща са наистина забавни, с чувство 

за хумор и ирония, което е хубаво.‘‘ 

Цветан Бизев: Грешката на 

съботния тур е, че ако след него 

излезеш, харчиш всичките пари 

ведната 

Николай Бизев: Хубаво е преди 

това да се прибереш и да 

оставиш часто от тях. 

Официалният уебсайт на тура – 

www.SofiaGraffitiTour.com все още е само 

с версия на английски език, но това може 

би е оправдано и от глобалния характер 

на явлението. Елад споделя интересна 

гледна точка по този въпрос: ,,Тематично 

този тур е по-интернационален от 

другите. Нормално, туровете са 

фокусирани върху по-исторически теми, 

комунизъм, археология и т.н. Графити 

турът е по-съвременен и излиза от 

рамките на националното. Освен това 

показва ъндърграунд културата в София, 

която човек никога не би опознал за 

краткото време, с което един турист 

разполага.‘‘ 

Едва напоследък се покачва и интереса 

от българска страна. ,,Повечето българи, 

които ни посещават са с техни приятели 

от чужбина. Винаги много се радвам, 

когато има българи, защото те всеки 

ден минават през тези места, обаче 

чрез нашите истории, преоткриват 

улиците. Освен това, имаме инициативи, 

с които ангажираме българските 

туристи, в рамките на фестивали, които 

са насочени към местното население 

– като например Квартала и Extreme 

fest. Хората, които посещават ,,София 

графити тур‘‘, се различават по няколко 

критерия. Повечето ни посетители 

са жени и много от тях лично търсят 

подобен тур във всеки град, който 

посещават, защото имат принципен 

интерес към уличното изкуство. Други са 

туристи, които са повлияни от тренда на 

градските турове. Може да се каже, че 

колекционират обиколки.‘‘ Първоначално 

решаваме, че Цветан иронизира 

туристите, но се стъписваме, когато 

разбираме, че Линда разглежда София 

точно по този начин. Твърди, че настоящият 

тур й харесва най-много. ,,Казвам го, не 

защото ме питате, а просто наистина 

обичам градското изкуство. Графитите 

в София са на прекрасни и странни 

места. По този начин опознаваш улици, 

които не би намерил без екскурзовод. 

Също така, много ми допада и бекграунд 

информацията. След този тур ще гледам 

по различен начин на графитите в 

София. Вътрешната информация, която 

идва от екскурзовода е много полезна и 

любопитна. По принцип се интересувам 

от изкуство и реших да пробвам графити 

тура.‘‘ Тръгвайки от статуята и вървейки 

Ние спрей не сме хващали, но затова 

пък маршрутът ни подмолно и много 

удобно минава покрай градинката 

на Кристал. Изоставаме от групата 

незабележимо и без предупреждение, 

пием по една текила и догонваме 

останалите. Преди да го посетим, 

ни направи впечатление, че ,,София 

графити тур‘‘ е много добре отразен в 

медиите. Чудим се как се постига това. 

,,Процесът беше двустранен. Някои от 

тях се свързваха с нас, а за останалите 

публикации трябваше да се погрижим 

сами. Когато пуснахме уебсайта, 

първото предаване, което ни потърси 

беше ,,На кафе‘‘ по Нова телевизия. 

Това беше съвсем в началото и турът 

даже не беше започнал още. След това 

много радио журналисти се свързаха с 

нас. Понякога обаче, ние сами правим 

контакт с подходящите за целта медии. 

Тези, които пишат за градска среда, 

и в които бихме се вписали.‘‘ Горните 

изречения бяха изречени механично, 

почти едновременно от близнаците. 

Без съмнение, заучен отговор, от 

който не оставаме удовлетворени, но 

преминаваме нататък, защото текилата 

започва да си върши работата и ни идват 

на ум по-интересни въпроси… 

,,София графити тур‘‘ не е просто 

съвкупност от локации, подредени 

логически в няколко основни маршрута. 

Неговите създатели и техният, разрастващ 

се екип непрекъснато търсят посоки за 

развитие на идеята. Усилията им включват 

различни проекти като работилници, 

изложби и фестивали. Тази година, по 

тяхна инициатива, е изрисувано едно от 

училищата в София, за което са получили 

подкрепата на Столична община. 

Основният фокус на развитие е работата 

върху по-тясно специализирани турове, 

които целенасочено децентрализират 

общото схващане за графити сцената 

в София. Маргиналните градски 

пространства не са просто локално 

стъпало за артисти, чието творчество 

по-късно кристализира в центъра. 

Периферията е неразделна част от 

,,голямата картина‘‘, а и е много трудно 

за един обикновен турист да я види без 

гид. Като цяло, екипът се стреми да 

отдава на артистите заслуженото 

28 29

OUTTOUR 

внимание и това не остава незабелязано. 

Обратната връзка от т.нар. райтъри 

не закъснява. Дори има такива, които 

имат желание да рисуват по основните 

маршрути на тура. ,,Най-интересното е, 

че се появиха артисти, които до своите 

произведения започнаха да добавят 

,,Sofia graffiti tour‘‘. Работим с много 

хора, въвличаме ги в наши инициативи и 

непрекъснато правим двустранна връзка. 

Нямаме негативни отзвуци, защото 

общо взето знаем кой би предпочел да 

не бъде показван и не го показваме. 

Графитите достигнаха такова ниво на 

развитие, че спокойно могат да бъдат 

основно занимание на хората, които се 

занимават с това. Съответно за тях не е 

проблем да излизат на светло.‘‘ 

Докато Николай ми разказва това, 

случайно минаваме покрай стена, 

на която пише 1UP – това е названието 

на една от най-популярните графити 

формации в Берлин, а може би и в 

света. Няколко дена преди интервюто, 

централните софийски улици бяха 

удавени в техния аеорозол. ,,Те са 

толкова популярни, защото правят 

нещо, което е абсолютно навсякъде и 

по този начин генерират интерес към 

себе си. Разбира се, не без помощта 

на интернет. В момента графитите са, 

колкото на улицата, толкова и онлайн. 

Всички вече са в Instagram. Има артисти, 

които са само там. Толкова са им скрити 

произведенията, че не можеш да ги 

видиш никъде другаде, освен в интернет.‘‘ 

Милениъли, какво да ги правиш. На другия 

полюс са артистите с по-традиционни 

схващания. ,,В повечето случаи, хората, 

които рисуват нямат идея да съобщават 

нещо на града или да го променят. Те 

искат да се самоусъвършенстват и 

да се вижда името им. Това винаги е 

било философията на нелегалните 

графити. Правиш го за тръпка, на найцентралното 

място, за да си възможно 

най-разпознаваем.‘‘ Като заговорихме 

за традиции, се сетихме, че докато 

проучвахме ,,София графити тур‘‘ преди 

да посетим обиколката, ни заинтригува 

една констатация на Цветан, че графитите 

започват като част от хип хоп културата 

и постепенно се обособяват в отделна 

субкултура. Прекрасно е, че той се 

появява в самия край на тура, like a 

boss, защото ще отворим пред него 

този въпрос. Вече е почти осем и се 

смрачава. Лятото си отива, но в момента 

улиците не са вече толкова празни като в 

началото, пред статуята. Озоваваме са на 

последната локация, която е много близо 

до НДК и в права линия ни дели само 

една пешеходна Витошка от началната 

точка. Джобните ни крачкомери обаче са 

измерили 14 км и вече е крайно време 

за водка с лед и лимон. Линда, Елад и 

останалите мили туристи аплодират 

Николай и един по един минават за да го 

поздравят лично. Изглеждат доволни. Той 

също. Хубаво е, че беше усмихнат, макар 

и малко притеснен, през цялото време. 

Заедно с него и брат му, сядаме наблизо 

за да обсъдим горния въпрос. Оставяме ги 

да говорят: 

Цветан 

Бизев: 

Рекламите в 

градовете също са 

вид графити, но по 

определена причина, 

те са разрешени. 

30 31

https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions/ 

Ц. Б.: В самото начало, графитите са 

отделна част от хип хопа. В последствие 

се оплитат, защото много от хората в 

началото се занимават едновременно 

с графити, диджействат, рапират 

и танцуват брейк. Малко по-късно, 

отново графитите се обособяват като 

самостоятелна форма на изкуство. Много 

отдавна има артисти, които нямат нищо 

общо с хип хоп културата, дори не са 

повлияни от нея. Всеки един от нейните 

елементи се развива в различна посока. 

Коренът обаче е един и в съвремието 

непрекъснато всеки един от елементите 

се връща към общия корен и се получава 

онова преплитане, което се е получило в 

началото. Според мен това е правилната 

посока – всички да вървят по своя път за да 

търсят по-широко развитие, но когато има 

добри поводи – да са отново заедно. 

Н. Б.: В действителност има много 

графити артисти, които нямат нищо 

общо с хип хоп културата и това е заради 

популяризацията им и приобщаването им 

към основния културен поток. Специално 

в България, повечето графити артисти 

са много свързани с хип хоп културата, 

защото цялото се разбира като част 

от нея. Музиката има водещо влияние в 

случая. Много голяма част от продуцентите 

на популярните хитове използват рапъри, 

дори за един малък куплет. Графитите са 

навсякъде по телевизията, а в момента, 

в магазина на ,,Версаче‘‘ в София, 

манекените са на фона на улично 

изкуство. 

Тази зле прикрита реклама, от която 

за съжаление няма да спечелим нито 

стотинка, слага край на прекрасната 

разходка и начало на една чудна 

септемврийска неделна вечер. 

Текст: Росен Спасов 

Снимки: Ани Николова 

Подробности за тура и резервации: 

www.SofiaGraffitiTour.com 

32 33

OUTSCENES 

34 35

The Half-empty cup 

ОТ МАРКО САЛИЕРИ 

36 37

OUTGAME 

Имам чувството, че всеки 

месец пиша за поредния 

скандал в сферата на 

видеоигрите. Докато 

миналият месец имах 

трудната (и определено 

дългата) задача да опиша 

аферата „Лейдлоу“, този 

месец си поставих за цел 

да дам отклик на случая 

„Cuphead” – играта, 

която е толкова трудна, 

че и самите критици и 

журналисти, които заети 

се да я рецензират, не 

могат да го направят, 

защото не успяват да 

я превъртят. И докато 

всеки скандал, свързан с 

геймърската журналистика 

се основава по-скоро 

на етични и морални 

проблеми присъщи и за 

други изкуства, тук случая 

е малко по-различен, 

просто защото трудността 

е проблем уникален за 

игрите. 

Ако се наслаждавате на 

друго разказвателно, но 

пасивно изкуство (като 

киното, литературата, 

театъра и т.н.) , в което 

зрителя (по-скоро) участва 

като свидетел, малко са 

факторите, които да са 

препядствие за вашето 

наблюдение и съзерцание 

на случващото се. Обаче 

видеоигрите активно ви 

се противопоставят. Те по 

същество са премеждия, 

създадени, за да ги 

преборите, дракони, които 

трябват да бъдат победени, 

лабиринти, от които да 

се измъкнете, загадки, 

които да разрешите. Те 

са динамични, построени 

специално за вас 

приключения, а всяко 

едно от тях може да бъде 

изминато по-различен 

начин. Това, естествено, 

се отразява главно на 

дизайна. В зависимост 

от желанието на автора, 

изпитанието, което той 

изгражда за играча, може 

от непоносимо, да се 

превърне в прекалено 

елементарно. Лесно е да 

се каже, че трябва да се 

целим в една теоретична 

златна среда, така че 

на играча да му бъде 

максимално интересно, но 

това не е винаги възможно 

или дори реалистично, в 

зависимост от проекта. 

Ако сте тръгнали да играете 

видеоигри, сигурно имате 

донякъде състезателна 

натура. Технологията 

отдавна е прогресирала 

така, че лесно да намериш 

средище, в което да 

изразиш доминантността 

си или да се докажеш. 

Това не е ограничение 

върху пола или от типа 

игри. Усещането за 

признание и удоволствието 

от собственото ти 

постижение са сред 

основните причини, 

поради които въобще 

се играе. Да превъртиш 

трудна игра е като медал 

за гордост, значка за 

признание, доказателство, 

че принадлежиш в тази 

общност от хора, които 

са не само разбирачи, 

ама са и най-добрите 

от тълпата! Оттам и идва 

този гняв към горките 

журналисти, решили, че 

могат да изкажат мнение, 

след като са толкова 

„неподготвени“ в очите на 

хиляди геймъри. 

За да бъдем абсолютно 

честни, аз също не 

превъртях „Cuphead”. 

Не защото смятам, че 

е трудно, а защото я 

намерих за изключително 

монотонна. Моето 

разочарование беше 

основано на голямото 

очакване, което се 

натрупваше години 

наред. На Е3 2014, където 

е показана за пръв път, ми 

бяха достатъчни само 20 

секунди, за да реша, че 

играта ще е невероятно 

интригуваща. Бях поразен 

от невероятната графика 

и анимация, имитирайки 

перфектно американския 

стил от 30те и 40те години 

(вижте „Inkwell Studios” и 

ранните филми на „Disney”). 

Бях хипнотизиран и 

от невероятния old-school 

джаз, който успява да те 

върне назад във времето 

с лудия си ритъм и 

енергични мелодии. Поне 

визуално и звуково, играта 

е определена стъпка 

напред и ще се дава за 

пример години наред. И 

все пак, това не е толкова 

изненадващо. Проектите, 

които залагат на стил, 

вместо на реализъм, 

обикновено остават 

запомнящи се и донякъде 

вечни. След 20 години, 

играта ще изглежда точно 

толкова добре, колкото в 

момента. 

Затова изпитвам някаква 

странна агония, докато 

я играя и чувствам, че 

донякъде прекрасната 

презентация е пропиляна. 

„Cuphead” е проста 

игра на реакции – трябва 

да чакате много точни 

моменти в атаките на 

вашите противници, за да 

може да се възползвате 

от техните грешки и да ги 

ударите. Тя е също така 

игра на ритъм, тъй като от 

вас се изисква да схванете 

последователността на 

движенията им, за да 

ги отбягвате. Самите 

OUTGAME 

врагове попадат в 

категория „босове“, освен 

че са толкова много, 

че думата губи своето 

значение. Всеки един от 

тях преминават в различни 

фази (например, двама 

жабоци ще ви замерят 

с всякакви неща, докато 

не се превърнат в слот 

машина), а променяйки 

формата си сменят и 

вида атаки, които могат да 

правят. 

Така ефекта, който се 

постига, е че вие никога 

нямате истинско време 

да се насладите на 

прекрасната анимация, 

звук или визия, защото 

гледате през нея, 

опитвайки се да схванете 

противниковите движения, 

за да ги отбягвате и 

ударите обратно в 

подходящите моменти. 

Съзерцанието на средата 

има продължителност 

около 10 секунди, а след 

това, трябва да умирате 

отново и отново, докато 

най-накрая не изпълните 

редицата движения 

перфектно. В началото 

това не е чак толкова 

голям проблем, но 

колкото повече играете, 

толкова повече започвате 

да виждате същия модел, 

използван отново, и отново, 

и отново. За жалост, това 

се казва просто скучно. А 

и не е трудно. Нивата не 

се побеждават с умения, 

а с време. Колкото повече 

свиквате с едно ниво, 

толкова по-лесно става то 

за преодоляване. 

Много хора свързват 

класическите двуизмерни 

заглавия с едно пословично 

38 39

ниво на трудност, но тя 

е свързана най-вече с 

технологията, а не заради 

артистичната намеса 

на авторите. Игрите са 

били кратки, а ако сте 

достатъчно свикнал с 

различните вътрешни 

системи и логика на 

играта, едва ли ще ви 

отнеме повече от час да 

ги превъртите. Това се 

дължи на малкото памет, 

която всяка касетка е 

можело да съхрани и все 

пак, цената е оставала 

баснословно висока. За 

да оправдаят високата 

стойност, игрите са били 

наистина трудни – безброй 

са заглавията, в които 

можете да умрете от един 

удар, или изненадващо да 

пропаднете в бездна (някои 

биха казали, нечестно). 

Вие не само трябва да 

имате по-бързи реакции, 

вие трябва и да запаметите 

начините, по които можете 

да бъдете изненадани. Това 

е процес на обучение и 

пренастройка – с малко 

време, вие се превръщате 

в цар и господар на 

този час игрово време. 

И все пак, в 2017 година, 

този начин на мислене е 

антикварен. 

В друга пословично 

трудна игра като „Dark 

Souls” е използвана 

подобна философия в 

изграждането на бойната 

система. Но тази бойна 

система никога не е 

единственото изпитание, 

с което ви сблъскват 

авторите. Тя е съчетана с 

изпитания за ориентация, 

рефлекси, навигация 

из мащабния свят и 

интелигентност. Да умираш 

и проваляш е константно 

явление. Ще ви се случва 

толкова често, че накрая 

ще се превърнете в едно 

с провала. Но това не е 

задължително негативно 

изживяване. Защото от 

друга страна, всеки успех в 

„Dark Souls” има катарзичен 

ефект – всяка победа е 

извоювана и лична, успеха 

не е успех, а триумф! 

То е доказателство, че 

имате способността да 

довършите тази малка 

разходка в един ад от 

отчаяние и разруха, да 

преборите и най-лошото, 

срещу което могат да ви 

изправят садистичните 

автори. В крайна 

сметка, независимо от 

депресиращата си визия, 

маниакални персонажи 

и убийствено ниво на 

трудност, играта е 

невъобразимо позитивна 

и обучаваща. Малко 

по-малко ви се набива 

в главата, че колкото и 

да се проваляте, вие 

ще получите повторен 

шанс; независимо 

с каква трудност се 

сблъскате, винаги има 

начин, по който да я 

преодолете; независимо 

от безизходицата, винаги 

има светлина в края на 

тунела. Към края, вие ще 

се чувствате като Нео от 

Матрицата – ще виждате 

през кода на играта, ще 

забелязвате малки неща, 

предизвестия и улики как 

да продължите напред 

безопасно. 

Модерната трудност 

се обосновава със 

смисъл, цел и артистично 

послание. Тя е просто 

един инструмент в ръцете 

на автора, с който да 

настрои чувството, което 

се опитва да вложи в 

света си. Като контраст на 

този вид мислене, „Cuphead” 

е просто игра на 

запаметяване. Независимо 

от успеха, който има 

играта за момента, тя 

ще бъде запомнена 

единствено заради визията 

си, а не заради начина, 

по който е изградена. 

Какво постигаш, като я 

превъртиш? Виртуален 

печат, с който да се 

похвалиш? Какво си научил 

за себе си от всеки твой 

провал? Така и не получих, 

сам за себе си, отговор 

на тези въпроси. А бих 

искал да вярвам, че ако 

видеоигрите се стремят 

да бъдат изкуство, ще 

има желание за нещо 

повече от повторения и 

OUTGAME 

скука. В нашата природа 

е заложено желанието 

да преодоляваме и 

оцеляваме, а една от 

целите на интерактивното 

изкуство е да ни покаже, 

че нашия обикновен успех 

може да бъде и триумф. 

Да надскочим себе си и 

да ликуваме не заради 

другите, а заради себе си... 

Марко Салиери 

FIN 

40 41

OUTSPORT 

OUTSPORT 

ГРИШО VS ART 

Във финалната права на финализирането на „брой 3“, се случи голямата победа на 

Григор Димитров. Екипът на ОUtshined magazine отразява култура, изкуство и лайфстайл, 

но Поради актуалните събития и поредния културен скандал, а именно спортната 

победа на тенисистът, се създаде в мен желанието да спомена нещо кратко. 

В неделя вечер на 

19.11.2017, цяла България 

си пусна БНТ за пръв път 

от много време. Фейсбук 

започна да гърми със 

статуси „Мачкай, Гришо, 

с теб сме!“, „Гришай, 

Мачо“, „Давай, Кобра“ и 

прочие. Статусите даже 

успяха да засенчат тези, 

които отразяват първия сняг, 

което по принцип всеки 

погледнал през прозореца 

си, се чувства длъжен да 

сподели. По-хитрите го 

комбинираха в “Гришо, 

мачкай този първи сняг!” 

Победата на Григор, стана 

основание за национална 

гордост, или поне така си 

мислехме, до сутринта на 

20.11.2017. 

Събуди се културният 

каймак на България и 

забунтува срещу тази 

радост. Познато ли ви е? 

Григор Димитров печели 

важен турнир. Българин 

е като нас. Завършва 

годината под номер 3 в 

световната ранглиста! Това 

се случва за първи път. 

След толкова инфарктен 

мач, усмихваме се и се 

вълнуваме. Има защо! 

Но ето, че битката между 

културата и спорта се 

разрази. Последователи 

на Петър Волгин, a и не 

само, гордо започнаха 

да „хейтят“. Отново във 

Фейсбук. 

И този „хейт“ е на гърба 

на човек, който е тренирал 

страшно много, за да 

достигне до това ниво. И 

най-важното – върши си 

работата. И тези, които му 

се радват, биват обявени за 

осакатени откъм културна 

осведоменост, като 

неандерталци, които гледат 

спорт и пляскат с ръце 

без да имат капацитет в 

главата. 

Отново успяхме да оплюем 

малкото ни поводи за 

радост и да го превърнем 

в цирк. Вече не е важно кой 

какво е постигнал и колко 

е оценен. Отдавна това е 

поводът, но не и причината. 

Българските успехи 

завършват с подобен 

скандал на социално 

ниво. Много често в 

тези спорове присъства 

факторът „коефициент 

на интелигентност“. Това 

очевдино е Ахилесовата 

пета на комплексирания 

българин и е способна 

да предизвика лавина от 

дискусии, коя от коя пологични 

и противоречащи 

си едновременно. 

Петър Волгин, виден 

представител на „културния 

каймак“, дни преди 

голямата победа на Григор, 

стартита този спор ударно: 

„Да превръщаш някакъв 

спортист в идол, да се 

възторгваш от победите му 

или да ревеш при загубите 

му, е признак на много, 

ама наистина много нисък 

интелект" 

Културните ни успехи НЕ 

остават незабелязани! 

Въпросът е, колко такива 

имаме да предложим като 

еквивалент на калибъра на 

постижението на Григор. Не 

се ли радвахме на успеха 

на „Сляпата Вайша“? Не го 

ли отразихме в статусите 

си или в сърцата си? Не го 

ли гледахме отново по БНТ в 

купом? Не се ли гордяхме? 

Или това се забравя лесно, 

защото трябва да се 

„хейти“ на интелектуално 

ниво... Припомням набързо, 

че и там имаше дискусии, 

защото филмът не е 

български, а канадски. 

Отключиха се много 

словоблудства. 

Да, признавам, че статуси 

написани на шлъокавица 

от сорта на „ Ma4kai 

Gri6o”, потресоха и мен 

самата. Но трябва ли ние 

“културтрегерите”, които и 

да ни плащат, няма да го 

напишем по този начин, да 

ги презираме? Къде отиде 

простодушието в хората? 

Да се радваме като деца, 

вместо първата ни мисъл 

да е критика. Да приемаме 

и спорта, и изкуството с 

отворени и необременени 

сърца. Да се учим от 

едното и другото. Защото 

всеки, независимо от 

своето амплоа, може да 

вземе пример от един 

спортист, който трябва да 

е дисциплиниран и упорит. 

Не са ли това общочовешки 

и необходими качества? 

Той трябва да постигне 

баланс между физическа 

и душевна подготовка, за 

да бъде истински добър. И 

това по никакъв начин не е 

признак на нисък интелект. 

42 43

OUTSPORT 

Изобщо не смятам, че 

културните ни изяви са 

подценени. Поне моят 

Фейсбук гръмва с 

„чеквания“ от киното преди 

филма“Възвишение“, 

например, което е 

прекрасно. Младите хора 

се радват да дават пари 

и шанс на българското ни 

кино, защото сме жадни 

за него. Това трябва да 

бъде оценено. Това е и 

обща движеща сила, 

за да продължаваме да 

издаваме всеки месец 

брой и да отразяваме този 

“непресъхнал” културен 

живот. 

Но да не забравяме, че 

най-добрите шедъоври в 

киното, се правят с труд, а 

не с кафета и цигари по 

време на екзистенциални 

дискусии, на които всеки 

държи да покаже колко 

Кърт Вонегът и Буковски е 

чел. За съжаление, колкото 

повече знания и мозък 

сформира един човек, 

толкова по-трудно става 

това, то да бъде овладяно 

и зряло асимилирано. 

Резултатът е чувство 

за превъзходство над 

останалите и неподплатена 

омраза към тях, което те 

връща в изходната точка на 

интелектуално развитие... 

Иронично... 

Тези крайни изводи, не 

важат за всички културни 

представители, разбира 

се. Но наличието на доста 

коментари с отрицателно 

мнение и неудобрение на 

еуфорията, пробуди в мен 

желанието да споделя този 

афект. 

Колкото „селско“ е да 

подкрепяш нашето момче 

на 6liokavica, толкова е и 

да омаловажаш успеха 

му и да натърваш своята 

извисена персона, 

определяйки спортистите 

като „ритнитопковци“. Не 

сме Нобелови лауреати 

по спорт, и най-вероятно 

затова не сме на корта 

вместо Гришо, но това 

не пречи да се радваме 

с него и за него, и да 

вземем една важна поука. 

Истинските успехи идват с 

10% талант и 90% труд. 

Тъй като отразяваме 

културни събития, които 

живо ни интересуват, и се 

занимаваме с тях пряко 

или косвено, ни е обидно, 

когато представители на 

изкуството, подхождат 

арогантно и омаловажават 

един сериозен успех. 

Което води до подценяване 

и дискредитиране на 

цяла една прослойка 

от обществото, както 

на България, така и на 

планетата Земя. Културата 

и изкуството са за всички, 

не само за определено 

отбрано общество, които 

да им бъдат зрители. 

Същото смятам е и при 

спорта. 

С днешна дата, спортът 

и културата са два 

враждуващи лагера. 

Why not both, man? 

Aлександра Елезова 

https://www.havealookaround.com/ 

44 45

Лефкада – Мароко, през Амстердам (Аналогов фоторазказ) от Саня Спасова 

46 47

OUTTRAVEL 

Кола, самолет, влак, камила, колело, лодка, яхта, с които 

изминах 16 000 километра и посетих 2 континента, 1 

остров и три държави. Ето моите три седмици без социални 

мрежи, “инстантни” съобщения и сложни избори. 

Първо плувах в тюркоазените води около остров Лефкада, 

медитирах на скалите над Йонийско море и мантрувах за 

любов към себе си. Гоних бели фламингота и розови залези 

из островните блата. 

48 49

После, замаяна от Jack Herer, обикалях из дъждовния 

Амстердам. Крих се сред сукулентите на ботаническата 

му градина и пих джин, докато на съседната маса 

2-метров унгарец повръщаше спомените от деня си. 

Возих се на 

багажник на 

холандско 

пощенско 

колело из 

ротердамските 

улици, пих 

36 вида бира 

на брега на 

река Маас и 

пресякох за 

пореден (но 

не и последен) 

път в живота 

си 

Erasmusbrug. 

50 51

OUTTRAVEL 

Накрая стигнах още по-далеч. След 4-часова прегръдка с 

раницата си на амстердамското летище, отлетях до 

Казабланка, за да стъпя за пръв път на африканска земя и да 

се запозная с всички марокански котки. Видях падащи звезди, 

докато лежах на червения сахарски пясък, чух вечерната 

молитва във Фес и спах под палмовите листа на оазиса Zyz. 

Всичко това заснех на 35-милиметрова лента с обектива 

си “Chinon”, появил се на този свят доста преди мен и 

най-вероятно видял много повече места. 

текст и фотография: Саня Спасова 

52 53

За нас и за тях - Берлин 

от пламен михйалов 

54 55

БЕРЛИНСКАта СТЕНА 

райхстага 

хубава снимка на улица 

объркващ транспорт 

Като човек от София, който е добре запознат с двете 

линии на метрото и тяхното функциониране, ще 

отбележа – Берлин е огромен град. Ако желаете обстойно 

разглеждане, една седмица би била, може би, достатъчна. 

Но това е позитив. Сякаш не можеш да се пренаситиш 

с него, винаги има още нещо, което да изскочи от някой 

ъгъл. Било то музей, галерия или страхотен бар. Ако го 

погледнем като град на отделни зони под различен строй 

(какъвто е в рамките 1961 – 1989), то е логично, че всяка част 

се развива по автономен начин. Източен Берлин е сам 

за себе си, както и западен. Но когато комунистическият 

балон се надува до толкова, че се спуква, стената пада 

(не от само себе си) и когато зоните се обединяват, 

тогава проличава мащаба на града. Това, разбира се, 

води до сложна транспортна инфраструктура. По никакъв 

начин не бих я нарекъл tourist friendly, защото английският 

липсва от станциите. Английският липсва и от повечето 

чакащи по гарите (а може би не искат да говорят). Та, с 

питане и до царя се стига, но това не важи за този град. 

Може би, защото няма цар. Но до канцлера може да се 

стигне, с помощта на роуминг и google maps. Тествано е, 

работи. Наистина, от малкия опит, не виждам друг изход 

на дезориентираната ситуация. И на всичко отгоре, влакът 

идва от една страна, очакваш да продължи напред, но 

след това потегля в обратната посока. Тъй като вече си 

се качил в него, първото което правиш, е да погледнеш 

хората от компанията си, един по един, ококорено. Като в 

уестърн филм, но с изумление. Грешката, разбира се, не 

е в превоза. Предполагам, на странното и неразбираемо 

табло с транспортната мрежа, има индикация, че това 

ще се случи. За жалост, ти няма как да разбереш. Но 

пък си турист, предполага се, че разполагаш с време и 

ще успееш да се върнеш до изходна точка, от която ще 

поемеш ново приключение в различна посока. Целодневен 

билет за група до пет души излиза изгодно, така че, 

след като има разходки с автобус, не е драма, че ще 

поразгледаш с влак. Прави впечатление и, че в транспорта 

хората не се взират в телефоните си... Сигурен съм, че 

имат такива. А може би... имат живот. Казвам го в кръгът на 

шегата разбира се, защото знаем, че няма как да имат 

живот, без да имат телефони. Друго интересно нещо е, 

че на няколко пъти „мернах“ да се нарушава забраната 

за употреба на алкохол във влаковете. Което е странно. 

Немците, техните култура и възпитание са толкова давани 

за пример (дори пробутвани) и прехвалени по нашите 

земи. Правила, правила, закони, забрани, пак правила. 

Дисциплина. Когато пристигнеш там, вървиш плах като 

заек. Или поне на мен ми е повлияло така. Осъзнавам, че 

не съм направил нищо нередно, но очаквам да изскочат 

полицаи и да ме глобят за нещо. Знам ли? Куфарът ми 

навлиза в линията на велоалеята с 0.5 сантиметра – 50 

евро глоба. Всъщност, не е така. Клише, но – и те са хора. 

OUTTRAVEL 

56 57 

Бранденбургската порта

Мемориал на Холокоста 

БЕРЛИНСКАта СТЕНА 

кранове 

кранове 2 

Моделът, обаче, е втълпен. По новините няма да ни 

покажат как надигат бири, комуникирайки си с крясъци 

и викове по транспорта си (нещо, което след концерта 

повод да сме там, се случи), пречейки на пътниците, 

създавайки стрес, защото не знаеш какво още ще 

направят тези хора и докъде им стига лимита. А става 

въпрос за дузина народ. Свикнали сме, че всичко лошо 

се случва в България, но всъщност е навсякъде. В Берлин 

също е пълно с пияни туристи. Бих го нарекъл, доста 

приветлив град за пиене. Цените не са скъпи, особено 

ако попаднеш на правилното място. Има денонощни 

магазини с всякакви разфасовки „Йегермайстер“ за 

центове. Особено в източната част, където на определени 

места се събират млади хора от всякакви раси и 

народности, пият алкохол, говорят си и ... „кесят“. 

В източната част, също може да се види по-добрата 

версия на „енергийна ефективност“, защото сградите им 

са санирани, before it was cool, Boyko. 

Друго нещо, което „мернах“ и се почувствах като у дома 

си бе – пресичане на червено. Явно не само тук бързаме. 

И отново, когато те пресичаха на червено, не се появи 

полицай с фиш. Е, ако се появи, сигурно ще загазиш, но 

мисълта ми е, че има как да излъжеш системата. Все пак, 

не препоръчвам да се прави. 

Стигам до едно от най-внушителните неща. Централната 

част (една от всичките). Имам чувството, че всяка сграда 

там е свързана с някакъв бизнес, индустрия, производство, 

централа на нещо си. Това е доста добра извадка за 

икономическата ситуация в Германия. Хората живеят по 

кварталите, а сутрин се качват на влака и отиват в центъра, 

за да работят. При нас има повече хора, които живеят 

в центъра, а сутрин хващат влака и отиват в кварталите, 

за да работят. И навсякъде има кранове. Няма време 

за губене. Все нещо се строи или ремонтира, а все 

някъде се чува звук от “Hilti” машина. Берлинчани не са 

вярващи, не са суеверни. Вярват в прогреса, защото 

носи пари. Това е достатъчно. 60% от населението е 

безбожно (атеисти). Като не е задължително това да са 

единствено християни. В града живеят хора от 190 страни, 

мюсюлманите са най-голямата група, след немското 

население. Берлин е еволюирал в мултикултурен център, 

в който можеш да се нагледаш на всичко. Това е част 

от прогреса му. А може би се справят добре в пътя 

напред, защото опазват паметта си. Можеш да видиш 

и добрата, и лошата им история, а дори в най-лъскавия 

мол, на земята ще има златиста плочка с надпис – „от 

тук минаваше берлинската стена“. Та така... малко ги 

порицах, малко ги похвалих. Но, за да вдъхна надежда 

на българските съграждани, че и ние можем, ще разбия 

следния мит – традиционният немски претцел е обикновен 

геврек. 


58 59 

кранове 3

OUTFAIRYTAIL 

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ 

Симфония и теориите 

на конспирация 

мало едно време една принцеса. Още с раждането си, тя 

Ибила специална, не само заради потеклото си. Защото не 

била човек, не била и риба, била и двете. Русалка. Дали с 

червена коса както във филма на Дисни, дали се казва Ариел 

или Гергана, не знам. Нека за тази история да я наречем 

Симфония. 

Симфония била дъщеря на цар Тритон. Поради този 

факт, пакостите, които извършвала, се отразявали на цялото човечество. 

При някоя беля от нейна страна, цар Тритон причинявал бедствия като 

урагана „Ирма“ в Атлантическият океан или бурите „Харви“ и „Мария“ в 

Тексас и Карибите. След един скандал с царицата, Тритон създал урагана 

„Офелия“, който стигнал чак до бреговете на Ирландия. Имал проблеми с 

нервите. Обикновено хората, които взимат 

важни решения, отразяващи се глобално, 

са лесно раздразними. В това е иронията. 

Симфония растяла с всички необходими 

ресурси, за да е една разглезена 

принцеса. Това започнало да причинява 

големи ядове на родителите й, 

когато навлязла в пубертета. В 

този период се случили ураганите 

„Браян“ в Европа и „Ксавиер“ 

в Полша. След последователен 

прием на успокоителни, предписани 

от лекар заради честите потопи, Тритон 

малко се успокоил и бедствията се свели до червен 

код за дъжд в Бургас, което имало последствия, но помалко. 

В периода от 13 до 15 години, Симфония се държала сякаш 

е дала обет за мълчание. Така и не разбрали дали наистина е така. 

Навършила 16 години и мълчанието се обърнало в лавина от обвинения 

към родителското тяло и последстието било ураганът „Катя“. Симфония се 

бунтувала срещу задържането й в параметрите на океана. Искала да плува 

на сушата, макар и това физически да не било възможно. 

След разтърсващият филм за нея филм „Титаник“, резултатът бил моментално 

влюбване в Леонардо Ди Каприо, което я отвело чак до дълбините в северната част на 

OUTFAIRYTAIL 

Атлантическия океан. Там заедно с най-добрия си приятел, сиамската бойна 

риба Партизан, разглеждали останките на потъналия кораб. 

Крадяли свещници и чинийки, а Симфония се въртяла в 

кръг, хваната за перките на Партизан, пресъздавайки в 

главата си сцената с Кейт Уинслет и Лео. Разбира 

се, изобщо не харесвала Кейт. Била сигурна, че 

Титаник е потънал, заради наднорменото й тегло. 

И така в настъпилите й 16 години, Симфония 

мечтаела да излезе на сушата и да намери 

Леонардо Ди Каприо. Това потресло родителите 

й, защото цар Тритон вече бил намерил на 

дъщеря си много хубав и снажен русал, с който 

бил уредил сляпа сватба. 

Симфония нямало да се откаже, обаче. Решила да изгледа 

всички филми свързани с русалки и да разбере как може да се 

сдобие с чифт крака. Стигнала до тийн комедията „Аквамарин“, 

където главната героиня русалка, излизала на сушата рано сутрин и 

когато изсъхнела, опашката се превръщала в крака, което било трайно до 

залез слънце. Това я отвело една топла сутрин до бреговете на Англия, където 

илзязла и се скрила пролазвайки с ръце в една пещара и започнала да чака. 

Резултатът от изчезването й, както предполагам се досещате, бил тропическият 

циклон „Харуна“, който ударил Мадагаскар. Симфония била намерена 

почти пресъхнала и все още с лъскавата си розова опашка от най-добрия 

си приятел Партизан, който смело се впуснал в издирване, след пагубния 

циклон. 

След като се завърнала в родния дворец, Симфония активирала 

проучването си на по-издълбани нива. Така достигнала до 10 923 метра 

дълбочина, при най-големия враг на баща си, морската шаманка 

Вангелуда. Нейният офис, бил обзаведен от всякакви колбички, 

бурета, прахчета, бъчви и много телевизори. Била вездесъща, защото 

наблюдавала целия океан на живо от всички тези телевизори. Когато 

Симфония пристигнала при нея, Вангелуда отдавна я очаквала. 

Била запозната с казуса Лео и желанието за долни крайници. За 

съжаление, не можела да предложи на Симфония крака, защото 

реално не била магъосница, както си мислели всички. По-скоро 

била пияница и заслужила втората половина от името си, защото 

всички я смятали за луда. Това което измислила за да помогне на 

царската дъщеря, било да се впусне в още по-щателно гледане 

на всички камери в океана и да намери достоен визуален 

двойник на Ди Каприо. Фактически Симфония обичала Лео само 

с очите си, затова този вариант я устройвал. Подписали договор, 

който задължавал Симфония в замяна, да разказва на всички, че 

Вангелуда има отлични вълшебни способности. А когато се стигнело 

до намирането на двойникът на Лео, царската дъщеря трябвало да се 

бие в гърдите, че той е репликант, създаден от Вангелуда и че „Blade runner”, 

всъщност не е само филм. 

60 61

OUTFAIRYTAIL 

Минали три терзаещи за Симфония години, в които тя държала снимка на Леонардо и 

проливала горещи сълзи. Гледала филми с него, а след „Великият Гетсби“ започнала 

да се кичи с перли и да пие шампанско до безпаметност. Цар Тритон бил спокоен, 

защото тя не напускала пределите на двореца и се разбрали се да омъжи за русал по 

нейн избор. Даже станал твърде спокоен, което се отразило зле на метерологичните 

условия. Настанала гореща суша, което според Официалното становище на 

Междуправителствената рамка по измененията в климата към ООН, значело само 

едно – Глобално затопляне! 

Топенето на снегове и ледове и повишаването на глобалното средно морско 

равнище, притиснало Вангелуда да побърза с намирането на репликант, което да 

ядоса цар Тритон и да позавали малко дъжд. 

В крайна сметка, след три изтощителни години в гледане на телевизори, морската 

шаманка намерила Леонардо Ди Каприо на морския свят. Срещнала се с него 

и без никакъв проблем го убедила да се ожени за царската дъщеря. Зестрата й 

била солидна, а принцесата била красива. В повърхностен воден свят като този, 

такива доводи са достатъчни за сключване на брак за цял живот. Той подписал същия 

договор като на Симфония и до края на живота си трябвало да поддържа версията, 

че е репликант. Това довело да изключителна слава за Вангелуда и естествено много 

проблеми. Тя на практика не можела да произвежда русалки и излязла публично 

със становището си, че го е направила само еднократно и то защото е за царската 

дъщеря. След медийното си изявление, изхвърлила светещата табела „Тайрел“, която 

била окачила на входа на офиса си. 

Цялата тази сензация, потресла цар Тритон до основи, което довело до урагана „Хосе“, 

който засегнал Бермудските острови, Нова Скотия, Leeward Islands(островна група) и 

Източното крайбрежие на САЩ. Създало и проблеми с кръвното му. 

Учените също били в ступор от внезапната промяна на климата, което довело до 

теории, че научните изследвания, според които антропогенните фактори са причина 

за глобалното затопляне, са манипулирани. Излязли „доказателства“ за това, че учени 

от България и Северна Америка, извършващи климатични изследвания в продължение 

на три години, са фалшифицирали доклади и научни статии. Това надминало 

даже теориите на конспирация свързани с акта за раждане на Обама и Операция 

„Нортуудс“. 

Chaos everywhere… 

OUTFAIRYTAIL 

Симфония можела да направи само едно. Заплашила баща си с безследно 

изчезване от своя страна и понеже била навършила 18, че чак и 19, той нямал право 

да я спре. Заплахите като подход и този път свършили работа в живота. Цар Тритон 

склонил да направи сватба с „репликанта“ и дъщеря си. 

Заживели щастливо. Светът се успокоил от опасността от Глобално затопляне, защото 

климатът се нормализирал по-дълготрайно. Тритон бил щастлив че дъщеря му е при 

него и е семейна, но все пак изобщо не харесвал Лео, което създавало баланс между 

позитивните и негативните му емоции. Имало си демек, нормален дъжд и хубаво 

време. Учените го отдавали на еко вълната, която прокарали като модна тенденция в 

последните години. Портмонета от рециклирани боклуци, платнени торби за пазар, 

био храни, еко коли, trash fashion (това включва органични материали, рециклирани 

тъкани, винтидж и секъндхенд дрехи) и т.н. Малцина учени неверници останали, 

които до ден днешен вярват, че опасността съществува и пишат ли пишат доклади за 

разобличаване на конспирация... 

Александра Елезова 

КРАЙ 

62 63

64

OUTSHINED_MAG_BROI_3

Create successful ePaper yourself

Delete template?

Save as template?