Вяра и Дело, брой 4 (12), година IV, юли 2018 г.

Средоточието на духовния живот е най-важното място за
всеки човек – независимо дали осъзнаваме този факт, тук е
мерилото за това до колко живеем в пълнота и до колко всяка
от съставните ни части функционира пълноценно. В този
смисъл Каварна е богат град – със своите четири православни
храма и интересна им история, преплетена в битието на
всеки каварненец.
Най-древен от четирите храма е „Св. вмчк Георги”, който
е и най-старата запазена възрожденска сграда в града.
Построен е през 1836 г., за което свидетелства изсеченият
каменен надпис над южната врата. По-късно църквата се
оказва тясно свързана
с борбите за освобождение
на местното население,
заради което
е опожарена по време
на Каварненското въстание
от 1877 година.
След Освобождението
е възстановена и
пpиcтpоeна към нея
кaмбанаpийна кула, а
до западната част е долепена
широка нартика.
През септември
2007 г. храмът се сдобива
с нов иконостас –
дело на дърворезбаря
Дончо Дончев. Днес
със своята своеобразна
архитектура и прекрасните
икони, църквата представлява и уникален паметник
на културата. Още по-голямо е значението на храма и
предвид факта, че по решение на местните власти св. Георги
е обявен за покровител на Каварна, а денят на неговата възхвала
– 6 май, е официален празник на града.
Малко по-късно във времето – през 1878 г. – е изграден и
старинният храм „Успение Богородично”. Тази черква също
има голяма роля през Възраждането – тя е не само духовен
център, но се превръща и в образователно средище и в център
на църковно-народната борба на местното българско
население. Тук се служи на български език, като първата
такава служба е отслужена от йеромонах Евстратий Рилски
от Самоков, който през 1869 г. основава и първото българско
училище в Каварна.
Самата църква е с богато украсен интериор – майсторска
дърворезба и вдъхновено изписани икони. Тези
истински шедьоври са излезли от ръцете на изкусни майстори,
представители на две от най-големите някогашни
школи – Тревненската и Дебърската. Това е още едно доказателство
за духовния устрем на тогавашните каварналии
– не просто да има черква, но тя да отразява и стремежа
към Бога и желанието да Му се посвети възможно
най-прекрасното човешко творение.
Този устрем можем да видим и днес – и в наше време Каварна
се сдоби с нови храмове. Още в първите часове на 2013
г. е извършен чинът по освещаване на параклиса „Св. Богородица
Умножителка на хлябовете” от Главиницкия епископ
Йоан, по благословение на приснопаметния Варненски
и Великопреславски митропилит Кирил. Инициативата за
построяването му е на храмовото настоятелство на църквата
ХРАМОВЕТЕ НА КАВАРНА В КАРТИЧКА
„Успение Богородично” с председател о. Василий Селемет.
Дърворезбата отново е дело на Дончо Дончев, а иконите на
друг каварналия – Атанас Атанасов.
Изборът на иконата на Божията Майка – „Св. Богородица
Умножителка на хлябовете” за покровителка на
параклиса, разбира се не е случаен. За този земеделския
край – част от златната житница на Добруджа – благословението
на положения труд е също толкова важно, колкото
и извършването му. Самата икона е нарисувана от игумена
на Белевския манастир Иларий по благословение на
оптинския старец Амвросий. Изображението разкрива
Божията майка като
застъпница за всички
нас не само в духовните
ни трудове,
но и в житейските ни
дела. Показва и още
нещо – че във всяка
част от нашия живот
трябва неизменно да
се осланяме на Пресвета
Богородица, на
светите базплътни
сили и на светиите
и най-паче на Господа
Бога, Който е
силен и праведен да
ни помага във всяко
добро.
Но Божията помощ
и грижа за нас не
се извършва само в този живот – Този, Който е източник на
Живота има всяка власт и над смъртта. И по думите Му – всеки,
който вярва в Него и да умре ще оживее (виж Йоан 11:25).
Един от най-ярките библейски примери за истинността на
тези думи е възкресението на Лазаря, който от четири дни
бил в гроба и който безутешно бил оплакван от своите найблизки.
Съвсем естествено това събитие става патрон и на
гробищния параклис „Св. Възкресение Лазарево“ в Каварна,
осветен през 2002 година от блаженопочившия Варненски
и Великопреславски митрополит Кирил. Самият храм
е солидна каменна постройка с богато украсен интериор –
изцяло изписани стени и интересен дърворезбен иконостас.
През настоящата 2018 година за първи път беше издадена
картичка, обединяваща художествени изображения
на четирите православни храма в Каварна. Картичката е
лимитирано издание с текстове на английски и български
език. Избрани са творби на художничката Албена
Василева – творец от Стара Загора, която от 30 години
преподава изобразително изкуство в града. Използваната
техника е акварел, а нежността на цветовата палитра
правдоподобно предава усещането за душевен и благодатен
мир. Художественото оформление на картичката за
пореден път е дело на Глория Ангелова, а издател отново
е Атанас Димитров - АтаДим.
Господ да благослови всичките ни добри дела, да ни
укрепява, да ни просветлява и да ни води към Себе си.
А храмовете на Каварна да продължат да бъдат негласни
свидетели за Неговото величие, за Неговата милост и любов
към всички нас.
д-р Ивана Радонова

стр. 2
Вѣра и Дѣло
Милостинята е най-висшата добродетел на християнската
любов. Да „окажеш милост” е ключът на Христовото
учение и много библейски повествования говорят
именно за нея. Милостинята е онова състояние
на човешката душа, чрез което тя може „да погледне
на другия”, да излезе от характерния си егоизъм. Със
сигурност това е една от формите на Любовта. Много
пъти, когато кажем „милост” се сещаме за някой, който
има нужда от помощ, някой намиращ се в телесно
или душевно страдание. В голяма степен това е определението
за „милостиня”, а изразът „давам милостиня”
обхваща много ситуации.
Съществува телесна и душевна милостиня. Първата
предполага да дадем нещо материално на някой, нещо
което ни е в повече – на някой, който няма. От това да
дадеш на един просяк на улицата до това да развиваш
благотворителност, според модерната лексика, давайки
много повече, но в крайна сметка всеки дава според това
с колко разполага. Предполага се, че движещото чувство
на съответното действие, е, или би трябвало да бъде любовта.
„Би трябвало”, защото често правим това несъзнателно,
формално, за отбиване на номера, защото „така
сме чули в храма”, с надежда да ни бъде въздадено „на
оня свят”, както си мислим за задгробния живот, като по
този начин „събираме добри дела”, които да контрабалансират
извършените от нас съзнателно или несъзнателно
лоши постъпки. За жалост много често постъпваме
точно така – без да имаме в сърцата си истинска милост,
т.е. любов, която да ни позволи наистина да „видим” другия,
да го разберем, да усетим неговата нужда.
Точно за това говори и Господ Иисус Христос: ако
физическото даване не е придружено с душевно пожертване,
то това няма никаква стойност. Основната
причина е, че живеем в материален, реален физически
свят, но сме дарени и с душа и всичко което правим
тук, в този свят, чрез неизменните закони, които следваме
от раждането до смъртта си, рефлектира в духовния
свят. За съжаление ние живеем като
МИЛОСТИНЯТА В ХРИСТИЯНСКИЯ ЖИВОТ
Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш:
на гладния – надежда,
на сития – копнеж,
на силния – неволя,
на слабия – кураж ,
на веселия – милост,
на тъжния – мираж,
на скромния – посока,
на алчния – сърце,
на имащия – радост,
на можещия – цел,
на гордия – утеха,
на плахия – мечта,
на властника – боязън,
на роба – доброта…
Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому, какво си дал.
Надежда Захариева
слепци, мислейки си, че тук е единствената
реалност. Нямаме поглед за другото
– обвързани сме с различни неща и
хора и ни е трудно да видим онова „там”,
където всички ще отидем след края на
земния ни живот и където ще стигнем
само с душата си.
Душата не я създаваме и не приключваме
с нея тук на земята – в нея са всички
наши дела, които „акумулираме” и които
са без материална стойност, както нематериална
е и субстанцията на душата, с
която ще се пренесем отвъд. Интересно е
да уточним, че милостта е чувство, но тя е
и движещата сила на конкретно действие.
Друг вид милостиня са помените за
покойниците. Смисълът е да помогнем
на някой нуждаещ се, като му дадем храна.
От една страна така помагаме на нуждаещ
се, от друга – жертваме нещо в името
на любовта към нашия близък, като
душевната ни нагласа се отправя към
починалия и по този начин облекчава
страданията му, натрупани от греховете.
Така беше едно време. Сега правенето на
помен – този хубав обичай, е изменило
същността си. Спомняме си че трябва да
отбелязваме определени периоди от време,
иначе можем без ни най-малко притеснение
да минем покрай някой бедняк. Може да ни
дойдат гости, много от които в никакъв случай бедни,
и поменът да заприлича на банкет – да се веселим, да
хапнем, да пийнем, да пушим, и след това да се питаме
защо подобни сбирки трябва да имат възпоменателен
характер за някой покойник. Често правим помени
(най-вече по селата), за да се изтъкнем, или пък предлагаме
толкова голямо изобилие, че това няма нищо
общо с християнската добродетелност и милосърдие
(съществува обичай да се носи за Задушница в храма
толкова много храна, че понякога за християните няма
място от натрупаните колива, погачи и други приноси,
които са разположени навсякъде и направо изместват
молитвите). Накратко – съществуват много традиции,
които са изгубили истинския смисъл и значение и са се
превърнали в консуматорство и експресия на времето,
в което живеем, а истинският смисъл на милостинята
е изчезнал.
Всъщност мотивът може да бъде положителен, а
ефектът – отрицателен и много пъти се случва именно
така: има просяци, които с изпросените пари си купуват
алкохол, цигари и т.н. Всеки от нас може да предложи
това, което има – на един храна, на друг дрехи, на трети
алкохол. Трябва да знаем какво да предложим на другия.
В повечето случаи просто не разбираме, че има и
по-възвишени форми на любов към ближния. По много
начини можем да даваме милостиня, без да се налага да
подменяме смисъла и без да се охарчваме. Достатъчно е
да обичаме.
Да създадем в семейството си атмосфера на мир,
любов, разбирателство, да предложим на най близките
си (съпруг, съпруга, деца) топлина, любов, нещо от
нашето душевно съкровище, като се опитваме да погасим
всеки конфликт, навсякъде около нас, в семейството
и във всяко място където действаме да проявяваме
милост. Да предложим на човека до нас, на този който
срещаме на улицата или в работата една усмивка,
а не намръщено лице. Да подадем ръка за помощ на
някой в нужда, да помилваме някой страдащ, да отправим
добра дума (чрез простичкото „добър ден“,
„добър вечер“ на практика „насочваме” добра енергия
към другия човек). Можем да мислим добро за
някого, да простим някоя неволна грешка, да научим
някого на правия път (не насила, а с благост). Всичко
това са прости жестове, които сякаш са
изгубили смисъла си. Много пъти, за съжаление,
когато сме в храма се бутаме,
сърдим се на човека до нас, караме му
се. Или, след служба, у дома се сърдим
на съседа си, на децата си и т.н., виновни
изведнъж за някакви „съдбовни“
грешки. Най-голямата, от които е, че не
са направили това, което ние смятаме,
че трябва да направят, като забравяме
факта, че сме различни и че понякога
мислим и действаме различно. Можем
да направим и „по-големи неща” – да
посетим болница или социален дом, да
утешим някой възрастен човек, някой
болен, да зарадваме сираче.
Все пак молитвата за другия е може
би най-истинската и хубава форма на милостинята:
когато се молим за някого се
обръщаме към Бога като към по-висша
инстанция и Го молим да направи найдоброто
за този човек (заради нашите
слабости може да си мислим, че нещо е
добро за някого, но всъщност на практика
то да не е). Заедно с това, душата, която
е нематериална, ще действа там – в „сърцето”
на нашата човешка същност и като
истинско лекарство „ще отиде” точно
там, където има нужда от нея. Още повече,
че чрез молитвата не очакваш никаква
отплата – искаш да направиш добро и толкова.
Всичко това, на практика, може да бъде милостинята
в нашия живот. С желание да даваме, да даваме колкото
можем повече от себе си – разбира се от душа и без да
очакваме нещо в замяна.
Михаела Бакали
Уроци по любов, Букурещ, 2009
източник: www.crestinortodox.ro, превод: Ф. Т.

Вѣра и Дѣло стр. 3
ДА ПОСЕЩАВАМЕ ХРАМА
Какво духовно веселие, каква голяма радост, каква слава
за Бога, каква полза за душите бихме изживяли, ако при
всяко духовно събрание оградата на Църквата все така бъдеше
препълнена. Както мореплавателите и кормчиите
правят всичко, за да преплуват морето и да стигнат тихо
пристанище, така и ние желаем
непрестанно да се носим
по море, постоянно да
се потопяваме във вълните
на житейските дела, като се
срещаме по площадите и
спорим по съдилищата, а в
храма дохождаме един или
два пъти през годината. Или
пък не знаете, че Бог е устроил
църкви в градовете, както
често идват при общата майка на всички — Църквата? Какво
по-необходимо занятие можеш да ми посочиш от това?
Кое събрание и общение е по-полезно? И какво ти пречи
да идваш тук? Ти, разбира се, ще ми кажеш, че бедността
ти е препятствие да участваш в това прекрасно събрание.
Това, обаче, не е основателен
предлог. Неделята (седмицата
— бел. АтаДим) има седем
дена — Бог е разделил тези дни
с нас така, че нито взел за Себе
Си повече, нито пък оставил
за нас по-малко: Той не ги е
разделил даже поравно — не
взел за Себе Си три и не дал
на нас три, но оставил за теб
шест дена, а само един запазил
пристанища по моретата,
за Себе Си! Ти пък и през
та при нужда да се прибегне
към тях от бурите на житейските
смутове и се насладим
на голяма тишина? Наистина,
тук не трябва да се боим:
нито от бурното движение на вълните, нито от нашествието
на злодеите, нито от яростта на ветровете, нито от свирепостта
на зверовете, защото това пристанище е свободно от
всичко това — то е духовно пристанище на душите! Вие сами
можете да бъдете свидетели за истинността на казаното: ако
някой от вас сега разкриеше своята съвест — той щеше да
намери велико спокойствие в себе си; тук: ни гневът вълнува,
ни похотта се възпламва, ни завистта изсушава, ни гордостта
се перчи, ни тщеславието разяжда, но всички тези зверове
са укротени, тъй като слушането на божествените писания,
като някое божествено оглашение, прониква чрез слуха в душата
на всекиго и умъртвява всички тези безумни страсти.
Как да не съжаляваме онези, които имат възможност да
придобият това любомъдрие, обаче, рядко се обръщат и не
този цял ден не желаеш да се
въздържиш от житейските
работи, но както постъпват
светотатците, така и ти се осмеляваш
да постъпиш през
този ден, като го похитяваш за земни грижи, когато той е
свещен и назначен за слушане на поучения. Но защо говоря
пък за целия ден?! Както постъпила вдовицата с милостинята,
така и ти постъпи с часовете на този ден — тя хвърлила
две лепти и придобила голямо съкровище, така и ти отдели
за Бога само два часа и внеси в дома си придобивка за
много дни! Но … отговори ми: ако ти идваш в храма само
един, два пъти през годината по обичай, случайно или при
някакво тържество — как ние ще те научим на толкова истини,
как ще се упражниш в толкова добродетели, как аз ще се
оправдая и как ти ще се спасиш?
Св. Йоан Златоуст
Ибришимов, протод. Г. Духовни бисери
от светите отци. София, 1942, с. 57-58
„ОТВЪД ПРАВИЛНОТО И ГРЕШКАТА, ДОБРОТО И ЗЛОТО, СТОИ ЛЮБОВТА”
През април т. г. излязоха за първи път на българския книжен
пазар две издания на гръцкия свещеник Харалампос Паподопулос.
Той е клирик на Критската архиепископия, живее
и служи в с. Пиргос (о-в Крит) в местния храм „Св. Ирина”. Интересите
му са в областта на богословието и психологията, канен
е често в предаването на Пирейската митрополия „Енория в
действие”. На гръцки език има излезли пет негови книги, които
се превеждат и в чужбина.
С екипа на сайта „Задругата” решихме да представим на
българския читател
две от тях – „Всичко
е път” и „Всеки
край е едно начало”,
като особено
ценни за онези от
нас, които тепърва
откриват пътя към
храма. В България
такива хора са много
и често вървейки
по своя път, те не успяват да стигнат до Църквата заради
различните проблеми и нещастия, струпали се в живота им.
Някои от тях обвиняват Бога заради неуспехите си и са като
изгубилите се овци от Дома Израилев (Мат. 15:24), които се
лутат без следа и които всеки пастир (по думите на Христос)
е длъжен да търси. Към тях именно се обръща отец Харалампос:
„Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се
спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е
постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който
се е смирил, изпитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен,
и е възкръснал в любовта.”
Отец Харалампос Пападопулос провежда беседите си и
пише книгите си, обръщайки се към хората, които живеят тук
и сега, но търсят бъдещия живот в Христос. Съвременният християнин
има проблеми – със себе си, със семейството си, с работата,
с всичко, което може да притесни и затрудни един човек днес.
Но той има и Приятел – най-големия, най-силния, най-кроткия
и същевременно най-могъщия и най-любящия — Христос. С
Него всеки проблем би бил разрешен и нищо в живота ни не
може да бъде толкова трудно, колкото си мислим, че е.
В Църквата няма да намерим оправдание за нашите болки
и неуспехи. Те са наши. В Църквата можем да намерим
утеха и да се научим как да се справяме с болката, тъй като
християнството не ни гарантира успешен и щастлив живот
без проблеми. В Христос ние търсим спасение и вечен живот,
а не земно щастие и
временен успех.
В Църквата няма
и рецепти за щастие.
Ние сме в Нея,
защото Тя е наш
дом, там всички заедно
се събираме
заради Бога. Но Бог
никога и на никого
не е обещавал лесен
и безпроблемен живот. Човек трябва да свикне да носи своята
болка, своята рана, своя кръст. Няма човек без болка, но когато
тя се „срещне” с Бога, животът става мирен, радостен и лек:
„Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко”(Мат. 11:30).
Същото казва и отец Харалампос в своята книга „Всичко е
път”: „Колко често сме се питали: „По кой път да поема? Кое
е правилното решение? Какво трябва да разбера?” И продължава:
„Всичко е път. Правилното те води до грешка, и грешката
до правилното. Когато губиш, тогава намираш, и когато
умираш, тогава възкръсваш. Затова разбери, че съществува
Някой, Който не те наказва за твоите грешки. Който те обича
безкрайно в твоя грях, крах и падение. Който те държи в обятията
Си тогава, когато нямаш сили да се вдигнеш на нозете
си. Разбери, че отвъд правилното и грешката, доброто и злото,
стои Любовта.”
презвитера Ренета Трифонова

стр. 4
Вѣра и Дѣло
Мнозина от нас доближаваме Църквата с нагласа за
бягство от обществото, от себе си, от самия живот. Играем
на криеница. Търсим пространство, където няма да
ги има болката, тлението, мъката, агонията на съществуването.
Търсим един свещеник, един „старец“, който ще
вземе върху си нашия живот, проблеми и болка.
Един „старец“, който ще амнистира нашите грешки и
ще се нагърби да живее вместо нас.
Някой, който ще дава „рецепти“ за
живот, за да не страдаме и да не ни
боли от нашите неуспехи. Да правим
грешки без последици и последствия,
да не рискуваме, а когато
рискуваме, да не носим последиците
от своите дела.
Докато на пръв прочит това
изглежда човешко, същевременно
то не е зряло и духовно плодотворно.
Не помага за нашето психологическо,
телесно и въобще
духовно развитие.
Искаме един Бог „прекупвач“,
който ще се ангажира да живее
вместо нас; ще изпълнява всички
наши желания; ще обслужва по
един магичен, почти метафизичен
начин нашите нужди. Тези наши
нужди, които, за да бъдат покрити,
се нуждаят от съприкосновение не
с въображаемото, а с реалното —
нужди, които искат да живеят, а не
да се крият зад „Отца“.
Ние търсим Бог, който да ни
дава здраве, да ни намира работа,
да ни строи къщи — една и две,
вила върху отъпкани терени и опожарени гори. Бог,
който да благославя нашия бизнес, да ни прави богати
и да има дял от успеха на нашия социален профил. Да
вкара нашите деца в университета без труд и особено
усилие, без да се интересуват, че някое друго дете ще
загуби това място. Списъкът с молби и искания от един
Бог „по наш образ и подобие“ няма свършване. Този
списък с молби е толкова голям, колкото големи са нашите
претенции.
Но ако човек изследва дори малко Христовото слово,
лесно ще разбере и почувства, че този Бог, който нашето
„его“ търси, не съществува и няма никаква връзка с Бога,
Който Христос и Църквата ни откриват.
Бог на Христос е Отец за всички. Той праща дъжд върху
праведни и неправедни, върху зли и добри, и обича,
без да иска нещо в замяна. Той е Бог, Който не се променя,
а остава „неизменен“ в любовта Си към всеки човек,
независимо от неговия начин на живот и съществуване.
Той не обича някои повече, а други по-малко. Не благославя
добродетелните и добрите повече от грешните.
Това са антропоморфизми от най-лош тип.
Не можем да отричаме, че Църквата е място за помирение,
покой, утеха и утешение, сред негостоприемната
долина на плача, която се нарича живот. Но при все това
тя не е мястото, където човек би могъл да потърси по магичен
начин решаването на всички свои проблеми, и то
без цена, риск и болка.
Ако харесвате „Вяра и Дело“, може да помислете да ни
подкрепите! Да ни помагате да продължим да достигаме
до вас. Други начини да се допринесе за „Вяра и Дело“: Сега
е моментът да се включите: писане на статии, репортажи,
пътеписи, преводи, разпространение на бюлетина и др.
Присъединете се към нашата общност! Споделете своите
умения и научете нови. Помагайте колкото можете повече. Или
по-малко. Това зависи изцяло от вас. За повече информация –
dompo@abv.bg, 088 9289387.
Може да четете напълно безплатно броевете на „Вяра
и Дело“ в интернет – www.yumpu.com/bg/atadim
КОГАТО БОГ СТАВА „АЛИБИ“ НА НАШИЯ ЖИВОТ
Много хора са убедени, че ако постят, ходят на църква
и имат духовник, Бог няма да допусне да се разболеят,
да страдат и въобще да им се случи някакво зло.
Естествено, човек лесно разбира, че всичко това не съществува
в духовните пътища на църковния живот. Защото
знаем, че както Христос, така и Света Богородица,
апостолите и светците в своето мнозинство, не само не са
имали всички гореспоменати неща, а
напротив — болката, изпитанията и
кръстът са били предпоставки за тяхното
лично Възкресение.
Христос умира на Кръста, напълно
сам. Света Богородица плаче,
виждайки мъртъв своя Син.
Учениците са разтърсени от мъка
и скръб, когато губят своя Учител.
Мъчениците страдат и биват предавани
на ужасни мъчения и ужасяваща
смърт. Преподобните проливат
кръвта на своята съвест и т.н. Лесно
разбираме, че светците, и не само
те, а всички, които съставят тялото
на Църквата, не са били „облагодетелстваните“
деца на Бога.
Трябва да изясним, че Църквата
не скрива живота, а го явява като
кръст и възкресение, страдание и удивление.
Словото на Христос не е успокоение,
което обслужва нашето нарцистично
въображение, а усилие за
преобразяване на действителността.
Христос, както с живота Си, така
и със словото Си ни откри начин на
живот, при който човекът става отговорен
и ответствен за своя живот.
Христос иска от човека да се покае. Да почувства своя
неуспех като екзистенциален крах.
Любовта и всички заповеди на Иисус Христос не са
нравствени наредби на едно идеологическо завещание,
а онтологични напътствия, за да бъдем живи, за да имаме
пълнота на живот.
Бог не е „закрила“ и „убежище“, в смисъл на освобождаване
от нашата индивидуална отговорност. Това, което
прави, е чрез тайнствения, непонятен и много пъти парадоксален
Свой промисъл да ни даде възможност и удобни
случаи за покаяние, за екзистенциална промяна на живота.
На разслабления човек, който 38 години лежал парализиран,
Той дава възможността да придобие отново
своя изгубен живот, като го изцелява. На тръгване обаче
Той се обръща към него с думите: „Внимавай да не
направиш отново същите неща, защото ще си изпатиш
нещо по-лошо“ (Вж. Йоан 5:14). Той не го заплашва метафизично,
а го предупреждава, че погрешният начин
на живот, който е водил в течение на 38 години, го е съсипал
и евентуално ще го заличи напълно от живота…
о. Харалампос Пападопулос
Пападопулос, о. Х. Всичко е път. Фабер, 2018, с. 41-44
„Сега е такова време, че ние знаем много молитви, а се молим
малко. Ядем постна храна, а не постим. Събираме сведения за
духовния живот, а нямаме опита му. Изповядаме грехове, а не
се каем. Ходим в храмовете и стоим на службите, а душата не се
смирява пред Твореца. Всичко е от това, че сърцето е затворено.
То трябва да се отвори, за да пусне Христа.”
Преп. Паисий Светогорец
храм „Св. вмчк Георги“
9650 Каварна, ул. „Г. С. Раковски“ 2, тел.: 0570 82584
Основател на енорийския бюлетин: о. Василий Яков
Идея за възстановяване на изданието и съставителство:
Атанас Димитров – АтаДим, Редактор: д-р Ивана Радонова
Предпечатна подготовка: Бисер Стоянов
ISSN 2535 – 0455