Вяра и Дело, брой 6 (14), година IV, декември 2018 г.

СЪВРЕМЕННИТЕ ТРАДИЦИИ НА КАВАРНЕНСКИЯ ХРАМ „СВ. ВМЧК ГЕОРГИ“
В една реклама преди години се казваше, че традициите
не са това, което бяха и въпреки натрапчивостта
на твърдението у нас оставаше усещането, че с
него се отнема нещо, което ни принадлежи.
Традицията не е просто
ритуал, а свързващо звено между
миналото, настоящето и бъдещето,
между нас, предците и децата ни,
между преходното и вечното. Тук,
разбира се, защитаваме добрите
традиции – тези, които извисяват
душата и я доближават до Бога и
до ближния – независимо кой в кое
историческо време живее.
Така в редицата на добрите традиции
спокойно можем да включим
и ежегодната подготовка и издаване
на малките и големи календари
с изображения на каварненския
храм „Св. вмчк Георги“. В изданието
за 2019 г. е използвана картина
на художника Стефан Четроков,
завършил средно образование в
училището за приложни изкуства
в Смолян. Висшето си образование
творецът придобива във факултета
за изящни изкуства на Великотърновския
университет „Св. св. Кирил
и Методий“, специалност скулптура.
За себе си Стефан Четроков споделя:
„Аз винаги съм обичал да рисувам
реалистичен стил. Реализмът
е моят стил, там се чувствам най-уверен в себе си. Това
е най-подходящият ъгъл за изобразяване на църквата
от гледна точка на перспективата на сградата.“. Самата
картина е рисувана с маслени бои върху платно и
оставя усещането за близост, покой и чистота.
Дизайнът на новия едносекционен
календар на храм „Св. вмчк
Георги“ в Каварна е изготвен безвъзмездно
от Иван Илиев – графичен
дизайнер и илюстратор от Бургас.
Иван работи в стил 2D and Flat
graphic design. Специализирал се е
в изготвянето на флаери, постери,
фирмени лога и бланки, и др.
Малкото календарче е дело на
утвърдения компютърен дизайнер
и специалист Бистра Борисова.
Бистра е част от екипа на рекламна
агенция „Очи“, която съдейства
и за отпечатването на енорийския
бюлетин на храма в Каварна. Интересен
момент е, че за първи път извънстоличен
храм издава календар
с упътване кога и как се пости през
годината. Така ползата е осигурена
в няколко посоки – освен чисто информативния
си характер, съдържанието
всеки ден ни напомня за
смисъла на поста като средство за
обожение, което е и смисълът на човешкия живот.
Може би тук трябва да отбележим и станалото вече
традиционно участие на малкия каварненски храм в
голямата годишна класация на Министерството
на туризма. Община
Каварна участва в категориите „Туристическа
дестинация“, „Община
на 2018 г. за морски туризъм“ и
„Изборът на българите“ в Третите
годишни награди в туризма. В категорията
„Изборът на българите“
бяха включени три обекта на територията
на Общината - нос Калиакра
– археологически резерват „Калиакра“,
Историческият музей и
старинният храм „Св. вмчк Георги“
в Каварна.
Победителят в 16-ата категория –
Голямата награда „Изборът на българите”,
се определя според гласовете
за обекти, включени в „100-те
национални“ и „50-те малко познати
места“ в туризма. За място в тазгодишната
класация се състезаваха
175 участници, от които 8 църкви
и 11 манастира. Победителите във
всяка категория са определени на
базата на строго контролиран електронен
вот, който приключи на 5
декември 2018 г. точно в 24 часа.
Каварненският храм „Св. вмчк
Георги“ спечели почетното трето
място в класацията за Третите Годишни награди на
Министерството на туризма в категорията „Изборът
на българите“. Нарежда се след Белоградчишките
скали и крепост и Панорамата „Плевенска епопея-1877
г.“. Наред с обекти, които пазят история и я
показват, на трето място в класацията
„Изборът на българите“ е обект,
който пази вярата, разпространява
я и разпалва родолюбието. Той е и
единственият храм в България, класирал
се сред първите 10.
Няма съмнение, че лимитираната
серия от малки и големи календари
има своя принос за достойното
прославяне на каварненския
храм „Св. вмчк Георги“ и за успешното
му участие в състезанието за
Годишните награди в туризма не
като самоцел, а като възможност за
прослава на българския дух. Вярваме,
че това дело на родолюбиви
българи е още една запалена свещ,
свидетелстваща за горящата ни любов
към родното и към нашия Господ
и Бог, Който на всеки въздава
според делата му. Да въздаде Бог
добро и на всички тези труженици!
Амин!
ВД

стр. 2
Вѣра и Дѣло
„ДЕТСКИ ПИСМА ДО БОГА“
Малката книжка „Детски писма до Бога“ се появява
в далечната 1966 г. в Америка и бързо се превръща в
международен бестселър, претърпял десетки издания
и преведен на всички световни
езици. Автор e известният илюстратор
и карикатурист Стюърт
Хампъл (1926-2010) в сътрудничество
с редактора Ерик Маршал.
Двамата превръщат колекцията
си от детски умотворения
в книжка с милионен тираж, очертаваща
непосредствения подход
към най-сложните въпроси
на вярата, характерен за децата.
Какво се случва, когато детето
реши да изпрати писмо на Създателя?
Провокациите, удоволствието
от сблъсъка с неподправената
искреност, неочакваният
хумор и понякога удивителната
яснота на мисълта – всичко това
можете да намерите в тази малка
книжка, съдържаща въпроси,
кратки молитви, съмнения,
молби за дребни услуги, възхищения – и всичко това,
недокоснато от цинизма на възрастния, но извиращо
от чистото любопитство и усещането за чудото на съществуването.
По мотиви от книжката през 2004 г. е представен и мюзикъл
със същото заглавие, игран успешно на Бродуей.
Ето какво пишат в предговора на книжката двамата
автори:
„Писмата в тази книжка изразяват
една много интересна част
от детския свят. Темите в нея се
отнасят до вярвания, желания,
въпроси и съмнения, характерни
и важни за всички деца. Някои
от писмата са обезоръжаващо
мъдри, други – наивни; някои
са интелигентни, други – попростички;
едни са написани с
благоговение и звучат солидно
и сериозно, други са озарени от
усмивки. Но всички писма са
адресирани до Бога с надежда и
доверие.
Възрастните, разбира се, знаят,
че тези писма няма да стигнат
до адресата си, без значение с
колко пощенски марки са облепени.
Но, от друга страна, възрастните
понякога знаят толкова
по-малко от децата…”
„Детски писма до Бога“ е издадена на български
език от Издателска къща Омофор. Илюстрациите са
на Анелия Пашова, а преводът – на Пламен Сивов.
Омофор
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
Настъпи празникът на всички празници и изпълни
с радост вселената! Празник за тържеството на
всички добродетели, корен и извор на всички наши
блага. Празник чрез който небето се отвори, Духът
се изпрати, средостението се унищожи, преградите
паднаха, разделеното се съедини, мракът се разсея,
светлината блесна, небето
прие естество, произлязло
от земята, земята
прие Този, Който почива
на херувимите, робите
станаха свободни, враговете—чеда,
другородците—наследници!
Чрез
този празник е унищожена
продължителната
вражда и дългата война,
и настъпил мир, отдавна
очакван от ангелите и желан
от праведните люде.
И Павел възклицавал, говорейки:
„Той е нашият
мир, който направи от
двата народа един и разруши
преградата, която
беше посред, като с плътта
Си унищожи враждата,
а с учението-закона на
заповедите, за да създаде
в Себе Си от двата народа
един нов човек, въдворявайки мир… (Евр. 2: 14-15).
Чрез него е въздигнато блестящото и славно знамение
на кръста: придобивка Христова, начатък на нашата
природа, въоръжение на нашия Цар! Има ли нещо по
земята равно на този празник? Бог е на земята, а човекът
на небето; ангелите служат на людете, а людете са
в общение с небесните сили; демонитe бягат, смъртта
е унищожена, раят е отворен, клетвата е снета, грехът
е изчезнал, заблуждението е изгонено, истината е възтържествувала!
Природата, от която херувимите пазели рая, днес се
съединила с Бога. Като слушаш това — прости се с унинието:
по-високо от всяка надежда и очакване е това, че
Бог е станал човек! Ако това е станало, то и всичко друго
ще последва след него с разумна последователност.
Той не би унизил Себе Си така безразсъдно и така напразно,
ако не би имал за цел да възвиси нас. Христос
се родил по плът, за да възроди теб до дух; родил се
от жена, за да престанеш
ти да бъдеш син на жена;
допуснал Неговият Отец
да стане роб, та ти, робът,
да станеш отец на Господаря!
Нека се възрадваме
и се развеселим — нека
с радост си спомним за
всички Божии благодеяния
към нас! Как, обаче,
е станало това удивително
и велико дело! Как
ние, огрешенитe, които
се оказахме недостойни
за земята, понеже се лишихме
от властта долу,
бяхме въздигнати на такава
висота?! Как се прекрати
войната? Как се
унищожи гнева? Как..?
Размишлявайки за величието
на това Христово
снизхождение към човешки
род, нека отдадем
на Бога достойна чест и прилична награда! Нашата
награда към Бога не може да бъде нищо друго, освен
нашето спасение и нашите души, освен грижата за
добродетели и жертви за нашите братя. Нищо друго
не може да бъде признак и отличие за вярващия
в Христа и любящия Бога, освен грижата за нашите
ближни и попечението за тяхното спасение — защото
и Христос не дойде да угоди на Себе Си, а да послужи
на мнозина!
Св. Йоан Златоуст
Ибришимов, протод. Г. Духовни бисери от
светите отци. София, 1942, с. 61-62

Вѣра и Дѣло стр. 3
ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ
„Всичко си има време, време има за всяка работа
под небето: … време да плачеш, и време да се смееш;
време да тъгуваш, и време да играеш“ (Екл. 3:1, 4)
Чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк. 13:10-17) ставаме
свидетели на срещата между нашия Господ Иисус
Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено
тяло. Една душа, която празничният съботен ден не успяваше
да развесели, но пък бе възрадвана от самият Господар
на съботата.
Болестта на тази жена не беше с естествен произход, а
нечист дяволски дух изкривяваше тялото ѝ. Този древен
дух беше отпаднал от Бога, той мразеше своя Създател,
и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото
на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре.
Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий
Велики пише, че човекът е твар, получила повеление да
стане бог. И затова винаги поглежда нагоре; брои, като
Авраама небесните звезди, и сякаш търси едно друго
отечество – небесното. Обръща глава нагоре, въпреки,
че добре знае истината за Божието всевиждащо око, за
което св. Йоан Златоуст казва:
„Мислим, че Бог ни гледа отгоре,
а той ни вижда отвътре“.
А св. пр. Давид пее: „Още думата
ми не дошла на езика ми,
Ти, Господи, вече точно я знаеш.
Отзад и отпред Ти ме обгръщаш
и слагаш ръка върху мене. Дивно
е за мене (Твоето) знание – то е
високо, не мога да го постигна!“.
Душата на истинския молитвеник
плува в Божието всеприсъствие
и всезнание като в
необятен океан. Но тялото на
молитвеника реагира различно
при молитва. Когато душата
се кае, тялото коленичи, когато
се радва, тялото протяга
ръце нагоре. Тъй като евангелският
текст е пестелив на подробности, ние трябва като
детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме.
А това, което преди всичко прави впечатление,
е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим
това тяло в съответния историко-културен контекст, за
да получим повече информация за душевния свят на
тази жена.
Позата с приведена глава е особено характерна за хората,
които са в молитва. В притчата за митаря и фарисея
виждаме как първият се удря в гърдите и не смее глава
да подигне. Вирнатата нагоре глава, с която се рисува
фарисея, не означава автоматично гордост. Забележете,
текстът не казва, че гледа нагоре, а че „той се молеше в себе
си“. Той не говореше с Бога, той беше самодоволен и неговата
„молитва“ беше по-скоро монолог със себе си.
В настолната книга на молителите, Псалтира, забелязваме
благоговейно вдигнати глави. Когато псалмопевецът
прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам
Твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите,
които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш,
и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс. 8:4-5), а също и когато
изразява своята надежда: „Подигам очи към планините,
отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа,
Който сътвори небето и земята.“ (Пс. 120:1)
Без поглед нагоре, без надежда, без радостна прослава
на Бога – ето така се е чувствала прегърбената жена!
Замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години!
Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото
на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата
Библия свидетелства, че основната причина за подобни
страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че
тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем,
че в своята младост е паднала в тежък грях. Това,
че след години я намираме в храма говори, че е принесла
покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни
грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като
тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме
да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Така и
тази жена вероятно е пропуснала срока, в който трябва
да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината е
лежала върху гърба ѝ, а тя не можела, по-скоро не искала
да я остави. Тогава дошъл дяволът и приковал гръбнака
ѝ надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни,
че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание!
Хроничният ѝ недъг я правел нечиста и всички
я избягвали. Изолирана от хората, потънала в океан от
вина.
Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът
– Еклисиаст! Има време за скръб, има време и за
радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“
Новият превод на български православни богослови казва:
„За всичко идва час, време има за всяка работа…“, т.е. идеята
на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни
случаи и състояния, но за всяко от тях има срок. Колко
красиво казва това псалмистът: „защото гневът Му е за
миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач,
а сутрин – радост.“ (Пс. 30:5)
Има време, когато трябва да
коленичим, да сведем глави и
да се каем. Всеки ден, но не по
цял ден! Но има и време, когато
трябва да застанем прави и
да прославим Бога. Акатистът
е хвалебна песен, при която задължително
стоим прави. Нашият
богослужебен ред забранява
в дните на радост – неделя,
светлата седмица и други – да се
правят земни поклони. Изглежда
благочестиво да си винаги
прегърбен, но християнството
не е религия на прегърбените.
В Христа ние ставаме повече от
победители!
В книга Неемия се описва
едно всенародно покаяние, докато свещениците четат
гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от
закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше
прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник
Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на
целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете
и не плачете, – защото целият народ плачеше, слушайки
думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте
сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено,
защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете,
защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите
утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя
ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие
и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото
разбраха думите, що им казаха.“ (Неем. 8:7-12)
Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите
Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние
са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целият
народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига
толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник
е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха,
че срокът за скърбене изтече и народът трябваше да
се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той
ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб.
Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната
радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще
се редуват, докато дойде Неговото Царство.
Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему
радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя
трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в
неделя постът е забранен, разбира се, когато не е през някой
от четирите големи годишни поста, но и тогава има
облекчаване в строгостта му.
Св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и
пак ще кажа: радвайте се“. (Фп. 4:4)

стр. 4
Вѣра и Дѣло
Дори в такива тежки случаи на падение, като този с
Коринтския кръвосмесител, отлъчването и скръбта са за
определен срок. Затова апостолът призовава за приемане:
„… за вас е по-добре да му простите и да го утешите, за
да не пропадне той от преголяма скръб; затова моля ви да
покажете към него любов. (2 Кор. 2:6-8)
И ето, ние сме в онзи съботен ден в синагогата. Някъде
в ъгъла жената, сгърбена от дявола така, че гледа само надолу,
в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години
грях и вината, своята безспорна вина. Тя е паднала
ниско, но и дълбоко се е каела, защото забележете, Иисус
я нарече Авраамова дъщеря, а Той не би казал това за нечестивец.
„Дъщеря Авраамова“ – с това определение Иисус
нарушава още една традиция. Юдеите са били убедени,
че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За
разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен
член на богоизбрания народ. Да, влизането на сатаната
в живота и е факт, защото бе допуснала грях, но оценката
на Спасителя говори и за принесеното от нея покаяние.
Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява,
тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната
„Авраамова“ вяра!
Идва часът на срещата ѝ с Човеколюбеца. Той я повиква
при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в
общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва:
„Както пастирът, когато види своята овца, заплетена
в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при
нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир,
пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната.
Той пръв я повикал: жено! Не ѝ казал: ти, саката! нито:
уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено!
С тази дума Господ ѝ връща изгубеното достойнство.“
Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил
Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи,
ще бъдете наистина свободни.“ (Йн. 8:36) Защото вината е
най-голямото робство, но има прошка, има ново начало
за тези, които търсят Христа.
„И сложи ръцете Си върху нея“ – Той се осмелил да наруши
традицията в пазенето на празника – да докосне
жена, и то нечистата. И не само да докосне. Все едно каза
„нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“.
И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината,
какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“
Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба
ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и
да запея радостна песен.
Стигнахме до една точка, в която е логично всички
да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват
едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за
празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата,
положението на жената, ритуалната нечистота
и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), но все
още вълнуват някои хора. Древните фарисеи и законници
днес имат свои последователи. Това са тези, които
се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната
кожа, но не и сълзата, която се стича по нея,
сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се
от непокритите женски глави, от женския грим и панталони,
от неправилно запалена или поставена свещ, и
прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха
със съботата, днес зачестяват злоупотребите
със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани
на другите християни като хомот, като предписание за
Ако харесвате „Вяра и Дело“, може да помислете да ни
подкрепите! Да ни помагате да продължим да достигаме
до вас. Други начини да се допринесе за „Вяра и Дело“: Сега
е моментът да се включите: писане на статии, репортажи,
пътеписи, преводи, разпространение на бюлетина и др.
Присъединете се към нашата общност! Споделете своите
умения и научете нови. Помагайте колкото можете повече. Или
по-малко. Това зависи изцяло от вас. За повече информация –
dompo@abv.bg, 088 9289387.
Може да четете напълно безплатно броевете на „Вяра
и Дело“ в интернет – www.yumpu.com/bg/atadim
най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на
днешния законник е робска, ако и да е понякога многолетна.
Свободата го плаши, той търси регламентиране
на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо
казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е
спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската
съвест е спокойна само при Божи отговор, дори
на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата
вяра не може да израсне до синовна вяра. Така
законникът сам остава пленник на външната религиозност,
но и не пуска да израснат тези около него, за които
той е авторитет.
Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес
храмът е мястото, към което прибягват всички скърбящи,
които търсят от Бога утеха. Добре е жена да покрива
главата си при молитва, но много по-важно е да разкрие
сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще
се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита
глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо
от Бога?
Както Спасителят постави ръка на прегърбената
жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите
ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша
клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото
на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще
живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не
се колебаем. Евхаристийният глад е добър глад, глад за
Бога. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез
пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св.
Причастие, останалото е от лукавия!
Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба
си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете
на Христа, за да не се прегърбим като онази Авраамова
дъщеря. Как да го оставим? Като го изповядаме
в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не
си го взимаме отново. Изповяданият грях не трябва да
предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът
от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът
за сторения грях трябва да извиква само сълзи на
благодарност пред необятната Божия милост.
Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една
наша молитвена сълза не е напразна“. С всичко гореказано
ние не омаловажаваме покаянието, а показваме
мястото му в християнския живот – на средство, а не
на цел. Целта е обожението. Още по-малко пък трябва
самоцелно да търсим радост в християнския живот, за
което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската
радост изхожда от Бога и се дарува само на този,
който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля
волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“
Тоест, радостта ни трябва да е „в Господа“, тогава тя е богоугодна
(Фил. 3:1), защото и тя не е цел, а само средство
за обожение.
Православието не прегърбва каещите се, то ги
изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим.
Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали,
те са зад нас, и имат стойност само като натрупана
мъдрост. От значение е днешният ден. Затова нека
послушаме съвета на св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за
себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям,
що е зад мене, и като се силно стремя към това, що
е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното
от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил. 3:13-14)
свещеник Красимир Кръстев
храм „Света Троица“ – Плевен
храм „Св. вмчк Георги“
9650 Каварна, ул. „Г. С. Раковски“ 2, тел.: 0570 82584
Основател на енорийския бюлетин: о. Василий Яков
Идея за възстановяване на изданието и съставителство:
Атанас Димитров – АтаДим, Редактор: д-р Ивана Радонова
Предпечатна подготовка: Бисер Стоянов
ISSN 2535 – 0455