Вяра и Дело, брой 6 (14), година IV, декември 2018 г.

More documents

Recommendations

Info

стр. 2 Вѣра и Дѣло „ДЕТСКИ ПИСМА ДО БОГА“ Малката книжка „Детски писма до Бога“ се появява в далечната 1966 г. в Америка и бързо се превръща в международен бестселър, претърпял десетки издания и преведен на всички световни езици. Автор e известният илюстратор и карикатурист Стюърт Хампъл (1926-2010) в сътрудничество с редактора Ерик Маршал. Двамата превръщат колекцията си от детски умотворения в книжка с милионен тираж, очертаваща непосредствения подход към най-сложните въпроси на вярата, характерен за децата. Какво се случва, когато детето реши да изпрати писмо на Създателя? Провокациите, удоволствието от сблъсъка с неподправената искреност, неочакваният хумор и понякога удивителната яснота на мисълта – всичко това можете да намерите в тази малка книжка, съдържаща въпроси, кратки молитви, съмнения, молби за дребни услуги, възхищения – и всичко това, недокоснато от цинизма на възрастния, но извиращо от чистото любопитство и усещането за чудото на съществуването. По мотиви от книжката през 2004 г. е представен и мюзикъл със същото заглавие, игран успешно на Бродуей. Ето какво пишат в предговора на книжката двамата автори: „Писмата в тази книжка изразяват една много интересна част от детския свят. Темите в нея се отнасят до вярвания, желания, въпроси и съмнения, характерни и важни за всички деца. Някои от писмата са обезоръжаващо мъдри, други – наивни; някои са интелигентни, други – попростички; едни са написани с благоговение и звучат солидно и сериозно, други са озарени от усмивки. Но всички писма са адресирани до Бога с надежда и доверие. Възрастните, разбира се, знаят, че тези писма няма да стигнат до адресата си, без значение с колко пощенски марки са облепени. Но, от друга страна, възрастните понякога знаят толкова по-малко от децата…” „Детски писма до Бога“ е издадена на български език от Издателска къща Омофор. Илюстрациите са на Анелия Пашова, а преводът – на Пламен Сивов. Омофор РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО Настъпи празникът на всички празници и изпълни с радост вселената! Празник за тържеството на всички добродетели, корен и извор на всички наши блага. Празник чрез който небето се отвори, Духът се изпрати, средостението се унищожи, преградите паднаха, разделеното се съедини, мракът се разсея, светлината блесна, небето прие естество, произлязло от земята, земята прие Този, Който почива на херувимите, робите станаха свободни, враговете—чеда, другородците—наследници! Чрез този празник е унищожена продължителната вражда и дългата война, и настъпил мир, отдавна очакван от ангелите и желан от праведните люде. И Павел възклицавал, говорейки: „Той е нашият мир, който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението-закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир… (Евр. 2: 14-15). Чрез него е въздигнато блестящото и славно знамение на кръста: придобивка Христова, начатък на нашата природа, въоръжение на нашия Цар! Има ли нещо по земята равно на този празник? Бог е на земята, а човекът на небето; ангелите служат на людете, а людете са в общение с небесните сили; демонитe бягат, смъртта е унищожена, раят е отворен, клетвата е снета, грехът е изчезнал, заблуждението е изгонено, истината е възтържествувала! Природата, от която херувимите пазели рая, днес се съединила с Бога. Като слушаш това — прости се с унинието: по-високо от всяка надежда и очакване е това, че Бог е станал човек! Ако това е станало, то и всичко друго ще последва след него с разумна последователност. Той не би унизил Себе Си така безразсъдно и така напразно, ако не би имал за цел да възвиси нас. Христос се родил по плът, за да възроди теб до дух; родил се от жена, за да престанеш ти да бъдеш син на жена; допуснал Неговият Отец да стане роб, та ти, робът, да станеш отец на Господаря! Нека се възрадваме и се развеселим — нека с радост си спомним за всички Божии благодеяния към нас! Как, обаче, е станало това удивително и велико дело! Как ние, огрешенитe, които се оказахме недостойни за земята, понеже се лишихме от властта долу, бяхме въздигнати на такава висота?! Как се прекрати войната? Как се унищожи гнева? Как..? Размишлявайки за величието на това Христово снизхождение към човешки род, нека отдадем на Бога достойна чест и прилична награда! Нашата награда към Бога не може да бъде нищо друго, освен нашето спасение и нашите души, освен грижата за добродетели и жертви за нашите братя. Нищо друго не може да бъде признак и отличие за вярващия в Христа и любящия Бога, освен грижата за нашите ближни и попечението за тяхното спасение — защото и Христос не дойде да угоди на Себе Си, а да послужи на мнозина! Св. Йоан Златоуст Ибришимов, протод. Г. Духовни бисери от светите отци. София, 1942, с. 61-62
Вѣра и Дѣло стр. 3 ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: … време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“ (Екл. 3:1, 4) Чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк. 13:10-17) ставаме свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Една душа, която празничният съботен ден не успяваше да развесели, но пък бе възрадвана от самият Господар на съботата. Болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото ѝ. Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше своя Създател, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човекът е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре; брои, като Авраама небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Обръща глава нагоре, въпреки, че добре знае истината за Божието всевиждащо око, за което св. Йоан Златоуст казва: „Мислим, че Бог ни гледа отгоре, а той ни вижда отвътре“. А св. пр. Давид пее: „Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене. Дивно е за мене (Твоето) знание – то е високо, не мога да го постигна!“. Душата на истинския молитвеник плува в Божието всеприсъствие и всезнание като в необятен океан. Но тялото на молитвеника реагира различно при молитва. Когато душата се кае, тялото коленичи, когато се радва, тялото протяга ръце нагоре. Тъй като евангелският текст е пестелив на подробности, ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена. Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва. В притчата за митаря и фарисея виждаме как първият се удря в гърдите и не смее глава да подигне. Вирнатата нагоре глава, с която се рисува фарисея, не означава автоматично гордост. Забележете, текстът не казва, че гледа нагоре, а че „той се молеше в себе си“. Той не говореше с Бога, той беше самодоволен и неговата „молитва“ беше по-скоро монолог със себе си. В настолната книга на молителите, Псалтира, забелязваме благоговейно вдигнати глави. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс. 8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс. 120:1) Без поглед нагоре, без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала прегърбената жена! Замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Това, че след години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Така и тази жена вероятно е пропуснала срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината е лежала върху гърба ѝ, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дяволът и приковал гръбнака ѝ надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният ѝ недъг я правел нечиста и всички я избягвали. Изолирана от хората, потънала в океан от вина. Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – Еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час, време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, но за всяко от тях има срок. Колко красиво казва това псалмистът: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин – радост.“ (Пс. 30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Акатистът е хвалебна песен, при която задължително стоим прави. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители! В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, – защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем. 8:7-12) Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целият народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече и народът трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство. Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя постът е забранен, разбира се, когато не е през някой от четирите големи годишни поста, но и тогава има облекчаване в строгостта му. Св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп. 4:4)
Page 1: СЪВРЕМЕННИТЕ ТРАДИ

Вяра и Дело, брой 6 (14), година IV, декември 2018 г.

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?