Вяра и Дело, брой 2 (10), година IV, март 2018 г.

На 2 март се навършва 1 година от блажената кончина на
протоиерей Йовчо Иванов, дългогодишен предстоятел на
каварненския храм „Св. вмчк Георги“. На 24 февруари – Тодоровден,
иконом Василий
Селемет – предстоятел на
храма, заедно с ефимерия
– архим. Методий (Хлебаров),
отслужиха панихида
за своя събрат – усърден
труженик на Божията
нива. Множество вярващи
дойдоха в храма да се помолят
за упокоение на обичния
им духовен отец.
Искрено вярваме, че
душата на блаженопочиналия
о. Йовчо предстои
пред Бога, към Когото винаги
се е устремявало неговото
пламенно сърце. От
думите на Псалмопевеца
знаем, че „милостта на Господа е отвека и довека към ония,
които Му се боят… които пазят завета Му” и изпълняват заповедите
Му (Пс. 102:17-18), че за всеки верен Божи служител
„животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Филип. 1:21).
ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ПРОТОИЕРЕЙ ЙОВЧО
“Верни са думите: ако с Него сме умрели, с Него и ще оживеем” (2 Тим. 2:11)
След панихидата о. Василий отслужи трисагий на гроба
на приснопаметния о. Йовчо, който е погребан в гроба
на своите предшественици – иерей Димос Констаниноу
(† 11 май 1905) и прот. Любен
Иванов († 24 октомври
1995), в каварненските гробища.
Надгробният паметник
бе изцяло реновиран и
реставриран от „Василеви
– Ка 57“ ЕООД.
Прекланяйки се пред
светлата памет на любимия
ни отец с любов молим
нашия Господ – Царя
на царете, да дарува блажен
мир и вечен покой на
душата на блаженопочиналия
протоиерей Йовчо!
Отделно поместваме
и словата на о. Василий и
архим. Методий, произнесени
на панихидата по случай първата година от кончината
на о. Йовчо.
ВД
Во имя Отца, и Сина, и
Святаго Духа. Амин!
Обични в Господа, братя и
сестри, презвитера, семейство,
дъщери, близки, енория,
които си спомнят, точно преди
една година, като ден, не като
дата, като ден – Тодоровден,
изпратихме в последния
земен път наш скъп, близък,
непрежалим събрат, служител
Божий, служител и на ик. Василий Селемет
патрона на храма – светия великомъченик Георги
Победоносец, а и вероятно на св. Теодор Тирон,
в чиято памет днес пак сме събрани и да поменем
тези, които не са между нас, не са между живите, но
за които помним, молим се и чакаме – чакаме пак да
се срещнем при Господа! Дни, седмици, месеци, ето
и година, и ще се нижат и годините! Това, което от
нас се очаква и е наш дълг: памет и молитва – памет
в сърцата, памет в молитвите, молитвата, която ни
събира за тази памет. Да, каквото и да кажем, Господ
знае всички наши дела, целия ни живот, службата,
която протоиерей Йовчо новопреставлен редовно и
от сърце водеше, и енорията, която продължава –
свидетелство за неговия молитвен духовен труд, и ние
с Божия помощ да продължим. Изпратихме го на
Тодоровден, и годишнината правим на Тодоровден.
За мене той остава дълбоко свързан с днес почитания
св. Теодор Тирон! Това ми е спомен. Всеки своя
спомен ще има от годините общуване с него, радвам
се за присъствието и участието в молитвата на
енорията.
Отец Йовчо е изпълнил своя дълг пред Господа за
молитвата и за духовните чеда, които помнят, и това
е най–важното.
Знам, че има неща в живота, към които не се
свиква, едно от които е загуба на най-близки, загуба
на родител, на съпруг. Колкото и време да мине,
колкото и събития да се случат след това, мъката,
скръбта, паметта, пребъдват и отиват с нас! Ние сме в
храм Божий, пред престола Божий – също възнасяме
молитви за служителя Божий – о. Йовчо! Бог да го
прости, за което и пеем „Вечна памет” да пребъде!

стр. 2
Вѣра и Дѣло
Аз не познавам все още
всички хора, но така да го кажа,
по човешки, му благодаря на
о. Йовчо! Сега разбирам, че
той е оставил една много добра
енория. Не знам как, но той е
привлякъл много качествени
хора. И се замислям, на мен
също ми липсва, и ми е малко
притеснено, той толкова години
е служил тука, и аз сега идвам
изведнъж, и като че ли това е архим. Методий (Хлебаров)
едно предизвикателство - как да запазим и се стремим
всички - мое смирение, и тези които са идвали и идват,
които са го познавали и са молитствали заедно, да
запазим тази енория такава, каквато той е получил и
доразвил в годините. Това не е малко, толкова години
е служил тук о. Йовчо! И разбирам, че е оставил
нещо хубаво, нещо качествено. Не е било напразно!
И много съжалявам за заминаването му, внезапното
му заминаване. И се молим, молим се всички, когато
влезем тук в храма. Не е важно, като че ли, колко си
живял, а е важно как си живял. Много е важно! А
пред Бога всички са живи! Живеем или умираме –
Господни сме! Ето, тука сме временно, не се знае – една
седмица, един месец, една година, две години... Какво
е човешкият живот, какво е времето – за Господа един
ден е като хиляда години, и хиляда години като един
ден. Затова призовавам всички, които са познавали
о. Йовчо, които са негови духовни чада, които са
тук, да имат в сърцата си вяра в Бога, и искрено да
вярваме, да умеем да прощаваме, много важно е да
се обичаме, любов да имаме помежду си, призовавам
към търпение, към прошка и към любов между
всички нас – най-важният закон! Та това разбирам от
толкова време, че отец Йовчо е оставил много хубави
и качествени хора в енорията, християни! Бог да го
прости! Вечна и блажена да бъде паметта му!
Почитането на св. Теодор Тирон е засвидетелствано още
в ранните векове на Християнството, като освен през първата
събота на Великия пост, светецът се почита
и на 17 февруари.
И Каварнеският храм „Св. вмчк Георги“
почете паметта на светия великомъченик
с празнично богослужение.
Църквата се изпълни с благочестиви
християни от ранни зори. Богослужението
бе оглавено от ефимерия на
храма – архим. Методий. След подобаваща
подготовка много от присъстващите
християни пристъпиха към светата
Чаша и се причастиха със светите
Тайни Христови, за очищение, освещение и укрепление в
оставащите дни на Великия пост.
В края на св. Литургия архим. Методий освети коливо с
ТОДОРОВА СЪБОТА
мед по благочестивата и древна традиция. То бе раздадено
след богослужението за благословение на вярващите християни,
изпълнили храма.
Всички присъстващи на Тодоровден
в храма „Св. вмчк Георги“ изпитаха
още една голяма радост – за поклонение
беше донесена частица от мощите
на св. Теодор Тирон. Светинята се съхранява
в Българевския манастир „Св.
Екатерина“.
В проповедта си за празника архим.
Методий припомни на присъстващите
чудото, което светецът е извършил
за спасението на християните в Константинопол.
Той пожела на вярващите по молитвите на св.
Теодор Тирон, Бог да им дава много здраве, радост и мир.
ВД
ПОМЕНАВАНЕТО НА ПОЧИНАЛИТЕ В 12 СЛОВА НА РУМЪНСКИЯ ПАТРИАРХ ДАНИИЛ
1. Поменът за починалите в Господа е акт на поменаваме в молитвите си отишлите си при Господа,
Православната вяра, който се основава на вярата, че и същевременно да покажем признаци на духовна
човешката душа е безсмъртна.
любов към останалите опечалени.
2. Тайната на живота, както и тайната на смъртта 7. Поменаването на покойниците дава култура и
са тайни надвишаващи нашите разбирания.
знание за продължаване и общение извън времето.
3. Чрез молитвата ние запазваме връзката с 8. Заупокойните молитви за отминалите при
душите на онези, които са отишли при Господа и по Господа са духовна благотворителност за душите им,
този начин ние желаем те да се успокоят или душите но и подкрепа за опечалените им семейства.
им да намерят мир и покой в светлината и любовта на 9. Любовта произлизаща от вярата и молитвата е
Светата Троица.
по-силна от смъртта.
4. Считаме, че молитвата на Църквата е найправилният,
светъл и полезен начин да покажем показваме, че ги обичаме и след смъртта, а безсмъртната
10. Когато се молим за починалите в Господа
любовта си към онези, които са отишли при Бога с душа усеща нашата любов.
молитви и милостиня.
11. Поменаването на упокоилите се при Господа е
5. Починалите знаят това, което правим за тях, и акт на Надеждата.
усещат, когато ги поменаваме с любов, палим свещи 12. Свещите, които палим по гробовете са свещите
и поставяме цветя на гробовете им, и когато целуваме на вярата и християнската надежда, че човешката душа
надгробния свети Кръст с надежда за Всеобщото е безсмъртна, а тялото ще възкръсне при Второто
Възкресение.
Пришествие на нашия Господ Иисус Христос.
6. Имаме моралното и духовно задължение да
източник: basilica.ro, превод: Ф.Т.

На пръв поглед концепцията за дисциплина може и
да не изглежда пряко свързана с духовния живот. И това
наистина е така, ако приемем връзката с Бог като нещо абстрактно
– като „вяра в душата“. Но за християнския живот,
който се явява именно пълноценен живот с Христос, дисциплината
се явява едно от абсолютно необходимите качества.
И става въпрос не само за елементарната рутина на деня, за
режима на труд и почивка, за редовността на молитвата, но
и за по-дълбоките вътрешни неща.
Да зададем траекторията
Често в живота се изправяме пред ситуация, в която преживяваме
неприятни обстоятелства и изкушения и понякога
под техния напор падаме, в следствие на което се обезкуражаваме,
а понякога и напълно се отчайваме, защото никак
не можем да разберем защо това ни се случва: молим се, надяваме
се на някои моменти в бъдещето, но въпреки това не
можем решително да се справим с това, което ни побеждава.
Ако това е така, най-вероятно причината трябва да се търси
или в гордостта ни, която се нуждае от такива уроци на
смирение, или в тщеславието, с което е толкова трудно да се
справим или... в липсата на вътрешна дисциплина.
Какво е дисциплината като цяло? Мисля, че отделните
хора правят различни, но общо взето сходни асоциации с
тази дума. Аз, например, си представям как младите ученици
от Суворовското военно училище ходят по улицата. Те са
в униформа, стегнати, притежават определена концентрация,
която не се среща толкова често при юношите. С това
не искам да кажа, че Суворовското военно училище представлява
идеална форма на обучение, но то е добър пример
за това, че външно дисциплинираният човек с времето започва
и вътрешно да се отличава от тези, които пренебрегват
дисциплината. Следователно да приравняваме дисциплината
само към подчиняването на външни правила и по
този начин да минимизиране нейното значение би било
погрешно - тя е нещо, което трябва да проникне в целия живот
на човека: мислите, възгледите за живота, отношението
към хората, към света и към Бога.
В Църквата понякога се срещат хора, чийто християнски
живот е само един хаотичен, неконтролируем поток и те са
убедени, че точно това трябва да бъде той по своята същност.
В същото време, като правило, може да се види, че те се
справят с голяма трудност с най-обикновените неща за християнина.
И това не е изненадващо. Тук може да се направи
една проста аналогия: ако сме се успали или поради някаква
друга причина сме си загубили времето и неподготвени
започнем нормалния си работен ден все едно попадайки в
поток – от хора, събития, обстоятелства, който ни увлича и
носи – като цяло, този ден ще бъде труден. И напротив – ако
сме си наложили да станем навреме, стегнали сме се и сме
се помолили, ако навреме сме очертали определена последователност
на задачите за този ден, тогава делата, които
трябва да изпълняваме през деня, са много по-лесни. Разбира
се, животът прави собствени корекции, но въпреки
това, когато има определена предварително определена зададена
траектория, тя ни дава възможност да живеем много
по-безпроблемно.
Каишка за ума
Вероятно почти всеки човек от малък е възпитаван в рамките
на определени норми: да гледа накъде върви, да не върти
главата си във всички посоки, да не размахва ръцете си.
По същия начин трябва да се възпитаваме като се погрижим
да си изградим такава дисциплина, каквато е дисциплината
Вѣра и Дѣло стр. 3
КОГАТО ДА СЕ СПРАВИШ СЪС СЕБЕ СИ Е ЛЕСНО
на ума. Светите отци сравняват ума с птица, която не може
за момент да останете на едно място и постоянно прелита от
клон на клон, от дърво на дърво, сякаш търси нещо. Разбира
се, с изключение на Божията благодат, нищо не може напълно
да обуздае нашия ум, да даде пълен смисъл на живота тук
и сега и пълно осъзнаване на онова, което възприема. Но все
пак определена работа в този смисъл е оставена и за човека.
Да осигурим автоматична каишка за ума си
Може би най-важното нещо във възпитанието на дисциплината
на ума е способността да го съсредоточаваме върху
това, което правим в определен момент. Ако четем книга,
текстът трябва да бъде основното нещо за нас; ако говорим с
човек, в този момент трябва да се абстрахираме от всичко останало
и да концентрираме съзнанието си върху събеседника;
ако дадем на ума си почивка, то тогава в този кратък, като
правило, период е необходимо да почиваме. На практика
всичко това не е лесно. Ето защо е необходимо – разбира се в
преносен смисъл – да сложим на ума си автоматична каишка.
Сега има такива каишки за малки кучета: с тях домашните
любимци сякаш се разхождат свободно, но могат да се
отклонят от собственика си на не повече от десет метра. Точно
както при нашия ум – давайки му относителна свобода, е
необходимо постоянно да го придърпваме. Постепенно той
ще свикне с подобен режим, защото за него това ще стане
нещо естествено и няма да се налага да го търсим в „кофите
за боклук“ и да го спасяваме от „издънките“.
Трябва да се има предвид и следната закономерност: за да
вникнеш в нещо, е необходимо да го разгледаш. Необходимо
е да накарате ума си да се вглежда в това, което иска да
разбере – дълго време и внимателно да се потопи в това явление,
да открие в него вътрешни взаимовръзки. Спомням си,
че един от моите познати след като се пенсионира сподели
следното: прекарвайки много време у дома изведнъж започнал
да забелязва от какво са направени подовите дъски и
след известно време - какъв боклук се събира между тях. Ето
един ясен пример за това как да се научим да виждаме какво
се случва в нас: трябва да свикнем да мислим „да живеем“ в
нас самите, а не просто да се вглеждаме в себе си за кратко,
както го прави заетият, почти неживеещ у дома си човек, когато
се вглежда в пространството на своето жилище. Тогава
не само ще знаем какво и къде имаме в себе си, но и от кои
малки неща можем да се отървем навреме, за да освободим
сърцето си.
Да не изливаме това, което е в нас
В допълнение към дисциплината на ума съществува
и дисциплина на чувствата. За някои, самият факт, че чувствата
изискват дисциплина, може да бъде изненадващ. Но
всъщност човек трябва задължително да умее да обуздава
чувствата си, така че те да не придобият власт над него. Това
е най-важното умение, включително и за християнския живот,
тъй като огромен брой хора се заплитат в грехове само
защото не могат да се справят с привързаността си към някого
или да преодолеят чувството на страх, което парализира
душите им.
Необходимо е чувствата да се възпитават, в т.ч. като им се
поставя определен предел
Изучаването на чувствата не означава да ги пристискаме
като пружина: това само ще доведе до срив в някакъв момент.
Но чувствата трябва да бъдат възпитавани, включително
като им се поставя някаква граница. И ако при сложни
обстоятелства понякога се затрудняваме да постъпваме така,
то в обикновените житейски моменти това е достъпно за нас

стр. 4
Вѣра и Дѣло
и ни позволява да придобием съответните умения. Радваме
се на нещо, е добре - можем да се радваме, но това не означава,
че трябва да пеем песни или да се смеем, разтърсвайки
цялата улица. Дразни ни нещо – може да се огорчим, но това
не ни дава правото да съсипем някого. И това не е съсипване
на нашия живот, а нещо напълно естествено.
Не е нужно да изливаме край себе си всичко, което е в
нас. Всяко чувство трябва да бъде потвърдено от Евангелието,
като се опитваме да разберем това от Бога ли е или не и, в
зависимост от това, да определим мястото му в живота си и
нашето отношение към него. Тази способност е трудно да се
преувеличи – в края на краищата, пренебрегвайки чувствата
хората правят най-сериозните си грешки, които понякога
водят до трагични последици.
„А ако за това разстрелваха?“
Случва се човек да дойде и да каже: „Е, нямам начин да се
дисциплинирам!“. Какво може да се каже на това?
Убеден съм, че всеки способен човек може да си създаде
определени правила за самодисциплина и да се придържа
към тях. Има, например, хора, които постоянно закъсняват
и смятат, че това е най-вероятно е вродена патология, с която
човек може само да се примири. Но достатъчно е да си припомним
сравнително скорошните и много тъжни за страната
ни времена на култа към личността, за да разберем: няма
непреодолима склонност към закъснение. През онези години
невъзможността да пристигнеш навреме за работа беше
свързана със заплаха от наказания – и хората, независимо от
вътрешната си склонност, някак си успяваха да пристигат
навреме. Ето защо, когато ни се струва, че никога няма да
се научим да спрем да правим нещо, трябва да си зададем
въпроса: „А ако за това разстрелваха?“ Най-вероятно ще си
отговорим, че да, тогава бихме могли. Аз в никакъв случай
не одобрявам такива методи, но ако сме могли тогава – по
принцип това означава, че можем и сега.
Когато дойдат изпитанията вече е много трудно да се
научим на дисциплина. Ние, свещениците често трябва да
говорим с хора, които идват в храма, обременени от цяла
поредица от нещастия – загубили са работата си, предал
ги е близък приятел, болен е член на семейството... В такива
случаи дисциплинираният човек има всички шансове да
се справи със ситуацията: той може радикално да се стегне,
например, в разходите; може да увеличи работния си
ден и максимално ефективно да използва останалата част
от времето за възстановяване; може да оцелее в скръбта си
така, че да остане активен и полезен за другите – и в края на
краищата в този разумен ход, съчетан с молитва към Бога,
неговият живот ще се оправи. Но ако човек и по-рано не
е могъл да си откаже удоволствието да лежи на дивана в
ущърб на работата си, в ущърб на живота си, подобно на
Обломов, тогава в сложна ситуация той напълно ще потъне
в обломовски мечтания и ще погине. И ако можехме да
усетим тази заплаха, да разберем напълно какви могат да
бъдат последствията от нашата разпуснатост, то никога нямаше
да й позволим да ни завладее.
Игумен Нектарий (Морозов)
източник: www.pravoslavie.ru, превод: д-р Ивана Радонова
В навечерието на големия християнски празник сме –
Възкресение Христово. В дни на покаяние и пост, които
ни изпълват със смирение и съпричастност. Събитие в
човешката история, чествано от векове до днес.
Започва още от първата неделя на Великия пост, която
се пада в предверието на пролетта. Природата със своя език
повтаря учението за възкресение на мъртвите, изобразяваща
го с чудото на своето оживяване. Така тя напомня, че времето
на зимната „смърт“ е свършило. И в нас започва същото
очакване за обновление на душата – очакваме вътрешно
своята пролет. Така започва празникът – пост. Дните, през
които пречистваме телата, мислите и душите си. Смирени и
обновени пристъпваме към причастието, където изповядали
своите грешки, приемаме Христовите тайни.
Сред поста най-тъжният ден е Разпети петък. Всички
сме в очакване на светлината и радостта от Възкресението.
Тази светлина на празника озарява всеки дом и всяко
лице. Благоговейно се изпълваме с любов и доброта към
ближните. Отиваме в храмовете с вяра и надежда да
вземем от благодатния огън, който да ни пази и помага в
трудни моменти. Във всеки дом ухае на козунак, боядисани
са красиви яйца. Най-трогателен е поздравът: „Христос
воскресе! Воистину воскресе!“ между християните. Но
дали възкръсна в живота ни, какви сме ние през останалата
част от годината? Ако си зададем тези въпроси и отговорим
искрено на тях, думите ни няма да подхождат на красивото –
„Христос воскресе!“. Христос възкръсна като историческо
събитие, което казваме. Нашият Спасител не е променил
света външно, а е променил нас, нашите очи, сърце, ум,
нагласа към събитията. Свети Серафим Саровски през
цялата година е поздравявал всеки срещнат с „Чедо, Христос
воскресе!“ Възкресението е приобщаване към Христовата
ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО
неизчерпаема любов. Христос е възкръснал и живее, иначе
как да обясним факта, че църквата съществува от векове.
Христос съществува и живее, победи смъртта и живее
между нас. Това е величието на нашата вяра. Това живеем
всички през този период, това казваме докато го попием.
Въпреки, че не можем да го разберем напълно, защото
сме ограничени със суетата на този живот - нашият ум
трудно вместява тази велика тайна на Възкресението. Ако
Христос не е възкръснал – казва св. ап. Павел, то напразна
е и нашата проповед. Спасителят е възкръснал и затова е
донесъл най-голямата радост на хората.
Всички човешки души жадуват за вечен и щастлив
живот. А на Пасха празнуваме победата на Спасителя над
смъртта. Нека това голямо събитие ни помогне да живеем
обичайки и прощавайки, усещайки, че не сме сами. Да
живеем и празнуваме Пасха означава с цялото си сърце да
благодарим и прославим Бога за неговия неизказан дар –
дарът на възкресението и любовта.
Христос воскресе!
Павел Живков Павлов, XII кл.,
СУ „Стефан Караджа“ – Каварна
храм „Св. вмчк Георги“
9650 Каварна, ул. „Г. С. Раковски“ 2, тел.: 0570 82584
Основател на енорийския бюлетин: о. Василий Яков
Идея за възстановяване на изданието и съставителство:
Атанас Димитров – АтаДим
Предпечатна подготовка: Бисер Стоянов
ISSN 2535 – 0455