Вестник "Струма" брой 144

More documents

Recommendations

Info

85-г. М. Коюмджиев от Кресна: През 1944 г замогнахме се, но Германия загуби войнат Още преди да пламне войната, Яне Сандански подготвил четите, а като пламнала, с тях подпомагал войските на ген. Георгий Тодоров, действащи по Струма срещу Струмския турски корпус. Включил се и баща ми. С още двайсетина мъже от Влахи постъпили в новосформираната военна част Македоно-Одринско опълчение. Сражавал се е в Дедегач, Гюмурджийна, Чаталджа и други места. Тате е бил голям "санданист", това ще рече привърженик на войводата Яне Сандански, който е от Влахи. Не знам дали са се виждали при някакъв повод, но мама Йордана го е виждала Яне. Правил е събрание във Влахи. От него е запомнила това, че бил казал: "Не се закачайте ни с Русия, ни с други. Сами трябва да се освободим, защото всеки, който ни освободи, може да ни пороби, и то по-лошо и от турците". Тя помни и как във Влахи са укривани американката Елена Стоун и сподвиж- ако беше спечелила, сега селото ни край етоди Коюмджиев от ничката й Екатерина Цилка. местни поръчки занаятът позападнал и тате се е заел със Кресна, известен и като Солунов, е роден във Крили са ги комитите в къщата на Стоимен Марушин в ма- земеделие. Имахме добри М Влахи през 1934 година. Старите хала Косовска. Хората са имоти и се насочихме към тютюн, царевица, жито. ПомняИЗ са от Гърция, а по женска връзка - му родови корени по мъжка линия знаели, но предател не се е намерил да ги предаде. Във тате ни казваше: "Деца, със от Пехчево, Македония. Учил е във Влахи са били до времето на земеделие не се печели, ама Влахи, войник е служил като шофьор на ЗИЛ с кухнята на поделе- освобождението им, когато не се и огладнява. Ако не се парите от откупа вече са били научите да работите - тежко нието в Ботевград, карал е и санитарна линейка в Кресна, 20-тон- взети в Банско. А те не са били малко - 14 500 златни тур- - Методи, поживял си и в ви!". Четвъртък, 27 юни 2019 на "Перлини", 40-тонна "Скания" и ски лири, равняващи се на Гръцко. Как се случи? автобуси в различни предприятия, около 100 кг злато, и са употребени за оръжие, използва- в края на Втората световна - Това беше в детството ми, като на гуми е изминал стотици хиляди километри. но в Илинденското въстание. война. Говорихме си вече, че Семейство създава с Росана Като опълченец тате е бил в старите ни корени са из Гръцко. Когато германската войска Михова, дом си изгражда в Кресна, има син Христо и дъщеря Йор- Серската дружина. - Като майстор златар завладя Гърция, се създаде обстановка из гръцките селища дана, зет Кръстьо, внучета Стоян какво е правил? и Райна. - Всичко. Не е работил само със злато, но и със среб- ми се струва, че ако Германия да се заселват и нашенци. Все то напуснал майстора си, основал своя фирма "Коюм- първи открива свое ателие във га на север от Солун из много ро, мед и други материали. Той беше спечелила войната, седжиев" и във Влахи, в долния Влахи, което е първо и в цяло селища щеше да се говори на кат на къщата ни, си открил Светиврачко. Като разбрал български. Тате и мама решиха да се възползват от тази ателие за работа. Като златар кметът на Свети Врач, му се обаче не е държал само златарски инструменти в ръцете Свети Врач. Съгласил се и ра- примолил да се премести в си, а е имало време и да е с ботил там няколко години. Мама обаче не била съгласна да оръжие. - Кое е това време? се преселва в Свети Врач, че - Балканската война от нямало кой да се грижи за нивите и стоката, тя не смогва- 1912 година. И на баща ми не са му били чужди идеите за ла и той се върнал във Влахи, свобода от турците, макар че като продължил занаята си. във Влахи турчин не е имало. В ръцете му злато, сребро 4 - Методи, фамилното ви име е Солунови, а и Коюмджиеви. Защо е двойно? - В миналото, и то още от времето на турското робство, предците ни са живеели в сегашна Северна Гърция и е вероятно да е в Солунско. Някой от предците ми вероятно е сторил някой зулум на турците и за да не го хванат, е избягал и се е заселил в една махала, казва се Гюргевица, която се е числяла към Влахи. Там си е създал семейство и сигурно защото е идвал от Солунско, са му казвали Солунчето и така да се е получило документално и името Солунови. Ще добавя само, че тази махала Гюргевица през 1876 година напълно е била изгорена от турски войници по време на Кресненското въстание и не е възстановявана. Оцелелите й жители, след като са се крили из горите на Пирин, се заселили в централната част на тогавашната община Влахи, в самото село Влахи. Това направил и моят дядо Георги с баба Фикия. Тя пък по лилия на баща й е от Пехчево, сега град в Македония. - И как така Солунови, а и Коюмджиеви? - Ще добавя още за Солунови, че и сега в землището на община Кресна има обекти с нашето фамилно име - това са Солунски андък, Солунски рид, а имаме и Пехчевско изворче. В Кресна, Долна Градешница и други селища и сега много семейства са с име Солунови. Но за Коюмджиеви... Към 50-те години на миналия век документално ни прекръстиха на Коюмджиеви. Знае се, че Коюмджиев в превод ще рече златарски. Всичко идва от тате Христо. Така се получило, че още през турско той станал известен златар, а след Освобождението и първи златар в района на някогашната Светиврачка /сега Санданска/ околия. Той станал майстор, създал си фирма "Коюмджиев" още при турските власти и хората му казвали Коюмджията и при регистрационни записвания сме станали Коюмджиеви. Ще добавя, че моят баща бил интересен и даровит човек, тачен, и имало защо. Детството му е било нерадостно. Дядо ми Георги починал много млад и го оставил сираче. Баба Фикия, съпругата му, не виждала как да издържа челядта си, че дори и на училище не могла да я праща. Не знам точно как се е случило, но го пратила в Горна Джумая, сега Благоевград, на чираклък при някакъв занаятчия - златар, който бил влах от Румъния. Чиракувал му 7 години и така поотраснал. Поопекъл и златарството. Чорбаджията му го уважавал и с негова препоръка получил тапия на турски език от турските власти като майстор златар и с право да упражнява занаята. Ка- 6 и мед се превръщали в чудновати гривни, гердани, пръстени, обици и те красили шии, гърди и ръце на моми и ергени, че и на възрастни. Правил е и много чаши и разни домакински съдове с най-различни украси от фигури и форми. Отдавала му се е и църковна утвар, позлатявал е икони, със собствено сребро е добавял към икони сребърни ръце и разни орнаменти. Правил е различни кръстове. Негови произведения и сега най-вероятно се съхраняват в църквите на Влахи, Илинденци, Плоски и други селища. Всичко, което сътворявали ръцете му, се е представяло и като форма на изкуството. Но и това се е оказало до време. - Защо, какво се е случило? - Ами много от поръчките, които изпълнявал, били на власи - пастири, които идвали през лятото из Пирин планина със стадата си. Те обаче след Освобождението преустановили идването си, само с възможност и заедно с още шест други семейства от Влахи в началото на 1944 година хванахме друм към Серско. Установихме се в село Тополени. Пътувахме с малкото влакче - теснорелсовата железница. Качихме се групата във вагончетата и с 15 километра в час потеглихме. Още с пристигането в селото нас ни настаниха в къща на местно семейство. Така бе и с другите заселници. На нас от общината дадоха за отглеждане на земеделски култури - царевица, жито, тютюн, към 20 дка имоти. Някои пък се хванаха и на служби. Китан Илиев, който през 1947-1948 година бе комита в Пирин планина, бе назначен за квартален отговорник, а Герасим Тодоров, който пък стана водач на комитите, известни като Шести пирински отряд, стана отговорник на горски разсадник, а един от Горна Брезница, не му помня името, пък оглави местното кметство. Както и да го гледаш, това си беше чиста окупация. - Защо се върнахте във Влахи? - Защо? Ами защото към края на 1944 година немците губеха войната и взеха да напускат Гърция. Това не вещаеше нищо добро и за нас, преселниците. Понапече се работата и всички, що бяхме там, посъбрахме малко покъщнина и побягнахме през Рупелския пролом на север към нашен- 5
. се преселихме в Гръцко, дадоха ни ниви, и се върнахме като най-бедни във Влахи, Серес - Тополени, щеше да е българско ПОВЕД г. стр. 12-13 1 ското. В Тополени оставихме снопове с неочукано зърно по нивите, неприбрана царевица, тютюн около 1200 низи на сандали. Така се наредиха нещата, че от добре развили се имотно във Влахи се върнахме като най-бедни. И добре че имотите ни си стояха, че и къщата, та взехме да му търсим колая как да се връзват двата края. Но не беше лесно. 1947- 1948 година беше белязана с местното Горянско движение срещу комунистическата власт. Имаше купонна система, че и хляб не достигаше. Все някак си обаче се случи, че 1948 година изкласих прогимназиално учението си, та можах по-късно да изживея трудовата си съдба с шофьорлък, а не с мотика. - Как се случи? - 1956 година ме взеха войник в Ботевград. Танкист. Доста поносих рани по нозете си от бързо влизане и излизане от танк. Прехвърлиха ме в шофьорска школа, изкарах я и ми повериха един съветски ЗИЛ. И по-важното бе, че за ЗИЛ-а беше прикачена подвижната кухня на поделението. Оказа се, че никак не е зле, ако човек, макар и шофьор, е по-близо до кухнята. Провеждаха се често занятия извън казармата и нашата кухня разнасяше храна на войниците и командващите из всевъзможни полеви условия. Нас ни чакаха момчетата повече, отколкото се чакат генерали - все с вълнение и радост, че хем ще има почивка, хем ще има и храна. Случваха се и различни преживявания. Тръгваме с нашата кухня към селото на Тато - Тодор Живков, Правец /сега е град/ и сбъркваме мястото, където трябва да отидем. Отбръмчахме с колата право където беше щабът и офицерското съсредоточение, което щеше да ръководи занятието, като сред офицерите имаше и руснаци. Един руски генерал, като ни видя, и в настаналата суматоха взе, че каза така, за успокоение: "Брава, още щаб не пришьол, кухня пришла!". Така бе до уволнението ми от казармата. - После по кои друмища износваше гуми? - Станах шофьор към Горското стопанство в Сандански. Пак се качих на ЗИЛ. Возех трупи от горите на Пирин и Беласица до предприятие "Пирински бор" в Сандански. Дойде ред да сляза от ЗИЛ-а и се 3 8 7 качих на линейка в Кресна. Това беше добре, че вече и живеех в Кресна, където се бяхме преселили от Влахи. Тогава в Кресна си имаше поликлиника, тя бе и с родилно отделение, и с добри медици. Работата ми с линейката обаче не беше лека, почти не ми се случваха почивни дни. Сегашните работещи към Спешния медицински център са си царе - ден работят, два почиват. Поработих с медици и дойде ред да се кача и на ГАЗ. Това пък бе към Горско стопанство - Кресна. Извозвах пак трупи от сечищата из Пирин, главно от района в местността Синаница. По това време там бе много оживено, работеха стотици хора, имаше пригодени бараки за живеене, столова, кухня, фурна за печене на хляб. Дори читалището в Кресна се беше напълнило с подвижна библиотека, да осигурява книги на работещите. Имаше и обози с волове, които сваляха до рампи отсечените материали. - Това ли ти бе последно зад волан в трудовия ти летопис? - О, не! Дойде ред да се кача на 20-тонна "Перлини" и на 40-тонна "Скания". Хванах се да извозвам мраморни блокове, плочки... към предприятие "Илинденци мрамор" в село Илинденци. Добиваха се много блокове и изделия от кариерата в м. Мурата и се отправяха за пазари из цялата страна, та така кръстосвах с колите навсякъде и ако се присъждат награди при такива пътувания под призива "Опознай родината, за да я обикнеш", може да се даде и на мен. Тогава "Илинденци мрамор" даваше добър хляб на повече от 300 работници. За мен обаче нещата така се наредиха, че крайният ми трудов стаж дойде от друго място. - И какво за последно? - За последно станах рейсаджия към ДАП - Сандански. Карах автобуси с 40, а и с повече места в посоките Кресна - Благоевград и Кресна - Сандански. Това ми бяха външни линии. Имах и вътрешни из района на община Кресна - от Кресна до Горна Брезница, Сливница, Стара Кресна и Ощава. Найтрудните ми пътувания бяха до Стара Кресна и Ощава. Сега тези две села се обслужват от микробус, и то само в четвъртък сутрин и по пладне, и по веднъж в събота и неделя. По моето време често и два автобуса не достигаха. Това особено много се усили, след като се разтури кооперативното стопанство и земята се върна Методи като танкист в Ботевград /сн. 1/ С приятели на връх Вихрен /сн. 2/. Кресналията започва трудовия си стаж като шофьор на ЗИЛ, 1957 г. /сн. 3/. С д-р Петър Ковачев като шофьор на санитарната линейка в поликлиниката в Кресна, 1962 г. /сн. 4/. 1979 г., пред Мавзолея на Георги Димитров в София /сн. 5/. Методи със съпругата си Росана и децата им Йордана и Христо, 1961 г. /сн. 6/. Сватбата на дъщерята Йордана с Кръстьо Петров, 1979 г. /сн. 7/. Бащата златар и опълченец Христо Коюмджиев /сн. 8/. на собствениците й. Като рекоха изселилите се от тези две села в Благоевград и Сандански, че си искат бащинията, и като рипнаха да садят и копаят, та често рейсовете се препълваха и от правостоящи, а това си беше много отговорно, че пътят е с много, и то остри, завои, по които автобусът се люлееше и беше опасно да не се обърне. Това бе особено трудно в петък вечер, когато преселниците хващаха друм, за да използват почивните дни. А имаше и друго, с автобусите на предприятието обслужвахме и жп гара Кресна за тези, които използват железниците от Кресна, а това се налагаше и за вечерните и нощните влакове. Така беше, но видяха хората, че земята не им трябва, а преселниците, главно пенсионери от Стара Кресна и Ощава, живеещи из Благоевград и Сандански, взеха да се кротват из кафенетата, забравиха имотите и сега и едно микробусче за селата им е достатъчно, а понякога пътува и празно. Да, не беше лесно, но благодарен съм на Онзи горе, че макар и пропътувал стотици хиляди километри, инциденти с нещастни случаи не съм имал. - Сега си на 85. Тежат ли 2 ти? - Ами тежат. Опитвам се обаче да не вдигам бялото знаме. - Как? - Ами с малко житейски режим, а и с божията подкрепа. Сутрин ставам към 7 часа, към 8 съм на закуска. Ако нямам някакво гайле, свързано с работа, отпрашвам към някое кафене. И не толкова заради кафето, а за да потърся възможност да си поговоря с някого. Но това става все потрудно, че хора от моята възрастова черга вече почти няма. Все пак намират се и помлади, с които да намирам обща приказка - така да си подумаме и нещо да одумаме. - А поработваш ли? - Все още, но повече за разкършване. Имаме семейно 2 дка лозе и градина в м. Дебелата земя. Има ли нужда да се прави нещо, яхвам колелото и съм там. Поработвам не повече от 2-3 часа. Не бързам да върша всичко бързешката, че да има и за друг ден. Аз съм за по-леките задачи, а обработката на земята е повече за сина ми Христо. - И все пак 2 дка лозя, а и друг имот не са ли ти много? - Ами има дни, като множко се виждат, че в земеделието всичко е сезонно. Но пък си правим вино и ракия. Въпреки че вече пия малко, с карар, както казват. На 85 съм, та се и пазя. Не пия за отскок, а за подпомагане на ръце и сърце и за услаждане на душата. Привърженик съм на един стар лаф, касаещ Спортния тотализатор, който беше: "Играйте с малки суми, но редовно". Така и аз с моето винце и с моята ракийка - все с малки количества, така до 200-300 грама винце или 50 грама ракия на ден, но редовно и винаги разредени с лимонада. - И така? - И така, дай Боже, да има още така... БОРИС САНДАНСКИ
Page 1 and 2: Година XXVIII, брой 144 (
Page 3 and 4: Две жалби от трудов
Page 5 and 6: Харесай ни във Facebook
Page 7 and 8: СТРУМА 27 юни 2019 г. С
Page 9 and 10: СТРУМА 27 юни 2019 г. „
Page 11: СТРУМА 27 юни 2019 г. У
Page 15 and 16: СТРУМА 27 юни 2019 г. Ш
Page 17 and 18: СТРУМА 27 юни 2019 г. К
Page 23: СТРУМА 27 юни 2019 г. Н

Вестник "Струма" брой 144

Create successful ePaper yourself

Delete template?

Save as template?