ЕФТАЛИТИТЕ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ АНАЛИЗ ...

ЕФТАЛИТИТЕ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИ И
ИСТОРИЧЕСКИ АНАЛИЗ
----------------------------------------------------------
--------------
THE HEPHTHALITES:
ARCHAEOLOGICAL AND HISTORICAL
ANALYSIS
компютърен превод от английски Ж.Войников
http://www.diss.fuberlin.de/diss/servlets/MCRFileNodeServlet/FUDISS_derivate_000000007165/01_Text.
pdfhosts=
http://www.diss.fu-berlin.de/diss/receive/FUDISS_thesis_000000016150
1

от Айдогди Курбанов
aydogdydk@yahoo.com
Докторска дисертация, представена и защитена в катедра “История и
култура”. Свободен университет, Берлин 2010 г.
Комисия:
д-р Х. Борофка
Проф. д-р П.Барнбек
Членовете на Комисията:
Проф. д-р С.Хансен
Проф. д-р С. Полок
Д-р Х-Й. Нюссе
Датата на защитата: 12.02.2010
Посвещавам този труд на моите родители!
“Информацията, идващи от далечните страни на чужди езици
е подложена на изкривяване и неправилно разбиране, когато става дума за много
древни времена. Така че ние не знаем нищо сигурно. (По този начин), е
невъзможно да се разреши въпроса (за произхода на Ефталитите).”
Вей Цзе (7-ми век от н.е.)
(издадена е и на руски ез.: Курбанов А. Д. Эфталиты: (очерки истории), Санкт-
Петербург, Европейский дом, 2006, ISBN 5-8015-0203-3)
2

СЪДЪРЖАНИЕ
1. Въведение
2. Историческо изследване и митодика.
2.1. Историческо изследване
2.2. Методика
3. Археологически обекти и находки
4. Нумизматика
5. Писмени източници
6. История на Ефталитите
6.1. Началото
6.2. Военна история и войни
6.3. Социално-политическата структура и държава
6.4. Език
6.5. Религия
6.6. Промяна на етническата идентичност
Бележки
Литература
Илюстрации
Благодарности
Много хора ми помогнаха по време на работата по моята докторска
дисертация. Бих искал да благодаря на първо място на д-р Х. Борофка (H.Boroffka)
за огромната помощ в редактирането и коригирането на работния вариант, за
неговото търпение и напътствия, както и на д-р П.Бернбек (Р.Bernbeck), които
допринесоха трудът ми да получи настоящата си форма. Много съм благодарен на
д-р С. Хансен за съветите и по-специално за условията на работа който ми осигури
в Евразийския департамент на Германския археологически институт.
Също съм задължен на Фондация “Александър фон Хумболт”, без чиято
финансова подкрепа моите изследвания биха били невъзможни.
Изказвем своята голяма благодарност към д-р М.Алрам (М.Alram), който ми
предостави много информация за ефталитските (алхонските) монети, по време на
престоя ми в Художествения исторически музей във Виена, както и на д-р
К.Вондровец (К. Vondrovec).
За мен е удоволствие да изкажа своята блъгодарност и на проф.Н.Симс-
Уилямс, за дадените ми консултации относно кушанобактрийските документи,
открити и изследвани от него самия от т.нар. “архив на владетеля на гр.Роб”, както
и на д-р Й.Лернер - за искрената му подкрепа, предложена в няколко етапа от
изследванията ми, и разбира се на г-н Р.Борофка (R.Boroffka) за предоставената
голяма помощ в подготовката на илюстрационния материал. Накрая бих искал да
благодаря на членовете на комисията проф. д-р С.Полок, Проф. д-р С.Хансен и д-р
Х-Й. Нюссе.
3

1. Въведение
Средна Азия и съседните и територии имат много древна и богата история.
Един от най-слабо проучените периоди от историята на региона е сложния и богат
на събития, период на раннато средновековие (4 – 6 век). През това време протича
“Голямото преселение на народите”, миграцията на номадските народи (и в
частност най-вече хуните) от Азия към Европа. В Южна и Средна Азия, са
съществували тогава велики империи – Сасанидски Иран, империята на Гуптите в
Индия и няколко по-малки държави. По това време почти цяла Средна Азия попада
под властта на новопоявилите се, загадъчни нови народи: ефталитите, кидаритите и
хионитите. Техният произход все още се обсъжда. Някои учени предполагат, че те
са били част от конфедерацията на Хунну, а други предполагат че тези номадски
народи са с различен произход.
Сред новите народи, появили се през този исторически етап от развитието на
Средна Азия, най-голямо значение имат Ефталитите (известни още като “белите
хуни” във византийски източници – произходат на това името е неизвестен).
Тяхната история е важна и за следващите етапи от развитието на Средна Азия –
тюркския и ислямския - макар и такава връзка в източниците да липсва.
В 5 – 6 в. евталитите основат една велика империя, обхващаща територията на
съвр.държави Туркменистан, Таджикистан, Узбекистан, Казахстан, Афганистан,
Пакистан, части от Индия и Китай. В продължение на два века те доминират
политически в този регион. Сасанидски Иран, който тогава е в зенита на своята
военно-политическа мощ, неколкократно е побеждаван от ефталитите. Също така
те разоряват и импарията на Гуртите в Индия и завладяват голяма част от земите и.
За да направим изчерпателно и правдиво изследване за ефталитите, е необходимо
да се разгледат както археологическите, така и историческите данни, да се направи
анализ на информацията на писмените източници. Такова изследване е възможно
само като се съберат и анализират съвременните данни за археологическите
проучвания и техните резултати, в целия средноазиатски регион, включващ
страните Афганистан, Пакистан, Индия и бившите съветски средноазиатски
републики, както и тези резултати да се сравнят с историческите данни от писмени
източници, нещо което до сега, така комплексно не е направено. Смятам че моят
труд предоставя голям и важен принос в съвр. историческото разбиране и
интерпретиране на този въпрос от историята на Средна Азия.
2. Историческо изследване и методика.
2.1. Историческо изследване
Като цяло, първите изследвания за ефталитите се основавава само върху
писмените източници. Те са споменати за първи път в 361 г. при обсадата на Едеса
(днес Урфа в Югоизточна Турция) (1)
Ефталитете са споменати в източниците под различни имена, в зависимост от
езиците на които са писани тези източници:
- арменски - Hephthal, Hep’t’al, Tetal, като в арменските източници това
название се използваи като синоним на “кушани”
4

- гръцки - Εφθαλιται (ефталити), Aβδελαι (Aбдeл/Aвдeл), също и “бели
хуни”
- сирийски - Ephthalita, Tedal (ефталити, тедали)
- средноперсийски - Hephtal и Hephtel (хефтал, хефтел); в
зороастрийският текст “Бундахишн” (Bundahišn) се използва варианта
- Hēvtāls.
- индийски - Hūna. (хуна, хуни)
- кушанобактрийски - ηβοδαλο ( ebodalo)
- в китайски - Ye-da (Йеда), Ye-dien (Йедан, Йдан), Idi (Иди), Yeta-i-lito
(Йеталито)
- арабски - Haital, Hetal, Heithal, Haiethal, Heyâthelites, като често този
етноним, под формата Haitals (хайтали) се прехвърля и върху древните
тюрки.
В 4 – 6в. от н.е. територията на Средна Азия, е включена в най-малко четири
основни политически структури – на кушаните, хионитите, кидаритите и
ефталитите. Дискусиите за произхода на тези народи все още продължават. Има
схващане че ефталитите са част от конфедерацията Хунну. Също така не е сигурно
ефталитите, хионитите и кидарите, общ произход ли имат, т.е. те са три клона на
една и съща етническа група или са културно, езиково и етнически различни
народи един от друг
Причина за това е че, писмените извори отнасящи се до този период са много
оскъдни и фрагментарни по характер. Археологическият материал също е много
ограничен и често запознаването с него по различните публикации е
приблизително и неточно. Нумизматичните находки в известна степен разкриват
интересни аспекти от историята, и по-специално от паричното обръщение в
интересуващият ни период. По този начин, събирането на наличните факти
позволява да се възстанови приблизително политическия и социално-икономически
живот на региона.
Получената представа е твърде приблизителна и фрагментирана, тъй като
имаме ограничен брой източници, които понякога са твърде противоречиви, за да
бъдат съгласувани и да се направят основни изводи. Литературните данни също не
са от решаващо значение, тъй като докладите от страна на китайските будистки
поклонници, или записаното от индийските автори, са много по-неясни, от
съобщенията на гръко-римските историци, който едва ли знаели как да различават
различните народи, определяни като “хунски” в далечните за тях източни земи.
При отсъствието на автентични доказателства, се оказва че монетите, сечени от
владетелите на тези племена, се явяват един от най-надеждните и основни
източници за историята на ефталитите. Трябва да се подчертае, че нашите познания
за тези средноазиатски номади до известна степен, все още са неясни, а резултате
от изследванията върху историята им, си остават спорни.
Всички посочения по-горе средновековни извори са послужили като основна
база за множество предположения за етническия произход и историята на
ефталитите. Някои изследователи ги смятат за потомци на юечжите (В. дьо Сен-
Мартен, В.Бартолд, Н. Веселовски, Г.Грум-Гржимайло) (2) други извеждат
произхода им от древните монголи (Й.Макварт, П.Грусе) (3), или асимилирани от
хуните, народ от Средна Азия (С. Толстов, А.Бернштам) (4) Друга теория смята, че
5

ефталитете са ираноезични и са от източноирански произход (A. Манделштам,
М.Дяконов, Б.Гафуров) (5) Автори кото Бартолд, К.Еноки и Л.Гумильов (6) смятат
ефталитите за народ съвсем различен от хионитете, а други като Р.Гиршман,
С.Толстов, Бернштам, Манделштам, В.Массон (7) се опитват да докажат близката
родственост и общ произход между ефталитите и хионитите, като представят
ефталитите като управлаващото племе сред хионитите.
Различните автори посочени по-горе, представят само по-важните схващания
за произхода на ефталитите. Много други смятат ефталитите за хуни, монголци
или тюрки, дори и се насочват към други етноси. Това показва колко откъслечни и
объркани са историческите източници, и че трябва да се търси комплексния
сравнителен подход, за да разгледаме историята на ефталитите.
За първи път в европейската историография ефталитите са посочени в
“Bibliothèque Orientale” (Ориенталска библиотека) на Д`Ербле (D'Herbelot),
(Barthélemy d'Herbelot de Molainville (Бартоламю Д`Ербле де Моланвил 14.12.1625
г. – 08.12.1695 г.) изадена през 1697 г., посмъртно от Антоан Галант, под името
Haïetelah (хайтали) и след това в работата на Асемани (“Източна библиотека”) в
1719 г. като Haithal, в които са дадени извадки от средновековни сирийски
източници. По-късно Ж.Дегине (J.Deguignes) посвещава една от главите в
многотомния му труд “Histoire générale des Huns”, (Основна История на хуните) на
ефталитите, където той обясни името им от персийското ab - вода, и едно от
основните им названия “Тай-ле” или “Телите” (според Дегине, това е едно от
названията на хуните, които са мигрирали в Трансоксания), тъй като те са се
преселили по поречието на Амударя, са започнали да се наричат “водни хуни” –
“аб-телите” . (8)
В. дьо Сен-Мартен е сред първите, които предполага, че ефталитите са
потомци на юечжите и имат тибетски произход. (9) Ед.Шпехт и Е.Паркър,
предполагат че ефталитите са сбор от различни по произход племена и оспорват
връзката с юечжите. (10)
Л.Гумильов също издига свои аргументи срещу схващането на Сен-Мартен.
На първо място, Гумильов признава че връзката юечжи-ефталити се основава на
съобщението от “Бей-ши” (История на Северните дворове), която казва че Йеда са
от Големите юечжи. На второ място, обаче той посочва и съобщението в “Суй-шу”
че само управляващата династия на ефталитите произлиза от юечжите, а основната
маса от народа е различна. Поради това той смята хипотезата на Сен-Мартен за
невярна. (11)
Той представи своя хипотеза, която предполага, че кидарити, хионити и
ефталити са различни народи: кидарите са юечжи, хионитите или “хуни” са жители
на “блатните градища” разположени на северния бряг на Аралско море и са
потомци на саките “хиаона”, а ефталитите са планинци, потомци на светлокосите и
синеоки европеиди “бей-ди”, който в 7-ми век пр. н.е. идват в планинския район, на
Памир и Хиндукуш от земите на съвр.Северозападен Китай. За осемстотин години
пришълците “бей-ди” (белите ди) са се смесили с местните арийски индо-ирански
племена и в Кушанското време (1-2 в.сл.н.е.), един от клоновете на племето Хуа, се
установяват в долината на р.Ефтал и получи ново име ефталити (гръцки) или йеда
(китайски), от името на долината или може би от името на първият им известен
владетел. В края на 4 в. ефталитите вече са били организирано племе, а в началото
на 5 в. налагат своята хегемония в Средна Азия и Индия. Тогава Гумильов смята че
6

всички планински племена от Памир и Хиндукуш, обединени под една власт,
започват да се наричат с общото име “ефталити”. По този начин, съгласно
Гумильов, ефталитите са планиници от Памир и Хиндукуш. (12)
Преди Гумильов, до подобно становище стига и Еноки, след проучване на
китайските източници. (Ж.В. :Всъщност Гумильов преписва хипотезета на Еноки и
я популяризира в рускоезичното пространство.) След анализа си, той посочи, че
китайските автори са имали само приблизителна информация на произхода на
ефталитите. Еноки е съгласен с Гиршман по въпроса че, ефталитите са били
ираноезични и се отличавали от хионитите, които били хуни. Царството на
хионитите в Согдиана е завладяно от ефталитите, чиято е правляваща династия е
Цзяувла (Jauvla) или Чжао-ву. Еноки обосновава своята тероия, въз информацията
от китайската хорника “Суй-шу” (История на Династията Суй) където се казва че
владетелският род на Согдиана е бил известен по-рано като Вен (хуни – по Еноки)
и по-късно като Чжао-ву. (13)
Eноки предполага, че е имало двата центъра на Ефталитската държава,
единият е бил в района на горното течение на Амударя и западен Бадахшан, където
китайският будистки поклоник и пътешественик Сюян Цзян посочва стараната
Цзимотало, в своето “Описание на страните от Западния край”. Това име, което
означава “подножие на снежната планина” може да бъде санскритска форма на
етнонима “ефталити”. (14) Разположен е бил високо в Тохаристан и сравнително
изолиран. Именно тук в Бадахшан ефталитите са съхранили древния си обичай –
полиандрията (многомъжество, когато една жена се омъжва за двама или повече
мъже, най-често братя).
Другия център се е намирал в областта Гур (южно от Кундуз) и отговаря на
посочените в китайските източници “Хуа” или “Горго” на Прокопий. Съгласно
Eноки, този аргумент също подкрепя теорията, че произходът на ефталитите е от
Източен Тохаристан, по Горна Амударя, или в планините Хиндукуш, поради което
центърът на държавата им не е бил в близост до планината Алтай, което се
разминава с китайските източници. (15)
Друг аргумент в полза на местен произход на ефталитите е, че Согдиана е
завладяна почти 20 години по-късно, след като са се заселили в Тохаристан и
Северозападна Индия. На базата на анализ на “Вей-шу” (История на Династията
Вей) където се съобщава за посолства, изпратени от Согд (Су-те), Еноки
предполага че там ефталитите се установяват в периода 467-473 г. или 480 г., тъй
като последното фиксирано посолство от там, пристига в Китай в 479 г. (16)
Според китайски източници ефталитите са известни поне 80 или 90 години
преди времето на император Вен-чен (452-465 г.). Първото посолството на
ефталитите в Китай идва през 456 г. и съгласно горепосочените данни, излиза че
излизат на историческата сцена около 366 или 376 г. Еноки обаче не е съгласна с
тези дати, и предполага появата им между 437 и 456 г. (17 )
Второто посолство на ефталитите е изпратено до Империята (Тоба) Северна
Вей в 507 г., петдесет години след първото. А в преиода 507-531 г. са изпратени 13
ефталитски посолства към Китай. Между 477 и 520 г. ефталитите завладяват
Гандхара.
В 477 г. от Гандхара пристига последното посолство на кидаритите достига
до Северна Вей, а в 520 г. от Гандахра идва първото посолство на ефталитите,
което показва че вече те са контролирали областта. (18)
7

Произходът на полиандрията, както смята Е.Неразик (Е.Nerazik), се обяснява
с факта, че ефталитите като се заселват в Бактрия, възприемат обичая от заварените
кушани, с които започват да се оприличават, съгласно нумизматичните данни.
Ефталитските царе се смятат за преки наследници на Кушаните, от които са
наследили и властта над бившите територии на Кушанската държава. Според
Неразик, би следвало времето на първия владетел на “Хсимотало” да съвпада с
времето на миграцията на юечжите и завладяването на Гръко-Бактрия. Все пак,
това преположение не може да обясни разпространението на ефталитите в
Бадахшан. (19)
Като дешифрира надписите на ефталитските монети, Гиршман стига до
заключението, че техният език е принадлежал към източноиранската група. Той
посочва един от дешифрираните надписи “Eptla Shaho Hio(no)”, което означава
“Ептал – шах (цар) на хионите” и по този начин стигна до заключението, че
хионити и ефталити са един народ, ефталитите са управляващата прослойка или
род/племе, а хионитите са широкото народно моножество (плебса). (20) Гиршман
смята че хионитите са население, което се появи на територията на Бактрия в
средата на 4-ти век. Няколко хионитски царе са носили името Ефтал, и тяхното
династично име е преписано от съседите им на целия хионитски народ. По подобен
начин названието “Хион” се приравнява към “хун” във византийските извори, като
общо название “бели хуни”. Той предполага, че ефталитете са мигранти от Източен
Туркестан (Таримския басеин, Синдзян) и завладяват Бактрия в 371 г. (21) Преди
да са пристигнали на територията на Средна Азия, те се консолидират южно от
Оксус (Амударя), като пътя на предвижване на хионитите е Карашар-Куча-Хотан-
Кашгар. (22)
За кидаритите, Гиршман смята че те са последната “четвъртата династия на
Кушаните”. (23) Той също така смята, че ефталитите са “северната група” на
хионитите, които са клон на старите “да-юечжи” и саките. “Южната група”,
южният им клон е представен от забулитите (откъдето е и името на областта
Забулистан), които са били под управлението на Михаракула (515-544 г.).
В Хиндукуш eфталитите са разделени на две групи и всяка от тях има отделна
история. Те са иранци, и Гиршман е склонен да се съгласи с Ал-Масуди, който
съобщава че ефталитите са согдийци, които са живели между Бухара и Самарканд.
(24)
В.Лившиц подкрепя теорията на Гиршман, отбелязвайки че, „основният извод
на Гиршман че ефталитите са един от клоновете на хионитите и че самоназванието
на ефталитите е „Хион” предадено в персийските източници, или OIONO на
монетите”. Но Лившиц не е съгласен с реконструкцията на ефталитите като
управляваща династия, само въз основа на нумизматичните данни, което той смята
за подвеждащо. (25 ) (Ж.В.: В тохарски oni – хора, onolmo – живо същество, човек)
Разчитане на ефталитски монети, освен Гиршман, са правили и други учени.
Някои от тях не приемат приравняването на хионити с ефталити. Например
В.Массон пише: „Епиграфското разчитене на надписите на ефталитските монети не
е много точно”. (26) М.Дяконов и А.Манделщам предполагат, че четенето на
ефталитските монети от Гиршман е само една работна хипотеза, зад която има
много противоречиви въпроси чакащи разрешението си. (27) Според тях
приравняването на самоличността на хионити и ефталити не може да бъде
8

доказано, тъй като четене на легендата (надписите) на монетите „повдига много
съмнения” . (28)
Въпреки това един от тези автори (Манделштам) в друга своя работа пише по
съвсем различен начин: „идентификацияна на хионити и ефталити се предлага от
Гиршман, който е предложил един удачен начин, за четенето на надписите от
ефталитските монети”. (29)
В.Массон счита, че ефталитите произлизат от земите северно от Сърдаря и ги
разглежда като номади, говорещи език от иранската група.
В един аспект В.Массон е съгласен с Гиршман: че хионитите и ефталитите са
един народ. А кидаритите според Массон са кушани. Кидар (Kidara) е един от наймалките
и късни кушански владетели и отвоюва Бактрия от Сасанидите, като
създава собствена държава, която понякога е наречен в историческата литература
като „държава на малките кушани”. (30)
Х.Бейли (H.Bailey) посочва, че в пехлевийските текстове, по-специално в
„Джамасп-наме” (Jamasp-name), има информация относно борбата между Иран и
„белите хиони” (Khyōn) и че в пехлевийския документ „Занд-и-вохуман ясна”
(Zand-и Vohuman Yasn или Zandi Vôhûman Yasht) (Тълкуване на Вохуман ясна),
или (Bakhman Yasht) съобщават за предсказание за поражението на Сасанидите,
когато те ще попаднат под властта на неирански народи: хиони, тюрки, ефталити и
тибетци, които са планински жители, които както в китайски, кабулски, согдийски
и при византийците, се наричат „бели и червени хиони”. Те ще станат царе в
страната на Еран. Техните заповеди и желания ще надделеят в света”. (31)
По отношение на „червените хиони” коментаторът на „Бакхман-яшт”
(Bakhman-Yasht) заяваява, че името им е свързано с техните червени шапки,
червени доспехи и червени знамена. В индийските източници, по-специално в
текста на Варахамихра (Varahamihira), има съобщаване на племената Sveta Huna и
Hara (Hala) Huna. Hara Huna се идентифицира с „червените хиони”, т.е. с хората
чието име се свързва, с „червени наметала”, посочени в едно стихотворение на
хотаносакски език от 7 в. (32)
Както виждаме в текстовете, хионите (червени и бели) и ефталитите се
появават съвместно. Но споменаването на един и същи народ с два етнонима, може
да се счита и за грешка. Такива случаи не са много. По този начин, по-специално, в
„Хрониката” на Захари Ритор (5-6 в. от н.е.), в списъка на номадските племена (на
север от Кавказ) се споменават „абдели” и „ефталити” които са синоними. (33)
Според П.Пелио и С.Леви, думата „хара” означава „черен” а не „червен” в превод
от тюркски. (34)
Може също така да се отбележе, че сред хазарите разделение на „бяло” и
„черно” е също разпространено. (35)
Е.Грене (Е.Grenet) предлага, че има „основателни причини да се смята
названието αλχοννο като първоначално самоназвание на племената в общността
станала по-късно известна като ефталити. Те използвата „ηβ” в надписите на
бактрийските им монети, прадстявляващи имитации на сасанидските на шах Пероз.
Също така названието „червени хиони” което на персийски звучи като Karmīr
Hyōn, се явява синоним на „алхоно” тъй като в тюркските езици al означава червен
(ален). Вероятно някои от тези хиони са били алтайскоезични, логично е
названието Hala-/Hāra да означаво не червени, а „черни хиони” в този исторически
контекст”.(36)
9

В „Бахман-яшт” се прави ясно разграничение между двата вида хиони –
червени и бели, и ефталити, като последните са фиксирали названието си със
съкращението „ηβ” към αλχανο, от от ηβοδαλο (ēvdal). (37)
Обръща се внимание и на друг момент от византийските извори: освено
споменаването на „бели хиони” се съобщават и Κερμιχίωνες (кермахиони) или
„червени хиони”. По-специално, византийският автор Теофан казва че на изток от
р.Танаис има тюрки, които в древността се наричали масагети, които в персийски
се наричат „кермахиони”. Според Бейли, те са същите хора, които от
пехлевийските източници знаем като „Karmir Hion”. Ед.Шавини вижда в
кермахионите – жужаните, жуан-жуани (Rourans или Ruanruans, на китайски по
въстановките на историческото звучене на китайските йероглифи по Уейд-Джайлс
Jou-jan 柔 然 или Juan Juan 蠕 蠕 / 茹 茹 ). (38) Неговата версия е близо до мнението на
Й.Маркварт че „Kermihion” се състои от две думи: kerm - червей и Hion - името на
жужаните, известни на Изток през 5-6 в. (39)
Китайците презрително наричат този народ жужаните, насекоми, което пък
дава в западноиранските езици формата „керм + хион”. (40) Съотв. М.Артаманов я
обяснява с тюркското „керм” – червей, т.е. „кермихиони” – „хиони червеи”. (41)
О.Менхен-Хелфен смята, че етническо име „Hara-Huna” от индийските
надписи доказва, че най-малко тези ефталити които нахлуват в Северозападна
Индия са били ираноезични. Иранското „хара” – червен или тъмен отговаря на
kearmir (karmir hyoan) – червените, червените хиони, в пехлевийските
зороастрийски текстове и респ. е заето във византийските източници, от персийски
като Kermihionеs. В индийски „Harahuna” не е име, което индийците дават на
нашествениците, а тяхното самоназвание. те са били ираноезични. Евентуално
може да се търси връзка между „Heptal” иранското hapta – седем. В осетински аvd
– седем. (42)
На стенописи от (южната стена) в Афрасиаб (Самарканд) (фиг. 45) са
изобразени двама посланици, различни по цвят на лицето – червен и бял. Лившиц
предполага че изображенията имат символичен характер и изобразяват бял и
червен хион. (43)
Тази идея се поддържа от някои други автори. (44) Но Л. Албаум отбелязва,
че лица на стенописите и на други посланици на останалите три стени са
изобразени с различни цветове. (45) Манделштам и дяконов смятат, че разделянето
на хионите на „белли” и „червени” е свързано с понятието „крила” т.е. деленета на
две кирала е типично за много номадски народи. (46)
Освен това, тези автори смятат, че хионитите и ефталитите се различават
помежду си, а кидаритите са кушани. хионитите са били ираноезични. Ефталитите,
съдейки по надписите на монетите, откривани вкл. и в Източен Туркестан, и
имената на владателите записанина тях, най-вероятно може да се предположи че
съща са били ираноезични. (47) Предполагат че названията кидарити и ефталити
произлизат от имената на важни техни владетели в определен период са се
наложили над оригиналното етническо самоназвание.
Според Д.Зеймал, има само две групи от племена: кидарити и ефталити.
Кидаритите са група наричана в разл.източници още и хиони, хуни, да-юечжи,
напр.както пише Приск „хуните наречени кидарити”. Следователно това са
хионите (които всъщност са кидарити) които воюват с Шапур II срещу Византия
през втората половина на 4 век. (48)
10

Ефталитите са и абдел (абдали), още и Eftal, Ye-ta, Tetal от различните извори.
Хуните са колективно етническо име на кидаритите, а самото название „кидарити”
произлиза от името на вледетеля им Кидар (Kidara).
Зеймал въз основа на данните на Еноки смята, че създаването на държавата
им е в края на 4, или в първото десетилетие на 5-ти век. Със сигурност от първата
половина на 5-ти век, кидаритите-хионити започват придвижване към Хиндукуш и
по време на втората половина на века, воюват с Гуптите, при царуването на цар
Скандагупта (455-467/68 г.). Ефталитите се появяват в 50-те години на 5-ти век и са
помогнали на Сасанидите в борбата им срещу кидаритите. В 467 г. те са участвали
в превземането на кидаритската столица Балаам (според Зеймал - Балх). Тогава
ефталитите побеждават кидаритите, първоначално в Тохаристан, после (5-6 в.) и на
юг в Хиндукуш, Ганхара и Пенджаб. (49)
А.Бивар (А.Bivar) отбелязва, че кидарите са господстващо племе в
конфедерацията на хунските племена и са възникнали като политическа, а не
етническа група. В 380 г. Кидар, койтое владетел на хионитите, успява да сложи
под свой контрол района на бившата Кушанска държава, включен в сасанидски
Иран и се провъзгласява за "Kušānšāh" (цар на Кушаните). Неговото име се появява
върху бактрийски (кушаносасанидски) златни монети като Kidaro а по-късно и
върху индийски драхми както Kidara написано на писмеността „брахми”. (50)
Ефталитите са втората „хунска” вълна, нахлула в Бактрия в началото на 5 век, и те
изместват кидаритите към Гандхара. (51)
Според мнението на Бартолд, ефталитите са потомци на юежите. По този
въпрос Бартолд се доближава до схващанията на Сен-Мартен. Бартолд свързва
ефталитите с кидаритите, но отделя хионитите, за които предполага че идват от
степите Казахстан, които китайските източници наричат „Юебан”. Според Бартолд
„юебан” са хуните, живеещи в 4-5 век в Казахските степи на север от Усун. Юебан
са обитавали южно от техните врагове – жужаните и под техния натиск започват да
се изселват на юг, където се смесват с близкородствените им ефталити, потомци на
старите юечжи. Тъй като владетелят име се е наричал Кидар, те стават известни по
неговото име на византийския историк от 5 век, Приск Панийски, който ги записва
като „хуни-кидарити”. (52) Юебан е било владение разположено в долината на
р.Или и всъщност юебанците са клон на ефталитите. (53)
П.Лерх и Н.Веселовский идентифицират ефталитите с юечжите и смятат че
центъра на Ефталитската държава е Хорезъм. Веселовский използва доклада на
византийския пратеник Земарх, който е изпратен от император Юстин II (565-578
г.) при кагана на тюрките, Дизавул (Синджибу) в 568 г., непосредствено след
разгрома на Ефталитската държава. Веселовский обръща внимание на съобщението
на Земарх за страната на „хоалитите”. Той предполага че хоалитите всъщност са
ефталитите. (54) Той се позовава на Лерх, който пък обяснява думата Xοαλίται
„Khoalitoi” като производна на гръцкото „Khoali” което е малко деформирана
форма на името на страната „Khoari” което всъщност било Хорезъм. Или Земарх е
видял в Хорезъм ефталити.
Лерх смята че откритите селища при археологическите разкопки в областта
Кердер в Хорезъм, всъщност са от кидаритите, и Кердер е останало от името на
владетелят им Кидар. Веселовски, в съответствие със становището на Лерх, дори
добавя че името на кидаритите се е съхранило в названието на малката казахска
орда (жуз) съобщена от изследването на Семиродски – „Кердери”. (55)
11

Г.Грум-Гржимайло счита че ефталитите са клона на юечжите, една част от
които са напуснали Алтай, обединили се с динлините и в 5 в. завладяват Юебан и
се преселват в Тохаристан. Според Грум-Гржимайло, родината на ефталитите са
Алтайските планини, а те са наречени по името на царя им Ахшунвар Ефталан. (56)
Е.Алтхайм (Е.Altheim) предполага че ефталитите по произход са тюрки. По
собствените си проучвания той твърди, че ефталитите са тюркоговорящи алтайски
племена. В етнонима „Hephtal” той вижда тюркския корен yap – правя нещо,
действам, създавам и добавените тюркски суфиксе t и l. В превод етнонимът
означава създател (Schaffender, Tätiger) . (57) (Ж.В.: Алтхайм явно не е съобразил
че тази тюркска дума е с тохарски произход, или че в тохарски ype/yapoo означава
страна, yposse – жител на страната, представител на народа!) Езикът на ефталитите
е бил тюркски но с наличие на ирански думи, тъй като по-късно в тях са се влели
покорени ирански племена. Алтхайм идентифицира хионитите с ефталитите, като
предполага че ефталитите са част от по-голямата общност – хионити. (58) Подобна
версия се поддържа и от Е.Пулейбланк: „Това че в ефталитската общност е имало
ирански елементи, показва че вероятно масата на населението е била иранска, а
управляващият елит е бил от алтайски произход”. (59)
У.Макгавърн смятат, че кушаните (юечжите) и ефталитите са родствени, но в
същото време, той предполага, че са ефталитете произлизат от района на Турфан
(Ж.В.: Чеши) и са говорили тохарски. През 126 г. ефталитите са станали съюзници
на китайския пълководец Бан Юн в неговата война срещу северните хуни и се
установяват в Джунгария. Населението на Турфан е било със сини очи и светла
коса, което е в съответствие според Макгавърн, с данни от византийски източник за
ефталитите, за разлика от останалата част от хуните, ефталитите са синеоки и
светлокоси. Вероятно ефталитите и хуните са живеели заедно в Джунгария. (60)
(Ж.В.: подчертаването е мое, смятам тази версия за най-правилна!) Според него
има също някаква връзка на ефталитите с тибетци както се вижда от практиката на
полиандрията, но не смята че ефталитите са тибетци. Има също така тесни
контакти между ефталитите и аварите (жужаните), въпреки че те имат различни
езици и култури. Явно ефталитите са заели голяма част от тяхната политическа
организация. По-конкретно титалта „хан”, който е оригинална жужанска и според
Макгавърн, е заета и от ефталитските владетели. Причината за миграцията на
ефталитите на югоизток е натискът на жужаните. Ефталитите побеждават юечжите
(кушаните) в Бактрия и техния владетел Кидар е принуден да се изтегли на юг. (61)
В работата на О.Весендонк (О.Wesendonk), за кушаните, хионитите и
ефталитите, отбелязва че техните етноними се появяват съвместно в пехлевийските
текстове (Kushans, Hiyona, Hetal) и в индийските източници (Kushans, Huna, Saka).
Както се вижда, в пехлевийските текстове „хетал” (ефталите, хайтали) съвпада със
„сака” (саки) в индийските източници. По мнението на Камила Тревер това дава
още една база за разглеждане на ефталитите като „саки” в общността „масагети”
или „голямата орда на саките”, въпреки че Весендонк не обръща внимание на този
факт. (62) (Ж.В.: Или не знае за него, което е по-вероятно!)
Й.Маркаврт (J.Marquart) предполага, че ефталитите са били древни монголи,
тъй като открива сходство между названията на ефталитите в индийските
източници, с названията на монголските етнически групи. По думите му, под името
„ефталити” ние трябва да разбираме само управляващата прослойка, а основната
народна маса на държавата е смес от кидарити, кушани, хионити и хуни.
12

Той също така смята, че оригиналното самоназвание на ефталитите е “Wār”
(вар). Маркаварт смята че столицата на Тохаристан тогава е Варвализ (Wārwaliz)
или Патиена (Pat-ti-yen) в китайските източници и се е намирал до съвр.Кундуз в
северната част на Афганистан. Той също смята, че името на града идва от „вари”
етническото име на ефталитите. (63) Това мнение не се приема от Толстов, който
смята че названието „вари” трябва да се свърже с „псевдо-аварите” на Теофилакт
Симоката. (64)
Маркварт предполага че в средата на 4-ти век, „белите хуни” под името хиони
са станали наемници на кушаните и после са станали управляващо племе. За
евнетуалната връзка с огузкото племе „кайъ” които са от древномонголски
произход, а ефталитите са техни далечни наследници. (65) Според Маркварт двете
названия Alxon и Walxon, (алхони и валхони) използвани в средновековните
арменски източници, са „игра на думи” и отбелязват един и същи народ. (66)
Пулейблатк (Pulleyblank) предполага че "wālīz" е по-скоро алтайска дума за
„град”. В тази интерпретация военновременни War-wālīz означава „град на
аварите”, каето се предава в китайските източници като A-Хуан-чен (A-huanch’eng).
В някои арабски източници етническото име е пропуснато и се среща само
Wāliğ или al-Wāliğa което се превежда като „градът”. (67) Хармата (Harmatta)
предполага че в надписите на бактрийските монети, името Alxon или Alxan(n)
съвпада напълно със Алакхана (Alakhana), името на цар на гуджарите, споменато
от кашмирският хронист Калхана в неговата хроника „Раджатарангини”
(Rajatarangini). (68) В този аспект Р.Фрай отбеляза, че „Alxon” или „Alxan”
фигурира в монета с името на владетеля Кингила (Khingila) и отхвърля
предложението на Хармата за връзка с името Алакхана. (69) (Ж.В.: Името е
Лакхана и е фиксирано в ефталитска монета от Удаяна с надпис: "Raja Lakhana
(udaya) ditya". Дтарина е в 5-ти век, вж. Илюстрации) Според Хармата кидаритите
са идентични с хионитите (Xyōns).
Според него това може да бъде доказано с една от забележките на Йейшу
Стилит, свързани с успешните борби на шах Пероз срещу кидаритите, а в същото
време врагове на Сасанидите са хионите или хуните. (70) П.Груси (Р.Grousset) има
подобно мнение и смята, че ефталитите, в началото на 5 век, са били васали на
жужаните, и са били в алтайскоезично обкръжение (на прототюрки и прамонголи).
(71)
Според К.Цегледи (К.Czeglédy) името на ефталитите е „уар/вар” а името на
техната столица Варвализ (Warwaliz) трябва да се разбира като „град на
варите/уарите”, т.е. ефталитите. (72)
Според М.Течан (М.Tezcan) ефталитите на се „Akhuns” (Белите хуни) тъй
като двете династии са напълно различни една от друга, а първите (ефталитите)
заменят вторите (белите хуни). Ефталитите произлизат от племето Хуа, което е
било подчинено на жужаните и е обитавало районът на Чеши (Турфан). Това племе
мигрира в Тохаристан, в източните райони на областта Хорасан в началото на 5
век. Течан (Tezcan) предполага, че ефталитите постепенно овладяват цял
Тохаристан и встъпват в противоборства със Сасанидски Иран за Хорасан, наречен
също, по-рано Апаршахр (Aparshahr), тъй като там са се установили хунитекидарити.
Названието Апаршахр, областта Апар се появява като топоним, в
арменските източници и персийските монети, едва в първата половина на 4 в.
13

когато около 350 г. е основан гр.Нишапур, като главен град на областта отвоювана
от хионитите. Или „апар” е самоназванието на хионитите.
Според ислямските източници, Сасанидите регионът е преименуван от Апар
на Хорасан, след като отново персийската власт е възстановена в района от Хосров
ІІ Парвиз, или “Aparve:z” победител на апарите. Когато Сасанидите завладяват
земите на Кушаните по време на Шапур I, създават провинция Кушаншахр, а
административния управител е носил титлата „кушаншах”.
След като завлазяват земята на хуните-хионити или ефталити в Хорасан,
Сасанидите я наричат Апаршахр, а административния и управител е носил титлата
„Aparshah” апаршах. (73)
Ед.Шпехт (Specht) предполага че ефталитите произлизат от Северен Китай и
са се появили през втората половина на 5 век, (74) докато М.А.Стейн свързва
ефталитите с юечжите, докато хуните смята за тюрки. (75)
Фрай предполага, че ефталитите са иранския народ, водещото племе на
хионитете. Той не изключва, че първите им владетели вероятно са били хуни: „...
Може да се предполага наличието на алтайски, хунски елементи сред хионитите и
ефталитите, но има податки показващи и иранският им произход”. (76) В друго
свое проучвания, той сравнява хионитите и кидаритите и посочва че кидар се е
обявил за цар на Кушаните, според сечените от него монети. (77) Собствено
ефталитите вероятно са били алтайскоезични племена, идващи от Централна Азия
в Индия, под натиска на жужаните.
Те изместват кидаритите от Бактрия в Индия преди началото на 5 век. (78)
Кидаритите са били противници на Сасанидите от средата на 4 век до средата на 5-
ти век. (79) К.Гюмеш (С.Gömeç) също предполага, че произходът на ефталитите е
от южната част на планината Алтай, и са били под властта на жужаните, или са
част от тях живеещи н Джунгария, след което се преселват към Хорасан. (80)
Толстов дава различни вероятности по въпроса за произхода на ефталитите.
Той предполага че името на ефталитите представлява тюркски форми на етнонима
„масагети (Gweta- ali - където "Gweta" представлява корен на името масагети, а "al
- Ел" на тюркски означава народ, племе, т.е. – народа „Gweta”.
За Толстов ефталитите са продукт от смесването на аланите-масагети
обитаващи около Аралско море и хуните. (81) Центърът на държавата им е
Североизточен Хорезъм, когато Амударя и Сърдаря са имали обща делта при
вливането си. Толстов идентифицира кидаритите, ефталитите и хионитите като
един народ: „кидаритите това са ефталитите и хионитите, названието кидарити е
свързано с областта Кердер. Първото споменаване на тези племена е свързано с
названието „бели хуни”. Вероятно те съвместно завладяват Бактрия с основателите
на Кушанската държава, които са масагетски племена”. (Ж.В.: Тогава кушанските
земи са под властта на Сасанидите, един вид хионитите и ефталитите са
освободители на кушаните. Толстов смята че юечжи е равносилно на масагети.)
(82), (83) Толстов съобщава, че назавинето Кердер се съхранява до 10-13 в. за
земите североизточно от Аралско море. Въз основа на констатациите на Лерх
(Lerkh) и Веселовский, свързва името на едно от ефталитските племена –
кидаритите смоменати първо от Приск Панийски, с град Кердер, чието име е
съобщено от арабския историк, живял през 10 в. Ал Макдиси, като град в областта
Кердеранхас, разположена на р.Амударя. Веселовский посочва и съществуването
на племенната група „кердери” в Казахстан. Областта Кердер е спомената и от
14

живелия през 13 в. Якут Ал Хамави: „Кердер – област на Хорезмия по границата с
тюрките. Езикът на жителите е хоремзийски, а не тюркски. В полето между
селищата, тюрките пасат своите стада”. Толстов заключава, че съществува връзка
между ефталитие и Хорезъм. (84) Използвайки съобщеното от Якут Ал Хамави,
Толстов предполага запазването в дадения регион до 13-ти век на „хунскокидаритския
(ефталитски)” език. Той обръща внимание на следния факт: В
китайската хроника „Бей-ши” (История на Северните дворове) се съобщава че в
440 г. пратеници от държавата Суте, бившата Янцай пристигнали в Китай,
изпратени от владетелят им „хуни” (според Толстов Янцай е било в северната част
на Аралско море). Тук той вижда във въпросния „хуни” имета на кидаритския
владетел Кунх, победен от сасанидския шах Пероз в 468 г. (85) Друг фактор
говорещ за връзката ефталити-хуни, според Толстов е разделението на племената
на крила, ляво и дясно, като всяко крило се е състояло от 12 племена. Тази
традиция е започната от хуните при шанюя Мотун, е съхранена от хуните-ефталити
и е предадена на по-късните огузки и тюркменски племена. (86) Така според
Толстов, на ефталитите вземат участие в етногенезиса на източната група на
огузите. Това е следствие на възникналата масагето-хунска смесена общност, която
се консолидира при движението на ефталитите на изток, до Хотан, в началото на 6-
ти век. Или, както той пише в другите си изследвания, „Сърдаринските огузи са
етнически преформирани ефталити, смесени с тюркски елементи, дошли в
Седморечието през 6-8 в.”. (87)
Становището на Нина Пигулевская е по-различно. Въз основа на анализа на
различни сирийски и византийски източници, тя стигна до извода, че хионитите,
кидаритите и ефталитите принадлежат към една етническа група, но създават
различни „орди” с различни имена, давани от управленческото племе в даден
период. Масите на полуномадските племена се оглавява от различни управляващи
прослойки или династии, които дават и името на „държавата”, както е типичен
примера с кидаритите. Виждаме, че за Пигулевская имената на тези три племенни
групи са тясно свързани. Тя смята, че е налице връзката на тези народи с хуните.
Конкретно, тя пише: „Името “хуни”, е дадено на всички племена които, в края на 4
век и в 5-ти век всяват смут и тревога за Иран и Византия”.
Ордата, дълго преди това е бил известен в Китай като Хунну (Xiongnu) е
включвала различни племена и народи по език, обединени в случайни и лесно
разпадащи се държавноподобни структури. Една част от тях са били наричани
„Бели хуни”, чието име се запазва в отделни племенни групи, като хионитите, или
пък възникват нови племенни названия, като ефталити и кидарити”. (88) Тя смята,
че хионитите не са свързани само с хуните, но и с държавата на юечжите
(Кушанското царство). Що се отнася до юечжите, тя пише, че: „В състава на
Кушанската държава са влизали саки, тохари и тюрки”. (89) Според нея, наличието
на тюркски елемент се доказва, защото петте кушански князе преди да се обединят
от Куджала Кадфиз, са носили титлата „сихоу” или „ябгу”, която била тюркска по
произход! (Ж.В.: титлата е с тохарски произход wayauka – водач, лидер, вожд.)
Б. Маршак е съгласен с теорията на Гумильов, спомената по-горе. Той смята
че степните империи на кидаритите и ефталитите са дело на сравнително
малобройни планински народи, които обаче се налагат със жестока борба, с
променлив успех, над съседните царства”. Ефталитите в края на 5 век, завладели
Тохаристан и достигнали и завладели Самарканд в 509 г. (90)
15

Подобно на Еноки и Гумильов, Бернштам в 1951 г. стига доизвода че
Бадахшан в Памир може да бъде едно от възможните места, където започва и
протича процесът на етногенезиса на ефталитите. Други такива центрове са също
по средното течение на Сърдаря и горното течение на Амударя.
Освен това той определя хионитите и ефталитите в съответствие със
становището на Гиршман и предполага че движението на хуните през първите
векове от новата ера, са продължени от мигарациите на „гаогюйските племена”
(прауйгурите) в 4-ти век и в 5-ти век, и се явяват два етапа на един и същ процес на
движение на алтайскоезичните племена към Средна Азия. Тук те влизат в контакт с
местното население и вероятно така формират племеннен съюз станал известен
като ефталити, които по същество са предци на тюркмените. (91) В други свои
проучвания Бернштам пише: „Тюркизацията на населението на Средна Азия и
възникването на огузо-тюркменските племена започва с движението на хуните. Покъсно
наследниците на тези хуни останали в Средна Азия стават известни като
ефталити”. (92) Ефталитите са част от племената на юечжите-кушани, които влизат
в един масагето-алански съюз, към който се присъединяват и проникналите в
Ср.Азия хуни. В резултат на тези контакти възниква държавата на ефталитите, найнапред
като номадски племенен съюз, който после наследява културата на
Кушанската държава и в последствие играе важна роля в етногенезата както на
огузо-тюркменските племена, така и на афганците (пущуните), смята Бернштам.
(93) Бернштам свързва консолидацията на ефталитите като резултат на движението
на хуните на Ернах, обратно на изток към Транскаспия. Тази теза е обект на
критика от Гумильов, които считат, ефталитите за много древно население, още от
5 в.пр.н.е. (94) Що се отнася до кидаритите Бернштам смята че след като са
отстъпили на изток, остатъците от Атиловите хуни, водени от Ернах, формират два
клона, единият на хуните-акацири, станали известни като хазари и другия – на
хуните–кидарити които с други азиатски номади в крайна сметка формират
ефталитите. (95)
А. Кънингам предполага че самоназванието на ефталитите е Ябула (Jabula).
Той се позовава на китайският хронист Сун Юн, че Гандхара е била наричана и
страна на „Ye-po-lo” (Ж.В.: Йеполо, твърде ясно съвпада и със западното
гръкоримско название на областта – Евилат). Той цитира един надпис намерен в
Солената планина в Панджаб, където се споменава ефталитския цар Тораман
„Maharaja Toramana Shaha Jauvla”. На сребърни ефталитски монети също се
споменава името Jabula. Кънингам смята че това е самоназванието на ефталитите,
дало името на областта Забулистан. (96)
Б. Гафуров също се докосва до този проблем в изследванията си и предполага,
че ефталитите се формират на базата на някои „източноирански, средноазиатски
племена, с добавка на тюркскиетнически елементи”. Той обаче не посочва кои са
тези средноазиатски племена, върху които се формират ефталитите. По въпроса за
произхода на хионитите, Гафуров смята че те са били ирански племена, също от
Средна Азия. За етногенезиса на кидаритите той не дава никакви по-съществени
обяснения, въпреки че той отхвърля връзката на кидаритите с кушаните,
позовававйки се на някои китайски източници, чиито не се поддържат от други
източници. Той също тана не пише нищо на езика на кидаритите. (97)
Камила Тревер смята че кидарити, ефталити и хионити са близкородствени
потомци на племената от „голямата сакска орда” – масагетите. Името на
16

ефталитите, тя извежда от „Heptal” форма използвана от арменския историк Лазар
Парпеци, и предполага че отразява иранското hapta – седем, т.е. „държава на
седемте племена”, или масагетския съюз вероятно се е състоял от седем племена.
(98) (Ж.В.: в согдийски 'βt (ābt), хоремзийски 'bhd (ābhd), партянски hft,
хотаносакски hauda, hoda, персийски haft, белуджи [h]əpt, apt, пущунски ow é ,
вахански ыb, искашимски, язгулемски, бартангски uvd, ягнобски avd, сариколски
ыvd, шугнански, рошански wuvd, мунджански avde, owda, йидга avdo, ормури wō,
осет. avd – седем. ако търсим връзка с числото 7, твърде близко е ваханското
понятие! Виж формата абдал, абдали, първата част на думата може да се изведе от
названието на седмицата от вахански, пущунски, белуджи, согдийски,
хоремзийски, а втората част показвя ясна връзка с пущунското ddala – племе,
народ, т.е. ефтали/абдали – 7 племена, съюз на седем племена, което е и твърде
логично обяснение!) За езика на ефталитите, тя пише: „Доколкото може да се съди
по малкото ни известни данни, има и тюркски и ирански елементи, както нито
тюркски, нито ирански. Цялата тази езикова смес е довела до възникването на
езика на ефталитите” . (99)
Тревер смята че хионитите произлизат от масагетския племенен съюз и след
разпадането на кушанската държава, са подложени на асимилаторско влияние от
хуните. Но те се съхраняват като народ, тъй като византийските източници ясно
посочват европеидният им вид със сини очи и светли коси, и по-високата
метериална култура, от тази на класическите (Атилови) хуни. Затова и стават
известни освен като хионити, и като „бели хуни”. По-късно Тревер пише че в
началото на 5 век от н.е., кидаритите се отклоняват от състава на бившия
масагетски съюз, завладяват Тохаристан и се сблъскват със Сасанидски Иран.
Те са победени от Сасанидите, Кидар загива, а синът му Кунх мигрира на юг
през Хиндукуш и Гандхара (Пешавар). Въпреки това, една част от тях остават в
Средна Азия и се интегрират впоследствие с ефталитите. Тези които мигрират на
юг, отвоюват част от Гуптската държава която са държали в продължение на 75
години. Тревер предполага, че кушаните и хионитите са родствени: „... племенния
хионитски съюз както от масагетите така и от кушаните”….докато ефталитите
овладяват със сила върховенството на този кушано-сакски съюз. (100)
Според М.Ямада „хуна” (Hūnas) и „ефталите” (Hephthals) са независими и
отделни племена, които нахлуват и се разселват в две отделни части на Индия.
Ямада смята че са съществували двама владетели с името Тораман, единият
титлуван Шахи Яувла (Shāhi jaūwla), е цар на ефталитите и е различен от Шри
Торамана (śrī Toramāna) или Тораман, цар на народа „хуна”. Името Тораман
открито в надписи от Централна Индия се отнася за царя на хуните, а Тораман,
известен от монетите от Таксила, се отнася за царя на ефталитите. Михаракула,
синът на Тораман, царя на хуните, не е ефталитския цар, срещнат от Сун Юн в
Гандхара в 520 г. Зоната на хуните „народа хуна” обхваща Малва в Централна
Индия и Кашмир, а ефталитите вероятно несвързано с хуните, преминава през
долината Кабул и нахлува в Северозападна Индия, по някое време след 477 г.
Ефталитите държат само Таксила и не проникват по на юг. (101) (Ж.В. подобни
твърдения за двамата Тораман(а), живели по едно и също време, са си направо
абсурдни!)
Според Е.Ртвеладзе ефталитите са местното население на Бактрия-
Тохаристан, чието самоназвание е Алхон (съдейки по надписите от бактрийските
17

монети). По думите му, първоначалначалната им прародина не е известна, тя може
да е Алтай, Източен Туркестан, поречията на Сърдаря и Амударя или Бадахшан.
Ртвеладзе смята ефталитския език да неизвестен, но по всяка вероятност е
принадлежал към източноиранската група. (102)
Д.Медведев смята, че ефталитите са били индоевропейци по произход,
нямащи нищо общо с хуните. (103)
Д.Неразик предполага че хионитите са потомци на масагето-сарматското
население обитавало в Приаралието, което постепенно е асимилирало известен
брой хуни. В средата на 5 век стават известни под името кидарити, което показвало
и настъпилите тесни връзки с юечжити и техния владетел Кидар. (104) Въз основа
на информацията за антропологическите характеристики и езика на ефталитите,
вероятно те са смесена общност с хуни. Тюркските етнически елементи са
интегрирани от иранското множество. Името ефталити идвало от имета на царя
(Х)Ефтал (Ye-tа в китайските източници). Както съобщават китайските хроники
„Тан-шу” и „Лян-шу” „Йе-та-е-ли-до” е името на владетеля на племето Хуа, които
изпращат делегация в Китай през 516 г. и е в съответствие с византийския историк
Tеофилакт Симоката, който посочва че ефталитите се наричат така по името на
владетеля си. (105)
Според други проучвания на Неразик, съществува етническо родство на
ефталитите и хионитите. Областта Су-те в Приаралието, която китайските хроники
наричат още Аланя или бивша Янцай, в 4 в. е завладяна от нови племена наречени
„хуни” (Ж.В.: Xiōng ( 匈 , във вейската и танската епоха hoŋ, среднов.китайски xöuŋ,
или не става дума за хунну, а за народ със самоназвание „хон”. Съвр. обозначение
на Унгария е ). Вероятно тези завоеватели са оставили оставили некрополите
Куня-Уаз, Канга-Кала и са всъщност хионитите, както мисли и С.Толстов. ако
ефталити и хионити са свързани и родствени, то може да се мисли за проникване на
хунско-уйгурски етнически групи сред населението на Приаралието. За това се
споменава и в „Бей-ши” където се казва че вероятно Йеда е клон на гаогюйското
племе. (106) Неразик не приема хипотезата на Еноки-Гумильов, че ефталитите са
коренно население в Памир. Основните аргументи на японския историк са
хронологическите изчисления, според които ефталитете, под името хуни, стават
известни по-рано в Северна Индия, поради борбата им със Скандагупта, отколкото
когато биха могли да завладеят Бактрия, и Согдиана. (107)
Датата на завладяването, дадена от Еноки е съмнителна, както и
завладяването на Суте (което според Еноки означава Согдиана), не може да бъде
свързано с инвазията но ефталитите, но също така е неизвестно, кога районът на
Хотан и Кашгар в Източен Туркестан попада под ефталитска власт, въпреки че
според Еноки това е в края на 5-ти век. Затова той прави заключение, че
първоначалното обиталище на ефталитите е в планинския район по горното
течение на Амударя. Но както отбелязва Неразик, в историческа наука е твърдо
известно само, че в 457 г. Балх, Бадахшан и Гарчистан са вече под властта на
ефталитите (наречени и кушани), а борбине на народа „хуна” със Скандагупта са
хронологично не много ясни. (108) Еноки посочва обичая полиандрия при
ефталитите, като показателен за произхода им от Памиро-Хиндукушкия регион, и
се обуславя от живот в географски изолиран район. (109) Неразик смята че
18

подобен обичай е продукт от комплексни причини и не може да се свърже само с
един географски изолиран район. (110)
Има и критики срещу теорията на Еноки от А.Рей, който отбелязва че „Eноки
напълно е пренебрегнал данните от „Лян-шу”, където се казва че Хуа, преди да
станат могъщи, са под властта на жужаните. Това определено оспорва теорията на
Eноки че ефталитите са стари жители на Средна Азия. За първи път те са
фиксирани в Централна Азия и би трябвало да произлизат оттам”. (111) Рей също
така отбелязва, че хипотезата, за полиандрия като възникнала от живот в изолирана
географски област „Hsi-mo-ta-lo” е недоказуема. Географските причини не могат
да бъдат единствена причина за такъв обичай. (112)
Според Е.Грене (Е.Grenet) обичаят полиандрия е фиксиран в един брачен
договор, наскоро открит от „архива на гр.Роб” в Тохаристан и с повече от век
предшества идването на ефталитите, т.е. той се е срещал при кушаните. (113)
Вероятно ефталитите идвайки от източната планинска периферия на Бактрия,
впоследствие са обединили различни етнически елементи с различни традиции. От
ефталитските монети се вижда че владаталите им се отказват от титлата
„кушаншах” и се изобразяват макар и в сасанидски маниер, но с деформирани
черепи. Самият етноним „(х)ефталит” може да се свърже както с хотаноскаското
hītala – силен, така и със средноперсийското haft āl – седем. (114)
Ш.Куваяма (Sh.Kuwayama) смята, че няма писмен източник който да показва,
че ефталитите са заели Бадахшан и Хуо претди тюркската инвазия. (Ж.В.: !)
Ефталитите са държали западната част на „Хсимотало” докато силните завоеватели
(тюрките) са завладели източната част на Бадахшан. (115)
Великото преселение на хуните става в средата на 4-ти век, когато те достигат
до р.Волга, според Етиен де ла Васире (Vaissière). Хуните са алтайски народ,
свързан политически, и отчасти културно, с наследниците на Хунну (Xiongnu).
Някои от тези миграции достигат и до Средна Азия и ефталитите са част от тези
хунски племена. С други думи, ефталитите са в Бактрия век преди да станат
известни и да поставят областта под контрола си. В този номадски период са били
подчинени на други племена. Вероятно масовата инвазия на тези номадски племена
в Бактрия е станала в периода 350-370 г. Ефталитите се установяват в Бактрия и
постепенно заменят езика си с кушанобактрийски. (116)
Кидаритите са предшественици на ефталитите, те създават първите градски
селища в Средна Азия в 5 в. и са наследници на кушаните, вкл. и заимстват
кушанската титулатура. Но ефталитите се разграничават от това „кушанско
минало”. Ефталитите се явяват „етническа смес” поради което е много трудно да
се отграничи тяхната езикова и етническа изходна основа, смята Васире. (117)
По мнението на В.Соловьов, ефталитите са потомци на Памирските саки,
които са били преселени в Бадахшан след поражението им през 2 в.пр.н.е. от
юечжите. По рано са обитавали не само в Памир, но и в съседните региони (по
специално Каратегин), където има открити ефталитски погребения. Тяхното име,
вероятно, произлиза от името на владетеля. Кидаритите са потомци на юечжите, и
етнонимът им е взет от цар Кидара. В хионитите той вижда потомци на
приаралските масагети, които под натиска на хуните се преселват в границите на
на Кушанската царство, но по-късно са подчинениот ефталитите.(118)
Антропологът Л.Ошанин смята ефталитите за западен клон на юечжитетохари.
(119)
19

Й.Илясов споделя мнението на Ртвеладзе че самоназванието на ефталитите е
алхани (алхони), но смита че те са планинци от Бадахшан, етнически близки до
останалото население на Тохаристан, но не са характерни за Бактрия-Тохаристан.
(120) Според Илиясов едни от фактите който показва че ефталитите не са коренно
население на Тохаристан е че местят столицата на Чаганиян, от Далверзин-тепе в
Будрач, през 5-ти век. Ако ефталитите са местно население, не би трябвало да
местят столицата си, след като Сасанидите отново окупират областта, а би
трябвало да въстановят Далверзин-тепе. (Ж.В.: доводът е повече от странен)
Хионитите в 4 в. Завладяват южните части на Средна Азия и съвр.Афганистан,
което е свързано и със социално-иконочмическата криза на района в 4-5 в., после са
покорени от ефталитите. Хионити и алхони както се споменават в различни
източници всъщност са белите и червени хиони. (121)
Някои учени (Д.Смагулов, Ю. Павленко) смятат, че ефталитите първоначално
са хуните, които са оставили катакомбните подмогилни погребения в долината на
река Талас и подножието на Тяншан. След разпадането на Кангюй, ефталитите
вземат политическата власт в региона (Южен Казахстан и Киргизтан), в свои ръце.
Подчиняват кидаритите и хионитите, които започват да се наричат с общото име
хуни. (122)
Необикновена е теорията на Г.Маитдинова, която също може да бъде
спомена. Тя предполага, че в региона Памир, владението Кирпанд съществуващо от
1-2 в. до 5-6 в., може да се свърже с кушанската, кидаритската, хионитската и
ефталитската династии, сменящи се една след друга. Будизмът тук е основна
религия, а столицата на Кирпанд е Ташкурган, град в Източен Туркестан
(Синдзян). Кирпанд на ирански означава „планински път” (Kir – планина pand –
път), и играе важна роля в търговията по великия копринен път. Според
Маитданова, кидаритите и ефталитите са потомци на саките. (123)
Г.Карпов смята ефталитите за народ от ирански произход, който по-късно
приемат името "Кушани", а основната област на обитаване е Бадахшан (в дн.
Афганистан). (124) Той отбеляза също така, че съвременната племена група
„Абдел” са потомци на ефталитите. (125)
В една от главите на големия двутомник „История Тюркменской ССР” е
посветена на ефталитите. Авторът на главата, С.Вязигин, посочва че хионитите са
общоността а ефталитите – управляващата винастия. Като цяло общоността им е
конгломерат от ираноезични и тюркскоезични племена. В кидаритите Вязигин
вижда кушани, и не ги смесва с ефталитите и хионитите. (126) По същия начин, в
своето проучване на ранното средновековие, сасанидския период в историята на
Туркменистан, А.Габуев, предполага, кидарити и хионито-ефталити са конгломерат
от ираноезични и тюркоезични племена. че (127)
Противно на това мнение, Х.Юсупов смята хионитите, кидаритите и
ефталитите за различни племена. В хионитите той вижда иранци с монголоезична
добавка дошла с хуните, а за произхода на ефталитите той приема хипотезата на
Гумильов – ираноезични планинци произлизащи от долиното но р.Ефтал. (128)
М.Дурдиев отново предлага връзката ефталити – управляващо племе, хионити
– по-широката племенна общност. За произхода на ефталитите той смята че са
общност от различни племена (без да посочва какви), който са създали собствена
независима държава след свалянето на партската династия и везкачването на
Сасанидите. (129) Езикът на ефталитите, според него е ирански.
20

Филологът С.Атанязов смята че ефталитите са тюркоезични. Те са племена
идващи от степите на Монголия, поради натиска на жужаните. Заселват се в
Казахстан в средата на 5 век. Там те разделя на две части: едната отива до Волга, а
другата - към Амударя, където установяват центъра си в Бадахшан. (130) В своя
анализ на етнонима „Абдал” Атанязов предлага три версии на евентуалният му
произход:
1. От името на царя на ефталитите Ахшунвар Хефтала, който се бори с шах
Пероз и го побеждава в 484 г.
2. Версията на тюрколога Н.Баскаков, които считат, че името Абдал може да
се обясни с чувашкото (древнобългарско) „avat” (Копае, оре) + суфикса „al” –
инструмент на действието, което като цяло означава „лост”;
3. Версията на Балами, историк на Средновековието (10 в.), койтопосочва че,
името Haitila, е множествено число от Haital, което в на езика на Бухара означава
„силен човек”. Бухарското haital е означавало и власт, сила. (131) (Ж.В.: виж
тохарски (а) и (б) yāt – силен, мощен, способен, тох.(б) yātalle – способен, yātallñe –
възможност, способност, речник на Дъглас Адамс)
Тази версия Атаниязов подкрепя и с древноуйгурската дума Aptal, която
означава герой, силен човек.
Името на народа е било „абдали” което означавало силни хора, тъй като при
възникването на етнонимити, най-често се използват епитети с възхваляващ
смисъл, така че значение като силен, смел, храбър е напълно възможно и логично,
във връзка с тази традиция. Той спомена също така интересниат факт за пряка
връзка между древните ефталити и свър. „абдали” (Abdals).
Конкретно, той отбелязва, че ефталитсикте първенци са носили четириъгълни
и шестоъгълни шапки (tahya) на главите си, са типични и за децата на туркменитеабдали.
(132)
Според О.Гундогдиев, хионити, кидарити и ефталити са етнически един
народ. Хионитите са поели и известен хунски елемент, но не са се отделели от
родствените им други племена. Гундогдиев смята че изкуствената деформация на
челепа е хунски белег приет и от хионитите и смята че това потвърждава неговата
теория. (133) Той счита, че в 4-ти век кидаритите се отделят от хионитите, а Кидар
поема властта и над остатъците от Кушанската държава. В опит да се завладее
хионитите, кидаритите са победени, и след това хионитския владетел Хефтал
(Абдал) налага имета си над общността от хионити, които започват да се наричат с
общото име ефталити. Тази идея се основава на два независими източника от 6-ти
век, „Историята” на Теофилакт Симоката, където се споменава цар Хефтал дал
името на ефталитите и китайските хроники съобщаващи за Йеда които носели
имато си по името на владетеля Йеталито. Ефтал побеждава кидаритите и те
напускат кушанските владения и се преселват в Северна Индия. Така ефталитите
стават правоприемник на Кушанската държава. (134)
Виждаме колко много взаимно противоречащи се мнения относно този етап
от историята на Средна Азия, са известни в историческата литература относно
произхода на хионити, ефталити и кидарити. Често тези мнения се обосновават на
противоречащи си писмени източници.
Също така трябват да се вземат под внимание нумизматичните и
археологическите материали, които биха натежали към подкрепата на една или
друга хипотеза.
21

2.2. Методика
Различните автори и изследователи, представени по-горе, които разглеждат
въпроса за произхода на ефталитите, в крайна сметка посочват различни етноси:
монголи, тюрки, хуни, както и произволен брой на други етноси. Това показва
колко фрагментарни и объркани са те от историческите източници, и че те трябва
да се търсят и други доказателства зе де разбирим историята на ефталитите.
Краткият преглед показва, че най-големите дискусии са публикувани в
периода от 1950 до 1970 г. В този период, повечето проучвания се основават главно
на писмените извори, о-малко на нумизматика и много по-малко на
археологическите паметници свързани с ефталитите.
Когато ние прибягваме до този аспект на въпроса, трябва да кожем какви са
критериите за даден паметник да може да се определи като ефталитски Кои са
чертите характерни за ефталитския погребален обред Кои етнически
характеристики могат да се считат, за разграничаващи ги от техните съседи Това
представлява конкретен въпрос в търсенето на историята на ефталитите.
Причината за това е, че културата на хората които мигрират в нови места се
променя под влияние на етническите елементи които те заварват и асимилират,
което води и до изменения, несрещани в сравнение с предишните периоди на
развитието им.
Повечето източници за дадена номадска група са написани от етнически
чужди хронисти, вкл. и отразяват мнението на авторите, което вече води до
изкривяване на истината. Дори и източникът да е написан от „вътрешен човек”
етнически произлизащ от интересуващия ни народ, в хрониките рядко се обраща
внимание на „артефакти” които съвр. археолози откриват при разкопките. (135)
Един от проблемите в историята, не само на ефталитите, но и на други народи
от ранносредновековния период в Средна Азия, е свързан с определянето на
етническата принадлежност. За да се изучи даден етнос от историческа гледна
точка трябва да се види какви материални средства е използвал той в своята
материална култура. (136)
Може да се приеме, че различните номадски племена, от различни езикови
групи се обединявят в една основна орда. В тази орда винаги има управляващо
племе, което езиково се различва от подчинените племена. Оттам идват някои
обърквания по отношение на имената на владетелите, собствените имена на хората,
езика им и описаниятя на външния вид на хората в даденото племе.
Обикновено етническа принадлежност се определя чрез набор от белези, като
език, обичаи и носия. У.Пол (W.Pohl) отбелязва, че всички тези белези могат да се
променят без видима промяна в идентичността на техните носители. (137) Геъри
(Geary) смята, че в ранното средновековие всеки етнос трябва да да се разглежда
като субективен процес, в който индивиди и групи, идентифицират себе си или
някой друг в рамките на специфични ситуации и за специфични цели. Той
заключава, че етническата принадлежност тогава не е съществува като обективна
категория, а по-скоро като субективна и променлива категория. (138)
Археологията разполага примери които показват че средновековния етнос е
форма на социална мобилизация, използвана, за постигнане на определени
политически цели. Етническата идентичност е изградена върху някои вече
съществуващи културни идентичности. (139)
22

Според Е.Курта (Е.Curta), процесът на фирмиране на етническата
принадлежност се вижда (буквално), по материалната култура, които се състои от
дрехи, храна, жилища, архитектура, декорация и керамика. Тези културни
феномени се използват като диференциращи маркери за отделянето на една
етническа група от другите. Етнически граници следователно, са създадени в
конкретни социални и политически конфигурации с помощта на материалната
култура и начин на живот. (140) Етничността е субективна категория и границите
на етническите групи са маркирани със символи. В резултат на това, етническа
идентичност, в миналото е извън обсега на археологията, защото смисълът на
първоначално свързани с материалната култура символи, използвани за изграждане
на етнически граници ще остане завинаги неизвестен. (141) Курта отбелязва също
така, етническа принадлежност се определя и от пресечната точка на използванте
материални средства и социалните условия характерни за определен исторически
контекс. (142)
С. Братер (Brather) смята че археологическия материал представлява
социална, но не и етническа категория, поради което е трудно да се определи дали
дадена стъклена чаша или ръчно изработено гърне е изработено от франк или
алеман. (143)
Братер отбелязва, че археолозите се въздържат от определяне на етническата
принадлежност по самите находки и винаги трябва да прибегнат до сравнителен
анализ с писмените източници, за да дешифрира значението на тези
етноопределящи символи.
Този анализ трябва да определи икономическите и социалните структури,
социалните рангове, религиозното поведение. Според Братер, социалната и
вкл.етническата идентичност не са пряко отражение на социалната действителност,
въпреки че самите те не са нещо по-малко реално. (144)
Първи критики срещу идеята, че археологическите култури представляват
етническите групи, са от страна на културологията и се състоят в доста
фрагментираната и непълна картина която дават археолоическите находки. В
дискусиите относно евентуалната етническа принадлежност на дадена
археологическа култура зависи и то субективното мнение наложено от даден
авторитет. (145)
Братер предполага, че елементите, които представляват етническата общност,
като, реч, начин на живот и хранене, в крайна сметка винаги са резултат на
предположение и съотв. даденото предположение винаги може да се окаже
погрешно. (146) Той смята че археологията не е в състояние да разграничи дори
социалните групи в една общност.
Без независими източници, като например писмените извори, археолози не
могат надежно да определят етноопределящите символи в дадената конкретна
ситуация, в които те са създадени и използвани. (147)
Курта пише че „етническата принадлежност е форма на социалната
идентичност, и често е в съчетание с нея, а не впротиворечие”. Археолозите
изучават и двете идентичности (социална и етническа) и първата, особено при побогатите
потребения, спомага за определянето на етническата принадлежност. Това
е особено типично за богатите женски погребения, където наличието на
специфични видове женски украшения – брошки, чието наличие е маркер за
етническата принадлежност. (148)
23

Разликата между погребалния инвентар (съпътстващите починалия предмети
„в отвъдното” с култово значение), откриван в погребенията от различните
социалните групи в рамките на една етническа група, спомагат за изясняването на
неговото култово и символно значение. Тук помагат и някои данни за вярванията и
обичаите на хората, ако не са спестени от писмените извори. (149)
Тези принципи са от съществено значение за изясняването древната родина и
миграциите на ефталитите в Средна Азия в 5-6 в. от н.е.
В този труд съм се постарал да събера всичките ми известни археологични
находки и нумизмати които имат отношения към ефталитите. От писмените
източници знаем къде се е намирала ефталитската държава, така че
археологическите находки от този регион, съобразени със съотв.исторически
период биха били полезни при изясняването историята на ефталитите. В края на
краищата, археология също е само един метод, използван за реконструкция на
историята. Затова тук съм се опитал да тълкувам наличните данни от различни
източници за ефталитете, но дори и за основните въпроси, дискусията е отворена и
за бъдещето.
3. Археологически обекти и находки
3.1. Археологически обекти
Както може да се каже, един от основните въпроси в изследването на
ефталитите се явявава тяхната археологическа идентификация. Засега не са
описани паметници, които могат да бъдат пряко и безприкословно свързани с тях.
Археологическият материал е много ограничен и дори датирането му е често
приблизително и неточно. Въпреки това в тази глава, съм събрал и описал тези
обекти и находки, които биха могли да се свържат с ефталитите, както по
териториалното си разпространение, така и като хронологически рамки.
Археологическите обекти (фиг.1-8) съм ги дал в азбучен ред.
Акра
Криб (Cribb) съобщава, че в Акра (районът Бану в Пакистан) са открити две
монети на народа „хуна” и една ефталитска монета, без повече подробности. Те
датират от края на 4 в. и началото на 5 в. Надписите са на къснокушански „брахми”
шрифт. Монетите се съхраняват в музея на Ашмол в Оксфорд. (150)
Байтудащ
Байтудащкия некропол (фиг. 9, 10) се намира на 13 км югоизточно от град
Пяндж (Panj) в Таджикистан. Погребалните съоръжение са катакомби с подбои със
високи сводести тавани. Могилите са с диаметър от 10-35 м и височина 2-7 м. (151)
Някои от могилите са обиколени с пръстен от камъни. В центъра се намира дромос
с дълбочина 2-6,5 м и ширина от 1-2 м. Повечето гробове са катакомби. Гробовете
са били ограбвани в миналото. Открити са колективни погребения, скелетите лежат
на тръстикови рогозки с посока на главите север или запад.
24

Бандиян
Археологическите разкопки в Бандиян (2 км западно от Даргаз, Северен
Хорасан, на 20 км от границата на Туркменистан) са правени през 1990 г. от
ирански археолози. Там е разкрит комплекс от три малки могили А, В и С, с
максимална височина от 4,5 м, както и по-древните обекти от Ярмин-тепе. Три
могили са били сериозно повредени от земеделската дейност. (152)
Могилата А вероятно представлява останки от огън-храм () (Фиг. 11)
Сградата на храма се е състояла от стая (10,25 х 8.60 m), заобиколен от редица помалки
стаи от трите страни. Стените на стаите са били покрити със замазка и са
запазени и до височина от 0,70 - 0.80 м. Били са покрити със стенописи
изобразяващи различни ловни сцени, сцени на борба, може би с враждебните
ефталити. Има и съхранени пет надписа на пехлеви (2 хоризонтални и 3 вертикални
по разположение) (Фиг. 12) Те са розположени по стените на ниша в колонна зала.
Според П.Башшаш Канзак (Р.Bashshash Kanzaq), сградата трябва да бъдат датирани
от времето на Варахран V от 5 в. (153)
Пехлевийският надпис върху мазилка на стените във вътрешността на храма,
съобщава че храма притежава дастгирд (dastgird), което се контролира от военния
командир на Мерв. М.Дяконов съобщава че „дастгирд” означава участък
плодородна земя, която принадлежи на шаха. Надписът е издълбани върху
мазилката вътре в нишата и показва, че мястото е не само с религиозна функция, но
и за обучение: „Това е цифрата на Вид-Михр-Шапур (Vid-Mihr-Shahpur), син на
Вид-Шапур-Ардаширан (Vid-Shahpur-Ardashiran), който е назначен от Яздан
(Yazdan) като командирът (дишбан/dizhban) на Мерв и командир на този дистгирд.
(154)
По-късно разкопките са продължили в няколко от помещенията разположени
зад колонната зала. Датирането на сградата е 5-ти век и се основава главно
стенописа показващ победа на Сасанидите над ефталитите. (155)
Този храм включва зала с колони, и „зала на огъня” (Atashkade) както и други
помещения. Всички те заедно представляват правоъгълник с размери 21 х 20 м.
(156)
На западната стена на ниша в зала с колони, има изображение на седнал мъж с
кръстосани крака на овален килим с вдигната дясна ръка. (157) Има и надпис
(според М.Рахбар (М.Rahbar), които прави разкопките и в публикацията си го
нарича - надпис E) От дясната страна, между крака и вдигната ръка на този
персонаж, е разположен надписът, разчетен от Башшаш Канзак като: „Аз съм
ефталит, син….на ефталит - е достоверно” . (158)
Рахбар смята че е изобразен престолонаследникът на ефталитския цар,
победен и загинал в битката с Варахран V. Вероятно картината изобразява
сключването на мирния договор с победените ефталити. И признаването на
царския титул на победения ефталитски принц от победителя.
Седналата фигура с кръстосани крака върху килима е този ефталитски принц.
До него е изобразен мъж полулегнал на диван с богато облекло, който вероятно е
самия Варахран V. (159) Авторът смята, че храма в Бандиян е построен от
Варахран V (Бахрам V Гур) в чест на победата над ефталитите в 425 г. и по-късно е
унищожен от самите ефталити, при победата им над Пероз в 484 г. (160)
25

Според П.Гино (Gignoux) паметникът разкрит в Бандиян не е храм на огъня, а
може би разкошна вила или дом на марзбана Вех-Михр-Шабур (Weh-Mihr-Šabuhr),
който е живял през 5 век. Гино не приема четенето на надписа от Б.Канзак на
„надпис Е”. Той вижда в предложеното транскрибиране на фрагмент от надписа
[‘wp] tlyt, е неправилно и всъщност трябва да се чете hywn=Hyon – хион, хиони ли
хуни. (161)
Той отбелязва, че това име също се споменава в арменските източници, поспециално
в „Историята” на Мовсес Хоренаци. (162)
Барак-там
Според Толстов, Барак-там (фиг. 13), е един от обектите в Хорезъм, оставени
от племената на хионитите и ефталитите. Паметникът който се състои от руините
на три крепости, е особено интересен. Сред тях по-добре е запазен замъкът Барактам
който е представлявал двуетажна сграда. На втория етаж, в церемониалната
зала, са открити следи от килими, а в съседна стая има повече фрагменти от
вълнени килими. Отбелязвайки, че паметникът е несъмнено прототип на
Афригидската епоха в Хорезъм, Толстов пише: „Тази структура не следва древните
хоремзийски традиции и е по-близо до местните, естетически изисквания на
собствениците на замъка – хионитските първенци. Затова и се намира в
североизточните покрайнини на Хорезъм (Ж.В.: където се заселват хионитите) от
преода 4-5 в.” (163)
Баграм
В края на 1970 г., на около 10 км северно от Кабул, недалеч от Баграм е
открито съкровище от 447 медни монети, с надписи на „брахми”. разчетено е името
Нарана/Нарендра (Narana/Narendra( (540-580 г.), на неизвестен ефталитски
владетел, смятан за вероятен наследник на Михаракула.
Бешкентската долина
В долината Бешкент в Южен Таджикистан са разкрити четири погребения.
Две от тях са грунтови ями. Всичките са от края на 4-ти - началото на 5-та век, и се
характеризират с единство на ритуала: кремация извършена в близост до гроба,
последвана от погребение на обгорелите кости в малка, овална яма, с цилиндрична
форма, разположена с оринетация юг-север, при липса на съпътстваща керамика.
Само при едно от погребенията са открити остатъци от желязна кама. Манделштам
определя този ритуал като типичен за хионотите. (164)
Погребенията от районът Безимянный до Пирмат баба-тепе
Погребенията от Безимянный е в близост до Пирмат Баба-тепе. С.Кабанов
предполага, че погребенията датират от 5 в. Могилите от Безимянный се свързват с
ефталитите. Разкрити са два реда погребения, с плътно прилепващи стени на
гробовете, с дълочина дълбочина 40-50 см, съдържат останките на няколко човека.
На по-долен хоризонт са погребани 4 души и над тях има погребение на един
26

човек. Кабанов смята това за групово погребение и се позовава на Прокопий
Кесарийски който споменава че когато някой от първенците на ефталитите почине,
най-близките му приятели искали до го последват в отвъдния живот. Друг фактор
който говори за ефталитската принадлежност на погребаните е че четири от
черепите са с изкествена деформация. Антропологическият тип на погребаните е
европеиден. (165)
Районът Безимянный в Кобадиян
Там е намерен скъпоценен камък от лазурит. Върху него е гравиран
полумесец лежащ на поставка. Авторът на публикацията сравнява този символ със
символите намерени върху медни печати от Куркат. Знакът (лунна колесница) от
Кобадиян е дибре известен и описан от Р.Гьобл (Göbl) върху ефталитските монети,
като тагмет знак S-1. (166)
Чилек
Селото Чилек се намира на 31 км северозападно от Самарканд. Там през 1961
г. е открита метална купа, датианаоколо 5 в. Купата е с тегло: 1003 грама, диаметър
18,5 см и е с гладка вътрешна част и богато инкрустирана външна повърхност, с
обков. Там има направени изоражения на шест женски фигури в прав ръст,
разположени между богати орнаменти. В центъра на купата в кръг е изобразен
бюста на голобрад мъж обърната наляво, с овална шапка на главата си и държащ
лотос в ръката си. Въз основа на сходството с изображенията на ефталитските
владетели върху монетите, чашата е определена като ефталитска. (167)
Според Г.Пугаченкова купата трябва да бъде свързана с подобна находка от
Пенджаб и не е свързано с Бактрия. (168) Соловьов не е съгласен с това становище,
като отбелязва, че въпреки наличието на индийски черти на купата от Чилек, това
не основание да се отдели от традицийте на бактрийското изкувство.
Побдобна купа е открита и в Ляш, с изобразени по идентичен начин женски
фигури. (169)
Далверзин-тепе
Средновековни погребения са открити и до стените на кушанския град
Далверзин-тепе (фиг. 15). В източната част са открити 17 склепа в които е имало 26
скелета, положени на гръб. По-ранните погребения са с оринатция североизток,
изток, докато по-късните са югозападна ориентация. Размерите на склеповете са
1.8-2.6 х 0.6-1 м. Погребаните скелети лежат върху тръстикови рогозки (от
камашит), а в устите им са били поставени монети. Има склепове и от 7-8 в. В
южната част на участъка има открити гробови с погребения в големи хумове
(делви), и погребения с подбои, от 4-5 в. В други части на археологичния обект са
открити полуразрошени кушански грънчарски пещи. (170)
27

В „квартала на грънчарите” в Далверзин-тепе (изкопен участък DT-9) е
открито погречение на мъж с деформиран череп. Според Пугаченкова и Илясов
погребаният е ефталит и е живял в 5 в. Откривани са малки ръчноизработени
съдове с дупка за закачване от едната страна. (171) Илиясов описва и керамична
статуя на кон с тагма на дясното рамо, намерена в пещ 11 в района (DT-9) и е
свързана с ефталитите. Тази тагма е подобна на знаците от ефталитските монети.
(172) Също в Далверзин-тепе е открита и сребърна ефталитска монета, имитация
на сасанидска монета на шах Пероз, датирана в края на 5-ти или в началото на 6
век. (173)
Дехистан
Няколко сасанидски шахове използват областта Хиркания като плацдарм за
походи срещу номадите. Това положение създава условия за възникването на една
преходна „ничия зона” между Персия и хионитите които заемат части от
територията на Хиркания и Гурган. Тук потомците на хионитите оказват жестока
съпротива на арабските завоеватели през 8 в.
Типичен паметник от това време в Дехистан е Геюк-тепе. Археологическия
обект е с площ 4,5 хектара. Останките от сградата са смерки 223 м дължина и 206
м ширина, със стени дебели около 2.60 м, градени са с квадратни кирпичени тухли
с размер 0.46x0.48 м. Централната сграда е защитена с кръгови кули по ъглите и
полукръгли кули разположени по дължината на стените. Постройки подобни на
крепостта от Геюк-тепе не са много типични, но са били широко разпространени в
Дехистан. (174)
В Дехистан т.нар. „Централна могила” е била разкопана от съвместна
туркмено-френска археологическа експедиция. Това е най-голямата могила (1.50 м)
в центъра на комплекса и там са разкрти останки от голямо жилище. Открита е и
пещ и останки от много керамични съдове. Населението на Дехистан е било от
предимно вече уседнали номади, които освен животновъдство са практикували и
земеделие. Площта зад крепостните стени е достатъчно голяма, за да побере
юртите и стадата на обикновеното население. (175)
Джетъасарската култура
Сега са известни около 50 големи обекти принадлежащи към Джетъасарската
археологическа култура (фиг. 16), най-вече от района на Казъл-орда в Казахстан.
(176) В 1960 г. е направена периодизацияна находките: Джетъасар I , 7 / 6 век
пр.н.е. - 3 / 4 в.; Джетъасар II, 4 – 6 в.; Джетъасар III , 7 – 9 в. (177)
Гробището е било разположени в близост до крепостта. Изследвани са повече
от 1000 гроба. (178) Гробовете се разделят на четири вида (фиг. 17) и се
разграничават три вида тухлени погребални съоръжения – склепове.
Проучването на над хиляда погребения позволява да се направи заключение
за изразената стабилност на погребалния обред, в рамките на съществуване на
културата. До голяма степен същото може да се каже и за погребалните
съоръжения. Така се уставява че склеповете се появяват в 6-5 в.пр.н.е. но
съществени промени в начина им на оформяне настъпва в 4-5 в. от н.е. Около 1000
години просъществува един и същи обред, като в 4-5 в., без да бъде сменен с друг,
28

настъпват сериозни изменения в него. Другите типове погребения вероятно
принадлежат на друго население и култула. Антропологическите проучвания
показват разнообразие, дори в едно погребално съоржение се откриват хора от
разл. антропологичне типове. (179)
Трофимова показва че джетъасарското население е притежавало известен
монголоиден примес, вероятно дошъл с някяква алтайскоезична група. Например
един от женските черепи от Джетъасар е много сходен с подобна находка от
Шибин (в подножието на Алтай). Джетъасарските черепи се много сходни с
черепите от Таштъкската кулутура от Минусинск. (Ж.В.: Които обаче не са
монголоидни, а европеидни с монголоидни примеси!)
Също според други изследователи монголоидния примес на населението от
Джетъасар е сходно с населението обитавало Алтънасир, Куня-Уаз и Канга-Кала.
Характеристиките на материалната култура (фиг. 18, 19, 20) на Джетъасарското
население от 6-8 в. наподобява много тази на сърдаринските огузи от 9-11 в. Това
потвърждава и „Тан-шу” която съобщава че на изток от Хорезъм живеят племената
Геса (Ghesa). Може би тези племена са дошли в Хорезъм и са се смесили със
завареното население. В действителност Афригидския период на Хорезъм, показва
много елементи, които нямат местна традиция и са по-свързани с полуномадските
племена от североизточната част на Приаралието. (180) В Джетъасарските селища
са добре защитени крепости, разположени в групи от 7-8, понякога и 10 населени
места, като растоянията между отделните крепости са около 2-8 км. В момента са
изследвани 9 такива групи. (181) Всяко селище е притежавало погребални
съоръжения, некропол от могилен тип. Селищата са разположени в близост до река
или напоителен канал. Когато водата е изчезвала, поради географскоклиматическите
условия, е западало и селището. Във всяка джетъасарска група от
укрепени селища винаги едно от тях е с по-големи размери. (182)
В 5-ти век в Джетъасар се появяват някои промени в укрепленията, появили
се и нови крепости, вороятно поради идването на ново население. Площта на
земеделските участъци също се увеличават. (183)
В 3-4-ти век някои от селищата са унищожени поради военни сблъсъци с
номадски племена от изток. Населени от Джетъасар се преселва на запад към
Северен Кавказ, друга част се предвижва по десния бряг на Сърдаря на юг и
югоизток, като достигат до Фергана. (подчертаването е мое Ж.В., но автора не
уточнява съдбата на това население.) Миграционните процеси продължават и покъсно,
към края на 5-6 в. и дори до края на 7-ми век. (184)
Това се подкрепя и от В.Ягодин, който отбелязва, че единият вид погребения
(т.нар. 3-ти тип) от Джетъасар, са много близки с комплекса Дуана (разположен в
източната част на скалистото плато Устюрт) просъществувал в 3-4 в. (185)
Еркурган
В сравнително големия археологичен комплекс Еркурган (на 10 км
северозападно от оазиса Карш в Узбекистан) Кабанов вижда столицата на
Кидаритите (фиг. 21, 22). Еркурган е с площ 150 ха. (186)
Изследвани са няколко архиологически слоеве от 4-5 в. (187) В средата или в
края на 6-ти век, живота в Еркурган приключва. Истинската причина не е известна.
Най-вероятно причината за това е война и вражеско нападение, тъй като по стените
29

на Еркурган са открити следи от пожар. (188) Нова завоеватели на региона са
тюрките и след това центъра на оазиса се премества на 5-6 км. от Еркурган, до
Шулк-тепе където е средновековния Несеф. (189)
Фергана
В ранното средновековие населението на Фергана е под сюзеренитета на
ефталитите и региона е част от тяхната държава, както пише С.Баратов.
Независимо от това, погребенията от Фергана от това време, нямат никаква връзка
с ефталитите, и няма археологически и нумизматични доказателства за тяхната
роля в етногенезиса на населението в този район. (190)
Един от фактите оспарващи теорията на връзките между погребенията от
Фергана (фиг. 23) и ефталитете е липсата на съвместни находки на подземни и
надземни подмогилни гробове, а разположението им е в различни места. (191)
Интересни находки от погребенията във Фергана са антропоморфните
алебастрови фигурки. В погребенията (предимно женски) то Тураташ, Ворух и
Ташрават, в гробната яма се е полагала статуйката изобразяваща починалия. В
Хорезъм подобни антропоморфни фигури са открити в гробовете, в некрополите
Куня-Уаз и Канга-Кала, който според някои изследователи са принадлежели на
хионитите. (192)
Матбаев съобщава, че на територията на Ферганската долината в Мунчак-тепе
2 (300-400 метра западно от магистралата Пап-Коканд, на десния бряг на Сърдаря)
лежат останките от древния град Пап (фиг. 24). Те обхващат мястото на три
селища: Баланд-тепе, Темиркосмок-тепе и Мунчак-тепе. При разкопки на Мунчактепе
е разкрит некропол с уникални погребални съоръжения под формата на
подземни камери (склепове), изработени в песъчливо-льосова почва и се подрени
под формата на верига преминаваща през естествения хълм в източно-западна
посока.
Осем от склеповете в района са проучени и могат да се разграничат две групи
погребални съоръжения: малки склепове (с площ 5 м²), в които са положени 1-4
души, и големи склепове (с площ повече от 6 м²), с до 50 починали. Склеповете се
състоят от свод, коридор, вход и гробна камера. Погребенията в склеповете са три
вида:
1. без ковчег на специална носилка;
2. в плетен върбов кош;
3. в ковчези, изплетени от тръстика.
Във Ферганската долина има и погребения с дървени ковчези, с придружаващ
инвантар: лък, ножове, тъкани, кошници, тоалетни принадлежности, керамика
(фиг. 26). (193)
Начинът на погребенията, и оформянето на погребалното съоръжение ни
позволява да се разделят на четири типа. Характерно и за четирите типа е пълната
липса на надгробни могили. Първите два вида погребения са яма с подбои,
разкрити в Мунчак-тепе.
1. Трябва да се отбележи, че във всички подбоини погребения има постелки,
изработени от тръстика (фиг. 25) или пясък, а в един случай (гробна яма 8)
починалият е бил погребан в ковчег от тръстика. Вторият тип е бил открит в
съседен хълм на Мунчак-тепе.
30

2. Третият тип е погребение е в склепове, които могат да бъдат разделени на
две групи: големи и малки склепове. Изследванията показват ме големите склепове
са самейни гробници, където са погребани починалите в тръстиката ковчези и са
функционирали в период от поне 100-150 години. В по-малките склепове са
открити от един до четири скелета. (194)
Всички тези описани по-горе подземни гробници имат следните общи
характеристики: те са направени в естествени хълмове и скали, и са за групови
погребения. В тези погребения не съществува точна ориентация на скелетите
съобразно посоките на света. В гробището Астана мъртвите лежат или в дървени
ковчези, или просто на дървени легла.
3. Четвъртият вид погребения е костницата-хум (скелетът се открива поставен
в хум – голяма делва) в, която се появи по-късно, т.е. след приключване на
погребенията в склеповете.
Некрополите са датирани в периода 5-8 в., склеповете се появяват в периода
5-7 в. Придружаващите керамични съдове са предимно купи, кани, с ивичест
орнамент и високи дръжки, много от съдовете са поставени с дъното нагоре.
Малките склепове се появяват сравнително по-късно от големите, не по-рано от
втората половина на 6 в. и началото на 7 в.
Що се отнася до единичните погребения, проблемът с датировката е посложен,
и се основава понякога по вида на придружаващата керамика. Обикновено
се приема периода 5-7 в.
Погребенията в хумове се появяват едва в 8 в., което показва че тази нова
практика идва с арабското завладяване..
Плетените ковчези са правени от 10-12 тръстикови стъбла, или до 20-30
стълбла когато се е правел и капак. Рамките и “арматурата” на ковчега е от поздрави
дървени пръчки около които се оплита тръстиката. Скелетите са открити,
намиращи се положени на гръб. Размерите на ковчезите са: дължина 70-125 см,
широчина 35-55 см, височина 18-25 cм. (195)
Гардез
Гардез е разположен на 120 км южно от Кабул. Тук през 1962 г. са намерени
няколко ефталитски монети и мраморна статия на индийския бог (със слонска
глава) Ганеша, с височина 91 см, (фиг. 72). (196) Статуята е с надпис в чест на
ефталитския владетел Кингила: “mahārājadhirāja Khingala” (на великия цар на
царете Кингила). Тя е с дата от 7 в. (197)
Игдй-Кала
Комплексът Игдй-Кала е разположен на устието на пресъхналата вече
р.Узбой, на около 200 км североизточно от височините Балхани, където според
Х.Юсупов е бил град Балкан или Балаам, по китайски данни Боло – столицата на
кидаритите. Игдй-Кала е каменно укрепление, крепост с неправилна трапецовидна
форма. Стените са били защитавани от правоъгълни кули и кули тип “лястовича
опашка” в ъглите. По стените и кулите е имало бойници за прикриване на стрелци.
(198) Крепостта е построена през партските време, за да контролира търговски
маршрут по Узбой. Крепостта и незащитените селище в района около нея, показват
31

че е играела важна роля в защитата на областта. Следите от доукрепяване, както и
разрушения и пожари по нейните стени показват косвено че е свързана вероятно с
нападенията на номади, проникнали към Узбой и Каспийско море в 4-5 в. (199)
(Ж.В. Узбой е бил воден ръкав който е свързвал делтата на Амударя с
Каспийско море, и в древността е бил удобен воден търговски път. Днес той е
пресъхнал.)
Итифок
В Итифок, (Ittifok) намиращ се в Хисарската долина са открити 8 погребения.
Някои от погребаните хора, са в положение на гръб и ориентация на скелета северзапад,
с поставени монети в устата или ръцете. Малки ями пълни с пепел са
разкрити близо до главите (черепите) на погребаните. Според А.Абдулаев тези
гробове се датират в периода 3-4 в., най-вече съдейки от монетите. (200) Според
Соловьов очбаче гробовете са по-късни, с датировка 5-6 век. (201)
Джулсаи
В Джулсаи, район Пяндж на Таджикистан, са открити три разположени едно
до друго погребения. Гробовете са от 5 век. Археологическите материалите са
бронзови огледала, монети, пръстени. Въпреки, че гробовете са датирани към 5 век,
Соловьов предполага по-ранна датировка, от кушанското време. (202)
Кабул
Единствената запазена крепост, вероятно свързана с ефталитите е Бала Хисар
и градските стени разкрити при разкопки на хълма Шир-дарваз (Лъвска врата),
стените са градени от камък споени с глина. (203)
В района на Кабул и Газни са открити монетните дворове, секли монети с
надписа „Алхон” (Alchon). Открити са два вида ясно отдиференцирани
типологически монетите. Гьобл (Göbl) свързва тези различия с изработката им в
дво отделни центъра (Кабул и Газни). Това заключение се основава и на произхода
на монети идентични с тези на Незак (име на ефталитски владетел), откривани на
юг от Хиндукуш. Въпросът би си изяснил само ако се открият още находища на
тези монети.
Кафир-Кала, зн. “Крепост на неверниците” (в Таджикистан)
Кафир-Кала (фиг. 27) се намира в южната част на Таджикистан, в западните
покрайнини на днешния регионален център на Колхозабад. Селището се състои от
четири части: цитадела (кухендиз), вътрешен град (шахристан), предградие (рабад)
и гробище (мазар). Той е център на долината Вахш в началото на средните векове.
Размерите на цитаделата са 360 х 360 м. Крепостта (70 х 70 м), е с две стени, и е
разположена в североизточния ъгъл на града. В южната част на двореца, е имало
будистки светилища. Стените на светилището са били изрисувани с цветни
стенописи представящи Буда и сцени от живота му. (204) Градът е съществувал в
32

преода 6-8 в. Историята на града е разделена на три периода. Фазата KF-II в Кафир-
Кала датира от средата на 6-тия до средата на 7-ми век. Той възниква през втората
половина на ефталито-сасанидската ера в Тохаристан. Връзките на града с
ефталитите се демонстрира не само от откриването на сребърни ефталитски монети
(205), но и от ефталитски надпис на стената на будисткото светилище. (206) По
време на разкопки на жилищен район на Кафир-Кала през 1957 г. в слоя KF-II е
открита монета идентична с монетите на Незак.
Въз основа на тази монета слой KF-II е датиран от средата на 7 в. (207)
Кафир-Кала (в Узбекистан)
По време на разкопки в местността Кафир-Кала (фиг. 96, 4) (11.7 км южно от
съвр.Самарканд) от Италианската археологическа експедиция, са открити голям
брой (над 400) керамични печати (фиг. 28). Сред тях има изображение на голобрад
мъж, с дълго лице. Италианките археолози Казоли и Керети (Cazzoli, Cereti)
определят лицито, по големия прав нос и големите очи, като тип “хунско” (поточно
хионитско) и датират печатите към 5 век. (208) Има и още един печат с
подобно изображение, но то е било много лошо съхранено. (209)
Канга-Кала и Куня-Уаз
Могилните некрополи от Канга-Кала и Куня-Уаз са разположени в
“левобережен” Хорезъм, днес на територията на Северен Туркменистан. Тук, около
гробните ями има следи от огън и кремация, части от горели кости и черепи.
Открита е и глинено изображение на човешко лице и следи от кукла, изработена от
плат и стоманен скелет в естествен ръст. Куклата е погребана в склеп. Друх
подобен обект е Чаш-тепе, със следи от голям пожар в ранното средновековие.
Канпирак
Изграждането на стената на Канпирак е свързано със защита на
Зарефшанската долина от север. Предполага се че е строена в ефталитската епоха,
като защита от нападенията на тюрките. (210)
Кара-тепе
През 1973 г., по време на разкопки в Кара-тепе (северо-западната част на
Стария Термез в Узбекистан), (фиг. 29) са открити едни от първите сребърни
ефталитски монети, както и калъп за монетосечене, с изобразено “сърце” с
“трилистник”. (211) Освен това, са откирити и надиписи-графити, рисунки, рисунка
на (бюст на мъж), датирани са в периода 4-5 в. и се свързват с ефталитите. (212)
Карнаб-Абдурахман Кир (A403)
На 11 км североизточно от селището Карнаб (областта Навои в Узбекистан) е
разкрито подмогилно погребение (фиг. 30). Гробът е катакомба (3,80 х 3,20 м) с два
33

скелета и групи от кости разположени на северната и източната страна, и на
подиум в западната част на катакомбата.
Интересно е, че черепите на всички скелети са деформация. В гробаа са
открити две сребърни согдийски монети. Те са датирани към 4-5 в. (213) В
съответствие с находките (монети, керамика, фрагменти от пръстени, железни
стрели, нож) гробът е датиран в същия период. (214) Съответстващите
хронологически археологически слоеве са открити и в централните части на
съвр.Карнаб. Преобладаващо количество керамика е изработена на грънчарско
колело но има и ръчно изработени съдове. Открити са и съдове – внос от Еркурган.
Кашмирската пещера
Това е археологичен обект, съставен от няколко комплекса – Сафари, Кар-
Дарваз, Баре-Убай, Бахай (фиг. 31). (215) Той се намира на 85 км североизточно от
Пешавар в планините Бобозай в Марданската долина в северен Пакистан.
Представлява няколко скални индуистки храмове. Един от тях е „Голямата
пещера”, която е на върха на планината. Храмовия комплекс западнал след
налагането на исляма в 750 г. Пещерата е дълга 200 м, широка 30 м и висока 60 м.
Основната богиня на която е посветен храма е Бхима (Bhima). (216) Пещерата се
състои от три основни зали и едната странична зала. Има и светилища от
кушанското време. (217)
Информация за Кашмирския скален храм, дава надпис на медни пластина,
открита в пещерата на 3 м под повърхността и, с размери 17х23 см и 1 мм
дебелина. (218) Надписът съобщава че това е храм на Шива. Кашмирският храмов
комплекс се споменава и в надпис “Sita Maha Kandara” което означава “Великият
скален храм на Сита”. Голямата пещера е наречена “Маха Guha”, което означава
“великата тайна пещера”. От надписа ние знаем, че името на планината е било “Śrī
Miňja” (Шри Минджа). (219) Х.Фалк датира този надпис от началото на 5 век.
(220)
Освен надписа, в района на Кашмирската пещера са открити още статуетки,
табели, печати, повечето от тях на индуистки теми и са датирани към ранното
средновековие. (221)
Освен всичко това, тук са открити и няколко ефталитски монети. (222) Насим
Хан отбеляза, че на една от монетите е написано Alchon (Алхон) и Śri Varna (Шри
Варна) на реверса, което, според него, е най-ранният индикатор за ефталитската
династия в Гандхара. Той отбелязва, че едно и също име се появява и върху
кидаритските монети от този регион. Затова той предполага, че след заемането на
Гандхара от ефталитите, лице под името Шри Варна, който е последният владетел
от Кидаритската динаситя, продължава да управлява като васал на ефталитите.
Монети с имената Kidara (Кидара) и Kirada (Кирада) принадлежат към началото на
Кидаритската динаситя. (223)
Бронзова купа (фиг. 64) с изображения, по мнението на Насим Хан, също е от
ефталитски поризход и заслужава внимание. (224) Гандхара се явява регион където
култа към Шива започва през 2 век. По-късно този култ се пренеся и в Южна
Индия. (225) Въпреки това, както отбелязва Х.Фалк, и Сюян Цзян също е посетил
този индуистки храм. (226)
34

Хайрабад-тепе
Хайрабад-тепе, е разположен на 3 км северно от Зар-тепе, и по време на
почистване е открита ефталитска монета от втората половина на 5-ти или началото
6 век. Това е имитация на сасанидска монета на шах Пероз. (227)
Каир Канех
По време на разкопки в Каир Канех (на 15 км северно от Кабул) са открити
две мраморни изображения на Сурия (Слънчевия бог в индуизма). Датирани са от
края на 4-ти – началото на 5 в. Тези изображения се съхраняват в Кабулския музей
(фиг. 32). Единият бог е седнал с кон а другият е изправен до него прав.
Изобразени са и техните придружители Пингала (в дясно) и Данди (вляво). (228)
Както отбелязва Г.Стаднер: “Облеклото, обувките, бижута и меча, ремъка на който
е зекрепен, са изобразени в такава богати подробности, което показва че
художникът е използвал като основа съвременната нему носия”. (229)
Каркуш
В Каркуш (фиг. 33) (южното подножие на Хисарския хребет, и долината на
р.Ширкент в района на селището Турсунзаде, Таджикистан) са разкрите 32
ранносредновековни погребения и едно късносредновековно. (230) Покойниците
са положени на гръб в гробни ями, чийто стени са изградени от пясъчник и камъни.
Ориентацията на скелетите са с главите на запад или северозапад. В гробните ями
има следи от пепел, в едно от погребенията е намерен счупен глинен съд пълен с
пепел. Също са открити, парчета от керамика, медни огледала, пръстени, обеци,
гривни от мед и желязо, стъклени мъниста, железни острия на стрели. (231)
В гроба на младо момиче е открит ключ, а в устата му е била поставена
кушано-сасанидска монета. Тази традиция идва от гърците които са оставяли в
устата на мъртвеца меден обол, за да плати мъртвия на лодкаря Харон. Често
срещан елемент е глинен съд пълен се пепел. Некрополът е датиран към 5 в. (232)
Според Соловьов тези гробове могат да се свържат с местното население на
Тохаристан от кушанското време. (233) В по-късните си работи Соловьов се
съгласява че гробовете са от 5 век. (234)
Куркат
На 4 км северозападно от с.Куркат, (в район Согдиана, Таджикистан) в
местността до гр.Ширин е открита скална гробница с три склепа. Единият от тях е
изкопан в стръмния източния склон на планината 300-350 м южно от града Ширин.
Склеп I е под формата на изкуствено издълбана кухина в скалата, със ширина
3,7 м и дължина 6,26 м, височината е 2,14 м. Открити са 58 човешки черепи и
кости. Повечето черепи са деформирани.
Склеп II се намира на 10 метра северно от първата гробница, и също е изсечен
в скалата. Ширината му е 3,52 м, височина - 2,2 м. За разлика от първия, той се
състои от две части – входна камера и ниша за погребение. Тук са открити 172
човешки черепи.
35

Склеп ІII се намира между другите два склепа и е с размер от 6,50x3,55 м и
височина от 2,20 м. Склеп III се отделя от Склеп ІІ с малка каменна стена.
Погребенията са в три слоя. В първият слой има 74 черепи с кръгови деформация,
във втория слой са 47, а в третия – 61. Освен това има и много случайно попаднали
кости. Разхвърляните кости са вероятно резултат от ограбване на гробницата,
станало още в ранното средновековие, когато е преустановено използването и.
Открити са и 11 малки бронзови монети, но не са идентифицирани. Монетите
обикновено са поставени в устата починали лица, под главата или близо до устата,
но са открити и на малко разстояние от черепи, така че ритуалът на поставяне на
тези монети не е много ясен. Открити са още съпътстващи предмети: амулети,
мъниста, игли, бронзови огледала. Сред находките от склеповете са открити 3 броя
брактеати от тънки златни пластини с портрети на лица с кушано-ефталитски
произход. (Брактеат – тънък, подобен на монета медальон с изображение само на
едната страна). На 500-600 метра южно от тези склепове са открити още подобни
14 склепа. Всички те се намират във висока планинска скала над гр.Ширин, с
изложение юг-изток. Склеповете са единични или в групи по 2-5 бр. Сводовете
самостоятелно или в групи от по 2,5 или повече. Още две групи са открити в
близост до Ширин. От всичките 16 склепа, само в 4 са открити признаци на
погребения, а останалите 12 са празни. Площта на камери варира от 6 до 11 м²
всяка. Материалите от склеповете са разнообразни и от различно време. Предимно
бижута, обеци, пръстени, пръстени, мъниста, златни брактеати, и др., датирани са
межу 3-7 в. (235)
Лойлаган
Обектът се намира на 35 км северно от Шерабад в района на р.Сурхандаря,
Узбекистан. Открити са 7 гроба, датирани са от началото на тюркския период (6-7
в.) но някои изследователи, предполагат че може да се търси и по-ранна датировка,
предвид някои паралели (керамика, острия на стрели) с подобни такива от
Приаралието. (236)
Ляш I и Ляш II
Погребенията от Ляш І и ІІ (по горното течение на реката Вахш,
Таджикистан) са датирани от 5 - 6 век. Представени са от надземни могили,
оградени с квадратна или кръгова, пръстеновидна каменна ограда. (237)
Гробовете са тип „яма с подбой” и оринетация изток-запад. Скелетите са
положени на гръб, с глава на запад или северозапад. Придружаващите предмети са
оръжия, накити и включва оръжия, накити и домашни принадлежности. (238)
Дълбочината на гробове е 1-3 м. Повърхността на погребалните ями е покрита с
камъни. Погребенията са единични или групови – до четири починали в един гроб.
За съжаление много от гробовете са били ограбени още в миналото. Според Т.
Кяткина по антропологични характеристики, погребаните са типични
представители на бялата, европеидна раса. (239) Според Соловьов тези гробове са
от 6 - 7-ми век и са свързани с ефталитите. (240)
36

Мерв
В Националния музей на Туркменистан се съхранява статуетка на жена
свиреща на музикален инструмент (арфа), която е била намерен в разкопките на
будистки комплекс в Мерв (Гяур-Кала, в югоизточната част на Туркменистан)
(фиг. 34, 1 ). Музикантката е седнала с кръстосани крака, придържа арфата и свири
с лявата си ръка, поставена на струните. Тя носи венец на главата, големи кръгли
обеци, шал, и падащ надолу от горната част на ръцете, индийски плащ „дхоти”
(dhotī) и огърлица върху голите и гърди. (241) Подобен художествен стил, и
статуетки са характерни за Пешавар през ефталитското време.
Статуетката е датирана от 6-ти век. (242) Намерени са и много керамични
фрагменти от будисткия манастир в Мерв с изобразени тагми, които Илясов
свързва с тагмите известно от Далверзин-тепе и ги определя като ефталитски. (243)
Известната “ваза от Мерв” (фиг. 34, 2) (ръст 46 cm), намерени в разкопките от
същия будистки храм в близост до счупената глава на Буда, съдържа надпис на
санскрит, е датирана от 5 - 6 век. Тя е със широко гърло, тяло с две овални дръжки,
с малки бутони в горната част. Цялото тяло е нарисувано със сцени от живота на
един аристократ. Сцените показват, лов, болест и погребение. (244)
Пенджикент
Въз основа на разкопките в Пенджикент (фиг. 35, 96, 1) (близо до днешния
град със същото име в северозападната част на Таджикистан), може да се заключи,
че всяка жилищна сграда в ранносредновековния град е строена по предварителен
план, в зависимост от възможностите и желанията на стопанина и`. Обстановката,
дизайна, стенописите, декора напомня за собственика на двореца. Техническото
ниво на строителните работи е различна за различните социални слоеве. В 5-8 в. се
наблюдава увеличаване на кирпичената зидария в Тохаристан, Согд, Фергана и
Уструшана. Настъпват промени и усложнаване в изработването на самата
кирпичена тухла. (245)
До източната стена на крепостта на Пенджикент са открити руини на сграда,
вероятно триетажна от 6 в. предназначена за постоянния гарнизон (казарма) и се
свързва с ефталитското присъствие. (246)
Стенописите от Пенджикент (фиг. 37, 38) изобразяващи реалистични герои, са
източник за становища относно етническия състав на населението. Според
А.Белинский може да се видят представители на три основни етнически групи –
согдийци, тюрки и кушано-ефталити. (247) Илясов разглежда смятаната от него за
ефталито-хионитска тагмата, за тагма на владетеля на Панджикент от втората
половина на 7 век - согдиеца Амогиян (наречен оче Гамаукян или Хамаукян
(Gamaukyan или Hamaukyan). (248) Керамиката от Пенджикент е класифицирана в
няколко периода: 5-ти век; края на 5 век - началото на 6 век, 6-ти - началото на 7-
ми век; средата на 7-ми век; края на 7 - 8 век и първата четвърт на 8-ми век. (249)
37

Ранигат
Ратигат е будистки манастир до Пешавар, там има и мост над р.Инд. Тук са
открити голям брой кидаритски монети, сребърни и бронзови. Имат надпис Алхон
(Alchon). (250)
Садякадад
Обектът е разположен на левия бряг на река Пандишер срещу Шоторак в
Афганистан. Това е малък некропол, който някои свързват с ефталитите. В някои
от гробовете са открити украшения. (251)
Саидкала-тепе
Некрополът Саидкала-тепе (25 км западно от Кандахар в южната част на
Афганистан) се намира на мястото на изоставено древно селище. Некрополът (фиг.
40) е функционирал в периода 300-700 г. Открити са различни бронзови и стъклени
обици, парчета от керамика от кушано-сасанидския период (фиг. 41). Открити са 36
погребения и са били разделени на 3 групи, според техните размери и дълбочина.
Гробовете са три вида: проста яма, тясна, цепковидна яма и цепковидни яма с ръб.
Има и две вариации на изграждане на гроба: 1. обмазка с глина 2. изграждане с
кирпич или каменни плочи. По-голямата част от погребаните лица (90%) (фиг. 42)
са ориентирани на север, и на запад - над 85%. 23 погребените са положени на
дясната страна, 8 са на гърба си, 2 - по корем. Само 4 от всички гробове са имали
погребален съпътстващ инвента. Всички са възрастни индивиди (един мъж и три
жени). Сред находките има и бронзов пръстен с 6 броя позлатени раковинини, две
бронзови обици, стъклени перли, камък от лазуритн, а в мъжкия гроб и останки от
железен нож. (252)
Самарканд
Във “Вей-шу” се казва че ефталитите покорили Самарканд, Хотан, Кашгар,
Анси (Маргиана) и още тридесет по-малки владения в Западния Край. (253)
Вероятната дата на превземането на Самаркан е 509 г. тъй като пратеници от
Самарканд в Китай пристигат вече като представители на ефталитския владетел
(фиг. 43). (254) Под управлението на ефталитите започва възраждане на града и
превръщането му в голям регионален център. (256)
Шахики Дери
През 1911 г. при разкопки проведени от Британския археологически отдел за
Индия, в Шахаки Дери, будистки център до Пешавар са открити 16 ефталитски
монети. Тук има много редки сребърни монети на Михаракула, надписите са на
“брахми” – “Jayatu Mihirakula”. Върху други сребърни монети е изобразен бюст на
владетел пред който има слънце.. Над него, на “брахми”, е написано “Jayatu” и
името на царя, е прочетено като Баласара, Батамсара или Баясара (Balasara,
Bagamsara, Baysara). (257)
38

Солената планина
В Соената планина (южно от Таксила между реките Джелум и Инд) е открит
скален надпис на санскрит съдържащ името на Тораман “rājā mahārājā Тoramāna shā
(hi) jaū” (Раджа Махараджа Торамана шахи джау). Г.Бюхлер (Bühler) сята че това е
владетелят на ефталитите Тораман. (258)
Шор-тепе
Кабанов изследва и известен брой паметници в долината на р.Кашкадаря,
между които е селището Шор-тепе, разположено на 3 км източно от Карш. Там е
открито голямо количество керамика, предимно ръчно изработени съдове със
зооморфни дръжки с преобладаваща форма на глава на овен. Според Кабанов
близостта на Шор-тепе до друг известен археологически обект Каунчи-тепе в
басейна н Сърдаря и по протежение на Ташекнтския канал, подсказва че областта е
обитавана от номади. Той ги свързва с кидаритите на Кунх, които след 468 г. губят
господстващото си положение. Шор-тепе е вероятно кидаритско селище. (259)
Също така в Шор-тепе в в съотв.археологически слой (5-6 в.) са открити
монети и изображение на коронован владетел върху една теракота, но в два
еднакви екземпляра. Според Кабавнов това е ефталитски или кидаритски владетел.
(260)
Шуроб-Курган
Шуроб-Курган се намира на ръба на древна терасата на Амударя, и
прилежащото Кампир-тепе на запад. През 1982 г. са разкопани ранните
средновековни сграда (5 в. - средата на 8 в.). По време на разкопките са открити две
ефталитски монети – имитации на монети на Пероз (в класификацията на Гьобл -
Еm. 287). В този регион, преобладават монети сечени в периода 5-7 в. (261)
Сват
Купата от Сват (фиг. 47) се съхранява в Британския музей и е открита в
началото на 20-ти век. В централният кръг е изобразен човек в профил,
заобиколена от четирима ловци, от които единият в ляво е същия човек, изобразен
в профил, в центъра на съда. (262) Купата е датирана към 460 или 470 г., и времето
съвпада с първите ефталитски завоевания в Гандхара и и последното посолство
изпратено в Китай от индийските кидарити. (263)
Таксила
В будистки манастир до Таксила са открити общо 32 сребърни монети с
надпис Алхон (Alchon). (264) По време на разкопки в манастира “Дармараджика”
(Dharmarajika) е открита група от човешки скелети. Един от тези скелети може да
принадлежина ефталит, тъй като според Дж.Маршал черепът е характерен
брахицефален с висок свод. Накратко казано, квадратно лице и големият нос (Ж.В.:
39

и изкуствената черепна деформация) са характерни за ефталитските владетели,
съдейки по изображенията на монетите им. (265)
Тепе-и-Маренджан
Важно доказателство за изясняване началото на кидаритското монетосечене,
представлява съкровището от Тепе-и-Маренджан (близо до Кабул), което съдържа
единадесет динара на Кидар (тип скифата – с една изпъкналаи една вдлъбната
повърхност), както и редица сасанидски драхми, последните от които са на Шапур
III (383-388). Съкровището по този начин установява, че началото на Кидаритската
династия е в 380 г. Въпреки това, Грене не е съгласен с четенето на
кушанобактрийския текст върху монетата и смята че тези монети принадлежат на
Варахран-Кушаншах, който е един от последните сасанидски намесници (тогава
длъжността е заемана от престолонаследника на сасанидския трон) на провинция
Кушаншахр. (266)
Термез (подмогилни погребения)
Соловьов предполага, че 26-те погребения открити в североизточната част на
Стария Термез, са от 5 - 6 век и принадлежат на ефталити. (267) Тези гробове са
открити в слои от кушанското време. Едното погребение е в хум, а другите в ями,
или скелетите са положени върху подложки. С.Мустафакулов, въз основа на
антропологическото изследване на черепите, отбелязва, че сред населението на
Стария Термез по това време е била широко разпространена изкуствената
преднотилната деформация, която след това изчезва напълно. Ето защо този обичай
се смята за един от етническите белези на ефталитите. (268)
Топе-Келан
В руините на Топе-Келан, един от главните будистки ступове (светилища) в
Хадда, (фиг.50) в близост до Джелалабад, са открити от В.Массон повече от 200
монети, датирани от средата или края на 5 век. Повечето монети са сасанидски, но
14 сребърни монети имат надпис “Алхон” и 6 златни драхми са с изображения на
ефталитски владетели и изкуствена деформация на черепа. (269)
Урузган
В Урузган (северозападно от Кандахар) е открит скален надпис, който се
отнасяза ефталитите. (270) А.Бивар редполага, че той съкържа името Mihira/kula
(Михира/Кула), или Михаракула като господар на Забул и че долината Урузган и
Забул, най-вероятно са били идеалното място за резиденцията на ефталитския
владетел. (271)
40

Вахан
Според Берштам, датиранато от 5-ти век червена и груба керамика във Вахан,
както и сивата керамика в Фергана, най-вероятно принадлежат на ефталитите. (272)
Долината Вахш
Фрагмент от керамичен съд е бил открит във Вахшката долина. Той е
интересен с това че на него е изобразена глава на мъж с корона, в която са
включени като символи Слънцето и Луната. Предполага се че е изобразен
ефталитски владетел. (273)
Якке-Парсан
В Хоремзийския оазис се намира археологическия комплекс Якке-Парсан (5
век) (фиг. 51), които представлява типичен замък-крепост от този период.
Крепостта е притежавала три реда стени, обграждащи централната част, имаща
форма на квадрат (24 X24 м). Входът е бил защитен от широк ров, пълен с вода, с
мост пред едната кула. В централната част е бил двореца на управителя на града
(кухендис), зад втората стена са били жилищата на висшите сановници
(шахристан) и зад третата – на простолюдието (търговци, занаятчии) (рабад).
Фасадата на замъка е били украсена с полуколони. (274)
Занг-тепе
Занг-тепе (разположен на 30 км северно от Термез) (фиг. 52, 1) е крепост
построен в края на 5-ти век. (275) В този археологически обект е открит съд, който
па начина си на оцветяване, с шест непълни линии се смята за ефталитски. (фиг. 52,
2). (276)
Зар-тепе
Зар-Тепе се намира на 4 км южно от Ангор и 26 км северозападно от Термез.
Керамични съдове от Зар-тепе, са датирани от до 5 – 6 век. Открита е специфична
керамика, с гребеновидни орнаменти. някои от съдовете са направени като глава на
животно – елен с издължено лице. Някои от съдовете са с чучури. Има открити и
много остатъци от кирпичени тухли с размери 50 х 30 х 10 cм. (277)
3.2. Други археологически материали
Изкуството на Средна Азия, във времето на ефталитите, води своите корени
от края на “източната” античност и навлиза в ранносредновековнаста си фаза.
(278) Албаум смята че материалната култура на Средна азия в това време ве трябва
да се смята за ефталитска, а тя си е местна, на уседналото население, с древни
традиции и само частично е повлияна от ефталитите които в 5 в. стават господари
41

на целия регион. (279) Беленицкий смята че в периода 5 - 6 век, средноазиатското
изкуство навлиза в нова фаза на развитите, свързана с ефталитите. Това се
демонстрира от появата на ефталитските монети, специфичните съдови (купата от
Чилек) и стенописите от Пенджикент. (280)
Завладявайки големи територии, ефталитите се запознават с различни видове
изкуство и в известна степен стават посредници в предаването на художествени
традиции на една област на държавата им към друга, от един народ към друг.
Например приликите на фигурите в стенописите от Баляк-тепе, с тези от Бамян се
дължат на факта че и двата района са част от ефталитската държава. Други такива
примери са някои особености на облеклото, като отметнатия десен ревер на халата,
някои аксесоари на прическата и декоративни елементи и мотиви. (281)
В изкуството на Тохаристан и Согд, посредством ефталитското
посредничество, проникват елементи от Шиваизма и други местни култове. При
сравнение на сасанидските портрети с ефталитските, отбелязва Ремпел, се
наблюдава голяма индивидуалност в изобразяването на ефталитските лица, както и
строга специфичност на облеклото, плащовете, явно строго свързани с ранга и
отразяват нравите и морала на обществото. (282)
Изследването на монетобращението в Мерв показва, че Сасанидите губят
контрола над областта след разгрома на Пероз и при управлението на сина му
Кавад. Археологическите данни от двата будистки ступа в Мерв, наскоро
преразгледани от Калиери (Callieri), показват че вероятно са строени точно в този
периоод на ефталитското владичество. Ръкописите намерени в Мерв принадлежат
към школата “сарвастивадата” която по това време процъвтява в Кашмир. През 6
век в Согд се наблюдават нови явления в преработването на местната религиозна
иконография в съответствие с индуски образци. Това се вижда то стенописите в
Пендикент, образът на Анахита започва да се изобразява с четири ръце. Новият
иконографски стил на изобразяване на Ваишравана (Vaishravana, озн. “голяма
слава”) и е другото, будисткото име на Бога на подземния свят и богатствата
Кубера, появил се в 6-ти век в Кашмир, бързо достига до северните граници на
империята на ефталитите, като се открива както в Хотан (в манастира Равак) така
и в Согд, където изпълнява ролята на пазител на зороастрийския ад. Въпреки това,
според Куваяма (Kuwayama) индийското влияние в Ефталитската държава, трябва
да се търси в разселването на население от Гандхара, превърнала се и в един от
центровете и`. (283)
Печати
Проучвайки сбирката от печати в Пешавар и Британския музей, Калиери
отбелязва че изображенията на някои от тях са свързани с ефталитите. (фиг. 53, 1-
4). Според изследването му 11 печата могат да се отнасяткъм ефталитското време,
от които 8 представляват бюстове на мъже с брада и мустаци и 2 - бюстове на жени
като едната е изобразена с диадема. И зображения на тялото е дадено в ¾, т.е.
изобразена е изцяло главата и горната част на тялото (торса). Всички печати са с
надписи. Повечето от тях са на брахми: Кумара, Ростама, Девада, Дживила,
Вашвасака, Дармадаса, Патмашри (Kumara, Rostama, Devada, Jivila, Vaśvasaka,
Dharmadāsa, Patmaśrī) и съобщават имената на притежателите си, един от печатите
е с надпис на едно име, съотв. на брахми и кушанобактрийски: Сани, Шанео (Sāni
42

– брахми, Šanēo - бактрийски), два от печатите са на кушанобактрийски: Моздако,
Тироадо (Mozdako, Tiroado). И един печатът, изобразяващ двойка фигури, не
съдържа никакви надписи. Печатите са изработени от гранат, лапис лазурит и
планински кристал и са датирани към 5 – 7 век. (284)
Калиери пише: “Разпространението на надписите на “брахми”, ако не е
напълно случайно статистически, може би показва, произхода на притежателите им
от Северна Индия, тъй като имената са типични индийски, ако те се отнасят до
пришълците (ефталити, хуна/хионити) то това говори за тяхната езикова и
културна асимилация”. (285)
Калиери отбелязва също така и печат на владетеля Кингила (фиг. 53, 1)
известен му от личната колекция на г-н А.Саеди (A.Saeedi) (Лондон). Направен е от
скъпоценен камък куполовиден гранат, с овална форма, и гравиран на изпъкнала
повърхност, размери: 22.8 mm висок, 19.4 mm широк, 5,9 мм дебелина.
Кушанобактрийският надпис с името на владетеля Кингила (Фиг. 54) е гравиран
около обиколката на печата. Датиран е в първата половина на 5 в. Това е единствен
известен печат с името Кингила. (286)
Надписът е разчетено от специалиста по кушанобактрийски езики Н.Симс-
Уилямс, като: “Еškiggilo (r) ōkano xoēo” - което на пехлеви би се предал: “Eškiŋgil
... .. rōkān xudēw” (господар). Преводът е “ Ешкингил, Властелинът на (хората,
народа) това и като” или “Ешкингил, син на еди-кой си, Властелинът”. (287)
Подобен печат от гранат се съхранява и в музея в Пешавар, с
кушанобактрийски надпис: “Bando” с изобразена ефталитска тагма.
Три от печатите в Британския музей, също са изработени от гранат, като на
двата е изобразен мъжки бюст, а на третия – жена (царица, богиня, според
А.Кънигам) на която коленичил поклонник поднася цвете. И трябва да посочим
още един печат от тази сбирка, изработен от аметист, изобразяващ бюстове на
коронована двойка мъж и жена (цар и царица).
Има и редица други печати, които очевидно са тясно свързани с този тип:
1. Две части от счупен печат, изобразяващ бюст със согдийски надпис,
датиран в периода 300-350 г.: “Indamīč, владетелка на Začanta” (Индамич,
владетелка, царица на Зачанта); (съхр.се в Британския музей)
2. Гранатов печат показващ мъжки бюст, намерет от Стейн при експедицията
м в Синдзян (Британски музей);
3. Аметистов печат, с бюст на коронован мъж и кушанобактрийски надпис
(съхр.се в Ермитажа)
4. Подобен печат – коронован мъж с кушанобактрийски надпис (Фондация
“Кеворкян”, Ню Йорк);
5. Халцедонов печат с коронован мъж и кушанобактрийски надпис
(Британския музей)
6. Печат на коронован мъж или жена (не е много ясно изображението)
(“Cabinet des Médailles” Париж);
7. Печат в Индийския музей, Калкута, който изобразява коронован мъж (с
диадема) и кушанобактрийски надпис;
8. Подобен печат на мъж с диадема и кушанобактрийски надпис, от личната
колекция на д-р Р. Фрай.
Всички тези изображения показват едни и същи черти на лицата – големи
носове, бадемовидни големи очи, леко заоблени рамене и торс. (288)
43

Освен отчитаното сасанидско влияние археологията предоставя и важно
хронологическо уточнение. Калиери посочва че печатите на Кингила и Бандо са
открити в керамични съдове, открити в Шар-е-Захак които са точно датирани в 5 в.
А начинът на изобразяване е много сходен с ефталитските и кидаритски монети.
(289)
Три подобни, но керамични печата са открити в Голямата пещера в Кашмир и
принадлежат на частната колекция на Аман Ур Рахман. На единият от печатите (с
дебелина 30 мм и 60 мм диаметър) е изобразен на бюст на владетел с корона.
Лицето е голобрадо, има обица на едното ухо и перлена огърлица. Надписът е н
кушанобактрийски, преведен като: “Господарят Урлаг, цар на хуните, велик
кушаншах на Самарканд, от Афригийската династия”. Свързват го с кидаритите.
На другите два печата има същия портрет и нидпис. (290)
Лернер отбеляза, наличието на печат (фиг.53, 5), принадлежща към частната
колекция на Розен (Ню Йорк), датиран от 5 в., с изображение на мъж в профил с
мустаци и къдрява коса. Над бюста има декоративни растителни орнаменти. От
дясната страна има бактрийски надпис, на една дума - alχono. Така че собственикът
на печата е бил ефталит. (291)
При разкопки в местността Кафир-Кала (близо до Самарканд) са намерени
повече от 400 печата (фиг. 28). Сред тях има печат с изображение на голобрад мъж,
с дълго лице, голям нос и бадемовидни очи, и по начина на изоборазяването, става
ясно че това е ефталит. находката е датирана от 5-ти век. (292)
През 2004 г. са открити три оглинени печата в Пакистан и сега са собственост
на честен колекционер. Описанието на печатите е публикувано. На два от тях е
изобразен бюст на мъж – хионит или ефталит, а на третия е изобразено слънцето.
Надписите са на брахми и съобщават за собствениците им:
1. śri bha-gumdih (господаря Бхагунди) – датиран е от 5-ти - началото на 6 век.
Размери: 49х38х20 мм. Бюст на мъж обърнат на дясно, с плитка, мустаци и обеца,
под изображението има дегкоративни растителни орнаменти или чифт крила.
Както отбелязва Алрам (Alram), декоративните растителни елементи или чифт
крила са характерен елемент на монетите тип “Huna” разпространени в
северозападната част на Индия и е бил използван от владетелите Тораман,
Михаракула и Незак, в монетите от областите Газни и Кабул.
2. śri sudāsa (господаря Судаса) – датиран е от средата на 5 век / първата
половина на 6 век. Размери: 24х18х21 мм. Бюст на мъж, с прическа вързана на
темето. Туника с ниско, кръгло деколте, спускаща се на линейни гънки. Според
Алрам, този портрет е сходен с изображенията върху монети на Sahi Javukha/
Jaukha, датирани по времето на Кингила (430/440-490).
3. Третият печат изобразява колело с 11 спици. Размери: 21х23, дебелина.16
мм. Датиран е от 5-6 в. Надписът е jihah и се смята че е абривиатура на
религиозната формула jitam bhagavata. Слънцето като колело се изобразява
първоначално в драхмите сечени от Кингила. (Ж.В.: при осетинците, в Нартския
епос, Слънцето е предствено като колело със спици) Среща се и върху медни
монети, сечени от Тораман и Нарана/Наренда така (около 540 – 580 г.), един от
последните ефталитски (Huna) владетели в Индия, също използва този символ
върху медните си монети. (293)
44

В Джумалик-тепе са открити подобни глинени и дървени печати, с
изображения на хора, държащи цветя в ръцете си. Подобни печати са откривани и в
Гандхара и се свързват с ефталитите. (294)
В Източния Отдел на Ермитажа се съхранява кристален печат от алмандин
(фиг. 53, 6). Той е с овална форма, плоска основа и изпъкнал връх. В горната част е
изоблазен бюст на мъж, кушанобактрийски надпис и своеобразна тагма,
ефталитска, (според класификацията на Гьобл – тип S1). Главата на изобразения е
представена в профил, завъртяна на ¾. Лицето е издължено, голобрадо но с големи
мустаци, носът е масивен, на главата има сноп пера. От ляво на дясно се чете
думата “Аспурабах” (Aspurabah), което вероятно името на собственика на печата.
Тагмата над главато според Ставский е типично ефталитска. (295)
Въпреки това, Стависки допуска че печатът може и да е хионитски, от 4 в.,
тъй като тази тагма се среща изкл. върху монети с надпис съдържащ думата “Хион”
(Hion). (296) Маршак смята датировката за по-късна. (297)
Скъпоценен камък от Ермитажа показва пряка аналогия с подобен изработен
от лазурти, с надпис на кушанобактрийски - Yozino който принадлежи на частен
колекционер (E.T.Newell). Гьобл ги датира от средата на 5 век. (298)
Лазуритен скъпоценен камък е намерен в местността Безименная, до
Кобадиян. Върху него е гравиран полумесец, който прилича на полумесец от меден
печат, открит в склеповете до Куркат. Такова изображение има и върху
ефталитските медни монети обозначени по Гьобл: 287, 287A, 288 и 289. (299)
Стенописи
Според Гулямов, средноазиатските стенописни традиции получават своето
най-голямо развитие в периода 6-8 в., в отношение на размер на картината,
богатство на сцените, използването на реалистични образи и богата палитра от
цветове при тяхното изобразяване. (300)
Такива стенописи са открити в Дилбержин (близо до Балх), Баляк-тепе
(фиг.55), Aджина-тепе (будистки манастир от 7-ми век, на 12,5 км източно от
Курган-тубe) (фиг. 46), Кафир-Кала (Курган-тубe област в Таджикистан), Калай-
Кафирниган (80 км югозападно от Душанбе) (фиг. 39), Калай-Шодмон и няколко
др. Тематиката на изображениятя по същество е религиозна по своя характер, с
изключение на стенописите от Баляк-тепе, където са представени светски теми.
Изследователите занимаващи се с “история на изкуството” са установили редица
художнически школи, съществували в този период. Тохаристанската школа е
представена от Баляк-тепе, Аджина-тепе, Кафир-Кала, а в Северен Тохаристан -
будистки храмове в Кува и в Седморeчието; Школата на “Западния край” с
паметниците си в Согд, Хорезъм, замъците във Варакша (до Бухара), Афрасиаб
(Самарканд) (фиг. 44), “дворецът на Ихшидите” в Калай-Кахках I (Уструшана),
както и картини върху осуарийте (костохранилищата) от Ток-кал. (301) Както
отбелядва Албаум, стенопиките от Баляк-тепе, са правени в 6 в. и изобразява сцена
на пир на аристократи. (302) Соловьов, след анализ на откритата керамика в
района, смята, че Баляк-тепе трябва да се датира от края на 6-ти - първата половина
на 7 век. (303) В друго свое изследване, Соловьов променя датировката в още покъсен
период, от средата или втората половина на 7-ми век. (304) Маршак се
придържа в общи линии към периода 5-ти - 7 век, а за стенописите от Калаи-
45

Кафирниган – към края на 7 в. (305) В друго проучване Албаум изследва стенопис
представящ сватбена сцена. Тя е нарисувана на южната стена, където са изобразени
мъж, даващ на жена чаша с напитка, а жената е поставила дясната си ръка на
гърдите си. Тези фигури представляват сватбената двойка. Според него като цяло
всички стенописи от залата в Баляк-тепе изразяват сцени именно от сватбеното
празненство, вкл. и пирът на аристократите. (306) Тази гледна точка се подкрепя и
от Соловьов. (307) Картините на Афрасиаб са датирати от края на 7 век – първото
тридесетилетие на 8 век, и изобразяват пристигането в двореца на посолствата на
различни страни и тяхното приемане от страна на владетеля на Самарканд. (308)
Картините от Бамян и най-ранните стенописи от Пенджикент, са датирани от
5 - 6 век. (309) Тук се наблюдава проникването на индийската култура, което е
отразено в стенописите от Варакша и Пенджикент, станало в периода на
Ефаталитската държава. (310) Ние може да предположим, че стенописите от
Пенджикент, поради своя реалистичен характер на изобразяване, могат да бъдат
използвани като източник за етническия състав на населението (фиг. 37, 38).
Беленицкий тук вижда изображения на представителите на трите етнически групи -
согдийци, тюрки и кушано-ефталити. (311)
Възможно е, согдийския аристократична култура от това време да е запазила
някои спомени за славните дни на Кингила, първият ефталитски владетел,
завоювал Индия. Портретът на Рустам (фиг. 38), показан в няколко цикъла от
картини в Пенджикент, е напълно различен от останалите теми в согдийското
изкуство и вероятно е харесван от ефталитите прототип. Лицата на изобразените
също показват ефталитска принадлежност – сключени вежди, гърбав нос и масивна
челюст, максимално приближаващи се до изображенията на ефталитските
владетели върху монетите (Кингила и другите). (312)
Няколкото стенописа от Дилбержин са от периода: 5-ти до 7-ми век. Едно
сравнение между картините от Дилбержин и тези, са Къзъл (“пещерата на 16-те
мечоносци”), доказва връзката между тях. (313)
Бюст на човек (в графитно изображение) върху една от стените на будистки
паметник в Кара-тепе е датирано на 4 - 5 век и по мнението на изследователите,
изобразява протрет на ефталит, много подобен на изображенията от ефталитските
монети. (314)
Според Кагеяма (Kageyama) в една картина изобразяваща посрещането на
посланици в двора на четвъртия император на държавата Лян, Сяо Ю ( 蕭 繹 ) (508–
555 г.) сред тях е изобразен и ефталит. Но в същото време Кагеяма се съмнява, че
не е задължително представителя на ефталитския владетел, да е задължително
етнически ефталит, възможно е и да е согдиец например. (315)
По мнението на Бивар, стенопис от будистки манастир, разположен до
малката статуя на Буда (37 м) в Бамян (за съжаление унищожена от талибанете)
илюстрира на преговорите между Шапур II (309-379 г.), заедно със своя син, и
наместник на провинция Кушаншахр – Варахран (бъдещия Бахрам V Гур) и
владетеля на хионитите, предшественика на Грумбат, с който са водили
продължителна война, целяща сключване на мир и общи съюзни действия срещу
Византия. Бивар пише: “На тази среща, за която съобщава и Амиан Марцелин, е
сключено примирие между персите и хуните-хионити, за обединение на силити им
срещу римланите. Тази среща спокойно би могла да стане в Бамян, който тогава е
граничен район между Персия и хионитите. Това събитие аз съм склонен да
46

допусна е станало около 358 г., или във всеки случай не много по-рано от обсадата
на Амида в 361 г. подобно датиране съотвества и от саснидския стил на
изображение в стенописа”. (316)
В североизточаната и северозападната част от нишата, къдете е стояла
статуята на Големия Буда (53 м) (фиг. 56, 1), са сравнително добре запазени части
от стенописи. Те показват повече индийски “Гупта-стил” различен от сасанидския,
което опказва че тази статуя е била по-късно издигната. Картините показват
човешки фигури, някои облечен в кафяви монашески одежди, по каноничните
правила, в типична за будиския ритуал седнала поза, с големи цветни ореол. Други,
са украсени с бижута, върху голи тела, и могат да бъдат поддръжници на
общността, проповядваща “Бодхисатва”.
Според Бивар на стенописа се виждат и фигури облечени с интересни
облекла, диадеми, златни венци с полумесец, увенчани с централна пъпка, над
диадемата украсен със златни топчета. Подобни изображения напомнят много
изображенията на ефталитските владетели от монетите. (317) Затова Бивар изказва
хипотезата че голямата статуя на Буда вероятно е издигната по времето на
Кингила, и дори че той самия е изобразен на нея. (318)
Изображения върху саркофази от Китай
Допълнителна информация за ефталитите може да бъде събирана от
изследването на погребалните съоръжения на средноазиатци, предимно согдийци
пребивавали в северната част на Китай. Такова светилище е открито в района на
“Северната врата Ци” в близост до Анян в провинция Хенан, а находките днес се
съхраняват в различни музеи (във Вашингтон, Бостън, Париж и Кьолн), и са
датирани от 6 в. В Анян светилищите е издълбано в скалите от тъмносив варовик,
показва согдийски стил и вероятно е направено по време на ефталитската власт в
Синдзян. (319)
В светилището са открити 11 отделни мраморни плочи и още 2 поставени на
входа, общо 13 и съхраняват се в “Михо-музей” в Шига, Япония (фиг. 57).
Тематиката на изображенията върху тях, показва ежедневния живот на согдийците:
брак, сватбено пиршаство, танцьори и музиканти, лов, шествия, както и
зороастрийския ритуал. (320)
Трябва да се отбележи и друг паметник, представляващ согдийски каменен
саркофаг от бял мрамор, открит при разкопки в Северозападен Китай, близо до
Тайюан (провинция Шанси) през 1999 година. Друг подобен е открит през 2000 г.,
в северните предградия на Сиан, по-рано Чанян, столицата на династията Северна
Чжоу (557-581) в Шанси (2,2 км западно от Анци)
През 2003 г., е разкопан гроб в който е намерен саркофаг от тъмен варовик
покрит с позлатени и боядисани релефи. Интересна подробност е, че в саркофага е
открита плоча с текст на китайски и согдийски. Текстът е надгробен надпис,
посветен на погребания – Ши Цзюн (493-579 г.) (321) Следва да се отбележи, че
всички тези саркофази са изработени в типичен согдийски стил на релефите,
картините, гравюрите (фиг. 58). (322)
В Тайюан е открит саркофага, съдържащ останките на Ю Хон и съпругата му.
Ю Хон умира 593 г., на възраст 58 години. Бил е “сабао” (sabao), официална
китайска титла от согдийски произход, давана на управителите на согдийските
47

търговски фактории (селища), названието поризлиза от согдийското s'rtp'w
(sartpāw) – водач на керван (в тохарски е sartawan). (323) По време на династиите
Северна Чжоу, Северна Ци и Суй, Ю Хон служи и като посланик на Персия в
царството на Туйхуните (древномонголски народ) в областта Цинхай. (324)
Неговият гроб съдържа погребално ложе във формата на китайски дом, украсена с
петдесет и три издълбани плочи от мрамор, първоначално боядисани и позлатени.
От погребални епитафии ние знаем, че той става “sabao” в 580 г. На част от плочите
Ю Хон е изобразен на лов съвместно с номади на коне, също има и други
изображения са индийски слон и на пиршество където той е със съпругата си.
Зороастрийските символи са ясно изразени: двама жреци изобразени като полуптица,
полу-човек, облечени в традиционни одежди “падам” и Митра с жертвен
кон, застанали един срещу друг. Вторият саркофаг принадлежи към согдиеца, Ши
Юн, (фиг. 59, 60) и съпругата му. Според един надгробен надпис, изсечен в Китай
на согдийския, Ши Юн, епогребан в 580 г. и служи като “сабао” в Лянчжоу
(префектура в съвр.област Увей в Пинлян) в пров.Гансу по време на династия
Северна Чжоу. Саркофагът е украсен с цветни рисунки. Четирите стени на
външната на ковчега са направени от 12 каменни плочи, с изобразени сцени, на
четири въоръжени богове-защитнци, зороастрийски богове, лов, пиршества, сцени
на пътуване с керавани, зороастрийски сюжети като възнесението нанабесата. (325)
Неговото истинско име, дадено в паралелния согдийски текст, е Виркак
(Wirkak) (вж.осет.име Уархаг – букв.зн.Вълчо). Той починал на възраст 86 г. в 579
г е била омъжена за Кан Ши. С родовото името Кан (Kang, произлиза от Кангюй)
в Китай са наричани всички чужденци, дошли от Средна Азия, и днес фамилията
Кан показва за далечния средноазиатски поризход на приносителите и. Съответно
китайските имена с които е наречена съпружеската двойка вероятно отразяват
техните родни места, Ши – Кеш и Кан – Самарканд. Като влиятелния член на
чуждестранната аристокрация, той е повишен в “сабао” от владетеля на Северна
Чжоу. (326) Изображенията върху мраморните плочи са разказ в сцени от живота
на Ши Юн и показват че повечето му пътувания са извършвани през последните
деситилетия от властта на ефталитите в Средна Азия. (327) Стените на саркофага,
боядисани и позлатени, изобразяват сцени на пиршества, лов, пътувания, керавани,
както и на различни божества, всички от които показват тясна връзка със Средна
Азия.
Тези изображения показват сходство със стенописите от Афрасиаб и
Пенджикент. (328) Над горния праг на вратата от южната страна на саркофага, има
два надпис, единия на согдийскии и другия на китайски.
В Сиян е открит саркофаг на согдийски аристократ, на име Цзи Е, починал в
579 г (времето на династия Северна Чжоу), (фиг. 62). Надписът съобщава че той
дошъл от гр. Гузан (дн. Увей в Гансу ) и се установява в Сиян, като същевременно
е получил титлата “сабао”. (329)
Тези погребални паметници са много интересни за нас. Според някои мнения,
на саркофага Ю Хон, фигурата на слон може да изразява символично Ефталитската
държава. (330) На една от сцените, върху северната стена, Ши Юн е изобразен как
със своя керван посещава шатрата на владетел – вероятно ефталитски. (331)
Владетелят в шатрата е изобразен с крилата корона, и дълга коса падаща към
гърба. Това не можа да е сасанидски шах, предвид номадската шатра. Йошида
идентифицира фигурата като владетел на номадите ефталити, с които согдийците
48

имат тесни контакти. (332) Този тип корона наподобява шахската корона на Пероз
с две крила и централни астрални елемента. Известно е, че короната на Пероз е
послужила за прототип, по който ефталитските владетели са изработили своята
корона. (333)
След злополучната гибел на Пероз (в битка с ефталитите), крилатата корона
вече не се използвана повече от 100 години от сасанидските царе до времето на
възкачване на Хосров II в 590 г., т.е. около десет години след погребението на Ши
Юн. Кагеяма предполага, че тройната корона с полумесец, заедно с крилата корона,
се разпространява в Согд прец периода на Ефталитската държава, и продължава да
се използва до 8 в., катое по-разпространена от крилата корона. Така че, влиянието
ефталитите в утвърждаването на тези символи, вкл. и сред согдийците в Китай е
очевидна. (334)
Грене и Рибо (Grenet и Riboud) отбелязват че върху разгледаните саркофази се
наблюдават и изображения на тюрки, което се обяснява от факта че согдийците са
били в тесни контакти с тях. На едно от изображенията в Анци е изобразен човек се
ефталитски черти застанал до шатра, предполага се че е каган. Върху плочите
съхраняващи се в “Михо-музей” е изобразен тюркски кагана на лов. Тук е
изобразен и ефталитски владетел, но само с царска лента и без корона. На друго
изображение имаме ефталитски владетел с тюрбан на главата, яздещ слон. Маршак
предлага, че става дума за късните ефталитски владетели в Северна Индия –
Гандхара или Кашмир, през този период. Всичко това отразява ефталитите в техния
пост-имеперски период (когато са подчинено васално население в Тюрксикя
каганат, след 568 г.). (335)
Темата на седналата аристократична двойка споделяща напитката е ясно
показана през 7 век в стенописите от Баляк-тепе, в Северен Тохаристан, където има
слино ефталитско влияние и в същото време тя изчезва от согдийското изкуството.
Има две двойки (фиг. 61), изобразени на северната стена на саркофага на Ши Юн.
Мъжът е коронован с крилата корона със слънчев знак, а жената е увита в голяма
мантия. Според Грене и Рибо тези двойки със сигурност са ефталитски. Те
посочват едно описание в “Лян-шу” където се казва че ефталитските съпруги
участват в пиршествата наровна със съпрузите си. (Ж.В.: Подобно описание има и
в индийските източници, кактои в други източници, вкл.китайски посочващи
равноправието на мъжа и жената в кушанското и в ефатлитското общесто). Такова
изображение на пируващи двойки има и върху сребърната купа на Строганов,
съхраняваща се в Ермитажа. (336)
Купи
Изработвани са предимно представители купи, сред които особен интерес
представляват две находки, едната е открита в Пакистан (сега е в Британския
музей), а другата – в Узбекистан. Купата от Британския музей (фиг. 47) е полусферични
с изобразени сцени от външната страна, които показват четирима
конници на лов за диви свине, лъвове, тигри и диви кози. В основа на купата има
изображение, бюста на голобрад мъж, който много напомня аналогични
изображения върху разгледаните вече печати от скъпоценни камъни. През 1961 г.
такава подобна купа е открита в село Чилек (фиг. 14), на 31 км север,
северозападно от Самарканд. Тя е датирана от 5 век, тежи 1003 г и е с диаметър от
49

18,5 см. (337) Има гладка вътрешна повърхност, и богато украсена, чрез
изковаване, външна. външна. Изображенията представляват шест жени, стоящи под
аркадни орнаменти, между които са разположени крилати ангели. В основата на
купата е изобразен бюст на голобрад мъж гледащ наляво, с овална шапка на
главата и лотос в ръката си. Въз основа на сходството на изображението с профил
с тона на ефталитските владетели известни от монетите им, чашата е определена
като ефталитска. (338) Портретът на мъжа върху купата вероятно е на владетел,
предвид прическата и атрибутите от костюма му, срещащи се и върху монетите.
Този портрет може да отразява и ефталитския идеал за мъжка красота. (339)
Отразява както сасанидското влияние, така и собствените представи, известни ни
от монети, печати и блюда, утвърдени и стандартизирани. По мнението на Маршак
и Крикис, купата от Чилек изобразява сцена на празник на владетеля. (340)
Сребърното купа от Чилек има пряко сходство със сребърна купа, съхранявана в
Британския музей, и открита в началото на 20-ти век в Сват (Пакистан). Тя
изобразява в своята основа портрет на човек в профил, обграден от четирима
конници-ловци, от които единият от ляво е същия персонаж от централния портрет.
Форма на купата от Британския музей и начина на декорация показва сасанидско
влияние. Тя е 16,8 см в диаметър, висока е 5,7 см, а теглото е 190 г. (341) Портретът
в центъра е вероятно нейния притежаттел – ефталитски аристократ. Около главата
на единия ловец има пет знака на “брахми” за съжаление лошо съхранени.
Останалите конници (фиг. 48, 49), са с три различни шапки, са портрети на
владетели, с които зентралният персонаж е бил в близки отношения. Образът на
един от героите – е цар убиващ лъв с меч, той има корона, и се различава от
останалите. Този конник, според короната и типичната прическа около челото,
може да бъдат идентифицирани като кидарит. Въпреки това топката в короната не
е оцеляля. Водачът е показан с копие, короната се различава от кидаритските
корони, единствено по формата на страничните крила. Той е вероятно кидаритски
владетел, макар и непознат досега от нумизматичните находки. Характерно е че
ефталитите винаги се изобразяват в профил, докато кидаритите – в анфас, в
съответсвие с нумизматичните им традиции. Мечовете на ездачите са хионитски от
4 - 5 век. (342)
В образа на жените от чилекското блюдо се усеща влиянието на индийското
изкуство от периода на Гуптите. Типични са буйните женски коси и
разположението на фигурите под арка. Купата от Британския музей е датирана в
периода 450 – 460 г., а тази от Чилек или е синхронна или малко по-късна като
изработка, но не по-късна от 530 г. (343) Окончателното завладяване на Самарканд
и съпределните области на Согд е не по-късно от 510 г., когато престават да
пристигат посолствата от Кан (Самарканд) и се появява посолство на Йеда
(ефталитите) в Китай. (344) Според Пугаченкова купата трябва да бъдат свързана
със школата в Пенджаб, тъй като подобни традиции в Бактрия отсъстват. (345)
Соловьов не е съгласен с това мнение, като отбелязва, че, въпреки индийските
черти на изработката в чилекската купа, това не е достатъчно, за да се разграничат
от бактрийската традиция, тъй като индийски стил се открива и в други райони на
Средна Азия. Например, купата от Лякш, също има изображения на жени, в сцени
от индийското изкуство. (346)
Сребърното блюдо на Строганов, което се съхранява в Ермитажа (Санкт
Петербург), (фиг. 63), е било открито в района на Перм (Русия), показва
50

средноазиатска двойка, седнали с кръстосани крака. По отношение на формата е
близка до купите от Чилек и Пенджаб. Блюдото е датирано от 5 в. и някои
изследователи смятат че изобразява ефталитска съпружеска двойка на пир, предвид
съобщението в “Лян-шу” за съвместните семейни пиршества у ефталитите и
високия статус на съпругата, както и във вече разгледаните подобни изображения
от саркофага на Ши Юн. (348 )
Друга бронзова купа е открита в Кашмирските скални храмове (фиг. 64).
Нейният размер е 8 см в диаметър. Външната повърхност на чашата е украсена с
гравирани човешки и птичи фигури, растителни и геометрични орнаменти.
Външната повърхност е разделена на шест паралелни пояса с изобразени глави във
всеки кръг, разделени от растителни и геометрични орнаменти. В основата на
купата е изобразена патица или гъска с отворени крила, обърната надясно. На гърба
си та носи слънчев символ. Според Насим Хан, човешките глави саизобразени в
типичен ефталитски стил – продълговати глави, дълги и тесни мустаци,
бадемовидни очи и слънчеви символи. Насим Хан смята, че купата е царски
предмет от ефталитското време (4-5 в.). (349)
Теракота
Терминът “ефталитска теракота” определя една малка група от теракотни
предмети, датирани в периода 5-ти - 7-ми век от н.е. и разпространени предимно
на територията на Чаганиан (фиг. 65). Тези теракотни статуетки изобразяват
личност, привърженик на учението Бодхисатва с типична шапка и корона с три
полумесеци. Такива полумесеци са намерени върху керамика открита в руините на
будистки храм в Мерв. Подобни “Бодхисатва” със сходни шапки са показани и в
будистки картини от Бамян, Какрак в Афганистан. (350) Според Илиясов короната
с три полумесеца, не е религиозен символ свързан с Бодхисатва, а по-скоро
ефталитски, отразяващ и сасанидското влияние. (351) Подобни фигури са
откривани в руините на крепостите в Далверзин-теме и Будрач (фиг. 66), една от
неизвестен археологически обект в Сурхандаря (Узбекистан) и теракотана фигурка
от долината Хисар (Таджикистан). Според Илясов съчетанието на корона с три
полумесеца и кафтан с десен триъгълен ревер е типично ефталитско. (Ж.В.:
Първообразът на този тип кафтан се открива в тохарските държавици Куча и
Карашар, вж. Восточный Туркестан в древности и раннем следневековья, М. 2000,
статията на С.Яценко за облеклото на народите в Източен Туркестан.) Подобни
дрехи са изобразени върху стенописите от Баляк-тепе, Къзъл и
костохранителницата в Куча. Всички тези находки са датирани в периода от 5-ти
до 7-ми век. Дрехите с десен ревер от 7 в. и по-рано могат да се определят като
типичен ефталитски стил. (352)
Теракотни плакети с изображения, обикновено от войни и богини, са
намерени в крепостта Далверзин-тепе и са датирани от 6-ти - 8-ми век. Войните
носят къси пластинчати ризници, държат копие в дясната ръка и меч в лявата.
Богините, нарачени от изследователите тип „Атина-Рищо”, е със шлем, щит в
лявата си ръка и с копие в дясната. Те вероятно са изобразявали индивидуални
персонажи. Мкртичев и Илясов отбелязват че подобни плакети са открити също и в
Согд. В 6-ти век тези територии са били обединени от империята на ефталитите.
Тези изследователи предполагат, че на теракотните плакети са изобразени боговете
51

от неизвестния ефталитски пантеон. (353) Мешкерис (Meshkeris) отбелязва също,
че има някои прилики между теракотните фигури от Согд и образите на
ефталитските царе от монетите. По-конкретно, елементите на короните (крила от
двете страни и полумесец отпред) се наблюдават и при някои теракотни фигури от
периода 5 – 8 век и са много сходни с короните от ефталитските царе от монетите
им. Но в същото време тя отбелязва, че подобна корона има и върху сасанидските
монети, по-специално с такава е изобразяван шах Пероз. (354)
Костни плочки от Орлат
Находките от Орлат (50 км североизточно от Самарканд) трябва да бъдат
споменати, особено тези намерени сред погребалния инвентар, при разкриването на
могила 2 (фиг. 67; 68). Костните плочки (две по-големи с размери: 13,5х11 см (фиг.
69), и три по-малки: 6х5 см (фиг. 70) показват изображения на сражения и ловни
сцени.
Върху по-малките е изобразена битка между две войски, между войни на
двугърби камили и също образ на грифон. Въз основа на иконографски сравнения
те са датирани между 2 в. пр.н.е. и 5 в. Възможно е те да изобразяват юечжийски,
сакски или хунски войни.
Един от първите учени, който се опитва да определи хронологичните рамки
на находките е Пугаченкова, която ги датира от 2-1 в.пр.н.е. въз основа на подобни
находки съвразани с ранния кангюйски период. (355) Илясов и Русанов ги
поставят в по-късно време, обосновавайки се с особеностите на погребалния обряд.
(357) Според Маршак плочите са от 3-4 в. и предполага че показват нашествието
на хуните в Согд. В подкрепа на своята хипотеза Маршак заявява, че сцената на
сражение отразява номадски централноазиатски художествени традиции, а не е
нещо местно. (358) Същата хронология предлага и Моде (Mode). (359) Азбелев
смята че находките от Орлат са още по-късни, от 4-5 в. поради наличието според
него на аналогии с материали и петроглифи от Южен Сибир. (360)
Козметична кутийки
Ние може да се съгласи с Гош, че някои козметични кутийки, по начин на
оформление и стилистични характеристики, от Гандхара (Пакистан) могат да се
свържват с ефталитите, или най-малко с периода когато ефталитите се установяват
в този район. Всички те са от 4-6 в. Откривани са следните находки от този тип:
1. Овален капак, изобразяващ любовна двойка. (Колекция на Полски (Polsky)
в Метрополитън музей в Ню-Йорк (фиг. 71, 1).
2. Кръгли кутия с капак изобразязащ ловна сцена. (Колекция „Кронос”),(фиг.
71, 2).
3. Фрагмент от капак с ловна сцена. (Метрополитън музей Ню-Йорк),(фиг.71,
3).
4. Кръгъл капак, изобразяващ пиещ мъж слушащ жена, свиреща на лира
(Частна колекция), (фиг. 71, 4).
5. Плочка изобразяваща ловна сцена, ездач стрелящ в лъв. Шлемът му е
типичен за алхоните. (фиг. 71, 5).
52

6. Квадратен капак с Феникс. (Метрополитън музей, Ню-Йорк). Той има
някои близки паралели с купата от Британския музей с 4 ловци-аристократи.
7. Капак с борба между мъж и лъв. Музей на изкуствата в Кливлънд. (361)
Каменни статуетки
Тъмнозелена статуетка от стеатит на жена свиреща на арфа се съхранява в
Пешаварския музей, и се смята че принадлежи към паметниците от ефталитската
епоха. (362) Някои стилистични похвати в изображението, като огромните обеци,
ни напомнят теракотните фигури от 5 в., от от манастира Харван в Кашмир. Друго
сходство се наблюдава в начина на гравиране с плитки линии, декоративните
елементи, общи и за други статуи датирани към 6 в. (363)
Мраморната статуя на индийският бог със слонска глава Ганеша, датирана от
7 в., открита в Гардез и съхранявана в Кабулския музей, също е свързана с
ефталитите. В основата и е открит надпис на “протошарада” (вид северноиндйска
писменост): “Шахи Кингила” който показва че е била собственост на ефталитския
цар. (364)
Бивар твърди че на статуята на Ганеша, и в нишата на голямата статуя на Буда
(53 м.) където е нарисуван ефталитски цар, присъства един и същи символ – накит
във формата на бича глава. Това вероятно не е случайно съвпадение, а е символ
свързан с Кингила. (365)
Тагми
Допълнителна информация за ефталитите не дават и тагмените знаци (знаци
за обозначаване на собственост). Гьобл (Göbl) отбелязва две основни тагми които
се срещат върху монетите с надпис “алхан” (Alchon), които обозначава като: S-1 и
S-2 (фиг. 73).
Така според Илиясов на фрагмент от теракотна статуетка на кон, намерен в
грънчарската работилница (DT-9) в Далверзин-тепе има тагма, която се откирава и
между графити по стените на коридорите в сградата DT-6. Тази тагма се открива и
върху ефаталитските монети. (366)
В Согд, по-специално, в много статуетки на конници от Афрасиаб,
въоръжени с боздугани и датирани от 6-7 в., също се наблюдава ефталитска тагма.
(367) Яценко смята че не може тази тагма да се свързва с ефталитите, тъй като
имало съществени разлики в начина на изпосване, и не приема версията на Илясов.
(368)
Според Илясов, хионите (да не се бъркат с Хунну (Xiongnu), хионитите са
говорели ирански език) са заели тагмата S-2 (по Гьобл) от Бактрия-Тохаристан в 4
век и след това мигрират към граничните райони между Согд и Тохаристан. В 5 век
ефталитите покоряват и поглъщат хионитите в совята общност. Така хионитските
тагми (S-2) остават да се използват от погълнатите хионитски родове и се
възприемат и от ефталитите. Впоследствие се неследява от владенията в Согд и
става изевстна като “самаркандски знак”. (369)
53

Керамика
Въз основа на археологически проучвания на обекти в северната част на
Афганистан, Жан-Клод Гарден (Gardin), отбелязва, че в прехода между кушанското
и ефталитското време, не се наблюдават съществени промени, в сравнение с
предходната епоха на възникване на Кушанската държава и времената на Гръко-
Бактрия. (370)
Въпреки това, се наблюдават някои специфични белези на
ранносредновековната средноазиатска керамика: с гладка, полирана повърхност,
украсена с пластични зооморфни и антропоморфни елементи, украсена с
хоризонтален вълнообразен елемент или с прави линии. Във Вахшската долината,
наоткрит керамичен фрагмент има изображение на мъжка глава с корона, в която
саизобразени символистично Слънцето и Луната. Смята се че е ефталитско
изображение, тъй като тези небесни светила са неотменен атрибут на ефталитските
корони, познати ни по нумизматични данни.
В керамиката от по-късните времена, тези характеристики изчезват.
Единствено остават концентричните и вълнисти мотиви и гледжосването. (371)
Според Берштам към ефталитската керамика, трябва да се включи и погрубата
сива керамика на Фергана от 5 век и аналогичната червена керамика от
Вахан. (372)
В Хорезъм, керамиката от 6-8 в. се отличава от предходните векове. Появяват
се нови похвати, вместо старото червено полиране, започва да се използва светъл
глеч, без използване на живопис. (фиг. 74) Променя се и формата на съдовете,
купите и дълбоките блюда почват да намаляват като количество, а започват да
преобладават чашите. (373) В по-късните форми на керемиката от Афригийския
период, се наблюдават хионито-ефталитски елементи. (374)
Съдовете от този период, открити в Мерв са направени от повисококачествено
глина, с добавка на сяра за придобиване на цвят. (375) Според
Тарзи, част от керамични съдове открити при разкопки в Бамян могат да бъдат
свързани с ефталитите, но авторът не посочва кои по-точно. (376)
В средата на 4-ти век на територията на южна Согдиана и в Еркурган се
наблюдава промяна в керамиката (фиг. 22). Делът на ръчно изработените
керамични съдове се увеличава. Грънчарството показва тесни аналогии с това от
Джетъасарската и Каунчийската култури. Това може да бъдат свързано с идването
на ново население: () На хионити и ефталити. (377) Сюлейманов смята, че
носителите на Джетъасарската култура, мигрират на изток по поречието на
р.Сърдаря и достигат до Согдиана, а носителите на културата Каунчи вероятно се
установят в източната част на Самаркандския оазис и оказват влияние върху
населението на Кеш. (378) Той смята че това преселение към Согд е извършено от
хионитските племена, които са принудени да изоставят земите си в Приаралието,
под натиска на хуните. Това се потвърждава от появата на нов тип керамика в
Нахшеб през 4-5 в. В.Массон, който описва керамиката от Дехистан, във времето
когато тук се установяват ефталитите и отбелязва че настъпват промени и в
грънчарските съдове. Започва да преобладава червеникаво-кафявото оцветяване,
съдовета са основно големи стомни с високи къси чучур, с една ръкохватка. На
гърловината с гребеновиден орнамент. Появават се и кълбовидни купи с ниски
гърла и чучури, съдове с плоско дъно, бутилковидни съдове с тясно гърло, както и
54

ръчноизработени сферични съдове с плоски дъна и дръжки. (380) По мнението на
Пилипко, през втората половина на 4 век, хионтиските и ефталитските племена
проникват в поречието на Амударя. Това се потвърждава от разпространението на
една и съща, ръчно изработена по-груба керамика на широка територия. Същата
керамика се открива в Термез, Зар-тепе, Ак-Курган, Дилбержин и други селища на
Бактрия. Такива съдове не са били разпространени в Бактрия в предходния период.
Този тип нова по-груба керамика получава разпространението си в Хорезъм, целия
басеин на Амударя и в южната част на Туркменистан. (381)
4. Нумизматика
Ефталитите са много добре представени в монетосеченето. Всъщност
нумизматичните доказателства може да се разглежда като един от най-важните
източници за ефталитската история, или по-скоро като най-ясно разграничим
етнически източник. Контролът на “Пътя на коприната” в средноазиатската му
част, позволява на ефталитите да участват наравно в тогавашната световна
търговия, заедно с Иран, Византия, Индия и Китай. Ефталитите и согдийците
стават основин посредници в търговията между Изтока и Запада, или между Китай
и Византия. Също важна роля започва да играе и Сасанидски Иран, заменил
Партянската държава. В този период согдийците продължавата колонизацията на
Седморечието и Източен Туркестан, която е започната още от Кушаните. Според
византийски, сирийски и китайски източници, основните стоки, на търговията
между Китай и Византия са коприната, стъкло, подправки, бижута и бои.
Ефталитите секат няколко вида монети. (382) Откриват се три вида надписи
върху монетите им: кушанобактрийски - на територията на Бактрия, пехлеви - на
територията на долината Кабул и брахми - на монети, сечени в северната част на
Пакистан. (383)
Монетите с кушанобактрийски надписи, често се откриват като използвани в
търговията със Сасанидски Иран, или като изплащане на данък (контрибуци). В
ефталитските монети се наблюдава и сасанидско влияние, в детайлите на
изобразяване на короните, или “олтра на огъня”. Също така редица области, които
са били част от Ефталитската империя продължават да секат собствени монети,
така че няма единна монетна система. Така, след края на 5 век до втората половина
на 7 век драхмите на Пероз са широко разпространени. Но не е известно дали те са
местно производство, сечени като имитации, или са дошли от други области. (384)
В Чаганиян е Термез сеченето на монети-имитации на шаховете Пероз и Хосров І
Анашурван са широко разпространени. (Ж.В. Подобни имитации носят и аварите в
Европа). В Согд получават разпространение и китайските монети които са кръгли,
с квадратен отвор в центъра. Согдийските сребърни монети, имитации на Варахран
V (Бахрам V Гур) заслежават интерес: профил на шахиншаха с назъбена корона,
застанал изправен пред олтара на огъня (разположен в центъра на монетата), а от
страни са дадени служители на храма, и над олтара – глава на божество. Основната
разлика е в надписа. На согдийските монети, в надписана пехлеви, вместо името на
шаха, фигурират имената на местните владетели. например монети с името на
Бухар-худата (владетеля на Бухара) са сечени в периода в периода 430-700 г. На
монетите от Бухара се среща и изображение на двъгърба камила, която е
зооморфното изображение на зороастрийския бог на войната, Веретранга. Тези
55

монети също са широко разпространени. В монетосеченето на Западен Согд и Чач
се откриват много паралели: в тагмите, изкуствената черепна деформация на
владетеля, полумесец в предната част. Всички тези символи са се разпространили
във времето на ефталитското владичество в региона. (385)
Според Соловьов, символите на Луната и Слънцето върху монетите на
ефталитските царе, показват че властта им е дадена свише от бог Митра и богиня
Анахита. (386)
В Согд, Чач и Чаганиян, вероятно под византийско влияние, са
разпространени монети изобразяващи управляващата двойка (царя и царицата).
През втората половина на 7 век в Кобадиян, монетите, са били изработени от мед и
с надписи, тип “ефталитски наклонен текст”. Този тип е условно наречен “Мунчак”
тъй като най-голямото разпространение е било в района на Мунчак-тепе. (387) Като
цяло разликите в стила на изработка на циркулиращите монети, показва
политическа изолираност на стопанствата по време на Ефталитската държава, и в
следващия период. (388)
В проучване на ефталитските монетни, работите на следните специалисти са
от изключително значение: А.Кънингам, В.Смит, Х.Юнкер и М.Алрам. Много
голяма роля в ранносредновековната средноазиатска нумизматика има Гьобл
(Göbl). През 1967 г. той публикува на многотомен труд “Dokumente Zur Geschichte
dеr iranischen Hunnen in Baktrien und Indien” (Документи за историята на иранските
хуни в Бактрия и Индия), която все още е основен труд и наръчник, за
реконструирането и анализирането на типологическите закономерности в
монетосеченето на четири групи племена – кидарити, алхони, ефталити и групата
оставила монетите на Незак. За да се различават от “европейските” хуни (на Атила)
той въвежда термина “ирански хуните”, отнасящ се за средноазиатските номади,
възприели на езика и културните традиции на иранския свят, особено в
монетосеченето. Тази система не хионитите, поради липса на нумизматични
доказателства, оставени от тях, въпреки че се срещат в изворите, като народ появил
се в 4-ти век. Тук бихме искали да представи основните принципи на монетната
класификация на Роберт Гьобл ( R. Göbl). (389)
Класификация на Р.Гьобл на монетите сечени от “иранските хуни”
Според Гьобл, се отдефиренцират четири основни типа монети, свързани
съответно с кидаритите, алхоните, ефталитите и групата секла монетите на
владателите от династията на (Nspk). Гьобъл опровергава много от предишните
транскрипции на монетни надписи публикувани от Гиршман. Той открива думата
“алхоно” в надписите и я свързва с алхоните от изворите, които в края на 4 в.
нападат Иран, после и Индия – в средата на 5 в. (390)
Също така коригира по-старата транскрипция “HПTLA HIONO” (Иптла
хионо) на XIГГILO OXONO, (Кхингило окхоно) отнасящи се до владетеля на
алхоните Кингила. (ок. 430-490) (391) и по този начин опровергава основанията за
свързване на ефталитите с хионитите, като доказва че няма нумизматични
доказателства за хионитите. Както отбелязва Алрам, изучаване на монетосечене на
“иранските хуни” поставя някои конкретни въпроси: “Относителната
хронологичната последователност на отделните видове монети в рамките на
четирите монетни групи е установявена твърде общо, но абсолютна им хронология
56

далеч не е изяснена. Същото се отнася и за монетните дворове. Въпреки че има
много взаимносвързани символи, които са изобразявани на различните монети и
говорят за техния общ произход, се наблюдават и много различия които пречат за
изясняването на тези взаимовръзки. Имената на монетните дворове са доста
хипотетични и се дадени условно, въз основа на мястото на намиране и най-често
се свързват с имената на отделни археологични обекти, т.е. на населени места. ... И
на последно място, надписите върху монетите, на персийски, кушанобактрийски
или индийски се четат твърде проблематично и портиворечиво, което поставя
много нерешени филологически въпроси”. (392)
Кидарити
Първата вълна на “иранските хуни”, според реконструкция на Гьобл, са
кидаритите (в Гьобл, техните монети са обозначени с Em. 11-18) (Фиг. 75). Те
започват да секат монети след края на Кушанската държава, по време на
Кушаншахар – наречено оше кушано-сасанидска епоха, време на сасанидското
владичество в Бактрия. Тези монети се появяват в областта Каписа (съвр.Кабул и
околния регион) и Гандхара, в периода 385 – 440 г. (393) Кидаритите “наследяват”
провинция Кушаншахр, както и монетните дворове използвани преди това от
сасанидските намесници (Ж.В.: обикновено сасанидските принцовепрестолонаследници,
преди да наследят трона). В областта Каписа ( в дн.Баграм) и
Кабул те секат златни динари-скифати, копирайки кушано-сасанидски образци. На
лицевата страната се изобразява владетеля застанал пред олтара на огъня, с
кушанобактрийски надпис: “bago kidoro oazorko košano šao” озн.: Господарят
Кидар, велик цар на кушаните (или велик Кушан-шах). Обратната страна
изобразява Шива пред своя бик Нанди. След откриването на съкровището от Тепеи-Маренджан
(близо до Кабул) стана достояне повече информация, за кидаритите и
техните монети. Това съкровище съдържа единадесет динара-скифати с името
Кидар и много сасанидски драхми, като последните хронологически са на Шапур
III (383-388 г.). Благодарение на това съкровище се предполага че началото на
кидаритското управление е в 380 г. (394) Кидаритските монети от Гандхара също
имитират сасанидските драхми. Кидар започва да се изобразява с корона, копирана
от своя противник Йездигерд II (438-457 г.), с пет зъба, увенчана с полумесец.
Някои монети са с надпис на брахми “Kidāra kusāna Sahi” - Кидар цар на
Кушаните. (395) Въпреки че кидаритите използват елементи от сасанидските
корони, като това правят и алхоните, е установено че между короните от
кидаритските и алхонските монети, няма пряка причинно-следственна връзка. (396)
На кидаритските златни динари от къснокушански тип, открити в Пенджаб, е
изобразен кушанския бог Ардохшо (Ardokhsho). Предполага се, че името “Kidāra”
(Кидар) първоначално е бил собствено име, а по-късно става като династично.
Надписите върху монетите на Кидар показват че се е титлувал владетел на
кушаните. (397)
Кидаритското управление на Гандхара, вероятно е продължило не по-късно от
450 г. в съответствие с нумизматична данни, въпреки че последните кидаритски
посланици в Китай са пристигнали в 477 г. Грене твърди, че прочита на
кушанобактрийския наспис от златните динари-скифати от съкровището от Тепе-и-
Маренджан трябва да се предаде като: „bago kio…” което означава „Господаря Кей
57

Вахрам ()”, а не като „Господаря Кидар”. Така той смята че въпросната емисия е
сечена от бъдещия Варахран V, последният сасанидски наместник с титла
Кушаншах. (398) Кидаритското присъствие е установено от една рядка серия от
седем сребърни монети, сечени в Самарканд, които продължават стилистичните
традиции в оформлението от сасанидския период, на на олратната страна се чете
името Кидар (κγδτ). (399)
Като цяло, монетите на кидаритите, могат да бъдат разделени на три групи по
Чатопадхиай (Chattopadhyay):
1. Златни монети от кушанската тип с надпис на брахми;
2. Сребърни монети на сасанидски тип с надпис на брахми и понякога на
пехлеви;
3. Медни монети от кушански и сасанидски тип с надпис на брахми. (400)
Други изследователи отбелязват че кидаритските монети след 370 г. изместват
кушано-сасанидските монети в Бактрия, Кабул и Пенджаб. Кидаритите започват да
секат:
1. златни монети от кушано-сасанидски стил с имената Кидар и Варахран (от
старата кушано-сасаниска емисия);
2. сребърни монети от сасанидски стил с имената Пероз, Кидар и Варахран;
3. медни бактрийски монети с името Варахран. (401)
Джой Криб (J. Cribb) специалистка по нумизматика в Британския музей пише:
„Кидар приема титлата кушаншах, наследена от сасанидските наместници на
Кушаншахр. Това би могло да се разбира по три начина: Кидар е пряк приемник на
Сасанидите в Кушаншахр: Той не е Сасанид но е използвал та зи титла: Той е бил
кушан по произход и въстановява старата традиция.
Няма обаче нищо съществено в надписите на монетите им, за да ни насочат
към едно или друга от възможните версии. Единственият възможен намек за
техния произход, е в очевидно във факта че най-рано това име се появява на
монети намерени в Пенджаб. (402)
Алхони
Втората вълна на “иранските хуни”, според Гьобл (Göbl), е тази на т. нар.
“алхони”, чиито монети той обозначава: Еm. 33-176 403 и 177-193 (неизвестна, но
може да се свърже с алхоните) (фиг. 76; 77). (404) Името им “алхони” е почти само
известни от надписите върху монетите им, които Гьобл интерпретира като
“alxono”, (405) и в която втората част “-Xon” той сворзва с “хун”.
Алхоните постепенно изместват и подчиняват кидаритите и накрая заемат
цялата Северозападна Индия. Те представляват група от племена, която е наречена
"Hūnas" в индийските източници. В анонимната група монета (Em. 33-39) (фиг.76,
1-4), първото име на владетел, на чиято монета присъства и “алхоно” е Кингила.
(Em. 40-89, 91-107, 112, 117-118) (фиг. 76, 5-7), а след това Тораман(а) (Toramana)
(Em. 90, 108-111, 113-116, 119-133, 146, 146А) (фиг. 77, 10-14), следва Михаракула
(Em. 134-137 , 152-165) (фиг. 77,15), За Еm. 139-145 не е ясно дали са свързани с
Михаракула или неговите наследници Нарана / Нарендра (Em. 138, 147-151, 171-
176) (фиг. 77, 17-18). Тяхната монетна група обхваща повече от 150 различни
видове, които са свързани помежду си основно по отношение на типологическите
критерии. (406) Но този модел на последователност Кингила-Торамана-
58

Михаракула противоречи на данните от един надпис върху медна пластинка
(медния свитък), съхраняван в Колекцията “Шьойен” (Schøyen collection,
собственост на Мартин Шьойен, род. в 1940 г., норвежки историк, палеограф,
букинист, пътешественик и колекционер). (407)
Най-ранните монети от типа Кингила (според Гьобл се появяват в периода
430/440 г. – 490 г.) са “анонимни”. Следващите: Еm. 40-43. Еm. 44, 66 и 66A имат
двуезичен надпис, на кушанобактрийски – “алхоно” и на “брахми” – името
Кингила. Най-късните монети на Кингила са Еm. 81 и са сечени в края на 5-ти век,
въпреки че Гьобл предполага се, че и следващите Еm. 82-89, 91-107, 112, 117-118,
също са свързани с този цар. Надписите са на кушанобактрийски и индийски
(брахми), или и на двата езика и споменават различни имена, а понякога и името на
царя (в брахми Khigi, Khigila или Khingila). Има влияние, на индийската религиозна
традиция, но в същото време се изобразява и сасанидския “олтар на огъня” на
реверса (обратната страна). (408) Алрам отбелязва че монетите на Кингила са
пълвите прототипи за изработването на монетите известни ни от съкровището в
Кабул.
По време на царуването на Кингила, царят започва да носи семпла короната
която представлавя венец с полумесец поставен над челото. (409)
Монети с името на Кингила, изписано на “брахми” географски трябва да се
свържат с източната част на Афганистан или северозападен Пакистан, а
хронологично – с 6 в. вероятно към края, а не в началото. (410)
Според Гьобл, Кингила е наследен от Тораман (490 –ок.515 г.), името му е
записвано с брахми е Тора, Торамана (Тора, Toramāna). Под негово ръководство
алхоните около 500 г. завладяват Малва (Централна Индия). Монети с името на
Тораман(а) са открити в големи количества в Малва, Пенджаб и Кашмир. (411)
Тораман е наследен от Михаракула (ок.515 – 542 г.), името е изписвано с
брахми “Jayatu Mihirakula” (412) или “Господин Михаракула”. Наблюдава се все
по-голям влошаване на съдържание на сребро в драхмите и монетите сечени от
него. (Ж.В. белег за влошено икономическо състояние на държавата и обедняване)
След смъртта му, около 542 г., част от алхоните се изтеглят на север, към Каписа
(Кабул) и Газни, където се сблъскват с местния владетел Незак. (413)
Тораман и Михаракула секат главно сребърни и медни монети. Сребърните
монети на Тораман са известни в три разновидности, а тези на Михаракула – в две.
(414)
На лицевата страната на сребърни монети на Михаракула е изобразен портрет
на владетеля, а на обратната страна е легендата ”Jayatu Mihirakula” или
“Mihirakula” на брахми. (415) Що се отнася до медните монети, те са два вида. На
едните има следния надпис “Shri Mihirakula” (Г-н/или “великия” Михаракула) или
“Jayatu Mihirakula”. На обратната страна обикновено е изобразен свещенния бик
Нанди, символ на бог Шива, които показват ангажираността на Михаракула към
култа на Шиваимзма. (416) Големите медни монети на Михаракула показват ездач
на кон с легендата “Mihirakula” на брахми, а на обратната страна е изобразена
богинята Лакшми. Това е имитация на Гуптските монети с конник. Има и някои
медни монети на Тораман, повторно прештамповани от Михаракула. (417) (Ж.В.:
също белег за обедняване!)
Според големината си медни монети от Михаракула се подразделят на:
59

1. Малки монети, които са открити в Източна Пенджаб и в Раджпутана и са от
сасанидски тип. На лицевата страна вижда главата на царя с индийски надпис “Shri
Mihirakula” а на реверса изгърбен бик с индийски надпис “Jayatu Vrisha”;
2. Средните монети са копия на по-стари кушански видове. Царят е с копие в
лявата ръка, а с дясната ръка надолу сочи малък олтар. Легендата на брахми гласи:
“Shri Mihirakula” , на обратната страна е богинята Лакшми е седнала върху житни
класове;
3. Големите медни монети представляват владетеля на кон с легендата на
брахми “Mihirakula”, на реверса е богинята Лакшми. (418)
По време на разкопки в будистки манастир в Хадда (Джелалабад) са открити,
заедно с драхми на Кидар, 16 драхми тип “алхоно” сред които и две монети
имитация на драхмите на Шапур II. (419)
В будистките манастири на Таксила: Бхамала, Лалчак и Дхармамараджака
(Bhamala, Lalchak и Dharmarajika) са открити общо 32 сребърни монети, с неясна
принадлежност (Кингила или Джавука / Khingila и Javukha). (420) При разкопки в
манастира Шахики-Дери през 1911 г., е открито малко съкровище от 16 монети
“алхоно” от най-раннен тип - обикновен венец с полумесец. (421)
Сред монетите от Шахики-Дери има добре запазени много редки сребърни
монети на Михаракула. Легендата на брахми гласи: “Jayatu Mihirakula”. Има
образци на сребърни монети изобразяващи бюст на владетеля, пред който е
Слънцето. Над него на брахми пише “Jayatu”, както и името на царя, което е било
прочетено като Balasara, Bagamsara или Baysara, което се счита за ново име на
неизвестен владетел. (422)
След Михаракула, има само едно познато име от монетите: Наранa /
Нарендра, в брахми Na, Nаrа, Narana или Nаrеndrа (около 570/80 - 600 () г.).
Владетелят на алхоните Незак използва на короната си бича глава, но неговите
манети са сечени в Гандхара. Други доказателства за обратното завръщане на
алхоните от Индия и напрегнатите отношения между тях и Незак, се подкрипя и в
навлизането на индийски елементи, донесени от завърналите се алхони, в покъсните
манети на Незак, което се вижда от монетите му открити в Кабул и Газни,
сечени във втората половина на 6 в. (423)
Алрам също подкрепя теорията на Гьобл, че след поражението на Михаракул
в Индия в 528 г., неговия народ се завръща в Гандхара, през прохода Кубер в
областта на Кабул – Каписа, където се сблъскват с местния владетел Незак.
Започват да се появават паралелни и синхронни монети на алхоните и на Незак
циркулиращи съвместно както в Афганистан, така и на юг от Хиндукуш.
Конфликтът между алхоните и Незак се проявава и в появата на монети на които
Нарандра е изобразен с “корона с бича глава” каквато е всъщност короната на
Незак.
Кой е анонимният алхонски владетел, успял да се наложи над Незак в
Гандхара и Каписа, от серията монети Em.150 от съкровището намерени в Кабул
(424) поради лошата съхраненост, надписите не се четат, някои виждат в него
Нарендра, други Праварасена II, вероятно син на Тораман, управлявал около 60 г. и
сякал монети с надпис “Shri Pravarasena” и “Kidara” на реверса. (425)
Други отричат това и виждат на тези монети имената Кингила или
Нарендрадитя, а не Праварасена ІІ. Трети смятат че Праварасена е индийски
превод на ефталитското царско име Кингила. (426) Бивар свързва Нарана и
60

Нарандрадитя (Narendraditya). (427) На базата на нумизматичния материал, Алрам
предполага, че в последното десетилетие на 4 век, алхоните прекосяват Хиндукуш
в западна посока и преминават в Каписа (Кабул), като там свалят последната
Кидаритска династия. Монетния двор в Кабул започва да сече монетите си едва в
последното десетилетие на 4-ти век (около 390 г.). По време на първата фаза на
това монетосечене, алхоните използват като прототип, монети на Шапур II (фиг.
76, 1-2). Те отново гравират на кушанобактрийски думата “алхоно/алхано”
(alxanno) дума, вместо първоначалния сасанидски надпис на пехлеви. Във втората
по-късна фаза, вече се добавя и тагма пред бюста на владетеля, а в третата фаза,
владетелят е увенчан с корана с полумесец. В четвъртата фаза на монетната
продукция на алхоните, освен тагма и коронта с полумесеца, към бюста на
владетеля се добавят и растителни мотиви и орнаменти. В предната част на бюста
има надпис на кушанобактрийски, а в задната – на брахми е изписано Кингила.
зползването на брахми показва че тези монети най-вероятно са сечени в Гандхара.
Това се подкрепя и от съкровището съдържащо шестнадесет драхми на тези ранни
модели, които са открити в Гандхара и Шаки Дери. (428)
А наскоро е открит меден слитък с името Джавука (Javukha) (фиг. 76, 8-11) В
класификацията на Гьобл това са монетити Еm. 49-51 и 82 където се среща това
име, но паралено с Кингила. В монетите Еm. 117 и 118 има и кушанобактрийски
надпис на това име ζαβοχο (Zaboho) (фиг. 77, 1-5) а на лицевата страна, е изобразен
конник. Давари (Davary) посочва че монетите с кушанобактрийския надпис Zaboxo
и тези с индийския “брахми” надпис Javukha се отнасят за едни и същ владетел.
(429) Според Вондровец тези владетили управлявали в Гандхара секат монети
показващи силно Гуптско нумизматично влияние (вкл. монетите на
Javukha/Zaboho). (430)
Т.нар. “Меден свитък” съобщава че единия от алхонските царе в Бактрия,
носи името Мехама (Mehama) (фиг. 77, 6-9). (431) Открити са и монети на Мехама
с надпис на името на брахми - Em.71, 73 и 74, както и непубликуваната Еm. 316. с
надпис на кушанобактрийски μηαμοι (Meiamo). Името е засвидетелдтвано и в
накои бактрийски документи, и в някои печати-пломби от колекцията на Аман Ур
Рахман. Монетите Еm. 62 и 63 съдържата кушанобактрийското “μηο”, въпреки че
повечето от тях не се четат добре, може да се смята че това е кратка версия на
същото царско име. (432) (Ж.В.: вж. българското неслав.име Мамъ, Мамьо!)
Всички монети от Кингила и Джавука са открити на юг от Хиндукуш, в
района между Садикадад (близо до Баграм) и Таксила. За сега монети на алхоните
не са намирани на север от Хиндукуш. Но “медния свитък” съобщава че тяхното
влияние стигало по на север до Талакан (в Бадахшан). Вондровец предполага, че
ефталити и алхони са били едно и също племе. (433) Клон на алхоните е останал и
в Бактрия и по този начин трябва да са били под управлението на ефталитите, или
след първата голяма победа над Сасанидите в 474 г., или след пълния разгром и
смъртта на Пероз в 484 г. При това голямо разширение на Ефталитската държава,
алхоните се устемяват на юг и покоряват Северна Индия, откъдето са изгонени
едва в 6 в., след което се връщат и установяват около Кабул, затова и тук започват
да циркулират техни монети съвместно с тези на предишния управител – Незак.
(434)
От “Медния свитък” може и да се мисли че Кингила, Тораман(а),
Джавука/Забохо и Мехама/Мейамо, не са поредни вледетели от една династия а
61

едноверменно управлявали или в близко време, в различни крайща на
Ефталитската д-ва.
Незак
Третата група от монетите на „иранските хуни” са сечени от династияна на
владетелите с име Незак (Nspk), по Гьобл (Em.198-254, 256-271) (фиг. 78). Техните
владения обхващат земите на юг от Хиндукуш, и районите на Газни и Кабул в
южен Афганистан. Тяхното царство съществува от. 460 г. нататък.
Според Гьобл тази група монети носи имената на владетелите: Nspk (Незак)
от Кабул (Em. 198-199), Nspk (Незак) от Газни (Em. 217-222), Sāhi Tigin (Шахи
Тигин) (Em. 200-216A, 236-246, 252-254, 256-259, 265-271), Phromo Kēsoro (Фромо
Кесоро) (Em. 247-251). Към тази група Гьобл добавя също Zābulit (Забулит) –
наместник на Шахи Тигин в Хорасан (Em. 260-264) и монетите на алхоните, след
завръщането им от Индия (Em. 225-235). (435) Владетелите от династияна „Незак”
секат монети, точни имитации на сасанидските драхми. Подобно на всички други
„ирански хуни”, те се запознават с монетообръщението първоначално от
сасанидската валута, вероятно с която получавали възнагражденията си когато са
служили като наемници на иранските шахове. (436)
Важната характеристика на монетните но Незак е короната с „бича глава” с
която е изобразен владетеля, символ който не се среща при другите „ирански
хуни”. Монетити имато надпис на пехлеви: nycky MLK’ (Незак Шах). На обратната
страна е изобразен „сасанидския олтар на огъня” с придружаващи фигури (жреци)
над чиито глави са изобразени две малки колела и слънце под формата на розетки,
която е типичен елемент от монетнияте на Незак.
Легендата понякога се тълкува като Napki (npky), но според Гьобл е поправилно
да се транскрибира Nspk което се е произнасяло „Незак” и вероятно е има
на владетел, управлявал към 450 г. (437) (Ж.В.: Но межем да предложим и друго
четене на надиписа „Napki Malka srio shaho” което означва, от согдийски npyk
(nэpēk) – пиша, надпис, npys, npxšt (nэpēs, nэpэxšt) – написано, mlk` - владетел, šyr
(šīr) – голям, велик, господар, или „написа владетеля, великия шах”.
Според Гьобл монетите на Незак по начин на и стил на израбтока могат да се
разделят на две групи.
Група І започват да се секат в средата на 5-ти век и характерната им черта е
изобразяването на лицевата страна – владетел с корана с „бича глава”. Легендата е
написана на пехлеви и се чете, както „nycky MLK”. Растителните мотиви под бюста
е много сходна с тези от монетите на алхоните. На обратната страна е изобразен
сасанидския „олтар на огъня” с двама жреци до него, държащи скиптри, до тях е
изобразено колело – „слънчева розетка”. (438)
Група II се появява хронологично по-късно от група I. Двете групи се
различават по стилистичното оформление, формата на буквите в надписа, начина
на изобразяване на колелото „слънчева розетка” която е в по-голям размер
отклокото на монетите от грепа І.
Вероятно двете групи монети са сечени в два различни монетни дворове:
група I - в Газни и група II - в Кабул, както показват многото единични монети,
закупени на пазара в Кабул и съкровището от Гардез, монетите от което се
появяват на пазара в Кабул през 1962 г. и съдържат само монети на Незак от II-та
62

група, явно сякани след конфликта на Незак с алхоните, малко след смъртта на
Тораман в 515 г. Чистотата на драхмите намалява, докато накрая се превракат в
чисти медни монети. Наблюдава се инфлация на монетите, паралелна с тази,
наблюдавана в монетнтине емисии на алханските монети на Михаракула. (439)
Владетелите от династията Незак, според Алрам са вероятно местни
управници на региона Каписа (Кабул)-Забул, както смята и Куваяма, а не са
„ирански хуни” както смята Гьобл. (440) Вондровец смята че идентификацията на
шаховете Незак е твърде неясна, поради неизяснената им матерална култура и
тяхната хронология. Те са известни само от монетите си и от китайски извор който
показва за тяхното владение в района на Газни и Кабул (Каписа). Във втората част
на 5-ти век, алхоните завладяват Гандхара от тяхната власт. (441)
Ефталити
Четвъртата група от монети на „иранските хуни”, принадлежат на същинските
ефталити, и според Гьобл това са Em. 282-289 (фиг. 79). Предполага се, че
наличието им не преминава на юг Хиндукуш, а основната зона на разпространение
е района на Източен Хорасан. Според Гьобъл няма доказателства че Бамян е бил
техния монетен двор, но въпреки това посочва две от тях като типични ефталитски
монети. (442)
Като цяло, ефталитските монетна се поставя между 476/77 г., когато
плененият Пероз се откупва с 30 мулета натоварени със сребърни драхми, и
563/565, когато е унищожена Ефталитската държава.
Този епизод за откупа на Пероз се потвърдава от множество находки на
драхмите на този шах в северната част на Тохаристан, където тези монетите и
последващите им имитации получават най-голямо разпространение. (443)
Ефталитски са и множеството открити нискокачествени драхми от 5 век, в руините
на ранносредновековните селища в Трансоксания говори и за ефталитската власт в
тази територия.
На аверса на ефталитските монети има изобразена главата на царя с корона
(подобно на сасанидските корони), а на обратната страна (реверса) присъства
„олтара на огъня” и двама жреци до него. (444) В Тохаристан сребърните имитации
на драхмите на Пероз съдържат и надписи на кушанобактрийски с имената и
тагмите на местните владетели. (445) Именно монетите на Пероз стават основата на
ефталитското монетосечене, изразяващо се в техните имитациии, откривани
предимно в Тохаристан. (446)
Една от най-многобройни ефталитски имитации на Пероз, според
класификацията на Гьобл е монетата Еm. 287. На лицевата страна (аверса) е бюстът
на Пероз увенчан с „крилатата корона” на която разперените криле са символ на
бог Веретранга (vārəγna), (в средноперсийски Бахрам), иранският бог на победата.
Пред бюста е написано на кушанобактрийски „ēb”. Извън кръга, имо четири
големи точки гравирани по периферията на монетата. На обратната страна
(реверса) е изписан характерния монограм M-P (MLK Peroz - шах (малик) Пероз) в
лявото поле. В дясното поле е името на монетния двор „baxlo” – Балх, е написано
на кушанобактрийски което потвърждава, че мястото на изработката е на север от
Хиндукуш. Буквите ēb бяха интерпретирани от Хумбах като съкращение на
„ēbodalo” – ефталит (ептал, абдал). (447) Те присъстват и на една друга серия
63

ефталитски монети (Em.287A) (фиг. 80, 1), където ефталитския владетел е
изобразен в профил с чаша в дясната ръка, стилистичен похват, познати ни и от
вече разгледаното изображение върху „блюдото на Строганов”. (448) Ефталитски
монети са откривана и в:
1. В Кара-тепе, сребърна монета с типичното ефталитско изибражение, но на
реверса има „сърце и трилистник”. (449)
2. В Хайрабад-тепе, имитация на монета на Пероз, датира от втората половина
на 5-ти или началото на 6 век. (450)
3. В разкопките на селище, намиращо се на пътя Термез-Ангор, недалеч от
Angor са открити още подобни монети. (451)
4. Сребърна монета, имитация на Пероз, датирана от края на 5-ти или
началото на 6 век, е открита в Далверзин-тепе. (452)
5. В Будрач, разположен на 10 км северно от Далверзин-тепе, са открити две
монети, имитации на Пероз, обозн.по Гьобл Еm. 287. (453)
Ефталитските имитации на монетите на Пероз, сечени в монетния двор
„baxlo” (Балх) могат да бъдат разделени в две групи:
1. По-голямата група с кушанобактрийски надпис ēb, или ēbo (ēbodalo – ептал,
абдал) на лицевата страна, пред профила на владетеля. (Ж.В.: Твърде вероятно
кушанобактирйското ēb/ ēbo, е означавало седем, вж. ваханското уb( ыb) – седем,
така самоназванието на ефталитите “ēbodalo” означава буквално “седем племена”
от пущунското ddala – група, племе, тълпа! Оттук и закономерното му предаване
като абдал, хептал, хефтал)
2. По-малката група, която вместо кушанобактрийски надпис, има полумесец
в дясната половина полето над диадемата с лента и звезда в лявото поле.
Една от характерните особености на двата вида монети са четирите големи
точки по външната периферия. Леки вариации се срещат само в първа група,
където точката е между корона и полумесеца, както в сасанидския образец, или
точките са три (три малки точки, подредени в триъгълник). (454) Лернер отбелязва,
че на някои монети короната на владетея е изобразена с лъвска глава. (455)
Много медни монети от ефталитски тип са открити от Кабанов при
разкопките му на Шор-тепе (3 км южно от оазиса Карш) вероятно сечени от
ефталитския управител на Нахшеб. На монетите е изобразена главата на
управителя на лицевата страна, без корона, обърната наляво, с голобрадо лице и
дълъг прав нос, а на обратната страна ими изображение на човек убиващ лъв с меч.
На аверса, пред лицето на човека, има арамейски надпис. Главата на владетеля е с
признаци на ИЧД (изкуствена черепна деформация) подобно на монетите сечени от
ефталитите в Индия. Монетите са датирани между 480 г. и 563/567 г. през времето
когато ефталитите владеят Нахшеб. Фактът, че управителят е изобразен без корона
се обяснява от Кабанов, че в случая имам местен управител сякал свои монети, а не
отделен владетел. (456)
Около средата на 6 век Тюркският каганат налага своята власт на север и на
изток от ефталитските владения в Хорасан. Това се използва от сасанидския шах
Хосров І Ануширван който се съюзява с тюрките и около 563/65 г. съвместно
разгромяват и поделят Ефталитската държава. Дори и в този късен етап, който
продължава до средата на 8 век, сеченето на имитации на сасанидските драхми
продължава. Преди всичко, се откриват голямо количество монети, сечени от
Хосров II Парвиз (591-628 г.) и техните имитации съдържащи местни елементи.
64

Легендите най-често са на три езика: средноперсийски, кушанобактрийски,
ииндийски. От 6-ти век нататък, различни монети са в обръщение в Средна Азия,
както местни, така и чужди, сасанидски а по-късно и арабски драхми. (457)
Според Ртвеладзе монетите, сечени в Чаганиян за имитации на драхми на
Пероз, с кушанобактрийски и согдийски надпис, на согдийски - χδηο и χωβ които
показват титлата на владетеля и на кушанобактрийски Hono, Hionsо и Alkhon
(хоно, хионо и алхоно) . (458)
Изображението на главата на владетеля, обърната наляво, в късната античност
(кангюйския период) се срещат само само на монети от династията на Уркод
(Гиркод) (1 век пр.н.е. - 3 век), а след това върху монетите от Кеш (3 - 6 в.) и
ефталитските монети от Индия, най-вече на ефталитски имитации на сасанидски
монети на 5 - 6 век. (459)
Ртвеладзе предполага че ефталитите прекратяват старата династия на Чач,
като слагат свои намесници в края на 5 век, което се вижда и от сечените местни
вонети по това време с тагма. (460)
В Националния исторически музей в Ташкент има две медни монети (подобно
на 5-те монети от колекцията на Ермитажа в Санкт Петербург), изобразяващи
владетел на лицевата страна и конник на реверса. Тези монети по мнението на
Ртвеладзе, са открити в района на Бухара, вероятно принадлежала на ефталитския
владетел Гатфар. (461) М.Фьодоров не е съгласен с този изовод и смята че
Ртвеладзе неправилно разчита надписите им. Според него трябва да се чете името
Кавад, а не Гатфар. (462)
Илясов, въз основата на анализа на тагмения знак на владетеля на
Пенджикент и името Гамаукян (или Хамаукян), върху монети от втората половина
на 7-ми век, отбелязва, че той е хионито-ефталитски. (463)
Гобозико/Тобазин(и/о) монети
Както пише Вайнберг, Сасанидски Иран, в съюз с номадите хионити, които са
живели в близост до източните граници на държавата, провежда военна кампания
срещу Кушаните в края на 70-те години на 4 век. Въпреки това, в края на 80-те
години, ситуацията се променя и хионитите, заедно с кидаритите започват война
със Сасанидите и прогонват персите от бившите Кушанскати земи. В резултат на
това в южната част на Хиндукуш, възниква царството на Кидар. Хионитите се
преселват в района на Кабул и Северна Индия. Част от хионитите, създават
самостоятелно княжество на територията на Тохаристан и започват да секат монети
с надпис Гобозико (Goboziko) (фиг. 80, 2) (в края на 4-ти - първата половина на 5 –
ти век). (464) В същото време, в източната част на Тохаристан и Бадахшан, се
формира държавата на ефталитите. По-късно през 40-те години на 5-ти век,
монетите на кидаритите и хионитите (Гобозико) се появяват и в Тохаристан, като
резултат от резширяването на техните владения след победата им над шах
Йездигерд ІІ. (465)
Гиршман чете легендата на тези монети като „Shaho Zabula”. (466) Хумбах
предлага две версии: Гобозини (Gobozini) и Гобозико (Gobozoko), като предпочита
втарата версия за по-вероятна. (467) Според Алрам който предлага нов прочит на
това име трябва да се чете T/Gobazin (i/о) (Тобазини/о или Гобазини/о). (468)
Ртвеладзе чете легендата като Gobozona / Goboz(а) (Гобозона, Гобоза) и тя се
65

превежда като владетел на Гобзон (Gobzon). Той предполага, че Гобоз е княжество
на територията между Южен Согд и Амударя. (469)
(Ж.В.: Алтернативно мое мнение:Възможно е, изразът „гобозико” всъщност
не е етническо название, тъй като подобно няма съхранено в нито един познат
извор, а означава „съобщи, потвърди, каза”, съответно в ягнобски, пущунски и
сариколски gap, шугнански g`ap, кюрдски gep, талишки gêp, персийски goftar –
дума, в осетински kæpp-kæpp – празни приказки, дърдорене и осетински иронски
zægъыn, дигорски zægъun, пущунски zag, персийски zāg, согдийски zāγ – говоря,
казвам. Или gobo - дума, ziko – говоря, аналогично в ахеменидските надписи се
използва подобен прийом на изразяване „говори цар Дарий...” и следва казаното от
владетеля. В случая „говори” владетеля оставил името си върху монетата.)
5. Писмени източници
В произведенията на ранните средновековни историци има съхранена
информация за ефталитите. Прокопий Кесарийски, византийски историк от 6 век,
пише: „Ефталитите се наричат „хуни” но въпреки това те не смесват с никои от
известните ни хунски народи. Техните земи се намират далеч от тези на хуните, и
са разположени в непосредствена близост на север от Персия. Техният град,
наречен Горго, се намира срещу Персийските граници, и следователно е в център
на чести стълкновения в граничната зона между двата народа. Също те
(ефталитите) не са номади подобно на другите хунски народи, и от дълго време са
се заселили в добра земя. В резултат на това, те никога не са правили някакви
нахлувания в римските владения, с изключение на съюзна помощ оказана на
армията на Мидия (в сл.Персия). Те са единствените, сред хуните, които имат бели
тела и красиви лица. Вярно е също, че начина им на живот е съвършенно различен,
от този на другите хуни, те не живеят дивашки, а се управляват от един цар, те
имат закони, те спазват правото и справедливостта в своите отношения както едни
с други, така и с техните съседи, и в никаква степен техните закони не са по-лоши
от персийските или римските”. (470)
По този начин, Прокопий съобщава, че ефталитите са „хуни”, но те не се
смесват с другите известни хуни, и се различават от тях по външния си вид и
начина на живот, и че те са живели далеч от останалите хуни, на север от персите.
А византийския съвременник на Прокопий, Агафий Миренайски пише за тях
доста лаконично: „Ефталитите са хунски народ” (471)
Други византийски автори, които дават информация за ефталитите и трябва да
се споменат са: Приск Панийски (5 век), Менандър Протектор (6 век), Козма
Индикопловт (6 век) и Теофилакт Симоката (7-ми век). Теофан Византиец (6 век)
съобщава, че владетелят на ефталитите носи името Вахшхунвар (Wakhshunvar) но
се нарича Ефталан (Εφθαλάνος), и от неговото име, така се нарича и целия му народ
– ефталити (Εφθαλιται). (472) Теофилакт Симоката отбелязва: „…Владетелят на
абделите, които също така се наричат ефталити” .473
Козма Индикопловт (индийски пътешественик) е бил търговец от
Александрия, който посещава Индия и Шри Ланка между 525 и 547 г., по-късно
станал монах и е написал „Християнска топография”, където описва пътешествията
си и съобщава някои данни за ефталитите. По-конкретно, броят на войската и на
царят им, когото той нарича Голас (Gollas). (474)
66

Допълнителна информация, най-вече за войната на Сасанидския шах Пероз с
ефтаритите, може да се намери в сирийските източници, като труда на Йешу
Стилит (6 век), „Хроника” написана около 517 г., в който обхваща историята на
Северна Месопотамия в годините между 497 и 506/07 г. В „Хрониката” на Захари
Ритор (5 - 6 век) се описват „народите живеещи в палатки” (Ж.В.: в Северен
Кавказ), като между изброените 13 имена, ефталитите са съобщени с две – абдел и
ефталит. (475) Също името на ефталитите се съобщава в непълната анонимна
хроника от град Карка де бет Селок (5 – 6 век). Михаил Сириец, автор от 9-ти век,
споменава ефталитите като „тедал, тедалатци”.
Отношенията между Сасанидите и североизточните им съседи, по-специално
хионитите, външният им вид и погребалните им обичаи, се съобщаат в „Римска
история” на Амиан Марцелин (330-400 г.). (Ж.В. става дума за европеиди с красиви
лица и трупоизгарянето на загиналия в битката при Амида, син на хионитския цар
Крум-бат).
Повече информация за ефталитите довот повече китайските източници. Името
„ефталити” се появява за първи път в китайските хроники в 456 г., когато те
изпращат първото си посолството в Китай в столицата на империята Северна (или
Тоба) Вей (386-534 г.) и няма данни за тях от преди 456, 476 г.
В китайски източници се дават сведения за произхода на ефталитите. Едни ги
свързва с каоче или гаоче (клон на тюркските племена, респ. уйгурите), други с
потомците на китайския пълководец Бa-Хуа, наместник на владението Чеши, и
племената обитаващи окло съвр.Турфан. Трети ги разглеждат като принадлежащи
към една и съща раса с да-юечжи (големите юечжи) или кушаните, четвърти
предполагат че са наследниците на Кангюй (известно владение от епохата Хан.
(477)
Разбирането на трудността за определянето на точния произход на
Ефталитите, в 7-ми век е добре описано от китайски автор Вей Цзе, които като
представител на династията Суи, пътува с мисия в западните страни.
Пътешествието си е описал в работата си „Си-фан-цзи” (Записки за страните на
западните варвари) където отбелязва: „Информацията, идваща от отдалечени
страни на чужди езици е обект на изкривяване и неправилно разбиране и освен
това, се отнася за много древни времена. Така че ние не знаем нищо със сигурност.
(По този начин), е невъзможно да се реши въпроса (за произхода на ефталитите).
(478)
В китайската хроника „Бей-ши” (История на Северните дворове), написана от
Ли Яншоу в 644 г., ние откриваме в (книга 97): „Страна на Йеда. От един вид са с
да-юечжите, според други те са подразделение на гаогюй”. Що се отнася до
родните им земи, „Бей-ши” казва: „Те произхождат от север на китайската граница
и са на юг от планината Цзиншан. Те са разположени на запад от Хотан”. (479)
(Ж.В.: под Цзиншан, което озн. „Златна планина” не трябва да се разбира
Алтай, а хребеда Карлъкдаг, най-източните разклонения на Тяншан
минаващи на север от Чеши (Турфан), както смята Л.Боровкова). Тук виждаме
твърде интересан пасаж показващ движението на ефталитите от района на Турфан
до района на Кашгар).
В „Суй-шу” (История на династията Суи), която е написана от Вей Цзен в 636
г. по време на периода на династията Тан (618-907 г.), в доклад (в книга 83) се казва
че „Столицата на страната на Йеда, се намира на 200 ли (1 ли средно е равна на 500
67

м. - AK) по-южно от река Вуху . Принадлежат към да-юечжите. Имат войска от 5-
6 000 много смели войни”. (480)
В друга династийна история, “Тан-шу” (История на династията Тан, писана в
10-ти век), в книгата 221 се съобщава, че „Страната на Йе-та е от расата на даюечжи
от времето на Хан ... Йен-та е името на царя. Потомците са се нарекли мо
неговото име и страната е получила името Йе-та”. (481)
В ”Лян-шу” (История на династията Лян, 502-556/7 г., написана през 629 г.) в
книга 54, ефталитите се споменава с името „Хуа”, но един от царят им е носил
името Йен-тай-е-ли-тo: „Владението Хуа. Тази нация е специален клон на Ку-чи ...
По време на династия Вей (220-265 г.) и Цин (265-420 г.) Хуа не поддържа
отношения със Срединното царство (Китай). В 15-та година от царуването на Тян-
Кян (510 г.) започнаха да идват пратеници на владетеля Йен-ти-ли-и-да, с дарове от
неговата страна. В началото на годината (520), той също изпрати пратеници ... В 7-
та година (526), те дойдоха с подаръци ... Когато Ян Вей продължаваше да
пребивава в Сан-кан (източно от Датунфу) (386-494 г.), Хуа са малък народ под
властта на жужаните”. (482)
Интересни данни са запазени в по-късната богато илюстрована енциклопедии
“Liang chih-kung-t’u” 职 贡 图 / 職 貢 圖 (Лян-ши-кун-ту или Лян-цзигонту) (6 век),
където са изобразени пратениците от различни страни посетили столицата на Лян,
за да почетата император У. В този източник може да се намери информация за
ефталитите (Хуа). Дадени са и китайските транскрипции на имената на
ефталитските посланици: Путота/Будода от 516 г., и Фухоляоляо и Канфучентун в
посолството от 520 г. (483)
Има информация за ефталитите и в друга хроника, „Чжоу-шу” в книга 50
(История на Северна династия Чжоу (557-581 г.), написана през 636 г.): „Страната
на Йa-та е от рода на големите юечжи (да-юечжите). Тя се намира на запад от
Юйтян (Хотан), и е на 10 000 ли западно от Чанъян. Столицата на владетелят им е
Патиян, което означава нещо като „градът на владетеля”. Това ограден с крепостни
стени град с площ 10 ли². По закони и обичаи приличат на тю-дзю (T'u-chüeh) или
тюрките. При тях (ефталитите) двама братя се женят за една жена. Жените им
носят шапки с рога, чийто брой е толкова колкото е броят на мъжете им. Те са
свирепи и жестоки хора и затова са храбри войни. Юйтян, Анси и други държави,
големи и малки, общо над двадесет, са под тяхна власт. В дванадесетата година от
периода, Та-тун (Ta-t'ung) (546 г.), те изпратиха свой пратеник, който представи
своите дарове. През втората година от царуването на Вей Фей-ди (553 г.), а през
втората година от царуването на Мин-ди [на нашата династия Чжоу] (558 г.), те
също изпращат пратеници, които дойдоха с почит. По-късно е завладяна (страната
на ефталитите) от тю-цзе (тюрките). (484)
Във „Вей-шу” (История на империята Вей, 386-556 г., написана през 11 век),
книга 102, отбелязва, че: „Столицата на ефталитите където пребивава владетелят
им е Патиена. Там има много храмове и ступове (будистки светилища), украсени
със злато. Броят на жители е приблизително 100 000. Те нямат градове, и се движат
със стадата си в търсене на добри пасища и вода ... През лятото отиват на похладни
места, а през зимата в по-топли места. Така мъжете се отделят от съпругите
си понякога на 200 или 300 ли растояние. Техният цар също пътува и всеки месец е
в различна своя резиденция. Само по време на зимния студ, той остава за три
месеца на едно и също място”. (485)
68

Ние можем да посочим, че китайските текстове се повтарят един с друг.
Някои части на „Бей-ши” и „Вей-ши” са преписани в „Чжоу-шу” и „Суй-шу”.
„Вей-шу” явно е била доста непълна, тъй като е допълнена с пасажи от „Чжоу-шу”
и „Суй-шу”, относно главите за страните от „Западния край”. Също „Вей-шу” е
използвал и пасажи от „Бей-ши”. Много от информацията за „Западния край” във
„Вей-шу” е преписана от „Бей-ши”. Тази глава от „Вей-шу” се състои от смесена
информация, получена от различни източници от различно време. Известно е
обаче, някои от оригиналните пасажи са цитирани по „Чжоу-шу” и „Суй-шу”. Така
че, информацията за ефталитите която дава „Вей-шу” са автентични и синхронни
(т.е. събирани са по време на съществуването на Ефталитската д-ва). (486)
Китайският източник, енциклопедията „Тун-дян” (Tongdian) е публикувана в
началото на 9-ти век и съобщава информация за ефталитите която е извлечена от
„Лян-шу”, „Суй-шу” и от оригиналния текст на „Вей-шу: „Йеда, Йедатон, Яда, са
или подразделение на гаогюй или са част от да-юечжите. Те произхождат от земите
на север на китайската граница и се спусна на юг от планината Цзиншан
(хр.Кърлъктаг, а не Алтай, както погрешно се интерпретира по инерция от
Бичурин!). Те са разположени на запад от Хотан. От Йеда до Чанъян на изток, има
10 000 ли. От времето на Вен (Чен) от късната Вей (452-466 г.), са изминали
осемдесет или деветдесет години”. Ефталитите са се изселили от Алтай (Ж.В.
авторът прави неправилна аналогия между Цзиншан (Златната планина и Алтай,
който е непознат на китайските географски представи по това време. Тази грешка я
правят много учени, подвеждайки се по първоначалния превод на Бичурин, по
въпроса вж. Л.Боровкова), на юг в средата на 4-ти век и са от един и същ произход,
като гаогюй, които са описани във „Вей-шу”. Така че ефталитите са тюркско, поточно
огурско, уйгурско племе. (487) (Ж.В.: (!!) Невярна интерпретация! Гаоче
(протоуйгурите) и ефталитите са различни, а гаогюй или гургарите/каркарите са
протокиргизите които са много сходни с носетелите на таштъкската култура.
Гаогюй обитават земите напосредствено на север от Тяншан. Именно племето на
гургарите стои в основа на ефталитското населенето на Гуджарат, откъдето
произлиза и името на областта в северна Индия.)
По-късния китайски източник „Тан-Хуйяо” 唐 會 要 (Tang Huiyao) е
енциклопедия написана от Ван Пу в 10 в. Заглавието се превежда като „Събрани
държавни документи на династията Тан”, се открива повторно информацията от
предишните китайски източници за ефталитите. В глава 99 е дадено описание на
страната Тухоло (Tuhuluo), където населението е смесено с Йеда. Има и съобщение,
че няколко братя имат една жена за съпруга, а жените носят шапки с рога, в
зависимост от това колко съпрузи имат. (488)
Информация за ефталитите може да се намери и в работата на китайския
пътешественик Сун Юн (6 век), посетил царя на ефталитите в 518 г., и Сюян Цзян
(602/603 – 664 г.), будистки проповеник, който пътува на поклонение в будисткиге
храмове в Индия 629-645 г. Сун Юн е изпратен от императора на Северна Вей като
посланик при ефталитите. Той пътува с групата на Хой Шен, и скоро след
завръщането им в Китай през 523 г., Сун Юн обобщава своите пътни бележки и
тези на спътника си Хой Шен, като това обощение е включено в будисткия трактат
събраха неговите пътни бележки и ги е залегнало в “Записи за будистките
манастири в Лоян” (Lo-yang-kia-lan-ki) „Лоян киа лан ки” в книги 5 и 6, който е
завършен през 547 г. (489) Той ни е оставил описание на ефталитите, след
69

посещението си в лятната резиденция на ефталитския цар във Бадахшан и по-късно
в Гандхара: „Нямат каменни градове. Хората живеят в палатки (шатри) и се движат
от едно място на друго в следвайки водата и пасищата. През лятото търсят похладни
места, а през зимата – по-топли райони. Местното население е простовато,
селско, не познават писмеността и моралните правила”. (490)
Сюян Цзян през второто тридесетилетие на 7-ми век пътува в северозападните
региони на Туркестан, североизточната част на Средна Азия и през Афганистан
към Индия. Въпреки, че основната цел на Сюян Цзян е поклонение в светите
будистки места, той също е компетентен географ и пътеписец. След завръщането
си в Китай, той пише „Датан-сиюй-дзи” (Datang xiyu ji) (Бележки за Западния край
по времето на епохата Тан), в който описва група от десет държави. Фрагментарна
информация за Средна Азия за този период могат да бъде намерена и в
съобщенията на други пътешественици: Вей Цзе (7 век), и Хйей Чо (или Хой Чао)
(704-787 г.), корейски монах (от южнокорейското царство Сила) които е пътувал в
северната част на Индия в 727 г. Описанията на Хой Чао се отнасят до някои
средноазиатски държави, за географското им положение и отличителните белези на
тяхното население. По-специално той съобщава за страната на Ху (Согд), която е
под властта на арабите. Той описва и други страни, като Забулистан и Хуттал
където живеят съвместно „ху” и тюрки, като управляващата върхушка и армията е
била тюркска, а обикновения народ е от „ху” (ираноезични).
Някои основни материали, която се намира на биографиите на Джинагупта и
Дхармагупта, са включени в „Тан Гаосенчжуан” (Tang Gaosengzhuan - биографии
на известни будистки монаси) редактирана от Дао Суян в средата на 7-ми век.
Джинагупта е бил в Средна Азия, в центъра на ефталитите в Тохаристан, през
който е минал на път за Индия през втората половина на 6-ти век, като е видял
краят на тяхната държава. (491)
Данни за ефталитите и историческите събития, свързани с тях, се съдържат в
ранносредновековните арменски източници, в които, обаче авторите не
разграничават кушаните от ефталитите и използват двата етнонима като синоними.
Фавст Бузанд (или Фауст Византийски), в края на 4-ти - началото на 5 в.), е автор
на „История на Армения”, в която описва войните на Шапур ІІ с източните
племена, съседни на Пресия, включително и ефталитите. В 5-ти век ефталитите са
описани и от Егише (или Елише) Вартапед, който сам учавства в много от
събитията. Има подобни материали и в труда на Лазар Парпеци (или Хазар, 5 в.) в
неговата „История на Армения” и на Моисей Хоренаци (или Мовзес, в края на 5
век - началото на 6 век). Ефталитите (под формата ”хепталик”) са споменати в
„Географията” (Ашхарацуйц) на Анания Ширакаци (7 век) и в „Историята на
император Ираклий” писана от епископ Себеос (7 век). Може да се отбележи, че и в
работите на по-късните арменски автори съще се съдържа информация за войната
на Пероз с ефталитите: Мойсей Каганкатваци (10 век), Кириякос Гандзекеци (13
век) и Вардан Барзбердаци (13 век).
В индийските източници ефталитите се съобщават с общото име Хуна (Huna).
Голямата част от данните са от надписи върху каменни колони (5 – 6 век от н.е.)
издигнати в:
1. Еран, Мадхия Прадеш, Индия: каменната колона с надпис на Будхагупта,
каменен надпис на Тораман с изображение на глиган, каменен стълб с поминателен
надпис на Гопараджа;
70

2. Солената планина, Пенджаб, Пакистан: Надпис от Кура, върху пясъчник на
Тораман;
3. Гвалиор, Мадхия Прадеш, Индия: каменен надпис на Михаракула;
4. Мандсаур, Мадхия Прадеш, Индия: каменна колона с надпис на
Яшодхарман (Ж.В.:вж.прил. илюстрации), каменен надпис на Кумарагупта,
каменна плоча на Ристал, надпис на Пракашадхарма Ауликара ;
5. Кахаум, Утар Прадеш, Индия: каменна колона с надпис на Скандагупта ;
6. Джунагадх, Гуджарат, Индия: камене надпис на Скандагупта;
7. Бхитари, Утар Прадеш, Индия: каменен надпис на Скандагупта.
Обикновено в тези надписи се споменава Тораман. На изображението от
Вараха, надпис от Еран (фиг. 82) се съобщава че Тораман е завлядял ряйона Малва
в Централна Индия. Името му е също така, фигурира в каменните надписи от Кура
и Ристал (Мандсаур, Индия), където има информация, че местния владетел
Пракашадхарман е победил Тораман в битка, както и на една от трите медни плочи
от Санджели (Sanjeli, Гуджарат, Индия). (492)
Надписът от Гвалиор, с дата от 15-тата година от царуването на Михаракула
(515 – 540 г.), посочва, заедно с Михаракула и името на Тораман. За Тораман се
казва че е велик, храбър и справедлив владетел и управлява с правосъдие
(справедливо) земята си. (493)
Камнният стълб с надпис от Бхитари съобщава, че Скандагупта воюва с
народа „хуна” в 456/57 г. (494)
В индийските епоси от 5-ти век, „Махабхарата”, „Рамаяна” и „Брхат-Самхита”
от 6-ти век, и в трактата на индийския астроном Варахамихира, се съобщава за
„бели” (Speta) и тъмни (Hara) хуна. Много факти, по-специално за ефталитскитe
царе, се съдържат в кашмирската хроника „Раджатарангини”, писана в средата на
12-ти век от Калхана, и в написаната на пракрит „Кувалаямала” от 8 в., както и в
„Пурана”, от 4 - 6 век и др.
Различни данни за ефталитите и техните военни сблъсъци със Сасанидите, поспециално
с Пероз (в арабo-персийски Фируз), се намират в арабската и
персийската литература, от които може да отбележи по-специално работата на Абу
Ханифа Ахмад ибн Дауд ад Динавари (9 век), „Китаб Ал акбар Ал тивал” (Книга с
дълги истории); Абу Джафар Мохамед ибн ал Джарир Табари (839-923 г.), „Тарих
ар русу вал мулук” (История на пророците и царете), фрагментиран превод на този
труд е направен на персисйки от везира Али Мохамед Абу Саманид Балами (10
век), в който са допълнени коментари и допълнителни материали; работата на Ибн
ал-Факих (10 век); Абу Рейхан ал-Бируни (973-1051 г.), и неговата „Ал атхар ал
бакия ан алкурум ал кхалия” (Паметник на отминалите поколения); Абулкасим
Фирдоуси (10 - 11 век) и „Шах-наме” (Легенди за царете); Мирконд (1433-1498 г.)
и „Раузат ал Сафа” (Градината на чистота) и редица други, които по същество
повтарят наличните данни споменати от по-горе изброените автори.
Трябва да се спомене и персийския трактат „Fārsnāma” (Фарс-наме) от 12 в.,
който съобщава за съседите на сасанидската д-ва, по времето на Хосров І
Анашурван. По този повод, Е. Грене отбелязва: „Сасанидските шахове в своята
тронна зала са определяли символично лявото място да трона си, за императора на
Китай, а зад него – за владаталя на ефталитите (или на хазарите, в анахроничен
вариант), а отдясно на него е мястото на римския император (т.е. на византийския
император). (495)
71

Нови данни дават и ръкописни документи в кушанобактрийски език, от т. нар.
„архив на владетеля на Роб” (област и град в днешен Северен Афганистан), които
съдържат материали от кушано-сасанидския периода до средата на 8 век (фиг. 83).
Този архив, който принадлежи на д-р Халили, се състои най-вече от светски
документи за покупко-продажби и писма, е преведен и публикуван от Н.Симс-
Уилямс. Сред материал има четири документи и три кожни пергамента, където се
споменава името на ефталитите. В тези документи и писма, обикновено се
споменава данъците, дължими на ефталитските владетели.
Документи:
1. Документ I (тук и по-долу според класификацията на Н.Симс-Уйлямс) - 260
година (от кушаносасанидската ера) = 483 г. Договор за закупуване или отдаване
под наем на имоти.
2. Документ Ii - 260 год. от к-с ера = 483 г. Договор за покупка (илипоетапно
изплащане) на имоти.
3. Документ J - година 295 от к-с ера = 517 г. Договор за покупка на имоти.
4. Документ al - около 600 г.(). Отчет за разходи. (496)
Писма:
1. Документ eh - около 470 г.().
2. Документ ja – около 470 г. ().
3. Документ jb - 497 г.
Последното писмо (jb) е без дата, което предизвиква специален интерес,
поради неговото съдържание: „За Сарт син на Хвадевбандан, славен ябгу (yabghu)
и ефталитски вадетел на Роб, съдията на Тукхаристан и Гарчистан…”. (498)
Най-новата информация се дава от т.нар. „меден свитък” на Шьойен (Schøyen)
в който се съобщава за освещаването на ступ, или едно будистко светилище.
Надписът е написан на санскрит и мястото където е намерен вероятно е Северен
Афганистан. Той е разделен на две части и пълния размер на медната пластина е 58
х 28 см. Съдържа 54 знака, 52 от които са запазени. Съобщава за изграждането и
освещаването на ступа в село или град, наречен Шардияса (Śārdīyasa) във
владението на Мехама (Mehama). Свитъкът споменава 13 царски дарители. И
накрая, надписът посочва че всички дарители са вярващи будисти. (499)
Този надпис ни дава нов поглед върху началото на средновековната история
на региона. Тук, за първи път, имената на ефталитските (алхонски) царе са дадени,
като някои от тях до тогава бяха известни само от монети. Друг важен факт е, че
времето на управление на всички тези царе съвпада. Например, ако преди се
считаше, че Тораман наследява Кингила, сега този надпис посочва че те са живяли
по едно и също време - в края на 5 век. Ж.Мелцер предполага, че ступа е построен
в района около съвр.Талакан, разположен на изток от Кундуз (североизточната част
на Афганистан) и датира от епохата Лаукика – отг. на 492/493 г. (500)
Най-интересната част от надписа гласи: „(33-39) В шейсет и осма година, на
седмия ден от светлата половина на месеца Картика „Kārttika” [съответстващ на
октомври-ноември]: На този ден тази caitya (чаития – зала в будистки манастир) на
този ковчег съдържащ реликви (dhātugarbha) е създадена от ...
8. заедно с великия шах (Sahi, mahāsāhi) Кингила,
9. заедно с божествения цар (девараджа - devarāja) Тораман(a),
10. заедно със стопанката на големия манастир Sāsā (Саса),
11. заедно с великия шах Мехама,
72

12. заедно със Садавикха (Sādavīkha),
13. заедно с великия цар (махараджа) Джавукха (Javūkha), син на Садавикха;
по време на царуването на Мехама (Mehama). (501)
В този списък можем да видим 4-ма царе, които знаем от монетите – Кингила,
Торамана, Мехама и Джавукха. Мелцер отбелязва, че разликата между шах(и) и
раджа вероятно се обяснява с географските райони, управлявани от тези царе,
раджа се отнася за вледетелите от Северна Индия, а шах(и) за районите на север от
Индия (в Пакистан, Афганистан). (502) От надписа се вижда че Кингила и Тораман
живеят по едно и също време. Ако бяха баща и син, както се смяташе, би трябвало
това да бъде отбелязано, както в случая с Джавукха и Садавикха. (503)
Мелцер също така отбелязва, че е много малко вероятно е всички тези царе са
се събрали за да участва в дарението на ступа, или че те са били по някакъв начин
лично ангажирани с него. Много по-вероятно е дарители, пълномощници на своите
владетели да са ги представили, със съотв.изпратени дарения в това богоугодно
начинание. Също изглежда малко вероятно е имена на починали вече владетели да
бъдат съобщаени като дарители, без това да е ясно посочено. Има някои неясноти,
защото не може да бъде разрешено степенуването на ранговете на всеки от тези
владетели. Възможно е някои от тях само да са имали статут на местни управници
и дори наместници. (504)
Мейям (Mēyam) – „царят на Кадаган (Kadagān) (района на изток от царството
Роб, в долината на р.Кундуз-аб) споменат в кушанобактрийски документи от
времето на Пероз може да бъде едно и също лице, с Мехама (Mehama) (в надпис на
брахми) от монети и „медния свитък” разчетен от Н.Симс-Уйлямс и колебливо
датиран към. 492/493 г. (505)
6. ИСТОРИЯ НА ЕФТАЛИТИТЕ
6.1. Началото
Погребенията от ранното средновековие в Средна Азия и Афганистан също
могат да ни дадат някаква информация за ефталитите. Китайските хроники
съобщават, че телата на обикновените хора от простолюдието, ефталитите
погребвали направо в земята, доката за богатите и аристократите, изработвали
специални гробници от камък. Заедно с мъртвите, се поставяли предмети, които те
са използвали преживе, за да си служат с тях и в отвъдното. Според
археологическите данни, тези обичаи са широко застъпени в различни периоди в
много широк район. Китайският хроника “Лян-шу” съобщава, че ефталитите са
погребали мъртвите си в ковчези, а когато погребвали родителите си, синовете
отрязвали ухото на починалия и го съхранявали като талисман, носещ късмет. (506)
Има също така съобщения че ефталитите водели куче което обикаляло починалия,
тъй като сматали че животното улавяло злите духове. (507)
Интересно явление сред ефталитите описва Прокопий Кесарийски. Той
посочи, че “По-богатите големци и аристократи се обграждат с около 20-30 или
повече верни приятели, които постоянно съпътстват патрона си в гуляи и
празненства, в добро и лошо. Те също така живеели в имението на патрона си.
Когато патронът умирал, неговите близки приятели много страдали, даже някои от
73

тях са искали да се самоубият на гроба за да придружат починалия в отвъдното”.
(508) (Ж.В. аналогично при древните българи – това са “хранените хора” на кана,
които споделят трапезата му. При согдийските владетелив в постефталитската
епоха – това е дружината от чакири, или най-близките приятели и хранени хора.)
Може би този обичай обяснява наличието на придружаващи погребения около
гроба на починал аристократ, а корените на обичая са в по-ранните скитски
времена, когато са откривани съпъстващи погребения на убити роби.
Амиан Марцелин, описва погребението на загиналия син на царя на
хионитите Грумбат (Крум-бат), след битката при Амида. Загиналият принц който
бил “чудно красив младеж” е изгорен на клада, като в огъна са изгорени и
изображенията на най-близките му приятели, като по този начин, те символично го
придружили в отвъдното. А.Марцелин описва това събитие по следния начин: “10.
Тази смърт хвърли в мъка царския дом, всички велможи бяха съсипани заедно със
скърбящия баща заради внезапната загуба. Бяха преустановени военните действия
и започна оплакването на обичания от народа юношата, според техните обичаи.
Във военни доспехи трупът на принца беше изнесен и поставен върху обширно и
високо скеле, около което бяха направени десет ложи с поставени в тях
изображения на умрели хора, така добре направени че приличаха като истински. В
течение на десет дни всички хора пируваха, разделени на групи по палатки и
отряди, и пееха особени и тъжни погребални песни и оплакваха царствения
младеж. 11. А жените със скръбни стенания по техния обичай оплакиваха
надеждата на народа, загинал в цвета на совята младост….”. Когато тялото е
изгорено на кладата, костите са събрани и поставени в сребърна урна, която баща
му наредил да се превози обратно до родната земя, да бъде там погребана. Като
знак за отмъщение и за успокояване духа на загиналия, Грумбат и хионитските
предводители решават да не отстъпят, а да превземат Амида и да разрушат и
опожарят града до основи! (509)
Интересни паралели могат да се намерят между погребалните обичаи на
хионитите от описанието A.Марцелин и тези на древните тюрки, според Кызласов.
Конкретно, той пише, че на едно от погребалните каменни изваяния на войн в
Западна Тува е изобразена сцена погребалната церемония. Под кръста на основната
фигура има схематично изобразени двама участници в погребалното пиршество,
единият е изобразен с чаша в ръка, а другият е наведен за да напълни празната си
чаша. Друг паметник, представляващ статуи на хора участващи в поминателен пир,
са изобразени седнали с кръстосани крака, съобразно със степната традиция.
Според Кызласов изображения на воини с чаши в ръцете, показва че на
поминателния пир по повод смъртта на близък, те ще пият и по този начин, духът
на мъртвия ще се успокои. (510)
Елементите на такъв обред, както го е описал A.Марцелин, са наблюдавани
при разкопките на надгробните могили Канга-Кала и Куня-Уаз в Хорезъм, по левия
бряг на Амударя и на територията на Северен Туркменистан. Тук, има следи от
клада в която са разположени черепи и чести от скелети. Може също така да се
отбележи, че съдовете от Чач-тепе, датирани от 4 в., имат точни аналогии с тези от
Куня-Уаз дори о по начин на производство. (511) (Ж.В.: аналогични са т.нар.
биритуални некрополи при древните българи, в погребенията с трупоизгаряне,
срщащи се още и в Кубратова България – некрополите Дрюсо и Борисово).
74

Според Неразик имало разлика от погребенията в Куня-Уаз и кремация върху
клада. (512) Трофимова отбелязва че населението от Куня-Уаз и Канга-Кала
показва смесване на европеидни с монголоидни елементи, предимно от
севернокитайския смесен тип, което показва връзката на хионитите с предците на
ефталитите. В Хорезъм, в некропола Калаи-Кир са открити черепи на възрастни и
деца в няколко случая показащи белези на пръстеновидна черепна деформация.
(513)
Въпросът за произхода на хората, които са били погребани в Куня-Уаз и
Канга-Кала е от голям интерес. Сходството в погребания обичай, придружаващите
археологически материали, кръгла деформация на черепа (фиг. 86) и, накрая,
единния антропологически тип, предполагат етническото единство на населението
от тези крепости от 4-ти век. Сравнение на археологически и исторически данни ни
позволява да включим тези групи, в общоността наречана хионити. (514)
Има аналогии в материалната култура на Канга-Кала, Куня-Уаз и Яаси-Кир с
джетъасарската култура според някои изследователи. Това бе демонстрирано в
керамичните съдове от двата региона. (515) Паметниците от Джетъасар (4 – 5 век)
могат да бъдат свързани с ефатилитите. Антропологически населението е било
европеидно, брахикранно с монголоидни примеси. (516) Аналогия на
джетъасарския погребален обред се ноблюдава и при някои култури с
трупоизгаряне, в Южен Сибир, като таштъкската култура в Минусинск и
погребенията от Хачи-Хову в Тува. Наблюдава се етническо сродство на
населението от тези региони н периода 3-5 в. Вероятно група племена мигрират от
Южен Сибир към Хорезъм, а по-късно по поречието на Амударя достигат и
Северна Бактрия (погребения в Бешкентската долина). (517)
В Байтудащ са разкрити гробове (фиг. 9), които могат да се свържат и с
ефталитите. По време на разкопките са открити фрагменти от мечове, стрели (фиг.
10), златни монети на византийския император Анастасий I (491-518 г.), согдийски
монети, монети от Хосров І и Хосров ІІ. Абдулаев смята, че номадите са били
погребвани в могили (кургани), защото е намерил части от лъкове, които са били
използвани в 6 – 7 век. Черепите са европеидни с монголоидни примеси.
Некрополът датира от 3 – 7 в. и още в средновековието е бил ограбен. (518)
Абдулаев посочва като по-интересни находки две железни плочки от броня и малки
фрагменти от човешки кости, както и върхове на стрели. Смята се че в
Байтудащкия некропол са погребани аристократи, докато простолюдието е
погребвано в некропола Ачхапар (фиг. 84) в периода 6 – 7 век. В Ачхапар
гробовете са изградени като яма с подбой или са преходни към катакомби. Тук
гробовете са различни от тези в Байтудащ, по отношение на размера, формата и
конструкцията на гробната яма.
Друга възможна причина е местната особеност на почвения слой, в Ачхапар
земята е мека което затруднява изкопавенито на дълбока гробна яма или подбойна
яма. Абдулаев смята че погребенията принадлежат на една етническа група.
Подбойните могили в Байтудащ са големи, с дълбок дромос - 2,5-3 метра и дълга
правоъгълна форма; двоен подбой дори имат и двете стени (запад и изток) на
дромоса до 2 м височина. Другите подбои в Средна Азия, обикновено не са повисоки
от 1 м. (519)
В Баитудащкия некропол се откриват отличителни черти, несрещани в други
подобни некрополи в Средна Азия, и според Абдулаев това е резултат от
75

смесването на местните с “тюркски” елементи. В могила (курган 13) е открит връх
на стрела типичен за тюркските находки от 8 – 9 век. Появата на триръбите
инкрустирани острия на стрели от 7-ми век нататък е белег свързан с появата на
тюркските народи в Средна Азия. (520)
Соловьов свързва тези находки във въпросните некрополи като белег на
появата на тюрките в Средна Азия. (521) По мнението на Старк обаче, тези
материали много трудно могат да се свържат с тюрките, защото такива находки се
появяват по-рано и е възможно да се отнасят за ефталитите които са живели на тази
територия в 5-ти век. (522)
Согд винаги са били в тесни етногенезисни връзки със Северна Бактрия,
очевидно в резултат на поредицата от политически събития, които водят до
известна степен на изолиране от южните райони, и пренасочване на отношенията в
северна и североизточна посока. Ето защо населението на Согд е антропологично
идентично с това на Ферганската долина и Ташкентския оазис. В долината Фергана
антропологичната структура на населението също се променя. Жителите на
Северна Фергана, са различни от останалата част от населението си с повечето
монголоидни примеси, което показва засилване на връзките на Северна Фергана с
номадските племена от северизточните райони. В южната част на Ферганската
долина, европеидното население е доминиращо още от древността (некропола Сох)
и е близко до населението на Бактрия-Тохаристан. В западната част на Фергана
(Исфаринската долина), съдейки за населението според археологическото
изследване на погребенията, също се открива един и същ тип население, чийто
представители по-късно, в средновековието, могат да се проследят и в Согд
(материали от склеповете във Фринкет близо до Самарканд). (523)
Погребенията без погребален инвентар и с каменна ограда на повърхността,
като в Кукялдя в Алай, Тупхона в Таджикистан и Типтурме в Талас (Казахстан),
според Бернштам, могат да бъдат свързани с ефталитския период и разнообразието
на расовите типове на антропологичния материал (европеиден, европеиден памирофергански
и монголоиден, манджурски тип) показват, етническият конгломерат на
ефталитската общност. Към 524-те “царски” паметници на ефталитите, Бернштам
включва гробниците тип “мугхона”, разположен на склоновете на хребеда Чаткал.
(525) Що се отнася до каменните склепове във Фергана Литвинский ги датира в
широките граници от 1 в. до 6/7-ми век, като отбелязва, че в делът на тези
погребения в периода 6 – 7 век, е по-висок от този, на подбойно-катакомбните
гробове . (526)
Брикина отбелязва наличието на антропоморфни фигурки от гипс намирани в
погребенията от Фергана. В погребение в Тураташ, вместо покойника е погребана
малка фигурка, негово изображение. В Ворукх, в две от погребенията подобни
фигури придружават покойниците. Погребенията от Фергана са твърде сходни като
стил, с тези от Кайрагач. Сравняване на цялата тази информация, показва, че
Фергана е област, чието население е взело участие в етногенезиса на ефталитие.
(527)
Наличието на дървени ковчези е засвидетелствано при някои от погребенията
на сармати, на населението на Фергана и дори при хуните, посочени както от
писмените извори, така и от археологически материали. Във Фергана и в
прилежащите райони на Чач, можем да видим комбинация от всички тези ритуали:
76

заравяне в земята, каменна гробница (склеп), подмогилен склеп, понякога заравяне
в дървен ковчег, т.нар. “дървени гробове” който се приписват на ефталитите. (528)
По мнението на Баратов Фергана не е регион, в който се е осъществила
етногенезата на ефталитите, но в същото време е район попаднал под властта на
ефталитската държава. Той счита, че един от основните аспекти оспорващ връзка
между ефталитите и Фергана е липсата на сасанидски драхми, за които се знае, че
са били изплащани на ефталитите като “дарове” (данък) от Персия. (529) Въпреки
това, на територията на Кува е открито едно съкровище от ранното средновековие,
съдържащо монети на Пероз. (530)
Матбабаев отбелязва, че във Ферганското долина се срещат и подземните
склепове с тръстикови ковчези (фиг. 24, 25) които не са известни преди 5-ти - 8-ми
век, и са подобни със склеповете от Бит-тепе (долината на Сурхандаря на 4 км
източно от Будрач в подножието на Бабатаг, Узбекистан). Тези склепове могат да
бъдат свързани с ефталитите от ефталито-тюркския период (след 568 г., когато тези
ефталитски земи са включени в І-вия Тюркски каганат). (531)
Една интересна особеност на погребалния обред е използването на копринено
було-воал за лицето, което обхваща лицето и главата на починалия. Неговата
ширина е равна на ширината на копринени тъкани - 22-23 см; дължината му е 43 -
44.5 см. Тези воали са без дупки за очите и устата. Същите воали са открити на две
места в Източен Туркестан (Астана и Караходжа). Воали са били използвани само
за погребение, а не в ежедневието. Друга особеност е използването на възглавница
под главата, а в някои от погребенията възглавниците са направени от трева
поставена под черепа. (532)
Литвинский предположи, че ефталитските жители на Фергана трябва да се
свържат с т.нар. “кирмахиони” или “червени хиони”. (533)
Изследване на прежизнената изкуствена деформациия на черепа
Интересно е да се отбележи, че монетите, открити най-вече в Пакистан, Индия
изобразяващи ефталитските царе, носят белезите на т.нар. прежизнена изкуствена
деформация на черепа, която се разпространява в Европа и Азия в средата на
първото хилядолетие от н.е. и е свързана със средноазиатските племена,
включително и хуните. (Ж.В.: при хуните обичаят е непознат, авторът сериозно
греши!!!)
Уйфалви описва външния вид на ефталитите, съдейки по мените, като хора
със свирепо изражение, голям нос, присвити усни, масивна долна челюст. Ушите са
също по-големи, и според този унгарски автор “огромните уши на Шахи-Джавулва
и Михаракула приличат на ушите на легендарния Атила” (Ж.В.: изводите на
маджарина са смешни и антинаучни, откъде е знаел колко големи са ушите на
Атила!!!) Според някои тази форма на черепа се е придавала от формата на
люлката в която се е гледал младенеца, т.е. не е преднамерена, но в случая ИДЧ си
е напълно преднамерена. (534)
Брыкина отбелязва, че този обичай е въведен от хуните. Въпреки, че на
следващата страница (125), тя признава, че не е бил разпространен равномерно и в
значителна степен и навсякъде, и, че “изборът на черепната деформация в Средна
Азия има дълга традиция. Деформирани черепи са били намирени в Мерв (5 – 4 век
пр. н. е.), Чирикрабат (4 – 3 век пр. н. е.) и в погребения на саките в Казахстан.
77

Черепите от Актам са сред най-древните преживе деформирани черепи намерени в
Средна Азия. Те датират от 5 век пр. н. е. (535) Трофимова отбелязва, че е
възможно да се разпростарението на черепите с ИЧД, в региона на Суфан, Актам и
некропола Кунгай във Фергана, които са от 5 – 3 век пр.н.е. да се дължи на хунско
влияние. (536) (Ж.В.:изцяло невярно мнение!)
Зезенков смята, че кушанския антропологически тип е близък до този на
ефталитите, като се изходи от сравненията на изображенията на вледетелите от
кушанските и ефталитските монети. И в двата случая имаме изкуствена черепна
деформация. Антропологичния материал – черепи, всички с изкуствена черепна
деформация, намерени в района на Сурхандаря и Кашкадаря, са както от
кушанската епоха, така и от по-късната ефталитска епоха (ефтал.черепи са описани
от Кабанов). (537)
Изображенията на ефталитските монети ни дават образите на ефталитските
царе, всички с издължени черепи, което показва че този белег се е смятал за
признак на аристократизъм и благороден произход, така че приносителят му да се
отличава от простолюдието, както смята К.Тревер. Според Иностранцев,
практикуването на този обичай цели промяна на външния вид и е резултата от
желанието за съхраняването на етническата чистота поради невъзможността да се
избегне смесването с други народи. (538)
Мустафакулов, въз основа на антропологичния анализ на черепи от 4 – 5 век,
открити в североизточната част на Стария Термез, отбелязва, че първоначално е
била разпространена тилната деформация, която в последствие започва да се
заменя с кръгова деформация, типична за ефталитите. (539) Същото явление е
отбелязано от пътешетвеника Сюян Цзян за тохарското население на оазисите Куча
и Карашар в Източен Туркестан. (540) Толстов, въз основа на разкопките от Куня-
Уаз (фиг. 86), отбелязва, че характеристиките на черепаната деформация открити
там, са близки до тези, които обикновено се вижда на ефталитските монети. Покъсно
на същата територия, по време на разкопки в Калала-Гир 1 и Куба-Тау също
са открити деформирани черепи.
Прежизнената деформация се постигната чрез: поставяне на главата на детето
стягаща превръзка, или с помощта на специална твърда шапка, които промена
разтежа на главата. (541)
ИЧД при ефталитите е обичай типичен за номадските народи, а не за
завареното уседнало население. ИДЧ се наблюдава при номадските народи с
определен погребален обред – погребения в подбои и погребения в катакомби,
смята Гинзбург. (542) (Ж.В.много важна констатация, отхвърляща хунския
произход на явлението! Трябвя дя се добави – погребения в тесни грунтови ями,
също!)
Вероятно има връзка между изобръженията на ранноафригидските монети от
Хорезъм и ефталитските монети, тъй като има съвпадения в короните,
деформираните черепи и тагмите, което потвърждава тезата за генетичната връзка
на ефталитите с населението на Хорезъм от 5-ти век. (543) Според китайските
източници, мъжете от народа Йеда притискали черепите (на новородените) за да
станат плоски. (544)
Обичаят ИДЧ е била широко разпространен, както е отбелязах по-рано сред
хуните (Ж.В.:(!), а след това се предава на ефталитите и огузите. Впоследствие
този обичай се съхранява само при тюркмените от средноазиатските народи (Ж.В.:
78

Невярно, среща се и при някои афгански народности – хазара е джумшиди!). С
движението на хуните на запад, този белег е маркар за идентификация на
миграцията им, по-късно е използван от ефталитите които го предават и на огузите,
а връзката на тюркмените с огузите е безспорна и ясна. (545) (Ж.В. Всичко това е
добре, но при хуните такъв обичай няма, авторът греши сериозно в извода си!)
Дрехите в ефталитското време
В „Лян-шу” има съобщение че ефталитските аристокарати се обличат в богато
украсени със злато и скъпоцености дрехи. Китайския пътешественик Сун Юн,
който посещава през 519 г. ефталитите като член на китайското посолство, пише че
обикновените хора се обличат в дрехи от кожи, а богатите – в разкошни и скъпи
облекла. Той също така съобщава, че ефталитският владетел, е приел китайското
посолство, близо до Вахар, в голяма шатра, послана със скъпи килими, вкл. и
окачени по стената. владетелят седи на леглото от златото, което има четири леко
извити крака. Конкретно, Сун Юн отбелязва че във владетелската шатра са
липсвали придворните музиканти, а освен от царицата, гостите са били посрещнати
и от висшите аристократи, който са били със съпругите си. Копринените дрехи на
царя, и царицата, според китайския пътешественик, са богато украсени. Царицата и
другите жени са били със специална прическа и дълги плитки. На главите си са
носели шапки с по един рог. Това показва че владетелят и аристокрацията са били
моногамни и не са практикували полиандрията. (Ж.В.: по-нататък в изложението
автора твърде че аристокрацията е била полигамна като един мъж имал няколко
жени!) Сун Юн също така отбеляза, че в страната на ефталитите се изработвали
големи килими, в голямо изобилие, тъй като основният поминък на населението е
било животновъдството. Особено много отглеждали коне и камили.
От писмените извори знаем, че ефталитите обикновено постригвали до голо
главите си и са носели дълги кафтани с къси ръкави. Имали са облекло донякъде
подобно на тюркското, според „Бей-ши”. В стенописите открити в Източен
Туркестан от 5 - 6 век, ние виждаме персонажи, чиито облекла (по-специално,
накити кафтани, обувки, шарени шапки) много приличат на ефталитските. (546)
Китайската енциклопедия „Тун-дян” съобщава: „Техните дрехи (на
ефталитите) са подобни на тези носени от други варвари „Ху”, но с добавяне на
пискюли. Всички те стрижат до голо косата си ... Тяхната войски брои около 100
хиляди мъже. (547)
Според Албаум такава сцена показваща облеклото на ефталитите, може да се
види в картината от северната стена на двореца в Баляк-тепе. Богатото
разнообразие от дрехи и декоративни мотиви на тъканите в които са облечени
персонажите от стенописа, показват високо ниво на тъкачески умения. (548)
На стенописите от Баляк-тепе са изобрасени мъже и жени, с кръгли лица, по
набити вратове, по-масивни долни челюсти, бадемовидни очи и тънки вежди.
Мъжета са са обръснати глави. Същият начин на изобразяване се открива и в
стенописи от Калаи-Кафирниган. Ако се съди по портретите на владетелите от
монетите, издължените глави (ИДЧ) вероятно са били белег на аристократизъм, за
да се отличават от простолюдието.
В Баляк-тепе са изобразени хора с прав нос и прсвити устата. Мъжете са
плътни и удължени фигури, мускулна ръце, тънки пръсти. Бедрата на жените и
79

бюста не са добре нарисувани. Голямо значение е придадено на изразителните и
елегантни движения на ръцете, като се обръща специално внимание на
положението на пръстите.
Освен това, от “нагледният материал” по въпроса от Тохаристан, се вижда че
ефталитите продължават в общи линии кушанските традиции в облеклото и
прическите. Този факт би се използвал от привържениците на местния,
бадахшански произход на ефталитите. Но трабва да се има в предвид че на
стенописите са изобразени аристократи в ежедневното си облекло, от 5-6 в., т.е.
при всички случаи има наслагвания на местни традиции и чужди влияния, както от
западните страни, така и от Китай и номадския свят. (549)
На стенописите от Дилбержин, според Маитидинова, ние виждаме
изображения на ефталити (или според Майтидинова: хионито-ефталити), който са
коренното население на Бактрия-Тохаристан. Персонажите от картините имат
широки панталони, прибрани във високи ботуши, туникообразни ризи с ръкави
свити в китките и кафтани с десни триъгълни ревери, и ленти за за главата.
Маитидинова вижда сходство на образите от стенописите с изображенията на
ефталитските монети. (550)
Стенописите от Афрасиаб, Пенджикент и Варакша показват и изображения на
ризници от този период. По принцип, както отбелязва Распопова, в ранното
средновековие се наблюдава разпространението на сходни по вид доспехи на
обширна територия. (551)
Дамски дрехи през ранното средновековие, по-специално в Согд и Тохаристан
(въз основа на стенописи и скулптури) имат еднаква форма: горната туника,
отворен халат, падаща риза, рокля, панталони, обувки и шапка. Важна част от
външния вид са и бижута и прическата. (552)
От горната част на женските дрехи, ръкавите на горната риза, са скосени по
външната страна, и декорирани с линия от квадратни инкрустирани апликации.
Вероятно, това е било типично за ефталитите в региона по това време (тъй като
китайските източници отразяващи разказите на пътешествениците, съобщават за
къси ръкави, украсен със злато и скъпоценни камъни). Ръкавите завършващи до
лакътя стават много характерни за Согд за 6-ти век и по-късно. Този
късносасанидски елемент е заимстван от согдийците и по-късно предаден то тях на
тюрките, когато стават господари на Согдиана. Ръкавелите са изработени от ярки
платове, (често с цветни орнаменти и червени мъниста на бял фон), и покрит със
злато брокат за по-висшата аристокрация. Дългите ръкави на ризата под кафтана,
както в мъжките, таки и женските облекла в 6-ти век, са се изработвали от три
съшите парчета плат, вертикално съшити, обикн. черно, жълто, сиво. Украсата на
дрехата със широка вертикална ивица от светъл плат е била широко
разпространена и за двата пола, понякога на линията от талията надолу. В 5 – 6 век
е имало един пришит подгъв върху затворените мъжки дрехи, украсен с две
вертикални ивици; за жените такъв подгъв се е поставял на официалните ризи.
Широкият подгъв е често е разкрояван с различна дължина.
Според стенописите от Бухара (Варакша) мъжката затворена дреха е имала
прикачен подгъв и в горната част на гърдите. Дълга рокля с пришит подгъв на
гърдите и разширяване към долния ръб се вижда от изображението на женимузикантки.
Мъжките и женските панталони са по краката, прави и тесни.
80

Женските панталони обикновенно завършват в долната част разкроени на
триъгълници. (553)
Маитидинова смята че модните иновации по време на управлението на Пероз
(ризите със старичен подгъв, триъгалнен конч отпред) са заимствани от
ефталитите, които са донесли тези традиции от Източен Туркестан. Въпреки това,
подобни форми на облеклото са известни в Иран и по-рано, от партското време,
преди идването на ефталитите. (554)
За съжаление изображенията от стенописите и теракотните статуи са твърде
малко, за да си вадим детайлно мнение за видът на облеклото на ефталитите (5 – 6
век), както е посочено от Яценко. Ефталитското облекло доминира особено в
станописите от Северен Тохаристан (Баляк-тепе). (555)
Що се отнася до тъканите използвани от обикновеното население, то
преобладават материали от нискокачествен памук, сурова вълна, понякога и
бродирана коприна. Бродерията е известна от метериали в Стария Термез, Бит-тепе
и Баляк-тепе. (556)
За разлика от дрехитете типични за согдийците, хоремзийците и персите,
ефталитите донасят в Тохаристан някои нововъведения, като отворения кафтан с
ревери, изоплзван и то двата пола. Сред изображенията на ефталитите
(Дилбержин, Баляк-тепе и изображението на владетелската двойка от Бамян)
доминират разтворените кафтани с ревери, докато в изображенията на
ефталитските владетели върху монетите, преобладава чуждото облекло. (Ж.В.:
Логично, монетите са имитации на персийски образци, естествено че майсторът на
калъпите ще копира по-незначителните подробности като част от облеклото,
директно от оригинала.) В нумизматичен материал, те обикновено са комбинирани
с плащове.
Обикновено дължината на роклята стига до коленете или е малко по-висока за
жените, а панталоните за мъжетеса прави и тесни. (557)
Мъжките обувки на кидаритите и ефталитите са доста рознообразни: обувкиполовинки,
по-високи обувки, ботуши, като при ефталитите, всички видове обувки
са остри носове. Високите обувки са с хоризонтален горния край, но по-често под
коляното е имало триъгълен конч, което се среща и при сасанидиската мода.
Дрехите на по-късните ефгталитски владетели, според монетите, падат
разкроено то раменете. Такива са изображенията на монетите на Незак. (558)
Основните цветове използвани и от двете пола при ефталитите са бяло,
червено и жълто. И мъжете, и жените са носели малки черни или цветни шапки
(при мъжете, понякога само затворени в горната част на главата). (559)
Албаум отбелязва че изображенията от древнотюркските балбали (от Токмак
и Карабалтъ) съдържат някои елементи на облеклото сходни с тези от стенописите
от Баляк-тепе. Тъй като балбалите изобразяват убитите преживе врагове от
починалия тюркски войн, логично е те да изобразяват ефталити, които са врагове
на тюрките. Според Албаум балбалите от Токмак са издигнати върху гробовете на
тюркски войни участвали във завладяването на Ефталитската държава. (560)
Липсата на тленни останки под балбалите се обяснава с факта че древните
тюрки са изгаряли мъртвите, а пепелта се е погребвала в близост до дома. Ако
войнът е загинал по време на поход, пепелта се е погребвала в близост до път.
(561)
81

6.2. Военна и политическата история
След като войските на разбунтувалият се Арташир Папакан (222-241 г.),
владетел на Фарс, област в южната част на Иран, разбиват войските на партския
цар Артабан V в 224/226 г., голяма част от територията на Партската държава
попада под властта на новата Сасанидска династия, въстановила персийската
държава.
След като се утвърждават на своя територия и овладяват партянското
наследство, Сасанидите започват експанзия на изток, изразяваща се в няколко
военни кампании в средноазиатските земи. (Ж.В. Това се изразява в покоряване на
отслабеното вече Кушанско царство и включването му като провинция Кушаншахр
в Сасанидската държава, започнато още от Арташир І и завършило при сина му
Шапур ІІ.)
Появават се и нови етнически групи в Средна Азия. Около 350 г., т.нар.
“хионити” завладяват Согд и се сблъскват с амбициозния шах Шапур II (309-379
г.). Този сблъсък завърши с мирен договор в 358 г., след което хионитите участват
като съюзници на персите във войната с Римската империя и обсадата на крепостта
Амида (днес Диарбекир в Турция) в 360 г. (562) Амиан Марцелин (330-400 г.)
съобщава, че Шапур II изразходвал голяма част от силите си в кървави сражения и
битки с племената хионити, гелани и еусени (Chionites, Ghelans, Eusens)
Й.Маркаварт предполага че А.Марцелин е сгрешил и вместо кушани (Kuseni)
е написал еусени “Euseni”. Ако такава поправка се приеме за вярна (много от
историците са съгласни с това), то следва хионитите да са съюзници на кушаните.
(563) Нина Пигулевская отхвърля такава възможност, и се аргументира че
“подобна поправка може да бъде интересна и съблазнителна, но е трудно да се
приеме, защото в никое друго място, Амиан Марцелин, не споменава кушани, така
че корекцията е, следователно, абсолютно произволна. (564) (Ж.В.: Абсолютно
правилно, няма основание да се съмняваме в праволността на euseni, аз бих го
обяснил с аси, асиани, в осетински æssutæ, откъдето е и китайското Суте = Аланляо
и Венаншана!)
Хармата смята, че “Euseni” не трябва да се чете “кушани” а “Cadiseni” и това е
някакво източноирансок племе живяло в Гарчистан преди хионитите. (565) Той
отбелязва също, че по време на управлението на Шапур II, под “Кушани” трябва да
се разбира най-вече хионитите чийто владетел Кидар сече монети от кушански тип,
със своето име. (566) Той също така отбелязва, че Шапур II води три войни срещу
хионитите. Първата хионитска война е между 350 и 359 г. Тогава хионитите
завладяват Кушаншахр, но под натиска на Сасанидите, техният владетел Грумбат
се признава за персийски васал. Подчинява се на Шапур II и участва във войната
срещу Рим (Византия). Между 367 и 370 г. е имало втора война, и накрая между
376 и 377 г. на трета война с хионитите. Според Хармата хионитите не се напълно
незевисими от Персия, въпреки че техния владетел сече свои монети, имитации на
тези сечени от сасанидските наместници в Кушаншахр. (567)
През зимата на 356 г. Шапур II е на североизточната граница на Пресия,
страхувайки се от нови атаки на хионитите, който според A.Марцелин, живеят на
юг-югоизток от Каспийско море. Шапур II се връща в столицата си в 357/358 г.,
след като сключва “военен съюз със племанате хионити, гелани”. (568) (Ж.В.: под
гелани най-вероятно трабва да се разбира х/алани или алани!)
82

Шапур II води войните с хионитите в Югоизточното Прикаспие, т.е. на
територията, която е станала част от Сасанидски Иран по-рано, но е завладяна от
новите нашественици. По мнението на А.Габуев, безспорно областта Дехистан,
която по-рано е била сасанидска, сега принадлежи на хионитите. Така че е
настъпила промяна на политическата ситуация в южната част на Туркменистан и в
Мерв, където са се настанили хионитите и са стеснили сасанидските владения.
(569)
Както бе споменато по-горе на хионите участват в обсадата на град Амида,
защото са задължени да помагат на Шапур ІІ във войнана му с римския император
Констанции II (337-361 г., с прекъсване). Тази война се разглежда в подробности по
A.Марцелин, сам участвал в отбраната на обсадения Амида. Хионитите щурмуват
южните порти на града, водени от господаря си Грумбат, човек на средна възраст,
прославил се с военни победи. Неговият син загива по стените на Амида, както е
описано от A.Марцелин: “7. И ето на разсъмване, царят на хионитите Грумбат,
натоварен да започне преговорите за мир, смело се приближи до стените на града,
ограден от своите въоръжени телохранители. Но един опитен стрелец с балиста,
видя че групата се намира в полето на неговия изтрел, и стреля по царя. Сама че
порази яздещия до него, негов син, висок на ръст юноша който по красотата
надвинаваше връстниците си. След като падна с пробита броня, всички побягнаха,
но скоро се върнаха за да приберат тялото, с неистови викове и в много по-голямо
количество. Започна ожесточена сеч, като кръвопролитния бой продължи до
началото на ноща и едва тогава под прикритие на тъмнината, те успяха да изнесат
тялото на убития, както някога в Троя, жестоко се е бил за тялото на своя приятел
Патрокъл, вождът на тесалийците Ахил.” (570)
Открити са и две писма, писани на кушанобактрийски език между 420 и 460
г., където можем да намерим името Грумбад Керевън (Gurumbād Kērawān) -.
Грумбат (Gurambād) син на Керав (Kēraw). Това лично име повтаря името на
хионитския цар (живял почти век по-рано), което предполага, че по това време в
местната аристокрация са се включили и хионитски елементи. (571) Н.Симс-
Уилямс обобщава така: “В същото време, малко след средата на четвърти век,
Бактрия пак е нападната от номади идващи от североизток. Този път
нашествениците са народ, по-нататък станал известен като хионити, очевидно
вариант на името на хуните… Хионитите и техния владетел Грумбат сключва
временно примирие със Сасанидите и на персийска страна участват срещу
римляните при обсадата на Амида в 360 г., но в следващите двадесет години те
налагат властта си над Бактрия и слагат край на управлението на Сасанидския
кушаншах там.”. (572)
Според Приск Бактиря се владее от хионити и кидарити, които той
приравнява като един народ хуни-кидарити. Все пак, на кидаритските монети се
изоплзва титлата “кушаншах”, а “Вей-шу” ясно разграничава кидаритите (нарачени
юечжи) от хунну. (573)
В края на 60-те - средата на 70-те години на 4 век Шапур II води два пъти
война с “Кушаните”, чията столица е Балх. Знаем, че събития са тези войни от
труда “История на Армения” от арменския историк Фавст Бузанд (Фауст
Византиец) (живал в края на 4-ти - началото на 5 век). Първата война е започната
от “царя на Кушаните”. Шапур II лично ръководи сасанидската армия, но това не
помога на персите: “... кушаните побеждават персите, които загубват твърде много
83

хора, и много от тях попадат в плен”. (574) Войната на Шапур II на изток съвпада с
последните години от живота на арменския цар Аршак, пленен от персийския шах.
(367)
Втората война, която води Шапур II, е с цел отмъщение за понесеното
поражение, не резултатът отново е печален за него…”... на персийската армия
претърпели поражение от войската на кушаните. Кушаните ги посрещнали в
полето, обърнали ги в бягство и много от персите загинали в битката… и не
останал нито една от перс жив, никой не оцелял за да донесял новини”. (575) Тази
втора война на изток се състои в 374/375 г. По мнението на Тревер, съществуването
на Кушанската държава в 70-те години на 4-ти век е нереално, а единствените
които могат да нанесат такова поражение на персите са хионитите, именно тях е
имал в предвид Фавст Бузанд, под името “кушани” и явно не прави разлика между
кушани и хионити. (576) Габуев смята че в резултата на тези войни със Шапур II ,
хионитите завладяват Дехистан. (577) Шапур II води война с Кушаните, започнала
в края на 60-те години на 4-ти век и съгласно Луконин, унищожава Кушанското
царство, а хионитите са кушански съюзници. (578) Зеймал, с известно съмнение
приема пасажа на Ф.Бузанд: “Аршакуни (Aršakuni) царя на кушаните който
пребивавал в Балх (Balχ) (579), и смята че Бузанд вероятно има предвид последния
кушански цар Васудева (Васишка). (580)
Според някои учени - Дяконов, Манделштам и В. Массон, Шапур II е във
война с кидаритите, които са съюзници с хионитите. Въпреки това В.Массон
отбелязва че “тъй като арменските историци използват термина “Кушани” в много
широк смисъл, е трудно с увереност да се провери кои е врагът на Шапур II през
втората половина на 4 век. Предположението, че това е Кидар изглежда повероятно
“. (581)
Шапур II вероятно е сключил споразумение с хионитите срещу кидаритите,
смята Албаум. По този начин, Сасанидите атакуват “Кушаните” от югозапад, а
хионитите - от изток и североизток. По-късно хионитите влизат в съюз с
ефталитите, като върховенството е на последните. (582)
Зеймал смята, че кидарити и хионити са един народ, така че Шапур II воюва с
хионитите, които се наричат и кидарити по името на владетеля си Кидар. (583)
Според Митчинер (Mitchiner) ефталитите още около 355 г. завладяват голяма
част от територията на кушано-сасанидската провинция. Следователно, Шапур II е
трябвало да организира военната си кампания за да се защити. (584)
Тер-Мкрчиян вижда само хионитите като враг на Шапур II, тъй като те са
завладели Средна Азия през този период. Според Фрай, славата на Кушаните е
толкова висока, че техните правоприемници, ефталитите и царе на Кабул от
династията на Шахи, дори и до арабското завладяване се наричат кушани. (585)
Според версията на Гумильов, Шапур II води война със собствения си
наместник в източната провинция Кушаншахр, който се титлува кушаншах, но по
произход е Аршакид и неневижда Сасанидите. Затова при първия удобен момент
въстава и е подкрепен от хионитите. (586) Има някои въпросителни в тази идея: На
първо място, дори и ако приемем, че Аршакидите са поставени от Сасанидите, да
управляват източните провнции, каква е причината да въстават срещу персите
(Ж.В.: А.К., не е много ясен, причина за такъв бунт може да е желанието за
въстановяване на пратянската династия и отмъщение на коварните Сасаниди,
убили Артабан V !) На второ място, Гумильов пише че бунтът на аршакидския
84

наместник утихнал при неясни обстоятелста. (587) Въпреки това, според данните
на Фавст Бузанд (които използва и Гумильов) няма логика за такова развитие, тъй
като и двете вайни на Шапур ІІ завършват с катастрофален разгрома за персите.
Как тогава, бунтът на “кушаните” е утихнал! (588) Поради това разминаване с
изворите, версията на Гумильов е неубедителна.
Въз основа главно на нумизматичен материал Ставиский и Вайнберг правят
извод, че и появата на кидаритските и хионитските монети започна в края на
царуването на Шапур I (383-388 г.) и по времето на Варахран (Бахрам) IV (388-399
г.) при това само на територията на бившата Кушанска Бактрия. (589)
Това показва времето, когато тази територия и отделена от персийските
владения. Ние не знаем какви войни са водили персите на изток по времето на цар
Варахран V (420-438 г.), известен в епичната традиция под името Бахрам Гур
(Бахрам Дивото магаре). Според текстовете на Табари и Динавари, по време на
царуването на Варахран V огромна армия от “тюрки” (250 000), водена от “каган”
нахлуват в Иран. В една версия те опустушават само част от Хорасан и спират в
Мерв, в друга, те достигат дори Рей. Вархран V побеждава врага с прилагането на
военни хитрости. Той не влиза веднага в битка срещу “тюрките”, и изчаква поблагоприятни
обстоятелства. Варахран V заминава за западните части на държавата
си (Азърбайджан), уж на лов, показвайки че подценява врага. След това изпраща
делегация за примирие, но в същото време персийските съгледвачи уведомяват
шаха за всяко движение на вражата армия. Така той прехвърля войските си към
Табаристан и Гурган и внезапно излиза в Мерв и нанася изненадващ удар върху
неподозиращите врагове. “Тюрките” са разбити, царят им загива, и Варахран
пленява вражия лагер. Короната на загиналиия каган, украсена със скъпоценни
камъни, меча му и всички видове накити, са взети като трофеи и след това дарени
от шаха на зороастрийския храмо в Ганзак, югоизточно на Марагех в съвр. Ирански
Азербайджан. Пленена е съпруга на кагана като робиня.
В по-новата версия на Динавари се казва: “Бахрам наредил да се заколят 7000
бика, и да се одерат кожите им, и да се отделят 7000 коня без ездачи. През нощта
той преминава от Табаристан във все още свободния Джурджан, минава през Ниса
и достига Мерв, където е лагера на “хакана” в Кушмейкан (местонстта Кишмантепе,
на 30 км от Баярамали - AK). Когато Бахрам е само на един ден път,
растояние от “турците” (т.е. ефаталитите) и Хакана не знаел нищо за действията
му, той (Бахрам) заповяда тези кожи, преди това добре изсушени, да се съшият и
напълнат с камъни. След което на всеки кон се закрепил по един такъв мях. Конете
са натирени към лагаре на “хакана”. Камъните от тръскането вдигнали
невъобразим шум. “Тюрките” като чули този шум се стъписали, защото не знаели
каква сила идва срещу тях… (590) Битката се разразила в близост до Кушмейкан.
Освен това той съобщава че шахът прогонил тюрките от Амул че по цялата
Амударя.
Тюрките искат мир, Бахрам избира едно място където наредил да се вдигне
каменна кула, която от тук насетне да определя границата между тях. (591)
В своето съобщение за събитията от 420 г., или 427 г. Табари казва че
каменна кула е издигната на граница между двете страни, в района, в който днес се
намира съвр. град Туркменабат (източната част на Туркменистан). Фирдоуси
добавя, че след поражението, “тюрките” от Балх, Хуттал, Бухара и Чаганиян, е
трябвало да платят на Иран данък в знак на подчинение. Като сложил край на
85

войната, Варахран V се връща на запад, оставяйки брат си Нарзес като наместник в
Хорасан със седалище в Балх. В друга версия, при нападението на “тюрките” е
заловена охраната на шаха и той едвам се е спасил в Армения, и оттам се
уведомявал за събитията от свои съгледвачи. (592)
Както е известно, Табари, Динавари и Фирдоуси са използвали информацията
си от недостигнал до нас сасанидски източник, поради което събитията се показват
тенденциозно изцяло в персийска полза. Например, съобщението на Табари че
Варахран V сразил тюрките с триста бойци и 7 телохранителя, срещу 250 000
вражи войни е изцяло тенденциозно. (593) Н.Пигулевская предполага че границата
е преместена до Талакан, къй като е невъзможно да се смята че персите са владели
земи в Трансоксания (зад Амударя). (594)
Въз основа на съобщението на Динавари, че Варахран V се предвижвал с
войските си само нощем, Габуев смята че врагът е бил проникнал дълбоко в
персийска територия, така че шахът се е движел в познати местности. (595)
Дяконов и Манделштам също смятат че преписването на персите, присъединяване
на земи северно от Амударя в тази война, е нереално. Границата вероятно е
вървяла на юг от реката между Талакан и Мервруд. (596) Пигулевская смяте че
също, съобщението за Нарзес, брата на Варахран, който като марзбан (граничен
управител) на Хорасан установил столицата си м Балх, в също не е вярно, тъй като
Балх не е в Хорасан, но че Хорасан е бил границната провинция на Пресия явно
отговаря на истината. (597)
Сега е необходимо да се изясни кои са враговете на Варахран V, които
средновековна арабско-персийската традиция нарича “тюрки”. По този въпрос
съвременни изследователи не са на еднакво мнение. Някои предполагат, че е
враговете на шаха са хионитите (Маркварт, В. Массон, Неразик, Вязигин, Гафуров,
Тревер, Габуев), а други смятат, че това са ефталитите (Бернштам, Дяконов,
Манделштам, Толстов, Булгаков), трети посочват кидаритите (Гумильов,
Васире/Vaissière). Според Пигулевская не може да се конкретизира, а това са
просто хунски племена. Маркварт който посочва хионитите, обръща внимание на
една поема писана на пехлеви от 6-ия век “Аяткар-и-Зареран” (Ayatkar-i-Zareran)
(Историята на рода Зарер) в която се говори за битката на царя на Иран Виштапс с
царя на хионитите Ариясп. (598) Според поемата цар Виштапс (в авестийската
традиция е защитник на Заратущра) приема учението на Заратущра което подразва
много царя на хионитите Ариясп. Той му изпраща пратеници които настояват
Виштасп да остави новото учение. Зарер е по-малък брат на Виштапс отговоря на
посланици, казвайки, че те няма да се отметнат от Заратущра. В този отговор от
една страна е интересно:
“До бялата гора в “маздеиския” Мерв (т.е.където се почита Ахура-Мазда,
върховния бог според зороастризма),
в страната в която няма ни езера ни планини,
в долината Хамун, ние ще дойдем с нашите коне,
вие елата тук и ние ще ви чакаме,
вие ще видите нас и ние ще видим вас
и тогава ще ви покажем какъв ще е краят на девовите!” (Ж.В.: на девовете –
лошите духове се покланят “иранците” неприели религията на Заратущра). (599)
Според този фрагмент, битката е станала недалеч от Мерв. След победата си
Виштасп се връща в Балх. Враговете на Виштасп са наречени хионити, обаче, е по-
86

вероятно цялата тази история да е анахронизъм, и да опсива борбата на иранци и
туранци, за привържениците и противниците на Заратущра, разиграла се около 4-ти
век пр.н.е. Борбата между “жителите на оазисите” и “номадите от стептта” , между
уседнали земеделци и пастири-скотовъдци, е една от основните теми в
литературата на Иран, както и се отразява върху възприемането от иранците на
цялятя история на Средна Азия. Затова настъпва и пормяна в имената на
“враговете” в зависимост от епохата: хиаона, хиони и накрая тюрки. (600) За
Фирдоуси основният враг на персийците са тюрките, и битката е станало до
р.Амударя. Според Маркварт, събитията описани от Фирдуоси си отнасят за
войната на Варахран V. (601)
Много оригинална версия се предлага от Маршак, който предполага, че
битката на Бахрам Гур с “тюрките” отразява истински сблъсък с тях, но не в 5-ти
век, а вероятно в 7-ми век. В 5-ти век не може да има стълкновение на Варахран V
с тюрките, преди още те да излязат на историческата сцена. (602)
Косвено за това събитие, войната на Варахран V се съди и от голямото
количество драхми на същия шах, сечени именно в Мерв. Според Логинов и
Никитин, шахът се е нуждаел от пари за провиждането на военните действие. (603)
Според Хансен първоначалната иранската версия за името на “тюрките” се
срещат в историята на Бахрам Гур разказана от Табари, където е записано на
средноперсийски (twlk), но по същия начин освен етнонимът тюрки - turak, може
да се предаде и названието на друг народ tuγrak. Според Хармата, който подкрепя
мнението на Хансен, тук става дума за “тохари”: taχvar> tuχar-аk, жители на
“Тохаристан” или кушани, или че точно този паралел предполага че turak е
развитие на имета на митичната страна tuyrak>Tuγrān> Туран.
Кидаритите също могат да носят това име, тъй като в други източници са
наричани “кушани” през този период. Използването на наименованието “тюрк”
вместо “ефталит” от Табари, или в неговия източник на “Хвадай-намак” (Xvaδāynāmaγ),
вкл. и в историята на шах Пероз, може да се обясни като анахронизъм от
по-късната история, от времето на Хосров І Ануширван, когато и двете названия се
използват синхронно. (604), (Ж.В.:Тогова вече персите наистина воюват с тюрки, а
Бахрам Чубин, (станал по-късно шаха-узурпатор Бахрам VІ) ги разгромява в
битката при Херат през есента на 589 г.)
Синът на Варахран V, Йездигерд II (438-457 г.), е изключително амбициозан
владетел и провежда три военни кампании срещу източни си съседи. Практически
цялото му управление преминава в непрекъснати войнав Средна Азия. В резултат
на това през първите години в първите години от управлението си (до 11-тата
година – 448/49 г.) той прекарва почти изцяло в североизточната част на своята
държава, за периода 438-449 г.). Успява да събере огромна армия в Хорасан.
Арменският историк Егише Вартапед е свидетел на тези събития: “….(Йездигерд)
тръгна веднага с царството на хоните, наречине “Кушани”, но след като воюва с
тях две години той не успя да постигне някакви успехи. Всяка година той
изпращаше войници, а на тяхното място изпращаше други за да обработват нивите
им. По този начин той си построи и град, в който живя от четвъртата до
единадесетата година на управлението си”. (605)
По този начин, той води перманентна “позиционна” война в продължение на
две години в пустиня, но периодически променя състава на войсковите части, като
изтегля уморените войници и ги заменя със свежи. Първата военна кампания на
87

Йездигерд II срещу хионитите е в 442-449 г. и завърши с победа на персите. В
хрониката на Сирийския град Карка де Бет Селок (6 в.), се засягат също тези
събития, както и от Егише, и се казва че персите овладели областта и града Чол,
където живеело племе със същото име (близо до Съвременният град Туркменбаши
в Западна Туркменистан). Вероятно това племе е било хионитско. В други
съобщения се казва че Чол не е има на племе, а на царя на хионитите. (606)
Чол може би не е било името на града, а на за племето, живеещо там, по
мнението на някои автори, тъй като имито на този район е известен и тогава се е
наричал Горго, древната Хиркания, днес Гурган, намиращ се на източния бряг на
Каспийско море (северно от Етрек). Думата “Чол” може да се обясни от тюркските
езици според Вязигин като “пустиня” или “степ”, както е в съвр. туркменски.
(Ж.В.: туркменски, азърбайджански, турски, карачаево-балкарски, киргизки çöl,
татарски, башкирски, узбекски, уйгурски çül, казахски, тувински šöl, а в чувашки
čul/čоl – каменен, камък. В монголски čilaγu(n), čila'un, халха-монголски čulū,
бурятски šulū(n), калмикски čolūn, ордоски čilū, дагурски čolō, в
тунгусоманджурски, евенкски, улчийски, нанайски, удегейски, орокски džolo,
евенски džol – камък. В корейски tol, японски ishí, протояпонска форма *(d)ísì –
камък. Общотюркското понятие е taš – камък, а прототюркската форма се
въстановява като *diāĺ, протоалтайската е *tiōĺì- камък. Ностратически паралел с
картвелското, грузинско tal, свански tol – кремък. по Старостин)
Племето “Чол” като са били победени и покорени от Йездигерд II, построили
крепост там, наречен от него Шахристан-е-Йездигерд (Крепост, град на
Йездигерд). По мнението на Пигулевская, според сирийската хроника, това събитие
може да бъде отнесено за време, след осмата година на управлението на този шах,
т.е. след 446/47 г. Изграждането на крепости в този регион от Йездигерд ІІ цели
укрепването на източното Прикаспие за защита от номадските племена. (607)
Втората военна кампания на Йездигерд II е през 450 г. Егишe пише: “След
това в началото на дванадесетата година от царуването си, той събрал силна и
многобройна войска и нападна земята на “теталите”. Когато “царят на Кушаните”
видя това, не може да му се противопостави в битка и се оттегли с цялятя си войска
дълбоко в пустинята, в райони където персите не можеха да проникнат. Но той
(персийският цар) нахлу дълбоко в земите им (на теталите) и превзе много
крепости и градове и с много пленници, плячка и грабеж, се прибра в собственото
си царство”. (608)
Тер-Мкртичян отбеляза, че Йездигерд II с армията си достигнал до “страната
Талакан”, а в бележка под линия, посочва: “Талакан - част от територията на
Кушанската държава, наречен по-късно Хорасан”. (609) Въпреки това мнение,
както е добре известно, Хорасан не е Талакан според арменските източници.
Хорасан по това време се нарича Апар, пров.Апаршахр. (610) Това наименование
“Апар” фигурира и тюркски надписи ог 8 век (на Билге-Каган и Кул-Тегин). То е
повече политическо отколкото географско название. Въпреки това по своето
местоположение, “Апар” съвпада с географската област Хорасан. (611) (Ж.В.:
Названието “Апар” произлиза от самоназванието на ефталитити – вар, авар!)
По време на кампанията в 450-451 г. Йездигерд II навлиза в областта Ертаган,
която най-вероятно е влизала в землището на ефталитите, според Неразик, нов враг
на Сасанидите. (612)
88

Дяконов предполага, че Талакан е бил разположен между Мерверед и
Шибирган и не бива да се бърка с другия географски обект, разположена на изток
от Балх. (613) Както отбелязва Пигулевская Йездигерд ІІ достигнал “ergir italagan”
според сирийската хроника. Тук, според нея, “italaga” е близко до името на
ефталитите “Italito”, а след това изразът трябва да се преведе като “La Terre де
Ephthalite” (земята на ефталитите), а не както бе предложено от Ланглуа –“Terre
Italienne”. (614)
Егише посочва името на този район като Итагакан/Италакан
(Itagakan/Italaqan). Според Маршак Итагакан (Itagakan) е името на града намиращ
се вероятно в близост до Талакан (Talaqan). Маршак обяснява и наличието на
буквата “I” в началото на думи, вероятно поради някава причина поради която се
пише Италия, а не Талия (615)
От този момент нататък персите разграбват и опустошават на страната,
првземат много градове, отвеждат много пленици, трофеи, и богати съкровища.
Според Пигулевская това събитие може да се случи в области, където е воювал
предшественика на Йездигерд II, Варахран V, т.е. в Талакан и Балх, чрез походи по
поречието на р.Амударя. Така, ако се съгласим с мнението на Тревер и
Пигулевская, от съобщението на Егише, се отнася за “земята на ефталитите”
(теталите) и това е първото споменаване на ефталитите в арменските източници.
В 453/454 г. Йездигер II предприема още една голяма военна кампания на
изток. От съобщението на Егише, ние знаем, че войските му са били събрани около
Нишапур, откъдето шахът навлиза в границите на “Кушанската страна”. Чрез
тайни донесения които един княз (на име Бел) от кавказкия народ “Khailanturk”
(хайландури), които обитавали зад “каспийските врати” (Дербент) на север от Баку,
“кушанския цар” е бил уведомен за подготвения поход. Като разбрал, че
персийската армия надвишава по численост неговите сили, той отстъпва в степта и
с изненадващ маньовър излиз в тила на персийския шах. След катастрофалния
разгром, царят на кушаните въпреки по-малкото си сили навлиза дълбоко в
персийските предели и разграва много персийски области, след което
необеспокояван се връща в страната си. (616)
Неразик смята че тази битка се е състояла до гр.Балх. Във всеки случай тази
война на Йездигерд II срещу хионитите/ефталити завършва с поражение. Успехът
на предишните две кампании, когато Сасанидите постигат редица успехи и
териториални придобивки, са зачеркнати. Под “кушани” в хрониката на Егише,
повечето изследователи виждат ефталити, но Л.Гумильов смята че трябва да се
разбират кидаритите. Той отбелязва: “Йездигерд ІІ извършват много кампании
срещу хуните, които живеят в “страната на хуните”, т.е. кидаритите ... в 451-452 г.
той принуждава царя на кидаритите да избягат в пустинята. Но в 454 или 456 г., на
следващия път, персите са били бити от кидаритите”. (617)
Гумильов пише още: “Балами ясно диференцира царя на кидаритите, когото
нарича “каган на тюрките” а вледетелят на ефталитите е наречен “цар на Китай”.
Това дава основание да се заключи, че описаните събития се отнасят за двама
души, а не за един, както вече се приема”. (618)
Така Гумильов смята че първо персите воюват с кидаритите, а след това с
ефталитите. Освен това той предполага че “каган на тюрките” е кидаритския
владетел, а “цар на Китай” – ефталитския.
89

Постоянните войни, които Сасанидите водят по североизточните си граници е
причина през 5-6 в., да бъде изградена голяма верига от крепости в Етрек
(подножието на Копетдаг и в Мургабската долина. Една от тези защитни стени е
стената, построена от печени тухли, известна като “Червената стена”, название
запазило се до днес като Казъл-Алтън или Сади-Сикиндер (стената на “Александър
Велики” (Искендер Зул Карнаян). Стената е добре проследима в продължение на
120 км от Кумуш-тепе край бреговете на Каспийско море до руините на крепостта
Кумбут-Кобус, северно в Гурган. В източниците се съобщава че първоначалната
дължина на стената е били 300 км. Смята се, че следите и` трябва да се търси в
района на Северозападните разклонения на Копетдаг, тъй като границите на
Сасанидската д-ва, в този период, вървят по протежение на северното било на
Копетдаг до пустинята Каракум и по-нататък в югоизточна посока до Ниса
(южните райони на Туркменистан). Древният защитен вал наречен “марз” (от
перс.граница) е дълъг около 200 км и започва от малкия град Бабадурмаз и достига
до село Меана в южната част на Туркменистан. На места все още има руини от
стената с височина 1,5-2 м и с широчина от 2,5 м. Този защитен вал е пазел
Сасанидската земя от североизток. (619) За поддръжката и защитата на вала в 5-ти
век, Сасанидите създават и линия от военни селища, в които настаняват арменски и
грузински части, в района на Мерв.
До средата на 5 век нова вълна от нашественици идващи от североизток са
пристигнали в източната част на Бактрия – ефталитите. (620) Те формират
„държава” на територията на Бактрия около 355 г., а в началото на 5 век вече,
разпространяват властта си над долината на Кабул, и в 460 г. отнемат Северен
Пакистан от кидаритите. (621)
Натискът на ефталитите може би е причината, поради която кидаритите
проникват на територията на Кушаншахр в 370 г., съгласно Хармата (622)
Ефталитите са втора „хунска” вълна, които пронкива в Бактрия в началото на 5 век,
а кидаритите завземат Гандхара. (623) От труда на Табари, ние знаем, че Гарчистан,
Тохаристан, Балх, Бадахшан, към 457 г., са били под контрола на ефталитския цар
Ахшунвар, или Вахшунвар, а други източници го наричат Хушнаваз. (624)
В „Бей-ши” се казва че в 455/456 г. първото ефталитско посолство пристига в
Империята Вей. В следващите години в Китай пристигат още няколко посолства,
като последното е в 559 г. Източникът твърди, че след като тюрките завладели
държавата на ефталитите, посещенията и даровете от тяхната страна за Вей
престанали. (625)
Военните сблъсъци на Сасанидите с ефталитите се изострят по време на шах
Пероз (Фируз, на средноперсийски, в персийски Пероз/Фируз означава
„победител”), управлявал в периода 459-484 г. След смъртта на Йездигерд II в 457
г. започва борба за престола между двамата му синове. Хромизд като по-голям се
възцарява. По-малкият Пероз по това време е намесник на пров. Сакастан (носи
тила саканшах) също има пратанции за властта. Той се свърза с ефталитите и търси
тяхната помощ. Според Али абу Балами: “Тогава Фируз отиде от Сеистан в
страната Хайтила (на ефталитите) Гарчистан, Тохаристан и Балх... Той поискал
войски от владетеля на Хайтила. Той (ефталитския цар) не му дал войски, но му
прдал крепостта Талакан...”. (626) Фирдоуси съобщава, че царят на ефталитите
Фаганиш помогнал на Пероз, като му е дал 30 000 войници, в замяна за Термез и
Вашгирд (област и град по средното течение на Амударя, между реките Вахш и
90

Кафиринган). (627) С помощта на ефталитите Пероз побеждава брат си. Войната
продължава 2 години. Хромизд е детрониран и убит и Пероз се провъзгласява за
шах в 459 г. През същата година Пероз сключил договор за съюз с ефталитския цар
Вахшунвар. Според Табари, възкачването на Пероз е станало в твърде тежко време
за Иран, тъй като в продължение на няколко години, има глад в страната. Но след
като пероз взема властта в следващите няколко години страната се стабилизира.
Пероз укрепва армията и се възгордява, като започва да се държи надменно със
съюзниците си. Детайли от многото войни, които той води, се споменават в
различни източници, често са непълни и не винаги съвместими помежду си.
Изглежда, че в първата фаза на управлението си Пероз започва война с кидаритите.
В западните (гръко-римските) източници единствен споменава за тези събитея
Приск Панийски. Той посочва, че в 456 г. (т.е. по времето на Йездигерд II) персите,
не са били в състояние да помогнат на съюзниците си лази (картвелски племена) в
борбата им срещу Византия, тъй като били заети във война с „хуните наречени
кидарити”. Също Приск споменава че посланици на Пероз дошли във Византия, за
да молят за парична помощ във войната с „хуните-кидарити” за да спре
нашествието им 464 г., тъй като победа над тях ще осигури спокойствие на
византийските предели. В отговор на византийците обещали да изпратят свой
представител за преговорите с Иран, но субсидията за „войни срещу хуните”, си е
вътрешна работа на Иран. Като пратеник е изпратен епархий Констанций, но той
остава в граничния град Едеса. Той е бил помолен да отиде при Пероз от
граничните ирански власти, който по това време е бил на границата с кидаритите,
където поради слабостта си е водил преговори за примирие, вкл. се е съгласил да
им плаща данък. Приблизително в 468 г. персите обсаждат столицата на
кидаритите, гр.Валаам (според някои – разположен в Западен Туркменистан при
залива Туркменбаши и хребета Балхан). (628) В тази война на Пероз с кидаритите,
ефталитите са били съюзници на персите. След това кидаритите се преместват в
Гандхара. По-късно ефталитите я завладяват в края на 5 век. (629)
В китайските източници столицата на кидаритите носи името „Боло” (или Поло).
Във „Вей-шу”, се казва: „Столицата на държавата на великите юечжи е
разположена в Лушенши (Ланши) която, се намира на запад от Фу-ди-ша
(Бадахшан) и на 14 500 ли растояние от Дай (столицата на Вей). На север тя
докосва жужаните, които нахлуват многократно в юечжийските владения. Това
принудило юечжите да преместят столицата си от гр.Боло, на 2100 ли далеч от Фуди-ша
(Бадахшан). (630)
Повечето учени са съгласни, че Боли/Боло и Балаам, са едно с едно и също
географско разположение. Що се отнася до неговото местонахождение, мненията
се различават. Идентификация на Боло с Балаам беше предложена за пръв път от
Клапрот, но той го свързва в Балх. Маршак и Е.Зеймал също така приемат, че
Балаам е Балх. (631) Решително срещу тези локализация се обявява Веселовский
който казва че Балаам не е Балх, а много по-вероятно е да се намира в южните
часто на древен Хоразъм, без обаче да посочи вероятен археологичен обект.
Макварт също смята че Балх и Боло са различни градове. Той отбелязва че
растоянията межде Дай и Боло и между Дай и Балх, който в “Бей-ши” е наречен
“Бочжи” са различни, и също така не би трабвало Балх да фигурира под две
различни имена Боло и Бочжи! (632) Още по-убедителен факт за Макварт е
споменаването във византийските и ислямските (арабо-персийски) източници,
91

както посочва и Бартолд, че войните между персите и кидаритите през този период
се водят не около Балх, а в Хиркания. (633) Така Маркварт заключава че Балаам е
идентичен с Боло и че се намилрал в хребета Балхани, разположен до залива на
Красноводск, на източния браг на Каспийско море (днешния град Туркменбаши в
Западен Туркменистан). (634)
Кабанов по съвсем различен начин локализира Боло, в оазиса Карша (районът
на археологическия комплекс Еркурган, на 10 км от съвр.Карш) и го свързва с
Нашеболо (също в китайски източници) или Нахшеб в Карш. Но в руините на
Еркурган не са открити пластове от 4 – 5 век. (635) (Ж.В.: Кабанов се аргументира
точно с археологическите раскопки в района!) В своята аргументация, той използва
Разстоянието между Ши (Кеш, съвр.Шарисабад) и Нашеболо, котео е 200 ли/100
км, и съответства на географското рстояние мужду Шахрисабад и Карш, както и
растоянията между Нашеболо и Нюми (Бухара). (636)
Манделштам се връща към старата интерпретация Боло-Балх и смята че
растоянията дадени от Фудиши (Бадахшан) в “Бей-ши” за погрешни. M.Maссoн
също не е съгласен с Кабанов, че Боло може да се свърже с Еркурган. Но като цяло
приема локализацията в Карш, само че свързва Боло с руините на
ранносредновековния град до селището Кала-и-Захок-и-Марон, намиращи се на 7
км югозападно от съвр.Карш. Според него това е Боло, наричан от местното
согдийско население Нахшеб. Този град е имал три реда дебели крепостни стени. В
центъра е имало дворец (110Х90 м) разположен на 16 хектара. Градът процъвтява
от 5-ти до 7-ми век, което се доказва и от изобилието на керемика от това време.
М.Массан също се позовава на растоянията посочени в “Бей-ши” от Кеш (който
Массон свързва със съвр.селище Кетаб) до Боло, което е 200 ли (или около 100 км),
като се има предвид, че това отговаря на разположението на Кала-и-Захок-и-
Марон. (637) Кабанов, като контрааргумент посочва че размерът на Кала-и-Захоки-Марон
е 16 хектара и на него не му е било известно разположените на третата
(външна) стена, изследвана от М.Массон, при което града става още по-голям.
(638)
Градът “Балкхан” или “Боло-Балаам”, столицата на кидаритите, според
Юсупов, трябва да се локализира с крепостта Игдй-Кала, която се е намирала до
устието на вече пресъхналата р.Узбой (свързваща Амударя с Каспийско море), на
20 км североизточно от хребетите Балхани. Крепостта е построена през партското
време, за да контролира търговския маршрут, по р.Узбой.
Благоприятното стратегическо положение на тази крепост, прави подходяща
за граничен пункт. Крепостта и селищата в района около нея са доста големи за
пустинни условия. Въз основа на такива фактори като позицията на крепостта в
центъра на огромна област обитавана от номади по времето когато Узбой е била
пълноводна, както и археологическите находки показващи че крепостта е била
многократно престроявана, доукрепявана и следите от огън по стените и`, говорят
пряко и косвено за големи събития, случващи се в източната част на Каспийско
земи между 4-5-ти век. Може би, липсата на вода в крайна сметка е принудила
кидаритите да воюват със Сасанидите. (639)
Вайнберг предполага, че крепостта Игдй-Кала е създадена през 2 - 1 век пр. н.
е. и след 4-ти век престава да съществува. (640) Въпреки това, ако “Балкхан”,
трябва да се отъждествява с останките от Игдй-Кала, това е изолирана гранична
92

крепост, и е много малко вероятно, точно тя да е столица на Кидаритската държава.
(641)
Кидаритите са наречени от източниците съвсем ясно – кушани и според
В.Массон тяхната държава е съществувала в 4-ти век. Опитите таза дата (времето
на разцвета им) да се измести в 5 век той считат за неубедителни. Той приемеа че
хионитите са едни и същи с “жужаните” от китайските хроники. Той смята, че
кидаритите (кушаните) се съюзават с бившите си врагове (хионитите-жужани) за да
воюват със Шапур ІІ, без да посочва каква е причината за това. После заедно
отвоюват Бактрия, и Кидар се преселва с народа си на юг, в Гандхара, а столицата
му е Пешавар. В.Массон е съгласен с локализация на кидаритската столица,
посочен от Гутшмид и Ньолдеке, в смисъл, че Боло = Балх, и поставя под съмнение
хипотезите на Маркварт и на Кабанов. В.Массон вижда краят на Кидаритската
държава с идването на ефталитите. (642)
Гумильов приема хипотезата на Кабанов, че Боло e в Карш, а не в Балх. Той
приема че кидаритската д-ва съществува в периода 418-468 г. Според него
кидаритите са юечжи, които идва от север, под натиска на жужаните и в 418-19 г.
се преместват на юг в оазиса Карш, но там се сблъскват с персите и ефталитите.
(Ж.В.: които са местни бадахшанци, според него). (643)
Разликите в схващанията на различнит учени за местоположението на
кидаритската столица са твърде големи и няма единно становище по въпроса. Няма
становище и за периода на техния разцвет, Мартин, Гиршман, Манделштам
приемат 4-ти в. и царуването на Шапур ІІ, а Кабанов, Гумильов – през първата
половина на 5-ти век.
Първите сведения за Кидар, отразени във “Вей-шу”, най-вероятно достигат до
Китай в резултат на посолството на Тон Ван в 437 г., когато китайският будистки
поклоник Фа Сиян посещава Гандхара. Във “Вей-шу” се казва: “Царят Ки-да-ло
(Kidâra), който е смел воин, събрал войските си и тръгнал на юг за да нахлуе в
Северна Индия, пресякал Великата планина [Хиндукуш] и напълно завладял пет
страни на север от Цзинтоло (Гандхара). (644)
Що се отнася до въпроси за това къде и кога Кидар е управлявал своя народ,
данните дадени в “Бей-ши” са многократно разглеждани от различни
изследователи. Първо Маркварт ги анализира най-подробно и стигна до
заключението, че държавата на Кидар е неследник на Кушанското царство, но
преместването на столицата е причинена от нападението на аварите. Новият център
Боло-Балкхан в Прикаспието е идентичен със съобщения то Приск Панийски, град
Баллам. Оттук по път към Северна Индия кидаритите завладяват петте бивши
“сихоу” на юечжите. Събитията, свързани с Кидар трябва да се отнесат към 5-ти
век, според Маркварт. (645) Той предлага на сина на Кидар всъщност завладява
Северна Индия около 470 г. (646)
След превземането на Балхан от Пероз, синът на Кидар, Кунх или Кунхас
(Κούγχας), се уставява в Гандхара и основава “царството на малките юечжи”. (647)
Кунхас е име или по-скоро титла, деформирана от гръцката транскрипция на Приск
и вероятно е била “Хун-кан” – кан/хан на хуните. (648) Произходът на кидаритите е
доста трудно установим. По-късно гръцки текстове ги наричат “хуни”, но
китайските източници ги разглежда като част от да-юечжите, а монетите, които
секат използват кушано-сасанидската титла “кушан-шах”. Кидаритското царство
най-вероятно е възникнало около 360 г. и е просъществувало около век, тъй като
93

първообраза на кидаритските монети са драхмите шаховете от Шапур ІІ до
Йездигерд II (438-457 г.). На свой ред кидаритите са покорени от следващата
номадска вълна, станала известна по нумизматични данни като “алхони”. (649)
Ерингтън и Къртис предполагат по нумизматични данни че времето на
съществуване на Кидаритската д-ва е 370-468 г. Но те също така отбелязват, че
кидарите се задържат най-дълго в Гандхара. В “Бей-ши” се съобщава за страната
Цзидулу (Кидоло – Кидар) заедно с другите страни от Северна Индия и Южен
Афганистан, които са изпратили посолства в империята Вей през 477 г. (650)
Въз основа на проучване на нумизматичния материал Мартин и Гиршман се
противопоставят на гореизказаното мнение и посочват че времето на Кидар трябва
да се постави в 4-ти век. Мартин смята, че Кидар управлява през втората половина
на 4 век и е подчинена на Шапур II. Историята на “Кушаните” по-късно е
хипотетично възстановена от него: около 350 г. жужаните принуждават кушаните
да напуснат Бактрия, част от тях се преселват в Прикаспието, другата част
заминават в Гандхара, начело с Кидар. След това в резултата на победоносната
военна кампания на Шапур II на изток, Кидар се признава за негов васал, около
367/368 г. Мартин предполага в съответствие с монетите, че Кидар отхвърля
персийската зависимост, и скоро след това се появява нова опасност – “белите
хуни”. Под техния натиск той изоставя владенията си, синът му се установява в
Пешавар, а самия Кидар бяга на запад. Около 400 г. “белите хуни” овладяват Кабул
и Гандхара. (651)
Приск Панийски споменава “хуните-кидарити” за пръв път в 456 г. като
противници на шах Йездигерд II (438-457 г.), който е преустановил “подаръците”
(данъка) плащан от предшествениците му на източните съседи на Иран. Двете поранни
поражения в Тохаристан, на предишния шах, са съобщени от Лазар Парпеци.
Тези варгове на Персия той нарича традиционно “кушани” но по-вероятно става
дума за кидаритите. Те вече са излезли на историческата сцена и са участвали във
войната с предишния шах Варахран V, но тяхното име тогава не фигурира в
източниците, свързани с управлението му. Гиршман който в детайли проучва
историята на хионитите и ефталитите, вижда в кидаритите, потомци на кушаните.
Кидар управлява в 4-ти век и е съвременник на Шапур II, което се доказва и от
приликата на короните в монетите им, намерени в съкровището от Тепе-и-
Маренджан. С помощта на хионитите, Кидар слага край на Сасанидското
управление в Бактрия, но е принуден да приема васалството на Шапур II.
Столицата на Кидаритската държава, според Гиршман е Балх (старата столица и на
бившата провинция Кушаншахр). Скоро след това в 358 г., с подкрепата на
племето Забул (едно от хионитските племената), Кидар завладява Кабул и Гандхара
и отхвърля изцяло персийската зависимост, побеждавайки но бойното поле в 367-
368 г. Шапур II, и провъзгласява 4-тата династията на Кушаните. Въпреки това,
Шапур II скоро влиза в съюз с хионитете и отново превзема Бактрия в 371 г. (652)
Малко по-различно вижда събитията свързани с кидаритите Митчинер.
Според този учен, Кидаритската д-ва възниква около 360-та г. в североизточната
част на Пакистан, когато монетния двор в Гандхара, на последния кушански цар
Шилада, престава да функционира и се появяват първите сребърни монети на
Кидар. (653) По-късно Кидар завладява Северен Пакистан и Кашмир и започва да
сече златни монети, подобно на старите кушански владетели, използвайки
монетния двор в Гандхара. (654)
94

Грум-Гржимайлo, критикува становището на Шпехт, че жужаните в началото
на 5 век са проникнали дълбоко в Бактиря и са принудили Ки-до-лу, царят на
кушаните да премине големите планини и да завземе пет княжества от Кандахар на
север. (655) Той предполага, че не е възможно жужаните да са оказали такъв силен
натиск на юг, че да принудят Кидар да се премести в Северна Индия. Жужаните
никога не са прониквали в Бактрия, при това толкова на юг. (656)
Името Кидар според Зеймал означава “герой, победител” и след това се
превръща в титла, дала названието на общността. Иначе самия Кидар се е титлувал
“Kushana Shahi” (цар/шах на Кушаните), дори и след падането на старото
Кушанско царство. (657) (Ж.В.: етимология на Кидар, в български се е срещало
оналог.име Къдо/Къдар – вероятното значение е смел, страшен, храбър войн. В
протоалтайски *kádì(rV), древнотюркски (староуйгурски) qadīr, турски kadir,
балкарски qajīr, тувински xadīr, шорски qazīr, хакаски xazīr, монголски *keder,
бурятски xeder, тунгусоманчжурски kādaraku, старояпонски kitu – смел, храбър,
непреклонен, жесток, войнствен, в тунгусоманджурски също старателен,
добродетелен, трудолюбив, монголски ketü, бурятски xete, тунгусоманчжурски
*kete, *kēter, *kādara – голям. (Старостин) В тунгусоманджурски, евенкски kitъr,
нанайски kidaram, заето в якутски kitanax – твърд, здрав (Б.а.: последното обяснява
българското име от кумански произход Китан). (Сравн.СловарьТунгусо-
Маньчжурских Языков, том-1,стр.400) Думата е заета от арменски kъajtъař в
осетински kыaitar – смел, храбър, решителен, дързък. Но дали е така, или от езика
на аланите е проникнала в арменски. Ако мнението на Абаев е вярно, това означава
че в арменски имаме стара заемка от изток, явно посредством партяните (В.Абаев-
Этим.Словарь Осетниского Яз., том-2,стр.256) Факт е че името Кидар е
съществувало при юечжите (арсите, тъй като от китайски „юечжи” букв. означава
арси – носителите на по-стария тохарски А) тъй като убитият от хунския шанюй
Лаошан, юечжийски владетел в 166 г.пр.н.е., в битката при Чанъе в Гансу, е носил
същото име Ки-до-ло или Кидар! И не е ли това династично име)
Ерингтън и Къртис предполагат, че в 370 г. кидаритите изместват кушаносасанидските
управници на Бактрия, завладяват Кабул, Гандахра и последните
кушански държавици (останали от старата Кушанска д-ва) в Пенджаб. Те
започнаха да секат златни и сребърни монети, имитирайки кушано-сасанидския
стил, вкл. оставят името Варахран, паралелно с новото Кидар, написани с
кушанобактрийско писмо. Също има монети и със съчетанието Пероз/Кидар. (658)
Манделштам изхожда от данните на “Бей-ши” които приравняват кидаритите
с “да-юечжите” (както китайската историко-географска традиция нарича
Кушанската д-ва) и сравнявайки с монетите на Кидар, който се титлува “кушаншах”,
стига до извода че Кидар е късен потомък на последната кушанска династия,
която е успяла да се съхрани от персисйкото владичество, в северната част на
Бактиря, около 293 г. (659)
Манделштам определя времето на управление на Кидар, във втората половина
на 4 век. Нумизматичните данни, цитирани от Мартин, и най-вече надписите върху
короните, както и изобразяването на Кидар с короната на Шапур ІІ са аргументи в
ползата на тази датировка. Гиршман предоставя още аргументи в полза на мненито
на Манделштам: откритите 12 кушано-сасаниздси монети, от разкопките в
будисткия манастир, съществувал в Тепе-и-Маренджан, съдържат името Кидар. В
това съкровище, с изключение на упоменатите монети, са намерени монетите само
95

на шаховете Шапур II, Арташир II и Шапур III, или само на шахове управлявами
през втората половина на 4 век. Манделщам предполага, че смяната на столицата,
“кушаните” (кидаритите) са били принудени да направят поради нападението на
някакви номади, чието име не е било известно на автора на “Бей-ши”, но найвероятно
това за жужаните, тъй като според него “жужан” означаваи изобщо
“западни варвари”. (660)
Васире (Vaissière) смята, че кидаритите са в Тохаристан от 20-те, 50-те год. на
5-ти век и след това, под натиска на Сасанидската експанзия около 440 г. и на
ефталитите, в 456 г. Кидар разделя царството си на две части, едната – на юг, а
другата в Согд. Кидаритите установили се в Согд, се идентифицират със събствени
монети които започват да секат в 5 век в Самарканд, като на лицевата страна е
изобразен портрет на владетеля със согдийската легенда “kyδr”. Това се подкрепя и
от прекъсването на согдийските посолства в Китай между 441 и 457 г., както и от
съобщението във “Вей-шу” отнасящи се до годината 457 и “страната Суте, намира
се западно от Памир. Това е познатата от древни времена (епохата Хан) страна
Янцай. Днес тя се нарича Вененшана, разположена е около обширно блато на
северозапад от Катгюй. Тя е на 16 000 ли, отдалечена от Дай. В миналото “хуни”
(хунну) убили царя и превзели страната. Сегашният владетел на “Хуни” е третият
владетел на тази линия”. (661) (Ж.В.: Става дума за хиони, а не за хунну! А.К.
бърка.) Друго доказателства за присъствието на кидаритите в Самарканд са
глинените печати от колекцията на Аман Ур Рахман. (662)
Грене смята че кидаритите са в Тохаристан в периода 420-467 г. (663) След
това те го напускат поради възхода на ефталитите в този регион през първата
половина на 5 век. Между 412 и 437 г. Кидар обединява земите на север и на юг от
Хиндукуш, и установява столицата си в Боло (Балх). (664)
Кидаритската династия вече е създадена в началото на 5 век по време на
царуването на Варахран V който воюва с тях в Гандхара, а между 477 и 520 г.
земите им за завладени от ефталитите. В средата на 5 век, Кидар се изтегля на
запад и воюва с Персия в района на Каспийско море, както го е отразил Приск
Панийски. Синът му Кунх или Кунхас който е останал в бащините владения, е
победен от Пероз около 468 г. и губи столицата Балаам. (665) Съхранява
владенията си само в Гандхара, откъдето посолство пристига в Китай през 477 г.
Така Грене и Литвинский стигат до единомислие по въпроса. (666), (667)
Според Кабанов, началото на Кидаритската д-ва е 420 г. Бисвас (Bisvas), въз
основа на анализ на индийските източници, предполага, че Кидар завладява
Гандахра след 388 г. Луконин също анализира нумизматичен материал, и смята, че
Кидаритската държава съществува в периода 390-450 г. Той също стига до извода
за приликите между короните на Кидар и Шапур ІІ, но смята че само тове не е
достатъчно Кидар да се свърже с управлението на Шапур ІІ. Гьобл в своите
проучвания, също стига до извод подобне на Луконин, че сасанидското управление
в бившите кушански земи приключва в периода 371-385, а в периода 385-440 г. там
управляват кидаритите. (668)
Никитин предполага, че Кушано-Сасанидското царство е васално на
Сасанидите, и е основана върху териториите на старата кушанска д-ва, в началото
на 4 век от н.е. по времето на Хормизд II (303-309 г.) или Шапур II (309-379 г.), за
по-ефективно управление на тази завоювана територия. Това царство сече свои
96

монети и развива култура малко по-различна от сасанидската. Краят на това
васално царство, според Никитин, идва в края на 4-ти век. (669)
Трябва да се отбележи, че управителите на царството, секат монети, и се
титлуват “кушан-шахове”. Тези монети са сечени до 399 г. След това титлата
“кушан-шах” изчезна от монетите. Митчинер добавя че това е станало поради
завоюването на по-голямата част от неговата територия от ефталитите и то е
редуцирано до площ, която включва долината на Кабул. (670)
За разлика от Приск Панийски, който вижда в кидаритите противниците на
Прероз, сирийските хроники посочват че иранския шах е воювал с хионитите
наречени от тях “Kionaye”. От Приск знаме че Пероз побеждава кидаритите и поспециално,
че във Византия е пристигнало персийско посолство в 468 г. с новината
че персите са спечелили войната с “хуните-кидарити” и превзели столицата им
Балаам. Приск обяснява идването на посолството “като варварска традиция, която
желае да покаже колко голяма е тяхната власт “. (671)
Нека се върнем към “Вей-шу”, където се съобщава, че първоначално големите
(да-) юечжи живеят южно от жужаните и поради техните притеснения, избагват на
запад. (Ж.В.: Много ясно е казано – на юг от жужаните, т.е. в района на
Чеши/Турфан, където са племената от групата цзе/хуа!) Л.Боровкова също
изследва този въпрос и стига до извода че кидаритите не са пряк наследник на
старото Кушанско царство, а е ново държавно формирование възниквнало в 5-ти
век. По-късно под управлението на Ки-ду-лу те тръгват на юг и завладяват пет
владения около Пешавар. Тя обръща внимание на факта, че в описанието на
Цзянтоло се казва, че то е завладяно от ефталитите. Според нея, “големите юечжи”
които завладяват земите около Пешавар са същите Йеда, т.е. ефталитите. (672)
Като побеждава кидаритите, Пероз се насочва срещу ефталитите, независимо
че (вероятно) има договор с тях и се готви за война. Причината за това, съобщава
Ад Динавари – населението на Тохаристан не било доволно от ефталитската власт
и поискали от Пероз помощ. По този начин под предлог за оказване на помощ,
шахът има повод да започне война. Той го използва без забавяне, но преди
началото на нападението си, по думите на Табари, той укрепил и посторил редица
крепости в различни области на държавата си. В този период (втората половина на
5 век), източното крайбрежие на Каспийско море, пустините на Туркменистан,
поречието на Амударя, и широка територия в източната част на горните течения на
реките Мургаб и Теджен (р.Теджен-и-Геруд в Северен Афганистан) стават част от
ефталитската държава. В северно подножие на Копетдаг и оазиси по долното
течение на Мургаб и Теджен се запазва персийската власт. (673)
Пероз побеждава кидаритите с помощта на ефталитите. Според Хармата,
кидаритите са нападнати едновременно от персите и ефталитите, от две страни
(персите от югоизток, ефталитите в Трансоксания) в 466 г. Ефталитите бързо
напредват на изток и се насочват към Балх, а Пероз иска този град за себе си. Това
е и една от главните причини за изостряне на ефталито-персийските отношения и
започването на войната. (674)
Пероз провежда три похода срещу ефталитити и трите завършват
катастрофално, като последният му струва и живота. В първия поход, персите са
вкарани от ефталитите в безводна пустиня, и са пирнудени да се предадат, а в
третия, коницата на шаха попада във „вълчи капани”, където загива и той самия.
(675)
97

Първата военна кампания на Пероз срещу ефталиите е в 474/475 г. Балами
казва че шахът тръгва с 50 000 армия, но се връща победен. (676) Прокопий
Кесарийски съобщава че ефталитите залови Пероз, като го подмамили в дълбока
клисура и го обграждат. Единствено византийският пратеник при Пероз, Евсевий
се досетил какво може да стане, но било твърде късно, ефталитите блокрали и
обратния път. Така попадайки в капан, персите не са били в състояние да се
съпротивляват. Тогава ефталитския владетел предложил да няма кръвопролитие,
ако приемат условията му. Едно условие за освобождаването им е било искането на
откуп в голямо количество злато. Откупът е изпратен от византийския император
Зенон (474-491 г.), тъй като между двете империи е имало споразумение за
взаимопощ във борбаат им с “хуните”, съгласно което Персия трябва да държи
здраво „алансикте” и „каспийските” врати (проходите Дарял и Дербент) и да не
допуска варварите да опустошават византийските предели, а Византия ще помага с
парични средства, щом се наложи. Данните за тази битка, ние можем да намерим и
в работата на Ал Факих (10 век): “Така устроения от Ардашир, син Бабек, Фарс
станал седалище на персийските царе, а Хорасан на ефталитските царе… Той
(персийският шах) тръгна срещу тях (ефталитите) но те хитро го вкараха в пусти и
безводни места. Тогава те го нападнали и го пленили заедно с голямата част от
двора му. Фируз (Пероз) поискал от ефталитите мир, и да го освободят с войниците
му. Той ги увери (ефталитите) с клетва пред Бога и твърдо обеща, че никога няма
да прекрачва границите (между двете царства). Той постави между себе си и
ефталитите един камък, който да отбележи граница, и обеща, че никога няма да е
пресече и призова за свидетел Всемогъщия Бог… Ефталитите го помилвали и го
пуснали на свобода…”. (677) Този първи сблъсък според Гумильов е станал в
планинита Копетдаг. (678)
Табари и Балами са изпозвали и други недостигнали до нас източници, в
които се казва че, ефталитите нарочна са изпратили при Пероз подставен човек,
който да предложи услугите си на водач. Пероз му повервял, и той с риск за живота
си, завел персите в безводни и недостъпни места. Така попадайки в безизходно
положение, Пероз моли за мир царя на ефталитите Хушнаваз и обещава никога
повече да не води война с тях. (679) Тази история прилача много на легендата за
сака Сирак, който по същия начин заблудил армията на ахеменидския шах Дарий І
(522-486 г.) в пустинята.
Пероз бързо забравя за случилото се и за втори път напада ефталитите, но и
този път е обграден и попада в плен. И този път ефталитите са великодушни и го
освобождават без кръвопролитие, за откуп от 30 мулета натоварени със сребърни
монети и отстъпването на граничния град Талакан. Отново подписва с клетва
мирния договор. По-подробни сведения за събитията дава сирийската “Хроника”
на Йешуа Стилит: “Той (шахът) успял да събере от цялото си царство едва 20
товара със сребърни монети, тъй като предишната война изцяло изпразнила хазната
му и наследството оставено от баща му. Докато събере и предаде останалите 10
товари, синът и престолонаследник Кавад е бил оставен като заложник при
ефталитите. Едва след като събира годишния данък от царството си Пероз успява
да изпари и останалите 10 товара със “зузи” т.е. сребърни монети, а ефталитите
освобождават Кавад”. (680) Тези събития свързани с втория поход са около 476/477
г. (681)
98

Табари съобщава че войската на Пероз е достигнала до кула, постороена на
границата от Варахран V. За да излъже ефталитския цар, Пероз наредил 50 слона,
управлявани от 300 души да влачат кулата пред него, така че формално той не
нарушавал договора, да мине пред нея”. (682) (Ж.В.: естествено това са
фантастични вариации!) Ал Факих разказва подобна история, че Пероз накарал
армията си да преместят камъка (тук е камък, а не кула), но се сблъскал с
ефталитите и загинал в битката. Само че това не става при втория му поход, а едва
при третия.
Според Габуев, след като Пероз е победен, ефталитите получават оазиса
Мерв, като условие за мира. (683)
Лазар Парпеци пише за ситуацията в Сасанидската д-ва, след двете поражения
от ефталитите: „Дори и в мирно време е страшно да погледнеш ефталит, камо ли да
водиш война с тях. Всички помнят добре, какви бедствия и поражения причиниха
ефталитите на царя на арийците и персите”. (684)
Много от най-близките съветници и приятели на шаха го посъветвали повече
да не води война с ефталитите, но въпреки това, шахът тръгнал на трети поход. Но
за целта Пероз решава сам да предизвика ефталитите с измама. За това съобщава
Приск. Той изпраща пратеници до „царя на кидаритите Кункхас” с искане да
изяснят граничните спорове между двете царства и в знак на благоразположение,
той (Пероз) предлага своята сестра за жена на кидаритския владетел. Кункхас се
съгласил, но когато перисйското пратеничество пристигнало, изпратената девойка
казала че не е сестра на Пероз, а робиня. Това обидило Кункхас, който решил да
отмъсти за обидата. И също подхожда с измама. Изпраща пратеници до Пероз,
които му предават че владетелят им имал голяма армия, но му липсвали опитни
военоначалници, затова моли Пероз да му изпрати 300 опитни персийски военни
инструктори, които да обучат неговите войници. Нищо не подозиращият Пероз
повярвал и изпратил 300 свои опитни военоначалници на тази мисия. След като
пристигнали в „царството на кидаритите”, Кункхас ги пленил и наредил част от тях
да осакатятя и част да убият. Така военните действия са подновени от Пероз. Приск
съобщава тези любопитни подробности, но посочва че Пероз се готви за война с
кидаритите, а не с ефталитите. Според Гафуров, Приск е смесил в своя труд
сведения за различни „средноазиатски номади” и ги е приравнил всичките към
„кидаритите”. (685)
В Сасанидски Иран, военните предводители се отнасят с голям скептицизъм
към намеренията на шаха, те вече смятат ефталитите като непобедим противник.
Новата кампания се възприема не само от хора близки до царя, но и от войската,
като предварително обречена на неуспех. Така Балами специално подчертава, че
Пероз тръгва на война с ефталитите, въпреки несъгласието на главния жрец на
армията. Не слушайки съвети от никого, Пероз в 484 г. тръгва за трети и последен
път на война с ефталитите, мобилизорал 100 000 войни и 500 бойни слона. (686)
Според ЛазарПарпеци, когато царят на ефталитите научил че Пероз е тръгнал
на война, му изпратил писмо: „Вие сключихте мир с мен в писмен вид под печат, и
обещахте да не воювате повече с нас. Ние съвместно определихме общите граници,
като всяка от страните се задължи че, не трябва да ги преминава с вражески
намерения. Така че не забравяй, че ти се закле пред мен, за да те пощадя. Върни се
с мир, иначе ще отговаряш с живота си. Ако не обърнете внимание на думите ми,
тогава знаете, че ние ще ви изтребим всички, цялата ви армия. На моя страна е
99

спазената клетва и истината, а на ваша – лъжата и клетвопрестъпничеството.
Следователно, как може да ме победиш” (687) (Ж.В.: Напълно подобна ситуация
се разграва между българския кан Крум и Никифор І – „като не искаш мира, на ти
секира!”)
Пероз игнорира това писмо и продължава своя поход. Когато персите минават
границата, граничните ефталитски управители искат от владетеля си спешно да
отговори на вражия поход. Но ефталитският цар е замислил хитър ход. Той не иска
да влиза в пряк сблъсък с тази огромна армия и предпочита врага да влезе подълбоко
в неговата земя. На голямо поле към което примамват персите, се
изкопават много вълчи капани, покрити с пръст, трева и клони, като се оставят
тесни места между ямите в които мгат да се разположат по десет скрити войници.
Ефталитите запазват спокойствие и изчакват персите да достигнат граничния град
Горго (на югоизточния бряг на Каспийско море) (688) и едва тогва войската им
заема предварително определената местност. Срещу персите са изпратени малки
отряди които ги увличат в преследване и ги насочват към вълчите капани. Планът
им успява. В лекомисленото преследване на бягащите ефталитски отряди, Пероз с
цялата си армия навлиза в набелязаната местност и всички изпопадат в прикритите
ровове, едни загинали, други били убити от ефталитите или заловени. Ето как
Прокопий Кесарийски описва ситуацията: „Но Персите, които не разбрали
хитросста, тръгнали със всички сили да преследват врага и не разбрали как
попаднали в дълбоките ровове, не само първите редици, а и следващите идващи
след тях, тъй като преследвали с голяма ярост. Сред тях били военоначалниците, и
шах Пероз с всичките си синове…”. (689)
Сред пленниците е и дъщерята на пероз (Пероздухт по Табари, „духт” в
персийски озн. дъщеря), която по-късно станала съпруга на ефталитския цар.
Целият лагер на шаха, с хазната попада в ръцете на победителите. Това е eдно от
най-големити поражения които Персия е претърпявала. Пероз и седмина от
синовете му са сред убитите, само Кавад (който е живял при ефталитите), е
пощаден (според Себеос и Фирдуоси)
Персийските и арабските автори смятат че Пероз е загинал в източната част
на Хорасан, но тук, мисля, че арменските и византийски историци, които са били и
свидетели на събитието, трябва да бъдат предпочетени. Тялото на шаха, в според
сирийско-византийските автори, е намерено сред труповете на убитите персийски
войници. Балами казве че след това тялото на Пероз е погребано.
След това поражение, Лазар Парпеци в в своя труд “История на Армения”,
цитира казаното му от един персийски благородник: “Пероз загуби войните с
ефталитите, така тяхната държава стана голяма и силна, до такава степен, че да
застрашава страната на “арийте” (Иран)”. (690)
В зороастрийски източник “Бундахишн” (Bundahišn) дава само кратко
съобщение за тези събития: “Тогава Хушнаваз, властителят на ефталитите дойде и
уби Пероз, а синът му Кавад и сестра му остави при себе си като заложници”. (691)
Няколкото войни които водят персите с ефталитите се отразяват и на
редовните връзки на ефталитите с Китай. Така след първото известно посолство на
ефталиите в Северна Вей, пристигнало в 456 г. има прекъсване до 507 г. (692)
Според Прокопий Кесарийски Кавад е трябвало да плаща данък на
ефталитите, но след две години, Персия престава да плаща. Вероятно причината е в
междуособиците и узурпацията на властта от брата на Пероз - Балаш (484-488 г.).
100

Той сече свои монети, които са открити на територията на ефталитската д-ва, вкл. и
техни имитации с кушанобактрийски надписи. Това показва че Сасанидите редовна
са плащали данъка на ефталитите, както при Кавад (488-531 г.) така и при краткото
управление на Балаш, прекратяването на данъка става едва при Хосров І
Ануширван (531-579 г.), (който с тюркска помощ унищожава ефталитската д-ва).
(693) Според Фирдоуси, след смърта на Пероз, Кавад е пленик на ефталитите, но
марзбана на Кабул, Бост, Газни и Забул, на име Суфрай успял да събере 100 000
бойци и освободил бъдещия шах, като р.Амударя става граница между Персия и
Ефталитите. (694)
Други източници посочват, че след смъртта на Пероз, персисйките
аристократи, Зармихр от рода Карен и Шапур от рода Михран започват да укрепват
държавата и събират нова армия, след което воюват с ефталитите и ги принудили
да им върнат това което са взели от Пероз. (695)
Независимо от това, нумизматичните данни показват, че в Мерв отсъстват
изцяло сребърните драхми на Кавад, през първите две десетилетия от началото на
царуването му. Те се появават само през 22-ра година (в друго проучване, тези
автори отбелязват 24-та година, т.е. 512 г. (696) на управлението му, след което
продължават без прекъсване до края на царуването на Хосров II. (697) По този
начин мъглявите съобщения на по-късните арабо-персийски автори, за някакъв
военен реванш на Сасанидската д-ва в този период, са неоснователни и явно
изхождат от официални сасанидски документи, целящи да въстановят накърнения
престиж на персийската държава. Както вече споменахме едва при Хосров І
Ануширван се прекъсва изплащането на данъка, наложен от ефталитите.
След смъртта на Пероз, брат му Балаш се обявява за шах. Според сирийската
хроника на Йешу Стилит, Балаш е наследил една напълно разорена държава: “Той
не е открил нищо в съкровищницата на персите, поради разрушенията нанесени от
хуните. Така че, войните водят до големи разорения за царете, независимо дали са
победеостни или загубени, тогава разрушенията и разоренията са по-големи”. (698)
Войската не подкрепя Балаш, тъй като той не е имал пари за изплащане на
възнагражденията и`. Опитът му да получи субсидия от Византия, се проваля. В
резултат на това в 488 г. недоволни висши жреци и аристократи, го детронират,
след което го ослепяват. Според Фирдуоси, Балаш е свален от армията на Суфрай,
който довежда пленения от ефталитите Кавад.
През последното тридесетилетие на 5-ти век в Иран се появява религиозното
и социално движение на Маздак. За него и неговите идеи Табари съобщава: “Бог
дава материалните блага на човека и те трябва да са по равно за всички. Но хората
злоупотребяват с това и затова някои имат в излишък а други са бедни. За да
поправят тази злина маздакистите да се вземе излишното богатство от богатите и
да се раздаде на бедните”. (699)
Учението на Маздак имат огромен успех. Според Бируни неговите
следовници ставата безброй много и бързо нараствата. За кратко време движението
прераства във въстание, което обхваща цялата страна. Виждайки ситуацията, Кавад
решава да се възползва от народното недоволство и подкрепя движението. (700)
Причината е, може би, е че Кавад е искал да отслаби богатите аристократични
родове в които е виждал заплаха за властта си. Според Толстов при престоя си в
ефталитския двор Кавад е бил възпитан в обичайте и традицийте на ефталитите,
които са били твърде близки по същество с идеите на маздаистите. Поради това той
101

вече като шах, подкрепя движението. (701) Според Дяконов и Манделштам,
движението на маздакистите се е подкрепяло от ефталитите и Кавад е бил
принуден да го подкрепи. (702)
Аристокрацията и висшето жречество са недоволни от религиозната политика
на Кавад и правят заговор срещу него. Той свален и затворен в “Двореца на
забравата” (явно в някякъв шахски дворец или резиденция, а на негово място е
издигнат брат му Джамасп (или Замасп), който става тяхна марионетка.
Заговорниците са искали да убият Кавад. Въпреки това, междувременно Кавад
успява да избяга с помощта на съпругата си и се спасява при ефталитите. Самият
той е зет на ефталитскя цар. Тя обаче е негова племеница, тъй като е дъщеря на
сестра му, станала ефталитска царица. Так Кавад иска военна помощ от своя тъст в
496 г. Това е в пълно съответсвие с нормите на персийското общество, тъй като
обикновено шаховете са се женили или за сестрите си, или са близки роднини
(братовчедки).
В “Хрониката” на Йешу Стилит се казва че “Кавад всеки ден молел тъста си
със сълзи на очи да му даде войска за да върне трона си”. И ефталтите естествено
му дават нужната помощ. Когато Кавад влиза в Персия, брат му избягва но в
последствие е заловен и екзекотиран с останалите заговорници. (703) С помощта на
ефталитите Кавад си връща трона в 498-99 г., както съобщава Прокопий
Кесарийски. (704) Фактът че Кавад е зет на ефталитскя владетел безспорно
спомага за оказването на помощта. В края на 5 век намесата в работите на Персия
е извършено от ефталитите, тъй като в лицето на Кавад те виждат лоялен съюзник.
Детството му в ефталитския двор и отглеждането му в семейството на Ахшунвар
(или Хушнаваз) както пише Табари, е оставило големи следи в съзнанието на шаха.
Знаел е ефталитския език и добре е познавал обчаите ми. По същия начин,
баща му, вероломния Пероз с помощта на ефталитския цар Фагониш и 30 000
ефталитски войни, се справя с бунта на брат си Хормизд. (705) Според Табари
войната межде Кавад и Замасп е продължила около 4 години. (706) Когато Кавад
стъпва отново на трона, иска заем от Византия, за да се разплати с ефталитските си
съюзници, но император Анастасий I (491-518 г.) отказва. Според Прокопий
Кесарийски, това рязко влошава отношенията между двете държави и в 502 г.
Кавад нахлува във византийските владения в Сирия като обсажда градовете Тела,
Харан и Едеса. По този начин Кавад използва в похода и ефталитските си
съюзници, които вземат участие в обсадата на посочените градове.
В „Хрониката” на Йешу Стилит се казва че персите били предимно изкустни
стрелци с лъкове, арабите в армията на шаха били добри копиеносци, а ефталитите
използваби големи сопи (т.е. боздугани). Според Прокопий Кесарийски срещу
множеството от византийските войски, персите изправили 800 ефталити и той бил
един от най-важните отряди на персите. (707)
В 506 г. персийската кампании срещу азиатските провинции на Византия
приключва успешно за Кавад. Сключено е примирие в продължение на седем
години. Огромното богатство е пленено от персите на територията на врага, поспециално
в Амида, а Византия се задължава да плаща на Персия, определено
количество „данък” във злато, срещу пазенето на кавказките граници от персите,
срещу „номадите”. Анастасий І дава на Кавад голямо количество злато, с което
Кавад възнаграждава ефталитските си съюзници.
102

Сайкс, Макгавърн и Бернштам считат, че Кавад, е скъсал съюза с ефталитите
и от 503 г. до 513 г. (708) Пигулевская не приема това твърдение. Тя мисли, че това
е грешка поради недостатъчен анализ на източниците. Това твърдение почива
върху едно съобщение на Прокопий Кесарийски, че след войната с Византия,
персите влезли в „тежка война с хуните”, и посочените учени смятат че тези хуни
са ефталитите.
Срещу кого тогава е войната на Кавад
Анализът на Прокопий Кесарийски, според Пигулевская дава отговор на този
въпрос.
След дълги обяснения, Прокопий Кесарийски обясненявя редицата различия
между хуните и „белите хуни” или ефталитите. Когато говори за войните на Пероз
с ефталитите, той използва названието „хуни-ефталити”. В историята за бягство на
Кавад, той говори ту за ефталити, ту за „хуни-ефталити”. Няколко реда по-долу,
когато съобщава за новата война на Кавад, той споменава че шахът воюва с „хуни”
в северните райони на държавата си. (Ж.В.: Вероятно става дума за Кавказките
„хуни” - савири!). Тяхното нападение принуждава Кавад да бърза с примирието с
Византия, за да се справи с новата опасност. „В името на новите врагове на персите
ние не трябва да виждаме ефталитите, които тогава са в съюз с Персия срещу
Византия, а някакви други „хуни” – заключава Пигулевская. (709)
Има и специално сечени монети от Кавад, с надписи на кушанобактрийски,
които според В.Массон, са били предназначени за ежегодната „субсидия” която
той изплеще на източните си съюзници. (710) Този факт е посочен, тъй като
Сасанидската д-ва има дълбоки връзки с ефталитите, далеч назад във времето
(заложничеството на Кавад, идването му на власт с ефталитска помощ и т.н.) По
мнението на Гафуров, границата между Сасанидски Иран и държавата на
ефталитите в началото на 6 век премина по поречието на река Гурган и между
р.Мерверуд и Таликан. (711) В 509 г. пратеници от Самарканд се представят като
пратеници не ефталитите в Двора на Северна Вей, което показва че тогава Согд е
част от Ефталитската държава. (712)
a. Разширяване на юг
Ефталитската империя в своя зенит
През втората половина на 5 век, ефталитските владетели започват военна
кампания на юг, която повтаря маршрутите на политическа експанзия на Гръко-
Бактрийското царство и наследилата го Кушанска държава. Индийските източници
съобщават за борбата на държавата на Гуптите с ефталитите, които те наричат
„хуна”. Владетелите от династията Гупта, по това време контролират голяма част
от Индийския субконтинент.
Вероятното завладяване на Гандхара става между 460 г. и 470 г., когато
Скандагупта (455 - 467/68 г.) е принуден да воюва с ефталитите, дори успял да
отрази първата им атака. (713) Гафуров също смята че тогава първите набези на
ефталитите в Гандхара. (714) Най-ранните индийски съобщения за „хуна” е в
надписа от Бхитари на Скандагупта в който царят казва, че е имал тежка битка с с
народа „хуна”. Когато Скандагупта губи Малва и Гуджарат, завладени от „хуна”,
вероятно Гуптите са в конфликт в региона на долното течение на Инд. (715)
103

Според Бейли, това е станало в 455 г. (716), докато други смятат, че първият
сблъсък на ефталитите с даржявятя на Гуптите е бил около 457 – 460 г. (717)
Хармата предполага че Скандагупта воюва и побеждава народа „хуна” но в
конкретния случай най-вероятно това са кидаритите. (718)
Налице е известна дискусия за това кога и как ефталитите завладяват
Гандхара. Едно от предложенията е, че ефталитите проникват от здападсеворазапад,
като първоначално завладяват Нагарахара, а преди това са завладели
Забулистан, Каписа (Кабул) и Бамян, и едва след това достигат Гандхара. Куваяма
предполага че ефталитите идват от северозапад, от Тохаристан, като се спускат по
долините между Хиндукуш и Каракорум, без да преминава Бамян, Каписа, или
Забулистан. (719)
Не е ясно също какви отношения са съществували между ефталитските
княжества в Трансоксания и тези в Афганистан, Пакистан и Индия. Видяхме, че в
различните ефталитски монети има известни разлики, което показва
съществуването на ефталитски княжества, напълно независими едно от друго.
Бивар смята че има няколко независими едно от друго ефталитски княжества. (720)
Друг е въпросът, кои са били тези „хуна” – алхоните или ефталитите Грене счита,
че те са ефталитие, (721) докато становището на Гьобл е че това са алхоните, а
ефталитите никога не са прониквали отвъд Хиндукуш. (722) В светлината на
„медния свитък” от колекцията на М.Шьойен (Schøyen) ние трябва да
преразгледаме стария поглед върху историята на ефталитите в Индия. Ако преди се
смяташе че Тораман е наследил Кингила, сега, заради този надпис, ние имаме
информация, че и двамата са царували по едно и също време - в края на 5-ти в.
(723)
Един от първите владетели на ефталитите който завладява Гандхара се е бил
установил близо до Кашмир и е носил името (или титлата) Тигин (или
Туджина/Thujina), който може да се окаже и Кингила. Китайският пътешественик
Сун Юн съобщава: „В средата на четвъртия месец от първата година на Чен-Куан
[520 г.], влязох в Кан-то-ло [Гандхара], която беше друга земя, и много прилича на
Учан [Удаяна, днес долината на р.Сват]. Първоначално, земята е известен като
Йеполо (Yeh-Po-ло) [Гопала/Gopāla], които са били победени от Йеда (ефталитите)
и техния чинчин [„тегин” или управител на провинция] който се обявил за цар. От
времето, когато е придобил тази земя, са минали две поколения”. (724) На базата на
този доклад Дани предполага, че посещението на Сун Юн е в 520 г., а Гандхара е
била завладяна приблизително около 465 г. (725)
В края на 5 век ефталитите са управлявани от Тораман (около 490 – 515 г.). В
„Раджатарангини” името му е Васукула (726), който носи титлата „тегин” и
прозвище Джаувла (Jaūvla), което означавало „сокол”. (727) (Ж.В.: в персийски
aula, ūla, zaul, дардски ез. hila, ill, пенджабски ill – ястреб, сокол, пехлеви āluf,
персийски āla, ālūh, olah, ulah, ullah – орел, тох.(б) luwo, lwāsa, пущунски alwutak -
птица.)
Според „медния свитък” титлата е била - „devarāja” (бог-цар). (728) Има и
данни от друг индийски надпис, който гласи че „Тораман е известен с най-голям
блясък и голяма слава, владетел на земята (729) Тораман управлява някои части на
днешния Утар Прадеш, Мадхия Прадеш, Гуджарат, Раджастан, Пенджаб и
Кашмир. Неговото настъпление на запад е спрян от Ауликара около Мандсаур.
104

Това е документирано от каменната плоча от Ристхал (Risthal) с надпис на
Праксадхарма Ауликара (около 515 г.). (730)
Има различни версии за значението на името на Тораман:
1. Толстов: Тора - бог, в чувашкия език tora, „Tora” + „ман” – типичен стар
тюркски суфикс (сега не се използва) за образуване на мъжки имена, напр. като
името „Ко+ман” и др.;
2.Гумильов: Тора – в тюркски tore – закон, в тюркски – Тораман – владетел
по закон;
3. Дж.Карабачек: отново търси тюркски произход, като - бунтар, въстаник.
(731)
(Ж.В.: 4. В български се среща името Торо, Торник, Торно. Смятам че е
възможно и иранска етимология: в персийски, ягнобски tor, пущунски tora,
шугнански tōr, язгулемски ter – висок, пехлеви tēr, сариколски ter, хуфски,
рушански, ягнобски, вахански tor, кюрдски dêr, пущунски tār, талишки, гилянски
ter, персийски tar, пущунски tīr, шугнанскиски, рушански, хуфски tōr, кховарски
toren, чувашки tarа – връх, височина, в хотаносакски ttara, согдийски tār,
осетински иронски tærnыx, дигорски tærnix – връх на главата, теме, чело, свързва се
с горен, преден.)
След смъртта на Тораман, сина му Михаракула е трябвало да бъде следващия
цар, управлявал според Гьобл от 515 - 528/542 г. (732) (Според други до 540 г.).
(733). Неговото име не се споменава в медния свитък на Шьойен. Отново
съществуват различни версии относно смисъла на името му:
1. Толстов: „Михр”- в средноперсийски това е форма на Митра + „ogul” – в
тюркски син, или от друга тюркска дума, qul - роб, т.е. „роб на Митра”; (думата kul
– роб, неудачник, се среща и в тохарски, което показва че може и да е ранна
алтайска заемка в езика на нетюркски народ!)
2. Такур: от санскрит „Mihiragula” което означава „син на Слънцето” или
„роден от Слънцето”. (734);
3. Бейли: името Михараку произлиза от „miθra-krta” - получава се като
сасанидското владетелско име Йездигерд (Yazata-krta), (Ж.В.: значение: защитник
или меч на Митра). (735)
Сюян Цзян пише, че Мо-хай-ку-ло-ло (Михаракула), е талантлив и смел
владетел, който е завладял Индия и всички съседни страни са били негови васали.
(736) Но ндийските източници сочат, че Михаракула е бил бестрашен, но жесток
владетел. Особено интересно е сравнението на Калхана за личността на
Михаракула, известно от историческата му хроника за историята на Кашмир –
„Раджатарангини”. там той го сравнява с индийския бог Кали – богът на
разрушението и злото и казва че хората са се страхували от него (Михаракула).
(737) Надписът от Гвалиор ни казва за Михаракула, че е владетел на голяма и
плодородна земя, завещана от славния Торамана (Tôramâna); От нега Михаракула е
наследил храбростта и любовта към справедливостта. Ето защо той е устроил
своята власт изцяло върху принципите на справедливостта и правосъдието.
Михаракула известен със своята ненадмината сила е [счупил силата на] Пасупати
(Pasupati). (738)
Михаракула успява да разшири властта си над Северозападна Индия, в
региона Джаму-Ганг. От Гвалиорския надпис е известно че Михаракула построил
105

град, наречен на самия него – Михарапур. По неговото време ефталитите достигат
най-голямата си мощ в Индия.
Въпреки това, според откъс от надписите в Мандсаур научаваме че
Михаракула е бил победен и пленен от владетеля на Мандсаур, Яшодхарман от
династията Ауликара в 532/533 г. (бил е принуден да се преклони пред силната
ръка на Яшодхарман). (739) Яшодхарман е владеел Централна Индия. по-късно
Михаракула е бил освободен от Баладитя, владетел на Магадха. Според някои
учени това е Нарасимхагупта (Баладитя Нарасимхагупта) от династията Гупта, тъй
като името Баладитя носи този владетел. (740)
Според Смит това събитие е станало в 528 г. (741) Баладитя, цар на Мадагха
(името му означава „слънчев изгрев”) е будист, който въстава срещу Михаракула,
тъй като ефталитския цар започва да преследва будизма, според Сюян Цзян.
Всъщност Михаракула нахлува в Магадха но в разигралата се битка, той е победен
и пленен от Баладитя. Едва след време поради застъпничеството на майката на
Баладитя, Михаракула е освободен. През това време неговият брат узурпира
властта. Михаракула се връща но тъй като е без земя, завладява Кашмир и там се
провъзгласява за цар. Тогава той побеждава царството Гандхара и я присъединява,
но по-малко от година след тази победа той умира. (742) След смъртта на
Михаракула, неговите наследници (в „Раджатарангини” са изброени: Бака,
Праварасена ІІ, Нарендрадитя-Лакхана, Хинга, Юдхиштира) не са имали неговите
способности и голяма сила и по този начин политическата им власт в Индия силно
отслабнала. (743) Според Дани последният независим владетел от династията на
Тораман и Михаракула е Юдхиштира, който наследява трона от Нарендрадитя-
Кингила (Кинкила). Дългото управление на ефталитити в Кашмир е прекъснато в
670 г. от Дурлаба-Вардана, представител на новата династия Каркота. (744) Според
Сундерман, краят на ефталитското управление в Кашмир е около 625-626 г. (745)
По-късно ефталитите заселили се в завладените от тях земи, постепенно се
смесват с местното население в Северозападна Индия и приемат религията и езика
му. Евталитската инвазия в Индия в средата на 5 век довежда до упадъка на
Гуптската държава, въпреки че Гуптите продължават да управляват в Магадха до
края на 7-ми век. През 7 век, в Западен Пенджаб, в съответствие с индийските
източници, се намира „Хунадеш” – „страната на хунине”. (746)
Трябва да се обърне внимание на един интересен факт, че едва в 9-ти в.
Индуския владетел Девапала (810-850) от династията Пала, който има княжество в
източната част на Пенджаб, разбил народа „хуна”, т.е. ефталитите които са му
северни съседи. (747) Индийският поет Раджасекхара (живял през 9-ти век.)
възхвалява красотата на „хунските” жени. (748) (Ж.В.: В с текста „Карнапарва”
гл.30 от книга-8 на Махабхарата, където с „Бахлика” е наречена територията на
Пенджаб където има масивно ефталитско заселване. Столицата на Бахлика е
гр.Сакала. Бахликите се самонаричали джартики (джати, ятии, йеда).
Индийският автор е силно възмутен от начина на живот на ефталитите. Той не
приема липсата на касти, шумните празненства в които жените участват наравно с
мъжете (при ефталитите жената има много високо обществено положение равно на
мъжа), употребата на вино и от двата пола, храненето в глинене съдове, употребата
на месо, мляко и млечни продукти, все неща неприемливи за индийския мироглед.
Антропологичният им тип също е различен от индийския. Красивите жени на
бахликите са с пищни белокожи тела. Страната на бахликите се наричала още
106

Арарта. Името Арарта се употребява като синоним на Тригарта. В
„Раджатарангини” (Кашмирската хроника) на Калахана се казва че Тригарта
(връзката арси-тохари) е равно на Бахлика. Бахликите са наречени още тугра,
такха, така, което се явява форма на тохари. (Петър Голийски – Зиези от който са
българите. С. 2003,стр.382)
През 9-ти век, на северозапад от Малва, съществува княжеството
Хунамандала, управлявано от цар Джаджяпа (Jajjappa). В надпис върху медна
плочка от Уна се казва че Баларварман и Пратихара Махендрапала са въстанали
срещу Джаджяпа и се свалили династията му. После го убили, заедно със
семейството му, в 893 г. (749) Дори и през 11 век ние все още намират следи от
„хуна”. Каменния надпис от Бхергат съобщава, че владетеля Каларчур Карнадева
встъпва в брак с принцесата от народа „хуна” Аваладеви. Паметта за „хуна” е жива
в Индия дори и по-късно, в 16-ти век писателя Джайна Брахмана сравнява
португалските мореплаватели достигнали до Индия с народа „хуна”. (750)
б. Разширение към Източен Туркестан
Държавата на ефталитите се разширява и в посока на Източен Туркестан,
където стават известни като „хун” (Khun). (751) След 462 г. престават да идват
посолства от Кашгар в Двора на Северна-Вей (Туба-Вей, просъществувала в
периода 386-534 г.), основана е от табгачите, едно от сянбийските племена. В 467 г.
е прекратена връзката и с Хотан, станал част от ефталитската д-ва. (752) Районът
на Турфан (ханското Чеши) е покорен от ефталитите в 479 г., Урумчи – в 490-497 г.
В 495 г. южната част на землището на племената чи-ле/ди-ли или „теле” (предците
на телеутите), а в 495 г. и северната част са покорени от ефталитите. По този
начин, в началото на 6 век по-голямата част от Източен Туркестан е в ръцете на
ефталитите. В „Бей-ши” се казва че Йеда са станали господари на Западния край,
на Янци (Карашар), Хотан, Шуле (Кашгар), Анси и още 30 други малки владения.
(753) Съседи на ефталитите в района за жужаните. Ефталитите побеждават
телеутите коита са в съюз с жужаните. (754) Жужаните (в англ.Rourans) са смес от
сянби и хунски родове, оцелели след поражението им нанесено от табгачите.
Жужаните произхождат от монголските равнини, когато тези народи се преплитат
с различни многоезични племена, които в края на 4 век, се обединяват в отделна
етническа група и създават каганат в 402 г., а владетелят им Шелун взема титлата
каган. (755)
Ефталитите поддържа добри отношения с жужаните. Жужанският каган Чоуню
подписва споразумение с ефталитие, насочено срещу империята Вей, която
смятат за общ враг. Както можеше да се очаква, жужано-ефталитския съюз
влошава отношенията на ефталитите с империята Вей. В 460-533 г. ефталитски
посолства са били изпращани (почти всяка година), до Северна Вей (386-534 г.). В
516, 520 и 526 г. ефталитски посолства пристигат в южната част на Китай,
империята Лян (502-556/57 г.). А в 546, 553 и 558 г. ефталитски посолства
пристигат в държавата Северна Чжоу (557-581). (756) (Ж.В.:т.е. при враговете на
Вей)
В 520 г. каганът Чоу-ню загива, а Анакуй стана новия владетел на жужанитe.
Някои части от жужаните не приемат новия каган, вдигат бунт и го свалят. Той
107

бяга в Северна Вей, където получава помощ. В същото време свободният престол е
зает от чичото на Анакуй, Брахман, чието име се предава в китайските източници
като Поломен. Анакуй с китайска помощ успява да овладее района около ез.Кукунор.
В 521 г. Брахман установява връзки с ефталитите. Три от дъщерите на
Брахман (или сестри) едновременно са омъжени за царя на ефталитите (станали са
негови наложници). Въпреки това войските Вей по-късно заловят Брахман, и го
отвеждат като пленик в Китай, където той умира през 524 г. Анакуй си връща
властта в каганата и става едноличен владетел на жужаните. (757)
Като се има предвид, че ефталитите завладява голяма част от Средна Азия,
Източен Туркестан и много земя на юг, към Индия, е ясно, че от средата на 6 век
ефталитите създават огромна империя. Даже „Лян-шу” съобщава, че ефталитите
завладяли всички съседни държави: Боси (Персия), Гибин (Северна Индия,
Кашмир), Янци (Карашар), Гуйци (Куча), Шулe (Кашгар), Гумо (Аксу), Юйтян
(Хотан) и др. (758) Първата половина на 6 век може да се разглежда като период в
който Ефталитската империя е в своя разцвет.
През втората половина на този век, този разцвет е помрачен от възникналия
на мястото на Жужанската д-ва, Тюркски каганат от север и от сасанидски Иран –
от юг. Както пише Манделштам, тази поредица от събития, довежда до края на
Ефталитската империя, но тъй като сведенията с които разполагаме са
изключително фрагментирани, ние може само в общи линии да въстановим хода на
тези събития. (759)
Последната фаза на Ефталитската империя
Новата държава, която се формира през втората половина на 6 век, и играе
важна роля в историята на Средна и Централна Азия е Тюркският каганат (551-774
г.). Тюрките са известни в писмените източници с различни, но подобни имена (тюкю,
тю-цзе, тюрк). Тюркския каган Бумин (551-552 г.) в 551 г. започва война с
жужаните, които до тогва са господари на тюрките. Тюрките успяват да победят и
да унищожат държавата на жужаните и се превръщат в една от най-силните
държави в Средна Азия. В бъдеще границите на каганата ще се включат обширни
територии простиращи се от Корея до Черно море.
Част от победените жужани избягали в Северен Китай в 554 г. и друга част се
насочили на запад, към Източна Европа, където са се появили в 558 г. и стават
известни като авари,като създават нова държава – Аварски каганат в Панония
(Днес Унгария) . (760) (Ж.В.: Връзката жужани-авари, вече се отхвърля от повечето
изследователи, вкл. и унгарските, но продължава да битува в рускоезичната
литература, аварите са хуа – част от ефталитите, европеидна но алтайскоезична, но
не са жужани, коитаса изцяло монголоидини!)
Появата на тюрките в средата на 6 век в Средна Азия води до основна
промяна на геополитическата ситуация. В резултат на западния поход, извършен в
554 г., под ръководството на по-малкия брат на кагана Бумин, известен като
Истеми ябгу-каган (починал през 575 г.), тюрките поставят под своя контрол цял
Централен Казахстан, Седморечието (Джетису) и Хорезъм. (761) В 555 г. тюрките
достигат Аралско море и се приближават до границата на Ефталитската империя.
(762) Въпреки това, с тези нови врагове ефталитите не започват войната веднага, а
8 години по-късно. Причината за това е, че ефталитите са заети с битки в Индия, и
108

отчитат опасността от Сасанидска инвазия, след възкачването на Хосров І
Анашурван, който не споделя проефталитската политика на Кавад, а и тюрките са
заети във война с жужаните.
Първият военен сблъсък между тюрки и ефталити, според М.Григнаши
(Grignaschi), е в 555 г. Тюркските войски са водени от кагана Мукхан (553-572 г.),
син на Бумин. Второто тюркско нападение е в 558 г. и се ръководи от Истеми. (763)
(Ж.В.:тогава, в 558 г. е и появата на аварите в Европа)
Политическата ситуация в Ефталитската държава, претърпява значителни
промени в средата на 6 век. Мощта на Иран, по време на управлението на Хосров I
Ануширван (531-579 г.), (което означава “безсмъртната душа”) в 30-те години на 6-
ти век започва да расте бързо. Първият резултат е за прекратяване на плащането на
данъка за ефталитите, от времето на Кавад. Но той не е готов да се ангажира
самостоятелно във война с ефталитите. В 557 г., Хосров сключва мир с Византия,
които трябва да трае поне пет години. Така шахът си осигурява тила от запад. (764)
Преди това, в 554 г., Хосров започва преговори с тюрките за съвместна война
срещу ефталитите, който е скрепен с брак на шаха с дъщерята на Истеми (която е и
майка на престолонаследника, бъдещия Хромизд ІV (579-590 г.). (765) Има и друга
версия, според която бракът е сключен след разгрома на ефталитите. Тъй като в 555
г. тюрките са във война с ефталитите, преминаването на тюркско посолство с
принцесата в Персия е много рисковано. Единственото възможно място за
свободно преминаване между двете държави е Хорезъм. (766)
Така държавата на ефталитите попада във враже обкръжение, от север са
тюрките, от югозапад е сасанидски Иран, а от юг са враждебните индийски раджи,
с които ефталитите са в непрекъсната война (фиг. 81). В тази неблагоприятна
ситуация ефталитите се оптиват да подобрят отношенията с Китай, но не постигат
резултат. За съветник на ефталитския цар Гатфар е избран велможата Катулф. (767)
Катулф настоявава да изчакат врага на собствена територия, което би им осигурило
приемуществото да са по-силни от врага. Но между него и Гатфар избухнал
конфликт и Катулф избягал при Хосров І. В 558 г. ябгу-кагата Истеми напада
ефталитите от свер в съюз с персите от юг. Причината за войната, я дават самите
ефталити, които залавят тюркско посолство минаващо през Согд към Иран и
убиват пратениците. (768) Но единият от тях успява да избяга и уведомява кагана
за случилото се. Войната става неизбежна. Тюрките нахлуват с големи сили.
Първоначално завладяват Чач (Ташкент), след това пресичат реката Чирчук и
достигат Маймург (княжество в близост до Самарканд, южно от р.Зарефшан). (769)
Гатфар събира войската си от районите на Бухара, Балх, Шугнан, Вашгирд, Термез,
Амул, Зем и други свободни все още райони на държавата си. (770) Ефталитите
решават че ако дадат сражение в равнината осигуряват предимство на тюркската
конница, затова предпочитат планинските теснини. Оттеглят се в района на Карши
(Несеф). Битката е изключително тежака и напрегната, продължава 8 дни, но
завършва с победа на тюрките. Датата на това събитие се поставя от някои
изследователи към 557 г. (Дроан), 558 г. (Фрай), 563 г. (Сен-Maртен), 565 г.
(Грусе), докато Шавани посова периода между 563-567 г.
Описанието на битката се намира в труда на Фирдоуси (Шах-Наме):
“... .... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... Бухара,
Беше изпълнено всичко с боздугани и брадви,
109

защото там беше стана хайталски.
Гхаткар излезе, господарят им силен,
и привика той всички свои велможи.
Войските се втурнаха към двете страни,
събрани от всеки град за войната,
И вееше вятъра, никакъв начин ... ... ... ... ... ... ...
След осмия ден Гхаткар поиска мир.
Беше всичко потънало в тъмнина.
Хайталите бяха изцяло разбити.
В продължение на години, костите на убитете бяха разпръснати навсякъде,
И всичките блата бяха пълна с убити и вървяха върволици от пленници”. (771)
Останалата част от победените ефталити отстъпват на юг, където избират за
приемник на Гатфар, паднал в битката, Фагониш – господарят на Чаганиян. (772)
Ефталит по произход, той бърза да сключи мир с Иран, за да избегне пълнато
окупация на странато от тюрките. Войските на Хослов които навлизат съвместно с
тюрките, окупират всички земи до р.Амударя. (773)
Соловьов смята че шахът не е бързал с настъплението си, изчаквайки тюрките
да бъдат достатъчно омаломощени от войната с ефталитите. Според него, това
обяснява защо ефталитите събират войсикте главно от Тохаристан, тъй като от юг
никой не ги е застрашил. Едва след победата на тюрките Хосров І е побрзъл да
получи своя дял от ефталитското наследство. (774)
Табари също описва битката на тюрките и ефталитите: “най-силният, найсмел
и могъщ тюркски каган Синджибу начело на своите войски се изправи срещу
Вараз (Warāz), царя на ефталитите. Единствен тоя на Изток не се уплаши от
големият им брой и сила (на ефталитите), и уби царят им Вараз и цялата му армия,
и заловен богатството му, и зае страната му, с изключение на тази част, която порано,
е завзета от Хосров”. (775) Според Ад Динавари, Хосров е изпратил войски в
страната на ефталитите и завладял Тохаристан, Забулистан, Кабулистан и
Чаганиян. Тогава тюркски владетел Синджибу-каган, събрал хората си и тръгнал
към Хорасан, заел Чач, Фергана и Самарканд, Кеш и Несеф и получил Букхара.
(776)
Менандър Протектор споменава, че когато през 568 г. тюркските посланици
пристигат в Константинопол, император Юстин II ги попитал: “Вие сломихте ли
цялата сила на ефталитите” - “Цялата” – отговорили пратениците. (777)
По този начин, ние виждаме, че едва в 568 г. държавата на ефталитите вече не
съществува и не може да се приеме мението на Шавани който смята че това
събитие е по-рано, между 563 и 567 г. В 598 г., в едно писмо от Дянгу (или Тарду)
каган (син на Истеми) до византийския император Маврикий (592-602 г.),
съобщено от Теофилакт Симоката, се казва: “След като победил царя на Абделите
(тези които се наричат ефталити), каганът ги завладял и е получил цялата власт над
тях”. (778)
Ефталитите водят 10-годишна война срещу двама силни врагове
едновременно. Благодарение на споразумението сключено в 566 г. (или 571 г.)
между тюрките и персите, Хосров получава всички бивши ефталитски земи южно
от Амударя: Синд, Бост, Ар-Рокай (Арахрозия), Забулистан, Дардистан, може би
Гарчистан и района на горното течение на р.Мургаб и Кабул, както и владението на
110

Фагониш – Чаганиян. Тюрките получават Согд, Чач, Фергана и Източен Туркестан.
(779) Вероятно Хосров не е успял да подчини Арахрозия и Забулистан, тъй като
там местни ефталитски владетели продължават за управляват Бадгис и Херат. (780)
Хармата предполага че и Кабул също е запазил независимостта си. Тези провинции
продължават да съществуват като ефталитски и след разпадането на Ефталитската
империя. (781)
Подялбата на Ефталитската държава, както се очаква не носи до
разбирателство межу съюзниците. Ябълката на раздора става Северен Тохаристан,
където са се установили остатъците от ефталитските сили. Според Артамонов,
тюрките поискали от Иран да им плаща данъка, който преди това е плащан на
ефталитите, както и Иран да пропуска през своята територия без да облага с мито
търговците от Согд, които вече стават поданици на кагана. Хосров І отхвърля тези
неприемливи претенции. Тюрките се оптиват с война да завземат исканата
територия, но са спрени от силните укрепени персийски крепости. (782) Така
Амударя си остава като граница между тях. (783)
Тогава каганът изпраща посолство в Константинопол, с предложение за
съвместна война срещу Иран. Византийския император Юстин II бави отговора си,
а тюрките се страхуват да започнат войната самостоятелно. В 571 г. те прибягват
към преговори с персите. Фирдоуси (подобна е версията и на Табари) като
съобщава и за по-стари събития: “Каганът на Чин” т.е. тюрките изпратили
пратеници до Хосров. Ефталитите ги заловили и убили. Тюрките нападнали
ефталитите, победили ги и убили техния цар. те завладяват ефталитските земи и
излизат пред Гурган. Хосров се уплашил и разположил войските си в Гурган.
Каганът се готви да нахлуе в персийските земи, но след като научил че шахът го
чака с голяма армия, изпратил посланици с предложение за мир, като преложил
дъщеря си за жена на шаха. По този начин, се избягнала войната, а р.Амударя става
граница между тях. Северен Тохаристан и останалите “буферни” територии
преминават под тюркско васалство. В южната част на Средна Азия се запазва за
известно време, полунезависимо ефталитско владение.
Според Масуди Хосров под някакъв предтекст е успял да заеме територии
разположени отвъд “реката на Балх” (т.е. Амударя) и достигнал до областта
Хутталан или Хуттал (което е арбаското произношение на персийското “хефтал”, в
арабските източници се използва и формата Хайтал). Царят на ефталитите е
наречет Ахшунвар, което според Гафуров не е име а титла (Ж.В.: кушана варс – в
изопачено предаване на Хушнаваз Ахшунвар) е убит и неговите владения са
присъединени към Иран.
Един надежден свидетел на тези събития е Джинагупта (Jinagupta), будистки
монах от Гандхара, който през 554 г. пътува за Китай, като минава през Каписа,
Бамян и Тохаристан. Неговият биограф, Дао Суян (Daoxuan), прави специално
допълнение за положението в Ефталитската д-ва, по време на пътуването на
Джинагупта в 555 г. Той посочва че е имало лоша година, тъй като земята била
безплодна и имало глад в ефталитските владения. (784)
В 569-570 тюркските войски нахлуват в Иран и завладяват бившите
ефталитски земи, присъединени от Хосрав І. В 570 г. тюрките със сигурност са
навлезли в района на Кабул и Гандхара. (785)
Нахлуването на тюрките в Трансоксания е в резултат на бунта вдигнат в 581
г., от ефталитския управител на Северен Тохаристан, който действа в съюз с Хотан,
111

с подкрепата на Иран, според Манделштам. Подробностите около на въстанието не
са известни, но най-вероятно, според Манделштам, тюрките са потушили бунта,
след което нахлуват на сасанидска територия и се насочват към Херат. В 588 г. те
са посрещнати от сасанидския военоначалник Бахрам Чубин. Това нашествие е
отговор на сасанидската подкрепа за ефталитския бунт. След потушаването на
въстанието, васалната вече държава на ефталитите е сведена до малко владение в
Северен Тохаристан. (786)
Според друго мнение изказано от Гафуров, тюрките се възползват от
несталбилността в Иран предизвикана от смъртта на шаха Хосров І в 579 г. и
покоряват ефталитските княжества в Северен Тохаристан, които в края на 70-те -
началото на 80-те години на 6-ти век са придобили независимост. Тюрките трябва
да воюват със сасанидски и ефталитски войски. Въпреки че постигат частичен
успех и присъединяват земите по левия бряг на Амударя, тези на юг от реката
остават свободни. В 589 г. тюрките, начело със Саве (според В.Массон Шаба) син
на кагана, нахлуват в провинция Бадгис и Херат, но армията им е победена от
Бахрам Чубин през същата година в голяма битка разиграла се до гр.Херат. Понататъшното
развитие на събитията не е много ясно. Изказани са две версии.
Според едната, персите преминали Амударя и нанесли второ поражение на
тюрките водени от Бармуда (или Йел-тегин) син на убития тюркски владетел, а
според втората версия, е сключен мир в района на Термез между воюващите
страни. Още един вариант на събитията дава арменския автор Епископ Себеос.
Според него Бахрам Чубин “победил армията на теталите (на ефталитите - AK),
покорил Балх, областта около града и цялата страна на Кушаните, до голямата река
наречена Вехрод (Амударя) ... Бахрам в това време водил война с великия цар на
Маскутите, които са живели отвъъд голямата река, победил го, разбил голямата му
армия, а царят на маскутите бил убит в битката. Персите пленили хазната му. (787)
От това съобщение на арменския историк, Гафуров заключава, че под маскути
в случая се има предвид тюрките, а ефталитите на север ат Амударя са били в съюз
с кагана и воюват с Иран.
В.Массон предполага че първоначално ефталитите в Тохаристан са приели
васалството на Хосров І, а след това признават и върховенството на тюркския
каган, за да могат да съхранят някаква самостоятелност, макар и непълна. (788)
Хармата пише: “Заради въстанието на Бахрам Чубин постигнатия военен
успех не е траен. Все пак, след сключването на мир с Византия, новият управител
на персийската провинция Хорасан, Вищам, принудждава ефталитските владетели
Шавак (букв.зн. от ирански – Черен, Черньо, аналог.аланско име Севук) и Пармука
(Šāvak, Parmuka) да признаят неговия сюзеренитет, но в 595/96 г. той е убит
коварно от последните”. (789)
Наршахи (10 век) в своята “История на Бухара” съобщава, че в Пайкент
(Близо до Бухара) народа издигнал за владетел някой си Абруй. След изтичането на
известно време, властта ня Абруй нарастнала много и той започнал да управлява с
тирания, на която жителите на страната не можели да не издържат. Някои от
дихканите (земевладелците) и богатите търговци избягали в съседната област
Таркиш и Тараз, където те си построили град ... След това тези хора, които
останали в Бухара, изпратили човек с молба за помощ срещу тиранията на Абруй.
Тези благородници и дихкани изпратили човек при владетеля на тюрките Кара
Джурин… . Той изпратил сина си Шир-и-Кишвар с войска срещу Абруй. Синът на
112

кагана победил Абруй и го екзекутирал, след което поема управлението на
областта”. (790)
Според Макварт, тиранията на Абруй се отнася 60-те години на 6-ти век.
Абруй не е лично име, а титла “War-iz” носена от последния представител на
ефталитската династията, установила се в Пайкент. Маркварт вижда в това
название ефталитската титла “вар” или “War-ič” (варич) докато тюркския кагана
Кара-Джурин той идентифицира с Истеми. (791)
По различен начин тълкува събитията Толстов. Той идентифицира Абруй със
сина на кагана Муган (553-572 г.) Далобян, който носил титлата “або” според
китайските източници (Ж.В.: в тохарски āppo – баща, старейшина). На три пъти
Далобян се опитва да вдигне въстание срещу кагана Шаболио за да получи трона.
Победен от Шаболио, той бяга на запад при чичо си Дату (хакан на Западните
земи). Като гост на чичо си, Далобян събира войска и вдига отново бунт, но е
заловен от силите на кагана Шаболио в 556 г. Толстов счита, че титлата “Abrui” =
“avarich” е идентична с китайския запис “Abo”. Той смята, че титлата аварич е
автентична ефталитска, а Далобян я приема тъй като се установява в територия
изцяло с ефталитско населеине, на което трябва да се облегне. (792) (Ж.В.: Трябва
да се отбележе че в езика на дагестанските авари, които са остатък от аварите,
заселеили се в Дагестан и впоследствие асамилирани от местните кавказки
племена, съществува думата „авар” която означава предводител, водач. Това
показва че в случая имаме работа не с име, а с автентично ефталитска титла!)
Според Манделштам, местната аристокрация (декханите) влизат в конфликт
са ефталитското управление, а Абруй е ефталитския управител на Бухара в 40-те
или 50-те г. на 6 век (преди падането на Ефталитската д-ва). Неговата авторитарна
власт принуждава някои от най-недоволните декхани да емигрират. (793)
Толстов идентифицира Абруй с тюркския Або-каган, а Манделштам смята
това за случайно съвпадение. Според Гумильов Абруй е тюркски принц, с името
Тореман и титлата “або” (което озн. старейшина), който през 80-те години на 6-ти
век, в хода на борбата за трона, се установява в Трансоксания и завладява Пайкен.
(794) Васире предполага че тази история демонстрира согдийската колонизация на
Седморечието, представяйки я като преселене на благородните и богатите, коита са
пренесли градската култура на север. (795)
В 616 г. (или 617 г.) сасанидския военоначалник Симбат Багратуни извършва
два похода на десния бряг на Амударя в Тохаристан и Балх, които са били под
властта на тюрките. (796)
Симбат първоначално пабедил армията на “Кушаните” и според Себеос:
“Кушанските царе поискали помощ от великия каган, царят на Севера. Той дошъл с
армията си, заедно с ефталитите. Персите не издържали на тази огромна сила и
били победени. Спасили се с бягство, а тюрките ги преследвали чак до гр.Рей като
разграбили страната. Но поради неизвестни причини преустановили преследванети
и царят им Чембуху по най-бързия начин опразнили персисйките предели,
минавайки зад р.Вехрод (Амударя). (797)
След това, Себеос пише че, Симбат отнова събрал армия и тръгнал срещу
“Кушаните” и се сблъскал с царя на ефталитите, но го победил, тъй като той бил
оставен без силните си съюзници. В това съобщение на Себеос, К.Тревер открива
интересно съвпадение. Симбат воюва с кушаните и царя на ефталитите, или както
смята К.Тревер “кушаните” и “ефталитите” на Себеос са един и същи народ. (798)
113

Въз основа на това съобщение на Себеос, тя (К.Тревер) прави следното
заключение: имената “Кушанска държава”, “Кушанско царство”, “Кушански цар”,
са “консервирани” не само в 5-ти век, в периода на разцвета на ефталитите, но и
по-късно по времето на Себеос, т.е. 7-ми век. По данни на арменския историк
тогава ефталитите са обитавало главно в областта около Херат, Бадгис, Талакан, и
Балх. Въпреки че Симбат Багратуни, може би е спечелил, посочените по-горе
територии, те не са били под контрола на Сасанидите, и походът му предизвиква
ответната тюркска реакция, както смята Гафуров. (799)
Въпреки победата си Симбат се връща обратно в Нишапур, което според
Массон, означава, че неговият военен успех не е толкова голям, както го представя
Себеос. След това Тохаристан попада окончателно под тюркски контрол и
управлението му е померено на сина на кагана Тарду-шад, който се установява
недалеч от съвр.Кундуз.(800)
По отношение на останалите ефталити в района Каписа-Гандхара има
информация, че техни малки държавици продължават да съществуват. Те пускат в
обращение монети с надпис “xingil” (Кингила) на брахми. До около 625 г. войските
на вече обособилия се Западен Тюркски каганат, под ръководството на Тон-ябгу
(баща на Тарду-шад) прекосяват река Инд и завладява някои евталитски владения,
като свалят ефталитските управляващи родове и ги заменят с тюркски. Последният
ефталитски управител на Каписа-Гандхара е Нарендра II, бивш васал на Западния
тюркски каган. (801)
Владетелското име Кингила (Khingila) или другите му форми – Кинкила,
Хингила (Khinkhila, Xingila) т.н. поставя някои въпроси със широкото си
разпространение:
1. Кингила (Khingila) върху монетите.
2. Кинкила (Khinkhila) в “Раджатарангини” на Калхана.
3. Кинкила (Khinkhila) или Кинджил (Khinjil), в труда на Ал Якуби.
4. Кингала (Khingala) в два надписа на мраморната статуя на Ганеша (богът
със слонска глава) от Гардез.
5. Кингила (Khīngīla) от надпис върху медна плоча.
6. Кингила (Khingila) от кушанобактрийски надпис около обиколката на
печата от личната колекция на г-н А.Саееди (A. Saeedi, Лондон).
Съндерман (Sundermann) предполага че това не е един човек – основателя на
ефталитската държава, а по-скоро династичнои ме на наследниците му, коета покъсно
се прехвърля и върху тюркската династия “Турки-шахи”. (802) Тюркските
владетели на Каписа-Гандхара от племето “Аскил” от рода на Незак-тегин, също
приемат ефталитското име Кингила, тъй като се считат за правоприемници на
ефталитската династия, според Хармата. В 670 г. представители на тази династия
управляват Забулистан, както и Каписа-Гандхара. Властта им се задържа, въпреки
войните с арабите до края на 7-ми век. (803)
Кингал (Khingal) не е собствено име, а епоним, създаден на базата на
ефталитската династия, който се предава от поколение на поколение в източната
част на Афганистан и северозападните райони на Индия, по мнението на Петеч
(Petech). (804) Според Калиери (Callieri), Кингила не е име, а титла. (805)
Това е реално царство, съществувало в долината на Кабул, с лятна столица
Баграм и зимна – Хунд, според Куваяма. Това държавно формирование се е
обособило към средата на 6 век, с настъпването на политическата слабост на
114

ефталитската д-ва и е продължило да съществува и след проникването на тюрките
тук, до края на 7-ми в. (806) Според него царете от династията Кингал,
управляващи в Каписа не са ефталити, за което съди главно по оформянето на
монетите. Така напр. владетелите на Каписа от династията Кингал секат монети с
корона с бичи глави, които много се различават от останлите ефталитски монети,
изобразяващи портрет на владетеля. Най-вероятно династията Кингал (Khingal) е
местен аристократичен род, който взема управлението, след като отслабва
ефталитската мощ в края на 6-ти в. (808) След 661 г. династията Кингал е свалена
от тюрките. От китайски източници знаем, че в 720 г. управителя на Забул
Карадачи, приема титлата “елтебер”. (809)
Според друго мнение на Грене, царете на Каписа са ефталити мигрирали на
юг поради тюркската експанзия. В редактираният текст на Сюян Цзян, родът на
царете на Каписа е представен като “Чали” (Chali) интерпретирано като “кшатрии”,
но в по-старите източници, не е написано “Чали” а “Сули” – китайското название
на Согд, т.е. “согдийци”, докато “Суй-шу” посочва че те били от рода Чжоаву, към
който принадлежат согдийските владетели (Ж.В.: от времето на кушанското
завладяване). Въпреки това, те се появяват като отделен политически субект от
едноименния Незак тархан, управлявал в Южен Тохаристан. Както виждаме
колкото и да са объркани становищата на съвр.учени по въпроса, династията
Кингила на царете на Каписа е нещо реално съществувало. (810)
Възможно е Кинкила Нарендрадитя да е бил владетелят на ефталитите, който
се нарича Дева Шахи Кингила. (811) Той започва управлението си между 460 и
466 г. (812) Хармата смята че Кинкила Нарендрадитя е друг цар, управлявал преди
ефталитите, а този трябва да се отнеси към 570 г., и той го означава като Кингила
ІІ. (813) Същото мнение се поддържа и от Eноки. (814)
Кинкила или Кинджил, както го посочва Ал Якуби е един от тюркските
владетели на Кабул, чието име фигурира върху статуята на Ганеша с титлата
“Кабул-шах” и вероятно е същият, отразен в “Цзю Тан-шу” и “Тан-Хуйяо” като
Бофучжу (Bofuzhun), възкачвил се на престола през 745 г. (815)
Кингила върху кушанобактрийски надпис (Фиг. 54) върху печата от
колекцията на А.Саеди (Лондон) е датиран в първата половина на 5 век. (816)
Надписът на “медния свитък” който съдържа името Кингила, е датиран в края на 5
век, следователно в двата случая може да тава дума за една личност с името
Кингила.
Името Кингила, като етимология, според Васире произлиза от хунската дума
kenglu, аналогична на която е тюркското qïŋïraq, qïŋraq (кынграк) – кинжал, прав
двуостър къс меч. (Ж.В.: уйгурски qïŋraq, киргизки qïŋïraq, хакаски хыyrах – нож,
голям нож-косер. В татарски kandžar, турски, кримскотатарски χandzär – крив
кинжал, заето и в руски кончар – вид дълъг двуостър меч. Рамстедт посочва връзка
с халха-монголското χiaŋgör, писм.монголски kingгar-a, съвр.монголски xjangar –
голям нож, бълг.турц. ханджар. Думата е широко разпространена и в
източноиранските езици, във вахански xingár, йидга xugor, кховарски kongor,
кашпирски kangar, согдийски xnγr (xāngār), язгулемски xančil, осетински kъandzal,
древноиндийски khadģara – меч, нож. Според И.Стеблин-Каменский (Этим.словарь
ваханского яз. С-П. 1999, стр. 407) имаме много древно заемане на неиндоиранска
дума, вероятно алтайска.) Този меч бил почитан както при хуннну, така и при
скитите и хуните на Атила, които се поклонявали пред мечове. Кенглю е и името
115

на “бога на войната” при хуните (хунну и атиловите), така че респ. Кингила, което
се явява вариант на Кенглю е теократично име, смята Васире. (817)
Според Куваяма няма писмен документ който да подкрепи разпространението
на властта на ефталитите отвъд западната част на Хиндукуш до Каписа и
Забулистан. (818) Той отбелязва: “напълно погрешно и илюзорно е схващането за
някакво присъствие на ефталитите в Каписа и Забулистан, отдавна създадено от
учени, които продължавата да твърдят че монетите с надпис “Напки” (Napki) са
сечени от ефталитите. Ефталитите нямат нищо общо с тези области, а са насичили
експанзията си на северозапад. Позоваването в “Суй-шу” за вида на короната
носена от владетеля на Цао, подкрепя напълно идентификация на монетите с
надпис “Napki” с монетния двор на царете от денастията Кингал в Каписа”. (819)
На тази теория на Куваяма (Ж.В.: бих я нарекъл – екстравагантна проява
единствено на “академично остроумие”) се противопоставя Алрам, който вярва на
нумизматичните доказателствата, събрани от Гьобл, показващи ясно, че алхоните
достига Индия през областта Каписа (съвр.Кабул). Според Алрам, в четвъртата
фаза от монетосеченето на алхоните се използват две, едни и същи символа – тагма
и полумесец, отбелязано по-горе, но за първи път, на лицевата страна където е
изобразен типичния бюст на владетеля, над който зе добавят растителни мотиви. В
предната част на бюста, има кушанобактрийски надпис: “alxannano” а зад бюста,
на брахми е изписано името “Khingila”. Използването на двуезичен надпис,
показва че тези монети са били предвазначени за обръщение, не само в района на
Каписа, но и на юг в Гандхара, където се е използвало основно писмото “брахми”.
Тази идея, подкрепяна от съкровището от шестнадесет драхми, подобни на
описаните, открити в съкровището от манастира Шахики-Дери, близо Пешавар,
през 1911 г. По принцип тези видове монети са често срещани в Пенджаб. (820)
Илясов смята че хионитите-алхони (Ж.В.: той ги нарича алхани, което е
правилното произношение, и днес дардите наричат съседите си пущуни – алхани,
алханвар) са завладели земите отвъд Хиндукуш под егидата на ефталитите, но са
запазили символично, старото си племенно (родово) име. (821)
Сун Юн съобщава че е приет в шатрата на ефталитския цар в Тохаристан и
след това в Гандахра е приет от “тегин” в 520 г. По-нататък той казва, че някои 40
васални владения имали представители в седалището на владетеля. “Вей-шу” както
и Сун Юн не споменават Бамян и Каписа да са васали на ефталитите. (822) Зимните
пасища на ефталитите били около град “Хуо-луо” (Huoluo), който според Куваяма
отговаря на местността Баглан-Гори. Техните летни пасища са били основна в
Бадахшан и след това в Хсимотало (Hsi-mo-ta-lo), което е региона югозападно от
Бадахшан и около Хиндукуш. Възможно е, ефталитите да са държели западната
част на Хсимотало, а тюрките да са проникнали към Източен Бадахшан. по този
начин дори и в периода на тюркската хегемония, до първото десетилетие на 8-ми
век, ефталитите са били относително независими. (823) Грене се противопоставя
на идеята на Куваяма, че кидаритите и ефталитити заобикалят Каписа, тъй като
това противоречи с географските дадености на региона, и ролята която има
долината на Пандишер в историята на нашествия към Северозападна Индия. (824)
Себеос също разказва за бягството на последниия шах Йездигерд ІІІ (632-651)
от арабите през 651 г. и смъртта му на територията на днешен Туркменистан. По
данни на арменския историк, “...Язкерт бягал от тях (Арабите), но не можал да
избяга, защото те го преследвали и изпревари в близост до граници на Кушаните
116

(т.е.Мерв) като унищожили всичките му войски. Той избягал при ефталитите…
Теталската войска заловили и убили Язкерт”. (825) По мнението на Камила
Тревер, в това свое съобщение Себеос посочва страната и неселението и като
“кушани” а царя и войската му – като “ефталити”. Следовтално ефталитите са
висшата класа, управленческото племе, докато обикновенния народ са старите
жители на Кушанската държава, затова и ефталитския владетел е “цар на
кушаните” (Ж.В.: така се и титлували “кушаник варас” дало по-късното мнимото
име в арабо-персийската писмена традиция – Хушнаваз Ахшунвар). Царят на
“теталите” (ефталитите) използвал като династично име (името на племето, към
което принадлежи), а титлата му е “цар на Кушаните” и е политическа
идентификация на страната която управлява. Така, смата Тревер, не трябва да се
съмняваме в родството на ефталити и кушани. (826)
Съществува и друга версия за смърта на Йездигерд ІІІ. Преследван от арабите
избягал в Хорасан, където пред стените на Мерв среща Незак таркан, господарят на
Бадгиз (и обалстта между Серахс и Херат), който го посрещнал с войската си.
Според средновековния писател Ал Белазури (9-ти век) първоначалното
съюзническо отношение, внезапно прерастнало в конфликт между двамата.
Причината била че Незак поискал дъщерята на Йездигерд ІІІ за жена. Шахът
проявил глупава гордост, като му отказал с думите че домакинът му е недостоен за
шахската дъщеря. Значителна роля в създаването на интригата играел и Махуе,
персийският марзбан на Мерв, който кроял заговор срещу шаха си. В резултата на
това Незак изоставил Йездигерд ІІІ. Той тръгнал за Мерв, но коварния Махуе не
отворил портите на града. Преследващите го араби го нападнали и убили под
стените на града. (827) Християните от оклоността (християните-несторияни са
имали общини в Иран) го погребали. Махуе последвал съдбата на господаря си
след като арабите превзали града. Незак тархан също по-късно е разбит и убит от
арабите, в 709 г. от арабския завоевател Ибн Кутейба (починал през 715 г.).
Има много споменавания на името Незак в историческите извори между 651-
709 г. През това време има няколко лица са това име:
1. В 709 г. Незак е бил убит от Кутейба;
2. В 719 г. Незак изпраща пратеници в Китай;
3. В 739 г. Незак е посочен като вледетел на Кеш (Ташкент);
4. В 754 г. Незак е посочен като привърженик на Абу Муслим, водач на
Абасидското въстание;
5. В 873 г. Незак се появява като поддръжник на владетеля на Ахваз в
Хузистан.
Някои изследователи смятат, че Незак тархан е цар на ефталитите, и васал на
западнотюркския Тохара ябгу (управителя на Тохаристан) и е женен за неговата
дъчщеря. Но в 710 г. воюва с арабите, пленен е и убит отпредводителя им Кутейба
ибн Муслим. (828)
Въпреки това, Инаба смята че е имал халаджки/калачки (тюркски) произход.
(829) Арабският географ Якут Ал Хамави (1179-1229 г.), за гр.Бадгис, съобщава че
е главен център на (Страната) на ефталитите “Dār mamlakat al-Hayātila” (830)
Хармата смята че Незак тархан е бил цар на Кабул и там сече монети с надпис
“Незак шах”. (831) Според Есин (Esin) истинското име на таркана не е Незак, а
Тирек, което той открива в труда на Ал Kуфи (9-ти век) Той не е ефталит а тюргеш
и е носил титлата таркан. Тирек е бил васал на тюркския ябгу на Тохаристан и е
117

носил тюркската наследствена титла “таркан”. Тюргешите са запднотюркски
племена установили се в долината на р.Чу. След разпадането на Западнотюркския
каганат в 658 г. създават собствен каганат, който съществува до 766 г. когато
тюргешите са покорени от тюркското племе карлуки. (832) Фрай също стига до
извода, че Незак е широко разпространени име и Ибн Хурдадбех дори съобщава че
“Незак” е титла на нисш тюркски принц. (833)
Замъкът Кафир Калаи Барфак може да бъде идентифициран с крепостта Курз
(к.р.з), наречен още “Гнездото на орлите, защитаван от Незак тархан, който
обсажда и превзема Кутейба. Според Грене: “Мястото е на изток от реката, и само с
една тясна пътека се е свързвало с прохода Чахар-Дар по който е смятал незка
тархан да отстъпи към Кабул”. (834)
Според енциклопедията “Тундян”, 127 градове и владения разположени
западно от Кашгар, през 659 г. са изпратили пратеници в двора на Империята Тан.
Сред тях е и пратеник от владението Йда (Йеда), т.е. ефталитите. В “Тан-шу”
ефталитите се посочват като 16-то по големина владение в региона: “Дахан е
главният наместник (в по-старите издания се пише като Тайхан, поради факта че в
танската епоха йероглифа се е поризнасял “тай” а съвр. произношение е “да”) и
седалището му е в Хуолуо, столицата на ефталитите (на ефталитския улак – т.е.
улус, подчинено владение). Той [императорът на Тан] предоставя на Дахан да
управлява територия състояща се от 15 улака (улуса), които да се под властта на
ефталитите”. (835)
Арабските източници посочват като противници на “правоверните” по време
на завладяването – номадите от Бадгис и Тохаристан. Въпосните “кафири” са
известни и като “тюрки” и като “ефталити”. Например Табари описва борбата на
Ахнаф ибн ал-Kaис с номадите на Тохаристан през втората половина на 7 век, но в
една място от текста ги нарича турци, в друго – ефталити. Специално Табари пише:
“Ибн Амир се насочи по посока на пустинята Рабер ... към гр.Нишапур в областта
Абрашахр. Авангарда на армията е командван от Ахнаф ибн ал-Kaис. Той пое пътя
към Кухистан и отиде в Абрашахр. Той се срещна с ефталитите. Ал Ахнаф влиза в
битка с тях и ги побеждава. Така отваря пъта на ибн Амир към Нишапур”. (836)
Якубовский обяснява този разнобой в арабо-персийската ислямска писмена
традиция, с факта че, когато сасанидискию шах и тюрките разгромяват
ефталитската д-ва, те не унищожават местните владения, а само налагат
сюзеренитета си и постепанно започва проникване и заселване на тюрки сред
завареното ефталитско население. Якубовский посочва че в описанието на
събитията свързани с арабското нашествие в Дехистан, в първото тридесетилетие
на 8-ми век, тюркският местен владетел Сул, с войската си се сражава с арабския
пълководец Йезид ибн Мукхалаб. Тук директно се говори само за тюрки и няма
смесване с ефталитите. (837) В.Массон отбелязва че Дехистан е сред областите
населен с “хионито-ефталити” само че след тюркското завладяване, областа
започва да се свързва с тюрките, вероятно и защото започва заселване на тюркски
племена. (838)
В 701-703 г. ефталитите в съюз с тюрките и тибетците участват в обсадата на
Термез, чийто управител Муса ибн Абдала ибн Касим е вастанал срещу наместника
на Хорасан. Обсадата завърши с поражението на обсаждащите войски. Едва след
15 години по-късно водачът на бунтовниците е разгромен. (839)
118

В “Цефу Юангуй” ( 冊 府 元 龜 , Cèfǔ Yuánguī е голяма енциклопедия съставена
по времето на Империята Сун (960-1279 г.) която съдържа информация извлечена
от по-старите източници, за владетелите и известни длъжностни лица, от
предходните династии. Букв.превод на името е “събрани предсказания от
надписите върху черупки на костенурки” предвид най-древната китайска традиция
да се пише върху черупки на костенурки и да се гадае по тях. В енциклопедията се
съдържа информация дадена на императора на Тан, през 718 г., от Пулуо който е
по-малък брат на тохаристанския ябгу Нуопандуйли. Според това данесение,
управителят на ефталитите, разполага с петдесет хиляди войници и конници на
свое разположение. В същия паметник се съобщава че с подебон брой войска
разполагат и съседните държави като Хуттал, Чаганиян, Акхарум-Шуман, Шугнан,
Вахан, Гузганан, Бамян и Бадахшан (фиг.90).
В 729 г. пристига ефталитско посолство в Китай. Според Шавани то е
изпратено от тохаристанския ябгу, който след смъртта на своя васал Незак в 710 г.,
добавя към титлата си ои ще една, “цар на ефталитите”, и това е отразено в “Цефу
Юангуй” в съобщанието да ефталитското посолство. (840)
Според Куваяма в 729 г. танския император назначава Кутлук Тон Тарду, за
управител на Тохаристан или “Токхара-ябгу” коетое отразено в“Тан-Хуйяо”, а в
“Цефу-Юангуй” и “Тан-шу” – и за вледетел на ефатилитите. (841) В тази връзка е
възможно също да обърнете внимание в работата на историка Абул Фазъл
Бейкхаки (996-1077 г.) който съобщава за народ на име “Кенджини” (Kenjine), от
който произлиза войската на управителя на Чаганиян, емира Абул Касим, в 1035 г.
Кенджините жимвеят в в долината между Хуттал и Чаганиян и са посочени като
тюрки смесени с ефталити. (842)
В Абасидския халифат везирите от династията на Бармакидите са
произлизали от вледетелите на ефталитите от Балх. Един от ефталитските царе
носи името Париовк (Pariovk) или Бармак. Смята се, че това име произлиза от
будистката титла “pramukha” (първоучител) или на санскрит “parmak”. Тази титла
е давана на главите на големи будистки монашески манастири „Наубахар” в
близост до Балх. (843)
И накрая някои коментари са необходими и по отношение на ефталитите в
Хорезъм. За тях съобщават Земарх от Киликия и Менандър Протектор – пратеник
на византийския император Юстин II при тюркския каган Истеми (Силзивул у
Менандър). В 569 г. Истеми се готви да поход срещу Сасанидите, когато
византийското посолство пристига при кагана. Въпросният Земарх е бил по-рано
посетил кагана, с първото византийско посолство. След като каганът приел и после
изпратил Меандър, обратно изпратил и Земарх със сънародниците си. Един от
владетелите на подчинената страна на “хоалитите” поискал от кагана, на връщане
византийското посолство да премине през неговите владения, за да се запознае и
той с пратениците на визанитйския император. Веселовский смята, че под
“хоалити” трябва се разибра ефталити. Според Лерх, “хоалити” означава
“хоремзийци” като имаме предаване на “хоари” без иранското –“зъм” но с гръцкия
суфкс “TOI”, т.е. “хоаритои” > “хоалитои” = “хоалити”. (844) Веселовский смята,
че ефталитите контролират целия десения бряг на Амударински Хорезъм, и за това
Макдиси (11 в.) го нарича още Хайтал. Град с името Хайтала е имало и в Хорезъм.
Ефталитите според него са известни като кидарити, и именно те са дали названието
на хоремзийската област “Кердер”. Якут в работата си “Муджам ал булдас”
119

(Речник за страните) пише: “Кердер е област на територията на Хорезъм или на
границите му, към областта на тюрките. Езикът (на населението) не е нито
хоремзийски нито тюркски”. (845)
В началото на 8 век на територията на Хорезъм, арабските източници
отбелязат град Хамджирд (Khamjird). По мнението на някои учени, под Хамджирд
трябва да се разбира Гургани, който се намира на левия бряг на Амударя (част от
Хорасан). Скоро градът се разраства и става център на областта откъм левия бряг и
започва да се конкурира с Кят (в частта към Хайтал) . (846)
Преди арабските нашествия, владетел на Хорезъм е Азказвар или Азкаджвар.
По-малкия му брат Хурзад също предявява претнции за престола. Избухва метеж,
хорезъмшаха не е в състояние да се справи с размирния си брат и вика на помощ
арабите. Той обещава на Кутейба да признае върховенството на халифа. Арабите се
предвождат от брата на Кутейба, Абдал-Рахман ибн Муслим. В 712 г. арабите
нападат Хорезъм, избиват около 4 000 души, залавят е убиват Хурзад. (847)
Според други източници името на хорезъмшаха е Чеган, който поисква помощ от
арабите срещу претендента Хурзад, като им обещал “трита златни ключа” за
съкровищницата си и ключа своята столица. (848)
Кутейба който е в Согд по това време, изпраща войски в Хорезъм, които
потушават бунта на Хурзад. Хурзад е убит, а за тази услуга арабите получи 10 000
глави добитък от хорезъмшаха Чеган. Но веднага след като те напускат Хорезъм,
недоволните от Чеган въстават и го убиват. Кутейба използва този повод и отнова
нахлува в Хорезъм, разорява страната, потушава бунта и назначава брат си Абдал
ибн Муслим като съуправител на сина на загиналия Чеган. Той се установява
заедно с арабски гарнизон в гр.Гургани. (849) Според Бируни, след второто
завоевание на Хорезъм, Кутейба издигнал за хорезъмшах Азкамук ибн Азкаджвар.
(850)
Тези събития от историята на Хорезъм, са от интерес за нашата тема, защото
според предположението на Вайнберг, името Чеган много прилича на топонима
Чаганиян, поради което, тя мисли че Чеган е ефталит по произход. Вайнберг
посочваи нумизматични данни – съвпадението на хоремзийските с чаганиянските
тагми, предполага че Азкаджвар и Чеган са еднои също лице. Периодът на
неговото управление датира от началото на 8 век до 713 г., когато е бил убит.
Вайнберг обаче признава че не разполага с данни които да посочат кога
представител на Чаганиянския управляващ род е станал владетел на Хорезъм. (851)
6.3. Социално-политическата структура и държавата
Главната особеност на ефталитския период е наблюдаваната значителна
промяна в археологическия материал, което показва и промяна в материалната
култура, в живота на селското и градскито население, показваща процеси на
политически разпад и държавна децентрализация. (852)
За периода 4 - 6 век, Толстов използва определението “Кушано-ефталитски” и
смята че се наблюдава криза на античната система, изразяваща се в:
1) намаляване на напоителните канали и напояваните обработваеми площи
2) остър спад на градските центрове. Това означава спад в качеството на
керамиката, и като цяло на занаятите, свързани с града. Този процес е провокиран
от заселването на варварски елементи на степен произход. (853)
120

Социално-икономическа криза през 4 - 5 век в южната част на Средна Азия и
Афганистан е свързана с нашествието на хионитите. Това се подкрепя от
археологическите находки за изоставени градове и села, като Далверзин-тепе, Зартепе,
Кай-Кубад Шах или Шахри-Нау. След това, кагото в 5-ти век ефталитите
заселват тези региони, се наблюдава стопанско въстановяване. (854)
В икономически по-развитите райони, това възстановяване започна по-рано и
протича по-бързо. В същото време започва и съживяване на културата. В периода
5-ти - 8-ми век, в Средна Азия, във всички форми на материалната култура като
цяло настъпва промяна: във видовете селища, жилища, изграждането и
планирането на градовете. (855)
Албаум разглежда археологическите паметници оставени от населението на
Тохаристан, по поречието на р.Сурхандаря (обалстта Ангор), от времето на
ефталитското завладяване. И смята че да се свързват ефталитите със запустяване и
упадък на района не отговаря на истината. Точно обратното, селското стопанство
започва да се възстановява. Това се доказва от големия брой на семена от различни
видове растения открити при разкопките. Имало е градини в дворовете, както и
памучни и житни площи. Освен това, малко след идването на ефталитите
напоителния канал Занг на територията на съвр.Узбекистан е възстановен. Всички
запазени дворци са разположени на брега на този канал. (856) Възраждането на
Самарканд също започва през ефталитското време. (857)
Друг изследовател, Седов, пише за района на Кубадиян: “Ако се съди от
археологическите материали за времето 4 – 5 век, в Кобадиян не е имало социалноикономически
спад, но вместо това се наблюдава стабилизиране, въстановяване и
дори, подобряване на организацията на поризводството. (858)
В периода края на 5-ти, началото на 6-ти век, започва изграждането на нови
градове и крепости, позновяват се старите, подобрява се интериора, с живопис,
скулптура и дърворезби на вътрешното обзавеждане. В Северна Бактрия това са
ранносредновековните селеща Баляк-тепе, Джумлак-тепе, Занг-тепе и др., в Согд -
Самарканд, Пенджикент и няколко други центрове. (859)
Империята на ефталитите по своя характер представлява федерация от
няколко повече или по-малко независими княжества, разположени в
ранносредновековната Средна Азия и съседните страни като Афганистан,
Пакистан. (860) Литвинский отбелязва, че “състоянието на държавно-обществената
системата е сложна смес от институции, чийто произход е свързан племенното
право на племената формирали ефталитския съюз, вкл. и на завареното население”.
(861)
Както в западните, така и в източните писмени източници, ефталитите се
описват единодушно под наименованието – държава. В рамките на това общество
има по-горното ниво, представено от аристократите, което показва наличието на
социално разделение. Ако ние приемем заключенията на Толстов и Тревер, който
смятат че в основата си ефталитите са потомци на приаралските масагети, които,
според тях, са запазили за най-дълго време родово-племенните традиции на
общността, то наличието на полиандрия (според китайските източници) при
ефталитите, не би било изненадващо.
За това “Чжоу-шу” разказва: “В тази страна, братята съвместно притежават
една жена. Ако жената име един съпруг, носи шапка с един рог, ако съпругът и има
121

братя, които също съжителстват с жената, тя носи шапка с толкова рога, колкота са
съпрузите и`”. (862)
Подобни данни са посочени в “Суй-шу”, но с допълнителна информация че
всяко родено дете, ще принадлежи на най-възрастния брат. Този ефталитски
обичай, според Тревер, е реликва на груповия брак при масагетите, който също е
полиандрия. Що се отнася до елита на ефталитското общество, “Бей-ши” отбелязва
че знатните и владетеля практикуват полигамията: “Жените на велможите
обикновенно живеята на растояние от 200 и 300 ли една от друга, и съпругът им ги
обикаля, като всеки месец посещава по една, а по време на зимните студове, може
да остане и до три месеца при една от съпругите”. (863) Сюян Цзян описва и
обичайте на страната Хсимотало. “По отношение на начина на живот, отношения и
етикет, платове и дрехи, които са изцяло то вълна или кожа, приличат на тюрките.
Техните жени носят в своята прическа дървен рог, около три фута дължина. Рогът е
разклонене, което означава че бащата и майката на съпруга и са живи. По-гориното
разклонение символицзира бащата, а по-долното – майката (свекъра и свекървата).
Когато някой от тях умре, се премахва и съотв.разклонение, а ако и двамата са
покойници, се маха и дървение рог от прическата”. (864)
Васире посочва че полиандрията произлиза от по-старото кушанско време, а
не конкретно от ефталитите, защото китайските информатори, приравняват
завареното население с ефталитите, съотв. смесват и обичайте им, като ги
приписват на управляващия народ – ефталитите. (865) Това схващане получи е
реално потвърждение от едно по-съвременно откритие. Става дума за “архива на
владението Роб” открит в Афганистан през 90-те год. на 20-ти в. Документ А, от от
343 г. представлява брачен договор за сватбата на двама братя Баб и Пидук за жена
на име Ралик. Това е времето на т.нар. кушано-сасанидска епоха, т.е. преди
идването на ефталитите. (866) (Ж.В.: Документите от „архива на Роб” са датирани
по неизвестна ера започваща в 233 г.сл.н.е. Н.Симс-Уйлямс я нарича кушаносасанидска
и я свързва със завладяването на Кушанската държава от Сасанидите
в 233 г. Най-ранният от тези документи е от 110 г. и е въпросния брачен договор.)
Социалната структура на ефталитие е описана и от Прокопий Кесарийски:
„Защото те не са номади подобно на другите хунски народи, и от дълго време са се
заселили в добра земя. ... Вярно е също, че по начин на живот се различават от
другите си хунски събратя, не живеят примитивно и варварски, а те се управляват
от един цар, и притежават закони, които спазват, а правото и справедливостта в
техните отношения, както един с друг, така и с техните съседи, по нищо не
отстъпват на римските и персийските”. (867)
В “Бей-ши” се казва: “Тронът не може да се предава по наследство, от баща на
син, а се наследява от най-способния в семейството. Наказанията за престъпления
са много тежки. Ако е извършен грабеж, без да се счита размера на откраднатото,
се наказва престъпника с обезглавяване.” (868)
Менандър Протектор в разкази за посещението при тюрките, казва че
ефталитите живеят в градове, смесено с тюрките, които са завладели тяхната
страна и всеки град обикновенно се управлява тюрк. (869)
Теофан Византиец казва че, след победата над персите, ефталитете стават
господари на градове и пристанища, които преди са били собственост на персите.
Китайските хроники, по-специално “Бей-ши”, дава различна информация: “Те
122

нямат постоянни селище, а вървят след водата и тревата и живеят в палатки. През
лятото избират по-хладно място, през зимата – по-топло. (870)
Сун Юн казва, че Йеда (ефталитите) не живеят в градове със стени, а
поддържат реда в страната, през своята армия която постоянно обикаля, от място
на място. (871)
Но пък Сюян Цзян заявява че мнението за жителите на Хсимотало, че живеят
в палатка е заблуда. В миналото ефталитите са завладели много страни и
управляват много укрепени градове и селища. (872)
Противоречията между средновековните китайски хроники които твърдят че
ефталитите са номади, и византийските историци, които посочват ефталитите като
усаседнали жителии, може да се обясни с факта че, византийците се запознават с
ефталитите на един много по-късен етап от тяхната история, коагто вече са се
установили в Средна Азия и нейните оазиси и градове, докато китайците ги
познават от един много по-ранен етап, като номадски и скотовъден народ. Въпреки
това, данните на Прокопий Кесарийски изглежда показват че ефталитите, заселили
се в един от най-древните земаделски региони, чувствително се отличават от
другите номади. (873)
Има много случаи в историята, когато номади, след като се установят в една
земеделска страна, изцяло или частично запазват традиционния си начин на живот,
но и успешно се адаптират към културата и начин на живот на подчинения народ.
Ако в зоните на юг от Амударя, ефталитите си остават основно номади, то в
други райони на Средна Азия те стават уседнало население. Ефталитите не само
преминават към уседнал начин на живот, но голяма част от тях става градско
население. Съществуват доказателства, че те съхраняват голяма част от
административна структура, титлите, обичаите наследени от кушанските си
предшественици. Напр. титлата “kanurang” която означава охранител на
границата, по произход е кушанска и е възприета както от ефталитите, така и от
сасанидитие (където персийският и аналог е марзбан). (874)
Вълните от хунски нашествия причиняват стопански и икономически упадък
на Средна Азия. В Тохеристан този упадък се наблюдава за повече от век, до
разширяването на ефталитската д-ва в средата на 5 век. Археологически този
упадък се проследява добре от втората половина на 4-ти век до 6-ти век.
Демонстрира с западане на напоителните канали (долината на р.Вахш), няколко
алхеологически слоя със следи от опожаряване (Чаклактепе), изоставяне на селища
(Дилбержин, Eмши-тепе), безплодни слоеве, показващи липса на обработваема
земя в стратиграфията на някои обекти (Тепе-Зарган до Балх), поява на некрополи
над по-стари градски райони (Термез, Далверзин-тепе), пълно запустяване (Каратепе).
В района на Сърдаря, селищата на Джетъасарската култура също показват
запустяване. Той може също да се отбележи, че обектите от Джетъасар са в близост
с предпологаемото местонахождение на европейските хуни, преди да преманат
р.Волга. Ситуацията се променя в 5-ти в. Согд бързо се възстановява през този
период, управляван от хионитите и кидаритете. (875)
Градовете в Средна Азия са структурно разделени на две части:
1. крепост или цитадела, наречана “kuhendiz”, е най-укрепен част и служела за
дом навладетеля/управитела;
2. град “shakhristan” заобиколен от стени с кули, порти в края на главните
улици, осигуряващ максимална защита. Поради това, градове са строени, ако
123

местността позволява, на брега на река, канал или в планински клисури. Развитието
на градската среда е до голяма степен в рамките на крепостните стени. (876)
Воронина не е съгласна с Бартолд който предлага тройно разделяне на града, с
цитадела или кухендиз, шахристан и рабад (rabad), който включва домовете и
работилниците на занаятчийте, обикновенно отвъд крепостните стени, и посочва че
много от азиатските градове в Средна Азия през ранното средновековие, могат да
бъдат изградени само като един блок, или пък с повече съставни дяла, например и
некропол, какъвто е случая с Рамитан. (877)
Основните строителни материали, използвани в строителството през този
период са кирпичите от добре тръмбована глина (pakhsa), както и печени тухли.
Времето на активното градско планиране в Средна Азия е също през 5 - 6 век. По
този начин в Самарканд са издигнати втори крепостни стени, така че градът да
заема площ от 75 хектара, Пайкент е заемал площ от 21 хектара, също е построена
нова стена с кули обграждащи Варакша, с по-нататъчно укрепване на крепостта и
двореца, в Чач възниква напълно нов град по това време – Кавардан. Еркурган с
неговите 150 ха, със своята инфраструктура е един от най-големите центрове в
Средна Азия в ефталитското време. Като цяло, в периода 4-ти - 7-ми век, в Согд се
наблюдава бърз растеж на населените места и градове (фиг. 92). (878)
В Пенджикенд, през 5 в. се наблюдава изграждането на град, с нова
урбанистичната структура, включваща крепостни стени, улици и храмове.
Градовете се строят по план, с две основни части (цитадела и шахристан) според
мнението на Распопова. (879) Замакът Ак-тепе в близост до Ташкент, е издигнат в
ефталитското време. (880)
Останките от такива укрепни селища са разкрити и в Мерв –
археологическите комплекси Дурнали, Чилбури, Чангли, Мунон-тепе и Дев-кала.
(881)
В Хорезъм такива селища са разкрити в Канга-Кала и Куня-Уаз (горните
слоеве), Барак-там, Куюк-Кала, Игдй-Кала, и др. които според Толстов са оставени
от хионитите. Паметникът Барак-там, се състои от три крепостни стени, и е
особено интересен. Сред тях по-добре е запазен замъка (цитаделата) на Барак-там,
и е представлявал двуетажна сграда. На втория етаж, в залата има, следи от
килими, а в съседна стая – много фрагменти от вълнени килими. Отбелязвайки, че
паметникът е несъмнено прототип на крепостите от афригидската епоха в Хорезъм,
Толстов пише: “Тази структура не следва древните хоремзийски традиции, а поскоро
отразява местните, естетически изисквания на стопаните и` - хионитските
аристократи, за която е построена в североизтоцните покрайнини на Хорезъм, в
периода 4 – 5 век”. (882)
В Хорезъм има и друг паметник – Якте-Парсан (5-ти век), които представлява
типични замък от този период. Градът е заобиколен с три реда крепостни стени,
като цитаделата в центъра е квадрта с размери (24x24 м). Стените са строени от
кирпичени тухли. Входът е защитен от широка ров пълен с вода, с мост пред
едната кула. Първата солидна стена (около 20 метра от кула) обгражда жилището
на владетеля, близо до втора стена, на 10 метра от първата, са били домовете на
приближените, докато във вътрешността на третата стена, намираща се на 40-45
метра от нея, е била стопанската част на града (рабата). Фасадата на замъка са били
украсени с полуколони. (883)
124

В периода 5-6 век в северната делтата на Акшадаря, в източната част на
Аралско море, е един от центровете на хионитите. (884) През 4-5 век на
северозападните граници на Хорезъм се появяват номадски племена. Произходът
на тези племена може да има връзки с областтите по средното и по-долното
течение на р.Сърдаря. По-късно те се смесва с местното население, но запазен
обичаят на изкуствената деформация на черепа. Ягодин предполага, че тези хора са
дошли от районите по Долното Поволжие. (885)
Обектите Сеталак I в оазиса Бухара (4 – 5 век), Ак-тепе близо до Ташкент (5 –
8 век), Кафир-Кала близо до Самарканд (5 – 7 век), и Канга-Кала и Куня-Уаз в
Хорезъм, според Сюлейманов са доста сродни помежду си.
Тези обекти са със сходен начин на построяване, а по стените им се откриват
слънчеви символи (с форма на кръст), които вероятно имат символно значение.
По време на 4-ти век в керамичната продекция на Согд навлизат елементи на
културата Каунчи и се появяват, храмове с ритуални огнища. И двете са нови
явления в Согд, свързвани с началото на хионито-ефталитското вереме. (886)
Стените на замъка в Хайрабд-тепе (Узбекистан) се променят и дострояват
през ефталитския период, както отбелязва Албаум. (887)
В началото на 5-ти век, в Средна Азия се наблюдава повишаване на гъстотата
на застрояване в градските квартали, което покзват археологическите находки.
Естественото географско разположение на селищата е свързано с наличието на
селскостопански площи, обикновено свързани с пътищата и големите напоителни
системи. Всички това е резултат от образуването на отделни, икономически
затворени, до голяма степен изолирани единици. Икономическият център на
тежестта и политическия живот се премества в селските райони, а това може да е
причинено от опустошение на градове и големи селища. Във всеки микрорайон има
оформен собствен местен икономически и политически център.
Настъпват промени в старите градове, някои от тях стават центрове на такива
региони, които оцелели през периода на временния упадък, а след това
продължават да се развиват с нови възможности. (888)
Китайските източници не дават подробно описание на територията на Средна
Азия по това време (фиг. 88), но споменават само част от политическите единици,
които дори не всички могат да бъдат точно локализирани. Вместо Кангюй от
ханското време се появява Чжеше, което най-вероятно е областта Чач по средното
течение на Сърдаря (днес Ташкентския оазис). Владението Полона се появява на
мястото на ханското Даван. Негов център е гр.Гуйшуан. Полона отговаря на
Фергана, а Гуйшуан на селището Касансаи (в северната част на Ферганската
долина).
В този период се появяват и малки владения в Зарефшанската долина:
Сиванджин (Самарканд), Цзецжисиан (Истихан), Цзабудан (Кабудан) и Нюми
(Бухара), на югозапад от нея е Moуцзи, в което можем да видим Амул (близо до
съвр.Туркменабат). Западно от Нюми се намира Афутай, Кан, Цзаоцзaцзи, както и
Сусими (Хорезъм). Две владения са съществували в района на Кашкадаря:
Цзешини (Кеш) и Ношеболо (Нахшеб). (Ж.В.: Според Ртвеладзе, първоначално
Кеш и Нахшеб са били едно владение, наричащо се Кешин/Кашан - К’SN или
K’SHN, и когато Ал.Македонски завладява областта, столицата и` гр.Кеш е
наречен от гръко-македонците Ксенипа. Едва в 6 в. става окончателното разделяна
на Нахшеб от Кеш. Най-древното споменаване на топонима Нахшеб е фиксиран
125

още в гръко-македонското време – 330 г.пр.н.е., в арамейски документ под формата
Nikhsapaya (Никшапа). Според М.Массон името трябва да се свърже с иранското
ap, согдийски ob – вода. Първата част на названието може да свържем с пехлеви
nēk – благ, добър, красив, nēkīh – доброта, персийски, белуджи, пущунски,
шугнански nek – добър, хубав, nekī – щастие, ягнобски nik, сариколски neyk,
персийски naghz, кюрдски naz – красив, хубав, щаслив, naghzīdan – ощасливен,
nikū, niko – щастие, санскрит nyāyh – справедливост, правда, доброта, щастие,
синдхи neku, кашмирски nēkh, nēš – щаслив, добър, nīkī – щастие. Вж и
старобългарското, вероятно прабългарско по произход н га, н гы – радост,
наслада, удоволствие. Или Нахшеб означава „добра вода” названието е свързано с
доброто напояване на оазиса в древността от водите на р.Кашкадаря! по Анатолий
Сагдуллаев: Ксениппа - Нахшаб - Насаф - Карши (эволюция исторических названий
города: http://www.sanat.orexca.com/rus/archive/2-05/xenippa.shtml )
По пътя между Кашгар и Самарканд се намирали Mими и Цзецзиба. Цзецзиба
се намира в югозападната част на Ферганската долина, а Мими в долината на
р.Зааминсу (Узбекистан). (889)
На територията на съвременен Туркменистан, се намира древната област
Дехистан, разположена около Етрекската долина. нейният център е бил град чийто
руини са открити до Мешхеди-Мисран. Паметниците на Дехистан от този период
могат да бъдат класифицирани в няколко вида:
1. Тип “малко градче”, като археолг.комплекси Ули-Киз-Кала и Шаудуз-Кала.
2. Тип “малка керпост” с площ от около 2.1 хектара и цитадела, като
Ортадепеслик, Акчакала, Дияндик и Канли-тепе.
3. Тип “голяма крепост” с площ 3-5 хектара, с кръгли кули по ъглите и
полукръгли на предните стени: Геокчик-тепе и Г-35.
4. Тип “малки квадратни тепета (селища). (890)
Като отделни малки единици се формира Амул, като управлението им се
осъществява от владателската династия на Самарканд. Не е известно, каква точно е
системата на управление на отделните провинции, които са били част от
държавната на ефталитите. Според китайските източници областите подчинени на
ефталитите, са засвидетелствали васалството си с ежегодни “дарове” за владетеля,
т.е. данъци, но какви са били отношенията между тях не са известни.
Във всеки случай, промяна на управляващите династия в повечето области на
Средна Азия през ефаталитското време не се наблюдава. Политическо разделение е
създадено в началото на 5-ти век продължава да съществува и след падането на
ефталитската държава.
След разгрома на ефталитската държава в речните равнини на Средна Азия
продължават да съществуват единиците, установени в началото на 5 век, но заедно
с тях възникват и нови. В района на съвр.Ташкент е владението Чач с център
Бинкет, от Фергана се обособява Касан. По горното течение на Зарефшан се намира
Буттам, а на север от планинските райони в близост до Ура-Tубe се обособява
регион с названието Уструшана (озн. „голяма страна”, от осет. æstur/ustur – голям и
източноиранското χšana – страна) с център гр.Бундикет, чието местонахождение е
било около съвр.Шахристан. Столица на Согд по това време е Самарканд. Областта
е разделена на по-малки единици, подчинени на Самарканд: Пенджикент,
Маймург, Самарканд, Иштихан, Кеш, Несеф, Арбунджан, Кушания и Дабусия.
Отделни владения са: Илак, Исфиджаб, Термез, Хутталан (носещ етнонима на
126

ефталитете, разположен е бил между реките Вахш и Пяндж в близост до Куляб),
Кобадиян (в южната част на долината на р.Кафирниган), Вахш (района на Курган-
Tубe), Чаганиян (долината на р.Сурхандаря, заедно със западните части на
Хисарската долина), Кумед (горните течения на реките Кафирниган и Вахш).
Политическите единици (владенията) са разделени на по-малки области, наречени
рустак (рустаци). Например, Уструшана е разделен на 18 по-малки рустака, които
са били управлявани от декхани (местни аристократи), които имат свои собствени
въоръжени формирования. Всички тези рустаци се подчиняват на владетеля на
Уструшана, който носи титлата “афшин”. (891) (Ж.В.: „Суй-шу” съвсем ясно казва
че Унаге е еднозначно с Уструшана: “Унаге е древната согдйиска земя а
владетелят и се титлува финиши”, т.е. афшин – титла носена единствено от
владетелите на Самарканд и уструшанските господари. Думата е от индоирански
произход. В палийски abhi е уста, а abhiňňa – маг, жрец. В ягнобски ofsona,
пущунски afsana, персийски äfsane, гилянски afsane, язгулемски afsona – сказание.
В авестийски afrasånghâ – проповедник, духовен водач. В тох. (б) abhijn,
хотаносакски abhijñ* – известен, знаещ, мъдър, големец. Семантичното развитие
започва от знаещ, носител на знание, което го прави жрец или старейшина, до
стопанин (стопанка), господар, както е в осетински и предводител, владетел, в
ранносредновековна, предислямска Уструшана, според китайските хроники е
изпълнявал и религиозни обряди, афшинът е съчетавал духовната със светската
власт. От друга страна пряката връзка на осетинското æfsīn – господарка, госпожа,
вероятно първоначално жрица на Богинята-майка, с уструшанската титла афшин,
показва и следа от вероятно преселение, от Средна Азия към Кавказ.)
На територията на Северен Тохаристан (фиг. 89) първоначално съществува
самостоятелно владение управлявано от ефталитския владетел. Скоро след
разпадането на ефталитската д-ва, то престава да съществува и се разпада на на
няколко по-малки единици: Гуфтан (долината на Шерабдаря), Ахарун (южните
склонове на хребета Хисар), Чаганиян, Термез, Кобадиян, Хутталан и някои помалки.
В планинските райони и склоновете на Памир някои от местните племена не
се обединяват в по-големи единици, а се връщат към напълно свободно
съществуване, без държавно управление. (892) Тохаристан се разделя на Източен и
Западен. В Източен Тохаристан са включени: Пархар, Шугнан, Бадахшан,
Таликан, Хуттал, Вахш, Кобадиян, Хост, Андараб, Баглан, Варвализ, Рустакбанк,
Термез, Чаганиян, Земм и крепостта Табушкан. Западен Тохаристан включва:
Хулм, Саманджан и Бамян. (893)
Що се отнася до структурата на армията на ефталитите, има някои
разногласия между изследователите. Така според Гафуров, ефталитската войска е
основно конница. (894) Това се потвърждава от съобщението на доклад Козма
Индикопловт, който казва че ефталитите имат голяма конница и около 2000 бойни
слона. (895) Гумильов обаче посочва че основно ефталитските война са били
въоръжени с боздугани и бойни брадви които са пехотни оръжия, следователно
армията им е предимно пеша. (896) Сирийският автор Йешу Стилит, описвайки
обсадата на византийските крепости Тела, Харан и Едеса, от Кавад в 502 г., пише,
че персите били предимно стрелци, арабите използвали копия, а ефталитите –
дебели тояги. Според Сун Юн, армията на Михаракула е имала около 700 бойни
слона, всеки от който носи десет мъже въоръжени с ножове и копия. (897)
127

Унищожаването на старите стопански връзки, свързано с ефталитското
завладяване в Средна Азия, се проявява с промяната на градската кулутура, която е
различна в кушанския и хионито-ефатилтския период, според Бернштам,
илюстрирано както от изворите, така и от археолгията.
И в двата случая, става дума за номади, но в първия, кушанския, имаме
номадски народ който отдавна съжителства с уседналото население в дадената
област и наследява старите културно-икономически връзки, а във втория,
ефталитския случай, тези връзки се създавата наново, по пъта на политическото
завладяване и развити на търговията. Въпреки това, известния спад в развитието
на градовете, набл. в началото на хионито-ефталитския период, не трябва да се
разглежда като изцяло приченен от икономическата криза, или в резултат на
завоюването с насилие и унищожение, а като съвместна проява на двата фактора в
една или друга степен. Външните прояви на упадъка и икономическа криза, можем
да видим в генезиса на новите форми на обществено-политически опрядък, а не
само – с икономически упадък. Преодоляването на този спад става за много кратък
период от време, тъй като от 6-ти до 8-ми век имаме нов разцвет култура в Средна
Азия. (898) Както отбелязва Седов, в Тохаристан през ефталитския период се
наблюдава възстановяване на икономическия и културния живот, както и
създаването на нова материална култура, различна от предишната, но свързана с
нея генетически. (899)
Основните градове на Ефталитската държава в Средна Азия са разположени
главно в Согд. Самарканд, като се започне от 5-ти век, отново започва да се
споменава в китайските хроники. Един от най-големите градове на Кушанската
империя, Кушания (близо до Катта-Курган) (900), също не е загубил своята
значимост. На 6 км южно от Самарканд е гр.Ривдат (сега Тали-Барзу), който е
центъра на княжество Маймург, което дори е е по-важно от Самарканд в 5-ти век
(901) Именно от този град, в 456 г. тръгва ефталитското посолство изпратено в
Китай.
Икономически в Согд в 5-ти и началото на 6 век, се наблюдава процъфтяване
на градските центрове, развиват се занаятите и търговията. (902) Във Варкаша (до
Бухара) през ефталитския период започва възраждане на стопанския живот,
въстановява се и увеличава напоителната система от канали. (903)
Джинагупта е будистки монах, родом от Гандхара, който в 554 г. напуска
Средна Азия и се заселва в Китай. По пътя си минава през Каписа, Бамян и
Тохаристан. Неговият китайски биограф Дао Суян пише, че Джинагупта е посетил
столицата на Йеда между 555 и 557 г. и посочва че, е видял богато но незасята,
пустееща земя, което е довело до глад. (904)
Столицата на ефталитите според някои изследователи (Маркварт, Толстов,
Тревер), се споменава в китайски хроники като Патийен (древното название
Патиканта), т.е. съвр.Пайкент (близо до Бухара). Археологическите проучвания на
обекта започват през 1913 г. от Л.Зимин, и са продължени през 1939 г. от
Якубовский. Според Гафуров, Патиен трябва да се чета като Бадиян и вероятно
отговаря на името Бадахшан. (905) Въпреки че в по-ранните си работи, същият
автор (Гафуров) пише: „Центърът на Ефталитската д-ва е гр.Пайкент (близо до
Бухара)”. (906)
Според китайските источници – танската хроника „Тан-шу” столицата на
ефталитите е гр.Ланши в Афганистан (по-рано посочен за столица на да-юечжите в
128

ханската епоха). (Ж.В.: Ланши , столицата на Гръко-Бактрия, в който има
много тържища къдете се продават всякакви стоки според „Ши-цзи”. Първият
йероглиф 藍 в древнокитайски, цинския и ханския период се чете râm, в
средновековния период lâm, съвр.ф-ма lán, значението е индиго, син цвят, с
паралел в тибетски rams – индиго, син цвят. Вторият йероглиф 市 в
древнокитайски, цински, хански период dhá, тански период žhý, късен
средновековен žý, съвр.ф-ма shí, значение – пазар, градски стени. Така че в
интересуващата ни епоха китайската транскрипция е била “râmdhá”. Твърде
възможно е названието да не отразява пряко предаване на чуждо название –
Александрия, както се предполага от повечето изследователи, в деформиран
вариант, а да отразява наличието на много пазари, както пише “Ши-цзи” Иначе
букв.значение на китайското Ланши е „син пазар”. Друга възможност е да отразява
името на гр.Андараб в пров.Баглан, кдето се намира и храмът Сурх-Котал, и е
възможно там да е бил центъра на Кушанската д-ва.)
В Историята на северните Дворове или „Бей-ши” си казва че столицата на
ефталитите „се намира на 200 ли на юг от река Уху и на растояние от Чанъян
(китайската столица) на 10 100 ли. Столицата на ефталитския цар е гр.Бадиян,
където той пребивава. Градът е с площ от 10 и повече кв.ли и е обграден с
крепостни стени. Има много пагоди, всичките украсени със злато”. (907) В друга
хроника „Чжоу-шу” се казва: „Царската столица е гр.Патиен, където евталитския
владетел презивава. Това е град ограден от крепостни стени с площ от около 10
кв.ли”. (908) Поради това съществува мнение че израза Badian (или Pa-ti-yen) не е
име на град, а изроз одначаващ „престолнина на владетеля” или столица на
държавата. (909)
Макварт смята че столицата е била гр.Варвализ, както посочват и по-късните
ислямски изтоници. Варвализ се е намирал до съвр.Кундуз. (Ж.В.: Самото име
„Кундуз” произлиза от средноперс. kuxendiz – замък, цитадела, укрепена крепост).
(910) Куваяма приема версията за Варвализ но го свързва с Бала Хисар,
разположена близо до Кала-е-Зал на южния бряг на Амударя. (911)
Според Херман зимната столица на ефталитите и резиденция на владетеля е
била до Файзабад. (912) Гиршман също посочва че руините на стар град,
разположен южно от съвр.Файзабад, всъщност е Бадиян на китайските хронисти.
(913) Бартолд пък се насочва към Бадахшан, където смята че е столицата на
ефталитите. (914) За Неразик, местоположението на Бадиян е неизвестно. (915)
Манделштам, от друга страна, свързва Бадиян със съвр. Кундуз (Североизточната
част на Афганистан), но посочва че царят ефталитите живее в столицата си само за
трите зимните месеци, а останалата част от годината, той пътува из цялата страна.
Последната версия на Манделштам се подкрепя от Ставиский и Яценко. (916)
Арменските източници (Фавст Бузанд, Мовсес Хоренаци) съобщават, че
столицата на ефталитите е Балх, което се свързва със старата Бактра. (917)
Според Илясов, ефталитската столица е бил гр.Будрач, намиращ се при
вливането на р.Къзълсу-Сангардак в р. Сурхандаря. През кушанската епоха това е
малка крепост, която се разраства в ефталитското време и достига до град с 50
хектара площ. (918)
Има и още е други твърдения. Някои свързват столицата с археологическия
комплекс Варакша до Бухара, където през 5-ти век е бил построен голям дворец.
129

(919) (Ж.В.: Смята се че в постефталитския период Варакша е резиденцията на
бухархудатите, владаталите, „господарите” на Бухара)
Други посочват за ефталитска столица Кафир-Кала, която е била важен градси
център, и е разположена в южната част на Таджикистан. Този град е бил център на
Вахшката долина през ранното средновековие. Там е разкрит ранносредновековен
град, с размери 360x360 м и „Цитадела” (70 х 70 м) обграден от две стени.
Цитаделата е в североизточната част на града. В южната част на двореца на
владетеля има и будистки светилища. Стените на светилището са украсени с
цветни стенописи, изобразяващи Буда и други сцени от будистката религия. (920)
Градът съществувал от 6-ти до средата на 8 век. Историята на града е
разделен на три периода. Фазата на KF-II в Kaфир-Кала датира от средата на 6-ти
до средата на 7-ми век. Този период започва през втората половината от ефталитосасанидската
епоха от историята на Тохаристан. Връзката с ефталитите се
потвърждава от откритите сребърни ефталитски монети, както и ефталитските
надписи по стените на будисткото светилище. (921), (922) По време на разкопките
на жилищата в Kафир-Кала през 1957 г. в слоя KF-II е открита монета
принадлежаща към групата монети с надпис „Напки Малка”. Въз основа на тази
монета слой KF-II е датиран към средата на 7-ми век. (923)
През 20-те години на 7-ми век целият Тохаристан е завладян от тюрките.
Западнотюркския владетел Тон-ябгу (618-630 г.), в Тохаристан и прилежащите
земи създава собствено владение, чийто първи владетел е бил синът му Тарду-шад.
(924)
Град Пенджикент процъфтява и се разраства в ефталитската епоха, неговите
крепостни стени са въстановени и достроени, храмовете – също. (925)
Някои градове от началото на средновековието са много големи по площ. По
този начин, Шахристан в Мерв достига 400 хектара, Бухара - 65 хектара, Пайкент –
20 хектара и Пенджикент - 14 хектара. В 5-ти век в Согд възникват и нови градове с
площ от около 12.8 хектара. Най-общо, градове от това време в Средна Азия са
административни и политически центрове на регионите и отделните оазиси, или
областни центрове. Ние може да видим разширяването на градските райони по
изграждане на нови крепостни стени.
Що се отнася за градските центрове от ефталитския период на територията на
Туркменистан, може да посочим града Балкхан, който е обсаден от Сасанидите.
Юсупов предполага че този град трябва да бъде съвр. Игдй-Кала, разположена в
устието на р.Узбой (вече пресъхнала), на 200 км североизточно от Балханските
хребети (днес почти погълнати от пясъците). Важно е да се отбележи и селището
Арапхана, които просъществува в периода 3 – 8 век, в региона Лебап на
Туркменистан (по това време под контрола на ефталитите) и някога едно от найразвитите
и богати селища по средна Амударя. (926)
В тази област останалите населени места, съществували през ранното
средновековие също трябвя дя споменем: Хоя-Идат-Кала, Хазарек-тепе, Навидах,
Керкели-тепе, Ак-Кала, Хоя-Кундуз-Кала. (927) В южната част на Туркменистан, с
изключение на Мерв, са разкрити по-малки обекти като: Шаудуз-Кала, Улъ-
Къзъли, Геокчик-тепе, Ханли-тепе, Хосров-тепе, Кишман-тепе, Мунон-тепе,
Чилбурй и други (фиг. 91). (928)
Въз основа на разкопките в Пенджикент, можем да заключим, че всеки
ранносредновековен град е строен по индивидуален план.
130

Стилът на жилищата в известна степен имитира двореца на владетеля.
Техническото ниво на строителните и монтажни работи по същество е едно и също
за представителите на всички социални слоеве.
Градските къщи в Кафир-Кала (Тохаристан) са подобни на тези в согдийската
крепост Калаи-Кафилниган. Това се отнася и до другите укрепени селища в Согд,
Уструшана, Чач и Тохаристан, които са твърде близо едно до друго в областта на
архитектурата на жилищата на аристокрацията. (929)
Обикновено аристократичните жилища, дворците в ранносредновековния
средноазиатски град са строени на два етажа, като приземния етаж, е използван за
стопански цели, а дневните, залите и спалните са разположени на горния етаж.
(930) Обикновено, градът е заобиколен от множество замъци, които са били с
монументална конструкция, като цяло, строени по поречията на реките, основните
канали и основните пътни артерии. Замъкът на свой ред е заобиколен от именията
на земеделските производители по-малки по размер, но често и те са били
укрепени. (931)
По отношение на укрепването на замъците от това време, изглежда не са
предназначени за продължителна отбрана, а по-скоро да служат за временен
подслон на владетеля при малки кампании. Те имат само една линия защитни стени
със сравнително ниски стени. Като пример за размерите на тези крепости от района
на Сурхандаря, може да послужи: Баба-тепе (46х47м), Баляк-тепе (30х30 м), Куевкурган
(18х20 м), Джумлак-тепе (30х30 м). (932) В Согд, в края на 5-ти и началото
на 6-ти век, площта около замъците започва да се укрепва от втори ред защитни
стени, подсилени с четириъгълни или овални кули. (933) Основната част на новия
град е от 5-ти век, а появата на новия вид крепостни стени е преди 6-ти век. Градът
в размерите си 5-ти век не е достатъчен, поради притока на нови хора, което налага
разширението му с нови крепостни стени, чието изграждане е резултат от
напредъка в технологиите и организацията на крепостната защита. (934) На базата
на изследването на согдийския град в ранното средновековие, ние може да се
направим заключението, че вътрешното пространство е вече планирано,
включително и мрежа от пътища. Нормалната ширина на улиците в Пендижекент и
Пайкент не надхвърля 2-2,5 м (1.5 м за платно). (935)
Средноазиатският ранносредновековен град е играл важна роля като
религиозен, идеологически и кулутурен център.
Тук е имало места за поклонение, дворци и религиозни сгради, голямо
количество културни и художествени ценности, както и библиотеки с писмени
документи. Освен това градовете, разбира се, са основните центрове на търговията.
(936)
6.4. Език
Различните номадски племена от различни езикови групи вероятно са се
обединявали, около едно основно ядро - орда. Тази орда, заема господстващо
положение, това е прослойката, около управляващата династия, и вероятно е
говорела определен език, може би, чужд на подчинените народи. Оттам идват и
някои обърквания по отношение на собствените имена на хора, владетели, език, и
трудностите при тълкуването на описанието на външния вид на племето, оставено
ни от изворите.
131

Езикът на ефталитите все още не е достатъчно проучен научно, тъй като
разполагаме само с много малка база данни, представляваща отделни думи, които
се преценят като тюркски, ирански или със спорен произход. В състава на
ефталитската държава, са влизали територии, населени с различни народи, така че
най-вероятно, освен „ефталитски”, са се използвали и други езици. Един от тези
езици е согдийския, известен ни от писмени документи открити както в Ср.Азия,
така и в Източен Туркестан. В Средна Азия е била шороко разпространена
согдийската писменост и нейния локален вариант – хоремзийската писменост
(изестна ни само от нумизматични материали). На територията на Северозападна
Индия и Тохаристан се е използвало и сричковото индийско писмо „Кхарощи” и
„Брахми”. Също в употреба е бил средноперсийския език „пехлеви” и
кушанобактрийския, със своята гръцка азбука (фиг. 93), възприета и променена от
ефталитите в 4-ти век. Гръцката азбука се разпространява тук в елинистичния
период (след походите на Ал.Македонски), а кушаните е заемат от Гръко-
Бактрийското царство, на свой ред ефталитите я заемат от завареното кушанско
население.
Въпреки това от системата на писане в ефталитското време се различава от
кушанобактрийската азбука от Кушанската епоха. Кушанобактрийската азбука
съдържа 24 гръцки букви и една допълнителна „кушанска” буква – „Þ” която
означава звука „ш” непознат в гръцки. Сюян Цзян пише, че в Тохаристан: „Езикът
им се различава до известна степен от този на другите страни. Броят на буквите
използвани при писане е двадесет и пет; чрез комбинирането им, те изразяват
всички предмети (неща) около тях. Те пишат в страницата хоризонтално и четат от
ляво на дясно. Техните книгие литература се увеличава постепенно, и надхвърлят
тази на хората на Су-Ли (Согд). (937) Ефталитите възпроемат кушанобактрийския
език и писмо, но с разширяването си на изток, възприемат и индийските
писмености. (938) Ръкописите намерени в Източен Туркестан от А.Стейн са много
важни. Въз основа на тези ръкописи, Е.Томас обръща внимание на текста в един от
тях. Сравнявайки го с легенди на кушано-сасандски монети, той е определя че
въпр.текст е писан от ефталити, на основата на кушанобактрийското гръцко писмо,
което Сюян Цзян нарича азбуката „Тухоло” съставена от 25 букви. Текстът не е
самостоятелен документ, а част от будистко литературно произведение. Е.Томас
изтъква необходимостта да се изследва текста от т.нар.”Берлински ефталитски
фрагменти” "(фиг. 94). Седем парчета на брезова кора, хартия и палмови листа, се
съхраняват в „Берлин-Бранденбургската академия на хуманитарните науки” които
са в колекцията на А. фон Ле Кок, и са открити в руините на будистки манастир в
долината на река Туйок в Турфанския оазис. Следва да се отбележи, че само някои
думи са толкова лошо съхранени и не могат да се разчетат. (939)
Бернштам не са съгласен с Томас от датата на ръкописа - 4-ти век, защото,
според него, Щайн, който е намерил тези ръкописи, предлага много спорни и
неверни датировки. (940) Самият Ле Кок ги датира от 9 - 10 век. Лившиц ги отнася
към 7 - 8 век, отбелязва, че буквите са ясни, макар и не напълно оцелял, документът
има само няколко несъхранине думи. (941) Поради това четенето на О.Хансен се
нуждае от някои разяснения. (942) Според Х.Хумбах тези текстове съдържат
химни, посветен на Слънчевия бог. (943)
С изключение на фрагментите от тези ръкописи и легендите на монети, за
ефталитския език съдим още от няколко, за съжаление не добре разчетени надписа:
132

1. Надпис върху фрагмент от керамика, шест (непълни) линии от Занг-тепе
(Фиг. 52, 2);
2. Графити-надписи от Кара-тепе (фиг. 95);
3. Две линии на курсивно писмо открити в Афрасиаб;
4. Добре запазения надпис в будистко светилище в Кафир-Кала
(Таджикистан);
5. Малки фрагменти от керамичен съд с пет букви, намерени в Далверзинтепе.
(944)
Скалният надпис от Урузган (северозападно от Кандахар) също се смята да
ефталитски. (945) Бивар предполага, че в надписите от Урузган е изписано името
на Михира(Кула) като владетел на Забул и той смята, че долината Урузган е била
основна част от царството Забул, и тук е идеалното място за намиране на
столицата на ефталитите. (946)
Според Д.Сиркар името „Шахи Кингила” се споменава в един надпис в
основата на мраморно изображение на индийското божеството Ганеша открито в
Гардез. Датирано е в 7-ми век. Намера се в Кабулския музей (фиг. 72). Надписът е
на северноиндийска писменост. (947)
Х. Накатни разглежда надписа и и го датира в 8-ми век. Видът на писмото е
основната причина за датировката на Сиркар. Накатани посочва че подобно писмо
се използвало и някои будистки манастири в Япония. (948)
Царят с името “Шри Шахи Кингила” в надписа, най-вероятно е определено
лице от 8-ми век, може би един от представителите на денастията “Турки-шахи”
установила се в Кабулската долина, или известна като “Кабул-шахи”. (949)
Г.Бюхлер предполага, за един надпис написан на санскрит и открит в района
на т.нар. “Солена планина” (южно от Таксила между реките Инд и Джелум), на
който се чете името “Торамана” (“rājā mahārājā toramāna-shā (hi) jaū” - Раджа
Махараджа Торамана-шахи джау), може да се свърже с царя на ефталитите
Тораман. Той отбелязва, че Тораман притежава не само титлата “шахи” – шах, но и
е добавена думата джау “Jaū”, която трябва да се разбира като “jāwla” и което
може да е племенно име. (950) Думата “jāwla” е установено че фигурира в серия
от ефталитски монети, открити в района, между Таксила и Забулестан (днес Газни).
(951) (Ж.В.: Според Калхана думата е означавала сокол!)
Сред ръкописни документи, намерени на планината Муг, има четири
документи, с печати върху тях.на единият печат, е изобразена главата в профил, и
надпис, който Гиршман смята за ефталитски. Въпреки това, А. Фрейман го тълкува
като согдийски споменаващ името на Самарканд и името на владетеля Деваштич.
(952)
Сред най-новите открития на ръкописи от тази епоха трябва да посочим
известния “архив на владетеля на Роб” открит в Северен Афганистан през 90-те
год. на 20 в. Документите са на кушанобактрийски и са с различна датировка, от
Кушанската епоха до 8–ми век. Този архив е преведен и и публикуван от Николас
Симс-Уйлямс. (953)
Три писма и четири документа са интересни, тъй които съдържат името
“ефталити”. (954) Писмото (jb) е без дата, но представлява особен интерес, тъй
като съдържа следния израз: "За Сарт, син на Хвадевбандан славен ябгу на
ефталитите, владетел на Роб, секретар на ефталитсикте господари, съдия на
Тухаристан и Гарчистан…”. (955)
133

Симс-Уилямс отбелязва, че “... съдейки от бащиното му име, той (Сарт) не е
бил обикновен ефталит, а а член на местната династия, която вероятно е получила
тези високи титли след идването на ефталитите”. (956)
Той също така смята че в езика на ефталитите е присъствала и титлата yabγu
първоначално е познато чрез китайското предаване “сихоу”, и е използвана от
кушаните. (957) (Ж.В.: Първоначално кушаните създават на територията на
завоюваната Гръко-Бактрия, пет “сихоу” или пет княжества управлявани от “ябгу”.
На кушатобактрийски се предава като yavugo “явуго”. Известна ни от монети на
Куджала Кадфиз открити в индийския гр.Таксила. Вероятно произлиза от
тохарското wayauka – лидер, водач. Трябва да посочим че тюркското yabγ(u)
означава точно същото – лидер, водач.)
Титлата “tegin” е също използваан от ефталитите на територията на
Афганистан. (958) Симс-Уилямс пише: “Тъй като ние знаем от китайските
източници, титлата tegin която е използвана от ефталитите, е изкушаващо да се
смятат че това е доказателства за алтайската езикова принадлежност на ефталиите,
но в познатите ни кушанобактрийските имена и титли, изглежда че “тегин”
фигурира още от времената предхождаща ефталитската епоха”. (959) (Ж.В.:
Титлата тегин е твърде интересна за нас, защото се е използвала и от прабългарите,
под формата “канар-тикин” (Κανάρα τικείνος) – кански наследник,
престолонаследник. И при тюрките “тегин/тигин/тексин” означава
престолонаследник. Среща се в согдийски tykyn, кушанабактрийски togino,
средноперсийски tkyn. Произходът и не е тюркски. Според Баскаков се касае за
китайска заемка от t`aj-tšeng – принц, наследник на трона. Но по-вероятно имаме
иранска или индоевропейска по произход дума. Това се потвърждава от хетското
tuhkanti, означавало „дете, първороден син”, престолонаследник, в дардските езици
ţikkā – господар, принц, най-големия син на владетеля, санскрит toko – потомство,
takman, авестийски taohman, кховарски dagan – деца, потомци, в древноирански
toχm – семе, потомство, дало и осетинско tug/tog – кръв! Така че тегин/тигин –
наследник по кръв, по род! Аналогична е бълг.диал.дума тужар – потомък,
наследник!)
В “Бей-ши” намираме следното изречение за езика на ефталитите: “Техният
език се различава от този на жужаните, каоче (гаоче), както и на различните Ху
(най-общо варвари, в по-тесен смисъл жители на Средна Азия, вкл. и согдийците)”.
(960)
Еноки предполага, че жужаните са говори древномонголски, докато гаоче –
вероятно тюркски, а “ху” в случая означава ираноезичните народи в Средна Азия”.
(961)
Учените които подкрепят ираноезичната принадлежност на ефталитите, се
обосновават с ръкописите но Източен Туркестан които са източноирански по език.
Въпреки това, напълно вероятно е ефталитите да са научили и да ползват и езика на
покорените от тях източни иронци (кушанобактрийци и др.) Въпреки
информацията от “Бей-ши” за различията на ефталитския език от другите, вкл. и от
езика на тюрките, други учени предполагат, че по-голямата част от имената на
ефталитските владетели и техните титли, могат да се обяснят с тюркските езици,
въпреки че анализът на езиковите материали, показват и наличието на ирански
елементи.
134

От Табари, ние знаем, че в 457 г. Гарчистан, Тохаристан, Балх, Бадахшан са
били под контрола на ефталитския цар Ахшунвар, Вахшунвар, или в други
източници Хушнаваз. (962) Това име е предизвикало много спорове. Името на цар
Hephthalite предизвика много спорове. Според Лившиц това име се обяснява от
согдийския (т.е. един от източноринаските езици) като “защитник на царството”.
Според Гюмеч (Gömeç), името трябва да се чете като Аксунгур (Aksungur).
Византийският историк Теофилакт симоката посочва че победителят на шах Пероз
носи името “Ефталан” което пък другите (арабо-персийски) източници дават като
Ахшунвар.
В текста на Махмуд Кашгари (11 век), това име звучи звучи като Ахшундар
(Ahshundar), а Вамбери обясниява етимологията му от тюркското Ak shongar или Ak
songar, който че рече “бял сокол”. (963)
В. Массон смята че името Ефталан е тронно име, добавено към истинсото име
на владетеля, също като при партските царе се добавя името на Аршак. (964)
Според Дроан, името трябва да се интерпретира през персийски като “добър
владетел” . (965) По същия начин Грусе и Сундерман приемат че Ахшунвар е
согдийска титла, приета и от ефталитите и означава “владетел/управител”. (966)
Бернштам предлага че името на ефталитския цар Хушнаваз, всъщност предава
по-древна форма “Кушнавар” (Khushnavar), и се състои от две думи, които
отразяват смесването на имената на две племена, едното е местно - кушанското а
другото – аварите или ефталитите. По този начин Бернштам предлага че името е
всъщност Кушнавар образувано от Kush + avar, така че иманата на двете съставни
части на народа дават и титлата или името на владетеля. (967) Тази хипотеза е
разкритикувана от Л.Гумильов тъй като персийското Kh всъщност трябва да се
произнесе като “х”, а “Z”, няма как да премине в “R”, или имаме грешно
преписвана не оригиналното име от Бернштам. Самият Гумильов предлага че
Хушнаваз от персийски означава “добър музикант” (xūšn awaz). (968) Анализът на
географското наименование намиращо се близо до границата на долината на
р.Сурхандаря според Кармишева е била Vakhshivor и произлиза от Vakhshu – бога
на течаща вода, откъдето е и старото название на Амударя Вахш, дало гръкоримското
Окс. Там се намира гроба (Мазар) на суфи Алаяр и според Хазрати
мястото се е наричало Вахшхивор или свети Вахшивор. Авторката смята че найвероятно
то носи името на ефталитския цар. (969)
(Ж.В.: А.Курбанов пропуска най-важната теория която на практика показва
значението на това име. Всичко горепосочено е просто “академични остроумия”!
Хушнаваз и Ахшунвар не са имена а двете части на една титла. Б.Гафуров
правилно посочва че „хушнаваз-ахшунвар” е изопаченото предаване на титлата на
ефталитския владетел „кушана-варз”, цар на кушаните. Неговото предположение е
доказано от О.Смирнова и С.Кабанов откриват в долината на р.Кашкадаря в оазиса
Карш ефталитски монети с надпис „kwsnk brz” – „кушанак-варз” – цар на
кушаните. Съхранила се е и в езика на кавказките авари, далечни потомци на
средновековните авари, под формата awar – пророк, предводител. Думата вар, варз
е от тохарски (б) vráse – регулиращ, управляващ, warks – власт, сила, мощ, в тох.(б)
varg, в хотаносакски varga – ръководител, vrasse, vrasan – регулирам, управлявам,
warksi – власт, мощ, сила. В санскрит vars – мъжествен, достоен, смел, хетски
uёarš-tta(ri), uёaršiiёe/azi, протоиндоирански uers – висок, издигнат в обществото,
също санскрит vars·man – висок, издигнат планински връх. В ирансикте езици *bar
135

(var) - висок, но също така и имащ власт, *bar (var) – право, власт, управление.
Въпросното “вар” присъства и в савирската и волжкобългарска титла илтивар,
аналог на тюркското елтебер, което също не е тюркско по произход, а заето от
езика на “азите/аси” в Минусинск!)
Според Массон, без да предоставя доказателства, езикът на ефталитите е бил
източноирански. По думите му, собствени ефталитски имена, имат
източноиранската етимология. Така той посочва царя на хионите Грумбат (макар и
погрешно да го нарича принц) и обяснява името от персийски като “Защитен от
Бахрам”. (Ж.В.: Тук попадаме на твърде интерсно име, аналогично на
прабългарското Крум. Всъщност трябва да се чете Грум-бат, или Крум-бат, като
“бат” е титла. В осетински се среща като име на род Курмтæ – Крумови, също
мъжкото име Карум. А при чувашите Крум, Курум. При нуристанците върховната
богиня се нарича Крумуй. Мога да посоча три алтернативни мнения.
а). Крум – стопанин, богат, голям. Възможна връзка със санскрит grāma –
войскови отряд, селище, съотв.вожд, предводител, авестийски grāma – стопанин,
господар, протиндоирански grāma, согдийски gr'm'k, партянски gr'mg,
средноперсийски grāmag, пехлеви grāmīg – ценен, почитан, согдийски манихейски
γr`myy (grāmī) – богатство, владение, белуджи grām, кховарски γrām – голям,
тежък, като тохарското krāmar, kramartstse – тежест, тежък. В нуристанските езици
krum – покрив. В тох.(б) kwár, kur - масивен, голям, старши, почитан. Предполага
се че индоиранският корен grām означава надува се, расте, набъбва. Възможно
значение почитан, голям, господар. В защита на този версия може да посочим че
в преданията на местното балкарско население се е съхранило названието на
средновековната крепост съществувало до Кисловодск - Хрум-къала (Хрумкрепост).
Вж. санскритското grāma – войскови отряд, селище!
б). Крум – гневен, страшен. Изходно индоиранско gram, авестийски gramа,
персийски γаrm, γаrаm, согдийски γ`rm – ненавист, гняв. Интересно е името Грумбат,
което показва че изходният ирански корен е бил grām/gram. Вподкрепа на
“гневен/страшен” може да посочим че в народната памет имета на българския кан
Крум винаги се нарича Крум Страшни!
в). Крум – силен гръм. Във вахански γrim(b), γrom(b), пущунски γrumb,
γuŕumb, белуджи grənd, средноперсийски qurumba – силен гръм. Или Грум-бат –
гръм, светкавица, заплашваща етимология!
За “бат” може да посочим в тох.(б) patti, patit, peti, в тох.(а) poto, санскрит
рāti, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлеви pat, bet,
bad, сармато-алански (p)at, сакски vata, хотаносакски рā(t), кушанобактрийски
pido, ефталитски bid, мунджански руе – достоен, почитан, господар.)
Името на един от последните ефталитски цареспоред табари е Vrz, което
Массон интерпретире като иранското varaz – глиган. (970) (Ж.В.: Пределно
прозрачно е че става дума за титлата “варз” а не за лично име!)
Въпреки това, Массон не анализира имената на ефталитските владетели в
Северна Индия Тораман(а) и Михаракула, чиито имена могат да се обяснят от
тюрките езици. (Ж.В.: А.Курбанов си позволява откровенно подвеждане на
читателя! И двете имена са ирански! Тораман и алано-българските му аналози вече
бе обяснено от мен по-горе в излжението)
136

Массон отбелязва че “в състава на хионито-ефталитите е възможно
навлизането и на отдилни “тюркоезични” елементи. Известно е че ефталитите в
Гандхара използват титлата “тегин”. (971)
Според Алтхайм, езикът на ефталитите е тюркски и наличието на ирански
думи е свързана с проникване от подчиненото население. Името Катулф той
свързва с тюркското qatil – смесвам, размесвам, резп. смутител, бунтовник. (972)
(Ж.В.: Интересен подход, по същия наивен начин се обясняваше и българския
етноним – смутители, бунтовници. Всъщност името Катулф е иранско и произлиза
от древноиранското *Katāna – голям, висок. Оранский посочва шугнанското,
бартангското и рушанското katanák, дарвазкото kataná (в Южен Таджикистан) –
всички със значение на „голям, старши, главен”. Наред с това в ягнобски katt,
kátta, kattanak, шугнански kat(t)ā́, рушански kat(t)ā, таджикската заемка в узбекски
kátta, орошоро-бартангски katta, ишкашимски katā, дарвазки katá, пущунски γat,
katá, язгулемски qatol - всички със значение на голям, старши. В таджикски и
ягнобски kattagi – горд, надменен. Смятам че язгулемското qatol дава ясен отговор
за значението на името и показва пълната несъстоятелност на Алтхаймовите
лингвистимни остроумия.)
Името Кунхас се обяснява като “Кун-кан” в смисъл на “Hunnen-Herrscher”,
или владеталя, хана на хуните, от Алтхайм. (973) (Ж.В.: Изцяло невярна
етимология! Кунхаз или Скунх е сакско име, известно ни още от надписите на цар
Дарий. носено е от сакски вожд дигнал въстание срещу персите. Може да се търси
връзка с пехлеви kunishn – деяние, ябнобски, пущунски kun – създавам и за втората
част на името “аз” в санскрит asāi – сит, āsāāna – богат, персийски āš –
продоволствие, т.е. Кунхас/Кунхаз – създаващ блага).
Споменатите по-горе име, Грумбат, може да бъде обяснено от
древнотюркския език: Quwrat, Qubrat - събирам. (974) (Ж.В.: Както видяхме
аналогът на Грумбат е Крум, Крум-бат, а не Кубрат. Всъщност името е Хоуврат и
може да се извиди директно от осетински, от общоиранското xūb – хубав, добър и
осетинското rattыn, ratt – творя, или – “творя добро”!)
В етнонима на “кидаритите” можем да видим древнотюркското kidirti – запад,
Така kidirti qun – западни хуни. (975) (Ж.В.: Абсолютно невярно, всички източници
посочват че това е име на владетея, впоследстнвие прехвърлило се на народа! За
това име може да се предложи както иранска така и алтайска етимология. 1. Кидар
– най-старши. От авестийското *xvatara, преминало в памирското шугнанско xīdir,
xādar – най-старши. 2. Кидар – смел, страшен, храбър войн. В протоалтайски
*kádì(rV), древнотюркски (староуйгурски) qadīr, турски kadir, балкарски qajīr,
тувински xadīr, шорски qazīr, хакаски xazīr, монголски *keder, бурятски xeder,
тунгусоманчжурски kādaraku, старояпонски kitu – смел, храбър, непреклонен,
жесток, войнствен, в тунгусоманджурски също старателен, добродетелен,
трудолюбив, монголски ketü, бурятски xete, тунгусоманчжурски *kete, *kēter,
*kādara – голям, също в тунгусоманджурски, евенкски kitъr, нанайски kidaram –
твърд, здрав. Интерсно е че в осетински kыaitar – смел, храбър, решителен, дързък,
което Абаев обяснява като заемка от еднозначното арменско kъajtъař. В случая
трябва да посочим че си името Кидар (Кидоло) китайските хроники “Ши-цзи” и
“Хан-шу” наричат владетеля на юечжите убит от хуните в 166 г.пр.н.е. в битката
при Чанъе в Гансу. Т.е. името е известно на тохарите преди преселението им в
Средна Азия, което също може да обясни древноалтайския му произход!)
137

Васире предполага, че името Кингила произлиза от хунското kenglu – меч (без
да посочва къде е открил тази дума в езика на хунну!) и госравнява с тюркското
qïŋraq/qïŋïraq – двуостър къс меч, ханджар. Той твърде че Кенглю бил бога на
войната при хуните, и хунну и атиловите западни хуни! (Ж.В. Интересно откъде
Васире има тези данни) Така Кингила е име на бог. Наличието на форма
“Ешкингил” (Eškiŋgil) на това име, Васире обяднява като “другар на меча”. (976)
(Ж.В.: Подобно на Еш-берю – Аспарух което значело „другар на вълка” и е
напълно несъстоятелно като етимология! Може да посочим и алтернативно мнение
– в тох. (а) kānk – камък, а “–ил-ила”, суфикс за обр.на лични имена )
В надпис от печат, собственост на Аман Ур Рахман се казва: "”.. Господаря
Улраг, цар на хионите, велики кушан-шах самаркандски, от Афригийския () род”.
Открит е на територията на Кашмир, в района на пещерните будистки храмове.
Този печат се свързва с кидаритите.. Предполага се, че Ularg или при друго четене
Oglargo е валиант на тюркското oğul-lar >oğlar което означава, синове (в мн.ч.) +
ирански прил. наставка – “g”. (977) (Ж.В.: Твърде наивна етимология. как лично
име ще означава “синове” Предполагам че в основата е или кушанобактрийското
име Орланго, или тохарското wal – предводител, осетинското woli, uoli – владетел,
управител, вожд, предводител, или осет. wæl (uæl), uele – висок, осет. дигорски
аuællаg, иронски uællаg – най-висш, върховен, в ягнобски oliugon, кюрдски alo,
персийски aliyyeh, aliyy, пущунски aœlā, рушански и хуфски ōli, талишки ali,
гилянски yalaxanen, хинди-урду jalīl – висок, издигнат, славен. С представката
“Ул/Ол” се образуват скитски и аланосарматски имена, със значение над, върху.)
Толстов смята че езика на ефталите се е формирал върху сако-масагетския
език, с промъкване на алтайски елементи, сред които по-голямата роля се пада на
тюркския. Според него на езика на ефталитите е по-близък до тюркските езици, поточно
към палеотюркските езици, към които са принадлежали прабългарския и
чувашкия, чиито съвр.наследник е чувашкия език.
Акад.Струве по-рано подкрепящ становището за тюркския език на
ефталитите, в предговора написан към книгата на С.Толстов „Древния Хорезъм”,
отрича тюркската принадлежност но масагетите. По-специално той пише: „Ако
становището на авторът е правилно отностно поставяне на ефталитския език в
групата на палеотюркските езици, то тогва остава малко вероятно ефталитите да са
клон на масагетите-юечжи. Аз не мисля че езикът на масагетите-юечжи е тюркски.
Невъзможно е един народ от ирано-тракийски произход да принадлежи към
групата на „палео-тюркските” езици!”. (978) (Ж.В.: Трябва да поясним че Толстов
има напълно погрешна представа за произхода на юечжите, като в тях вижда
масагети!)
Манделштам също има много неясноти и противоречиви изводи отностно
езика на ефталитите. В един от трудовете си той пише: „... както се вижда от
новите изследвания, повечето от настоящите данни за тях (ефталитите- A.K.)
показват, че те са били ираноезичен народ език и са имали етническа близост с
тохарите” (979), но на друга страница на същия труд, той си противоречи: „...
защото за езика и културата на хионито-ефталитите ние все още не знаем нищо, и
нищо не може да кажем за тяхната роля в интересуващите ни процеси…”. (980)
Гафуров смятат, че ефталитите са говорели източноирански език и като
произход, се формира на базата на „някои средноазиатски племена”. (981) Кои са
тези племена са е, за съжаление, не е посочено. Гиршман, след като разчита
138

надписито върху ефталитските монети, също стига до извода че еизкът им е от
източноиранската група. Въпреки това, неговото дешифриране бе подложен на
критика от някои учени: Дяконов, Манделштам, В.Массон. (982) (Ж.В.: но тази
критика е свързана с интерпретацията на някои букви, а не в тотално отричане на
източноиранский характер на надписите!)
Б.Литвинский предполага, че официалния език на ефталитската аристокрация
в Тохаристан е източноирански, но той посочва че не са известни данни които да
ни посочат, какъв е бил езика на обикновенния народ. (983)
Вертоградова смята че ефталитите са използвали кушанобактрийския език и
кушанските титли. (984)
(Ж.В.: Разбираемо е желанието на туркмена А.Курбанов да причисли
ефталитите към тюркските народи, но както се вижда и от анализа направен от
самия него – това не е така. Лингвистичната част от неговото изложение отностно
ефталитските имена е най-слаба и изцяло невярна! Въпреки това аз не изключвам
че във формирането им като общност вземат участие и езиково алтаизирани (а не
тюркизирани) европеиди – остатъци от старите юечжи-тохари останали в Синцзян,
след което попадайки в хуно-сянбийско обкръжение за няколко века се алтаизират
езиково, запазвайки европеидния си расов тип! Пример за това са европейските
авари които без съмнение принадлежат към племената от ефталитската общност.
Китайските хронисти ги наричат „хуа”, за разлика от управляващото племе –
„йеда”. „Хуа” е масата – аварите, докато „йеда” са управляващите, собствено
носителите на името „ефталити”!)
6.5. Религия
Както беше отбелязано по-горе, ефталитите обединяват политически,
различни народи с различни култури и религиозни възгледи. В периода 4 - 6 век в
Средна Азия съществуват много религиозни системи и култове. Широко
разпространен е зороастризма, смесен с местните култове. Например, с култовете
на Анахита (Нана) и Сйявуш. Известно е, че в 4-ти век в Бухара е съществувал култ
към Сйявуш. В деня на зороастрийския „невруз” (нова година, обикн.пролетното
равноденствие) в ранните сутрешни часове, всеки мъж е пренасял в жертва петел.
(Ж.В.: Остатъци от този култ има и при българите – т.нар. „Петльовден” или
мъжкия празник на 2 февруари!)
Също по това време са съществували култовете към Вахш, Анахита, Митра и
Тиштрия. (985)
Будизъм
Будизмът е широко разпространена религия през ефталитския период,
особенно в южните части на тяхната държава (Северна Индия, Гандхара). Все пак,
има много факти които показват какво е било отношението на ефталитите към тази
религия.
В „Бей-ши” се съобщава, че в града където пребивава ефталитския владетел е
имало „…много будистки храмове и обелиски напаревни изцяло от злато”. Същите
данни се съобщават е в „Суй-шу”. (986) Еноки посочва и съобщеното в пътеписите
на Сюн Юн и Сюян Цзян, за престоя им при ефталитите, които дават
139

противоречива информация че ефталитите не вярвали в будизма, дори и
преследвали тази религия. (987) Тази гледна точка се подкрепя от Маршал, който
смята че ефталитите са разрушили будистките храмове на територията на
съвр.Пакистан и Северозападна Индия. (988)
Други учени смятат, че ефталитите не са будисти, въпреки че будизмът играе
определена роля в по-голямата част от градове в Ефталитската д-ва.
Куваяма разглежда възможността ефталитите да са унищожили будистките
храмове, като резултат от погрешно тълкуване на китайските документи. (989)
Учените, които вярват в унищожаването будзма в Гандхара от ефталитите, без да
познават номадския начин на инвазия, създават невярната представа за
ефталитските владетели като гонители на будизма и унищожители на будистки
манастири. (990)
По мнението на Литвинский и Зеймал, ефталитските владетели провеждат
различна политика спрямо будизма, и това че „по време на военни действия тук и
там се наблюдава упадък на будистките центрове, не е причинено точно от
ефталитите. Като цяло ефталитските владетели не ограничават будизма, даже
някои от тях са били будисти и са подкрепяли тази религия”. Например след
разпадането на Ефталитската д-ва, в Хсимотало все още съществува ефталитско
княжество чиито владетели са будисти. (991)
Интересни виждания по въпроса имат Бернштам и Гафуров. В една своя
статия Бернштам пише че ефталитите наследяват от кушаните будизма (992), но в
друго свое изследване пиш че ефталитите били „шаманисти”. (993) Тези
противоречия се откриват и в работатана Гафуров. Той посочва че част от
ефталитите са били християни (несторияни) и че през 6-ти век от владетеля на
ефталитите е поискал от Мар Аба І (патриарх на несторианите в Сасанидски Иран)
да изпарти епископи и за неговите поданици християни. По-късно в друга своя
работа Гафуров твърде че ефталитите не бярвали в будизма, въпреки че под
влияние на подчиненото население те признават будизма като религия, но са имали
своя собствена вяра: „Всяка сутрин те излизат пред шатрите си и се покланят на
Слънцето”. (994)
Соловьов предполага, че в Тохаристан ефталитите са били безразлични към
будизма, нито са го подкрепяли, нито са го преследвали. (995) Има данни, че
Тораман е подкрепял будистките храмове в Солената планина. (996) А Незак
тархан е последовател на будизма. (997)
Дани посочва, че няма археологически факти, сочещи, че ефталитите се
унищожавели будистки храмове. (998) В.Массон също посочва че ефталитските
царе не са разрушавали будистки храмове. Например комплексът от будистки
храмове в долината Бамян, построен още в кушанския период, продължава да
съществува и в 5 – 7 век (ефталитското време). (999)
Сун Юн посочва в биографията на Нарендраяшас че будизмът просперира по
време на ефталитското управление, или до средата на 6 век. За упадък на будизма,
в индийската част на Ефталитската д.ва можем да говорим едва във втората
половина на 6-ти век, т.е. след прекратяване на ефталитското господство там.
(1000)
На територията на Тохаристан в 5 – 7 век Будизмът също просперира, старите
старите будистки центрове, като Кара тепе, Фаяз-тепе (стария Термез), Аджинатепе,
Далверзин-тепе или Зар-тепе, продължават своето съществуване. (1001) В
140

Афганистан са открити две статуи на бодхисатва, като на едната има надпис, а на
другата следи от надпис, датирани са от 5-ти век. Съхраненият надпис показва че
става дума за дарение. (1002)
Друг източник, който показва, че ефталитите не са преследвали
последователите на Буда, е „медния свитък” от колекцията на М.Шьойен, който
нагледно демонстрира, как ефталитските аристократи и царе са дарители и
участват в освещаването на будистки ступове и светилища в района на Талакан и
Кундуз (североизточната част на Афганистан). В списъка на дарителите са
известните ни ефталитски царе. (1003)
Индуизъм
Сюян Цзян съобщиха, че причина за война между Михаракула и Баладитя е,
че първия преследвал будистите. Михаракула според Гвайлор е бил поклонник на
шиваизма, тъй като върху неговите монети е изобразена бича глава –
символизираща свещенният бик Нанди на бог Шива.
Надписът на монетите и изображенията на бик показват че той е бил
поклоник на бог Шива. (1004) Според Дани един от наследниците на Михаракула
ставаи дарител за хромавете на Шива. (1005)
Нарана/Нарендра наследникът на Михаракула, видно е от името му че е бил
поклонник на бог Вишну (според Васире, той въвежда символите „чакра” и
„санкха” на монетите си сечени в Гандхара) и вероятно въвежда този култ на
територията на съвр. Източен Афганистан. (1006)
През ефталитското време, в кашмирските пещерни храмове, покрай
будистките има и няколко хиндуистки храмове, съществували тогава.
Кашмирската пещера се състои от три основни зали и едната странична пещерата в
началото на последната зала, и също по-долу при входа комплекса има няколко
религиозни сгради от следкушанския период. (1007) Основната индуистка богиня
почитана в този храм е Бхима. (1008)
Също трябва да добавим и двете мраморни статуи на Сурите (фиг. 32)
(божество на Върховната светлина, и в индуизма се почитат като главни слънчеви
божества, датирани са от края на 4-ти и първата половина на 5 век. Открити са
Кхар Канех (на 15 км северно от Кабул). (1009)
Култа към слънцето
Китайският източник „Лян-шу” съобщава, че ефталитите почитали
„небесният бог” (Тян-шен) и „богът на огъня” (Хуо-шен). Всяка сутрин, ефталитите
излизали от палатките си, за да се молят и кланят на Слънцето. (1010)
Такур предполага, че Тораман е бил последовател на култа към Слънцето и
поръчал изграждането на храм в Мултан. (1011)
Гиршман пише, че под влиянието на браманизма, се е стигнало до сливане
между иранския култ към „бога на слънцето” Митра-Михира и религиозните
култовете в Индия, не само на Суря, но също и с тези на Вишну и Шива, без обаче
141

да се губи иранския аспект на монотеизма. Той отбелязва също, че основните бог
на хионитите-ефталити е Слънчевият бог, който по-късно се слива с култа към
Митра. (1012)
Християнство
Сред една определена част от ефталитите, прониква и християнството, което е
широко разпространено в Средна Азия (в несторианският му вариант).
Сирийският източник „Историята на Мар Аба” съобщава, че през 549 г. при
ефталитите са изпратени свещеници и епископ от несторианския патриарх Мар Аба
І, по изрично искане на ефталитския цар. Част от ефталитите били християни
(Krestyāne haptarāyē). (1013)
По този начин част от ефталитите възприемат несторианското течение в
християнството и същевременно разгръщата широка мисионерска дейностслед
това. Една от основните посоки е Средна Азия и Китай. Несторианството е
разкритикувано и обявено са ерес на събора в Халкедон в 451 г. Основните
различие с ортодоксалната църква е въпроса за божествената и човешка същност на
Христос, за неговата двеудинна или триединна същност (отец-бог, отец-син и
светия дух). Сирийската църква поддържа двуединната догма за същността на
Христос (не признава светия дух). Начело на това течение застава
константинополския патриарх Несторий. После на църковния събро в Ефес той е
отлъчен от църквата и обявен за еретик, в 431 г. Започва преследване на
последователите му.
Друго отклонение от ортадаксялното християнство е монофизитизма, което
обединява всички природи на Христос в една. Това учение също е отречено от
Халкедонския събор в 451 г., но става официална църква на Армения и се
възприема от Коптската църква в Египет и Етиопия. Основател на монофизитизма е
константинополския патриарх Евтихий. Все пак, тези течения се съхраняват в
източните територии на Византийската империя. (1014)
След налагането на схизма на неудобните течения, основно несторияните се
преселват в Иран, където са добре приети, предвид факта ча са нежелани от
официалното ортодоксално християнство. В 484 г. несторианството е обявено за
една от официалните религии в Персия. (Ж.В.: предвид противопоставянето на
Византия и Иран, това е логичин политически ход). В сасандската столица
Ктезифон е създадена несторианска патриаршия. В 484 г., Бет-Лапат (Гундишапур)
несторианството е обявена за единствената правилна християнска догма,
официално призната от персийските шахове.
Никитин също така отбелязва, че християнството, по-точно в неговото
несторианско течение, прониква и сред ефталитите. (1015) Резиденцията на
ефталитския несториански епископ става Самарканд, където е имало и
несторианска митрополия. (1016)
Има един интересен епизод съобщет от Егише. Когато арменците по време на
борбата им за независимост от Сасанидите (бунта на Вардан Мамиконян),
изпратили свой представител в страната на „хоните”, т.е. ефталитите, да иска
подкрепа и съюз във войната с Персия. „Ефталитите се съгласили да вземат
християнската страна с плам и да поддържат единство тях (арменците-A.K.)”.
(1017)
142

Тези факти ни позволяват да приеме, че сред ефталитите християнството е
намерила широко разпространение. Ние също имаме информация, че през 5 век в
Мерв, които за кратко време е принадлежала на ефталитите, е имало несторианска
епископия, прераснала в митрополия. Така Мерв се превръща в един от основните
центрове на несторианското християнство в Средна Азия. Недалеч от Мерв, в
Хароба-Koшук, са намерени руините на несторианска църква. (1018) (Ж.В.: Трябва
да добавим и едно интересно съобщение от византийските географски съчинения
„Пълно описание на света” и „Пътеводител до Едем” където в Средна Азия се
споменава обширната страна Хония, разположена между Персия, Чина (Китай) и
Индия в която живеели и християни. (Н.Пигулевская –Византия к путь к
Индиии,ч.2)
Според Тер-Мкртичян, разпространяването на християнството сред
ефталитите е свързан с тяхното участие в борбата на арменците срещу на персите,
и зороастризма. (Ж.В.:.. който Йездигерд ІІ се опитва да наложи като единствена
религия в цялата страна и подлага на гонения християните.) Освен това, отбелязва
тя, това се основава и на сходствата на техните идеологии (монофизитство и
дифизитство). Това се изразява в реална помощ, която ефталитите оказват, като
нападат Персия по време на настъплението на Йездигерд ІІ срещу арменците.
Близо до село Айвадж (Шаартузки район в югозападната част на
Таджикистан) в близост до пещера са открити руини на храм състоящ се от
няколко зали По архитектурните особености обекта са датира в периода 5 – 7 век.
В едната зала има следи от куполи и кръст.. Според Атакханов и Хмелницкий,
комплексът е бил използван като християнски манастир, който по всяка вероятност
е бил несториански. (1019)
Манихейство
Наред със зороастризма, в Средна Азия, се разпространява и друг ирански
култ – манихейството, или учението на Мани. Манихейството започва да се
разпространява бързо, но скоро е подложено на преследване в Иран, което кара
последователите му да търсят спасение извън Сасанидската държава и естествено
проникват в съседната Ефталитска д-ва. Там има обстоятелства които спомагат за
проникването на тази религия сред населението.
Трябва да се отбележи, че религията на Мани, възникнва през 3 век, и бързо
получава широко разпространение в тази период. (1020) Предполага се че
движението на Маздак (маздакизма) възниква първоначално в манихейската
общност. Шах Кавад се опира на маздакитите за да укрепи своята власт.
Предполага се че той се е запознал с тези учения докато е живял в двора на своя
покровител – ефталитския цар. (1021) В 7-ми век учението на манихеите се
разпространява в Тохаристан. (1022) (Ж.В.: По-късно то прониква и в Източен
Туркестан и става официална религия на уйгурите.)
Обобщавайки за влиянието и разпространението на горепосочените религии
сред ефталитите (будизъм, индуизъм, зороастризъм, нестоианско християнство,
манихейство, както и на езическия култ към Слънцето, Небето, Огъня) се вижда че
в ефталитското общество е имало верска търпимост и съвместно съществуване на
различни религии. Трудно е да се каже дали една от тези религии е доминирала,
поради оскъдния и спорен характер на данните от източниците. Изглежда, че
143

различните религии съжителствуват и религиозната толерантност е характерна за
ефталитите, както е било по-късно и при тюрките (до налагането на исляма), и при
монголите по времето на Чингиз- хан.
6.6. Промяна на етническата идентичност
След разпадането на ефталитската държава, самите ефталити постепенно са
били асимилирани от другите народи, но те са оставили своите следи в някои
съвременни народи на Средна Азия. Смята се, че карлуките, халаджите, абдалите и
раджпутите са техни потомци или поне имат отношения с тях. (Ж.В.: Трябва да се
добави че най-многобройните потомци на ефталитите са пущуните в Афганистан и
Пакистан, гуджарите, рабарите и джатите в Индия, както и по-голямата част от
„памирските таджики” особено ваханците и шугнанците. Самоназванието на
шугнанците е „хуни”! Твърде интересен факта за нас е че, сред племената в
Ефталитскиата общност е съществувал род Balhara част от племето Джати (които
са потомци на ефталитите ятии, заселили се в Севрена Индия). Според легендата
„бал-хара” е означавало „силен владетел” и водели началото си от Сардар Ранджит
Сингх от Пенджаб, който бил много силен. Известно е че през 8-9 в. племето
балхари създава силна държава в Северна Индия.)
Карлуки
Според съобщението на на Мохамед ибн Нажиб Бакран (13-ти век), автор на
„Джахан-наме”, карлуките заселили се в района на Забулистан и Газни, по-късно са
започнали да се наричат калачи или халаджи. (1023) В.Минорский предполага, че
свързването на двата етнонима „карлуки” и халаджи” е резултат на сходното им
изписване на арабски. (1024) Според Зеки Валиди (Валидов) карлуките се появават
за първи път на историческата арена в Тохаристан, като част от ефталитите в
Бадахшан. (1025) Според Гардизи, отношенията между карлуки и ефталити са
приятелски. (1026) (Ж.В.: самото название „карлук” означава „жител на студена
страна”.)
Халаджи или калачи
Ал Хорезми: Ал-Хайятила (Аl-Hayātila) са племе (ğīl min al-nās), което, преди
е било силно и е управлявало Тухаристан; сегашните тюрки „халадж” и
„канджина” (Xalağ и Kanğīna) са остатъци от тях (хайталите)”. Канджина или
кангина е едно от племената на саките, което по-късно става част от ефталитската
общност. Птолемей също съобщава за народ комеди (Kōmēdoi) от племената на
скитите (саките). (1027) (Ж.В.: Птолемей също описва народ и ,
известни като кумиджи на по-късните арабски автори и Kiumito или Kumito. В
индийските източници са наречени камбоджи, а стараната им Камбоджа,
намираща се северно от Индия (Бактрия). Комедите или кумиджите са местно
дардско население, името им означава просто хора, род, племе, в кховарски kam –
род, племе. Смятам че най-вероятно етимологията на названието отразява
кховарското komiyat, белуджи kəwm, кашмирски kōm – племе, тох.(б) kem – земя,
т.е.: хора, народ, или kam – племе, общност и boja, bhoja – bahdi - бактрийци.
144

Названието на камбоджите не е пропаднало безследно. Техни далечни
наследници са съвремените нуристанци, наричани още кафири, защото твърде
късно в 19 в. са ислямизирани. Тяхното самоназвание е Kamviri – хора, народ.
Езикът Kamkata-viri се говори от 5 500-10 000 души в Афганистан и Пакистан.
Техни алтернативни названия са Kati, Kamozi, Bashgali, Khowari. През 19 в.
английските пътешественици съобщават за народа Кам или Ком, е едно от
главните нуристански племена, наричано още кафири (неверници) или сиях-пуши –
облечени в черно. Джордж Скот-Робертсън съобщава че странат им се нарича още
Kamdesh в кховарски и Kamoz в пущунски.)
Халаджите са споменати във връзка с кампанията на Якуб ибн Саффар срещу
Забул през втората половина на 9 век. Истахри спомена калачите/халаджи в
областта Кабул. Якут казва за тях: „Халаджите са вид тюрки. Те живеят в тази земя
от дълбока древност. говорят тюркски език и по външен вид, облекло и език са
подобнин а другите тюрки”. (1028) Според Фрай и Саули, калачите/халаджи са
потомци на ефталитите но са от тюркски произход. (1029) Бивар пише:
„Племенните елементи с ефталитски произход влизат в средновековната общност
Кalaj (калачи/халаджи). Има индикации, че части от тази група са били
първоначално тюрки, които по-късно в ранното средновековие са се смесили с
пущунските племена”. (1030)
Противно на това, някои изследователи смятат, че халаджите преместват на
запад преди разпадането на ефталитската държава, през третото тридесетилетие на
6-ти век. (1031)
В персийския анонимен източник „Худуд Ал-Алам” (10-ти век), ние намираме
информация, че халаджите че са живели на територията на Газни и са били тюрки.
Възможно е халаджите да са обитавали Балх, Тохаристан и Гузган. (1032) Едно от
разклоненията на халаджите завладяваи се налага в управлението на Кабул и
Забулистан, във втората половина на 7-ми век и продължава да се живеее там, до 9-
ти век. (1033) След това калашите се променят етнически и дават началото на
пущунското племе гилзаи (Ghilzai). (1034)
Джелал-ад Дин Фируз от халаджите взема властта в Делийския (Делхийския)
султанат в 1290 г., установява там династията на Калачите или халаджите. Друга
династия на халаджите се установява в Малва (Центр.Индия) в 1436 – 1531 г.
Династията Лоди в султаната Делхи (1451 – 1526 г.) съща е к халаджки произход.
(1035) Трябва да се отбележи, че халаджите не фигурират сред туркменските
родове, но техни групи живеят в Иран и Турция. (1036) (Ж.В.: общият брой на
халаджите към 2000 г. е бил 42 107 души.)
Н.Симс-Уилямс съобщава че в един от документите на кушанобактрийски
езики, от „архива на Роб” който представлява договор за продажба от 678 г.
(фиг.96, 1), се споменава роб момче, което е било „калач”. Това е едно от първите
споменавания на халаджите или „калачите”. В друг документ (фиг. 96, 2), от 710 г.,
се споменава принцеса от племето „халас”. Според Н.Симс-Уилямс тези данни
нямат никакво отношение към теорията, че халаджите (калачи) са потомци на
ефталитите. (1037) От 10-ти век нататък халаджите се споменати в областта южно
от Амударя, особено в Северна Индия и източната част на Иранското плато. (1038)
(Ж.В.: Няма никакво основани халаджите-калачи да се сочат за потомци на
ефталитите. Те принадлежат към тюркските езици от групата „Аргу” които
показват връзка със староуйгурския език. Сповенаването на калачите в
145

документите от Роб са късни, почти 110 г. след разпадането на ефталитската д-ва.
По това време както стана дума и в текста, имаме заселване на тюркски племена в
Тохаристан, които усядат и се смесват със завареното население. Така че
въпросното момче-роб от 678 г. по нищо не е свързан с ефталитите. Има и друга
вероятност, да става дума за „калаш”, т.е. представител на дардската общност
„калаши” които са в региона от дълбока древност, много преди идването на
кушаните и ефталитите, т.е. да имаме случайно съвпадение на близко звучащи но
съвсем различни по произход етноними! В по-късни арабски извори племето ягма
обитаващо около Кашгар е определено като потомци на тюркизирани хайтали
(ефталити).
Абдали
Голяма част от изследователите виж потомци на ефталитите в т,ркменското
племе Абдал. Г.Василева смята, че някои имена на туркменски племена като
абдали, язри, олами, показват, че в етногенезата на протоогузите и туркмените
вземат участие ефталитски елементи. (1039)
Сред абдалите са включени в средновековната племенна група Чаудур, коаята
заема изолирана позиция и не е в родствени връзки с останалите абдалски родове.
(1040)
Малка част от абдалите са останали на телиторията на Туркменистан, голяма
част от тях, сега живее в Астраханската област на Руската федерация, където са са
били презаселени заедно с част от чоудурите от Североизточните Прикаспийски
области във втората половина на 17 век, тъй като са били прогонени от калмиките
и Хиванското ханство. Този процес продължава до първата половина на 18 век. В
1802-1803 г. някои туркменски племена, вкл. и абдалите се преселват в
Астраханската област и Мангишлак, където в 1813 г. руският император
Александър І им дава право на заселвана в Руската империя и ги приема за свои
поданици.
Астраханските туркменски абдали се делят на родовете Курбан, Менглихоя,
Огръ и Бурунджик. Освен това абдали влизат и в състава на Ставрополските
туркмени – Соинадж. (1041) Абдалите съществуват и в състава на други
туркменски родове: Сарък, Ата и Ерсаръ. (1042) Някои туркменски абдали живеят
в района на Мангиштау в Казахстан. (1043)
Според В.Востов и М.Муканов: „Туркменсикте абдали са остатъци от
ефталитите които са се разделили на две части, едната влиза в състава на
туркмените, а другата, първоначално на туркмените и по-късно се влива в
казахите”. (1044)
Някои абдалски елементи могат да бъдат намерени в състава на башкирите,
узбеките „локаъс”, азърбайджанците и турците. В Източен Туркестан откриваме
още абдали, известни под името „Адана – Абдалар”. (1045) Сред българските
племена формирали Волжка България (държавата на волжките българи), наред със
савири и авари, са споменати и абдали. (1046) (Ж.В.: Интересно мнение на
Гундогдыев 1998, стр.105, неспоменавано до сега от изворите!) (Ж.В.: Също в
„Енциклопедията на тюркския народ”, М.Фиад Копрюлю дава сведения за
разселеването на тюркски родове носещи названието Абдал. В през 1935 г. по
неговите данни, анатолийските „абдали” живеят в 10 вилаети на Турция: Ак-
146

Сарай, Анкара, Токат, Чорум, Денезли, Диарбекир, Синоп, Сивас, Самсун, Трапзон,
Газиантен, Кастамону, Каусеви, Гиресон, Мерсин, Магниса, Малатуа, Ван, Воззан.
Съответно това са следните родови подразделения: Абдаллар, Якуп-Абдал, Коса-
Абдал, Чекча-Абдал, Абдал-Дами, Абдал-Коли, Абдал-Ата, Абдал-Бодур,
Абдажан-Дичле, Абдал-Оглу, Кара-Абдал, Араки-Абдал, Чакали-Абдал, Абдал-
Хасан, Койун-Абдал, Абдал-Рум, Абдал-Куюси, Абдал-Мехмет, Будала, Сиске-
Абдал, Абдал-Месрееси, Хасан-Абдал, Хоук-Абдал. В съветска Тюркмения,
Копрюлю описва следните подразделения на родовото име „Абдал: Абдал-
Боюндур, Дели, Курбан, Огур-ве-Огру, Менгли-Ходжа. По данни от 1849 г.
(Небелсон) в 4-те от последните родове, наброявата пиблизително 1065 човека.
Също в Астрахан са живели 80 семейства с името Абдал. В Източен Туркестан
родовото име Абдал е известно под названието Адана-Абдалляр, от уйгурски
произход. В заключение, Копрюлю, заключава че тези родове Абдал, са далечни
потомци на тюркизирани ефталити (авдал, афтал, ефтал).
Сред казахите и киргизите в число на основните племенни родове се
упоменават „абдали”. В Мангишлак (сушата между Каспийско и Аралско море) в
1880 г., обитава тюркменска племенна група Абдал. С.Венюков, посочва в
Тюркмения че в 1870-те години Абдалите живеят заедно с родовете Чаудори и
Игдъраи. По Г.Мелгунов, абдалите-иджемек, 420 семейства влизат в състава на
племето йомуд, клон на племето елкан (елган). Д.Н.Логофет (Бухарское ханство
под русским протекторатом. С-Пб, 1911 г.), в числото на узбекските родове,
живеещи в бившото Бухарско ханство, Абдалите се смятат за един от основните
узбекски родове, сред тюркмените от Средна Амударя и Пяндж. Капитан Муравьов
в „Обзоре туркменских племен” съобщава, че в Тюркмения абдалите се делят на
колена: Менгли-Куджа, Огри, Дели, Чекак-бай, Оганъх, Кизлер-Генек. Последният
род е част от чаудорското племе. По данните на полковник Михайлов („Туземцы
Закаспийской области”), абдалите заедно с гоклените и игдърите и огурджалите
се смятат за част от „огузхановото поколение”. По данни от 1931 г.,
представителите на племето Абдал, живеят в Ташаузския окръг на ТССР
(Туркменската ССР) и имат следните колена: Огерли-Ходжа, Менгли-Ходжа,
Дели, Курбан, Довлет, Амин, Кугиш, Джогелдък (Джангелдъ), Коктай, Ирадек,
Къзъл-Егенек, Токмек и Уванъм. По-малки подразделения на този род са: Тая-
Конграт, Чалар, Чекир-баи, Огшик, Ханаз, Дурдъ-байли, Мурад-Абъз, Ходжали,
Бяш-Атлъ, Аслям, Терс-Аяк, Хъдъркули-Хан-Ага.) Устойчивостта на родовите
организации на Абдалите сред другите тюркменски племена, вероятно се дължи
устойчивите „кръвни” родови връзки и паметта за общия произход. В.В.Бартолд,
също смята туркмените-абдали като далечни потомци на тюркизирани ефталити.
Виждаме на практика как старите източноирански ефталити стават част от новия
етнос – тюрките.
Афгански абдали
Ефталитите също вземат участие и в етногенезата на афганите – пущуните.
Афганското племе Абдал е един от големите племена, които живеят там от векове.
Преименуването на абдалите на „Дурани” става през 1747 г., когато потомъкът от
Садозаи Зирак, клон на това племе, Ахмад-кан Абдаби, става владетел на
Афганистан. В 1747 г. племето започва да се нарича „Дурани” (Durrani), когато
147

Ахмад-кан стана първият крал на Афганистан и приеме прозвището „Дур-е-Дуран”
(перла на перлите, от арабски: „Дур” - перла).
По време на бунт в северната част на Иран през 1814 г. на областния
управител Астрабад Мохамед Заман-кан, конницата на Абдал-Мелик участва в
състава на правителствените войски. Абдал-Мелик и хората му първоначално
обитавали Дерегез (Североизточен Иран) и след това се преселени в Шираз,
откъдето, следват поредици от нови миграции и през 1855 г. вече са били
окончателно заселени на брега на Каспийско море, между устието на река Ника и
полуостров Mиян-Кала. През 1883-1884 г. Хората на Абдал-Meлик живеят заедно с
племето лурското племе ходжавенди в Куджур. (1047) (Ж.В.: В кховарски
названието на пущуните е alghani, а на езика им – alghaniwar, което пряко
потвърждава факта, че именно ефталитите са в основата на пущунския произход!
Другото название на авганите – пущу се свързва с областта Pašt обхващала земите
между Газни и Сюлеймановите планини. Самото название пущуни е късно и има
връзка с персийски pušta, гилянски puštê – камара, купчина, насип, малък хълм,
пущунски pukhtah – малък хълм, pechūmah - възвишение, хинди-урду pushta –
хълм. Пущуни – жители на хълмиста страна.)
Раджпути
Заедно с ефталитите в Индия се заселват и гуджарите, които се установяват в
Пенджаб, Синд и Раджпутан, но част от тях след това се местят в областта Малва,
наречена по-късно по тяхното име Гуджарат. (1048)
В резултат на сливането на ефталитите и гуджарите, с население от
северозападна Индия, се появяват Раджпутите (от санскрит rajputra – царски
синове, синове на раджа). Според раджпутската традиция, „хуна” са били
включени в един от 36-те раджпутски клана. (1049) Един от раджпутските кланове
носи името „хуна”. (1050)
В 8-ми век раджпутите се местят в богатия район на делтата на Гангската
долина и Централна Индия, където създават голяма държава под името Гуджара-
Пратихар. Раджпутските владетели на Томар в 736 г. изграждат града Дхилика
(днес столицата на Индия, Делхи), както столица на своята държава. (1051) Тези
завоевания са ги трансформирали, в един от решаващите фактори в политиката в
Индия от 8 век нататък. Раджпутите, в продължение на няколко века са останали в
Индия като отделна етническа единица. Независимо от факта, че раджпутите са
приели религията (макар и с особена важност, трябва да споменем култа към
Слънцето) и езика на местните хора, те са успели да запазят своята манталитет и
войнски обичаи. Раджпутите се отличават от всички свои съседи със своята
войнственост и храброст.
Бележеки:
1 Altheim 1960-II, 258; Other researchers give another date - AD 384: Гумилев
1959, 129; Ртвеладзе 1999, 271.
2 Saint-Martin 1849; Бартольд 1963; Веселовский 1877; Грум-Гржимайло 1926.
3 Marquart 1901; Grousset 1970.
148

4 Толстов 1948a; Толстов 1948b; Толстов 1962; Бернштам 1947b; Бернштам
1951a.
5 Мандельштам 1958a; Мандельштам 1958b; Дьяконов/Мандельштам 1958;
Гафуров 1972.
6 Бартольд 1963; Enoki 1955; Enoki 1959; Гумилев 1959; Гумилев 1967b;
Гафуров 1972.
7 Ghirshman 1948; Толстов 1948a; Толстов 1948b; Толстов 1962; Бернштам
1947b; Бернштам 1951a; Мандельштам 1958a; Мандельштам 1958b; Массон 1964.
8 Deguignes 1756, 326.
9 Saint-Martin 1849, 56-58, 66-67.
10 Specht 1883, 319; Parker 1902, 153.
11 Гумилев 1959, 130.
12 Гумилев 1959, 140.
13 Enoki 1955, 233.
14 Enoki 1959, 35-36.
15 Enoki 1955, 235; Eноки в късните си работи (1959, 27-37), добавя още два
центъра: Балх и Варвализ (на север от Кундуз).
17 Enoki 1955, 236-237.
18 Enoki 1959, 27.
19 Неразик 1963, 554.
20 Ghirshman 1948; Kызласов обръща внимание на един интересен факт:
Киргизстан между 6 – 12 век е обитаван от етническа група, състояща се от
древните хакаси. Населението е било от хакаси, а управляващата класа на хановете
и бековете – от киргизите, така страната започва да се нарича Киргистан.: Кызласов
1969, 189.
21 Ghirshman 1948, 82, 116-120.
22 Ghirshman 1948, 120.
23 Ghirshman 1946, 41.
24 Ghirshman 1948, 104, 119; Scaglia 1958, 25.
25 Лившиц 1969, 68.
26 Массон 1964, 169.
27 Дьяконов/Мандельштам 1958, 339.
28 Дьяконов/Мандельштам 1958, 339.
29 Мандельштам 1954, 61.
30 Массон 1964, 168.
31 Bailey 1932, 945-946; Амбарцумян 2002, 64-65.
32 Bailey 1954, 13-19.
33 Zachariah of Mitylene 1899, 328.
34 Macartney 1944, 266-275; Biswas 1973, 28.
35 Sinor 1994, 301.
36 Grenet 2002, 206-207.
37 Errington/Curtis 2007, 98; Harmatta (2001, 116) предполага, че „абдал”
самоназванието на ефталитите, използвано и от Тефилакт Симоката, може да се
обясни от согдийски и древноирански където съчетанието –ft- и –xt- са аналози на –
βd и –yd-, в древноиранското hafta – седем, в согдийски βt> чете се aβd). Така
хефтал (haftal) преминава закономелно в Абдал ~ Абдел.
38 Chavannes 1969, 232.
149

39 Marquart 1901, 50, 54-55.
40 Бернштам 1951a, 171.
41 Артамонов 1962, 107; Harmatta (2001, 112-113) Хармата смята че в
Kirmirxyūn – червени хиони, е заето от тюркски, и в согдийски се е произнасяло -
Varhūn, където согд.xūn отговоря на ср.перс. xyūn, както ср.перс. Kirmirxyūn озн.
„червени хиони”.
42 Maenchen-Helfen 1959, 297.
43 Лившиц 1965, 6.
44 Литвинский 1985, 145.
45 Альбаум 1975, 50-51.
46 Дьяконов/Мандельштам 1958, 341.
47 Дьяконов/Мандельштам 1958, 343.
48 Zeimal 1996, 120.
49 Зеймаль 1995, 24-27.
50 Bivar 1979, 330-331; Bivar 2003, 199.
51 Bivar 2003, 199.
52 Бартольд 1963, 180 – 181.
53 Грум-Гржимайло 1926, 138.
54 Веселовский 1877, 19.
55 Веселовский 1877, 13; Harmatta (2001, 113) Xοαλίται и Xvalič са название на
тюркизирани ефталити.Крайното –č на думата Xvalič е суфикс на думата Xval която
е иранска и означава господар.
56 Грум-Гржимайло 1926, 197–198.
57 Altheim / Stiehl 1954, 276-277; Altheim 1959, 44.
58 Altheim 1959, 31-56.
59 Pulleyblank 1962, 258; Той също така смята, че хионитите са с хунски
произход и са били близки до ефталитите.: Pulleyblank 1962, 260.
60 McGovern 1939, 405-406.
61 McGovern 1939, 407-408.
62 Тревер 1954, 144.
63 Marquart 1938, 45, 147-148.
64 Толстов 1947, 74.
65 Толстов 1947, 81.
66 Marquart 1901, 141, 157.
67 Pulleyblank 1962, 259; Harmatta (2001, 113) извеждат думата War-wālīz (по
Хармата Varvaliz) от бактрийското varva – висок, голям и liz – “крепост”. Или
означава „високо крепост”
68 Harmatta 1969, 431.
69 Frye 1986, 515.
70 Harmatta 1969, 391.
71 Grousset 1970, 67.
72 Czeglédy 1984, 213-217.
73 Tezcan 2006, 613-615.
74 Specht 1883, 349.
75 Stein 1905, 84.
76 Frye 1991b, 49; Фрай 1972, 311.
77 Frye 2001, 173.
150

78 Frye 2001, 175; В друго проучване, той (и неговия съавтор А. Sayili) пишат,
че ефталитите са тюрки по произход. „Наличните доказателства сочат, че
ефталитите са тюрки” Frye/Sayili 1943, 207. (Ж.В.: Ефталитите на се тюрки!)
79 Frye 1986, 514.
80 Gömeç 1997, 20.
81 Толстов 1948, 211.
82 Толстов 1948, 213.
83 Толстов 1938, 187.
84 Толстов 1948, 277.
85 Толстов 1947, 76.
86 Толстов 1947, 80.
87 Толстов 1948, 245.
88 Пигулевская 1941, 49.
89 Пигулевская 1941, 32.
90 Маршак 1971, 65.
91 Бернштам 1951b, 200.
92 Бернштам 1951b, 201.
93 Бернштам 1951a, 214.
94 Гумилев 1959, 133.
95 Бернштам 1951a, 164–165.
96 Cunningham 1893, 258-259.
97 Гафуров 1972, 195, 205, 210.
98 Тревер et al. 1950, 126.
99 Тревер et al. 1950, 133.
100 Тревер 1954, 135, 137.
101 Yamada 1989, 79-113.
102 Ртвеладзе 1999, 270-271; Ильясов 2004b, 118; Humbach (1996, 210)
Предполагат че по-правилното произнасяне на това име е „алхан” (Alkhan).
103 Медведев 1990, 128.
104 Неразик 1963, 414–415.
105 Неразик 1963, 420.
106 Неразик 1968, 202.
107 Enoki 1955, 231-237.
108 Неразик 1963, 553.
109 Enoki 1955, 236; Enoki 1959, 55.
110 Неразик 1963, 554.
111 Ray 1965, 502.
112 Ray 1965, 502.
113 Sims-Williams 1997, 13-21.
114 Grenet 2002, 210.
115 Kuwayama 1989, 130; Kuwayama 2002, 138.
116 Vaissière 2003, 122.
117 Vaissière 2003, 124.
118 Соловьев 1997, 30-36.
119 Ошанин 1928, 95.
151

120 Ильясов 2004b, 118-120; Тук може да се отбележи, че Илиясов на друга
страница в своята статия, посочва че Бадахшан е в източната част на планински
Тохаристан (!): Ильясов 2004b, 118.
121 Ilyasov 2003; 139; Ильясов 2004b, 119-122.
122 Смагулов/Павленко 1992, 200-201.
123 Майтдинова 1999, 84-87; Майтдинова 2003, 79-88.
124 Карпов 1940, 6.
125 Карпов 1939.
126 Вязигин 1957, 141.
127 Губаев 1981, 130.
128 Юсупов 1997, 145–146.
129 Дурдыев 1991, 38.
130 Атаниязов 1992, 18.
131 Tabari 1869, 128; Livshits (1969, 67) Лившиц цитира примери от
хотаносакски където “hitalatsai”, “hivalatsa” – смели, храбри; вж.също: Bailey
1979, 208.
132 Атаниязов 1992, 19.
133 Гундогдыев 1998, 544–545.
134 Гундогдыев 1998, 545.
137 Pohl 1998, 9.
138 Geary 1983, 16; Shennan 2003, 12.
139 Curta 2007, 159.
140 Curta 2008, 162.
141 Curta 2007, 162.
142 Curta 2007, 168.
143 Brather 2004, 295-298.
144 Brather 2004, 100, 106
145 Curta 2007, 163-164.
146 Brather 2004, 108.
147 Brather 2004, 337, 369.
148 Curta 2007, 175.
149 Brather 2004, 570, 577; Curta 2007, 177-178.
150 Cribb 2002, 73, 75, 80.
151 Абдуллаев 1983, 69-79; Според Соловьов (Solovyov) (1987, 159, 162)
диаметрите на могилите са 15-40 м, а височината е 1.5-4 м; Според Старк (Stark)
(2008, 271) размерите са12– 40 м и 1.8–6.5 м.
152 Rahbar 2007, 455.
153 Rahbar 1998, 213-250.
154 Rahbar 2007, 456.
155 Rahbar 2004, 7-21.
156 Rahbar 2004, 8.
157 Rahbar 1998, 221.
158 Rahbar 2004, 18.
159 Rahbar 2004, 18-19.
160 Rahbar 2004, 19-20.
161 Gignoux 2008, 163-174.
162 Gignoux 1998, 254-256.
152

163 Толстов 1962, 239.
164 Мандельштам 1963, 89-93; Мандельштам 1964, 25.
165 Кабанов 1977, 127-130.
166 Ilyasov 2003, 143.
167 Brentjes 1971, 77-78; Пугаченкова 1986, 273-275; Пугаченкова 1990, 29;
Lerner 1996, 24-25.
168 Пугаченкова 1990, 29.
169 Соловьев 1997, 68.
170 Соловьев 1987, 160-162.
171 Пугаченкова/Ртвеладзе 1978, 125; Ильясов 2006, 140.
172 Il’yasov 2001, 196.
173 Пугаченкова/Ртвеладзе 1978, 22-23.
174 Lecomte 2007, 308.
175 Lecomte 2007, 308-309.
176 Левина 1993, 33.
177 Левина 1996, 10; Левина 2000, 142.
178 Левина 1993, 34; Левина 2000, 147.
179 Левина 1996, 370.
180 Неразик 1968, 204.
181 Левина/Галиева 1995, 5; Левина 1996, 11.
182 Левина 1996, 369.
183 Левина / Галиева 1995, 23.
184 Левина 1996, 375; Левина 1998, 55.
185 Yagodin 2007, 73-75.
186 Кабанов 1977, 24.
187 Кабанов 1977, 125-127.
188 Исамиддинов / Xacанов 2000, 179-180; Според Сулейманов (Suleimanov)
(2000, 315) това е свързано с войноте на ефталитите с тюрките.
189 Сулейманов 2000, 7, 28-29.
190 Баратов 1991, 21-22.
191 Брыкина/Горбунова 1999, 93-94; Тази гледна точка се подкрепя от
Баратов. Друг аргумент в полза на неговата теория е, че в погребенията във Варзик,
Шах, Чимбисай, Гавазай и Кучкарата има както бедни така и богати гробове, което
показва че не само богатите са погребвани тук: Баратов 1997, 94.
192 Брыкина/Горбунова 1999, 93.
193 Матбабаев 1994, 58–65; Трябва да се отбележи, че в друго свое проучване
Matbabaev (2004, 136) приписва на подземните склепове и погребенията в
тръстикови ковчези, проява ма местните традиции във Фергана, с известно влияние
от съседниия Чач, още в първите векове на Новата ера.
194 Анарбаев/Матбабаев 1998, 77-95.
195 Анарбаев/Матбабаев 1990, 46; Anarbaev/Matbabaev 1993/94, 229-230;
Изглежда не е специална поръчка : Анарбаев/Матбабаев 1990, 47.
196 Göbl 1967-II, 36; Ball/Gardin 1982, 101-102.
197 Stadtner 2000, 42.
198 Yagodin 2007, 51.
199 Юсупов 1975, 69.
200 Абдуллаев 1983, 56-57.
153

201 Соловьев 1987, 157-158.
202 Соловьев 1987, 161-162.
203 Ball/Gardin 1982, 136-137.
204 Litvinsky 1996, 150; Litvinsky/Zamir Safi 1996, 182.
205 Litvinskij/Solovjev 1985, 16.
206 Соловьев 1983, 80-81.
207 Литвинский/Соловьев 1985, 46.
208 Cazzoli/Cereti 2005, 143.
209 Cazzoli/Cereti 2005,159.
210 Grenet 2002, 213.
211 Вайнберг/Раевская 1982, 66-67.
212 Ставиский 1969a, 22-23; Литвинский /Соловьев 1985, 144.
213 Atachodžaev 2003, 232-233.
214 Alimov et al. 2003, 206-209.
215 Nasim Khan 2006, 5-23.
216 Falk 2003, 1; Falk 2008, 137-138.
217 Falk 2003, 1.
218 Falk 2003, 4.
219 Nasim Khan 2001, 221; Nasim Khan 2006, 11.
220 Falk 2003, 11.
221 Falk 2003, 6-14; Nasim Khan 2006, 45-68.
222 Nasim Khan 2006, 162-181.
223 Nasim Khan 2006, 221-222.
224 Nasim Khan 2006, 76-85.
225 Nasim Khan 2001, 243.
226 Falk 2008, 141.
227 Альбаум 1960, 45-47.
228 Stadtner 2000, 37-40; относно датировката на Каир Канех, Бивар казва:
“Ние не трябва да отвима по-рано от 4-5 в., но не трябва и да отиваме толкова
късно в периода на индийските средновековни владетели : Bivar 2005, 323-324.
229 Stadtner 2000, 41.
230 Соловьев 1991, 214–218.
231 Соловьев 1990, 283-290.
232 Соловьев 1988, 363–373.
233 Соловьев 1987, 160, 162.
234 Соловьев 1991, 214–218.
235 Мирбабаев 1980, 295, 297, 299-302; Baratov (1997, 95) преписва тези
погребения на ефталитите.
236 Болелов 1994, 98; Stark 2008, 274-275.
237 “Пускането на монети в устата или ръката на починалия, е
засвидетелствано в много области от западната и източната част на Иран, вероятно
е продължение на гръцкия обичай на предоставяне на починалия “обола на Харон”
монета с която мъртвя, заплаща преминаването си през реката Стикс в “Царството
на мъртвите” в подземния свят”: Соловьев 1987, 162; Grenet,
http://www.iranica.com/newsite/articlenavigation/index.isc
238 Якубов 1983, 86-87; Якубов 1983, 56.
239 Якубов 1990, 24-25.
154

240 Соловьев 1987, 159, 161-162.
241 Callieri 1996, 391.
242 Callieri 1996, 391, 397
243 Il’yasov 2001, 192, 196.
244 Кошеленко 1966, 92–105; Пугаченкова 1967, 91- 95; Пугаченкова/Ремпель
1982, 114-115.
245 Нильсен 1975, 401.
246 Маршак/Распопова 1989, 423.
247 Брыкина 1982, 127.
248 Ilyasov 2003, 141-143; Ильясов 2004a, 54-59.
249 Распопова/Шишкина 1999, 52.
250 Errington/Curtis 2007, 95-96.
251 Ball/Gardin 1982, 229.
252 Shaffer/Hoffman 1976, 133-152; Грене свързва този некропол с ефталитите:
http://www.iranica.com/newsite/articlenavigation/index.isc
253 Kuwayama 1989, 114-115; Kuwayama 2002, 127.
254 Маршак 1971, 65. Grenet 2002, 211.
255 Тереножкин 1950, 161.
256 Негматов 1968, 30.
257 Whitehead 1913, 481- 482.
258 Bühler 1892 (Reprint New Delhi, 1971), 238-242.
259 Кабанов 1963, 226-229.
260 Кабанов 1961, 144.
261 Болелов 2001, 70-71.
262 Grenet 2002, 211.
263 Grenet 2002, 212.
264 Errington/Curtis 2007, 98, 133.
265 Marshall 1960, 122-123.
266 Grenet 2002, 206-207.
267 Соловьев 1987, 161; Соловьев 1997, 146-148.
268 Мустафакулов 2002, 303-304; Според Мустафакулов са погребани 13
мъже, 10 жени и 3 деца. Като цяло, 26 от скелетите са положени на гръб, в
изпънато положение и гробовете са били покрити с кирпич. Има и разпръснати
кости, черепи и долни челюсти, на двама мъже, пет жени и четири деца на средна:
мъже -38,1 год., жени - 38 год.: Мустафакулов
2002, 303-304.
269 Errington/Curtis 2007, 93.
270 Humbach 1967, 26; Habibi 1974, 323; Mac Dowall 1978, 244.
271 Bivar 1954, 116-117.
272 Бернштам 1949, 57-58; Бернштам 1998, 54.
273 Соловьев 1997, 45.
274 Мамедов/Мурадов 1998, 16.
275 Альбаум 1963, 77.
276 Литвинский /Соловьев 1985, 144.
277 Альбаум 1960, 19.
278 Пугаченкова/Ремпель 1982, 223.
279 Альбаум 1960, 209.
155

280 Беленицкий 1971, 36-37.
281 Альбаум 1960, 214.
282 Ремпель 1986, 92-93.
283 Grenet 2002, 212-213.
284 Callieri 1999, 282-284
285 Callieri 1999, 285.
286 Callieri 2002, 121, 131.
287 Sims-Williams 2002, 143-144; Името Eshkingil според Васире/Vaissière е
образувано от тюркското Eš – другар, приятел и kenglu – двуостър къс меч, кинжал,
оръжие използвано от хунну, в тюркски qïŋïraq – двуоста кама, кинжал. така той
смята Eškiŋgil за хунско име или титла, означаващо “приятел, другар на меча”:
Vaissière 2003, 129.
288 Callieri 2002, 122-123;Печат с името Тораман е открит и в Каушимби:
Melzer 2006, 260; В каталога на Гебъл за скъпоценни камъни: G 18 и G 65 са
подобни на “хионитската” група: Göbl 1967-I, 232-255.
289 Callieri 2002, 122-123.
290 Aman ur Rahman et al. 2006, 125-131.
291 Lerner 1999, 268.
292 Cazzoli/Cereti 2005, 143.
293 Alram 2003, 177-182.
294 Ставиский 1969 b, 149; Callieri, 1997.
295 Ставиский 1961, 55; In his later work Stavisky (1974, 160-162) Смята че
Aspurabah (по-точно Asparobido) е титлаи означава “предводител на коницата”.
296 Ставиский 1961, 56.
297 Маршак 1969, 79; Göbl (1967-I, 235-236) датира находката в първата
половина на 5 в.
298 Göbl 1967-I, 237.
299 Ilyasov 2003, 143.
300 Альбаум 1975, 3.
301 Пугаченкова 1982, 108.
302 Альбаум 1960, 174, 196.
303 Соловьев 1997, 120.
304 Соловьев 2004, 91.
305 Маршак 1979, 35
306 Альбаум 1975, 95.
307 Соловьев 2006, 153.
308 Альбаум 1975, 19; Ставский и Яценко, (2002, 313) датират стенописите от
Афрасиаб от 7 в
309 Альбаум 1975, 93.
310 Толстов 1964, 140.
311 Брыкина 1982, 127.
312 Grenet 2002, 218-219.
313 Litvinsky 1996, 151.
314 Ставиский 1969a, 22-23.
315 Kageyama 2007, 14, 16.
316 Bivar 2005, 320.
156

317 Bivar 2005, 320; Според Пугаченкова (1963, 75-76) Като ефталит може да
бъдат определен дарителя в нишата на по-голямата статуя на Буда. Дарителят е
изобразен в кафтан до коленете, с кама на колана и държи чинията с
пожертвованията си, над главата. Неговият профил прилича на профила на
ефталитските царе от монетите.
318 Bivar 2005, 324.
319 Scaglia 1958, 9-28.
320 Juliano 2006, 296.
321 Fuxi 2005, 47, 53-54.
322 Junkai 2005, 34.
323 Grenet et al. 2004, 274; Според S. Fuxi (2005, 52) титлата sabao означава
согдийски религиозен лидер.
324 Juliano 2006, 295.
325 Junkai 2005, 21-22.
326 Grenet et al. 2004, 274.
327 Grenet/Riboud 2003, 134.
328 Аржанцева/Иневаткика 2005, 120.
329 Juliano 2006, 295.
330 Kageyama 2007, 14.
331 Grenet/Riboud 2003, 136-138; Junkai 2005, 29-30.
332 Yoshida 2005, 63.
333 Kageyama 2007, 12.
334 Kageyama 2007, 13-14; Ilyasov (2001, 196) предлага идеята, че
разпространението на крилатите корони в Тохаристан и особено в Согд е свързано
не толкова със сасанидското влияние, колкото с разширяването на ефталитската
държава.
335 Grenet/Riboud 2003, 141.
336 Grenet/Riboud 2003, 134-141; Although Kageyama (2007, 12-13) мисли че
този човек е Ши Юн.
337 Brentjes 1971, 77
338 Brentjes 1971, 77-78; Пугаченкова 1986, 273-275; Lerner 1996, 24-25.
339 Маршак/Крикис 1969, 67-68.
340 Маршак/Крикис 1969, 69.
341 Göbl 1967-II, 262.
342 Marschak 1986, 32-33.
343 Маршак/Крикис 1969, 70-71; Marschak 1986, 34; Grenet (2002, 211-212)
датират тази купа не по-късно от 460-470 г., преди първата ефталитска инвазия в
Гандхара (Индия) и последното кидаритско посолство в Китай.
344 Маршак/Крикис 1969, 77, 80.
345 Пугаченкова 1987, 81-82; Пугаченкова 1990, 29.
346 Соловьев 1997, 68.
347 Callieri 2002, 126-127.
348 Grenet/Riboud 2003, 134-141.
349 Nasim Khan 2006, 76-85.
350 Ильясов 1997, 30-32.
351 Il’yasov 2001, 192.
352 Il’yasov 2001, 188, 190.
157

353 Мкртычев/Ильясов 2005, 497-523.
354 Мешкерис 1977, 86-88; Мешкерис 1989, 184-193, 293-296.
355 Пугаченкова 1987, 62-64; Пугаченкова 1989, 146-148, 153.
356 Ilyasov/Rusanov 1997/98, 124, 130.
357 Litvinsky 2001, 144-155.
358 Маршак 1987, 235-236.
359 Mode 2006, 424.
360 Азбелев 1992, 212-214.
361 Ghose 2003, 145-158; Bopearachchi et al. (eds.) 2003, 355.
362 Callieri 1996, 391.
363 Callieri 1996, 391.
364 Sircar 1963, 44-46, Stadtner (2000, 42) името е написано на писмеността
„протошарада”.
365 Bivar 2003, 200.
366 Ильясов 1999, 33.
367 Альбаум 1960, 33.
368 Яценко 2001, 99.
369 Ilyasov 2003, 140, 153.
370 Gardin 1998, 164.
371 Соловьев 1997, 45.
372 Бернштам 1949, 57-58; Бернштам 1998, 54.
373 Неразик 1959, 258-260; Неразик 1986, 37
374 Толстов 1962, 236.
375 Кошеленко et al. 1999, 25.
376 Tarzi 2007, 119-121
377 Исамиддинов/ Сулейманов 1984, 126-127, 151-152; Исамиддинов/ Xacанов
2000, 53, 173.
378 Сулейманов 2000, 181-182, 187-188.
379 Сулейманов 2000, 61, 313-314.
380 Массон 1961, 39.
381 Пилипко 1985, 115.
382 Массон 1974, 154.
383 Mitchiner 1975, 167.
384 Ртвеладзе 2002, 21.
385 Мусакаева 1994, 46-47.
386 Соловьев 1997, 160.
387 Соловьев 1997, 69.
388 Ртвеладзе 1983, 75.
389 Трябва да се отбележи, че след откриването на “медния свитък”
съхраняващ се в колекцияна на Мартин Шьоен/М.Schøyen (вж. Мелцер 2007 г.,
251-314), има нови данни и нов поглед към началото на средновековната история
на този край. Класификацията на Гьобл (Göbl), следва да бъдат преразгледани в
някои аспекти: виж по-долу.
390 Göbl 1967-I, 56-57, 70-72, 218-219; Göbl 1967-II, 59- 66, 149, 165, 237.
391 Göbl 1967-I, 72.
392 Alram 2004, 571.
393 Göbl 1967-I, 24.
158

394 Alram 2004, 572.
395 Grenet 2002, 207.
396 Vondrovec (forthcoming), 33.
397 Göbl 1967-II, 52-55; Alram 2004, 572.
398 Grenet 2002, 206-207.
399 Zeimal 1996, 120, 129.
400 Chattopadhyay 1967, 115.
401 Errington/Curtis 2007, 86.
402 Cribb 1990, 181.
403 Göbl 1967-I, 54-125.
404 Göbl 1967-I, 126-132.
405 Göbl 1967-I, 56-57, 70-72, 218-219; Göbl 1967-II, 59-66; Although H.
Humbach (1966-I, 29) предложиха да се чете alxonno, и Г. Давари (1982, 46, 154) -
alxanno където alxanno е подбно на rājālakhāna и Lalliya Sahi, основател на
индуската династия Шахи (Sahi); Алрам пише: “Не е ясно дали
кушанобактрийското alxanno е лично име, което след това се използва като
династично име, или е името на племето или на един род от него. Въпреки това,
съществува със сигурност, връзка на името Alchon с цял набор от монети. Към тях
могат да бъдат свързани с допълнителни уточнения, и монети които не притежават
това име, но показват, типологически критерии характерни за монетната група
“Alchon”. Въпреки това, по никакъв начин не може да се изключи, че алхоните не
са род, клан от ефталитите": Alram 2004, 572; Според Васире/Vaissière (2005, 16;
2006, http://www.iranica.com/newsite/search/index.isc ) четенето на някои монети
трябва да е alchanno, и се свързва с индийските монетнти надписи rājālakhāna
(раджа “alakhāna” – раджа на алханите).406 Göbl 1967-II, 58, 70.
407 Vondrovec (forthcoming), 27.
408 Göbl 1967-II, 59-66.
409 Alram 1999/2000, 131-132.
410 Frye 1986, 515.
411 Melzer 2006, 260.
412 Титлата (в брахми) jayatu които носят Михаракула и един от неговите
наследници Нарендра на своите монети, може да се обясни като “нека да бъде
победител”: Errington/Curtis 2007, 97.
413 Alram 2004, 571-573.
414 Shankar 1998, 190-191.
415 Banerji 1962, 60.
416 Stein 1905, 83.
417 Banerji 1962, 60.
418 Cunningham 1893, 256; Harmatta (1984, 187) пише: “Видът на монетите,
сечени от Тораман (Toramāna), Праварасена (Pravarasena), Нарендратитя
(Narendrātitya) и Гокарна (Gokarna) са точно възпроизвеждане на златните монети
на Кидар (Kidara), които пък копират късните царе на кушаните в Северозападна
Индия. Ефталитските царе в Кашмир, дори са запазили името “Kidara” на
обратната страна на монетите си. Този факт може да бъде обяснено с
предположението, че ефталитската династията на Кашмир е непосредствена
наследник на царете на кидаритите, който управляват там. Тъй като се доказва от
легендата на монетите, на ефталитските царе в Кашмир че те са се считали за
159

легитимни наследници на Кидар, то съвсем логично е да се предположи че преди
тях именно Кидар е управлявал Кашмир”.
419 Errington/Curtis 2007, 93.
420 Marshall 1960, 176-180; Errington/Curtis 2007, 98, 133.
421 Errington/Curtis 2007, 99.
422 Whitehead 1913, 481-482.
423 Göbl 1967-II, 70-71.
424 Alram 1999/2000, 131-134; Alram 2002, 25; Alram 2004, 572-573; Alram
2006, 5; Vondrovec (2003, 160) смята, че монетния двор на Незак Шах, които е сякал
монетите Em.198, е бил завзет от алхоните, който веднага започват сеченето на
собствени монети.
425 Smith 1907, 93-95; Dani et al. 1996, 169,176.
426 Cunningham 1967, 26.
427 Bivar 2005, 320-321; Като цяло, Бивар не е съгласен с класификацията на
Гьоб. Според Бивар Михаракула е наследен от Алкхана (или Лакхана) с biruda
(почетна титла) Udayaditya, а след това той е последван от Кингила с biruda
Narendraditya, последният владетел е човек (името му е неизвестно), които носи
титлата biruda Purvaditya. Бивар предполага, че би било правилно да се раздели на
монетосеченето на Нарандрадитя от това , на Кингила, или монети на Кингила с
легендата Sahi Purvvaditya и се поставят пред Михаракула, в началото, а не към
края на серията: Bivar 2005, 321.
428 Alram 1996, 520-524; Alram 1999/2000, 131; Verardi and Paparatti (2004,
101) Предполагат, че сблъсъците между Незак (будидт) и алхоните (хиндуисти) е
на религиозна основа.
429 Davary 1982, 296.
430 Vondrovec (forthcoming), 28.
431 Районът на Талакан е бил част от земите, на Мехама титлувал се
“mahāsāhi” – велик шах: Мелцер.2006, 262.
432 Vondrovec (предстоящи), 29;
433 Vondrovec (предстоящи), 30
434 Vondrovec (предстоящи), 32.
435 Göbl 1967-I, 25.
436 Alram 2004, 573.
437 Schottky 2004, 576.
438 Göbl 1967-II, 72-73.
439 Göbl 1967-II, 71-89; Alram 1999/2000, 132-133.
440 Alram 1999/2000, 134-135.
441 Vondrovec 2008, 276.
442 Baker/Allchin 1991, 11.
443 Zeimal 1994, 253.
444 Неразик 1963, 422 - 423.
445 Cribb 2007, 370.
446 Göbl 1967-I, 24-26; Göbl 1967-II, 89.
447 Humbach 1996, 209-212.
448 Alram 2002a, 149-153; Alram 2004, 573.
449 Вайнберг/Раевская 1982, 66-67.
450 Альбаум 1960, 45-46.
160

451 Альбаум 1960, 57.
452 Пугаченкова/Ртвеладзе 1978, 22-23.
453 Ртвеладзе 1987b, 120-121; Той отбелязва, че сред монетите, имитации на
монетите на Пероз има екземпляри с кушанобактрийски надпис - αλχονοχδηο:
Ртвеладзе 1987a, 144;
Ртвеладзе 1987b, 122.
454 Alram/Lo Muzio 2006, 134.
455 Lerner 2009, 222.
456 Кабанов 1961, 137-144; M. Массон се противопоставя на тази теория. Той
смята, че тези монети не принадлежат на ефталитите, защото нямат стилистични
прилики. Тези монети са били изсечени от партските владетели от Аршакидската
династия, които са оцелели в различни райони на Средна Азия след разпадането на
империята си в 224/226 г. Един от тях може би се е установил в региона Кашкадаря
и сечетози тип монети в 3-ти - 4-ти век от н.е.
: Массон 1977, 135-137.
457 Alram 2004, 573.
458 Ртвеладзе 1983, 75.
459 Ртвеладзе 2006, 17.
460 Ртвеладзе 2006, 114.
461 Ртвеладзе 2004, 106-109.
462 Fedorov 2005, 196-197.
463 Ilyasov 2003, 141-143; Ильясов 2004 a, 54-59.
464 Според класификацията на Гьобл, този тип монети са Em. 32: Göbl, 1967-I,
53-54; Göbl, 1967-II, 56; Göbl 1967-III, Pl. 14.
465 Вайнберг 1972, 136-138.
466 Ghirshman 1948, 34-35.
467 Хумбах 1975, 61-62.
468 Alram 2008, 259.
469 Ртвеладзе 1999, 109.
470 Procopius 1914 - I, 12-15.
471 Гафуров 1972, 206.
472 Тревер 1950, 126; Moravcsik 1983-II, 127.
473 Droin 1895, 74; Moravcsik 1983-II, 54.
474 Cosmas 1967; Cosmas Indicopleustes 1973; Mohay 1990, 99-110; Някои
изследователи имат предвид, че с името Gollas Козма посочва Михаракула.
Възможно е това да се обясни с факта че, надписите върху някои монети от
Кашмир на Михаракула, името е предавано с “г” на края Михирагула или оттам –
ghola: Errington/Curtis 2007, 98.
475 Zachariah of Mitylene 1899, 328.
476 Enoki 1955, 233.
477 Enoki 1959, 1; Eноки отбелязва, че връзката на ефталитите с името Бa-Хуа
се основава на произволната идентификация на едно от ефталитските племенни
названия –“хуа” в китайските източници - с името на китайския наменик,
пълководеца Бa-Хуа: Enoki 1959, 1.
478 Enoki 1959, 6-7.
479 Бичурин Н.Я. (Иакинф) 1950, 205; Vaissière 2003, 125.
480 Бичурин 1950, 206; Chavannes 1969, 223; Vaissière 2003, 126.
161

481 Enoki 1959, 14.
482 Herrmann 1925, 568-569; По мнението на Берштам (1951, 183-184), името
Ефтал се използва от византийските автори, името на народа е Хуа, а името на
владетеля им Йен-тай-ли-тo или Йе-да (съкратен вариант на името в китайски
източници).
483 Enoki 1970, 37-45; Enoki 1984, 116-122.
484 Herrmann 1925, 569; Miller 1959, 11-12.
485 Herrmann 1925, 570-571.
486 Kuwayama 2002, 279.
487 Vaissière 2003, 120-121.
488 Stark 2009, 5-6.
489 Yamada 1989, 82.
490 Litvinsky 1996, 145.
491 Kuwayama 1989, 97-99; Kuwayama 2002, 113-116.
492 Melzer 2006, 260.
493 Fleet 1888 a:
http://projectsouthasia.sdstate.edu/docs/history/primarydocs/Epigraphy/Gupta-
Era/gwalior_stone.htm
494 Errington/Curtis 2007, 96, 134.
495 Grenet 2005, 129-130; It was noted earlier by A. Christensen (1944, 411-412)
as well.
496 Sims-Williams 2000, 50-57, 162-163.
497 Sims-Williams 2007, 122-127. Бих искал да благодаря на Н. Симс-Уилямс
за предоставянето на информацията и запознанаването ми с писмата.
498 Sims-Williams 1999, 255; Sims-Williams 2007, 126-127; Sims-Williams 2008,
94.
499 Melzer 2006, 251-252.
500 Melzer 2006, 256, 264.
501 Melzer 2006, 274.
502 Melzer 2006, 258.
503 Melzer 2006, 258, 260, 262.
504 Melzer 2006, 262.
505 Sims-Williams 2007, 108-109, 114-115; Sims-Williams 2008, 98-99.
506 Parker 1902, 157; Неразик 1963, 417; Grenet (1984, 275) предполагат, че
такава практика съществува при саките и западните тюрки.
507 Литвинский 1968, 48.
508 Procopius 1914-I, 15
509 Ammianus Marcellinius 1894, 186-187; Аммиан Марцеллин 1996, 166.
510 Кызласов 1969, 32-33.
511 Неразик 1999, 35.
512 Неразик 1966, 124-125; Bolelov (1994, 102) отбелязва, че традицията на
кремацията е била широко известна в южното Приаралие от края на бронзовата и
желязната епоха (погребения в Тагишкент, Угарак).
513 Трофимова 1959, 8; Кръговата деформация на черепа за първи път се
появява в Южното Приаралие в 3-ти - 4-ти век.: Яблонский/Болелов 1991, 23-24.
514 Трофимова 1959, 9.
515 Яблонский/Болелов 1991, 33-34.
162

516 Гинзбург 1974, 222.
517 Bolelov 1994, 104-105.
518 Абдуллаев 1988, 310-324; Абдуллаев 1990, 267-282.
519 Абдуллаев 1993, 283-295.
520 Абдуллаев 1990, 267-282.
521 Соловьев 1987, 159, 162.
522 Stark 2008, 270-274.
523 Ходжайов/Мустафакулов 2007, 78.
524 Бернштам 1949, 60-61; Бернштам 1998, 56.
525 Бернштам 1997, 512.
526 Литвинский 1972, 213.
527 Брыкина 1982, 129.
528 Литвинский 1976, 56; Буряков 1986, 59.
529 Баратов 1997, 96.
530 Матбабаев 2004, 135.
531 Матбабаев 1998, 70-76; Matbabaev 1998, 269-305; В Бит-тепе 8 от
склеповете са открити, при изкопни работи в един хълм. Всеки склеп има около 10-
18 погребения. повечето покойникци лежат на гръб си и част от тях са монети в
устата. Според Соловьов склеповете са датирани към 7 - 8 век и се свързват с
местно население от Тохаристан: Соловьев 1987 г., 158-159; Петнадесет сребърни и
медни монети са открити в гробовете, сред които монети от Чаганиян, имитации на
Пероз и Хосров І Ануширван, както и сасанидски монети на Хосров І и Хормизд IV
(590-628 г.), както и согдийскии монети от края на 7 век от н.е. и по-косни
тюргешки монети от втората половина на 8 век.: Зеймаль/Ртвеладзе 1999, 139.
532 Анарбаев/Матбабаев 1990, 44-49; Anarbaev/Matbabaev 1993/94, 232-234.
533 Litvinskij 1986, 130.
534 Ujfalvy 1898, 395-397; Трофимова 1968, 180.
535 Брыкина 1982, 124-125.
536 Трофимова 1968, 183-184.
537 Зезенков 1974, 232-233.
538 Тревер 1950, 132-133.
539 Мустафакулов 2002, 303-304; Според Мустафакулов, са намерени 13
мъжки, 10 женски и 3 детски черепа. Като цяло, 26 от скелетите са положени на
гръб, в изпънато положение и са били покрити с кирпич. Има и единична долна
челюст, Данните за средни възраст на погребаните е за: мъжете - 38,1 години и
жени - 38 години: Мустафакулов 2002, 303-304.
540 Si-Yu-Ki 1906-I, 19-20.
541 Кияткина 1993, 224.
542 Гинзбург 1974, 224; Според Кяткина (1993, 225) деформацията на черепа
е широко разпространен обичай в номадския свят.
543 Тревер et al. 1950, 132.
544 Бичурин 1950, 300.
545 Бернштам 1951b, 200–201.
546 Бичурин 1950, 268; Яценко 2000, 360-361.
547 Vaissière 2003, 124.
548 Альбаум 1960, 218.
549 Яценко 2006, 260-261.
163

550 Майтдинова 2001, 88; Yatsenko (2006, 248) не е съгласен с нейна гледна
точка и смята, че няма паралели между изображенията на стенописите от
Дилбержин и елементите на дрехите известни от ефталитските монети и
гравираните скъпоценни камъни (за които стана дума в текста).
551 Распопова 1980, 103.
552 Майтдинова 1983, 52-53; Майтдинова 1987, 116.
553 Yatsenko 2006, 666.
554 Яценко 2006, 231.
555 Яценко 2006, 234, 250.
556 Яценко 2006, 251.
557 Яценко 2006, 252-255.
558 Яценко 2006, 256-257.
559 Яценко 2006, 276.
560 Альбаум 1960, 192-194.
561 Альбаум 1960, 196.
562 Sims-Williams 2008, 92.
563 Marquart 1901, 50.
564 Пигулевская 1941, 35.
565 Harmatta 1990, 96.
566 Harmatta 1990, 93.
567 Harmatta 1990, 97.
568 Луконин 1987, 228.
569 Губаев 1981, 31.
570 Ammianus Marcellinus 1894, 185-187; Аммиан Марцеллин 1996, 166.
571 Sims-Williams 2008, 93.
572 Sims-Williams 2002, 231-232.
573 Sims-Williams 2002, 232; Felix (1992, 487) посочва че хионитите пристигат
в средата на четвърти век, съставляващи една, макар и не най-първа вълна от
емигранти от Средна Азия в Иран. Те са последвани последователно от кидаритите
(около 371 г.), алхоните (около 400 г.), ефталитите (ок.420 г.) и групата на Незак
(около началото 460 г.). Хионитите не могат да бъдат приравнени към вълните на
по-късните “хуни”.
574 P‘awstos Buzand 1989, 198; Тревер 1954, 133.
575 P‘awstos Buzand 1989, 217-218; Тер-Мкртичян 1979, 48.
576 Тревер 1954, 135.
577 Губаев 1989, 279.
578 Луконин 1989, 258.
579 P‘awstos Buzand 1989, 197-198.
580 Зеймаль 1968, 106.
581 Массон 1964, 168.
582 Альбаум 1960, 207.
583 Зеймаль 1995, 24-27.
584 Mitchiner 1975, 161, 163.
585 Фрай 1972, 279; Въпреки че средновековният арабско-персийски автор ал
Саалиби пише “... като падишаха на Хаятила в Балх и Тохарстан. Те почитата
Аршакидите и в писмата (документите си) поставят тяхното име на първо място”.:
Исоматов 2006, 82.
164

586 Гумилев 1959, 135.
587 Гумилев 1959, 135; В друго проучване Гумильов (1974, 243) дава датата
на потушаването на Аршакидския бунто, от ефталитите в 378 г.
588 Гумилев 1959, 135.
589 Ставиский/Вайнберг 1972, 188.
590 Abou Mansour Al-Tha’alibi 1900, 557-560; Tabari 1869, 119-121; Булгаков
1963, 213–214.
591 Гафуров 1972, 197.
592 Гумилев 1967b, 95.
593 Tabari 1869, 119-121; Маршак 1971, 62.
594 Пигулевская 1941, 43; M. Массон смята, че информацията, предоставена
от арабско-персийските автори на плащането на дълговете на Варахран V, не
отговарят на действителността. “Нумизматичните факти - пише той – посочват че в
обращение в Средна Азия, драхмите на Варахран V въздействат повече върху
икономиката в южните части на Меверанахр и не оправдават информацията,
предоставена от средновековните мюсюлмански автори ... “:Массон 1971, 228 –
229; Массон 1974, 148.
595 Губаев 1981, 22.
596 Дьяконов/Мандельштам 1958, 345.
597 Пигулевская 1941, 43.
598 Marquart 1901, 51-53.
599 Кошеленко et al. 1994, 14-16; Амбарцумян 2002, 35-72.
600 Utas 1979, 126-127.
601 Marquart 1901, 52-53.
602 Маршак 1971, 62.
603 Логинов/Никитин 1988, 38.
604 Harmatta 1969, 392.
605 Elishē 1982, 66.
606 Вязигин 1957, 148.
607 Пигулевская 1941, 44.
608 Elishē 1982, 72.
609 Тер-Мкртичян 1979, 51.
610 Тер-Мкртичян 1979, 26.
611 Tezcan 2006, 613.
612 Неразик 1963, 410.
613 Дьяконов 1961, 404.
614 Пигулевская 1941, 44-45.
615 Маршак 1971, 63.
616 Elishē 1982, 193.
617 Гумилев 1967b, 95.
618 Гумилев 1967 b, 95.
619 Губаев 1965, 76-78; Массон 1971, 221–222; Массон 1974, 141-142.
620 Sims-Williams 2008, 90.
621 Mitchiner 1975, 167-168.
622 Harmatta 1969, 393.
623 Bivar 2003, 199.
624 Неразик 1963, 407.
165

625 Бичурин 1950, 169.
626 Исоматов 2006, 145; Schindel (2006, 680) отбелязва, че не са известни
монети от Хормизд III, така че този владетел никога не е бил официално утвърден
шах, а Пероз е контролирал по-голямата част от Персийската държава, след
смъртта на баща им в 457 г.
627 Firdausi 1915, 157; Фирдоуси 1989, 6–7.
628 Пигулевская 1941, 53-54.
629 Zeimal 1996, 126.
630 Enoki 1969, 8.
631 Маршак 1971, 64; Zeimal 1996,122.
632 Marquart 1901, 55-56.
633 Юсупов 1980, 39.
634 Marquart 1901, 55, 58.
635 Кабанов 1977, 125-127.
636 Кабанов 1953, 201–205.
637 Массон 1973, 21-28; М.Массон по-късно (1977, 137) е променил мнението
си и мисли, че Боли се намира в Бадахшан.
638 Кабанов 1977, 124; Наличие на трета стена е доказано от по-късни
разкопки: Сулейманов 2000, 26-27.
639 Юсупов 1975, 69.
640 Вайнберг 1999, 257.
641 Grenet 2002, 211.
642 Массон 1964, 167-168.
643 Гумилев 1967a, 14; Гумилев 1967b, 94.
644 Enoki 1969, 8-9.
645 Marquart 1901, 54-55.
646 Marquart 1901, 59.
647 Мандельштам 1958b, 67.
648 Grenet 2002, 208; Друго мнение е, че Кунхас (или Кунгхас) не е име, а
гръцко предаване на титлата “хан на хуните”, тъй като титлата “хан” от онова
време е непозната и е възприета от гръцкоезичния автор като име, с гръцката
именителна форма "Khas". Вероятно става дума за предаване на истинската хунска
(Ж.В.: по-точно хионитска) форма известна от кушанобактрийски надпис като
“uonano šao” (шах на уните): Aman ur Rahman et al.
2006, 127-128.
649 Cribb 2007, 369.
650 Errington/Curtis 2007, 88.
651 Martin 1937, 342-345, 348-349.
652 Ghirshman 1948, 73-74; Samolin 1956, 296.
653 Mitchiner 1975, 153.
654 Mitchiner 1975, 162-163.
655 Specht 1883, 348-349.
656 Грум-Гржимайло 1926, 173.
657 Zeimal 1996, 124.
658 Errington/Curtis 2007, 86.
659 Мандельштам 1958b, 68.
660 Мандельштам 1958b, 69.
166

661 Vaissière 2005a, 107-109; Grenet 2005b,
http://www.iranica.com/newsite/index.isc ; E. Зеймал (1996, 120) смята че датите на
тези монети са от средата на 4 век, когато според него Согд е завладяна от
кидаритите.
662 Aman ur Rahman et al. 2006, 125-131.
663 Grenet 2005, 93.
664 Enoki 1970, 35-36.
665 Enoki 1969, 4-5.
666 Litvinskij 1998, 100.
667 Grenet 2002, 211.
668 Göbl 1967-I, 24.
669 Nikitin 1999, 261
670 Mitchiner 1975, 158, 161.
671 Кабанов 1953, 207.
672 Боровкова 1989, 117, 164.
673 Вязигин 1957, 149.
674 Harmatta 1969, 394.
675 Bivar 2003, 199.
676 Исоматов 2006, 150.
677 Булгаков 1963, 214; Според Балами, Хушнаваз сам е построил каменната
кула, което не е подкрепено от Пероз: Исоматов 2006, 150-151.
678 Гумилев 1967b, 97.
679 Tabari 1869, 133-136; Веселовский 1877; Гумилев 1967b, 96.
680 Пигулевская 1941, 58; Пигулевская 1956, 292-293; Независимо от този
източник Шиндел мисли, че Иран не е бил в такава криза, че да не може да събере
30-те товара сребро, за откуп на шаха. Първите 20 товари са били платени от Пероз,
веднага от собствения обоз, а останалите 10 товара са били събрани от най-близкия
персийски граничен град: Schindel 2006, 681.
681 След това и трети вид монети на Пероз, се появяват, които стават модел за
ефталитските имитации: Алрам. 2002, 151.
682 Tabari 1869, 138-139; Nöldeke 1973, 129.
683 Губаев 1981, 37; Булгаков 1963, 215; Според Васире (2005a, 232) Meрв е
под контрола на ефталитите до началото на 6 век
684 Тер-Мкртичян 1979, 55.
685 Гафуров 1972, 199-200; Konukçu (1973, 78-79) смятат, че това събитие е
причина за първата война между Пероз и ефталитите.
686 Tabari 1869, 138; Isomatov (2006, 151) Исоматов предполага, че Пероз е
събрал тази огромна армия по време на втория поход.
687 Тер-Мкртичян 1979, 56.
688 Bivar (2003, 199) предполага, че ефталитите не превземат Гурган, може
по-скоро, става дума за Гургани в Хорезъм.
689 Procopius 1914-I, 25; Прокопий в тази страница казва (1914-I, 31) “Кавад,
най-младия син на Пероз беше единствен оцелял”.
690 Тер-Мкртичян 1979, 56.
691 Christensen 1932, 61-65.
692 Kuwayama 1989, 116; Kuwayama 2002, 128.
167

693 Christensen 1944, 297; Vaissière 2005a, 111; Според В.Массон (1964, 204)
сасанидите плащат данък от 484 до 545 г.
694 Фирдоуси 1989, 14–21;същата информация се дава от Табари: Nöldeke
1973, 130-132.
695 Дьяконов 1961, 278.
696 Логинов/Никитин 1988, 40.
697 Loginov/Nikitin 1993, 275; Тъй като монети на Кавад започват да се секат в
Мерв от 24-ти година на царуването му, както и в другите монетни дворове на
Хорасан, Херат и Абаршахр, Шиндел (Schindel 2006, 684-685) предполага, че Кавад
вероятно си е върнал тези области, около 20-тата година от царуването си, т.е. окол
508 г.
698 Пигулевская 1941, 60.
699 Gaube 1982, 111.
700 Бируни 1957, 213.
701 Толстов 1948, 216.
702 Дьяконов/Мандельштам 1958, 348; Gaube (1982, 121-122) мислят че
Кавад се възползва от учението на Маздак и от манихейството, заедно с
ефталитската помощ, за да сломи висшето зороастрийско жречество и висшата
аристокрация, и да укрепи своята царска власт.
703 Гафуров 1972, 213-214.
704 Procopius 1914 - I, 47-49.
705 Шмидт 1958, 450.
706 Пигулевская 1941, 63.
707 Бернштам 1951a, 189.
708 Sykes 1921, 443; Sykes 1975, 138; McGovern 1939, 414-415; Бернштам
1951a, 187.
709 Пигулевская 1941, 65.
710 Массон 1964, 204.
711 Гафуров 1955, 113.
712 Grenet 2002, 211.
713 In the opinion of Göbl (1967-II, 318), Skandagupta ruled till AD 480.
714 Гафуров 1972, 201.
715 Cunningham 1893, 244.
716 Bailey 1954, 12; Bivar (2003, 199) предполага на владателят от династията
Гупта, Кумарагупта, в последната си година на управление 454-455 г., е изправен
пред инвазия от север, която е отблъсната от неговия наследник принц
Скандагупта, който след това го наследява, но трябва да води упорита борба с
променлив успех, с по-късните нападения.
711 Гафуров 1955, 113.
712 Grenet 2002, 211.
713 In the opinion of Göbl (1967-II, 318), Skandagupta ruled till AD 480.
714 Гафуров 1972, 201.
715 Cunningham 1893, 244.
716 Bailey 1954, 12; Bivar (2003, 199) предполагат че владетелят на д-вата
Гупта - Кумарагупта, в последната си година 454-455 г., е нападнат от север,
нападателите са отблъснати от неговия наследнки принц Скандрагупта, който
неколкократно воюва с народа „хуна” с променлив успех.
168

717 Массон 1964, 204; Гафуров 1972, 201; Антонова et al. 1979, 117; V. Smith
(1906, 281-282) предполагат, че ефталитите в 470 г. са нападнали Скандагупта,
след като той успява да отрази първият им набег в 457 г.
718 Harmatta 1969, 398.
719 Kuwayama 1989, 109; Kuwayama 2002, 123-124.
720 Bivar 2003, 199.
721 Grenet 2002, 209-214.
722 Göbl 1967-II, 89-91.
723 Melzer 2006, 274.
724 Yamada 1989, 82; Kuwayama: Според Сун Юн, военния лагер на
ефталитския владетел с титла „тегин” в Гандхара се е намирал на осем дни път на
изток от р. Инд. Това ще бъде някъде около съвр.ДжелумJhelum, град със
стратегическо значение свързващ Пенджаб с Гандхара: Kuwayama 1989, 95-96;
Kuwayama 2002, 112.
725 Dani 2001, 143.
726 Kalhana 1961, 43; Някои учени предполагат, че става въпрос за двама
владетели с името Тораман. Кънингам (1893, 256-257) не приема че Тораман(а) от
каменния надпис от Гвалиор е еднаи съща личност с тораман(а) от
„Раджатарангини”. Синът на Тораман, в историята на Кашмир, е Праварасена. Той
сече златни и сребърни монети с името на Кидар, така че вероятно той е бил
Кидарит; Такур смята, че сведенията на Калхана често не са надежни. А монетите с
надпис Кидар, показват че ефталитите са продължили кидаритската традиция в
монетосеченето. По мнението на Такур, Праварасена е смесен с други завоеватели
от автора на „Раджатарангини”: Такур 1967 г., 290-296; Според Ямада (1989, 79-
113) царят на ефталитите Тораман носещ титлата Shāhi jaūwla , е различен от śrī
Toramāna, царят на „хуна”. Името Тораман, посочено в надписите от Централна
Индия се отнася до царя на „хуна”, а името Тораман от намерени монети, открити в
Таксила се отнася за ефталитския цар. Михаракула, син на Тораман, е бил цар на
„хуна”, той не е ефталитския цар, с койте се е срещнал в Гандхара Сун Юн в 520 г.
Тяхната власт се е разпространила в Гандхара и Северозападна Индия. Ефталитите
нахлуват в Индия от север, а хуна се местят в Гандахра и Таксила, но не навлизат
по-южно към централна Индия.727 Choudhary 1959, 124; Thakur 1967, 96. (Ж.В.:
Всички тези „теории” за двамата Торамана и за двата народа „хуна” и ефталити са
неверни! Хуна и ефталити са едно и също нещо! Останалото е безплодно
„академично остроумие”!)
728 Melzer 2006, 274.
729 Fleet 1889, 229.
730 Ghose 2003, 145.
731 Bühler 1892 (Reprint New Delhi, 1971), 239.
732 Göbl 1967-II, 68.
733 Bayur 1987, 87; Bivar 2003, 200.
734 Thakur 1967, 133; Интересно е да се отбележи, че един от владетелите от
династията Индо-Шахи носи името Торамана-Камалу (903-921): Abdur Rahman
2002, 41.
735 Bailey 1979, 210.
736 Yuan Chwang 1904, 288-289; Si-Yu-Ki 1906-I, 167.
169

737 Kalhana 1961, 43; В ”Раджатарангини”, Михаракула е наречен „цар на
Индия”, както го нарича и Козма Индикоплов, въпреки че е малко вероятно
Михаракула да поставил под контрол цяла Индия вкл. Южна Индия и Шри Ланка:
Fleet 1886, 245; Kalhana 1961, 44.
738 Fleet 1886, 245; Fleet 1888a,
http://projectsouthasia.sdstate.edu/docs/history/primarydocs/Epigraphy/Gupta-
Era/gwalior_stone.htm ; Parlato 1990, 265.
739 Fleet 1888b,
http://projectsouthasia.sdstate.edu/docs/history/primarydocs/Epigraphy/Gupta-
Era/mandasor_pillar.htm ; Stein 1905, 82.
740 Синха/Банерджи 1954, 94; Cunningham 1967, 11; Chattopadhyaya 1968, 225,
229; Raychaudhuri 1996, 518; В последните проучвания на династията Гупта се
появи нова версия, че Нарашимхагупта управлява през 468-473 г. и съобщения от
Сюян Цзян Баладитя е владетел на Айодхя, син е на Викрамадитя: Errington/Curtis
2007, 97.
741 Smith 1906, 288-289; Smith 1914, 318-319; Управлението на династията на
Михаракула в Кашмир и Гандхара приключва около 625 г. В Кашмир тя е заменена
от династията Каркота, а в Гандхара - от династията Турки Шахи: Harmatta 1969,
404.
742 Yuan Chwang 1904, 288-289; Si-Yu-Ki 1906-I, 168-172; Според Кънингам
(1893, 247-248) причина за инвазията на Михаракула в Магадха е отхвърлянето на
Баладитя на неговия сюзеренитет.
743 Kalhana 1961, 84-85.
744 Dani 2001, 149.
745 Sundermann 1996, 474.
746 Литвинский 1996, 165.
747 Choudhary1959, 139-140; Медведев 1990, 135.
748 Puri 1979, 185.
749 Choudhary 1959, 140; Banerji 1962, 61.
750 Choudhary 1959, 141.
751 Samolin 1957/58, 148.
752 Кляшторный 1992, 122.
753 Бичурин 1950, 269.
754 Golden 1992, 78; Според Голден (Golden, 1992, 79) е имало и фамилна
връзка между ефталитите и жужаните.
755 Кычанов 1997, 76.
756 Herrmann 1925, 578.
757 Sinor 1990, 294-295.
758 Боровкова 1991, 83.
759 Мандельштам 1958b, 78.
760 Кляшторный/Султанов 1992, 78; Кляшторный/Савинов 1994, 15; Ecsedy
1984, 258; Въпросът за сходството на жужаните с аварите все още е отворен.
Според Артамонов (1962, 107-108) аварите са били угрофинските племена Вар и
Хуни (хионити), който не желаели да се подчинят на тюрките, и мигрита на запад,
като там получават своето ново европейско име - авари; Има и мнение, че аварите,
които се появили в Европа са ефталити, които са победени от тюрките: Grousset
1970, 172; Samolin 1957/58, 62-65.
170

761 Във византийските извори името му е Сизибул, Дизавул и Синджибу в
арабските източници: Кляшторный / Савинов 1994 г., 18; Синор отхвърля тази
идентификация и счита, че съществува фонетична разлика между двете имена и
китайските източници, които показват че това не може да бъде Истеми, който
освен Тарду е имал още един син, както отбелязват византийските източници. Той
пише: “Ако Силзибул наистина е Истеми, единият от двамата бащи-основатели на
империята, чието име все още се почита около два века по-късно, то синът му
Тарде ще е трябвало да присъства на погребалния обред ... Така че не е разумно
Силзибул с Истеми”.: Sinor 1994, 305.
762 Гумилев 1967a, 34–35.
763 Grignaschi 1984, 221.
764 Sykes 1921, 454.
765 Артамонов 1962, 135; Кляшторный 1992, 133-134.
766 Grignaschi 1984, 234.
767 Fedorov 2005, 197; Гатфар, според Фирдоуси, е внук на Ахшунвар,
въпреки че Фьодоров отбеляза, че това име е дадено само от Фирдоуси, и отсъства
у Табари или Балами. Името Катулф се обяснява то Алтхайм от тюркски: qatil –
смесвам, разбърквам + номинативния суфикс -р. И така, значението на името
Катулф (qatil-р) е “бунтовник, смутител”: Altheim 1959, 45.
768 Kuwayama 1989, 119; Kuwayama 2002, 130.
769 Гумилев 1967a, 40; Gumilev (1967a) пише, че войските на Хосров за
започнал войнат с ефталитите и ги победил в 562 г. (стр. 40). Но от друга страница
от книгата си тази година е дадена като първото поражение на ефталитите от
тюрките (p. 438).
770 Firdausi 1915, 331.
771 Firdausi 1915, 331-332; Фирдоуси 1989, 119.
772 Фирдоуси 1989, 612; Една от частите на долината на Заревшан, в
среновековието се е наричала Хифтар, име вероятно свързано с цар Гатфар.:
Сулейманов 1979, 21.
773 Мандельштам 1958a, 352.
774 Соловьев 1997, 21.
775 Гафуров 1972, 217; По мнението на Ньолдеке/Nöldeke, името може да
звучало като "Varz". В. Массон го превежда от ирански като "глиган". Гафуров
смята, че това е източноиранска титла ("Varaz"), например на владетелите в Мерв,
Херат, Гарчистан и Ниса. Друго тълкуване на това име като "висок" също не може
да се изключи: Гафуров 1972, 217.
776 Гафуров 1972, 217; Фрай предполага, че държавата на ефталитите е
разделена от съюзниците в 558 г. Въпреки това, шах Хосров започвавойната с
ефталитите, веднага след сключване на примирието с Византия в 562 г.: Фрай 1972,
314.
777 Menander the Guardsman 1985, 115.
778 Артамонов 1962, 105.
779 Widengren 1952, 69-94; Гумилев 1967a, 47; Тук Gumilev (1967a) отново си
противоречи, на стр. 47, виждаме, датата на договора в 571 г., а на стр. 438, е дал
годината 566
780 Grignaschi 1984, 245.
781 Harmatta 1969, 401-402.
171

782 Артамонов 1962, 134.
783 Christensen 1944, 373.
784 Kuwayama 2002, 210.
785 Harmatta/Litvinsky 1996, 368.
786 Мандельштам 1958a, 355.
787 Гафуров 1972, 221; Тер-Мкртичян 1979, 58.
788 Массон 1964, 209.
789 Harmatta 2000, 251.
790 Narshakhī 1954, 7.
791 Markwart 1938, 147-148
792 Толстов 1948, 253–256.
793 Мандельштам 1958a, 351; Същото мнение се изразява от О.Смирнова.
Според нея главата на ефталитите Абруй извършва преврат и аристокрацията
емигрира. По-късно тя се слива с тюрките и в резултат на което държавата
ефталите пада. Смирнова 1970, 35.
794 Гумилев 2002, 128-134.
795 Vaissière 2005a, 114.
796 Гафуров 1972, 221.
797 Тревер 1954, 142.
798 Тревер 1954, 143.
799 Гафуров 1972, 221.
800 Массон 1964, 206.
801 Harmatta 1996, 475; Harmatta/Litvinsky 1996, 370; Предполагат, че "Xingil"
(Кингил) е тюркската титла тегин "Tegin". Biswas (1973, 53) пише, че такава титла
носят тюркските областни управители.
802 Sundermann 1996, 474.
803 Harmatta 1996, 476.
804 Petech 1988, 187-194.
805 Callieri 2002, 130.
806 Kuwayama 1999, 36-37, 48.
807 Kuwayama 1998, 339; Kuwayama 1999, 43.
808 Kuwayama 1998, 336; Kuwayama 2002, 255; Това становище се подкрепя и
от Абдур Рахман (2002, 37-38).
809 Kuwayama 1999, 54-55; Kuwayama 2002, 221.
810 Grenet 2002, 218.
811 Kuwayama 1998, 340-341; Kuwayama 1999, 45.
812 Harmatta 1969, 398.
813 Harmatta 1969, 403.
814 Enoki 1969, 25.
815 Kuwayama 1998, 340; Kuwayama 1999, 44; Kuwayama 2002, 221.
816 Callieri 2002, 121, 131.
817 Vaissière 2003, 129.
818 Kuwayama 1998, 332; Kuwayama 1999, 37; Kuwayama 2002, 208.
819 Kuwayama 1999, 45.
820 Alram 1999/2000, 131.
821 Ilyasov 2003, 154.
172

822 Kuwayama 1998, 332; Kuwayama 1999, 38; Тъй като този кишлак е в
близост до града и е по долното течение на реката в Тохаристан, царят на
ефталитите е приел Сун Юн някъде до Суркхаб или Талакан-Кундуз, но не и в
Бадахшан, където са летните пасища на ефталитите: Kuwayama 1989, 114-115;
Kuwayama 2002, 127.
823 Kuwayama 1989, 130, Kuwayama 2002, 138.
824 Grenet 2002, 207.
825 Тер-Мкртичян 1979, 62.
826 Тревер 1954, 143.
827 Аннанепесов (ed.) 1992, 9-10; Тази информация я дава и Табари:
Аннанепесов (ed.) 1992, 61-62.
828 Kuwayama 1989, 130, Kuwayama 2002, 138; Litvinskij 1998, 106.
829 Inaba 2005, 15.
830 Bivar 1971, 304.
831 Harmatta 1969, 408.
832 Esin 1977, 323-324; Grenet (2002, 216) разкритикуват Есин (Esin), който
твърди, че всички източници идентифицират тези владетели като тюрки, въпреки
факта, че Хамза Есвахани нарича Незак тархан “царят на ефталитите”.
833 Frye 1974, 117-118; Harmatta (1969, 406-407) мислят че Незак е
династично име или титла.
834 Grenet 2002, 217.
835 Kuwayama 1989, 125; Kuwayama 2002, 134 (с малко по-различен превод).
836 Волин et al. (eds.) 1939, 98.
837 Якубовский 1947, 53-54; Каррыев et al. 1954, 9-10.
838 Массон 1961, 41.
839 Соловьев 1997, 26.
840 Chavannes 1904, 49; Другото посолство Йеда е в 748 г., съобщанва се от
един и същ източник: Chavannes 1904, 80.
841 Kuwayama 1989, 131, Kuwayama 2002, 139.
842 Волин et al. (eds.) 1939, 255.
843 Harmatta/Litvinsky 1996, 371; По мнението на Belenitsky (1949, 84), този
храм е могъл да бъде храм на огъня или храм на Слънцето или Луната; Според
Пугаченкова (1976, 148) “Naubahar” първоначално звучи като Нов вихар (Vihara, -
будистки манастир), т.е. нов манастир, което и по-късно се променя до Naubahar,
което означава "извор".
844 Веселовский 1877, 18-19.
845 Волин et al. (eds.) 1939, 431.
846 Юсупов 1997, 148.
847 Nerazik/Bulgakov 1996, 228-229.
848 Неразик 2000, 77.
849 Nerazik / Bulgakov 1996, 229-230; С други източници Азкаджвар Чеган
(Azkajvar Chegan) избягал на север към тюрките, а след това – при Кутейба:
Mуминов (ed.) 1976, 52.
850 Бируни 1957, 48; Fedorov (2006, 352) предполага, че са налице две лица с
името Азкаджвар. Единият от тях е убит в 713 г., а другият управлява през втората
половина на 8 век – до 821/822 г. и е с второ име Абдулах, т.е.
новопомюсюлманчен, приел исляма; Фьодоров (2008, 267-275) по-късно в статията
173

си той коригира 818 г до 821 / 822 г. след намирането на нови монети, който са
удължили управлението му.
851 Вайнберг 1977, 63, 93; В разкопките от археолг.обект Одеи-депе (30 км
северозападно от Туркменабат, Туркменистан) са открити монети от Азкаджвар:
Пилипко 1979 г., 49-51; Пилипко пише също, че в 5-ти век материалната култура на
Одеи-депе е по-близо до Хорезъм отколкото до южните райони на Средна Азия:
Пилипко 1979 г., 53; На територията на Хорезъм, монети на Чеган не са открити.
Това може да се обясни, ако: 1. Чеган е узурпатор, който се е опитал да бъде цар на
хорезъм с помощта на арабските завоеватели, управлявал е кратко време и е бил
убит, или 2. Чеган е етимологически неясен псевдоним на хорезъмшаха Азкаджвар
(Аскадзвар) II: Nerazik / Булгаков 1996 г., 230-231; Ртвеладзе, след анализ на
нумизматичните материали и историческо-топографските данни стига до извода, че
няма връзка между Чеган и Чеганиан. Така той приема че Азкаджвар и Чеган не са
едно и също лице: Ртвеладзе 1980 г., 51-58; Той е подкрепен в това становище от
Фьодоров (2006, 351-352).
852 Тревер 1967, 154.
853 Толстов 1949, 27.
854 Ilyasov 2003, 139.
855 Брыкина 1982, 9.
856 Альбаум 1960, 209-211.
857 Тереножкин 1950, 161.
858 Седов 1987, 114.
859 Альбаум 1975, 93.
860 Lyonnet 1997, 270.
861 Litvinsky 1996, 146.
862 Enoki 1959, 51.
863 Бичурин 1950, 268.
864 Si-Yu-Ki 1906-II, 290.
865 Vaissière 2003, 119.
866 Yakubovich 2005, http://www.iranica.com/newsite/articlenavigation/index.isc
867 Procopius 1914 - I, 15.
868 Бичурин 1950, 269.
869 Menander the Guardsman 1985, 115.
870 Бичурин 1950, 268.
871 Медведев 1990, 221.
872 Si-Yu-Ki 1906-II, 290-291.
873 Неразик 1963, 419.
874 Фрай 1972, 334-335.
875 Vaissière 2005, 18-19; Vaissière 2006,
http://www.iranica.com/newsite/search/index.isc
876 Нильсен 1966, 325.
877 Воронина 1959, 87.
878 Маршак 1987, 236; Алпаткина 1999, 61-62; Сулейманов 2000, 68;
Сулейманов/Глантз
2006, 64.
879 Распопова 1990, 164.
880 Тереножкин 1950, 162.
174

881 Сулейманов 2000, 69.
882 Толстов 1962, 239.
883 Мамедов/Мурадов 1998, 16.
884 Ягодин 2008, 119.
885 Ягодин 2008, 121-122.
886 Сулейманов 1979, 17-21.
887 Альбаум 1960, 210.
888 Дьяконов/Мандельштам 1958, 345.
889 Sverchkov 2009, 319, 330.
890 Массон 1961, 39.
891 Негматов 1957, 129; Негматов 1999, 114.
892 Дьяконов/Мандельштам 1958, 353.
893 Lyonnet 1997, 272.
894 Гафуров 1972, 211.
895 Cosmas 1967, 370-371; Cosmas Indicopleustes 1973, 350.
896 Гумилев 1967b, 94.
897 Stein 1905, 82; Sen (ed.) 1979, 164.
898 Бернштам 1951a, 196.
899 Седов 1987, 116.
900 Други изследователи предполагат, че Кушания е разположен между
Самарканд и Бухара и е основан от кидаритите: Aman ur Rahman et al. 2006, 128.
901 Массон 1950, 160.
902 Вайнберг/Ставиский 1994, 171.
903 Шишкин 1963, 233-234.
904 Chavannes 1905, 340; Kuwayama 1999, 40.
905 Гафуров 1972, 226.
906 Гафуров 1955, 114.
907 Vaissière 2003, 125.
908 Miller 1959, 11-12.
909 Kuwayama 2002, 279.
910 Marquart 1938, 44.
911 Kuwayama 1999, 53.
912 Herrmann 1925, 576.
913 Ghirshman 1948, 91.
914 Бартольд 1963, 180
915 Неразик 1963, 407.
916 Ставиский/Яценко 2002, 279.
917 Тер-Мкртичян 1979, 68.
918 Ильясов 1999, 36; Ильясов 2004, 120.
919 Тревер et al. 1950, 131.
920 Litvinsky 1996, 150; Litvinsky/Zamir Safi 1996, 182.
921 Litvinskij/Solovjev 1985, 16.
922 Соловьев 1983, 80-81.
923 Литвинский/Соловьев 1985, 46.
924 Литвинский /Соловьев 1985, 145.
925 Marshak/Negmatov 1996, 236.
926 Бурханов 1993, 7; Бурханов 1991, 44-46.
175

927 Бурханов 1994, 39-75.
928 Губаев/Ханмурадов 1987, 35.
929 Распопова 1983, 73.
930 Хмельницкий 2001, 122.
931 Хмельницкий 2000, 15.
932 Соловьев 1997, 105.
933 Лебедева 2000, 153.
934 Семенов 1996, 208.
935 Семенов 1998, 99, 104.
936 Вайнберг 1994, 137.
937 Si-Yu-Ki 1906-II, 38; Enoki 1959, 39.
938 Frye 1974, 116.
939 Thomas 1944, 1-3; Оранским 1963, 449.
940 Бернштам 1947, 137-138.
941 Лившиц 1975, 49.
942 Лившиц 1969, 72.
943 Humbach 1966-I, 120-121; Humbach 1967-II, 7.
944 Литвинский /Соловьев 1985, 144.
945 Humbach 1967b, 26; Habibi 1974, 323; Mac Dowall 1978, 244.
946 Bivar 1954, 116-117.
947 Sircar 1963, 44-46.; Stadtner (2000, 42) става дума за писмото „протошарада”.
948 Kuwayama 1999, 71-72; Kuwayama 2002, 252-253.
949 Kuwayama 1999, 72, 257.
950 Bühler 1892 (Reprint New Delhi 1971), 238-242.
951 Yamada 1989, 104.
952 Фрейман 1960, 212 - 214.
953 Sims-Williams 2000; Sims-Williams 2007.
954 Sims-Williams 1997, 16; Симс-Вильямс 1997, 7-8; Sims-Williams 1999, 255;
Sims-Williams 2008, 94-95.
955 Sims-Williams 1999, 255; Sims-Williams 2007, 126-127.
956 Sims-Williams 1999, 255.
957 Sims-Williams 2002, 233.
958 Frye/Sayili 1943, 204.
959 Sims-Williams 2002, 234.
960 Enoki 1959, 39.
961 Enoki 1959, 39.
962 Неразик 1963, 407.
963 Вамбери 1873, 110; Konukçu 1973, 67.
964 Массон 1964, 205.
965 Droin 1895, 235-236.
966 Grousset 1970, 68; Sundermann 1996, 474.
967 Бернштам 1951a, 190.
968 Гумилев 1959, 132-133.
969 Кармышева 1976, 135.
970 Массон 1964, 207.
971 Массон 1964, 207.
176

972 Altheim 1959, 45.
973 Altheim / Stiehl 1954, 277; Altheim 1959, 37.
974 Altheim / Stiehl 1954, 277.
975 Altheim 1959, 32-33.
976 Vaissière 2003, 129.
977 Aman ur Rahman et al. 2006, 128.
978 Струве 1949, 148-149.
979 Мандельштам 1954, 61.
980 Мандельштам 1954, 62.
981 Гафуров 1972, 210.
982 Дьяконов/Мандельштам 1958, 339; Массон 1964, 199.
983 Litvinskij 1998, 101.
984 Вертоградова 1982, 137.
985 Беленицкий 1949, 84-85.
986 Бичурин 1950, 286.
987 Enoki 1959, 49.
988 Marshall 1960, 38-39.
989 Kuwayama 1989, 90-92; Kuwayama 2002, 107-109.
990 Kuwayama 1989, 94-95; Kuwayama 2002, 111.
991 Литвинский/Зеймаль 1971, 119, 122.
992 Бернштам 1947, 46; Бернштам 1997, 469-476
993 Бернштам 1951a, 183.
994 Гафуров 1972, 211-212.
995 Соловьев 1997, 138.
996 Dani 1986, 6.
997 Thakur 1967, 260.
998 Dani 1986, 6, 148.
999 Массон 1964, 214.
1000 Kuwayama 1989, 110-111; Kuwayama 2002, 124.
1001 Ставиский 1983, 81– 82; Литвинский 1983, 282.
1002 Stadtner 2000, 37, 41.
1003 Melzer 2006, 274.
1004 Stein 1905, 83; Kalhana 1961, 46; Biswas 1973, 109; Dani 2001, 143; Трябва
да се отбележи, че монетите от тюркските ябгу на Тохаристан имат едни и същи
изображения: Harmatta/Litvinsky 1996, 370.
1005 Dani 1986, 76.
1006 Verardi/Paparatti 2004, 101.
1007 Falk 2003, 1.
1008 Falk 2003, 1; Falk 2008, 137-138.
1009 Stadtner 2000, 37-40.
1010 Parker 1902, 156-157; Litvinsky 1996, 147; Rtveladze (1999a, 272)
отбелязва, че това е основната религия на ефталитите.
1011 Thakur 1967, 262.
1012 Ghirshman 1948, 122-124.
1013 Литвинский/Зеймаль 1971, 122; Litvinsky/Vorobyova-Desyatovskaya 1996,
424.
1014 Никитин 1984, 122.
177

1015 Никитин 1984, 124; Богомолов et al. 1994, 12.
1016 Негматов 1968, 30.
1017 Тер-Мкртичян 1979, 53.
1018 Дресвянская 1974, 178-179.
1019 Aтаханов/Хмельницкий 1973, 187-204.
1020 Litvinskij 1998, 180; Tremblay 2001, 20-21.
1021 Беленицкий 1954, 42.
1022 Frye 1991a, 163-164.
1023 Ghirshman 1948, 106.
1024 Hudud al-Alam 1980, 348.
1025 Кармышева 1976, 186.
1026 Литвинский/Соловьев 1985, 145.
1027 Bosworth/Clauson 1965, 6-8; Alram and Lo Muzio (2006, 134-135) дават
примери с две бронзови монети (едната е от частна колекция, а другата от
Националната библиотека на Франция) с кушанобактрийски надписи, които могат
да се прочетат като xalasgano или xalassano и могат да бъдат интерпретирани като
монети на халаджите. Тези монети имат много близка прилика и са имитации на
сребърните ефталитски монети, копия на Пероз. Въпреки разликата във времето на
поява в Тохаристан, стилистично са близки.
1028 Frye/Sayili 1943, 206.
1029 Frye/Sayili 1943, 207.
1030 Bivar 2003, 200.
1031 Verardi/Paparatti 2004, 99.
1032 Hudud al-Alam 1980,111; Vogelsang 2002, 186-187.
1033 Inaba 2004, 108.
1034 Minorsky 1940, 433; Bosworth/Doerfer 1978, 917.
1035 Minorsky 1940, 433.
1036 Bivar 1983, 216-217.
1037 Sims-Williams 1997, 20; Симс-Вильямс 1997, 9; Sims-Williams 2002, 234-
235.
1038 Inaba 2005, 16.
1039 Васильева 1964, 2.
1040 Джикиев 1963, 197-198.
1041 Курбанов 1993, 159-160; Курбанов 1995, 28-29, 33, 35-38.
1042 Джикиев 1991, 275; Атаниязов 1994, 112.
1043 Аманниязов 2004, 16.
1044 Атаниязов 1988, 11.
1045 Карпов 1939, Ръкописът се съхранява в Централната научна библиотека
на Туркменистан.
1046 Гундогдыев 1998, 105.
1047 Карпов 1939, Ръкописът се съхранява в Централната научна библиотека
на Туркменистан.
1048 Bivar 2003, 200; Според Бивар (2003, 200) на гуджарите са предците и на
пастирите гуджари които днес обитават планинските северозападни части на
Кашмир.
1049 Banerji 1962, 57-58.
1050 Литвинский 1996, 165.
178

1051 Smith 1907, 927-928; Медведев 1990, 134.
Литература:
Abdur Rahman 2002
Abdur Rahman, New Light on the Khingal, Turk and the Hindu Śāhis. Ancient
Pakistan XV, 2002, 37-42.
Abou Mansour Al-Tha’alibi 1900
Abou Mansour Al-Tha’alibi, Histoire des Rois des Perses. Texte arabe publie et
traduit par H. Zotenberg (Paris 1900).
Alimov et al. 2003
K. Alimov / N. Boroffka / J. Burjakov / H. Parzinger, Siedlungsarchäologische
Forschungen im Umfeld der Zinnlagerstätten von Karnab, Lapas und Čangali. In:
H.Parzinger / N. Boroffka, Das Zinn der Bronzezeit in Mittelasien I. Die
siedlungsarchäologischen Forschungen im Umfeld der Zinnlagerstätten. Archäologie in
Iran und Turan 5 (Mainz am Rhein 2003) 15-215.
Alram 1996
M. Alram, Alchon und Nēzak zur Geschichte der iranischen Hunnen in Mittelasien.
In: La Persia e L’Asia centrale da Alessandro al X secolo (Roma 1996) 517-552.
Alram 1999/2000 M. Alram, A hoard of copper drachms from the Kāpiśa-Kabul
region. Silk Road art and archaeology 6, 1999/2000, 129-150.
Alram 2002a M. Alram, A Rare Hunnish Coin Type. Silk Road art and archaeology
8, 2002, 149-153.
Alram 2002b M. Alram, A pair of molds for making cast imitations of a Hunnic
drachm. Journal of the Society for Ancient Numismatics XXI, 2002, 24-25.
Alram 2003
M. Alram, Three Hunnic Bullae from Northwest India. Bulletin of the Asia Institute
17, 2003, 177-184.
Alram 2004
M. Alram, Hunnic coinage. In: E. Yarshater (ed.), Encyclopaedia Iranica XII. 6
(New York 2004) 570-575.
Alram 2006
M. Alram, A pair of moulds for making cast imitations of a Hunnic drachm. Serie
Orientale Roma C, 2006, 3-6.
Alram 2007
M. Alram, Ein Schatzfund Hephthalitischer Drachmen aus Baktrien. In: The role of
Samarkand in the history of world civilization. Materials of the International
Scientific Symposium devoted to the 2750th Anniversary of the City of Samarkand
(Tashkent, Samarkand 2007) 139-146.
Alram 2008 M. Alram, Ein Schatzfund Hephthalitischer Drachmen aus Baktrien.
Numismatische Zeitschrift 116/117, 2008, 253-268.
Alram / Lo Muzio 2006
M. Alram / C. Lo Muzio, A new coin type of the Khalaj Journal of Inner Asian Art
and Archaeology 1, 2006, 133-139.
Altheim 1959
179

F. Altheim, Geschichte der Hunnen I (Berlin 1959).
Altheim 1960
F. Altheim, Geschichte der Hunnen II (Berlin 1960).
Altheim / Stiehl 1954
F. Altheim / R. Stiehl, Ein asiatischer Staat. Feudalismus unter den Sasaniden und
ihren Nachbarn I (Wiesbaden 1954)
Aman ur Rahman et al. 2006
Aman ur Rahman / F. Grenet / N. Sims-Williams, A Hunnish Kushan-shah. Journal
of Inner Asian Art and Archaeology 1, 2006, 125-132.
Ammianus Marcellinius 1894 The Roman history of Ammianus Marcellinius.
Translated by C.D.Yonge (London, New York 1894).
Anarbaev / Matbabaev 1993/94
A. Anarbaev / B. Matbabaev, An Early Medieval Urban Necropolis in Ferghana.
Silk Road art and archaeology 3, 1993/94, 223-249.
Atachodžaev 2003
A. Atachodžaev, Zu den Münzfunden aus Karnab. In: H. Parzinger / N. Boroffka,
Das Zinn der Bronzezeit in Mittelasien I. Die siedlungsarchäologischen Forschungen im
Umfeld der Zinnlagerstätten. Archäologie in Iran und Turan 5 (Mainz am Rhein
2003) 232-233.Bailey 1932
H. W. Bailey, Iranian Studies. Bulletin of the School of Oriental Studies 6. 4, 1932,
945-955. Bailey 1954
H. W. Bailey, Hārahūna. In: Asiatica. Festschrift Friedrich Weller (Leipzig 1954)
12 -21.
Bailey 1979
H. W. Bailey, North Iranian problems. In: Bulletin of the School of Oriental and
African studies 42. 2, 1979, 207-210.
Baker / Allchin 1991
P. H. B. Baker / F. R. Allchin, Shahr-i Zohak and the History of the Bamiyan
Valley Afghanistan (Oxford 1991).
Ball /Gardin 1982a
W. Ball / J.-C. Gardin, Catalogue des sites archéologiques d’Afghanistan I (Paris
1982). Ball /Gardin 1982b
W. Ball / J.-C. Gardin, Catalogue des sites archéologiques d’Afghanistan II (Paris
1982).
Banerji 1962 A. Banerji, Hūnas in Mewar. Journal of the Asiatic Society IV. 2,
1962, 57-62.
Bayur 1987
H.Y. Bayur, Hindistan tarihi I (Ankara 1987).
Biswas 1973 A. Biswas, The political history of the Hūnas in India (New Delhi
1973).
Bivar 1954 A.D.H. Bivar, The Inscriptions of Uruzgan. Journal of the Royal Asiatic
Society of
Great Britain and Ireland 3. 4, 1954, 112-118.
Bivar 1971 A.D.H. Bivar, Hayātila. In: B. Lewis / V.L. Ménage / Ch. Pellat / J.
Schascht (eds.),
The Encyclopedia of Islam III (Leiden, London 1971) 303-304.
180

Bivar 1983 A.D.H. Bivar, The history of Eastern Iran. In: E. Yarshater (ed.), The
Cambridge history of Iran 3.1 (Cambridge 1983) 181-231.
Bivar 2003 A.D.H. Bivar, Hephthalites. In: E. Yarshater (ed.), Encyclopaedia
Iranica XII. 2 (New York 2003) 198-201.
Bivar 2005 A.H.D. Bivar, The jewel of Khingila: a memento of the great Buddha of
Bamiyan. In: O. Bopearachchi / M-F. Boussac (eds.), Afghanistan, ancien carrefour entre
l'est et l'ouest (Turnhout 2005), 319-329. Bopearachchi et al. (eds.) 2003 O. Bopearachchi
/ C. Landes / C. Sachs (eds.), De l’Indus à l’Oxus. Archéologie de l’Asie Centrale.
Catalogue de l’exposition (Lattes 2003). Bosworth / Clauson 1965
C. E. Bosworth / G. Clauson, Al-Xwārazmī on the peoples of Central Asia. Journal
of the Royal Asiatic Society 1. 2, 1965, 2-12. Bosworth / Doerfer 1978
C. E. Bosworth / G. Doerfer, Khaladj. In: E. van Donzel / B. Lewis / Ch. Pellat
(eds.), The Encyclopedia of Islam IV (Leiden 1978) 917-918.
Brather 2004, S. Brather, Ethnische Interpretationen in der frühgeschichtlichen
Archäologie. Geschichte, Grundlagen und Alternativen (Berlin, New York 2004).
Brentjes 1971 B. Brentjes, The Hoard of Hephthalite Silver Vessels found near
Samarkand. East and West 21.1-2, 1971, 77-78.
Bühler 1892 G. Bühler, The New Inscription of Toramana Shaha. Epigraphia Indica
I (Calcutta 1892. Reprint New Delhi 1971) 238-242.
Callieri 1996 P. Callieri, The Hephthalites in Margiana New evidence from the
Buddhist relics in Merv. In: La Persia e L’Asia centrale da Alessandro al X secolo (Roma
1996) 391-400.
Callieri 1997 P. Callieri, Seals and Sealings from the North-West of the Indian
subcontinent and Afghanistan (4th century BC – 11th century AD) (Naples 1997).
Callieri 1999 P. Callieri, Huns in Afghanistan and the North-West of the Indian
subcontinent: the Glyptic evidence. In: M. Alram / D. E. Klimburg-Salter (eds.), Coins,
Art, and Chronology. Essays on the pre-Islamic History of the Indo-Iranian Borderlands
(Wien 1999) 277-291.
Callieri 2002 P. Callieri, The Bactrian Seal of Khingila. Silk Road art and
archaeology 8, 2002,121-141.
Cazzoli / Cereti 2005 S. Cazzoli / C. Cereti, Sealings from Kafir Kala: preliminary
report. Ancient Civilizations from Scythia to Siberia 11. 1-2, 2005, 133-164.
Chattopadhyay 1967 B. Chattopadhyay, The Age of the Kushānas – A Numismatic
study (Calcutta 1967).
Chattopadhyaya 1968 S. Chattopadhyaya, Early History of North India from the fall
of the Mauryas to the death of Harsa. c. 200 B.C. – A.D. 650 (Calcutta 1968).
Chavannes 1904 E. Chavannes, Notes additionnelles sur les Tou-kiue (Turcs)
occidentaux. T’oung Pao 5. 1, 1904, 1-110.
Chavannes 1905 E. Chavannes, Jinagupta (528-605 après J.-C.). T’oung Pao 6. 3,
1905, 332-356.
Chavannes 1969 E.Chavannes, Documents sur Les Tou-kiue (Turks) occidentaux
(Taipei 1969).
Choudhary 1959 R. Choudhary, The Hūna invasion of India. The Journal of the
Bihar research society XLV, 1959, 112-142.
Christensen 1932 A. Christensen, Les Kayanides (Copenhague 1932).
Christensen 1944 A. Christensen, L’Iran sous les Sassanides (Copenhague 1944).
181

Cosmas 1967 The Christian Topography of Cosmas, an Egyptian monk. Ed.,
Translation J.W. McCrindle (New York 1967).
Cosmas Indicopleustes 1973 Cosmas Indicopleustes, Topographie chrétienne III,
Ed., Translation W. Wolska-Conus (Paris 1973).
Cribb 1990 J. Cribb, Numismatic evidence for Kushano-Sasanian chronology.
Studia Iranica 19.2, 1990, 151-193. Cribb 2002
J. Cribb, Coins reported from Ākra, Ancient Pakistan XV, 2002, 65-84. Cribb 2007
J. Cribb, Money as a marker of cultural continuity and change in Central Asia. In:
J.Cribb / G. Herrmann (eds.), After Alexander Central Asia before Islam. Proceedings of
the British Academy 133 (Oxford 2007) 333-375.
Cunningham 1893 A. Cunningham, Later Indo-Scythians. Ephthalites or White
Huns. In: J. Evans / B.Head / H. Grueber (eds.), The Numismatic chronicle, and the
Journal of the Numismatic society XIII (London 1893) 243-293.
Cunningham 1967 A. Cunningham, Coins of medieval India (Delhi 1967).
Curta 2007 F. Curta, Some remarks on ethnicity in medieval archaeology. Early
Medieval Europe 15. 2, 2007, 159-185.
Curta 2008 F. Curta, The making of the Slavs between ethnogenesis, invention, and
migration. Studia Slavica et Balcanica Petropolitana 2. 4, 2008. 155-172.
Czeglédy 1984 K. Czeglédy, Zur Geschichte der Hephthaliten. In: J. Harmatta (ed.),
From Hecataeus to Al-Huwārizmī. Studies in the sources on the history of Pre-Islamic
Central Asia. Collection of the sources for the history of Pre-Islamic Central Asia. Series
I. III (Budapest 1984) 213-217.
Dani 1986 A. H. Dani, The Historic city of Taxila (Tokyo 1986).
Dani 2001 A.H. Dani, History of Northern areas of Pakistan (upto 2000 AD)
(Lahore 2001).
Dani et al. 1996 A.H. Dani / B. A. Litvinsky / M. H. Zamir Safi, Eastern Kushans,
Kidarites in Gandhara and Kashmir, and Later Hephthalites. In: B.A. Litvinsky (ed.),
History of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations: A.D. 250 to 750
III, 1996, 163-183.
Davary 1982 G. D. Davary, Baktrish: ein Wörterbuch (Heidelberg 1982).
Deguignes 1756 J. Deguignes, Histoire générale des Huns, des Turcs, des Mogols,
et des autres Tartares occidentaux 1. 2 (Paris 1756).
Drouin 1895 E. Drouin, Mémoire sur les Huns Ephthalites. Le Muséon XIV, 1895,
73-84, 141-161, 232-247, 277-288.
Ecsedy 1984 I. Ecsedy, Western Turks in Northern China in the Middle of the 7th
century. In: J.Harmatta (ed.), From Hecataeus to Al-Huwārizmī. Studies in the sources on
the history of Pre-Islamic Central Asia. Collection of the sources for the history of Pre-
Islamic Central Asia. Series I. III (Budapest 1984) 153-162.
Elishē 1982 Elishē, History of Vardan and the Armenian War. Translation and
Commentary by R.W. Thomson (Cambridge, London 1982).
Enoki 1955 K. Enoki, The origin of the White Huns or Hephthalites. East and West
3, 1955, 231-237.
Enoki 1959 K. Enoki, On the Nationality of the Ephthalites. Memoirs of the
Research Department of the Toyo Bunko (The Oriental Library) 18, 1959, 1-58.
Enoki 1969 K. Enoki, On the date of the Kidarites. Memoirs of the Research
Department of the Toyo Bunko (The Oriental Library) 27, 1969, 1-26.
182

Enoki 1970a K. Enoki, On the date of the Kidarites. Memoirs of the Research
Department of the Toyo Bunko (The Oriental Library) 28, 1970, 13-38.
Enoki 1970b K. Enoki, The Liang chih-kung-t’u on the Origin and Migration of the
Hua or Ephthalites. Journal of the Oriental Society of Australia 7. 1&2, 1970, 37-45.
Enoki 1984 K. Enoki, The Liang chih-kung-t’u. Memoirs of the Research
Department of the Toyo Bunko (The Oriental Library) 42, 1984, 75-138.
Errington / Curtis 2007 E. Errington / V. S. Curtis, From Persepolis to the Punjab.
Exploring ancient Iran, Afghanistan and Pakistan (London 2007).
Esin 1977 E. Esin, Tarkhan Nīzak or Tarkhan Tirek An Enquiry concerning the
Prince of Badhghīs Who in A.H. 91/A. D. 709-710 Opposed the 'Omayyad Conquest of
Central Asia. Journal of the American Oriental Society 97. 3, 1977, 323-332.
Falk 2003 H. Falk, A Copper Plate Donation Record and Some Seals from the
Kashmir Smast. Beiträge zur Allgemeinen und Vergleichenden Archäologie 23, 2003, 1-
19.
Falk 2008 H. Falk, Money can buy me heaven. Religious donations in late and post-
Kushan India. Archäologische Mitteilungen aus Iran und Turan 40, 2008, 137-148.
Fedorov 2005 M. Fedorov, On Some Articles in the Resent Issues (Nos. V, VI, VII)
of the Нумизматика Центральной Азии (Numismatics of Central Asia). Central Asiatic
journal 49, 2005, 175-203.
Fedorov 2006 M. Fedorov, The Ancient Kings of Kwārezm. Chronology and
Succession. Archäologische Mitteilungen aus Iran und Turan 38, 2006, 347-354.
Fedorov 2008 M. Fedorov, Notes on the Early Medieval Numismatics of Kwārezm.
Archäologische Mitteilungen aus Iran und Turan 40, 2008, 267-275.
Felix 1992 W. Felix, Chionites. In: E. Yarshater (ed.), Encyclopaedia Iranica V
(Costa Mesa 1992) 485-487.
Firdausi 1915 Firdausi, Sháhnáma. Vol. VII. Translation by A.Warner / E.Warner
(London 1915).
Fleet 1886 J. F. Fleet, The history and date of Mihirakula. The Indian Antiquary
XV, 1886, 245-252.
Fleet 1888a J. F. Fleet, Corpus Inscriptionum Indicarum: Inscriptions of the Early
Guptas III.Calcutta, 1888,
http://projectsouthasia.sdstate.edu/docs/history/primarydocs/Epigraphy/Gupta-
Era/gwalior_stone.htm
Fleet 1888b
J. F. Fleet, Corpus Inscriptionum Indicarum: Inscriptions of the Early Guptas III.
Calcutta, 1888,
http://projectsouthasia.sdstate.edu/docs/history/primarydocs/Epigraphy/Gupta-
Era/mandasor_pillar.htm
Fleet 1889 J. F. Fleet, The coins and history of Toramana. The Indian Antiquary
XVIII, 1889, 225-230.
Frye 1974 R. N. Frye, Napki Malka and the Kushano-Sasanians. In: D.K.
Kouymjian (ed.), Near Eastern Numismatics, Iconography, Epigraphy and History.
Studies in Honor of George C. Miles (Beirut 1974) 115-122.
Frye 1986 R. N. Frye, The Hephthalite coinage of Afghanistan. In: I.A. Carradice
(ed.), Proceedings of the 10th international congress of numismatics (London 1986) 511-
516.
183

Frye 1991a R. N. Frye, Les Sogdiens et les religions de l’Asie centrale. In: P.
Bernard / F.Grenet (eds.), Histoire et cultes de l’Asie centrale preislamique (Paris 1991)
163-166.
Frye 1991b R. N. Frye, Pre-Islamic and early Islamic cultures in Central Asia. In:
R. L. Canfield (ed.), Turco-Persia in Historical perspective (Cambridge 1991) 35-52.
Frye 2001 R. N. Frye, The Heritage of Central Asia. From Antiquity to the Turkish
Expansion (Princeton 2001).
Frye / Sayili 1943 R. N. Frye /A. M. Sayili, Turks in the Middle East before the
Saljuqs. Journal of the American Oriental Society 63. 3, 1943, 194-207.
Fuxi 2005 S. Fuxi, Investigations on the Chinese version of the Sino-Sogdian
bilingual inscription of the tomb of Lord Shi. In: E. de la Vaissière / É. Trombert (eds.),
Les Sogdiens en Chine (Paris 2005), 47-55.
Gardin 1998 J.-C. Gardin, Description des sites et notes de synthèse. In:
Prospections archéologiques en Bactriane orientale (1974 - 1978) 3 (Paris 1998).
Gardin / Lyonnet 1987 J.-C. Gardin / B. Lyonnet, Céramique et chronologie des
monuments pré-islamiques de l’Hindukush central. In: M. Le Berre, Monuments préislamiques
de l’Hindukush central. Mémoires de la Délégation Archéologique française
en Afghanistan XXIV (Paris 1987) 97-123.
Gaube 1982 H. Gaube, Mazdak: historical reality or invention Studia Iranica 11,
1982, 111-122.
Geary 1983 P. J. Geary, Ethnic identity as a situational construct in the early middle
ages. Mitteilungen der Anthropologischen Gesellschaft in Wien 113, 1983, 15–26.
Ghirshman 1946 R. Ghirshman, Begram. Mémoires de la Délégation
Archéologique française en Afghanistan XII (Cairo 1946).
Ghirshman 1948 R. Ghirshman, Les Chionites-Hephtalites. Mémoires de la
Délégation Archéologique française en Afghanistan XIII (Cairo 1948).
Ghose 2003 M. Ghose, The Impact of the Hun Invasions: A Nomadic Interlude in
Indian Art.Bulletin of the Asia Institute 17, 2003, 145-158.
Gignoux 1998 P. Gignoux, Les inscriptions en moyen-perse de Bandiān. Studia
Iranica 27. 2, 1998, 251-258.
Gignoux 2008 P. Gignoux, Le site de Bandiān revisté. Studia Iranica 37. 2, 2008,
163-174.
Golden 1992 P. Golden, An Introduction to the History of the Turkic Peoples:
Ethnogenesis and State-Formation in Medieval and Early Modern Eurasia and the Middle
East (Wiesbaden 1992).
Göbl 1967 R. Göbl, Dokumente zur Geschichte der iranischen Hunnen in Baktrien
und Indien IIV (Wiesbaden 1967).
Göbl 1987 R. Göbl, Die Numismatik als Quelle zur Kunst der Sasaniden, der Kušān
und der Iranischen Hunnen. Bulletin of the Asia Institute 1, 1987, 65-79.
Gömeç 1997 S. Gömeç, Kök Türk tarihi (Ankara 1997).
Grenet 1984 F. Grenet, Les pratiques funéraires dans l'Asie centrale sédentaire de la
conquête grecque à l'islamisation (Paris 1984).
Grenet 2002
F. Grenet, Regional interaction in Central Asia and Northwest India in the Kidarite
and Hephthalite periods. In: N. Sims-Williams (ed.), Indo-Iranian languages and peoples.
Proceedings of the British Academy 116, 2002, 203-224.
184

Grenet 2005a F. Grenet, The self-image of the Sogdians. In: E. de la Vaissière / É.
Trombert (eds.), Les Sogdiens en Chine (Paris 2005), 123-140.
Grenet 2005b F. Grenet, Kidarites, 2005 http://www.iranica.com/newsite/index.isc
Grenet / Riboud 2003 F. Grenet / P. Riboud, A Reflection of the Hephthalite
Empire: The Biographical Narrative in the Reliefs of the Tomb of the Sabao Wirkak
(494-579). Bulletin of the Asia Institute 17, 2003, 133-143.
Grenet et al. 2004 F. Grenet / P. Riboud / Y. Junkai, Zoroastrian scenes on a newly
discovered Sogdian tomb in Xi’an, Northern China. Studia Iranica 33. 2, 2004, 273-284.
Grenet (year is not shown) F. Grenet, Remnants of Burial Practices in Ancient Iran.
http://www.iranica.com/newsite/articlenavigation/index.isc
Grignaschi 1984 M. Grignaschi, La Chute de l’empire Hephthalite dans les sources
Byzantines et Perses et le problème des Avar. In: J. Harmatta (ed.), From Hecataeus to
Al-Huwārizmī. Studies in the sources on the history of Pre-Islamic Central Asia.
Collection of the sources for the history of Pre-Islamic Central Asia. Series I. III
(Budapest 1984) 219-248.
Grousset 1970 R. Grousset, The Empire of the Steppes (New Brunswick, New
Jersey 1970).
Habibi 1974 Habibi, Word divers in the Greek script of the Kushan period of
Afghanistan. In: Центральная Азия в кушанскую эпоху 1 (Москва 1974) 322-327.
Harmatta 1969 J. Harmatta, Late Bactrian Inscriptions. Acta Antiqua Academiae
Scientarium Hungarica 17, 1969, 297-432.
Harmatta 1984 J. Harmatta, Kidara and the Kidarite huns in Kaśmīr. In: J. Harmatta
(ed.), From Hecataeus to Al-Huwārizmī. Studies in the sources on the history of Pre-
Islamic Central Asia. Collection of the sources for the history of Pre-Islamic Central Asia
I. III (Budapest 1984) 185-189.
Harmatta 1990 J. Harmatta, Chionitae, Euseni, Gelani. In: J. Harmatta (ed.), From
Alexander the Great to Kül Tegin. Collection of the sources for the history of Pre-Islamic
Central Asia I. IV (Budapest 1990) 89-97.
Harmatta 1996 J. Harmatta, Annexation of the Hephthalite vassal kingdoms by the
Western Türks. In: J. Herrmann / E. Zürcher (eds.), History of Humanity III (Paris 1996)
475-476.
Harmatta 2000 J. Harmatta, The struggle for the “Silk Route” between Iran,
Byzantium and the Türk empire from 560 to 630 A.D. In: Kontakte zwischen Iran,
Byzanz und der Steppe im 6.-7. Jahrhundert. Varia Archaeologica Hungarica X
(Budapest, Napoli, Roma 2000) 249-252.
Harmatta 2001 J. Harmatta, The Letter Sent By the Turk Kagan to the Emperor
Mauricius. Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae XLI (Budapest 2001) 109-
118.
Harmatta / Litvinsky 1996 J. Harmatta / B. A. Litvinsky, Tokharistan and Gandhara
under Western Türk rule (650-750). In: B. A. Litvinsky (ed.), History of civilizations of
Central Asia. The crossroads of civilizations: A.D. 250 to 750 III, 1996, 367-401.
Herrmann 1925 A. Herrmann, Die Hephthaliten und ihre Beziehungen zu China.
Asia Major II, 1925, 564-580.
Hudūd al-‘Ālam 1980 Hudūd al-‘Ālam. “The Regions of the World”. Translation of
V. Minorsky (Karachi 1980).
Humbach 1961 H. Humbach, Kušān und Hephthaliten (München 1961).
Humbach 1966 H. Humbach, Baktrische Sprachdenkmäler I (Wiesbaden 1966).
185

Humbach 1967a H.Humbach, Baktrische Sprachdenkmäler II (Wiesbaden 1967).
Humbach 1967b H. Humbach, Two Inscriptions in Graeco-Bactrian Cursive Script
from Afghanistan. East and West 17. 1-2, 1967, 25-26.
Humbach 1996 H. Humbach, The Peroz Hephthalite coins. In: Буддийские
комплексы Кара-тепе в Старом Термезе. Основные итоги работ 1978-1989 гг.
(Москва 1996) 209-212.
Juliano 2006 A. Juliano, Chinese pictorial space at the cultural crossroads. In: M.
Compareti / P.Raffetta / G. Scarcia (eds.), Ēran ud Anērān. Studies Presented to Boris
Il’ič Maršak on the Occasion of His 70th Birthday (Venezia 2006) 293-316.
Junkai 2005 Y. Junkai, Carvings on the Stone Outer Coffin of Lord Shi of the
Northern Zhou. In: E. de la Vaissière / É. Trombert (eds.), Les Sogdiens en Chine (Paris
2005), 21-45.
Junker 1930 H. Junker, Die Hephthalitischen Münzinschriften. Sonderausgabe aus
den Sitzungsberichten der Preussischen Akademie der Wissenschaften XXVII, 1930, 3-
26 [641-664].
Il’yasov 2001 J. Ya. Il’yasov, The Hephthalite Terracotta. Silk Road art and
archaeology 7, 2001,187-200.
Ilyasov 2003 J. Ya. Ilyasov, On a number of Central Asian Tamghas. Silk Road art
and archaeology 9, 2003, 131-157.
Ilyasov / Rusanov 1997/98 J. Ya. Ilyasov / D. V. Rusanov, A Study on the Bone
Plates from Orlat. Silk Road art and archaeology 5, 1997/98, 107-159.
Inaba 2004 M. Inaba, Nāy Qal’a, Wujīristān and the Khalaj. In: G.Verardi /
E.Paparatti, Buddhist caves of Jāghūrī and Qarabāgh-e Ghaznī, Afghanistan (Rome 2004)
105-108. Inaba 2005
M. Inaba, The Identity of the Turkish Rulers to the South of Hindukush from the
7th to the 9th Centuries A.D. Zinbun 38, 2005, 1-19.
Kageyama 2007 E. Kageyama, The winged crown and the triple-crescent crown in
the Sogdian funerary monuments from China: their relation to the Hephthalite occupation
of Central Asia. Journal of Inner Asian Art and Archaeology 2, 2007, 11-22.
Kalhana 1961 Kalhana’s Rājataranginī. A Chronicle of the Kings of Kashmir I.
Translated, with introduction by M.A. Stein (Delhi, Patna, Varanasi 1961).
Kingsmill 1878 T. Kingsmill, The migrations and Early History of the White Huns;
principally from Chinese Sources. The Journal of the Royal Asiatic Society of Great
Britain and Ireland X, 1878, 285-304.
Konukçu 1973 E. Konukçu, Kusan ve Akhunlar tarihi (Istanbul 1973).
Kuwayama 1989 Sh. Kuwayama, The Hephthalites in Tokharistan and Northwest
India. Zinbun 24,1989, 89-134.
Kuwayama 1998 Sh. Kuwayama, Not Hephthalite but Kapisian Khingal: Identity of
the Napki Coins. In: Ex Moneta: Essay on Numismatics, History and Archaeology in
honour of Dr.David W. MacDowall 2 (New Delhi 1998) 331-349.
Kuwayama 1999 Sh. Kuwayama, Historical Notes on Kāpiśī and Kābul in the
Sixth-Eighth Centuries. Zinbun 34. 1, 1999, 25-77.
Kuwayama 2002 Sh. Kuwayama, Across the Hindukush of the First Millenium. A
collection of the papers (Kyoto 2002).
Lecomte 2007 O. Lecomte, Gorgân and Dehistan. In: J. Cribb / G. Herrmann (eds.),
After Alexander Central Asia before Islam. Proceedings of the British Academy 133
(Oxford 2007) 295-312.
186

Lerner 1996 J. Lerner, Horizontal-Handled Mirrors: East and West. Metropolitan
Museum journal 31, 1996, 11-40.
Lerner 1999 J. Lerner, Some Central Asian seals in the Rosen collection. In: M.
Alram / D. E. Klimburg-Salter (eds.), Coins, Art, and Chronology. Essays on the pre-
Islamic History of the Indo-Iranian Borderlands (Wien 1999) 265-276.
Lerner 2009 J. Lerner, Animal Headdresses on the Sealings of the Bactrian
Documents. In: Exegisti monumenta. Festschrift in Honour of Nicholas Sims-Williams
(Wiesbaden 2009) 215-226.
Litvinskij 1986 B. A. Litvinskij, Antike und frühmittelalteliche Grabhügel im
westlichen Fergana-Becken, Tadžikistan. Materialien zur Allgemeinen und
Vergleichenden Archäologie 16, 1986.
Litvinsky 1996 B. A. Litvinsky, The Hephthalite Empire. In: B.A. Litvinsky (ed.),
History of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations: A.D. 250 to 750
III, 1996, 135-162.
Litvinskij 1998 B. A. Litvinskij, La civilisation de l’Asie centrale antique.
Archäologie in Iran und Turan 3, 1998.
Litvinsky 2001 B. A. Litvinsky, The Bactrian Ivory Plate with a Hunting Scene
from the Temple of the Oxus. Silk Road art and archaeology 7, 2001, 137-166.
Litvinskij / Solovjev 1985 B. A. Litvinskij / V. S. Solovjev, Kafyrkala.
Frühmittelalteliche Stadt im Vachš-Tal, Süd-Tadžikistan. Materialien zur Allgemeinen
und Vergleichenden Archäologie 28, 1985.
Litvinsky / Vorobyova-Desyatovskaya 1996 B.A. Litvinsky / M. I. Vorobyova-
Desyatovskaya, Religion and religious movements-II. In: B. A. Litvinsky (ed.), History
of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations: A.D. 250 to 750 III,
1996, 421-448.
Litvinsky / Zamir Safi 1996 B. A. Litvinsky / M. H. Zamir Safi, The later
Hephthalites in Central Asia. In: B. A. Litvinsky (ed.), History of civilizations of Central
Asia. The crossroads of civilizations: A.D. 250 to 750 III, 1996, 176-183.
Loginov / Nikitin 1993 S. D. Loginov / A. B. Nikitin, Sasanian coins of the late 4th
– 7th centuries from Merv. Mesopotamia XVIII, 1993, 271-275.
Lyonnet 1997 B. Lyonnet, Céramique et peuplement du chalcolithique à la
conquête arabe. Prospections archéologiques en Bactriane orientale (1974-1978) 2 (Paris
1997).
Macartney 1944 C. A. Macartney, On the Greek Sources for the History of the
Turks in the Sixth Century. Bulletin of the School of Oriental and African Studies XI. 2,
1944, 266-275.
Mac Dowall / Taddei 1978 D.W. Mac Dowall / M. Taddei, The Pre-Muslim period.
In: F. R. Allchin / N.Hammond (eds.), The Archaeology of Afghanistan from earliest
times to the Timurid period (London, New York, San Francisco 1978) 233-299. Marquart
1901
J. Marquart, Ērānšahr nach der Geographie des Ps. Moses Xorenac’i.
Abhandlungen der Königlichen Gesellschaft der Wissenschaften zu Göttingen III. 2
(Berlin 1901).
Marquart 1938 J. Marquart, Wehrot und Arang (Leiden 1938).
Marschak 1986 B. Marschak, Silberschätze des Orients. Metallkunst des 3.-13.
Jahrhunderts und ihre Kontinuität (Leipzig 1986).
187

Marshak / Negmatov 1996 B. I. Marshak / N. N. Negmatov, Sogdiana. In: B. A.
Litvinsky (ed.), History of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations:
A.D. 250 to 750 III, 1996, 233-280.
Marshall 1960 J. Marshall, A Guide to Taxila (Cambridge 1960).
Martin 1937 M. F. C. Martin, Coins of Kidāra and the Little Kushāns. Journal of the
Royal Asiatic Society of Bengal III, 1937, 342-352.
Matbabaev 1998 B. Matbabaev, Frühmittelalterliche Grabstatten im nördlichen
Fergana-Tal (Usbekistan). Archäologische Mitteilungen aus Iran und Turan 30, 1998,
269-305.
McGovern 1939 W. М. McGovern, The Early Empires of Central Asia (Chapel Hill
1939).
Melzer 2006 G. Melzer, A copper scroll inscription from the time of the Alchon
Huns. In: J.Braarvig (ed.), Manuscripts in Schøyen Collection III (Oslo 2006) 251-314.
Menander the Guardsman 1989 The History of Menander the Guardsman.
Translation of R. C. Blockley (Liverpool 1985).
Maenchen-Helfen 1959 O. Maenchen-Helfen, Review of F. Altheim’s book
“Geschichte der Hunnen”. Journal of the American Oriental Society 79, 4, 1959, 295-
298.
Miller 1959 R.A. Miller, Accounts of the Western Nations in the history of the
Northern Chou dynasty (Berkeley, Los Angeles 1959).
Minorsky 1940 V. Minorsky, The Turkish Dialect of the Khalaj. Bulletin of the
School of Oriental Studies 10. 2, 1940, 417-437.
Mitchiner 1975a M. Mitchiner, A Hoard of Late Kushan Gold Staters. East and
West 25.1-2, 1975, 147-156.
Mitchiner 1975b M. Mitchiner, Some Late Kushano-Sasanian and Early
Hephthalite Silver Coins. East and West 25. 1-2, 1975, 157-165.
Mode 2006 M. Mode, Heroic fights and dying heroes. The Orlat battle plaque and
the roots of Sogdian art. In: M. Compareti / P. Raffetta / G. Scarcia (eds.), Ēran ud
Anērān. Studies Presented to Boris Il’ič Maršak on the Occasion of His 70th Birthday
(Venezia 2006) 419-454.
Mohay 1990 Mohay, Mihirakula-Gollas. In: J. Harmatta (ed.), From Alexander the
Great to Kül Tegin. Collection of the sources for the history of Pre-Islamic Central Asia
I. IV (Budapest 1990) 99-110.
Moravcsik 1983 G. Moravcsik, Byzantinoturcica II (Leiden 1983).
Moses Khorenats’i 1978 Moses Khorenats’i. Translation and Commentary by R.W.
Thomson. (Cambridge, London 1978).
Narshakhī 1954 M. Narshakhī, The History of Bukhara. Translated by R. Frye
(Cambridge 1954).
Nasim Khan 2001 M. Nasim Khan, Exploration and Excavation of the Earliest
Sivaite Monastic Establishment at Kashmir Smast (A Preliminary Report). Ancient
Pakistan XIV, 2001, 218-309.
Nasim Khan 2006 M. Nasim Khan, Treasures from Kashmir Smast (The Earliest
Śaiva Monastic Establishment) (Peshawar 2006).
Nerazik / Bulgakov 1996 E. E. Nerazik / P. G. Bulgakov, Khwarizm. In: B. A.
Litvinsky (ed.), History of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations:
A.D. 250 to 750 III, 1996, 207-231.
188

Nikitin 1999 A. Nikitin, Notes on the Chronology of the Kushano-Sasanian
kingdom. In: M. Alram / D. E. Klimburg-Salter (eds.), Coins, Art, and Chronology.
Essays on the pre-Islamic History of the Indo-Iranian Borderlands (Wien 1999) 259-263.
Nöldeke 1973 Th. Nöldeke, Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der
Sasaniden aus der arabischen Chronik des Tabari (Graz 1973).
Parker 1902 E. H. Parker, The Ephthalite Turks. The Imperial and Asiatic Quarterly
Review XIV. 27-28, 1902, 131-159.
Parlato 1990 S. Parlato, La presunta invasione Eftalita in India. In: Indo-Sino-
Tibetica. Studi in onore L. Petech (Roma 1990) 257-281.
P‘awstos Buzand 1989 The Epic Histories Attributed to P‘awstos Buzand
(Buzandaran Patmut‘iwnk‘), Translation and Commentary by N. G. Garsoian (Cambridge
1989).
Petech 1988 L. Petech, Note su Kapisi e Zabul. Selected papers on Asian history.
Serie Orientale Roma LX, 1988.
Procopius 1914 Procopius. History of the wars. With an English translation by H.
B. Dewing, vol. I (London, New York 1914).
Pohl 1998 W. Pohl, Introduction: strategies of distinction. In: W. Pohl / H. Reimitz
(eds.), Strategies of distinction. The Contruction of Ethnic Communities, 300-800
(Leiden, Boston, Köln 1998) 1-15.
Pulleyblank 1962 E. G. Pulleyblank, The consonantal system of old Chinese. Asia
Major IX. I, 1962, 58-144.
Puri 1979 B. N. Puri, Central Asia and its people’s role in ancient Indian history. In:
J.Harmatta (ed.), Prolegomena to the sources on the history of Pre-Islamic Central Asia.
Collection of the sources for the history of Pre-Islamic Central Asia (Budapest 1979)
181-186.
Rahbar 1998 M. Rahbar, Découverte d’un monument d’époque sassanide à
Bandian, Dargaz (Nord Khorassan). Fouilles 1994 et 1995. Studia Iranica 27. 2, 1998,
213-250.
Rahbar 2004 M. Rahbar, Le monument sassanide de Bandiān, Dargaz: un temple du
feu d’après les dernières découverts, 1996-1998. Studia Iranica 33.1, 2004, 7-30.
Rahbar 2007 M. Rahbar, A tower of silence of the Sasanian period at Bandiyan:
some observations about Dakhmas in Zoroastrian religion. In: J. Cribb / G. Herrmann
(eds.), After Alexander Central Asia before Islam. Proceedings of the British Academy
133 (Oxford 2007) 455-473.
Ray 1965 A. Ray, Origin and Ethnology of the Hūnas of India. Journal of Indian
History XLIII.II. 128, 1965, 493-512.
Raychaudhuri 1996 H. Raychaudhuri, Political History of Ancient India from the
Accession of Parikshit to the Extinction of the Gupta Dynasty (Delhi 1996).
Samolin 1956 W. Samolin, A note on Kidara and the Kidarites. Central Asiatic
journal II, 1956, 295-297.
Samolin 1957/58a W. Samolin, Some notes on the Avar problem. Central Asiatic
journal III, 1957/58, 62-65.
Samolin 1957/58b W. Samolin, Hsiung-nu, Hun, Turk. Central Asiatic journal III,
1957/58, 143-150.
Saint-Martin 1849 V. de Saint-Martin, Les Huns blancs ou Ephthalites des
historiens byzantins (Paris 1849).
189

Scaglia 1958 G. Scaglia, Central Asians on a Norhern Ch’i Gate Shrine. Artibus
Asiae XXI.1, 1958, 9-28.
Schottky 2004 M. Schottky, Huns. In: E. Yarshater (ed.), Encyclopaedia Iranica
XII. 6 (New York 2004) 575-577.
Sen (ed.) 1979 S. Sen (ed.), India through Chinese Eyes. Sir William Meyer
Endowment Lectures (Calcutta 1979).
Shaffer / Hoffman 1976 J. G. Shaffer / M. A. Hoffman, Kinship and Burial among
Kushano-Sasanians: A Preliminary Assessment. East and West 26. 1-2, 1976, 133-152.
Shankar 1998 G. Shankar, Ancient Indian Numismatics (Jodhpur 1998).
Schindel 2006 N. Schindel, The Sasanian Eastern Wars in 5th Century: The
Numismatic Evidence. In: A. Panaino / A. Piras (eds.), Proceedings of the 5th Conference
of the Societas Iranologica Europae I (Milano 2006) 675-689.
Shennan 2003 S. Shennan, Introduction: archaeological approaches to cultural
identity. In: S.Shennan (ed.), Archaeological approaches to cultural identity (London,
New York 2003) 1-32.
Si-Yu-Ki – I 1906 Si-Yu-Ki: Buddhist Records of the Western World. Book I.
Translated by S. Beal (London 1906).
Si-Yu-Ki – II 1906 Si-Yu-Ki: Buddhist Records of the Western World. Book II.
Translated by S. Beal (London 1906).
Sims-Williams 1997 N. Sims-Williams, New Light on Ancient Afghanistan. The
decipherment of Bactrian (London 1997).
Sims-Williams 1999 N. Sims-Williams, From the Kushan-shahs to the Arabs. New
Bactrian documents dated in the Era of the Tochi inscriptions. In: M. Alram / D. E.
Klimburg-Salter (eds.), Coins, Art, and Chronology. Essays on the pre-Islamic History of
the Indo-Iranian Borderlands (Wien 1999) 245-258.
Sims-Williams 2000 N. Sims-Williams, Bactrian documents from Northern
Afghanistan I: Legal and Economic Documents (Oxford University Press 2000).
Sims-Williams 2002a N. Sims-Williams, The Bactrian inscription on the seal of
Khingila. Silk Road art and archaeology 8, 2002, 143-148.
Sims-Williams 2002b N. Sims-Williams, Ancient Afghanistan and its invaders:
Linguistic evidence from the Bactrian documents and inscriptions. In: N. Sims-Williams
(ed.), Indo-Iranian languages and peoples. Proceedings of the British Academy 116,
2002, 225-242.
Sims-Williams 2007 N. Sims-Williams, Bactrian documents from Northern
Afghanistan II: Letters and Buddhist texts. Corpus Inscriptionum Iranicarum II. III
(London 2007). Sims-Williams 2008
N. Sims-Williams, The Sasanians in the East. A Bactrian archive from Northern
Afghanistan. In: V. S.Curtis / S. Stewart (eds.), The Sasanian Era. The Idea of Iran III
(London 2008) 88-102.
Sinor 1994 D. Sinor, The establishment and dissolution of the Türk empire. In: D.
Sinor (ed.), The Cambridge history of early Inner Asia (Cambridge 1994) 285-316.
Sircar 1963 D.C. Sircar, Three Early Medieval Incriptions. 1. Kabul Inscription of
Shāhi Khingāla. Epigraphia Indica XXXV. I, 1963, 44-47.
Smith 1906 V.A. Smith, The History of India II (London 1906).
Smith 1907a V. A. Smith, White Hun (Ephthalite) coins from the Panjab. The
Journal of the Royal Asiatic Society of Great Britain and Ireland, 1907, 91-97.
190

Smith 1907b V. A. Smith, White Hun’ coin of Vyaghramukha of the Chapa
(Gurjara) dynasty of Bhinmal. The Journal of the Royal Asiatic Society of Great Britain
and Ireland, 1907, 923-928.
Smith 1914 V. Smith, The Early History of India (Oxford 1914).
Specht 1883 E. Specht, Etudes sur L’Asie central d’apres les historiens chinois.
Journal Asiatique VIII. 2, 1883, 317-350.
Stadtner 2000 D. Stadtner, Two Fifth-Century Bodhisattvas from Afghanistan.
South Asian Studies 16, 2000, 37-44.
Stark 2008 S. Stark, Die Alttürkenzeit in Mittel-und Zentralasien. Archäologische
und historische Studien (Wiesbaden 2008).
Stark 2009 S. Stark, Transoxanien nach dem Tang Huiyao des Wang Pu
(Norderstedt 2009).
Stein 1905 M. A. Stein, White Huns and Kindred Tribes in the History of the Indian
North-West Frontier.The Indian Antiquary XXIV, 1905, 73-87.
Sundermann 1996 W. Sundermann, The Rise of the Hephthalite Empire. In: J.
Herrmann / E. Zürcher (eds.), History of Humanity III (Paris 1996) 274.
Sverchkov 2009 L. M. Sverchkov, On the State of Mi-mi, Mi Country and the “City
of Memacens”. Ancient Civilizations from Scythia to Siberia 14, 2009, 317-335.
Sykes 1921 P. Sykes, A History of Persia I (London 1921).
Sykes 1975 P. Sykes, A History of Afghanistan I (New York 1975).
Tabari 1869 Chronique de Tabari traduite sur la version persane D’Abou-Ali
Mo’hammed Bel’ami par M. Hermann Zotenberg 2 (Paris 1869).
Tarzi 2007 Z. Tarzi, Les fouilles de la mission archéologique française à Bâmiyân
sous la direction de Z. Tarzi. In: L’art d’Afghanistan de la préhistoire à nos jours (Paris
2007) 95-122.
Tezcan 2006 M. Tezcan, The Ethnonym Apar in the Turkish Inscriptions of the 8th
Century and Armenian Manuscripts. In: M. Compareti / P. Raffetta / G. Scarcia (eds.),
Ēran ud Anērān. Studies Presented to Boris Il’ič Maršak on the Occasion of His 70th
Birthday (Venezia 2006) 603-620.
Thakur 1967 U. Thakur, The Hūnas in India (Varanasi 1967).
Thomas 1944 F. W. Thomas, A Tokharī () MS. Journal of the American Oriental
Society 64. 1, 1944, 1-3.
Tremblay 2001 X. Tremblay, Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi
les peuples et religions d’Asie Centrale d’après les sources primaires (Vienna 2001).
Ujfalvy 1898 Ch. de Ujfalvy, Mémoires sur les Huns Blancs (Ephthalites de l’Asie
centrale, Hunas de l’Inde) et sur la déformation de leurs cranes. L’Anthropologie IX,
1898, 259-277, 384-407.
Utas 1979 B. Utas, Non-religous book Pahlavi literature as a source on the history
of Central Asia. In: J. Harmatta (ed.), Studies in the sources on the history of pre-islamic
Central Asia (Budapest 1979) 119-128.
Vaissière 2003 É. de la Vaissière, Is There a “Nationality of the Hephthalites”.
Bulletin of the Asia Institute 17, 2003, 119-132.
Vaissière 2005a E. de la Vaissière, Sogdian traders (Leiden, Boston 2005).
Vaissière 2005b É. de la Vaissière, Huns et Xiongnu. Central Asiatic Journal 49,
2005, 3-26. Vaissière 2006
E. de la Vaissière, Xiongnu. 2006. http://www.iranica.com/newsite/search/index.isc
191

Verardi / Paparatti 2004 G. Verardi / E. Paparatti, Buddhist caves of Jāghūrī and
Qarabāgh-e Ghaznī, Afghanistan (Rome 2004).
Vogelsang 2002 W. Vogelsang, The Afghans, 2002.
Vondrovec 2003 K. Vondrovec, Coins from Gharwal (Afghanistan). Bulletin of the
Asia Institute 17, 2003, 159-175.
Vondrovec 2008
K. Vondrovec, Obole in der Münzprägung der Iranischen Hunnen. Numismatische
Zeitschrift 116/117, 2008, 269-300.
Vondrovec (forthcoming) K. Vondrovec, Numismatic Evidence of the Alchon Huns
reconcidered. Beitrage zur Ur-und Frühgeschichte Mitteleuropas 50 (forthcoming) 25-56.
Widengren 1952 G. Widengren, Xosrau Anōšurvān, les Hephtalites et les peuples
turcs (Études préliminaires des sources). Orientalia Suecana I, 1952, 69-94. Whitehead
1913 R. B. Whitehead, A find of Ephthalie or White Hun coins. Journal and Proceedings,
Asiatic society of Bengal IX. 11, 1913, 481-483.
Yagodin 2007 V. N. Yagodin, The Duana archaeological complex. In: V. N.
Yagodin / A. V. G.
Betts / S. Blau, Ancient nomads of the Aralo-Caspian region. The Duana
Archaeological Complex (Leuven, Paris, Dudley 2007) 11-78.
Yakubovich 2005 I. Yakubovich, Marriage contract in the pre-islamic period. 2005.
http://www.iranica.com/newsite/articlenavigation/index.isc
Yamada 1989 M. Yamada, Hūna and Hephtal. Zinbun 23, 1989, 79-113.
Yatsenko 2006 S. A. Yatsenko, The Late Sogdian Costume (the 5th – 8th cc. AD).
In: M.Compareti / P. Raffetta / G. Scarcia (eds.), Ērān ud Anērān. Studies Presented to
Boris Il’ič Maršak on the Occasion of His 70th Birthday (Venezia 2006) 647-680.
Yoshida 2005 Y. Yoshida, The Sogdian version of the new Xi’an inscription, In: E.
de la Vaissière / É. Trombert (eds.), Les Sogdiens en Chine (Paris 2005) 57-72.
Yuan Chwang 1904 On Yuan Chwang’s travels to India. 629-645 A.D. Vol. 1, T.
Watters (ed.) (London 1904).
Zachariah of Mitylene 1899
Zachariah of Mitylene, The Syriac chronicle. Translated F.J. Hamilton and E.W.
Brooks (London 1899).
Zeimal 1994 E.V. Zeimal, The Circulation of Coins in Central Asia during the
Early Medieval Period (Fifth-Eighth Centuries A.D.). Bulletin of the Asia Institute 8,
1994, 245-267.
Zeimal 1996 E.V. Zeimal, The Kidarite kingdom in Central Asia. In: B. A.
Litvinsky (ed.), History of civilizations of Central Asia. The crossroads of civilizations:
A.D. 250 to 750 III, 1996, 119-133.
Абдуллаев 1983 А. П. Абдуллаев, Археологические разведки и раскопки в
пянджском районе в 1977 г. Археологические работы в Таджикистане 17, 1983, 69–
79.
Абдуллаев 1988 А. П. Абдуллаев, Отчет о работе пянджского отряда за 1981 г.
Археологические работы в Таджикистане 21, 1988, 310–324.
Абдуллаев 1990 А. П. Абдуллаев, Работа Пянджского археологического
отряда в 1982 г. Археологические работы в Таджикистане 22, 1990, 267–282.
Абдуллаев 1991 А. П. Абдуллаев, Работа Пянджского археологического
отряда в 1983 г. Археологические работы в Таджикистане 23, 1991, 201–213.
192

Абдуллаев 1993 А. П. Абдуллаев, Отчет Пянджского археологического отряда
за 1984 г. Археологические работы в Таджикистане 24, 1993, 283–295.
Абу Рейхан Бируни 1957 Абу Рейхан Бируни, Памятники минувших
поколений. Избранные сочинения 1 (Ташкент 1957).
Азбелев 1992 П.П. Азбелев, Культурные связи степных народов
предтюркского времени (по материалам Тепсейских и Орлатских миниатюр). In:
Северная Евразия от древности до средневековья. Тезисы конференции к 90-летию
со дня рождения Михаила Петровича Грязнова (Санкт-Петербург 1992) 211-214.
Альбаум 1960 Л. И. Альбаум, Балалык-тепе (Ташкент 1960).
Альбаум 1963 Л. И. Альбаум, Раскопки замка Занг-тепе. История
материальной культуры Узбекистана 4, 1963, 73-83.
Альбаум 1975 Л. И. Альбаум, Живопись Афрасиаба (Ташкент 1975).
Алпаткина 1999 Т.Г. Алпаткина, Парадный айван Варахши: новые
исследования. In: Материальная культура Востока (Москва 1999).
Аманниязов 2004 К. Н. Аманниязов, Туркмены Мангышлака (Алматы 2004).
Амбарцумян 2002 А. А. Амбарцумян, Этноним “хйаона” в Авесте. Записки
Восточного отделения Российского археологического общества I. XXVI (Санкт-
Петербург 2002) 35-72.
Аммиан Марцеллин 1996 Аммиан Марцеллин. Римская история (Санкт-
Петербург 1996).
Анарбаев / Матбабаев 1990 А.А. Анарбаев / Б.Х. Матбабаев, Мунчактепа –
городской могильник в северной Фергане. Общественные науки в Узбекистане 10,
1990, 44-49.
Анарбаев / Матбабаев 1998 А.А. Анарбаев / Б.Х. Матбабаев,
Раннесредневековый городской некрополь ферганцев. История материальной
культуры Узбекистана 29, 1998, 77-95.
Аннанепесов (ed.) 1992 M.A. Аннанепесов (ed.), Войны ислама: материалы по
истории туркмен и Туркменистана (Ашхабад 1992).
Антонова et al. 1979 К. А. Антонова / Г. Бонгард-Левин / Г. Г. Котовский,
История Индии (Москва 1979).
Аржанцева / Иневаткика 2005 И. А. Аржанцева / О. Н. Иневаткика, Еще раз о
росписах Афрасиаба: новые открытия, которым четверть века. In: E. B. Aнтонова /
T. K. Mкртычев (eds.), Центральная Азия. Источники, история, культура (Москва
2005) 118-144.
Артамонов 1962 М. И. Артамонов, История хазар (Ленинград 1962).
Атаниязов 1988 С. Атаниязов, Словарь туркменских этнонимов (Ашхабад,
1988).
Атаниязов 1992 С. Атаниязов, Шеҗере (Түркмениң несил дарагты) (Ашхабад
1992).
Атаниязов 1994 С. Атаниязов, Этнонимы в туркменском языке (Ашхабад
1994).
Aтаханов / Хмельницкий 1973 T. Aтаханов / С.Г. Хмельницкий, О работе
Шаартузского археологического отряда в 1968-1970 гг. Археологические работы в
Таджикистане (1970 год) X, 1973, 187-204.
Баратов 1991 С.Р. Баратов, Культура скотоводов Северной Ферганы в
древности и раннем средневековье (по материалам курумов и мугхона).
Автореферат дисс. канд.ист. наук (Самарканд 1991).
193

Баратов 1997 С. Р. Баратов, К вопросу об эфталитах в Ферганской долине.
История материальной культуры Узбекистана 28, 1997, 94-97.
Бартольд 1963 В. В. Бартольд, История культурной жизни Туркестана.
Сочинения II. 1 (Москва 1963).
Беленицкий 1949 А.М. Беленицкий, О домусульманских культах Средней
Азии. Краткие сообщения Института истории материальной культуры XXVIII,
1949, 83-85.
Беленицкий 1954 А. М. Беленицкий, Вопросы идеологии и культов Согда. По
материалам Пянджикентских храмов. In: A.Ю. Якубовский / M.M. Дьяконов (eds.),
Живопись древнего Пянджикента (Москва 1954) 25-82.
Беленицкий 1971 А.М. Беленицкий, Об эфталитском этапе в истории
среднеазиатского искусства. In: Тезисы докладов на сессии и пленумах,
посвященных итогам полевых исследований в 1971 г. (Москва 1971) 36-37.
Беленицкий 1973 A.M. Беленицкий, Монументальное искусство Пенджикента
(Москва 1973).
Беленицкий / Маршак 1979 А.М. Беленицкий / Б.И. Маршак, Вопросы
хронологии живописи раннесредневекового Согда, Успехи среднеазиатской
археологии 4, 1979, 32-37.
Бернштам 1947a А. Н. Бернштам, Новые работы по тохарской проблеме.
Вестник древней истории 2, 1947, 134-138.
Бернштам 1947b А. Н. Бернштам, К вопросу об усунь // кушан и тохарах.
Советская этнография 3, 1947, 41-47.
Бернштам 1949 А. Н. Бернштам, Из итогов археологических работ на Тянь-
Шане и Памиро-Алае. Краткие сообщения института истории материальной
культуры XXVIII, 1949, 54-66.
Бернштам 1951a А.Н. Бернштам, Очерк истории гуннов (Ленинград 1951).
Бернштам 1951b А.Н. Бернштам, Некоторые данные к этногенезу туркмен.
Советская этнография 4, 1951, 199-201.
Бернштам 1997 А.Н. Бернштам, Избранные труды по археологии и истории
кыргызов и Кыргызстана I (Бишкек 1997).
Бернштам 1998 А.Н. Бернштам, Избранные труды по археологии и истории
кыргызов и Кыргызстана II (Бишкек 1998).
Бичурин 1950 Н. Я. Бичурин (Иакинф), Собрание сведений о народах,
обитавших в Средней Азии в древние времена II (Москва, Ленинград 1950).
Богомолов et al. 1994 Г. И. Богомолов / Ю. Ф. Буряков / Л. И. Жукова / А. А.
Мусакаева / Г. В. Шишкина, Христианство в Средней Азии. In: Из истории древних
культов Средней Азии. Христианство (Ташкент 1994) 6-18.
Болелов 1994 С. Б. Болелов, Погребения по обряду кремации на территории
Средней Азии. Российская археология 4, 1994, 98-106.
Болелов 2001 С. Болелов, Kомплекс керамики VII-VIII веков из северного
Tохаристана. In: Э.В. Ртвеладзе / Ш.Р. Пидаев (eds.), Древняя и средневековая
культура Cурхандарьи (Ташкент 2001) 64-80.
Боровкова 1989 Л. А. Боровкова, Запад Центральной Азии во II в. до н.э.-VII
в. н.э. (Москва 1989).
Боровкова 1991 Л. А. Боровкова, Царство Гоачан и его взаимосвязи с
государствами Гаоче, Яда, Жужань и Северная Вэй (460-542). In: Краткая история
уйгуров (Алма-Ата 1991) 68-85.
194

Брыкина 1982 Г. А. Брыкина, Юго-западная Фергана в первой половине I
тысячелетия нашей эры (Москва 1982).
Брыкина / Горбунова 1999 Г. А. Брыкина / Н. Г. Горбунова, Фергана. In: Г. А.
Брыкина (ed.), Археология. Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья.
Средняя Азия в раннем средневековье (Москва 1999) 93-113.
Булгаков 1963 П. Г. Булгаков, Из арабских источников о Мерве. In: М. Е.
Массон (ed.), Труды Южно-Туркменистанской археологической комплексной
экспедиции XII (Ашхабад 1963) 213-224.
Бурханов 1991 А. А. Бурханов, Арапхана – памятник раннесредневековой
культуры в области Амуля. In: Мерв в древней и средневековой истории Востока II.
Тезисы докладов (Ашхабад 1991) 44-46.
Бурханов 1993a А. А. Бурханов, Арапхана: открытие, которого могло не быть
(Чарджев 1993).
Бурханов 1993b А. А. Бурханов, Древности Амуля (Ашгабат 1993).
Бурханов 1994 А. А. Бурханов, Древний Лебап (Чарджев 1994).
Буряков 1986 Ю. Буряков, Археологические материалы к этнической истории
бассейна средней Сырдарьи в древности и средневековье. In: В.П. Алексеев (ed.),
Материалы к этнической истории населения Средней Азии (Ташкент 1986) 50-67.
Вамбери 1873 Г. Вамбери, История Бохары или Трансоксании с древнейших
времен до настоящего (Санкт-Петербург 1873).
Вайнберг 1972 Б. И. Вайнберг, Некоторые вопросы истории Тохаристана в IV-
V вв. (в связи запустением Кара-тепе). In: Б. Я. Ставиский (ed.), Буддийские
культовый центр Кара-тепе в старом Термезе (Москва 1972) 129-154.
Вайнберг 1977 Б. И. Вайнберг, Монеты древнего Хорезма (Москва 1977).
Вайнберг 1999 Б. И. Вайнберг, Этногеография Турана в древности. VII в. до н.
э. - VIII в. н.э. (Москва 1999).
Вайнберг / Раевская 1982 Б. И. Вайнберг / Т. А. Раевская, Нумизматические
заметки. In: Б. Я. Ставиский (ed.), Буддийские памятники Кара-тепе в старом
Термезе (Москва 1982) 64-71. Вайнберг / Ставиский 1994
Б. И. Вайнберг / Б. Я. Ставиский, История и культура Средней Азии в
древности (Москва 1994).
Васильева 1964 Г. Васильева, Этнографические данные о происхождении
туркменского народа (Москва 1964).
Вертоградова 1982 В. Вертоградова, Индийские надписи на керамике из
раскопок 70-х годов на Кара-тепе. In: Б. Я. Ставиский (ed.), Буддийские памятники
Кара-тепе в старом Термезе (Москва 1982) 134-159.
Веселовский 1877 Н. Веселовский, Очерк историко-географических сведений
о Хивинском ханстве от древнейших времен до настоящего (Санкт-Петербург
1877).
Волин et al. (eds.) 1939 С. Л. Волин / А. А. Ромаскевич / А. Ю. Якубовский
(eds.), Материалы по истории туркмен и Туркмении 1 (Москва, Ленинград 1939)
Воронина 1959 В. Л. Воронина, Раннесредневековый город Средней Азии.
Советская археология 1, 1959, 84-104.
Вязигин 1957 С. А. Вязигин, Эфталиты. In: История Туркменской ССР I. 1
(Ашхабад 1957) 141-150.
Гафуров 1955 Б. Г. Гафуров, История таджикского народа в кратком
изложении I (Москва 1955).
195

Гафуров 1972 Б. Г. Гафуров, Таджики. Древнейшая, древняя и средневековая
история (Москва 1972).
Гинзбург 1974 В. В. Гинзбург, Антропологические данные к вопросу об
этногенезе населения Среднеазиатского междуречья в Кушанскую эпоху. In:
Центральная Азия в кушанскую эпоху 1 (Москва 1974) 219-225.
Грум-Гржимайло 1926 Г. Е. Грум-Гржимайло, Западная Монголия и
Урянхайский край II (Ленинград 1926).
Губаев 1965 А. Губаев, Вал Мерз. Известия Академии наук Туркменской ССР.
Серия общественных наук 2, 1965, 76-78.
Губаев 1981 А. Губаев, Раскрываются тайны замка Ак-тепе (Ашхабад 1981).
Губаев 1989 А. Губаев, Археология Туркменистана (Ашхабад 1989).
Губаев / Ханмурадов 1987
А.Губаев / Г.Н. Ханмурадов, Археологические памятники сасанидского
времени Южного Туркменистана (III-VII вв.) (Ашхабад 1987).
Гумилев 1959 Л.Н. Гумилев, Эфталиты и их соседи в IV веке. Вестник
древней истории 1, 1959, 129-140.
Гумилев 1967a Л.Н. Гумилев, Древние тюрки (Москва 1967).
Гумилев 1967b Л.Н. Гумилев, Эфталиты - горцы или степняки Вестник
древней истории 3, 1967, 91-99.
Гумилев 1974 Л.Н. Гумилев, Хунны в Китае (Москва 1974).
Гумилев 2002 Л.Н. Гумилев, Древние тюрки (Санкт-Петербург, Москва 2002).
Гундогдыев 1998 О.А. Гундогдыев, Прошлое туркмен. Избранные труды по
истории и культуре Туркменистана (Москва 1998).
Джикиев 1963 А. Джикиев, Материалы по этнографии мангышлакских
туркмен. Труды Института истории, археологии и этнографии Академии наук
Туркменской ССР. Серия этнографическая VII, 1963, 192-202.
Джикиев 1991 А. Джикиев, Очерки происхождения и формирования
туркменского народа в эпоху средневековья (Ашхабад 1991).
Дресвянская 1974 Г. Дресвянская, “Овальный” дом христианской общины в
Старом Мерве. In: М. Е. Массон (ed.), Труды Южно-Туркменистанской
археологической комплексной экспедиции XV (Ашхабад 1974) 155-181.
Дурдыев 1991 М.Б. Дурдыев, Туркмены (поиски предков туркменского
народа и его исторической прародины) (Ашхабад 1991).
Дьяконов 1961 М.М. Дьяконов, Очерк истории древнего Ирана (Москва 1961).
Дьяконов / Мандельштам 1958 М.М. Дьяконов / А.М. Мандельштам, Средняя
Азия в III-V вв. In: Очерки истории СССР II (Москва 1958) 339-348.
Зезенков 1974 В. Я. Зезенков, Некоторые краниологические материалы
кушанского времени в Средней Азии. В: Центральная Азия в кушанскую эпоху 1
(Москва 1974) 226-280
Е. Зеймаль 1968 Е. В. Зеймаль, Кушанская хронология (Москва 1968).
Е. Зеймаль 1995 Е. В. Зеймаль, К хронологии кидаритов. In: Эрмитажные
чтения 1986-1994 годов памяти В. Г. Луконина (Санкт-Петербург 1995) 24-29.
Т. Зеймаль / Ртвеладзе 1999 Т. И. Зеймаль / Э. В. Ртвеладзе, Северный
Тохаристан. In: Г. А. Брыкина (ed.), Археология. Средняя Азия и Дальний Восток в
эпоху средневековья. Средняя Азия в раннем средневековье (Москва 1999) 131-
143.
196

Ильясов 1997 Дж.Я. Ильясов, Бодхисаттва из Чаганиана. In: Верования и
культы домусульманской Средней Азии (Москва 1997) 30-32.
Ильясов 1999 Дж.Я. Ильясов, Эфталиты-алхоны в Чаганиане. Нумизматика
Центральной Азии IV, 1999, 32-41.
Ильясов 2004a Дж.Я. Ильясов, Об этнической принадлежности правителей
Пенджикента. Нумизматика Центральной Азии VII, 2004, 54-61.
Ильясов 2004b Дж.Я. Ильясов, Некоторые замечания к проблеме эфталитов.
В: Transoxiana. История и культура (Ташкент 2004) 117-127.
Ильясов 2006 Дж.Я. Ильясов, Погребения в керамических саркофагах на
Дальварзинтепа. Материалы Тохаристанской эспедиции 6, 2006, 137-145.
Исамиддинов / Сулейманов 1984 М.Х. Исамиддинов / Р.Х. Сулейманов,
Еркурган (стратиграфия и периодизация) (Ташкент 1984).
Исамиддинов / Xacанов 2000 М. Х. Исамиддинов / M. Х. Xacанов, История
древнего и средневекового керамического производства Нахшаба (Ташкент 2000).
Исоматов 2006 М. М. Исоматов, Ирано-среднеазиатские взаимоотношения по
“Таърих-и Табари” Балъами (Душанбе, Бишкек 2006).
Кабанов 1953 С. К. Кабанов, К вопросу о столице кидаритов. Вестник древней
истории 2, 1953, 201-207.
Кабанов 1961 С. К. Кабанов, Нахшебские монеты V-VI вв. Вестник древней
истории 1, 1961, 137-144.
Кабанов 1963 С. К. Кабанов, Археологические данные к этнической истории
южного Согда в III-VI вв. Советская археология 1, 1963, 219-230.
Кабанов 1977 С.К. Кабанов, Нахшеб на рубеже древности и средневековья
(III-VII вв.) (Ташкент 1977).
Карпов 1939 Г. И. Карпов, Туркменское племя абдал (Ашхабад 1939).
Manuscript of the Central scientific library of Turkmenistan.
Карпов 1940 Г. И. Карпов, Очерки по истории Туркмении и туркменского
народа (Ашхабад 1940).
Каррыев et al. 1954 А. Каррыев / В. Г. Мошкова / А. Н. Насонов / А. Ю.
Якубовский, Очерки из истории туркменского народа и Туркменистана в VIII-XIX
вв. (Ашхабад 1954).
Кармышева 1976 Б. Х. Кармышева, Очерки этнической истории южных
районов Таджикистана и Узбекистана (Москва 1976).
Кияткина 1993 Т. П. Кияткина, Краниологический материал из склепов
могильников Алтынасар 4, Томпакасар и Косасар. In: Б.И. Вайнберг (ed.), Низовья
Сырдарьи в древности II (Москва 1993) 224-242.
Кляшторный 1992 С. Г. Кляшторный, Хунны и тюрки. In: Б. А. Литвинский
(ed.), Восточный Туркестан в древности и раннем средневековье: Этнос, языки,
религии (Москва 1992) 116-156.
Кляшторный / Султанов 1992 С. Г. Кляшторный / Т. И. Султанов, Казахстан.
Летопись трех тысячелетий (Алма–Ата 1992).
Кляшторный / Савинов 1994 С. Г. Кляшторный / Д. Г. Савинов, Степные
империи Евразии (Санкт-Петербург 1994).
Кошеленко 1966 Г. А. Кошеленко, Уникальная ваза из Мерва. Вестник
древней истории 1, 1966, 92-105.
Кошеленко et al. 1994 Г. А. Кошеленко / A. Губаев / А. Н. Бадер / В. А. Гаибов
(eds.), Древний Мерв в свидетельствах письменных источников (Ашхабад 1994).
197

Кошеленко et al. (eds.) 1999 Г. А. Кошеленко / В. А. Гаибов / A. Губаев,
Северный Тохаристан. In: Г. А.Брыкина (ed.), Археология. Средняя Азия и Дальний
Восток в эпоху средневековья. Средняя Азия в раннем средневековье (Москва
1999) 16-29.
Курбанов 1993 А. В. Курбанов, К истории переселения туркмен на северный
Кавказ. В: Этносы и этнические процессы (Москва 1993) 159-166.
Курбанов 1995 А. B. Курбанов, Ставропольские туркмены: Историкоэтнографические
очерки (Санкт-Петербург 1995).
Кызласов 1969 Л. Р. Кызласов, История Тувы в средние века (Москва 1969).
Кычанов 1997 Е. И. Кычанов, Кочевые государства от гуннов до маньчжуров
Москва 1997).
Лебедева 2000 Т. И. Лебедева, Генезис замковой архитектуры Центрального и
Южного Согда в раннем средневековье. История материальной культуры
Узбекистана 31, 2000, 141-155.
Левина 1993 Л. М. Левина, Джетыасарские склепы. In: Б. И. Вайнберг (ed.),
Низовья Сырдарьи в древности II (Москва 1993) 33-198.
Левина 1996 Л. М. Левина, Этнокультурная история Восточного Приаралья. I
тысячелетие до н.э. - I тысячелетие н.э. (Москва 1996).
Левина 1998 Л.М. Левина, К истории исследований Хорезмской археологоэтнографической
экспедиции в Восточном Приаралье. In: Е. Е. Неразик (ed.),
Приаралье в древности и средневековье (Москва 1998) 42-59.
Левина 2000 Л. М. Левина, Древности низовьев Сырдарьи. In: Ю. А. Рапопорт
/ Е.Е. Неразик / Л.М. Левина, В низовьях Окса и Яксарта. Образы древнего
Приаралья (Москва 2000) 42-60.
Левина / Галиева 1995 Л. М. Левина / З. С. Галиева, Культурный ландшафт
восточной части джетыасарского урочища. In: Б. И. Вайнберг (ed.), Низовья
Сырдарьи в древности V (Москва 1995) 5-30.
Лившиц 1965 В. А. Лившиц, Надписи на фресках из Афрасиаба. In: Тезисы
докладов сессии, посвященной истории живописи стран Азии (Ленинград 1965).
Лившиц 1969 В.А. Лившиц, К открытию бактрийских надписей на Кара-тепе.
In: Б. Я. Ставиский (ed.), Буддийские пещеры Кара-тепе в старом Термезе (Москва
1969) 47-81.
Лившиц 1975 В.А. Лившиц, К интерпретации бактрийских надписей из Каратепе.
В: Б.Я.Ставиский (ed.), Новые находки на Кара-тепе в cтаром Термезе
(Москва 1975) 47-60.
Литвинский 1968 Б. А. Литвинский, Погребальный обряд древних ферганцев
в свете этнографии. Известия Академии наук Таджикской ССР 3. 53, 1968, 42-51.
Литвинский 1972 Б. А. Литвинский, Курганы и курумы Западной Ферганы
(Москва 1972).
Литвинский 1976 Б.А. Литвинский, Проблемы этнической истории древней и
раннесредневековой Ферганы. В: История и культура народов Средней Азии
(древность и средние века) (Москва 1976) 49-65.
Литвинский 1983 Б. А. Литвинский, Буддийский храм Калаи-Кафирниган
(Южный Таджикистан) и проблемы истории культуры Центральной Азии. In:
История и культура Центральной Азии (Москва 1983) 282-304.
198

Литвинский 1996 Б. А. Литвинский, Индийский фактор в цивилизации
Центральной Азии. В: Б.А. Литвинский / E. B. Антонова (eds.), Азия – диалог
цивилизаций (Санкт-Петербург 1996) 153-192.
Литвинский / Зеймаль 1971 Б. А. Литвинский / Т. И. Зеймаль, Аджина-Тепа
(Москва 1971).
Литвинский / Соловьев 1985 Б.А. Литвинский / В.С. Соловьев, Средневековая
культура Тохаристана (Москва 1985).
Логинов / Никитин 1988 С.Д. Логинов / А.Б. Никитин, Монограммы
монетного двора Мерва. Эпиграфика Востока XXIV, 1988, 37-43.
Луконин 1987 В. Г. Луконин, Древний и раннесредвековый Иран. Очерки
истории культуры (Москва 1987).
Луконин 1989 В. Г. Луконин, Сасанидская держава в III-V вв. In: История
древнего мира. Упадок древних обществ III (Москва 1989) 178-200.
Майтдинова 1983 Г. М. Майтдинова, Женские костюмы Тохаристана и Согда
в период раннего средневековья (по произведениям изобразительного искусства).
В: Бактрия-Тохаристан на древнем и средневековом Востоке. Тезисы докладов
конференции, посвященной десятилетию Южно-Таджикистанской
археологической экспедиции (Москва 1983) 52-53.
Майтдинова 1987 Г. М. Майтдинова, Отражение в женских костюмах
Тохаристана и Согда культурных взаимосвязей раннего средневековья. История
материальной культуры Узбекистана 21, 1987, 114-132.
Майтдинова 1999 Г.М. Майтдинова, Государство Кирпанд - миф или
реальность Наследие предков 4, 1999, 84-87.
Майтдинова 2001 Г.М. Майтдинова, Значение костюмного комплекса для
исследования этногенеза (по археолого-этнографическим данным Cредней Aзии)
В: Э. В. Ртвеладзе / Ш. Р. Пидаев (eds.), Древняя и средневековая культура
Cурхандарьи (Ташкент 2001), 81-90.
Майтдинова 2003 Г.М. Майтдинова, Государство Кирпанд - империя в
Срединнoй Азии. Наследие предков 6, 2003, 79-88.
Мамедов / Мурадов 1998 М. Мамедов / Р. Мурадов, Архитектура
Туркменистана. Краткая история (Москва 1998).
Мандельштам 1954 А. М. Мандельштам, О некоторых вопросах сложения
таджикской народности в среднеазиатском междуречье. Советская археология ХХ,
1954, 57-99.
Мандельштам 1958a А. М. Мандельштам, Средняя Азия в VI-VII вв. In:
Очерки истории СССР II (Москва 1958) 348-378.
Мандельштам 1958b А. М. Мандельштам, К вопросу о кидаритах. Краткие
сообщения Института этнографии ХХХ, 1958, 66-72.
Мандельштам 1963 А. М. Мандельштам, Послекушанские погребения в
Северной Бактрии. Краткие сообщения Института археологии 94, 1963, 88-93.
Мандельштам 1964 А. М. Мандельштам, К истории Бактрии-Тохаристана
(некоторые археологические наблюдения). Краткие сообщения Института
археологии 98, 1964, 23-28.
Маршак 1971 Б. И. Маршак, К вопросу о восточных противниках Ирана в V в.
Страны и народы Востока 10, 1971, 58-66.
Маршак 1983 Б. И. Маршак, Монументальная живопись Согда и Тохаристана
в раннем средневековье. In: Бактрия-Тохаристан на древнем и средневековом
199

Востоке. Тезисы докладов конференции, посвященной десятилетию Южно-
Таджикистанской археологической экспедиции (Москва 1983) 53-55.
Маршак 1987 Б. И. Маршак, Искусство Согда. In: Б. Б. Пиотровский / Г. М.
Бонгард-Левин (eds.), Центральная Азия. Новые памятники письменности и
искусства (Москва 1987) 233-248.
Маршак / Крикис 1969 Б. И. Маршак / Я. К. Крикис, Чилекские чаши. Труды
Государственного Эрмитажа Х, 1969, 55-80.
Маршак / Распопова 1989 Б. И. Маршак / В. И. Распопова, Кочевники и Согд.
In: В. М. Массон (ed.), Взаимодействие кочевых культур и древних цивилизаций
(Алма-Ата 1989) 416-426.
В. Массон 1961 В. М. Массон, К истории парфянского и раннесредневекового
Дахистана. Известия Академии наук Туркменской ССР. Серия общественных наук
2, 1961, 36-43.
В. Массон 1964 В. М. Массон, Эфталитское объединение и период
политической раздробленности. In: В. М. Массон / В. А. Ромодин, История
Афганистана 1 (Москва 1964).
М. Массон 1950 М. Е. Массон, К периодизации древней истории Самарканда.
Вестник древней истории 4. 34, 1950, 155-166.
М. Массон 1971 М. Е. Массон, Распространенные монетных находок чекана
династии Сасанидов на территории советских республик Средней Азии. В: Б. Г.
Гафуров / Э. A. Грантовский / М. С. Иванов (eds.), История иранского
государства и культуры (Москва 1971) 219-236.
М. Массон 1973 М. Е. Массон, Cтоличные города в области низовьев
Kашкадарьи с древнейших времен (Tашкент 1973).
М. Массон 1974 М. Е. Массон, Распространение монетных находок чекана
династии Сасанидов (224-651 гг.) на территории советских республик Средней
Азии. In: М. Е. Массон (ed.), Труды Южно-Туркменистанской археологической
комплексной экспедиции XV (Ашхабад 1974) 140-154.
М. Массон 1977 М. Е. Массон, Парфяно-согдийские монеты области долины
Кашкадарьи. В: M.M. Koбылина (ed.), История и культура античного мира (Москва
1977), 131-138.
Матбабаев 1994 Б. Х. Матбабаев, Подземные склепы могильника Мунчактепа
(к вопросу о погребальном обряде). In: Фергана в древности и средневековье
(Самарканд 1994) 58-66.
Матбабаев 1998 Б. Х. Матбабаев, К вопросу изучения подземных склепов и
погребений в камышовых гробах Ферганы. История материальной культуры
Узбекистана 29, 1998, 70-76.
Матбабаев 2004 Б. Х. Матбабаев, К изучению политической истории Ферганы
в раннее средневековье. In: Transoxiana. История и культура (Ташкент 2004) 134-
141.
Медведев 1990 Е. М. Медведев, Очерки истории Индии до XIII века (Москва
1990).
Мешкерис 1977 В. А. Мешкерис, Коропластика Согда (Душанбе 1977).
Мешкерис 1989 В. А. Мешкерис, Согдийская терракота (Душанбе 1989).
Мирбабаев 1980 К. Мирбабаев, Раскопки Kуркатских склепов.
Археологические работы в Таджикистане XV, 1980, 295-302.
200

Мкртычев / Ильясов 2005 Т.К. Мкртычев / Дж. Я. Ильясов, Терракотовые
плакетки из Тохаристана. В: E.B. Aнтонова / T. K. Mкртычев (eds.), Центральная
Азия. Источники, история, культура (Москва 2005) 497-523.
Mуминов (ed.) 1976 И. M. Mуминов (ed.), История Хорезма с древнейших
времен до наших дней (Ташкент 1976).
Мусакаева 1994 А. А. Мусакаева, О монетах западного Согда и Чача IV-VIII
вв. В: Города Центральной Азии на Великом Шелковом пути. Тезисы докладов
конференции, посвященной 60-летию профессора Ю.Ф. Бурякова (Самарканд 1994)
46-47.
Мустафакулов 2002 С. Мустафакулов, Население Тохаристана в эпоху
раннего средневековья. История материальной культуры Узбекистана 33, 2002,
303-308.
Негматов 1957 . Н. Негматов, Усрушана в древности и раннем средневековье
(Сталинабад 1957).
Негматов 1968 Н. Н. Негматов, Эмблема Рима в живописи Уструшаны.
Известия Отделения общественных наук Академии наук Таджикской ССР 2. 52,
1968, 21-32.
Негматов 1999 Н. Н. Негматов, Уструшана. In: Г. А. Брыкина (ed.),
Археология. Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья. Средняя Азия
в раннем средневековье (Москва 1999) 114-130.
Неразик 1959 Е. Е. Неразик, Керамика Хорезма афригидского периода. In: С.
П. Толстов / М. Г. Воробьева (eds.), Керамика Хорезма. Труды Хорезмской
археолого-этнографической экспедиции IV (Москва 1959) 221-260.
Неразик 1963 Е. Е. Неразик, Предки таджикского народа в IV-V вв. н.э. In: Б.
Г. Гафуров / Б.А. Литвинский (eds.), История таджикского народа 1 (Москва 1963)
401-430.
Неразик 1966 Е. Е. Неразик, Сельские поселения афригидского Хорезма
(Москва 1966).
Неразик 1968 Е. Е. Неразик, О некоторых направлениях этнических связей
населения южного и юго-восточного Приаралья в IV-VIII вв. In: История,
археология и этнография Средней Азии (Москва 1968) 197-207.
Неразик 1986 Е. Е. Неразик, Об этнических процессах в раннесредневековом
и средневековом Хорезме. In: В.П. Алексеев (ed.), Материалы к этнической
истории населения Средней Азии (Ташкент 1986) 30-50.
Неразик 1999 Е. Е. Неразик, Хорезм в IV-VIII вв.н.э. In: Г. А. Брыкина (ed.),
Археология. Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья. Средняя Азия
в раннем средневековье (Москва 1999) 30-49.
Неразик 2000 Е. Е. Неразик, Хорезм в раннем средневековье (IV-VIII вв.н.э.).
In: Ю. А. Рапопорт / Е. Е. Неразик / Л. М. Левина, В низовьях Окса и Яксарта.
Образы древнего Приаралья (Москва 2000) 69-124.
Никитин 1984 А. Никитин, Христианство 2 в Средней Азии (древность и
средневековье). In: Б. А. Литвинский (ed.), Восточный Туркестан и Средняя Азия
(Москва 1984) 121-137.
Нильсен 1966 В. А. Нильсен, Архитектура Средней Азии V-VIII вв. (Ташкент
1966).
201

Нильсен 1975 В. А. Нильсен, Кушанское наследие в раннесредневековой
архитектуре Cредней Азии. В: Центральная Азия в кушанскую эпоху II (Москва
1975) 400-403.
Оранским 1963 И. М. Оранским, Письменные памятники на иранских языках
народов Средней Азии (до VII-VIII вв. н.э.). In: Б. Г. Гафуров / Б. А. Литвинский
(eds.), История таджикского народа 1 (Москва 1963) 431-463.
Ошанин 1928 Л. Ошанин, Некоторые дополнительные данные к гипотезе
скифо-сарматского происхождения туркмен. Известия Средазкомстариса 3
(Ташкент 1928).
Ошанин 1957 Л. В. Ошанин, Антропологический состав и вопросы этногенеза
таджиков и узбекских племен Южного Таджикистана (Сталинабад 1957).
Пигулевская 1941 Н. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории
народов СССР (Москва, Ленинград 1941).
Пигулевская 1956 Н. В. Пигулевская, Города Ирана в раннем средневековье
(Москва, Ленинград 1956).
Пигулевская 1976 Н. В. Пигулевская, Ближний Восток, Византия, славяне
(Ленинград 1976).
Пилипко 1979 В. Н. Пилипко, Древнее городище Одей-депе на среднем
течении Амударьи. Каракумские древности VIII, 1979, 27-54.
Пилипко 1985 В. Н. Пилипко, Поселения северо-западной Бактрии (Ашхабад
1985).
Пугаченкова 1963 Г. А. Пугаченкова, Искусство Афганистана.Три этюда
(Москва 1963).
Пугаченкова 1967 Г.А. Пугаченкова, Искусство Туркменистана (Москва
1967).
Пугаченкова 1976
Г.А. Пугаченкова, К познанию античной и раннесредневековой архитектуры
Северного Афганистана. In: И.Т. Кругликова (ed.), Древняя Бактрия. Материалы
Советско-Афганской экспедиции 1969 –1973 гг. (Москва 1976) 125-162.
Пугаченкова 1986 Г.А. Пугаченкова, Об эфталитской чаше из Чилека. In:
Проблемы античной культуры (Москва 1986) 273-279.
Пугаченкова 1987 Г.А. Пугаченкова, Из художественной сокровищницы
Среднего Востока (Ташкент 1987).
Пугаченкова 1989 Г. А. Пугаченкова, Древности Мианкаля (Ташкент 1989).
Пугаченкова 1990 Г. А. Пугаченкова, Предметы иноземного импорта на
Среднеазиатских трассах Великого Шелкового пути. In: Г.А. Пугаченкова (ed.), На
Среднеазиатских трасах Великого Шелкового пути. Очерки истории и культуры
(Ташкент 1990) 23-39.
Пугаченкова / Ртвеладзе 1978 Г. А. Пугаченкова / Э. В. Ртвеладзе,
Дальверзинтепе –кушанский город на юге Узбекистана (Ташкент 1978).
Пугаченкова / Ремпель 1982 Г. А. Пугаченкова / Л. И. Ремпель, Очерки
искусства Средней Азии. Древность и средневековье (Москва 1982).
Пугаченкова / Ртвеладзе 1990 Г. А. Пугаченкова / Э. В. Ртвеладзе, Северная
Бактрия - Тохаристан. Очерки истории и культуры (Ташкент 1990).
Распопова 1980 В.И. Распопова, Металлические изделия раннесредневекового
Согда (Ленинград 1980).
202

Распопова 1983 В.И. Распопова, Строительное дело Согда и Тохаристана в
раннем средневековье. In: Бактрия-Тохаристан на древнем и средневековом
Востоке. Тезисы докладов конференции, посвященной десятилетию Южно-
Таджикистанской археологической экспедиции (Москва 1983) 74-76
Распопова 1990 В.И. Распопова, Жилища Пенджикента (Опыт историкосоциальной
интерпретации) (Ленинград 1990).
Распопова / Шишкина 1999 В.И. Распопова / Г. В. Шишкина, Согд. In: Г. А.
Брыкина (ed.), Археология. Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья.
Средняя Азия в раннем средневековье (Москва 1999) 50-77.
Ремпель 1986 Л. И. Ремпель, Портрет в искусстве Бактрии –Тохаристана и
Согда в V-VIII в. В: Г. А. Пугаченкова (ed.), Городская среда и культура Бактрии –
Тохаристана и Согда (IV в. до н.э. - VIII в.н.э.). Тезисы докладов советскофранцузского
коллоквиума (Ташкент {1986) 91-94.
Ртвеладзе 1980 Э. В. Ртвеладзе, По поводу династических связей Хорезма и
Чаганиана в раннем средневековье. Вестник Каракалпакского филиала Академии
наук Узбекской ССР 1. 79, 1980, 51-58.
Ртвеладзе 1983 Э. В. Ртвеладзе, К истории Южного Узбекистана в
эфталитское время.В: Бактрия и Тохаристан на древнем и средневековом Востоке.
Тезисы докладов конференции, посвященной десятилетию Южно-
Таджикистанской археологической экспедиции (Москва 1983) 74-76.
Ртвеладзе 1987a Э. В. Ртвеладзе, Древние монеты Средней Азии (Ташкент
1987)
Ртвеладзе 1987b Э. В. Ртвеладзе, Денежное обращение в северо-западном
Тохаристане в раннем средневековье. In: Городская культура Бактрии-Тохаристана
и Согда. Античность и раннеe средневековье (Ташкент 1987) 120-130.
Ртвеладзе 1990 Э. В. Ртвеладзе, К географии бактрийских надписей.В:
Археология Средней Азии. Тезисы докладов (Ташкент 1990) 85-87.
Ртвеладзе 1999a Э. В. Ртвеладзе, Великий Шелковый путь:
Энциклопедический справочник: Древность и раннее средневековье (Ташкент
1999).
Ртвеладзе 1999b Э. В. Ртвеладзе, Газаба-Гозбон. История материальной
культуры Узбекистана 30, 1999, 104-109.
Ртвеладзе 2002 Э. В. Ртвеладзе, Древние и раннесредневековые монеты
историко-культурных областей Узбекистана I (Ташкент 2002).
Ртвеладзе 2004 Э. В. Ртвеладзе, Монеты Катфара / Гатфара – предводителя
эфталитов. Нумизматика Центральной Азии VII, 2004, 106-109.
Ртвеладзе 2006 Э. В. Ртвеладзе, История и нумизматика Чача (вторая
половина III – середина VIII в. н.э.) (Ташкент 2006).
Седов 1987 А. В. Седов, Кобадиан на пороге раннего средневековья (Москва
1987).
Семенов 1996 Г. Л. Семенов, Согдийская фортификация V-VIII веков (Санкт-
Петербург 1996).
Семенов 1998 Г. Л. Семенов, Структура согдийского города раннего
средневековья. История материальной культуры Узбекистана 29, 1998, 96-108.
Симс-Вильямс 1997 Н. Симс-Вильямс, Новые бактрийские документы.
Вестник древней истории 3, 1997, 3-10.
203

Синха / Банерджи 1954 Н.К. Синха / А.Ч. Банерджи, История Индии (Москва
1954).
Смагулов / Павленко 1992 Е. Смагулов / Ю. Павленко, К вопросу о гуннах
южного Казахстана. В: Северная Евразия от древности до средневековья. Тезисы
конференции к 90-летию со дня рождения Михаила Петровича Грязнова (Санкт-
Петербург 1992) 198-201.
Смирнова 1970 О. И. Смирнова, Очерки из истории Согда (Москва 1970).
Соловьев 1983 В. С. Соловьев, Изучeниe Kaфыркaлы - раннесредневекового
гoрoдa Тохаристана. В: Бактрия и Тохаристан на древнем и средневековом
Востоке. Тезисы докладов конференции, посвященной десятилетию Южно-
Таджикистанской археологической экспедиции (Москва 1983) 80-81.
Соловьев 1987 В. С. Соловьев, Погребальный обряд раннесредневекового
Тохаристана. В: B. A. Ранов (ed.), Прошлое Средней Азии (Душанбе 1987) 157-164.
Соловьев 1988 B. C. Соловьев, Раскопки могильника Харкуш в 1981 г.
Археологические работы в Таджикистане 21, 1988, 363–373.
Соловьев 1990 B. C. Соловьев, Раскопки городища Кафыркала и могильника
Харкуш в 1982 г. Археологические работы в Таджикистане 22, 1990, 283–290.
Соловьев 1991 B. C. Соловьев, Раскопки и разведки в долине реки Ширкент в
1983 г. Археологические работы в Таджикистане 23, 1991, 214–218.
Соловьев 1996 В. С. Соловьев, Раннесредневековая керамика Северного
Тохаристана (Елец 1996).
Соловьев 1997 В. С. Соловьев, Северный Тохаристан в раннем средневековье
(Елец 1997).
Соловьев 1998 В. С. Соловьев, Средняя Азия в IV-V вв. In: История
таджикского народа 1 (Душанбе 1998) 468-491.
Соловьев 2004 В.С. Соловьев, Вопросы датировки и интерпретации
раннесредневековой живописи Тохаристана. In: Transoxiana. История и культура
(Ташкент 2004) 89-94.
Соловьев 2006 В.С. Соловьев, K интерпретации живописи Балалыктепа.
Материалы Тохаристанской эспедиции 6, 2006, 153-157.
Ставиский 1961 Б.Я. Ставиский, Хионитская гемма-печать. Сообщения
Государственного Эрмитажа 20, 1961, 54-56.
Ставиский 1969a Б. Я. Ставиский, Ocновныe итoги раскопок Кара-тепе в 1963-
1964 гг. В: Б. Я. Ставиский (ed.), Буддийские пещеры Кара-тепе в старом Термезе
(Москва 1969) 7-31.
Ставиский 1969b Б. Я. Ставиский, Фрагменты каменных рельефов и деталей
архитектурного убранства из раскопок Кара-тепе 1961-1964 гг. In: Б. Я. Ставиский
(ed.), Буддийские пещеры Кара-тепе в старом Термезе (Москва 1969) 139-173.
Ставиский 1974 Б. Я. Ставиский, Искусство Средней Азии (Москва 1974).
Ставиский 1983 Б. Я. Ставиский, Буддийские памятники правобережных
районов Бактрии-Тохаристана. In: Бактрия и Тохаристан на древнем и
средневековом Востоке. Тезисы докладов конференции, посвященной десятилетию
Южно-Таджикистанской археологической экспедиции (Москва 1983) 81-83.
Ставиский 1998 Б. Я. Ставиский, Судьбы буддизма в Средней Азии (Москва
1998).
204

Ставиский / Вайнберг 1972 Б.Я. Ставиский / Б.И. Вайнберг, Сасаниды в
правобережной Бактрии (Тохаристане) в IV-V вв. Вестник древней истории 3, 1972,
185-190.
Ставиский / Яценко 2002 Б. Я. Ставиский / С. А. Яценко, Искусство и
культура древних иранцев (Москва 2002).
Струве 1949 В. В. Струве, Рецензия на труд Толстова С. П. “Древний
Хорезм”. Вестник древней истории 4, 1949, 137-151.
Сулейманов 1979 Р.Х. Сулейманов, Об истоках раннесредневековой культуры
древнебухарского оазиса. Успехи среднеазиатской археологии 4, 1979, 17-21.
Сулейманов 2000 Р.Х. Сулейманов, Древний Нахшаб (Самарканд, Ташкент
2000).
Сулейманов / Глантз 2006 Р. Х. Сулейманов / М. Глантз, Ранние этапы
развития столичного центра Нахшаба.В: Роль города Карши в истории мировой
цивилизации. Материалы международной конференции (Ташкент, Карши 2006) 59-
64.
Тер-Мкртичян 1979 Л. Х. Тер-Мкртичян, Армянские источники о Средней
Азии V-VII вв. (Москва 1979).
Тереножкин 1950 А.И. Тереножкин, Согд и Чач. Краткие сообщения
института истории материальной культуры XXXIII, 1950, 152-169.
Толстов 1938 С.П. Толстов, Основные вопросы древней истории Средней
Азии. Вестник древней истории 1. 2, 1938, 176-203.
Толстов 1947 С.П. Толстов, Города гузов (историко-этнографические этюды).
Советская этнография 3, 1947, 55-102
Толстов 1948a С.П. Толстов, Древний Хорезм (Москва 1948).
Толстов 1948b С.П. Толстов, По следам древнехорезмийской цивилизации
(Москва, Ленинград 1948).
Толстов 1949 С.П. Толстов, Периодизация древней истории Средней Азии.
Краткие сообщения Института истории материальной культуры XXVIII, 1949, 18-
29.
Толстов 1962 С.П. Толстов, По древним дельтам Окса и Яксарта (Москва
1962).
Толстов 1964 С.П. Толстов, Новые археологические открытия в Хорезме и
некоторые проблемы древней истории Индии. In: Индия в древности (Москва 1964)
135-142.
Тревер 1954 К.В. Тревер, Кушаны, хиониты и эфталиты по армянским
источникам IV-VII вв. Советская археология ХХI, 1954, 131-147.
Тревер 1967 К.В. Тревер, Эфталитское государство (V-VI вв.). In: История
Узбекской ССР 1 (Ташкент 1967) 149-161.
Тревер et al. 1950 К. В. Тревер / А. Ю. Якубовский / М. Э. Воронец, История
народов Узбекистана 1 (Ташкент 1950).
Трофимова 1959 Т.А. Трофимова, Древнее население Хорезма по данным
палеоантропологии. В: Г.Ф. Дебец (ed.), Материалы Хорезмской экспедиции 2
(Москва 1959) 1-176.
Трофимова 1968 Т. А. Трофимова, Изображения эфталитских правителей на
монетах и обычай искусственной деформации черепа у населения Средней Азии в
древности. В: История, археология и этнография Средней Азии (Москва 1968) 179-
189.
205

Фирдоуси 1989 Фирдоуси, Шахнаме VI, Translated Ц.Б. Бану-Лахути, В.Г.
Берзнев (Москва 1989).
Фрай 1972 Р. Фрай, Наследие Ирана (Москва 1972).
Фрейман 1960 А.А. Фрейман, Печать при документе 5 В - 4 (Из собрания
согдийских документов с горы Муг). Проблемы востоковедения 3, 1960, 212-214.
Хмельницкий 2000 С. Г. Хмельницкий, Между кушанами и арабами.
Архитектура Средней Азии VVIII вв. (Берлин, Рига 2000).
Хмельницкий 2002 С. Г. Хмельницкий, К вопросу классификации
раннесредневековых замков Средней Азии. История материальной культуры
Узбекистана 32, 2001, 120-132.
Ходжайов / Мустафакулов 2007 Т. К. Ходжайов / С. И. Мустафакулов, К
этнической истории населения Ферганской долины. В : Д. А. Алимова / Ш. Р.
Пидаев (eds.), Роль города Маргилана в истории мировой цивилизации. Материалы
международной конференции, посвященной 2000-летнему юбилею города
Маргелана (Ташкент 2007) 76-79.
Хумбах 1975 X. Хумбах, К находкам бактрийских надписей на Кара-тепе. В:
Б. Я. Ставиский (ed.), Новые находки на Кара-тепе в cтаром Термезе (Москва 1975)
61-69.
Шишкин 1963 В.А. Шишкин, Варахша (Москва 1963).
Шмидт 1958 А.Э. Шмидт, Материалы по истории Средней Азии и Ирана.
Ученые записки Института востоковедения XVI, 1958, 441-513.
Юсупов 1975 Х. Юсупов, О городе Балхан и гавани Ал-Бухейре. Известия
Академии наук Туркменской ССР. Серия общественных наук 1, 1975, 68-72.
Юсупов 1980 Х. Юсупов, Ещё раз о столице кидаритов. Известия Академии
наук Туркменской ССР. Серия общественных наук 2, 1980, 38-45.
Юсупов 1997 Х. Юсупов, Страницы истории Туркменистана (с древнейших
времен до арабского завоевания) (Москва 1997).
Яблонский / Болелов 1991 Л. Т. Яблонский / С. Б. Болелов, Могильник Ясыгыр
4 в Присарыкамышье: погребальный обряд и антропология. Новые открытия в
Приаралье (материалы к археологической карте) 2 (Москва 1991) 3-70.
Ягодин 2008 В. Н. Ягодин, Кочевники и Хорезм в Приаральском микрорайоне
в IV-III вв. до н.э. - IV-V вв.н.э. In: В.Н. Ягодин (ed.) Археология Приаралья 7
(Ташкент 2008) 116-124.
Якубов 1983a Ю.А. Якубов, Ляхшские курганы и вопросы этногенеза
населения верховьев р.Вахш в начале I-го тысячелетия н.э. In: Бактрия и
Тохаристан на древнем и средневековом Востоке. Тезисы докладов конференции,
посвященной десятилетию Южно-Таджикистанской археологической экспедиции
(Москва 1983) 86-87.
Якубов 1983b Ю.А. Якубов, Могильник Ляхш II. In: Щедевры древнего
искусства и культуры Таджикистана. Материалы Южнотаджикской
археологической экспедиции. Каталог выставки (Москва 1983) 56.
Якубов 1990 Ю.А. Якубов, Ляхшские курганы и вопросы этногенеза
населения верховьев р. Вахш в раннесредневековом периоде. Известия Академии
наук Таджикской ССР 2. 18, 1990, 24-27.
Якубовский 1947 А.Ю. Якубовский, Вопросы этногенеза туркмен в VIII-Х вв.
Советская этнография 3, 1947, 48-54.
206

Яценко 2000 С. А. Яценко, Костюм. In: Б. А. Литвинский (ed.), Восточный
Туркестан в древности и раннем средневековье: Архитектура. Искусство. Костюм
(Москва 2000) 296-384.
Яценко 2001 С. А. Яценко, Знаки-тамги ираноязычных народов древности и
раннего средневековья (Москва 2001).
Яценко 2006 С. А. Яценко, Костюм древней Евразии: ираноязычные народы
(Москва 2006).
207

Илюстрации
Фиг. 1. Хорезъм в 4-ти - 8-ми век.
а - малките градове, б - средни по големина градове, в - култови обекти; г -
замъци и крепости, д - населените места; е - големите градове
1. Аяз-Кала, 2. Топрак-Кала, 3. Биг Киркъз-Кала, 4. Каъие-Парсан, 5. Беркут-
Кала, 6. Тешик-Кала, 7. Замък 92, 8. Замък 2, 9. Ал фир (по-късно името на Кят ),
10. Гургандж (Куня-Ургенч), 11. Гяур-Кала, 12. Тупрак-Кала, 13. Хива, 14. Ток-
Кала, 15. Хайван-Кала, 16. Куюк-Кала, 17, Курганча-Кала, 18. Барак-там.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_khorezm.html )
208

Фиг. 2. Северна Хорасан в 4-ти - 8-ми век.
а - голям град; б - малки градове, в - средни градове; г - култови обекти; д –
тепета, е - замъци и крепости; ж. - могили; з. - стени около оазиси, и – древниото
легло на река Мургаб
1. Гяур-Кала / Ерк-Кала, 2.Чилбурдж, 3. Хароба-Koшук, 4. Дуе-Чокен, 5. Найтепе,
6. Мунон-тепе, 7. Атлъ-тепе, 8. Гебекли-тепе, 9. Чагли-тепе, 10. Дурнали, 11.
Коне-Кишман, 12. Ули-Кишман. 13. Куртлъ, 14. Гечигран, 15. Абайджош. 16.
Одънчъ-тепе, 17. Акча-тепе, 18. Баярамалийски некропол.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_nkhorasan.html )
209

Фиг. 3. Согд в 4-ти - 8-ми век.
а - големи градове; б - многопластов град, в - средни градове; г - замъци и
крепости: 1. Самарканд, 2. Кошимкурган, 3. Дуне-тепе, 4. Муг-тепе, 5. Замъкът на
планината Муг, 6. Гардани Кишор, 7. Кала Мирон, 8. Филмандар, 9. Батур-тепе, 10.
Пенджикент, 11. Чуккурган, 12.Чимкурган, 13.Тали Адайъ, 14. Кеш, 15. Карши, 16.
Еркурган, 17. Варакша, 18. Пайкенд, 19. Бухара, 20. Кафир-Кала, 21. Тали-Барзу.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_sogd.html )
210

Фиг. 4. Северен Тохаристан в 4-ти - 8-ми век.
а - замъци и крепости; б - населени места; в – съвр.град, г - култови обекти; д
- гробници, е - могили, г – средни по размери градове; е. - малки градове
1. Киш-тепе (будистки храм), 2. Болдайъ-тепе (селище), 3. Курган Тюбе
(руини), 4. Аджина-тепе, 5-7. Уртабоз, 8. Кафир-Кала, 9. Калаи Шодмин (град), 10.
Шишихона (град), 11. Крепост Хисар, 12. Калаи Кафирниган (град и будистки
манастир), 13. Ширкент (селище), 14. селище и могила от Харакуш, 15. Калаимир,
16. Мунчак-тепе, 17. Шуртурмуло (будистки ступ), 18. Будрач (руини), 19. Биттепе
(гробници), 20. Чаян-тепе (руините на града), 21. Якшимбай-тепе, 22. Лойлаган, 23.
Баба-тепе, 24. Кючук-тепе, 25. Хайрабад-тепе, 26. Баляк-тепе, 27. Занг-тепе,
28.Безимянный.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_ntokharistan.html )
211

Фиг. 5. Горен Тохаристан в 4-ти - 8-ми век.
а - населени места; б - замъци и крепости; в - могили, г - култове обекти; д -
съвременни селища; е - пристанища
1. Храм на огъня Кафир-Кала, 2.Паркур, 3. Крепостта Джумангаз, 4.
Каравансарай Доркущ, 5. Крепостта Рин, 6. Крепостта Каахка, 7. Музилдигар, 8.
Змугд I, 9. Змугд II, 10. Крепостта Ямчун, 11, 12. Тин (Намудлиг), 13. Будистки
манастир Вранг, 14. храм на огъна Зонг, 15. Крепостта Ратм, 16, 21-26. Крепости по
поречието на река Шахдаря, 17, 18, 19, 20. Крепости по поречието на река Гунт,
27, 28 - поселения.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_utokharistan.html )
212

Фиг. 6. Чач и Илак в 4-ти - 8-ми век.
а - големи градове; б - малки градове, в - населени места; г - култови обекти; д
- проходи е – съвр.град, ж – средни по големина градове; з - мини; и - транзитни
пътища; й - вътрешни пътища
1.Кавардан, 2. Кавардан (науси), 3. Ак-тепе (замък и храма на огъня), 4.
Мингуръук, 5. Ханабад, 6. Ак-тепе (замък), 7. Тугъ-тепе, 8. Ногай-тепе, 9. Кулаклътепе,
10. Май-тепе, 11. Шишкурган, 12. Турткул-тепе, 13. Шама-тепе, 14. Югай -
тепе, 15. Каунчи, 16. Тоъ-тепе, 17. Кендик-тепе, 18. Иски-тепе, 19. Шаушкум-тепе,
20, Чиназ-тепе, 21. Ак-тепе, 22. Турткул-тепе, 23. Къркжанчи, 24. Канка, 25.
Шаркия, 26.Аккурган, 27.Ошкхона, 28. тепе в близост до Мичурин, 29. Мазар-тепе,
30. Кулата, 31, 32. Италак, 33.Ангрен, 34-49. Древни мини.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_chach.html )
213

Фиг. 7. Уструшана в 4-ти - 8-ми век.
а - големи градове; б – тепета (археолг.комплекси), в - тепета, г - могили, д -
населени места; е – съвр.населени места; ж - крепости и замъци
1. Ак-тепе, 2. Калакхона, 3. Корез Калакхона, 3. Мирзавуд-тепе, 5. Карабуинтепе,
6. Джумалок-тепе, 7. Караул-тепе, 8. Чимбанд-тепе, 9. Калеи-Кухна, 10.
Карнайъ-тепе, 11. Мишкин-тепе, 12. Хокистар-тепе, 13. Джаркуб-тепе, 14.
Туласардак, 15. Кули Дароз, 16. Кулал-тепе, 17. Гори Девона, 18. Калаи Дангактепе,
19. Тепаипоин, 20. Тепаиболо, 21. Чичкон-тепе, 22. Миробд-тепе, 23. Караултепе,
24. Ак-тепе, 25.Кургантепе, 26. Суркатские-тепе, 27.Маймунджахар, 28. Актепе,
29. Калаи Кофар, 30. Гилдон, 31. Калаи Дакхат, 32. Калаи Дакхакакха, 33.
Чилжуджра, 34. Уртакурган, 35. Караул-тепе, 36. Баер-тепе, 37. Курган-тепе, 38.
Чилпактепе, 39. Бунджикат, 40. Ахмед бек-тепе, 41. Вахм-тепе, 42. Ситорак-тепе,
43. Ески паша-тепе, 44. Каумуш-тепе, 45. Макшум-тепе, 46. Ширинсай-тепе, 47.
Восточий, 48. Муг-тепе, 49. Ширин, 50. Актерек, 51. Шалдибалди, 52. крепост
Курганча, 53. крепост Дунгча-тепе.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_ustrushana.html )
214

Фиг. 8. Фергана в 4-ти - 8-ми век.
а - многопластови градове; б - населени места; в – съвр. град, г - средно
големи градове, д - тепета, е - гробници, ж - замъци и крепости; з. - култови обекти;
и - могили, й - малки градове, к - съвременни селища
1. Узген, 2. Дунбулак, 3. Казълоктябрск, 4. Шурабашат, 5. Анакизил, 6.
Куршаб-тепе, 7. Карасадак, 8. Ош, 9. Мади, 10. Ак-Бура, 11. Иски-Араван, 12. Тепе,
13. Андижан, 14. Шамалга-тепе, 15. Иски Наукат, 16. Кургашин-тепе, 17. Кува, 18.
Маркхамат, 19. Чун-тепе, 20. Майда-тепе, 21. Миктикурган, 22. Маргинан, 23.
Останки и гробници в Пап, 24. Акшикет, 25. Касан, 26. Калаиболо, 27. Кафир-Кала,
29. Сурх I, 30. Крепостта на Сурх II, 31. селище Сурх II, 32. Баткен, 33. Тегерманбаши,
34. Ак-тепе, 35. Карабулак, 36. могила Тураташ, 38. Кайрагач, 39. крепост
“А”, 40. бешкент (погребения), 41. Бешкент (селище), 42.Андархан, 43. селище “А”,
44. Коргон-тепе, 45. Утсаъ-тепе, 46-48. Ташрават, 49. Карабулак, 50. Шалдибалда,
51. Курганча, 52. град Ходжент, 53.Андархан.
(по: http://www.kroraina.com/ca/h_ferghana.html )
215

Фиг. 9, 10. Курган Байтудаш и откритите находки. (по Абдуллаев 1988)
Фиг.11. Бандиан – план на сградата, по Rahbar 1998.
216

Фиг. 12.Бандиан, по Rahbar 1998.
пехлевийски надписи: 1. А; 2. Б; 3. C, D - от дясната страна и Е - в ляво.
217

Фиг. 13. Барак-там, по Толстов, 1962.
218

Фиг. 14. Купата от Чилек, Узбекистан и “ефталитската купа” от Пакистан
(Британски музей)
219

Фиг. 15. Далверзин-тепе (план)
220

Фиг. 16. Джетъасарска култура. (по Левина 2000)
Археологически обекти в Източното Приаралие в 1 хил.пр.н.е. – 1 хил. от н.е.:
1-14. Джетъасар (2. Бедаикасар, 3. Алтънсар, 6. Каралъасар, 11. Голям
Косасар, 12. Томпакасар, 13. Малък Косасар), 15. Каракасар, 16. Унгурлясар, 17.
Кескен-Куюк-Кала, 18. Алъб, 19. Джолпакасар, 20. Домолкасар, 21. Караасар, 22.
Сарлъасар, 23. Кабул-Кала, 24. Чирикрабат, 25. Бабиш-Мула, 26. Сенгир-Кала,
27.Баландъ, 28. Тагишкен, 29. Уйгарак, 30. Койян-Кала, 31.Тасасар, 32. Ак-Курган,
33. Тоби-Курган, 34. Ак-тоган, 35. Барак-там.
I - археолог.комплекси от 7-ми - 5-ти век пр. н. е., II - археолог.комплекси на
Чирик-Рабатската култура 5-ти - 2-ри век пр. н. е., III - археолог.коплекси на
Джетъасарската култура 8-ми век пр. н. е. - 9-ти век от н.е., IV - Източна група
обекти на Джетъасарската к-ра, V - Югоизточна група от Джетъасар. к-ра,
VI – обекти на културата Отрар-Каратау 2-ри век пр. н. е. - 8-ма век от н.е..
221

Фиг. 17. Джетъакарската култура. Вкопани склепове (гробници).
( по Левина 2000 г.)
222

Джетъасарска култура – амулети (по
http://www.domongol.su/viewtopic.phpf=55&t=1041&st=0&sk=t&sd=a )
Джетъасарска култура – руини на сграда
223

Топрак-кала (Хорезъм)
Фиг. 18, 19. Керамика от Джетъасар, по Левина 2000
224

Фиг. 20. Джетъасар – оръжия, по Левина 2000
Фиг.21. Еркурган – план, по Исамиддинов / Сулейманов 1984
225

Фиг. 22. Еркурган – керамика
Фиг. 23. Ферганската долина (карта)
226

Фиг. 23. Ферганска долина (погребения): А – яма, В – подбой
(по Анарбаев/Матбабаев 1993-94)
227

Фиг. 24. Ферганска долина. Общ план (3) на Мунчак-тепе, планове на
разл.видове погребения.
1, 2, 5. Погребенията в подбой, 3. План на местоположението на склеповете,
4. Склеп (грабница) IV, 6, 8. Склепове,
7. Погребения с камъшитови ковчези.
(по Г. Брыкина (ред.) 1999)
228

Фиг. 25. Камъшитови (тръстикови) ковчези от Мунчак-тепе (Фергана)
229

Фиг. 26. Керамика от Мунчак-тепе (Фергана). По Г.Брыкина 1999
230

Фиг. 27. Кафир-Кала (Таджикистан). План на крепостта по
Литвинский/Соловьов 1985
Фиг. 28. Печати от Кафир-Кала (последният е сасанидски с надпис “Хосров маг”)
231

Фиг. 29. Старият Теремез и Кара-тепе (план, по Ставиский 1975)
232

Фиг. 30. Карнаб-Абдурахман Кир - A403. Гроб със скелети. Обърнете внимание на
деформираните черепи.
(фотография на Х.Борофка / Н. Boroffka)
233

Фиг. 31. “Кашмирската пещера” – план на храмовия комплекс
Фиг. 32. Каир Канех – статуя на седящ Суря
234

Фиг. 33. Погребенията в Каракуш, Таджикистан, по Соловьов 1988
Фиг. 34. Мерв (план на ранносредновековния град)
235

Фиг. 34. Мерв (ваза, съхранява се в Националния музей на Туркменистан)
Фиг. 35. Пенджикент (план, по A. Ю. Якубовский / M. M. Дьяконов 1954)
236

Фиг. 36. Пенджикент (керамика от 5 – 6 в., по Брыкина 1999)
237

Фиг. 37. Пенджикент (стенописи, по Якубовский и Дьяконов 1954)
238

Фиг. 38. Пенджикент – Рустам (стенопис, по A.M. Беленицкий 1973)
Фиг. 39. Калаи-Кафирниган. (стенопис, по Брыкина 1999)
239

Фиг. 40. Саидкала-тепе (погребения, по Шафер и Хофман 1976)
240

Фиг. 41, 42. Саидкала-тепе (находки и погребения)
241

Фиг. 43. Самарканд (Афрасиаб) план, по Альбаум 1975
242

Фиг. 44. Самарканд, Афрасиаб – стенописи и план на двореца, по Брыкина
1999
243

Фиг. 45. Самарканд, Афрасиаб – посланиците: “белия и червения хионит”
стенопис, по Альбаум 1975
Фиг. 46. Аджина-тепе, стенопис, по Брыкина 1999
244

Фиг. 47, 48, 49. Блюдото от Пакистан – поглед отдолу и фрагменти от ловните
сцени (Британски музей)
245

Фиг. 50. Хада, Топе-Калан, план, по Бал и Гардин 1982
Фиг. 51. Якке-Парсан (Хорезъм), план, по Мамедов и Мурадов 1998
246

Фиг. 52. Занг-тепе, план и керамичен фрагмент с надпис, по Альбаум 1963 и
Ставиский 1969
Фиг. 53. Печати: 1.на Кингила, 2, 3, 5, 6. С кушанобактрийски надпис, 4. С
изображение на жена, 7. на Михаракула
(по Ставиский 1961; Lerner 1999; Callieri 2002)
247

Фиг. 54. Кушанобактрийски надпис с името на Кингила (по Н.Симс-Уйлямс,
2002)
248

Фиг. 55. Баляк-тепе (план над двореца, стенописи – сцена на пиршество, по
Брыкина 1999)
249

Фиг. 56. Комплексът в Бамян. 1. Големия Буда – 53 м, 2. Малкия Буда – 37 м
(по http://de.wikipedia.org/wiki/Buddha-Statuen_von_Bamiyan )
Фиг. 57. Мраморни плочи от согдийски саркофази от Китай, Мезей “Михо”
гр.Шига, Япония (по http://www.transoxiana.org/14/ )
250

Фиг. 58. 1. Карта на древните околности на столицата Чанъян (Сиян) с
посочване на откритите согдийски гробници, 2. План на гробницата на Ши Юн.
251

Фиг. 59, 60. Въстановка на гробницата на Ши Юн, изображение на Ши Юн
като пратеник в шатрата на ефталитския цар (по Junkai 2005)
252

Фиг. 61. Мраморни плочи от согдийския саркофаг от Анци
253

Фиг. 62. Блюдото на Строганов, Ермитажа, С.Петербург
Фиг. 63. Бронзовата купа от “Кашмирската пещера”.
254

Фиг. 64. Теракота: 1-8. Далверзин-тепе, 2, 5-7. Будрач, 3. Сурхандаря, 4. Хисар
(по Илясов 2001)
255

Фиг. 65. Будрач (план)
Фиг. 66. Орлат (план на грабница)
256

Фиг. 67. Находки от Орлат, Узбекистан, по Пугаченкова 1989
Фиг. 68, 69, 70. Костни пластини от Орлат с изображения на сражаващи се войни
(по Илясов/Русанов 1997-98)
257

Фиг. 71. Капаци: 1. Овален капак, изобразяващ любовна двойка. Пешавар.
Пакистан, 2. Кръгла кутия, капак с ловна сцена.Гандхара. Пакистан, 3. Фрагмент от
капак с ловна сцена. Гандхара. Пакистан. 4. Кръгъл капак, изобразяващ пиещ мъж
и жена свиреща на лира.Гандхара. Пакистан, 5. Ловна сцена. фрагмент от капак,
Гандхара. Пакистан. (по Гош 2003 г.; Бопеараччи и др (изд.) 2003.)
258

Фиг. 72. Мраморната статуя на Ганеша (богът със слонска глава) от Гардез,
Афганистан
1. 2.
Фиг. 73. Ефталитските тагми: S-1 – “лунна колесница” и S-2 –
“мустаци” по Гьобл (по Алрам 2008) Тагми от Самарканд
259

Фиг. 74. Керамика от Хорезъм 4-ти – 6-ти век, по Брыкина 1999
260

Фиг. 75. Кидаритски монети по Гьобл
Монетата на Кидар(а) – 360-380 г. На аверса е изобразен Кидара по кушански
маниер, на реверса Бог Ардохшо – седнал.
261

Фиг. 76. Монети на алхоните (по Вондровец)
262

Монета с надпис “Напки Малка”
263

Фиг. 77. Монети на алхоните, последното е брактеат
Монета на Лакхана от Удаяна: "Raja Lakhana (udaya) ditya".
264

Фиг. 78. Монети на “Незак”
(Ж.В.): Интересна монета, явно персийско или ефталитска открита в Грайфсвалд –
Мекленбург (Германия). Възможо не донесена от аварите по:
http://inright.ru/news/science/20100905/id_3800/
265

Фиг. 79. Ефталитски монети (по Гьобл и Вондровец)
Фиг. 80. Монети с надпис “Гобозико”
266

Фиг. 81. Ефталитската д-ва, около 560 г. (по Милер 1959)
Фиг. 82. Надпис на Тораман върху статуя на глиган, Еран, Мадхя Прадеш, Индия
267

1
2
Фиг. 83. 1. Договор за полиандричен брак, 2. Договор за продажба на земя от 527 г.
Кушанобактрийски документи от архива на владетеля на Роб. (по
http://www.gengo.l.u-tokyo.ac.jp/~hkum/bactrian.html )
268

Фиг. 84. Ачапар – план на надгробната могила
Фиг. 85. Пръстени и др. накити, гривни, обици от Северен Тохаристан, по Брыкита
1999.
269

Фиг. 86. Черепи с прежизнена изкуствена деформация: 1А Куня-Уаз, 1В Канга-
Кала, 2 Гяур-кала, Хорезъм, по Трофимова 1968.
270

Фиг. 88. Средна и Централна Азия в 4-ти – 8-ми век, по Литвинский 1998
271

Фиг. 89. Археологически обекти в Северен Тохаристан
272

Фиг. 90. Средна Азия и северозападна Индия в 5-ти – 8-ми век, по Грене 2002
273

Фиг.91. Ранносредновековни археологически комплекси от Северен Хорасан: 1.
Мерв (Eрк-Кала и Гяур-Кала), 2.дуранли, 3. Хароба-кошук, 4. Хусров-Кала, 5.
Голямата Нагим-Кала, 6. храм () в Гяур-Кала, 7. Некропол в Мерв, 8. План на
сграда в Гяур-Кала, 9. Ак-тепе – „храм на огъня”, 10. Гебекли, 11. Будистки храм в
Гяур-Кала, 12.Чилбурдж, градските стени, план, 13. Малката Гиз-Кала, 14.
Градските стени на Гяур-Кала на края на сасанидското време. (по Брыкина 1999)
Фиг. 92. Ранносредновековни обекти в Согд
1. Пенджикент, 2. Филмандар, 3. Гардани-Хисор,
4. Кафир-Кала (Самарканд), 5. Аул-тепе. (по Брыкина 1999)
274

Фиг. 93. Еволюция на кушанобектрийското писмо в ефталитското време, по Давари
1982)
275

Фиг. 94. Ефталитски документ (фрагменти) от Изтачен Туркестан, съхр.в Берлин,
по Хумбах 1967
Фиг. 95. Фрагменти от надпис върху стена в Кара-тепе, Узбекистан, по Ставиский
1969-75
276

Фиг. 96. Документи от „архива на владетеля на Роб” където се споменава етнонима
„халаджи/калачи”. (по http://www.gengo.l.u-tokyo.ac.jp/~hkum/bactrian.html )
Колоната на Яшодхарман в Мандсаур, където пише за победата си над ефталитите
277

Хронология на ефталитската история (фиг.87 в оригинала на А. Курбанов)
309-379 г. Царуването на Шапур II
350 г. Хионитите заемат Согдиана
350-359 г. Война между хионитите и Сасанидски Иран (Хармата/Harmatta)
355 г. Ефталитите се установяват трайно в Бактрия (Митчинер/Mitchiner)
358 г. Кидара завладява Кабул и Гандхара (Гиршман/Ghirshman)
359 г. Грумбат (Крум-бат, Ж.В.) участва в обсадата на Амида като съюзник на
Шапур II
361 г. Ефталитите в съюз със Сасанидите участват в обсадата на Едеса
(Алтхайм/Altheim), има друга дата 384 г. за това събитие посочена от Л.Н.Гумильов
366/376 г. Основаване на Ефталитската държава, според Еноки (Enoki)
367-370 г. Втората война между хионитите и Сасанидите (Хармата/Harmatta)
375 г. Хионитите завладяват Бактрия (Грене/Grenet)
375/376-377 г. Трета война между хионитите и Сасанидите (Хармата/Harmatta)
379-383 г. царуването на Ардашир (Арташер) II
383-388 г. царуването на Шапур III
388-399 г. царуването на Варахран (Бахрам) IV
399-420 г. царуването на Йездигерд I
414-455 г. царуването на Кумарагупта в Индия (д-ва на Гуптите)
418-468 г. периода на съществуване на държавата на кидаритите според Гумильов;
390-450 г. – според Луконин; 385 - 440 – според Гьобл/Göbl; 420-467 в Бактрия и до
477 в Гандхара – според Грене /Grenet
420-438 г. царуването на Варахран (Бахрам Гур) V
427 г. Битката между Варахран V и "тюрките" в Кушмейкан (Кишмантепе в
Източен Туркменистан). Победата на Сасанидите
430 г. Кидаритите завладява Гандраха и "Петте царства" (по Грене/Grenet)
430 г. Края на царуването на Кингила. Според Гьобл Кингила царува от 430/440- до
около 490 г.
437 г. Китайското посолство до Тохаристан и Гандхара
438-457 г. царуването на Йездигерд II
440 г. Кидаритите завладяват Согдиана. Кидар(а) сече свои манети в коино
имитира короната на Йездигерд II (Грене/Grenet)
442-449 г. Военна кампания на Йездигерд II срещу хионитите (или кидаритите
според Грене/Grenet)
450-451 г. Втора военна кампания на Йездигерд II срещу хионитите
453/454 г. Трета военна кампания на Йездигерд II срещу хионитите, завършила с
разгром на персите.
455 г. Ефталитите започват експанзия на юг. Сблъскване с Гуптите, по Бейли, 465 г
– според Дани
455-467/68 г. царуването на Скандагупта
456 г. Първото посолство на ефталитите в Китай (в Северна Вей)
457-459 г. царуването на Хормизд III
457 г. Пероз (Фируз) започна борбата за трона с брат си Хормизд III. Пероз иска
помощ от ефталитите
278

459 г. Пероз получава военна помощ от ефталитите и се налага на трона
464-468 г. Пероз воюва срещу кидаритите
465-470 г. Ефталитите завладяват Гандхара
468 г. Сасанидите обсаждат столицата на кидаритите - Балаам
470-480 г. Война между ефталитите и Гуптите в Индия
473 г. Ефталитите завладяват Согдиана, миграция на кидаритите на запад.
завладяването на Хотан и Кашгар
474/475 г. Първата война на Пероз срещу ефталитите
476/477 г. Втората война на Пероз срещу ефталитите. Пероз е пленен и плаща
откуп от
(30 мулета натоварени със сребърни монети)
477 г. Ефталитите завземат Гандахра, според Еноки (Enoki)
484 г. Трета война на Пероз срещу ефталитите. Смъртта на пероз в битката
484-488 г. царуването на Балаш
488-531 г. царуването на Кавад с прекъсване в 496-499 г.
485/90-515 г. царуването на Тораман(а)
492/493 г. „Медният свитък” от колекцията на М.Шьойен, съобщаващ ни за
синхронното управление в Северен Афганистан на владетелите Кингила,
Торамана, Мехама, Джавука (Khingila, Toramana, Mehama, Javukha)
497-509 г. Ефталитите завладяват Карашар и Турфан в „Западния край” според
Еноки (Enoki)
496 г. Преврат срещу Кавад. Той бяга при ефталитите
499 г. Кавад си връща трона с помощта на ефталитските войски
502-506 г. Кавад води успешна война срещу Византия
507 г. Ефталитско посолство в Китай (Вей)
503-513 Кавад води война () с ефталитите (което е спорно и малко вероятно).
Мирът е въстановен в 513 г.
509 г. Ефталитите разширяват владенията си в Согдиана. Ефталитско посолство
при Империята Вей
510 Ефталитите–алхони са победени от Ауликара в битката при Мандсаур в Индия
511-513 Ефталитско посолство в Китай (Вей)
515-528/42 г. царуването на Михаракула
516-520 г. Ефталитско посолство в Китай (в д-вата Лян)
517-519 г. Ефталитско посолство в Китай (Вей)
520 г. Сун Юн, посещава владетеля на ефталитите
520-521 г. Бунтове в държавната на жужаните
521 г. Три сестри (или дъщери) на жужанския владетел Брахман (Пoломен) стават
съпруги на ефталитския владетел
524 г. Ефталитско посолство в Китай (Вей)
526 г. Ефталитско посолство в Китай (Лян)
528 г. Михаракула е победен и заловен от владетеля на Мансаур, Яшодраман
530-531 г. Ефталитско посолство в Китай (Вей)
531-579 г. царуването на Хосров I Ануширван
532 г. Бунтове в Индия срещу ефталитите и оттеглянето им в Северозападна Индия
540 г. Смъртта на Михаракула
546 г. Ефталитско посолство на Китай (в д-вата Чжоу)
551 г. Основаване на Тюркския каганат
279

551-552 г. царуването на Бумин
552 г. Тюрките свалят жужаните от властта в каганата
553 г. Жужанския каганат е разрушен от тюрките напълно, последния жужански
каган Анакуй се самоубива, а върху територията на жужаните е погълната то
Тюркския каганат
553 г. Ефталитско посолство в Китай (в Чжоу)
553-572 г. царуването на кагана Мукан
555 г. Първи военни сблъсъци на ефталитите с тюркиите (по Григнаши/Grignaschi)
555 г. Джинагупта, будистки монах по произход от Гандхара премина през
ефталитските земи на път за Китай и оставя тяхното описание
558 г. Ефталитско посолство в Китай (Чжоу)
560 г. Тюркското посолство към Иран, е заловено и убито от ефталитите
560 г. Бунтът на Абруй в Бухара
562 г. Мир между Византия и Иран
563/65 г. Тюрките побеждават ефталитите в битката при Карш. Ефталитският
владетел Гатфар загива в битката. Някои изследователи смятат, че това се е
случило в 557 или 558 г.
568 г. Тюркско посолство пристигна в Константинопол. Информация от тюркския
посланик че тюрките са завладели напълно държавата на ефталитите
569 г. Византийско посолство на Земарх посещава Тюркския каганат и се среща с
кагана
569 г. Война между Сасанидите и тюрките за ефталитското наследство
570 г. Ефталитите губят властта си в Индия.
571 г. Мир между тюрки и Сасаниди
588/589 г. Война между тюрки и Сасаниди. Бахрам Чубин (бъдещият узурпатор
Бахрам VІ) разгромява тюрките в битката при Херат
616/17 г. Сасанидският пълководец Симбат Багратуни прави две кампании на
десния бряг на Амударя, в Тохаристан и побеждава „Кушанския” владетел ()
625 г. Управлението на династията на Михаракула в Кашмир и Гандахара
приключва. В
Кашмир тя е заменена от династията Каркота, а в Гандхара от династията Тюрки
Шахи, коятое от тюркски произход (Хармата/Harmatta)
632-651 г. царуването на Йездигерд III
651 г. Династията Кингал (на Кингила) е свалена и заменена от тюркски
управляващ род
651 г. Йездигерд III е разгромен от арабите и бяга в Мерв. Конфликт с Незак
тархан, който отказва помощ за шаха. Предателство на Махуие, марзбан на Мерв.
Арабите довършват персите под стените на Мерв, смърт на Йездигерд ІІІ, край на
Сасанидски Иран, синът на Йездигерд, Пероз бяга в Китай и начало на арабското
владичество и ислямизацията на Иран, последните зороастрийци бягат в Индия
701-703 г. обсадата на Термез от тюрки, тибетци, и ефталити
709 г. Незак е убит от Кутейба ибн Муслим
729 г. Посолство в Китай от "ефталитете" (според Шавани става дума за
пратеничество на тюркския наместник, т.нар. Ябгу на Тохаристан, който завзема
цялата административна власт, след смъртта на васалния му ефталитски владетел
Незак и в 710 г., добавя към титлата си още един – цар на ефталитите
280