Via magazine / For Her - May 2014

С
какво сме
различни?
От малки ни обясняват, че няма никой
като теб със същите гени, очи,
глас, емоции и всяко човешко същество
е абсолютно уникално, а шансът
твоят сперматозоид да се класира
за оплождане е минимален. Това прави
човешкия живот въпрос на изключителен
шанс и е огромно попадение,
предвид тоновете излишен генетичен
материал, който се произвежда.
Странно е, че винаги търсим с какво
да сме различни в свят, който би
трябвало преди всичко да ни обединява.
Пропускаме факта, че сме хора
с чувства, емоции, гледни точки, че
Ако сте ходили на достатъчно романтични
срещи (пък и не само), вече
трябва да знаете, че всеки мъж е различен,
а всяка жена - амбициозна. Изключенията
са рядкост. Стремежът
всеки да е различен от останалите,
води дотам, че вече сме обединени от
еднаквостта да искаме да се различаваме.
Само по себе си това не е фатално,
но докъде водят всички тези
стремежи?
търсим съмишленици, сродни души и
наши подобия за организиране на приятелски
и всякакви групи, най-вече в
любовен аспект. Търсим себеподобни,
за да можем да се разграничаваме
от останалите. Правим го индивидуално,
правим го и в група. Общо взето
е важното в живота да си пръв сред
равни, да изпъкваш, когато е необходимо
и да имаш близки в нужда. Една
моя приятелка казваше: „Не обичам да
съм една от многото, не обичам да
съм една от малкото, обичам да съм
единствена, но не винаги“.
Защо да сме различни?
Когато мъж започне да ми се хвали
колко е различен, моментално го
поставям в категорията “Recycle bin”.
Първо, защо трябва да иска да е различен
и какви хора познава, че се разграничава
от тях?
Второ, като знае, че е различен, необходимо
ли е да ми го обяснява, а не
ме остави да си направя изводите самостоятелно?
Трето, при видимо физическо и психическо
здраве, не се ли подразбира,
че все нещо му е по-различно от на
другите?
И четвърто, акцентът върху собствената
„различност“ говори за голямо
Его, което в едни колективни
отношения, създава пропорционално
големи проблеми. Имам чувството,
че ако някой ми каже „Аз съм си като
другите хора“, сигурно ще ми стане
интересно какви са другите хора.
При мъжете „различността“ вероятно
е необходимост, а жените сме посклонни
да оправдаваме абсурдните
си постъпки с нивото на естроген в
измъчените ни от диети и манипулации
тела, които никога не харесваме.
Живеем в „различно общество“.
В България не е особено трудно да
бъдеш различен. Ако чужденец помоли
българин да му разкаже за сънародниците
си, нашият със сигурност
ще каже, че всички са луди, мързеливи
и престъпници, а жените са лесни и
мислят само за пари. При тези условия
съвсем не е трудно да си различен,
че чак и впечатляващ. Ако си хомосексуален,
различността ти ще ти
донесе много сериозни проблеми, да
не говорим какво ще ти се случи ако
си от етносите. Същото важи ако
недай си Боже имаш някакво заболяване.
Не те чака нищо добро и ако си
твърде емоционален, прекалено студен,
имаш неврози или пък си вампир.
В последния случай ще ти обръщат
притеснително сериозно внимание и
ще ти подарят дневник.
В общи линии всички се стремим да
бъдем различни, но в граници. Всяко
излизане извън определените от нас
самите категории, е притеснителен
знак и предизвиква отчуждението на
околните. Мислят те или за идиот,
или за гений. И в двата случая не е
добре, защото никой не иска да излиза
с теб по заведенията, а ако случайно
ти се случи, пред новите хора те презентират
още преди да си започнеш
програмата. Развихриш ли се, четири
двойки погледи се срещат с посланието
„Казах ли ти?“.
От друга страна, когато гледам
разнообразната социалистическа архитектура
в крайните квартали на
София, се питам: „Какво му е хубавото
на това всички да са еднакви, да
имат едни и същи жилища, вещи и заплати?“
Уеднаквяването подтиска
креативността и води до особено ниски
интелектуални резултати. Защо
пък трябва да сме еднакви, след като
човекът е толкова интересен? Всеки
има своята история, своя начин за
справяне с проблемите, свой хумор,
неврози и страхове. Няма смисъл да
хабим целия този потенциал с еднаквост.
След всички забележки от близки
и непознати за начина ми на живот,
нежеланието ми да се обвързвам,
страстта ми към разхвърляни помещения,
недовършени ангажименти
и скоростно изпразване на бутилки
вино, си дадох сметка, че или съм
гений, или съм идиот. Все ще съм в
търсене на гениалността си, но си
позволих да се обичам в този си видбез
да ми правят впечатление преплитащите
се погледи, без да се налага
да давам обяснения на комуната,
без да изпитвам срам от себе си. И
така се научих да не соча другите с
пръст за техните залитания, защото
именно различията ни са причината
да разказваме един за друг, когато
се съберем във весела компания. Наздраве!
Петя Дилановска
23