Вяра и Дело, брой 6 (8), година III, ноември 2017 г.

КАЛЕНДАРИ НА ХРАМ „СВ. ВМЧК ГЕОРГИ” ОТНОВО ЩЕ ОТМЕРВАТ ВРЕМЕТО
За осма поредна година излезе от печат
традиционният вече художествен календар с изглед на
любимия на каварналии, а и не само, храм „Св. вмчк
Георги“. Тази година авторите са избрали нов подход,
украсени с творби на двама млади автори – Таня
Димитрова и Яни Атанасов. Изображенията преливат от
ярки и ведри цветове и сякаш отразяват стремежа на всяка
душа към Слънцето на правдата, топлината и искрената
радост. Таня е завършила Професионалната гимназия по
приложни изкуства в Смолян, а след това и специалността
„Изобразително изкуство“ в Софийския университет
„Св. Климент Охридски“. Наскоро почитателите на
нейното творчество получиха възможност да се насладят
на творбите й в рамките на изложбата „Част от мен“,
заразяваща със своята искреност и жизнерадост.
който демонстрира непреходността на вечните ценности
и уважението към родното и традициите. Фотосът на
стенния календар умело пренася зрителя от началото
на ХХ в. в съвремието. Старата снимка е особено ценна,
защото освен образа на храма, е съхранила и два други
образа – тези на о. Иван Урумов и на църковния псалт
Кръстьо Лазаров. Фотографията е дар от каварненката
Надя Георгиева, за което авторите на календара й изказват
сърдечната си благодарност.
Отпечатани са и джобни календарчета, които са
За Яни рисуването е хоби, което умело се съчетава
със следването в Университета за национално и световно
стопанство в София. Усмивката е сякаш запазена марка на
този млад човек и всеки, който я види не би се изненадал
от избора на пламтящите цветове при пресъздаването на
каварненския храм.
Дизайнер на стенния календар е талантливата Глория
Ангелова. Глория неведнъж е участвала в инициативи
за визуализацията на храм „Св. вмчк Георги“ и е
допринесла за представянето на неговата автентичност и
самобитна атмосфера. Малките календарчета са дело на
чуждестранен екип споспешници от KloshArt .
Календарите са отпечатани в лимитирана серия и се
разпространяват безплатно. Чрез тях се продължават
усилията на автора на идеята – Атанас Димитров –
АтаДим, за съхранение и възраждане на духовните
ценности и културно-историческото наследство на
родната му Каварна.
д-р Ивана Радонова

стр. 2
Вѣра и Дѣло
На 2 декември т.г. се изпълниха 9 месеца от кончината
на прот. Йовчо Иванов. На следващия ден бе отслужена
панихида от ик. Василий Селемет и архим. Методий
(Хлебаров). Дните и месеците минават, но делата и
спомените за обичния ни о. Йовчо няма да бъдат забравени.
Със светиите упокой, Христе, душата на твоя раб, където
няма ни болка, ни печал, ни въздишка, но живот безкраен.
ВД
ПРЕД БОЖИЯ ВЗОР НА СВЕТА ГОРА
С група православно вярващи приятели имах щастието
да посетя манастира „Св. Георги Зограф” на Света
гора, Атон. Поводът бе есенният празник на манастира,
отбелязващ пренасянето на мощите на светеца от
мястото, където е бил измъчван в Лида. Всяка година на
16 ноември (3 ноември ст. ст.) се чества това събитие. В
предшестващата го нощ се отслужва всенощно бдение,
а на сутринта – и празнична Света Литургия, следвана
от литийно шествие с чудотворната икона на св. Георги,
наречена Аравийска, до един параклис, построен по
специалната заръка на св. Георги.
Това бе втората поредна година, в която имах възможността
да присъствам на този празник. Основните моменти
и при двете чествания бяха идентични, но имаше и някои изключения.
Едното от тях бе, че поради дъждовното и влажно
време монасите взеха решение да не организират точно в
деня на празника литийното шествие с Аравийската икона,
а при удобен случай в някой от следващите дни да спазят
традицията да пренасят иконата до споменатия параклис
два пъти в годината, така както самият св. Георги е пожелал,
за да остави Аравийската икона в Зографската света обител.
Миналогодишното посещение остави в мен дълбоки
и трайни спомени, като през цялата година очаквах с
копнеж нови подобни събития и се надявах на ново посещение
в Зограф. Не е лесно да се пресъздаде с думи, но
чувството и при двата случая бе, че съм попаднал на място
без аналог в досегашния ми живот. Усещах се все едно
съм непосредствено пред Божия взор, по-близо до Неговия
поглед, като много от факторите и грижите, които в
ежедневния ми живот във външния свят ме притискат, не
ми въздействаха в такава степен. Монашеските правила
на богослужение, начин на поведение в манастирския
комплекс, подредба на личното време през деня, са все
неща, които са отдалечени от моя живот в света, но там
бе лесно и някак си естествено да се изпълняват и следват.
Със сигурност аз поне не съм свикнал да се събуждам
в 3 часа през нощта, за да ходя на сутрешно служение,
следвано от Света Литургия докъм 7:30 – 8 часа. Но мога
уверено да споделя, че тези часове наистина са особено
благоприятни за молитвен труд и обръщане към Бога. И
в Зографския, и във Ватопедския манастир, който също
посетихме тази година, преживяването бе сходно.
Бих искал да кажа няколко думи за всенощното бдение
в навечерието на празника на манастира. Цикълът
започна още в 17 часа на 15 ноември с кратка вечерня,
следвана от вечеря в манастирската трапезария, построена
преди повече от 600 години. Храната бе изключително
вкусна и обилна като количество. В дните на празника
се състоеше от риба, а след това беше преобладаващо
растителна. Бдението започна в 19 часа и продължи до
3 часа през нощта. Именно то се запечатва в паметта ми
като особено ценно преживяване при поклонническите
пътувания. Започват да следват едно след друго песнопенията,
химните, акатистите в чест на Света Троица, Господ
Иисус Христос, Пресвета Богородица, свети Георги,
други светии и безплътни сили. Изпълнявани бяха на
църковнославянски от монасите и от великолепно подготвен
певчески хор на катаревусен гръцки от гостуващите
гръцки духовници. Именно тук усещах близостта с
Бог, Божията майка и Неговите светии по начин, който
не си спомням да ми се е отдавал досега, с изключение
на другите бдения, на които съм присъствал. Величината
на Божията любов се усеща толкова близо, че забравяш
за много от нещата, свързани с теб и в един момент започва
един частичен вътрешен разговор между Господа
и теб. Всяко песнопение със своята сила и красота представя
нова гледна точка за Небесния свят и води до нови
умиления и нови дози слизаща любов. Разбира се, в един
момент тялото започва да се изморява от стоенето прав,
кръстът, краката, гърбът започват да напомнят за себе си.
Започваш да ожадняваш, сънят също започва да те наляга.
Според мен е добре в такива моменти да се поеме малко
вода и да се поседне на някой стол, но ако е възможно
и силите позволяват, да се остане на бдението да самия
му край. Ако се помолим вътрешно на Господ да ни подкрепи
физически, за да издържим на усилието, Той би
се вслушал в молбите ни. Тържествеността на бдението и
неговата сила са особено духовно обновяващи и ползите
от него едва ли мога да обрисувам с думи. Определено си
заслужава усилието за присъствие и участие в него.
След приключването на бдението имаше пауза от
3 часа, в която всички да починат и да се подготвят за
утренята, следвана от тържествената Света Литургия
в чест на празника. Заспиването бе мигновено, събуждането
трудно, но с усилие се получи. Храмът бързо се
напълни с поклонници, дошли специално за празника,
и трудно можеше да се намери място, в което да застана.
Според доброволци в кухнята на манастира подготвяни
са били около 700 порции за дните по празника,
а моето впечатление е, че имаше солиден брой мъже
в особено активната възраст между 20 и 40 години. За
щастие, не липсваха и децата и юношите. Утренята и
Светата Литургия се явяват естествено продължение на
всенощното бдение, като допълват и засилват натрупаните
впечатления и емоции от него. За съжаление, тази
година литийното шествие не се състоя в деня на празника,
но спомените ми от миналата година са за неговата
тържественост и трогателност. Аравийската икона на
светеца, събрал всички нас там в този ден, се пренася до
параклиса на отсрещния хълм изцяло според заръката

Вѣра и Дѣло стр. 3
и настояването на самия св. Георги пред един монах.
През тази година присъствах и на службите в деня
на Задушница в манастира на 17 ноември (4 ноември ст.
ст.), събитие, което монасите отбелязаха видимо с особена
грижа и отдаденост. Сутрешните служби в манастира
започват в 3 часа всяка нощ и са особено
благоприятни за вслушване и
опит за разбиране, осъзнаване и усещане
на истините, идващи до ухото
вследствие на четените псалми, акатисти
и тропари. Нощният покой
още повече засилва и допълва мистичното
преживяване, и прозорците
започват да пускат светлините
едва по време на Светата Литургия
и то особено при тайноизвършителната Литургия или
„Литургията на верните”. След завършването на Литургията
и излизането от храма усещането е за покой, свеж
ум и за чудесен старт на деня.
В заключение, искам да споделя и един друг аспект
относно Зографския манастир, който усетих. Това бе,
че там освен чисто духовната функция, присъща по
подразбиране за такава света обител, се радее и тачи
старият български дух, обичаи и традиции. Да бъда в
царския архонтарик (гостоприемна), да видя образа
на цар Борис III на голяма картина, както и образите
на манастири и духовни дейци от всички български
краища, събуди в мен особени и доста позабравени
чувства на пряка свързаност с тези наши изминали
поколения, изграждали автентичния християнски
български дух. Гостоприемството
и духовният уют на манастирската
трапезария, дори и големите
и щедри порции с превкусна
храна, събудиха в мен спомените
за дедите ми, за някогашното
неподправено гостоприемство и
човеколюбие на предишните нам
поколения.
В съзнанието ми Зографският
манастир действително се явява крепост на автентичния
български православен и народен дух, както и
крепител в това тежко време. Веднъж вече в историята
ни там беше даден тласък и старт на народното ни
Възраждане (Паисиевата история се пази в манастира).
Нека отправим молитвен зов към Бога да подкрепи,
утеши и помага на монасите в манастира, защото
съм убеден, че тези скрити воини се молят за всички
нас непрестанно!
Георги Б. поклонник
Православни християни, забелязали ли сте какво
казват наши не особено вярващи братя за вечния живот,
в който не вярват – „Възкръснал ли е някой от там, за да
ни каже, че има вечен живот?”. Така е, но ето че днес
възкръсна сина на вдовицата от Наин. Друг път Христос
възкреси дъщерята на Иаир, както и във Витания възкреси
Лазар, починал преди четири дена. Спомняте ли
си как са реагирали фарисеите, когато разбрали, че Иисус
възкресил Лазар? Търсеха повод да Го убият, защото
им даде пример на Своето Възкресение.
Ето, че днес си дойде някой от „там” за да ни засвидетелства
за живота след смъртта. Как се е случило това?
Иисус Христос влезнал в крепостта Наин – малко селце,
но построено като крепост, точно когато през портите изнасяли
мъртвец – един син на майка, която била и вдовица
(за юдеите по онова време се считало за голямо Божие
наказание жена да остане вдовица – вярвали, че заради
голям грях е починал мъжът й). Господ се натъжил от
сълзите и страданието на жената, и без да бъде пожелано
от някого сътворил чудо. „Като я видя Господ, смили се
над нея и рече й: не плачи. И като се приближи, допря се
до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе
думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна
да говори; и Иисус го предаде на майка му.”.
Това накратко е евангелският разказ. Искам да обърнем
особено внимание на три момента – на думите „не
плачи!”, които Христос казал на опечалената вдовица;
на думите: „момко, тебе думам, стани!” с които Той възкресил
умрелия; и на думите, с които Той „го предаде
на майка му.”.
Не плачи! Това казал Христос на майката, това казваме
и ние на нашите ближни за да ги утешим, когато
загубят някой скъп на сърцето си човек. Но в какъв смисъл
го казваме ние „Не плачи”? Дали с мисълта, че съществува
живот след смъртта и че тръгналият си от нас
СМЪРТ ИЛИ „СЪН”
в момента се намира в Царството Небесно? Или според
нашето човешко немощно мислене, по земному разбираме
– „Не плачи, няма смисъл, нищо вече не може да
се направи. Такъв е животът и такава е нашата участ на
смъртни...”. За жалост това се разбира от контекста на
последните ни думи тогава, когато искаме да утешим
останалите за тяхната загуба. Но, възлюбени, с каква
умисъл Христос казал „не плачи” на жената? Дали с
недоверие и неверие в живота отвъд или със силата на
Онзи, Който е Владетелят на Живота и смъртта? С „не
плачи!” Господ иска да увери вдовицата, че синът й е
жив, така както са живи всички тръгнали си от тук, за
да живеят там. Не се подлъгвайте по думите на някои,
че след тукашния живот ние изчезваме, подобно на бездушните
същества. Ние като православни християни
трябва да знаем, че Христос ни даде със Себе Си пример
за това, че след смъртта идва възкресението, а след
него – вечният живот, за който ние сме призвани да се
подготвяме със старание.
„…момко, тебе думам, стани!” Тези думи Господ
Иисус Христос отправя към онзи, който си е тръгнал от
нас. Не е за пръв път, когато Той омаловажава смъртта.
Спомнете си какво казва Господ, когато възкресява дъщерята
на Иаир, когато се изправя до леглото с бездиханното
й тяло – „не плачете; тя не е умряла, а спи.”. И
сега по подобен начин смъртта е банално сравнена със
сън. Както и при възкресението на Лазаря – „Лазар, нашият
приятел, е заспал; но отивам да го събудя.”. Учениците
Му като не разбираха този начин на изразяване,
който в последствие преминал и в християнството, помислили,
че щом е заспал значи ще се оправи понеже
сънят дава нови сили и преобразява. Виждайки, че те
разбират думата „сън” в общия й смисъл Господ дава
пояснение – „Лазар умря”.
Ето и днес подобно на случая с дъщерята на Иаир

стр. 4
Вѣра и Дѣло
и с праведния Лазар Христос редуцира смъртта – тази
реалност очакваща всеки от нас, а сякаш от нищо друго
не ни е страх в този живот, както от смъртта. За жалост
повече ни е страх от смъртта, отколкото от Бога. Повече
се грижим да не умре тялото ни, отколкото да внимаваме
да не грешим и така да умре душата ни завинаги.
Господ унижава смъртта като се обръща към умрялото
момче като че ще го събуди от сън, за да ни покаже,
че смъртта не е това, за което я мислят „онези, които
нямат надежда”. Мъчениците, светиите отиваха към
смъртта с надежда и упование в Бога „че Той ще ги възкреси
в последния ден”. Не виждаха в смъртта това, което
много от нас виждат днес – най-голямата катастрофа
на света. Господ унижи смъртта, за да ни покаже колко
нищожна е тя пред Него. Та какво е смъртта
за младежа от Наин? Какво е смъртта за
дъщерята на Иаир? Какво е смъртта за Лазар?
Какво е била смъртта за Христос, Който
„със смъртта си смъртта победи” и слезе
в ада, за да освободи душите на прародителите
ни, които се мъчеха там в очакване на
Неговото Възкресение?
Третият момент, на който трябва да
обърнем внимание е, че Христос „го предаде
(сина) на майка му”. Дава й го като
дар. Показва й, че животът е един дар, както
раждането на дете е дар за семейството,
което го желае. Това го казвам заради новото
разбиране, „новата мода” да се ражда
едно, най-много две деца в семейство с оправданието,
че финансовите възможности не позволяват
раждане на трето или девето дете.
Лъжа, пригодена да извини малкото ни вяра в Бога,
и да ни покаже модерни. Нашите баби и дядовци не
са били по богати от нас. Не са имали автомобил, нито
вила. Не са прекарвали отпуските си в чужбина. Но за
сметка на това даваха живот на всички деца, които Бог
им даряваше. Не слагаха на масата няколко вида ястия,
а ядяха съвсем обикновена бобена чорба и растяха всички
заедно здрави и жизнени. Защо девет или дванадесет
деца – един владика, жив и здрав да е, Господ да му
помага, има шестнадесет братя. Има от къде Господ да
избере и за манастир и за свещенство, за да Му служат.
Ако семейството има само едно дете, то расте егоист,
няма да научи какво е да разделиш нещо с някого, и ще
бъде единствен наследник на имота на родителите си.
Не ще ли бъде като чудовище, издигнало се върху гроба
на убитите си при аборт братя и сестри. Нашата Църква
ни напомня, че абортът, модата да се убиват деца в
утробата е грях пред Бога, за който грях ще отговаря не
само жената, но и мъжът задето е дал разрешението си
за това убийство. Отговорността е и на двамата.
Христос дава на майката нейния син днес, така както й
го беше дал при раждането му, за да ни покаже, че раждането
на дете е дар и нямаме право да го третираме като
персонаж, с който да се отнасяме според прищявката си.
Бог не ни дава право да решаваме да се роди ли едно дете
или не, дали да се роди в определен месец или да е определена
зодия, за да има съответните духовни качества.
Внимание – детето ние само го раждаме, не го творим!
Ето колко неща можем да научим от днешното Евангелие.
Първо, че трябва да възприемаме смъртта с християнско
съзнание, защото нямаме мотиви да говорим
за изчезване или да изгубим вярата си, когато смъртта
дойде. Тя не е най-голямото зло, което може да ни се
случи, тъй като най-лошото, което може да ни се случи
е адът – вечната раздяла с Бога. Заради греха смъртта е
дошла в света, както идва и животът. Знаем много добре,
че от момента на раждането все някога ще трябва и
да умрем. Това се случва с всички. Защо тогава се оказваме
така неподготвени да посрещнем смъртта, вместо
да имаме християнското съзнание, че чрез нея отиваме
в другият свят, където е Христос и където Той, ако сме се
подготвили, както се полага – с любов и добри дела, ще
ни удостои с вечното щастие?
Научихме от Евангелието, че за Бога смъртта е като
сън, като заспиване – не неон, не изчезване, не небитие,
което може би наистина ще оправдае
отминаването. Така, както се събуждаме
сутрин за да изживеем един нов ден, така
ще се събудим от смъртта за един нов живот,
защото смъртта не е вечна, освен в разбирането
за раздялата с Отца на вечността.
Ще се събудим от мъртвите при тръбите на
ангелите, които ще засвирят Парусия, за
да ни съди Господ според делата ни. Това
е смъртта при Бога – преминаване и заспиване,
а не катастрофа на катастрофите.
Ние наричаме мястото, където полагаме
умрелите си „гробище”, но знаете ли какво
значи на гръцки това? Стая за спане, от
глагола „спя”. Това е защото нашите скъпи,
които сме занесли в гробището не са заминали
в небитието, а почиват в очакване на всеобщото
възкресение и вечния живот, подобно на заспали. Затова
и Христос заповядал на младежа – „стани!“. Както
е казал за дъщерята на Иаир – „не е умряла, но спи“ и
за Лазаря, че е заспал.
И накрая какво още разбираме от Евангелието – че
животът е дар от Бога и не бива ние да сме господари
над него, измествайки Бога, узурпирайки функциите
му. Заради нашето лицемерие да решаваме от Негово
име. В даден момент Господ ще откаже да даде благословията
си – тогава, когато след десетки години убийства
на деца или отказване от дара Му, въпреки всичко
решиш да станеш мама или татко. Не така трябва да се
уважава дарът на живота. Трябва да го вземем на сериозно,
да водим добродетелен живот пред Бога, според
Евангелието Му, което всяка неделя Той ни проповядва.
Нека да Го молим, Христос Господ, да ни вразуми,
да ни просветли, да положим на дело учението Му, да
вложим в сърцата си тези скъпоценни слова, които светото
Евангелие ни поучава и да принесем добър за Него
живот. Амин!
Себастиян, епископ на Слатина и Романаци
Неделни проповеди през годината, Слатина, 2011
източник: www.crestinortodox.ro, превод: Ф. Т.
храм „Св. вмчк Георги“
9650 Каварна, ул. „Г. С. Раковски“ 2, тел.: 0570 82584
Основател на енорийския бюлетин: о. Василий Яков
Идея за възстановяване на изданието и съставителство:
Атанас Димитров – АтаДим
Предпечатна подготовка: Бисер Стоянов
ISSN 2535 – 0455