Вяра и Дело, брой 5 (13), година IV, септември 2018 г.

More documents

Recommendations

Info

стр. 2 Вѣра и Дѣло „Човек, който има пристрастие към нещо, никога няма да се отърве от тъгата.“ Тези думи принадлежат на св. Йоан Лествичник. От тях следва, че всяко пристрастяване винаги е причината, а скръбта на човешкото сърце е следствие от пристрастяването. Следователно, за да се отстрани причината, е необходимо основните ни усилия да се насочат така, че животът ни да бъде поне малко изпълнен с радост. Ние определяме пристрастяването като силна жажда за нещо, което говори за слабост на човешката воля, за невъзможността да се спрем в желанията и капризите. Слабата воля е признак за болна душа. Точно както хората с дистрофирали мускули не са в състояние да изпълняват дори малка физическа работа. Закаляването на волята е най-важното дело на християнина, което се осъществява в постоянното преодоляване на неговите желания и планове. Ще ни бъде полезно да приложим едно просто правило: повече да правим това, което не искаме да правим. Например сутринта след иззвъняването на будилника незабавно да станете от леглото. Преди чашата сутрешно кафе да извършите подходящо молитвено правило. По пътя към работата да прочетете глава от Евангелието. Можете и трябва да поздравявате съседите си в асансьора, да благодарите на портиера за почистения вход, да отстъпите място на възрастния човек в обществения транспорт. Можете да продължим с още примери, но е важно да се каже, че обичайните дейности, извършвани за Бога, както и жестовете на внимание към съседите, се извършват от обикновените хора без особена ревност, като в много отношения се полагат усилия. И това е духовна работа, чието име е самоконтрол. Зависимостта може да бъде оприличена на стена, която се издига между човека и Бога. Тя напълно улавя ума и сърцето, като ги принуждава да ѝ служат. Пристрастяването винаги е предателство спрямо Бога, нещо като духовно прелюбодейство. В такова състояние живеят повечето хора и животът им е пълен с пустота и безсмислици. На мястото на Бога стоят парите, култът към човешкото тяло, открит егоизъм, всякакви забавления. Пристрастяването често се случва и в семейния живот, когато един от съпрузите има странична любовна връзка; тя може да бъде толкова сериозна, че да унищожи брака. Много, пък, имат предпочитание към алкохол, компютърни игри, гледане на порнографски сайтове или филми на ужасите. Знам историята на един възрастен мъж – глава на семейството и баща на две деца, който стана зависим от гледането на скверни филми. Той гледаше тази мерзост в присъствието на жена си и дори на малките си деца. Купуваше си порно списания и след като ги прочиташе, ги оставяше на най-видните места в апартамента. Молбите, а по-късно и скандалите на съпругата му, не доведоха до успех: човекът не можеше да победи зависимостта си. Но вразумление при него все пак настъпи. Този човек работеше като шофьор. Една вечер, когато се движел към гаража с ниска скорост, искал да спре колата. Но след като натиснал спирачката почувствал, че педалът пропада в пода. Колата полека тръгнала към бордюра. Той веднага разбрал, че спирачките са отказали. В този момент го пронизал един вътрешен глас: „Това е последното ти предупреждение!“. Човекът с ужас осъзнал, че спирачките могат да откажат в града на някое оживено кръстовище! Връщайки се у дома той се отървал от отвратителните материали, а след това – и това е най-важното – дълбоко се покая за пристрастеността си. Хората, които са пристрастени към лоши навици си приличат: сърцето им е тъжно и по-точно – те страдат и следователно са дълбоко нещастни. Съвременният човек често е подложен на всякакви разстройства, които го делят на една крачка от продължителна депресия и дълбоко униние. Причината за това е неизпълнението на нашите желания. В живота си искаме много неща, но често Господ не само не ни дава това, което просим, но ни отнема дори и най-необходимото. От неразбиране на това какво се случва ние много пъти се обезкуражаваме и у нас възникват всякакви въпроси: „Защо всичко е толкова лошо?“, „Защо изобщо живея?“. Тези, които имат малък опит в „борбата с унинието“, са се убедили в една проста истина: колкото повече се забавляват, толкова по-голяма тъга и меланхолия притиска сърцето. Греховното забавление за ЗАЩО СМЕ ТЪЖНИ? известно време „опиянява“ душата, дава ѝ някакво мътно веселие, но след такъв „махмурлук“ животът става още поотвратителен. Светът, отпаднал от Бога, е основният измамник на човека и виновникът за много съсипани съдби. Така че този, който се е потопил в светската суета никога няма да превъзмогне унинието и тъгата. Преподобният Йоан Лествичник казва, че тъгата може да се победи по един единствен начин – „да възненавидим света“. Търсенето на духовен наставник, характерно за източното монашество, е невъзможно за повечето хора. Причината е в слабата ни вяра и нежеланието да променим каквото и да било в живота си. Би било полезно за всички нас да разсъждаваме върху думите от Светото Писание: „световната скръб докарва смърт“ (2 Кор. 7:10). Колкото и да се забавляваме – няма да ни олекне на душата. Вътрешното опустошение е много обезпокоителен знак, показващ безсмислието на живота, който е в робство на страстите. Сърдечната тъга се превръща в стабилно състояние, защото човекът е лишен от най-важното – Бога. Само Бог може да върне забравената радост, загубения мир на сърцето, смисъла и целта на живота. Любовта към света и живота с Бога са несъвместими понятия. Трябва да се направи избор, за който е необходима жертва. Без жертва нищо не се получава. Какъв е основният признак за привързаност и любов към света? „Лествица“-та показва за причина „пристрастяване към нещо видимо“. Това „видимо“, както и слухово, осезаемо, вкусово, държи човека като роб. Светите отци обясняват подобна привързаност към земните удоволствия с едно много точно сравнение: орелът може и само с един нокът да се заплете в примка; той разперва крилата си, дори се издига малко над земята, но не може да лети, защото се е заплел в мрежата. Дори малката пристрастеност към нещо временно е опасно състояние за спасението на душата. „Има ли нещо на земята, без което не мога да живея дори един ден?“. Този въпрос би трябвало да си задаваме по-често на самите себе си. Пристрастяването към „видимото“ се случва в различни мащаби. За някого мисълта за смъртта, старостта, неизбежните немощи и болести е повод за отчаяние и лошо настроение. Разбира се, че ни се иска добър и удобен живот, а още повече, и най-важното – никога да не умираме. Подобни настроения показват, че човек е напълно „прикован“ към земното и само във временния живот се чувства уверен и в пълна безопасност, за него вечността не съществува. Видимият свят и земният живот – към тях, според „Лествицата“, той има „пристрастеност“. Мащабът на привързаността може да бъде по-скромен, но по дух си остава все така богопротивен. Нека да припомним и думите на някои наши съвременници: „Не мога да живея и ден без телевизор...“; „Не знам как ще живея, ако любимата ми котка умре...“; „Синът ми – това е смисълът на живота ми, аз живея само за него...“. Много хора не могат да живеят без чаша кафе, запалена цигара, топла вана... Почти всеки има пристрастие към някаква вещ, към храна, семейство, приятели, техните навици, вкусове, житейски принципи. А ако в един момент човек изгуби всичко това? Хубаво е, ако Бог допусне загуба в този живот, но ако всичко се реши след смъртта? Какво ще прави душата, когато излезе от тялото с всичко това „видимо“, временно и материално? Това, което стои като стена между Бога и човека, е сериозно изкушение, което трябва да победим. Бог в Неговата любов към човека е много ревнив и не толерира никакви конкуренти. Този, Който обича Своето творение с перфектна и чиста любов, има пълното право да иска и към Себе Си такова чисто чувство. Оправдана е грижата само за най-необходимото в този временен живот. Излишъкът и луксът са като тежести, които силно притеглят човека към земното. Какъв е смисълът да събираш и купуваш нещо, което така или иначе ще остане за някой друг в този живот или след него? „Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни.“ (1 Тим. 6:7-8). протойерей Андрей Овчинников източник: www.pravoslavie.ru, превод: д-р Ивана Радонова
Свидетел на ужасите на двете световни войни, поетът Пол Валери казва: „В самия себе си, човек трябва да влиза въоръжен до зъби.“ Думите на френския интелектуалец са добро предизвикателство към Църквата, повод да се замисли за това успява ли да преобрази дълбинно човека. Но вместо да излъскат духовните оръжия за проникване дълбоко в човешката душа, братята близнаци – протестантство и католицизъм – развяха белия байрак. След Втората световна война първите сърфираха (с типичното за тях арогантно красноречие) по повърхността на проблемите, а вторите (след II-ия Ватикански събор) разхлабиха поста и дисциплината. После вкупом се вслушаха в известния френски философ и екзистенциалист Жан-Пол Сартр. Думите му: „Адът – това са другите!“ заразиха със своята първична откровеност и завладяваща директност хиляди души и станаха лайтмотив на светските интелектуални среди. Неспособно да се справи с проблемите на многопластовия „Аз“ западното общество бързо се насочи от центъра на човешката личност към външността, изтласка се от драмата на личностното съществуване към необятния простор на общественото битие. Както обикновено става на Запад, болестта на светското общество веднага прихвана обезоръжените християнски общности. Протестантите затънаха в морализъм, а католиците предпочетоха да решават екологични и социални въпроси. В резултат „душата“ бе връчена на светската психология и психоанализа. Дотам, че психологът д-р Хоубърт Моурър правейки връзка с гладния Исав от Битие 27 глава, пита: „Не продаде ли евангелската вяра първородното си право (на душелечение) за една паница психологическа каша?“. Изтокът, верен на духа на истинското християнство, винаги е знаел, че в неговия център е проблемът „Аз“ и „Бог“, а вселената и другите човеци, като неизбежно обкръжение, са поставени настрани. Думите, парадоксално отправени преди 2000 години към единствената здрава Личност: „Лекарю, излекувай себе си!“ са вътрешен мотив, „светая-светих“ на учението на Спасителя Иисус Христос. Затова от средата на ХХ век, на Изток сме свидетели на възраждане на исихазма, най-вече чрез живота и делото на стареца Йосиф Исихаст и неговите ученици. А исихазмът може да определим като пътуване навътре в душата, или по-скоро военен поход, съпроводен с много битки срещу собствените ни „орки“ и „гоблини“. Християнинът има една единствена задача – да спаси душата си от тях и от съблазните на този свят, в непрекъснато общение с Бога и придобиване на Божията благодат. Той трябва едновременно да руши гнездата на демоните в своята плът и да сади градина от добродетели в сърцето си. Обожението е целта на неговия живот, най-съкровения смисъл на неговата житейска мисия. Този болезнен процес, на бавно и мъчително духовно прераждане е наречен „метаноя“, т.е. покаяние (преоценка на ценностите, вътрешно обръщане, преосмисляне). Без него последователят на Христа няма право да се нарича християнин и не може да се надява на живот в Царството Божие. Акцентът на духовния живот е положен вътре, а не вън от личността. Преобразяването на християнина не е отвън-навътре, а отвътре-навън, насочено е към престола на човешката личност – душата. Някои питат, не е ли твърде егоистично това постоянно насочване навътре към себе си? Съвсем не е! Забележителни са думите на св. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“. Само ако се очистим духовно ще привлечем другите към Христа. Вѣра и Дѣло стр. 3 ТРУДНИЯТ ПОГЛЕД НАВЪТРЕ Християнинът наистина е призван да бъде светлина за другите, но за да свети, той трябва да се грижи преди всичко за собственото си кандило, да го пълни с маслото на Духа, да подменя фитилчето му. Въпрос на небесен дълг е да светиш на другите, но трябва да бдиш на първо място над себе си. Във висша степен това е изразено от забележителния мистик и певец на покаянието св. Ефрем Сирин, който в своята великопостна молитва изрича: „Дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си!“. Само в правилното насочване на вътрешния поглед е ключът за израстване в духовния живот. Ако вниманието ни е насочено навън, тогава се разпилява събраната в душата Божествена благодат и тя бива връхлетяна от вирусите на гордостта и арогантността. Пропиляват се духовните дарове и се опорочават плодовете на неуморния труд за очистване и изправление на повредената човешка природа. Светите отци предупреждават за особения духовен закон, според който ако някой осъди другиго за проявения от него недостатък, то рано или късно ще бъде връхлетян от него в духовния му път. В този дух са и думите на Спасителя „С каквато мярка мерите, с такава ще Ви се и отмери!“ (Марк. 4:24). Ще бъде връхлетян не само в невидимия свят след раздялата на душата с тялото, но още тук в нестихващите борби на духа в странстването му на земята. В този аспект усещането за лично недостойнство пред Бога е толкова значимо и фундаментално за правилното развитие на християнската душа. За съжаление много съвременни християни са поразени от опасния вирус на осъждането. За това особено им съдействат светските медии. Настървени за нещо пикантно, те като хиени дебнат своята плячка. Затова, като постим, нека преди всичко постим към медийни клюки. Нека чуем апостолските думи: „И тъй, неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото, с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото.“ (Римл.2:1). В мига, в който осъдиш в сърцето си твоя ближен, задължително за тебе важат думите: Ти вършиш същото. Това е абсолютна и безусловна истина! Защото ние, по народному казано, всички заедно сме в един казан! Ние всички сме паднали в една дупка, затънали сме в едно блато. Виждам, примерно брата си, че прелюбодейства и какво правя? Осъждам го, одумвам го, после за „чиста съвест“ може и една молитва да отроня: Господи, помилуй този прелюбодеец. Но, мисля, по друг начин ни вижда Господ – като скачени съдове. Да, формално ти не си съгрешил, но колко пъти си се молил за брата си да не падне, измокрял ли си със сълзи калъфката си заради ближния си, утешил ли си го в скръб, изобличил ли си го насаме? Ако не си – и ти си виновен заедно с него. Великият Достоевски няколко пъти казва в „Братя Карамазови“: „Всички сме виновни за всичко“. Затова и молитвата ни, когато видим някой да греши, нека да бъде „Господи, помилуй нас, грешните“. Така ни учи самият наш Господ да се молим, не „Отче мой“, а „Отче наш“, не „прости ми“, а „прости ни“. Щом братът ти е паднал в грях, значи и ти си съучастник. Какво трябва да сториш, за да спре твоето съучастничество? Освен молитва, трябва и действие – иди насаме при ближния си и го изобличи с любов. Това е Божият начин! Наблюдаването на своите помисли и постъпки е на практика най-правилният метод на духа, за да се движим в спасителната посока. Един от най-забележителните
Page 1: ИЗЛОЖБА „ХРАМЪТ - С

Вяра и Дело, брой 5 (13), година IV, септември 2018 г.

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?