OUTSHINED_MAG_BROI_5

OUTINTERVIEW
Ще ни разсмее и ще ни разплаче, ще ни ядоса и ще ни зарадва, но
няма да ни остави равнодушни – като Живота, събрал е всичко в себе
си и ти дава ли дава, само да можеш да смогнеш да вземеш...
До къде стига политиката и от къде започва изкуството? Кои са темите,
които са вълнували и вълнуват белетриста и кинодраматург Георги
Мишев, ще разберем в увлекателните му споделяния в нашето
съвместно интервю.
честваме 103 години
българско игрално кино.
Като човек оставил не малка
следа в неговата история,
какъв е вашият поглед и
отношение към неговото
развитие през последните
две епохи? Сега, трябва да
правим известна разлика между
киноизкуство и кинопроизводство.
В последните две, три
десетилетия не става дума вече
за киноизкуство. А пък не знам
до колко имаме основание да
говорим и за кинопроизводство,
защото, за да догони
конкуренцията на световното
кино, нашите кинаджии избраха
най-прекия път на поражението.
На вторичността. Нашето кино
загуби своя национален облик
и се превърна в това, което
се казва на пазара „second
hand“. Това е моето мнение.
Ако разгърнете старите архиви
и протоколи на кинодейците,
непосредствено след 10-ти
ноември, тези неща ние още
тогава ги усещахме и се мъчихме
да ги променим, да ги спрем, но
бентът беше скъсан и се получи
„природното бедствие“.
По вашите сценарии са се
снимали филми от 60-те
години до 2005 г. Кога ви беше
по-лесно да реализирате тези
проекти и въобще можем ли
да говорим за „улеснение“
в смисъла на времето? Не,
времената са напълно различни
и буквални съпоставки почти
няма. Специално на мен ми
е било трудно, както в онзи
период, така и сега. Разликата
идва от вида на трудностите.
Тогава имах проблем да направя
нещо, което да се промъкне
през официалната цензура.
Моите филми са всъщност едно
надхитряване на цензурата.
Те ги наричаха и тогава, че
служат с Езоповски език. Това
единствено можеше да стане
в комедийния, в развлекателния
жанр. Там се допускаха някакви
компромиси с идеологията или
по-скоро, разказвахме живота
на началниците в приемлив за тях
формат.
Така че да могат да го
приемат без последици
ли? Да, точно така. В онези
години това беше положението.
Разбира се, тук имаше и една
положителна страна. Когато човек
се опитва да каже нещо малко
по-сложно, той намира и подобрата,
по-изящната форма.
Всъщност прибягва до изкуство,
избягвайки директността, някои
буквални тези и схематизма и
така се получава повече изкуство.
Това беше голямата полза и
неслучайно казват, че някои
жанрове при тоталитарните
времена разцъфтяват повече,
като сатирата например.
Виждаме, че сатирата при
демокрацията е в криза, защото
всичко друго е открито и може
би се искат свръхусилия и
свръхдарба, за да се достигне
до някакъв нов вид сатира, поуспешна.
В момента, до такава
не се достига. Например,
холивудското кино е най-зле по
тази линия. Комедийните филми,
се банализираха до крайна
степен.
Кои са били любимите ви
филми/жанрове, които са
ви водили и от които сте
черпили вдъхновение? Аз съм
казвал и друг път, че за мен от
студентските ми години още, найинтересно
беше италианското
кино с италианския неореализъм.
Неореализмът на Федерико
OUTINTERVIEW
Фелини, Виторио де Сика и
т.н. Мечтаех за неореализъм
в нашето кино. Оставайки на
четири очи с режисьорите им
казвах: „Ние до сега не сме
направили неореалистично кино,
неореалистичен подход към
живота. Дайте това да гоним и
да се опитаме да постигнем.“
Повечето ме разбираха. И
Людмил Кирков, и Иван Андонов
и Едуард Захариев, който също
беше влюбен във Федерико
Фелини, дори и сина си кръсти
Федерико, та чак до Дочо
Боджаков – последният режисьор,
с който съм работил.
И всъщност успяхте ли да
осъществите тази мечта? До
известна степен мисля, че се
получи донякъде. Усети се дори и
от някои актьори... Веднъж Георги
Русев ми каза: „Ние правим
някакъв неореализъм май“... Аз
се зарадвах, тъй като напипваше
гамата. Имаше и такива, от които
бе далечно. Знаете, актьорското
съсловие не се замисля много
върху това, те работят повече на
парче. Но мислещите режисьори,
умните, го усещаха. Някои
началници също го усещаха, но
се успокояваха като си казваха,
че трябва да има и такава боя
в палитрата на киното. Все пак
трябва да отчитаме, че през 70-
те, 80-те години, Сталинитските
методи постепенно се
притъпяваха и се
28 29