Учители ми бяха пеперудите - Стефан Кръстев

СТЕФАН КРЪСТЕВ
ваше. Плашеше го, че му харесва. Странно усещане.
Побърка ли се? Побърквам ли се? Все едно. Да се
насладим на красотата, преди да е увехнала!“
- Иска ми се да идем там! прошепна му.
Престори се, че не я разбра и искаше да се е излъгал.
- Където си направил венеца. Там.
- Ти си луда.
- Нали? Искам. Заведи ме там.
- Уморен съм.
- Не казвай, че си уморен. Венецът скоро ще увехне.
- Не можем нищо да направим.
- Нека се завърне там, там откъдето е. Моля те.
Толкова ни даде.
Прегърнаха се.
Дълги бяха пътеките, които трябваше да извървят пеша,
а тя не беше свикнала. Изоставаше и се задъхваше в началото,
после го изпревари. Като че ли знаеше къде отива.
Късно осъзна, че наистина знае.
Избяга напред. Смееше се. Кискаше се. Издаваше
звуци на нощна птица. Подхвърляше му шеги. Втурна се
след нея. Препъна се. Куцукайки, продължи напред. Викаше
дълго, дълго викаше името й, а тя дълго не отвръщаше,
накрая чу само смеха .
За миг го чу, преди този смях да се изгуби сред десетки
подобни.
Когато стигна на мястото, пред очите му последните
голи хубавици обличаха кори, а тя с тях. Изчезна помежду
им и както всичките, не се съблече повече пред него.
Търси я сред стеблата, но откри само венеца.
Вече увехнал.
104