Ljubov kraj sinjoto ezero

ЛЮБОВ 

КРАЙ СИНЬОТО ЕЗЕРО 

Славе Езеров

СЛАВЕ ЕЗЕРОВЪ 

ЛЮБОВЪ 

КРАЙ СИНЬОТО ЕЗЕРО 

РОМАНЪ 

(Шесто издание)

ПЪРВА ЧАСТ 

I 

Дали бе много ясен денят или часовете бяха 

напреднали, та Климент скочи изплашен от 

леглото! Черните му коси, разбъркани, падаха 

върху мургавото лице. Той се облегна. Развитото 

му тяло изпращя. Подът на старата къща 

заскърца от тежките стъпки. Климент разтвори 

грубите прозорци и вдъхна с широките си 

дробове свежия утринен въздух. После устреми 

черните си очи към синьото езеро, което като че 

ли спеше сладък утринен сън. Само в 

крайбрежието леки вълни миеха скалите. 

А крайбрежието бе чудно! Тук-там подводни 

скали се подаваха като костенурки над водата. 

Друга скала, отдясно на погледа, стоеше 

надвесена над водата, готова всяка минута да 

полети към езерото. А по-горе, над нея, яхнала я, 

се издигаше друга, която се разширяваше 

натгоре. Там бе малката бяла черква „Св. Иван“. 

От ляво се издигаше Галичица планина. 

Спокойна, тя даваше път на слънцето. А напред 

се синееше безкрая на Охридското езеро - 

огледало на небето. 

1

След като обгърна всичко това с погледа си, 

младият момък почувства енергия - почувства 

живота с неговите красоти… Климент бързо се 

облече и се понесе по надолнището. Спря се чак 

на брега. Хвърли палтото, запретна ръкавите, 

разгърди косматите си гърди и започна да се мие 

с хладката вода. Тръпки полазиха по тялото му. 

Тръпки на свежест и пробуждане на мускулите. 

Той заскача като дете. След това се разтри с 

кърпата. И когато изправи глава, седнал на един 

голям камък, видя усмихнатото лице и сините 

очи на жената, която от три дена срещаше 

редовно всяка сутрин край брега. Нейният 

настойчив поглед го смущаваше, а усмивката ѝ 

му действаше някак чудновато. 

Всъщност, какво искаше тази жена от него? 

Защо го гледаше така? Защо се усмихваше 

толкова загадъчно? Тия въпроси си задаваше 

Климент, без да може да си отговори. Той 

знаеше, че бе дошла на курорт, за да си поправи 

здравето. Гледаше я с любопитство, защото 

никак не приличаше на тукашните момичета. 

Например, между нея и неговата Невена той 

не можеше да види нищо сродно. Първата бе 

далечна чужденка с фалшиви маниери и красота, 

а втората - естествена, свенлива и чиста. Въпреки 

подражанието ѝ на чужденките, пудрата, 

2

тоалетите, дори и изкуственото ѝ кокетничене не 

убиваха чистотата и свежестта ѝ. Невена 

оставаше все така наивна и естествена. 

Климент обаче чувстваше, че въпреки 

желанието си да не гледа тази жена, тя го 

привличаше. Големият пласт червило, 

начернените и изкуствено подправени вежди не 

го отвращаваха. Дали за това бяха виновни 

нейната усмивка и нейният поглед - това той не 

знаеше. Но все дебнеше да я разглежда. 

Той виждаше, че копринената рокля бе 

избрана с вкус. Цветът и кройката бяха 

подходящи за нейното тяло. Оглеждайки тялото 

ѝ, той се изчерви. Никога Климент не бе 

занимавал мисълта си толкова настойчиво с 

женското тяло. Никога не беше отивал по-далече 

от погледа и усмивката. 

Но сега той обходи всички линии. Спираше 

погледа си в ясно очертаната плът, забравяйки, че 

можеше и тя да забележи неговото нескромно 

захласване. Дали чувстваше нужда да я поглъща 

с погледа си или му се виждаше нещо естествено 

всичко това, та дори когато и тя го доближи, той 

не сведе нахалния си поглед. 

– Добро утро! – почти прошепна непознатата. 

– Какъв хубав ден! И вие ли обичате събужда- 

3

нето на природата? – говореше тя, все така 

усмихната. 

– О, не, госпожице, природата обича нас, а не 

ние нея. Тя ни събужда всяко утро, за да почнем 

работа – отвърна шеговито Климент, заразен от 

нейния смях, и се зачуди, че тя говори така 

хубаво български. 

– Нима толкова рано почвате работа, 

господине? 

– Напротив, сега е късно. Трябваше много порано 

да стана – отвърна той. 

– Тогава навярно е още по-хубаво край 

езерото? 

– Това не зная. Зная само това, че тогава бих 

изработил доста повече. 

– Ох, та вие говорите само за работа! – 

възрази неволно непознатата. 

– Извинете, госпожице, ние поезията я 

разбираме по-иначе. Не както вас учените, 

модерните или културните. Ние сме прости. Да, 

аз завърших едва трети клас. На нас, които не 

воювахме защото бяхме деца, войната си отмъсти 

доста жестоко. Остави ни без образование. 

Заучени, недоучени. Без вина - винаги тормозени, 

винаги заплашвани, хулени и заобиколени от 

хора, които искат да ни обезличат от земята, като 

народ и човеци. Все пак, ние си имаме чувства. 

Струва ми се - простете, ако това ви обижда - но 

4

аз мисля, че ние повече ценим и разбираме 

природата – разпалено говореше Климент, 

движейки се редом с нея. И когато стигнаха до 

разпънатите големи рибарски мрежи, той 

продължи: 

– Съгласете се, че в природата вие виждате 

само картини. Четете с патос за живота на 

поробените, за техните страдания. Гледате 

подобни филми и въздишате. Но всичко това е 

изкуствено, защото вие не се борите да се 

премахне това зло - на вас ви прави удоволствие 

да се любувате на силните човешки мъки. Също 

така се възхищавате или се преструвате, че ви 

възхищават изгревът и залезът на слънцето, 

месецът, синьото небе, звездите и т.н. И то по 

навик, по внушение на книгите, които сте чели, и 

от желание да се показвате високоинтелигентни, 

поетични и… – изведнъж той се спря смутен, 

замота грубата си ръка в увисналата мрежа и 

зарови пясъка с крак. 

– Но, продължете, моля, вие говорехте така 

добре a и не казахте как се чувства от другите, от 

вас природата – говореше непознатата, зачудена 

от гласа му, начина на мислене и внезапното му 

разпалване. 

– Да, права сте, госпожице, недовърших 

мисълта си, защото пожелах да си остане само 

моя мисъл. Ала щом желаете, ще продължа. 

5

Думата бе как ние, простите хора, работниците, 

чувстваме или виждаме природата… Слънчевите 

лъчи за нас не са пурпур, поезия или красота, а 

прилив на енергия. Утрото е струя, която 

раздвижва мускулите. При всички подобни 

явления ние не се възхищаваме, както ви казах, 

не лицемерим както вас. Душата ни поглъща тая 

природа. Дробовете вдишват свежия въздух, 

ръцете леко чувстват веслата. Мрежите се плетат 

или изкърпват. И при изгрев, и при залез, и в 

бурно време, и в тихо природата за нас е една и 

съща. Тя ни носи надеждата, че и ние някой ден 

ще бъдем свободни, че ще имаме достатъчно 

хляб и дрехи. С тази надежда и мъжете, и жените 

работят и пеят. Без да знаят що е поезия и 

красота на природата. Те я чувстват тогава с 

цялото си същество… А вие - познавате я, но, 

признайте, не можете да я чувствате. 

– Колко сте жесток в съжденията си! 

– Но аз ви помолих да не се обиждате. 

– А нима помислихте, че съм обидена? Не. И 

за да ви докажа, че вашата компания ми харесва 

и че не всичко, което казахте, е истина, аз ви 

моля да се разходим с лодка. 

Климент се зачерви от предложението, а да 

откаже дори и не помисли. 

Той бързо помогна на дамата да се качи в 

лодката и сам пое веслата. 

6

Настъпи тишина. Чуваше се само шума на 

веслата и леките вълни, които галеха лодката. 

А те, един срещу друг - той зает с веслата, но 

без да забрави кой е насреща му, a тя унесена в 

здравото му тяло, замечтана. Погледът ѝ се 

местеше често. Тя не знаеше накъде да гледа. 

Брегът, който се отдалечаваше, къщите, които се 

показваха една след друга накацали 

амфитеатрално по възвишението. И после, когато 

лодката навлезе доста навътре, се показаха 

зелените ниви, разлюлени отгоре над бяло 

варосаните къщи. А една бяла ивица се отделяше. 

Промъкваше се между нивите. Спускаше се по 

надолнището встрани и се сливаше със скалите и 

двора на черквата - това бе пътят, укрепен от 

страни с каменни стени. 

Но тази поезия я смути. Тя си спомни думите 

на Климент. Не беше ли наистина той прав? 

– Не! – извика силно тя. 

Климент трепна. Ръцете му спряха да гребат. 

Той я гледаше изненадан. Тя беше развълнувана. 

Гърдите ѝ се вдигаха бързо. Очите ѝ горяха. 

– Не, вие не бива да мислите така за нас, за 

мене. И ние чувстваме природата. И в нас тя 

влива чувства и освежава тялото. Може би да има 

разлика между един човек от висшето общество 

и един простичък човек, но тая разлика е само в 

начина на изказването. Първите употребяват 

7

гръмки фрази, преувеличават онова, което 

виждат и чувстват, парадират със своя усет за 

познания. А вторите, унесени в грижи и работа, 

не изказват удивление от природата, а както 

казахте и вие преди малко, само усещат бодрост 

и енергия. Но защо да говорим общо за тези и 

онези, нека се спрем върху нас. Например, вие 

излъгахте, като казахте, че не умеете да мислите, 

да виждате природата и че сте некултурен. Да, не 

ме прекъсвайте, защото думите, с които казахте 

това, ви опровергаха. 

Настъпи мълчание. Лодката се люшкаше от 

образувалите се малки вълни. Климент се опита 

да проговори, да отхвърли тия добри думи за 

него, но тя не му позволи. Нейните очи 

прекъснаха не само думите му, а и ръцете му 

спряха да движат веслата. Гърлото му пресъхна. 

И когато тя се наведе към него и го хвана за 

ръцете, той усети, че тялото му трепери. 

– Как се казвате? – прекъсна мълчанието тя. 

– Климе. А вие? – едва проговори той. 

– Климе? – повтори тя. – Местно име, което 

значи Климент. На името на св. Климент. Онази 

църква горе. Да, там и мене са кръстили. 

– Вие сте родена тук! – смая се Климент. 

– Изглежда. Защото това езеро, тоя град за 

три дни само ме преобразиха… Искате ли да 

чуете моята история? Тя е кратка… Вие казахте, 

8

че войната ви оставила без образование. А мене 

тя изпъди от родния край. Бурята, която рушеше 

света, разруши и нашия дом. Ние избягахме от 

къщата си, от града, от родината, Така трябвало. 

Аз бях много малка. Едва помня, или нищо не 

помня. То бе като сън. Дали защото беше 

неочаквана и смътна вечер, дали защото бях 

малка, но тогава ми бе много мъчно. Плаках 

горчиво. Сякаш предчувствах, че заедно със 

загубването на родния край, загубвах и найскъпото. 

И наистина така се случи. Баща ми умря 

няколко месеца след бягството ни. А майка ми 

останал сама с малката си дъщеря далеч от свои, 

в чужда земя. В Берлин живеехме ние. Там моят 

баща разчиташе на търговските си връзки. Но, 

казах ви, той ни остави… – тя млъкна, унесена в 

спомени, с втренчен поглед в сините води, като 

че ли искаше да види какво има на дъното на 

езерото и в дъното на нейната душа. 

Климент я гледаше унесен. Пред себе си сега 

той виждаше друга жена… Близка до родния му 

край, до неговата душа. Той улови нейните 

нежни ръце с чувство. Нейният маникюр с 

дългите боядисани нокти не го учуди. Тя е 

живяла в големия град Берлин, там всички жени 

се носят така. 

Лодката, забравена от тях, се движеше бавно. 

Бяха се отдалечили доста от брега. Но за това те 

9

сега не мислеха. Очите им продължаваха да 

говорят. За неща, които озаряваха душите им. 

След минута тоя унес прекъсна. Ръцете им се 

отдалечиха. Страхливо сведоха очи. Всеки си 

спомни за нещо забравено, което веднага застана 

между тях. 

Той си спомни за своята Невена, а тя… 

– Аз не ви казах всичко. Моето нещастие не 

свърши със смъртта на татко, нито когато мама 

се омъжи за немец. Тогава все пак бях добре. Но 

дойде денят, когато залюбих и денят, когато тази 

любов завърши печално. Той умря… А моята 

майка се разболя… – сълзи се търкулнаха по 

гримираното лице на чужденката. 

– Колко силна любов! – прошепна Климент и 

някаква завист сви сърцето му. 

Пак настъпи мълчание. Тя, унесена в тъжни 

спомени, а той - без да знае какво да каже. Да я 

утеши ли? Нима можеше? Та нали почувства 

радост, когато узна, че той е умрял. Какъв 

осъдителен егоизъм! 

– Да се върнем ли? – запита той, за да наруши 

тъжното мълчание. 

– Да, само че бавно. 

Лодката направи бавен завой. Градът остана 

зад гърба на Климент. Той виждаше вече само 

нея, безкрая на сините води и отстрани - 

далечните планински върхове на Галичица. 

10

Близкият неин образ не даваше на погледа да се 

отдели от него. 

Тя въздъхна тежко, издигна поглед над 

неговите рамена и заразглежда онова, което вече 

трети ден разглеждаше с жар. 

Градът ѝ се усмихваше от високите хълмове, 

накичени със стари белосани къщи, накацали 

страхливо по нагорнището, като че се страхуват 

се от могъщите стени на крепостта „Горни 

сарай“, обкичена отстрани с бадемова гора. А в 

дясно, след като отмина „Горна порта“, погледът 

ѝ се спря на черквата св. Климент. После видя 

кръстовете на гробищата, бялата сграда на 

училището, дето тя заучи азбуката и накрая 

могъщите стени на „Калето“. И пак заскача 

нейният поглед по къщите - по-долу и по-долу. 

Стигна до крайбрежните къщи, които като че ли 

плуваха във водата и заедно с върбите се 

оглеждаха в сините води на тихото езеро. 

След това нейният сведен поглед се спря над 

широките рамене на Климент, къдравата му коса 

и накрая тя срещна погледа на големите му очи. 

Тоя поглед я накара да забрави всичко - мъката 

си, елегантните и изгладени европейци и техните 

изтънчени маниери. Естественият и чист поглед 

отнесе всичко в забрава. 

Останали така, между небето и земята, 

носени от лекия вятър, унесени един срещу друг - 

11

простият рибарски работник и порасналата в 

Берлин елегантна дама - се почувстваха близки и 

равни. Ръцете им се задържаха - искаха този 

момент да бъде вечен… 

Сълзи покапаха от нейните очи. Тя сведе 

глава на неговите гърди. Но вече не от скръб за 

себе си, а за своя беден народ. За работника, на 

когото тя гледаше досега като на нещо низко. 

С умиление се изпълниха и неговите гърди. 

Климент погали леко русите ѝ коси, после 

повдигна нежно главата ѝ. Дъхът им се сливаше. 

Те затвориха очи, за да почувстват пламъка на 

своите устни… 

Лодката се люшкаше, забравена над езерото. 

Облаците се оглеждаха във водите, които от 

появилия се вятър се назъбиха и залюляха 

лодката. Природата разруши за миг тяхната 

илюзия. Той трябваше да стисне здраво греблата, 

а тя да се държи за лодката, която се люшкаше от 

вълните все по-силно и по-силно. 

Каква внезапна промяна! Езерото 

разбунтувано, небето мрачно - а техните лица 

засмени от великото щастие на любовта! 

Ръцете на Климент ловко направляваха 

лодката през вълните. Той бе прав, с развети 

къдрици, запретнати ръкави, изпъкнали гърди - 

сила, живот и щастие излъчваше неговата 

12

фигура. А тя, с устремен в него поглед, спокойно 

доверила се на неговата мощ - мила, нежна, 

влюбена жена - не се плашеше от бурята на 

природата! 

II 

Нощта бавно се промъкваше между къщите. 

Изкачваше се нагоре, за да се завие около 

могъщите стени от останките на „Горни сарай“, 

кацнал на един от хълмовете на града - там, 

където някога царе и султани с имали своите 

дворци и затвори. Стените, дебели по няколко 

метра, обикалят едно голямо пространство, и 

макар тук-таме разрушени от изминалите години, 

имаха още своето силно обаяние и мистика. 

Особено, когато настъпваше нощта, тръпки 

полазваха по тялото на всеки останал сам между 

тия стени. 

И сега бяха останали мълчаливи Климент 

Симеонов и Хенриета сред тая обстановка, един 

до друг. В тая малка пауза, след дългите 

обяснения на Климент за историята на тия стени, 

и след спомените на Хенриета за големия град 

Берлин, те бяха унесени и зашеметени от 

мистичността, която ги заобикаляше. Те все още 

мълчаха. Тя се мъчеше да си представи какъв 

живот е имало между тези стени, а той виждаше 

13

пред себе си многоетажните здания на големия 

град и неговите блясъци. 

Само вятърът нарушаваше мълчанието със 

своята припевна песен. Леко развяваше нейните 

руси и неговите черни коси, които се смесваха от 

своята близост. Неговите черни очи и нейните 

сини очи като водите на езерото, което 

проблясваше в низината, бяха великолепен 

контраст. Таке бе и с дрехите им. Тя бе облечена 

с елегантна копринена рокля, носеше множество 

пръстени, които светеха със своите скъпи 

диаманти. Гривните по белите ѝ ръце, които бяха 

без ръкави, хубавото бисерно колие, което 

обвиваше прекрасния ѝ врат и се спускаше в 

прореза на голямото ѝ деколте, изтънчената ѝ 

аристократична фигура, маниерите ѝ на светска 

дама и тембърът на гласа ѝ - всичко това се 

виждаше на Климент като филмова лента, като 

героиня на роман. А той носеше черни груби 

панталони, бяла спортна риза със запретнати 

ръкави от които се показваха грубите му ръце - 

корави от греблата и дърпането на мрежите. 

Лицето му изгоряло от слънцето и… нищо 

повече. Само тялото му, красиво, развито, 

подхождаше на това, което очертаваше 

копринената рокля на Хенриета. 

В тази минута и двамата мечтаеха, без да си 

кажат нещо. Техните души се съединиха с 

14

бляновете им. Прегърнати, те се чувстваха 

близки с тяло и душа. За миг като че ли бяха 

затворили очи. Не виждаха природните красоти, 

нито той - простият рибар, нито тя - дамата от 

висшето общество. Те само я чувстваха, защото 

им носеше чудно обаяние, щастие и още поголяма 

любов. 

Звездите трептяха, луната изсипваше мека 

светлина над тях и гладките води на езерото. 

Бадемовите дървета се поклащаха и разхлаждаха 

въздуха. Техният мирис галеше ноздрите заедно с 

полските цветя. Всичко това ги замайваше. Те не 

искаха да виждат, не искаха да чуват - природата 

и близостта на телата им стигаха. 

И все пак тоя унес трябваше да свърши. Те се 

сепнаха. Скочиха от местата си, усетили найсетне 

нощния хлад, и хванати под ръка се 

запътиха към къщи. Минаха направо през нивите. 

По тайната пътечка между тях, която водеше към 

хубавия край на града, наречен „Канео“. 

Нивите, буйни и високи, галеха влюбената 

двойка. Позлатените върхове се сливаха с 

нейните коси. Те подскачаха със смеха и пееха. И 

двамата почувстваха по-силно обаянието на 

природата. Климент усещаше, че сега има нещо 

повече в душата му. Не за първи път минаваше 

през буйните ниви и вдишваше този хладен 

вечерен въздух, но все пак тоя ден той усещаше 

15

някакво магическо влияние. Защото освен 

природата, той виждаше и големите сини очи на 

Хенриета, чудното и съблазнително облекло, 

нейната подканяща усмивка… Заедно с 

люлеенето на буйните ниви той виждаше 

палавите движения на Хенриета. Като че ли 

всичко в нея говореше за любов. И когато 

мислено сравняваше нейното тяло с това на 

Невена - въпреки доказаното предимство във 

формите на младото момиче - Климент 

предпочиташе това на Хенриета, защото тя 

умееше да го поднася и показва с финес и 

щедрост, която Невена не можеше да притежава. 

А тялото е като хубавата дреха - може всеки да 

носи хубави копринени рокли, но не на всекиго 

приличат. На някои и басмената, умело носена 

рокля дава чар и прелести. Наистина, в тази 

минута той не отдели много време за тия 

разсъждения - те идваха несъзнателно. Но 

останалото все пак влияеше върху неговата 

младост. 

И Хенриета също тичаше из нивите с широко 

разтворени гърди. Като че ли за първи път 

чувстваше близостта на природата. Всичко 

наоколо я омайваше. Чудно! Нямаше ги големите 

и разкошни салони от Берлин и техният лъскав 

паркет, скъпите тоалети и мебели, които я 

обикаляха винаги преди да почувства радост или 

16

веселие. И все пак, сега тя бе омаяна повече. 

Хенриета си спомняше думите на Климент: „Ние 

природата я чувстваме с душата и тялото си“. 

Ето, тя вече се изравни с тях - с ония, които 

работят. В нея в тази минута се породи 

желанието да работи, да обича и да пее… И тя 

запя никаква любовна песен на немски език. 

Климент я слушаше внимателно. Тя му се 

усмихна, обви ръцете си около шията му и се 

провикна: 

– Климент, аз почувствах природата! 

– А аз любовта! – отвърна той също така 

преобразен. 

Нейният глас все още се носеше над 

пожълтелите ниви. От чудната любовна песен 

струяха топли тонове, които галеха унесения 

Климент. В тази минута те не вярваха, че в 

живота може да съществуват горчивини. Не 

допускаха, че може да дойде насищане или 

разочарование. Очите им се сливаха - те се 

разбираха, говореха и подканяха пламналите 

устни за целувки… 

Зашеметени от природата и своята любов, те 

тичаха из нивите, криеха се между житните 

класове и изведнъж сливаха своите тела в едно, 

унесени в шеметна прегръдка… 

17

Най-после дойде краят на тази естествена 

градина. Скоро се показаха къщите, 

полусрутените огради и пропуканите стени. 

– Наближават къщите, мила моя! 

– Да, наближава раздалата за цяла нощ. А аз 

исках тоя ден да бъде вечен – каза тя, 

притискайки го по-силно до себе си, без да 

разбере, че той намекваше да вървят вече поотдалечени 

един от друг. 

– Да спрем за малко – прошепна Климент 

Симеонов унесен и хвана ръцете ѝ. 

– Говори, Климент! 

– Аз още не зная името ти, а те обичам вече 

толкова много! 

– Името ми? Ох, да… Ха-ха-ха! Как се 

унесохме! Аз знам само Климент, а ти, че съм 

кръстена хей там - в онази църква. Колко малко 

знаем и двамата, а колко много се обичаме! Да, 

имай търпение, мили Климент… 

– Симеонов… 

– Да, мой Климент Симеонов, имай търпение, 

всичко ще узнаеш… 

– Не, само името, друго не искам… 

– Защо? Страхуваш ли се от другото? – 

закачи го тя. 

– О, не, но сега искам само името да знам, за 

да го повтарям през цялата нощ. 

18

– Добре, но да не се разочароваш? Моето име 

не е българско, както и всички тук ме знаят като 

чужденка, което донякъде е вярно. Нима и ти не 

ме мислеше за чужденка? 

– Да, всички те знаехме като чужденка. 

– Ще те моля и занапред да се постараеш, 

щото никой да не узнае, че съм тук родена. 

– Защо? 

– Така е по-добре. Но чуй ме: моето име е 

Хенриета, от българското Христина. Обикновено 

име, нали? 

– Напротив, Хенриета или Христина е 

поетично име! – прошепна той унесен, притискайки 

я за нова целувка. – Но аз ще те наричам 

така, както си свикнала - Хенриета - то ще ми 

напомня за нещо недостижимо! 

– Внимавай, Клименте, ти си цял поет! Да не 

би да си, вместо рибарски работник, някой граф! 

– изсмя се тя, махайки му с пръст. – Или забрави 

какво говореше сутринта в лодката? 

– Ах, Хенриета! Но, нима не знаеш, че всеки 

влюбен е поет? 

– Значи и ти? 

– Да, за тебе мога да бъда такъв, и ще се 

помъча да бъда, за да те запазя. 

– О, не се мъчи, аз те обичам такъв, какъвто 

си сега. Но ето, наближаваме и моята квартира. 

Живея в онази хубава бяло боядисана къща, 

19

която надзърта между синята и онази с тъмен 

цвят – сочеше му усмихната Хенриета. 

– О, там ли, при майката на учителя 

Придирчиев? При старата Мария Придирчиева! – 

запита учуден и не дотам доволен Климент. 

– Защо си недоволен от квартирата ми, 

Клименте? 

– Не, не съм казал такова нещо. Но този 

Придирчиев никак не ми харесва. 

– О, знам. Той е учител, но ужасно глупав 

мъж. Има високо мнение за себе си и, представи 

си, мъчи се да ми говори немски, а го знае 

ужасно зле. И все пак аз се преструвам пред него 

и пред всички, че много слабо разбирам и говоря 

български. Само на тебе, Клименте, днес 

проговорих български, защото… 

– Защото? 

– Това вече го знаеш, мили, нима трябва да ти 

го казвам? 

– Да, Хенриета, желая винаги да ми казваш, 

че ме обичаш. 

– Не само ще ти казвам, но и ще ти доказвам 

– усмихна се тя и му стисна ръката. 

Те вече крачеха по надолнището на улицата. 

От едната страна бяха още нивите, които се 

подаваха зад зидовете покрай пътя, а от другата 

страна се редяха малките къщи, които скоро 

20

отстъпиха място на стените, водещи пътя към 

черквата св. Иван. 

Климент Симеонов бе забравил, че можеха да 

го видят как ходи така интимно под ръка с 

Хенриета. Той бе щастлив от нейната близост и 

чувстваше, че вижда за първи път своя роден 

край. Всичко го омайваше. Всичко наоколо бе 

прекрасно! И църквата, кацнала над надвесената 

скала над езерото, и самото езеро, и този неравен 

път по надолнището - всичко му харесваше. Ето, 

сега ще минат покрай тяхната уличка. Там, 

където през летните вечери седят всички жени на 

разговор. Ще го видят. 

Но Хенриета се отдалечи доста от него и го 

пусна. Климент я погледна въпросително. 

– Нали така е по-добре за тебе? – попита 

усмихната Хенриета. 

Климент Симеонов навярно щеше веднага да 

ѝ отговори утвърдително и дори ако тя не бе 

сторила това, той щеше да я помоли. Но сега, 

когато видя, че срещу тях се зададе учителят 

Придирчиев, нему му стана мъчно, и като че се 

усъмни в Хенриета - навярно го отпусна така 

неочаквано защото бе видяла Придирчиев? 

Затова Климент отговори: 

– Защо? Нима трябва да ни плашат хората? 

– О, не, Клименте – отвърна Хенриета 

зарадвана. 

21

– Аз мислех, че ти желаеш това – и тя пак го 

хвана под ръка и то още по-интимно. 

– Благодаря! – каза Климент, като изпъди 

всяко съмнение от себе си. 

– Guten Abend Fräulein Henrieta! – свали 

шапката си превзето Придирчиев. Той гледаше 

смаяно Климент Симеонов и му отправи ужасно 

враждебен поглед. Хенриета му отговори с 

кимване на глава, задушавана от смях виждайки 

неговия яд. Климент се усмихна самодоволно на 

вечно гордия Иван Придирчиев и се обърна към 

Хенриета: 

– Видяхте ли, Хенриета, той искаше да ме 

смаже с погледа си. 

– Ах, Клименте, ако знаеше немски, щеше да 

разбереш, колко лошо произнесе поздрава си на 

немски, а за други думи може да си представиш. 

– Той и без това ме мрази, защото никога не 

одобрявам неговите неправилни мисли. 

– Или не желаеш да те учи немски! – изсмя се 

Хенриета. 

– О, вие ще ме научите, мила Хенриета! 

Защото аз ще си… 

– Добър вечер! – почти изплака един женски 

глас, минавайки край тях. 

Климент се изплаши от това внезапно 

явяване на Невена. Хенриета също остана 

22

изненадана от омразния поглед, който отправиха 

черните очи на поздравилата ги госпожица. 

– О-хо! Ето, че създадохме омразни погледи 

вече. Едни насочени към тебе - от господин 

Придирчиев, и втори - насочени срещу мене от 

това, иначе красиво момиче… 

– Да, тя има добра душа… – едва се опомни 

да каже Климент – но интересно, защо ви изгледа 

така страшно… Тя е моя съседка. Живее срещу 

нас и… – без да го питат, зачервен и смутен, 

обясняваше той. 

– Кой знае? Това прилича на ревност! 

– Кое? Погледът на Придирчиев ли? 

– Може би, но и този на госпожицата… 

– Значи сме наравно. 

– Ха-ха-ха! Клименте, ти си много 

остроумен. Такива отговори! Вярвай ми, 

берлинските кавалери са ужасно глупави. Никога 

не биха ми отговорили така. 

– Впрочем, – допълни тя, след като посочи с 

пръст – ето моята квартира. Майката на г-н 

Придирчиев е на вратата. Ах, да знаеш, как се 

мъчи да ми обяснява тя онова, което преди да ми 

го каже, го разбирам. О, тя много прилича на 

сина си – усмихна се тя и добави: – И така, утре 

ще се видим пак. Кога си свободен? 

– За тебе, мила Хенрието, всякога! – отвърна 

той и се наведе да ѝ целуне ръка. 

23

– О-хо, ти почваш да ме съмняваш, Клименте. 

Тези маниери ме навеждат към мисълта, че не си 

прост рибар. 

– О, не, не, това е научено от всичко, което 

ми разправи за Берлин. Та нали спомена, че 

харесваш учтивостта,… 

– Все пак ме радва това, че възприемаш и 

помниш моите желания. И така, утре след обяд. 

Сутринта те оставям да работиш. Не искам да ти 

преча. Аз ще гледам от брега или от стаята на 

прозореца си твоята лодка. Ще виждам как 

ловиш вкусната пъстърва, от която ще искам 

една и за мен. Но най-голямата. Лека нощ! На 

немски, нали ще се учиш: Gute Nacht! – усмихна 

се тя, като му отправи мека усмивка и чуден 

поглед. 

– Gute Nacht! – отвърна той опиянен от 

нейните очи. 

Тя се заизкачва по грубата и тясна улица. 

Поздрави старата Мария Придирчиева и влезе 

вътре. Климент постоя още една секунда на 

мястото си, все така опиянен. После се обърна 

бързо кръгом и още по-бързо се упъти към къщи. 

Той не виждаше никого, а когато някой го 

поздравеше на висок глас, Климент се обръщаше 

и с блажена усмивка му отговаряше, доволен и 

щастлив. Махленските жени зашушукаха по- 

24

силно, когато той хлопна тежката и дебела врата 

зад себе си. 

Но той не можеше да чуе клюките, защото в 

ушите му се носеше гласа на Хенриета, а устните 

му още горяха от нейните целувки… 

25

Бе късен следобеден ден. Слънцето след час 

щеше де се скрие зад черквата. Женски песни се 

носеха из крайбрежието. Те кърпеха големите 

рибарски мрежи. Там беше и Невена. Тя не 

пееше. Нейното лице бе сведено и тъжно. 

Черните ѝ очи бяха пълни със сълзи, които всяка 

секунда можеха да облеят бялото ѝ лице. 

Румените ѝ страни бяха бледи, раменете ѝ 

отпуснати. 

Може би бе видяла разходките на Климент с 

германката, или ѝ бяха казали, че следобед, 

облечен празнично, той я развеждал из 

околностите на града. Сърцето ѝ се беше свило 

от лошо предчувствие. А и другарките ѝ вече я 

закачаха с иронични усмивки. 

И нима не бяха прави? Целият вчерашен ден 

той бе подарил на чужденката. Дори когато 

минаха покрай Невена, той я поздрави бегло. 

Изчервил се бе някак си гузно. О, как плака тя в 

своята стая! 

И сега песента на другарките я дразнеше. Те 

пеят а нейното сърце иска непрестанно да плаче. 

Ръцете ѝ едва държат канапа. Работата ѝ се 

виждаше тежка, дупките безконечни. Тя не 

можеше да повярва, че нейният Климе, че онази 

чужденка… О, не, не, това не можеше да бъде 

26 

III

истина! Нали той мразеше гримираните жени? 

Нима пък и тя, европейката, можеше да се влюби 

в един рибар! И все пак Невена се страхуваше… 

Страхуваше се, че може да стане истина. 

Ами ако стане като във филмите или 

романите - една графиня се влюбва в млад 

работник, един работник се влюбва в княжеска 

дъщеря?! Лицето ѝ пламна при тия мисли. 

Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя не можеше да 

търпи вече. Стана и се упъти към езерото. Нагази 

с босите си крака във водата и заплиска лицето 

си с шепи от хладка вода. После остана надвесена 

над водата. От лицето и косите ѝ се изцеждаха 

капки, които изкривяваха водното огледало и 

нейният тъжен образ изглеждаше още потрагичен. 

Тя плачеше. Беше ѝ мъчно за нейната 

младост. 

Невена не можеше да познае себе си. Очите ѝ 

бяха зачервени, лицето бледо, погледът печален. 

А колко пъти радостна тя се бе навеждала над 

синьото огледало, което се сливаше с блясъка на 

нейните черни очи. Очи, които се смееха заедно с 

червените устни и белите ѝ зъби! 

От къде дойде тази чужденка да разбие 

нейното сърце? А и неговото. Тя бе сигурна в 

това. Онези жени имат само страсти, не чиста 

любов. Ще се насити и ще го остави. Нейният 

Климе не ще може да понесе това. Той ще страда. 

27

Много ще страда. Тя трябва да го спаси от тази 

жена. Германката е виновна, а не нейният Климе. 

Тези мисли като че ли поуспокоиха Невена. И 

лицето ѝ ѝ се видя във водата по-спокойно. Тя го 

обича и ще го спаси. Но как? Една капчица се 

търкулна от косите ѝ и очерта въпросителен знак, 

който непрекъснато се увеличаваше и се губеше 

в края. Как?, повтори въпроса си тя, като 

следваше разширяващия се във водата 

въпросителен знак. 

* * * 

Колкото нощта увеличаваше часовете си, 

толкова по-светло ставаше навън. А когато 

луната разгони всички облаци, звездите блеснаха 

по-светли над заспалия град… И самото езеро 

беше доволно. Радваше се на ясното небе и 

поглъщаше всички звезди. Луната също бе 

пленница на ясните води. Тя излъчваше еднакъв 

блясък и от небето, и от водата. 

Само една лодка разклащаше тихите води на 

езерото и разпъждаше отразените звезди. Но и 

нейните гребла спряха да смущават водите. 

Лодката леко се носеше по повърхността. 

Климент Симеонов разтвори широките си гърди 

и пое свежия въздух. Подпря се с ръце на лодката 

и се загледа във водата. Виждаше синьо небе, 

28

звезди и светла луна. Погледна нагоре - пак 

синьо небе, звезди и светла луна. Всичко му се 

видя така мило и естествено красиво - и небето и 

езерото! А в душата му бе пълно щастие - 

спомените от близките часове все още го галеха 

приятно, както и хубавата вечер… 

Той се унесе в това леко люлеене на лодката 

и щастливи спомени… Прибра веслата и се 

отпусна върху лодката. Погледът му се понесе по 

бързо тичащите облаци и опиянен запя тихо 

мелодичен побългарен руски романс: 

Морето спи, ни глас на птица, мълчи лесът, 

спи цял свят. 

Нощта от свойта колесница разпръсва златен 

сън навред. 

Морето спи, от небесата блещука ярко 

звезден хор, 

и пак с молба цветята отправят скромно 

модър взор… 

Когато затихна унесен от песента и 

природата, той изведнъж се изправи. Грабна 

веслата, подкара лодката и се замисли. 

Как стана всичко това? За един ден той даде 

душата си, цялото си същество. Климент всичко 

ѝ разказа, така откровено, така наивно, като 

истинско влюбено дете. 

29

Коя беше тази жена и какво бе това нейно 

влияние? Каза му, че се е родила в неговия град. 

Но защо не му каза кои са родителите на нейната 

майка? И как така майка ѝ да израсте в Охрид, а 

нейната дъщеря да няма никой близък? Чудно!… 

Берлин, нов брак, любов, смърт, сълзи, 

отчаяние… След това предписание от лекарите 

да напусне Берлин и изведнъж - любов с един 

рибар!… Тя, която разправяше с такава жар за 

големите театри, големите салони, плажове, 

разкош и волността на европейската столица, 

изведнъж тук - в страна, в която има само 

природа, прости сърца, обречени на вечно 

робство и надежда! Не беше ли за нея това един 

каприз след бурен живот? Та нали самата тя 

призна за своя бурен живот, за своята любов, 

плака за изгубения любим мъж и сега - така мила 

и нежна с него… 

Не, не, това е каприз, това не може да бъде 

истинска любов! Тази жена, която е била в 

Берлин с елегантни мъже, сега да се задоволи с 

един рибар! Чудна приказка, в която той повярва 

толкова бързо. Да, той повярва в нейното 

временно увлечение, на което самият бе жертва. 

Климент Симеонов жертва на една разглезена 

жена! Не! Няма да се съгласи никога! 

И наистина, неговият здрав разум раздруса 

тялото му от това откритие. Климент разтърси 

30

глава и впи поглед в далечината. Искаше да види 

къщата, където спеше тя. Искаше му се да я 

събуди, да я пита - каприз ли бе този неин 

пламък, или наистина го обичаше? 

Но къщата не се виждаше. Почти на всички 

къщи бяха угаснали светлините. Всички спяха. 

Нима само той беше буден в тая чудна нощ? Не, 

ето един светъл прозорец. Коя беше тази къща? 

Да, кой беше този прозорец, който му 

подсказваше, че и друг заедно с него не спи? 

Бързо пресметна посоката, височината и - не 

можеше да бъде! - това бе къщата срещу тях, 

значи - стаята на Невена! Невена! Неговата 

Невена! 

Нима трябваше да я нарича още негова? Той, 

който я забрави само от един поглед на една 

боядисана жена! Нали така я наричаше Климент, 

когато стана в началото дума между него и 

Невена за чужденката. А сега? Той забрави 

своята Невена. От сутрин до късна нощ а и сега, 

той все мислеше за тази боядисана жена. А 

Невена? Ето, нейният прозорец още свети. Тя 

мисли за него. За онзи, който я забрави. Може би 

вече всичко е предугадила и плаче. Плаче, 

защото той бе омагьосан през тия два дена от 

чужденката. Трябваше ли да забрави Климент 

толкова скоро Невена? Момичето, с което всяко 

утро си отправяха топли погледи? 

31

– Тя сега плаче! – повтори той с болка, 

седнал в лодката. 

Ръцете му се бяха загубили в буйните коси. В 

тая минута му се струваше, че загуби нещо от 

себе си и му се стори, че ще заплаче. 

– Да плаче? Той - мъжът! – раздруса глава 

Климент: – Затова ли, че беше изигран от 

боядисана жена? Но кой можеше да му докаже в 

тая минута, че това е така? Тя бе така откровена 

през тия два дена. Тя му носеше мъка. Климент 

не можеше да обича две - и все пак той 

чувстваше и двете жени близки. 

Значи, той би страдал и за сълзите на Невена, 

и за ласките на Хенриета? Пръстите му скубеха 

черните коси. Той не знаеше какво става с него. 

Виждаше, че не може да вземе никакво решение 

или да намери обяснение, затова грабна веслата и 

загреба с всички сили. 

Лодката се понесе в луд бяг към безкрая на 

езерото. Той не знаеше накъде да гребе, но 

чувстваше, че трябва да направи нещо. И небето 

в това време нямаше своята предишна радост. 

Облаците си отмъщаваха и бързо го покриваха. 

Вятър задуха откъм албанските планини. Водите 

на езерото се залюляха, все по-силно и по-силно. 

Вълните се усилваха непрекъснато. 

Борбата с тия вълни създаваше някакво 

облекчение в душата на Климент Симеонов. Той 

32

гребеше без посока, докато не усети, че вълните 

са вече преклаено големи, а той влиза все понавътре 

в езерото. Зачуди се, когато случайно 

погледна колко далеч е от брега. Бързо обърна 

лодката, защото знаеше, че езерото не се шегува. 

Вълните се увеличаваха. Лодката на Климент 

се люшкаше, вдигаше се и падаше като играчка, 

въпреки опитните му и здрави ръце. Той се 

бореше с големите вълни, но не както преди, 

когато черпеше енергия от сините очи на 

Хенриета и от пленителната ѝ усмивка. Не, сега 

той бе мрачен и недоволен от себе си. Затова 

скоро усети, че губи част от силите си. Неговите 

здрави ръце започнаха да изпускат греблата. Пот 

обливаше лицето му. 

Все пак брегът се приближаваше. Това обаче 

не го успокояваше, защото тъкмо край брега 

трябваше да държи греблата по-здраво, за да не 

обърне лодката. Климент напрегна последни 

сили. Още пет минути гребане и бе вече близо до 

брега. Но една вълна подхвана лодката и я удари 

в подводните скали. Тя се обърна. 

Студената вода бързо разхлади разгорещеното 

му тяло. Той изправи глава над водата за да 

поеме въздух, но следващата вълна бързо го 

покри през главата. Климент, макар и изкусен 

плувец, се зашемети. Уморените ръце едва му 

служеха. Той заплува с мъка, засрамен от себе си. 

33

Като че ли не беше той - вълните си играеха с 

него. 

Когато мислеше, че е стигнал вече брега, 

вълните го удариха в подводните камъни. Той 

извика от болка, омаломощен. В това време друга 

вълна го тласна към брега. Чу се женски писък - 

две слаби ръце го понесоха с мъка към брега… 

Когато Климент Симеонов се съвзе от 

внезапния удар, чу до себе си хълцане и усети, че 

някой се притиска до него. Разтвори очи и се 

загледа в тъмнината, за да познае наведената над 

него разчорлена жена. 

– Кой е до мене? – запита зачудено Климент. 

– Аз съм, Климе. – прошепна страхливо 

Невена. – Добре ли си вече? 

– Ти! – зачуди се Климент. – Но какво 

правиш по това време край езерото, Вено? 

– Аз… нищо… случайно… – замънка тя, 

засрамена и скромна. 

– Не е случайно. Аз знам, твоят прозорец 

светеше. 

– Хайде, после за това. Сега си много 

изморен. А така мокър може да се простудиш – 

промени разговора Невена. 

– Ти сърдиш ли ми се, Вено? – запита 

внезапно Климент. 

От тоя въпрос Невена като че ли си спомни 

всичко, което се бе случило. Тя изведнъж 

34

захълца, като скри главата си в мокрите му 

гърди. 

– Ах, не плачи, Вено. Аз наистина сбърках, 

но ще се поправя. Не е късно… Вярвай ми… Ти 

нали ще ми простиш? Нали все пак ме обичаш 

като преди? 

– Щом съм тука, това значи, че въпреки 

всичко аз те обичам – продължаваше да хълца тя. 

– Ти си много добра, мила Вено. 

– Не, аз не съм добра! Аз толкова лоши неща 

мислех днес… Но, сега вече всичко забравих, 

Климе… 

Така разговаряха тези, които през целия ден 

бяха на съвсем различни страни и още поразлични 

настроения. Техният разговор бе тих. 

Като че ли се страхуваха да не ги чуе дяволът и 

да ги раздели пак… 

А вълните все така яростно се удряха в 

крайбрежните скали, други повличаха пясъка 

навътре и пак го хвърляха на брега. Капките 

отскачаха от скалите, разбиваха се в ситна роса и 

поръсваха прегърнатите мокри влюбени, които 

стояха мълчаливи, страхувайки се от 

настъпващия ден. Той се страхуваше от очите на 

Хенриета, а Невена - от очите на Климент. 

Ще я гледа ли той и при светлината на деня с 

откровени очи, питаше се Невена. 

35

Ще устои ли на сините очи на Хенриета, 

питаше се Климент. 

В отговор, вълните се удряха още по-яростно, 

облаците се сгъстяваха все повече и повече, а 

вятърът свиреше остро край тях… 

IV 

Слънцето захождаше, когато Невена излезе 

край брега, подтиквана от любопитството да 

види какво прави чужденката. Черните ѝ очи 

скоро видяха в далечината Хенриета, която се 

разхождаше нервно и нетърпеливо се озърташе 

на всички страни. 

След малко при нея дойде учителят 

Придирчиев. Чужденката се помъчи да бъде 

любезна и едва му подаде ръка. Но Придирчиев 

се престори, че не забеляза нейната студенина и ѝ 

заговори любезно. Хенриета, без да го слуша, 

подритваше камъчета и се взираше в далечината 

към къщата на Климент Симеонов. 

Невена наблюдаваше всички тези нейни 

движения и се топеше от радост. Тя знаеше, че 

Климент бе заминал рано сутринта, въпреки 

умората си. Той отиде заедно с група рибари за 

два дена в близкото крайбрежно село на лов за 

пъстърва. 

36

„О, няма го, уважаема госпожице - напразно 

се озърташ да го търсиш! – шепнеше си 

самодоволно Невена и смеейки се почти с глас се 

приближаваше към тях, преструвайки се, че не ги 

забелязва. Невена вече ясно виждаше, как 

Хенриета бе взела бастуна на Придирчиев и 

яростно удряше камъчетата. Те говореха на 

немски. Въпреки желанието си, Невена не 

можеше да ги разбере, но когато между другото 

чу името Климент Симеонов, тя разбра, че се 

говори нещо за нейния Климе. Сърцето ѝ трепна. 

Невена се спря наблизо и ги загледа изпитателно 

без да се досети, че бе неучтиво. Придирчиев, 

който се готвеше да търси Климент, както го бе 

помолила Хенриета, се спря. Досадата от лицето 

му изчезна. Иронична усмивка се появи по 

неговите широки устни. 

– Ах, Невено, моля те, ела тука – провикна се 

той почти нахално, но за да се покаже пред 

Хенриета, свали сламената си шапка и продължи 

някак по-учтиво: – Бях тръгнал да извикам 

Климе, той в къщи ли е сега? 

– Защо питаш мене? – сепна се Невена. 

– Е-е-де… – започна той, хилейки се ехидно. 

– Питам те, защото живееш близо до тях. А 

госпожицата… Да, Fräulein Henrieta го търси – 

наблегна той, посочвайки чужденката, и побърза 

да ги запознае. 

37

След като си размениха имената и неразбрани 

фрази една на друга, Придирчиев побърза да 

обясни със своя развален немски език: 

– Това е Невена, любимата на Климент 

Симеонов, почти вече негова годеница. Надявам 

се, че тя ще ни каже къде е! – завърши ехидно 

той, като наблюдаваше ефекта на своите думи. 

– Какво говориш на госпожицата, г-н 

Придирчиев, за мене и за Климе? 

– О, нищо особено… Казах, че любовникът ѝ 

Климент е твой съсед, и че искаме да те питаме 

защо не е дошъл за разходката, която е обещал на 

своята дама. 

И Хенриета, и Невена го погледнаха 

враждебно. Те бързо доловиха неговата злоба. 

Той явно насъскваше двете жени една срещу 

друга и срещу техния Климент. По тоя начин 

искаше да очисти пътя за своите домогвания. Но 

Невена го познаваше много отдавна, а Хенриета 

разбра от неговите думи цялата му душа. И като 

че ли всичко това накара двете жени по-сърдечно 

да си стиснат ръцете и да се усмихнат една на 

друга. 

„Я гледай - тия две съперници, вместо да се 

ругаят, усмихнати си стискат ръцете – мислеше 

си Придирчиев. – Дали това е женска хитрост 

или пък и двете са толкова сигурни в своя 

успех?“ 

38

И наистина, не само омразата към този човек 

ги накара да се сближат, а и радостната тайна 

мисъл на всяка една, че е победителка, че 

Климент е вече само неин. Хенриета не знаеше за 

снощната случка между Климент и Невена. Тя бе 

сигурна, че и да е обичал някога това мургаво 

момиче с черни, лъскави, прилепени коси - днес 

вече Климент обича само нея. Нали снощи до 

късно беше с нея, унесен от щастие в нейните 

прегръдки? Нима това дете може да даде любов 

на един силен мъж, какъвто бе Климент? Невена 

ѝ се виждаше малко момиче с невинен поглед, 

което не може да даде нищо друго, освен 

невинната си свенлива усмивка и трепета на своя 

алт. 

У Хенриета изпъкваха четените книги, 

наблюденията ѝ в шумния живот из столицата, 

където нейното тяло разбра, че не трябва да се 

крие под роклята, а роклята трябва само да го 

прави по-съблазнително. Тя знаеше, че мъжът 

преди всичко е мъж и после поет, мечтател… 

Хенриета вярваше в своя успех пред Невена, 

защото имаше по-голям опит в живота. Тя 

действаше с всичко, за да завладее този, когото 

обича. Какво можеше да направи Невена със 

своята лека усмивка, със своите сълзи и с 

предразсъдъците си?… Защо тогава да храни 

вражда към това момиче? Това малко дете не ѝ се 

39

виждаше никак опасно, въпреки блясъка на 

черните му очи. Хенриета бе сигурна, че е 

завладяла Климент, затова се смееше весело с 

Невена: 

– Ja, mein libe Nevena… ich gerne spazieren… 

Аз обичал езеро… xa-xa-xa! Не знаел български – 

смееше се Хенриета, преструвайки се, че не знае 

български. 

– Нищо, аз ви разбирам. Искали сте да се 

разходите с Климент в езеро! 

– Ja wol искал, но nein Климент… 

– Е, да, работа… Той отиде с всички да ловят 

риба. Ще отсъства два дни. 

– Wieviel? 

– Zwei дена – бързаше да обясни Придирчиев, 

забравил, обаче, как е на немски „дни“, та 

махаше карикатурно с ръце. 

– Gut… Ще чакам цвай Tag – отвърна 

Хенриета, като се преструваше на равнодушна. 

Тя седна на големия камък край езерото и 

замислена играеше с бастуна във водата. 

Невена я разглеждаше с любопитство и 

усмивка. Тя бе забравила вчерашния си гняв. 

Днес тази чужденка ѝ се виждаше добра. Не беше 

така високомерна, както ѝ се струваше преди. 

Дали затова или опиянена от снощното щастие, 

тя не виждаше в нея опасна съперница. Затова бе 

любезна. 

40

Само Придирчиев скубеше дългите си 

мустаци с ръждясал цвят и се чудеше какво да 

направи, за да ги скара. Той насъскваше 

Хенриета, като ѝ говореше на немски. 

Разправяше й, че те се обичат от цели три години, 

че са неразделни и пр. и пр. Колкото повече 

бледнееше Хенриета, толкова повече той се 

кикотеше, измисляше разни любовни идилии 

между Климент и Невена, които уж се знаели от 

целия град. А когато видя, че тя му отговори 

нервно, той се обърна към Невена на български 

сигурен, че както и досега, Хенриета нямаше да 

разбере нищо от думите му. 

Но той много се лъжеше. За малко Хенриета 

щеше да се издаде, когато чу какви невероятни 

работи разправяше той за нея и Климент. 

Особено, когато уверяваше Невена, че са 

определили вече и венчавката. Хенриета била 

много богата и щяла да вземе Климент в 

Германия и пр. и пр. Хенриета бе готова да 

избухне, но я заинтригува продължението: 

– И ти, Невено, още ли вярваш в Климе? Аз 

от кога ти разправях, че той ще те излъже. Ти не 

повярва в моята любов. В любовта на един 

учител, а се унесе по един фантазьор. Един, 

който пише стихове и разкази, без никой да ги 

чете. По-добре би било да лови риба с вуйчо си, а 

не по цели дни да чете. Той мисли, че сега е като 

41

онова време, когато баща му станал учител с 

третокласно образование. Виж ме мене - аз 

завърших гимназия, продължих и висше училище 

в Белград и така станах учител. 

– Нищо, аз пак го обичам – отвърна Невена, 

отегчена от дългата му реч. 

– Знам това! – прекъсна я нервно той. – 

Обичаш го, но не схващаш ли, че той вече не те 

обича? Какво искаше той от теб? Парите, които 

ще наследи от баща ти, за да ги прахоса по книги 

и да замине в чужбина… Но ето, щом дойде пред 

него по-богата, по-видна чужденка, той отиде 

при нея. Знаеш ли къде беше вчера? Знаеш ли 

защо избяга днес от теб? За да го забравиш… 

– Не е така! – кипна Невена с накърнено 

честолюбие. – Климент не е избягал от мене, а от 

нея. Той снощи до късно беше с мене, ей тука 

край езерото и ми се кълнеше, че само мене 

обича… 

Тия думи накараха Хенриета да изтръпне. Тя 

повдигна глава с прехапани устни и когато бе 

готова да извика ужасена, сепна се, плисна 

нервно с бастуна във водата и извика: 

– Auf wiedersehen!… Тука мене няма… 

– Fräulein Henrieta! – развика се след нея 

Придирчиев. – Защо си отивате? Извинете, че 

поприказвах с госпожицата. То беше за лодката, 

42

за да ви поразходя из езерото, понеже го няма 

вчерашният лодкар. 

Хенриета се усмихна кисело на бързо 

измислените думи от учителя. Въпреки всичко 

подло, което виждаше в него, тя се съгласи да се 

разходят с лодка, с тайната мисъл, че при тия 

негови непрекъснати бърборения ще научи и 

някои верни работи за Климент. 

Тръгнаха заедно да търсят подходяща 

спортна лодка, защото рибарските бяха много 

тежки за каране, а и по изглед груби. Хенриета 

вървеше замислена, измъчвана от всичко онова, 

което чу, а Придирчиев не преставаше да ѝ 

говори против Климент, с желание да го почерни 

пред нея. От думите на Невена, че Климент е 

избягал от Хенриета, той направи цял капитал за 

разговор. Уверяваше я, че Климент е 

непостоянен човек, че досега е излъгал повече от 

десетина момичета, и че обичал много парите. 

– Той е любезен с вас. Преструва се даже и на 

влюбен, – продължаваше Придирчиев с престорено 

тъжен тон – но това е, защото си въобразява, 

че сте богата. Той знае, че щом сте дошла чак от 

Германия за летуване тук, сигурно имате много 

пари, а той мечтае за много пари. Защото е много 

ленив за работа. Обича да чете и да пише 

глупости. 

43

– Защо? Нима той е писател? – запита го 

Хенриета, като че ли от всичките му думи чу 

само това. 

– Ха-ха-ха… писател! Та той е свършил само 

трети клас. Изглежда, че се надява на 

наследствеността - баща му е бил на времето 

учител и добър книжовник. Ех, тогава беше 

друго, но сега това образование не върви. 

– Напротив, и сега има завършили 

университет, които стават бакали, и такива с 

малко образование, но голямо самообразование, 

които изпъкват в политиката или някое от 

изкуствата. Така че не е чудно и той да успее в 

своята мечта – говореше Хенриета усмихната за 

изненада на Придирчиев, а в себе си добави: 

„Ето защо той с такава болка ѝ казваше, че е 

останал без образование! Ето защо имаше такива 

дълбоки съждения в разговорите си. Но ето защо, 

тя не може да бъде сигурна, че го е завладяла… 

Все пак това е добре. Моята любов е била 

разпалена от един интелигентен работник.“ 

Да, тя не се съмняваше, че той бе добър и 

като работник, въпреки клюките на Придирчиев. 

И ако не беше лошото ѝ настроение от чутата 

фраза: „Той избяга от нея, а не от мене“, която чу 

из устата на Невена, заедно с твърдението, че се 

срещали през нощта, Хенриета би била доволна 

от всичкото друго, което чу. Но сега… Нима 

44

толкова слабо беше нейното обаяние върху 

Климент? Той изглеждаше толкова влюбен, а 

сега изведнъж, още същата вечер, да се срещне с 

друга, която без съмнение му е била любовница! 

Това Хенриета не можеше да му прости… 

– Ах, ето, лодката на Климент е свободна. Да 

я вземем, за да се разходим – извика силно 

Придирчиев, за да я откъсне от мислите. 

Хенриета дали го разбра добре или не, но 

влезе в посочената лодка. След нея влезе и 

Придирчиев, който с мъка подкара лодката. 

Неопитните му ръце често изпускаха веслата 

забавяйки хода на лодката, изменяха много често 

посоката и произвеждаха излишни люления. Ако 

беше при друг случай, Хенриета би се смяла до 

насита на несръчното му гребане, но сега тя 

нямаше това настроение. Не можеше да не 

забележи, че този, който говореше зле немски, 

още по-зле водеше лодката. Изглежда всичко бе 

опако в него. Преди малко той искаше да скара 

двете жени, но ги сближи повече. Поиска да 

нападне Климент пред Невена и Хенриета, а 

всъщност го издигна в техните очи още повече. В 

едно само успя - накара Невена да се издаде за 

снощната среща и с това наскърби Хенриета, 

която загуби част от щастието, обхванало я тези 

дни. 

45

В тая минута очите на Хенриета се бяха 

насълзили. Тя си спомни всички скръбни случки 

в живота си: смъртта на любимия младеж, 

молбите на майка ѝ, която настояваше да дойдат 

в Охрид още миналото лято, за да види града, 

където се беше родила, града, за който толкова 

много бе ѝ разправяно. Бяха приготвили 

паспортите, дори и багажът бе стегнат в 

куфарите, когато нейната болна майка я извика: 

– Ела, дете, при мене. Готово ли е всичко за 

път? 

– Да, мамо, всичко е готово. 

– Значи, ще заминем в моя любим Охрид. Ще 

видя пак езерото, старите дървени къщи, 

близките роднини… Там, навярно, по-скоро ще 

оздравея. Още сега чувствам, че се увеличават 

силите ми за път. Утре заминаваме… 

Но на другия ден започна трагедията. 

Нейната майка я извика пак, тогава, когато бе 

много зле. Хенриета заплака. Болната като че ли 

се съвзе от тия сълзи. Отвори очи, помилва 

русите ѝ коси и задъхано заговори: 

– Мила Хенриета, ето че ние трябва да 

заминем, но по различни пътища: ти за Охрид, 

градът, за който ми напомнят твоите сини очи, а 

аз при Бог… Не плачи. Така е било определено от 

съдбата - да умра в чужбина… Но ти, моята 

скъпа рожбо, ще отидеш макар и сама, ще се 

46

поклониш на св. Климент… Ще се помолиш и за 

душата на майка си, която те оставя сама на този 

свят - в страна, която ти донесе само страдания… 

– Ах, майко, не говори така!… Ти ще 

оздравееш и ще отидем заедно… 

– Ох, свърши се, дъще моя. Бъди храбра да 

понесеш самотата и страданията, които ти носи 

животът… Но не забравяй моя съвет. Веднага да 

заминеш. Това е необходимо и за здравето ти, и 

за твоята изстрадала душа. Нали и докторите 

казаха да промениш климата. А там Бог ще те 

ощастливи. В тая чужда страна ние видяхме 

накрая само страдания. А там - колко весели и 

щастливи дни е видяла майка ти… О, аз сега 

виждам езерото… Старите дървени къщи! О, 

колко е хубаво!… Вярвам, че и ти ще бъдеш там 

щастлива… Върви, върви, Хенрието, за да се 

порадваш на природата… Аз вярвам, че там ще 

бъдеш щастлива… 

След няколко дни нейната майка бе 

погребана. Колко много сълзи се изляха от очите 

на Хенриета… 

Едничкото утешение ѝ остана - да изпълни 

молбата на майка си. Струваше ѝ се, че ако 

замине там, ще намери майка си, която приживе 

толкова много копнееше за своя роден край… 

И Хенриета замина за страната, която бе 

станала в мислите ѝ като приказно царство. 

47

Когато видя града, тя наистина се почувства 

щастлива. Вярваше, че думите на майка ѝ скоро 

ще се изпълнят… Тя ще бъде щастлива… 

Наистина, когато потърси роднините на 

своята майка, тя не намери никого от тях - 

родителите на майка ѝ бяха починали, братята ѝ 

бяха избягали в България, както и много от 

роднините ѝ… Затова тя нямаше какво друго да 

направи, освен да си наеме квартира в някоя 

частна къща. Нейният баща бе оставил добра 

месечна рента, с която можеше да живее много 

добре, особено в този малък град, дори 

великолепно. Тя вярваше до тази сутрин, че 

наистина ще бъде щастлива в този вълшебен 

малък град, където се бе родила тя и където бе 

отраснала нейната майка. 

Но сега, когато изпита разочарованието, 

Хенриета изгуби вярата в думите на майка си. 

Думите „Ти ще бъдеш щастлива“ ѝ звучаха като 

ирония, като желание на една майка, която може 

би предполагаше, че няма да се изпълнят… 

Лодката се люлееше от несръчното гребане 

на Придирчиев. Ушите ѝ бръмчаха от непрекъснатото 

му говорене на лош немски език, от който 

нищо не се разбираше. 

Всичко в тая минута ѝ се виждаше мрачно, 

въпреки хубавия залез на слънцето, ясното 

48

очертание на небето и блясъка на водите. 

Нейната душа бе мрачна. Тя искаше да плаче, но 

и това не можеше да направи. Затова мълчеше 

упорито… 

V 

Климент Симеонов този ден бе найразсеяният 

от групата, която бе излязла на 

риболов. Всички негови движения бяха 

несръчни. Спускаше мрежите във водата 

оплетени, веслата при гребането плискаха вода. 

При тегленето на въжето той ту избързваше, ту 

закъсняваше, сякаш забравяше какво трябва да 

прави. Когато събираха рибите в лодката, 

Климент два пъти сбърка - вместо в лодката, 

хвърли рибата обратно във водата. 

Вуйчо му го погледна загрижен. Другите се 

изсмяха, а някой от по-старите дори изруга. 

– Ех, Климе, като че ли не си спал нощес! – 

подхвърли някой. 

– Разсеян си много! – добави друг. 

Всички имаха право. Той сам усещаше, че не 

му е добре. Затова се извини че го боли главата, и 

повече не проговори. 

Когато на обяд насядаха и лакомо започнаха 

да се хранят, Климент хапна една-две хапки и се 

отдалечи в една сенчеста поляна. Отначало 

49

извади молива и писа нещо унесен. След това 

извади немски речник и се задълбочи в него. Той 

жадно поглъщаше думите, които никога така 

усърдно не бе учил. Направи някакви поправки в 

писаното на белия лист, погледна в речника и 

едва уловима усмивка се показа на лицето му. 

Той не бе забравил немския език, който на 

времето му бе отнел толкова много време. Как 

ще я изненада, когато ѝ заговори на езика, който 

е слушала в своята втора родина! Довчера той не 

беше сигурен в знанията си, и мълчеше. Но сега 

той ще ѝ говори много. 

„Ich libe dich“ – ще ѝ каже той. – „Ами 

Невена!“ – спомни си той изведнъж. – Нали на 

нея обещах, че не ще се срещам вече с 

Хенриета?… Да, обещах… но това беше, само за 

да я успокоя… Такова бе настроението… 

Ала днес той усети, че бе направил много 

лошо, като бе обещал на Невена. Лошо направи и 

защото замина, без да се обади на Хенриета. Той 

трябваше да остане. Или най-малко трябваше да 

ѝ съобщи, че работата го отдалечава за два дни от 

града. А сега? Какво щеше да си помисли тя? 

Сигурно ще го вземе за несериозно дете. 

Или искаше да изпълни обещанието, което 

даде на Невена? Не, това не е обещание. Той 

обеща да не вижда Хенриета. Но щом мисли 

непрекъснато за нея, не е ли това по-зле за 

50

Невена? А ето че той не може да изтрае и един 

ден, без да види Хенриета! 

Климент въздъхна тежко и се помъчи да се 

задълбочи в немската книга, която му се 

виждаше близка, защото мислеше, че разговаря с 

Хенриета. Той прочете пак написаното на бялата 

хартия и усмихнат и доволен от себе си скочи на 

крака. Искаше му се в тази минута да се намери 

при нея и да ѝ заговори на немски. 

– Климе! – извика вуйчо му, сякаш бе прочел 

желанието на своя племенник. – Ела, ела при 

мене. 

– Какво има, вуйчо? – сепна се Климент. 

– Какво ли? Тази мрежа, гдето я издърпахме 

преди малко, е много зле скъсана… 

– Да, вуйчо, аз днес съм много разсеян и като 

дърпах… 

– Така! Няма що да ми се извиняваш, нали те 

виждам… Сега слушай: и без това с нея не 

можем да работим. Има много работа по нея. 

Затова те моля да ми кажеш, дали ще можеш да 

се върнеш, за да я занесеш на жените да я 

закърпят. Та като се върнем, да имаме готова 

мрежа… Ти с Петър отивайте в града. Има време, 

до довечера ще стигнете… И понеже на тебе не 

ти е много добре, почини си там един ден. 

51

– Добре, вуйчо! Наистина, не съм толкова 

зле, но все пак… Ти все още ме глезиш, вуйчо! – 

запротестира Климент. 

– Ех, нали нямаш баща, то поне аз да те 

поглезя – засмя се вуйчо му Спас, като го потупа 

по рамото. 

След пет минути Петър и Климент гребяха 

бързо. Лодката летеше под здравите им ръце. 

Единият, мургав, с черни коси и обгоряло тяло, 

другият - рус, със сини очи и къдрави руси 

коси… Но и двамата влюбени. Те бързаха да 

видят по-скоро своите любими. 

– Виждаш ли ги, Димо, колко бързат? И 

двамата са млади… Климент тича да види своята 

Невена а Петър бърза да види своята Мария… 

– Ах, младост, младост! И ние с тебе бяхме 

млади… Затова не бива да им се сърдим, когато 

са разсеяни, защото пък понякога работят с 

двойна енергия – смееше се добрият вуйчо Спас 

и като разлюля прошарените си коси, потупа 

Димо по рамото и захапа малката си луличка. 

– Ами така ли беше на наше време, Спасе? – 

отвърна не дотам весел Димо. – Кой знаеше 

тогава, че обичаме някого? Кой можеше да ни 

види заедно край езерото? Никой. Все отдалече 

се поглеждахме. 

52

– Ех, Димо, остави онова време. Тогава беше 

съвсем друго. Сега всичко се е изменило. И 

хората, па и самият град. Идват чужденци… 

– Да, и чужденки! – обади се някак си 

заядливо синът на Димо – чужденки, които ни 

завъртват главите… Ти мислиш, че Климе бърза 

за Невена ли? Много се лъжеш. Той не е прост. 

Баща му е бил учител. Той знаел чужди езици… 

И ето го, замота се в мрежата на оная руса 

германка. Цял ден не се разделят. Целият град ги 

е виждал заедно. 

– Хайде, Христо, да не би да си се скарал 

нещо с Климе, та говориш против него? 

– Не е така, чичо Спасе. Мъка ми е най-сетне. 

По-рано лудуваше по Невена, а сега - изведнъж с 

германката. Като тръгне човек с една, докрай 

трябва да върви с нея! 

– Наистина, Спасе, и аз чух такова нещо – 

обади се Димо. – Старите жени шушукаха, че ги 

видели под ръка. Това не е хубаво. 

– Ех, Димо, къде я откара ти – засмя се Спас. 

– Та не знаете ли, че за чужденките хващането 

под ръка е нещо обикновено. В чужбина всеки 

мъж, който ги придружава, води дамата под ръка 

– защитаваше племенника си той. 

– Нека бъде нищо това, дето са ги видели под 

ръка… Ами целувките из полето - и това ли е 

нищо? – подхвърли заядливо младият Христо. 

53

– Това пък кой ти го каза! – скокна Спас от 

мястото си нервен. 

– Видели са ги хората. 

– Хората! Хората! Те може всичко да 

приказват. Но ти видя ли ги? 

– Видях ги я! С очите си ги видях – извика 

тържествуващ Христо. 

– Шпионин!… Пфу! – заплю го Спас. – Не те 

е срами да следиш хората, къде ходят и какво 

правят! Разбирам сега, че не ти е мъка за Невена, 

мъка ти е било, че германката избрала Климе, а 

не тебе! Ах ти, завистливо момче, срамота е! – 

завърши Спас ядосан. 

– Срамота е, че Климе лъже две жени, а аз 

нямам нито една! 

– Затова искаш да му отнемеш някоя. Ха-хаха! 

– засмя се Спас иронично, на когото ядът 

мина така бързо, както беше и дошъл. 

– Христо, стига си се сопкал на по-стар 

човек. Бай ти Спас най-сетне не е толкова 

прост… Той ще види… 

Христо остана сконфузен. Той не отговори 

нищо. Дръпна се в страни. Гъстите му вежди се 

смръщиха, устните му се свиха от вътрешен гняв. 

Мислено се закани да прекъсне похода към 

завладяването на хубавите жени от страна на 

Климент. Най-после нека си вземе германката, но 

Невена трябваше да остави за него… Толкова 

54

много му харесваше Невена! Иначе не би 

говорили никога с такъв тон за Климент. Но това 

изоставяне на момичето, което Христо мислеше 

за недостижимо, сега го засягаше и него. 

Младият момък се загледа в далечината, 

където се губеше лодката с неговия съперник. 

После, замечтан, си представи образа на Невена и 

се усмихна… 

VI 

Лодката вече се приближаваше към града. 

Греблата все така равномерно я тласкаха напред. 

Климент и Петър през цялото време на 

пътуването пееха каквото им попаднеше в устата 

или говореха за съвсем незначителни неща. Но от 

техните погледи се разбираше, че са щастливи и 

че бързат да стигнат колкото се може по-скоро 

при своите любими. 

– Виж, Петре, не е ли това моята спортна 

лодка? – обади се изведнъж Климент. – Кой ли е 

в нея? Кой може да я вземе без да ме попита? 

– Двама са, мъж и жена – отвърна Петър, като 

се вгледа настойчиво в лодката, която му посочи 

Климент. – Е, да караме към тях, да видим кои са. 

– Ще ги хванем тия крадци – засмя се Петър 

и засили гребането. 

55

Когато след малко ясно се очертаха образите 

на хората в лодката, Климент забави гребането. 

Той вида Хенриета, но видя и Придирчиев, който 

говореше най-фамилиарно се нея. А тя му се 

усмихваше. Да, да, усмихваше му се! Въпреки 

далечината, Климент виждаше това така, както 

вижда всеки ревнив човек. И все пак той отправи 

лодката към тях. Нека го види и тя. Нека да ги 

изненада в интимния им разговор. Той ще види 

как ще го погледне тя. 

Ръцете му яростно загребаха. Петър се 

помъчи да го придружи в това лудо темпо. След 

малко лодките се сблъскаха. 

– Ай, ай, какво става! Защо не карате 

внимателно? – извика Придирчиев, но като видя 

насреща си Климент, добави: – А, ти ли си 

Климе? Какво търсиш тук? 

– Не аз, а ти какво търсиш тука, в моята 

лодка – кресна Климент нервно. 

– Аз, аз такова… – обърка се Придирчиев от 

острия тон и лошия поглед на Климент. – 

Fräu…Fräulein Henrieta ме помоли да се 

поразходим малко, защото скучаеше… Нямаше 

друга лодка, взехме твоята – мънкаше той 

страхливо, като показваше с ръка Хенриета. 

– Ти не можеш така да вземаш чужда лодка! 

Знаеш ли, че мога да те хвърля във водата като 

непотребна вещ! – викаше все още Климент, 

56

който се ядосваше не толкова заради лодката си, 

колкото заради това, че го срещна с Хенриета 

толкова далеч от брега. 

– Но, Климе, разбери… То бе заради Fräulein 

Henrieta… Аз досега никога не съм вземал твоята 

лодка! – извиняваше се Придирчиев, чието сухо 

лице побледня. 

Ръждясалите му мустаци щръкнаха, а слабите 

му дълги ръце махаха безпомощно. 

– Но Fräulein Henrieta, – молеше се той на 

немски, – защо мълчите? Той е много нервен и 

може да направи нещо. 

– Какво ще направи? – отвърна на немски 

Хенриета. – Ще ни хвърли във водата. С плуване 

ще трябва да стигнем брега. 

– За Бога, това не бива да става. Помолете му 

се вие… Та нали той ви обича, заради вас ще ми 

прости – мънкаше умолително учителят. 

– Ах, обича ме? Та нали ти каза преди малко, 

че обича онова момиче, Невена? Нали ме 

уверяваше, че той е сметкаджия и само за парите 

се върти около мен… 

– Все пак, той ви уважава. После, аз само 

предполагам. Най-сетне нали вие го обичате! 

Защо не го вразумите? Ако ме хвърли във водата, 

то значи да се удавя. С дрехи не мога да плувам, 

ще загина. После него ще го съдят за убийство… 

Но аз зная, че ще ви послуша… Вие го обичате… 

57

– Напротив, аз го мразя от днес. Вижда ми се 

много зъл и невъзпитан! – изхриптя Хенриета 

ядосана. – Но вие като мой кавалер ще се борите 

до смърт. Нима се плашите от този хлапак? 

Тия думи, които Хенриета изговори на 

немски език, бяха разбрани от Климент. Тя го 

наричаше хлапак! Тя не го обичала… С какъв 

груб тон говореше сега за него… Значи, нейният 

каприз е минал… Тя сега е по-нежна с подлия 

Придирчиев, който трепери от един хлапак. 

– Хм… Хлапак! – извика Климент силно на 

немски. – Аз съм хлапак? Вие значи тия дни се 

подигравахте с мене! Кълняхте ми се, че ме 

обичате, а сега твърдите обратното. Каква е тази 

любов, която след един ден се превръща в 

омраза? Вие искате той да се бие с мен. Ха-ха-ха! 

Плюя аз върху подлия Придирчиев! А вие… – 

Климент се спря, той не пожела да я обиди. 

Той пусна лодката им. Постоя една-две 

минути блед и мълчалив, без да знае какво да 

каже. Хенриета го гледаше с учудване. 

– Той знае немски! – провикна се изплашено 

тя към Придирчиев на български. Учителят 

остана смаян, като чу нейните правилни 

български думи. – Той знаел немски, а вие не ми 

казахте! Това е подло от ваша страна. 

58

– А вие знаете също чудесно български и 

криехте от всички. И това е подло от ваша 

страна! – отвърна с ирония Придирчиев. 

Тия думи засегнаха и без това ядосаната 

Хенриета, която вдигна дясната си ръка и удари 

една шумна плесница по лицето на Придирчиев. 

Той се хвърли да си отмъсти. Настъпи кратко 

сборичкване в лодката, която се залюля. 

Изведнъж учителят блъсна Хенриета към другата 

страна на лодката, тя го повлече след себе си и 

след миг лодката се обърна. Двамата се намериха 

във водата. 

Климент, който до тогава спокойно 

наблюдаваше сцената, бързо скочи във водата. 

Грабна Хенриета, която се съпротивляваше, и я 

понесе към лодката на Петър, който все още 

гледаше без да може да разбере нещо от онова, 

което ставаше пред него. Двамата мъже бързо 

качиха Хенриета в лодката. А в това време 

Придирчиев се молеше изплашен: 

– Моля ти се, Климе, ела ми помогни! Всичко 

ще ти кажа… Аз не съм виновен… Спаси ме поскоро, 

че аз не мога да плувам… Далече е 

брегът… Дрехите ми тежат… Не съм виновен 

аз… Нищо лошо не съм ѝ казал – говореше 

Придирчиев на дошлия при него Климент да му 

помогне. 

59

– Хайде, стига си се лигавил като жена! 

Качвай се в лодката… Ха така. А сега, помогни 

ми да изхвърлим водата от лодката… Хайде, ти с 

ръце, а аз ще взема да изхвърлям водата с твоята 

сламена шапка. Придирчиев с мъка влезе в 

полупълната лодка и послушно заплиска с ръце 

водата навън от лодката. Климент прибра 

веслата, нагласи всичко, приближи двете лодки 

една до друга и се обърна към приятеля си: 

– Петре, моля ти се, закарай лодката ми и тоя 

страхливец на брега, че не мога да го гледам. А аз 

ще се погрижа за дамата. 

Петър със смях се прехвърли на другата 

лодка, смигна на Климент, с което искаше да му 

каже, че най-сетне разбра какво става. След 

малко двете лодки се разделиха. Петър забърза 

напред, а Климент и Хенриета останаха назад, 

все още мълчаливи. Той бавно гребеше. Водата 

струеше от русите къдрици на Хенриета и по 

неговото лице. 

– Страхувам се да не изстинете – започна 

Климент, като я погледна. 

Тя не отговори. Очите ѝ, пълни със сълзи, 

гледаха в далечината. Хенриета в тая минута с 

мъка си спомни думите на своята майка: „Аз 

вярвам, мое дете, че ти там ще бъдеш щастлива“. 

Нима това беше щастието, за което ѝ говореше 

нейната майка? 

60

– Ти ще бъдеш щастлива! – повтори тя с 

прискърбие, сякаш сама на себе си: – В моя 

роден град щастлива… 

Климент се сепна. Той остави веслата и хвана 

нейните ръце, които искаха да се отдръпнат. 

– Прости ми, ако съм те обидил, Хенриета! 

Тя пак нищо не отговори. 

– Възбуден бях… – продължи той. – А когато 

чух диалога между вас и Придирчиев на немски, 

останах поразен. Вие може би бяхте също 

възбудена… Този тип навярно ви е говорил 

нелепости за мен. А вие изглежда че сте му 

повярвала. Усъмнила сте се в моята любов… Аз 

през целия ден мислех само за вас… Идвах с 

такава радост, за да ви изненадам… Изведнъж, 

вместо да ви видя весела от моето появяване, 

срещнах вашия хладен поглед и чух обидните 

думи. Защо съм заслужил това? Вие все още 

мълчите. Сърдите ми се може би, защото 

избухнах и аз от безпричинна ревност… 

– Стига за това, Климент. Кажи ми, защо 

криеше, че знаеш немски? 

Тия думи зарадваха Климента. Тя се 

обръщаше към него пак на ти. Питаше го за 

немския език. Значи, все пак тя искаше да 

промени темата на горчивия разговор. 

– Ах, Хенриета, не ми се сърди за това. Не ти 

казах, защото не бях сигурен в знанията си. 

61

После, когато виждах, как се подиграваш за 

лошото говорене на Придирчиев, загубих 

всякакво желание да говоря на немски. Не бях 

сигурен, че зная повече от него. Но днес взех със 

себе си всички учебници. Проверих знанията си и 

бях вече готов да заговоря с теб на немски, 

обаче… 

– Добре… А защо скри и това, че не си само 

прост рибар, а и пишеш стихове? 

– О, и това ли ти казаха? Ето на, във всичко 

са ме предали. Да, аз наистина пиша, чета, ала 

пак съм си прост рибар… Пиша само, когато 

имам нещо да кажа… Ето, – и той извади с 

усмивка мокрия лист, на който, макар и зацапано 

от водата, можеше да се чете написаното 

стихотворение. – Аз го носех, за да те изненадам 

и с езика, и със съдържанието. 

Хенриета се усмихна. Тъгата ѝ бе изчезнала 

от лицето. Тя пое листа и го зачете с глас. 

Стихът, макар и на немски език, бе гладък и 

звучен. Само няколко думи бяха неправилно 

написани, но Хенриета, унесена в поезията, не ги 

забеляза. Тя жадно четеше песента за тяхната 

любов край синьото езеро. Очите ѝ бяха станали 

влажни. Тя усещаше силата на тия написани 

редове, чувстваше и погледа на Климент, който ѝ 

говореше, колко много я обича. 

62

– Ти ще бъдеш щастлива в твоя роден край… 

Там, където е израснала майка ти… – произнесе 

като благодарствена молитва Хенриета думите на 

своята майка. После протегна ръцете си към 

Климент: 

– След буря, хубавото време е по-ценно – 

прошепна му тя и склони главата си на неговите 

мокри гърди. 

Залязващото слънце се усмихваше по 

капчиците на русите ѝ къдрици, блестеше по 

гладката повърхност на езерото, което като че ли 

бе щастливо, че можеше да носи в своите обятия 

щастливите влюбени. 

VII 

На брега ги чакаше Невена. Тя видя всичко в 

далечината с разкъсано сърце. Видя борбата 

между двете лодки и скачането във водата на 

Климент. Проследи с болка тяхното бавно 

връщане. Тя видя, как се приближаваха техните 

глави една до друга, когато си шепнеха. Невена 

така внимателно ги следеше, че усещаше, че не 

само ги вижда, но и като че ли чуваше целия 

техен разговор. Страшна болка свиваше нейното 

сърце. 

63

И все пак, стоеше на брега и чакаше да дойде 

тяхната лодка. Мъката я задушаваше. Невена 

проклинаше случайността, която я накара да 

дойде към брега, за да види и изживее тази 

мъчителна за нея сцена. Ах, как ѝ бе олекнало 

снощи! Тя беше му простила всичко. Вчера все 

още вярваше в неговата любов. Но сега? Сега 

всичко рухваше пред самия ѝ поглед… 

Лодката спря до брега. Климент скочи пръв, 

за да помогне на Хенриета. Но изведнъж видя 

пред себе си тъжния образ на Невена. Лицето на 

Климент стана бледо. Той се зачуди още повече, 

когато Хенриета и Невена се поздравиха и 

заприказваха доста приятелски. 

– Как, вие се познавате? – запита той не 

толкова от учудване, колкото за да каже нещо, 

като се помъчи да скрие своето безпокойство. 

– О, да! Ние не само се познаваме, но 

станахме вече и добри приятелки. Придирчиев 

искаше да ни скара заради тебе, ала не успя – 

отвърна Хенриета със смях. 

– Да, ние се познаваме – обади се и Невена, 

само че с треперещ глас, едва преглъщайки с 

изсъхналото си от мъка гърло. – Но вие, 

госпожице, сте много мокра. Трябва колкото се 

може по-скоро да се приберете, защото така 

рискувате здравето си. Не бива да ходите чак до 

вкъщи с тази мокра рокля. Елате, у дома е по- 

64

близко. Няма да ви видят много хора, за да си 

помислят нещо лошо. Ще ви дам някоя моя, 

макар и по-простичка, но суха рокля – говореше 

загрижена Невена, забравила за всичките си 

мъки. Пред нея бе мократа Хенриета и тя искаше 

да ѝ помогне, да изпълни един човешки дълг. 

И наистина, къщата на Невена бе много поблизо 

до езерото, отколкото квартирата на 

Хенриета, затова тя прие нейното предложение. 

Климент трепереше, но повече от вълнение, 

отколкото от студ. Плашеше го тази дружба 

между двете жени. 

Когато двете жени влязоха в дома на Невена, 

сърцето на Климент затупка по-бързо. Той изтича 

у дома си, за да се преоблече по-скоро. 

Докато се въртяха неспокойни мисли в 

неговата глава, Невена подаваше дрехите си на 

Хенриета. Чужденката разглеждаше със своите 

големи сини очи младото момиче. Но и Невена с 

не по-малко любопитство отправи своя поглед 

към Хенриета. 

Постепенно Невена се убеди, че макар и да бе 

измит грима от лицето на Хенриета, тя си 

оставаше все така хубава. Гримът само усилваше 

естествената ѝ красота. А когато Хенриета 

хвърли дрехата от себе си, Невена я загледа с 

възхищение. Физическите ѝ упражнения бяха 

очертали правилно всичките ѝ форми. И тук 

65

младото момиче видя превъзходството на 

чужденката. 

Когато Невена хвърли бегъл поглед в 

огледалото за да види себе си, тя се убеди, че 

нейната красота си оставаше естествена, 

опростена - така, както ѝ бе дадена от природата, 

без да се е помъчила да я поддържа или усили. 

При това тя забеляза, че и характерът на 

Хенриета я превъзхождаше. Тя и сега говореше 

почти непрекъснато. Смееше се сама, без да 

дочака Невена да се засмее от нейните думи, от 

всичко онова, което разправяше за Придирчиев. 

С своя звънлив глас тя завладя и Невена, която 

забрави за кратко време своята мъка и започна да 

се смее заедно с нея. Те се смееха доста 

продължително. Но тънкият наблюдател веднага 

би могъл да разбере, че това бе изкуствен смях, 

както и разговорът. Хенриета измисляше думи за 

Придирчиев, като в същото време се чудеше как 

да обясни на невинното момиче, което ѝ се 

виждаше така добро, че трябваше да се откаже от 

Климент. 

Хенриета чувстваше, че за това дете той бе 

повече от всичко. А тя искаше да ѝ каже, че 

трябва да го забрави. Трябваше да ѝ обясни, че 

една от двете ще трябва да страда. Затова 

усмивката изведнъж изчезна от лицето ѝ. Тя 

хвана с нежност ръцете на младото момиче: 

66

– На колко си години, Невено? 

– На деветнадесет – отвърна със страх 

младото момиче, като я погледна с тъжните си 

черни очи. 

– Много си млада още, ти си почти дете… – 

усмихна се Хенриета и после, като я погледна в 

очите, добави: – А Климент на колко е години? 

– Климент?… Не зная!… – затрепера Невена 

и отстъпи крачка назад. После сведе очите си 

надолу и нервно замачка дрехата, която държеше 

в ръцете си. – Защо ме питате за Климент? 

– Защото мисля, че той е много по-голям от 

тебе, и… 

– И все пак, аз го обичам! – извика внезапно 

Невена, която като че ли разбра защо ѝ говореше 

така Хенриета. 

– Но това не е достатъчно – усмихна се с 

мъка чужденката. 

– Какво искате да кажете с тези думи? 

– Искам да кажа, че бракът се сключва, само 

когато и двамата се обичат… – процеди бавно и 

през зъби Хенриета. 

– Нима вие мислите, че той не ме обича? – 

прехапа устни Невена. 

– Да, така мисля – отговори Хенриета с 

твърдото намерение да не измъчва повече себе си 

и това добро и невинно момиче. 

67

– Но само мислите, нали? – с яд ѝ отвърна 

Невена. 

– Не, аз съм вече убедена – отсече нахално 


– Но той ме обичаше така много… Миналата 

вечер ми повтори същото… 

– Не усещаш ли, че Климент не е за тебе? Не 

виждаш ли, че той е мъж, който жадува за 

култура, за общество, за знание, а ти… 

– А аз? Мислите, че съм проста рибарска 

дъщеря и не мога да го следвам и да то 

насърчавам? 

– Да, аз съм уверена в това. 

– И затова решихте да ми го отнемете, без да 

ви трепне сърцето? 

– Не съм виновна аз, мило дете – приближи 

се до нея Хенриета и се опита да я прегърне за 

утешение. 

– Не! Дръпнете се! Не ме докосвайте! Вие, 

която отнехте живота ми! 

– Още не съм сигурна, дали съм го отнела. Но 

аз искам да изслушаш моята история. Искам да 

разбереш, че не съм толкова зла – започна 

умолително Хенриета, като се отпусна на стола. 

Невена се укроти не толкова от молбата й, 

колкото от думите: „Още не съм сигурна, дали 

съм го отнела.“ Тези думи накараха младото 

момиче да изслуша историята на Хенриета. 

68

Чужденката заговори бавно. Започна от 

бягството си като малко момиче, за смъртта на 

своя баща, годеника и своята майка… 

– И така, – продължаваше Хенриета – моят 

живот е разбит. Ако ти ми отнемеш Климент, 

когото обикнах внезапно, без да зная защо и 

как… Може би неговото здраво тяло и 

самоувереният поглед, които съзрях край 

езерото, завладяха душата ми, вляха радост, 

надежда и любов… Не зная какво стана с мене. 

Но аз чувствам, че не ще мога без него… 

Хенриета млъкна. Понеже Невена стоеше 

безмълвна, чужденката продължи: 

– Сега, мило дете, ти знаеш колко много съм 

преживяла. Ще бъде ли твоето сърце така 

жестоко, за да ми отнеме и последното щастие на 

света - Климент? Времето ще излекува твоята 

малка любов от детството. Ти си още невинна 

девойка, нали? Да, аз съм сигурни в това… 

Вашата любов е била само един флирт. Твоето 

тяло не е срещало още неговото. Разменили сте 

си само целувки и погледи… невинни и чисти… 

Не е имало пълно отдаване и сливане на тяло и 

душа… Значи няма да бъдеш нещастна… Скоро 

ще забравиш детската невинна любов с 

Климент… А аз вече съм дала всичко… Ние се 

обичаме и с тяло и с душа… Нашата любов… 

69

– Вашата любов! – избухна неочаквано 

мълчаливата досега Невена. – Тъкмо вашата 

любов не е любов, а мърсотия! 

– Ти ме обиждаш горчиво, Невено, но аз ти 

прощавам, защото тези думи още повече ме 

увериха, че ти го обичаш детински, че ти все още 

си дете. Ти си наистина много млада за този град, 

където още има предразсъдъци… Ако бе живяла 

в някой европейски град, на тези години би 

изпитала, или най-малко щеше да знаеш вече 

всичко… Ти си още дете, виждам… 

– Може и да съм дете! – вдигна гордо главата 

си Невена. – Може и да не зная всичко от живота. 

Но аз смятам, че така ми е по-добре… Не, не съм 

искала да зная всичко. Аз исках моят съпруг да 

ме научи на всичко… Аз не се срамувам, че 

живея в този глух край… Не съм мечтала никога 

да бъда много умна и хитра… Казах ви: аз исках 

моят мъж да ме научи на всичко… Колко бях 

доволна, че Климент бе едно стъпало по-горе от 

мене във всичко! Неговият ум ме радваше. Аз 

чувствах, че той ще ме издигне по-високо. 

Даваше ми книги за четене, които постепенно 

започнах да разбирам… И сега зная от това, 

което съм чела и от това, което ми е говорил, че 

простичкото момиче в мене почваше да се 

събужда. Аз започнах да го разбирам. Не исках 

да бъда по-горе от него в знания и сила… Той 

70

така ме учеше: „Жената не бива да е по-учена от 

мъжа. Само тогава техният брак ще бъде 

щастлив. Мъжът трябва да бъде едно стъпало погоре“… 

И ние с него бяхме така… Но вие 

двамата, не! Вие, госпожице, сте преживяла 

много повече от него. Видели сте света с 

неговите лоши и добри страни. Преживяла сте 

толкова много… Вие ще бъдете винаги едно 

стъпало по-горе от него… Светът за вас не е 

загадка, както е още за мене и за него, който го 

знае само от книгите… Но, – разтърси глава 

отчаяно Невена – защо ви говоря това? Друго 

исках да ви кажа друго… – наведе глава тя с 

насълзени очи. 

– Но говори, Невено. Твоите думи наистина 

доказаха, че в тебе вече има много от 

разсъдливостта на Климент. 

– Може би. Но колко по-добре щеше да бъде, 

ако бях си останала все още наивно дете, както 

ми казахте вие отначало. Сега нямаше да страдам 

толкова много… А сега? Сега е ужасно! – 

простена Невена, изтри сълзите от очите си и се 

загледа през прозореца в малките вълни на 

езерото. 

Настъпи пауза. 

Хенриета вдигна рамене, приближи се до нея 

и я погали по косите. Но Невена изведнъж 

разтърси тялото си от това докосване. Обърна се 

71

бързо към нея и започна, неочаквано за себе си, с 

нов поток от думи: 

– Ох, не, не, вие не можете да ме разберете! 

Вие не можете да знаете колко много се 

обичахме ние!… Това беше любов, на която 

завиждаха всички. О, аз така го обичах, така 

много го обичах… И той мене… Никога не 

вярвах, никога, дори и не помислях, че той или аз 

ще си изневерим, ще забравим своята силна 

любов… А вие знаете ли какво е истинска любов, 

която всичко дава - и сърце, и душа, и воля, и 

разум - всичко, всичко, за да бъде доволен само 

от един поглед, само от една усмивка… И 

изведнъж, когато бях най-сигурна, когато плувах 

в щастие, когато очаквах това щастие да се 

увеличи, изведнъж разбрах, че той ми изневери, 

че нанесе страшен удар върху нашата любов… 

Той разби на парчета моята вяра в любовта. Аз се 

уверих, че книгите са фантазия… Голямата, 

чистата и неизменната любов за мене вече не 

съществува… Няма такава любов… Не може и да 

има… 

Само за минута Невена спря, но когато видя, 

че Хенриета иска да проговори, младото момиче 

продължи с още по-висок тон: 

– Аз се убедих, че ако любовта е силна, и 

клюките не могат да я унищожат… Ако 

съблазънта не може да я подхлъзне, тогава все 

72

пак се намира нещо, което да се роди у някого от 

тези, които са създали тази любов, нещо, което да 

я унищожи… Така направи и той. Той, който има 

ум, който не е любовник, който има чисто 

сърце… Все пак Климент измени на своята 

любов… Срина до основи онова, което градихме 

от нашите детски години досега… И защо? Нима 

аз съм толкова грозна или зла, или какво? Аз съм 

изцяло негова, ако той някога поискаше… Аз съм 

била толкова добра, толкова нежна и внимателна 

с него… И защо? Защо той заприлича на онази 

истина, която някои се мъчат да отричат, че 

светът е зъл, безумен… Години, години минават 

и светът твори блага, гради, открива, създава и 

изведнъж, само за кратко време, всичко това се 

срива до основи от някоя пагубна война… Така 

направи и той с нашата любов, която бе 

съградена частица по частица. Когато достигна 

своята най-възвишена точка, той я сгромоляса 

така страшно, че никога няма да се върне! – 

прехапа устни Невена. 

Лицето ѝ се сви в мъчителна гримаса, но 

когато Хенриета повдигна глава, за да каже 

нещо, младото момиче продължи: 

– Не, това не трябваше да стане! Ако той бе 

забравил за любовта си към мене, нима забрави и 

това, че аз имам човешко достойнство? Нима 

можеше да отправи нежен поглед към вас, когато 

73

знае, че аз го чакам, че аз ще страдам?… Ето 

какво най-много ме разочарова и изненада в него 

- той и човешкото в него… Да, аз обвинявам 

Климе, защото тогава вие не знаехте, че аз 

съществувам. Но той знаеше, че го обичам… И 

нима неговото сърце не трепна, когато ви е 

прегръщал? Нима неговите устни можеха 

спокойно да ви кажат, че ви обича?… Тази дума, 

която ние двамата съградихме само за себе се, 

която обхващаше за нас всичко… Не, не, вие 

надали знаете, какво значи да вярваш - да вярваш 

така много в любовта между двамата, и изведнъж 

всичко това да излезе лъжа… Лъжа да бъде 

онова, което е било само преди един ден 

неоспорима истина… О, аз за първи път говоря, 

за първи път любя, за първи път добих този поток 

на думи… И може би за последен път. Но вие ще 

ми простите. Не искам вас да засегна, нито да ви 

моля. Само искам да говоря, много да говоря или 

да плача… Оставете ме да плача, много да 

плача… Нека ме боли главата, нека ме боли 

сърцето… Но ще зная едно за този свят: че 

любовта между двама не може никога да бъде 

чиста… Тя или носи стара глупост, опетнено 

минало, или пък бъдещето ѝ е несигурно. Ей тъй, 

ни - всичко е дадено, всичко е предложено, 

всичко е пълно със щастие и изведнъж 

щастливите търсят сами да нанесат злокобния 

74

удар… Какво от това, че вие сте хубава, че имате, 

както видях когато се обличахте, хубаво тяло? 

Вие сте модерна, изящна! Какво от това? Нима 

това може да го оправдае? Нима той досега е бил 

верен, само защото не е срещнал друга като 

вас?… Не, това не може да го оправдае. Това не е 

любов, щом може да му повлияе нещо отвън… 

Ах, много ме боли, госпожице, защото той уби 

вярата ми в него, в нашата любов и въобще 

вярата, че на света може да съществува любов. 

– Успокой се, дете. Вие говорихте толкова 

много, че аз не зная какво да ви отговоря. Иска 

ми се да ви утеша. 

– Нищо не може да ме утеши, когато зная 

вече, че той и на вас е казал същите нежни думи, 

които на мене, когато погледът е обгръщал и вас 

със същата жажда. Как ще вярвам, че любовта 

все още съществува - чистата и свята любов?… И 

какво остава сега за мен? Или да вярвам във 

всекидневната многообразна любов на 

отдаването, на лицемерието, или да се убия, или 

може би да плюя на любовта и да пея, да играя, 

като зная, че любовта не съществува. 

Съществуват само любовни забавления, в които 

действащите лица се менят… И все пак, – 

продължи с по-бавен тон Невена – и все пак, през 

миналите вечери понякога се утешавах, че той не 

ви обича, че той не е забравил нашата любов. 

75

Мислех си, че всичко онова, което се случи 

между вас, е само лош сън. Лош сън, който аз и 

той сънуваме. Или Климент се е унесъл по вас, 

защото е чел някоя книга, че влюбените 

изневеряват. Да, във всички книги влюбените 

изневеряват. И той пожелал също така, покрай 

своята голяма любов, да изневери. В книгите това 

е така просто. Да, но в живота не е така лесно. 

Ударът върху онази или онзи, когото лъжем, е 

съкрушителен. Защото убиваме и неговата вяра, 

че е нещо в този свят… Така е с всички 

измамени, така стана и с мене, която вярвах 

толкова много в Климент - моята любов, на 

когото бях дала всичко, всичко… А той го 

унищожи. Забрави дори да ме съжали или да 

помисли: „Какво върша аз? Нима тя е толкова 

лоша, за да я забравя, за да ѝ нанеса този удар? 

Този смъртен удар, с който я изравнявам с 

тинята, с калта…“ Защото това отхвърляне, това 

предпочитане на друга жена е равносилно на 

смачкване, на презрение! И най-сетне тази наша 

любов, която бе толкова силна, не можа ли да 

запази поне едно уважение към онова хубаво 

минало, което ни носеше толкова щастие!… О, 

не, не! Ако бях аз, която го обичам толкова 

много, колкото бях сигурна, че и той ме 

обичаше… Ако аз усетех увличане към друг, или 

друг ме молеше за любов, както е например 

76

Придирчиев… Или не, той е грозен, зъл и 

невъзпитан. Но ако бе дошъл някой, както сте 

например вие - красив… И аз, ако усетех, че ме 

завладява… О, тогава бих помолила моя Климе 

веднага да се оженим. Бих бягала в друг град, бих 

правила всичко, за да задуша тая любов, която е 

временна, която има само разрушително 

действие…Да, с любов се убива любовта, с огън 

и топлина се премахва температурата на 

болния… Но аз много говорих. И все пак искам 

да ви кажа още едно: аз много вярвах и в него, и 

в себе си. Въобще, вярвах в нашата взаимна 

любов. Неговата измяна уби и у мене вярата, че 

на земята има чиста и неизменна любов… О, как 

ме боли сърцето! Това мое сърце, което Климент 

обрече на страдания… Простете ми, че ви 

накарах да слушате толкова много глупости… Но 

аз така чувствам любовта… Така ме е учил той… 

А може би съм го разбрала криво, не зная. Много 

говорих… Но вие чакате от мене най-важното. 

Ако не бе то, навярно отдавна щяхте да ме 

оставите, за да не чувате глупостите ми. Ала ще 

ви кажа и това… Аз ще се отдръпна, ще ви 

пожелая щастие… Все пак искам той да бъде 

щастлив… Моля ви, обичайте го винаги, както 

ми казахте това днес… Бъдете щастливи 

двамата… 

77

– Бедно дете! – изрече тихо Хенриета, 

трогната от трескавия вид на Невена и нейната 

добра душа. 

Думите на младото момиче пронизаха 

сърцето ѝ. Хенриета разбра колко чиста и 

невинна е била любовта на Невена. 

– Бедно дете! – повтори чужденката, без да 

може да я утеши с други думи. 

– Не ме съжалявайте. За мене въпросът е 

решен – Климент е ваш. И ако някога дойде пак 

при мене, той няма да ме намери вече същата - 

късно ще бъде… 

Настъпи мълчание. 

– А сега, моля ви, вървете си. Бъдете уверена, 

че не храня никаква омраза към вас. Вие не сте 

виновна. Вие бяхте едно изпитание, което той не 

можа да превъзмогне… А може би и той да не е 

виновен, а аз, защото не съумях да го запазя, 

защото му вярвах толкова много… Но днес зная, 

че никога не трябва сляпо да се вярва в никого… 

Стига, вървете си, моля ви, вървете си по-скоро, 

по-скоро! – развика се неочаквано Невена и като 

чу тихото затваряне на вратата, падна върху 

леглото. 

Повече не можеше да издържи. Силно 

хълцане раздруса цялото ѝ тяло. Тя почувства, че 

78

за нея светът вече свършваше, заедно с 

изгубената любов. 

79

ВТОРА ЧАСТ 

I 

Когато Климент Симеонов се събуди в 

разкошното легло и погледна русата глава на още 

спящата Хенриета, остана за няколко минути 

замислен. Къде се намираше той? Нима всичко 

това бе истина? Симеонов погледна пак 

Хенриета, която спеше сладък сън, после обходи 

стаята с поглед, очарован от елегантната 

обстановка, и бавно се изправи. 

Измести безшумно тежките пердета и с 

широко разтворени очи се загледа в улиците на 

големия град. Берлин се бе събудил отдавна. 

Голямото движение, всичките къщи, чуждият за 

Климент народ най-сетне го увериха, че той се 

намира далеч от малкия роден град. Неговото 

горещо желание се бе изпълнило. Той вече 

можеше да се радва, че жадната му за култура и 

пътувания натура е задоволена. 

Той разтвори прозореца. Заедно с хладния 

въздух в стаята нахлу и шумът от улицата. 

Тоя шум напомни на Климент дългото 

пътуване, бумтежа на колелетата на влаковете и 

тълпите народ из гарите. 

80

Постепенно Климент си припомни за 

последната среща с Невена, внезапното му 

решение да замине заедно с Хенриета и деня на 

тръгването. Той се сбогува с всички, горд, че 

заминаваше в една от големите европейски 

столици. Радваше се като малко дете и се чудеше 

как да благодари на Хенриета. Тя с учудване 

забеляза, че се бе превърнал в дете. Питаше я как 

трябва да се държи в обществото. Хранеше се с 

нож, обличаше се в нови дрехи, въобще като че 

ли забрави, че доскоро бе обикновен рибар. 

Из целия път той бе като в треска. 

Удивляваше се гласно от всичко онова, което 

виждаше през прозореца на влака, или се 

вглеждаше нескромно в пътниците. Хенриета за 

него стана божество. Не знаеше как да ѝ 

благодари за поканата да го отведе в Берлин. От 

неговия горд характер не бе останало нищо… 

В тази минута той внимаваше да не вдигне 

шум и да я събуди. Побърза да затвори 

прозореца, за да не влезе в стаята острият шум на 

автомобилните клаксони. Понеже в това време 

Хенриета се раздвижи, Климент затаи дъх. Тя 

отметна ръце и се освободи от завивката. Тези 

движения бяха достатъчни, за да поднесат на 

замисления Климент чара на нейното тяло. 

Русите коси леко закриваха сините ѝ очи, които 

може би се преструваха че спят. Полузакритите 

81

гърди се повдигаха по-бързо от обикновено. Като 

че ли искаха да изскочат от дрехата. Малко по 

малко разрезът на деколтето се увеличаваше, 

докато най-сетне погледът на Симеонов получи 

очакваното. Лицето му пламна. Не можеше да 

повярва, че това тяло му принадлежи. То му се 

виждаше така съвършено, че не се решаваше да 

се приближи. 

– Колко е хубава! – прошепна си той, като че 

ли сега я виждаше за първи път. 

Изведнъж Симеонов поклати глава и се 

усмихна. Пред него се мярнаха картините от 

близкото минало. Спомни си за любовта им край 

синьото езеро. Нали тя идваше по бански костюм 

в неговата лодка. Отначало се криеше в лек 

пеньоар, оставила голям прорез на деколтето си. 

Но това беше само докато дойде при него в 

лодката му. Когато Климент загребеше с веслата 

по гладките води на езерото, очите му се впиваха 

жадно в нея. Леката дреха на Хенриета 

запалваше лицето му. И той гребеше с удвоена 

енергия, или внезапно спираше, замаян от 

красотата на тялото й, което прозираше под 

пеньоара. Тогава тя премрежваше своите сини 

очи, които не можеха да гледат срещу блясъка на 

слънцето. Или се преструваше, че не забелязва 

неговото захласване. Климент пламваше още 

повече и разглеждаше чара на нейните заоблени 

82

гърди, линията на чудно хубавите ѝ правилни 

бедра. 

Тези картини го караха да забрави всичко 

друго и да гледа само нея, да мисли само за нея и 

нейното тяло. И понеже неговата скромност не 

му позволяваше да действа, той пак започваше да 

гребе с удвоена енергия. Скоро лодката се 

скриваше зад издадените скали на крайбрежието, 

там, където човешките погледи не можеха да ги 

видят. 

Изведнъж той прибираше греблата в лодката 

и я гледаше втренчено. Тя се усмихваше. 

Отначало това му стигаше. А когато почувстваше 

лека целувка, той мислеше, че се намира в рая. 

Но когато тези разходки се повториха няколко 

пъти, неговите ръце вече се плъзгаха по тялото ѝ. 

Пеньоарът падаше на дъното на лодката. 

Климент трепваше. Банският ѝ костюм почти 

нищо не закриваше. Той искаше да я притисне до 

себе си, ала Хенриета бързо скачаше във водата, 

като се смееше съблазнително. 

Той не знаеше дали да се ядосва или да се 

смее заедно с нея. И понеже тялото му гореше, 

Климент бързо се събличаше и я подгонваше във 

водата. Лодката оставаше сама. Водите я люлееха 

леко, вятърът я носеше към брега. 

Въпреки че Климент бе добър плувец, с мъка 

догонваше Хенриета. Тя все още се смееше и се 

83

мъчеше да избяга. Най-накрая той бе до нея. Тя 

спираше победена. Увиваше ръцете си около 

него за да си почива, и шепнеше задъхано: 

– Така е добре. Ти ме измори. Ръцете ти имат 

голям замах и много скоро ме настигаш. 

– Да, енергията им беше двойно по-голяма, 

защото искаха да те настигнат по-скоро. 

– А аз бягах, защото видях колко нахално ме 

гледаше в лодката. Беше същински лъв, който 

всеки миг ще хвърли, за да разкъса жертвата си… 

– Да, да я разкъса с целувки и ласки… 

– И все пак, видя ми се опасно – усмихна се 

тя, като плъзгаше едната си ръка по неговото 

голо тяло. 

Климент я привлече до себе си. И докато с 

едната си ръка пазеше равновесие, с другата не ѝ 

даваше да избяга. Скоро неговите устни се впиха 

в нейните. Но тази целувка ги унесе. Те 

забравиха къде се намират. Когато отвотиха очи, 

те се намираха под водата. Бързо се пуснаха и 

загребаха с ръце и крака. Когато изскочиха над 

водата разтърсиха глави и се изкашляха. 

– Внимавай, Климент, ще се удавим! 

– Нищо. Ще ни намерят прегърнати и слети в 

една целувка. 

– О, не ми се иска да умра сега, когато съм 

толкова щастлива – отговори Хенриета, като 

плуваше на гръб за да си почине. 

84

Тя движеше ръцете и краката си толкова 

леко, колкото да запази равновесие. Тялото ѝ се 

поклащаше под бистрата тиха вода, която ту 

закриваше, ту откриваше облите ѝ гърди, които 

се люлееха под водата. Докато си почиваше така 

съблазнителна пред него, Климент изнемогваше 

при вида на тези нейни прелести. 

Изведнъж тя заплува бързо към скалистия 

бряг, където водите някога бяха издълбали 

голяма пещера. Климент отначало я остави да 

бяга, а после я подгони. Но разстоянието, което ѝ 

даде в аванс бе достатъчно, за да стигне тя първа 

брега. Хенриета затича по ситния пясък и скоро 

се скри между скалите на пещерата. Климент 

напразно напрягаше сили да я настигне преди да 

достигне тя брега. Той искаше миг по-скоро да 

усети под краката си твърда земя. 

И, когато най-сетне излезе на брега, той 

бързо се спусна да я намери. Но Хенриета се 

беше скрила от неговия поглед. Къде е? 

Пещерата бе широка и светла. Сутрин и слънцето 

влизаше в нея. И все пак Хенриета я нямаше. 

– Ку-ку! – извика от някъде тя. 

Климент затича по посока на гласа. Изкачи се 

по цепнатините на скалите, заозърта се. Пак я 

нямаше. Той чувстваше, че му се подсмива от 

някъде и бързаше да я открие. Нямаше търпение 

и се луташе из камъните. 

85

– Ку-ку! – извика тя от скалата, която бе под 

него. 

– Ах, ето те! – изпъшка от задоволство 

Климент и заскача от един камък на друг. След 

миг бе при нея. 

Хенриета се беше излегнала на един 

полукръгъл камък с разпуснати коси, които 

лъщяха от слънцето и водата. Изморена от 

плуването, тя дишаше тежко. Прилепналият 

бански костюм очертаваше вдигането на гърдите 

ѝ. Устните ѝ бяха притворени. Водата се стичаше 

по нагорещения камък. Полузатворените ѝ очи 

гледаха през кичурите мокри коси неговото 

мускулесто тяло. 

Тя се усмихваше. В тази минута ѝ се 

струваше, че се намира в някоя джунгла. Като че 

ли бяха попаднали на непознат остров след 

корабокрушение. 

„Това негово могъщо тяло няма да остави да 

я нападнат зверовете“ – мислеше си тя с усмивка. 

Колко хубаво тяло имаше той! Всички негови 

мускули се очертаваха така добре, че тя разтвори 

широко очи, за да го гледа. Гледаше го дълго и 

унесено как се надвесва върху нея. Мислите ѝ 

веднага се носеха към миналото. Там, в 

Германия, където паркетните кавалери, които я 

заобикаляха, бяха бледи, лицата им увехнали, 

мускулите слаби. Тя знаеше, че всичко това бе от 

86

безсъние и лош живот. Многото жени и гуляите 

из нощните заведения унищожаваха всичките 

сили на тези аристократи. Гърдите им бяха 

хлътнали, очите им се губеха в сенки. Но и 

винаги надменно гледаха живота. 

Климент сега наистина ѝ се виждаше като 

някой див, но здрав мъж, на когото биха завидели 

много от тези високо интелигентни мъже. И 

замечтана, Хенриета се остави той да се 

приближи до нея. Примрежи повече очи и се 

престори, че не го вижда. Когато усети, че той 

коленичи близо до нея и дъхът му я обгърна - по 

тялото ѝ се понесе лек трепет. 

И въпреки това тя не се помръдна. Хенриета 

чакаше задъхана да усети неговите пламнали 

устни. Неговите устни отначало леко се 

докоснаха до нейните. После целувката стана попламенна. 

Ръцете му се движеха по тялото й, а 

устните му като че ли вече не целуваха, а искаха 

да изпият пламъка от нейните уста. Хенриета се 

замая. Обви ръцете си около неговия здрав врат и 

се сгуши в мъжественото му тяло. 

Чайките прелитаха близо до тях, грачейки. 

Лодката се люлееше, оставена сред езерото. 

Малките вълнички леко се плискаха в скалистия 

бряг. Водите, които се промъкваха в процепите 

на скалите, носеха до ушите им приказен шепот. 

Двамата отвориха очи и се изправиха, все още 

87

прегърнати. Презрамките на банския костюм се 

бяха плъзнали надолу. Климент, зашеметен, впи 

устни там, откъдето погледът му не снемаше очи. 

После я вдигна на ръце и я понесе към повисоката 

скала. Там той я спусна до себе си. 

Прегърна я с едната си ръка, а с другата ѝ посочи 


В далечината се виждаха няколко лодки и 

малкия езерен параход. Всичко наоколо бе тихо. 

И чайките като че ли бяха занемели в тая минута. 

Прегърнати, полуголи, те стояха унесени под 

палещите лъчи на слънцето и лекия вятър, който 

развяваше изсъхналите ѝ коси. 

След тоя унес и опиянени от нови целувки, те 

заскачаха от камък на камък и слязоха в 

пещерата. 

– Тук много ми харесва! – прошепна унесено 

Хенриета, но като почувства хладния въздух, 

бързо се сгуши при него. – Клименте, знаеш ли, 

струва ми се, че се намираме в рая… И нима не е 

така?… Далече от погледите на всички хора. Тук 

сме само двамата… 

– Да, Хенриета, тук е много хубаво! Даже похубаво 

и от рая, защото си ти. Но ние ще се 

обичаме много повече от Адам и Ева, нали? 

– Разбира се, мили! – отвърна тя. – А че каква 

е била тяхната любов - нищо! Глупци са били те. 

Вместо да използват своята самота. Но ние ще я 

88

използваме нали, Клименте? – прошепна 

задъхана Хенриета и страстно впи устни в 

неговите. 

После, като усети, че той я разбра много 

повече, отколкото искаше да каже - тя се 

изплъзна от ръцете му и се гмурна във водата. 

Климент, смаян от това неочаквано бягство, 

гледаше как тялото на Хенриета се извива като 

змия по дъното на езерото. Най-после тя изскочи 

над водата. Разтърси глава, за да се освободи от 

водните капки и се провикна: 

– Хайде сега да те видим, дали ще можеш и 

ти да стигнеш до мен с плуване под водата? 

Климент се усмихна. Той не можеше да 

разбере какво искаше да каже тя с тези свои думи 

и действия. Преди малко му казваше, че трябва 

да използват самотата си в тази пещера, а след 

това, когато той очакваше след парливата 

целувка втора, тя внезапно избяга… 

Но нямаше време за мислене, защото 

Хенриета подскачаше навътре в езерото. 

Климент с два скока се гмурна във водата. 

Неговите очи се плъзгаха по чистото дъно. 

Докато бързаше да стигне до Хенриета, 

разглеждаше камъчетата и сенките на бягащите 

рибки. Най-после я намери. Тя идваше под 

водата срещу него. И то без бански костюм, като 

морска нимфа. 

89

Те се срещнаха на дъното. Подадоха си ръце 

и изскочиха над водата. Тук не бе много дълбоко, 

но все пак Хенриета бе скрила тялото си във 

водата и се усмихваше. Той също се усмихна 

доволен и се приближи още повече до нея. 

– Хенриета! – изрече Климент. – Хенриета! – 

повтори той, без да може да продължи и я 

притисна до себе си страстно. 

– Щом сме в рая, нека да бъдем както нашите 

прадеди! – смееше се тя с любов. 

– Наистина ли, Хенриета! – обърка се 

Климент като я гледаше с упоение. 

– Да! – затвори очи тя и се остави в неговите 

ръце. 

Колко бе лека във водата! Той я носеше към 

брега. Тя се смееше, загубила се между неговите 

широки рамене. Водата постепенно намаляваше 

и позволяваше на очите да се наслаждават на 

тяхната голота. 

Най-после той усети под краката си само 

сухия, нагорещен като техните тела пясък. 

Климент се почувства безкрайно щастлив. 

Хенриета в тоя ден бе изцяло негова. Той пак 

почувства пламъка на нейното тяло, топлите 

слънчеви лъчи, горещия пясък и шепота на 

малките вълни, които се промъкваха между 

пукнатините на скалите. 

90

Сега, когато наблюдаваше полуразголеното 

тяло на Хенриета, Климент не можеше да не си 

спомни за ония щастливи часове. Но и все още не 

можеше да повярва, че това прекрасно тяло е 

било изцяло негово. Искаше му се и в тази 

минута да отхвърли завивката и да се радва пак 

на нейното тяло така, както когато само бистрите 

води и неговите ръце прегръщаха пламналото ѝ 

тяло. 

Но мислите на Хенриета в тази минута не 

бяха същите, макар че и тя, също както тогава, се 

криеше зад разрошените си коси. Тя сега не 

можеше да види в неговия образ същия онзи 

Климент, чиито гърди бяха изпъкнали напред, 

мускулите на ръцете му очертани като статуя. Не, 

тя сега виждаше слабо тяло, бледо лице и мъж, 

готов да коленичи пред нея всяка минута. В 

очите му тя не виждаше вече онзи смел и 

самонадеян поглед. Онзи поглед, който 

властваше над нея, който никога не се 

подвеждаше. Сега Климент Симеонов като че ли 

беше станал мекушав, както всички салонни 

кавалери, които треперят за една усмивка, за 

един поглед от ухажваната жена. 

След изминалите два месеца прекарани в 

Берлин, Хенриета почувства разочарование от 

91 

II

него. Той се измени така бързо. Тя не виждаше в 

него вече нищо от онова, което я плени в 

далечното прекрасно утро, когато той се миеше с 

разголени гърди край езерото. 

И сега, когато Климент се приближи до нея и 

се наведе да махне завивката, тя скочи. Престори 

се на изплашена, само и само да избегне 

нежеланите ласки. 

– Къде сме, Клименте? – каза Хенриета, както 

след първите дни на пристигането им в Берлин. – 

Къде е езерото? – добави тя като разтриваше 

сънливо очи, седнала на леглото. 

– Езерото го няма, мила Хенрието! А и защо 

ти е? Нали от два месеца сме в твоята втора 

родина. В Берлин - градът, който виждах някога 

само в мечтите си и ми се струваше, че 

съществува само в книгите… А сега всичко е 

вече истина. Наоколо няма прости къщи, лоши 

улици - всичко е модерно… И сега аз, както в 

първия ден наблюдавам от прозореца този голям 

град. Още не вярвам, че съм толкова време в 

неговите прегръдки… Ах, Хенрието, ти изпълни 

моите най-големи желания! Ти ме понесе из 

мечтани страни. Аз, простият рибар, видях из 

пътя толкова много държави, толкова много 

чудни постижения на науката, за които бях само 

слушал и мечтал… Ти си моята велика любов, 

която ми показа всичко хубаво на този модерен 

92

свят! Как бих искал да те нося на ръце от 

благодарности! Да стоя на колене пред твоите 

прекрасни крака и да ги милвам, като на 

вълшебна царица! 

Докато Климент говореше тия сантиментални 

думи, Хенриета ту мръщеше вежди, ту се 

усмихваше, отегчена от тези банални думи, които 

в тези изминали два месеца бе чувала толкова 

много. 

А Климент, унесен, продължаваше: 

– Нима щях да видя тези прекрасни страни, 

тези технически постижения, ако не беше ти?… 

Ах, Хенрието, колко много дължа на теб! Ти ме 

въведе в обществото. Запозна ме със знатни хора. 

Кога бих могъл без теб да присъствам на такива 

феерични балове, в Берлинската опера, на модни 

ревюта! Ами приказните нощни заведения и 

красиви забави! Не, без теб аз щях да остана там, 

в онова глухо и просто градче, където щях да 

плета мрежи и да ловя риба… 

– Стига! – извика Хенриета. – Ти забравяш, 

че именно в това малко градче аз почувствах 

истинското щастие! Не искам да говориш лошо 

за онова хубаво синьо езеро и за любовта, която 

се роди там, и която… – Хенриета млъкна и не 

искаше да довърши, защото все още се надяваше, 

че тази любов няма да умре сред модерния град, 

че най-сетне той ще се опомни. 

93

Отначало Хенриета мислеше, че той е 

зашеметен от новото, което се яви пред очите му. 

Оправдаваше го, че иска всичко да види, всичко 

да знае. Но когато започна да се приспособява 

към този модерен живот, когато се превърна във 

фалшив аристократ, който бе забравил за 

рибарския си произход и всички добри качества 

от своя някогашен характер, тогава тя почувства 

това страхливо разочарование. 

А той все повече и повече се мъчеше да се 

превърне на елегантен, кух мъж. Климент 

забрави разсъжденията си за учените и богатите. 

Започна да не иска да ходи из крайните квартали. 

– Остави, Хенрието, аз съм виждал много 

такива схлупени къщички. Покажи ми нещо 

модерно, нещо велико… 

Хенриета свиваше вежди, без да желае да го 

наскърби с отговора си. 

Тази градска суматоха изопваше нейните 

нерви. Тя виждаше на всяка крачка фалшивото. 

Копнееше за щастливите минути на простичкия 

живот, който имаше край синьото езеро на стария 

град. 

– Хенрието, аз и тази сутрин се унесох в 

грохота на Берлин. И не вярвах че съм тук… 

После разглеждах теб… Колко сладко спеше! 

Каква хубава поза на безгрижие и свобода беше 

заела!… Спомних си дните, когато лежеше на 

94

скалите край нашата любима пещера, където 

беше за първи път изцяло моя! 

– Да, колко хубаво беше тогава! – въздъхна 


– Но защо е тази въздишка, мила моя? Нима 

сега не е пак добре? Нали сме заедно? 

– Да, ние сме заедно, но вместо хубавото 

езеро и чудните скали, около нас виждам 

елегантна стая и скъпи мебели, Вместо плясъкът 

на малките вълни долита грохотът на машините, 

които с трясък се носят из улиците… А вместо 

простият рибар, пред мен стои един елегантен и 

напарфюмиран мъж в скъпа пижама. 

Климент се усмихна. Той не можа да разбере 

този намек за неговата елегантност. Стори му се, 

че му прави комплимент и че така го харесва 

повече, отколкото преди. 

– Нали и тук има езеро? – добави той със 

същата усмивка. 

– Да, но то е изкуствено – поклати глава 


– И все пак има толкова интересни неща там! 

Колко много интелигентни хора, надуваеми 

топки, забавни пързалки, музика, шум… 

Да, шум, а не тихото спокойствие и онази 

съблазнителна самота, която имахме край 

синьото Охридско езеро. Където бяхме само ние 

двамата, нашата любов, прелитащите чайки и 

95

шепотът на водата, която се промъкваше между 

скалите. 

Климент седна до нея, унесен от думите ѝ. 

Той видя някаква разлика между онази Хенриета, 

която говореше някога с него в малкия град, и 

тази, която сега стоеше пред него. Тя бе обикнала 

много онзи тих живот. А той се бе отдалечил от 

него. Нему се понрави шумният град и 

постиженията на науката. 

Той разбираше, че все още е далеч от тези 

хора, които си играеха със знанията. Мъчеше се 

да ги достигне, но в много случаи усещаше 

своето безсилие. 

А Хенриета навсякъде се чувстваше като в 

свои води. Всяка рокля ѝ стоеше елегантно. Тя бе 

от тази среда и тази среда ѝ прилягаше, а той?… 

Чудно му беше на Климент, как се влюби тя в 

него, обикновения рибар. И тази любов не излезе 

само леко увлечение. Не, тя го обичаше толкова 

много, че го взе със себе си чак в тази чудна 

страна. 

Каква хубава къща имаше тя! Какви приятели 

и познати! А той бе нищо между тях… И 

изведнъж той пожела да бъде като тях, за да не 

загуби нейната любов. Той искаше винаги да го 

обича тази грациозна жена, която в тази минута 

бе застанала пред огледалото и вчесваше 

красивите си руси коси. 

96

Отначало бе впечатлен от нейната 

елегантност и хубаво тяло. После, поласкан от 

вниманието й и от това, че говореше с него така 

сериозно, той се увлече. Въпреки че искаше да 

обича своята Невена, в него се породи желанието 

да притежава хубавото тяло на Хенриета и да 

говори, да говори много с нея. 

В нея имаше нещо, което го омайваше, 

въпреки че и тя бе обикновена жена, а не 

божество. Но силата на думите ѝ и начина на 

изговарянето го омайваха. Това омайване все 

повече и повече се усилваше. Отначало само я 

желаеше, след това я имаше и не желаеше да я 

загуби, а най-сетне тръгна след нея, забравил за 

своето мъжко достойнство. 

Къде остана твърдият му и горд характер - 

той сам не знаеше. Климент не бе помислял за 

това. В главата му бе само образът на Хенриета. 

Слухът му искаше да чува само нейния шепот, 

погледът му желаеше само нейния образ, а 

устните му търсеха винаги нейните. Това 

опиянение още не бе го напуснало. И сега той 

зашеметен, като че ли за първи път гледаше 

Хенриета пред себе си. Пламналият му поглед 

проследяваше всяко нейно движение. Той не 

искаше да затвори очи. Струваше му се, че ще 

загуби скъпи минути. 

97

Климент скочи при нея. Той не можеше да 

търпи тази пауза в близостта. Толкова време, 

откакто бяха станали, а той още не я бе целунал. 

Симеонов се приближи към нея срещу 

огледалото, Хенриета го видя. Тя се усмихна. В 

огледалото неговият образ ѝ се видя както 

някога, мургав. От разкопчаната пижама тя видя 

косматите му гърди. Стори ѝ се, че той е все 

същият - силен и могъщ, както при първите 

срещи, когато гребеше с веслата. 

Тя повдигна глава с притворени устни. Найнакрая 

тя отговори на неговия пламенен поглед. 

Климент я прихвана отзад за раменете и също се 

вгледа в огледалото, където виждаше себе си и 

разголените ѝ гърди, които тя посипваше с пудра. 

Хенриета повдигна глава и му поднесе 

пламналите си устни. Той срещна тия устни с 

нетърпение, а ръцете му се спуснаха надолу… 

В тази минута огледалото образуваше 

прекрасна рамка на интимната им любов… 

III 

Дните минаваха с нечувано бързо темпо за 

Климент. Отначало той не можеше да разбере 

кога е вечер, кога е ден, във въображението му 

светлината на електричеството се сливаше със 

98

светлината на слънцето. Той не знаеше кога 

точно спеше - денем или нощем. Лицето му 

наистина вече бе добило блед цвят. Мускулите 

му като че ли отслабваха със всеки изминати ден. 

Нервите му също изтъняваха. 

Тоя ден той се събуди в лошо настроение. 

Слънцето вече се бе изкачило над високите къщи, 

а той още не беше станал. 

Леглото на Хенриета бе празно. Тази нощ тя 

не се беше прибрала. Нещо го обезпокояваше. Не 

можеше да стои на едно място. Разхождаше се 

нервно из стаята. 

Наистина, не за първи път отсъстваше вечер 

Хенриета, но днес Климент съвсем бе загубили 

самообладанието си. Това, което ставаше с него и 

около него, бе страшно. Той не можеше да го 

понася. Та нали тя го обичаше? Защо тогава беше 

така любезна с другите мъже? 

Това любезничене го дразнеше много. Той 

ревнуваше, засегнат до болезненост. Всяка 

усмивка, отправена към друг мъж, го 

подлудяваше. Какви бяха тези нрави в тази 

страна? Той бе чувал за волностите и свободата 

на европейците, ала това му се виждаше 

чудовищно. Защото го правеше и неговата 


Климент понякога не можеше да разбере на 

кого принадлежи: Хенриета ли бе негова, или 

99

непознатата дама, която се усмихваше около него 

и се унасяше по думите му? Той търсеше 

Хенриета, а тя, в другия ъгъл на салона, 

излегнала се интимно, пушеше цигара и 

говореше с мъжа на дамата, която се мъчеше да 

му се понрави. 

След това, когато почнаха танците, той пак 

трябваше да угажда на тази нова непозната и да 

гледа отдалече своята Хенриета в чужди ръце. 

Не, решително не! Това Климент не можеше 

да понесе. Той знаеше, че когато двама се обичат, 

трябва да принадлежат само един на друг, 

чуждите да бъдат далеч от техния интимен 

живот. Но Хенриета не разбираше това. И явно 

не можеше и да го разбере. Така си мислеше 

Климент, когато я гледаше как прегръща своите 

кавалери в стъпките на някакво нескромно танго. 

Всичките жени му се виждаха противни, 

въпреки бляскавите им тоалети, скъпите накити и 

силния парфюм, който се носеше из залата от 

полуголите им тела. 

И докато отначало Климент бе неоснователно 

ревнив, понеже се дразнеше дори от усмивките, 

които Хенриета отправяше към другите мъже, то 

сега? Сега вече това не беше нещо, което да се 

нарече неоснователно страдание от ревност. Не! 

То не бе само заслепена ревност. Щом го обича, 

100

тя трябва да бъде само негова. Тази мисъл не 

излизаше от глава му. 

А Хенриета се самозабравяше. След 

усмивките, които пращаше на приятелите си, тя 

започна да танцува повече с тях, отколкото с 

него. Освен това, след танца оставаше в тяхната 

компания. А накрая тя го забравяше, като 

излизаше на разходка с приятели си, без да му 

каже и довиждане. 

Това бе страшно! 

Климент отначало задушаваше своята 

ревност. Струваше му се, че е нов за тази среда, 

където живееше и виждаше, че всички се държат 

свободно. Нали и той бе заобикалян често от 

нейните приятелки, които се притискаха доста 

интимно, когато танцуваше с тях. Та нали две от 

тях дори го целунаха пред Хенриета със смях и 

безсрамие. Макар и не по свое желание, той 

получи тези целувки пламнал от изненада и 

смущение. Хенриета много се смя, когато 

Климент се опита да се извини, че това се бе 

случило без негово съгласие. Той я молеше да му 

прости тази негова непредпазливост. 

– Ха-ха-ха! Нима мислиш, че те ревнувам? – 

смееше се Хенриета при тези негови извинения. – 

О, не мили мой. Те са ми приятелки. Харесали са 

те и са си взели по една две целувки - какво от 

това? 

101

– Но, Хенриета, аз не съм свикнал да целувам 

и да ме целуват чужди жени, аз… 

– Не ги ли харесваш? 

– Не. Те са хубави, обаче не ги обичам… а и 

как така? 

– Колко си смешен, Клименте! Какво общо 

има любовта с желанието да целунем някого? 

– Как?… Не те разбирам, Хенрието… 

– Защо? Нима не говоря ясно? 

– Много ясно… И все пак не разбирам… Не 

разбирам, как така всеки хубав човек може да се 

целува? 

– А ние как се целунахме след първата 

среща? 

– Но нашето беше съвсем друго, ние се 

обичахме още при първите разменени погледи. 

– Ах, обичахме! Как може да си мислиш така! 

Ние само се харесахме при първия поглед. Пред 

мен беше мъж - груб, силен, приятен мъж - и аз 

те харесах… После ти ме видя сутрин в хубав 

тоалет, млада, красива… и ме пожела. 

– Ах, Хенрието! 

– Не ме прекъсвай! Признай, че беше точно 

така… Аз ти направих силно впечатление със 

своя тоалет, свободата на движенията и 

гъвкавостта на тялото си… Както и ти ми 

направи впечатление на нещо оригинално… Бях 

102

свикнала да гледам ей тези блудкави салонни 

кавалери, какъвто си станал и ти сега… 

– Хенрието! 

– Не ме прекъсвай и не прави такава 

физиономия, защото другите ни гледат… Та 

исках да кажа, че след като бях гледала 

прекалено много тези кавалери, изведнъж моят 

поглед попадна на теб… Ти беше така 

оригинален със своите прости обноски и облекло, 

че аз останах възхитена. Искаше ми се още в 

първите минути на срещата ни, така както бях в 

сантиментално настроение… да, искаше ми се да 

те имам до себе си… Твоите здрави мускули ми 

харесваха. Искаше ми се да почувствам тяхната 

сила. И наистина, скоро успях да почувствам тази 

сила. Скоро това мое желание се превърна в 

навик, и след това в любов… Затова аз те взех 

със себе си… Защо се мръщиш? Нима не си 

доволен? 

– Не, защото мислех, че ти ме обичаш. 

– Но да, нали това ти говоря. Обичах те 

много! 

– Нима твоето желание да ме имаш ти 

наричаш, Хенрието, любов? 

– Разбира се - аз те желая - значи, те обичам. 

– Нима не почувства нищо друго, освен 

желанието да усетиш силата на моите мускули? 

– А нима това не е достатъчно? 

103

– Не! Аз бих искал да чуя и нещо друго. 

Мислех, че ти наистина много ме обичаш - така 

много, както те обичам аз… 

– Ти много ли ме обичаш? – усмихна се 

Хенриета и запали нова цигара. 

– Това доказва моята голяма ревност. Аз 

искам винаги да сме само двама. 

– Но това е егоизъм. 

– Не, това е любов! 

– Напротив, любов е да понасяш всичко. 

– Дори и измяната? – извика силно Климент, 

като се изправи бледен. 

– Нима това е измяна! Ти мислиш, че ти 

изневерявам? 

– Но, не е ли измяна това, което правиш, 

Хенрието? Целуваш се, танцуваш и излизаш на 

разходка с чужди мъже… 

– Колко си смешен! 

– Да, смешен съм, защото досега ти 

позволявах да вършиш всичко това! Но вече не 

ще позволя да дружиш с тия мъже, нито да 

танцуваш или излизаш на разходка с тях! Не ще 

ти позволя да скиташ цели нощи! 

Шумът на оркестъра заглушаваше високия 

тон на Климент. Хенриета го дръпна за дрехата и 

като се усмихваше с престорено хладнокръвие, 

отвърна: 

104

– О-хо! Ти вече почна много да си 

въобразяваш! Нима мислиш, че те взех със себе 

си в този град, за да ми бъдеш пазач или 

господар! Моите чувства и моето тяло са 

свободни, никой не може да им бъде господар. 

– Но ти повтаряше, че ме обичаш, че ме 

желаеш… 

– Да, но не ти казах, че винаги ще бъда 

твоя… Аз не съм от онзи свят, където си 

отраснал ти. Там има предразсъдъци. Но тука не! 

Тука всеки обича свободата… А ти искаш да ме 

направиш своя робиня… Защо? Защото си турски 

султан, някой княз или махараджа?… 

– Не, аз съм прост рибар – отвърна с болка 


– Тогава няма защо да си въобразяваш, че 

може да ме имаш за своя робиня! 

– Нямам толкова пари, за да купувам робини. 

Аз съм прост рибар! – повтори Климент, като сви 

юмруци от мъка. – Обаче ти имаш пари и пожела 

да ме имаш като роб - но и аз не желая занапред 

да бъда роб! 

В тази минута оркестърът спря. Последната 

гръмка фраза на Климент се сля с финалния удар 

на джазовата музика. Двамата млъкнаха. В 

салона двойките се раздвижиха. Смях се чуваше 

от всички страни. Разпалените компании се 

отправяха към бюфета за лакомства. 

105

Около Хенриета се приближиха някои от 

мъжете и започнаха веднага разговор. Тя им се 

усмихна, като побърза да заговори весело, за да 

не забележи някой свадата ѝ с Климент. 

– Вие не сте в добро настроение? – приближи 

се до него една от дамите, която го бе целунала 

преди в изблик на възторг. 

– Не, нищо ми няма. 

– Все пак, бяхте замислен. Може би 

мечтаехте… 

– Да – отвърна Климент, само за да каже 

нещо от учтивост. 

– За мене ли? – усмихна се дамата. 

– Може би – несъзнателно отговори Климент. 

– Може би - с езика на жените значи да. 

Тогава да се измъкнем на терасата – смигна 

дяволито тя, хвана го под ръка, като почти го 

задърпа към терасата. 

Климент все още бе под гнета на разменените 

с Хенриета думи. Той се остави Грета Зилман да 

го води, без да съзнава къде отива. Мъка стягаше 

гърдите му. Значи той е прост рибар и тя иска да 

го има за своя играчка - прищявка, от която вече 

е започнала да се насища. 

– Ах! – извика той със скрита болка, зает с 

мислите си. 

Но тъй като в тази минута пред тях бе 

нощния Берлин със своите разноцветни светли 

106

реклами и ясно небе, дамата се притисна до него 

и проговори: 

– Колко е хубаво, нали? 

– Да – отвърна несъзнателно Климент и се 

загледа в далечните светещи реклами по 

покривите на къщите. 

Тоя отговор бе достатъчен за младата жена. 

Тя се облегна захласната и пълна с желания на 

неговите гърди. Климент се стресна от тая 

близост: 

– Мадам Зилман, простете, но… 

– Какво ви е? – прекъсна го недоволна и 

разочарована Грета Зилман, която очакваше да 

отговори на ласките ѝ. 

И понеже той все още, макар и несъзнателно, 

я придържаше и гледаше с разсеян поглед към 

светещите реклами, тя се притисна още по-силно 

до него. Помисли си, че Климент прави това от 

смущение. Колко много ѝ се искаше да я 

притиснат тия здрави и груби ориенталски ръце! 

Грета Зилман се усмихна със замечтан 

поглед, пълен с желания. Обви ръцете си със 

страст около него и се повдигна на пръсти, за да 

го целуне. Но Климент Симеонов почти грубо се 

освободи от прегръдките ѝ и избегна нейната 

целувка. Той трепереше от вълнение. Какъв бе 

този свят, в който бе попаднал? Каква е тази 

жена, която сама се предлага? Нали тя е 

107

приятелка на Хенриета? Да. И знае, че те се 

обичат… И все пак пожела да отнеме мъжа на 

своята приятелка! Без никакво колебание и свян! 

Тя искаше веднага да получи неговата любов… 

Увереността, с която тя искаше любов от 

него, му се видя невероятна. Чудни хора! 

Пожелава го и на момента иска да го има! Но 

пита ли го него тя, дали той я желае? Не. Това за 

нея като че ли не бе важно. Тя бе навярно 

уверена, че той я желае. Или не, тя просто така е 

възпитана - щом го желае, трябва да го има! След 

малко може би ще пожелае да прегръща и целува 

някой друг мъж със същата увереност, че и той я 

желае… Просто чудовищно изглеждаше това 

лутане за щастие или по-точно лутане за 

наслаждение и прищевки на тези жени! 

Не. Този свят не бе за Климент Симеонов. 

Той бе сбъркал, че се намери между тези хора. 

Всеки ден му носеше все по-нови и по жестоки 

разочарования. 

Той вдигна глава и напусна дамата, която 

захапа от яд копринената си кърпичка. 

IV 

И тоя ден Климент Симеонов бе сам в стаята. 

Не се питаше вече къде е по това време 

108

Хенриета. Той знаеше, че тя не е вкъщи - другото 

не го интересуваше. 

От няколко дни Климент се бе изменил 

съвсем. Не я ревнуваше вече. А може би и не я 

желаеше. Не можеше да я желае, щом си 

помислеше, че цял ден е флиртувала с други 

мъже… 

– Какво направих аз? – питаше се Климент, 

като не преставаше да се разхожда из стаята. 

Книгите не го увличаха вече. А толкова 

много и хубави книги имаше из библиотеките на 

това гнило общество, в което бе гост, богат избор 

на книги. Но сега той само ги разглеждаше и със 

злоба ги захвърляше встрани. 

Климент като че ли започна да мрази 

книгите. Струваше му се, че и те са виновни, 

защото оставяха обществото, това общество, за 

което бяха писани, да забрави най-светите 

чувства, да забрави морала, който се 

проповядваше от хората на изкуството. Нима 

поезията на Гьоте и песните на Хайне не можаха 

да влеят истинска любов в това поколение, което 

ги подвързваше със златни корици, но се унася 

по плоските и банални филми? Нима музиката на 

Бетховен, Бах и Шуберт, за която говореха наймного, 

не ги вълнуваше? Нали често се 

преструваха, че я слушат с любов и искрено 

109

благоговение? Та нали песните на тези гении 

облагородяваха и най-закоравелите души? 

Ала изглежда, че това общество, което видя 

около себе си, слушаше музиката на Бетховен, 

Бах и Шуберт повърхностно, без да преживее 

трагизма и чистотата на тия звуци. И тя бе както 

хубаво подвързаните книги, върху които никой 

не разменяше нито дума. 

Разбира се, кинозвездите го занимаваха 

повече със своя сексапил и многото любовници. 

Не, това общество не можеше да разбере думите 

на Гьоте, песните на Хайне, в които се изплитаха 

стихове от сърцата им. Не можеха да разберат 

недовършената симфония, нито Аве Мария, 

макар че често говореха за тях. 

Чудно! Нима тези гении на изкуството бяха 

по-слаби от това изкуствено и фалшиво 

общество, което пълнеше лавиците с тези книги 

или удряше по клавишите тия ноти, които са се 

изтръгвали от сърцето на авторите им? 

Климент вече разбираше, че всичко в тези 

хора бе фалшиво. Но още не знаеше какво да 

прави. Надаваше се да намери изход… Той все се 

надяваше. Но дали го намери, или свикна с този 

живот?… 

Около него винаги имаше добри приятелки, 

които не го оставяха да скучае. И той започна да 

110

се забавлява, като в сън, без вътрешно желание, 

без да съзнава какво става с него. Той придоби 

навика да прилича на тези, които го заобикаляха. 

Радиото свиреше в тази минута весела 

музика. Списанието „Das Magazin“ показваше 

пред очите му вълшебни илюстрации, а цигарата 

извиваше кръгове около него. Той бе седнал във 

фотьойла. Бе го обхванало едно безразличие. Не 

чуваше звуците на радиото, нито гледаше 

илюстрациите на списанието, нито се сещаше да 

запуши от запалената цигара. 

Климент чувстваше празнота около себе си. 

Искаше да мисли нещо, но не можеше. Дразнеше 

го дори всичко това, което го заобикаляше. Но за 

какво можеше да мисли той? За Хенриета ли? Не. 

Тя много често забравяше, че той съществува. 

Само понякога усещаше, че и е потребен. Не 

зачиташе вече неговото достойнство. Хенриета 

искаше да бъде свободна. Така разбираше 

живота. Искаше за себе си пълна свобода. Но и 

на него даваше двойно по-голяма свобода. Даже 

му изброяваше своите приятелки, които ѝ бяха 

казали, че много го харесват. 

Той отначало се ядосваше на тези нейни 

думи. Предложението да използва приятелките ѝ 

му се виждаше чудовищно. Но накрая Климент 

започна да използва тази свобода. Макар и 

111

против волята си, той бе започнал да живее като 

тях. 

Но това го измъчваше когато оставаше сам. И 

в тая минута го бе обзело същото това отчаяние. 

Около него всичко бе пусто. 

* * * 

Внезапно вратата се отвори и слугата му 

поднесе писмо. 

Климент с безразличие протегна ръка. Той 

помисли, че някоя от дамите го кани на чай или 

на опера. Разсеяният му поглед се спря върху 

плика и изведнъж лицето му пламна, очите му се 

разтвориха широко - марката на писмото му 

подсказа, че идва от далечния роден край. Онзи 

край, където все пак може би тя го очаква! 

При всеки спомен за нея Климент изпитваше 

облекчение на своя празен живот, светлият и 

невинен образ на Невена като че ли го галеше, 

ставаше му по-леко на душата. 

Симеонов разтвори бързо писмото. То бе от 

неговия рибарски другар. Христо, неговият 

съперник, му пишеше. Той се хвалеше, че найсетне 

баща му и бащата на Невена са решили да 

обявят техния годеж. Скоро щели да се женят… 

При тези думи писмото падна от ръцете на 

Климент. Лицето му побледня. Нима и тя го бе 

112

забравила вече? И тя не го е обичала искрено, и 

само него? Какво разочарование! А той все още 

се надаваше, че тя все още го обича, въпреки че я 

бе оставил без никакви известия вече толкова 

месеци. 

„Всъщност, какво искам аз от нея? – питаше 

се Климент, като се разхождаше нервно из 

стаята. – Нима не я оставих без да зачитам 

нейното достойнство? Казах ли ѝ нещо за 

извинение когато си заминах? Говорих ли и 

въобще нещо? Не, нищо! Като че ли тя не 

съществуваше… И изведнъж сега усетих болка… 

Забравих с какво опиянение заминах - замаян 

изцяло от красотата и любовта на Хенриета. 

Нейните ласки като че ли бяха ме зашеметили. И 

мисълта, че ще видя Европа, сякаш ме изкачи 

изведнъж на недостижим пиедестал… А сега 

искам да я обвиня, защото щяла да се жени за 

Христо! Онзи млад и силен Христо, който винаги 

завиждаше, че Невена обича мен… И все пак, как 

така можа да ме забрави!“ – завърши Климент 

мислите си и сграбчи писмото, за да го прочете 

до край. 

„Когато запитах Невена, дали те е забравила 

или все още те обича (нали знаеш, въпреки 

нейното съгласие, боях се от тебе), тя забави 

отговора си. Изведнъж лицето ѝ се зачерви от 

гняв и някакво презрение излъчваше погледът ѝ. 

113

Аз все чаках да ми отговори (нали знаеш колко 

много те обичаше по-рано)“. 

Тук Климент въздъхна със съжаление. 

„Най-после, тя проговори: 

– Не, не го обичам вече… Аз, въобще, не 

мога да обичам мъж, който е забравил своето 

достойнство… Той замина с една жена - тя му 

плати билета за пътуването, тя му купи елегантни 

дрехи, тя го отведе в странство… И ето, толкова 

месеци той не е работил нищо, както казва чичо 

му. Значи живее от нейното богатство. Разбираш 

ли - Климент вече не е мъж, той се е продал на 

една жена, за да живее охолно. Тя го храни и се 

грижи за неговия живот… Не! Той не е мъж 

достоен въобще за любов!… Нима той, умният и 

по-ученият от нас Климент, нима той не можа да 

разбере, че се е превърнал в жена, и то жена, 

която стои на най-низкото стъпало, която 

продава своето тяло, своите чувства, само и само 

да живее охолно, само и само да не работи…” 

Климент не пожела да чете повече. В тия 

думи на Невена той видя най-страшната истина. 

Той почувства жестокия удар на тези думи. Те 

бяха толкова жестоки, защото в тях бе самата 

истина. 

И как до днес Климент не можа да схване 

своето положение в тази къща? Нима не можеше 

да разбере, че всичко това, което го заобикаляше, 

114

бе чуждо? Той нищо нямаше. Хранеха го и му 

даваха всички тези удобства, за да живее в 

охолство. Защо? За да изпълнява прищевките на 

Хенриета, която му даваше пари. 

Това писмо изведнъж измени изцяло 

неговите мисли. Климент чувстваше, че слугите 

са го гледали с присмех зад своята любезност. 

Нейните познати навярно също с го съжалявали 

за неговото жалко съществуване. И той, който 

преди бе критичен към всяка своя мисъл, към 

всяка своя крачка, досега не бе погледнал в какво 

жалко положение се намира. Нима Невена, която 

бе толкова далеч от него, по-скоро бе узнала това 

негово падение! 

– Страшно! – прошепна си Климент, 

разхождайки се из стаята. 

Погледът му попадна на масата. Там имаше 

чек, подписан от Хенриета. Значи той трябваше 

пак да вземе пари от тази жена. Защо? При тоя 

въпрос той едва не полудя. Сграбчи чека с 

желание да го разкъса на хиляди парчета. Този 

чек му напомни за думите на Невена: „Климент 

не е мъж. Неговото достойнство е унизено…” 

– Да, аз съм платен. Плаща ми се за 

удоволствията, които нося на тази жена. Но тя 

вече дори не се нуждае от мен. Намира ме скучен 

– въздъхна Климент. – Значи, и това низко право 

- правото, че съм ѝ дал тялото си за пари - и това 

115

вече пропадна. Тези пари сега ги получавам по 

милост… Аз, мъжът със здравите ръце, със 

силното тяло - да стигна до това падение! Колко 

е унизително това живеене с чужди пари!… 

– Страшно! Страшно! – повтаряше той. – Да 

се забравя дотолкова!… Невено, аз почувствах 

силата на твоите думи! Почувствах болката, 

която се е изтръгнала от твоите гърди, когато си 

казала тези думи. Това е било дълго спотайвана 

болка, която все пак ми казва, че ти все още ме 

обичаш. Затова само ти си схванала моето жалко 

положение. Другите ми завиждаха когато 

заминавах за чужбина с богата жена. Но ти, ти си 

видяла колко съм се унижил с това прекланяне 

пред парите и красотата на тази жена! 

Климент млъкна. От устата му вече не се 

чуваше полугласният шепот на това, което 

мислеше. Той не бе решил какво да прави. Все 

още държеше чека в ръцете си. 

– Не, не, не зная какво да правя! Просто ще 

полудея! Трябва пак да взема чека, за да го 

осребря. Трябват ми пари, за да си замина 

веднага… Или да не вземам нищо вече от тази 

жена… Да се хвана на работа, да върна всички 

пари, които ми е дала, и тогава да замина…. Но 

до тогава ще мине много време – спря мислите си 

той. – Невена ще се ожени за Христо. Аз трябва 

да побързам. Ще взема още веднъж този чек… 

116

И Климент прибра чека с трепереща ръка. В 

тая минута му се труваше, че е крадец. Ясно 

чувстваше, че тия пари не са спечелени с почтен 

труд. 

Обаче, друг изход не намираше. 

V 

След петнадесетина минути Климент бе в 

обикновен пътнически костюм. В малкия куфар 

взе незначителни потребни вещи. Всички скъпи 

дрехи остави в гардероба. 

Преди да излезе разгледа стаята. Все пак, в 

тази стая той бе прекарал толкова хубави часове! 

Толкова надежди се бяха събудили. Той 

чувстваше, че се издига постепенно от прост 

рибарски работник към културен интелигент. 

Климент помисли, че все пак е постигнал малко 

от мечтите си. Но какво направи след това? 

Вместо да продължава самообразованието, той се 

увлече в охолствата на живота, който водеха тези 

фалшиви аристократи… 

Климент махна ръка. Стига толкова мисли! 

Всичко това е свършено. Сега оставаше найважното 

- да напише последното писмо на 

Хенриета. Той знаеше, че не я обича вече, но все 

пак се съмняваше, дали ще може без нея. 

117

Климент седна до масата и се приготви да 

пише. Едва написа първите няколко реда и 

вратата се отвори. Хенриета, щом видя 

куфарчето и пътническия му костюм, се спря 

сред стаята със смутен въпросителен поглед. 

Климент също се изправи и смутен се приближи 

към нея. 

– Хенрието! – започна той с болка. – Може би 

на тебе ти е все едно, но аз, въпреки всичко, 

чувствам мъка. 

– Но говори, Клименте! Какво значи този 

куфар и пътническият ти костюм? 

– Аз си отивам! – отвърна Климент, като я 

погледна в лицето, без да очаква някаква реакция 

от нейна страна. 

Но Хенриета пребледня: 

– Нима не ти е добре тук, Клименте? – 

проговори тя и го хвана за раменете. 

– Тук е много хубаво, Хенрието, обаче ние 

сбъркахме, не сме един за друг. Мислехме, че ще 

бъдем щастливи, но уви! Нашите мисли не се 

сбъднаха. 

– Клименте! – простена Хенриета. 

– Остави ме да ти кажа онова, което щях да 

ти пиша, ако не беше дошла преди малко. Но 

така е по-добре. Ще си спомним нашата първа 

среща и онзи толкова хубав разговор… 

118

– Наистина, ти говореше толкова умни неща 

тогава, Клименте! 

– И въпреки това, извърших най-голямата 

глупост… Аз повявах, както и ти, че ще можем 

да се разбираме, но уви! Както виждаш аз си 

останах все още простият рибар Климент, а ти - 

берлинската дама. Нито ти можа да дойдеш при 

работника Климент, нито аз можах да се изравня 

до европейката Хенриета. Ние все още сме далеч 

един от друг, и така ще бъдем завинаги… Дори 

от ден на ден става по-страшно - пропастта се 

увеличава. Аз се мъча да приличам на тукашното 

общество, въпреки че никога не ще стана това, 

което са те. Първо, защото не ми харесва, и 

второ, защото не ще мога… Но най-важното - аз 

сбърках много като мъж. Толкова месеци живея 

от твоята рента, ям от парите, които е оставила 

твоята майка. Аз, мъжът, оставих да ме храни 

една жена… 

– Но, Клименте, това на мен не ми тежи. 

– Обаче на мене много ми тежи. Аз не ще 

мога да се успокоя от днес нататък, когато след 

моето опиянение разбрах своето жалко 

съществуване… 

И Климент още много говори на Хенриета, 

която постепенно започна да го разбира и 

изведнъж пред нейните очи Климент пак израсна 

както тогава, когато го срещна край Охридското 

119

езеро. Тя го погали по косите, взе куфарчето от 

ръцете му и като хвана двете му ръце, го 

привлече към креслото: 

– Клименте, и аз чувствам, че се излъгахме 

един в друг. Нека си призная - много отдавна съм 

разочарована от тебе. Но днес, ти си пак същият 

онзи Климент, който ме плени със своя образ и 

мисли. Бих искала да не те пусна да си вървиш, 

обаче се страхувам, че пак ще се разочаровам, 

защото тук животът е такъв… Аз съм щастлива 

тук, а ти - там, където и аз прекарах най-хубавите 

дни в живота си. Затова иди си при своята 

Невена, но спомняй си за Хенриета, която все пак 

те обичаше, макар и по-иначе, не така, както 

обичат тамошните момичета. Животът в Берлин е 

моята втора природа - аз мислех, че с тебе ще 

живея и тук както край хубавото езеро, но… тук 

е Берлин. 

– Хенрието, все пак ти си много добра! 

– Но животът ми е дал лоши желания и 

навици. 

Внезапно двамата бяха обхванати от 

непреодолима тъга. При появяването ѝ Климент 

очакваше груби сцени, а тя бе толкова нежна с 

него! Тя бе толкова добра! 

Настъпи мълчание… 

120

Изведнъж Климент стана. Той се изплаши от 

Хенриета. Нейните тъжни думи, премреженият 

поглед на сините ѝ очи и хубавото ѝ тяло го 

плашеха. Пламъкът на тялото ѝ го завладяваше. 

Ами ако излезе слаб? Тя е толкова хубава! 

Трябва да си замине веднага. Не замине ли сега - 

нямаше да замине никога. 

– Сбогом, Хенрието! – протегна ръка той. 

Но Хенриета се хвърли в прегръдките му и 

впи жадно устни в неговите. Мисълта, че той 

наистина си отива, я изплаши. Тя искаше да 

вкуси за последен път пламъка на неговите 

устни. Искаше да опита още веднъж, не ще ли 

може да го задържи, защото чувстваше, че заедно 

с неговото заминаване, изчезваше и идеалът, 

оставаше само фалшивото всекидневие. И тя се 

обвиваше все по-силно и по-силно около него с 

интимната мисъл да го задържи при себе си. 

Но чудно! С Климент бе станала промяна. 

Днес го бе завладял образът на Невена а 

Хенриета бе само негова приятелка. 

Климент си спомни с учудване, как едно 

време, когато обичаше Хенриета, си спомняше за 

Невена като за своя приятелка, а сега бе 

обратното - Хенриета бе приятелката, а Невена - 

желаният образ, за който мечтаеше той. 

121

Автомобилът спря на голямата Берлинска 

гара. Хенриета и Климент слязоха мълчаливи. Тя 

притискаше до гърдите си големия букет от 

хризантеми, а той носеше малкото куфарче. 

– Ще си спомняш ли за мен, Клименте? – 

внезапно запита Хенриета. 

– Ще се помъча да те забравя – отвърна 

Климент без да я погледне. 

– Ти си лош! – въздъхна Хенриета. 

– Не! Аз знам, че трябва да обичам само 

едного, а не като вас - на всички, които ви 

ласкаят, дарявате без свян по нещо и се кълнете, 

че обичате само своя любим. Не! Когато бях при 

теб, мислех само за теб, но щом се скарахме, аз 

постепенно усилих мислите си за Невена и от 

днес ще мисля само за нея. 

– И все пак, и ти не си съвършен – упрекна го 

с лека усмивка Хенриета. – Ние едновременно 

обичаме един а флиртуваме с друг. И ти отначало 

обичаше едната, после другата, значи и ти си 

изменчив. 

– За това си виновна ти! 

– Но и Невена – допълни Хенриета. 

Влакът изсвири. Хенриета го целуна с 

пламък. Климент в това време мислеше дали ще 

получи такава целувка от Невена, когато 

пристигне в града край хубавото синьо езеро. 

122

Локомотивът повлече вагоните. Постепенно 

влакът ускоряваше своя ход. И докато Хенриета 

махна три пъти с ръка, пред нея бе вече 

последният вагон. Тя застана вцепенена на 

мястото си. Сълзи се търкулнаха от сините ѝ очи. 

Тя не знаеше защо всъщност го пусна да си 

върви, като все още го обичаше. Заради него. 

Наистина заради него, защото тя не съумя в 

увлечението си да му помогне постепенно да се 

издигне като мъж - не му даде работа, а само 

охолство и любов… 

– Трябваше да си върви, – прошепна 

Хенриета – защото Невена е за него… За мене 

все пак има много развлечения… Тук не 

съществуват предразсъдъци… Стига ми това 

щастие, което получих - щастието не е вечно! 

С тези мисли Хенриета бавно се приближи до 

автомобила, сви се в ъгъла, пусна радиото и даде 

знак на шофьора да тръгва. Музиката в 

автомобила не можа да разсее тъгата ѝ. Тя го 

обичаше много, и все пак го пусна да си върви. 

Но тя знаеше, че не може да го задържи на сила. 

Така поне щеше да си спомня за нея с по-добри 

чувства. 

– Клименте! – прошепна Хенриета, заглушавана 

от радиото. Очите ѝ се напълниха със сълзи 

и тя заплака така, както не бе плакала много 

отдавна. Ако не бе радиото, шофьорът сигурно 

123

би се обърнал, обезпокоен от нейното хълцане. 

Но музиката и сълзите, тъй присъщи на 

днешното време, се бяха смесили… Хенриета 

продължаваше да хълца… 

Хризантемите все още бяха в ръцете на 

Климент, който стоеше прав, облегнат с лице до 

студеното стъкло. Значи той заминаваше. 

Наистина заминаваше. Хенриета вече не 

съществуваше за него. Но Невена? Дали тя го 

чакаше? 

– Хенриета е права - и аз излязох като 

модерните, и тук, и там. Оставих едната, затичах 

се към другата. Ето на, дори помислих и за 

връщане. Преди малко ми мина мисълта „Ако се 

е оженила Невена, ще се върна при Хенриета?“ 

Значи и аз станах както тях - обичам според 

случая. Гледам на мен да е добре… 

Влакът изведнъж зави и Климент по неволя 

се намери на мястото си. Срещу него имаше 

млада жена, която му се усмихваше: 

– Много сте влюбен в дамата, която ви 

изпрати! – каза тя. 

– Не, тя ми е сестра – отвърна Климент, без 

да ще, с тази лъжа. 

Усмивката на дамата стана по-нежна и затова 

Климент побърза да добави: 

124

– Но отивам при жена си. – Той знаеше, че 

това малко ще намали нападателните желания на 

дамата. 

Настъпи мълчание. 

Климент се понесе по-бързо от влака с 

мислите си. След миг-два той бе там. 

VI 

Синьото езеро му се усмихваше отдалече. 

Високите планини бяха изпратили снега по 

надолнището като бистра вода и чакаха топлите 

летни дни. 

Автомобилът от Битоля за Охрид се носете 

по високия път a езерото ту се изкачваше пред 

очите на Климент, ту се загубваше от погледа му. 

Дългият път и неспокойните мисли бяха 

изморили Симеонов, но той все пак надзърташе 

от автомобила за да види блясъка на сините води. 

Струваше му се, че щом види езерото, вижда и 

Невена. 

Нали край това езеро минаха техните детски 

години? Там, между онези скали, където се 

издигаше църквата, те си шепнеха любовни 

думи… 

Но сега? Обичаше ли го още Невена? Ами 

ако се е оженила вече? Или, както му пишеше 

Христо, ако наистина се е отрекла от него? Да. 

125

Това можеше да се допусне. Той се самоунижи 

пред нея. 

И изведнъж Климент почна да не вярва в 

щастието си. Той като че ли бе сигурен, че тя 

вече не го обича. Обхвана го меланхолия. 

Животът му се видя ненужен. И той се загледа в 

пода на автомобила. 

Така постоя загледан надолу няколко минути 

- без да поглежда навън, дори му се струваше, че 

автомобилът само се люлее, без да се движи. 

Климент знаеше, че автомобилът се движи, но 

накъде? Това бе тайна. 

И той сравни това движение със своя живот, 

със своите мисли. Не знаеше какво ще стане с 

него… Пътуваше към неизвестността. Знаеше, че 

върви, че се надява, ала не можеше да знае какво 

го очаква. 

Накрая той почувства, че автомобилът се 

движи край езерото. Климент вдигна глава и впи 

поглед във водата. Стана му мъчно. Езерото го 

посрещна много намръщено. Вятърът, който бе 

задухал, набраздяваше водите и те постепенно се 

превърнаха в големи вълни, които заудряха 

яростно брега. 

Пътят до техния край бе неудобен за 

автомобили. Затова Климент взе малкото си 

куфарче, което бе единственият му багаж, и 

тръгна пеша по нагорнището. След това заслиза 

126

надолу по пътя, който криволичеше над езерото, 

ограден от едната страна със стена. Пред него се 

изправи църквата, която бе кацнала на малко 

полуостровче в езерото. 

Там имаше много хора. Какво ли ставаше? 

Краката му се подкосиха. Днес бе неделя - може 

би има сватба! Сватбата на Христо с неговата 

Невена! Но защо неговата? Той я изостави така 

безчовечно! И все пак не трябваше тя да се ожени 

тъкмо днес, когато той идваше да ѝ каже колко 

много я обича! 

– Ах, Невено! – въздъхна той, без да може да 

върви. – Защо не ме дочака? Аз идвам! 

Да, това беше сватбено шествие. Той видя 

как от долния път тълпата се отправи право в 

църквата. Климент ясно виждаше булката в бяла 

рокля. Това бе Невена! Въпреки че хората се 

виждаха неясно само в черно и бяло, Климент 

сякаш я виждаше съвсем ясно. 

Изведнъж пожела да изтича с всичката си 

сила - да не ѝ позволи да влезе в църквата. 

Сърцето му сякаш се преобърна. Всичко бе вече 

свършено! Той позна по вълните на езерото, че тя 

вече не го очакваше. Климент чувстваше, че не 

заслужава нищо друго, освен този удар. Напусна 

своята първа и чиста любов, за да се наслаждава 

на една изкуствена любов, която го отвлече далеч 

от неговите идеали. 

127

Симеонов, отчаян, слизаше надолу. Църквата 

ставаше все по-голяма и по-голяма. Чуваше се 

вече ясно плясъкът на вълните. 

Ето го, Климент се приближи до църквата, 

мина покрай отворената врата, поспря се малко, 

подвоуми се дали да влезе, и отмина. 

Къде отиваше той? Наоколо вече имаше 

стени, които предпазваха от пропастта под 

скалата, върху която бе построена църквата Св. 

Иван. 

Най-после той намери малката врата. Макар и 

толкова замислен, отчаянието го водеше към 

опасните места. Той знаеше, че тази врата води 

отначало надясно към градината на църквата, а 

после наляво - към голямата скала, която 

постепенно се смаляваше и врязваше отвисоко в 


Наистина, тази скала отгоре бе плоска, с 

доста голяма равна повърхност и от там бяха 

намерили смъртта си много самоубийци. Колкото 

и да знае да плува човек, хвърли ли се от там, 

преди да падне във водата, ще срещне много 

остри скали, които ще разбият главата му. 

В своето отчаяние Климент вървеше право 

натам. Той чувстваше, че е нещастен, че вече 

винаги ще бъде нещастен и затова бързаше да 

свърши със себе си. С поглед впит в земята, той 

128

премина тревата, след това тръгна по камъните, 

после заскача по едрите скали. 

Изведнъж куфарът падна от ръцете му и се 

разтвори. Пред него изпадна малкото портретче 

на Невена. Климент се наведе, и като коленичи, с 

жаден поглед заразглежда образа на Невена. 

– Бъди щастлива, Невено! Прощавай, че те 

излъгах! Но аз излъгах най-много себе си! – 

прошепна той. 

На очите му се появиха сълзи. Но той не 

можеше да плаче. 

– Прощавай, Невено! – повтори той и стана, 

за да се прости със своя непотребен живот. 

Но изведнъж той видя в страни от себе си, на 

около петнадесет крачки, зад една от 

предпоследните скали, коленичил човек. Това бе 

жена. Техните погледи се срещнаха. 

– Нима това е възможно? – пошепнаха 

техните засъхнали устни. 

И ето, те тръгнаха един срещу друг, с 

протегнати ръце като сомнамбули, без да 

откъснат поглед един от друг. Най-после ръцете 

им се докоснаха: 

– Клименте!… 

– Невено!… 

И нищо повече не можаха да си кажат те. Тя 

падна в прегръдките му. Той, зашеметен, я 

129

притискаше до себе си, галеше косите й и само 

повтаряше: 

– Невено! Невено! Значи ти не си булката, 

която влезе преди малко в църквата? Аз я видях 

отдалече как влиза в църквата и, нали ми писа 

Христо, помислих си, че съм закъснял… 

– О, страшно беше за мене, Клименте! 

Другата неделя бях обещала и аз да се омъжа… 

Но когато днес видях тази булка, и като знаех, че 

тя обича своя любим и го взема, а аз… Ах, 

Клименте, аз мислех доскоро, че не те обичам 

вече заради тези страдания, които ми донесе… 

Но днес разбрах, че не мога да се омъжа за 

Христо… И реших да се хвърля от тези скали!… 

Струваше ми се, че е по-лесно да умра, отколкото 

да се омъжа за него, когато обичам друг… 

– Но другият беше толкова жесток към теб, 

Невено – прекъсна я с виновен глас Климент. 

– И аз мислех, че не заслужава моята любов, 

ала сърцето ми все още обича, все още копнее за 

моя някогашен Климе, който ме обичаше… 

– Който винаги ще те обича! – допълни с жар 

той. – Нали вече ще ми вярваш? 

Тя не му отговори, защото почувства 

неговите устни до своите. Невена забрави всичко 

тъжно, което се бе случило в негово отсъствие. 

Тя бе щастлива и го остави да я целува. 

130

От църквата се чуваха детски гласове. Някъде 

тревожно свиреше малкият езерен параход, 

изплашен от бурята. 

Но те нищо не чуваха. Прегърнали се до 

болезненост, те не отделяха устни, не сваляха 

погледите си един от друг. 

Шумът на вълните, които се разбиваха под 

страшната скала, не ги плашеше. Сега те бяха 

щастливи и не искаха да си спомнят къде е найудобно 

за самоубийство. Невена плачеше от 

щастие. Ръката ѝ се носеше по неговите коси. 

Милваше лицето му - искаше да се увери, че той - 

Климе, който я бе оставил така жестоко, а днес е 

при нея. 

Той я обичаше, щом бе дошъл. Та нима тя не 

им каза, че не ще могат да живеят заедно. 

Нейното сърце ѝ подсказа по-скоро от техния 

разум, че няма да се разберат. И ето, те не са се 

разбрали. Той се идваше при нея. Но дали само за 

това се връщаше, или защото не бе угаснала 

любовта, която им донесе тяхното детство? 

Онази любов, която се усилваше от изминалите 

им задружни години. 

Под пламъка на неговите целувки Невена си 

спомни за дните, когато тичаха край църковните 

скали да събират мак. Пътеките между скалите ги 

подканяха и те, подали си ръце един на друг, се 

изкачваха нагоре. После тичаха по надолнището 

131

и се спираха чак при площада на тези големи 

скали, които висяха страшно над езерото. 

Веднъж Климент, поглеждайки към 

страшната пропаст, ѝ каза: 

– Ако ме забравиш, аз ще се хвърля от тука в 

пропастта… 

– Климе! – извика тя изплашена, като го 

задърпа за дрехата. – Никога не трябва да 

говорим такива лоши думи. 

– И все пак, трябва да знаеш, че ще го 

направя – настоя той. 

– Не се знае кой! – отвърна му тогава Невена. 

– Може би ще стане нужда аз да се хвърля… 

После се засмяха. 

Колко пъти през тия самотни дни тя си 

спомни за този разговор. И днес, когато отново 

дойде на скалата, тя си спомни за смеха, с който 

се препираха тогава, без да предполагат, че един 

ден пак ще се срещнат тук, и то след голямо 

разочарование, с едно желание да изпълнят онези 

свои детски мисли, които си казаха тогава със 

смях. 

Колкото и щастие да им носеше тая минута, 

те не можаха да изпъдят спомена, който ги бе 

довел до скалата, отчаяни и решени да напуснат 

този свят. 

Климент чувстваше колко жесток е бил с 

Невена. Затова в тая минута се чудеше как да ѝ 

132

докаже своята голяма любов. Струваше му се, че 

пламенните целувки и чистият поглед не стигат. 

Той галеше нежно черната ѝ коса и, надвесил се 

над нея, ѝ шепнеше с молба: 

– Невено! Аз сбърках, но обичам истински 

само теб! Вярвай ми, Невено, само теб обичам! 

– Вярвам – отвърна нежно Невена. – Вярвай 

ми и ти, защото и сам Бог пожела в деня, в който 

решихме да умрем, да започнем истинския 

живот… 

Те седнаха на камъка, и хванали ръцете си, 

допрели нежно глави, се загледаха в пенливите 

води на езерото. 

Бурята стихваше. Вятърът като че ли 

изведнъж престана. Облаците се разкъсаха бързо, 

вълните ставаха все по-малки и по-малки. И те се 

успокояваха както душите на двамата влюбени. 

По тялото им мина лек трепет - като че ли избяга 

от тях и последната мъка. Невена се отпусна в 

ръцете му. Нейните очи бяха кротки, пълни с 

щастие и любов. 

– Обичам те! – прошепна той. 

– Обичам те! – отвърна тя. 

А долу водите се плискаха между скалите и 

повтаряха този шепот на влюбените. 

Езерото стана пак спокойно, небето се изясни 

и се сля със сините води, които се бяха превърна- 

133

ли в огледало и прегръщаха усмихнатия образ на 

слънцето. 

134

ТРЕТА ЧАСТ 

I 

След хубавото лятно време бяха настъпили 

тъжни есенни дни. Цяла седмица непрекъснато 

валеше дъжд. Вятърът се промъкваше между 

старите рибарски къщи, извиваше се нагоре по 

баирите и пак се спускаше надолу към другия 

край на езерото… 

Нощите бяха страшни. Ревът на вълните и 

свиренето на вятъра се носеха непрестанно по 

крайбрежието. Вълните достигаха до вързаните 

далеч от брега лодки и се мъчеха да ги отскубнат 

от коловете. Нямаше помен от нежната поезия на 

синьото езеро. Пред очите се виждаше само 

водната стихия, която плашеше със своите 

страшни вълни. Те се носеха в луд бяг. Издигаха 

се високо, пенеха се и гонеха своята страшна цел 

на унищожението. 

Крайбрежните улици бяха заприличали като 

тези на Венеция. Всички изби бяха пълни с вода. 

Хората се суетяха, викаха и с измокрени дрехи 

цапаха от едно място на друго - гонеха дървета и 

покъщнина, които плаваха из водата. 

Климент Симеонов и неговата жена Невена 

бяха застанали на измокрения от дъжда прозорец 

135

и гледаха в далечината как се гонят вълните. 

Пяна се образуваше често по върховете им, 

когато наближаваха брега или се разбиваха в 

скалите. 

Той бе прегърнал нежно Невена и мислеше за 

живота, който наистина бе много чуден, както и 

природата. Климент знаеше, че и тези вълни ще 

изчезнат. Рано или късно, но те ще изчезнат. Ще 

настъпи онова спокойствие и красота, за които се 

бленува в живота. 

Какви чудни неща се случиха с него! През 

колко бурни дни премина! Сега той пак бе в тихо 

пристанище - семейството. Но и това тихо 

пристанище, където се надяваше, че ще се 

чувства винаги добре, усещаше, че започва да се 

вълнува. Облаци се носеха все по-често и 

затъмняваха чистотата на чувствата… 

Невена се бе сгушила на неговите гърди, като 

че ли изплашена от тези бесни вълни в езерото 

или от бурята, която пращаше в небето 

гръмотевици и светкавици… А може би и тя бе 

забелязала тъмните облаци, които се свиваха над 

тяхното брачно ложе. 

В тази минута Невена внезапно си спомни за 

онази нощ, когато случайно помогна на Климент. 

И тогава също така бе мрачно небето. Не се 

виждаше добре, но тя видя - нейното сърце 

почувства, че той е в опасност. Тя видя как се 

136

обърна лодката му. После до слуха ѝ долетя 

неговият глух вик… Това ѝ стигаше, за да намери 

смелост да се хвърли във вълните и да му 

помогне да се спаси. Рискува своя живот, за да 

спаси този, когото обичаше - този, който сега бе 

неин съпруг. Въпреки бурята и опасността, през 

която премина тогава, тя винаги с радост си 

спомняше за онази вечер. Защото тогава той ѝ 

обеща, че само нея ще обича. Тогава бе много 

хубаво. Но после… После тя страда толкова 

много от неговата измяна. Думите, които ѝ каза 

Хенриета, бяха по-страшни от тия вълни и от 

бурята по небето. Той тръгна с нея… 

При тия мисли тя трепна. Притисна се още 

по-силно до него. Като че ли и в тази минута се 

страхуваше да не би някой да отнеме нейния 

Климент. Той я погали нежно по лицето. 

Усмихна се на нейния страх (както си мислеше 

той) от гръмотевиците и светкавиците, и пак 

мълчаливо допряха гальовно главите си една о 

друга… 

От техния прозорец се виждаше и скалата. 

Оная скала, където нейното сърце повторно 

затупка радостно, вместо да спре своите удари 

завинаги. 

Страшен беше този ден в своето начало. 

Колко много сълзи изля Невена тогава, когато 

другарките ѝ се веселяха и гласяха нейната 

137

приятелка за булка. Как да не страда, когато 

приятелката ѝ тоя ден постигаше своята мечта! 

Щеше да се омъжи за този, когото обичаше. А 

Невена нищо не знаеше за своя любим. Той 

замина и повече нямаше вест от него. В страха си 

тя го виждаше женен в далечна, хубава страна 

без дори и да помисли за своята малка Невена, 

която толкова много го обичаше. Значи той 

нямаше вече да се върне при нея! И все пак тя то 

очакваше. Чакаше го да дойде - искаше да дойде. 

Обаче никога не помисли, че ако се върне пак 

при нея, тя веднага ще му прости. Нима можеше 

така лесно да му се прости това, което той ѝ 

причини? Не. И все пак тя искаше да го види още 

веднъж. Искаше да знае, дали действително е 

щастлив. 

Когато разбра, че не работи нищо в 

Германия, а живее само от рентата на Хенриета, 

на Невена ѝ стана много мъчно. Виждаше пред 

себе си своя Климент унижен. Тя страдаше 

повече от него. Много се бори да не му пише. 

Нали бе обещала на Хенриета, че няма да им 

пречи? Да пишеше значеше да наскърби или нея, 

или него, а може би и двамата. 

Затова тя спотайваше мъката в себе си. Но, в 

изблик на отчаяние, тя наговори всичко онова, 

което я измъчваше на Христо. Невена не 

съзнаваше каква важна последица ще има за нея 

138

и за Климент това нейно избухване. И докато 

Христо се радваше на грубите думи, които чу по 

адрес на Климент, Невена плака през цялата нощ, 

а Климент се почувства събуден от своето 

опиянение и захлас. Той изтрезня и грабна 

куфарите. 

Ала Невена всеки ден чувстваше, че нейното 

отчаяние се увеличава. Мислите ѝ се носеха към 

оная скала, където някога на шега си казаха: 

„Ако ме напуснеш, аз ще се хвърля от тука в 

пропастта“. После тя му отвърна: „Не се знае, 

може би и аз ще се хвърля“… 

И наистина, защо да не се хвърли Невена в 

пропастта? Нима имаше още на какво да се 

надява? Как можеше да помисли, че ще обикне 

този младеж Христо, за когото искаше да я 

омъжи нейният баща? Не можеше да повярва, че 

ще е способна да обича друг мъж, след като бе 

изпитала това горчиво разочарование. Тогава 

защо да прави и Христо нещастен? Това добро 

момче, което знаеше за нейната силна любов по 

Климент, и което все пак я искаше за жена! Той я 

обичаше, другото не го интересуваше. Искаше 

само да му каже, че не го мрази, че е съгласна да 

му стане жена. Колко бе добър този Христо! Но и 

колко безличен - да се съгласи да го оставят само 

да обича, макар и да знае, че не е обичан. О, това 

е много обидно! 

139

И ето че сега тя бе в такова положение. Тя 

обичаше Климент. Но той не дойде ли при нея от 

милост? Не жертва ли модерните страни, за да 

облекчи нейните страдания? 

Защо винаги тези мисли измъчваха младата 

съпруга? Защо си спомняше все още неговата 

изневяра? Нали той дойде при нея с такава 

любов, че поиска да умре, ако тя бе станала жена 

на другиго? Какво по-голямо доказателство 

искаше Невена? Той бе неин съпруг - мил, нежен, 

внимателен - и тя го обичаше. 

Да, тя го обичаше - но от любов ли наистина 

дойде Климент при нея, или се разочарова от 

Хенриета? Може би именно след това 

разочарование той се сети за малката Невена, 

която го очакваше… 

Тези мисли много често измъчваха младата 

съпруга и огорчаваха нейния живот. След 

първото обяснение при срещата горе на скалата, 

след щастливите брачни дни, Невена започна да 

се подава на тези черни мисли. Но защо? Нима 

винаги в брака трябва да има нещо, което да 

руши щастието? И тъкмо за него ли трябва да се 

мисли? Не! 

Затова Невена пак си припомняше първите 

дни. Той дойде при нея. Значи наистина я 

обичаше, щом като бе оставил Хенриета. 

Климент бе толкова внимателен, ласкав и нежен 

140

към нея, че Невена чувстваше като че ли я носи 

на ръце. Никога груба дума не ѝ каза. И как 

тогава Невена можеше да не бъде щастлива? 

Неговите ласки я унасяха. Думите му, че след 

една седмица тя ще бъде негова жена, 

окончателно я убедиха, че Климент обичаше 

само нея. Хенриета е била една опасна жена, 

която временно бе успяла да го оплете, 

използвайки слабостите на един млад мъж… 

Слънцето я огря скоро в бялата булчинска 

рокля. Лицето ѝ пламтеше в огън. Очите ѝ 

блестяха от щастие. Гърдите ѝ вдишваха 

щастливото опиянение на деня, а такта на 

музиката я унасяше в царството на блаженството. 

В тоя ден тя бе забравила всички горчиви 

минути. Притискаше се до своя съпруг и 

раздаваше на всички усмивки. 

И Климент бе доволен. Тя го виждаше как се 

унася в нейния поглед. Виждаше блясъка на 

неговите очи, чувстваше пламъка на неговите 

устни. 

Невена бе щастлива. Тя не можеше да чуе 

какво си шушукат старите моми: 

– Ето, Сийке, видиш ли го Климе? Ходи из 

света с оная германка, поживя си с нея, 

пообиколи и някои други, а сега - пак при 

чистото момиче. Такива са мъжете - харесват 

модерните и натруфени жени за любов, но когато 

141

идва време да се женят, търсят пак скромните 

момичета. 

– О, ако бях аз, щях да му обърна гръб на 

такъв мъж! Колко срам понесе момичето, когато 

Климе избяга с оная руса германка! 

– Колко беше отслабнала горката – отвърна 

другата, която на времето бе обърнала гръб на 

своя любим и сега бе останала стара мома. 

– Виждаш ли го Климе? – бърбореше друга. – 

Лицето му се е изнежило като на жена. Докарал 

се с бяла връзка, като че ли е някой граф. А то 

баща му бе един даскал, вуйчо му рибар, а той 

нито даскал, нито рибар. 

– Е, така е, в чужбина е бил! – присмя се една 

баба. – Там така ходят… То ние като не сме били 

в Берлин, вече нищо не знаем… Ама това момиче 

Невена е виновно дето се съгласи да го вземе, 

след като избяга той след онази, дето ходеше 

гола из улиците, като че ли само тя имаше хубави 

крака… 

Но Невена не чуваше тези думи. Унесена в 

своето щастие, че след малко става съпруга на 

своя Климент, тя се усмихваше на всички и 

гледаше с любов своя избраник. 

Тя прекрачи прага на църквата и почувства, 

че той е до нея. Никой не ще може вече да ѝ го 

отнеме. Хенриета не ще има възможността да ѝ 

повтори, както някога, че Климент не е за нея. 

142

Не! Климент бе вече пред олтара заедно с 

Невена. 

Надали друга жена се бе чувствала толкова 

горда и толкова щастлива, когато до слуха ѝ 

долитаха думите на евангелието, и когато из 

църквата се носеше шепота на сватбената 

церемония. Невена се радваше, че бе излязла 

победителка. Хенриета, която му бе дала всичко 

преди брака, сега губеше Климент, а Невена, 

която бе запазила ласките си, за да му ги донесе 

след брака, сега бе безспорната победителка. 

Унесена, тя крачеше до Климент на излизане 

от църквата. Ръката ѝ и цялото ѝ тяло се 

притискаха до него. Тя чувстваше неизказано 

щастие. Озарена от това блаженство, Невена не 

погледна на излизане от църквата към скалата, 

защото главата ѝ бе високо вдигната. Погледът ѝ 

се носеше по гладката повърхност на синьото 

езеро и скачаше по амфитеатрално наредените 

къщи, които слизаха към водата. После, когато 

заслиза по стълбите, които се извиваха около 

скалата под църквата, почувства лъха на цветята, 

разцъфтели край пътя. Тия цветя се сливаха със 

сватбения букет и увеличаваха прекрасната 

картина на сватбеното шествие. 

Всички наоколо бяха щастливи. Сълзите на 

майка ѝ бяха изчезнали от старческите очи и при 

всеки поглед тя се усмихваше на своята дъщеря. 

143

Нейният баща също бе доволен. Засукваше 

дългите си мустаци и весело говореше със Спас. 

Вече не се виждаше намръщеното му лице и 

свитите вежди. Той спокойно бъбреше и смучеше 

от малката си лула. 

После около тях имаше глъч, много глъч и 

песни. 

Най-после, всичко стихна. Гостите се 

разотидоха. Прозорецът на спалнята бе отворен, 

за да влезе нощната прохлада след слънчевия 

задушен летен ден. 

Езерото, огряно от месеца и звездите, бе 

много набраздено от вечерния бриз. Чуваше се 

шепота на водата, която миеше скалите на 

близкия бряг. 

Невена с гордост прекрачи прага на брачната 

стая. Зад нея бе чистото минало на нейното 

моминство. Булчинската рокля падна от тялото ѝ. 

Стаята бе осветена само от светлината на луната. 

Хлад погъделичка нейното пламнало тяло, което 

предусещаше великата нощ… 

С радост Невена му поднесе своето тяло. С 

радост се остави в ръцете му. Нито за миг тя не 

помисли за неговото минало. Тя бе забравила, че 

той беше живял цяла една година с друга жена. 

Не. Невена бе радостна, че Климент ще бъде 

първият, който ще се унесе в огъня на нейното 

непорочно тяло. Неговите стъпки, скърцането на 

144

вратата и тихия му шепот я унесоха в желаното 

щастие. 

И то не бе ден, не бяха два. Невена се бе 

загубила в тоя шепот на щастието през цялото 

лято. За нея дните и нощите бяха само наслада и 

любов. Тя беше много щастлива! А той не 

можеше да повярва, че в нея ще намери толкова 

любов и толкова щастие. Затова и той се унесе в 

упоителната омая на брачния живот… 

II 

Все пак това опиянение свърши. Един ден 

Невена видя на писалищната му маса немски 

вестници и списания. Може би и друг път да 

имаше на масата немски вестници и списания, но 

днес това ѝ се видя странно. Някакъв хлад я 

обхвана. Тя почувства студена тръпка. 

Невена обиколи няколко пъти работната маса 

на Климент със страх. Ръката ѝ най-сетне, 

треперейки, посегна да вземе един от вестниците. 

След това заразглежда непознатите букви в него, 

които като че ли съдържаха най-ужасни тайни. 

Тия вестници сякаш настойчиво ѝ повтаряха, че 

тя е била досега опиянена от любов и нищо не 

знае. Невена почувства някакъв шепот, който ѝ 

говореше, че е била заблудена. Нима трябваше да 

бъде толкова глупава да вярва, че Климент я 

145

обича толкова много, че тя наистина е щастлива? 

Нима тези вестници не доказваха, че той все още 

обича другата, и когато искаше да си спомни 

миналото, да чуе нейния глас, той четеше 

списанията от нейната страна? Сигурно беше 

така. Можеше ли да повярва Невена, че Климент 

ще разгърне вестника без да си спомни за нея - за 

чужденката. 

Щом разтвори страниците, пред очите на 

Невена изпъкна образът и тялото на Хенриета. 

Виждаше я как кокетничи при преобличането 

вкъщи, когато Невена бе така добра да се 

погрижи за нея. Онова хубаво развито тяло на 

узряла жена, което сломи тогава Невена, бе и сега 

пред очите ѝ. 

Това явление я изплаши не толкова с това, че 

бе Хенриета красива, защото и Невена вече не бе 

онова малко момиче, а жена, която скоро ще 

стане майка. Изплаши я обстоятелството, че тия 

вестници бяха на масата именно с тази цел - 

когато Климент скучае, да му се явява образът на 


Страшна ревност обхващаше младата жена в 

тази минута. Ръцете ѝ се сгърчиха, устата ѝ се 

изкриви, а след миг-два вестниците се 

превърнаха на безмилостно унищожени късове, 

нервно тъпкани от краката ѝ. 

146

След вестниците идваха хубавите 

илюстровани списания. Колкото повече списания 

се мяркаха пред очите ѝ, толкова по-силен 

ставаше нейния гняв. Когато най-сетне разкъса 

всички немски списания и вестници от работната 

маса на Климент, тя избухна в плач. 

Невена плачеше не само от ревността, която 

се увеличаваше в нея, но и от отчаяние. Нима 

занапред нейното спокойствие бе унищожено? 

Нима нейното щастие все още зависеше от 

несъществуващата на пътя им Хенриета? Невена, 

която бе съпруга на Климент, да се страхува от 

тази, която бе далече от него толкова много 

километри! При тия мисли тя заплака още посилно. 

Видя ѝ се много глупаво всичко това, 

което направи преди малко. 

А когато Климент влезе в стаята и видя 

разкъсаните вестници и списания, Невена се 

хвърли в прегръдките му и с хълцания заговори: 

– Климе, ще ми простиш ли? Аз съм понякога 

много глупава, много лоша. Мене ме е все още 

страх от нея… И ето какво направих… 

– Ах, Невено, защо се измъчваш все още с 

тези лоши мисли? Нали знаеш, че това минало 

обещахме да го забравим? 

– Аз наистина го бях забравила, но ти… 

– И аз, Невено – приближи се до нея с тъжна 

усмивка той. 

147

– Наистина ли, Климе?… Но тия вестници… 

Те ми напомняха за нея и ми стана много мъчно. 

– Но нали знаеш, че тя вече не съществува за 

нас? Аз съм твой съпруг - нима това не ти стига, 

за да си спокойна? 

– И аз така мислех до днес. Обаче, когато 

видях преди малко тези вестници, изведнъж ми 

напомниха нещо забравено, нещо, което бе 

останало смътно в главата ми като далечен лош 

сън… Ах, тези вестници! 

– Боже мой! Какво общо имат тези вестници 

с нея? 

– Нали са от Германия?… 

– Но какво от това? 

– Ти обичаш все още немския език? 

– Обичам го, разбира се… 

– Значи и нея? – заплака наново Невена. 

– Защо смесваш, мила Невено, езика с 

хората? 

– Защото този език научи само заради нея. 

– Не е вярно, аз го знаех и от по-рано, макар и 

по-слабо. 

– Ти ме лъжеш, за да ме заблудиш. Но аз 

чувствам, че още не си я забравил. 

– Невено! – пламна засегнат най-сетне 

Климент от тези нейни думи. 

– Не, не ме прекъсвай! Кажи ми истината, 

защо се върна? Кое те накара да се върнеш? 

148

– Ти! – погледна я смело Климент. 

– Ох, това ако беше истина! – изохка Невена 

с тъжна усмивка. 

– Кога съм те излъгал? – обиди се той. 

– Някога, когато ми казваше, че ще обичаш 

само мене… 

– Но, Невено, защо ми напомняш тъкмо сега 

за онази грешка, която все пак не успя да заличи 

нашата любов? – отвърна с болка Климент. 

Ето, значи, най-сетне дойде онова, от което 

най-много се страхуваше той, когато беше 

толкова много щастлив - напомнянето за неговия 

грях. Климент се почувства ударен на найболното 

място. Нима трябваше да му напомня 

Невена за онова, от което и без това той страдаше 

толкова много? Колко му се искаше да бъде чист 

като Невена в миналото си! Но оная слабост, 

която го отведе чак в Берлин, го измъчваше 

често. 

Докато досега той се успокояваше с любовта 

на Невена, която никога от сватбата не бе 

напомнила за греха му, днес тя му нанесе 

неизлечим удар. Как щеше да живее от този ден 

нататък? 

Преди да си отговори на този въпрос, той чу 

думите на Невена: 

149

– Кажи ми откровено, защо се върна? 

Наистина ли, защото ме обичаше, или се скара с 

нея? 

– Не, не съм се карал с нея… 

– Може би тя не те обичаше вече? – 

продължаваше въпросите си тя. 

– Не зная… 

– Но ти мразеше ли я, когато я напусна? 

– Невено! Страшен е твоят разпит. Нима 

толкова непоправимо е моето престъпление, та 

сега наново ще ме разпитваш и съдиш за онова, 

което мислех че сме забравили и двамата?… И 

ако знаеш, мила, колко много ме измъчваш, като 

ми напомняш за моята грешка! Нима мислиш, че 

само на тебе ти тежи. Не, Невено? Тази моя 

изневяра измъчва може би много повече мен. 

Причините за моята мъка са две. Първо, защото 

аз убих пламъка на нашата любов когато бе 

стигнала своя връх, и второ, защото зная, че ти 

винаги ще се измъчваш от тази мисъл: „той ми 

изневери“… Ти, може би без да искаш, често ще 

ми напомняш за моята грешка… А аз мислех, че 

ние се разбрахме… Вярвах, че ти все още ме 

обичаш и ще имаш това добро сърце да ми 

простиш за онази рана, която ти нанесох… Но 

сега виждам, че съм се лъгал… Ти временно бе 

забравила тази болка, или я спотайваше в сърцето 

си, и сега тя избухна… 

150

– Климе, мили Климе, прости ми! Аз много 

те наскърбих! – прошепна Невена, трогната от 

неговите искрени думи. 

Тя приближи измокреното си от сълзи лице 

до неговото и се повдигна на пръсти, за да го 

целуне. Той беше все още тъжен. И неговите очи 

се бяха напълнили със сълзи. Невена видя 

сълзите в очите му и го замоли: 

– Ти ще ми простиш, Климе, че те нагрубих. 

Станала съм може би много лоша. Чувствам от 

твоите мъдри думи, колко съм сгрешила. Но това 

е, защото много те обичам! Често ме обхваща 

страх, да не ме оставиш както някога. Мисля си, 

да не би да си се оженил за мене от състрадание. 

– Невено, мила моя жена Невено, аз те 

обичам, вярвай ми! – отвърна Климент и я 

притисна до себе си. 

– О, Климе! – усмихна се тя през насълзените 

си още очи. – Колко се радвам, че всичко е било 

само глупава ревност, без основание. Никога вече 

няма да ти напомням за това. 

– Тогава ще те обичам повече… 

– Нали?… Усмихни се тогава и ти, мили… 

– Не, не мога веднага, Невено… 

– Толкова много ли те наскърбих? 

– Ах, мила, не ти си виновна за това, а аз - 

затова болката ми е по-голяма, защото зная, че ти 

151

донесох толкова страдания… О, защо излязох 

толкова слаб пред тази жена!… 

– Нали казахме, Климе, че тя вече не 

съществува – упрекна го с усмивка тя. 

– Колко беше хубаво да е така! – отвърна с 

въздишка той. 

– Хайде, сега ти започваш! Моля ти се, 

Климе, престани да мислиш за този лош час… 

Хайде, погледни ме в очите… Добре, добре!… 

Така! Искам да целунеш своята малка, глупава 

женичка… Още веднъж!… Пак! – смееше се 

Невена, като го дърпаше за ръката. – Седни тука 

до прозореца, а аз ще седна на коленете ти. Така. 

Сега се чувствам много по-добре… Зная, че моят 

мъж ме обича и ще ме носи винаги из пътя на 

щастието. 

Климент я слушаше как му говореше найнежни 

думи, галеше черните ѝ лъскави коси и се 

унасяше в шепота на малките ѝ устни. Топлината 

на нейното тялото го омайваше, близкият дъх на 

устните ѝ го успокояваше. Той чувстваше 

нейното тяло пълно с желания. В ръцете си вече 

държеше жената Невена, а не онова малко дете, 

което познаваше от игрите с бели камъчета край 

езерото, или когато се плискаха с вода, или 

събираха мак и божур из нагорнището. 

Сега Невена без да иска играеше ролята на 

съблазнителка. След като успокои сърцето и 

152

душата на своя Климент, тя запали в него мъжа, а 

в себе си зрялата жена. 

Как ѝ се искаше да му каже и радостната 

вест, че е усетила първите признаци на скъпа 

рожба! Но не. Сега те се любуват на себе си. 

Неговият поглед изпускаше вече искри, нейното 

тяло търсеше този огън, който свети в очите му… 

Те забравиха горчивите минути, които бе 

донесла преди малко ревността. Съпружеската 

любов бе желана и от двамата… 

Навън настъпваше хубава лятна нощ. 

Звездите блещукаха в спалнята им, а плясъкът на 

малките вълни долиташе през прозореца и се 

смесваше с техния любовен шепот. 

III 

Но щом настъпи утрото и всеки остана сам, 

наново лицата им ставаха бледи и унили. От тоя 

ден страданията се повтаряха. Те чувстваха, 

въпреки снощното прощаване, че тяхното щастие 

не е истинско. Веселието им бе изкуствено. 

Дните се занизаха със своето мъчение. Сега 

то като че ли бе по-страшно. Невена страдаше 

вътрешно. Тя никога вече не му проговори за 

Хенриета, но Климент чувстваше, че русата 

германка все още бе между тях. Той стана 

153

нервен, често избухваше и след това молеше 

Невена за прошка. После идваше неин ред. Тя 

избухваше в нервна криза, упрекваше го и след 

това изведнъж плачеше и го молеше да ѝ прости. 

И пак настъпваха дни на взаимното залъгване 

на щастие и любов. Есента ги свари в такова 

хладно състояние. Между тях имаше нещо, което 

те не можеха да премахнат. Колкото и да се 

мъчеха пред себе си и пред хората да се 

преструват на щастливи, те знаеха, че тяхното 

щастие бе загубено още преди да дойде есента. 

И сега, застанали до влажния прозорец, 

двамата изведнъж почувстваха, че бе много 

глупаво да страдат. Тя искаше да му каже, че е 

неразумно да продължават такъв живот. Нима не 

разбираха, че тъкмо защото се обичат, затова 

страдат толкова много с това грубо мълчание. 

Ако си разменяха разумно думи, биха се 

разбрали, биха разбили тази ледена преграда 

между тях. 

Невена усещаше, че той я обича много, и 

страда само защото я вижда тъжна. Той 

схващаше, че тя се измъчва от спомена за 

неговата грешка. Всякога в такива минути тя бе 

готова да коленичи пред него и да го моли да 

забрави тъжното минало. Да иска да се върнат 

щастливите дни, които прекараха през първите 

брачни месеци - онези щастливи дни, които я 

154

направиха майка… Нали това зависеше само от 

тях? 

И все пак Невена чувстваше, че не може, че 

няма да се върне онова време. Тя бе виновна, 

защото толкова пъти му обещаваше, че не ще му 

напомня за миналото, но винаги в моменти, 

когато Климент се чувстваше поне видимо 

щастлив, тя избухваше със своята глупава 

ревност, или изпускаше някоя думичка, която се 

забиваше като нож в сърцето му… 

Дъждът все още валеше. Вълните се пенеха в 

далечината, а хората се суетяха да спасяват 

лодките и мрежите си от водната стихия. 

Климент бавно се освободи от прегръдките 

на Невена. Той чувстваше, че тя иска нещо да му 

каже. Но тъй като все още мълчеше, Климент я 

целуна леко по страните и проговори: 

– Трябва пак да отида да им помогна, Невено. 

Днес времето е много по-лошо. Водата заплашва 

лодките. Може да ги замъкне на някъде и да ги 

разбие в скалите… Това лошо време, като че ли 

няма край. Чувствам, че нещо ми тежи на душата 

от това мрачно небе. 

– Само от това ли? – прошепна Невена, без да 

го погледне. 

– Да! – отвърна Климент и избяга от стаята. 

Тя остана на прозореца, без да помръдне. Това 

отсечено „да“ не бе казано равнодушно. В това 

155

„да“ Невена усети болката на неговото сърце. 

Може би той бе отегчен от нея. Нима не го 

измъчваше с толкова глупави неща, че и найтърпеливият 

трябваше вече да се отегчи? 

Защо бе толкова безразсъдна? Защо искаше 

да унищожи и последния лъч на щастие в 

съпружеския им живот от няколко месеца насам? 

Нима само нейният мъж преди брака е обичал 

друга жена? Та нали всеки мъж има свое 

предбрачно прегрешение? А ако тя го познала 

по-късно? Ако не знаеше, че е съществувала 

Хенриета… Ах, колко щеше да бъде хубаво 

тогава! 

Но сега - сега тя знаеше. Това бе найстрашното 

- тя знаеше и женската ѝ суета бе 

накърнена… 

В това време Невена видя как Климент слиза 

бавно по надолнището. Тялото му се клатеше 

отпуснато, главата му бе сведена. Докато друг 

път, в кожените дрехи, високите рибарски 

ботуши и кожената шапка, той изглеждаше 

мъжествен, сега раменете му се бяха отпуснали. 

Невена прехапа устни. Тя схвана, че Климент 

е неспокоен. Радостта от лицето му изчезна. Той 

я гледаше гузно, като че ли се страхуваше от нея. 

Нощем ставаше над масата и пишеше до късно. 

Някога ѝ четеше нещо от онова, което бе превел 

156

или съчинил, но по-често тя не виждаше къде 

отиват ръкописите му. Какво ставаше с Климент? 

Като че ли в отговор на тези нейни думи той 

се спря на улицата. Поколеба се дали да не се 

върне. След това свали кожената шапка и вдигна 

високо глава. Виждаше се, че иска да почувства 

дъждовните капки - да разведри изморения си 

мозък. 

Главата му наистина гореше. Той чувстваше, 

че страда не само от своето минало, но и от 

своето днес. Какво искаше Невена от него? Нима 

не бе той винаги внимателен с нея? Той я 

обичаше толкова много и желаеше двамата да 

бъдат щастливи. А от ден на ден тяхното щастие 

изчезваше… 

Колко много се радва Климент в първите 

месеци на техния брачен живот! Обикна я още 

повече когато усети, че тя всичко му е простила. 

Но сега? Сега Невена постоянно му напомняше 

за миналото. Измъчваше го, измъчваше и себе си, 

защото поставяше между тях Хенриета. Тази, 

която може би сега им завиждаше на щастието, 

че са заедно. Това щастие, което отначало 

действително съществуваше. 

Постоянно Климент губеше спокойствието 

си. Той не знаеше какво да прави. Как да докаже 

най-сетне на Невена, че обича само нея? А 

трябваше да стане нещо между тях. Защото 

157

чувстваше, че ако продължава този хлад, това 

дразнене и взаимно недоверие - ако всичко това 

продължаваше още малко - той разбираше, че 

един ден от любовта им няма да остане нищо. 

Постепенно те се отчуждаваха, въпреки че 

вътрешно се обичаха толкова много… 

Какво ѝ правеха вестниците, та му 

забраняваше да ги държи на масата? Били 

немски! Колко смешно! Нима заради Хенриета 

трябваше да се откаже и от предимството да 

ползва един европейски език? Нали само това му 

оставаше от онзи грях, който рушеше и сега 

щастието му? От всичко, което преживя, от 

живота му в Берлин остана само немският език и 

познанията му за света. Само това бе ползата. 

Всичко друго му донесе само страдания. 

Той вече знаеше, че цивилизацията е вятър, 

че там има по-голяма суета и злоба. Гнило 

общество - много по-гнило от простите хорица в 

това малко градче. Книгите не го бяха излъгали. 

Каквото каза на Хенриета при първата среща за 

това тогава непознато общество, всичко излезе 

вярно. 

Климент се засмя горчиво от тези свои 

мисли, нахлупи кожената си шапка върху 

измокрените от дъжда коси и въздъхна: 

– Да оставим онова общество и целия свят в 

тази минута! Но какво става с нас, с нашия 

158

брак?… Аз предусещам, че след една година ще 

си бъдем чужди… Ах, Невено, защо не можеш да 

ме разбереш? - поклати глава Климент, 

недоволен и огорчен. 

Жал му беше, че се отчуждават. Той толкова 

много искаше да се разбират. Но как? Тя го 

ревнуваше ужасно, а той искаше да изпълни 

всичките ѝ желания. 

Нима не беше тя тази, която го накара да 

работи вечер до късно, да превежда за 

вестниците разкази, да дава описания, за да 

спечели пари - за да върне всичко онова, което бе 

взел от Хенриета? Климент не можеше да 

забрави писмото, което му предаде нейните 

думи. Ония нейни думи, които го стреснаха: 

„Климент не е мъж, щом се е оставил да го храни 

една жена. Да живее от нейните пари.“ 

Той искаше в скоро време да ѝ каже: 

– Невено, аз изплатих всичко онова, което 

взех от Хенриета. Тя вече няма с какво да ме 

държи. Аз съм свободен и по съвест, и по сърце! 

Така искаше да ѝ извика Климент. Да я 

зарадва. Още няколко месеца, и той ще може да 

съобщи това на Невена. Но до тогава?… 

– Климе! – извика тревожно някой от далеч. – 

Ела по-скоро, че водата дойде чак до къщата на 

Костови. Ще ни отвлече лодките тая страшна 

буря! 

159

Климент вдигна глава. Той позна гласа на 

вуйчо си Спас. Изтича при него, за да издърпат 

лодката по-навътре на брега, защото вълните 

вече я бяха задърпали към езерото. Спас бе 

зацапал във водата с високите си рибарски 

ботуши и дърпаше лодката към брега. Пред 

Климент заскачаха капки от яростните вълни, 

които го гонеха със злоба, пенеха се като огнени 

езици и се плъзгаха към лодката. Водни треви и 

охлювчета, раци и малки рибки бяха изхвърлени 

между камъните. Климент погледна по-навътре в 

езерото с влажните си черни очи. Проследи 

гоненицата на вълните и като си спомни за 

бурята, която също така се увеличаваше в 

неговия дом, махна с ръка и нагази смело в найдълбокото 

място. След това улови лодката с 

мускулестите се ръце. 

Вълните, като че ли зачудени от тази негова 

смелост, се пенеха между краката му и при 

оттеглянето на водата, искаха да тласнат и тялото 

му. Но стъпката на Климент бе здрава. Пясъкът 

се свличаше под ботушите му, ала той бе 

непоклатим. 

Скоро всички лодки бяха измъкнати от 

опасната зона. После отидоха да приберат и 

мрежите, които бяха доста далеч от брега и 

вълните застрашаваха да ги отвлекат. 

160

– Много лошо време, брей! – заклати глава 

Спас, когато останаха сами! – Не е зле да съберем 

и онази мрежа, дето ѝ се люлеят коловете и 

вълните може да отнесат… Но опасно е, трябва 

да се мине през дълбокото… Там при свалянето 

водата може да ги понесе заедно с нас. 

– Няма нищо опасно, вуйчо - вода – отвърна 

Климент с безразличие, като човек, на когото не 

му се живее вече. 

– Да, вода. Но тази вода не е за игра… 

Климент махна с ръка като се помъчи да се 

усмихне, и тръгна по наводненото крайбрежие. 

Двамата вървяха един до друг, нагазили във 

водата с рибарските ботуши, които бяха високи 

над коленете. 

Внезапно Спас се спря. Хвана Климент за 

ръката и му заговори: 

– Кажи ми, какво става, Климе? 

– Какво имаш предвид? – престорено запита 


– За вас двамата. 

– Ние… Не, нищо, нищо няма между нас, 

вуйчо… 

– И все пак, не сте както бяхте през първите 

месеци. 

– Така ти се струва – отвърна неохотно 

Климент и се помъчи да промени разговора. – 

Много раци и миди са отскубнали тия яростни 

161

вълни, вуйчо. Струва ми се, че никога не е било 

толкова зловещо езерото. 

– Случвало се е и други път… Значи, нищо 

особено няма между вас? – върна се на разговора 

Спас. – А мене все ми се струва, че нещо ви 

измъчва… Може би ти тъжиш за Берлин?… 

– О, не, не, вуйчо! – извика като ужилен 


– Или тя… 

– Да, тя страда от моето минало и… но то е 

дребна работа, вуйчо, много дребна! – зачерви се 

Климент и се наведе да хване един голям рак, 

който заудря с опашката, после разтвори 

щипките си и ги впи в пръстите на младия мъж. 

Той усети остра болка, която като че ли отклони 

болката на сърцето и изпълни желанието на 


Кръв потече от ръката му. Климент все още 

играеше с рака. После замахна така силно, че 

ракът, макар и ударен в мекия пясък, не можа да 

издържи и щипките му изхвръкнаха встрани… 

Вуйчо му го загледа замислен без да 

продължи подетия разговор… 

IV 

Невена все още стоеше на прозореца. Тя не 

мислеше нищо. Изведнъж тръпки полазиха по 

162

тялото ѝ и тя скочи. Взе връхната си дреха и 

тръгна да намери Климент. Искаше да го види. 

Да заплаче пред него. Да му каже, че не трябва да 

бъде тъжен. Нали се обичат? Нима така ще 

посрещнат своята рожба? Не, тя вече не ще му 

напомня нищо! Като разбере, че ще става баща, 

Климент ще забрави мъката си от нейната 

ревност, а тя ще му обещае, че не ще го измъчва 

повече. 

При тия мисли, сърцето ѝ затупка радостно. 

Попипа утробата си, като че ли искаше да погали 

онова, което тепърва се оформяваше като човек. 

Затича се бързо по стълбите и излезе на улицата. 

Лицето ѝ сияеше. Тя наистина почувства, че 

трябва да бъде щастлива, че е щастлива. 

Крачките ѝ бяха бързи. Дишането ѝ ускорено, 

като че ли отиваше на любовна среща. Боже мой! 

Защо не му каза досега радостната вест, че скоро 

ще бъде баща, че тя се чувства майка? Като му 

кажеше, сигурно няма повече да бъдат така 

чужди. Няма вече да се карат и да мислят за 

онова скръбно минало… Ще говорят вече само за 

своята рожба. 

– Невено! – спря я някой. 

– Кой ме вика? – отвърна почти грубо 

Невена, недоволна че прекъсват хубавите ѝ 

мисли, че отнемат минутите от онзи скъп момент, 

в който щеше да зарадва Климент. 

163

Когато видя кой я вика, Невена още повече се 

ядоса. Пред кея бе Придирчиев, учителят с 

малките очички, които примигваха важно. 

– Прощавай, че те спирам, може би бързаш 

много? – подхвана той. 

– Да. Наистина, много бързам! 

– При все това, искам да те запитам нещо. 

– Какво е то? – полюбопитства Невена. 

– Щастлива ли си така, както изглеждаше 

сега, когато идваше срещу мене? 

– Тебе как ти се стори, като ме видя? – 

отвърна Невена, която се зарадва, че той я бе 

видял тъкмо тогава, когато бе най-весела. 

– Видя ми се, че наистина мислиш, че си 

щастлива. 

– Защо да мисля?… 

– Защото все има нещо, което да те мъчи… 

Например, миналото. 

– Не го помня. 

– А аз го помня - той отне квартирантката ми, 

излъга и теб. 

– Мене не ме е лъгал! – сопна се Невена. 

– А може би още те лъже – продължи ехидно 

той. 

– Забранявам ти да клеветиш моя мъж! 

– Да го клеветя? Добре. Клевета ли е това, 

ако ти кажа, че всеки месец Климент изпраща по 

пощата пари в Берлин на Хенриета? 

164

– Не е вярно това! – пламна от гняв и мъка 

Невена. 

– Но аз го видях няколко пъти с очите си. 

Прочетох ясно адреса. Дори и сумата, която 

изпрати преди два дена, мога да ти я кажа… 

– Не е вярно! – повтори Невена, но сега не за 

да отговори на него, а да убеди себе си. 

– Пак повтаряш същото. Защо ще те лъжа? Ти 

не си мома вече… Нямам интерес… Но искам 

само да ти покажа колко е лицемерен твоят 

съпруг. 

– Стига! – извика Невена и като закри лицето 

си с ръце, захълца гласно и избяга в къщи… 

– Той… Той!… Той пак мисли за нея! – 

хълцаше Невена, паднала върху леглото, 

раздрусвайки цялото си тяло. 

Така стоя доста време. После стана и изтича 

към писалището. Ръцете ѝ заровиха между 

вестниците, после между ръкописите. Тя 

поглъщаше буквите бързо. 

Ах, тия ръкописи, от които се страхуваше 

най-много! Тя не искаше досега да ги чете, 

защото се боеше да не срещне хубави думи за 

тази чужда земя. Щом пише добре за оная чужда 

страна - щом я желае, значи, все още мисли за 

Хенриета… 

Когато Климент ѝ заговореше за своята 

работа на писалището, тя се страхуваше да го 

165

слуша. Струваше ѝ се, че ще говори само за 

Германия, за тази страна, която я измъчи толкова 

много. 

А той колко много искаше да размени мисли 

с нея по онова, което бе написал! Покрай своите 

преводи, той даваше и свои оригинални творби. 

Постепенно се наложи в редакцията на един 

вестник от най-добрите ежедневници. Хонорарът 

се увеличаваше доста. Климент получаваше 

значителна сума всеки месец. Той се радваше, че 

скоро ще може да изплати всичко, което 

мислеше, че е разходвано за него от Хенриета. 

По тоя начин той щеше да се освободи от 

тормоза на онова печално минало, когато бе 

продал тялото си. 

Всеки ден, след грубата рибарска работа, 

Симеонов седеше на писалището и работеше до 

късно през нощта. През последните дни бе му 

поискано описание за неговото пътуване до 

Берлин. Именно този ръкопис попадна в ръцете 

на Невена. 

Описанието започваше много стремително. 

Описваше се отчаяно напредъка на превозните 

средства, природата и, най-важното, което 

правеше описанието по-забавно, в него бе 

преплетена и една любовна история. 

Млад мъж се бе увлякъл по своята спътница. 

На пръв поглед нищо особено. Но когато Невена 

166

се вдълбочи по-нататък, всеки ред ѝ 

подсказваше, че тази жена бе Хенриета, а мъжът 

- Климент. 

Тия мисли, при това възбудено състояние, в 

което бе изпаднала сега, я вбесяваха от ревност. 

А думите на Придирчиев, че Климент изпраща 

пари в Германия, не излизаха от ума ѝ. Всичко бе 

ясно за нея - Климент не можеше да се помири с 

мисълта, че е в това малко градче. Неговите 

мечти все още бяха насочени към големите 

градове. Това ѝ се видя чудовищно. Значи той не 

можеше да забрави онзи живот! С каква жар 

описваше местата, които безспорно бе посетил 

заедно с нея! Колко пламенно рисуваше жената, 

която го придружаваше! Той пишеше, че тя била 

черноока. Но това бе навярно за демагогия. С 

това той искаше да я заблуди, че се отнася за 

Хенриета. Или го бе страх от истината. 

Колко е подло това! – заплака тя и в яда си 

разкъса ръкописа, който не дочете. Не можа да 

види, как описваше той накрая радостното 

завръщане в своя роден град при своята нежна 

годеница! Не. Нейната дива ревност унищожи 

онзи край, който щеше да я успокои. 

Ръцете ѝ все още унищожаваха ръкописите от 

писалището, когато в стаята влезе Климент. Той 

бе целият мокър от борбата с водната стихия. По 

лицето му струяха водни капки. Симеонов 

167

застана на прага на вратата. Онова, което видя, го 

закова на мястото. Трудът от толкова нощи сега 

бе на късове. Невена пак започваше да го 

измъчва със своята неоправдана ревност. 

– Защо направи това? – каза тъжно той. 

– Защото ти не ме обичаш! Защото това е за 

нея! Всичко е за нея! Пишеш за нея, мислиш за 

нея и… и парите пращаш на нея… Да! Защо се 

смути? Кажи ми наистина ли пращаш всеки 

месец пари на Хенриета? 

– Да, наистина, но… 

– Стига, не желая обяснения! – извика тя, 

като хвърли последните части от ръкописа в 

лицето му и продължи: – Очаквах всичко друго, 

но не и подлостта ти! Ти си ме лъгал!… Иди си 

при нея! Не мога да те гледам! Иди си при нея! – 

викаше Невена, разгневена до неузнаваемост. 

Климент я погледна с тъжен поглед. Поиска 

да каже нещо, но изразът на лицето ѝ го 

отблъсна, и той бавно излезе от стаята. 

Невена остана на мястото си като вцепенена. 

Ръцете ѝ се отпуснаха. Тя не можеше да плаче. 

Седна на стола и се загледа в разкъсания ръкопис 

на пода… 

168

V 

Вечерта настъпи още по-зловеща. 

Гръмотевици се чуваха една след друга. Дъждът 

се плискаше от покривите, а езерото ревеше като 

бесен лъв. 

Когато вратата се отвори с шум и с фенери в 

ръце влязоха няколко мъже, Невена изтръпна. Те 

носеха някого. 

„Не, не, не! Това не може да бъде! Нейният 

Климе! Той! Той! Какво е станало с него?“ – 

шепнеше Невена, хапейки пръстите си, без да се 

помръдне от мястото. Очите ѝ бяха широко 

разтворени. 

– Невено, какво гледаш? Оправи леглото. 

Запали печката! Чай, топла вода, аспирин! Поскоро! 

– викаше Спас, показвайки на рибарите 

къде да сложат загубилия съзнание Климент. 

„Леглото, печката, чай, топла вода“ – 

прошепна на себе си Невена и изведнъж, 

разбрала смисъла на тези думи, продължи: 

„Значи той е още жив! Аз ще трябва да го спася!“ 

Ръцете ѝ заработиха трескаво. Печката 

веднага засили бумтенето, водата закипя. 

– Сухи дрехи! – командваше със строгост 

Спас. 

– Сега, вуйчо – тичаше да изпълни поръчката 

Невена. 

169

– Димо, моля те, извикай веднага лекаря! 

– Сега, Спасе. 

– А ние? – обадиха се загрижени другите 

рибари. 

– Можете да си отивате. Благодаря ви! 

– Дано Бог го запази! Лека нощ – прошепнаха 

тихо те и на пръсти си отидоха. 

Невена ги гледаше като смаяна. Нищо не 

разбираше. Страхуваше се да попита вуйчо си 

какво се бе случило. Не намираше смелост да се 

приближи до леглото на Климент. Чувстваше, че 

тя бе виновна, за да се случи това нещастие с 

него. 

Затова бе доволна, когато чуеше някаква 

заповед от Спас. Искаше ѝ се да тича из къщата, 

да помага до съсипване, само да не чува 

пъшканията на болния, да не гледа пламналото в 

огън лице на Климент. 

Влезе лекарят. Сърцето на Невена затупка. Тя 

го гледаше в ръцете, в грижливото пипане на 

инструментите и в изражението на лицето му. 

После внимателно се заслуша в обясненията, 

които даваше Спас: 

– Г-н докторе, аз мисля, че е треска. Днес цял 

ден бе из водата. Три пъти го изпратих в къщи, 

но нали е буен, пак идва да се бори с вълните. 

Надвечер отидохме в кафенето да се сгреем с 

чай, а той тръгна да се прибира. Обаче след 

170

малко го видели, че пак отишъл към езерото. 

Защо? – спря се Спас и погледна строго Невена. 

После продължи: – Внушил си бил, че трябва да 

прибере и онази мрежа, която всички бяхме 

оставили на произвола, защото бе голяма и на 

опасно място. Навсякъде около нея вилнееха 

буйни вълни. 

– Така! – отвърна лекарят, като през всичкото 

време поглеждаше Климент, чиито очи все още 

бяха затворени. 

– Там именно се е простудил, защото, когато 

е смъквал единия край на мрежата, кракът му се 

заплел в нея и той останал там - до кръста във 

водата - нито можел да потъне, защото мрежата 

била закачена за другия край - нито да се 

освободи. Така стоял дълго време. Добре, че моя 

приятел Димко случайно го забелязал отдалече и 

с мъка отидохме да го спасим… И този дъжд - 

отгоре водата, отдолу умората през целия ден - 

това е всичко… 

– Не е малко – отвърна докторът. 

По очите на Невена се показаха сълзи: 

– Г-н докторе, какво трябва да правим? – 

замоли се тя. 

– Опасно е, но ще опитаме да го спасим. 

Надявам се, че ще успеем, защото има здраво 

тяло. 

171

Лекарят направи една инжекция, предписа 

лекарства, изреди своите наставления и като 

погледна термометъра, който извади от 

подмишницата на Климент, завърши: 

– 40 градуса! Значи внимание! Точно ще 

изпълнявате нарежданията ми през цялата нощ. 

Вратата се хлопна. Спас и Невена се 

спогледаха. Тя не можа да издържи строгия му 

поглед, приближи се до него и захълца: 

– Вуйчо, аз не съм виновна! Аз го обичам! 

– Ш-ш-шт! – затвори ѝ устата той, като усети, 

че Климент се размърдва. – После! Сега помогни 

да го спасим. Тичай за лекарства в аптеката… 

Или не, късно е, аз ще отида. Ти се грижи за него. 

* * * 

Наближаваше утрото. Все още Спас и Невена 

бдяха над болния. Това бе злокобна нощ. Заедно 

с трясъка на бурята се тресеше и тялото на 

Климент. Зъбите му тракаха, тялото му 

подскачаше в леглото. 

Сълзи капеха от очите на Невена, въздишки 

се изтръгваха от стария Спас при тази тъжна 

картина. Неговият здрав племенник, така 

изведнъж поразен от опасната треска! 

Към утрото, когато бурята намаля, болният се 

успокои. Той заспа, уморен от треската. 

172

Невена и Спас се бяха свили край печката и 

мълчаха. Най-после, като погледна, за да се 

увери, че Климент спи, Спас проговори: 

– Невено, кажи ми, какво има между вас от 

известно време насам? 

Тя повдигна тъжно глава, без да знае какво да 

му отговори. 

– Ти ли го измъчваш, или той тебе? Сега ли 

не се разбирате, или миналото ви пречи? 

– Ах, вуйчо, страшен е нашият живот през 

този месец! 

– Но защо? 

– Защото Климе не ме обича! 

– Той ли ти каза? 

– Не. Но съмнението ми подсказва, че той не 

е още забравил нея… 

– Германката? – усмихна се Спас с мъка. – Но 

ти ми кажи направо всичко, каквото се е случило 

между вас. 

– Аз скъсах веднъж всички немски вестници. 

Той се обиди, че го подозирам все още. Но тогава 

защо му са немски вестници, щом не мисли за 

нея?… 

– После? 

– Днес четох какво е писал за вестника пак за 

нея. 

– Какво бе това? 

173

– За своето пътуване… После той изпраща 

пари в Германия. За кого ще е, ако не за нея? 

– Стига! – извика строго Спас. – И ти си като 

всяка жена ревнива и искаш да помрачиш 

семейното си щастие, защото знай - Климент 

обича само теб! 

– Но, вуйчо Спасе! 

– Стига! Казах ти да мълчиш… Не си дочела 

до край разказа, нали? 

– Тогава щях да полудея… 

– Напротив - нямаше да скъсаш ръкописа… 

Чакай, не ме прекъсвай! Наистина, той праща 

пари на Хенриета, но… 

– Е, видя ли сега?… 

– Казах ти да не ме прекъсваш! Да, на нея ги 

изпраща - той ми каза това. След време щеше да 

каже и на тебе… Знаеш ли защо ги изпраща? 

Заради тебе. 

– Как така? – отвори широко очи Невена. 

– Защото, когато са дошли до него твоите 

думи, че живее от парите на една жена без да 

работи, той се стреснал. Разбрал, че само ти го 

обичаш и само ти си почувствала колко низко е 

паднал. Тези твои думи, които му предал Христо, 

са му дали кураж да се върне с надеждата, че ти 

все още го обичаш. 

– И после, вуйчо? – лицето на Невена се 

проясни. 

174

– Понеже стана твой съпруг, той пожела да не 

го овързва нищо с онази жена, която смути, 

макар и за кратко време, вашата любов. Климент 

искаше в скоро време да ти каже: „Невено, аз 

върнах на Хенриета всичките пари по моето 

пътуване. Тя вече няма нищо да взима от мене. 

Ние сме свободни да се обичаме - аз съм само 

твой!“ 

– Боже, колко много ме е обичал! А аз, вуйчо, 

винаги го измъчвах с моята ревност – проясни се 

още повече Невена и бавно, на пръсти се 

приближи до Климент. 

Тихо се наведе и целуна пламналите му бузи. 

По очите ѝ закапаха сълзи на умиление. Тя 

коленичи до леглото, за да се помоли на Бога да 

оздравее нейният Климент по-скоро. 

VI 

Охридското езеро бе пак тихо. Никакъв 

вятър, никакви вълни. Слънцето блестеше отгоре. 

Църквата се белееше над голямата скала. 

Рибарите спускаха мрежите в полукръг и бавно 

дърпаха с дългите въжета мрежата към брега. 

Здравото тяло на Климент преодоля тежката 

болест. Доста помогнаха грижите на лекаря и на 

вуйчо му Спас. Но най-много усети желание за 

живот, когато Невена го успокои, че вече нищо 

175

не ще я накара да страда. Щом той оздравее, ще 

бъдат само щастливи и ще чакат скъпата рожба. 

– Ти ще бъдеш скоро баща, Клименте. 

– Наистина ли, Невено? 

– Да, мили. 

– А ти? Ти ще си разумна майка… 

– Която ще обича своята рожба и своя съпруг. 

– И вече не ще мисли за миналото? 

– Никога! 

– Само за щастието ни? 

– За нашето щастие и за щастието на нашата 

рожба. 

– Колко ще е хубаво, Невено! Но аз вече съм 

здрав. Нали ти ме обичаш? Нали ще имаме и 

рожба? 

И ден след ден скръбта отиваше във 

вечността, и болките бяха изчезнали от техния 

дом. 

Те пак бяха като деца. Плискаха се с езерната 

вода, изкачваха се по нагорнището за късните 

есенни цветя, и когато запъхтяла тя се облягаше 

на него, той ѝ се караше: 

– Невено, ти трябва да внимаваш, защото не 

си дете вече! 

– Защото усещам как се създава в мене нов 

живот - животът на нашето щастие и животът на 

нашата рожба! 

176

Често Климент подкарваше своята нова 

платноходка, която приличаше на тези в 

големите градове. Опъваше въжетата ѝ с едната 

си ръка, а с другата прегръщаше Невена. Леко се 

носеше лодката по гладката повърхност на 

езерото. Колко бе красив животът! Те 

почувстваха колко е хубаво да се радваш на 

съпружеското щастие. 

Болестта която мина ги сближи още повече. 

Той бе трогнат от нейните непрекъснати грижи, а 

тя се убеди от думите на неговия вуйчо и от 

Климент, че всичко онова, което ѝ носеше 

страдание, е било внушение. Невена осъзна колко 

много е грешала със своята ревност и 

подозрение. За малко щеше да загуби своя мъж, 

който от честолюбие бе пожелал да свърши със 

себе си. 

Прохладния въздух в тая минута ги 

приближи още повече един до друг. Той галеше 

гладките ѝ коси и пееше нежна песен: 

Пред тихо езеро сами лежим един до друг 

опиянени. 

Любовни ласки с нежност си шептим, от 

сините води пленени. 

До мен ела, подай си ти устните, и с пламъка 

им запали ме! 

177

Далеч от погледите, сред водите, любима, 

страстно целуни ме… 

* * * 

Слънцето се плъзна по белия сняг на 

Галичина планина. Попръска с лъчите си езерото, 

което никога не замръзваше. Освети кръста на 

църквата. Пошари по заснежените кубета, и 

после заскача по амфитеатрално наредените 

къщи на стария град. 

Климент се разхождаше, обърнат целия в 

слух. В съседната стая се очакваше новият живот, 

който бе създаден от тяхната любов. 

И тъкмо когато се промъкна слънцето през 

стария прозорец и освети неговото лице, той чу 

детски плач. Въздишка на облекчение се 

изтръгна от гърдите му. Лицето на Климент 

просия - той бе вече баща! Те вече бяха наистина 

неразделни. Имаха рожба, която ще бъде винаги 

връзка помежду им. 

– Невено, мила моя, как се чувстваш със своя 

син? – пристъпи с нежност Климент. 

– Ти си вече татко – ние сме родители, с 

голямата грижа да създадем от него добър човек. 

– Ах, майката мисли за рожбата си!… Колко 

много се радвам! 

– Ела да го видиш – то прилича на теб. 

178

– Ах, да, но повече на теб – препираха се те. 

– Не, на двамата – обади се вуйчо им Спас. 

– Наистина, вуйчо, нали прилича и на 

двамата? 

Спас се просълзи, погледна детето отдалече и 

проговори: 

– Нека то ви донесе повече любов и 

разбирателство, деца мои! Забравете глупостите 

на миналото. 

– Те не съществуват вече, вуйчо! 

– Нали, Климе? – допълни Невена. 

– Разбира се! 

– Сега сме само ние и нашето дете… 

Топла целувка усетиха по устните си двамата 

съпрузи. После се чу гласът на бебето, което след 

малко засука от майчината гръд. 

Климент, горд като баща, застана на 

прозореца и се вслуша в шепота на вълните. Те 

му нашепваха за щастието, което го очакваше с 

неговата жена и милата им рожба. 

К Р А Й 

179

В памет на Васил Битраков 

син на Славе Битраков /Езеров/ 

+ + +

Кратка биография започната от Васил 

Битраков дописана от Светослав Битраков: 

Славе Езеров е псевдоним на Славе Александров 

Битраков роден в Скопие на 30.01.1906 г. Той е 

най-малкото, шесто дете в семейството на 

учителя от Българската Солунска Гимназия 

Александър Битраков. Израства в 

обкръжението на майка си Царева, голямата си 

сестра Невена и двамата братя Крум и Никола 

/две от децата почиват преди неговото 

раждане/. 

След като баща му умира през 1907 г. останала 

сама с 4 деца, майка му, едва 25 годишна, поема 

към Охрид при сестра си. Там живеят до 1918 г. 

С края на първата световна война и 

установяването на сръбска власт един ден 

майка му Царева омесила и опекла много хляб и 

рекла „Отиваме окончателно в България” и още 

на следващата сутрин нарамили кой каквото 

може, се отправят за София. Щом излезли от 

Охрид, на завоя, сестра му Невена хванала брат 

си Славе за ръка и прошепнала „Сбогом наше 

любимо езеро”. От тук нататък хващайки се 

сериозно за перото, Славе Битраков ще се 

подписва с псевдонимите Охридско-езеров, 

Ворезе и накрая Славе Езеров.

Вече в София, Славе Езеров започва още млад, 

поради липса на средства, работа в 

Държавната печатница. На нея ще посвети 40 

години. Не случайно работникът-писател нарича 

печатница-та свое училище и университет. В 

самото начало пише и издава в различни 

вестници и списания хумористични стихове и 

разкази. Първите работи на Славе Езеров се 

появяват когато е още 18 годишен в сп. 

„Полярна звезда”. Заражда се идеята да събере 

и издаде свои работи в отделно томче. Оформя 

няколко ръкописа и ги назовава „Щастливи 

години” и за по-евтино го набира сам и го 

разпространява по будките в София. Издава и 

хумористичен двуседмичник наречен „Усмивки”, 

който просъществува няколко години с известен 

успех. 

През 1929 влиза в казармата, където се ражда 

идеята за написване на първия роман. Озаглавен 

е „Аз искам” и това ще бъде най-продаваният 

от поредицата любовни романи, превърнал се в 

своеобразен бестселър за годините преди 1944 г. 

с четири издания и многохиляден тираж. 

Романът е завършен през 1931 г. и първите 

издания са на брошури. Поради небивалия си 

успех, издателите започват да го издават в 

сериозен формат и това е едно прекрасно начало 

за един млад автор.

Най-плодотворният му период е между 1938 и 

1943 когато излизат от печат повечето му 

романи. Именно и в този период става доста 

известен, но пари така и не вижда много, заради 

книгоиздатели търгаши, които му казвали 

„Малко ли е това, че си известен!” Въпреки 

това романите му - 22 на брой - набират 

скорост и бъдещето предвещава да е добро. 

Но след 1944 година комунистите обявяват 

произведенията му за булевардна литература и 

му забраняват да пише. Неиздаван повече, той 

се отдава освен на печатарската си професия и 

на активна читалищна дейност, с която се 

занимава до смъртта си през 1972 г.

Спомням си... 

„Спомням си, че когато играехме на улицата 

като малки деца, от прозореца ни се чуваше 

постоянното тракане на пишещата машина на 

татко. Масата му бе винаги безразборно 

покрита с листове и ръкописи на различни 

започнати романи и разкази. А когато излизахме 

сред природата, татко винаги имаше у себе си 

тефтер и писалка и всеки един свободен момент 

той го отваряше и пишеше - от единия край - 

един роман, от другия - друг.” 

Невенка Битракова, дъщеря 

„Спомням си, че като запален левскар, дядо ми 

Славе ме водеше често на мачове на Левски, а 

баба ми Наде ни чакаше да се завърнем 

триумфално, или с усмивка ни успокояваше, ако 

мачът имаше негативен развой. Почти 

неотлъчно бях до него и от рано запали в мен 

страстта към четенето, а по-късно и в 

писането. Когато четях вестник „Стършел” 

все се намираше някоя карикатура, която не 

разбирах и исках да ми я обясни, и той сядаше до 

мен и внимателно ми казваше какво е искал да 

каже авторът. Когато бях на 11 години дядо 

почина и в мен остана голяма празнина...” 

Светослав Битраков, внук

За контакти / поръчка на книги: 

Фейсбук: Славе Битраков - Езеров 

Тел.: 0889.032.113 

2016 г.

Издадени романи на Славе Езеров: 

Аз искам 

Веселите момичета 

Любов и загадки 

Любов край синьото езеро 

Човешки страсти 

Позор 

Жестока съдба 

Никога любов 

Хора без морал 

В низините 

Пробуждане 

Модерно общество 

Опиянение 

Чернев, човекът с тъмното минало 

Сърцето на летеца 

Любов на небето и земята 

Младост 

Дневникът на една девойка 

Тя вярваше 

Аз съм твоя 

В страната на робството 

Смешко и Бешко

Славе Езеров е 

псевдоним на Славе 

Александров Битраков 

роден в Скопие на 

30.01.1906 г. Той е наймалкото 

дете в 

семейството на учителя 

от Българската Солунска 

Гимназия Александър 

Битраков. 

След като баща му умира през 1907 г., останала 

сама с 4 деца, майка му поема към Охрид при 

сестра си, където живеят до 1918 г. 

С края на първата световна война и 

установяването на сръбска власт един ден 

майка му Царева омесила и опекла много хляб 

и рекла „Отиваме окончателно в България” и 

още на следващата сутрин нарамили кой 

каквото може, се отправят за София. Щом 

излезли от Охрид, на завоя, сестра му Невена 

хванала брат си Славе за ръка и прошепнала 

„Сбогом наше любимо езеро”. От тук нататък 

хващайки се сериозно за перото, Славе 

Битраков ще се подписва с псевдонимите 

Охридско-езеров, Ворезе и накрая Славе 

Езеров.

Славе Езеров 

1

Ljubov kraj sinjoto ezero

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?