слънцето - От Извора

Владимир НАБОКОВ
(1899–1977)
СТИХОВЕ
***
Признавам, че съм скитник по рождение,
че гоня ветрове и дим,
че съм вълна в огромното движение
на океана от звезди.
Като дете съм алчен, ненаситен,
сплъстено жилесто кълбо
от светещи дъги и ярки ципи –
и вечен с Вечната любов.
Из небеса безсънни тъмен странствам,
в звездите търся бряг и Бог,
и в ехото от пламнали пространства
намирам пристан и чертог.
И с мъка сдържам оня безполезен
размах на своето крило,
за да не би с дъха на звездна бездна
да люшна земното кълбо.
13.1.23
В лунен час, когато в блясък греят
покривите с люспести крила,
музика избликна ненадейно
и света притихнал залюля.
И усетих как с безумно щастие
се изпълни моето сърце,
как и върху мене грейна 6лясък
и издигна моите ръце
като две крила. С възторг и трепет
полетях към звездни висоти.
Но изрече някой: „Извинете,
забранено е да се лети.”
И угасна музиката нежна,
скри се златолунната мъгла.
И крила отпуснал безнадеждно
пак стоя пред мътните стъкла.
Берлин, 6.3.24
СТРАННИК БОЖИЙ
О, Боже на звезди и пътища,
на гръм и ветрове,
на облаци и лунни сънища,
на горски духове,
ела, за да удавя цялата
зора в стакана свой,
да се разлюшка в такт махалото
на звездния покой
и да се върна пак във детството,
при синята гора,
при птиците, над мен надвесени
с опалови пера.
Дни бавни, селски дни изчезнали
от моя слънчев свят…
Лъчи като решетка везана
върху паркета спят.
Там, в оня дом с бреза, запалена
от златни светлини,
там искам да дочакам залеза
на земните си дни.
Там, в стар халат, с очи изплакани,
в безсъние и мрак –
да гоня детските си влакове
със своя скитащ влак.
И да ми шепне бавно заникьт:
— Роден си ти за път;
единственият рай на странника
е в неговата гръд,
където и да е под лунните
простори на света,
по гарите или по шумните
пристанища в нощта.
О, вечен глас и вечно скитане
на моята душа!
В чужбина пъстра запокитена,
с какво да я теша?
Смирен се взирам през прозореца
как свети като кръст
наяве истината горестна:
съня за руска пръст.
1927
житно зърно 43