Decoration & Découpage - брой 7

чичо ѝ бил студент в България и поканил баща ѝ
тук. Той (бащата) толкова харесал страната ни, че
се установил трайно. А преди 7 години пристигнали
и останалите от семейството - майката, сестрата и
Тиен, която в момента също учи.
Кайла не е родена тук, но е дошла, привлечена
от образованието в България. Предстои ѝ да се
дипломира.
И четиримата дават от свободното си време, за
да могат да танцуват и да популяризират, макар и
за момента в ограничен кръг, културата на
далечната страна. А Шон тъжно споделя: “За
разлика от преди, когато двете ни държави са били
братя по строй, сега за Виетнам се знае много
малко…”
Младежите обясняват един през друг за
шапките. Че се използват много от земеделците -
заради субтропичния климат във
Виетнам. Че така са направени, та да
покриват цялото лице и да предпазват.
Че, разбира се, се използва и като
аксесоар. Че са твърди. Че конструкцията
им, която е от бамбук,
обикновено се укрепва с листа от
бамбук. И че те танцуват с тях и с
ветрила. Показват ми и шапки -
специално са ги донесли в редакцията.
Показват традиционни виетнамски
облекла и ветрила. Обясняват ми, че
във Виетнам жените много често
използват шапки в танците - като
изява на своята женственост. Е, не знаеха
историята на тези танци. Но пък и аз не я зная ☺.
Шон, като единствен мъж, продължи да се
изявява като говорител. И типично по мъжки - да
говори по-глобално. Но пък разказа интересни
неща: “Младежка организация на виетнамците в
България има още от 1980 г. Ние обаче мислим по
нестандартен и нетипичен начин, защото искаме
през цялата година да организираме различни
събития, на които да събираме възможно наймного
деца. Към момента в организацията ни
членуват над 100 младежи, като имаме различни
функции. Някои участват в организирането на
събития, особено в частта с декорацията. Други
изнасят представления - танцови и театрални. През
2011 г. представихме мюзикъл и това беше
първата ни голяма проява. Е, имаме и такива, които
се занимават с финансите. Участвали сме в
различни благотворителни събития.”
Гледам ги тези деца. Слушам ги. Мъча се да се
поставя на тяхно място - някои далече от родината
си, други пък далече от онази, другата родина - на
родителите им. Но въпреки всичко и всички те
носят духа на народа си. И правят своите малки
стъпчици, за да съхраняват този дух и да го
разпространяват. Въпреки присъщия за годините
им ентусиазъм, усетих и мъничкото тъга, че от
посолството на СР Виетнам се сещат за тях, само
когато има някакви събития. И затова ги
провокирах със следната хипотеза: нека всеки от
тях да си представи, че е културно аташе на
Виетнам в България. И всеки от тях да ми каже
84