???????? "??????????" ???? 8, 2012 ?. - Diplomatic Institute

• ИНТЕРВЮ С КАТРИН ЛАЛЮМИЕР 

• КОГАТО КРИЗАТА ЗАСТРАШАВА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС 

• КАКВО Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА СЕ ГАРАНТИРА СИГУРНОСТТА НА АФГАНИСТАН 

• БЪЛГАРО-ЧЕРНОГОРСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ 

• ЗАДЪЛБОЧАВАНЕТО НА ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ВИЕТНАM 

• ПЪРВИ МЕЖДУНАРОДЕН СЕМИНАР ПО ЕНЕРГИЙНА ДИПЛОМАЦИЯ 

8/2012 

• INTERVIEW WITH CATHERINE LALUMIÈRE 

• WHEN THE CRISIS CONSTITUTES A THREAT TO THE EU FOREIGN POLICY 

• WHAT IT WILL TAKE TO SECURE AFGHANISTAN 

• DIPLOMATIC RELATIONS BETWEEN BULGARIA AND MONTENEGRO 

• ON THE DEEPENING OF VIETNAM’S FOREIGN RELATIONS 

• FIRST INTERNATIONAL SEMINAR ON ENERGY DIPLOMACY 

DIPLOMACY / ДИПЛОМАЦИЯ 8/2012 

JOURNAL 

DIPLOMACY 

DIPLOMATIC 

INSTITUTE 


юли/декември 

July/December 

MINISTRY OF FOREIGN AFFAIRS 

REPUBLIC OF BULGARIA 

DOCENDO 

DISCIMUS 

СПИСАНИЕ 

ДИПЛОМАЦИЯ 

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ 

ИНСТИТУТ 

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ 

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ


юли/декември 

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ 

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 

DOCENDO 

DISCIMUS 

СПИСАНИЕ 

ДИПЛОМАЦИЯ 

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ 

ИНСТИТУТ

Дипломатическият институт не се идентифицира 

с авторските мнения. Всички настоящи 

публикации изразяват само и единствено 

позициите на своите автори. 

Главен редактор 

Д-р Здравко Попов 

Редакционна колегия 

Таня Михайлова 

Биляна Дечева 

Аделина Томова 

Дизайн на корицата 

Пейо Колев 

София, 2012 

The Diplomatic Institute does not take collective 

positions. All publications herein represent only the 

views of their authors. 

Editor in Chief 

Zdravko Popov, PhD 

Editorial Board 

Tanya Mihaylova 

Biliana Decheva 

Adelina Tomova 

Cover Design 

Peyo Kolev 

Sofia, 2012

СЪДЪРЖАНИЕ 

Съдържание 

ИНТЕРВЮ 

Европейският проект – преди и сега 

Катрин Лалюмиер, председател на Дома на Европа в Париж ........................................5 

ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ 

Основни приоритети на България в преговорите по 

Многогодишната финансова рамка на ЕС за периода 2014 – 2020 г., 

експертен доклад на Надя Живкова .................................................................................9 

ЕС и неговите съседи: втора възможност за брачен съюз 

между демократизацията и стабилността, 

Кай-Олаф Ланг и Барбара Липерт ...................................................................................23 

Когато кризата застрашава външната политика на ЕС, 

Вивиан Пертюзо ................................................................................................................29 

Кипърското председателство на ЕС и каква Европа да очакваме от него, 

Калоян Симеонов ................................................................................................................39 

ВЪПРОСИ НА СИГУРНОСТТА 

Какво е необходимо, за да се гарантира сигурността на Афганистан, 

Макс Буут ...........................................................................................................................53 

Операции на НАТО – уроците от Афганистан и Либия, 

експертен доклад на Кирил Апостолов ..........................................................................58 

БАЛКАНСКИ ПЕРСПЕКТИВИ 

Българо-черногорски дипломатически отношения, 

Стоян Станкулов ..............................................................................................................68 

МЕЖДУНАРОДНО ПАРТНЬОРСТВО 

Задълбочаването на външнополитическите отношения на Виетнам, 

Данг Дин Куй - Нгуен Ву Тунг ...........................................................................................73 

ПУБЛИЧНА ЛЕКЦИЯ 

Промени в Европейския съюз, Балинт Одор, 

заместник-държавен секретар по европейските въпроси в МВнР на Унгария ........87 

СЪВРЕМЕННАТА ДИПЛОМАЦИЯ 

100 години от рождението на Алан Тюринг (1912 - 1954): 

Алан Тюринг и дипломацията в дигиталната ера, Доц. д-р Камен Лозев ............90 

ДИПЛОМАТИЧЕСКО ОБУЧЕНИЕ 

Първи международен семинар по Енергийна дипломация, 

Зорница Апостолова .......................................................................................................103 

Курс по военна дипломация: Международната киберсигурност – 

приоритетни проблеми, експертен доклад на Величка Милина ............................109 

Единадесети Основен курс по дипломация за стажант-аташета: 

резюмета на експертни доклади ..............................................................................117 

БИБЛИОТЕКА НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ .............................125 

DIPLOMACY 8/2012 

3

4 

CONTENTS 

Contents 

INTERVIEW 

The European Project: Before and Now, 

Catherine Lalumière, President of the Maison de l’Europe in Paris ....................................132 

EUROPEAN UNION 

Bulgaria’s Major Priorities in the Negotiations on the Multiannual Financial 

Framework in the 2014 - 2020 Period, policy paper by Nadya Zhivkova .........................135 

The EU and its Neighbours: a Second Chance to Marry Democratisation and 

Stability, Kai-Olaf Lang & Barbara Lippert .........................................................................147 

When the Crisis Constitutes a Threat to the EU Foreign Policy, 

Vivien Pertusot ....................................................................................................................151 

The Cyprus Presidency and How Should We Expect Europe to Emerge from It, 

Kaloyan Simeonov ...............................................................................................................161 

SECURITY ISSUES 

What It Will Take to Secure Afghanistan, Max Boot ....................................................... 173 

NATO’s Operations – Lessons from Afghanistan and Lybia, 

policy paper by Kiril Apostolov .............................................................................................177 

BALKAN PERSPECTIVES 

Diplomatic Relations between Bulgaria and Montenegro, Stoyan Stankulov ...............185 

INTERNATIONAL PERTNERSHIP 

On the Deepening of Vietnam’s Foreign Relations, 

Dang Dinh Quy - Nguyen Vu Tung ......................................................................................189 

PUBLIC LECTURE 

Changes in the European Union, Bálint Ódor, 

Deputy State Secretary of the Hungarian Ministry of Foreign Affairs ..................................201 

PRESENT-DAY DIPLOMACY 

100 th Anniversary of Alan Turing (1912 – 1954): 

Alan Turing and Diplomacy in the Digital Era, Assoc. Prof. Kamen Lozev, Ph.D. .........203 

DIPLOMATIC TRAINING 

First International Seminar on Energy Diplomacy, Zornitsa Apostolova .......................215 

Defense Diplomacy Course: 

International Cyber-security – Priority Problems, Velichka Milina .................................221 

Eleventh Basic Diplomacy Course for probation-attaches: 

Summaries of policy papers ..............................................................................................229 

ДИПЛОМАЦИЯ 8/2012


Европейският проект – преди и сега 

интервю с Катрин Лалюмиер* 

Г-жо Лалюмиер, Вие сте била Генерален секретар на Съвета на Европа и 

заместник-председател на Европейския парламент, а понастоящем сте 

председател на Дома на Европа в Париж. На кой от тези постове сте 

се чувствала най-много „в свои води”? Кой и какво Ви вдъхновяваше в 

работата? 

Обичах всички постове, които съм заемала. Може да се каже, че ги харесвах много. 

Но най-много ме вдъхновяваше работата ми като Генерален секретар на Съвета 

на Европа от 1989 до 1994 г., защото имах шанса да заемам този пост в изключително 

време: сгромолясването на комунистическия режим в страните от Централна и 

Източна Европа, разпадането на Източния блок, а след това и на СССР и т.н. Всеки, 

който е свидетел на исторически събития от такъв мащаб, има изключителен шанс. 

На какво Ви научи професионалният Ви път през всички тези години на 

ключови длъжности? Какво спечелихте и какво загубихте? 

Естествено, научих много за двадесет и три години – от 1981 до 2004 г. Не е 

възможно да спомена всичко тук. Искам обаче да изтъкна само две неща: 

Първо, почувствах силата и съвременното звучене на европейското послание в 

променящия се свят. Струва ми се, че днес, повече от когато и да било, трябва да 

опознаем добре философските ценности и модела на европейското общество, за да 

ги защитим. Казано накратко, за двайсет и три години аз осъзнах много силно значението 

на европейския политически проект. 

Второ, научих един политически урок: идеите, програмите и проектите, както и 

институциите, са важни и необходими, но те губят своето значение, ако не се превъплътят 

и осъществят от хора – мъже и жени, които им дават живот. Личните 

отношения са изключително важно нещо, те са много по-важни, отколкото си бях 

представяла. 

С оглед на Вашата професионална кариера, какво е виждането Ви относно 

проблема с лидерството в Европа? 

Отговорът на третия ви въпрос се съдържа отчасти в моя отговор на предишния 

въпрос. В миналото европейският проект се ръководеше от лидери от голям 

калибър. Може би това беше необходимо, за да се превъзмогнат последиците от 

Втората световна война и да се сложи край на вековната традиция на противоборство 

и конфликт между европейските народи. Днес като че ли има някакви проблеми... 

Въпреки всичко, нека се надяваме, че Европа ще има лидери, които ще съумеят да я 

*Катрин Лалюмиер е доктор по публично право и преподава в университетите в Рен, Бордо и Париж. 

Списъкът на заеманите от нея обществени длъжности е дълъг. Тя е Държавен секретар, отговорен за 

публичните услуги и административната реформа (1981 г.), а по-късно става Министър на потреблението. 

През декември 1984 г. е назначена за Държавен секретар по Европейските въпроси и през 1985 г. 

подписва за Франция шенгенските споразумения. Избирана е за европейски депутат през 1994 г. и 1999 

г., а в периода 2001 - 2004 г. е заместник-председател на Европейския парламент. През мандата й на 

Генерален секретар на Съвета на Европа (1989-1994), България става член на организацията. От 2003 г. 

е председател на Дома на Европа в Париж – асоциация, работеща за европейското гражданство. Катрин 

Лалюмиер е член на международния консултативен съвет на Дипломатическия институт. 


5

6 


преведат през кризите, пред които е изправена в момента. Да се надяваме, че това 

е възможно. 

Как, според Вас, стои Европа днес на международната сцена? 

Съжалявам, че Европейският съюз е толкова незабележим на международната 

сцена. Някои европейски страни са сравнително активни, например Германия, Обединеното 

кралство, Франция и др. Тяхното присъствие е резултат от ролята, която 

са играли в историята. Днес, обаче, нито една държава-членка на Европейския съюз 

не може да играе решаваща роля сама по себе си. Можем да бъдем силен играч на международната 

сцена, само ако сме сплотени, ако действаме в рамките на Европейския 

съюз. За съжаление, това все още не е факт. Европейският съюз все още е твърде 

колеблив, а държавите-членки все още действат спорадично. 

Как оценявате напредъка на Европейския съюз по отношение на Общата 

външна политика и политика за сигурност (ОВППС), както и ролята на 

Европейската служба за външна дейност (ЕСВД)? 

След приемането на Договора от Маастрихт и последвалите го договори, Общата 

външна политика и политика за сигурност (ОВППС) и Европейската политика за 

сигурност и отбрана (ЕПСО, която впоследствие бе заменена от Общата политика 

за сигурност и отбрана (ОПСО) в Лисабонския договор) постигнаха голям напредък. 

Вече съществува правна рамка за тези две политики. Политическата воля, обаче, 

все още липсва. Нещо повече, съдържанието на тези две политики е изключително 

неточно и непостоянно. 

Що се отнася до Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), тя все още не 

съществува като такава, т.е. като чисто европейска служба. Тя е по-скоро отражение 

на дипломатическите традиции на държавите-членки, но не е израз на нова, 

чисто европейска политика. 

В крайна сметка може да се каже, че в тези области е постигнат несъмнен напредък, 

но все още предстои много работа. 

По време на Вашата публична лекция пред аудиторията на Дипломатическия 

институт през 2006 г. Вие говорихте за европейската идентичност. 

Това беше точно една година преди присъединяването на България 

към ЕС. Към днешна дата променила ли се е Вашата визия по този 

въпрос? 

Не мисля, че визията ми за това, какво представлява европейската идентичност, 

се е променила съществено. Все още вярвам, че съществува европейска идентичност, 

която е обща за всички европейски народи. Винаги съм твърдяла и повтарям 

и сега – тъй като много хора като че ли забравят тези важни неща – че 

европейската идентичност притежава две важни характеристики: откритост и 

уважение към многообразието. 

Откритостта означава, че за европейската култура не е свойствено да се затваря 

в себе си, а да бъде отворена към другите. В продължение на много векове Европа 

е изградила себе си благодарение на тази непрестанна откритост към света. 

Многообразието означава, че макар европейската култура да се състои от идеи, 

ценности и основни принципи, споделяни от всички, тази обща култура приема в себе 

си и покровителства множество различни култури – национални, регионални, местни 

и дори философски, религиозни и т.н. Една от характерните черти на европейския 

модел е уважението към културното многообразие и културния плурализъм. 



Сегашната тенденция към затваряне в себе си, връщането към национализъм 

и ксенофобия, трудностите, свързани с изпълнението на принципа на солидарност, 

всичко онова, което е в разрез с европейския дух, показва защо подчертавам толкова 

силно огромното, решаващо значение на тези две характеристики – откритостта 

и многообразието. 

Какъв е образът на България днес, през погледа на Дома на Европа в Париж? 

За съжаление, често се констатира, че французите не познават географията. 

Затова трябва да кажа, че България не влиза в често обсъжданите теми в Дома на 

Европа в Париж. 

Поради това представата за България е твърде бегла. Има толкова много причини 

тази представа да стане по-добра. Франция и България нямат нерешени спорни 

въпроси. Французите са любопитни хора, изпълнени с добри чувства. Засега единствената 

„черна точка”, която би могла да навреди на образа на България, е корупцията 

или, казано съвсем общо, човек остава с впечатлението, че – независимо от 

смяната на политическата система, страната среща трудности при подмяната на 

ръководните кадри както в обществения, така и в частния сектор. 

Тази година Дипломатическият институт проведе конкурс за есе на 

тема “С какво членството на България в Съвета на Европа допринесе за 

развитието на демократичната държава?” Как оценявате Вие приноса 

на 20-годишното членство? 

Мисля, че за двайсет години България, с помощта на Съвета на Европа, постигна 

съществен напредък не само в областта на икономиката, но и в областта на 

демокрацията. Естествено, този напредък се отнася преди всичко до механизмите 

на демокрацията, до т.нар. организация на процесите (например, свободни избори, 

които се осъществяват при съответните подходящи условия). Трябва да се направи 

повече за обновяване на ръководните кадри и в обществения, и в частния сектор. 

Няма съмнение, обаче, че нещата не трябва да се претупват. 

Като член на Международния консултативен съвет на Дипломатическия 

институт, как виждате ролята на такъв тип обучителни институции, 

с оглед на принципа „учене през целия живот”? И в тази връзка, 

какви компетенции трябва да притежава и развива един съвременен дипломат? 

Винаги съм вярвала, че спазването на демокрацията, правата на човека и върховенството 

на закона е нещо, което не се разбира от само себе си. Трябва непрекъснато 

да си припомняме тези принципи, да ги преподаваме, да ги обсъждаме. Накратко, 

нищо в тези области не се постига безусловно, веднъж и завинаги. Това означава, че 

училищата, научните институти, университетите и другите институции, които 

се занимават с тези въпроси, не трябва да спират своята работа, независимо от 

това в коя страна се намират – тук визирам, естествено, западните демокрации, 

като например Франция. Това означава също, че и гражданите трябва непрекъснато 

да разсъждават по тези въпроси и да се образоват по въпросите на демокрацията 

и правата на човека. Те трябва непрекъснато да се обучават. Демокрацията и 

правата на човека приличат на крехки цветя. Градинарите трябва постоянно да се 

грижат за тях. 


7

8 


Коя случка или ситуация във Вашата кариера е оставила най-трайна следа 

у Вас, било то като личност или професионалист? 

За мен няма никакво съмнение, че това, което ме беляза най-дълбоко, бяха събитията 

от 1989 г. и годините, които я последваха. Срутването на комунистическата 

идеология, революциите във всички страни от централна Европа, разпадането 

на СССР – всичко това е забележителна страница от историята. Имах късмета да 

бъда свидетел на тези събития и донякъде да участвам в тях. Имам незабравими 

спомени от това време. 

Искам да споделя с вас един от тях. На днешния ден, само че през 1992 г., в Националния 

дворец на културата в София беше организирана церемония в присъствието 

на Президента Желев и председателя на Народното събрание Стефан Савов. Беше 

се събрала огромна, неудържима тълпа. Аз стоях пред тази тълпа, раздвоена между 

огромната си радост, че виждам толкова много надежда, и тревогата, свързана с 

разочарованията на бъдещето, защото в този ден аз знаех твърдо, че българският 

народ ще се сблъска с много трудности. 

Повярвайте ми, такива моменти не се забравят лесно… 



Основни приоритети на България 

в преговорите по Многогодишната 

финансова рамка на Европейския съюз 

за периода 2014 - 2020 г.* 

Надя Живкова 

Списък на използваните съкращения: 

БВП - Брутен вътрешен продукт 

БНД - Брутен национален доход 

ЕО - Европейска общност 

ДДС - Данък добавена стойност 

ДФЕС - Договор за функционирането на Европейския съюз 

ДФТ - Данък върху финансовите транзакции 

ЕК - Европейска комисия 

ЕП - Европейски парламент 

ЕС - Европейски съюз 

КОРЕПЕР - Комитет на постоянните представители 

МИС - Междуинституционални споразумения 

МФР - Многогодишна финансова рамка 

ОСП - Обща селскостопанска политика 

СОВ - Съвет общи въпроси 

GMES - Global Monitoring for Environment and Security (мащабен проект на ЕС и Европейската 

космическа агенция за глобален мониторинг на околната среда и сигурността) 

ITER- International Thermonuclear Experimental Reactor (международен експериментален 

термоядрен реактор) 

РЕЗЮМЕ 

Днес Европейският съюз (ЕС) е изправен пред редица предизвикателства, на 

които трябва да реагира незабавно и адекватно. В ситуация на финансова и икономическа 

криза се очертава стратегическата цел за постигане на сложния баланс 

между различните интереси и индивидуални потребности на отделните държави 

чрез бюджета на ЕС. 

Основният въпрос е как средствата ще бъдат преразпределени обратно към 

държавите-членки, включително България, която за първи път ще вземе участие 

като пълноправен член в преговорите по Многогодишната финансова рамка (МФР) 

на ЕС. 






Основният въпрос е как средствата ще бъдат преразпределени обратно към 

*Експертен доклад на участник, успешно завършил единадесетия Основен курс по дипломация за стажант-аташета, 

проведен от Дипломатическия институт през 2012 г. 


9

10 


държавите-членки, включително България, която за първи път ще вземе участие 

като пълноправен член в преговорите по Многогодишната финансова рамка (МФР) 

на ЕС. 

В хода на този процес България ще има възможността да участва във формулирането 

на бъдещите политики на ЕС, да отрази своите интереси и виждания в общата, 

както политическа, така и финансова рамка. Важни елементи за участието 

на страната ни в едни многостранни преговори, каквито са тези между странитечленки 

на ЕС, са: идентифициране на реалните национални потребности, капацитет 

и приоритети, както и тяхното активно заявяване и постепенно утвърждаване в 

рамките на преговорите. 

Българските приоритети в преговорите за МФР (2014 - 2020 г.) следва да се 

подчиняват на три основни йерархични цели: обща (основна) цел – стимулиране 

развитието на страната и повишаване на нейната конкурентоспособност; стратегически 

цели, основани на „Европа 2020“, и оперативни цели (подобряване на 

бизнес средата, подобряване на базисната, екологична, енергийна и транспортна 

инфраструктура, образование и конкурентоспособност на пазара на труда, административен 

капацитет и др.). 

Приоритетни за България са следните въпроси: 

• запазване на размера на Кохезионната политика; 

• запазване на нивата на финансиране на Общата селскостопанска политика и 

изравняването на директните плащания; 

• финансиране за извеждането от експлоатация на АЕЦ Козлодуй; 

• контролът на външните граници и управлението на нелегалната миграция. 

В преговорите за следващия програмен период за България е важно да отстоява 

позицията, че основните задачи на ЕС следва да се разглеждат не като разходи, а 

като инвестиции в бъдещето, защото участието в ЕС не се измерва само с вноската 

или с получените средства. Поради това за 7-годишните програмни периоди на 

Европейската комисия, наред с решението за отпускане на определена сума средства, 

се изисква формулирането на конкретни цели и приоритети, конкретен подход 

и дейности, дори конкретни проекти – важни за страната и важни за ЕС, особено в 

контекста на т.нар. кохезия (сближаване). 

Всички тези въпроси много ясно личат в преговорите за бъдещето на Кохезионната 

политика, която единодушно се приема като европейски инструмент за 

насърчаване на растежа и конкурентоспособността. Ето защо е особено важно 

постигането на съгласуваност между държавите-членки по МФР, която да осигури 

необходимото финансиране на новите предизвикателства в ЕС. 

Въведение 






Основният въпрос е как средствата ще бъдат преразпределени обратно към държавите-членки, 

включително България, която за първи път ще вземе участие като 

пълноправен член в преговорите по Многогодишната финансова рамка (МФР) на ЕС. 

В хода на този процес България ще има възможността да участва във формулирането 

на бъдещите политики на ЕС, да отрази своите интереси и виждания в общата, 

както политическа, така и финансова рамка. Важни елементи за участието 



на страната ни в едни многостранни преговори, каквито са тези между държавитечленки 

на ЕС, са: идентифициране на реалните национални потребности, капацитет 

и приоритети, както и тяхното активно заявяване и постепенно утвърждаване в 

рамките на преговорите. 

I. От национални бюджети до Многогодишна финансова рамка 

на ЕС 

1. Кратък исторически преглед 

От 80-те години на ХХ век насам политическото и институционалното равновесие 

на финансовите договорености на Общността са подложени на растящ натиск 

поради редица затруднения в отношенията между институциите, диспропорциите 

в бюджета и нарастващото несъответствие между ресурсите и потребностите. 

Поради това институциите на Общността са подтикнати да се обединят около 

метод, чието предназначение е да подобри бюджетната процедура с цел гарантиране 

на бюджетна дисциплина, да договорят програмиране на основните бюджетни 

приоритети в средносрочен план за следващия период и, на последно място, да трансформират 

тези приоритети във финансова рамка. Така с цел усъвършенстване на 

бюджетната процедура от 1988 г. европейските институции започват да сключват 

междуинституционални споразумения относно бюджетния процес и разпределянето 

на бюджета. 

2. Договорно-правна база 

Многогодишната финансова рамка представлява финансово изражение на политическите 

приоритети на Съюза за определен период. Това е механизъм, с който 

се гарантира, че разходите на ЕС са предвидими и че същевременно са предмет на 

стриктна бюджетна дисциплина. Тя определя максималния годишен размер (годишния 

таван) на разходите на ЕС като обща сума и по категории разходи. МФР или 

„Финансовата перспектива“ не е уредена в договорите, а се договаря чрез междуинституционално 

споразумение (МИС) между Парламента, Съвета и Комисията. Членове 

268 - 274 от Договора за ЕО са само основата на този процес. След влизането 

си в сила Лисабонският договор признава МФР, която да „поеме“ по-голямата част 

от същината на настоящите МИС. Член 312 от Договора за функционирането на 

Европейския съюз (ДФЕС) постановява, че МФР „трябва да осигури етапност в развитието 

на разходите на Съюза в рамките на неговите собствени ресурси“, и че „… 

годишният бюджет на Съюза трябва да бъде в съответствие с многогодишната 

финансова рамка“, като по този начин полага крайъгълния камък на финансовата 

дисциплина. 

МФР 2014 - 2020 г., предложена от Европейската комисия (ЕК), се определя с Регламент 

с детайлно описание на политиките. Съгласно чл. 312 от ДФЕС приетото 

предложение за Регламент относно МФР е юридически обвързващ акт и се прилага 

пряко във всички държави-членки на ЕС. 

3. Обща информация за бюджета на ЕС 

От създаването на ЕС общностните политики постепенно се увеличават през 

годините. Присъединяването на нови страни, спецификите и интересите на всяка 

от тях налагат необходимостта от непрекъснато им адаптиране, с цел постигане 

на „добавена стойност” за целия Европейски съюз. Необходим е консенсус при определяне 

на тези приоритетни политики на ЕС, за да се отговори не само на съвременните 

предизвикателствата, но и на тези, които ни очакват през целия период на 

следващата финансова перспектива. 


11

12 


Разходна част. В началото бюджетът на ЕС е преди всичко административен. 

По-късно, като първа общностна политика, е създадена Общата селскостопанска 

политика, която получава финансиране от общия бюджет. След това бюджетът 

отговоря на необходимостта от кохезия и солидарност в Европа. В последните 

години той е насочен в подкрепа на икономическия растеж и заетост. Един от 

ключовите въпроси относно бъдещето на бюджета на ЕС е размерът на двете 

основни политики на ЕС – Кохезионната политика и Общата селскостопанска политика 

(увеличението на дела на едната, би довела автоматично до намаление в 

дела на другата). 

Приходна част. За финансиране на своите разходи ЕС ползва „собствени ресурси”. 

Държавите-членки събират тези средства от името на ЕС, като ги внасят 

в неговия бюджет. Приходите постъпват в бюджета в съотношение, почти еквивалентно 

на благосъстоянието на отделните държави-членки. Великобритания, 

Нидерландия, Германия, Австрия и Швеция, обаче, се ползват от някои счетоводни 

приравнявания при определянето на размера на своите вноски. 

Към момента съществуват три вида собствени ресурси: 

• Традиционни собствени ресурси – основно средства от събрани мита при 

внос на продукти от страни, извън ЕС. Те възлизат на приблизително 15% 

от общите приходи. 

• Ресурсите въз основа на данък добавена стойност, които представляват 

единна ставка, приложима към хармонизираните приходи от ДДС на всяка 

отделна държава-членка. Ресурсите, основаващи се на ДДС, съставляват 

приблизително 15% от общите приходи. 

• Ресурсите въз основа на брутния национален доход (БНД) представляват 

единна ставка (0.73%), приложима към БНД на всяка държава-членка. Въпреки 

че този ресурс се ползва като балансиращ инструмент, той е най-значителният 

източник на приходи. Към момента възлиза на 69% от общата 

приходна част на бюджета. 

4. Формат и график на преговорите по МФР 2014 - 2020 г. 

На 29 юни 2011 г. Европейската комисия публикува комуникация и пакет от 

документи, представляващи предложение по следващата финансова рамка на ЕС 

2014 - 2020 г., с което даде основа на преговорите между държавите-членки. Дискусията 

по МФР в рамките на Съвета се организира от председателството в три 

формата: 

• на техническо ниво в Работна група „Приятели на председателството- 

МФР“; 

• в КОРЕПЕР-II (разрешаване на спорни въпроси, резултат от техническите 

дискусии на ниво работна група и подготовка заседанията на СОВ); 

• в Съвет „Общи въпроси”. 1 

График на преговорите в Съвета: Работата на Полското председателство 

(юли - декември 2011 г.) по МФР приключи с изготвянето и представянето на доклад 

с тенденции от изразените позиции на групи държави-членки. С оглед ранната 

фаза на дискусиите, целта на Председателството беше не да се постигне 

консенсус, а да се изяснят позициите на отделните страни. 

В момента се провеждат същинските преговори между държавите-членки, които 

трябва да постигнат съгласие, по възможност – в рамките на Датското председателство 

(първата половина на 2012 г.). Дания заяви желание да постигне общо 

принципно съгласие: по общия размер на новата МФР, по структурата на целите и 

политиките на следващата МФР. Ако не бъде постигнат компромис, се предвижда 



преговорите да завършат в края на 2012 г. в рамките на Кипърското председателство. 

Амбицията е в края на Датското председателство да се постигне политически 

консенсус, а по време на Кипърското председателство да се приключи с конкретните 

числа и договаряне на споразумение по МФР 2014 - 2020 г. 

График на преговорите с Европейския парламент: След като Съветът одобри 

МФР, следващият етап от преговорите предвижда одобряването й от Европейския 

парламент (ЕП) до края на юни 2013 г. Подкрепа от ЕП следва да получи и 

правната основа, с която следващата финансова рамка ще влезе в сила, а именно 

представеният от ЕК проект на Междуинституционално споразумение за многогодишната 

финансовата перспектива на ЕС (2014 - 2020 г.), който да бъде обсъден 

първо в Съвета, а след това и в ЕП до края на 2013 г. 

II. Предложение на Европейската комисия за МФР 2014 - 2020 г. 

„Европейският съюз работи всеки ден за реализиране на стремежите на 500 

млн. души. Вярвам, че той може да бъде сила за обновяването на силно конкурентоспособната 

социална пазарна икономика в Европа и в световен мащаб. За тази 

цел ни е необходим бюджет, който е иновационен. Бюджет, съставен съобразно 

новите реалности на глобализацията. Бюджет, който отговаря на съвременните 

предизвикателства и създава възможности за утрешния ден.” 2 Ж.М. Барозу 

Новата финансова рамка на ЕС (2014 - 2020 г.) е сред основните теми на дискусиите 

за дългосрочното развитие на обединена Европа. Основният въпрос е 

дали ще бъде определен бюджет, гарантиращ изпълнение на амбициозните цели 

на Стратегия 2020, както и какво ще стане с финансирането на традиционните 

политики? 

МФР 2014 - 2020 г. определя за седемгодишен период разходите на ЕС по отделни 

политики и начините за тяхното финансиране. Предвидените средства в 

бюджета възлизат на 1 025 милиарда евро за поети задължения (1,05 % от БНД 

на ЕС) и 972,2 милиарда евро (1 % от БНД на ЕС) за плащания. Средствата ще 

бъдат приоритетно насочени за финансиране на Кохезионната политика, Общата 

селскостопанска политика, паневропейски проекти в областта на енергетиката, 

транспорта, информационните технологии с цел укрепване на вътрешния пазар, 

научно-изследователската и развойна дейност, образование и култура, политика 

на сигурност и външни отношения на ЕС. 3 

ЕК предлага увеличение с близо 5% на поетите задължения в сравнение със сегашната 

финансова рамка (от 976 млрд. евро през текущия финансов период, на 1 

025 млрд. евро през 2014 - 2020 г.). Това нарастване е по-голямо от средната инфлация 

през предшестващото десетилетие, която се изчислява на 2%. Допълнително, 

ЕК предлага да се финансират извън МФР инструменти, възлизащи на обща сума 

от 58 316 млрд. евро бюджетни средства за ангажименти. Визията на новата 

МФР е насочена към приоритетно финансиране на равнище ЕС, което да отговори 

на основните предизвикателства, произтичащи от по-големите отговорности на 

ЕС съгласно Договора от Лисабон, необходимостта от внедряване на паневропейски 

проекти за свързване на Европа, нестабилната обстановка в съседните страни, 

борбата с изменението на климата и последствията от финансовата криза. 

Новият бюджет на ЕС следва да бъде основен инструмент за реализиране на 

стратегия “Европа 2020” и да бъде насочен в онези области, които създават найголяма 

добавена стойност за ЕС. 


13

14 


1.Кохезионна политика 

ЕК смята, че устойчивият икономически растеж може да се постигне чрез европейските 

градове и региони. Делът на средствата за Кохезионната политика ще 

бъде запазен в номинална стойност. Общият размер на предвидените средства за 

икономическо, социално и териториално сближаване за периода 2014 - 2020 г. възлиза 

на 376 млрд. евро. Нов момент тук е предложението за въвеждане на “преходни 

региони” – това са региони с БВП на глава от населението между 75% и 90% от средното 

ниво за ЕС. Въпреки това ще се запази основната цел на Кохезионната политика за 

подпомагане на икономическото и социално развитие на най-бедните и слабо развити 

региони. За тази цел са предвидени 162,6 млрд. евро от общата сума за периода 2014 

- 2020 г. или 43,24% от предвидените средства за Кохезионната политика ще бъдат 

насочени към най-слабо развитите региони. С всяка държава-членка ще бъде сключен 

договор за партньорство, за да се осигури взаимното усилване на ефекта от националното 

и европейското финансиране. 

1.1 За растеж и работни места 

Новият инструмент „За свързване на Европа” (Connecting Europe Facility) има 

за цел да повиши паневропейската стойност на инфраструктурните проекти. Този 

фонд ще разполага с 40 млрд. евро, както и още 10 млрд. евро от Кохезионния фонд. 

Тази сума се разпределя: 9,1 млрд. евро за сектор енергетика, 21.7 млрд. евро за сектор 

транспорт (плюс заделените 10 млрд. евро от Кохезионния фонд) и 9,2 млрд. евро за 

телекомуникации. Към него ще е прикрепен първоначален списък с проекти в областта 

на транспорта, енергетиката и информационните технологии, с които да се увеличат 

връзките в цяла Европа. Тези стимулиращи растежа връзки ще осигурят по-добър 

достъп до вътрешния пазар и ще подпомогне осъществяването на новата концепция 

за териториално сближаване, въведена с Договора от Лисабон. 

1.2 През следващите седем години инвестициите в научно-изследователската 

дейност и иновациите ще бъдат значително увеличени. С обща стратегия на ЕС 

„Хоризонт 2020“, на стойност 80 млрд. евро ще бъде повишена конкурентоспособността 

на Европа и ще се спомогне за създаването на работните места и идеите на бъдещето. 

В нея ще бъдат обединени всички проекти в областта, за да се премахне 

разпокъсаността и за да се гарантира, че финансираните от ЕС проекти допълват 

по-добре националните усилия и спомагат за координирането им. Едно от предложенията 

е да се усъвършенстват програмите за образование и професионално обучение. 

Инвестирането в младите хора е един от най-добрите бизнес планове. С цел да се 

преодолее разпокъсаността на съществуващите инструменти, Комисията предлага 

да се създаде интегрирана програма за образование, обучение и младеж на стойност 

15,2 млрд. евро, която ясно да акцентира върху развиването на умения и върху мобилността. 

2. По-екологично и по-модерно селско стопанство 

С бюджет от 371,72 млрд. евро Общата селскостопанска политика (ОСП) – една 

истински обща европейска политика, продължава да бъде от стратегическо значение 

за икономиката и околната среда, за безопасната и здравословна храна, както и за 

развитието на селските райони. Тази политика нагледно показва как едно евро може и 

трябва да служи за няколко цели. 

В предложението за новата МФР делът на ОСП спрямо общата рамка намалява. 

Така общият размер на предвидените средства за ОСП постепенно ще бъде намален, 

като делът им в бюджета на ЕС ще спадне от 40% през 2013 г. на 33,3 % през 2020 г. 4 



С оглед по-равномерното разпределение на директната подкрепа, нивата на директните 

плащания на единица хектар ще бъдат прогресивно коригирани. Това ще се 

осъществи, като в рамките на програмния период всички държави-членки с директни 

плащания под 90% от средния размер за ЕС намалят тази разлика с 33%. Конвергенцията 

на нивата на директните плащания ще се финансира пропорционално от всички 

държави-членки с директни плащания над средното ниво за ЕС. Същевременно се предвижда 

изплащането на 30% от директните плащания да бъде условно и да зависи от 

инвестирането им в екологични проекти. 

С цел отговор на предизвикателствата в селскостопанския сектор и справяне 

с непредвидени обстоятелства, ЕК предвижда създаване на два инструмента извън 

МФР – извънреден механизъм за реакция при кризисни ситуации (например при 

проблем с безопасността на храните) и допълнителна област на прилагане на Европейския 

фонд за приспособяване към глобализацията за подкрепа на селскостопанските 

производители при адаптирането към глобализацията. 

3. По-сигурна Европа 

Изграждането на по-сигурна Европа означава подобряване на околната среда и 

опазване на климата. Комисията предлага да интегрира повсеместно тези аспекти. 

Тя възнамерява да увеличи техния дял с най-малко 20% за свързаните с климата разходи, 

като приносът от различните области на политиката подлежи на оценка на въздействието. 

Комисията предлага също така да инвестира 4,1 млрд. евро в европейската сигурност 

с цел борба с престъпността и тероризма, както и 3,4 млрд. евро в политики за 

миграция и убежище. И двата фонда ще имат и външно измерение за работа с трети 

държави. 

4. По-силна Европа на световната сцена 

С новия бюджет ще се спомогне за това Европа да тежи на своето място в света 

посредством увеличен бюджет за външни отношения в размер на 70,2 млрд. евро. 

Промяната в съюзите и появата на нови сили означава, че Европа трябва да направи 

повече, за да се чува гласът й. Ще бъдат отделени 16 млрд. евро за политиката за 

съседство, за да се насърчават демокрацията и просперитетът около Европа. Освен 

това ще продължи предоставянето на средства по ангажиментите, поети в помощ 

на най-бедните в света. За Инструмента за сътрудничество за развитие (ИСР) ще 

бъдат отделени 20,6 млрд. евро с цел премахване на бедността и спазване на ангажимента 

спрямо Целите на хилядолетието за развитие (ЦХР). 

5. Администрацията в периода 2014 - 2020 г. 

Понастоящем административните разходи възлизат едва на 5,7 % от общия бюджет 

на ЕС. Комисията предлага да няма увеличение на административните разходи 

през следващия финансов период. Успоредно с това, въз основа на реформата на администрацията 

от 2004 г. (с която вече са направени икономии от 3 млрд. евро и ще бъдат 

спестени още 5 млрд. евро до 2020 г.) Комисията предлага да измени допълнително 

Правилника за длъжностните лица на ЕС. 

6. Реформа на системата за собствените ресурси на ЕС 

ЕК предлага въвеждане на нови собствени ресурси към съществуващите такива. 

Същевременно, сега съществуващият собствен ресурс на база ДДС ще бъде премахнат. 

Целта на реформата на системата за собствени ресурси е не да се увеличи бю- 


15

16 


джетът на ЕС, а да се намалят и опростят преките вноски от държавите-членки, 

чрез които основно се финансира понастоящем бюджетът на ЕС, отчитайки строгите 

мерки за ограничаване на националните бюджетни разходи. 

ЕК предлага въвеждането на два нови европейски данъка, които да подпомогнат 

усилията за бюджетно консолидиране в държавите от ЕС. Това са данъкът върху финансовите 

транзакции (ДФТ) и европейски ДДС. Европейският ДФТ се обосновава с факта, 

че някои държави-членки вече са въвели на национално ниво механизми за облагане 

на финансовите операции, както и с обстоятелството, че ще се намалят съществуващите 

национални вноски на държавите-членки, ще се даде допълнително поле за 

действие на правителствата и ще се допринесе към усилията за обща бюджетна консолидация. 

Въвеждането на европейски ДДС ще представлява 1% от стойността на 

стоките и услугите, подлежащи на облагане със стандартна ставка по ДДС във всички 

държави-членки на ЕС. Понастоящем, бюджетът на ЕС получава годишно чрез приходното 

перо от ДДС около 14 млрд. евро. Предложението предвижда да се премахне 

сегашната система на финансиране на база ДДС с нов ДДС ресурс, който би довел до 

засилване хармонизирането на националните ДДС системи. По-конкретно, ЕК предлага 

намаляване на дела на собствените ресурси, изчислявани на база БНП на странатачленка, 

от 78% през 2013 г. на 60% от общия размер на собствените ресурси през 2020 

г. Делът на собствените ресурси, изчислявани на база ДДС, ще се увеличи от 10% през 

2013 г. на 40% от общия размер на собствените ресурси през 2020 г. Същевременно, 

предвижда се до 2020 г. да отпаднат традиционните собствени ресурси, като новите 

финансови ресурси ще финансират 40% от разходите на ЕС. 

Комисията предвижда също така значително опростяване на съществуващите 

корекционни механизми, прилагани спрямо някои държави-членки. Това ще стане, като 

всички корекционни механизми бъдат заменени със система от фиксирани годишни 

общи суми за периода 2014 - 2020 г., т.е. брутно намаление с еднократна сума на техните 

плащания по БНД. Целта е да се осигури равноправно третиране на всички държави-членки 

и да се увеличи прозрачността на корекционните механизми. 

III. Основни приоритети и позиции на България в преговорите 

по бъдещата финансова рамка на ЕС 

Република България е идентифицирала своите интереси и приоритети, които не е 

в състояние да реализира посредством националния си бюджет. Подобно на много други 

държави-членки, България трябва да настоява националните й интереси да бъдат 

отразени в общата политическа и финансова рамка за следващия програмен период. 

Приоритетни политики в МФР 2014-2020 г. за България са: 

1. Кохезионната политика 

2. Общата селскостопанска политика. 

Важни за страната са също така финансирането за извеждането от експлоатация 

на АЕЦ Козлодуй, както и контролът на външните граници и управлението на нелегалната 

миграция. 

1. Кохезионната политика след 2013 г. 

Кохезионната политика, или политиката за сближаване, е една от основните 

политики на ЕС, която има съществен принос за икономическия растеж в Европа и 

следва да изпълнява целите, заложени в ДФЕС. Тя е от особена важност за по-слабо 

развитите региони на ЕС, в т.ч. и България, и има за цел да постигне балансираност 

и преодоляване на различията в социално-икономическото развитие. Тя е и най-голе- 



мият единен източник за финансово подпомагане на инвестиции в растеж и заетост. 

Размерът на средствата е около 1/3 от евробюджета. 5 

България оценява важната роля на Структурните фондове и Кохезионния фонд за 

постигане на икономическо, социално и териториално сближаване между регионите 

в ЕС. Затова формулирането на новите насоки и приоритети през следващия период 

2014 - 2020 г. е много важно за България с оглед националните интереси и преодоляването 

на кризата. 

Финансовата подкрепа от европейските фондове за базисна инфраструктура, инвестиции 

в човешки капитал и насърчаване на малките и средните предприятия са 

приоритет за страната ни, тъй като неговото реализиране е задължителен етап към 

отключване на потенциала на българските региони за повишаване на тяхната конкурентноспособност 

и устойчив растеж. За да отстоява този приоритет, страната 

ни е част от неформалната група държави-членки „Приятели на Кохезионната политика” 

(България, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Португалия, Румъния, 

Словения, Словакия Гърция, Кипър, Малта, Испания и Хърватия) с общ интерес – 

запазване ролята и мястото на Кохезионната политика в бюджета на ЕС. Държавите 

от Групата се обединяват около позицията, че е нужна конкретна стратегия, за да 

бъде постигната общата цел. На последните срещи на Групата, проведени в рамките 

на СОВ, е решено единодушно да се смени подходът в преговорите и от отбранителна 

да се премине към офанзивна позиция. 

Относно предложенията на ЕК за бъдещето на Кохезионната политика, България 

има следните позиции: 

България 6 не подкрепя предложението на ЕК за ограничаване на тавана на помощта 

за Кохезионната политика до 2,5% от БНД. Това би довело до намаляване на 

финансирането за най-слабо развитите региони и би забавило икономическото и социално 

сближаване. В тази връзка България счита, че трябва до има диференциране на 

таваните на кохезионните квоти и за най-слабо развитите региони да бъде запазено 

настоящото ниво от 4,25%. 

България подкрепя предложението на ЕК за въвеждане на нова обща категория – 

така наречените „преходни региони”, с условието новата структура на регионите да 

не води до намаляване финансирането за най-слабо развитите региони. 

1.1 Инструмент за свързване на Европа 

Инструментът за свързване на Европа ще финансира предварително определени 

приоритетни транспортни, енергийни и ИКТ инфраструктурни проекти от европейски 

интерес, както и физически и информационни технологични инфраструктури проекти, 

които са в съответствие с критерия за устойчиво развитие. 

България 7 е против заделянето на 10 млрд. евро от Кохезионния фонд в полза на 

Инструмента. 

България 8 счита, че проектите по Инструмента следва да отчитат специфичните 

нужди на държавите-членки и да осигурят адекватно свързване на периферните 

държави с цел гарантиране на географския баланс. 

2. Средства за повишаване на ядрената безопасност и 

извеждане от експлоатация 

ЕК предвижда за дейности за повишаване на ядрената безопасност и извеждане 

от експлоатация около 570 млн. евро за България, Литва и Словакия, които са спрели 

ядрени мощности значително преди техния заложен проектен ресурс. 


17

18 


Конкретно за България, предвидените финансови средства са в размер на около 

185 млн. евро, насочени към демонтаж и безопасно управление на генерираните в 

процеса на извеждане отпадъци. Едновременното извеждане от експлоатация на четири 

блока на АЕЦ „Козлодуй”, при спазване на най-високите достижими стандарти за 

безопасност, е дългосрочен и сложен процес, поставящ сериозни предизвикателства, 

и в този аспект разглежданата сума се определя като недостатъчна. За това страната 

ни е отправила обосновано искане за финансова подкрепа от ЕС в размер на 

450 млн. евро за 2014 - 2020 г., като принос към програмата за ускорено извеждане от 

експлоатация. България разчита на солидарността в рамките на ЕС и ще отстоява 

виждането за преразглеждане на сумата при реално отчитане на нуждите на държавите-членки, 

спрели значителни мощности с политическо решение в процеса на 

присъединяване към ЕС. Същевременно ще се търсят и възможности за предвиждане 

на допълнителни средства за финансово подпомагане на мерки в енергийния сектор, 

смекчаващи последствията от спирането на ядрени мощности. 

3. Реформа на Общата селскостопанска политика след 2013 г. 

ОСП е общностна политика, изискваща стабилен ресурс, гарантиращ постигането 

на целите, заложени в ДФЕС. България е страна с традиционно добре развит аграрен 

сектор. Важни за страната са директните плащания – като необходимо средство 

за гарантиране на минимално ниво на доходите на фермерите и доближаването им 

към доходите от други икономически дейности. Необходимо е запазване на нивата на 

финансиране от 2013 г. на ОСП за реализацията на амбициозните цели на политиката, 

както и за справяне с все по-сериозните предизвикателства пред съвременното земеделие. 

България подкрепя отхвърлянето на историческия подход при определяне на 

нивата на директните плащания, тъй като той не отразява адекватно настоящата 

ситуация и не гарантира справедливо подпомагане за всички земеделски стопани в 

Европейския съюз. 

ОСП трябва да бъде модернизирана и опростена, за да стане по-справедлива и 

отговаряща на целите на Стратегия 2020. Предложеният от Европейската комисия 

метод за коригиране на по-ниските нива на директни плащания е стъпка в правилната 

посока, но е нужно прилагането на по-амбициозен подход за по-бързо и по-съществено 

намаляване на различията в нивата на подкрепа между стари и нови държави-членки, 

като по този начин се създаде еднаква основа за конкуренция. 

България подкрепя следните предложения: 

• запазване на архитектурата на ОСП в два стълба, която трябва да бъде 

модернизирана и опростена, така че да стане по-справедлива и отговаряща на 

целите на Стратегия 2020; 

• предложението на ЕК директните плащания на земеделските стопани да се 

предоставят от бюджета на ЕС без национално съфинанисране; 

• идеята на Комисията за въвеждането на тавани на директните плащания, 

тъй като те могат да се разглеждат като средство за по-справедливото разпределение 

на подкрепата. 

Въпросът, който най-много интересува българските земеделски производители, 

е промяната на подхода към директните плащания. Една от съществените новости 

в предложението за бюджета е изискването 30% от директната подкрепа да бъде 

предоставяна под условие за „позеленяване”. Досега в идеите за реформиране на 

ОСП всички „зелени“ дейности бяха с доброволен характер. Сега обаче те ще бъдат 

задължителни. Това означава, че всички български фермери задължително трябва да 

въведат практики в подкрепа на околната среда, които ще бъдат точно определени в 



законодателно предложение и ще варират според района. 

В следващите седем години страните с размер на директните плащания под 90% 

от средното ще получат увеличение с една трета от сегашното им ниво. Това ще се 

финансира пропорционално от всички държави-членки с директни плащания над средното 

за ЕС. Ще бъде наложен таван върху плащанията за големите земеделски производители, 

като се вземат предвид структурата им и заетостта, която генерират. 

България изразява следната резерва: 

За страната ни е много важно да се постигнат възможно най-големи екологични 

ползи, без да се застрашава конкурентноспособността на земеделския сектор при 

въвеждането на „зелено” директно плащане. Въпреки че прилагането на „зелен” елемент 

има своята обосновка, предложеният дял от 30% е прекалено висок. България 

следва да може да прилага „зеленото плащане” в определени рамки, като по този начин 

да адресира специфичните си екологични проблеми и нужди. В противен случай ще се 

повлияе негативно върху икономическата жизнеспособност на фермерите не само в 

България, но и в целия ЕС. 

Положителен ефект от реформата на ОСП би имало предвиждането на по-голяма 

гъвкавост за държавите-членки при взимане на решение по отношение използването 

на средствата, получени от прилагане на таван на директните плащания. Държавите 

трябва да могат да вземат решение да използват средствата за финансиране на схеми 

и мерки както по първи, така и по втори стълб. 

4. Контрол на външните граници 

Увеличението на средствата за контрол на външните граници и управление на нелегалната 

миграция е от особена важност за страната ни предвид присъединяването 

й в Шенгенското пространство и необходимостта от упражняването на ефективен 

граничен контрол на външните граници на ЕС. 9 Тези политики са също така от основно 

значение за конкурентоспособността и социалното сближаване. Пълноправното 

членство в Шенгенското пространство ще увеличи възможностите на българските 

граждани за свободно движение, ще подобри инвестиционния климат в страната и ще 

допринесе за развитието на туризма. 

5. Реформа на системата за собствени ресурси 

Въпреки че засега позицията на българското правителство е против въвеждането 

на европейски ДДС и данък върху финансовите сделки, следва да се обсъдят и евентуалните 

ползи от тях. Според данни на ЕК приходите на българския бюджет могат 

да се увеличат с около четвърт милиард евро годишно, ако ЕС въведе данъка върху 

финансовите транзакции. Така до 2020 г. страната може да си спести 176 млн. евро 

от вноската към бюджета на ЕС, която прави всяка година, като вместо над 360 милиона, 

би внасяла около 200 млн., ако данъкът влезе в сила. Отделно, от приходите от 

данъка в нашата хазна ще влизат годишно около 90 млн. евро, тъй като 1/3 от постъпленията 

ще остават в националните бюджети, а отчислението към европейската 

хазна ще е две трети. Дискусията по тези въпроси тепърва предстои. 

IV. Възможни позиции на България в преговорите 

България и група страни-членки считат, че предложението на ЕК е разумна база 

за преговорите по МФР. 10 Макар на този етап на преговорите да не са обсъждани 

конкретно общите суми на разходите, виждането на ДЧ за общия размер на бъдещия 

бюджет на ЕС се очертава като основна разделителна линия между две групи държави: 


19

20 


„Група 1%”: 8 държави-членки, или групата на „нетните контрибутори” (Германия, 

Франция, Холандия, Австрия, Финландия, Италия, Швеция и Великобритания) 

имат обща позиция, че МФР трябва да отчете усилията, направени на национално 

равнище по отношение на фискалната консолидация. Считат, че предложеният от ЕК 

общ размер на бюджета е твърде висок, трябва да се намали като не надвишава 

1% от БВП на Съюза, или намаляване на предложения от ЕК размер с около 100 млрд. 

евро. 11 

Групата „Приятели на Кохезионната политика”: 16 държави-членки на ЕС, 

формиращи Групата „Приятели на кохезионната политика”, подкрепят предложения 

от ЕК общ размер на бюджета на ЕС и се обявяват за запазване на размера на финансиране 

на Кохезионната политика, поне на нивото от настоящата финансова рамка. 

Възможни са две позиции на България в преговорите по МФР 2014 - 2020 г.: 

1. Бихме могли да се присъединим към групата на Германия, Франция, Италия, Обединеното 

кралство, Холандия, Австрия и скандинавските държави, според които МФР 

следва да бъде 1% от БНД на ЕС (намаляване на Кохезионната политика), което 

означава, че предложението на ЕК по отношение на плащанията следва да се намали 

със 100 млрд. евро. Това предложение би получило силна подкрепа в Съвета, но не отговаря 

на изразената по-горе българска позиция и за това го отхвърлям. 

2. Да подкрепим позицията за запазване размера на Кохезионната политика, за запазване 

нивата на финансиране на ОСП и за изравняване на директните плащания. 

Тази позиция отговаря на националните ни приоритети, реалистична е, осигурява 

необходимото финансиране на новите предизвикателства, отчитайки фискалната 

консолидация на национално ниво, и затова избирам нея. 

Изводи и препоръки 

Напрежението между проявата на солидарност и отговорност в ЕС, изкристализирало 

по време на кризата, най-ярко се проявява в дебатите по следващата МФР 

2014 - 2020 г. Неизбежно е страните, които са принудени да плащат за спасяването 

на бедстващите си европейски партньори и същевременно са нетни платци в европейския 

бюджет, да искат ограничаване на разходите и същевременно по-стриктни 

правила за ефективно използване на европейските средства. 

Естестествен е стремежът на държави като България, които разчитат на европейските 

средства, за да догонят по-старите и по-богати страни-членки, да настояват 

за повече и по-достъпно финансиране. 

Всички тези въпроси много ясно личат в преговорите за бъдещето на Кохезионната 

политика, която единодушно се приема като европейски инструмент за насърчаване 

на растежа и конкурентоспособността. Ето защо е особено важно постигането 

на съгласуваност между държавите-членки по МФР, която да осигури необходимото 

финансиране на новите предизвикателства в ЕС. 

Подкрепям позицията, изразена по-горе, защото в предложението на ЕК за общата 

сума на МФР 2014 - 2020 г. на преден план са изведени значими за целия ЕС въпроси 

и активно се заявява готовност да се следват дългосрочните стратегически 

цели на Съюза за изграждане на по-силна и обединена Европа. Седемгодишният период 

на финансово планиране на европейско ниво ще позволи постигането на поставените 

цели на ниво политики отвъд границите на политическия и финансов цикъл не само в 

България, но и в отделните държави-членки. 

Постигането на целите на Стратегията „Европа 2020” (изследвания и иновации, 

образование и учене през целия живот, политики на вътрешния пазар, политика на 

сближаване, социална политика, биоземеделие, рибарство, околна среда, климатич- 



ни промени, енергийна и транспортна политика, гражданско общество, свобода, сигурност 

и правосъдие) е свързано както с устойчивост в процеса на програмиране в 

дългосрочен план, така и с намирането на правилния баланс между необходимостта 

от гъвкавост при разпределяне на разходите и осигуряването на по-голяма предвидимост 

в контекста на изискванията за фискална консолидация в държавите-членки. 

Разходването на средствата от европейския бюджет следва да бъде резултатно ориентирано, 

обвързано с постигането на европейска добавена стойност и с фокус върху 

подкрепата за инвестиции и ефективно финансово управление. 

Участието на България за първи път като пълноправен член в преговорите по МФР 

2014 - 2020 г. е подчинено на общата цел за утвърждаване на статуса и позициите на 

страната като член на политически и икономически интегриран Европейски съюз с 

растяща роля в международните отношения. България е изправена пред предизвикателството 

да защитава националните си интереси, отчитайки същевременно общоевропейския 

интерес в контекста на глобализацията. 

Българските приоритети в преговорите за МФР 2014 - 2020 г. следва да се подчиняват 

на следните три основни йерархични цели: обща (основна) цел – стимулиране 

развитието на страната и повишаване на нейната конкурентоспособност; стратегически 

цели, основани на „Европа 2020”, и оперативни цели (някои, вече залегнали в 

Националната програма за реформи, като подобряване на бизнес средата, подобряване 

на базисната, екологична, енергийна и транспортна инфраструктура, образование 

и конкурентоспособност на пазара на труда, административен капацитет и др.). 

В преговорите за следващия програмен период за България е важно да отстоява 

позицията, че основните задачи на ЕС следва да се разглеждат не като разходи, а 

като инвестиции в бъдещето, защото участието в ЕС не се измерва само с вноската 

или с получените средства. Поради това за 7-годишните програмни периоди на ЕК, 

наред с решението за отпускане на определена сума средства, се изисква формулирането 

на конкретни цели и приоритети, конкретен подход и дейности, дори конкретни 

проекти – важни за страната и важни за ЕС, особено в контекста на т.нар. кохезия 

(сближаване). За да се постигне това, е необходима максимална ефективност в процеса 

на изработване на националните цели и позиции, както и тяхното оптимално 

проектиране във формулирането и реализацията на националните ни приоритети в 

рамките на ЕС. 

Когато живеем в свят на ограничени ресурси, е необходимо да се избере приоритет. 

Това обаче означава и да признаем какво не може да бъде приоритет, защото ЕС 

ще финансира само това, което е в рамката на целите на Съюза. Поради тази причина 

не всички български приоритети могат да бъдат осигурени със средства от ЕС 12 , а 

това не изчерпва нуждите на страната ни. 

Извън дебатите по бъдещето на основните политики на ЕС и конкретните числа 

е необходимо да се обърне внимание на следните въпроси: 

1. България следва да има ясна позиция при преговорите за МФР 2014 - 2020 г., 

определяйки националните приоритети в европейския контекст. Като пълноправен 

член на ЕС, можем да влияем при взимането на решения, настоявайки да променим или 

подкрепим дадено предложение. В същото време трябва да определим „червените линии”, 

т.е. въпросите, по които не можем да отстъпим. В защита на своите позиции 

и приоритети е добре да търсим подкрепа в групи с други държави. 

2. Страната трябва да отстоява идеята, че бюджетът на ЕС е на първо място 

инвестиционен, тъй като голямата част от средствата се връщат обратно към държавите-членки, 

а България е нетен получател. 

3. Необходимо е да настояваме за повече гъвкавост на бюджета – средствата 


21

22 


от една програма да могат да бъдат пренасочвани към друга, както и за опростяване 

на правилата и на отделните административни процедури. 

Не на последно място, въпреки наличието на остра нужда от инвестиции в инфрастуктура, 

е необходимо да се обърне внимание на „невидимата” инвестиция в човешкия 

капитал. Увеличението на средствата за наука и образование са „добре похарчени 

пари“. Те могат да ограничат изтичането на мозъци и са правилното решение за 

отключване на потенциала на българската икономика и за постигане на висока конкурентоспособност 

и устойчив растеж. 

Използвана литература 

1. Договор от Лисабон 

2. Поглед върху бюджета на Европейския съюз, Люксембург, Служба за публикации 

на Европейския съюз, 2010 г. 

3. Budget processes: Theory and experimental evidence, Games and Economic Behavior 

59 (2007) p. 279–295 

4. European Commission proposal for the 2014-2020 Multiannual Financial Framework on 

The EU Budget оn http://ec.europa.eu/budget/reform/ 

5. The “Cohesion Pact”: Weathering the Crisis, Marjorie Jouen, www.notre-europe.eu 

6. Voting rules and budget allocation in the enlarged EU, European Journal of Political 

Economy 23 (2007), p. 693–706 

7. http://www.consilium.europa.eu/homepage/highlights/greening-europes-agriculturepolicy?lang=bg 

8. http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?g=&n=9&p=0211&s=001 

9. http://www.europarl.europa.eu/news/bg/pressroom/content/20111019BKG29792/html/ 

Conference-on-the-EU-Financial-Framework-2014-2020 

10. http://www.eufunds.bg 

11. http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2010:083:0047:0200:BG: 

PDF 

12. http://www.mfa.bg/bg/news/view/32224 

13. http://kalfin.eu/-k_read8.html 

1. Съгласно ДФЕС и Процедурните правила на Съвета, Съвет „Общи въпроси” е отговорен за работата 

по МФР. СОВ има координираща роля по отношение и на другите Съвети. 

2. Писмо на председателя на ЕК до генералния секретар на Съвета на ЕС, http://register.consilium.europa. 

eu/pdf/bg/11/st12/st12475.bg11.pdf 

3. Десет от най-големите икономики като Франция, Германия, Великобритания и Холандия настояват 

за замразяване на разходите през следващия бюджетен период, за да се помогне на националните 

бюджети, изнемогващи в кризата. 

4. Великобритания е страната-членка, който най-ожесточено се бори за съкращения на ОСП, 

дори премахване на директните плащания, които според нея не помагат на фермерите и на 

конкурентоспособността на икономиката на ЕС като цяло. 

5. За настоящия програмен период 2007- 2013 г. те са около 347 милиарда евро. 

6. Латвия, Литва, Унгария, Румъния, Чехия, Естония и Швеция също не подкрепят предложението. 

7. Малта, Словакия, Гърция, Словения, Португалия, Румъния, Латвия също са против. 

8. Заедно с Кипър и Естония 

9. В рамките на раздел 4 на бюджета България подкрепя създаването на Инструмента на ЕС за 

съседство, който да увеличи политическото, икономическо и социално въздействие, постигано в 

рамките на ЕПС. 

10. Споделяме виждането на Комисията, че целите на Стратегията „Европа 2020” за постигането 

на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж в ЕС трябва да бъдат водещи за следващата 

финансова рамка. 

11. Дания също споделя тази позиция. Чехия, въпреки че участва групата „Приятели на Кохезионната 

политика”, също счита, че бюджетът на ЕС не трябва да надвишава 1% от БВП на Съюза. 

12. Коментар на министъра по управление на средствата от ЕС, Т. Дончев, сп. „Мениджър”, http://www. 

manager.bg/komentarite/prioritetite-na-balgariya 



ЕС и съседите му: втора 

възможност за брачен съюз между 

демократизацията и стабилността* 

Кай-Олаф Ланг** и Барбара Липерт*** 

Времената се менят. Докато южните съседи на Европейския съюз изживяват 

подем, Изтокът е в стагнация, дори в регрес. ЕС преосмисля своята стратегия и 

политика спрямо съседите си и прави втори опит да бракосъчетае демократизацията 

и стабилността и на Юг, и на Изток. Отправната точка е преразглеждането 

и актуализирането на Европейската политика на добросъседство (ЕПД). 

По своята източна и южна периферия ЕС граничи с региони, в които обстановката 

е летлива и понякога кулминира в опасни политически, социални и икономически 

обстоятелства. За да се постигне консолидация в тези съседни държави и да 

се превърнат те в партньори с предсказуемо поведение, ЕС разработи Европейска 

политика на добросъседство (ЕПД) – рамка за засилено многоизмерно сътрудничество, 

насочено към най-различни страни, от Мароко до Украйна и Беларус. След 

първоначалните очаквания, че ЕПД би могла да стане катализатор за реформи, на 

дневен ред застана скептичното отношение, продиктувано от твърде скромните 

резултати, особено тези в държавите от Източното партньорство, в които 

обозначените в какви ли не цветове революции бяха разпалили надежда за промяна. 

Развоят на събитията в Украйна и Беларус доведе до все по-задълбочаващо 

се разочарование и униние. Именно поради това бунтовете на Арабската пролет 

се очертаха като положителни събития. Но макар че бяха положително явление 

по европейските ценностни стандарти, антиавторитарните движения в Тунис, 

Египет и Либия поставиха под въпрос традиционните начини на сътрудничество, 

прилагани в рамките на ЕПД: въпреки декларираната си готовност да подкрепи 

промените, “ЕПД-Юг” наблегна върху стабилизацията на държавите и по този начин 

всъщност стабилизира режимите. От една страна ЕС сякаш не е в състояние 

да стане преобразяващата сила на Изтока, от друга – неочакваната възможност 

Югът да „оформя” събитията също създаде трудности. Осъзнаването на този 

проблем доведе до задълбочено преразглеждане на ЕПД с цел да се „намери нов 

начин да се реагира на промените в съседните държави”. Част от процеса е и 

задължението да се подчертае нуждата от съобразяване с нормите на ЕС, по-специално 

– демократичните реформи. Пригаждането на ЕДП към новите обстоятелства 

обаче не наложи първенстваща роля на активната политика за промяна въз 

основата на ценности и съществува риск ревизираната ЕПД всъщност да примири 

небрежния прагматизъм с липсата на резултати. 

*Тази публикация от януари 2012 г. е предоставена на английски език от Германския институт 

по сигурност и международна дейност, Берлин – партньор на Дипломатическия институт и може 

да бъде намерена на: http://www.swp-berlin.org/en/publications/swp-comments-en/swp-aktuelle-details/article/eus_ 

neighbours.html © Stiftung Wissenschaft und Politik, 2012 All rights reserved. 

**Д-р Кай-Олаф Ланг е заместник-началник на Отдел за изследване на европейската интеграция в 

Германския институт по сигурност и международна дейност 

***Д-р Барбара Липерт е Директор „Изследвания” в борда на изпълнителните директори на Германския 

институт по сигурност и международна дейност 


23

24 


Съживяване на условието за демократизация – пропуснат 

шанс? 

Една широкообхватна цел на ЕС е да приближи непосредствените си съседи до 

себе си в областта на икономическия ред, политическите системи и основните обществени 

и политически ценности. За да го постигне, ЕС разработи в рамките на 

ЕПД система от привлекателни предложения в полза на държавите-партньори, при 

положение че те изпълнят определени условия. Критериите включваха реформи в 

икономиката, усъвършенстване на управлението, приемането на основни принципи 

и норми, по-специално – демократично правово управление. Още през май 2004 

г., в документ за стратегията на ЕПД, Европейската комисия посочи, че „стремежите 

и темпото на развитие на отношенията на ЕС с всяка държава-партньор ще 

зависят от степента, до която тази държава ще се обвърже с oбщите ценности, 

както и от волята и способностите й да се придържа към вече договорените приоритети”. 

Не бяха споменати изрично въпроси, свързани с външната политика и политиката 

на сигурност, по-специално – замразените конфликти в Източна Европа 

и израелско-палестинският конфликт. В рамките на ЕПД не се отдели особено място 

на елементите от Общата външна политика и политиката за сигурност, те 

бяха споменати единствено като допълнение към дневния ред на ЕПД. И въпреки че 

още от изработването на концепцията за ЕПД крайъгълен камък беше условието 

за демократизация, при осъществяването на ЕПД се проявява непоследователност 

и геополитическите проблеми не се разглеждат. 

При практическото й приложение се появи различен modus operandi. Условието 

за демократизация бе подценено, а когато се прилагаше, не включваше непременно 

елемента на демократизация като основно изискване за сътрудничество. Усилията 

да се актуализира самата идея демократизирането да стане задължително 

условие, също не бяха особено големи. Показателен в това отношение е примерът 

с ЕПД-инструмента за демократизация на управлението, който трябваше да даде 

„допълнително признание за работата” в посока добро управление и налаганите 

от него реформи. Като допълнение към общата помощ за дадена държава, този 

инструмент трябваше да представлява „съществено допълнение към базовата 

годишна помощ и чрез това да даде значителен политически сигнал” (Документ 

на ЕК „Принципи за прилагане на управленческия инструмент в рамките на ЕПД” 

от февруари 2008 г.). Заради натиска от страна на съседни държави, а и на някои 

от държавите-членки, самото естество на този инструмент беше съществено 

променено. По-специално, някои от средиземноморските държави-членки изказаха 

опасения, че по-стриктното обвързване с условието за демократизация би 

означавало по-ограничено финансиране на партньорите от Юга, свикнали със сътрудничество 

при общи проблеми или обща политика, а такова сътрудничество 

не винаги зависи предимно от съобразяването с демократичните стандарти. По 

отношение на този аспект на ЕПД, ръководните принципи в сътрудничеството 

на ЕС бяха традиционната сигурност и стабилността (на управляващия режим). 

Нещо повече, тези цели трябваше да бъдат осъществени чрез взаимодействие 

със съществуващите политически системи, а не чрез изолация или наказателни 

действия. Съчетаването на реториката в полза на демокрацията с дневния ред 



на ЕС по отношение на сигурността и миграцията изпрати (погрешен) сигнал, от 

който излизаше, че ЕС ще си затваря очите пред примерите за лошо управление и 

нарушаване на човешките права. 

Пак на източния фланг принципът да се изисква демократизация беше подценен 

главно поради основната инициатива за разширяване на договорните отношения, 

известна като „Споразумения за асоцииране”. Достъп до тях получиха почти 

всички държави – участнички в инициативата „Източно партньорство” – многостранната 

рамка, включваща държави от Източна Европа и от Южнокавказкия 

район, с изключение единствено на Беларус, в която управлява авторитарен режим. 

Въпреки ясната декларация на ЕС, според която „предварително условие за 

началото на преговори и за задълбочаване на последващите отношения ще бъдат 

задоволителният напредък към демократизация, върховенството на закона, зачитането 

на човешките права и убедителните доказателства, че електоралната 

законодателна рамка и практика са в пълно съзвучие с международните стандарти, 

както и наличието на пълноправно сътрудничество със Съвета на Европа, 

ОССЕ и нейният Офис за Демократични институции и човешки права (ОДИЧП)”, 

(Документ за Източното партньорство от 2008 г.), преговорите по Споразуменията 

за асоцииране бяха открити и за държави, чиито демократични основи предизвикват 

съмнение. 

Промените в Арабския свят привидно прокараха път към нови възможности ЕС 

да приложи политиката на добросъседство, основана на съблюдаване на нормите 

и ценностите. На хартия ЕС предприе съответни промени в ориентацията си. В 

прегледа на ЕПД, извършен през май 2011 г. Върховната представителка Катрин 

Аштън и Комисията обещаха нов подход, основан върху по-голяма диференциация 

и върху принципа „повече за повече”. Новата ЕПД трябваше да „даде по-голяма 

подкрепа на партньорите, работещи за задълбочаване на демокрацията” (Общо 

съобщение на Върховния представител и Европейската комисия: „Нова реакция на 

променящото се добросъседство”). Но макар документът да представя нов подход, 

на практика е очевидно действието на старата философия на ЕПД и по всичко 

личи, че политиката, която подценява демократизацията като необходимо условие 

за добросъседство, ще продължи. 

Три категории съседи на ЕС 

По тази причина ЕС трябва да обмисли необходимостта отново да обвърже 

ЕПД с условия. Това не означава просто подмяна на основната структура на ЕПД и 

нейните регионални и двустранни компоненти. Напротив, съществуващите рамки 

и инструменти трябва да се запазят, но и да се прилагат последователно, съгласно 

идеите за еволюция на демократизацията, при недвусмислено quid pro quo. Един 

начин да се постигне това е да се развие ЕПД в система от три категории. Като 

се оцени успехът на всяка от отделните държави и се разпределят те в категории, 

в зависимост от това до каква степен прилагат нормите и демократичните 

правила по стандартите на ЕС, ЕПД би могла да се сдобие с по-резултатни и прозрачни 

политики. 

Ако се приеме сериозно призивът на ЕС за „трайна и устойчива демокрация”, 

моделът с трите категории ще предлага различни принципи на сътрудничество 


25

26 


(интеграция, сътрудничество или контакт), в зависимост от степента на демократична 

промяна в съседната държава. Състоянието на демократизация трябва 

да бъде главният критерий, определящ качеството, договорната рамка на отношенията 

и предложенията на ЕС (вж таблицата, Приложение). Според схващането 

в ЕС, основните характеристики на политическата реформа и демократизация са: 

„свободни и честни избори, свобода на сдруженията, словото и събранията и свободен 

печат и медии; върховенството на закона, гарантирано от независим съд и 

право на справедлив и честен процес; борба срещу корупцията; сигурност и реформа 

в правоприлагащия сектор (включително полицията) и установяването на демократичен 

контрол върху въоръжените сили и силите за сигурност” (Съвместно 

комюнике за ЕПД, май 2011 г.). Много от тези изисквания включват като елемент 

и доброто управление или усъвършенствуване на управлението. Към този каталог 

на добродетели могат да се прибавят и други параметри, като качеството на 

здравеопазването или образованието, или степента на политическо участие, но 

има опасност ЕС да изгуби от поглед основните си изисквания. 

Главните партньори в Категория А (напр. Израел) трябва да докажат недвусмислено, 

че са напреднали във възприемането на демократичните стандарти 

така, както ги тълкува ЕС и в реакцията си спрямо тях. От друга страна, мнозинството 

от съседните държави могат да бъдат характеризирани със застой, 

тъй като отговарят на „златния стандарт” само отчасти, непоследователно или 

формално. На свой ред те се отличават от авторитарните държави, напр. Алжир, 

които са в категория В, защото по принцип са отворени за реформи. Практическото 

прилагане на призивите „повече за повече” и „по-малко за по-малко” в 

политиката означава, че страните няма да бъдат групирани в една категория за 

вечни времена, а могат да се движат в съответните категории, или от една категория 

в друга според постигнатите резултати. Ето защо ЕС ще трябва изрично 

да формулира главните си изисквания и стандартите, по които да се измерват 

напредъкът и неуспехите. 

Ето доводите за въвеждане на система от три категории: развоят на събитията 

в две съседни страни не само не може да се предскаже, но и често бързо се 

мени. Ако ЕС иска да задълбочи подхода си към определени партньори въз основа 

на постигнатото от тях, системата на насърчения трябва да реагира бързо. Кои 

са механизмите за бързо и резултатно разширяване или ограничаване в сътрудничеството? 

За целта може да се окаже полезно съществуването на предпазни 

клаузи или допълващи схеми, но във всеки случай е необходим постоянен и подробен 

мониторинг, както и процес на оценка. В условия на принудителна оценка съответните 

действащи лица трябва да са ясни: необходимо ли е Европейската служба 

за външна дейност да играе по-сериозна роля при определянето на стандартите и 

при мониторинга на изпълнението? Или е нужно организациите на гражданското 

общество да бъдат включвани по-активно? Нещо повече, важно е да се определят 

инструментите, с които ще се измерва успехът на реформите: преобладава 

ли критерият за демократизация, или съществуват други съответни области в 

политиката, в които напредъкът трябва да се измерва по работата на партньорите, 

напр. социално включване, образование или околна среда? Независимо от значението, 

което ЕПД придава на принципа „повече за повече” и от насърченията за 



постигнатото по пътя към демократизация, ЕС ще трябва да борави също така 

с определени ситуации или конкретни двустранни отношения, в които условието 

да се върви към демократизация просто не действа. Точно заради това не бива да 

превръщаме това условие в догма и ЕС трябва да знае, че съществуват случаи, 

при които е необходим реалистичен подход, например по геостратегически причини, 

или когато ЕС не разполага с инструменти на влияние, просто защото дадена 

държава не се нуждае от помощта на ЕС. 

Настоящите съображения не са нито теоретични, нито предлагат абстрактни 

принципи. ЕС трябва да ги има предвид, когато работи по практически въпроси, 

например: следващите стъпки в развитието на отношенията с Украйна (като се 

има предвид, че конкретното Споразумение за асоцииране е технически финализирано, 

но не е подписано по политически причини); спесификацията на пътната 

карта за Източното партньорство до 2013 г. (според решенията на Варшавската 

среща на високо равнище, посветена на Източното партньорство); и бъдещото 

сътрудничество със страните от района на Близкия изток и Северна Африка 

(напр. с Египет след парламентарните избори от 2011 г.). От ЕС зависи да бракосъчетае 

двете цели: стабилност, която позволява процесите да се развиват 

по пътя към демократизация. Това ще изисква поемане на задължение от страна 

на всички играчи на ЕС както в Брюксел, така и в другите столици на държавитечленки. 


27

28 


Приложение: ЕПД като система от три категории 

Категория 

А (главни 

партньори) 

Категория 

Б (застойни 

партньори) 

Категория В 

(съпротивляващи 

се съседни 

страни) 

ДИПЛОМАЦИЯ 8/2012 

Степен на 

Демократични 

промени 

Свободни избори, 

свобода на 

мнението и на 

печата, защита на 

човешките права, 

разделение на 

властите 

Конкурентност в 

изборите; свобода 

на изявите; 

независими съдебни 

органи 

Авторитарни 

режими; минимално 

равнище на 

сътрудничество 

Елементи на 

предложението 

Висока степен 

на двустранния 

политически диалог; 

инструменти 

за двустранно 

сближаване; 

партньорства 

за модернизация; 

“практическа 

свобода” 

(мобилност, 

либерализация на 

визовия режим) 

Спорадични 

срещи на върха 

и постоянен 

политически 

диалог; отваряне 

на пазарите според 

принципите на 

ЗВССТ; социоиконимически 

партньорства за 

реформи 

Техническо 


в някои области 

(гранична 

защита; помощ 

при бедствия; 

образование в 

областта на 

околната среда); 

размяна на познания 

за МСП; включване 

на отделни примери 

в многостранни 

рамки 

Договорни 

отношения 

Споразумения 

за асоцииране, 

задълбочено и 

всеобхватно 

споразумение 

за свободна 

търговия (ЗВССТ) 

и перспективи за 

споразумение от 

нов тип 

Споразумения за 

асоцииране със 

ЗВССТ 

Отсъствие 

на договорни 

отношения или 

продължаване на 

съществуващи 

споразумения 

Принципи на 


“интеграция”; 

широкообхватно 

сътрудничество; 

съществена 

финансова помощ 

“сътрудничество”; 

среднообхватен 

политически диалог; 

икономическа 

взаимозависимост; 

съсредоточаване 

върху определени 

политики; 

ограничена 

финансова помощ 

за добро управление 

и секторни 

споразумения. 

“контакт”; 

селективно 

сътрудничество; 

диалог и 

сътрудничество, 

сведени до работно 

равнище


Когато кризата застрашава 

външната политика на 

Европейския съюз* 

Вивиан Пертюзо** 

Външната политика на Европейския съюз е в криза. Европа е на път да се демилитаризира 

и при мащабни операции продължава да залага на НАТО. Колкото до soft 

power ЕС губи обаянието си, както може би показва “Арабската пролет”. В тази 

усложнена обстановка Европейската служба за външна дейност с мъка постига убедителни 

резултати, а държавите-членки трудно се справят с тези въпроси. 

Дори ако Европейският съюз (ЕС) успее да излезе от кризата без особени поражения, 

сериозни са очакванията за известен залез на Европа на международната 

сцена: нововъзникващите икономически сили като Бразилия или Китай въплъщават 

конкуренция, при която ЕС, да не споменаваме неговите държави членки, е само един 

от многото действащи актьори. 

Великите сили съчетават soft power – тоест, културна дипломация, проекция на 

норми и т.н., с hard power – икономическа сила, включваща санкции и военна мощ, или 

с други думи, апарат за сигурност и отбрана в състояние да брани интересите на 

даден актьор в международен план 1 . ЕС е изправен днес пред опасността да не бъде 

в състояние да използва своята soft power, в момент, когато неговата hard power се 

превръща в мираж. 

В разсъжденията си ще си зададем три въпроса. На първо място, как да разрешим 

очевидното противоречие между търсенето на решения за конкретна криза и 

воденето на такава външна политика, която – макар и ограничена, да бъде жизнена 

и трайна? На второ място, все още ли е уместна изведената от 1990 г. насам цел за 

една „глобална Европа”? И накрая, как най-добре да се използва европейският стратегически 

потенциал, при условие че има „ограничения при водене на демократични и 

либерални политики, които, макар да се проявяват деликатно, размахват един голям 

морков 2 ? 

Съюзът и другите 

Европейският съюз и държавите-членки несъмнено не дооцениха въздействието 

на два фактора, които, ако не се включат в дебатите своевременно, ще навредят 

трайно на позиционирането им. На първо място, САЩ преразгледаха стратегическите 

си приоритети, като изведоха на преден план Тихоокеанското пространство 3 . 

Тази нова политика съвпада с новите предупреждения към европейците от страна 

на редица високопоставени американски ръководители, като най-значимото е това 

на Робърт Гейтс 4 през юни 2011 г. Редица държави-членки водят политиката на щрауса, 

като са се вкопчили в позицията на студена война, при която се очаква САЩ да 

*Статията е предоставена от Френския институт за международни отношения (IFRI) – партньор 

на Дипломатическия институт, като първоначално е публикувана на френски език в списание 

“Politique étrangère”(„Външна политика”): ©V. Pertusot, «Quand la crise menace la politique extérieure de l’Union 

européenne», Ifri, Paris, revue Politique étrangère, vol. 77, n° 2/2012. 

** Вивиан Пертюзо оглавява Френския институт за международни отношения-Брюксел 


29

30 


предоставят ad vitam aeternam гаранция за върховната сигурност на Европа. Ако при 

операцията Unified Protector в Либия Вашингтон изигра активна и определяща роля, 

то сега той възприе въздържаща се позиция – сигнал за европейските съюзници, 

приканващ ги да поемат своята отговорност. 

Държавите от BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) и Турция 

се стремят да се утвърдят, отделно от ЕС, като политическа и икономическа сила. 

Засиленото присъствие на Китай в Африка е само един от множеството други примери5 

. Европа развива без съмнение „стратегически партньорства6” с тези страни; 

разочароващо е обаче политическото им съдържание, като ръководещата нишка 

продължава да бъде техническото и търговското сътрудничество. Редица държавичленки 

биха желали по-амбициозни програми, но въпросите са комплексни и изискват 

капиталовложения, за които ЕС още не е готов. 

Европа днес е парализирана от икономическа криза, която може да подкопае дори 

самата кохезия на Съюза и да засегне трайно влиянието му в международен план. 

Това предизвикателство е напълно ново за ЕС, тъй като европейските страни никога 

не са били поставени в неудобното положение да решават вътрешна криза и 

в същото време да се справят с отслабване отвън. Така структурната цел за една 

„глобална Европа” изглежда неосъществима. Тя не мотивира за установяване на приоритети, 

а тласка ЕС да действа и реагира навсякъде и по всички въпроси. 

Именно в такъв деликатен контекст се роди Европейската служба за външна 

дейност (ЕСВД). Новата институция трябваше да доведе до по-голямо сближаване 

във външната дейност на Съюза, но тя пострада от спъващи я борби за влияние. 

При откриването й на 1 декември 2010 г. редица постове бяха незаети. Арабските 

бунтове изведоха ЕСВД на преден план, макар да нямаше още стриктни указания, а 

институционалният й преход да не бе завършен. Тя наистина предложи ново, потенциално 

значимо партньорство, но държавите-членки остават предпазливи в бъдещите 

си действия. Така до момента инициативите са в същността си под формата 

на финансови вноски на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), на споразумения 

за свободен обмен на базата на модела, установен в Източното партньорство, и на 

техническите програми, като програмата SPRING (Support for Partnership, Reform and 

Inclusive Growth) – всички те, управлявани от Комисията. 

Година след откриването си, ЕСВД постепенно се утвърждава, но борбите за 

влияние са налице, а напускането на разочаровани нейни служители чернят имиджа 

й и тя не може да постигне видим успех. Освен това, тя не се възприема като ръководеща 

външната политика на ЕС. Незадоволителна е и работата й като инициатор. 

А огромният брой теми, по които работи – всички въпроси на Общата външна 

политика и политика за сигурност (ОВППС) и Общата политика за сигурност и 

отбрана (ОПСО) – в съчетание с непозната досега смесица от служители от различни 

институции, затрудняват ръководенето на тази служба. Впрочем, амбицията й бе 

прекомерна и доведе до неизбежно разочарование. 

По-уместно би било за Съюза да преразгледа амбициите си и да открои по-добре 

зоните, в които може да работи с повече внимание и средства. Трудно се разбира вече 

и политиката на съседство. Макар ЕС да е главният търговски партньор в рамките 

на тази политика, политическото му влияние намалява и само няколко страни, 

като Молдова, афишират интереса си за сближаване с Брюксел. Повечето от тях 

виждат в негово лице партньор наред с останалите, поставящ само политически и 

икономически условия, за да си сътрудничи с тях. 



Макар САЩ, Русия и Китай да са също ключови партньори на ЕС, той не 

съумява да ги привлече. САЩ се стремят към Запада, Турция – към арабския и към 

мюсюлманския свят, а Русия се опитва да се позиционира отново като глобален 

играч, без в действителност да работи за сближаване със Съюза. 

Колкото до по-далечни страни като Бразилия, Китай или Индия, очевидно е, че 

с тези партньори, наричани „стратегически”, единствено търговските отношения 

са на дневен ред. Търговската дипломация можеше да бъде трамплин за засилено 

сътрудничество, но ЕС видимо изглежда неспособен да се възползва от това. Нека 

отбележим все пак войствената позиция на Европейската комисия по въпроса за 

въглеродните такси, срещу които Китай и Индия силно се противопоставят. 

Soft power: панацеята? 

Макар Европейският съюз да получаваше често отлични оценки за своята soft 

power, аурата му днес залязва. Целта е ясна: проекция на норми и стандарти, за 

да се повлияе на поведението на останалите актьори 7 . ЕС действаше със своята 

мрежа от 130 делегации, за да развива процъфтяваща културна дипломация. През 

2011 г. държавите-членки приеха близо 2 000 студенти магистри благодарение на 

програмата „Erasmus Mundus” и близо 160 млади лидери благодарение на програмата 

за посещения на ЕС. Тъй като ЕС е първият търговски актьор в света, той се ползва 

от тази си позиция, за да оформя отношенията си с трети страни. 

Политиката за развитие също представлява значим стълб на външната политика 

на ЕС. Комисията задели 12 милиарда евро през 2010 г. – тоест близо 9% от общия 

бюджет на ЕС – за програмите за развитие, а държавите-членки предоставиха 22,6 

милиарда евро за периода 2008 – 2013 г. на Европейския фонд за развитие. При това, 

без да се отчита бюджетът, предназначен за Европейската политика за съседство 

(ЕПС). Шестнадесетте партньора на ЕС би следвало да получат от Европейския 

съюз общо 3,4 милиарда евро 8 за периода 2011 - 2013 г. 

Ако съзидателността и динамиката на ЕС за поддържане на неговата soft power 

са неоспорими, то трудно може да се каже дали „политиката на моркова” се вписва 

в по-обхватен проект и какви биха били ползите. Не тук е мястото да се развие 

идеята за Европейския съюз като „преобразуваща сила 9 , но може просто да се запитаме 

дали европейските усилия се увенчават с успех. Простият пример за южното 

съседство подсказва противоречиви заключения. Нито една от засегнатите от 

„Арабската пролет” страни не изглежда да се ориентира към европейските страни, 

за да намери там модел. Все пак от уважение ще дадем един пример за успех: малък 

брой демонстранти, учили в тези страни, се бяха вдъхновили от познат за тях начин 

на живот. 

Счита се обикновено, че ЕС не се намеси достатъчно в региона, че предпочете 

осигуряващия сигурност подход, за да спре потока от нелегални имигранти, да 

пресече дейността на транссредиземноморските престъпни мрежи и заплахата от 

терористични движения в Европа 10 . В този ред на мисли Европейският съюз прояви 

известна слабост по отношение на целите, залегнали в плановете за действие, 

подписани със страните партньори. Освен това за повечето засегнати страни 

Съюзът не съумя да генерира интерес към тези цели в региона. Комбинацията от 

малко лековатото европейско поведение и липсата на интерес от редица страни не 

можеше да доведе до задоволителни резултати. Ревизирането на ЕПС през май 2011 

г. бе полезно за нов тласък на тази политика. Но твърде променливото положение 


31

32 


и на изток, и на запад от ЕС попречи на тази политика да продължи започнатото. 

Редица аспекти на този преглед трябва да бъдат дефинирани по-добре, като например 

подходът „повече за повече”, Европейската фондация за демокрация (European 

Endowment for Democracy) или Партньорството за трудова мобилност 11 . И така, 

колкото по-крехко е положението на юг, толкова повече държавите-членки поставят 

на преден план нуждата от обезопасяване на границите, за да предотвратят 

трафика и нелегалната имигрантска вълна: в тази логика се вписва и засилването 

на прерогативите на Европейската агенция за управление по външните граници 

Frontex. 

Освен това европейската soft power е все повече атакувана от страна на нови 

актьори. Различието в подхода между ЕС и други велики сили ясно пролича в неотдавнашните 

спорове за прилагането на санкции срещу някои държави като Сирия. 

Soft power и санкции 

Ако има област, в която ЕС да се е проявил много активно, то това са санкциите, 

или на дипломатически език – „ограничителни мерки”. През 2011 г. държавите-членки 

ги наложиха на Беларусия, на Кот д’Ивоар, Египет, Иран, Либия, Сирия и на Тунис – 

санкции, които включват забрани за визи, замразяване на авоарите и политически 

и икономически ограничения. Те са насочени към даден режим с цел ограничаване полето 

му на действие, като стремежът е да не се засегне негативно населението. 

Трябва, следователно, да се намери равновесие между принудата и призива за преговори. 

Във всеки случай тези решения показват на международната общност, че 

държавите-членки на Европейския съюз действат заедно по тези въпроси. 

Таблица 1. Ограничителни мерки по държави през 2001 г. 

Държави Беларусия Египет Иран Кот д’Ивоар Либия Сирия Тунис 

Брой 

гласове 

5 1 3 3 10 10 1 

Източник: EEAS 

Ефикасността на тези санкции е предмет на обсъждане. Тяхната тежест е реална, 

те са наложени от всички големи актьори. Техният ефект обаче е ограничен 

– дори и когато са законни – срещу страни, чието сътрудничество със Съюза е незначително. 

Например, санкциите срещу Беларусия са твърде символични. Държавите-членки 

замразиха авоарите и наложиха забрана за визи на белоруски граждани, 

сред които и президентът Александър Лукашенко. Гражданите на Беларус обаче 

имат малко финансови инвестиции в Европа, а фактът, че ръководителите на тази 

страна не биха могли да пътуват в Европа, имаше може би обратен ефект: вместо 

да изолира страната, това доведе до засилване на сътрудничеството на Минск с 

Русия и намали шансовете за решаване на висящите дела между Беларусия и ЕС. 

Сирия представлява друг обезпокоителен пример. През 2011 г. Европейският 

съюз – нейният пръв търговски партньор, одобри десет пакета от санкции, като 

постави ударението върху течните горива. В средата на май 2012 г. бяха приети 

пет нови пакета от санкции. През 2010 г. минералните горива и други суровини представляваха 

92,7 % от износа на Сирия за Европа. Тази политика на санкции, обаче, 

изглежда не тласка режима към скъсване с порочния кръг на насилие: тогава докъде 

е готов да отиде Съюзът? Европейските ръководители са повтаряли по различни 



поводи, че ще продължат тази политика, докато Башар Ал-Асад не сложи край на 

насилието. Готови ли са ЕС и държавите-членки да скъсат дипломатическите си 

отношения и да наложат тежка програма на икономически санкции? На този етап 

Европа може само да продължи дипломатическите си усилия в Съвета за сигурност 

на ООН или в „Групата на приятелите на Сирия”. Позициите на Русия и на Китай 

започват да се пропукват. 

Таблица 2. Брутен вътрешен продукт, общи правителствени разходи и бюджет 

за отбрана 

Източник : Европейска агенция за отбрана (ЕАО), Defence Data 2010 

Беларус и Сирия въплъщават два модела на сложното отношение между ЕС и 

неговите съседи. Условността, позната като принцип на „повече за повече и по-малко 

за по-малко”, трябва без съмнение да се засили. Необходимо е Съюзът да остане 

последователен в своя общ подход и това е тест за него. Минск и Дамаск са все 

по-изолирани и не биха могли да залагат нито на природни богатства, нито на нелегални 

бизнеси (престъпни мрежи, нелегална имиграция и т.н.). Отношенията с други 

страни, като Алжир или Азербайджан, ще покажат как ЕС разрешава трудни казуси, 

съчетаващи посегателствата над демокрацията с важни икономически интереси, 

в които са замесени и други конкурентни сили. Впрочем, случаят със Сирия напомня 

друг аспект от външната политика на ЕС: отсъствието на hard power. Рисковете 

от дестабилизиране на региона при евентуална военна операция действат без съмнение 

разубеждаващо, но ЕС не разполага по никакъв начин със средство, за да поеме 

по този път… 


33

34 


Обузданата hard power на ЕС 12 ? 

ОПСО преминава през трудна фаза. Малко са страните, готови да й дадат по-голям 

размах. Освен това държавите-членки съкращават драстично собствените си 

бюджети за отбрана до такава степен, че се очертава перспективата за истинско 

демилитаризиране на Европа 13 (виж таблица 2). Това показва сериозна тенденция: 

поради неспособността на ЕС да координира усилията си, държавите се насочват 

все повече към междуправителствени споразумения. 14 

От създаването си през 1999 г., ОПСО премина през три фази. Отначало, като 

дейност a minima през първите пет години, а после, в периода 2005 – 2009 г., под 

формата на множество операции. Първите десет години приключват със скромни 

резултати. За оптимистите напредъкът е успех, докато песимистите си задават 

въпроса дали е уместно да се развива политика за обща отбрана, която не се приема 

от всички. 

Третата фаза все още не е оформена. Икономическата криза засяга тежко държавите, 

а бюджетите за отбрана са първите пострадали. За държавите-членки 

идеята за ОПСО, осигуряваща hard power, замира. От две години насам не е провеждана 

нито една операция, което, без да е окончателно доказателство за отслабване 

на амбициите, представлява обезпокоителен сигнал. Протакането по започване на 

мисия в Сахел, провалът на ЕС в Либия, дори само за налагане на ембарго по море, 

напомнят колко уязвими биха били евентуални нови операции. Въпросът за капацитета 

също като цяло е оставен настрана, въпреки че е от решаващо значение. 

Размишленията относно политиката и стратегията най-общо са в изчакване, 

макар някои показатели да вдъхват предпазлив оптимизъм. Развива се идеята, че 

Ваймарският триъгълник (Германия, Франция и Полша) би могъл да придвижи нещата 

към сътрудничество в областта на отбраната 15 . През 2010 г. трите държави отправиха 

писмо до Върховния представител по въпросите на външните работи и политиката 

за сигурност, в което защитават принципа на pooling and sharing, създаването 

на постоянен генерален щаб, идеята за по-добро сътрудничество с Организацията 

на северноатлантическия договор (НАТО), както и настояват да бъде отделяно все 

по-голямо внимание на battlegroups. Те подновиха исканията си през септември 2011 

г. в писмо до Върховния представител, преподписано от Испания и Италия 16 . Макар 

отстояваните от Ваймарския триъгълник предложения да не са довели до момента 

до конкретни резултати, те донякъде извадиха ОПСО от вцепенението й. 

С избирането за президент на Франсоа Оланд биха могли да се съживят усилията 

на Франция за една Европа на отбраната – в духа на френската традиция, 

наследена от генерал Де Гол, която Никола Саркози не поддържаше изобщо. За да 

заработи механизмът, е необходима силна позиция на Франция относно ОПСО 17 . 

Освен това постлисабонският период би трябвало да промени някои възприятия. 

В началото на 21 век ЕС чувствително насърчаваше своя потенциал за hard power, 

в частност чрез провеждането на множество операции. От друга страна НАТО задълбочи 

своята soft power и нормативен потенциал чрез последвалото поетапно разширяване 

и развитие на партньорства 18 . Стратегическата концепция, одобрена в 

Лисабон през ноември 2010 г., открива нова страница за НАТО. Алиансът представя 

целите си с по-голяма сила и увереност, а твърдата му намеса в Либия убеди съюзниците, 

че той си остава най-адекватната организация в Европа. Създаването на 

ЕСВД бе хаотично и държавите-членки са все по-малко склонни да приемат ЕС като 



доставчик на hard power. Отсъствието й от Либия е най-осезаемото доказателство. 

Поуките от интервенцията в Либия още не са извлечени, но тя несъмнено засили 

анализите, наложили се в последно време, относно ролята съответно на ЕС 

и на НАТО. По отношение на военните въпроси и въпросите на отбраната, редица 

европейски страни изглежда се съмняват в тяхната добавена стойност, затова и 

реакциите са твърде прагматични. Когато НАТО или ЕС се възприемат като нужни 

за някои цели и за координиране на политики, страните се обръщат към тях; 

в противен случай, се предпочита подходът на ad hoc коалиция. По отношение на 

Либия множеството европейски държави бяха на мнение, че Атлантическият алианс 

е необходим за водене на операциите, макар Франция и Обединеното кралство 

да бяха първоначалните участници, дотогава докогато се считаше, че това не е 

в полето на действие на ЕС. Тази дихотомия между многостранност и междуправителственост 

ще продължи да съществува, докато организациите не успеят да 

убедят своите членове в уместността на конкретни политики, или докато междуправителствеността 

не се провали… 

Операции 

ОПСО не е провеждала операции от две години. Съветът по външни работи от 

декември 2011 г. все пак се активизира, макар мисиите да са в малък формат. Подготвя 

се операция по укрепване военния капацитет в Африканския рог. За първи път 

от откриването си през 2004 г. Центърът по операции ще заработи 19 . Той би могъл 

да е оперативен и за EUTM Somalia – мисия за подготовка на сомалийски войници в 

Уганда. Предвид положението в Сахел и непосредствената заплаха от Ал-Кайда за 

ислямския Магреб, държавите-членки поискаха скорошно започване на мисия в подкрепа 

сигурността на Нигер. Продължава и подготовката на мисия в Южен Судан 

въпреки трудната обстановка, както и се проучва възможността за провеждане на 

мисия в подкрепа управлението на границите. Освен това се разшири и обхватът 

на операцията Аталанта в Африканския рог по сомалийските брегове и във вътрешността 

– силно решение, което трябва да се разглежда в съчетание с останалите 

мисии в региона. 

Заседанието на Съвета в края на декември 2011 г. бе обаче симптоматично за 

затрудненията, с които се сблъсква ОПСО. Ако Франция приветства съживяването 

на ОПСО, то британците се поздравиха с изоставянето на идеята за постоянен 

генерален щаб. Тези подходи, очевидно непримирими за ОПСО, не вещаят нищо добро 

при определяне на истинската нужда от развитие на Европа на отбраната. 

Капацитет 

Европейските бюджети за отбрана се сгромолясват, като последствието вероятно 

ще бъде ампутиране на сегашния капацитет, както и неспособността да 

се развива нов такъв. Инициативи от рода pooling and sharing срещат наистина 

благоприятен отзвук, но държавите са раздвоени и подозрителни, когато се стигне 

до конкретното им осъществяване. Европейската агенция за отбрана (ЕАО) се 

утвърждава като институцията, отговаряща за pooling and sharing, но целите и 

средствата продължават да са неясни и тази несигурност доведе до стагнация на 

нейния номинален бюджет между 2010 г. и 2011 г. През декември миналата година 

управляващият й комитет определи 11 зони за сътрудничество – сведения, наблюдения 

и разузнаване (СНР), зареждане при полет, морска логистика, подготовка и 


35

36 


т.н. – твърде крупни проекти с несигурни резултати. 

Принципът pooling and sharing редовно се представя като приоритет, особено 

след „инициативата от Гент” на германците и шведите през ноември 2010 г. 20 Въпросът 

за отбранителния капацитет продължава да бъде от компетентността на 

държавите, а принципът pooling and sharing не е ясно аргументиран и разяснен по 

отношение на това какво да се направи, с кого да се сътрудничи, какви ще бъдат 

последствията за отбранителната индустриална и технологична база, за националния 

суверенитет на държавите, както и как ще се включи в инициативата Smart 

Defense на НАТО. През ноември 2007 г. управляващият комитет на ЕАО определи четири 

цели, без крайни срокове, две от които отнасящи се до европейското сътрудничество: 

20% от проучванията и технологииите (ПТ) и 35% от отбранителните 

съоръжения трябваше да се осъществяват на европейско ниво. 

През 2010 г. тези цели си оставаха далечни: само 11,8% от ПТ и 22% от отбранителните 

съоръжения се реализираха в сътрудничество с други европейски страни, 

но не непременно на ниво ЕС 21 . 

Европейската комисия трябва да се въоръжи с търпение при изработване на „пакета 

за отбрана”. Държавите-членки бяха приели да транспонират директивата за 

придобивките в областта на сигурността и отбраната в националното право до 

края на август 2011 г. В средата на декември само десет държави бяха взели необходимите 

мерки 22 . В средата на януари 2012 г. само 19 държави бяха приспособили 

правото си за влизането в сила на директивата по трансфера на продукти, свързани 

с отбраната 23 , макар крайният срок да бе юни 2011 г. Въпреки затягането на бюджетите, 

аргументите в полза на европейски решения, които биха спрели отслабването 

на националния капацитет, могат да бъдат убедителни; но държавите-членки 

сякаш винаги се нуждаят от електрошок, за да променят позициите си. 

*** 

2012-та е тежка година за Европейския съюз. Икономическата криза засяга 

тежко държавите-членки и е силно изкушението да се оставят настрана външните 

проблеми. ЕС трябва обаче да избегне този риф, ако възнамерява да запази някаква 

тежест на международната сцена. Трябва да докаже усърдието си в условията на 

все по-очертаваща се конкуренция. Държавите-членки видимо поемат европейската 

щафета в областта на външната политика, но насърчават НАТО по отношение 

въпросите на сигурността и отбраната и предпочитат двустранните или подрегионалните 

структури по въпросите на капацитета. При това положение можем да 

откроим три полета за действие. 

Европейската стратегия за сигурност (ЕСС), одобрена през 2003 г., се утвърждаваше 

най-напред в противовес на стратегията на американската национална сигурност. 

През 2008 г. тя бе само осъвременена. Крайно време е държавите-членки да 

се заемат с темата: През 2013 г. ЕСС ще навърши десет години. При един преглед 

на стратегиите трябва да се излезе извън стриктните рамки на ОЕПС и ОПСО, 

с цел да бъдат приобщени елементи от търговската политика, политиката в областта 

на околната среда, енергетиката и климатичните промени, както и да се 

отчете връзката между вътрешната и външната сигурност. Многонационалните 

стратегически ревизии са наистина трудни, а преговорите често трябва да бъдат 

улеснявани от обстоятелствата. Биха ли могли обаче отрицателните последици 

от икономическата криза върху тежестта на Европа в света да се разглеждат 



като благоприятна конюнктура? 

Това би било здравословно от всяка гледна точка. Би позволило да се направи 

равносметка на предимствата на Съюза, които са нещо повече от традиционния 

функционален периметър на ОЕПС и ОПСО. ЕС създаде ЕСВД – институция sui 

generis, от която се очаква да способства за съгласуваност и кохезия на външните 

политики на Съюза, затова би било непонятно да не се постави въпросът за валидността 

на сегашните политики. Подобно упражнение би позволило също така да се 

откроят звената за сътрудничество и разпределението на ролите между ЕСВД и 

генералните дирекции на Комисията, отговарящи за международните дела. И накрая, 

то би подтикнало държавите-членки да се запитат какви са темите, които 

те, в мнозинството си, се готвят да оставят настрана. 

Този стратегически преглед би могъл да бъде и повод за ЕСВД да поеме ролята 

си на координатор на външните политики на ЕС и инициатор на дебати. Изобщо не е 

сигурно, обаче, дали институцията е узряла за такава задача. Но може би именно от 

това се нуждае тя, за да довърши изграждането и най-после да утвърди влиянието 

си. 

Във всички случаи трябва да се развива координацията между националните 

стратегически прегледи и – в отговор на неотдавнашна препоръка на Европейския 

парламент, да „се провежда системно преглед на политиките за сигурност и отбрана, 

на базата на общи критерии и съгласувани срокове.” 24 Положителният ефект 

би се проявил на две нива. Страните биха запазили суверенитета си по отношение 

националните си стратегически прегледи, като в същото време подобрят прозрачността 

си по отношение на другите държави-членки. Подобен процес ще наложи 

освен това практиката да се разглеждат предизвикателства, рискове и решения 

в съответствие с редица общи критерии. Ако държавите-членки желаят наистина 

Европа да играе по-силна и по-съгласувана роля на международната сцена, то предимството 

би било безспорно. 

И накрая, изправени сме пред нарастващото разделение между ЕС като институция 

и държавите-членки относно въпросите на отбраната. Всъщност, Съюзът 

никога не е бил считан до такава голяма степен неспособен да си осигури военна 

мощ. Колкото до капацитета, твърде малко са държавите-членки, които му отделят 

първостепенна роля в дебатите. Ако иска да докаже състоятелността си в 

тази област, Европа трябва да се позиционира по-добре, като улеснява подрегионални 

инициативи, включително и двустранни. Британският блокаж по отношение 

установяване на постоянни структурирани сътрудничества (ПСС), предвидени в 

Лисабонския договор, би трябвало да доведе до други инициативи между държавитечленки 

по модела на френско-британския договор, на северното сътрудничество 

или сътрудничеството на Вишеградската група. ЕС трябва да приема подобни инициативи, 

да ги насърчава и участва в тях. Ако повече не разполага нито с тояга, 

нито с морков, кошницата му ще остане празна. 

1. J.S. Nye, The Paradox of American Power: Why the World‘s Only Superpower Can‘t Go it Alone, New York, 

Oxford University Press, 2002. 

2. J.H. Matlary, « When Soft Power Turns Hard: Is an EU Strategic Culture Possible? », Security Dialo-gue, vol. 

37, n° 1, 2004, стр. 105-121. 

3. Американския департамент за отбрана, « Sustaining U.S. Global Leadership: Priorities for 21 st Century 

Defense », януари 2012, достъпен на . 

4. R. Gates, « The Security and Defense Agenda (Future of NATO) », реч, произнесена в Брюксел на 10 юни 

2011 г., достъпна на http://tinyurl.com/5sqswzl>. 


37

38 


5. Виж V. Niquet и S. Touati, La Chine en Afrique. Intérêts et pratiques, Paris, Ifri, 2011, coll. « Les Études de 

l’Ifri ». 

6. За прегледа на тези партньорства, виж T. Renard, Strategy Wanted: The European Union and Stra-tegic 

Partnerships, Bruxelles, Institut Egmont, септември 2010 г., « Egmont Security Policy Brief », n° 13, достъпен на 

. 

7. Виж Z. Laïdi, La Norme sans la force. L’énigme de la puissance européenne, Paris, Presses de Sciences Po, 

2008. 

8. Тази сума не отчита отпуснатите фондове от арабските бунтове насам. 

9. Виж например H. Grabbe, The EU’s Transformative Power: Europeanization through Conditio и M. Pace, « 

The Construction of EU Normative, стр. 1041-1064. 

10. Виж M. Pierini, Télégrammes diplomatiques. Voyage au cœur de la politique extérieure de l’Europe, Arles, 

Actes Sud, 2010. Авторът разказва за опита си като ръководител на делегации в редица страни на региона 

и уточнява, че са преобладавали темите за тероризъм и нелегална имиграция над тези за правата на 

човека и демокрацията. 

11. « A New Response to a Changing Neighbourhood: A Review of European Neighbourhood Policy », Съвместно 

съобщение на Върховното представителство на Съюза за външни работи и политиката на сигурност и 

на Европейската комисия, COM(2011) 303, Брюксел, 25 май 2011 г., достъпно на . 

12. Авторът перифразира G. Boutherin и E. Goffi, « La puissance de la Puissance. L'UE, puissance réaliste et 

acteur global », in G. Boutherin и E. Goffi (dir.), L’Europe et sa défense, Paris, Choiseul, 2011, стр. 9-30. 

13. N. Witney, How to Stop the Demilitarisation of Europe, Londres, European Council on Foreign Rela-tions, 

novembre 2011, « ECFR Policy Brief », n° 40, достъпни на . 

14. T. Valasek, Surviving Austerity: The Case for a New Approach to EU Military Collaboration, Londres, Centre 

for European Reform, avril 2011, « CER Report », достъпни на . 

15. M. Dickow, H. Linnenkamp, J.-P. Maulny et M. Terlikowski, Weimar Defence Cooperation – Projects to Respond 

to the European Imperative, Berlin, Stiftung Wissenschaft und Politik, novembre 2011, достъпни на . 

16. Писмо до Върховното представителство, 2 септември 2011 г., достъпно на . 

17. C. Major и C. Mölling, « Show Us the Way Forward, Asterix. » Europe Needs the French Invol-vement in 

ESDP, Париж, CERI/Политически науки, март 2007г, достъпно на . 

18. T. Flockhart, « “Me Tarzan – You Jane”: The EU and NATO and the Reversal of Roles », Perspectives on 

European Politics and Society, том. 12, n° 3, септември 2011 г., стр. 272-277. 

19. Центърът за операции служи за водене на точни операции; генералният щаб би бил постоянно 

звено за планиране. 

20 « European Imperative: Intensifying Military Cooperation in Europe, Food for Thought », Berlin и Stockholm, 

ноември 2010, достъпен на . 

21. Европейска агенция за отбрана, Defence Data 2010, 2011, достъпен на . 

22, J. Hale, « Only 10 Members Meet EU Defence Procurement Directive », Defense News, 20 

декември 2011 г. 

23, J. Hale, « 19 EU Countries OK Defense Product Transfers Law », Defense News, 13 януари 2011 г. 



Кипърското председателство на ЕС и 

каква Европа да очакваме от него 

Д-р Калоян Симеонов 

Република Кипър пое за шест месеца ротационното председателство на Съвета 

на ЕС от 1 юли 2012 г. Страната е член на ЕС от 1 май 2004 г. и това е първият 

път, в който тя поема председателството на Съюза. Последното само по себе си 

вече е едно сериозно предизвикателство за сравнително малката средиземноморска 

държава, тъй като организирането и успешното провеждане на председателство 

на ЕС е нелека и сложна задача. 

Република Кипър пое ротационното председателство от Дания, която водеше 

делата на ЕС през първата половина на 2012 г. В триото от държави-членки, които 

съгласно новите европейски правила изготвя и обща програма 1 , е включена също и 

Полша, която водеше председателството през втората половина на 2011 г. и която 

също за първи път след своето членство в ЕС имаше подобна сложна задача. С 

включването на тези три държави в 18-месечния цикъл на председателства бяха 

спазени критериите за включване в един цикъл на стари и нови, малки и големи, северни 

и южни държави-членки на ЕС. 2 

Всяко председателство на Съвета на ЕС поражда редица интересни въпроси 

и предизвикателства. Имайки предвид, че от няколко години в Европейския съюз 

възникнаха редица съществени кризи, в т.ч. финансова криза, икономическа криза, 

дългова криза, един от основните въпроси, които се очертават за Кипърското председателство, 

е каква Европа може да очакваме в края на 2012 г., когато приключва 

и самото председателство. 

Много от актуалните анализи очертават понякога доста песимистични и негативни 

сценарии за бъдещето на Европа. Достатъчно е да споменем, например, 

спекулациите за това дали Гърция ще излезе или ще успее да остане в еврозоната, 

дискусиите за въвеждане наново при определени условия на някаква форма на контрол 

на вътрешните граници на Шенгенското пространство, дебата за това дали 

ЕС не е поел път на две или повече скорости, в който вместо солидарността между 

всички държави-членки се налага принципът на движение напред според съответните 

възможности. 

Всичко това навежда едва ли не на мисълта, че Европа може би ще става все 

по-несигурна, все по-податлива на кризи и все по-малко икономически стабилна. Банковите 

кризи в Испания и самата Република Кипър например, както и трудните преговори 

за реформи и непрестанните протести в задлъжнелите държави-членки на 

ЕС също не дават особен повод за оптимизъм. 

Д-р Калоян Симеонов е главен асистент в Катедра „Европеистика“ на Софийския университет „Св. 

Климент Охридски“. От 1998 г. той работи в българската администрация в различни институции и звена, 

които имат отношение първоначално по подготовката и провеждането на преговори за присъединяване 

на Р България към ЕС, а след 2007 г. – по изпълнението на ангажиментите на страната като държавачлен 

на ЕС и по нейното участие в процеса на вземане на решения в ЕС. Г-н Симеонов е работил по редица 

европейски проекти като ръководител на проект и като експерт, в т.ч. по проекти по Оперативна 

програма „Административен капацитет“, програма ТАЙЕКС или Туининг проекти съответно в България, 

Косово, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и др. От 2010 г. работи по ТАЙЕКС проекти в 

северната част на остров Кипър с цел да се подготви кипърската турска общност да прилага в бъдеще 

европейското законодателство. 


39

40 


И все пак, каква Европа може да очакваме след председателството на една от 

най-слънчевите и топли държави-членки на ЕС. Отговор за това дава в някаква степен 

и самото мото на Кипърското председателство. 

Мото и лого на председателството на Република Кипър 

Най-добрата демонстрация за това каква е основаната цел на Кипърското председателство 

като че ли е неговото мото: „Към по-добра Европа“. Едва ли може да се 

избере по-оптимистично мото от това, с което председателството на Република 

Кипър иска да олицетвори своите приоритети. На всички , които вярват в Европа, 

им се иска след дългите години на кризи да има подобрение и да се види светлината 

в тунела. 

Вярно е все пак и това, че едно председателство, дори и да е много успешно, 

трудно може да промени основно Европейския съюз, и то само за шест месеца. Важното 

е обаче да бъде променена посоката, да бъде пречупен негативният тренд, 

да се създадат условия за повече работни места, повече конкурентоспособност и 

икономически растеж. 

Логото на председателството на Република Кипър е най-разпознаваемата „марка“ 

и е в съответствие с неговото мото. То представлява кораб с платна, който 

приема формата и на гълъб. Вече е традиция всяко председателство на Съвета на 

ЕС да създава свое лого. Както се посочва и на страницата на Кипърското председателство, 

логото на всяко ротационно председателство е много повече от един 

графичен дизайн. То е по-скоро визуален символ на всяко отделно председателство, 

„израз“ и „присъствие“ на страната, която го е поела. 3 

Корабът на логото символизира островната държава и нейните дълги традиции 

в морското дело. Основата на кораба е в синия цвят на знамето на ЕС и по този 

начин още веднъж се символизира стремежът на Кипърското председателство да 

акостира в една по-добра Европа в края на 2012 г. Тази част от кораба приема също и 

формата на птица, която е универсален символ за мир, подчертаващ желанието на 

председателството не само за по-добра, но и за по-мирна и спокойна Европа. 

В горната част на кораба са изографисани три корабни платна, като първите 

две са в меден и зелен цвят, които са взети от знамето на Република Кипър. Третият 

цвят е светлосиният и представлява морето и небето, като символизира хармоничното 

съвместно съществуване между хората, както и между хората и околната 

среда. Трите корабни платна допълват на практика и визията за птицата, като се 

създава впечатление, че това са нейните крила. Концепцията, дизайнът и цветовете 

на логото представляват визуалната идентичност на Кипърското председателство. 

Логото се използва на интернет страницата на председателството, на 

неговите документи и на различни сувенири, свързани с него. 

Една от най-характерните особености на сайта на председателството (http:// 

www.cy2012.eu/) обаче е съвсем различна, макар и също свързана с културна идентичност 

и многообразие. Това е обстоятелството, че информацията е публикувана на 

общо пет езика, единият от които не е официален език на ЕС. Освен на английски, 

френски, немски и гръцки език, информацията на сайта на председателството е 

публикувана също така и на турски език. Това се дължи на съществуването на турска 

кипърска общност на остров Кипър. За съжаление, обаче, остров Кипър остава 

разделен и това е един от най-деликатните моменти и за настоящото председателство 

на ЕС. 



Деликатен въпрос в деликатни времена 

Редица международни анализатори предупреждаваха, че Република Кипър поема 

ротационното председателство на ЕС в един много деликатен момент на икономически 

и финансови кризи, като в същото време страната и към момента е неразделна 

част от един не по-малко деликатен въпрос за Съюза. Това са отношенията 

между Европейския съюз и Турция, включително и поради бавните преговори на Турция 

за членство в ЕС. Достатъчно е само да споменем, че остров Кипър продължава 

практически да бъде разделен от буферната зона на гръцка кипърска общност, 

която се намира предимно в южната част на острова и е основата на международно 

признатата и присъединила се към ЕС Република Кипър, и турска кипърска общност, 

която живее в северната част на острова. Турция е единствената държава-членка 

на ООН, която признава самопровъзгласилата се през 1983 г. Севернокипърска 

турска република, която се намира на север от буферната зона, наречена още зелена 

линия. Друга особеност е, че след падането на Берлинската стена в момента 

Никозия е останала последната разделена столица в Европа, през която минава и 

зелената линия. 

Турция продължава да се върти в омагьосан кръг с кипърския въпрос. Отношенията 

между Турция и Република Кипър са едно от най-големите предизвикателства 

за преговорите за членство в ЕС. В този смисъл и председателството на Република 

Кипър на Съвета на ЕС е едно допълнително предизвикателство за тези отношения, 

защото председателствата играят важна роля в процеса на разширяване. За 

да разберем обаче деликатността и нееднозначността на проблема, трябва да се 

върнем за кратко и към историята. 

Предполага се, че Кипър първоначално е бил заселен от гръцки племена още преди 

новата ера. Имайки предвид, че остров Кипър има стратегическо местоположение 

в Средиземноморския басейн, той последователно е бил окупиран от редица сили, 

включително от империите на асирийците, египтяните и персите. По-късно островът 

бива завладян от армията на Александър Македонски, а след това става 

част от Римската и Византийската империи. Островът, макар и временно, е бил 

владение също на арабски халифати, френски династии и венецианци. Повратен момент 

в неговата история е завладяването му от Османската империя през 1571 г. 

за период от около три века. Постепенно на острова се установяват две основни 

общности – гръцката и турската. 

През 1878 г. островът преминава под британска администрация, което обяснява 

силното влияние на Великобритания върху развитието и законодателството му. 

Кипър получава независимост от Великобритания през 1960 г., чиито гаранти стават 

три държави – самата Великобритания, Гърция и Турция. Тази гаранция става 

предмет на международен договор, който се подписва през същата 1960 г. 

Със създаването на независимата държава на гръцката и турската общности 

са обещани равни възможности за участие в управлението. През 1974 г., с поддръжката 

на гръцката военна хунта, която тогава упражнява властта в Гърция, на остров 

Кипър се извършва военен преврат и на власт идват политици, които открито 

се обявяват за присъединяването на Кипър към Гърция. Основавайки се на клаузите 

в договора от 1960 г., Турция изпраща свои войски в Кипър, които възпират военния 

преврат. След това обаче Турция отказва да изтегли своите войски, с което нарушава 

споменатия договор. През 1975 г. кипърските турци провъзгласяват Турска 


41

42 


федеративна държава Северен Кипър, с което се надяват да се създаде нова обща 

федерална държава на територията на острова, но тя не е призната от международната 

общност. Малко по-късно, през 1983 г. се провъзгласява и споменатата Севернокипърска 

турска република, която, освен че не е призната от никоя държава, с 

изключение на Турция, задълбочава и трудностите при намирането на политическо 

решение за обединение на острова. 

Друг повратен момент в най-новата история на остров Кипър става присъединяването 

на Република Кипър към ЕС на 1 май 2004 г. Идеята е да се направи всичко 

възможно преговорите за членство в ЕС да отпушат диалога между гръцката и 

турската общности и остров Кипър да се присъедини обединен към Съюза. За съжаление, 

обаче, това не се случва. Малко преди датата на членство в двете общности 

се провежда референдум за обединение на острова, което се базира на т.нар. план 

„Анан”, който е под егидата на ООН. По време на референдума кипърските турци 

подкрепят силно подобно обединение. Кипърските гърци, обаче, го отхвърлят, с което 

и надеждата за скорошно решение на кипърския въпрос получава силен удар. 

На практика в момента ЕС разглежда територията на северен Кипър като територия 

на ЕС, намираща се под окупация. Докато не бъде решен кипърският въпрос, 

в северната част на острова няма да се прилага европейското законодателство. 

В същото време Република Кипър има 6 места в Европейския парламент, които са 

определени на базата на цялото население на острова. Всички граждани на острова, 

в това число местните кипърски турци, с изключение на турските заселници от континента, 

се считат за граждани на ЕС. Някои от кипърските турци притежават по 

три паспорта: един – като граждани на ЕС, друг – издаден от непризнатата Севернокипърска 

турска република (с който те не могат да пътуват извън северен Кипър 

и Турция), а също така често и турски паспорт, издаден от Анкара. Всичко това, 

както и много други факти потвърждават обстоятелството за сложността и деликатността 

на отношенията между Кипърското председателство на ЕС и Турция. 

Турция бе на път още повече да усложни ситуацията, когато в края на 2011 г. 

турските власти заявиха, че по време на Кипърското председателство на ЕС страната 

ще замрази всякакви официални отношения със Съюза, в случай че до началото 

на председателството не бъде намерено политическо решение за разделението на 

острова. Малко по-късно обаче Турция смекчи своя тон, което накара повечето политици 

и международни наблюдатели да си отдъхнат с облекчение, че проблемите 

в отношенията между Турция и ЕС няма да бъдат значително задълбочени по време 

на Кипърското председателство. 

А за това колко сложни са тези отношения, говорят редица обстоятелства, 

включително и дългото забавяне на началото на преговорния процес за членство 

на Турция в ЕС. Турция най-накрая започна преговори за присъединяване към ЕС през 

2005 г., но много бързо се разбра, че и това не трябва да дава прекалени поводи за оптимизъм. 

От 2005 г. насам от общо 35 преговорни глави Турция е успяла да затвори 

само една глава и това е глава „Наука и изследвания“. Много глави са напълно блокирани 

за преговори и по тях не се провеждат разговори. Една част от тях са блокирани 

заради непризнаването от Турция на Република Кипър, вследствие на което 

турската страна не спазва изцяло споразумението за митнически съюз, което тя 

е подписала с ЕС. Неизпълнението на ангажимента от Турция да отвори своите летища 

и пристанища за Република Кипър предизвиква замразяването на преговорите 

по осем от най-важните преговорни глави през 2006 г., а именно „Свободно движение 



на стоки“, „Право на установяване и свободно предоставяне на услуги“, „Финансови 

услуги“, „Земеделие и развитие на селските райони“, „Рибарство“, „Транспортна политика“, 

„Митнически съюз“ и „Външни отношения“. Други преговорни глави са блокирани 

по политически причини от различни държави-членки на ЕС, включително и от 

Франция. 

Въпреки че Турция се отказа от идеята си от края на 2011 г. за пълен бойкот на 

отношенията си с ЕС, тя все пак предприе дипломатически мерки след началото на 

Кипърското председателство. По време на шестте месеца на това председателство 

Анкара бойкотира не само председателството, но и всички срещи, които са 

председателствани от кипърски гърци, както и срещите на ЕС, които се провеждат 

на територията на Република Кипър в южната част на острова. 

Както и в други ситуации, където са примесени геополитически спорове и минали 

или настоящи конфликти, най-големите губещи са обикновените хора. Малко преди 

началото на Кипърското председателство стотици кипърски турци протестират 

по улиците на Брюксел, че са почти забравени от ЕС и от международната общност. 

Те носят плакати с надписи като „Разделен Кипър председателства обединена 

Европа: Открийте иронията!“ и „Другата половина на Кипър“. 5 

Приоритети на Кипърското председателство 

В същото време един от основните приоритети на Кипърското председателство 

е свързан именно с подобряване условията за работа и живот на всички европейски 

граждани. Приоритетите на Кипърското председателство са много и разнообразни, 

като те са и добре фокусирани. В приоритетите на председателството 

не се засяга въпросът за обединението на острова и няма как да бъде другояче, тъй 

като тази тема в момента се дискутира на съвсем други нива и форуми. Приятно 

впечатление прави това, че в програмата на председателството все пак е засегнат 

въпросът за отношенията с Турция и желанието за засилване на перспективите за 

присъединяването й към ЕС. Доколко обаче Кипърското председателство може да 

спомогне за този процес, остава спорен въпрос. 

Ако има нещо, което определено е във фокуса на Кипърското председателство 

като приоритети, това е справянето с икономическата и финансова криза, създаването 

на условия за растеж, по-добра конкурентоспособност и повече работни места. 

Това са и най-често срещаните думи в приоритетите на председателството 6 и 

работната програма на председателството за втората половина на 2012 г. 7 Кипърското 

председателство акцентира своите усилия върху четири основни приоритета, 

а програмата, освен че ги доразвива в повече детайли, в оперативната си част 

посочва най-важните теми и въпроси, които ще разглеждат различните десет формата 

на Съвета на ЕС, както и срещите, които ще се проведат в тези формати. 8 

Четирите основни приоритета на Кипърското председателство са: 

• По-ефективна и устойчива Европа; 

• Европа, с по-добре функционираща и базирана на растежа икономика; 

• Европа, по-тясно свързана със своите граждани, със солидарност и социално 

• сближаване; 

• Европа в света, по-близо до своите съседи. 

За да разберем към каква Европа се стреми да ни отведе Кипърското председателство, 

е необходимо по-подробно и последователно да разгледаме всеки един от 

тези четири основни приоритета. 


43

44 


1. По-ефективна и устойчива Европа 

Основен акцент не само на този приоритет, но и на цялата програма на Кипърското 

председателство, са преговорите по Многогодишната финансова рамка за 

периода 2014 - 2020 г. То стъпва на това, което вече бе постигнато по време на 

Датското председателство, като в същото време си е поставило амбициозната 

задача тези преговори да приключат до края на 2012 г. Имайки предвид колко е голям 

залогът на тези преговори, както и че от тях зависи към каква Европа ще се стремят 

държавите-членки и европейските институции през следващия седемгодишен 

програмен период, е малко вероятно, но силно желателно тези преговори да приключат 

в рамките на втората половина на 2012 г., т.е. една година преди началото на 

следващата Многогодишна финансова рамка през януари 2014 г. Една от причините 

за необходимостта тези преговори да приключат до края на Кипърското председателство 

е обстоятелството, че, успоредно със самата финансова рамка и нейното 

цифрово изражение, следва да се подготвят и приемат различни важни европейски 

нормативни актове, които ще се прилагат през този седемгодишен период и които 

ще имат отношение към основните европейски политики, като кохезионната политика, 

селскостопанската политика, рибарството и други. 

Според приоритетите на Кипърското председателство, при преговорите по 

Многогодишната финансова рамка за периода 2014 - 2020 г. то се стреми не само към 

тяхното приключване, но и към постигането на справедлив и ефективен бюджет 

на ЕС, към подкрепа на растежа и на подобряване на възможностите за заетост. 

Акцентът е поставен също така върху качеството на разходването на средствата 

от ЕС, така че политиките и програмите, които се финансират от новата Многогодишна 

финансова рамка да бъдат програми и политики с реална добавена стойност 

за Европа. 

В същото време Кипърското председателство се стреми и към постигане на поголяма 

синергия между отделните политики на ЕС, както и към по-голяма синергия 

между европейските и националните политики, като целта е европейските политики 

да допълват успешно националните и да ги правят по-ефективни, координирани 

и приложими. 

Една от тези политики ще продължи да бъде кохезионната политика, която 

остава и една от ключовите политики за развитие на ЕС, като се фокусира върху 

икономическото, социално и териториално сближаване с цел да се намалят дисбалансите 

между отделните региони в ЕС. Продължаващите реформи в общата 

селскостопанска политика на ЕС са също ключов приоритет на Кипърското председателство, 

като се има предвид и че Република Кипър също е страна с важно производство 

на някои селскостопански култури. По време на Кипърското председателство 

продължават да се очертават основните насоки на развитието на реформата 

в общата селскостопанска политика, включително и през следващия програмен период. 

За самото председателство един от основните приоритети в тази политика 

е формулирането на таргетирана и ефективна политическа рамка за развитието 

на по-конкурентоспособен земеделски сектор, който да осигурява и сигурност по 

отношение на храните. Имайки предвид, че Кипър е островна държава, не е учудващо, 

че друга от приоритетните политики е общата риболовна политика, като 

при нея председателството ще продължи да се стреми към постигане на устойчиво 



управление на рибните ресурси и защита на уязвимите рибни ресурси. 

Друга приоритетна политика за Кипърското председателство е енергийната политика. 

Акцентът при нея се очаква да бъде модернизирането и разширяването на 

енергийната инфраструктура, изграждането на презграничните взаимни връзки на 

енергийните мрежи и по-нататъшното развитие на вътрешния енергиен пазар на ЕС. 

Развитието на транс-европейските мрежи не само в областта на енергетиката, 

но и в сферата на транспорта и телекомуникациите, е един от приоритетите, 

които Кипърското председателство споделя на база вече извършеното по време на 

предходните председателства. Една от целите е да продължи и прилагането на Механизма 

за свързване на Европа (Connecting Europe Facility), чрез който се отпускат и 

усвояват милиарди евро инвестиции за подобряване на европейските транспортни, 

енергийни и цифрови мрежи. Този механизъм финансира основно проекти, запълващи 

липсващите звена в енергийните, транспортните и телекомуникационните артерии 

на Европа. 

По време на Кипърското председателство в рамките на този първи приоритет 

се очаква да продължат политиките за достигане до устойчиво развитие. В съответствие 

със стратегията Европа 2020 председателството се стреми към стимулиране 

на т.н зелен растеж чрез устойчиво управление на ресурсите. Специално 

внимание е отделено на опазването на водите. Кипърското председателство има за 

цел също така да осигури прилагането на политиките по промяна на климата, опазването 

на околната среда и енергетиката по един интегриран и ефективен начин. 

Имайки предвид специфичния характер на островна държава, Кипърското председателство 

се опитва също така, както самото то се изразява, да „ре-енергизира“ 

интегрираната морска политика на ЕС. Интегрираната морска политика бе инициирана 

в ЕС с цел да се вземе предвид взаимосвързаността на промишлеността и 

човешките дейности с морето. Независимо дали става дума за морски транспорт и 

пристанища, вятърна енергия, морски изследвания, рибарство или туризъм, следва 

да се има предвид, че решението в една от тези области може да засегне останалите. 

Кипърското председателство се опитва да възобнови дебата и предприемането 

на конкретни мерки с цел да се достигне до една по-интегрирана морска политика в 

рамките на Европа. 

Няма как да се постигне по-ефективна и устойчива Европа, ако не се отдели 

специално внимание и на изследванията и иновациите. Затова Кипърското председателство 

също си ги поставя като приоритет, включително и като продължава 

работата по финансираната от ЕС програма „Хоризонт 2020“. По тази програма се 

очаква да бъдат отпуснати няколко десетки милиарда евро в периода 2014 - 2020 г., 

което цели да се намали несъответствието между пазарните нужди и осъществяваните 

изследвания. „Хоризонт 2020“ следва да стимулира пряко икономиката и да я 

подсигурява с научна и технологична база, както и с промишлена конкурентоспособност. 

Кипърското председателство продължава да реализира също и Европейското 

изследователско пространство. 

Първият приоритет на Кипърското председателство за по-ефективна и устойчива 

Европа преминава плавно към втория приоритет на председателството, който 

е взаимосвързан с него. Това е приоритетът за постигане на Европа с по-добре 

функционираща и базирана на растежа икономика. 


45

46 


2. Европа, с по-добре функционираща и базирана на растежа 

икономика 

Както се посочва и в самата програма на Кипърското председателство, икономическата 

криза в ЕС разкри значителните структурни слабости и слабости по 

отношение на конкурентоспособността в Съюза, както и необходимостта от подобро 

сътрудничество и ефективност на политиките и мерките с цел да се осигури 

интелигентен, устойчив, всеобхващащ, ресурсно-ефективен и създаващ много 

работни места растеж. В тази връзка и Кипърското председателство си поставя 

двойна цел, за да се стигне до икономическо възстановяване. На първо място става 

въпрос за фискална консолидация в рамките на ЕС. На второ място е стремежът за 

постигане на устойчив икономически растеж, който също неминуемо ще доведе и до 

по-добра Европа. 

С цел да се постигне фискална стабилност, председателството се стреми да 

работи за новата засилена рамка за икономическо управление и да засили наблюдението 

върху бюджетите и макроикономическите дисбаланси на държавите-членки 

на ЕС. Съществен елемент от тази рамка е подписаният Договор за стабилност, 

координация и управление в икономическия и паричен съюз, като приоритет по време 

на Кипърското председателство е неговата по-нататъшна ратификация. 9 Важен 

елемент от рамката е влизането в сила и на Договора за Европейския стабилизационен 

механизъм, от който ще се отпускат занапред средства за преодоляване на 

финансови и икономически кризи. 

Важни елементи на развитието на балансирана и ефективна икономическа среда 

и, в частност, на устойчив икономически и паричен съюз са прилагането на споразуменията 

в рамките на Пакта евро плюс, засилените мерки на Пакта за стабилност 

и растеж, прилагането на механизмите на Европейския семестър и други. 

Кипърското председателство възнамерява също да продължи да осъществява 

мониторинга на прилагането на стратегията Европа 2020. Успешното реализиране 

на тази стратегия би спомогнало за допълване на мерките по отношение на фискалната 

консолидация и осъществяването на структурните реформи. Основната 

цел е да се засили икономическият растеж и да се стимулират възможностите за 

създаване на заетост. 

Икономическата криза бе до голяма степен продиктувана и от финансовата 

криза, която възникна в ЕС. Ето защо неразделна част от този втори приоритет 

на Кипърското председателство е също така засилване на нормативната база по 

отношение на финансовите услуги. Една част от мерките обхващат въвеждането 

на мерки за по-голяма прозрачност на финансовите пазари, по-добра защита на потребителите 

на финансови услуги и по-добро и ефективно управление на финансови 

кризи в бъдеще. 

Не на последно място, в рамките на този приоритет следва да се отбележи, че 

в края на 2012 г. се навършват 20 години от осъществяването на процеса на задълбочаване 

на вътрешния пазар на ЕС. По време на Кипърското председателство не 

само ще се осигури необходимото, за да се подготви подобаващо честване на тази 

годишнина, но по-важното е, че ще се стимулират усилията за още по-задълбочено 

и интегрирано развитие на вътрешния пазар на Съюза, който продължава да се развива. 

Една част от мерките продължават да бъдат насочвани към реализирането 

на инициативи, които са свързани с малките и средни предприятия. Други мерки са 



насочени към по-нататъшно развитие на ефективен и единен дигитален пазар в ЕС. 

Приоритетите на Кипърското председателство, макар и фокусирани върху финансовата 

рамка, икономическите политики, преодоляването на кризите и осигуряването 

на повече растеж и работни места, са насочени също и към други сфери, 

които са тясно свързани с европейските граждани и механизмите на солидарност и 

социално сближаване. 

3. Европа, по-тясно свързана със своите граждани, със 

солидарност и социално сближаване 

В рамките на този приоритет Кипърското председателство продължава усилията 

да доведе ЕС по-близо до своите граждани. Имайки предвид увеличаващия се 

проблем с все по-големия брой младежи, които са безработни и не могат да си намерят 

работа на пазара на труда, председателството планира да обърне специално 

внимание на младежката безработица. Съгласно данни на Европейската комисия, 

вследствие на кризата безработицата сред младите хора се е увеличила драматично. 

В ЕС тя е достигнала средно равнище от над 22 %, като в някои държави-членки 

достига дори до 50 %. Вероятността за младите хора да останат без работа е два 

пъти по-голяма, отколкото за възрастните. 10 

Една от основните цели в рамките на този приоритет е установяването до 

края на 2012 г. на Общата европейска система за убежище. Кипърското председателство 

се фокусира върху засилването на практическото сътрудничество между 

държавите-членки на ЕС по отношение на защитата на правата на тези, които се 

нуждаят от международна защита. Планира се да продължи и прилагането на принципите 

на солидарността и на справедливото разпределение на отговорностите 

между държавите-членки на Съюза. 

Кипърското председателство работи също така за развиване на дейностите в 

рамките на Европейска година на активния живот на възрастните хора и солидарността 

между поколенията. Имайки предвид застаряващото население в ЕС, това 

се превръща в едно от най-важните предизвикателства за обществото в Съюза. С 

оглед повишаване осведомеността относно застаряването на населението, 2012та 

година беше определена за Европейска година на активния живот на възрастните 

хора и солидарността между поколенията. Целта е в цяла Европа да се подобрят 

свързаните с темата политики и инициативи и да се насърчават възможностите 

за икономически растеж и създаване на работни места чрез развитието на т.нар. 

„сребърна икономика“. 11 

Други цели на Кипърското председателство в рамките на този приоритет са 

въпросите на здравеопазването и на благосъстоянието на децата. Ротационното 

председателство насочва своите усилия към предпазването от болести и предприемането 

на превантивни мерки, стимулирането на здравословен начин на живот и 

справяне с детската бедност. 

Въпросите на образованието и културата също са тясно свързани с този приоритет. 

Основна цел са преговорите по новата програма „Еразъм за всички (2014 

- 2020 г.)“. 12 Акцент е поставен също и върху стимулиране на грамотността и предоставяне 

на повече качествено образование и обучение, за да се засили социалното 

сближаване и борбата срещу безработицата. Ротационното председателство полага 

също усилия за завършването на работата и по подготовката на програмата 

на ЕС в областта на културата, която ще се прилага след края на 2013 г. 


47

48 


Кипърското председателство работи активно също и по отношение на актуализиране 

нормативната рамка на ЕС в областта на защитата на личните данни. С 

развитието на информационните и комуникационни технологии и глобализирането 

на икономиката, защитата на личните данни се превръща във все по-сериозен въпрос 

и приоритет за Съюза. 

Ротационното председателство на Кипър се стреми също да поддържа активен 

диалог със социалните партньори, неправителствените организации и местните 

власти. Сътрудничеството с тях ще подпомогне също формулирането и изпълнението 

на конкретните действия и мерки в рамките на стратегия Европа 2020. 

4. Европа в света, по-близо до своите съседи 

Последният, четвърти основен приоритет на Кипърското председателство е 

насочен към ролята на ЕС като глобален партньор на световната сцена. След промените 

в Договора от Лисабон ролята на председателствата на ЕС намаля допълнително 

при провеждането на външната политика на Съюза. Затова и в приоритетите 

си Кипърското председателство посочва, че ще работи тясно с Върховния 

представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност 

и Европейската служба за външна дейност. 

Кипърското председателство планира да отдели специално внимание на Европейската 

политика на съседство. Целта на тази политика е споделяне на ползите от 

ЕС със съседните на него държави, което спомага за укрепване на стабилността, 

сигурността и благосъстоянието в тези страни и в Съюза. 13 Европейската политика 

за съседство се отнася до непосредствените съседи на ЕС по суша или по море 

– Алжир, Армения, Азербайджан, Беларус, Египет, Грузия, Израел, Йордания, Ливан, 

Либия, Молдова, Мароко, Палестина, Сирия, Тунис и Украйна (подредени по азбучен 

ред). 14 Съвсем логично и имайки предвид географското разположение на островната 

държава, Кипърското председателство се стреми да постави фокус на южното измерение 

на Европейската политика на съседство. То има за цел да се засилят още повече 

отношенията с партньорите от Средиземноморския басейн, като се осигурят 

в същото време и условия за плурализъм, добри взаимоотношения и стимулиране на 

обмена във всички сфери на социалния живот и търговския оборот. 

Кипърското председателство постави сериозен акцент и върху продължаването 

на процеса на разширяване на ЕС. Това е съвсем естествено, не само защото в 

момента присъединяването на държави като Исландия и Западните Балкани е на 

ключов етап, но и защото самата Република Кипър е една от най-скоро присъединилите 

се държави към ЕС и е съвсем логично тя също да продължава да подкрепя този 

процес. Съгласно приоритетите си ротационното председателство се стреми към 

засилване процеса на присъединяване, като в същото време се спазват принципите 

за това всяка страна-кандидатка да напредва съгласно собствените си заслуги и на 

базата на стриктни условия. 

По отношение на Исландия председателството се стреми да се достигне колкото 

се може по-близо до скорошно приключване на преговорния процес за членство в 

ЕС. Кипърското председателство работи също за прилагане на решението на ЕС за 

започване на преговори за присъединяване с Черна гора и за максимален напредък по 

отношение на тези преговори. Председателството се опитва също да се използва 

положителният момент за отношенията между Сърбия и ЕС, както и за евентуално 

вземане на решение за официално начало на преговорите и с тази важна страна от 



Западните Балкани. По време на председателството продължават да се поддържат 

активни отношения и с останалите страни, които са потенциални кандидатки за 

членство в ЕС. Сериозен акцент е поставен и върху стриктното съблюдаване на изпълнението 

на преговорните ангажименти от страна на Хърватия, която се очаква 

да стане 28-ия член на ЕС от средата на 2013 г. 

По време на Кипърското председателство би следвало да приключат и преговорите 

по инструментите за външно финансиране в периода на новата Многогодишна 

финансова рамка 2014 - 2020 г. Приоритет на ЕС ще остане също така финансирането 

на политиката за развитие и подпомагането на най-бедните страни и региони 

в света. Важен акцент ще бъде и работата по по-нататъшно засилване на външнотърговската 

политика на Съюза. 

България и приоритетите на Кипърското председателство 

Република България подкрепя приоритетите на Кипърското председателство, 

които са в унисон и с приоритетите и интересите на нашата страна относно развитието 

на ЕС. Това бе заявено включително и от министъра на външните работи 

на Република България по време на публичното представяне на приоритетите на 

Кипърското представителство в началото на месец юли 2012 г. 15 Това е съвсем естествено, 

като се има предвид, че България и Република Кипър са съвместни партньори 

в рамките на ЕС и имат общи цели. 

Един от най-големите приоритети на България през втората половина на 2012 

г. е участието в преговорите по новата Многогодишна финансова рамка за периода 

2014 - 2020 г. Следва да се отбележи, че това са първите преговори за нов многогодишен 

период, в които България участва като пълноправен член на Европейския 

съюз. За настоящия програмен период бяха договорени някои параметри първоначално 

за периода 2007 - 2009 г., а след това и за останалата част от прилаганата 

към момента Многогодишна финансова рамка. Това обаче стана, когато страната 

все още преговаряше за членство в ЕС, а в последствие – за следващите години след 

2009 г. – след като основните параметри на Многогодишната финансова рамка за 

периода 2007 - 2013 г. вече бяха договорени и се прилагаха на ниво ЕС. В тази връзка 

и имайки предвид колко важни ще бъдат договореностите за новата Многогодишна 

финансова рамка 2014 - 2020 г. за бъдещето на ЕС, не е учудващо, че тези преговори 

са не само основен приоритет на Кипърското председателство, но и на участието 

на България като пълноправен член на ЕС през втората половина на 2012 г. 

Един от приоритетите, за които България се стреми да постигне договореност, 

е запазване нивото на финансиране на кохезионната политика на ЕС. Това е важно за 

страната по няколко причини. На първо място и като се имат предвид ограничените 

възможности за финансиране на инвестиционни и други дейности в момента в страната, 

средствата от кохезионната политика на ЕС са свеж ресурс за развитието 

на икономиката на България. На второ място, не трябва да се забравя и обстоятелството, 

че ЕС финансира само част от средствата по проектите по кохезионната 

политика, а останалите средства се съфинансират от националния бюджет, частния 

сектор или международни финансови институции. Това означава, че се акумулира и 

стимулира още по-голям ресурс за модернизиране и реформиране на икономиката на 

страната, който обхваща както средствата от ЕС, така и от други източници. За 

нас е важен и фактът, че при успешно усвояване на средствата от ЕС, страната 

е нетен бенефициент от бюджета на ЕС, което й позволява по-лесно да провежда 


49

50 


процеса на догонване на икономическото развитие на останалите държави-членки на 

Съюза. По време на преговорите България отстоява своята позиция относно това, че 

– въпреки икономическите трудности в ЕС, следва да се запази нивото на солидарност 

и осъществяване на поне същото равнище на финансиране и през следващия програмен 

период. 

България отстоява също така и своите интереси по отношение на финансирането 

на общата селскостопанска политика на ЕС. През следващия програмен период 

ще продължат сериозните реформи в тази политика на Съюза, но това не следва да 

засегне нивото на финансиране и подпомагане на земеделските производители в страната. 

Приоритет за България са и преговорите в областта на икономиката и финансите, 

като по време на Кипърското председателство се очаква да се дискутират важни 

нови решения за Съюза и за еврозоната в частност. През втората половина на 2012 г. 

се очаква да се задълбочат още повече разговорите за бъдещето на Икономическия и 

паричен съюз. Въпреки че съгласно Договора за присъединяване на Република България 

към ЕС, страната все още не е приела единната европейска валута и е със статут на 

държава-членка с право на дерогация, то в обозримо бъдеще се очаква България също 

да стане пълноправен член на еврозоната и за нея никак не е маловажно към каква 

валутна зона ще се присъедини. Освен това, към момента има важни обстоятелства, 

като например прилагания в страната режим на валутен борд, който е обвързан към 

еврото, както и редица правила на политиките в рамките на Икономическия и паричен 

съюз, които се прилагат и за страните извън еврозоната. 

Един от основните дискусионни въпроси се очаква да бъде обсъждането на т.нар. 

банков съюз, като Европейската комисия се очаква да отправи нови предложения през 

есента на 2012 г. Възможно е правилата за общ наднационален банков надзор да бъдат 

насочени основно в рамките на еврозоната, но и в този случай България ще има важен 

приоритет, а именно, да не се нарушава конкуренцията и единните правила в рамките 

на целия вътрешен пазар на ЕС, които се прилагат за всички 27 държави-членки на ЕС. 

България остава на позицията, че едно от най-големите достижения на европейската 

интеграция е именно създаването и задълбочаването на вътрешния пазар на ЕС 

и, от тази гледна точка, това достижение следва да бъде запазено и за бъдещите 

поколения. 

От секторните политики за България един от най-приоритетните въпроси си остава 

бъдещето развитие на общата енергийна политика на ЕС, както и финансирането 

на проекти, които да гарантират свързаност на електропреносната и газопреносната 

мрежа на България със съответните мрежи на съседни за страната държави. 

Едно от най-важните решения за България, които се очаква да бъдат взети по 

време на Кипърското председателство, е относно бъдещото присъединяване на страната 

към Шенгенското пространство. Както е записано и в програмата на Кипърското 

председателство, базирайки се на заключенията от Европейския съвет през март 

2012 г., то ще продължи да работи, за да се направи възможно успешното присъединяване 

на България и Румъния към Шенгенското пространство. 16 

Останалите приоритети на Кипърското председателство, като развитието на 

икономическия растеж, предприемането на мерки за справяне с безработицата и особено 

на младежката безработица, развитието на малките и средните предприятия и 

много други, също са важни за страната. 

За България е приоритетно и да продължи процесът на разширяване на Европей- 



ския съюз, още повече че по-голямата част от страните, които в момента водят преговори 

за присъединяване или се стремят да получат статут на страна-кандидат, са 

или съседни за България страни, или са близо до нейните предели. България неведнъж 

е заявявала, че силно подкрепя процеса на по-нататъшно разширяване на ЕС. Най-малкото 

защото този процес ще донесе повече икономически растеж и просперитет за 

целия регион, а оттам – и за развитието на страната. 

Изводи 

Република Кипър пое председателството на ЕС в един деликатен момент, изпълнен 

с много трудности и предизвикателства. Един от най-големите въпроси пред 

ротационното председателство е какви мерки да продължат да бъдат вземани на 

европейско ниво, за да се преодолеят настоящите и да се предотвратят бъдещи икономически, 

финансови и дългови кризи в ЕС. Това няма да е лека задача и тя в никакъв 

случай не може да бъде напълно решена за период от шест месеца, колкото е и продължителността 

на едно председателство на ЕС. Още повече че тази задача не може да 

се решава само от председателството, а за справянето с нея са необходими усилията 

и действията на всички държави-членки на ЕС и на европейските институции. 

Самото председателство постави още веднъж на дневен ред един друг деликатен 

въпрос за Европейския съюз, а именно, за отношенията между Турция и ЕС. Някои 

анализатори предвиждаха замразяване или дори влошаване на отношенията между 

ЕС и Турция по време на Кипърското председателство. За щастие, това не се случи и 

ротационното председателство не оказа съществено негативно влияние на тези отношения. 

Има обаче едно нещо, което следва да се отбележи със съжаление. А това е, 

че годината преди започването на Кипърското председателство не беше използвана 

пълноценно от гръцката и турската кипърски общности за осъществяване на сериозен 

напредък, а защо не и на продуктивни решения за бъдещето на острова. 

От гледна точка на политиките на ЕС безспорно най-важният приоритет по 

време на Кипърското председателство са преговорите по бъдещата Многогодишна 

финансова рамка за периода 2014 - 2020 г. Останалите политики, като енергийна, 

транспортна, политиката за малките и средни предприятия и много други, също продължават 

да бъдат приоритет за развитието на ЕС. Централно място заема и политиката 

на разширяване на ЕС, въпреки коментарите през последните години, че ЕС се 

е „уморил“ от този процес. В противовес на някои анализи, процесът на разширяване 

не задълбочава съществуващите предизвикателства в ЕС, а представлява допълнителен 

стимул и възможност за тяхното преодоляване. 

България също подкрепя и споделя приоритетите на Кипърското председателство, 

в т.ч. необходимостта от намиране на ефективни и сполучливи решения за 

новата Многогодишна финансова рамка за периода 2014 - 2020 г., за справяне с икономическата 

и финансова криза, за стимулиране на растежа и заетостта в ЕС и други. 

Съществен приоритет за България остава и успешното присъединяване на страната 

към Шенгенското пространство през втората половина на 2012 г. 

Не е лесно да си отговорим на въпроса каква Европа ще имаме в края на 2012 г. 

Дори и след края на Кипърското председателство, този въпрос няма да намери напълно 

отговор, защото Европейският съюз продължава да се развива динамично, а 

на него продължават да влияят и редица процеси и явления в световен мащаб, както 

по отношение на икономическата стабилност, така и по въпросите на сигурността. 

Много са спекулациите за това каква ще е Европа на близкото бъдеще – дали 


51

52 


ще е една „по-бедна“, „по-несигурна“ или обратното, „по-успяваща“ и „по-балансирана“ 

Европа. Основната цел на Кипърското председателство да постигне съвместно с 

другите държави-членки на ЕС и европейските институции една „по-добра“ Европа 

може само да бъде адмирирана и подкрепяна. 

За България Кипърското председателство е важно и по една друга причина. Република 

Кипър сега за пръв път поема председателството на Съвета на ЕС и нашата 

страна може само да извлече поуки за това как следва да се подготви и какви мерки 

да предприеме, за да може през втората половина на 2018 г. да осъществи едно успешно 

председателство на Съюза. 

1. Council of the European Union (2011), 18 month programme of the Council (1 July 2011 - 31 December 2012), 

Programme of the Council Activities Prepared by the Polish, Danish and Cypriot Presidencies and in close cooperation 

with the Commission and the President of the European Council, Brussels, 17 June 2011. 

2. Същите критерии са спазени и за триото, което поема 18-месечното председателството на 1 юли 

2017 г. и което е съставено от Великобритания, Естония и България. За повече информация, виж: Ингрид 

Шикова (2012) „Ротационното председателство – зрелостният изпит за членството на България в Европейския 

съюз“, Списание „Дипломация“, Дипломатически институт, Министерство на външните работи 

на Република България, 7/2012, стр. 14-21. 

3. За повече информация, както и за визуалното изображение на логото на Кипърското председателство, 

виж: http://www.cy2012.eu/en/Footer/the-cyprus-presidency/logo-visual-identity. 

4. В-к Дневник, „Кипърски турци протестираха срещу Кипърското председателство на ЕС“, 28 юни 

2012 г. 

5. Republic of Cyprus (2012), “Priorities of the Cyprus Presidency of the Council of the European Union 1 July 

– 31 December 2012. 

6. Cyprus EU Presidency Secretariat (2012), “Programme of the Cyprus Presidency of the Council of the 

European Union, 1 July – 31 December 2012”, Lefkosia (Nicosia), 2012. Приоритетите и програмата са публикувани 

на http://www.cy2012.eu/en/Footer/the-cyprus-presidency/programme-and-priorities. 

7. Десетте формата на Съвета на ЕС, в които държавите-членки на ЕС участват с различни свои 

представители-министри от своите правителства, са: 1) Общи въпроси; 2) Външни работи; 3) Икономически 

и финансови въпроси; 4) Правосъдие и вътрешни работи; 5) Заетост, социална политика, здравеопазване 

и потребителски въпроси; 6) Конкурентоспособност – вътрешен пазар, промишленост, научни 

изследвания и космическо пространство; 7) Транспорт, телекомуникации и енергетика; 8) Селско стопанство 

и рибарство; 9) Околна среда и 10) Образование, младеж, култура и спорт. 

8. Договорът за стабилност, координация и управление в икономическия и паричен съюз е подписан на 

2 март 2012 г. Той е подписан от общо 25 държави-членки на ЕС, като това не са направили единствено 

Великобритания и Чешка Република. Договорът има за цел поддържане на стабилността в еврозоната 

като цяло. Ролята на Кипърското председателство е важна с оглед на факта, че се очаква този договор 

да влезе в сила от 1 януари 2013 г. Една съществена част от този договор е създаването на фискалния 

пакт, с който се въвежда изискването националните бюджети да са балансирани или да е налице бюджетен 

излишък. С него се въвеждат и допълнителни правила за координацията на икономическите политики 

и за управлението на еврозоната. 

9.Европейска комисия (2012), „Разрешаване на проблема с младежката безработица: използване на 

структурните фондове на ЕС в помощ на младите хора“, Брюксел, май 2012 г. 

10. За повече информация виж: Съвет на Европейския съюз (2012), „2012 година — Европейска година 

на активния живот на възрастните хора и солидарността между поколенията“, Брюксел, 13.08.2012 г. 

http://www.consilium.europa.eu/homepage/highlights/. 

11. За повече информация за програмата, виж: Европейски парламент (2012), „Еразъм за всички (2014 

– 2020 г.)“, PE 474.543, април 2012 г. 

12. За повече информация за Европейската политиката на съседство виж нейната официална страница 

на адрес: http://ec.europa.eu/world/enp/index_en.htm. 

13. Списъкът на държави, които попадат в Европейската политика на съседство и които са по границата 

на ЕС може да бъде представен и по посока на часовниковата стрелка. Това са: Беларус, Украйна, 

Молдова (на източната граница на ЕС), Грузия, Армения и Азербайджан (Кавказки държави), Сирия, Ливан, 

Израел, Палестина, Йордания, Египет (съставляващи част от страните от Близкия Изток), Либия, Тунис, 

Алжир и Мароко (Северна Африка). Египет на практика попада, както в държавите от Близкия Изток, 

така и в държавите от Северна Африка. Русия не е част от Европейската политика за съседство, но с 

нея ЕС има специално стратегическо партньорство. 

14. Съществена част от изложението в този раздел е базирана на изказването на министъра на 

външните работи на Република България по време на публичното представяне на приоритетите на Кипърското 

председателство на ЕС, което бе проведено на 3 юли 2012 г. Представянето на приоритетите 

бе организирано от Европейския институт и Посолството на Република Кипър в България, като в него 

участие взе и посланикът на Република Кипър в страната. 

15. Виж: Cyprus EU Presidency Secretariat (2012), “Programme of the Cyprus Presidency of the Council of the 

European Union, 1 July – 31 December 2012”, Lefkosia (Nicosia), 2012, р. 24. 



Паметна бележка № 23 относно актуализиране на политиката 

Какво е необходимо, за да се гарантира 

сигурността на Афганистан* 

Макс Буут** 

Афганистан върви бързо към важен преломен момент в своята дълга и бурна 

история. През 2014 г. повечето чуждестранни войски ще се изтеглят от страната. 

Заедно с тях ще си отиде и по-голямата част от чуждестранното финансиране, което 

съставлява почти целия национален бюджет на тази страна. Освен това, през 

2014 г. в Афганистан трябва да се състоят президентски избори. Хамид Карзай, 

единственият президент, който е управлявал страната от падането на талибаните 

досега, е заявил, че няма да се кандидатира за нов мандат. По всичко изглежда, 

че Афганистан ще има нов президент, който ще го поведе към нова ера. Тази ера ще 

се формира на базата на много фактори – преди всичко на решенията, които ще вземат 

самите афганистанци, но Съединените щати имат възможност да повлияят 

на резултата, ако поемат задължението да поддържат сигурността в дългосрочен 

план, да усъвършенстват политическия процес и да ограничат намесата на Пакистан, 

като се опрат на незначителните ползи, постигнати от американските войски 

в резултат на рязкото увеличаване на тяхната численост след 2010 г. 

Проблемът 

Подписването на Споразумението за стратегическо партньорство между Съединените 

щати и Афганистан през април 2012 г. и Декларацията на Срещата на найвисоко 

равнище, състояла се в Чикаго през май с.г., могат да смекчат само отделни 

несигурни моменти, свързани с периода след 2014 г., но това е всичко. Американският 

президент Барак Обама и други държавни глави на страни-членки на НАТО се 

договориха да останат верни на поетите от тях ангажименти спрямо Афганистан 

и след 2014 г. От друга страна, характерът и степента на тези ангажименти остават 

непрозрачни. 

Нерядко Обама описва мисията на САЩ в Афганистан като краткосрочна, която, 

както заяви той, когато обяви временно съсредоточаване на войски на 1 декември 

2009 г., има за цел „да отхвърли възможността Ал Кайда да получи зона на 

сигурност”, да лиши талибаните от „възможността да свалят правителството” и 

„да засили потенциала на силите за сигурност и правителството на Афганистан”. 

С Чикагската декларация САЩ се задължават да постигнат по-амбициозни цели, а 

именно, да помагат за изкусното създаване на „демократично общество, което се 

основава на върховенството на закона и доброто управление”. Но колкото и привлекателна 

да изглежда тази максималистична позиция, тя ще изисква по-широко раз- 

*Тази публикация от 25 юни 2012 г. е предоставена на английски език от Съвета за външни отношения 

(CFR) 

** Макс Буут е старши стипендиант по проблемите на националната сигурност към катедра „Джийн 

Къркпатрик” на Съвета за външни отношения. Той е бил неофициален съветник на висши американски 

командири в Афганистан и Ирак. Предстои да излезе от печат новата му книга „Invisible Armies: An Epic 

History of Guerrilla Warfare from Ancient Times to the Present” („Невидимите армии: Епична история на партизанската 

война от древни времена до днес”). 


53

54 


връщане на чуждестранни военни сили и политически съветници, както и промени в 

политическата култура на Афганистан, каквито са малко вероятни. При все това, 

дори минималистичната цел, която е призвана да предотврати връщането на власт 

на талибаните (които упорито отказват да се отрекат от отдавнашните си връзки 

с Ал Кайда и с други транснационални терористични групи, базирани в Пакистан, 

и най-вероятно ще им предоставят убежище в Афганистан), няма да може да бъде 

постигната в отсъствието на сериозни ангажименти. 

Опитите да се защитят интересите на Съединените щати „по-евтино” найвероятно 

ще се провалят. Ако положението в областта на сигурността се влоши, 

малобройните специални бойни части (SOF) ще срещнат затруднения в своята дейност, 

както се случва вече в Ирак, Йемен, Сомалия и Пакистан. Правителството в 

Кабул би оказало съдействие на специалните сили (SOF), само ако в замяна на това 

получи значителна подкрепа за удържане на крехката си власт. Настоящата Паметна 

бележка препоръчва седем конкретни стъпки, които Съединените щати могат 

да предприемат, за да подсилят крехките сили на властта в Афганистан. Те са 

групирани в три категории: сигурност, политика и ролята на Пакистан. 

Пътят напред 

Сигурност 

Съединените щати и техните съюзници трябва да предоставят по 6 милиарда 

долара годишно, за неограничен период от време, на Афганистанските сили за национална 

сигурност (АСНС), за да могат те да поддържат военна сила в размер на 

650 000 души войска и полиция. Планът на американската администрация предвижда 

съкращаване на финансирането, което от 6 милиарда щатски долара през настоящата 

година трябва да се намали на 4,1 милиард след 2014 г. Това ще бъде свързано 

с освобождаване на 120 000 души войска и полиция от сегашния общ брой от 350 

000 души войска и полиция, което афганистанците могат да извършат с помощта 

на Съединените щати. Няма съмнение, че много от съкратените ще си намерят 

работа при бунтовниците и наркотрафикантите, което ще влоши още повече положението 

в областта на сигурността. Администрацията защитава своя план, който 

е в интерес на фискалното благоразумие. Но докато 2 милиарда щатски долара 

икономии не са кой знае каква разлика на фона на американския бюджет, възлизащ 

на 3,8 трилиона щатски долара, тази сума може да се окаже от огромно значение в 

самия Афганистан. 

Извършването на каквито и да са съкращения в числеността на американските 

войски, които сега възлизат на шейсет и осем хиляди, между септември 2012 г. и 

декември 2014 г., трябва да се отложи, освен ако местните условия не са се подобрили 

значително. В края на 2012 г. или началото на 2013 г. върху Вашингтон ще се 

оказва натиск да обяви още едно изтегляне на войските. Следващият американски 

президент – Обама или Мит Ромни – би постъпил разумно, ако устои на натиска. 

Единствено присъствието на голям брой американски военнослужещи би гарантирало 

подобряване на условията на сигурност. Въпреки очевидното неудовлетворение 

от действията на военните, което се изтъква от анкетите на общественото мнение, 

опозицията е слабо изразена: няма антивоенни демонстрации, войната не се е 

превърнала във важен политически проблем. Следователно, следващият президент 

ще разполага с относителна свобода на действие и би могъл да поддържа сегашната 

численост на войските до 2015 г., въпреки че такъв ход не би му носил популярност. 



Трябва да се задължим да поддържаме значителен брой съветници и специалисти 

по борба с тероризма след 2014 г., а именно – двайсет и пет хиляди до трийсет и 

пет хиляди военнослужещи. След 2014 г. Вашингтон ще се изкуши да остави слабо 

военно присъствие и да се ограничи с поддържане на войски за обезопасяване на 

базите. Това би било грешка, освен ако в този период не настъпи мир. Но войска 

от пет хиляди души трудно би защитавала себе си и още по-трудно би извършвала 

мисии. Съветниците, които са дислоцирани и ограничени в базите, няма да могат да 

помагат ефективно на АСНС да получават „ситуационна информираност”. Би било 

по-безопасно и по-ефективно, ако присъствието на американските войски е по-забележимо, 

което ще им позволи по-добре да защитават себе си и да помагат на АСНС 

с логистика, планиране, въздушен транспорт, медицинска евакуация, разминиране на 

маршрута и други важни функции. Разчетите за военна численост между 23 500 и 

35 000 души, което би струвало между 25 и 35 милиарда долара годишно, се основават 

на работата на Дейвид Барно и Андрю Ексъм от Центъра за нова американска 

сигурност. Подобен ангажимент трябва да има устойчив характер по отношение 

на американската армия и морската пехота, дори в случай на намаляване крайната 

численост, защото те вече напуснаха Ирак и не играят важна роля в повечето мисии 

за бързо реагиране на тихоокеанското командване. Това би било финансово устойчив 

ход, тъй като представлява едва 0,2 процента от БВП на Съединените щати (14,6 

трилиона щатски долара) и само 0,8 процента от федералния бюджет (3,7 трилиона 

щатски долара). 

Политика 

Да не се бърза с мирните преговори. Американските чиновници искат мирен договор 

с талибаните, който би позволил по-бързо изтегляне на войските от страната. 

Само че е малко вероятно тази голяма сделка да стане при приемливи условия: талибаните 

да сдадат оръжието и да станат нормална политическа партия. Воините-талибани 

в Афганистан вероятно усещат натиска на коалицията, но техните 

водачи са в безопасност в Пакистан, а пакистанските генерали се отвращават от 

мисълта, че ще трябва да разрешат на талибаните да подпишат мирен договор, 

който ще им позволи да се измъкнат от хватката на Исламабад. При тези условия, 

силният натиск върху Кабул да постигне споразумение с талибаните би могъл да 

доведе до точно обратния резултат, като накара таджики, хазари и узбеки да възродят 

Северния алианс и да възобновят опустошителната гражданска война от 

деветдесетте години на XX век. Най-добрият начин на действие би бил водене на 

преговори с отделни командири на талибаните, като им се предлагат стимули, за 

да спрат боевете, и по този начин да се внесе разцепление между бунтовниците. 

Да се определи и подготви приемник на Карзай. Афганистан би спечелил, ако неговият 

лидер е по-отдаден на борбата с корупцията и установяване на върховенството 

на закона. Само че политическият процес надали ще произведе такъв лидер 

сам по себе си. Иран, Пакистан и отделните афганистански военачалници ще подкрепят 

своя фаворит за кандидат. Съединените щати трябва да направят същото. 

Съмнително е, че би могло да се намери идеален кандидат, но ако не друго, той би 

могъл да бъде „най-малко лошият”. По общо признание, американските политици бяха 

сбъркали в края на 2001 г., когато избраха Карзай; те могат да сбъркат отново, но 

сега вече знаят много повече за Афганистан, отколкото тогава. Освен това, ако 

изборът не бъде направен, това би означавало решаващият глас да се отстъпи на 

лошите актьори. 


55

56 


Ролята на Пакистан 

Да се спрат американските субсидии за пакистанските военни. През лятото 

на 2011 г. администрацията на президента Обама съкрати американската военна 

помощ за Пакистан с 800 милиона щатски долара, след като двете страни влязоха 

в конфликт относно внезапното нападение на Осама бин Ладен и по някои други 

въпроси. Администрацията обаче си запази възможността да възстанови тази помощ; 

тя иска да задели в бюджета около 2 милиарда долара помощ за Пакистан през 

финансовата 2013 г. Някои плащания за използване на пакистанска територия с цел 

доставки на припаси в Афганистан имат смисъл, дори за сметка на известна, макар 

и слаба, зависимост от Исламабад, но всякаква друга военна помощ трябва да бъде 

прекратена, тъй като Пакистан непрекъснато показва, че е враг на американските 

интереси в Афганистан. По-нататъшното субсидиране на пакистанските военни 

означава непряко субсидиране на талибаните и групировката Хакани. Противно на 

най-лошите опасения на Вашингтон, дори след като помощта бъде преустановена, 

армията на Пакистан ще бъде достатъчно силна, за да попречи на джихадистите да 

вземат властта в Исламабад – подобно решение се отхвърля от повечето пакистанци 

и най-вече, от болшинството пакистански генерали. 

Използване на безпилотни самолети и/или специални бойни сили (SOF) с цел нанасяне 

на удари срещу лидерите на Хакани и талибаните в Пакистан. Въпреки че ЦРУ 

и SOF се целят отдавна в ръководителите на терористите на Пакистан, използвайки 

предимно безпилотни самолети, основната им цел оставаше Ал Кайда. Бяха 

елиминирани няколко пакистански талибани и лидери от групировката Хакани, но 

целите не включваха високопоставени дейци на талибаните, защото Вашингтон 

не искаше да настройва Исламабад срещу себе си. Дори при сегашното си ниво на 

участие (осемдесет и седем хиляди души), американските военни сили показаха, че 

могат да оцелеят и без логистичната подкрепа на Пакистан; това е факт от ноември 

2011 г. досега. От своя страна, Пакистан може да прекрати сътрудничеството 

си при нападенията с безпилотни самолети срещу Ал Кайда, но тази организация е 

вече толкова слаба, че ударите срещу нея не са толкова важни, колкото бяха преди 

няколко години. Независимо от реакцията на Исламабад, трябва да се предприеме 

агресивна кампания на нападения с безпилотни самолети, за да се засили натискът 

върху талибаните и групировката Хакани и да им се попречи да се възползват от 

съкращенията в числеността на НАТО. 

Заключение 

Повечето от, или всички, тези стъпки са необходими, за да се гарантира бъдещето 

на Афганистан не като някаква идеална държава – Швейцария от Централна 

Азия, а като минимално функционираща държава със сили за сигурност, които са в 

състояние да предотвратят едно повторно връщане на управлението на талибаните 

и евентуално възстановяване на убежищата на Ал Кайда, като се имат предвид 

тесните връзки между тези две организации. Американските политици могат 

да решат, че е по-добре да поемат ангажимент за някакво финансово подпомагане 

другаде. Но ако постъпят така, не трябва да хранят никакви илюзии относно способността 

на Съединените щати да предотвратят повторната поява на онези условия, 

които доведоха до събитията от 11-ти септември. И без това, дори с поетите 

значителни ангажименти, е трудно да се формират събитията в Афганистан; 

без тях това би било почти невъзможно. Хубавата новина е, че преобладаващото 



мнозинство афганистанци не искат връщане към управлението на талибаните, а с 

продължаващата американска помощ тяхната държава, такава каквато съществува 

от 2001 г. досега, ще съумее да оцелее, независимо от предизвикателствата.*** 

Copyright © 2012 by the Council on Foreign Relations®, Inc. 

All rights reserved. 

Съветът за външни отношения (CFR) е независима и непартийна организация, мозъчен тръст и издател, 

чиято мисия е да бъде ресурс за своите членове, за държавни служители, бизнес ръководители, 

журналисти, преподаватели и студенти, граждански и религиозни лидери, както и други заинтересовани 

граждани, с цел да им помага да разберат по-добре света и изборите в областта на външната политика, 

пред които са изправени САЩ и други държави. Основан през 1921 г., Съветът за външни отношения 

осъществява мисията си, като поддържа разнообразие от членове и предлага специални програми, 

които повишават интереса и развиват експертизата на следващото поколение лидери в сферата на 

международната политика; като организира срещи в централата си в Ню Йорк, във Вашингтон и в други 

градове, на които висши държавници, конгресмени, световни лидери и видни мислители се събират 

заедно с членовете на Съвета и дискутират и дебатират относно важни международни въпроси; като 

развива Програма за изследвания, която поощрява независими изследвания и подпомага експертите от 

Съвета да пишат статии, доклади и книги, както и да провеждат кръгли маси с цел анализ на въпроси 

от международната политика и отправяне на конкретни предложения; като издава „Международни отношения” 

(Foreign Affairs), видното списание за международни отношения и външната политика на САЩ; 

като спонсорира „Независими оперативни групи”, които създават доклади, съдържащи както сведения и 

резултати, така и препоръки относно най-важните въпроси на външната политика; като предлага актуална 

информация и анализи относно световни събития и американската външна политика на своята 

интернет страница: CFR.org. 

Съвета за външни отношения не заема институционални позиции по политически въпроси и не е 

обвързан с правителството на САЩ. За всички изложени факти и изразени мнения в публикациите на 

Съвета, отговорност носи само и единствено авторът или авторите. 

За повече информация относно Съвета за външни отношения или настоящата публикация, моля пишете 

на адрес: Council on Foreign Relations, 58 East 68th Street, New York, NY 10065, или се свържете с Директор 

„Публикации” на тел.: 212.434.9514. Посетете интернет страницата на: www.cfr.org. 

Превод на български Copyright © 2012 Дипломатически институт. Всички права запазени. Тази публикация 

не може да се възпроизвежда, отчасти или изцяло, без изрично съгласие. 

*** Тази публикация е реализирана благодарение на щедрата подкрепа на Фондация „Линд и Хари Брадли”, 

Фондация „Хертог” и Фондация „Рандолф”. 


57

58 


Операции на НАТО – уроците 

от Афганистан и Либия* 

РЕЗЮМЕ 

*Експертен доклад на участник, успешно завършил единадесетия Основен курс по дипломация за стажант-аташета, 

проведен от Дипломатическия институт през 2012 г. 


Кирил Апостолов 

Настоящият доклад разглежда две от най-значителните операции, проведени от 

Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО): в Афганистан и в Либия. 

Въпреки че съществено се различават една от друга като времетраене, ресурси и 

резултати, те носят и някои общи черти. Навременният анализ на тези събития 

и поуките, които могат да бъдат изведени от тях, са от изключителна важност 

както за провеждането на бъдещи операции с подобни величини, така и за установяване 

готовността на Алианса и неговите партньори за многостранно сътрудничество 

и намиране на нови, по-продуктивни пътища за неговото осъществяване. 

За времето от своето учредяване НАТО еволюира от съюз, насочен към спешното 

планиране на високоинтензивни бойни действия в Централна Европа, към високо 

оперативна организация с разнообразен набор от мисии. Днес съюзническите и 

партньорските държави участват в ръководени от Алианса операции на три континента: 

Африка, Азия и Европа. Това разширяване на ангажиментите демонстрира 

волята и способността на НАТО да отговаря на заплахите за сигурността на 

своите държави-членки. Уроците, изведени след всяка една приключила или все още 

протичаща мисия, са от особена важност за бъдещия подбор на мисиите, които Алиансът 

може да поеме, имайки предвид постоянно нарастващите оперативни и други 

изисквания. Динамичната оперативна конюнктура винаги е била и си остава основен 

стимул за реформа в структурите на НАТО. Необходимостта да е в готовност за 

нови операции е в основата на сегашната му трансформация. 

Докладът е фокусиран върху постиженията, недостатъците и уроците, научени 

от операциите на НАТО в Афганистан и Либия, определящи възможните варианти 

за развитие на Алианса. Продължителни бъдещи операции не следва да се очакват, 

защото едва ли, след наученото в Афганистан, НАТО би се ангажирал с дълги, скъпоструващи 

и сложни в логистично отношение операции в обозримо бъдеще. Инициативите, 

целящи да приспособят НАТО към мисиите, които вероятно ще осъществява 

през следващите години, включват създаването на обща стратегическа визия на 

членовете на Съюза, засилване политическата роля на Алианса в регионите, където 

са разположени неговите войски, и предприемане на мерки за засилване на партньорството 

с държави извън Съюза и с други международни организации. 

Въведение 

С цел да се подходи конструктивно към бъдещите нагласи и цели на Алианса, е необходимо 

да се проследи накратко неговото развитие до момента. Организацията е 

основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Първите 

няколко години НАТО е не повече от политическа асоциация, в която постепенно 

се интегрира военна структура (подбудена от Корейската война, 1950 – 1953 г.). По 

време на Студената война се пораждат съмнения относно здравината на връзката


между европейските държави и САЩ, които довеждат до оттеглянето на Франция 

от Пакта. 1 След падането на Берлинската стена през 1989 г. Организацията е въвлечена 

в разпадането на Югославия и провежда своите първи военни интервенции в 

Босна (1991 – 1995 г.) и Косово (1999 г). В резултат на това няколко бивши държавичленки 

на Варшавския договор се присъединяват към Алианса през 1999 г. и 2004 г. 2 

Две години след началото на интервенцията в Косово (KFOR) САЩ става жертва 

на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и за пръв път 3 се позовава на 

член 5 от Северноатлантическия договор. 4 На 4 октомври 2001 г. позоваването е 

признато от НАТО. По този начин стартира операцията в Афганистан. През март 

2011 г. тя е последвана и от операцията в Либия, която приключва в края на октомври 

с.г. Наблюденията посочват, че успешното провеждане на военни действия в 

Либия до голяма степен ще бележи бъдещите операции на НАТО. В тях следва да се 

положат усилия за намаляване броя на жертвите сред цивилното население, чието 

ниво е критично високо при операцията в Косово, както и да се положи старание за 

по-конкретно и компактно планиране и реализиране на военната намеса, с цел да се 

избегне прекалено проточване на операциите, подобно на това в Афганистан. 

Участници 

Продължителност 

Цели 

Афганистан (ISAF) Либия (OUP) 

50 държави 

(над 130 000 души1 ) 

19 държави 

10 години 7 месеца 

Ограничаване на възможностите за 

злоумишлени действия на бунтовниците; 

повишаване на възможностите 

и способностите на Афганистанските 

национални сили за сигурност; осигуряване 

на среда за трайна стабилност в 

страната с оглед на подобренията в 

областта на държавното управление 

и социално-икономическото развитие 

България в операциите на НАТО 

Оказване на подкрепа на 

либийския народ в стремежа 

му към демокрация, 

свободна изява на отделната 

личност и отхвърляне 

на тоталитарния 

режим, наложен от Муамар 

Кадафи 

Тъй като външната и вътрешната сигурност стават във все по-голяма степен 

взаимнозависими и разграничението между тях е до голяма степен условно, международният 

тероризъм представлява сериозна заплаха за глобалната, а оттам и 

за националната сигурност. Следва да се има предвид, че регионалните конфликти, 

икономическите и финансовите кризи изострят допълнително тази заплаха и това 

налага рисковете за националната сигурност и интересите на Република България 

да бъдат посрещнати и извън територията на страната. Като се имат предвид 

ограничените ресурси на държавата, то последното би могло да бъде постигнато 

единствено в рамките на съюзни отношения. 

Операциите на НАТО в Афганистан и Либия са различни по своята същност. 

Първата може да се характеризира като борба на световната общност с организирани 

форми на международен тероризъм и изграждане на държавност, а втора- 


59

60 


та – като оказване на подкрепа на либийския народ в стремежа му към демокрация, 

свободна изява на отделната личност и отхвърляне на тоталитарния режим, наложен 

от Муамар Кадафи. И в двата случая България има избор от: заемане на неутрална 

позиция; оказване на политическа подкрепа на международните усилия без 

активно участие със сили и средства на терена; активно ангажиране на страната 

чрез прилагане на всички възможни механизми (политически, икономически, военни) 

съвместно със съюзниците от Алианса и коалиционните партньори за постигане 

на стабилна среда на сигурност. 

Първата опция следва да бъде разглеждана като самоизключваща се, тъй като 

България е член на НАТО и ЕС и този избор би противоречал на нейните интереси 

за ефективно функциониране на българските институции заедно с тези на ЕС и 

НАТО 5 и вероятно би довел до изпадане в изолация от евроатлантическото семейство. 

Само декларативна подкрепа на международните усилия до известна степен 

също би довела до подобна изолация и със сигурност не би допринесла за издигане 

авторитета на страната като център на генериране на сигурност и за нейното 

интегриране в Алианса. Като най-приемлива се утвърждава третата опция – активно 

ангажиране чрез прилагане на всички възможни механизми. Необходимо е да 

се направи едно уточнение – това активно ангажиране следва да бъде осъществено 

в рамките на разполагаемите ресурси, без да се застрашава икономическата, 

финансовата и социалната стабилност, както и икономическия просперитет на 

страната. 

Афганистан 

Операция „Трайна свобода” (Enduring Freedom) е официалното наименование, 

използвано от правителството на САЩ за започване на военните действия в Афганистан 

– незабавна реакция на събитията от 11-ти септември, целяща изгонването 

на талибаните и Ал-Кайда от страната. Макар и Алиансът да не участва 

пряко в тази операция, той предоставя на САЩ самолети AWACS 6 , за да могат 

американските самолети да бъдат освободени за кампанията, и същевременно 

лансира операция Active Endeavour за откриване, предотвратяване и възпиране на 

терористичната дейност в Средиземно море. Афганистан е най-значителният 

оперативен ангажимент на НАТО до момента, водещ началото си от октомври 

2001 г. и планиран да завърши до края на 2014 г. 7 , както е планувано в Срещата на 

върха на НАТО в Лисабон. 8 За успешното провеждане и завършване на операцията 

НАТО се фокусира върху необходимостта от всеобхватен подход и трайни подобрения 

в управлението и развитието на страната. 

От август 2003 г. НАТО ръководи Международните сили за сигурност в Афганистан 

(ISAF) 9 , мисия с мандат на ООН, чиято първоначална цел е да гарантира 

сигурността в столицата Кабул и околностите й и да оказва поддръжка на временното 

афганистанско правителство и на Мисията на ООН в страната. ISAF 

участват и в създаването на надеждни структури за сигурност, във възстановителните 

процеси и в подготовката и развитието на афганистанските сили за 

сигурност. От октомври 2003 г., с нова резолюция на Съвета за сигурност на ООН, 

мисията на ISAF е разширена и извън Кабул, с цел да подпомогне афганистанското 

правителство да се наложи и в останалата част на страната, да подсили възстановителните 

процеси и да осигури безопасна и сигурна среда за провеждането на 

свободни и честни избори. От този момент НАТО постепенно разширява присъст- 



вието си чрез т.нар. провинциални възстановителни екипи 10 . Като недостатък 

се отбелязва липсата на звено от граждански специалисти, ръководено от НАТО, 

което да работи съвместно с другите граждански екипи (на ООН и ЕС), разположени 

в Кабул. 

Една голяма част от държавите в света взимат участие в операцията, сред 

които САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Италия, Франция, Норвегия и др. 11 

Това е един сигурен показател за нейния мащаб и за необходимостта от изграждане 

на една демократична, стабилна и защитена държава Афганистан. Освен 

провежданите операции за сигурност, чрез обучителната мисия на НАТО, ISAF 

работят и върху изграждането на афганистанската армия и полиция, които да 

поемат задължението за защита на държавата. Този преход от поддържане на 

сигурността към стабилизиране и реконструкция е от особена важност за бъдещото 

развитие на Афганистан. Неговото правилно протичане ще бележи пътя, 

по който страната ще поеме самостоятелно и ще покаже доколко операцията е 

изпълнила своите цели. Несъмнено вече се забелязва напредък в стабилизирането 

на държавата, но все още е рано да се каже със сигурност дали този напредък ще 

продължи и за в бъдеще, след изтеглянето на Международните сили. 

Преходът към поемане защитата на населението от афганистанските сили 

за сигурност започва през 2011 г., когато президентът – Хамид Карзай, обявява 12 

първия афганистански район, преминаващ под защитата на националните сили. 

Изпълнението на този първи транш на прехода започва от юли 2011 г. Вторият 

такъв транш Президентът обявява на 27 ноември 2011 г., като осъществяването 

му започва през декември с.г. Като резултат от тези две решения повече от 50% 

от населението започва да живее в територии с афганистански сили за сигурност. 

Очаква се до средата на 2013 г. да бъде обявено петото и последно изтегляне 

на провинциите, след което ISAF ще могат да се фокусират изцяло върху 

подготовката на национални кадри по сигурността и да следят тяхното равитие. 

Един от най-съществените уроци, които могат да се извлекат от операцията 

в Афганистан, е твърде големият фокус върху военните действия. За сметка на 

това политическият подход, необходимостта и условията на който са засегнати 

още на първата Бонска конференция през 2001 г., остава на заден план. Днес обаче 

пред НАТО отново възниква въпросът в каква посока и по какъв начин да продължи 

своята политика след 2014 г. Сигурността и стабилността на страната са тясно 

свързани със сигурността и стабилността в съседните държави, като специално 

следва да се подчертае важната роля, която играе Пакистан. Осъзнавайки това, 

НАТО проявява готовност да си сътрудничи с регионалните актьори и да продължи 

преговорите с Пакистан за възобновяване на наземните комуникационни линии 

възможно най-скоро. 13 

Афганистанското общество и неговите характеристики също не са за подценяване 

при започването на операция с подобен мащаб. Това е страна, изпълнена 

с полемики и конфликти, не всички от които биха могли да бъдат разрешени с 

външна намеса и които внасят допълнително пречки и трудности при прилагането 

на военни действия в региона. Изграждането на демократични институции и 

подсилването на възможностите на политиците за осъществяване на взетите 

решения е нещо, което дейността на НАТО може да подпомогне. В крайна сметка, 

вложените дългогодишни средства и ресурси следва да дадат своите резултати в 

дългосрочен аспект и Организацията трябва да се погрижи това да се случи. 


61

62 


Либия 

През 2011 г. една значителна част от световното внимание е насочена към кризата 

в Либия, в която НАТО изиграва значителна роля при защитата на цивилното население. 

Операцията „Обединен защитник” (OUP 14 ) е една от най-забележителните в 

историята на Организацията и до голяма степен разкрива нейната сила и гъвкавост. 

Военната интервенция, по изпълнение на Резолюция 1973 15 на Съвета за сигурност 

на ООН, изготвена в подкрепа на либийския народ и осъждаща грубото и системно 

нарушаване на човешките права, започва на 19 март 2011 г. Това е един от редките 

случаи, в които Съветът за сигурност на ООН оторизира международната общност 

за военна намеса с цел защита на цивилно население от неговото собствено управление, 

и в забележително кратък срок от шест дни НАТО поема контрола на операцията, 

стартирала официално на 23 март 2011 г. Страните, привели в сила Резолюцията, са 

част от държавите-членки на НАТО 16 , както и Йордания, Катар, Швеция, Мароко, Обединените 

арабски емирства. Европейските съюзници и Канада поемат ръководството 

на операцията, докато САЩ предоставят необходимото оборудване. Командната 

структура на НАТО обединява тези два елемента в една обща цел, съобразно Резолюцията. 

Операцията продължава седем месеца и приключва успешно на 31 октомври 

2011 г. 

„Обединен защитник” несъмнено постига своите цели в задоволително кратък период 

от време. Въпреки че разкрива известни разминавания вътре в Алианса и предвещава 

някои бъдещи предизвикателства, тя успява да прекрати репресиите, налагани 

от режима на Кадафи, и да предотврати една надвиснала хуманитарна катастрофа, 

позволявайки на либийците да вземат в собствени ръце своето бъдеще. Забележителното 

тук е, че НАТО постига това, без да изгуби нито една съюзническа войска и довеждайки 

цивилните жертви до минимум. Не е за подценяване и фактът, че Алиансът 

бележи този успех в период на финансова и икономическа криза в Европа. 

Въпреки че операцията следва да се разглежда като успех, не трябва да се подценяват 

и уроците, които биха могли да се извлекат от нея. „Обединен защитник”, съобразно 

резолюция 1973, е планирана като въздушна и морска кампания, отговорна за 

защитата на либийското население. Тези изисквания са изпълнени от НАТО, но реално 

битката между либийските въстаници и силите на режима не е спечелена чрез въздушните 

сили. Истинското сражение е сухоземно, проведено от части на Националния 

преходен съвет в Либия и неговите секретни войски, които решават да пренебрегнат 

изискванията на Резолюцията. Тези войски не се намират под прякото командване на 

НАТО и не поддържат директна комуникация с Алианса. Въпреки това трябва да се 

подчертае, че въздушните сили са най-ефективни в комбинация със сухоземни такива. 

Проблем е регистриран и в структурата на Обединеното съюзно командване на 

НАТО в Неапол, координиращо военните действия за защита на населението. Тази задача 

надхвърля капацитета на Командването, ангажирано вече в Обучителната мисия 

на НАТО в Ирак, силите в Косово и операцията „Активно усилие” в Средиземно море. 

Скоростта, с която се развива мисията, надхвърля координационните възможности 

на Обединеното съюзно командване и се оказва пречка за оптималното планиране 

на военните действия. Тъй като Средиземноморието продължава да бъде проблемен 

регион, НАТО следва да премоделира своите структури, с цел да притежават необходимия 

капацитет за провеждане както на закрилнически мисии (R2P 17 ), така и на 

мироподдържащи такива. 



Имайки предвид, че либийската идентичност и народопсихология са слабо познати в 

глобален мащаб, като недостатък в планирането на операцията може да се отбележи 

и липсата на регионална културна експертиза. Въпреки отбелязания успех ролята на 

културните съветници не следва да се подценява. Една регионална експертиза може 

би би довела и до по-бързо разгръщане на операцията и със сигурност би се фокусирала 

и би дала навременни отговори на възникналите в последствие въпроси относно националната 

рецепция на интервенцията. Това важи за всяка една предприемана операция. 

Съществени разминавания са отбелязани също между разгърнатите военни 

действия и политическите насоки на операцията. Външните министри на Алианса, 

заедно със страните партньори в „Обединен защитник” силно подкрепят позива за 

сваляне режима на Муамар Кадафи. Същевременно, Обединеното съюзно командване 

в Неапол потвърждава, че интервенцията е изцяло в рамките на резолюция 1973 на 

Съвета за сигурност и отговаря единствено за защитата на населението. Това разклаща 

доверието и поражда съмнения и въпроси относно това какви са реалните цели 

на НАТО. Медийното отражение на събитията само подсилва тези въпроси. Алиансът 

се оказва в по-слаба позиция, що се касае до осигуряването на медийна подкрепа на 

интервенцията. 

Остава открит и въпросът за бъдещото либийско развитие и въздействието, 

което либийската криза би оказала върху регионалната сигурност. Намесата на НАТО 

в Либия, макар в крайна сметка успешна, успява да покаже колко са намалели способностите 

на европейските държави в момент, когато САЩ очакват от тях да поемат 

по-голяма отговорност. Отговорът според НАТО се корени в „интелигентната отбрана”. 

Това е нов начин на мислене, нова култура на сътрудничество при развитието, 

придобиването и запазването на военните способности. Този подход се фокусира 

върху обмена на способности, приоритизиране на целите и оптимално координиране 

между държавите. Държавите-членки на НАТО имат твърде различен поглед върху 

събитията в региона. На Алианса му предстои да изгради обща стратегическа визия, 

за да може да продължи да участва успешно в развитието на държавите в Близкия 

Изток и Северна Африка. 

В заключение, падането на продължилия повече от четиридесет години режим не 

следва да прикрие последствията от операция „Обединен защитник” на НАТО, които 

предстои да бъдат регистрирани. Отговорностите на Алианса в Либия далеч не приключват 

с изтеглянето на военната мисия. Падането на режима отваря нова глава в 

историята на Либия и за пръв път от повече от четиридесет години либийският народ 

има реална възможност да оформи своето бъдеще. Въпреки официалното приключване 

на операцията НАТО проявява готовност да продължи да подпомага либийските 

власти в предстоящия период на преход. Либийската криза довежда до изграждането 

на безпрецедентни отношения между Алианса и Лигата на арабските държави, чиято 

подкрепа на общите международни усилия е от особена важност. Тези отношения биха 

могли да оформят основата на едно по-продължително бъдещо сътрудничество, насочено 

към общите предизвикателства по сигурността. 

Сравнителен анализ 

Като обобщение за двете операции може да послужи следната таблица, в която 

е изложено накратко провеждането на двете операции. Техните постижения, недостатъци, 

възможности, опасности, както и поуките, извлечени от тях могат да 

бъдат обобщени така: 


63

64 


Постижения 

Недостатъци 

Възможности 


Афганистан (ISAF) Либия (OUP) 

• Изграждане на национални афганистански 

сили за сигурност 

(ANSF 2 ); 

• Поетапен преход към поемане отговорностите 

по сигурността от 

ANSF, в резултат на който 75% 

от населението в Афганистан ще 

живее в територии, чиято сигурност 

се гарантира от ANSF; 

• Афганистан вече не е безопасен 

пристан на терористични организации; 

• Създаване на среда за сигурност в 

процеса на избиране на президент, 

правителство и парламент. 

• Продължителност – 10 години; 

• Недостатъчно сили в началото на 

операцията; 

• Фокусиране върху военните 

действия, подценяване на политическия 

процес; 

• Недостатъчно активно сътрудничество 

с регионалните актьори; 

• Недостатъчно добро познаване на 

националната идентичност; 

• Национални ограничения върху 

използването на контингентите, 

усложняващи задачата на оперативното 

командване и налагащи 

използването на допълнителни 

сили и средства. 

• Оказване на подкрепа в областта 

на сектора за сигурност и след 

2014 г., както и запазване на изграденото 

трайно оперативно 


• Само 6 дни са необходими на НАТО 

да поеме операцията след приемане 

на резолюцията на Съвета за 

сигурност на ООН; 

• Успешно приключване на мисията 

в рамките на седем месеца въпреки 

финансовата и икономическа 

криза в Европа; 

• Сваляне на режима на Муамар 

Кадафи и опазване на цивилното 

население; 

• Приключване на операцията с минимален 

брой цивилни жертви и 

без загуби от страна на съюзническите 

сили. 

• Точният брой на пострадалите остава 

неизвестен; 

• Обединеното съюзно командване 

в Неапол няма капацитета да поеме 

координацията на операцията 

в Либия; 

• Бързото развитие на събитията 

– пречка за по-добро координиране 

и планиране на действията; 

• Липса на регионални експерти; 

• Разминаване между военните 

действия и политическите насоки; 

• Разминаване между НАТО като 

съюз и неговите отделни държави-членки 

; 

• Липса на солидна медийна подкрепа; 

• Липса на обща стратегическа визия 

за региона. 

• НАТО следва да привлече поканената 

вече Либия като партньор в 

Средиземноморския диалог


Опасности 

Поуки 

• Вътрешната борба за власт да 

продължи да бъде осъществявана 

чрез насилие, вместо чрез политически 

действия; 

• След изтегляне на ISAF ANSF да 

не успее да задържи постигнатото 

за 10 години от НАТО и това да 

доведе до обрат в отстояването 

на сигурността; 

• Несигурната вътрешнополитическа 

среда, предвид очакваните 

избори за президент през 2014 г., 

може да се отрази нагативно на 

успешното приключване на прехода. 

• Изготвяне на дългосрочен план за 

действие, съобразен с политическата 

рамка; 

• По-тясно сътрудничество с регионалните 

актьори; 

• Необходимост от експертна регионална 

оценка преди започване на 

операция; 

• Необходимост афганистанците 

да поемат по-голяма отговорност 

за сигурността на страната си; 

• Операцията не може да бъде фокусирана 

само и единствено върху 

сигурността, но също и върху намирането 

на политическо решение 

за дългосрочно развитие. 

• Последствията от либийската 

криза върху регионалната сигурност; 

• Необходимостта от евентуални 

бъдещи операции в Средиземноморието; 

• Последствията от операцията 

зависят от вътрешното развитие 

на Либия. 

• Конфликтите не могат да бъдат 

спечелени само чрез въздушни 

действия. Необходима е координация 

и със сухопътни сили; 

• Подобряване на командните 

структури на НАТО; 

• Изготвяне на структуриран 

подход от регионални културни 

експерти преди започване на операция; 

• Подобряване на стратегическите 

комуникации (осигуряване на медийна 

защита); 

• Необходимост от изготвяне на 

обща стратегическа визия за региона; 

• Да не се подценява стойността 

на малките съюзници; 

• Необходимост от преодоляване 

на „пропастта в отбранителните 

способности” на САЩ и европейските 

съюзнически сили. 


65

66 



Със засилването на оперативните възможности на НАТО, нарастват и проблемите, 

които ги съпътстват. Алиансът следва да разшири политическата си роля 

и да изгради ефикасни работни отношения със съмишленическите партньорски 

държави и с важните международни организации. Налага се също Организацията 

да подобри планирането на отбраната и процеса на сформиране на силите, за да 

отговарят способностите й на задачите, които поема, и не на последно място, да 

преразгледа системата за финансиране на операциите. На терена НАТО трябва да 

реши проблема с ограниченията за използване на силите и бойната техника, налагани 

от държавите членки, от една страна, и да отговори на нуждите от качествено 

разузнаване, от друга. Освен това, тъй като операциите, в които Алиансът е 

специализиран, стават все повече, съюзниците следва да решат дали, кога и как ще 

вземат участие в тях. 

Сред необходимите условия за осъществяването на успешна операция са да има 

абсолютна необходимост за нейното провеждане, да притежава юридическа сила – 

резолюция от Съвета за сигурност на ООН, и да е налице регионална подкрепа на начинанието. 

Още при първата мироподдържаща операция в Босна и Херцеговина военните 

от НАТО работят съвместно с контингентите на участващите партньорски 

държави и изграждат действено партньорство с международни организации като 

Европейския съюз, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и ООН. 

Досега партньорските държави, участвали в повечето ръководени от НАТО операции, 

са от Европа, но поради разширяването на обхвата на операциите на Алианса 

става все по-важно да се изградят глобални партньорства с всички държави съмишленици. 

Не по-малко важно е да се развият и официалните отношения с международните 

инстанции, включително и регионалните организации като Африканския съюз. 

В бъдеще натискът върху НАТО да поема още повече операции вероятно ще се 

увеличава. Жертва на собствения си успех, Организацията трябва много добре да 

предвиди своите действия и решения, съобразно ресурсите, с които разполага. Това 

е и едно от най-силните качества на Алианса: да превърне обикновено ограничената 

политическа воля и задължително оскъдните ресурси в ефикасна международна дейност 

във всички ситуации, в които 28-те съюзници приемат да участват. 

Източници: 

1. НАТО справочник. / Състав. Служба на НАТО за информация и печат, Брюксел, 

Атлантически клуб в България, Център за либерални стратегии. – София: изд. 

„Репортер”, 1996. – 432 с. 

2. Стратегия за национална сигурност на Република България 

3. NATO Handbook. / NATO Office of Information and Press, Brussels – Belgium, 2001. 

4. Cordesman, Anthony H. The war after the war: strategic lessons of Iraq and Afghanistan. 

Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2004. 

5. Heisbourg, Franöois. Ischinger, Wolfgang. Robertson George. Schake Kori. Valasek 

Tomas. All alone? What US retrenchment means for Europe and NATO. Centre for European 

reform. 

6. Svendsen, Adam. “NATO, Libya Operations and Intelligence Co-Operation – a Step 

Forward?”. Baltic Security and Defence Review. Vol. 13, (2011): 51-68 

7. Seideman, Stephen. Auerwald, David. “Comparing Caveats: Understanding the Sources 



of National Restrictions upon NATO’s Mission in Afghanistan”. International Studies Quarterly. 

Vol. 56, (2012): 67-84 

8 Kamp, Karl-Heinz. The Transatlantic Link after Chicago. NDC Research Report. 

9. Wilson, Damon. Learning from Libya: The Right Lessons for NATO. Atlantic Council. 

Issue brief. 

10. Secretary General’s Annual Report 2011 

11. Chicago Summit Declaration issued by the Heads of State and Government 

12. Chicago Summit Declaration of Afghanistan Issued by the Heads of State and 

Government of Afghanistan and Nations contributing to the NATO-led International Security 

Assistance Force (ISAF) 

13. United Nations Security Council Resolution 1973: 

14. http://www.guardian.co.uk/world/2011/mar/17/un-security-council-resolution 

15. http://www.un.org/News/Press/docs//2011/sc10200.doc.htm 

1. Франция е сред страните-учредителки на НАТО, но взима решение за създаване на независимо 

френско ядрено оръжие и се отказва от Пакта. По-късно, през 1995 г., се присъединява отново. 

2. Полша, Унгария и Чехия се присъединяват на 12 март 1999 г. През 2004 г. се присъединяват България, 

Румъния, Словакия, Словения, Литва, Латвия и Естония. 

3. На 12 септември 2001 г. 

4. Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или 

Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при 

такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 

на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни 

действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително 

използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област. 

5. „Secretary General’s Annual Report 2011”, 26.01.2012 

6. Стратегия за национална сигурност на Република България, стр. 4, www.strategy.bg 

7. Въздушнопреносима система за предупреждение и контрол. 

8. Вж. Декларация за Афганистан от срещата в Чикаго. 

9. 19-20 ноември 2010 г. 

10. International Security Assistance Force. 

11. Международни екипи от военни и цивилни. 

12. Страни-членки на НАТО: Албания, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, 

Исландия, Испания, Италия, Канада, Латвия, Литва, Люксембург, Норвегия, Полша, Португалия, 

Румъния, САЩ, Словакия, Словения, Турция, Унгария, Франция, Холандия, Хърватия, Чехия. Страни от Евроатлантическия 

съвет за партньорство: Австрия, Азербайджан, Армения, Босна и Херцеговина, Грузия, 

Ирландия, Македония, Украйна, Финландия, Черна гора, Швеция. Оперативни партньори: Австралия, Бахрейн, 

Ел Салвадор, Южна Корея, Малайзия, Монголия, Нова Зеландия, Сингапур, Тонга, Обединени арабски 

емирства, Швейцария, Йордания. 

13. На 21 март 2011 г. 

14. Вж: Декларация от Срещата на върха в Чикаго. 

15. Operation Unified Protector. 

16. Чрез резолюция 1973 (17 март 2011 г.) Съветът за сигурност, действайки съгласно Глава VII от 

Хартата на ООН, която разрешава при необходимост използването на сила, оторизира държавите членки 

да предприемат всички необходими мерки, за да защитят цивилните и населените с цивилни граждани 

райони в Либийската арабска джамахирия, в това число и Бенгази, които се намират под заплаха от въоръжени 

нападения, като същевременно изключва възможността за нахлуване на чужди сухопътни сили в 

Либия и окупация на либийски територии. 

17. Белгия, България, Великобритания, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Норвегия, Румъния, 

САЩ, Турция, Франция, Холандия. 

18. Responsibility to Protect: Концепция на ООН с цел предотвратяване геноцид, военни престъпления и 

етнически прочиствания. 

19. Afghan National Security Force 


67

68 


Българо-черногорски дипломатически 


Стоян Станкулов* 

Връзките между българи и черногорци датират още от Средновековието, но дипломатическите 

отношения между двете страни в класическия им вид имат 116-годишна 

история. 

София и Подгорица споделят общата оценка, че настоящите двустранни отношения 

са на отлично ниво. В политическата сфера между двете страни няма отворени 

въпроси или конфликтни проблеми. Нещо повече, и двете държави са приели 

общите евро-атлантически ценности и активно работят за тяхната реализация 

с цел подобряване благосъстоянието на гражданите си. Безспорно България, като 

член на НАТО и ЕС, е по-напред в този процес и нейната готовност да споделя своя 

опит се приема от Черна гора добронамерено и с желание. Сходният манталитет на 

гражданите и фактът, че България бе от последните нови членки на ЕС и опитът 

й в тази посока е най-пресен, прави неговото споделяне толкова полезно за Черна 

гора. 

Без съмнение за добрите дипломатически отношения спомага и фактът, че в 

исторически план между двете страни няма излишна обремененост. Това е доста 

рядко явление за – понякога прекалено натоварените с негативен историзъм – отношения 

на Балканите, което ни дава уникално предимство. 

Особено важен от историческа гледна точка е фактът, че България първа признава 

независима Черна гора след Берлинския конгрес. Този известен на черногорците 

момент създаваше изключително позитивна обществена нагласа в страната 

към България и българската дипломация. Формираната по този начин по-скоро емоционална 

благонаклонност беше запазена дълги години, въпреки войните и конфликтите, 

случили се в региона, в които често се оказвахме на различни страни. След 

обявяването на съвременната независима Черна гора през 2006 г., България отново 

бе в групата на първите държави, признали новата и независима държава. 

Установяване на дипломатически отношения 

Трябва да се отбележи, че инициативата за установяване на дипломатически 

отношения в края на ХIХ в. идва от страна на Черна гора. През 1883 г. черногорският 

княз Никола I Петрович Ньегош приема в Цетинье княз Александър Батенберг, 

който пристига на официална държавна визита, на която е обсъдено бъдещето на 

двустранните отношения. На 17 февруари 1896 г. черногорският външен министър 

Гавро Вукович разпорежда на Митар Бакич - дипломатическият представител на 

*Стоян Станкулов работи повече от 20 години в сферата на международните отношения. Има магистърска 

степен по арабистика от СУ „Св. Кл. Охридски”. Специализира „Европейска интеграция” в Центъра 

за европейски изследвания. Автор е на публикации и анализи по въпроси, свързани с политическите 

процеси, сигурността и икономиката на Балканите и в Близкия изток и Северна Африка, дипломацията и 

ролята на НПО в съвременното общество. Работи в Международния информационен център за Балканите 

- СИБАЛ, асоцииран към ЮНЕСКО. В периода 1995 - 1999 г. и 2002 - 2005 г. е дипломат в посолството на 

Република България в Белград, а в периода 2009 - 2011 г. – в посолството на Република България в Кайро. 

Г-н Станкулов е учредител и председател на Българо-черногорското дружество за приятелство, член 

на Националната асоциация за международни отношения, Европейското движение на Сърбия и MENSA 

International. 



Черна гора в Цариград, да влезе в контакт с българския си колега Димитров и да предаде 

предложение за установяване на официални дипломатически отношения между 

двете страни. Нашата страна реагира светкавично и още на 20 февруари 1896 г. 

Бакич информира своя министър, че българското правителство е приело предложението. 

Тъй като тогава няма финансова възможност да открие своя легация в София, 

Черна гора решава нейният дипломатически представител в Цариград да бъде 

акредитиран и за нашата страна, като три пъти в годината по 15 дни пребивава в 

българската столица за решаване на въпроси от двустранен интерес. Млада България 

същата година открива свое агентство (представителство) в Цетинье, което 

се ръководи от дипломатическия агент Спас Константинович. Той връчва акредитивните 

си писма, както и лично послание от княз Фердинанд до княз Никола на 4 

януари 1897 г. и е приет с почести и по протокол, като представител на независима 

държава. Трябва да се отбележи, че българският дипломат е акредитиран не от 

министъра на външните работи, а лично от княз Фердинанд, който за първи път 

посещава Цетинье на 26 юли 1898 г. 

Константинович остава на поста си до 1903 г., когато е сменен от Димитър 

Ризов – един от най-ерудираните български дипломати, изпълнявал тази длъжност 

до 1905 г. След него в Цетинье пристига Андрей Тошев, който през 1907 г. е сменен 

от Недялко Колушев. След обявяването на независимостта на България през 1908 г. 

агентството е издигнато в ранг на легация, а тогавашният български дипломатически 

агент Колушев – в ранг извънреден пратеник и пълномощен министър. 

За Черна гора 1910 г. е знаменателна, тъй като тогава се обявява за кралство. 

По време на пищните тържества в Цетинье по този повод нашата държава е представена 

от Фердинанд I (вече цар на България), престолонаследника Борис и министрите 

на външните работи и отбраната. 

Дипломатическите отношения са прекъснати на 13 юни 1913 г. по време на Втората 

Балканска война (Междусъюзническата война), в която Черна гора участва на 

страната на Сърбия. На 24 юни 1913 г. българският посланик в Цетинье се обръща 

с молба към руското посолство то да представлява българските интереси в Черна 

гора и напуска столицата. От своя страна черногорският министър на външните 

работи Петър Пламенац връчва на руската легация официално съобщение, с молба 

да бъде предадено на българското правителство, в което се обясняват причините 

за прекратяване на дипломатическите отношения. 

Състояние на отношенията по време на трите Югославии 

През следващия период липсата на дипломатическа комуникация се замества в 

известна степен от междудинастическите връзки, които остават активни и до 

днес. Известни са близките приятелски отношения между цар Фердинанд I и крал 

Никола I, както и фактът, че цар Борис III е женен за Йоанна Савойска, внучка на 

крал Никола I. След нееднозначното, от историческа гледна точка, присъединяване 

на Черна гора към Кралството на сърби, хървати и словенци през 1918 г. директните 

отношения между София и Цетинье на практика са блокирани. Те са включени в 

общия контекст на отношенията с кралството, а по-късно с Югославия и са доминирани 

от Белград. 

Със започването на разпада на бивша Югославия интересът на българската дипломация 

към отделните републики се засили, но по отношение на Черна гора доминирането 

от страна на Белград продължи най-дълго. След конфликта от 1999 г. и 


69

70 


през следващите няколко години особена роля в българо-черногорските отношения 

играе обществената дипломация. Важно място в този процес заема първото по рода 

си Дружество за българо-черногорско приятелство „Черно море – Адриатика”, учредено 

в края на 1999 г. и регистрирано през 2000 г. 

Учредителите на това сдружение още тогава, давайки си ясна сметка, че Черна 

гора ще стане независима държава в следващите няколко години, се заемат с 

амбициозната задача да подготвят обществата и в двете страни за момента, 

когато официалните двустранни дипломатически отношения ще бъдат възстановени. 

Целта е изграждането на максимално широки контакти във всички сфери на 

обществения живот и формирането на дух на доверие и взаимно познаване. За тази 

си мисия те получават подкрепата на българския вицепрезидент Тодор Кавалджиев 

и президента на Черна гора Мило Джуканович. Следва период на активна работа в 

много направления – съдействие за установяване на партньорски отношения между 

отделни организации и институции, включително и държавни; започване на процедури 

по побратимяване на различни градове; провеждане на научни конференции и срещи 

по въпроси от взаимен интерес; размяна на различни културни продукти, в това 

число и изработването на телевизионни филми; организиране на бизнес посещения и 

др. По този начин е създаден един пряк канал за комуникация между България и Черна 

гора по широк кръг въпроси, свързани с гражданското общество. Също така се 

постига своеобразно „преоткриване” на двете страни и се формира траен интерес 

към взаимното опознаване. Използвайки този модел, една гражданска организация 

подпомогна и допълни действията на държавата, обективно ограничавани от изключително 

специфичните обстоятелства в началото на XXI в. 

За съжаление едно трагично събитие – катастрофата при река Лим на 4 април 

2004 г., при която загинаха 12 български деца, а останалите бяха спасени от местните 

черногорци, прикова вниманието на обществеността и в двете страни. Този 

тъжен акт още веднъж свърза емоционално нашите два народа, извади на повърхността 

позабравената през годините духовна близост на българи и черногорци и 

даде импулс на политиците за действие. 

Във времето преди обявяването на черногорската независимост, специално внимание 

заслужава добрата комуникация между президентствата на двете страни, 

издигната на ново ниво след това. Изключително позитивна роля в този период играе 

и Дипломатическият институт в София, който и до днес съхранява живия си 

интерес и активна позиция към Черна гора. 

Натрупаната по този начин критична маса от информираност на обществото и 

убеденост у политиците доведе до откриването на 20 октомври 2004 г. на Генерално 

консулство на България в Подгорица, с генерален консул г-жа Снежана Найденова. 

Консулството се открива в присъствието на министрите на външните работи на 

двете страни – г-н Соломон Паси и г-н Миодраг Влахович. Две години преди обявяването 

на независимостта на Черна гора българската държава демонстрира готовността 

и желанието си да възстанови дипломатическите отношения с Подгорица, 

веднага след като се създадат необходимите за това условия. 

Възстановяване на дипломатическите отношения 

След като на 3 юни 2006 г. черногорският парламент официално одобри резултатите 

от провелия се на 21 май същата година референдум и прие декларация, 

с която обяви независимостта на държавата, на 12 юни 2006 г. България призна 



независима Черна гора. Много скоро след това, на 2 август същата година, са установени 

и официални дипломатически отношения на ниво посолства чрез подписването 

в София на Съвместно комюнике от министрите на външните работи на 

двете страни – г-н Ивайло Калфин и г-н Миодраг Влахович. Генералното консулство 

е издигнато в ранг Посолство, което е официално открито на 11 декември 2006 г. от 

заместник-министъра на външните работи на Република България, г-н Любомир Кючуков, 

и министъра на външните работи на Черна гора, г-н Милан Рочен. По време на 

откриването е подписано съвместно изявление по повод 110 години дипломатически 

отношения между България и Черна гора. Първият български посланик в най-новата 

история на Черна гора става г-жа Снежана Найденова, която на 14 февруари 2007 г. 

връчва акредитивните си писма на президента Филип Вуянович. От 26 януари 2009 г. 

посланик на Република България в Черна гора е г-жа Мая Добрева. 

Поради финансови причини Черна гора все още не е открила своя мисия в София, 

но се очаква в близко бъдеще това да се случи. Това би било първото посолство на 

Черна гора в България за цялата история на дипломатическите ни отношения. 

Разкриването на нашата дипломатическа мисия дава очаквания тласък в развитието 

на двустранните отношения. Активната работа на състава на мисията ни 

способства за реализирането на множество визити на най-високо държавно ниво – 

премиер, президент, министър на външните работи. Сключват се редица двустранни 

договори и споразумения, като по този начин отношенията в политическата 

сфера достигат изключително високо ниво. България, като член на НАТО и ЕС, с 

готовност предлага опита си на Черна гора, която определя евро-атлантическата 

интеграция за свой приоритет. В подкрепа на това на 11 декември 2007 г. е подписан 

Меморандум за сътрудничество в областта на европейската и евро-атлантическата 

интеграция. България става четвъртата държава-членка на ЕС, ратифицирала 

Споразумението за стабилизиране и асоцииране на Черна гора с ЕС. Двустранните 

отношения достигат до такова ниво на приятелство, че на 20 май 2008 г. се подписва 

Споразумение за сътрудничество в областта на визовите въпроси и консулската 

защита, въз основа на което България представлява интересите на Черна гора в 

Азербайджан, Армения и Грузия. 

В интерес на задълбочаването на двустранните контакти, от тази година започна 

и прилагането на един специфичен инструмент в дипломацията – института 

на почетния консул. Българската държава определи, а Черна гора прие първият почетен 

консул на България на нейна територия да бъде адвокат Новица Йовович. 

Отношенията във военната сфера също се развиват по възходяща линия, което 

води до нотифицирането на полковник Илиан Кръстев като първия военен, военновъздушен 

и военноморски аташе на България в Черна гора със седалище в Белград. 

Българските военни специалисти оказват помощ на черногорските си колеги, особено 

по въпросите, свързани с кодифицирането на материалните средства по стандартите 

на НАТО. 

На фона на отличната обща политическа рамка, търговско-икономическите отношения 

имат още много неразработени възможности. Стокообменът между двете 

страни е доста скромен, като през последните три години не надхвърля 15 милиона 

евро на годишна база (а по черногорски данни е два пъти по-нисък). Преките български 

инвестиции в Черна гора, общо за последните три години, не надхвърлят 500 000 

евро, а черногорските у нас са дори по-малко. Обменът на туристи е пренебрежително 

малък, въпреки че и двете страни са популярни туристически дестинации. 


71

72 


Причина за това донякъде е липсата на удобни транспортни връзки и все още не 

доброто познаване на възможностите на пазара на едната страна от представителите 

на бизнеса на другата. В тази връзка се налага необходимостта от спешно 

актуализиране на нормативната база в сферата на инвестициите, туризма и 

транспорта и активизиране представителите на бизнеса и от двете страни. 

В сферата на културата, която дава широко поле за сътрудничество, има скрит 

много неизползван потенциал. Близкият манталитет, сходната история, липсата 

на историческа обремененост, мултикултурализмът и на двете общества позволяват 

разгръщането на по-активен обмен. Освен традиционният недостиг на средства 

за култура, за липсата на подобен обмен способства и недостатъчната информираност 

в двете страни за културните форуми и образователните възможности, 

както и не особено развитите преки контакти между институциите, организациите, 

колективите в областта на културата и отделните творци. В резултат 

на това културната дипломация определено има сериозен дълг към гражданите на 

двете страни. 


Анализът на съвременните двустранни отношения между България и Черна гора 

показва, че те се характеризират освен с изключително високото си политическо 

ниво на приятелство и разбирателство, и със сериозен допълнителен ресурс за разширяването 

и задълбочаването им в останалите сфери от обществения живот. 

Уникалността на отношенията ни с Черна гора ни дава възможност да изиграем 

ролята на добронамерен водещ партньор на Подгорица по пътя й на евро-атлантическата 

интеграция. Черна гора е едно от малкото места на Балканите, където 

България, с опита си като член на НАТО и ЕС, би могла да инспирира и утвърждава 

процесите на обществено развитие в духа на споделените ни ценности. За постигането 

на подобна цел, което вярвам се подкрепя и от евро-атлантическите ни 

партньори, е необходимо активизиране на българската дипломация през следващите 

месеци, които биха имали решаващо значение. От една страна този период е изключително 

важен за преминаването на Черна гора на следващия етап по пътя на 

евро-атлантическата й интеграция, а от друга – след приемането на Хърватия за 

пълноправен член на ЕС, някои от нашите предимства по отношение на Черна гора 

биха изгубили част от тежестта си. Без съмнение усилията на дипломацията ни в 

изграждането на образа на България като регионален фактор биха били доста порезултатни, 

ако бъдат подкрепяни и допълвани от гражданския сектор. 



Задълбочаването на 

външнополитическите отношения на 

Виетнам* 

Данг Дин Куй** - Нгуен Ву Тунг*** 

Една от главните насоки, очертани на Десетия национален конгрес на Виетнамската 

комунистическа партия, е „да се задълбочат, укрепят и стабилизират международните 

отношения”. 1 В съответствие с това, през последните няколко години 

Виенам придава голямо значение на разширяването и задълбочаването на отношенията 

със своите главни партньори, разглеждани като важни действащи лица по 

отношение сигурността на страната и развитието й в следните насоки: (i) разширяване 

и задълбочаване на отношенията със съседните държави; (ii) издигане на отношенията 

с редица страни на по-високо равнище, напр. на равнище „стратегическо 

партньорство” и “всеобхватно стратегическо партньорство”; (iii) укрепване на вече 

установените стратегически партньорства. 2 

Осъществяването на набелязаната политика през последните години и изискванията 

на бъдещето налагат да дефинираме съдържанието на онова, което се смята 

за „задълбочени отношения”, както и показателите, по които се измерва „дълбочината” 

на тези международни партньорства. За разлика от развитието „в широта”, 

развитието на отношенията „в дълбочина” се измерва трудно. Нещо повече, подобно 

измерване до голяма степен зависи от субективното схващане, дори от интересите, 

на участниците в политическия процес. Поради това разбиранията относно 

критериите за оценка на дълбочината в отношенията са различни и непрекъснато 

се променят и постигането на единодушие е по-трудно. Ето защо е необходима 

обща теоретична формула, която да даде на създателите на дадена политика необходимите 

им конкретни инструменти, с които да анализират и характеризират 

отношенията в определени обстоятелства. 

В настоящата статия се разглеждат някои аспекти от копцепцията за „задълбочаване 

на отношенията”, включително нейните конотации и критериите за оценка на дълбочината 

в отношенията. На тази основа авторите се надяват да постигнат по-добро 

разбиране и съгласуване на подхода към външните отношения, с оглед на задачите, поставени 

от Десетия национален конгрес. В допълнение, на преден план са изведени някои 

стандарти за измерване на дълбочината на външните отношения, тъй като Виетнам се 

интегрира все по-сериозно в региона и в останалата част от света. 

Аспекти на задълбочаването на външнополитическите 


На семантично равнище задълбочаването на външнополитическите отношения 

предполага няколко контраста. Думата „дълбочина” се употребява, за да определи 

степен, в противовес на „плиткост” в отношенията. Тя обозначава също развитието 

на отношенията в по-тесни и специализирани области, в противовес на разши- 

*Публикацията е предоставена на Дипломатическия институт от Дипломатическата академия 

на Виетнам, в рамките на Меморандум за сътрудничество между двете институции. 

**Данг Дин Куй е Президент на Дипломатическата академия на Виетнам. 

*** Нгуен Ву Тунг е съветник във Виетнамското посолство в САЩ. 


73

74 


ряването на отношенията в различни области. Следователно, “дълбочина” може да 

означава “качество”, а не “количество” на отношенията, с фокус по-скоро върху съдържанието, 

отколкото върху формата. 

Предвид горното може да се каже, че задълбочаването на отношенията е свързано 

предимно с насърчаването на даден вид отношения на принципа “качество, не 

количество”, с ударение върху “интензивния”, а не “екстензивния” аспект, с ориентация 

към стабилност и устойчивост, в противовес на обтекаемите и неустойчиви 

външнополитически отношения. 

С гореспоменатите характеристики можем да се съгласим и принципно, и абстрактно. 

Необходима е обаче допълнителна дискусия по някои конкретни и „технически” 

въпроси. Те включват: колко дълго трябва да просъществуват едни отношения, 

за да бъдат счетени за задълбочени и стабилни? Кои са необходимите и 

достатъчни условия за установяването на задълбочени отношения? Какви са връзките 

между задълбочените и разширени отношения? Как изглежда разгръщащият 

се модел на задълбочени отношения? Какви са характеристиките на непрекъснато 

задълбочаващите се отношения? 

На теория тези въпроси могат да бъдат разглеждани в дискусии относно международното 

сътрудничество и по-специално, относно условията за устойчиво международно 

сътрудничество. От такава гледна точка международното сътрудничество 

трябва да включва два фактора: първо, интересите на участниците; и второ, 

институциите на сътрудничество, които участниците са създали, за да развиват 

отношенията помежду си. Оттук следва изводът, че дълбочината на отношенията 

на сътрудничество трябва да се основава върху стабилността и дълбочината на 

тези два фактора. По-конкретно, дълбочината в отношенията зависи от: 

• стабилността на общите интереси; 

• стабилността на институциите, които са съвместно основани или в които 

има съвместно участие; 

• стабилността на споделените ценности и идентичности, тясно свързани с 

конкретните интереси и институции. 

Общи интереси и интензивост на преплитащи се интереси 

Интересите са отправната точка в сътрудничеството и в конфликтите в международните 

отношения, което означава, че сътрудничеството произтича от общи 

интереси между действащите лица на международната арена и че конфликтите 

на интереси са причината за несъгласие и спорове. От тази гледна точка можем 

да приемем, че колкото са по-близки интересите, толкова по-задълбочени биха били 

отношенията. И обратното, без общи интереси отношенията не могат да се развиват 

и поддържат дългосрочно. Ето защо най-добре е две страни да развиват паралелни, 

„взаимнозависими” и „преплетени” интереси, до степен при която едната 

страна не може да бъде отделена, нито заместена от другата. Именно на този 

етап отношенията помежду им могат да бъдат смятани за дълбоки и стабилни. С 

други думи, отношения, които не обслужват интересите на дадена държава, не могат 

да бъдат задълбочавани, нито да бъдат характеризирани като дълбоки, докато 

отношения, които отговарят на най-високите национални интереси, заслужават да 

получат приоритет и да се развиват „в дълбочина”. 

Националните интереси на дадена страна включват интереси към жизненоважни 

проблеми и интереси по отношение на развитието. Гарантирането на сигурността, 



развитието и по-добрата международна позиция са все цели на външната политика. 

3 Задълбочаването на външнополитическите отношения трябва да обслужва 

националните интереси на Виетнам. При нашата все по-голяма интеграция в региона 

и в света, задълбочаването на отношенията означава създаване на по-добри 

условия за опазване на нашата независимост и суверенитет; запазване на мира, 

стабилността и реда в света; гарантиране на сигурност на народа; гарантиране на 

икономическа сигурност и на пространство за развитие; съхраняване и задълбочаване 

на културните характеристики; и издигане на националната ни позиция на международната 

арена. С други думи, целите на задълбочаването на външнополитическите 

отношения са да реализираме по-добре своите ключови интереси в областта 

на развитието, да разгърнем способността на Виетнам да защитава и разширява 

своите интереси, като в същото време сведем до минимум заплахите спрямо нашите 

интереси и/или пространство, както и да засилим способността да съблюдаваме 

националните си интереси. 

В този смисъл задълбочаването на външнополитическите отношения трябва: (i) 

да повлияе положително и дълготрайно върху процеса на засилване на общата мощ 

на страната ни, (ii) да мултиплицира това влияние в други аспекти от тези отношения 

и изобщо във външните отношения на страната ни, и (iii) да гарантира по-висок 

национален престиж в региона и в света. По подобен начин, за да се ограничат заплахите 

спрямо нашите национални интереси и да се задълбочат външнополитическите 

ни отношения, е необходимо да се попречи на враждебните сили да вредят на 

интересите ни, и ако кроят планове да внесат объркване, да открият, че това ще 

им се отдаде трудно, защото подобни действия противоречат на собствените им 

интереси, или на интересите на техните партньори. 

Следователно, основните характеристики на дълбочината в отношенията са 

дълготрайността и стабилността. В международните дела обаче тези концепции 

са относителни. Дълготрайността на отношенията с даден партньор трябва да се 

характеризира със следните аспекти: (i) отношенията да са съществували достатъчно 

дълго, за да имаме възможността да „инвестираме” в тях, да ги консолидираме 

и развиваме; да не ревизираме съществуващите политики; (ii) отношенията 

стават важна част от цялостната външнополитическа стратегия на страната; 

подобно партньорство ще бъде дълготрайно, ако двете страни продължават да 

имат общи интереси в дългосрочен план. Общите интереси са дълготрайни само при 

следните случаи. Първо, при наличието на естествени общи интереси и в отсъствието 

на фактори, които водят до конфликт на интереси. Такива са случаите, в които 

страните имат общи политически цели и ценности, без съпътващи съществени 

спорове и различия. Второ, когато общите интереси се развиват и засилват чрез 

взаимодействие. В тези случаи не е много реалистично да се разчита такива интереси 

да са дълготрайни. От друга страна общите интереси предполагат трудности 

и изискват разумна решимост и от двете страни и много повече време, особено 

като се има предвид, че взаимодействията могат да доведат до появата на обща 

„идентичност”. 

Терминът стабилност трябва да се разбира като свидетелство, че: (i) отношенията 

не са били прекъсвани или прекратявани в продължение на съществен период; 

(ii) никоя евентуална конфронтация няма да се отрази сериозно на отношенията, и 

особено на външнополитическите отношения. От гледна точка на интересите, отношенията 

биха били по-стабилни, ако загубите, дължащи се на „нестабилност”, са 


75

76 


по-големи от стойността на поддържането и задълбочаването на отношенията. С 

други думи, укрепването на стабилността в отношенията изисква нестабилността 

да се сведе до степен, в която и двете страни ще трябва често да инвестират, 

за да поддържат стабилни отношения. 

Накратко, от гледна точка на националните интереси, „дълбочината” на външнополитическите 

отношения зависи от равнището на взаимната връзка в интересите. 

Причината е, че последните биха: (i) увеличили “загубите” в случай на скъсване 

на отношенията, (ii) намалили риска единият от партньорите да се превърне във 

враждебен актьор, намалявайки по този начин и предизвикателствата срещу нашите 

национални интереси; (iii) укрепили основите на стабилните и дълготрайни 

отношения, и по-специално доверието и равнището на хармонизиране на идентичностите. 

С други думи, взаимната връзка между интересите създава дълбочина и 

устойчивост в отношенията. 

Ако приемем равнището на взаимна обвързаност на интересите като стандарт, 

по който преценяваме „дълбочината” във външнополитическите отношения, 

и го използваме за проучванията си върху отношенията между Виетнам и главните 

му партньори, съществува следната връзка: колкото по-високо, съществено и дълготрайно 

е равнището на взаимната обвързаност на интересите, толкова по-дълбоки 

са отношенията – и обратно. 

В политическите въпроси и въпросите на сигурността взаимната обвързаност 

на интересите се демонстрира в следните аспекти: (i) “равнището на общ интерес”, 

мястото на всяка от страните в съответните стратегии; (ii) равнището на задължения 

на всяка от страните спрямо общия интерес, отразено в правните обвързващи 

документи; (iii) равнището на присъствие и резултатност на механизмите на 

сътрудничество при гарантиране изпълнението на задълженията; работа в името 

на “тези общи интереси” в дългосрочен план. Постоянното присъствие и високата 

степен на заплахи и предизвикателства често се споменават в анализите на общите 

и взаимносвързани интереси в областта на сигурността. 

По същия начин в областта на икономиката интересите могат да бъдат взаимно 

свързани чрез следните стандарти: (i) “степен” на общност на икономическите 

интереси; (ii) “степен на близост” на обвързващите задължения и (iii) “резултатност” 

на механизмите на сътрудничество, включително “резултатността” на вътрешнополитическите 

механизми при насърчаване на взаимносвързаните интереси, 

което ги прави по-съществени и дълготрайни във вътрешнополитическия контекст 

на всяка от страните. 

Най-недвусмислено са очертани общите икономически интереси в следните 

случаи: (i) сътрудничество между двете страни в големи програми и проекти във 

важни области и разработване на съответни стратегии, (ii) равнище на взаимна зависимост 

по отношение на търговията и икономиката, особено при стратегически 

продукти, свързани пряко с развитието и сигурността на двете страни; и, още поважно, 

равнището на икономическа допълняемост, основана върху сравнителните 

предимства на всяка страна. С други думи, равнището, на което „едната страна не 

може без другата” ще определи и „дълбочината” в отношенията до степен, в която 

тя може да играе ролята на „котва” и за двете страни в случаите, когато определени 

области се окажат проблемни. 

Преценявайки „дълбочината” в отношенията чрез равнището на взаимна обвързаност 

на интересите, може да се твърди, че икономическият интерес е най-важни- 



ят фактор по следните причини: (i) икономическото развитие е най-високата, крайна 

цел на всяка нация, (ii) общите икономически интереси са мотивацията и основата 

на общи интереси в други области, (iii) взаимнообвързаните икономически интереси 

са “най-стабилната” област и “трудно се променят” в кратък период. Необходимо е 

да променим мисленето си и вместо психиката ни да очаква “даване срещу получаване” 

или “получаване даром”, да се съсредоточим повече върху интересите на други 

народи, върху задоволяване на законните въжделения на други държави в духа на 

взаимна изгода на принципа „губещи няма, има само печелещи”. 

Устойчивостта на механизмите на сътрудничество 

Подходът към националните интереси обаче изисква по-широко обсъждане, тъй 

като самите схващания за интересите, включително жизненоважните интереси и 

тези, свързани с развитието, са спорни и зависят от определени обстоятелства, 

особено при вътрешнополитическите структури в отделните области, при които 

една държава и правителството й могат да въведат различни дефиниции на понятието 

„национални интереси”. Правилно е реалистичното схващане, че понятията за 

общи национални интереси и тези, които произтичат от схващането за съюзнически 

или враждебни отношения, са променливи. С приключването на Втората световна 

война съюзът между Съюзниците и Съветския съюз бе прекратен, поради това 

че общият им интерес в разгромяването на фашизма престана да съществува. По 

същия начин новите правителства обикновено пресмятат и анализират новите си 

външнополитически отношения, въз основа на преоценка на първоначалното схващане 

за национални интереси, и променят подхода си към отношенията си с други 

държави. Поради това в практическите си действия държавите могат да формулират 

политиките си въз основа на краткосрочни интереси, без да се стремят към 

стабилни и дългосрочни отношения. 

Горните разсъждения касаят дефинирането на общите интереси и създаването 

на взаимна обвързаност на интереси, която да постави основите на задълбочени и 

стабилни отношения. По-долу ще се занимаем с някои „технически” мерки за консолидация 

на отношенията чрез използването на механизми/институции за управление 

на отношения на сътрудничество. Дълбочината във външнополитическите отношения 

не може да бъде отделена от трайността на институциите, които управляват 

тези отношения. Обикновено отношенията се формират чрез официално обвързване 

(с юридически или политически документи) и се поддържат чрез механизми, управляващи 

сътрудничеството и създадени от двете страни. Естествено, тези механизми 

не могат да започнат да действат, ако участниците не са заинтересовани да 

си сътрудничат. Наличието на някои механизми за сътрудничество обаче би могло 

да насърчи самото сътрудничеството благодарение на следните техни предимства: 

1. Поддържане на контакти между всички участници: тези контакти включват 

работни отношения на индивидуално равнище (специалисти, официални представители, 

пряко отговорни за отношенията), на институционално равнище (министри, 

сектори и компании) и на национално равнище (държавни ръководители, високопоставени 

официални представители, отговарящи за отношенията). Това е първото 

условие за изграждане на отношения на сътрудничество, тъй като в крайна сметка 

индивидите и институциите са основните сили в поддържането на националните 

отношения. Освен това те са и действащите лица, които планират проектите за 

сътрудничество и преодоляват трудностите по пътя на сътрудничеството. По- 


77

78 


ради това „дълбочината” и „трайността” на отношенията могат да се измерват 

чрез: (i) “дълбочината” и “трайността” на работните отношения между индивидите 

и институциите, участващи в отношенията на сътрудничество, (ii) на по-високо 

равнище, изграждането на доверие между всички страни в отношенията на сътрудничество. 

В крайна сметка дълбочината в отношенията трябва да се преценява 

спрямо равнището на доверие, създало се между участниците в процеса на сътрудничество. 

2. Изграждането на допирни точки в механизмите, оформящи политиките: здравото 

сътрудничество зависи от гладкото действие на механизмите, оформящи политиките 

във всяка държава, и от допирните точки на държавите в механизмите, 

оформящи политиките. Така че, ако процесите на оформяне на политиките между 

държавите (ценностни системи, процедури, процеси и т.н.) се окажат конфликтни, 

могат да се появят “технически” проблеми, които да пречат на задълбочаването на 

отношенията на сътрудничество. В такива случаи е много полезна еднозначността 

на механизма за оформяне на националната политика. В наше време моделът на 

съвместните комисии и заседания на кабинета се оказа добър начин за укрепване и 

управление на задълбочаването на отношенията. 

3. Усъвършенствуване на каналите на сътрудничество: механизмите за сътрудничество 

често произтичат от самото сътрудничество. С други думи, сътрудничеството 

винаги се придружава от съответен механизъм за осъществяването му. 

В това отношение можем да се облегнем на неоинституционалистката логика в 

международното сътрудничество: механизмът на здравословно сътрудничество 

подпомага сътрудничеството, създавайки инерция за по-солидно сътрудничество. 

Нещо повече, основанието за този механизъм показва, че създаването на нови механизми 

е неизменно по-трудно и скъпо от актуализирането на старите механизми или 

просто оперирането с тях. Поради това съществуващите механизми (включително 

неефективните) също може да се окаже институционален довод за „рестартиране” 

на отношенията на сътрудничество. Най-добрият подход ще бъде установяването 

на добро сътрудничество с подходящи механизми. 

В тази ситуация “дълбочината” на сътрудничеството може да се измери чрез: 

(i) жизнеспособността на механизма на сътрудничество и на дълготрайността му, 

(ii) равнищата на структурите на сътрудничеството (правила, организационна 

структура), както и (iii) стабилността на правилата на поведение, оперативните 

принципи (формулирани писмено или устно) на тези механизми, (iv) механизмите за 

разрешаване на конфликти, които биха дали като резултат сближаване на ясно 

изразени интереси, (v) взаимно доверие и задължения между двете страни спрямо 

последващите актуализирани механизми. Дори в случаи на смяна на правителства 

или официални лица, отношенията ще продължават да съществуват. С други думи, 

индивидуалният фактор е по-малко важен за пътищата на сътрудничеството (макар 

че би било по-добре, ако и двата фактора, индивидуалният и институционалният, 

действат едновременно). АСЕАН непрекъснато разгръща механизмите си на 

сътрудничество и се придвижва към изграждането на Общност на АСЕАН, която да 

се основава на три стълба, а именно, Общност на сигурността, Икономическа общност 

и Социо-културна общност. Европейските държави изградиха Европейската 

общност, а по-късно – Европейския съюз. Това са примери за изграждане на отношения 

„в дълбочина” чрез усъвършенстване на механизмите в отношенията, съществуващи 

между държавите-членки. 



По този начин се вижда, че при липсата на стройно изградена институция отношенията 

не се градят в дълбочина и трудно могат да се задълбочат. Точно обратното, 

стройната институция създава благоприятни условия за задълбочаване 

на отношенията, като предоставя конкретни продукти, по-специално – организирана 

система от стриктни правила и стабилни стандарти за поведенческите 

норми. 

Трайност на идентичност и ценности 

Интересът и институционалните фактори, както и връзките помежду им, 

представени по-горе, са добри условия за изграждане на отношения на сътрудничество 

на основата на общите характеристики на идентичността и ценностите. 

Привържениците на конструктивния подход са на мнение, че в основата на 

международното сътрудничество лежат схващането и разбирането на общите 

ценности и идентичност на участниците. С други думи, общите идентичност и 

ценности биха положили основите на сътрудничеството. По този начин, колкото 

е по-голямо сходството в идентичността и ценностите, толкова по-дълбоко, стабилно 

и устойчиво е сътрудничеството. 

Поради това “дълбочината” в отношенията зависи също от разбирането, споделянето 

и консолидирането на общите ценности и идентичност, обобщени в 

следните аспекти: 

- създаване на по-ясна представа за общата идентичност и ценности сред елитите: 

това може да се отрази пряко върху механизмите на сътрудничество и 

да ги укрепи, като на свой ред гарантира консолидацията на общите ценности и 

идентичност чрез правила и стабилни норми и по този начин улесни хармонизирането 

на интересите на всички участници в сътрудничеството; 

- увеличаване на общественото разбиране за обща идентичност и ценности: 

споделяне на ценности и взаимно разбирателство на обществено равнище, което 

би улеснило работата на по-високи равнища, би задълбочило сходните характеристики 

на религиите, културата, езиците, идеологията и пр., разполагащи с 

по-големи и по-стабилни ценности. Това включва по-високо равнище на човешките 

контакти, презгранично движение на стоки, капитал и работна ръка и по този 

начин създава по-висока степен на икономическа взаимозависимост. 

Сътрудничеството между Великобритания и САЩ и между САЩ и Канада са 

примери за такава тенденция. На по-високо равнище това би могло във всяка държава 

да доведе до правни поправки в полза на процеса. Целите на ЕС – общ суверенитет 

и граници, единна валута и, преди всичко, обща идентичност, са убедителен 

пример за отношения в дълбочина. 

Стандартите за оценка на “дълбочината” и “трайността” на отношенията са 

оформянето и развитието на т.нар. “усещане за общност” в народното съзнание 

и мисъл, както и в съзнанието на обществения елит. Очевидно е, че това отношение 

трябва да бъде формирано в името на интересите на мнозинството и да 

бъде защитавано от силни институционални рамки. С други думи, съчетанието на 

трайност на интересите, институции и ценности ще гарантира сила и дълбочина 

в отношенията на сътрудничество. При това положение никои отношения няма да 

бъдат „нестабилни” или „крехки”, тъй като са се задълбочили. 


79

80 


Условия за изграждане на отношения в дълбочина 

За да могат отношенията да се изградят в дълбочина, необходимо е следното 

условие: 

Разширяване на отношенията и постигане на равновесие между “качество” 

и “количество” 

Задълбочаването на отношенията трябва да се основава на определено равнище 

в тяхното разширяване. Това е диалектична връзка между качество и количество: 

тя изисква определено условие, което да позволи количеството да се развие в ново 

качество. В допълнение, логиката на международното сътрудничество подсказва, 

че здравото сътрудничество води до ново сътрудничество във всяко измерение. 

Така че, за да бъдат отношенията задълбочени, трябва да осигурим разширяване в 

три посоки: интереси, институции и ценности. 

Международните отношения са „двупосочна улица”. През последните години, благодарение 

на нашите постижения във вътрешнополитически и външнополитически 

план, страната ни зае нова позиция в света. Именно поради това партньорите ни 

имат нужда от нас и са съгласни да задълбочат отношенията си с нас. Разширяването 

е предварително условие, благодарение на което можем да определим „ключовите 

области”, както и най-резултатно работещите институции/механизми и партньори, 

на които може да се има пълно доверие, за да задълбочим разширените си отношения. 

Поради това задълбочаването не означава край на разширяването. По-скоро 

второто трябва да допълва първото. 

Изграждане на доверие 

За да задълбочат отношенията си, държавите трябва да притежават силна 

увереност. Без увереност и вяра, отношенията не могат да се задълбочат. Без увереност, 

поне до определена степен, същественото сътрудничество не е възможно и 

едва ли бихме могли да третираме деликатни проблеми. В наше време, когато стремежът 

към международно сътрудничество е все по-очевиден и исканията за сътрудничество 

между държавите са все по-силни, насърчаването на националното самочувствие 

придобива все по-голямо значение. Ако изграждането на самочувствие е 

условие за формирането и насърчаването на сътрудничеството, ще е необходима 

висока степен на доверие, за да се развият отношенията в дълбочина. 

Съотношението между доверието/самочувствието и сътрудничеството може 

да бъде изразено по-опростено в таблица като долната: 

Повече 


По-малко 



Високо самочувствие Ниско самочувствие 

1. Добър приятел/ 

Доверен партньор 

3. Добър партньор/ 

Потенциален приятел 

2. Лош приятел/ 

Временен партньор 

4. Лош партньор/ Враг 

Поради това ни е нужно да определим инструменти, които да ни помогнат да 

оценим високото равнище на доверие. 4 От четирите степени на доверие, споменати 

в горната таблица, първата е за оценка на развитието в дълбочината на отношенията.


- Степен 1 (Висока степен на доверие) – смятаме, че партньорите ни действат 

неизменно в съответствие с декларациите си. Причините за доверието са: (i) действителността 

го доказва; (ii) съществуват институции, задължаващи партньора да 

възприеме този начин на действие. 

- Степен 2 (По-слабо доверие) – смятаме, че партньорът само понякога действа 

съответно декларациите си. Причини за по-слабото доверие: (i) действителността 

го доказва само понякога и (ii) могат да съществуват вътрешни и външни фактори, 

заставящи партньора да възприеме такова поведение. 

- Степен 3 (Подозрение) – не вярваме, че партньорът винаги действа последователно, 

тъй като декларациите му не съвпадат с делата му, особено по въпроси, 

пряко свързани със собствената му сигурност и развитие. Причини за подозрителността 

са: (i) това, което виждаме в действителност и (ii) не съществуват институции, 

които да заставят партньора да действа в съответствие с думите си, или 

пък съществуват някои институции, чиито нарушения не се критикуват, нито се 

наказват строго. 

- Степен 4 (Дълбоко подозрение) – смятаме, че партньорът неизменно действа 

непоследователно, че декларациите му не съвпадат с постъпките му и той мами. 

Причини за подозрението са: (i) действителността го доказва и (ii) не съществуват 

институции, които да задължат партньора да действа последователно. 

Мерките за изграждане на доверие са свързани със създаването на общи интереси, 

на механизми за осигуряване на информация и проверка на поведението, като 

така се гарантира „единство на думи и дела” и се предотвратяват „многото приказки 

без дела”. В края на краищата, преодоляването на пропастта между думи и дела 

улеснява предсказуемостта на поведението на дадена държава. 5 Поради това, ако 

мерките и механизмите по изграждането на доверие са задействани правилно, ще 

се създадат благоприятни условия за задълбочаване на отношенията. Освен това 

процесът е взаимнообвързан: задълбочаването на отношенията увеличава степента 

на доверие. 

Способност за управление на отношенията в дълбочина 

Отношенията в дълбочина трябва да бъдат подкрепени в национален мащаб и 

да имат международно значение, определено равнище на развитие, както и добре 

функциониращи институции, които да гарантират резултатно изпълнение на всички 

поети задължения. Това е високо изискване за нас, тъй като в момента сме в 

период на всеобхватна международна интеграция, която изисква всички министерства 

и сектори от централно до местно равнище, както и от бизнес средите до 

неправителствените организации, да отговарят на организационните и професионални 

изисквания по отношение организацията на работата и разширяване на способностите 

и качествата. Министерството на външните работи не е в състояние 

самo да осъществи задълбочаването в отношенията. Необходимо е съчетаване на 

всички дипломатически дейности, по-специално в областта на политиката и сигурността, 

в областта на икономиката и културата, в обществените и деловите 

кръгове. Всички действащи лица трябва да имат конкретно определени функции, но 

и едновременно с това, гъвкаво да си сътрудничат помежду си, за да гарантират 

максимален резултат във воденето на външната политика по посока на изграждане 

на по-висока степен на доверие, взаимно обвързване на различните интереси, изработване 

и консолидиране на общите идентичности и ценности. 


81

82 


Накратко, за да може една политика да бъде плодотворна, трябва (i) да имаме 

ефективен апарат за изработване на политиката на национално равнище, който 

ясно да определя интересите и приоритетите и да координира всички външнополитически 

отношения на национално равнище, (ii) да създадем добър механизъм на 

координация, защото външнополитическите отношения стават все по-всеобхватни, 

с все повече интердисциплинарни и интерструктурни характеристики, и (iii) да 

обучаваме дипломатическите служители, които трябва да са професионално квалифицирани 

и да притежават солидни познания по международна политика, законодателство, 

икономика и чужди езици. 

Моделът на задълбочаващите се отношения 

В съвременните международни отношения моделите на партньорство са нещо 

характерно и показват разгръщането на международното сътрудничество. 

Партньорството изисква: 

- Моделът да е изграден върху основата на отношения, които вече са в известна 

степен на развитие; те вече са излезли от етапа на изясняването и се развиват 

всеобхватно. Партньорството трябва да се развие от съществуващ съюз, който се 

опитва да се съживи. С други думи, целта на партньорството е да се осъществят 

отношения на равнище, по-високо от това на общо международно сътрудничество. 

- Моделът трябва да се институционализира чрез конкретни документи, ясно 

очертани области и предмет на сътрудничеството. Обикновено споразумението 

за партньорство трябва да бъде прието от политическите ръководители, защото 

по този начин се подчертава легитимността на партньорството. Това означава, че 

моделът трябва да се основава върху солидна политическа воля и институционални 

рамки. 

- Моделът трябва да проличава в конкретни проекти, в които всички цели, графици 

за операциите, равнища на участие на съответните страни и оценка на общите 

проекти трябва да бъдат ясно дефинирани. Това означава, че моделът трябва 

да бъде управляван ефективно, за да се гарантира, че постигнатите резултати 

отговарят на очакванията на съответните страни, че в създалата се ситуация 

губещи няма и че никой не е използвал чужди предимства. Доброто управление на 

партньорството трябва да гарантира практическото приложение и годността на 

конкретните проекти, като същевременно поставя ударението върху трайността 

на отношенията и открития характер на модела на партньорство (без да се обуславя 

от крайните резултати или с конкретни методи на изпълнение) . 7 

И така, моделът на партньорството трябва да отговаря на изисквания, които да 

задълбочат отношенията. Действителността показва, че след Деветия национален 

конгрес на Партията външнополитическите отношения на Виетнам са се развили активно, 

като ударението пада върху изграждането на партньорства с различни действащи 

лица в много нови области. 

Деветият национален конгрес на Партията и резолюциите на нейния Централен 

комитет, по-специално Резолюция №8, приета през юли 2003 г., полагат теоретичните 

основи на нашите партньорски отношения чрез въвеждане и непрекъснато дооформяне 

на концепцията за партньорство. 

Въвеждането на концепциите за партньорство очевидно произтича от искането 

да се издигнат външнополитическите отношения на Виетнам на по-високо и 

съществено равнище, както в дълбочина, така и по обхват, особено отношенията, 



които вече са всестранно развити. Както каза веднъж бившият президент Чан Дък 

Лъонг, става дума за „актуализирането на двустранните отношения със съседните 

държави, големите нации и традиционните приятели. Нещо повече, отношенията 

на Виетнам с големите държави и с международните институции преминаха от нормализация 

към дълбоки, стабилни и дълготрайни отношения от взаимен интерес.” 8 

Общо казано, партньорството предполага воля за нова форма на многостранни 

отношения на сътрудничество, подходяща за новите действащи лица и за международното 

и вътрешно положение, в интерес на всички страни, което ще направи 

отношенията по-дълбоки и трайни. Бившият министър на външните работи Нгуен 

Ди Ниен беше заявил, че: “При такива отношения всички страни трябва да работят 

заедно за установяване на отношения, подобаващи на международното положение и 

гарантиращи ползи за всички.” 9 В идеалния случай, партньорството е едновременно 

движеща сила в отношенията на сътрудничество, и резултат от тях. 

Тук трябва да вметнем още нещо: и теоретично, и практически партньорството 

(дори стратегическото партньорство) може да остане отворено. На едно партньорство 

може да се сложи край, защото не е донесло очакваните положителни 

резултати или не е довело до промяна във фокуса. Но доверените партньорства, 

които предлага Виетнам, целят поддържането на дългосрочно партньорство. За 

това Виетнам се стреми към партньорства, в които предимствата за всеки от 

участниците са станали толкова важни, че съответните страни не могат да си 

позволят да ги пренебрегнат и в резултат ще положат всички усилия да поддържат 

и защищават своите партньорства. 10 Бившият министър на външните работи 

Нгуен Ди Ниен беше на мнение, че трябва да се обърне внимание на всички ценни 

партньорства, които “определят общите интереси, обръщат значително внимание 

на създаването и укрепването на доверието на основата на приятелски, стабилни, 

мирни и дълготрайни отношения и взаимни интереси: органични елементи, които 

си взаимодействат тясно.” 11 Известен специалист в областта на външните отношения 

също е на мнение, че с партньорите си трябва „да се опитаме да установим 

равноправни, стабилни и дълготрайни връзки на взаимна зависимост в областта на 

интересите си.” 12 

Макар новото и по-обхватно разбиране на партньорите да улеснява развитието 

на партньорствата, от това не следва, че изграждането на партньорството с определено 

действащо лице е лесно, поради следните причини: 

- Първо, нашето разбиране за външните отношения е все още ограничено. Нашата 

Партия е потвърдила, че “още не реагираме достатъчно бързо на обновяването 

на мисленето си по редица въпроси от международно и външнополитическо естество” 

13 . По-специално в нашите отношения с някои от големите държави твърде бавно 

обновяваме мисленето си, което ни пречи да придобием адекватно и всеобхватно 

разбиране на действията им, което води до непоследователна и негъвкава политика. 

14 

- Второ, идентификацията и класификацията на партньорите остава несистематизирана, 

тъй като стандартите относно интересите и приоритетите не са 

ясно формулирани. Въпреки че се извършват прегледи и оценки на съществуващите 

партньорства, продължават да се предлагат модели за нови партньорства. Този 

факт създава затруднения в процеса на изграждането на партньорства. 

- Трето, имаме известни слабости при осъществяването и управлението на конкретни 

партньорства. Слабостите проличават в работата на институциите, кои- 


83

84 


то оформят и осъществяват политиките на всички равнища – напр. проучването, 

координацията и осъществяването на политика на национално, местно и личностно 

равнище. По отношение на слабостите в планирането и прилагането на политиката, 

Виетнамската комунистическа партия посочва: „Партийното ръководство 

проявява известни слабости в насоките на работа и проучванията и работните 

колективи не отговарят на новите изисквания, липсват им политическо съзнание, 

познания и опит и професионални практики, някои от тях имат лош начин на живот 

и лош морал”. 15 По отношение на ограниченията в механизмите, Виетнамската комунистическа 

партия е на мнение, че: “Механизмите, координиращи секторите – особено 

в областта на икономиката, националната отбрана, сигурността и външните 

отношения, или онези, които координират нещата на централно и местно ниво, не 

са на равнище и затова се отразяват неблагоприятно на работата в областта на 

външнополитическите отношения” 16 В резултат на това управлението на партньорствата 

с чуждестранни действащи лица се затруднява още повече поради диверсификацията 

и взаимносвързаните отношения във всяко от конкретните партньорства 

или между различните партньорства. 

Следователно, макар че моделът на партньорствата процъфтява, нещата в 

никакъв случай не вървят гладко. Макар да потвърждава, че ние „продължаваме да 

разширяваме и укрепваме стабилни и дълготрайни отношения на сътрудничество с 

много страни в света” 17 , Виетнамската комунистическа партия също така посочва, 

че: “Отношенията на сътрудничество с много държави не са дълбоки и не сме установили, 

нито използваме както трябва отношенията, засягащи общите интереси и 

взаимната обвързаност.” 18 

Съществуват мнения, че международните отношения на Виетнам може би не 

отговарят на очакванията, отчасти поради “нашите ограничени възможности” или 

поради “неспособността на Виетнам да си осигури солидно място в политиките на 

другите държави, особено в политиките на големите държави.” Според авторите, 

тези мнения са отчасти правилни, но са едностранни, особено видяни в контекста 

на дискусията по изграждане на партньорствата. Причините са следните: 

- Първо, партньорството винаги е съсредоточено върху конкретни проекти в 

конкретни области. Поради това най-важната част е разбирането и определянето 

на области на сътрудничество, подхождащи на страните в сътрудничеството, 

така че да се осигури успешното осъществяване на сътрудничеството. Това изисква 

участниците да познават твърде добре взаимните си изисквания и възможности. 

От тях не се изисква да се впускат в сътрудничество в области, които не са 

им по силите. Според Хонг Ха съществуват “големи партньори и малки парньори” и 

когато “установяваме отношения с нашите партньори, трябва да имаме предвид 

общите характеристики и интереси, предимства и недостатъци, както и нашите 

способности и ограничения.” 19 Това ще рече, че значението на ресурсните ограничения 

не е единственият довод за това как трябва да се проектира и осъществява 

партньорство. Освен това, след 20 години Обновление, позицията и способностите 

на Виетнам се развиха значително. 20 

- Второ, позицията на Виетнам във външните политики на други държави не 

зависи изцяло от ресурсите на страната ни, а по-скоро от способността й да използва 

наличните си ресурси, за да отговори на нуждите на своите партньори, 

както и на процеса на сътрудничество, в който може да се докаже като доверен 

партньор. Именно това показва колко е важно планирането и управлението на парт- 



ньорствата, особено в конкретни проекти. То показва също, че способностите и 

ефикасността на институциите с обучен персонал също са от голяма важност. Във 

връзка с това нашата Партия правилно подчертава, че ни липсват инициативност 

и проактивност. 21 

Обновяването на философията на външнополитическите отношения, както и 

изграждането и усъвършенстването на институциите за изработване на външната 

политика и прилагането й, и по-специално, осигуряването на професионални 

служители за тези институции, е дълъг и труден процес. В резултат на това в 

много от типовете партньорства все още съществува известна разлика между намерения 

и резултати. 

Настоящата статия разглежда предимно с някои важни аспекти на една от 

най-съществените насоки във външната политика на Виетнам през новия период 

на задълбочаване на външнополитическите връзки на страната. Накратко, въпросът 

сега е как да се подбират партньорите, как да се определят приоритетните 

области за сътрудничество и как да се постигнат добри резултати. Задълбочаването 

на външнополитическите отношения трябва да се съпътства от изграждане 

на доверие и проактивно отговорно участие в съществуващите двустранни и 

многостранни механизми, като се имат предвид три аспекта: интерес, механизъм и 

ценностна система. 

Трябва също да обърнем внимание на действащите лица, които влияят пряко 

върху основните и дълготрайни интереси на Виетнам, и по-специално, на големите 

държави и държавите от АСЕАН. Ще трябва (i) да направим всеобхватна оценка на 

степента на взаимообвързаност на интересите на нашата държава и на нашите 

партньори, така че през следващите пет години да насърчаваме общите интереси 

във всички области, особено в икономиката, както и да определим ръководните цели 

и мерки за осъществяване на партньорските отношения; (ii) да оценим съществуващите 

механизми (първо и преди всичко, съществуващите стратегически партньорства 

и институции, принадлежащи към, или свързани с общността на държавите 

от АСЕАН), така че да укрепваме тяхната ефективност с оглед изграждането на 

устойчиви правила и норми на поведение, с цел установяването на обща идентичност 

и ценностна система. При нужда можем да въведем и нови механизми. 

Разбира се, лесно е да се говори. Външнополитическите отношения са винаги 

реципрочни и сред нашите важни партньори има велики сили, чиито стратегически 

цели са по-скоро глобални, отколкото регионални. Поради това, за да задълбочим 

отношенията си с тези държави, трябва винаги да имаме предвид напътствията 

да бъдем „проактивни и отговорни” в стратегията на международните отношения, 

както ги е предначертала нашата Партия. 

1. Документи на Десетия национален партиен конгрес, Национално издателство за политическа литература, 

2006, стp.112. 

2. В тази група трябва да се обръща внимание на стратегическото партньорство с Русия; отношенията 

със Сингапур могат да се разглеждат като вид стратегическо партньорство. 

3. Ву Хоан, “Развитие, сигурност и резултати в дипломатическата дейност”, Външна политика на 

Виетнам, Cборник есета върху външната политика на Виетнам в контекста на проучванията на международните 

отношения, Дипломатическа академия на Виетнам, Издателство за световна литература, 

Ханой, 2007. 

4. Данг Дин Куй and Нгуен Ву Тунг, “Доверието в международните отношения и стратегическата 

ориентация при изграждането на доверие във външнополитическите отношения на Виетнам”, International 

Studies, т. 76, №. 1 март 2009. 


85

86 


5. Вж повече в Данг Дин Куй и Нгуен Ву Тунг, ibid. 

6. Нгуен Ву Тунг и Хоанг Ан Туан, Стратегическо партньорство в международните отношения: от 

теория към практика, Дипломатическа академия на Виетнам, Ханой, 2006. 

7. Реч на президента Чан Дък Лъонг пред Конгреса на представителите на Партийния отдел за външнополитически 

отношения, Народен вестник, обнародвана на 29 декември, 2005 г. 

8. Нгуен Ди Ниен, Хо Ши Мин: Размисли върху дипломацията, Национално издателство за политическа 

литература, Ханой, 2002, стр. 301. 

9. Отдел за планиране на външната политика, Министерство на външните работи, “Преразглеждане 

на външната политика и международните отношения на Виетнамската партия и държава след 20 години 

Обновление”,стp. 53. 

10. Нгуен Ди Ниен, Хо Ши Мин: Размисли върху дипломацията, стр. 301. 

11. Хонг Ха, За нашите партньори, Презентация на научна конференция на тема “Партньорска рамка 

във външните отношения на Виетнам: Сегашно положение и перспективи” организирана от Дипломатическата 

академия на Виетнам на 27 декември 2005 г. 

12. Теоретичен съвет, Някои теоретични и практически въпроси през 20-те години на Обновлението, 

стр.118. 

13. Национален комитет за идеология и култура, Проучване на Резолюция №.8 (Девети мандат),стр. 

36. Деветото заседание на Централния комитет (Деветият мандат), постанови: “Проучванията на 

стратегията и предвижданията са незадоволителни; единството в съзнанието, особено за необходимостта 

от политика по отношение на някои големи държави, е все още недостатъчно; в някои случаи 

сме пасивни при справянето си с определени ситуации; координацията между борба и сътрудничество не 

върви истински гладко; понякога управляването на връзката между поддържането на вътрешна стабилност 

и разширяването на външните отношения е усложнено”. Вж повече в Документи на Деветата конференция 

на Деветия Централен комитет, Национално издателство за политическа литература, Ханой, 

2004, стр. 58-59. 

14. Доклад върху някои теоретични и практически проблеми през двадесетте години на Обновлението, 

стр.124-125; “Обобщение на курса във външната политика и международните отношения на Виетнамската 

партия и държава през двадесетте години на Обновлението” отдел „Външна политика”; Министерството 

на външните работи също потвърди, че: “Служителите на дипломатическа работа продължават 

да проявяват слабости в областта на политиката, в специалността си и в познанията по чужди езици, 

особено им липсват познания и опит в многостранното икономическо сътрудничество и в сътрудничеството 

на пазарите на развитите държави,”стp. 75. 

15. Виетнамска комунистическа партия, Резолюция №. 9 (Девети мандат), стp. 57. 

16. Резолюция №. 9 (Девети мандат) гласи също, че: “Изграждането на механизми за единно управление 

продължава да се бави”. (Документи по Резолюция №. 9, стp. 59). Доклад върху някои теоретични и 

практически въпроси през 20-те години на Обновлението, стр.124 и стр. 57. 

17. Национален комитет за идеология и култура, Изучаване на Резолюци №. 8 (Девети мандат), стp. 

36. Резолюция №. 9 (Девети мандат) където се казва също: “В отношенията на сътрудничество с много 

държави липсва дълбочина и твърдост, понякога икономическите и политическите отношения не са близки, 

в определени случаи тези отношения показват много слабости”. (Документи по Резолюция №. 9, стp. 

59). 

18. Хонг Ха, За нашите партньори, Презентация на научна конференция на тема “Партньорска рамка 

във външните отношения на Виетнам:Сегашно положение и перспективи” организирана от Дипломатическата 

академия на Виетнам на 27 декември 2005 г. 

19. Нгуен Ди Ниен, “Възползвайте се от възможностите, преодолявайте трудностите, успешно осъществявайте 

насоките на Десетия партиен конгрес в областта на външната политика”, Комунистически 

журнал, бр. 11 (юни 2006), стp. 5. 

20. Доклад върху някои теоретични и практически проблеми през двадесетте години на Обновлението 

стp.119 



Промени в Европейския съюз 

Балинт Одор* 

Публична лекция от 10 октомври 2012 г., 

организирана от Дипломатическия институт 

По време на Европейския конвент (2002 - 2003 г.) най-често употребяваната от 

медиите фраза беше „Европа на кръстопът”. По това време лидерите на ЕС се опитваха 

да преодолеят слабостите в ефективността на управлението на общите 

ни политики. Те се опитваха да приемат законодателна и институционална рамка, 

която би укрепила както вътрешно, така и външно Европейския съюз през следващите 

десетилетия. 

За съжаление днес отново сме на кръстопът. Кризата успя да накара слабостите 

на структурата да изплуват на повърхността. Този път не става дума единствено 

за въвеждане на козметични промени в една система, когато тя е в разцвет, 

а за основно преосмисляне на самата основа на интеграцията. Виждаме, че в крайна 

сметка Договорът от Маастрихт не успя да отговори на очакванията. И въпреки че 

в много отношения този договор бе една огромна крачка напред, той също създаде 

сериозен дисбаланс в икономическата и валутната сфера. Виждаме също, че ЕС не 

успя да намали различията в Европейския съюз. ЕС не бе достатъчно амбициозен, 

за да подходи към този въпрос по един пропорционален начин, и не бе достатъчно 

акуратен, за да гарантира изпълнението на собствените си решения. От петото 

разширение насам наблюдаваме все по-задълбочаващи се различия в производителността 

и конкурентоспособността както между Севера и Юга, така и между Изтока 

и Запада. А това неизбежно доведе до днешната криза. 

Сегашният начин на мислене относно бъдещето на ЕС, естествено ако бъде приложен 

както трябва, е нещо положително. Ние обаче трябва да преосмислим някои 

от основните ценности на ЕС, както и структурите, които са залегнали в основата 

на общите политики. Ние можем да повишим ефективността. Основното, обаче, 

е да не оставим форсирането на краткосрочните решения да се окаже в ущърб на 

дългосрочната ни перспектива. И ако имаме политическа воля за това, ще успеем. 

Напоследък ставаме свидетели на редица предложения, чиято цел е решаването 

на проблемите на ЕС. Стигнали сме обаче до момент, в който трябва да спрем, за 

да преценим от всички страни какво ще бъде бъдещото влияние на мерките, които 

предприемаме днес. Пътят ни напред е определен в четири основни области. 

Вече има предложения в областта на финансовата интеграция (банковият 

съюз). Целта на този съюз е да осигури рамката, в която държавните бюджети да 

не носят бремето на някои сериозни грешки в частния сектор. Първата стъпка в 

*Балинт Одор е заместник-държавен секретар по европейските въпроси в Министерството на 

външните работи на Унгария и преподавател в Колежа по международен мениджмънт и бизнес към Бизнес 

училището в Будапеща. Г-н Одор завършва икономика в Швейцария през 1999 г., след което продължава 

образованието си в Страсбург. През 2004 г. започва докторантура по международни отношения в университета 

“Корвиниус” в Будапеща. В периода 2000 - 2002 г. работи като анализатор в отдел „Стратегия и 

планиране” на МВнР на Унгария. По късно става съветник в отдел „Европейска интеграция” на Министерството. 

От 2004 до 2010 г. работи като началник-отдел в Kабинета по външна политика на Унгарския 

парламент. 


87

88 


тази посока е създаването на надзорен механизъм (SSM), въз основа на който през 

2013 г. може да бъде постигнато споразумение. Създаването на общ надзорен орган 

би открило път за пряка рекапитализация на банките, които в момента не са в добро 

финансово състояние. Държавите-членки, които все още са извън Еврозоната, 

следят внимателно предложенията на Комисията и на останалите държави-членки, 

в които предложения се набляга на необходимостта от реални стимули, които да ги 

окуражат да участват в тази система (равнопоставеност при вземането на решения 

относно страните от Еврозоната; осигуряване на необходимия баланс между 

права и задължения; достъп до обезпеченията). Наред с това обаче трябва да бъдат 

дадени гаранции на държавите, които не участват в новата система, че техните 

интереси и позиции ще бъдат също включени във финансовата архитектура на банковия 

съюз. От изключително значение е да се осигури и откритост при този нов 

вид сътрудничество в Еврозоната. 

Наскоро бяха предприети няколко мерки за укрепване на икономическия стълб 

на Икономическия и валутен съюз на ЕС. През първата половина на 2011 г. унгарското 

председателство на Европейския съюз изигра важна роля за координацията 

на тези нови проекти на законодателни актове, като например законодателния пакет 

от шест мерки (пет регламента и една директива), известен като „six-pack”. 

Европейският съюз трябва да използва новия си капацитет изцяло. Някои държави-членки 

настояват Еврозоната да предприеме действия, които да подсилят икономическото 

управление чрез въвеждане на по-обвързваща система за наблюдение. 

Но само бъдещето ще покаже дали отделните договори между държавите-членки и 

европейските институции са най-подходящите „моркови” за страните, върху които 

се упражнява натиск за коригиране на дисбалансите, или дали страните в по-добро 

икономическо и финансово състояние биха желали да демонстрират под някаква форма 

солидарност с останалите. 

Поради високото равнище на взаимозависимост между страните от Еврозоната, 

както и поради факта, че всяка държава-членка е изложена на асиметрични шокове 

от различна степен, на преден план излизат националните бюджетни политики 

и тяхната координация. Има предложения за въвеждане на така наречения „фискален 

капацитет”, чрез който да се неутрализира ефектът от цикличните шокове, да се 

подкрепи провеждането на структурни реформи, да се увеличи мощта на институциите 

на ЕС над националните бюджети чрез създаване на „супер комисар”, или да 

се продължи мандатът на Президента на Еврогрупата. Всички тези предложения 

показват решителност за действие, но как точно ще се случи това, ще покаже бъдещето. 

Ние трябва да анализираме тези предложения, а след задълбочено обсъждане 

трябва да решим каква да бъде бъдещата структура. 

Преодоляването на кризата в Еврозоната трябва да се превърне в основен приоритет 

за държавите-членки, но трябва също да бъдат намерени решения как да 

се избегне фрагментацията на самия Европейски съюз. Макар всички ние изцяло да 

приемаме необходимостта от по-нататъшно задълбочаване на нашата интеграция, 

както и факта, че една група страни – предимно тези от Еврозоната, желаят посилно 

от всички да вървят напред в своето сътрудничество, и то по-бързо от останалите, 

целостта и сплотеността в самия Европейския съюз, както и в рамките на 

Общия пазар, трябва да бъдат запазени. 

Държавите-членки, които не използват общата валута, са загрижени относно 

възможната по-нататъшна институционализация на сътрудничеството в Еврозо- 



ната (напр. чрез отпускане на отделен бюджет за Еврозоната; формиране на съвет 

от депутати в Еврозоната; създаване на „евро-комисар”). Унгария е за повече Европейски 

съюз, но против повече от един Европейски съюз. 

Естествено прехвърлянето на повече компетенции на ниво ЕС трябва да бъде 

съпътствано от надлежно ангажиране на Европейския парламент и националните 

парламенти в законодателството, както и в последващия мониторинг на новосъздадените 

институции и техните функции. 

Днес европейските лидери трябва да преодолеят кризата в краткосрочен план, 

като в същото време намерят трайно решение на основните причини в дългосрочна 

перспектива. В държавите-членки вече започнаха оживени дискусии за бъдещето 

на Европа. Това доведе до редица инициативи и предложения с юридически и институционални 

последствия, които представляват ранен етап на общото мислене и 

могат да бъдат използвани за по-нататъшни дискусии. Как точно биха искали държавите-членки 

да продължат напред, все още не е ясно, но призивите за нов Европейски 

конвент, както и за нов Договор, непрекъснато растат. Други предлагат 

по-предпазлив подход към промяна на Договора, все още спомняйки си за провалените 

референдуми. Но самият факт, че такъв дебат вече е започнал, е нещо, което се 

приветства от всички. Все пак трябва да оставим известно време на идеите да 

„ферментират”, за да можем да намерим най-добрите отговори на многобройните 

въпроси, които си задаваме днес. Европейският проект все още има пред себе си 

дълъг път, който да извърви. 


89

90 


100 години от рождението на Алан 

Тюринг (1912 – 1954): 

Алан Тюринг и дипломацията в 

дигиталната ера 

РЕЗЮМЕ 

*Доц. д-р Камен Лозев преподава няколко дисциплини в Правно-историческия и Философския факултет 

на Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Защитава докторска дисертация по 

етика през 1987 г., а от 2001 г. е доцент. Превежда и изследва творчеството на редица съвременни философи-рационалисти. 

От 2005 г. координира курса по Военна дипломация на Дипломатическия институт и 

се занимава с проблемите на сигурността. 


Доц. д-р Камен Лозев* 

Написана в чест на Алан Тюринг и неговите постижения, както и по повод 100-годишнината 

от рождението му, тази статия представлява опит да се проследят 

главните негови открития и принос по отношение появата на информационното 

общество и реалностите на съвременните информационно-комуникационни технологии. 

Изразено е твърдението, че семената на компютърната революция и дигиталната 

ера са посяти от универсалната машина на Тюринг и работата му върху 

изкуствения интелект. Прави се преглед на влиянието на информационно-комуникационните 

технологии и глобализацията върху обществото и професионалния свят, 

като се акцентира върху промените в контекста, съдържанието и начина на водене 

на дипломацията. Показано е, че макар в дигиталната ера някои класически дипломатически 

функции да са се запазили, все пак в рамките на тази професия са необходими 

специфични и належащи промени, за да остане дипломацията релевантна и 

значима и в бъдеще. 

2012 has been designated as the Alan Turing Year. 1 

Since 1966, the Turing Award has been given annually... 

It is widely considered to be 

the computing world's highest honour, equivalent to the Nobel Prize. 2 

Живеем в инфосфера, в информационното общество, в света на компютрите 

и комуникационните технологии. Станали сме, по думите на Флориди (Floridi 2008: 

653), инфорги (inforgs), особен вид на IT-ентитетите (IT-entities) (Floridi 2009: 155). В 

основата на тези съвременни реалности стоят талантът, трудът и приносът на 

милиони и милиони човешки същества. Семената на тези реалности обаче са посети 

отдавна през вековете, а що се отнася до двайсети век, тяхното раждане е в средата 

на тридесетте. Тогава двадесет и три годишният младеж Алан Тюринг публикува 

статия, в която решава фундаментален математически проблем. Година-две 

по-късно, в своята дисертация под ръководството на Алонзо Чърч в Пристънския 

университет, Тюринг развива и обобщава своите резултати. Те са толкова важни и 

толкова стимулиращи бъдещите изследвания и постижения, че Тюринг днес е всепризнатият 

символ на „дигиталната ера”, променила из основи традиционните сфери


на човешката дейност, в това число и дипломацията. 

По-долу ще проследя важни моменти от живота и дейността на Тюринг, след 

което ще очертая някои ключови моменти на промените в дипломатическата професия, 

настъпили под въздействието на информационно-комуникационните технологии 

(ICTs). 

I. 

A plinth at the statue's feet says 

'Father of computer science, mathematician, logician, 

wartime codebreaker, victim of prejudice'. 

There is also a Bertrand Russell quotation 

saying 'Mathematics, rightly viewed, possesses not only truth, 

but supreme beauty—a beauty cold and austere, like that of sculpture.' 

The sculptor buried his old Amstrad computer, 

which was an early popular home computer, 

under the plinth, as a tribute to "the godfather of all modern computers". 3 

Като се замислям над кончината на Тюринг, правя аналогия със съдбата на Лайбниц. 

Великият немски мислител отдава зрелите си години на написването на историята 

на фамилията Брунсвик от Хановер, в двора на която служи като придворен и 

дипломат, за да получи в края на живота си унижение, учтиво пренебрежение и пълно 

незачитане на услугите и постиженията си. През 1714 г. младият господар Георг 

Луи с бляскава свита се отправя към Лондон, за да бъде коронован като крал Джордж 

I, новият владетел на империята, над която слънцето не залязва, а изоставеният 

Лайбниц умира сам в студената тишина на изтощения отхвърлен гений. Трябва да 

минат повече от две столетия, за да проумее светът величието на делата му и невероятното 

разнообразие на докоснатите от гения му области: от математиката 

и изчислителните машини до историята, теологията и дипломацията. 

Към Алън Тюринг съдбата като че ли е по-справедлива. Постиженията му далеч 

по-бързо са признати. Сега, когато честваме сто години от неговото рождение, 

мястото му сред великите мъже на двайсети век не подлежи на съмнение. Наистина, 

конкуренцията за статута „баща на компютърната наука” все още е ожесточена, 

но фундаменталните резултати на Тюринг в математиката и инженерната област, 

заедно с тяхното философско значение, както и наложените от него ключови 

понятия от рода на „тест на Тюринг” и „универсална машина на Тюринг”, са оставили 

неизличими следи, които винаги ще накланят везните на преценката в полза на този 

енигматичен гений. 

1. 

His life was also notable as that of a gay man 

with strong emotions and a growing insistence on his identity. 4 

A. Hodges (Hodges 2007) 

И все пак кончината на Алан Тюринг разкрива трагедия, далеч по-голяма от 

тази на Лайбниц. Разбира се, интелектуалците по принцип споделят сходна съдба: 

навсякъде по света и във всички исторически епохи те са недолюбваната част 

от обществото. Защото раждат и носят свободата, пазят я, възпроизвеждат я, 

налагат я и я изискват не само като условие за професионалното им дело, но и за 


91

92 


живота си. Затова интелектуалецът е типичната трагична фигура. Алан Тюринг 

е поредното доказателство за това. 

Като Сократ той е принуден да се самоубие. Само че не като изпие чаша с 

бучиниш пред очите на палача, а като отхапва натопена в цианид ябълка. Животът 

му, катастрофално разрушен, мигновено угасва, когато е на четиридесет и 

една години, в разцвета на интелектуалните си сили. През 1952 г., при полицейско 

разследване на взлом в дома му, го обвиняват в хомосексуализъм – ужасно престъпление 

за консервативна Англия по онова време. В неведение за последиците, той 

сътрудничи на разследването със съзнанието, че не е извършил нищо лошо. От 

този момент насетне животът му се устремява към момента на самоубийството, 

дошло две седмици преди четиридесет и втория му рожден ден. 

Огромното разкаяние и съжаление на английското правителство, съчетани със 

съзнанието за непоправима национална, и несъмнено общочовешка, загуба, личат 

от думите на премиера на Великобритания Гордън Браун през 2009 г., когато поднася 

извинения за нанесени морални щети на семейство Тюринг: 

Хиляди хора се събраха да изискат справедливост за Алан Тюринг и признаване 

на ужасяващия начин, по който е бил третиран. Тюринг е бил разследван при условията 

на онова време и ние не можем да върнем часовника назад; отношението към 

него е било, разбира се, крайно несправедливо и аз съм доволен, че имам възможност 

да кажа колко дълбоко аз и всички ние съжаляваме за онова, което му се е случило... 

Затова изпитвам гордост да заявя от името на британското правителство и на 

всички, които живеят свободно благодарение работата на Алан: ние съжаляваме, 

ти заслужаваше толкова повече. 5 

2. 

Turing’s conclusion was indisputably true and phenomenally fruitful. 

The computer revolution and all its products are built on it. 6 

J. Hokins, S. Blakeslee (Hokins, Blakeslee 2005: 14) 

Turing machines are to this day a central object of study in theory of computation. 

A. Hodges (Hodges 1983: 11) 

Като учителя си Витгенщайн, Алан Тюринг приживе също публикува малко. 

Всъщност две-три статии и няколко доклада. Те обезсмъртяват името му. Тюринг 

стои в редицата от крупни фигури като Нютон, Ръсел и Витгенщайн – всички, 

възпитаници на Университета на Кеймбридж. Математическият му гений е забелязан 

на студентската скамейка и веднага след дипломирането той, като Ръсел, 

пише, че Кеймбридж става „първия му дом”. (Hodges 1983: 148) 

Още на 23 години Алан Тюринг решава фундаментален математически проблем, 

поставен не от кой да е, а от знаменития Давид Хилберт през 1900 г. Известният 

Entscheidungsproblem (decidability problem, проблемът за решимостта) пита 

съществува ли алгоритъм, чрез който винаги можем да решим дали дадена математическа 

пропозиция е универсално вярна или не? В своята знаменита статия 

„On Computable Numbers, with an Application to the Entscheidungsproblem" от 1936 г. 

Тюринг, като се опира на резултатите и метода на Курт Гьодел, конструира формално 

и просто хипотетично устройство, получило след време името „универсална 

машина на Тюринг”. Чрез нея той показва, че е възможно да се извърши всяко 



математическо изчисление представено като алгоритъм. За съжаление Тюринг 

показва също, че „проблемът на зациклянето” (the halting problem) не може да се 

реши, с което дава негативно решение на Entscheidungsproblem. Статията е уникална 

с това, че за първи път дава дефиниция на изчислението (computation) заедно 

с границите на онова, което може да постигне. Именно тя става основата на 

т.нар. „компютърна наука” и неизменно до днес присъства като класически текст 

в теорията на изчислението, информатиката, компютърните науки. 

Аналогичен резултат, но с други методи, отвъд океана получава и Алонзо Чърч 

от Пристънския университет, под чието ръководство Тюринг написва своята докторска 

дисертация през 1937-38 г. Общият им резултат е известен като „тезис 

на Тюринг и Чърч” (Turing-Church thesis). 

3. 

Though a shy, boyish, man, he had a pivotal role in world history 

through his role in Second World War cryptology. 7 


You needed exceptional talent, you needed genius at Bletchley 

and Turing's was that genius. 8 

При завръщането си от Принстън в Кеймбридж Тюринг започва да посещава 

лекциите на Лудвиг Витгенщайн върху основите на математиката. Двамата спорят 

и радикално се разминават в мненията, като Тюринг защитава формализма, а 

Витгенщайн твърди, че математиката не открива абсолютни истини, а по-скоро 

ги изобретява. Някъде тогава Тюринг приема поканата да работи на непълно работно 

време за Държавната школа по кодиране и шифри в Блечли парк. Втората 

световна война едва ли е изненада за него, както не е изненада, че в напрегнатите 

военни години той разгръща максимума от своите интелектуални сили, съсредоточавайки 

се върху разбиването на кодовете, с които германският вермахт 

шифрира съобщенията си. Не е известно колко живота са спасени благодарение на 

резултатите на Алан Тюринг по това време, но е известно, че са много – десетки 

и стотици хиляди, а може би милиони. И не само британците, но и всички съюзници 

ползват плодовете на неговия труд. Тюринг е водещият ум при конструирането 

на криптоаналитичната машина bombe. Първата е инсталирана на 18 март 1940 

г., но ефективността й при проследяване съобщенията на противника в различните 

видове войски е толкова голяма, че до края на войната в експлоатация влизат 

повече от двеста машини. Един от колегите, които са редом до него в изследванията 

и добре познават работата му, пише: 

Не трябва да има никакво съмнение у който и да е, че работата на Тюринг беше 

най-големият фактор за успеха на Хижа 8... Винаги е трудно да се каже, че някой е 

абсолютно незаменим, но ако някой беше незаменим за Хижа 8, това беше Тюринг. 

Работата на пионера обикновено се забравя, когато по-късно опитът и рутината 

правят всичко да изглежда лесно, затова много от нас в Хижа 8 чувстваха, че 

външният свят никога не осъзна напълно величието на приноса на Тюринг. 9 

Постиженията на Тюринг в областта на криптологията дълги години остават 

секретни, неизвестни, но се знае, че усилията му са оценени и възнаградени с найвисокото 

отличие на Великобритания. 


93

94 


4. 


It is sometimes forgotten that Turing refused even to try to provide an answer 

to the question “Can a machine think?” 

L. Floridi (Floridi 2009: 653) 10 

His work can be regarded as the foundation of computer science 

and of the artificial intelligence program. 11 


Then Turing turned to the question of how to build an intelligent machine. 12 

Hawkins, Blakeslee (Hawkins, Blakeslee 2005: 14) 

След войната Тюринг се отдава на инженерни проекти, свързани със създаването 

на първите в историята компютри. Негово дело е дизайнът на АСЕ (Automatic 

Computing Engine) в Националната физическа лаборатория в Лондон. През 1946 г. 

написва статия върху своите проекти, която съдържа идеи, изпреварили разработките 

на фон Нойман и неговия екип, водачите по това време в областта на конструиране 

на изчислителни машини в Англия. 

През 1948 г., със съдействието на фон Нойман Тюринг, е назначен за лектор в 

катедрата по математика в Университета на Манчестър. Година по-късно става 

заместник-директор на компютърната лаборатория, където работи върху софтуер 

за един от най-ранните компютри със собствена програма, но продължава да се 

занимава и с по-абстрактни проблеми. Именно тук през 1950 г. е написана една от 

най-важните негови статии, публикувана в списание „Майнд”, водещото философско 

списание на англо-езичния свят, озаглавена Computing machinery and intelligence 

(Mind, October 1950). В нея Тюринг обсъжда онова, което днес правилно или неправилно 

наричаме „изкуствен интелект”. Често се смята, че в тази статия се разглежда 

въпросът „Може ли машината да мисли?”. Нищо не е по-далеч от истината – Тюринг 

смята подобни въпроси за „твърде безсмислени, за да заслужават дискусия”. В тях 

той открива мъгляви понятия от рода на „машина” и „мислене”, които априори изключват 

надеждата за рационално решение. Ето защо той предлага „имитационна 

игра”, експеримент, останал в историята като „тест на Тюринг”. Тя е интуитивно 

разбираема, лесно се провежда и предполага сценарий, основан на правила: вместо да 

се питаме „Може ли машината да мисли?”, Тюринг предлага своеобразен стандарт за 

„интелигентност” на машината. Ако сте в стая и общувате, например по и-мейла, 

с някой в друга стая, в състояние ли сте да определите дали общувате с човек или 

с машина? Ако машината успее да ви заблуди достатъчно дълго, значи притежава 

определено ниво на "интелигентност". Този чисто бихейвиористки тест и днес се 

дискутира в учебниците по изкуствен интелект. 

Тюринг вероятно е и първият, който пише компютърни програми за игра на шах. 

Записана е партията, която програмата му губи срещу негов колега, но която печели 

срещу съпругата на негов приятел. 

5. 

Two years later, he killed himself with cyanide, aged just 41. 

Alan Turing was driven to a terrible despair 

and early death by the nation he'd done so much to save. 

This remains a shame on the UK government and UK history. 

A pardon can go to some way to healing this damage. 

It may act as an apology to many of the other gay men, 

not as well known as Alan Turing, who were subjected to these laws. 13 

William Jones 

[Turing]… was forced to undergo so-called 'organo-therapy' - chemical castration. 14 


Скандалът, свързан с хомосексуалността на Тюринг, го застига в момент, кога-


то чувства подем на интелектуалните си сили. Той е открил важно изследователско 

поле на границата на биологичните и инженерните науки, както и на науките, 

изучаващи мозъка. Създава математическа теория на биологичната морфогенеза и 

започва да провежда химически опити. Математико-биологичната му теория предвижда 

множество амбициозни приложения, появяват се и нови идеи в областта на 

фундаменталната физика. Колко плодотворна е откритата нова интердисциплинарна 

област, ще стане ясно само след години, а сега, малко след “the appalling way 

in which he was treated” 15 (Гордън Браун) и разследването срещу него за извършено 

криминално престъпление, той е духовно сломен. Веднага е прекратена връзката 

му със секретните служби, приятелите му го изоставят. Общественото мнение и 

историческият момент са особено неблагоприятни. Всичко работи против него: в 

Англия наскоро са разкрили първите двама двойни агенти на КГБ, колеги на Тюринг 

– Гай Бърджис и Доналд Маклийн. Те са част от нашумялата „петорка от Кеймбидж” 

(the Cambridge five). Срещу Тюринг не повдигат обвинение в шпионаж, но това е малка 

утеха. Изправят го пред две алтернативи – затвор или съгласие да се подложи на т. 

нар. „органо-терапия”, химическа кастрация чрез хормонални инжекции естраген за 

намаляване на либидото. Тюринг избира второто, което води до фатални телесни 

деформации. Добре сложен и физически силен, атлет, който винаги е спортувал и е 

покривал дори олимпийските нормативи за маратона 16 , той несъмнено е бил потиснат 

от ужасните ефекти на „лекарството”, с което го наказват. Душевният срив, 

съчетан с телесни болки и страдания, в крайна сметка го довеждат до извода, който 

преди век и половина Лермонтов с безмилостни слова изказва: 

И жизнь, как посмотришь с холодным вниманьем вокруг — 

Такая пустая и глупая шутка... 17 

Време е „глупавата шега” да свърши. Цианкалият и ябълката са му били под ръка... 

II. 

"The fact remains that everyone who taps at a keyboard, 

opening a spreadsheet or a word-processing program, 

is working on an incarnation of a Turing machine." 18 

Time Magazine, 1999 

No doubt the way the world works has changed 

permanently and dramatically. Yet, when it comes to 

the conduct of diplomacy, many key attributes remain. 

George Shultz (Shultz: 14) 19 

„Универсалната машина на Тюринг” универсално промени обществото. Бързата 

смяна на различните поколения компютри доведе до тотална компютризация на живота. 

Появиха се странни и нови професии, а традиционните коренно се преобразиха. 

По времето на Тюринг, и в трудовете на Тюринг, „компютър” (computer) означава 

„човек, който смята, изчислява” (Hodges 1983: 52). В днешните поколения това първоначално 

разбиране на „компютъра” предизвиква само удивление и насмешка. Още 

в зората на компютърната революция първичната, „изчислителната” функция на 

компютрите започна да отстъпва на по-универсалната им способност – да бъдат 

средство за комуникация и обработка на информация. Така се появиха въздесъщите 

информационно-комуникационни технологии (ICTs), които произведоха информационната 

революция и откриха ерата на информационното общество. Че вече живеете 

в такова общество, безпогрешно показва нарасналата ценност на информацията. 

Тя функционира като ключов фактор в системата на производството, образованието 

и бита, превръща се в основен икономически ресурс, чието добиване е въпрос на 

възможности. Информационното общество развива особена чувствителност към 

политическото измерение на информацията: свободата на информацията, улеснени- 


95

96 


ят достъп до източниците на информация за различни цели, подкрепата и ангажираността 

на институциите за предоставяне на информация на гражданите – всичко 

това са неизменните белези на висока политическа развитост и пълноценен живот 

на съвременното общество. Особено следва да се подчертае, че в информационното 

общество комуникацията не просто се ускорява и „деверсифицира”: тя се превръща 

в негов ключов, централен компонент. 

Телекомуникациите заличиха националните граници и ускориха процеса на глобализация 

на финансите и бизнеса. По думите на Маклуън светът се превърна в 

„глобално село”, икономиката се глобализира, а появата на новите медии създаде 

ново усещане за възможност да присъстваш навсякъде по света. При сравнително 

малки инвестиции всеки може да се въоръжи със средствата, които позволяват да 

посетиш и надникнеш във всяко кътче на света. 

6. 


Together these factors suggest that a Revolution 

in Diplomatic Affairs (RDA) is taking place. 20 

Geffrey Cooper 

Когато говорим за въздействието на дигиталната ера върху дипломацията днес, 

трябва да имаме предвид сложния характер на това въздействие. От една страна, 

информационната революция сама по себе си изисква и налага промени в дипломатическата 

професия. Съгласно Виенската конвенция, например, важна функция на 

дипломата е да събира информация и докладва за събития и промени в страната домакин 

(The New Encyclopaedia Britannica, vol. 27: 368). Няма как развитието на компютрите, 

новите медии и новите средства за събиране и обработка на информацията 

да не внесат промени в този конкретен аспект от работата на дипломатическите 

кадри. 

Същевременно – и това е далеч по-важно – промените в дипломацията се налагат 

по причина на силно променената среда изобщо, в която се осъществява международната 

дейност. Според редица изследователи информационната революция по 

време съвпада с още две мощни революции, които промениха и много усложниха света. 

Става дума за политическата революция от края на осемдесетте и началото 

на деветдесетте години на миналия век, довела до разпада на Варшавския договор и 

на Съветския съюз. Освен че ознаменува края на Студената война, тази революция 

отприщи мощна вълна на демократизация на света, довела до дифузия на държавната 

власт, отслабване, макар и не изместване, на централната роля на държавата 

и държавните фактори в съчетание със значително увеличаване броя на важните 

играчи на международната сцена. Втората революция бе в областта на икономиката. 

Тя бе задвижена от силите на либерализацията, приватизацията, маркетизацията 

и глобализацията, като един от важните нейни резултати бе все по-ясното и 

непреодолимо настояване за повече информация, прозрачност и откритост както в 

икономиката, така и в политическата област. 

Съчетанието на тези три революции из основи преобрази света, в който живеем, 

и особено международната дейност. Мощните вектори на промяна – политическа, 

икономическа и технологична – неимоверно издигнаха значението на информацията 

като ценност сама по себе си и източник на национална мощ и влияние. Те 

доведоха до същностно въздействие и върху съдържанието, и върху контекста, и


върху начина на водене на дипломацията (content, context and conduct of diplomacy). 

Ето как днес сме изправени пред нови предизвикателства в трите основни „С”-s, в 

трите основни измерения на тази древна професия. 

С трите революции дойде окончателният край на „нютонианския модел” на международната 

политика, при който държавите се схващат като унитарни играчи, с 

напълно независимо поведение в съответствие с детерминистични и принципно познаваеми 

„закони”, гарантиращи висока степен на предсказуемост на взаимодействията 

в рамките на международната система. Нютонианският модел се описва от 

чудесна метафора: ако си представим международната арена като маса за билярд, 

а отделните държави оприличим на билярдни топки, то международната политика 

можем да опишем като движението и взаимодействието на билярдните топки, 

„изчислено” просто като векторна сума от тяхната политическа, икономическа и 

военна мощ. 

Този механистичен, нютониански модел на международните дела е окончателно 

в миналото, заедно с копнежите на по-зрелите анализатори за връщане към онази 

яснота, разбираемост и предсказуемост, с които Студената война можеше да се 

похвали. Сега е наложително съвременната среда да схващаме по-скоро в понятията 

на квантово-механичния модел на света, при който стохастичните процеси и 

неизвестността, несигурността са вътрешно присъщи черти на системата. Сложността 

и вътрешната динамика изключват простата силогистика и елементарното 

векторно пресмятане на различните видове национална мощ. В тази система 

„моралните” феномени и т.нар. „мека сила” – тези незабележими, невидими, но много 

важни фактори – често произвеждат удивителни резултати с огромни, твърде осезаеми 

последици. 

7. 

Thus, diplomats and Ministries of Foreign Affairs (MFAs) 

have lost the monopoly on information about foreign affairs. 

Geffrey Cooper 

Какви промени предизвиква в дипломацията дигиталната ера? 

Първото и вероятно най-бързо и ясно осъзнато предизвикателство на дигиталната 

ера към дипломатическата професия е свързано с факта на усложняване и 

размиване на демаркационните граници и отслабването на държавния суверенитет 

– двете ключови понятия на класическата дипломация. Пролиферацията и мащабната 

дейност на мултинационалните компании, например, срина границата между 

„вътрешно” и „външно”. Когато немска компания открие клон извън Германия, нейната 

дейност в новата страна каква е – външна или вътрешна? Аргументи има и 

в двете посоки, но проблемът е най-енергично обсъждан с оглед информационните 

технологии и компаниите на новите медии. Те все по-често са предмет на международни 

диспути и причината несъмнено е, че и двете са мощно средство, чрез което 

международните отношения се осъществяват. 

Глобализацията на икономическия живот изправя дипломацията пред нуждата да 

разшири фокуса на своите функции, както и на обектите – предмет на нейното внимание. 

Защо? Просто защото с разгръщането на глобалните търговски и финансови 

процеси стана ясно, че на бял свят се появяват нови субекти и във вътрешния, и 


97

98 


във външнополитическия живот на държавите, чието значение не може да се пренебрегне. 

Информацията, която произвеждат, стъпките, които предприемат, често 

засягат живота на огромни части от населението на много страни. Корпорации и 

държавни агенции, правителствени и неправителствени организации, обединения, 

представящи все по-разнообразни интереси, играят все по-голяма роля на международната 

сцена – роля, за която дипломацията не може да остава сляпа. Всички 

тези организации общуват интензивно помежду си и произвеждат динамика, която 

е трудно да се проследи и още по-трудно да се анализира, защото комуникацията им 

е директна и много рядко използва традиционните канали на външните министерства 

или дипломатическите представителства. 

Осъзнаването на тази ситуация в крайна сметка води до осъзнаване на загубата 

на контрол, а често и на пълната безпомощност от страна на държавните 

институции за въздействие върху тези образувания. В случая ерозията на държавния 

суверенитет става толкова очевидна, колкото очевидни са и трудностите при 

всеки опит за „класическо” анализиране на ситуацията, с цел да се предвидят и управляват 

възможните сблъсъци и противоречия. Новите реалности бележат края на 

ерата на всемогъществото на държавните институции, в това число на външните 

министерства и дипломацията. 

В глобализирания свят терминът „външни работи”, чрез който често се дефинира 

обсегът на дипломатическата професия, става все по-мъгляв. По принцип определяно 

от политически и военни опасения, традиционното му съдържание, така 

наречената “High Politics”, включваща проблеми като баланс на силите, демаркация на 

територии, преговори за контрол над въоръженията, съюзна сплотеност и пр., все 

още има своето значение, но вече отива на заден план. В международните отношения 

и в отношенията между отделните страни днес все по-голямо място се отделя 

на проблемите на глобалната икономика, международната търговия, интелектуалната 

собственост, проблемите на бежанците, човешките права, транснационалната 

престъпност и тероризма, околната среда, дрогата. Тоест, онова, което само 

преди години се наричаше „Low Politics”, глобализацията превърна в „High Politics” и 

всеки изминал ден налага и актуализира тази тенденция. 

8. 

…guess what? It’s the same old us. 

George Shultz (Shultz 2010: 14) 21 

Пряко предизвикателство за дипломацията в дигиталната ера произтича от 

факта, че новите комуникации и новите медии, моменталното предаване на сателитни 

данни, глобалното покритие на света от глобалните медии изключително 

разширява степента на свързаност на хората. Отдавна са в миналото представите, 

че министерствата на външните работи контролират взаимоотношенията 

между две държави. Освен чрез каналите за директен контакт чрез ICTs, гражданите 

и организациите общуват ефективно и чрез международните организации, 

които заедно с държавите стават ключов фактор в международните отношения 

днес. Анализаторите вече признават, че възможностите за директен информационен 

обмен, новите медии и покриването на събитията и процесите по целия свят 

превъзхождат капацитета на дипломатическите и разузнавателните организации. 

В чисто информационния аспект на външните събития – политически или икономически 

– тези организации едва ли имат вече предимството на предварителната 



информация. Онези правителства, които се стремят да ограничат, манипулират 

или спрат свободния информационен поток, са обречени на изолация и международно 

осъждане. 

Тази ситуация изправя професионалните дипломати пред важно предизвикателство. 

Светът в дигиталната ера става все по-уязвим. Отнесено към информацията 

и информационните потоци, това означава, че възможността за манипулиране, 

изкривяване и увреждане чрез информационни заблуди рязко се увеличава. Оттук и 

изключителното значение на дипломатическото умение да се ориентираш в свят 

на прекомерна информираност и амбивалентност, да разграничиш чрез точен анализ 

релевантната от нерелевантната информация, бързо да се ориентираш в бързо 

променящата се и мигновено отразявана от медиите ситуация, като запазиш чувството 

за реалност и благоразумие. 

Дигиталната ера може да ни удави в информация. Интернет ни доставя на практика 

вестници от всички страни, радио и телевизионни програми, филми и предавания, 

свързва ни през сателит със всяка точка на света, предлага ни изключително 

разнообразна информация от всяка област на живота. Ориентирането в нея обаче, 

отсяването на релевантното от нерелевантното става все по-трудно. Това пряко 

се отнася до работата на дипломата днес, вероятно в бъдеще тази функция ще е 

още по-важна. Добрата външна политика разчита на точна и ясна информация, но да 

се мисли, че набавянето й зависи само от доброто техническо оборудване на министерствата 

и дипломатическите представителства, означава пълно неразбиране на 

съвременните реалности. Дипломатът и неговата работа, естествено, изискват 

и в голяма степен зависят от високотехнологични средства на труд и умелото им 

използване в ежедневието, но главното, онова, което оформя сърцевината на дипломатическия 

принос, се състои във внимателното анализиране, преценяване, осмисляне 

на информацията, отнасянето й към различни контексти с оглед извеждане на 

заключения и изготвянето на препоръки. 

Много важни мисли в това отношение развива Джордж Шулц, бившият първи 

дипломат на Съединените щати. Като се съгласява, че CNN например доставя побързо 

и в по-голям обем информация, той отбелязва: 

That’s journalism—and that’s great; I’m all for it. It’s fast-breaking, faster than any embassy 

can match. 22 (Shultz 2010: 15) 

Замества ли обаче телевизията, пита той, ролята на дипломата на място? Съвсем 

не. Заместват ли телевизионните репортажи основната функция на дипломата 

да изготвя и изпраща доклади? Съвсем не. И причината е много проста: телевизионната 

журналистика „се фокусира върху райони и теми, от които, според редакторите, 

зрителите се интересуват. Това обаче изобщо не е списъкът с нещата, които 

могат да засягат националния интерес.” (Shultz 2010: 14). 

Дипломатическите доклади са незаменими, когато са професионално подготвени. 

Те са основата, на която се базират непосредствените или дълго обмисляни 

решения, краткосрочните или дългосрочни политики на държавата. Джордж Шулц 

отива дори по-далеч: моментите на криза, на опасни ситуации, които прогонват медиите 

надалеч, са „exactly the wrong time” 23 да се затварят посолствата и консулствата 

на Съединените щати. Няма кой да замени „проникновените очи” на дипломата, 

неговите добре обмислени, задълбочени, професионално изготвени и многостранно 

отразяващи ситуацията на място доклади. Каквито и нови чудеса на техниката 

да се появяват, колкото и много човешки функции технологията да поема, в крайна 


99

100 


сметка човешкият фактор остава решаващ и този принцип в близко бъдеще едва ли 

ще се промени. 

9. 


In this world of instantaneous information, traditional 

diplomacy struggles to sustain its relevance 

Hierarchy is giving way to networking. 24 

George Shultz 

The public dimension is becoming the central element of the new diplomacy 

and a critical influence on foreign policy. 25 

Jeffrey Cooper 

Когато преди пет века Гутенберг разтърсва стария ред с механизирания печат, 

резултатът е бурна демократизация на образоваността и знанието, за да застане 

Европа на прага на светската ера и модерността (Тулмин 1993: 28). В края на 

миналото хилядолетие микрочипът революционизира събирането, обработката и 

предаването на информация и това също разтърси из основи установените практики. 

Ерата на интернет е ера на откритостта и универсалния достъп. Двадесет и 

първи век ще бъде доминиран от този принцип. 

Това на практика означава, че електронната свързаност и създадените от компютрите 

международни мрежи стават критично важен елемент в живота на всеки. 

Експоненциалният ръст на броя и мощността на компютрите, главоломното падане 

на цените на разходите на международните телекомуникации пораждат дълбоки 

последици не само за финансите и бизнеса, но и за дипломацията. Нациите сега са 

свързани чрез милиони индивиди с помощта на оптични кабели, сателити и безжични 

връзки. Те живеят в комплексна мрежа без централен контрол. Интернет вече е 

стигнал до по-голямата част от населението на света и увеличава абонатите си. 

Мрежата, с главно „М”, се превръща в главната нервна система на международните 

отношения. 

Това на практика означава, че електронната свързаност е главната комуникация 

в съвременния свят. Именно тя е причината за появата на своеобразни „нови публики” 

практически във всяка област. Този феномен е решително важен за дипломатическата 

професия. Дигиталната ера според мен по нов начин издигна и наложи стария 

проблем за „масите” и тяхното значение. Наистина, все още политическите елити и 

техните действия запазват своята ключова роля и влияние върху живота на всеки, 

обаче натискът на „публиките”, с който идват и настояванията за прозрачност и 

откритост, отчетност и морал, става непреодолим. Съвременните ICTs увеличават 

не просто значението на масите, на публиките; а на всеки отделен индивид. 

Today everyone matters! 26 – следва да е мотото на новата дипломация в новите условия, 

ако изобщо иска да остава релевантна и значима. 

За дипломацията приемането на подобен извод означава приемане на доминиращия 

фактор ‘public dimension’. Той, разбира се, винаги е съществувал под формата на 

„общественото мнение” и неговото отчитане. Новите публики обаче изискват нещо 

повече – дипломатите трябва да ги ангажират в своята работа – и в аналитичната 

си дейност, и в представляването на интересите, и в процеса на изработване на 

препоръки. Няма рецепти как това може да стане, но има много свидетелства, че 

именно ‘public dimension’ се оформя като най-важното съвременно предизвикател-


ство в дипломатическата професия. Дипломатите днес трябва да притежават нови 

компетенции за „глобална чувствителност” – за работа с разнообразни общности, 

за долавяне на разнообразни интереси, за ползване на чужд, и може би непривичен за 

дипломацията, опит. Неспособността да откликнат на това ново предизвикателство 

може да има сурови последици. Очевидно умението да осъществява публична 

дипломация от нов тип се оформя като главен компонент в професионалния портрет 

на дипломата днес. 

Не е тайна, че съвременната сложност на процесите в международен мащаб 

заставя дипломатите да взаимодействат с експерти от различни области. Това 

налага промени в традиционната култура и функции на дипломата. Всички белези, 

издаващи елитарност, закритост и изключителност на тази професия, трябва да 

останат в старите сандъци заедно с модата на едно отминало време. Новите моменти 

в професията поставят ударение върху „непривични” за дипломата функции 

– най-вече координираща и подкрепяща функция. Съвременната сложност на международните 

дела изисква все повече експерти да влизат в иначе тихите кабинети 

на дипломатите. Анализирането на ситуации, изготвянето на доклади и препоръки, 

както и представителството на интереси все повече налагат съвременният дипломат 

да координира усилията на различни страни. За разлика от миналото, днес 

дипломатическите представителства работят по широк кръг проблеми. И ако финансите 

и бизнесът са в основата на главните промени в глобализирания свят, очевидно 

е, че икономическата дипломация, и съответно подпомагащите функции на 

посолствата за нейното осъществяване, застават в центъра на внимание. 

На последно място, но не по значение, следва да отбележим традиционния аспект 

на дипломатическата професия – обучението на дипломатическите кадри. 

„Компютърната грамотност” на дипломата едва ли трябва да се споменава като 

изискване на професията. Очевидно в съвременната икономика и свят, в който „промяната 

е единственото непроменливо нещо” (Алвин Тофлър), регулярните обучения 

са задължителни. Новите технологии позволяват те да се извършват по различни 

и удобни за дипломатите начини. Опитът в дипломацията вероятно е най-добрият 

учител и все пак точно защото е такъв, той подсказва, че трупането му не идва 

само в директния сблъсък с практиката. 


1. Jeffrey R.Cooper, 20010. Diplomacy in the Information Age: Implications for Content 

and Conduct 

2. Luciano Floridi, 2008. Artificial Intelligence’s New Frontier: Artificial Companions and the 

Fourth Revolution, Metaphilosophy, 2008, vol. 39,n 4-5, pp. 651-655 

3 Luciano Floridi, 2009. The Information Society and Its Philosophy: Introduction to the 

Special Issue on “The Philosophy of Information, its Nature and Future Developments” pp 153 

– 158 The Information Society, Volume 25, Issue 3, 2009 

4. Floridi, Luciano, 2012. The Fourth Revolution. The Philosophers' Magazine (57):96-101, 

2012. 

5. Andrew Hodges, 2007. Alan Turing, Stanford Encyclopedia of Philosophy, http://plato. 

stanford.edu/entries/turing/, Jun 3, 2002; substantive revision Mon Aug 27, 2007 

6. Andrew Hodges, 1999. Turing, a natural philosopher, London: Phoenix; New York: 

Routledge 

7. Andrew Hodges, 1983. Alan Turing: The Enigma, London: Burnett Books Ltd, 1983 


101

102 


8. James Gleich, 2011. Information: a History, a Theory, a Flood, NY: Pantheon 

9. Jeff Hawkins, Sandra Blakeslee, 2004. Intelligence, New York: Henry Holt and Company, 

An Owl Book, p. 14. 

10.The New Encyclopaedia Britannica, 1994, Chicago: Encyclopaedia Britannica Inc., vol. 

27 

11. George P. Shultz, 2009. Diplomacy in the Information Age, Keynote Address, In: Virtual 

Diplomacy Conference, Washington: US Institute of Peace, 12 – 17 

12. Стивън Тулмин, 1993. Космополис – скритата програма на модерността, прев. 

К. Лозев, С.: ИК „КАЛЪС” 

1. 2012-та се отбелязва като Годината на Алан Тюринг. (http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing) 

2. От 1966-та насам, всяка година се присъжда наградата Тюринг... Почти всички я смятат за найвисокото 

световно отличие, еквивалентно на Нобеловата награда. (http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

3. Плочата в краката на статуята носи надпис: „Баща на компютърната наука, математик, логик, 

разбил военновременния код, жертва на предразсъдък.” Има и цитат от Бъртранд Ръсел: „Математиката, 

правилно схваната, обладава не само истина, но и върховна красота – красота студена и строга като 

тази на скулптурата.” Скулпторът погребва стария си компютър Амстрад, който е един от ранните 

популярни домашни компютри, като знак на почит към „кръстника на всички модерни компютри (http:// 

en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

4. Животът му също е забележителен като живот на гей, със силни емоции и нарастващо настояване 

върху своята идентичност. 

5. Оригиналът от уики (http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

6. Заключението на Тюринг е безспорно вярно и феноменално плодотворно. Компютърната революция 

и всички нейни резултати са построени на него. – Джеф Хокинс 

7. Макар че е скромен мъж с момчешки вид, той играе централна роля в световната история благодарение 

на ролята си в криптологията по време на Втората световна война. 

8. „Имаше нужда от изключителен талант, имаше нужда от гений в Блечли и Тюринг беше този гений.” 

Това са думи на колегата на Тюринг по това време, Аса Бригс. (http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing) 

(http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

9. Понякога се забравя, че Тюринг отказва дори опита да се отговори на въпроса „Може ли машината 

да мисли?” 

10. Работата му може да се смята като основа на компютърната наука и програмата на изкуствения 

интелект. 

11. След това Тюринг се обръща към въпроса как да създадем интелигентна машина. 

12. „Две години по-късно, той се самоубива с цианид едва на четиридесет и една години. Алън Тюринг 

насилствено е доведен до ужасно отчаяние и ранна смърт от нацията, за чието спасение направи толкова 

много. Това продължава да е срам за правителството на Обединеното кралство и за историята на Великобритания. 

Едно помилване може донякъде да намали тази вреда. То може да подейства като извинение 

към много други хомосексуални мъже, не толкова известни като Алън Тюринг, които са били подложени 

на тези закони.” Това е част от електронната петиция на Уилям Джоунз към британското правителство 

за опрощаване на Алан Тюринг и снемане на обвинението в „gross indecency”. (http://en.wikipedia.org/ 

wiki/Alan_Turing ) 

13. Тюринг е бил принуден да се подложи на така наречената „органо-терапия” – химическа кастрация. 

14. „ужасяващият начин, по който се отнасят с него” 

15. Един от неговите колеги си спомня: While working at Bletchley, Turing, a talented long-distance runner, 

occasionally ran the 40 miles (64 km) to London when he was needed for high-level meetings, and he was capable of 

world-class marathon standards. (Докато работи в Блечли, Тюринг, талантлив бегач на дълги разстояния, от 

време на време пробягваше 40 мили (64 км) до Лондон, когато имаха нужда от него при срещите на високо 

равнище. Той покриваше световните стандарти в маратона.) (http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

16. И като погледнеш с хладен разум наоколо - животът е такава безсмислена и глупава шега... (из 

стихотворението на Лермонтов „И скучно, и грустно”) 

17. Факт е, че всеки, който чуква по клавиатурата, като отваря електронна таблица или текстообработваща 

програма, работи върху въплъщение на машината на Тюринг. 

18. Несъмнено начинът, по който светът действа, се промени необратимо и драматично. И все пак, 

когато мислим за дипломацията, много ключови характерни черти остават. 

19. Заедно тези фактори подсказват, че се извършва Революция в дипломатическите дела (RDA) 

20. ... отгатнете? Става дума отново за нас. 

21. Това е журналистика и тя е страхотна. Аз съм изцяло за нея. Тя е изключително бърза, по-бърза в 

сравнение с което и да е посолство. 

22. точно неправилният момент 

23. В този свят на мигновена информация традиционната дипломация се бори да утвърди своята 

релевантност. Йерархията отстъпва на мрежите. 

24. Публичното измерение се превръща в централен елемент на новата дипломация и оказва огромно 

влияние върху външната политика. 

25. Днес всеки е от значение! 



Първи международен семинар по 

енергийна дипломация* 

София, 17 – 21 септември 2012 

Зорница Апостолова** 

Съвременна държава, която има амбиция и потенциал да води активна политика 

в глобализирания свят, наред с активна външна политика, трябва да притежава 

стратегическа енергийна политика и модерни енергийни системи. Всяка държава 

се нуждае от енергия за стимулиране и формиране на своя растеж и повишаване 

стандарта на живот на своите граждани. Нарастващата зависимост от вноса на 

енергия се увеличава от ден на ден паралелно с прираста на населението и развитието 

на държавите. Едновременно с това, енергийният сектор се развива във все 

по-динамична среда, изискваща адекватни и навременни политически решения. Поради 

тази причина енергийната дипломация трябва да отговаря и да се съобразява с 

променящата се обстановка и в съответствие с международните отношения, енергийната 

политика и енергийната сигурност. 

През септември в София се състоя Първият международен семинар по енергийна 

дипломация, организиран от Дипломатическия институт. Освен към българската 

държавна администрация, събитието беше насочено и към дипломати и държавни 

служители от Югоизточна Европа, Черноморския регион и Европейския съюз. В него 

бяха представени и обсъдени различни подходи и гледни точки относно широката 

сфера на енергийната дипломация. Български и чуждестранни експерти представиха 

пред аудиторията актуални теми и проблеми от енергийната сфера: стремежа 

към обща енергийна политика на ЕС, възхода на нисковъглеродната дипломация, развитието 

на енергийните пазари, измененията в климата като част от външната 

политика, и др. Енергийната дипломация е сравнително нова и все още недостатъчно 

опозната област от общата външна политика и необходимостта от изграждане 

на специализирана експертиза в тази област сред дипломатическите служители, 

както и осигуряването на платформа за обмен на опит и свободен диалог между отделните 

държави, нараства. В този смисъл, Международният семинар по енергийна 

дипломация успешно изпълни тази роля. Той успя да събере представители от десет 

държави 1 от посочените по-горе региони, които заедно с участниците от българска 

страна 2 , в продължение на една седмица, дискутираха разглежданите теми. Всяка 

една от заложените в програмата лекции беше съпроводена от редица анализи и 

дискусии, в които всеки участник получи възможност да изрази своето мнение и 

национална позиция по разглежданите въпроси. 

Настоящият анализ е опит да бъдат разгледани накратко някои от основните 

въпроси, свързани със съвременната енергийна политика, които бяха засегнати и 

по-подробно разгледани в хода на семинара 3 . 

* Семинарът е част от квалификационната програма по енергийна дипломация на Дипломатическия 

институт, предвижаща провеждането на регулярни форми на обучение, и е продължение на организираните 

от Института курсове по енергийна дипломация за представители на български държавни институции, 

съответно през 2010 г. и 2011 г. 

** Зорница Апостолова е магистър по Балканистика от СУ „Св. Климент Охридски”. Тя работи като 

сътрудник в Отдел „Обучителни програми и проекти” на Дипломатическия институт и е координатор на 

Първия международен семинар по енергийна дипломация. 


103

104 


Ролята на дипломацията 

Разглеждани в глобален план, въпросите на енергетиката представляват едновременно 

предизвикателство, проблем и интерес. Съставлявайки част от националната 

сигурност и независимост, енергийната политика днес е сред приоритетите 

в политическия дневен ред. Настъпват съществени промени, откакто за пръв път 

започва да се говори за енергийна сигурност. Днес енергийната независимост е 

изведена на преден план, заедно с политиката, насочена към устойчиво развитие, 

което да удовлетворява нуждите на настоящето, без да подлага на риск бъдещето. 

Самото то е процес, при който експлоатацията на ресурсите, стоките, инвестициите, 

както и ориентацията на технологичното развитие и институционалната 

промяна, са във взаимна хармония и подобряват както сегашния, така и бъдещия 

потенциал за задоволяване на енергийните потребности. 

Още в началото на семинара като важен момент в изграждането на енергийните 

отношения между отделните държави беше отбелязан т. нар. „енергиен национализъм”, 

който се употребява в текста като “terminus technicus”. Той може да 

бъде наблюдаван в преговорите за изграждане на Транс-Каспийския газопровод за 

доставка на газ за Европа. Споразумението за него ще постави основа за изграждането 

на подводен тръбопровод, свързващ Туркменистан с Азербайджан, който от 

своя страна ще го свърже с инфраструктурата, която ще доставя газ от Централна 

Азия към ЕС. Преговорите и дискусиите са в ход, но все още предстои да бъдат 

решени доста проблеми. ЕС трябва да намери и вложи средства (директно от ЕК 

или чрез Европейската инвестиционна банка) в изграждането на Транс-Каспийския 

газопровод. Тези инвестиции ще бъдат не по-малки от направените от Азербайджан 

(в изграждането на Транс-Анадолския газопровод) и Туркменистан (в изграждането 

на газопровода от източните райони на страната до Каспийско море). На свой ред 

Туркменистан следва да сключи споразумение за съвместно експлоатиране на находища 

на своя територия с водещи европейски фирми или консорциуми, с цел привличане 

на инвестиции в добива и транспортирането на природен газ. 

По въпросите за енергийната независимост, беше наблегнато на връзката между 

Руската федерация и Европейския съюз. Съществува известна уязвимост във 

взаимозависимостта между Русия и ЕС. Днес Руската федерация е както основен 

снабдител на газ, така и основен консуматор. В случай че европейският пазар прекъсне 

доставките от Русия и се пренасочи към друг снабдител или обратното – в 

случай че Русия прекъсне доставките към ЕС – това би породило съществени промени 

в енергийните отношения между замесените страни. Следователно, част от 

ролята на дипломацията се корени в това да осъществи диалог между съответните 

държави, да доведе до минимум различията и да намери баланс в интересите между 

държавите-снабдители и държавите-консуматори на природен газ. 

Интерес предизвиква и мястото, което заема Турция в енергийните отношения 

между Русия и ЕС, което също е от съществено значение. За Русия, Турция е не само 

важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на 

усилията на Москва за намаляване зависимостта от доставките за европейските 

пазари. След Украйна и Германия, Турция е третият най-голям вносител на руски газ, 

като членството на Турция в НАТО не се явява пречка за енергийното партньорство 

на страната с Русия. Турция, също така, желае да допринесе за развитието на европейската 

енергийна политика и съвместно с ЕС се ангажира с изграждането на 



т.нар. „Южен газов коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия 

изток да достигат до Европа. Развитието на двустранните отношения Турция - Русия 

и Турция - ЕС още повече укрепва геополитическото й значение в региона. 

В кратка дискусия след лекционната част стана ясно, че държавите, които не са 

членки на ЕС, като цяло следват подхода на Съюза за изместване на регулаторната 

граница (разширяване на нормите, правилата и институциите на ЕС извън неговата 

граница). Тенденцията към развитие на възобновяеми енергийни източници също 

е част от енергийната политика на съответните страни, целяща да спомогне и 

за тяхното бъдещо приобщаване към ЕС. Като цяло, пазарът на електроенергия 

в Югоизточна Европа е относително малък, съставен от пазарите на отделните 

държави, което насърчава регионалните усилия за привличане на инфраструктурни 

инвеститори. Регионът може да се възползва от своето стратегическо географско 

положение и преговорите за „Южен коридор” да стимулират положително 

инвестициите в региона. В заключение, като предизвикателства, засягащи целия 

район, могат да бъдат отбелязани липсата на сериозен напредък в премахването 

на регулираните цени на енергията, избягването на загуби на електроенергия на 

ниво индивидуални потребители, както и слабата информираност за значението на 

електроенергията. 

Развитие на енергийните пазари 

Развитието на енергийните пазари беше подробно застъпена тема в рамките на 

семинара. Изтъкнато беше значението, което има енергийната политика за бъдещото 

развитие на Европейския съюз. Поради това, сред неговите приоритети стои 

и справянето с такива големи енергийни предизвикателства като изменението на 

климата, нарастващата зависимост от внос на енергия, ограничените енергийни 

ресурси и осигуряването на достъпна и надеждна енергия за всички потребители. 

ЕС прилага широка политика, обхващаща пълния спектър от енергийни източници, 

от изкопаеми горива (петрол, природен газ и въглища) до ядрена енергия и възобновяеми 

енергийни източници (биомаса, слънчева, вятърна, геотермална и приливна 

енергия). Целта на тази политика е предизвикването на нова индустриална революция, 

която да доведе до изграждане на икономика с нискоенергийно съдържание, 

като в същото време консумираната енергия е по-надеждна, конкурентоспособна и 

устойчива. 

Изграждането на конкурентоспособен вътрешен енергиен пазар е една от важните 

стъпки, които Европейският съюз предприема в осъществяването на солидна 

енергийна политика. Това е стратегически инструмент както по отношение на 

европейските потребители, които ще могат да избират между различни компании, 

доставящи природен газ и електроенергия на достъпни цени, така и по отношение 

на пазара, който ще бъде достъпен за всички доставчици, включително онези, които 

инвестират във възобновяеми форми на енергия. Налице е и въпросът за изграждане 

на рамка, в която механизмите за търговия с емисии на СО2 да могат да функционират 

правилно. Реализирането на такъв вътрешен енергиен пазар зависи преди 

всичко от наличието на надеждна и съгласувана енергийна мрежа в Европа и от инвестициите 

в инфраструктурата. Един истински интегриран пазар би допринесъл 

за диверсификацията, а по този начин и за сигурността на доставките. 

През февруари 2011 г. държавните и правителствени ръководители на ЕС си 

поставят като цел завършването на вътрешния енергиен пазар до 2014 г. От съ- 


105

106 


ществена важност за постигането на тази цел е своевременното и пълно транспониране 

на европейското законодателство относно единния пазар на природен 

газ и електроенергия в националните нормативни уредби. Третият енергиен пакет 

съдържа важни разпоредби за правилното функциониране на енергийните пазари, 

включително нови правила за отделянето на мрежите, за укрепване независимостта 

и правомощията на националните регулаторни органи и правила за подобряване 

на дейността на пазарите на дребно в интерес на потребителите. 

Като съществена част от създаването на конкурентен енергиен пазар, беше 

посочено разделянето на операторите на преносни системи (TSO). По тази причина, 

в третия пакет за вътрешния енергиен пазар се препоръчва деконцентрация на операторите 

на преносни системи или чрез прехвърляне собствеността на мрежите на 

независима компания, или чрез прехвърляне на мрежовите операции върху независима 

от собственика на мрежата компания (независим оператор на система – ISO), 

съответно от организационно-законова раздяла на мрежовите операции в рамките 

на едно интегрирано дружество (независим оператор на преносна система – ITO). 

От 2012 г. много държави-членки на ЕС са въвели отделянето на собствеността на 

електрическите мрежи, но все още в много страни продължават да съществуват 

интегрирани структури. 

Интегрирането на пазарите също беше отбелязано като важна крачка за реализирането 

на единен европейски вътрешен енергиен пазар. През 2006 г. групата 

на европейските регулатори в секторите на електроенергията и природния газ 

(ERGEG, ACER) и Европейската комисия стартират регионални инициативи в тези 

две области. Значим резултат от тези инициативи е свързването на пазарите за 

електроенергия. Реализирано за първи път на борсата за електроенергия Nord Pool, 

разпределението на трансграничен капацитет за пренос и електроенергийни услуги 

се развива в единен процес, като дългосрочната цел е увеличаване на съществуващия 

капацитет в преносната мрежа на претоварените граници и по този начин – 

нарастване на икономическите интереси. 

Въпреки многобройните текущи инициативи обаче, съществуват различия в националните 

пазари на енергия в държавите-членки. Част от тях са разликите в системите 

за регулиране на енергията (осигуряването на баланс между потреблението 

и производството в мрежата) и енергийния баланс (отчитането на разликите 

между прогнозираното и реалното потребление – действителното производство). 

Хармонизирането на тези правила ще представлява важна стъпка към интеграция, 

тъй като оптимизацията през границите осигурява възможност за понижаване на 

разходите. В момента Агенцията за сътрудничество между енергийните регулатори 

(ACER) и Европейската мрежа на операторите на преносни системи за електроенергия 

(ENTSO-E) и за газ (ENTSO-G) работят върху рамковите параметри и 

мрежовите кодекси за регулиране и енергийно балансиране в електроенергийните и 

газовите мрежи. Голямо предизвикателство е координацията на регионалните инициативи, 

а също и работата по многобройни рамкови насоки и мрежови кодекси, за 

да може да се създаде европейски енергиен пазар. 

Не на последно място бяха посочени и възможностите, които открива използването 

на неконвенционални енергийни ресурси, като например – добива на шистов 

газ. Те са широко разпространени на всички континенти, включително и в Европа, а 

потенциалът им за развитие може да предложи по-голяма сигурност на доставките 

за ЕС – по-ниски цени на природния газ, по-лесно достъпен европейски енергиен 



пазар, намаляване на напрежението в световните енергийни пазари, а също и диверсификация 

на доставките на газ за ЕС. 

Приоритети и предизвикателства 

Като отправна точка на европейската енергийна политика бяха посочени няколко 

приоритетни направления: овладяване на негативните промени в климата, 

увеличаване на енергийната ефективност, ограничаване на външната зависимост 

на Европейския съюз от вносни енергийни ресурси и насърчаване на икономическия 

растеж, обезпечавайки сигурна и достъпна енергия за потребителите. За постигането 

на тези приоритети е необходимо да бъде развит вътрешен енергиен пазар. 

Разнообразяването на източниците и маршрутите за доставка на природен газ е 

важно както за националната сигурност, така и за енергийната независимост на 

държавите. 

Възобновяемите енергийни източници, като важни неизчерпаеми ресурси, също 

бяха отбелязани като приоритет в енергийната политика. Предстои развитие на 

пазара на електрически екоавтомобили, както и на системи за съхранение на енергията. 

Използването на екоавтомобили, включително такива, захранвани с електроенергия, 

произведена от ВЕИ, е голяма стъпка към изграждането на „зелени” градове 

и на необходимата за тях инфраструктура. Заедно с енергийната ефективност, 

енергонезависимите сгради, електромобилите и увеличаването на дела на енергията 

от възобновяеми енергийни източници, усилия са насочени и към изграждането 

на най-новите системи за управление, т.нар. „умни” енергийни мрежи (Smart Grid), 

базирани на математически изчисления на поведението на преносната и разпределителната 

система на ниско и високо напрежение и участието на мощности на ВЕИ 

в нея. 

Изграждането на необходимата инфраструктура и разнообразяването на 

енергийните доставки са от ключова необходимост за осигуряване на енергийна 

сигурност. Европейските мрежи изискват огромни инвестиции за заменяне на остаряващата 

инфраструктура и за адаптиране към нисковъглеродни и възобновяеми 

енергийни източници. Стратегическа инициатива за осигуряване на енергийната 

сигурност на ЕС е разработването на Южен газов коридор за доставки на природен 

газ от източници в района на Каспийско море и Близкия изток. Ето защо Европейската 

комисия и държавите-членки следва да работят съвместно с партньори като 

Азербайджан, Туркменистан, Ирак, Египет, Сирия и Йордания, с цел бързо осигуряване 

на твърди ангажименти за доставка на природен газ и изграждане на газопроводи. 

В по-дългосрочен план, доставките на природен газ от страни като Узбекистан 

и Иран биха представлявали допълнителен значителен източник за доставки в ЕС. 

Втечненият природен газ също има важно значение за осигуряване на ликвидност и 

деверсификация на доставките на европейските газови пазари, както и свързването 

на отделните енергийни пазари в Европа. 

Основните предизвикателства, пред които светът е изправен днес, са настъпващите 

промени в климата, породени от нарастването на обема на парникови газове 

в потреблението на енергийни ресурси. Поради това устойчивото енергийно 

развитие, и по-конкретно – намаляването на емисиите на парникови газове, е изведено 

като фокус на европейската енергийна политика. Общностните цели, известни 

като „20-20-20 до 2020 г.”, са разпределени на национално ниво и следва да бъдат 

постигнати чрез усилията на всички държави-членки. Разпределянето на задължи- 


107

108 


телните цели е извършено на базата на справедливи критерии – отчитане нивото 

на БВП на човек от населението на съответната държава, постигнатия напредък, 

както и прогнозите за икономически растеж. 

ПРИЛОЖЕНИЕ 

Списък с темите и лекторите от Първия международен 

семинар по енергийна дипломация 

1. Ролята на дипломацията в преследването на обща енергийна политика – посл. Лъчезар Матев, 

МВнР, дирекция „Политика за сигурност”; 

2. Югоизточна Европа – сътрудничество и енергетика – г-н Славчо Нейков, директор на Секретариата 

на Европейската енергийна общност; 

3. Представяне на Международния/Европейския енергиен закон – д-р Дирк Бушле, заместник-директор 

и юридически съветник в Секретариата на Европейската енергийна общност; 

4. Възходът на нисковъглеродната дипломация – г-н Юлиан Попов, председател на Българското училище 

за политика; съветник в Европейската климатична фондация; 

5. Развитие на международните енергийни пазари – г-жа Лусия ван Хьойнс, Институт за международни 

отношения „Клингендал”, Холандия; 

6. Развитие на европейската енергийна политика – г-н Жак де Йонг, Институт за международни 


7. Международни измерения в областта на петрола и газа – г-жа Лусия ван Хьойнс, Институт за 

международни отношения „Клингендал”, Холандия; 

8. Вътрешни енергийни пазари на ЕС - г-н Жак де Йонг, Институт за международни отношения „Клингендал”, 

Холандия; 

9. Международни измерения в областта на петрола и газа: неконвенционален газ - г-жа Лусия ван 

Хьойнс, Институт за международни отношения „Клингендал”, Холандия; 

10. Социален аспект на енергийната политика - г-н Жак де Йонг, Институт за международни отношения 

„Клингендал”, Холандия; 

11. Централна Азия, „Южен газов коридор” и ролята на Китай - г-жа Лусия ван Хьойнс, Институт за 

международни отношения „Клингендал”, Холандия; 

12. Перспективи на енергийната политика на ЕС до 2050 г. - г-н Жак де Йонг, Институт за международни 


13. Ролята на дипломацията във формулирането на енергийната политика от измененията в 

климата към екологично устойчиво развитие – г-н Кристиан Дуала, HELIO International, Париж, 

Франция; 

14. Добро управление и енергийна сигурност: европейски и национални перспективи и проблеми 

– Руслан Стефанов, директор на Икономическата програма към Центъра за изследване на демокрацията; 

15. Изграждане на ликвиден газов пазар: глобални, европейски и регионални перспективи на ВПГ – 

Кирил Радев, Институт за енергиен мениджмънт; 

16. Изменението на климата като част от външната политика – г-жа Катрин Барбър, шарже д’афер 

в посолството на Великобритания в София; 

17. „Южен газов коридор” - ролята на Черноморския регион и Югоизточна Европа – г-н Петър Попчев, 

съветник на Министъра по икономиката, енергетиката и туризма на Република България; 

18. Енергийна политика на Германия след Фукушима – предизвикателства пред вътрешната и 

външната политика – г-н Томас Пфане, ръководител на Икономическия отдел в посолството на Германия 

в София; 

19. Възобновяеми енергийни източници: състояние, структура, икономика и технологии – г-н Себастиан 

Ньотликс, Главен изпълнителен директор на Българската ветроенергийна асоциация; 

20. Дискусия: Представяне на националната политическа позиция на всяка участваща страна – 

модератор: посл. Лъчезар Матев, МВнР, дирекция „Политика за сигурност”. 

1. Азербайджан, Косово, Македония, Молдова, Румъния, Русия, Турция, Украйна, Унгария и Черна гора. 

2. Представители на Министерство на външните работи, Министерство на икономиката, енергетиката 

и туризма, Министерство на отбраната, Министерство на финансите, Министерство на околната 

среда и водите, Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Администрацията на 

Президента на Република България. 

3. Анализът е изготвен въз основа на изнесените в семинара лекции и породените от тях дискусионни 

части (вж. Приложение). 



Международната киберсигурност: 

приоритетни проблеми* 

Величка Милина 

Постмодерната епоха на глобализация и всеобща информатизация направи едно 

ново явление част от нашия живот: интернет – информационната мрежа, която обвързва 

значителна част от човечеството и неговите жизнени сфери в неразривна 

система. Днес трудно можем да си представим функционирането на съвременните 

общества без възможностите, които предоставя глобалната мрежа. Технологичното 

развитие, главно в сферата на информационнните технологии, категорично 

предпостави увеличаването на световното обществено богатство, но стана и 

генератор на нарастването на рисковете/уязвимостта на модерните общества, 

като ги преврърна в организъм от мрежи, системи и инфраструктури, от които зависи 

тяхното съществуване. Атака срещу един от елементите води до поражения и 

може да застраши сигурността не само на отделни инфраструктури или граждани, 

но и на цели държави. 

Във военнната сфера тези уязвимости са още по-кардинални. Бомби се управляват 

от GPS сателити, безпилотни летателни апарати могат да се направляват от 

целия свят, изтребителите и бойните кораби всъщност вече са големи центрове 

за обработка на данни, дори обикновеният войник от пехотата е оборудван с електроника 

от каската до обувките. През незащитена киберсреда тази нарастваща 

свързаност умножава възможностите за електронна атака. Увеличаването на зависимостта 

ни от компютрите в последна сметка увеличава вредите, които те 

могат да причинят. 

През десетилетието от началото на XXI век тези уязвимости се задълбочиха 

заради появата на феномена Web 2.0. Новата технология, родена от еволюцията на 

Интернет, определя неговото използване не просто като „комуникационна среда“, а 

в качеството му на „платформа“ 1 . Уникалното е, че развитието на тези платформи 

може да се съществява както от онези, които ги разработват, така и от онези, които 

ги ползват. Освен това, всеки ползвател на тази технология може от домашния 

си браузер да създава, запазва и разпространява информация до широка публика. Тези 

нови характеристики на Web 2.0. базираната – вече не просто информационна, но комуникационна 

епоха, предефинираха основните рискове и заплахи за сигурността. 

Когато днес говорим за сигурност, разбираме преди всичко киберсигурност във 

всичките й измерения – от отбрана при кибервойна, през гарантиране на критичната 

инфраструктура от кибератаки, до защита на личните данни, правата и свободите 

на гражданите в киберпространството. Информационно-комуникационнните 

технологии могат да се използват като оръжие както от престъпници, терористични 

и екстремистки организации, така и от държави с враждебни политически, 

икономически и военни цели, които по този начин могат да осъществяват скрита 

агресия и да създават заплахи за сигурността на национално, регионално и глобално 

*Експертен доклад на участник, успешно завършил деветия Курс по военна дипломация, проведен от 

Дипломатическия институт през м. октомври 2012 г. 


109

110 


равнище. 

Така киберсигурността се превръща в основното предизвикателство пред съвременните 

системи за сигурност, които трябва да формулират и реализират 

ефективни стратегии и политики за предотвратяване и неутрализиране на рисковетe 

и заплахите, идващи от непознатото до само преди три десетилетия виртуално 

пространство. 

Настоящият експертен доклад систематизира ключовите (основните) проблеми 

пред киберсигурността, както и предлаганите от релевантни субекти на международните 

отношения работещи решения. 

Кои са приоритетните проблеми на международната киберсигурност и какви са 

основните възможни политики за ефективното им решаване? 

Надпревара във въоръжаването в киберпространството 

Само до преди няколко години кибервойната беше понятие от холивудските филми. 

Днес „Cybergeddon” е възможна реалност, а предупреждения за “кибер Пърл Харбър” 

идват от министъра на отбраната на САЩ Леон Панета, който посочи като 

заплаха възможността хакери да нанесат щети на ключови военни и комуникационни 

мрежи. 2 

Три са обсъжданите, като доказателство, примери за това, че кибервойните 

вече са отделна реалност: 

1) Естония и НАТО, април 2007 г. 

В отговор на преместването на мемориала на съветския Воин-Освободител, сървърите 

на парламента, президента, държавната канцелария, министерствата на 

външните работи и на отбраната, на най-големите банки и вестници са подложени 

на масирани хакерски атаки 3 . Ефектът от тези действия е мащабен заради уязвимостта 

на високотехнологичната естонска държава, която покрива всички стандарти 

на т.нар. „електронна държава“ 4 . Комулативните щети от хакерските атаки 

са изчислени на приблизително 30 милиона естонски крони 5 . Естонското правителство 

обвинява Русия за организатор и подбудител на атаките (без да успее да го докаже) 

и се обръща към НАТО с предложение всяка кибератака срещу държава-членка 

да се приравнява към военна атака в контекста на чл.5 от Вашингтонския договор 6 . 

2) Грузия - Русия, 2008 г. 

Първото известно използване на хакерска интернет-намеса в граждански електронни 

структури по време на традиционен военен конфликт. Проведени са атаки 

срещу редица грузински уеб-сайтове: на президента, правителствени, на средства 

за масова информация, търговски. Хакерските атаки продължават около месец, а 

реалните военни действия – само около седмица. 

3) Stux.net 2009 – 2010 г.; Flame 2012 г. 

Stuxnet е първият образец на зловреден вирус/софтуер 7 (разкрит е през юни 2010 

г.). 60% от заразените компютри са в Иран, но има и в Индия, Русия, Индонезия. 

Stuxnet е обявен за първия вирус, специално създаден да поразява реални физически 

инфраструктури, промишлени обекти. 

Вторият, известен от този порядък зловреден вирус е Flame (разкрит през май 

2012 г.). Flame е определян като инструмент на кибершпионажа, който събира множество 

информация от компютрите-жертви (картинки, натиснат клавиш, пароли 

и информация за местоположение). Най-пострадали страни са Иран, Израел, Судан, 



Сирия, Ливан, Саудитска Арабия и Египет. 

Компютърни специалисти доказват, че и двата вируса са циркулирали няколко 

години, преди някой да ги забележи. Според тях създаването на толкова съвършени 

продукти предполага огромни инвестиции и държавна ангажираност в проекта. 

През юни 2012 г. вестник Washington Post съобщи, че шпионският вирус Flame е разработван 

от специалисти на САЩ и Израел за получаване на информация, която би 

могла да бъде полезна за проваляне на иранската ядрена програма. 8 

Тези два случая са много опасни, защото отварят кутията на Пандора и различни 

страни по света, позовавайки са на прецедентното право, вече могат да твърдят, 

че е законно да използват зловреден софтуер превантивно срещу индустриални 

обекти и критична инфраструктура на враговете си. Друга опасност произтича 

от възможността зловредните вируси, които вече са заразили хиляди компютри 

(предполага се, че Stuxnet е заразил около 50 000), да бъдат копирани, адаптирани и 

използвани от хакерски групи, киберпрестъпници и разузнавателни агенции. 

Създаването и атакуването с двата от този порядък (засега) разкрити зловредни 

вируса не оставя съмнение за наличието на надпревара във въоръжаването в 

киберпространството. 9 Кибероръжието има безспорни „предимства“: ефективно е; 

значително по-евтино от конвенционалното; сложно може да бъде приписано на конкретния 

нападател; от него е много трудно да се защитиш; репликира се с нулеви 

загуби; привидната му безобидност намалява прага за прилагането му. 

Посочените примери и многобройните съобщения за атаки срещу мрежовите 

системи на големи институции 10 правят ключов въпроса за реакцията на държавата 

и за умението й да изгражда защитна стена срещу проникване, независимо дали то 

е с политически или с криминални мотиви. Това е сериозно предизвикателство, защото 

е изключително сложно да се определи кой в последна сметка е поръчителят 

на кибератаката – държава, организация или личност. Заразените с вирус машини, 

реализиращи нападението, могат да се намират на територията на трета или 

много други страни (има предположения, че атаката в Естония е била от IP-адреси 

в 78 държави по света). Според експерти тенденциите са две: засилване ролята 

на недържавните участници в кибератаките и превръщането на Африка в основна 

база на атакуващите, главно защото на този континент практически не действат 

международните правила за регулиране на интернет-сървърите. 

През 2010 г. САЩ демонстрираха една възможна реакция на нарастващите киберзаплахи, 

като обявиха киберпространството за пета отбранителна сфера наред 

със земя, въздух, вода, космос. Обама нарече цифровата инфраструктура на страната 

„стратегически национален актив“ и създаде отделно киберкомандване. 11 Политика 

за киберсигурност развиват Великобритания, Русия, Израел, Северна Корея, 

Иран. Официално киберармии имат САЩ, Китай, Англия, Франция, Германия. 

Международна правна рамка и сътрудничество за 

киберсигурност 

Днес съществуват няколко международни договорености по кибербезопасност, 

но все още отсъства общоприета международна конвенция (споделено съгласие по 

правилата на играта). 

Един от най-сериозните проблеми е, че няма международни договорености по 


111

112 


правилата за разработване, разпространение и използване на кибероръжия; няма 

споразумения, регулиращи използването на зловреден софтуер за военни цели. Не 

съществува и правна рамка за ограничаване на разузнавателните агенции или на 

военните да инвестират в създаването и да тестват тези оръжия. Всичко това, 

според Евгени Касперски – ръководител на лабораторията, открила Flame вируса, 

може да доведе до няколко много сериозни заплахи за сигурността: 12 

- Поява на особено опасен вирус, атакуващ обекти на критичната инфраструктура, 

което провокира регионална/глобална социално-икономическа/екологична катастрофа; 

- Използване на кибероръжие провокира класически кинетичен конфликт (САЩ 

имат заявка, че биха могли да реагират на кибератака с традиционни военни средства); 

- Инсцениране/провокация чрез кибератака за оправдаване на военно нападение 

над друга държава (кибер Пърл Хабър). 

Първата крачка за избягването на подобни сценарии трябва да бъде интегриране 

на киберпространството в договорените вече правила за война в другите 

области. 

Има няколко опита за постигане на международна договореност за киберсигурност, 

но нито един от тях не съдържа пълна регламентация на възможните аспекти 

на международните конфликти в тази сфера. 

1. Резолюция 53/70 на Генералната Асамблея на ООН 13 (по инициатива на Русия), 

отнасяща се до развитието на международни принципи, които подобряват глобалното 

информационно пространство и телекомуникациите, съдействащи на борбата 

срещу информационния тероризъм. 

2. Конвенция на Съвета на Европа за престъпления в кибернетичното пространство 

14 (Будапеща, 23 ноември 2001 г.), известна още като Конвенцията от Будапеща 

15 . Счита се за основен правен инструмент, което е доста спорно, като се има 

предвид, че не е ратифицирана от Русия, според която конвенцията допуска вмешателство 

в суверенното национално информационно пространство. 

3. Русия (2012 г.) има две международноправни инициативи: „Конвенция за гарантиране 

на международна информационнна сигурност“ 16 , предложена за обсъждане в 

ООН, в която се предполага пълно запазване на държавния суверенитет и на границите 

за национално регулиране на виртуалното пространство. Втората – „Правила 

за поведение в областта на гарантиране на международната информационна 

сигурност“ 17 (октомври 2012 г.), е предложена за разглеждане на 66-та сесия на ООН 

и е разработена в рамките на ШОС от Русия, Китай, Узбекистан и Таджикистан. Акцентът 

е върху задължаването на държавите да не използват информационно-коммуникационните 

технологии, включително мрежите, за враждебни действия, акт на 

агресия, заплахи за международната сигурност, разпространение на информационно 

оръжие или съответни технологии. 

САЩ не приемат руските инициативи, оценявайки ги като ограничаващи свободата 

в Интернет. Макар че на срещата в Лисабон киберсигурността изглеждаше 

консенсусна сфера за разширяване на сътрудничеството, днес позициите на двете 

страни са категорично полярни. 

Могат да бъдат дефинирани две групи държави със сериозни разногласия по отношение 

на международните правила за киберсигурност. От едната страна на вир- 



туалната правна барикада са Китай, Белорусия, Казахстан, Армения, Таджикистан, 

Узбекистан и др., които така или иначе се страхуват от повторението на модела 

на използването на комуникационнните технологии в арабските революции. Предпочитаният 

от тях термин е „информационна сигурност“, вместо „киберсигурност“. 

Тази позиця не се приема от страните-членки на НАТО и ЕС. САЩ смятат, че 

нови конвенции на са нужни, достатъчно е Будапещенската конвенция (2001 г.) да се 

адаптира към съвременните условия. 

4. Новата стратегическа концепция на НАТО разглежда киберзаплахите като 

възможни основни заплахи за страните членки. 18 Темата за киберсигурността е ключова 

на срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като виден международен военен 

съюз, НАТО смята, че притежава достатъчна легитимност, за да започне да артикулира 

глобална визия за конституционния ред в кибернетичното пространство. 19 

5. ООН: за първи път в историята на организацията е изработен консенсусен 

доклад 20 (2010 г.) по проблемите на международната информационнна безопасност. 

Посочени са заплахите и рисковете, има полезни обобщения за комуникационнно-информационнните 

технологии, конкретни препоръки за противодействие на заплахите 

в тази сфера. 

6. САЩ са приели редица документи, касаещи киберсферата. Най-значимите са 

„Обзор на кибернетичната политика“ (2009 г.) 21 , „Международна стратегия за киберпространството“ 

(2011 г.) 22 и „Стратегия на министерството на отбраната за 

действия в киберпространството“ (2011 г.) 23 . Основно положение в тях е задължителната 

необходимост от международно сътрудничество и спазване на общи норми 

и принципи в киберпространството – откритост, взаимно сътрудничество, безопасност 

и надежност, като не се засягат фундаменталните свободи, конфиденциалността 

и свободното движение на информацията. 

7. ЕС има няколко документа, посветени на политиката за кибурсигурност, но 

те до голяма степен имат декларативен характер. 24 Повечето страни-членки на 

НАТО са и страни-членки на ЕС, затова може би обща политика и регламентация 

на функционирането на киберпространството биха били по-ефективни. 

Всички релевантни участници в киберпространството изразяват убеденост за 

неотложно изработване на международноправен документ, регулиращ тази сфера 

и гарантиращ сигурността и ефективното противодейстние на кибертероризма, 

киберпрестъпноста и недопускане на кибервойна. Позициите на основните играчи 

засега, обаче, са принципно трудно съвместими. В тази ситуация са възможни два 

прагматични подхода. Първият се прилага от Великобритания, като реална първа 

стъпка за изработване на международна правна рамка чрез сключване на двустранни 

договори/споразумения за кризисни комуникации между държави, които 

най-често са обект на кибератаки. През 2012 г. Обединеното кралство активно 

развива такава двустранна политика с Китай и Русия. Идеята е, в случай на криза, 

предизвикана от зловредни действия в киберсферата, държавите да споделят 

информация по механизма, по който това се прави в областта на контрола на 

въоръженията. 25 

Вторият подход се базира на концепцията за регулиране на киберпространството 

чрез т.нар. „меко право“ – изработване на кодекс за поведение в киберпространството, 

който държавите съблюдават на доброволна основа. 


113

114 


Права и свободи на гражданите в киберпространството 

Тази тема е една от сериозните пречки за изработване на общоприети международни 

правила за сигурност в киберпространсвото. Различните виждания по 

нея са провокирани от ролята, която изиграха новите комуникационни технологии 

(социалните медии) за генериране на събития в реалния свят – Белорусия (2006 г.), 

Молдова (2009 г.), Иран (2009 г.), Арабската пролет (2011 г.), масовите протестни 

движения срещу неефективната политика в редица демократични страни (2011 

г.), Русия (2011 г.). Привържениците на “Twitter-революциите” решиха, че причината 

за успехите на някои от тези движения е самата технология. Чрез социалните 

мрежи протестиращите могат оперативно да координират своите действия. 

Съобщение в Twitter или Facebook създава у хората чувство за съпричастност, а 

качването на снимки или клипове гарантира ефекта на присъствие. Глобалните 

интернет-сървъри позволяват революционните настроения бързо да се прехвърлят 

от държава в държава. Едва ли не, революциите се предават по Twitter или 

Facebook. 

Разбира се, такава картина на ролята на комуникационнните технологии (социалните 

медии) е силно преувеличена и изкривена. Революции, дори когато ги определяме 

като „технологични“, се случват не заради съществуването на някакви 

технологии. В основата им са политически, икономически и социални фактори. Доказателство 

на тази теза е обстоятелството, че въпреки очакванията социалните 

медии да изиграят същата успешна роля в Китай и Русия, това не се случи. 

Едно от обясненията е, че и правителствата също все по-успешно работят с 

новите технологии. И в Китай, и в Русия, и в Иран, и в Судан властите активно използват 

социалните медии, за да идентифицират и неутрализират организациите 

на опозиционно настроените активисти. 

САЩ имат най-активната и най-успешната стратегия за публична дипломация 

2.0., която залага на използването на дигиталните права от гражданите, особено в 

затворените общества. От 2009 г. държавният секретар Хилъри Клинтън не спира 

да промотира политиката на „дигиталната дипломация“ и „интернет свободата“. 

Държавният департамент е похарчил около 28 милиона долара, за да да повиши своя 

собствен цифров обхват, иновациите и подкрепата на свободата на интернет по 

света. Държавният департамент има 288 страници във Facebook, 125 YouTube канали 

и туитове на девет различни езика, включително арабски, фарси, урду, китайски 

и още няколко. 25 

Днес, който контролира Интрернет (Web 2.0), контролира реалността. Затова 

всяка минута както отделните блогове, така и огромните социални мрежи, цялата 

грандиозна киберсфера, включваща стотици милиони души, са обект на специално 

внимание от страна на правителства и корпорации, специални служби и терористи, 

политически партии и „мозъчни тръстове“. 

Според Open Net Initiative, най-малко 40 държави използват високи рестриктивни 

филтри и защитни стени за специфична информация в мрежата. Единадесет държави 

прилагат политическа цензура, която в доклада е определена като „проникваща“ в 

Китай, Виетнам, Иран и „съществена“ в Либия, Етиопия, Саудитска Арабия. 26 

Политическата практика по отношение контрола върху достъпа до мрежата 

при кризи през последните години показва: първо, интернет гигантите (Google) 



могат да играят политическа роля, като създават алтернативни възможности 

за преодоляване на блокирания достъп (Египет). На практика големите компании 

като Google, Facebook и Twitter в ситуации на кризи могат да се окажат в позицията 

на “gate-keepers” 27 . Второ, блокирането на достъпа се използва като инструмент 

от недемократични правителства (Белорусия) и сериозно се обсъжда като 

възможност от демократични правителства (Англия). Трето, национални проблеми 

(кризи) на сигурността се развиват (разрешават) при съучастието на световното 

общество чрез социалните медии (Тунис – хакерската група „Аnonymous“). 

Всичко това прави темата за контрола върху мрежата особено значим и актуален. 

Като се има предвид, че над 90% от физическата инфраструктура на Интернет 

е в частни ръце и че на практика отсъства работещо законодателство в 

тази сфера, националните системи за сигурност трябва да се справят със сериозни 

предизвикателства. 

От една страна, трябва да защитават правото на достъп до информация чрез 

мрежата, а от друга, да охраняват правата на гражданите за конфиденциалност 

на личната, банковата, корпоративната и т.н. информация, да гарантират сигурността 

и надежността на работата им в мрежата, да препятстват престъпните 

посегателства в нея. Едно от задължителните условия за постигане на киберсигурност 

– при тази многозначност на средата и заради дифузията и индивидуализирането 

на властта, е в политиките да бъдат включени и nonstate actors, да се 

осъществява “публично-частно споделяне на информацията за киберзаплахите“, да 

бъде изградено ефективно партньорство между публичния и частния сектор. 

Интересен е опитът на Естония, където е създадена Cyber Defense League, включваща 

IT-доброволци, заинтересовани да допринасят за националната сигурност 28 . 

Информационнната и комуникационната революция породиха още един аспект на 

широката сигурност в постмодерната епоха – сигурност в кибернетичното пространство. 

Свидетели сме на процеса на избистрянето на неговите характеристики 

и параметри. Заради изключително високата скорост, с която се обновяват информационните 

технологии, субектите на сигурност практически никога няма да разполагат 

с точна и застинала картина на този обект на управление – киберсферата. 

В този контекст, многофакторната комплексност на международната киберсигурност 

извежда на преден план многобройни проблеми, които биват различно йерархизирани 

според приоритетите на националните системи за сигурност. Сред тях има 

обаче и няколко, за чиято значимост има консенсус: формулиране на международноправна 

рамка за поведение в киберпространството, недопускане на кибервойна, 

защита на правата на гражданите в информационното пространство. Днес постигането 

на ефективни стратегии в тези сфери е предизвикателство пред международната 

общност. Предизвикателството, обаче, винаги е и възможност. Дали тя 

ще бъде реализирана, е въпрос, чиито отговор предстои да видим. 


1. Nye, Joseph S. The future of power, NY, 2011 

2. Ross Alec, Social media: cause, effect and response, http://www.nato.int/docu/ 

review/2011/Social_Medias/21st-century-statecraft/en/index.htm 

3. Stefanie, B. Security Policies 2.0: Can Facebook, Twitter and Co Make an Impact?, 

http://www.atlantic-community.org/index/Open_Think_Tank_Article/Security_ 


115

116 


Policies_2.0%3A_Can_Facebook%2C_Twitter_and_Co_Make_an_Impact%3F 

4. http://www.whitehouse.gov/cybersecurity 

5. http://www.enisa.europa.eu/ 

6. http://natolibguides.info/cybersecurity 

1. Tim O'Reilly, What Is Web 2.0.Design Patterns and Business Models for the Next Generation of Software, 

http://oreilly.com/web2/archive/what-is-web-20.html, (25.10.2012 г.) 

2. Panetta warns US of ‘cyber Pearl Harbor’, http://www.ft.com/intl/cms/s/0/6c06b03a-1423-11e2-9ac6- 

00144feabdc0.html#axzz29x6vzRhA , (25.10.2012) 

3. Макар и в по-малки мащаби, от същия характер е атаката срещу литовски сайтове през юли 

2008 г., след приемането от Сейма (парламента) на закон, забраняващ на територията на Литва 

употребата по време на събрания и митинги на символи на СССР, които са приравнени към 

символите на Третия Райх. 

4. Естония е и първата държава в света, провела избори за местна власт чрез интернет (2005) 

5. http://www.kommersant.ru/Doc/766063 , (25.10.2012) 

6. http://www.rbcdaily.ru/2007/05/15/focus/562949979112211, (25.10.2012) 

7. Зловредният софтуер (Malware) обикновено се използва, за да се откраднат пароли и други данни 

или да се отвори "задна врата" към компютър, така че да може да е открит за външни. Такива 

"зомби" машини могат да бъдат свързани до хиляди, ако не и милиони, с други по целия свят и 

да се създаде “botnet”. Botnets се използват за изпращане на спам, разпространение на зловреден 

софтуер или за започване на разпределен отказ на услуги - DDoS атаки (случаят с Естония), 

които се опитват да блокират целенасочено компютърната мрежа от претоварване с безброй 

фалшиви молби. 

8. http://www.washingtonpost.com/world/national-security/us-israel-developed-computer-virus-to-slowiranian-nuclear-efforts-officials-say/2012/06/19/gJQA6xBPoV_story.html, 

(22.10. 2012) 

9. Експертите периодично разкриват нови образци на зловреден софтуеър: Dugu (10.2011); Gauss 

(08.2012) 

10. У нас, само през последните месеци, анонимните блокираха сайта на МС (10.12), на парламента 

и групата на ДПС (08.12) на Лукойл (09.12), http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=974450, 

(26.10.2012) 

11. Cyberwar.War in the fifth domain, http://www.economist.com/node/16478792, (26.10.2012) 

12. http://eugene.kaspersky.ru/2012/06/14/flame-that-changed-the-world/ , (26.10.2012) 

13. http://www.undemocracy.com/A-RES-53-70/page_1, (26.10.2012) 

14. http://conventions.coe.int/Treaty/en/Treaties/Html/185.htm, (27.10.2012) 

15. В България е в сила от 2005 г. 

16. http://www.scrf.gov.ru/documents/6/112.html, (27.10.2012) 

17. http://ictnews.uz/ru/2012/10/19/rules, (27.10.2012) 

18. http://www.nato.int/cps/en/natolive/topics_49193.htm. (27.10.2012) 

19. Rex B. Hughes, NATO and CyberDefence- Mission Accomplished?, Ap: 2009nr1/4 

20. http://www.un.org/disarmament/HomePage/ODAPublications/DisarmamentStudySeries/PDF/DSS_33_ 

Russian.pdf (27.10.2012) 

21. Cyberspace Policy Review: Assuring a Trusted and Resilient Information and Communications Infrastructure, 

http://www.whitehouse.gov/assets/documents/Cyberspace_Policy_Review_final.pdf, (27.10.2012) 

22. International Strategy for Cyberspace. Prosperity, Security, and Openness in a Networked World / SEAL 

of the President of the United States. Washington D.C., 2011.May. 26 p., http://www.whitehouse.gov/sites/ 

default/files/rss_viewer/international_strategy_for_cyberspace.pdf, (27.10.2012) 

23. Department of Defense Strategy for Operating in Cyberspace / Department of Defense United States of 

America. Washington D.C., 2011. July. 14 p., www.defense.gov/news/d20110714cyber.pdf , (27.10.2012) 

24. COM/2005/0229 final “i2010 – A European Information Society for growth and employment”; COM(2006) 

251 “A strategy for a Secure Information Society”; COM(2010) 245 final/2 “A Digital Agenda for Europe”; 

COM(2009) 149 on Critical Information Infrastructure Protection; DIRECTIVE 2009/140/EC 

25. James Blitz, UK seeks deals to counter cyber attacks, http://www.ft.com/intl/cms/s/0/c1296d92-0cb1-11e2a73c-00144feabdc0.html#axzz29Hf1X4xR, 


26. See Babst Stefanie, Security Policies 2.0: Can Facebook, Twitter and Co Make an Impact?, http://www. 

atlantic-community.org/index/Open_Think_Tank_Article/Security_Policies_2.0%3A_Can_Facebook%2C_ 

Twitter_and_Co_Make_an_Impact%3F , (27.10.2012) 

27. As documented by the Open Net Initiative. Richard Waters and Joseph Menn, “Closing the Frontier,” 

Financial Times, March 29, 2010 Цит. се по: Nye, Joseph S. The future of power, NY, 2011,130 

28. В теорията на комуникацията – хора или институции, които действат като филтри и разпространители 

на информация 

29. http://news.err.ee/politics/6c3ff429-93d2-4979-81d2-3de29e42d763,(27.10.2012) 



Единадесети Основен курс по 

дипломация за стажант-аташета 

От 12 март до 11 юни 2012 г. Дипломатическият институт проведе своя единадесети 

Основен курс по дипломация за стажант-аташета. В края на курса всички 

участници защитиха свои експертни доклади на разнообразни и актуални теми. 

Всички 28 експертни доклада са достъпни, в пълния им текст, в Библиотеката на 

Дипломатическия институт. Тук са представени резюмета на някои от тях. 

Израстването на Индия като глобална сила 

Виктория Черноокова 

Велика (глобална) сила е държава, която разполага с извънредно голяма икономическа, 

военна и политическа мощ, даващи й възможност да взима участие в 

решаването на важни въпроси в глобален план. Индия разполага с капацитета да 

бъде такава, а по-сериозното изследване на външнополитическата й позиция и на 

новите й партньори и членства убедително говорят за присъщите черти на глобална 

сила. 

От възникването си като независима държава през 1947 г. вече повече от 

шест десетилетия Индия е демокрация – най-голямата, най-многолюдната демокрация 

в света. Механизмът на широко регионално и социално представителство 

в ръководните органи на властта, провеждането на демократични избори и 

успешното функциониране на коалиционни правителства доказват политическа 

стабилност. Същевременно, съществуващите социални предизвикателства 

пред страната не са за пренебрегване. Важен елемент на външната политика на 

Индия е последователната й подкрепа за мира и сигурността и за демокрацията 

в глобален план, което допринася за все по-сериозното й приемане като 

водеща политическа сила на международната сцена. 

В икономиката на страната политиката на задоволяване чрез собствено производство 

е водеща в периода след получаване на независимостта на страната. 

След 1990 г. политиката на либерализация, нейната приемственост и запазване 

на доминиращата роля на държавата играят положителна роля за превръщането 

на Индия в една от най-бързо развиващите се икономики в света. Индия се стреми 

да използва демографската си специфика като икономически дивидент: огромен 

трудов ресурс, преобладаващо младо население с добро образование и квалификация. 

Добрият инвестиционен климат и стабилните валутни резерви на страната 

способстват също за позиционирането на Индия в челната петица на държавите 

с проспериращи икономики. Основните предизвикателства пред по-нататъшното 

развитие на страната, решими чрез институционална реформа, могат да бъдат 

обобщени като: борба с корупцията, подобряване на предоставянето на основните 

обществени услуги и поддържане на бърз и приобщаващ растеж. 

Признаването на една държава като значима на международната сцена включва 

и притежаване на статут на отговорна ядрена държава. Макар да не е сред 

петте официално признати ядрени държави, които са страни по ДНЯО, Индия 


117

118 


разполага със сериозен ядрен потенциал и изпълнява международните стандарти 

в тази област. Що се отнася до численост и капацитет на военните способности, 

няма съмнение, че Индия е световна сила. За поддържането на вътрешна 

сигурност и неутрализирането на външни заплахи, Индия има на разположение инструментариума 

на своите въоръжени, паравоенни и централизирани полицейски 

сили, щатска полиция, военновъздушен и военноморски флот, развива програми за 

противоракетна отбрана и космически програми и има изключителен научно-технологичен 

потенциал. Страната е водещ в света вносител на оръжие, а високите 

разходи за отбрана й дават стратегическо предимство на фона на намаляващите 

бюджети на европейските държави. 

Индия заявява сериозна ангажираност по линия на борбата с тероризма и на 

международно ниво е сред най-големите участници в мироопазващи и хуманитарни 

мисии на ООН. 

От 1947 г. страната води външна политика на необвързаност. Интересите 

си защитава, следвайки предимно прагматичен подход, умело установявайки съюзи 

и партньорства, които обаче да не ограничават самостоятелността й при 

вземане на решения. Като водеща регионална сила тя осъществява политика 

на добросъседство, активно партнира икономически на съседните и други развиващи 

се страни на двустранна основа и гледа на икономическата интеграция 

в южноазиатския регион като на стратегически приоритет. Подобряването на 

отношенията със съседен Пакистан е ключово за стабилността на региона. Пекин 

остава най-голяма потенциална заплаха за сигурността и най-голям съперник 

на Делхи, но прагматизмът води до поддържане на високо равнище на търговскоикономическите 

отношения на двустранна основа и на политическо сътрудничество 

в рамките на международните организации. Отношенията с Русия като 

традиционен партньор и превръщането в последното десетилетие на САЩ в 

стратегически партньор имат не само икономическа, но и политическа тежест, 

а предстоящото финализиране и сключване на ССТ с ЕС се очаква да създаде един 

от най-големите свободни пазари в световен мащаб. Индия ясно заявява намерението 

си за превръщане в глобален актьор чрез участие в международни форуми 

и партньорства като БРИКС, АСЕАН, Форум „Азия - Европа”, Г-20, а основна цел и 

стремеж на страната е постоянното място в разширен състав на Съвета за 

сигурност на ООН. Не е за подценяване и влиянието на многобройната индийска 

диаспора по света. Страната не членува във военни блокове. 

Основните предизвикателства по пътя на израстването на Индия като глобална 

сила, са предимно вътрешни, както и трудности, обусловени от икономическия 

растеж – от демографски характер и такива, свързани с правилното му управление 

и стимулиране. Отчитайки възможностите и потенциала на Индия, 

необходимостта от ангажирането й за справяне с глобалните проблеми, регионалната 

и международна сигурност и стабилност, както и настоящата и 

бъдеща международна конюнктура, факторите в полза на тезата, че Индия е 

или скоро ще бъде глобална сила, са по-силни. 

Дългогодишното традиционно приятелство и взаимноизгодно сътрудничество 

на България с Индия, както и ролята на България като държава-членка на ЕС в 

контекста на стратегическото партньорство ЕС - Индия, са основа за по-нататъшно 

издигане и укрепване на българо-индийското партньорство. 



Външната политика на Република Южна Африка – 

изолиран случай или тенденция? 

Зорница Грекова 

Експертният доклад на тема: “Външната политика на Република Южна Африка 

– изолиран случай или тенденция?” е посветен на най-новото развитие на външната 

политика на най-голямата и могъща държава не само в региона на Южна Африка, но 

и на целия африкански континент. Преодоляла наследството от апартейда, държавата 

получава легитимното „право” да подпомага останалите африкански държави 

в постигането на стабилност, която от своя страна да допринесе за мира и стабилността 

на целия континент. 

За обективното изясняване на позицията, актуалността и характера на външната 

политика на Република Южна Африка необходимо е тя да бъде сравнена с друга 

държава, която има възможностите, желанието и легитимността да бъде регионален 

лидер. За целта Индонезия бе избрана като държава, която предлага интересни 

гледни точки за сравнение и анализ. В доклада са анализирани накратко и причините, 

които позволяват да бъде направено подобно сравнение. 

Докладът е разделен на четири части. Първата е уводът, в който се изясняват 

теоретични постановки на външната политика на РЮА. Външната политика 

на Република Южна Африка се определя от няколко ключови позиции, обединени в 

т.нар. политика след апартейда (post-Apartheid foreign policy). Това поставя всеотдайността 

на държавата към мира, стабилността и обществено-икономическото 

развитие на континента в центъра на южноафриканската външна политика. Това 

й дава възможност да взема активна позиция и по отношение на разиграващите 

се кризи в различни части на континента – Кот д’Ивоар в Западна Африка и Либия 

в Северна Африка. Тези две кризи и политиката на РЮА към тях са в основата на 

анализа в настоящата разработка. 

Втората част анализира кризата в Либия и последователната политика на РЮА 

към нея. След началото на либийската криза южноафриканският президент Джейкъб 

Зума защитава идеята, че най-добрият начин за излизане от тази криза е да 

се приложат „африкански решения на африканските проблеми”. Това не се случва и 

РЮА е принудена да се откаже от търсената ръководна роля. Все пак Южна Африка 

продължава да се стреми към влияние върху процесите в Либия. 

Третата част разглежда конфликта в Кот д’Ивоар и изменящата се с течение 

на времето позиция на РЮА. След настъпването на пост-изборна криза в западноафриканската 

държава Южна Африка действа внимателно, а след време променя 

позицията си, за да може да играе ролята на арбитър между двете спорещи страни. 

Четвъртата част е посветена на заключенията, които може да се направят въз 

основа на анализа на политиката на РЮА спрямо кризите в Либия и Кот д’Ивоар и на 

сравнението й с политиката на Индонезия. Като основно се налага заключението, 

че става въпрос за тенденция както във външната политика на РЮА, така и в политиката 

на различни държави от глобалния Юг. Накратко, останалите заключения 

са следните: 

• наследената от успехите на борбата срещу апартейда легитимност дава 

възможност на Южна Африка да се намесва в онези конфликти на африканския 

континент, които смята за особено важни и за чието окончателно раз- 


119

120 


решаване тя може да допринесе; 

• въпросът за ненамесата във вътрешните дела на държавите е абсолютен 

императив на външната политика на РЮА и Индонезия; 

• намесата на ООН се разглежда като единствения легитимен инструмент 

за разрешаването на граждански войни, вътрешни или междудържавни конфликти; 

• институционализирането на регионалното сътрудничество във функциониращи 

междуправителствени организации с регионален обхват и континентално 

влияние също е приоритет както на РЮА, така и на Индонезия; 

• Република Южна Африка и Индонезия настояват за засилване на сътрудничеството 

Юг - Юг и на Новото азиатско-африканско стратегическо сътрудничество 

(НААСС) както на регионална, така и на двустранна основа. 

• РЮА и Индонезия разглеждат новия световен ред след края на Студената 

война през 1991 г. като преходен към многополюсен свят, в който нито една 

велика сила няма да има правото и възможността да го превърне в еднополюсен. 

Накрая може да се изтъкне, че макар политиката на Република Южна Африка 

да не е изключение от политиката на повечето издигащи се държави от глобалния 

Юг, то тя има своите уникални характеристики, които са продиктувани от миналото 

й, апартейда, особеното й положение на африканския континент и мястото 

й в съвременните международни отношения. Подобна политика може да се окаже 

изключително успешна в бъдеще, ако не бъдат допуснати отклонения в търсене на 

все по-голяма мощ и влияние върху процесите в региона на Южна Африка и на целия 

континент. 

Отношения Турция – ЕС: актуално състояние и перспективи 


Мануела Трайкова 

Целта на настоящия доклад е да направи анализ на състоянието на преговорния 

процес на ЕС с Турция към момента, като се разгледат основните проблеми, 

които го възпрепятстват и перспективите за тяхното развитие, както и факторите, 

които оказват влияние. 

Анализът на преговорния процес показва, че той не върви нормално и със задоволителни 

темпове още от самото начало и сегашният застой не е изненада. В 

момента надеждата за съживяването му е насочена към позитивния дневен ред, 

чиято цел е да облекчи преговорите и да им даде нов тласък. В същото време не 

е ясно какъв ще бъде ефектът от тази инициатива и дали ще постигне „видими” 

резултати. 

Двата основни проблема, които възпрепятстват развитието на преговорния 

процес на Турция с ЕС, са Кипърският въпрос и съпротивата на Франция. Кипърският 

въпрос е непосредствена причина за блокиране на 8 преговорни глави и към 

момента няма положително развитие по него. Очакванията на ЕС към турската 

страна са да изпълни своите ангажименти. Ситуацията се влошава още повече в 

контекста на предстоящото председателство на Република Кипър на Съвета на 

ЕС през втората половина на 2012 г. Турската страна е категорична, че ще блокира


преговорния процес по време на председателството. На следващо място пречка се 

явява и Франция, която е против членството на Турция в ЕС и блокира някои от преговорните 

глави. Подобни позиции будят недоверие в турската страна и са фактор, 

който се отразява негативно на политическата и обществената подкрепа в Турция 

за демократичните реформи. Тъй като за твърдата позиция на Франция принос 

има бившият президент Никола Саркози, очакванията са новият френски президент 

Франсоа Оланд да промени политиката по отношение на турското еврочленство 

в положителна насока. На този етап, позицията му не е еднозначна и вероятно в 

бъдеще ще зависи от вътрешната и външнополитическата конюнктура. 

Преговорният процес за членство в ЕС предполага реформи във вътрешен план и 

в този смисъл вътрешнополитическата обстановка в Турция е един от факторите, 

който влияe върху напредъка на преговорите, тъй като обуславя темпото 

на реформите в страната. От 2002 г. управляваща партия в страната е Партията 

на справедливостта и развитието (ПСР), която премахва редица ограничения 

по отношение на религиозна идентичност и води успешна икономическа и социална 

политика, с което разширява кръга от поддръжници. Същевременно се наблюдават 

остри противоречия между проислямистките и кемалистките среди в страната по 

отношение мястото на религията в обществото, разбиранията за „светска държава” 

и ролята на военните в политическия живот. Вътрешнополитическата ситуация 

в страната остава като цяло неблагоприятна, като предизвикателствата 

пред намирането на обществен и политически консенсус по ключови въпроси се запазват. 

Сред основните приоритети на ПСР днес е приемането на нова конституция, 

като на нея се залагат голями очаквания, включително да даде възможност за 

положителна промяна по кюрдския въпрос. Това е важно, защото кюрдският въпрос 

е най-сериозният проблем пред турската държава и общество. От началото на 

своето управление ПСР проявява смелостта да търси решение на проблема, което 

да се основава не само на военни мерки. Предприети са, макар и ограничени, мерки 

за разширяване на културните права на кюрдите. Продължаващата терористична 

дейност на Кюрдската работническа партия (ПКК), неконструктивното поведение 

на прокюрдската партия на демократично общество (ПДО), преобладаващите нагласи 

в турското общество и политически сили срещу предотстъпването на широки 

права на кюрдите, всичко това показва, че не е възможно да се намери допирна 

точка, която да се превърне в основа за намирането на трайно и цялостно решение. 

След края на Студената война Турция се стреми да провежда многопосочна 

и активна политика в различни региони. Именно това я прави важен партньор за 

ЕС, защото географско разположение на Турция е стратегическо – турската територия 

се явява енергиен коридор за алтернативни на руските енергийни доставки. 

Същевременно турската външна политика е изправена пред сериозни предизвикателства. 

В условията на „Арабската пролет” принципът за “нулеви проблеми” 

със съседите се оказа неефективен. Счита се, че Турция може да послужи като модел 

за демократизация на арабските страни, които са изправени пред сериозни социално-икономически 

реформи, но за да бъде модел, турската страна трябва първо да 

направи реформи и да разреши собствените си проблеми във вътрешен план, а това 

е свързано именно с продължаването на процеса на хармонизация с европейското 

законодателство. Затова отношенията на Турция с ЕС и присъединяването й към 

съюза си остават сред основните приоритети в нейната външна политика. 

В заключение са направени следните изводи: 


121

122 


• Въпреки положените до момента усилия за напредък в рамките на преговорния 

процес, причините, които го възпрепятстват, остават. 

• Напредъкът в преговорния процес близо седем години след неговото начало е 

силно ограничен и фактът, че се стигна до необходимостта от инициатива 

като позитивния дневен ред, представлява негативна оценка за постигнатото 

до момента. 

• Вътрешнополитическата обстановка в Турция остава неблагоприятна 

за търсенето на решения на основните проблеми, които също затрудняват 

напредъка в преговорния процес. 

• През последните години външнополитическата роля на Турция нарасна, с 

това и атрактивността й като партньор на ЕС по отношение на няколко 

важни региона. Успоредно с това, Турция носи бремето на сериозни двустранни 

проблеми – някои от тях с дългогодишна история, а други появили се в 

последните години и поставили под въпрос принципа на „нулеви проблеми със 

съседите”. 

• Независимо от крайния резултат от преговорния процес, сътрудничеството 

по външнополитически въпроси ще е от интерес както на ЕС, така 

и на Турция, чиято основна стратегическа цел е да се превърне в „мост” 

между Изтока и Запада. 

Регионални и интеграционни блокове в Латинска Америка 


Незабравка Възелова 

Регионът на Латинска Америка се характеризира с общ език, общо историческо 

минало, общ манталитет и, в известен смисъл, с чувство за общност. Затова интеграцията 

изглежда логичен процес. Същевременно такава пълна интеграция не е 

налице до днес, а тя е от особена значимост, за да не се маргинализира регионът в 

един многополярен свят. 

Първата характеристика на интеграцията в Латинска Америка е, че макар и 

повечето блокове да се създават с цел сближаване на икономиките, неизбежна компонента 

е и оформянето на общи политически позиции. Затова не можем да правим 

разделение на политически и икономически блокове – с малки изключения съществуващите 

регионални блокове притежават характеристиките както на икономически 

интеграционни блокове, така и на форуми за политическо сътрудничество. Втората 

основна характеристика на интеграцията в Латинска Америка е, че регионът представлява 

един вид лаборатория, в която се експериментират различни виждания за 

това по какъв начин следва да се осъществи интеграцията. Като цяло преобладава 

нежеланието интеграцията да се осъществява посредством наднационални институции 

и чрез създаване на наднационални норми. Приема се, че по-малко бюрокрация 

ще направи интеграцията по-успешна. Третата основна характеристика на интеграцията 

в Латинска Америка е, че тя не е единна, а успоредно протичат различни 

интеграционни процеси както на регионално, така и на субрегионално ниво. Основните 

интеграционни субрегиони са Южна Америка, Централна Америка и Карибите. 

Основните интеграционни блокове в Южна Америка са МЕРКОСУР и Андската 

общност, а през последните години се наблюдава опит за тяхното сливане посредством 

инициативата УНАСУР. МЕРКОСУР и Андската общност са постигнали значителни 

успехи в интеграцията като създаване на митнически съюз и премахване на 

много от пречките пред свободната търговия. Същевременно двата интеграционни 

блока имат редица проблеми, свързани с разликата в богатството между отделните 

държави, протекционистичната политика на някои от държавите-членки, нере-


шени гранични спорове, различни политически виждания за начина на осъществяване 

на интеграцията и др. УНАСУР от своя страна е най-новият проект за интеграция 

в Латинска Америка, набрал е инерция и на него се възлагат надежди да осъществи 

така желаното обединение на Южна Америка. За съжаление са налице множество 

пречки пред осъществяването на ефективна интеграция в този блок както от политически, 

така и от икономически характер. 

Отношенията между Европейския съюз (ЕС) и Латинска Америка датират от 

60-те години на миналия век, като получават съществено развитие през последните 

30 години. Днешното партньорство отразява увеличаващото се значение и 

растящ потенциал на латиноамериканския регион и желанието на двете страни за 

оформяне и форсиране на едно стратегическо партньорство в бъдеще. Съществена 

характеристика на отношенията е, че ЕС подкрепя съществуващите инициативи 

за регионална интеграция. Във връзка с това инициативите на ЕС най-напред помагат 

за консолидиране на пазарите в Латинска Америка и едва след това съдействат 

за търговска интеграция с ЕС. Сътрудничеството на ЕС с Латинска Америка 

включва три аспекта: 1. сключване на споразумения за асоцииране; 2. програми за 

сътрудничество за регионално развитие, финансирани посредством инструмента 

за сътрудничество за развитие (Development Cooperation Instrument - DCI); 3. сключване 

на споразумения за партньорство в рамките на Споразумението от Котону. 

Политиката на България към страните от Латинска Америка днес се провежда 

в контекста на политиката на ЕС спрямо региона. В качеството си на нов член на 

ЕС, страната ни е възприела като свои стратегиите и програмите на Съюза за 

сътрудничество с държавите от Латинска Америка. Но освен това с някои от тези 

страни до 80-те години на XX-ти век България е имала свои отношения на сътрудничество, 

макар и мотивирани от идеи, различни от тези на ЕС. Затова България 

има и собствени интереси в Латинска Америка и следва да търси ниши, посредством 

които да засилва икономическите връзки, а тежестта на региона в международните 

организации показва, че значението му за България е не само икономическо, но и 

политическо. 

Списък на експертни доклади от единадесетия Основен курс 

по дипломация за стажант-аташета 

1. Публичната дипломация на ЕС: прояви и поуки 

Автор: Асен Зехтинджиев, Консултант: Лазар Копринаров 

2. Мерки на ЕС за справяне с дълговата криза 

Автор: Борислав Евлогиев, Консултант: Енчо Димитров 

3. Израстването на Индия като глобална сила 

Автор: Виктория Черноокова, Консултант: Ася Цветанова 

4. Развитие на регионалните интеграционни процеси в Южна Азия. Ролята 

на СААРК 

Автор: Владимир Христов, Консултант: Ася Цветанова 

5. Необходима ли е на ЕС стратегия за Черно море? 

Автор: Геновева Червенакова, Консултант: Александър Бакалов 

6. Отношения Русия – ЕС в енергийната сфера 

Автор: Деница Велчева, Консултант: Нина Дюлгерова 

7. Външнополитическо отражение на решението на Международния съд в 

Хага по спора за името между Република Македония и Гърция 

Автор: Десислава Гушева, Консултант: Адела Пъшкова 

8. Визовата политика на ЕС като средство за стимулиране на законната 

миграция и превенция на незаконната миграция 

Автор: Евгения Иванова, Консултант: Божидара Сърчаджиева 


123

124 


9. Проблеми пред европейската и евро-атлантическа интеграция на 

Босна и Херцеговина 

Автор: Евтим Евтимов, Консултант: Александър Манов 

10. Бъдещето на политиката на разширяване на ЕС в контекста на финансовата 

криза и събитията в Южното Средиземноморие 

Автор: Екатерина Ангелова, Консултант: Десислава Найденова 

11. Отношения Русия – НАТО 

Автор: Елена Ованезова, Консултант: Нина Дюлгерова 

12. Политиката на България към българските общности зад граница 

Автор: Емил Георгиев, Консултант: Емил Миланов 

13. Външната политика на Република Южна Африка – изолиран случай или 

тенденция 

Автор: Зорница Грекова, Консултант: Звездалин Лалов 

14. Актуални аспекти в отношенията между Индия и Пакистан 

Автор: Илия Колунчев, Консултант: Ася Цветанова 

15. Стратегическо и геополитическо значение на Армения за заинтересованите 

страни от региона 

Автор: Ирина Дакова, Консултант: Кирил Стоянов 

16. Въпросът с членството на Палестина в ООН и неговото отражение 

върху системата на организацията 

Автор: Йордан Димитров, Консултант: Ангел Ангелов 

17. Операции на НАТО – уроците от Афганистан и Либия 

Автор: Кирил Апостолов, Консултант: Ирена Димитрова 

18. Отношения Турция – ЕС: актуално състояние и перспективи 

Автор: Мануела Трайкова, Консултант: Димитър Станчев 

19. Енергийна политика на Азербайджан в Кавказкия регион 

Автор: Марианна Конова, Консултант: Нина Дюлгерова 

20. Основни приоритети на България в преговорите по многогодишната 

финансова рамка на ЕС за периода 2014-2020 г. 

Автор: Надя Живкова, Консултант: Елица Пеева 

21. Регионални и интеграционни блокове в Латинска Америка 

Автор: Незабравка Възелова, Консултант: Лазар Копринаров 

22. България и евро-атлантическата интеграция на Черна гора 

Автор: Петър Петров, Консултант: Антоанета Найденова 

23. Публична дипломация – американски и европейски модели 

Автор: Ради Игнатов, Консултант: Здравко Попов 

24. Вишеградска регионална група – пример за регионално сътрудничество 

в Централна Европа 

Автор: Светозар Димитров, Консултант: Здравко Попов 

25. Отношения ЕС-ООН в контекста на прилагане на Лисабонския договор 

Автор: Теодора Илиева, Консултант: Ангел Ангелов 

26. ЕС и Южен газов коридор 

Автор: Християна Христова, Консултант: Петър Попчев 

27. Външна политика на Турция в Близкия изток и Северна Африка в контекста 

на Арабската пролет 

Автор: Юлиан Китипов, Консултант: Димитър Станчев 

28. Организацията на американските държави: роля и проблеми 

Автор: Янко Йорданов, Консултант: Лазар Копринаров 


БИБЛИОТЕКА НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ 

Анотации на книги 

„Войни за ресурси”, Майкъл Т. Клер 

В своята книга „Войни за ресурси” Майкъл Клер представя едни от най-значимите 

конфликти след Студената война, породени от жаждата на някои държави 

да притежават ресурси – толкова необходими за сигурността и икономическата 

мощ на една страна. 

Човешката история е белязана от дълга поредица от войни за ресурси, водени 

още по времето на най-ранните цивилизации. След края на Студената война стремежът 

на Великите сили към съперничество за ресурси се проявява с още по-голяма 

сила. Според Майкъл Клер конфликтите, свързани с жизненоважни ресурси, със 

сигурност ще зачестят предвид нарастващото значение на икономическата мощ 

в политиката за сигурност на отделните държави и увеличаващото се световно 

търсене на ресурси, както и предвид вероятността от появата на недостиг и 

наличието на множество спорове върху правото на собственост. 

Авторът разкрива основните причини, поради които притежаването на ресурси 

е от особена важност за всяка страна. Сред тези причини той най-силно 

откроява икономоцентристката политика за сигурност на всички велики сили, 

която води до икономическа мощ. За да може една държава да бъде водеща сила в 

съвременната епоха, тя трябва да притежава просперираща вътрешна икономика 

и конкурентоспособност на продукцията си. Майкъл Клер прави заключението, че 

„динамиката на световната политика за сигурност се обяснява със значението на 

ресурсите”. 

В следващите глави авторът разглежда конкретни конфликти за ресурси, 

като условно ги разделя на конфликти за нефт и петрол; за вода; за злато, скъпоценни 

камъни и дървен материал. 

На преден план са изведени три основни конфликта за петрол, които образуват 

т.нар. „стратегически триъгълник”, а именно – конфликтите в Персийския 

залив, в Каспийския басейн и в Южнокитайско море. 

Регионът на Персийския залив е разкъсван от борби за власт, религиозни схизми 

и териториални спорове. В миналото тези разделения често пъти са предизвиквали 

избухването на насилие и вероятно в бъдеще тази тенденция ще се запази. Тъй 

като подобни размирици могат да застрашат световните доставки на петрол, 

възможността от външна намеса, особено от намеса на САЩ, непрекъснато нараства. 

От своя страна държавите, които притежават ресурси, ще превърнат 

защитата им в основна част от националната и икономическата си сигурност. 

Майкъл Клер отбелязва ролята и влиянието на САЩ и в Каспийския басейн, 

където те имат стратегически интереси. Според него основните цели на САЩ 

са: да развие каспийските енергийни запаси като алтернативен източник и да осигурява 

пренасянето на каспийския нефт и газ без преминаването им през Русия и 

Иран. Тези американски интереси противоречат на интересите на страните от 

Каспийския регион, което неминуемо води до конфликт. 


125

126 


Не по-малко внимание авторът обръща и на ситуацията в Южнокитайско море. 

Подводните му ресурси са причина за множество неразбирателства между граничещите 

с него страни и всяка една от тях, предявила претенции за собственост, 

е готова да използва военна сила, за да защити жизненоважните си национални 

интереси. Това, което подклажда борбата за контрол над подводните енергийни 

ресурси, е невероятният икономически растеж на Азиатско-Тихоокеанския регион. 

Майкъл Клер застъпва тезата, че на пръв поглед водата изглежда малко вероятен 

източник на конфликти. И все пак споровете за вода характеризират цялата 

история на човечеството. Глобалните промени в климата ще усложнят ситуацията. 

Много от горещите континентални области като Африка (Нилският басейн) 

и Югозападна Азия (басейните на Тигър, Ефрат и Йордан) ще бъдат силно засегнати. 

Важните източници на вода, както и на нефт, са разположени в гранични 

райони, което може да доведе до избухването на териториални конфликти. Много 

често една река протича през няколко страни, които са разделени в политическо, 

идеологическо, религиозно и етническо отношение, което допълнително засилва 

възможността за избухване на конфликти. Този риск се засилва и от липсата на 

обща система за справедливо разпределение на общите водни запаси. 

Авторът отстоява позицията, че петролът и водата не са единствените 

спорни ресурси. Някои други са достатъчно ценни и търсени, за да предизвикат 

конфликт вътре в държавата, обикновено между етнически и политически групи, 

при които вече съществуват множество разногласия. Голямо е световното търсене 

на злато, диаманти, ценни минерали и дървен материал и затова тези ресурси 

могат да бъдат източник на значителни доходи. Обикновено подобни конфликти 

са свързани с дългогодишни етнически, политически и регионални вражди. В много 

от случаите даден ценен ресурс е концентриран в област, която е окупирана или 

която е обект на апетитите на определена етническа или религиозна група, стремяща 

се да усили политическата си власт или да се отдели от съществуващата 

държава. Това, което поддържа бойните сражения, е желанието да се извлече печалба 

от експлоатацията на ресурсите. Такива примери са конфликтите в Бунгенвил, 

Сиера Леоне, Борнео, Конго, Индонезия и др. 

Заключението на автора е, че „през следващите години войните за ресурси ще 

се превърнат в най-големия проблем за световната сигурност”. 

„Източният въпрос – политическа и дипломатическа 

история”, част 2, проф. Георги. Генов 

Проф. Георги Генов е един от бележитите български учени на царство България. 

Завършва право и дълги години е професор по междудържавно и международно 

право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Специализира международно 

право във Франция и Италия. Автор е на голям брой научни трудове, сред 

които "Ньойският договор и България", "България и Обществото на народите", 

"България и Европа. Сан Стефано и Берлин – 1878" и др. Публикува множество статии 

и в периодичния печат – преди всичко по въпросите на външната политика, 

където е безспорен авторитет. Участник е в българската делегация в Париж през 



1919 г., депутат в ХХIII Обикновено народно събрание и член на БАН. След държавния 

преврат на 9 септември 1944 г. проф. Георги Генов е осъден от т.нар. "Народен 

съд" на затвор и е лишен от правото на преподавателска дейност в университета. 

Посмъртно е реабилитиран. 

Плод на научните изледвания на проф. Генов, реализирани по време на специализациите 

му във Франция и Италия, е двутомното съчинение върху Източния въпрос 

– системен труд, посветен на външната политика на България, балканските 

държави и балканската политика на Великите сили. Това е най-пълното изследване 

на български учен върху Източния въпрос. 

За водедел в изследването си върху Източния въпрос, за начало на който учените 

определят Кючюккайнджарския договор от 1774 г., за край – Лозанския договор 

от 1923 г., проф. Генов избира Парижкия конгрес от 1856 г. С неговото разглеждане 

и предхождащата го война от 1853 г., останала в историята като Кримска, 

започва и втората част на двутомния му труд. Разбира се, датата не е избрана 

нито случайно, нито пък защото се явява своеобразна хронологична „среда”. Събията 

от 1856 г. бележат кулминацията на Източния въпрос – от проблем, който 

допреди това се е разглеждал като изцяло руски, незасягащ другите Велики 

сили, Източните дела стават централен общоевропейски интерес, които в крайна 

сметка ще подпали бурето с барут през фаталното за Европа лято от 1914 г. 

Последвалите години след Парижкия конгрес са изпълнени с борба между Великите 

сили. Всяка цели да наложи собствените си интереси върху ареала на разпадащата 

се Османска империя и населяващите я различни народи, имащи лошата участ да 

попаднат в центъра на голямата дипломатическа игра. Проф. Генов се фокусира 

главно върху политиката на водещите страни във Въпроса – Русия, Хабсбургската 

монархия и Великобритания. С изключителен детайл авторът представя на 

читателя събията, определили курса на Източния въпрос, като същевременно ги 

анализира. Читателят може да се запознае от първо лице със съдържанието на 

множество дипломатически документи от онази епоха, което му дава възможност 

максимално да се доближи до събията и да изгради собствена представа за тях. 

,,Моралната карта на България”, Иван Хаджийски 

Иван Хаджийски е автор на 4 книги и над 20 студии и статии, в които умело съчетава 

социологическо проучване и психологическа методика. Творческият му път 

изразява стремежа му да пресъздаде комплексната българска народопсихология. 

Трите анкети-обиколки, които той провежда в рамките на 4 години, са основополагащите 

жалони на неговия труд. Анализирайки солидния етнографски масив, който 

натрупва по време на проучването си, Хаджийски полага основите на нов клон 

в науката – конкретната масова психология на българина. Пресъздавайки света 

на българина с щриха на хумористичното, той ни дава възможност да проследим 

причините за разпадането на патриархалния бит и морал. 

Книгата ,,Моралната карта на България‘‘ включва широк спектър от творчеството 

на Хаджийски – поместен е най-известният му труд "Оптимистична 

теория на нашия народ", както и редица студии и есета. Обект на изследване 


127

128 


е селячеството, еснафът, патриархалният бит и нравственост и съвременният 

морал. Хаджийски разглежда личността на българина като плод на обществените 

отношения и среда, а елементите на вътрешния душевен бит назовава душевност. 

Той определя три главни периода на нравствено развитие: колективизъм, 

индивидуализъм и егоизъм, като поставя душевността на българина съответно 

в три ипостаса: първобитност – когато българската душевност е безлична; личност 

– когато се заражда еснафският индивидуализъм; и появата на модерния човек 

себичник. 

Основната черта на първобитния българин е простотата на нуждите, а оттам 

– и на бита и душевността. Всички нужди, радости и грижи се въртят около 

потреблението. Трудът е дружно усилие на борбата срещу природата, а не лично 

дело, и не подчертава личността. Първобитният български селяк се променя само 

по възраст, здравословно състояние и семейно положение. Единственото изтъкнато 

обществено положение – старейшина, не се получава по заслуги, а е предимство 

на старостта. Народните песни показват, че личните преживявания имат 

общ характер, защото не възпяват отделни лица, а цели обществени групи. Чрез 

‚,думане‘‘ се установява общественото мнение, което определя господстващата 

нравственост. 

Зараждането на еснафския индивидуализъм е в следствие на изтикването на 

българското население в по-неплодородните земи, което поставя началото на занаятчийството 

и търговията. Българският народ, чрез търговците и еснафите, 

стопански завоюва страната, която политически не му принадлежи вече четири 

века. Благодарение на пазара, който преодолява затвореността на земеделското 

натурално стопанство, българите престават да разбират под отечество само 

своето село. Хаджийски опровергава теорията, че българският народ има робска 

психология, която се корени в петвековното турско робство, като твърди, че 

всъщност то създава условия за премахване на феодалното самодържавие и съсловност 

и дава предпоставките за демократично изграждане на българите. Турците 

не съумяват да изградят правов ред, който чрез образование, възпитание, 

наказания и религия да държи българския дух в покорство. Ето защо българите са 

се управлявали по своите обичаи. Според Хаджийски демокрацията присъства в 

съзнанието на нашия род, защото тя е била условие за неговото обособяване като 

нация и освобождението ни. 

След пълното си въвличане в капитализма, българинът приема и последната 

форма на индивидуализма – егоизмът и появата на модерния човек себичник. Занаятчийското 

производство и търговията водят до неравномерно забогатяване 

и очертават различни обществени групи с отделен стопански бит. Така се слага 

край на старото стопанско и нравствено единство и равенство, както и на строгото 

спазване на патриархалните традиции, които постепенно се забравят. 

Хаджийски умело представя стопанското и нравствено разслоение на селото 

и индивидуализацията и егоизирането на стария общ патриархален морал. Моралната 

карта на България, която той описва, към днешна дата би била изградена 

само от стопанските и нравствени остатъци на задругата в селото, но чрез нея 

можем да открием новото, което капитализмът е донесъл в живота на българина. 



„Протестантската етика и духът на капитализма”, 

Макс Вебер 

В зората на модерните социални науки, преплитаща се с края на Просвещението 

и оптимистичната му, но нормативна визия за константно развиващия се и 

цивилизоващ се човек, се появява съвременната методологична социология. Тя не 

търси човешката природа задължително вътре в човека, както Хобс и Лок правят 

около два века по-рано, дори напълно игнорира идеята за породена от нея рационалност, 

за да се концентрира върху човешките действия, формирали света, в 

който живеем. А в началото на XX век, когато Макс Вебер, своеобразен баща на 

този метод, пише своя най-разпознаваем труд „Протестантската етика и духът 

на капитализма”, основният въпрос, завладяващ умовете както на учените, така 

и на масите, е проблематичната природа на капиталистическия начин на производство, 

моралът, който стои зад него (или, според някои, изобщо не съществува) 

и ефектът му върху все по-широките и солидарни работнически класи на европейските 

нации. 

Вместо да описва капитализма като поредната стъпка в безспирната класова 

борба на Маркс, Вебер се вглежда в отделните културни особености на историческите 

общности и тяхното развитие, за да намери там ядрото на предприемаческия 

дух. Книгата започва с описание на рационализацията в теологията, математиката, 

науките, държавното устройство и дори изкуствата и архитектурата, 

които отличават европейското развитие от това на всички други цивилизации. 

Вебер осъзнава, че разглеждането на комплексните връзки между тези явления, 

изградили устройството на модерния западен капитализъм, е трудоемка задача, 

и се концентрира върху този елемент, който вижда като основен за формирането 

на аскетичната работна етика, тясно обвързваща труда и спестовността със 

спасението на душата, типична за реформаторските религии – лутеранството, 

калвинизма, методизма и пуританството. Традиционализмът на католическата 

вяра по времето на формирането на този дух според Вебер е бил ретрограден – работата, 

за Тома Аквински, е била нужна в своята минимална форма, за да се запази 

виталността на индивида и на общността в нейната цялост, а натрупването на 

богатства се е смятало за грях и за най-пряк път към ада. 

Не и за протестантите, които, въпреки множеството вътрешни различия по 

специфични теми, обвързани със спасението на душата, се съгласяват, че упоритият 

труд в името на Бог е най-ценно качество, а пилеенето на време е първият 

и най-сериозен грях. Отразявайки тепърва набиращото инерция схващане за разделението 

на труда, протестантският религиозен клон отдава сериозно значение 

на професионализма в работата – своеобразно платоново arete, призвание, което 

максимизира полезността на работата както за индивида, така и за общността. 

Третият важен елемент в градежа на предприемчивия дух е скромността, идваща 

от факта, че човек не работи, за да живее от богатството си, да почива върху 

плодовете на труда и да се наслаждава на вкуса им, а за да спаси душата си (в 

основните протестантски клонове) или да разчете отредената му съдба (в калвинизма). 

Създадената бариера срещу алчността, според Вебер, не присъства в 

модерния, секулярен прочит на капитализма, изгубил своето религиозно начало, 


129

130 


а пролетариатът гледа, до известна степен с основание, на съвременниците си 

капиталисти като на упадъчна и алчна класа, за която печалбата се е превърнала 

от социално установена и богоугодна дейност в спорт, активиращ първични инстинкти 

– специалисти без дух, епукурейци без сърце. 

Макс Вебер не си позволява да прави генерални заключения за бъдещето на 

капиталистическия дух или за това на човечеството, както прави предшественикът 

му Маркс. Вебер не вижда тенеденциозна и необратима историческа 

последователност в изграждането на предприемаческата етика, а разглежда 

Лутер, Калвин, Бенджамин Франклин с неговото утилитарианство и техните 

последователи като герои в продължителна борба между рационализация и 

традиция, секуларизация и завръщане към корените, която е имала множество 

обрати и със сигурност няма предизвестен край. Но въпреки конкретните различия, 

за Вебер протестантствата съдържат прогресивно ядро, което – между 

реформацията и края на XIX век, действа като катализатор на оригиналния капиталистически 

дух. 



July/December 

MINISTRY OF FOREIGN AFFAIRS 

REPUBLIC OF BULGARIA 

DOCENDO 

DISCIMUS 

JOURNAL 

DIPLOMACY 

DIPLOMATIC 

INSTITUTE

132 

INTERVIEW 

The European Project: Before and Now 


Interview with Catherine Lalumière* 

Mrs. Lalumière, you were Secretary General of the Council of Europe and Vice- 

President of the European Parliament, and you currently chair the House of 

Europe in Paris. In which position did you feel “at home”? Who or what inspired 

you in your job? 

I liked all positions that I occupied. I even liked them very much. However, the one that 

I was very passionate about was the position of Secretary General of the Council of Europe 

from 1989 until 1994, because I had the chance to occupy it at an exceptional time: the fall of 

the communist regimes in Central and Eastern Europe, the breakup of the Eastern Block, then 

of the USSR, etc... It is exceptional to have the chance to witness historical events of such 

magnitude. 

During all these years in key positions, what did you learn as a professional by 

working your way up? What did you gain and what did you lose? 

Obviously, during twenty-three years, from 1981 to 2004, I learned much. It is impossible to 

mention everything. Nonetheless, I will mention here two points only: 

First, I became aware of the power and modernity of the European message throughout the 

world as it evolves today. More than ever, I think that the philosophical values and the model of 

the “European-style” society deserve to be known and defended. In brief, in twenty-three years, 

I gained a better understanding of the importance of the European political project. 

Secondly, I learned a political lesson: the ideas, the programmes and the projects, the 

institutions are necessary, but they are a dead letter if they are not materialised and implemented 

by individuals, by men or women, who give them life. Personal relations are very important, in 

any case much more than I had thought before. 

From the point of view of your professional career, what is your vision of the 

question of leadership in Europe? 

This third question finds the beginning of an answer in my reply to your previous question. 

In the past, the European construction was likely to be carried by leaders of large calibre. 

That was probably necessary in order to overcome the aftermath of the Second World War, and 

to abandon the centuries-old traditions of rivalry and conflict between the European nations. 

Today, there seems to be a problem… In spite of everything, let us hope that Europe will have 

leaders capable of taking it through the crises that it is facing at present. Let us hope so. 

In your view, what is Europe’s position on the international scene? 

I regret that the European Union is so inconspicuous on the international scene. Some 

of our countries are relatively active, e.g. Germany, the United Kingdom, France, etc… Their 

presence is in accordance with history. However, none of the member States of the European 

*Catherine Lalumiere has a PhD in Public Law and teaches at the University of Rennes, Bordeaux and Paris. 

The list of the public office positions she has held is very long. She was a State Secretary for the Civil Service 

and Administrative Reform (1981 - 1983) and later became State Secretary for Consumer Affairs in the Ministry of 

Economic Affairs and Finance. In December 1984 she was appointed State Secretary for European Affairs, and in 

1985 she signed the Schengen Agreement for France. She became Member of Parliament in 1994 and 1999 and was 

Vice-President of the European Parliament from 2001 to 2004. During her term of Secretary General of the Council of 

Europe (1989 - 1994), Bulgaria became a member of the organization. Since 2003, Ms. Lalumiere has been President 

of the Maison de l’Europe in Paris – an association working for European citizenship. Catherine Lalumiere is a member 

of the International Advisory Board of the Bulgarian Diplomatic Institute.

INTERVIEW 

Union can play a decisive role by itself nowadays. Only together, within the European Union, 

could we have the strength to play an international role. Unfortunately, this is not yet the case. 

The European Union is still very, very hesitant and its member States still act erratically. 

What is your opinion of the progress made by Europe with regard to its Common 

Foreign and Security Policy, and with regard to the role of the European External 

Action Service, as well? 

After the Maastricht Treaty and the subsequent treaties, the CFSP (Common Foreign and 

Security Policy) and the ESDP (European Security and Defence Policy, which became CSDP, 

Common Security and Defence Policy, in the Lisbon Treaty) have made a significant progress. 

Now the legal foundation, necessary for these two policies, exists. But the political will does not 

yet exist. In addition, the content of these two policies remains extremely vague and hesitant. 

As far as the European External Action Service is concerned, it does not yet exist as such, 

i.e. as a specific European service. It is rather a reflection of the diplomatic traditions of the 

Member States, than a new, specifically European policy. 

In the final analysis, indisputable progress has been made in these areas, but there is still 

a long way to go. 

During your public lecture before the Bulgarian Diplomatic Institute’s audience 

in 2006, you tackled the question of the European identity. It was the year right 

before Bulgaria’s accession to the European Union. Has your vision on this 

matter changed to date? 

I do not think that my vision of what the European identity is has changed much. I still think 

that there is a common European identity shared by the various nations of Europe, and I have 

always emphasised – because some people tend to forget these essential points – that some 

of the attributes of the European identity hold the idea of openness and the respect for diversity. 

Openness means that European culture has the attribute not to withdraw, but to be open to 

the others. In the course of centuries, Europe has built itself thanks to this constant openness 

to the world. 

Diversity means that although there is a European culture made of ideas, values and basic 

principles shared by all, this common culture accepts and nurtures within itself a plurality of 

diverse cultures – national, regional, local, and even philosophical, religious, etc. The respect 

for diversity, for multiculturalism and interculturalism is one of the attributes of the European 

model. 

The current tendency of withdrawal, the return of nationalism and xenophobia, the 

difficulties associated with the exercise of solidarity, all this which is contrary to the European 

spirit shows why I strongly emphasise the importance of this essential attribute, and why it is 

fundamental for the openness and for diversity. 

What is the image of Bulgaria today from the point of view of the House of Europe 

in Paris? 

It is often regretfully noted that the French do not know geography well. Therefore, we 

cannot but note that Bulgaria is not really part of the topics often discussed in the House of 

Europe in Paris. The image of Bulgaria is therefore quite vague. But there are many motives 

for this image to become very good. There is no argument between France and Bulgaria. The 

French spontaneously feel curiosity and sympathy. To date, the main “black spot” that can 

tarnish the image of Bulgaria is that of corruption and, generally speaking, the impression 

that despite the change of the political regime, the country finds it difficult to renew its top 

management in both the public and the private sector. 


133

134 

INTERVIEW 

This year the Bulgarian Diplomatic Institute organized a competition on the 

topic “How did Bulgaria’s accession to the Council of Europe contribute to the 

development of the Democratic State?” What is your view on this contribution 

20 years later? 

I think that in twenty years Bulgaria, assisted by the Council of Europe, has made a 

significant progress not only in the economic area, but also in democracy. Certainly, this 

progress mainly concerns the mechanisms of democracy, the so-called “engineering” (for 

example free elections that take place in proper conditions). More progress should certainly be 

made concerning the renewal of managers in both the public and the private sector. But there 

is no doubt that things should not be rushed. 

As member of the International Advisory Board of the Bulgarian Diplomatic 

Institute, how do you see the role of educational institutions of this type vis-à-vis 

the “life-long learning” principle? What competences should a diplomatic officer 

have and develop today? 

I have always been convinced that the respect for democracy, human rights, or the rule 

of law do not stand to reason. We must be continuously reminded of these principles, teach 

them, and discuss them. In brief, in these areas, nothing is really acquired definitely. This 

means that schools, institutes, academies etc. working on these issues should never stand 

still, regardless of the country concerned – I include of course the Western European countries, 

such as France. It also means that the citizens themselves must continuously reflect and be 

educated about democracy and human rights. They need continuous training. Democracy and 

human rights are like delicate plants. Gardeners must take care of them uninterruptedly. 

Which event or situation in your career has left a lasting mark on you, as a person 

or as a professional? 

Without any doubt, that which impressed me most was the events of 1989 and the following 

years. The collapse of the communist ideology, the revolutions in all countries of central 

Europe, the disintegration of the USSR, all of this constitutes a page of extraordinary history. 

I had the chance to witness these events and, to some extent, to participate in them. I keep 

them as treasured memories. Allow me to recall one of them: On this day of 1992, in Sofia, a 

ceremony was organised in the National Palace of Culture in the presence of President Zhelev 

and Parliament Chairman Stefan Savov. A huge, passionate crowd. And I, in front of this crowd, 

divided between a huge joy of seeing so much hope, and the anxiety of disappointments to 

come, because I definitely knew on that day that numerous difficulties were in store for the 

Bulgarian people. Believe me, one does not easily forget such moments… 



Bulgaria’s Major Priorities in the Negotiations 

on the Multiannual Financial Framework of the 

European Union in the 2014 - 2020 Period* 

List of Abbreviations 

GDP Gross Domestic Product 

GNI Gross National Income 

EC European Community 

VAT Value Added Tax 

TFEU Treaty on the Functioning of the European Union 

FTT Financial Transactions Tax 

EC European Commission 

EP European Parliament 

EU European Union 

COREPER Committee of Permanent Representatives 

IIA Interinstitutional Agreements 

MFF Multiannual Financial Framework 

CAP Commmon Agricultural Policy 

GAC General Affairs Council 

GMES Global Monitoring for Environment and Security 

ITER International Thermonuclear Experimental Reactor 

SUMMARY 

Nadya Zhivkova 

Today the European Union (EU) faces a number of challenges to which it should respond 

in a quick and adequate manner. In the present state of financial and economic crises its 

strategic purpose seems to be primarily one of achieving the delicate balance between the 

diverse interests and the individual needs of the member-states with the help of the EU budget. 

The main issue is how to redistribute the funds back to the member-states. The question 

also pertains to Bulgaria, which will participate for the first time ever in the negotiations on the 

EU Multiannual Financial Framework (MFF) as a full EU member. 

In the process, Bulgaria will be able to contribute to the shaping of EU future policies, and, 

through its own interests and attitude, to build on the common political and financial framework. 

In multilateral negotiations such as those, it will be important to identify the real national 

needs, capacities and priorities, as well as to actively assist their inclusion, and subsequent 

incorporation, into the negotiations framework. 

The priorities of Bulgaria in the 2014-2020 MFF negotiations should follow three major 

hierarchical goals: common (main), to stimulate the development of the country and increase 

its competitiveness; strategic, based on „Europe 2020” and оperational (to improve its 

business climate, major ecological, energy and transport infrastructure, education, labour 

market competitiveness, administrative capacities etc.) 

The following issues are of priority for Bulgaria: 

• To sustain the scope of the Cohesion policy; 

• To keep to the present funding levels in the Common Agricultural Policy; to sustain the 

leveling of direct payments; 

*Policy paper by a participant who has successfully completed the 11th Basic Diplomacy Course for Probation 

Attaches organized by the Bulgarian Diplomatic Institute in 2012. 


135

136 


• To keep to the funding of the decommissioning of Kozlodouy Atomic Power Station; 

• To control the external borders and manage illegal migration. 

In the negotiations during the forthcoming programme period, it will be important for Bulgaria 

to maintain its position that in future, EU major tasks should be viewed not as expenses but as 

investments, since EU membership cannot be measured solely by membership contributions or 

financial allocations. Therefore the EC 7-year programme period should, alongside the decision 

to allocate funds, require identification of specific aims and priorities, specific approaches and 

activities, specific projects even, of significance for both the individual countries and the EU as 

a whole, especially in the context of ongoing cohesion. 

All these aspects are clearly seen in the negotiations on the future of the Cohesion 

policy, which is unanimously accepted as a European instrument to encourage growth and 

competitiveness. 

It is therefore of particular importance to achieve coordination on MFF among the memberstates, 

since it will guarantee the funding necessary to meet the new challenges in the EU. 

Introduction 

Today the European Union (EU) faces a number of challenges to which it should respond 

in a quick and adequate manner. In the present state of financial and economic crises its 

strategic purpose seems to be primarily one of achieving the delicate balance between the 

diverse interests and the individual needs of the member-states with the help of the EU budget. 

The main issue is how to redistribute the funds back to the member-states. The question 

also pertains to Bulgaria, which will participate for the first time ever in the negotiations on the 

EU Multiannual Financial Framework (MFF) as a full EU member. 

In the process, Bulgaria will be able to contribute to the shaping of EU future policies, and, 

through its own interests and attitude, to build on the common political and financial framework. 

In multilateral negotiations such as those, it will be important to identify the real national 

needs, capacities and priorities, as well as to actively assist their inclusion, and subsequent 

incorporation, into the negotiations framework. 

I. From National Budgets to EU Multiannual Financial Framework 

1. Brief History 

Since the 1980s, the political and institutional balance in the financial agreements of the 

Community has been subject to growing pressure owing to a number of difficulties in the 

relations among institutions, the disproportions in the budget and the increasing discrepancy 

of resources vs needs. 

The Community institutions therefore have been encouraged to unite behind a method 

whose purpose was to improve budgetary procedures, in order to guarantee budgetary 

discipline, to achieve agreement on the medium-term programming of major budgetary priorities 

for the next period and, lastly, to reshape all those priorities into a financial framework. Thus, in 

order to improve the budgetary procedure of 1988, the European institutions started concluding 

Interinstitutional agreements on budgetary processes and budgetary allocations. 

2. Contractual and Legal Basis 

The Multiannual Financial Framework is the financial translation of the EU political priorities 

for a given period. It is a mechanism to guarantee that EU expenditure is predictable while at 

the same time governed by a strict budgetary discipline. The framework defines the maximum 

annual size (annual ceiling) of the EU expenditure both in general amounts and in expenditure 



categories. MFF, aka “Financial perspective” is not subject to contracts. It is agreed through an 

Interinstitutional agreement (IIA) by Parliament, Council, and Commission. Arts. 268—274 of 

the EU Treaty only lay the foundation of this process. After it came into force, the Lisbon Treaty 

recognized MFF as an instrument capable of taking over the biggest part of the obligations of 

the existing IIAs. Art. 312 of the Treaty on the Functioning of the European Union reads that 

MFF “shall ensure that Union expenditure develops in an orderly manner and within the limits 

of its own resources” and that “the annual budget of the Union shall comply with the multiannual 

financial framework” thereby laying the foundations of financial discipline. 

The EC-proposed 2014-2020 MFF is defined by a Regulation describing policies in detail. 

Art. 312 of the EU Treaty makes the accepted proposal on MFF Regulation a legally binding 

act, directly applicable in all EU member-states. 

3. Generally, on EU Budget 

The number of community policies has increased gradually over the years following the 

EU foundation. The EU enlargement by new states and the latter’s specifics and interests 

necessitate their ongoing adaptation aiming at the achievement of “added value” for the 

European Union as a whole. The identification of EU priority policies requires consensus, in 

order to meet not only current challenges but also those that the Union is to face over the entire 

period of the next financial perspective. 

Expenditure. While the initial EU budget was mainly administrative, later on the first 

community policy, namely the Common Agricultural Policy had been funded by the common 

budget. Still later, the budget was made to meet the need for cohesion and solidarity in Europe. 

In recent years, it had focused on support for economic growth and employment. Among the 

key issues regarding the future of the EU budget is that of the scope of the two major EU 

policies, the Cohesion policy and the Common Agricultural Policy (since the increased share of 

the one would automatically result in the decreased share of the other). 

Income. To fund its expenses, EU uses “own resources”, raised by the member-states on 

behalf of the EU and put on the EU budget. The ratio of the contributions due by the memberstates 

corresponds almost fully to the financial situation in each of them. However the UK, the 

Netherlands, Germany, Austria and Sweden benefit from certain financial adjustments in the 

size of their respective contributions. 

To date, there are three types of own resources: 

Traditional own resources, basically, customs duties that are levied at external frontiers 

on imports of products from countries outside EU, under the common customs tariff. They 

amount to approx. 15% of the total revenue. 

Value added tax (VAT) resources obtained by applying a given rate to a base determined 

in a uniform manner and applicable to the harmonized VAT revenues of each member country. 

VAT resources also amount to approx. 15% of the total revenue. 

Resources based on the gross national income (GNI), which are the ceiling on own 

resources as a percentage of EU (0.73%), applicable to the GNI of each member-country. 

While serving as a balancing instrument, they are the most significant revenue source, currently 

amounting to 69% of the total revenue section of the budget. 

4. Format and Timetable of the 2014-2020 MFF negotiations. 

On 29 June 2011 the European Commission published a communication and document 

package launching a proposal on the next, 2014-2020 EU financial framework, thus creating 

conditions for negotiations among the member-states. The discussion of the Council on MFF 

was organised by the then Presidency in three formats: 

1. Technical, in a “Friends of the Presidency”, MFF Working group; 


137

138 


2. In COREPER-II (to solve arguments resulting from technical discussions on working 

group level and to prepare GAC meetings; 

3. In the General Affairs Council. 1 

Timetable for the Negotiations in the Council: The work of the Polish Presidency 

(July-December 2011) on MFF concluded with the preparation and presentation of a report 

incorporating the trends in the positions of groups of member-states. 

Considering that it happened at a rather early stage of the discussions, the aim of the 

Presidency was not to achieve consensus but to clarify the positions of the individual countries. 

The negotiations proper are presently taking place among the member-states who are expected 

to reach an agreement, preferably still within the term of the Danish presidency (i.e. the first 

half of 2012). Denmark has already stated its will to achieve, in principle, joint agreement on 

the general scope of the new MFF and the structure of targets and policies of the next MFF. If 

no compromise is to be reached, the negotiations are expected to conclude at the end of 2012, 

under the Cyprus presidency. The aim is to arrive at a political consensus under the Danish 

presidency, while during the Cyprus presidency the expectations are to decide on the specific 

figures and negotiate an agreement on MFF for 2014-2020. 

Timetable of the Negotiations in the European Parliament: Following an approval of 

MFF by the Council, the next stage of the negotiations ought to be its approval by the European 

Parliament (EP) by the end of June 2013. EP is also expected to give its approval on the legal 

basis that will allow the next financial framework to come into force, namely, the EC-launched 

draft of the EU 2014-2020 Interinstitutional Agreement on MFF. The latter is expected to be 

discussed first in the Council, and then in the EP, by the end of 2013. 

II. EC Proposal on the 2014-2020 MFF 

„The European Union works everyday to help realise the aspirations of our 500 million people. 

I believe it can be a force for the renewal of the highly competitive social market economy 

in Europe and globally. To do this, we need a budget that is innovative. A budget that is attuned 

to the new realities of globalisation. A budget that responds to today‘s challenges and creates 

opportunities for tomorrow. 2 

The new EU 2014-2020 financial framework ranks high among the main discussion topics 

on the long-term development of united Europe. The key question is whether the adopted 

budget would guarantee the achievement of the ambitious goals of Strategy 2020 and how the 

traditional policies will be funded. 

For a period of seven years, the 2014-2020 MFF will decide on the EU expenditure allocated 

according to individual policies and the ways of funding them. The planned budget 

funds amount to EUR 1025 bln, i.e. 1,05% of EU GNI as commitment appropriations, and EUR 

972,2 bln (1 % of EU GNI) as payments. Priority allocations will be made for the Cohesion 

policy, CAP, and pan-European projects in energy, transport, information technologies aiming 

at strengthening of the internal market, research and development, education and culture, 

security and EU external relations. 3 

EC suggests an increase of nearly 5 % for commitments compared to the present financial 

framework (i.e. from EUR 976 bln for the current financial period to EUR 1,025 bln in the 2014- 

2020 period). The increase would be higher than the average inflation figure for the preceding 

decade, which calculations put at 2 %. EC also suggests additional budgetary funding of 

instruments outside the MFF, at the total of EUR 58,316 bln, to take care of commitments. The 

new MFF concept shows a focus on priority funding on EU level, to meet the key challenges 

resulting from the bigger EU responsibilities under the Treaty of Lisbon, the need to introduce 

pan-European projects for connecting Europe, the unstable situation in the neighbouring countries, 

the control on climate changes and the consequences of the financial crisis. 



The new EU budget should become the key instrument in the implementation of 

“Europe 2020” Strategy, focusing on fields that would produce the biggest added value 

for the EU. 

1. Cohesion policy 

EC believes that sustainable economic growth could be achieved with the help of the European 

cities and regions. The share of the funds allocated for the Cohesion policy will preserve 

its nominal value. The total of the funds for economic, social and territorial cohesion in the 

2014-2020 period amounts to EUR 376 bln. What is new in this context is the suggestion to 

introduce “transitional regions”, that is, regions where the GNI per capita amounts to 75% - 

90% of the EU average. The main target of the Cohesion policy will nevertheless remain the 

same, that is, the policy will aim at the economic and social development of the poorest and 

least developed regions. This will be funded by EUR 162,6 bln of the total sum envisaged for 

the 2014-2020 period. In other words 43,24% of the funds allocated under the Cohesion policy 

will be chanelled to the least developed regions. A Partnership Contract will be concluded 

with each of the member-states, to guarantee the mutual enhancement of the effect from the 

national and European funding. 

1.1. For Growth and Jobs 

The new Connecting Europe Facility aims at increasing the pan-European value of the 

infrastructural projects. It will receive EUR 40 bln plus additional EUR 10 bln from the Cohesion 

fund. Of those, 9,1 bln will go to the energy sector, 21.7 bln to transport (to add to the already 

allocated 10 bln from the Cohesion fund) and 9,2 bln, to telecommunications. Enclosed to the 

project will be an initial list of projects in transport, energy and information technologies, which 

will aim at expanding connections throughout the continent. The connection will stimulate growth 

and guarantee a better access to internal markets. This will help to implement successfully the 

new concept of territorial cohesion introduced with the Treaty of Lisbon. 

1.2. In the coming seven years, investments in research, development and innovations 

will increase significantly. With the EU “Horizon 2000” Joint Strategy for EUR 80 bln, Europe’s 

competitiveness will be enhanced thus contributing to creating more jobs and supporting the 

ideas of the future. The strategy will incorporate all projects in the field, putting an end to 

fragmentation and guaranteeing that the EU funded projects complemented national efforts 

in a better manner and contributed to their coordination. One of the proposals is to expand 

education and training programmes. Investment in young people ranks among the best 

business plans. To overcome fragmentation in the currently used instruments, EC proposes to 

set up an integrated programme on education, training and the youth worth EUR 15,2 bln, with 

a focus on development of skills and on mobility. 

2. More Environmentally-friendly and Modern Farming Practices 

On a budget of EUR 371,72 bln, the Common Agricultural Policy (CAP), a truly common 

European policy continues to maintain it strategic significance for economy and the environment, 

for safe and healthy foods, and for the development of rural areas. This is a policy which 

demonstrates how the Euro can and must serve several purposes. 

In the proposal on the new MFF the CAP share in the common framework is on the 

decrease so that the total funds allocated for CAP will also be dropping, with their share in EU 

budgets decreasing from 40% in 2013 to 33,3% in 2020. 4 

To achieve a more balanced distribution of direct support, there will be an ongoing correction 

of the levels of direct payments per ha. Thus, within the programme period, all member-states 

whose direct payments amount to under 90% of the EU average will reduce the difference by 

33%. Convergence of the direct payments level will be proportionally funded by all member- 


139

140 


states whose direct payments exceed the EU average. The plan is to make 30% of the direct 

payments conditional to the investments in ecological projects. 

To meet the challenges in the agricultural sector and for contingency purposes, the EC 

envisages to set up two instruments outside the MFF, the Emergency aid reserve to finance 

crisis management (e.g. in case of problems with food safety), and an additional field to 

apply the European globalisation adjustment fund to support farmers in their adaptation to 

globalization. 

3. Towards Europe of Greater Security 

Building Europe of greater security means improving the environment and protecting the 

climate. The Commission proposes to include these two aspects in all its policies and increase 

their share by at least 20% for climate-related expenditure, with contributions from the different 

policy aspects measured through its impact. 

The Commission also proposes to invest EUR 4,1 bln in European security, to fight crime 

and terrorism, as well as EUR 3,4 bln in migration and asylum policies. Both funds will also 

have an external dimension for work with third countries. 

4. For a Stronger Europe on the World Stage 

The new budget will help Europe to take its rightful place in the world through its increased 

external relations budget of EUR 70,2 bln. The repositioning of alliances and the rise of new 

forces signifies the need for Europe to do more to have her voice heard. 

EUR 16 bln will be allocated for the Neighbourhood policy to boost up democracy and 

prosperity around Europe. In addition, the commitments towards the poorest in the world will 

continue to be funded. EUR 20,6 bln will go to the Development Co-operation Instrument (DCI), 

to help to eliminate povery and to honour the commitment to the Millennium Development 

Goals (MDG). 

5. Administration in the 2014—2020 Period 

Currently, the administrative costs amount to a mere 5,7 % of EU total budget. The Commission 

proposes to avoid increases in administrative costs in the forthcoming financial period. 

Parallel with this, and on the basis of the 2004 administration reform (which helped to economise 

EUR 3 bln and will save another 5 bln by 2020), the Commission proposes an additional 

amendment to the Guide for EU functionnaires. 

6. The Reform in the EU Own Resources System 

EC proposes to introduce new own resources, to add to the currently existing ones, while 

eliminating the now used VAT-based own resource. The purpose of the reform will not be to 

increase the EU budget but, in view of the strict measures to restrict national budgetary expenditure, 

to reduce and simplify the system of direct contributions by the member-states, 

presently the main source of funding of the EU budget. 

EC also proposes to introduce two new types of European taxes, to support the efforts for 

budgetary consolidation in the EU member-states, namely financial transaction tax and EU 

VAT. The latter has been justified by the experience of several member-states which have 

already introduced national mechanisms to tax financial transactions, and with the possibility 

to achieve, through reducing the present national contributions, an additional scope of action 

for the member-states governments, and to enhance the effort towards general budget consolidation. 

The introduction of an EU VAT will account for 1% of the value of goods and services 

subject to taxation on a standard VAT base, valid for all member-states. Presently the EU 



budget receives approx. EUR 14 bln from VAT income. The proposal is basically to eliminate 

the present system of VAT-based funding and to replace it with a new VAT resource that will 

potentially help the harmonization of the national VAT systems. More specifically, the EC proposes 

to reduce the own resources share as calculated on the basis of the GNI of the individual 

member-states from 78% in 2013 to 60% of the total size of own resources, in 2020. This will 

increase the VAT-calculated own resources share from 10% in 2013 to 40% of the total size 

of own resources in 2020. At the same time, the plans are to do away with the traditional own 

resources by 2020, since the new financial resources will be funding 40% of EU expenditure. 

The Commission also plans a significant simplification of the present correction mechanisms 

applicable to some of the member-states. This can be achieved by replacing all correction 

mechanisms by a system of fixed annual total sums for the 2014-2020 period, in other 

words, by a single gross reduction of their GNI payments. The aim is to guarantee equal treatment 

of all member-states and to increase the transparency of the correction mechanisms. 

III. Key Priorities and Positions of Bulgaria re the Future EU Financial 

Framework 

Bulgaria has already identified her interests and priorities that are impossible to achieve 

through her national budget. Like many other member-states, Bulgaria needs to demand 

having her national interests reflected in the common political and financial framework for the 

coming programme period. 

Following are Bulgaria’s priority policies in the 2014-2020 MFF: 

1. The Cohesion policy 

2. The Common Agricultural policy 

Also important for the country are the funding of the decommissionting of the Kozlodouy 

Atomic Power Station, and the control on the external borders and illegal migration. 

1. The Cohesion policy after 2013 

The policy of cohesion is one of EU key policies, with a significant contribution to the 

economic growth in Europe; it logically follows the TFEU goals. It plays a special role in EU 

less developed regions, including Bulgaria, and aims at achieving balance, and overcoming 

the discrepancies in the socio-economic development. It is also the biggest single source of 

financial support for investing in growth and employment, with funding share amounting to 

approx. 1/3 of the EU budget. 5 

Bulgaria values highly the importance of the Structural funds and the Cohesion fund for the 

economic, social and territorial cohesion among EU regions. Therefore, formulating the new 

directions and priorities in the next 2014-2020 period is very important for Bulgaria, in view of 

her national interests and the need to overcome the crisis. 

The financial support from EU funds for the main infrastructure, investment in human 

capital and boosting up small and medium-size enterprises are a priority of this country since 

they form a compulsory tool for unlocking the potential of the Bulgarian regions for expanding 

competitiveness and sustainable growth. To stand by this priority, this country joined the 

informal group of Friends of Cohesion Policy member-states (Bulgaria, the Czech Republic, 

Estonia, Hungary, Latvia, Lithuania, Poland, Portugal, Romania, Slovenia, Slovakia, Greece, 

Cyprus, Malta, Spain and Croatia) whose shared interest is to maintain the role and place of 

the Cohesion policy in EU budget. The Group members unite behind the position that a specific 

strategy will be needed to achieve the common goal. At the latest meetings of the Group held 

within CER the decision was unanimously taken to change the attitude in the negotiations and 

to take on an offensive, rather than defensive, position. 

As for the EC proposals regarding the future of the Cohesion policy, Bulgaria declares the 


141

142 


following: 

Bulgaria does not support 6 the EC proposal to reduce the ceiling of the Cohesion policy 

supporting sums down to 2,5% of the GNI. The step would result in a reduction in the funding 

for the least developed regions and would slow down the economic and social cohesion. In 

this connection Bulgaria is of the opinion that a differenciation should exist in the cohesion 

quotas ceilings; the present rate of 4.25% should remain in force for the least developed 

regions. 

Bulgaria supports the EC proposal to introduce a new general category, i.e. “transitional 

regions” on the condition that it should not result in reduced funding for the least developed 

regions. 

1.1. Connecting Europe Facility 

The Connecting Europe facility is an instrument that will fund preliminary prioritized 

transport, energy and ICT infrastructural projects of all-European significance, as well as 

infrastructural projects in built-in and information technology complying with the sustainable 

development criteria. 

Bulgaria is against 7 the allocation of EUR 10 bln. from the Conhesion fund for the Facility. 

Bulgaria is of the opinion 8 that the projects under this instrument should take into 

consideration the specific needs of the member-sates and guarantee adequate connection to 

help peripheral states to achieve geographical balance. 

2. Ways and Means to Enhance Nuclear Safety and Decommissioning 

The EC envisages steps to enhance nuclear safety and decommissioning by allocating 

approx. EUR 570 mln for Bulgaria, Lithuania and Slovakia who have decommissioned their 

respective nuclear units long before their planned project resource. 

In the specific case of Bulgaria, the planned funds amount to approx. EUR 185 mln, 

to be used for decommissioning and safe management of the waste resulting from the 

decommissioning process. The simultaneous decommissioning of the four units of Kozlodouy 

Atomic Power Station while observing the highest achievable safety standards is a long-term 

and complex process raising major challenges and from this point of view the above sum 

is deemed far from sufficient. Bulgaria therefore has submitted a substantiated request for 

financial support by EU amounting to EUR 450 mln. for 2014-2020 as a contribution to the 

speedy decommissioning programme. Bulgaria relies on EU solidarity on that matter and will 

insist on the need to reconsider the originally allocated sum through realistic assessment of the 

needs of any member-state who has decommissioned major units by a political decision during 

the EU pre-accession period. At the same time, attempts will be made to plan additional funds 

for financial assistance for the energy sector, to ease the consequences from the nuclear units 

decommissioning. 

3. Reforms in the Common Agricultural Policy after 2013 

CAP is one of the community policies that require stable resources to guarantee the 

implementation of TFEU goals. Bulgaria boasts of a traditionally well developed agriculture. 

Direct payments are important for this country as a major way to guarantee a minimum level 

of farmers’ income and its approximation to the income in other economic fields. It is also 

necessary to maintain the 2013 funding levels if CAP should achieve its ambitious political 

goals and overcome the increasing challenges facing modern agriculture. Bulgaria supports the 

rejection of historic approach in determining the direct payment levels since it no longer reflects 

adequately the current situation and does not guarantee that all farmers in the European Union 

would get the subsidies they need. 



CAP should be updated and simplified if it is to become adequate to the Strategy 2020 

goals. The EC- proposed method to correct the lower levels of direct payments is a step in the 

right direction yet what is needed is a more ambitious approach aiming at a quicker and more 

significant reduction of discrepancies in the subsidy levels between old and new memberstates 

thereby creating equal conditions for competition. 

Bulgaria supports the following EC proposals: 

• To preserve the current CAP structure of two pillars, updating and simplifying it to 

achieve a greater balance and to meet Strategy 2020 goals. 

• To have all direct payments to the farmers allocated from the EU budget without 

national co-funding. 

• To introduce direct payments ceilings, as they can be considered a means of a more 

balanced subsidy distribution. 

The change in the direct payments approach is an issue of greatest interest for Bulgarian 

farmers. 

One of the most significant innovations in the budget proposal is the requirement to spend 

30% of the direct payments for “greening”. Until now, the reformist ideas containing “greening” 

CAP activities have been voluntary; as from now, they will be compulsory. In other words, all 

Bulgarian farmers will be obliged to introduce eco-friendly practices for the improved use of 

natural resources, strictly defined legally and varying according to the region profiles. 

In the coming 7 years the states whose direct payments come under 90% of the average 

will get an increase by one third of their present level. This will be proportionally funded by 

all member-states with direct payments exceeding the EU average. A ceiling will be imposed 

on the payments for big farmers, taking into consideration the structure of their farms and the 

employment they create. 

Bulgaria expresses her reserves with regard to the following: 

• It is very important for this country to obtain as significant benefits as possible without 

affecting 

• competitiveness of the agricultural sector in the introduction of the “greening” direct 

payment. 

Despite the fact that “greening” has its justification, the suggested 30% share is too high. 

Bulgaria should be able to adopt the “greening payment” within a specific frame, thereby 

addressing its specific ecological problems and needs. The opposite would have a negative 

effect on the economic viability of the farms not only in Bulgaria but in the entire European 

Union. 

The CAP reform would have a positive effect if a bigger flexibility exists for the memberstates 

in taking decisions regarding the use of funds received under the imposed direct 

payments ceiling. In other words, states should be allowed to decide on how to use the funds 

for schemes and measures under both the first, and the second pillar. 

4. External Border Control 

The expansion of the instruments for external border control and management of illegal 

migration is of particular importance for this country considering her forthcoming Schengen 

membership and the need to exercise efficient border control on EU external borders. 9 These 

policies are also of key importance for the competitiveness and social cohesion. Full membership 

in the Schengen area will expand the chances of the Bulgarian citizens for free movement, will 

improve the investment climate in the country and will contribute to the development of tourism. 


143

144 


5. The Reform in the Own Resources System 

Even though the present position of the Bulgarian government is to oppose the introduction 

of European VAT and financial transaction tax, the possible benefits of both need to be put 

to discussion. According to EC data, in case EU introduces the financial transactions tax the 

revenue to the Bulgarian budget can increase by a quarter of a billion Euro per year. Thus, in 

case the tax comes into force, this country could save EUR 176 mln from its contribution to the 

EU budget by 2020 and would have to contribute approx. EUR 200 mln, instead of the present 

annual sum of over EUR 360 mln. On a different plane, the revenue from the tax would bring 

about an annual sum of EUR 90 mln into this country’s treasure since, while the contributions 

to the EU budget will amount to 2/3 of the revenue, 1/3 will still remain in the national budget. 

The discussion on those issues is forthcoming. 

IV. Bulgaria’s Possible Positions in the Negotiations 

Bulgaria and a group of member-states are of the opinion that the EC proposal constitutes 

a reasonable basis for the MFF negotiations. 10 While, at this particular stage of the 

negotiations, no specific total expenditure has been discussed, the position on this particular 

issue of the total size of EU future budget forms the main dividing line between two key groups 

of member-states: 

„Group 1 %” : 8 Member-states, or the “Net-Contributors” group (Germany, France, 

the Netherlands, Austria, Finland, Italy, Sweden and the UK) share the position that MFF 

should take into consideration the efforts towards fiscal consolidation on national level. They 

are of the opinion that the EC-proposed total size of the budget is too high and needs to be 

reduced and not to exceed 1% of the GDP of the EU, i.e., the size suggested by the EC 

should be reduced by approx. EUR 100 bln. 11 

The “Friends of Cohesion Policy” Group: The 16 EU member-states that form the 

”Friends of Cohesion Policy” Group support the EC-proposed total size of the EU budget and 

stand for maintaining the Cohesion policy funding share at least on the level of the current 

financial framework. 

Вulgaria can decide on one of the following two positions in the 2014-2020 MFF negotiations: 

• To join the Group incorporating Germany, France, Italy, the UK, the Netherlands, 

Austria and the Scandinavian states, which are of the opinion that МFF should amount 

to 1 % of the EU GDP (resulting in shrinking of the Cohesion policy). This would 

mean that the EC proposal on payments will need to be reduced by EUR 100 bln. This 

proposal would meet with a strong support in the Council but would differ from the 

above stated Bulgarian position and therefore I reject it. 

• To support the efforts to maintain the Cohesion policy contribution size, the funding 

levels of CAP and the balancing of direct payments. This position reflects our national 

priories; it is realistic, and guarantees the funding needed to meet the new challenges, 

while taking into consideration the fiscal consolidation on a national level and I 

therefore opt for it. 

V. Conclusions and Recommendations 

The friction between the positions of solidarity and responsibility in the EU that culminated 

during the financial cringe period was also clearly demonstrated in the debates on the next, 

2014-2020 MFF. It was inevitable for the states which were made to pay for the rescue of their 

suffering EU partners while belonging to the net-contributors in the EU budget, to demand 

reduction of expenditure and simultaneous stricter rules for efficient use of the EU funds. 

It is natural for countries like Bulgaria who rely on EU funds to aspire towards catching up 

with older and richer member-countries, to insist on a greater, and more accessible funding. 

All this is very clearly demonstrated in the negotiations on the future of the Cohesion 



policy, which is unanimously accepted as a European instrument for encouraging growth 

and competitiveness. It is therefore of a particular importance to achieve unity among the 

member-states in their position on MFF as this would guarantee the funding needed for the 

new challenges within the EU. 

I support the position stated above, since in the EC proposal for the 2014-2020 MFF total 

amount, a prominent place is given to issues of importance for EU as a whole. Moreover, it 

demonstrates a will to work for the EU long-term strategic goals to build a stronger and united 

Europe. The 7-year period of financial planning on European level would make it possible to 

implement the policy goals outside the political and financial cycle not only in Bulgaria, but also 

in the other member-states. 

The implementation of “Europe 2020” Strategy (research and innovation, education and lifelong 

training, internal market policies, cohesion policy, social policy, bio-agriculture, fisheries 

and environment, climate changes, energy and transport policy, civil society, freedom, security 

and justice) relates to both the sustainability of long-term programming and the finding of a right 

balance between the need for flexibility in expenditure distribution and a bigger predictability 

in the context of demands for fiscal consolidation in the member-states. The expenditure in 

the EU budget should be target-orientated and bound to achieving EU VAT, while focusing on 

support for investments and efficient financial management. 

The first ever participation of Bulgaria in the 2014-2020 MFF negotiations as a full member 

obeys the common goal to enhance the position of this country as member of the politically 

and economically integrated EU whose role in international relations acquires an ever greater 

significance. Bulgaria faces the challenge of defending her national interests while taking into 

consideration the all-European interest in the context of globalization. 

The Bulgarian priorities in the 2014-2020 MFF negotiations should follow the three key 

hierarchical goals: common (main) – to stimulate the development of the country and enhance 

its competitiveness; strategic, based on “Europe 2020” and оperative (some have already 

been incorporated into the National Programme for Reforms, e.g. improving the business 

environment, and improving the main infrastructure, as well as that in the fields of ecology, 

energy and transport; in education and competitiveness on the labour market, administrative 

capacities etc). 

In the negotiations on the next programme period it will be important for Bulgaria to defend 

its position namely that the EU main tasks should be viewed not as expenditure but as investment 

in the future, inasmuch as EU membership cannot be measured solely by the annual 

contribution or the funding received. Therefore, in the EC 7-year programme period, alongside 

the decision to release funding, it will be necessary to formulate specific goals and priorities, 

specific approaches and activities, even specific projects, of significance for both this country 

and the EU, especially in the context of cohesion. To achieve this, a maximum efficiency is 

needed in the formulation of the national goals and positions, and their optimal projection in 

formulating and implementing the national priorities within the EU. 

Living in a world of limited resources makes it necessary to select one’s priorities. It also 

means to identify the issues that cannot be priorities, since the EU will only fund activities fitting 

into its goals. Not all Bulgarian priorities can therefore be supported by EU funds 12 , and the 

latter cannot cover all needs of this country. 

Beyond the scope of the debates on the future of the EU key policies and the specific 

figures, it is also necessary to focus on the following issues: 

• Bulgaria needs to take a well-defined stand in the 2014-2020 MFF negotiations to 

identify her national priories in the European context. As a full EU member, we could 

influence the process of decision-taking by insisting on changing a proposal, or by 

supporting it. At the same time Bulgaria needs to define “the red lines”, that is to say, 

the issues on which she cannot afford to withdraw from her position. To defend our 

stance and priorities, it will be advisable to seek support, jointly with other states. 


145

146 


The country should stand by the idea that the EU budget is primarily an investment 

budget, since the bigger part of the funds return to the member-states, and Bulgaria is 

a net-recipient. 

• It is necessary to insist on a greater flexibility of the budget, that is, on having the 

freedom of redirecting funds from one programme to another, and to simplify rules and 

individual administrative procedures. 

Last but not least, despite the strong need for investing in the infrastructure, it is 

necessary to focus on the intangible investment in human capital. The increased investment 

in education and science means money well placed. It can reduce the brain-drain rate and 

seems to hold the key to the potential of Bulgarian economic development and the attainment 

of competitiveness and sustainable growth. 

References 

1. Treaty of Lisbon 

2. A Glance at the EU Budget, Luxembourg, EU Publications Service, 2010 г. 

3. Budget processes: Theory and experimental evidence, Games and Economic 

Behavior 59 (2007) p. 279–295 

4. European Commission proposal for the 2014-2020 Multiannual Financial Framework 

on The EU Budget оn http://ec.europa.eu/budget/reform/ 

5. The “Cohesion Pact”: Weathering the Crisis, Marjorie Jouen, www.notre-europe.eu 

6. Voting rules and budget allocation in the enlarged EU, European Journal of Political 

Economy 23 (2007), p. 693–706 

7. http://www.consilium.europa.eu/homepage/highlights/greening-europes-agriculturepolicy?lang=bg 

8. http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?g=&n=9&p=0211&s=001 

9. http://www.europarl.europa.eu/news/bg/pressroom/content/20111019BKG29792/ 

html/Conference-on-the-EU-Financial-Framework-2014-2020 

10. http://www.eufunds.bg 

11. http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2010:083:0047:0200:B 

G:PDF 

12. http://www.mfa.bg/bg/news/view/32224 

13. http://kalfin.eu/-k_read8.html 

1. Pursuing from the Treaty on the Functioning of EU and the Council Procedures, the General Affairs Council 

regulates the work on MFF. GAC also coordinates the work of the other Councils. 

2. Speech by EC President Barroso (ec.europa.eu/health/programme/docs/maff-2020_en.pd) 

3. Ten of the biggest economies (France, Germany, the UK and the Netherlands among them) insist on freezing 

the expenditure for the next budgetary period to support the crisis-crippled national budgets. 

4. UK is the member-country most ardently championing CAP cuts, advocating the need to renounce direct 

payments, which it maintains do not help farmers or, for that matter, competitiveness of EU economy. 

5. The sum is approx. EUR 347 bln for the current 2007- 2013 programme period. 

6. Neither do Latvia, Lithuania, Hungary, Romania, the Czech Republic, Estonia and Sweden 

7. So are Malta, Slovakia, Greece, Slovenia, Portugal, Romania and Latvia. 

8. Together with Cyprus and Estonia 

9. Under Section 4 of the budget Bulgaria supported the setting of the EU neighbourhood instrument, to 

expand the political, economic and social impact within the ENP. 

10. We share the opinion of the Commission that the goals of the “Europe 2020” Strategy for smart, sustainable 

and inclusive growth with the EU need to become leading for the next financial framework. 

11. Denmark also shares this position. The Czech Republic, though a member of the “Friends of Cohesion 

Policy” Group, also believes that the EU budget should not exceed 1% of the GDP of the Union. 

12. Commentary of the Minister of EU funds T. Donchev in the “Manager” Journal, http://www.manager.bg/ 

komentarite/prioritetite-na-balgariya 



The EU and Its Neighbours: 

A Second Chance to Marry Democratisation 

and Stability* 

Kai-Olaf Lang**/Barbara Lippert*** 

Times are changing. While the EU’s neighbours in the South are on the move, the East is 

stagnating or rolling back. The EU is reconsidering its strategy and policy towards its neighbours 

and is trying to make a second attempt to marry democratisation and stability in the South and 

East. The point of departure is a revision and update of the European Neighbourhood Policy. 

Along its eastern and southern peripheries, the EU shares borders with regions that are 

unsettled and sometimes exhibit precarious political, social, and economic circumstances. To 

make these adjacent countries consolidated and predictable partners, the EU has developed 

the European Neighbourhood Policy (ENP), a framework for enhanced multidimensional 

cooperation that addresses a variety of countries – from Morocco to Ukraine and Belarus. 

After initial hopes that the ENP might serve as catalysts for reform, scepticism emerged as the 

outcomes were rather modest, especially developments in the Eastern Partnership countries, 

where coloured revolutions had sparked hopes for far-reaching change. Following the growing 

frustration concerning developments in Ukraine and Belarus, the upheavals of the Arab Spring 

came as a positive development. However, whereas the antiauthoritarian movements in Tunisia, 

Egypt, and Libya were good news in terms of European values, they brought into question the 

traditional mode of cooperation also applied by the ENP: In spite of the declared wish to support 

change, “ENP South” was more about stabilising states, and thus stabilising regimes. While the 

EU seems unable to develop transformative power in the East, the unexpected “opportunity to 

mould” in the South poses problems, too. Awareness of this problem led to a thorough review 

of the ENP to find “a new response to a changing neighbourhood.” Part of this process was 

a commitment to reinforce the relevance of compliance with EU norms, especially democratic 

reforms. However, the adaptation of the ENP did not establish a primacy of an active policy of 

value-based transformation and risks a continuation of an ENP that combines both negligent 

pragmatism and a lack of effectiveness. 

Reinvigorating democratic conditionality: A missed chance? 

The EU has an overarching goal to make its immediate neighbourhoods similar to itself in 

terms of economic orders, political systems, and basic societal and political values. To attain 

this, they developed a system of attractive offers within the ENP to benefit partner countries 

if they met certain conditions. The criteria included reforms of the economy, improvements in 

governance, and the acceptance of key principles and norms, especially the rules of democracy 

and the rule of law. Already in its May 2004 ENP Strategy Paper, the European Commis- 

*This publication of January 2012 has been provided in English by the German Institute for International and 

Security Affairs in Berlin – a partner of the Bulgarian Diplomatic Institute, and can be found on: http://www.swp-berlin.org/en/publications/swp-comments-en/swp-aktuelle-details/article/eus_neighbours.html. 

© Stiftung Wissenschaft 

und Politik, 2012 All rights reserved 

**Dr. Kai-Olaf Lang is Deputy Head of SWP Research Division EU Integration 

***Dr. Barbara Lippert is Director of Research, Executive Board SWP 


147

148 


sion had stipulated that “the ambition and the pace of development of the EU’s relationship 

with each partner country will depend on its degree of commitment to common values, as well 

as its will and capacity to implement agreed priorities.” Issues related to foreign and security 

policy – namely the frozen conflicts in Eastern Europe and the Israel-Palestine conflict – were 

not explicitly addressed. Within the ENP framework, components of the CFSP were weak and 

merely treated as an addendum to the ENP agenda. While democratic conditionality was a 

cornerstone of the ENP’s self-concept from the beginning, the ENP – inconsistently – refrained 

from taking up geopolitical issues. 

In practice, a different modus operandi appeared. Conditionality was watered down, and 

when applied, it did not necessarily include the democracy component, at the heart of cooperation. 

Efforts to upgrade the idea of conditionality were usually quite modest. A telling example 

of this is the ENP governance facility, an instrument which was supposed to be “an additional 

recognition for efforts” concerning good governance and related reforms. This top-up of country 

assistance was to represent “a substantial addition to the baseline annual allocation and 

therefore constitute a significant political signal” (Note of the European Commission, “Principles 

for the Implementation of a Governance Facility under ENPI”, February 2008). However, due 

to pressures from neighbours and some member states, the substance of this instrument was 

significantly reduced. Some Mediterranean member states especially were bothered that more 

conditionality would mean fewer funds for partners in the South, which were used to an issue 

or policy-oriented cooperation that did not primarily depend on the fulfilment of democratic 

standards. Regarding this aspect of ENP, traditionally security and (regime) stability were the 

guiding principles for EU cooperation. Moreover, these objectives were to be reached through 

interaction with existing political systems rather than isolation or punishment. The combination 

of the rhetoric for democracy promotion with the security and migration agenda of the EU sent 

the (wrong) message that the EU will turn a blind eye to bad governance and violation of human 

rights. 

Also on the eastern flank, the principles of democratic conditionality were mitigated, 

namely due to the core incentive: Enhanced contractual relations, called Association Agreements, 

were made available to almost all partner countries of the Eastern Partnership – the 

multilateral framework that includes partners from Eastern Europe and the southern Caucasus, 

with authoritarian Belarus being the only exception. In spite of the EU’s clear declaration 

that “a sufficient level of progress in terms of democracy, the rule of law and human 

rights, and in particular evidence that the electoral legislative framework and practice are 

in compliance with international standards, and full cooperation with the Council of Europe, 

OSCE/ODIHR and UN human rights bodies will be a precondition for starting negotiations 

and for deepening relations thereafter” (2008 Communication on Eastern Partnership), negotiations 

of Association Agreements have also been launched with countries that have 

questionable democracy track records 

The changes in the Arab world would seem to pave the way for a new opportunity for the 

EU to apply a norm- and value-based neighbourhood policy. And on paper, the EU carried out 

a reorientation accordingly. In its May 2011 review of the ENP, High Representative Catherine 

Ashton and the Commission promised a new approach based on stronger differentiation and 

the principle of “more for more”. The new ENP is to “provide greater support to partners engaged 

in building deep democracy” (Joint Communication by the High Representative and the 

European Commission, “A New Response to a Changing Neighbourhood”). But whereas the 

document presents a new approach, in practice the old ENP philosophy is evident and it seems 

the de-conditionalisation of neighbourhood policy will continue. 



Three leagues for EU neighbours 

For this reason, the EU should consider a re-conditionalisation of the ENP. This does not 

imply supplanting the basic architecture of the ENP and its regional and bilateral components. 

On the contrary, the existing frameworks and instruments should be maintained, but they 

should be applied consistently and in line with the ideas of democracy evolution and a clear 

quid pro quo. A way to attain this is to develop the ENP into a system of three leagues. By 

qualifying the “individual” success of particular countries and placing them into one of three 

leagues for normative and democratic compliance with EU standards, the ENP would make its 

policies more effective and transparent. 

Taking the EU’s plea for “deep and sustainable democracy” seriously, the model of three 

leagues would spell out different principles of cooperation (integration, cooperation, or contact), 

depending on the degree of democratic change in the neighbouring country. The state of democratisation 

would be the key criterion that determines the quality, the contractual framework 

of the relationship, as well as the EU’s offers (see table, Appendix). In the eyes of the EU, the 

essentials of political reform and democratisation are: “free and fair elections; freedom of association, 

expression and assembly and a free press and media; the rule of law administered 

by an independent judiciary and right to a fair trial; fighting against corruption; security and law 

enforcement sector reform [including the police] and the establishment of democratic control 

over armed and security forces” (Joint Communication on ENP, May 2011). Many of these demands 

concern good or better governance. Other parameters – the quality of the health system 

or education or the degree of political participation – could be added to the catalogue of virtues. 

However, the EU then risks losing sight of its key demands. 

Premium partners in League A show manifest progress in emulating and responding to the 

EU’s understanding of and standards for democracy (e.g. Israel), while the bulk of countries 

would qualify as stagnatory neighbours that only partly, inconsistently, or formally meet the gold 

standard. They would differ from authoritarian countries (e.g. Azerbaijan, Belarus, or Algeria 

in League C) in that they are open to reforms in principle. Translating the “more for more” and 

“less for less” slogans into practical policy means that countries are not grouped in one league 

forever, but that they can move within and between the three leagues according to their performance. 

Therefore, the EU would need to explicitly define the core demands and benchmarks 

against which it measures progress and failure. 

Considerations concerning a system of three leagues are as follows: Developments in the 

two neighbourhoods are not only unpredictable, but often change rapidly. If the EU wants to 

strengthen a merit-based approach towards particular partners, the system of incentives has 

to respond swiftly. What are the mechanisms for a quick and efficient down- or upgrading of 

cooperation? Safeguard clauses and topping-up schemes might be useful in this context, but 

in any case a permanent and thorough monitoring and assessment process is necessary. In a 

regime of reinforced evaluation, the relevant actors have to be set: Should the EEAS play a bigger 

role in defining benchmarks and monitoring implementation? Or should civil society groups 

be included more extensively? Moreover, it is important to define the yardsticks for measuring 

success of reforms: Is democratisation the dominant criterion or are there other relevant policy 

areas where progress should also pay off for “delivering partners”, for example social inclusion, 

education, or environment? Irrespective of the weight that the ENP gives to the principle of 

“more for more” and democratisation rewards, the EU will also have to deal with situations or 

with specific bilateral relations where democratic conditionality does not work. So, conditionality 

should not be dogma, and the Union should be aware of cases where realism is required, 


149

150 


for example for geo-strategic reasons or when the EU has no instruments to exert influence 

because a country does not need EU assistance. 

These considerations are neither theoretical nor about abstract principles and the EU will 

have to take them into account when handling practical matters, for example: the next steps 

in EU-Ukraine relations (with an Association Agreement that has been finalised in technical 

terms but has not been signed for political reasons); the specification of the Eastern Partnership 

roadmap up to 2013 (according to the Warsaw Eastern Partnership Summit); and 

the further cooperation with MENA countries (as with Egypt after the 2011 parliamentary 

elections). It will be up to the EU to marry both objectives: stability that allows for processes 

that move towards democratisation. This will demand the commitment of all EU actors in 

Brussels and EU capitals. 

Appendix: ENP as a System of Three Leagues 

A-League 

(premiumpartners) 

B-League 

(stagnatory 

neighbours) 

C-League 

(resistant 

neighbours) 

Degree of 

democratic change 

Free elections; 

freedom of opinion 

and press; protection 

of human rights; 

separation of powers 

Competitive 

elections; freedom 

of expression; 

independent judiciary 

Authoritarian 

regimes; minimal 

level of cooperation 


Elements of the offer Contractual 

relations 

High level bilateral 

political dialogue; 

bilateral cohesion 

facilities; partnerships for 

modernization; “freedom 

packages” (mobility, visa 

liberalisation) 

Sporadic summits 

and permanent policy 

dialogues; opening 

markets according to 

principles of DCFTA; 

socio-economic 

partnerships for reform 

Technical cooperation 

in some areas (border 

protection; disaster relief; 

environment; education); 

knowledge-transfer for 

SME; case-by-case 

inclusion in multilateral 

frameworks 

Association 

Agreements with 

DCFTA and prospect 

for agreement of 

new type 

Association 

Agreements 

with DCFTA 

No contractual 

relations or 

continuation of 

existing agreements 

Principles of 

cooperation 

“integration”; broad 

range of cooperation; 

substantial financial 

assistance 

“cooperation”; 

modest political 

dialogue; economic 

interdependence; 

focus on selected 

policies; limited financial 

assistance for good 

governance and sectorial 

agreements 

“contact”; selective 

cooperation; dialogue 

and cooperation limited 

to working level


When the Crisis Constitutes a Threat to the 

EU Foreign Policy* 

Vivien Pertusot** 

The foreign policy of the European Union is in crisis. Europe is about to demilitarize itself 

and continues to rely on NATO in the event of large-scale operations. As far as its soft power 

is concerned, it has been losing its charm and appeal, as was probably indicated by the Arab 

Spring. In this complicated situation, the European External Action Service has been having 

great difficulty producing tangible results while, at the same time, the Member-States have 

been addressing these issues with great efforts. 

Even if the EU manages to ride out the crisis without any serious damages, there are worrying 

expectations that Europe might start declining in the international arena: the newly emerging 

economic powers, such as Brazil and China, are the personification of competitiveness, while 

the EU, without considering its individual Member-States, is just one player among a great 

number of various competitors. 

The great powers represent a combination of soft power, i.e. cultural diplomacy, the 

projection of norms, etc., and hard power, i.e. economic power involving sanctions and military 

power. In a nutshell, this is a defense and security apparatus capable of protecting the interests 

of the individual players internationally 1 . There is an imminent threat that the EU will not be able 

to use its soft power, at a time when its hard power is turning into a mirage. 

In the course of our reasoning, we are going to raise three questions. Firstly, how can 

we resolve the apparent contradiction inherent in the process of seeking solutions to the 

current crisis and implementing a foreign policy which, although restricted, can be viable and 

sustainable? Secondly, is the objective set in 1990 for the construction of a “global Europe” 

still the most appropriate one? And thirdly, how could we make the best use of the European 

strategic potential, given the condition that there are “restrictions to the pursuit of democratic 

and liberal policies which, although being pursued very carefully, are dangling a very big 

carrot 2 ”? 

The EU and the others 

The European Union and its individual Member-States have undoubtedly underestimated 

the effect of two factors, which, if not taken into consideration on time, are going to cause lasting 

damages to their own positions. In the first pace, the United States have revised their strategic 

priorities, thus bringing the Pacific Space to the fore 3 . This new policy matches perfectly the 

new warnings made to the Europeans by a number of high ranking American leaders, the 

one of Robert Gates made in June, 2011, being the most significant of all. A large number of 

Member-States have been adhering to an “ostrich” policy by clutching at the position of the 

Cold War period, waiting for the US to come with an ad vitam aeternam guarantee regarding 

the supreme security of Europe. If during the Unified Protector operation in Libya the role of 

*The publication has been provided by the French Institute for Foreign Relations (Institut français des relations 

internationals (IFRI) – a partner of the Bulgarian Diplomatic Institute, and was originally published in French in the 

journal “Politique étrangère”(Foreign Policy): ©V. Pertusot, « Quand la crise menace la politique extérieure de l’Union 

européenne », Ifri, Paris, revue Politique étrangère, vol. 77, n° 2/2012. 

** Vivian Pertusot is Head of the French Institute for Foreign Relations-Brussels 


151

152 


Washington was an active and decisive one, today, the position of the US is simply one of 

restraint. This should be considered to be a signal to its European allies, which urges them 

tentatively to assume their own responsibility. 

The BRICS countries (Brazil, Russia, India, China and South Africa), together with Turkey, 

have been trying to assert themselves as a political and economic power, independently of 

the EU. The increased presence of China in Africa is one of the numerous examples 5 . There 

is no doubt that Europe has been establishing and developing with these countries “strategic 

partnerships” 6 . The disappointing element of these partnerships, however, is their political 

content, as they continue to focus only on the technical and commercial cooperation. Some 

Member-States are willing to have more ambitious programs but all these are very complex 

issues which require capital investment and the European Union is not prepared for this yet. 

Today, Europe is paralyzed by an economic crisis that can undermine the very cohesion of 

the EU and can seriously affect its international influence in the long run. This kind of challenge 

is totally new to the EU, because the Member-States have never been in an awkward situation 

where they have to try and overcome their internal crisis while, at the same time, they have 

to stand up to the external weakening of the EU. Against this background, the idea of the 

construction of a “global Europe” seems to be unfeasible. This idea does not even seem to 

encourage the EU in any way to sort out its priorities; on the contrary, it incites the Union to act 

and react everywhere and on all possible occasions. 

It is in such a delicate context that the European External Action Service (EEAS) “was 

born”. The purpose of the new institution was to help the EU establish closer external relations 

but, from the very beginning, it was hit hard by superiority struggles. When the EEAS was 

established on December 1, 2010, a lot of the positions within the service were still vacant. 

The riots in the Arab world managed to bring the EEAS to the fore in spite of the fact that 

its internal operational rules had not been established yet and its institutional structure had 

not been completed. This service managed to put forward a brand new, potentially significant 

partnership, but the Member-States remained rather cautious in their reactions. To date, all 

the initiatives have been in the form of financial installments of the European Investment Bank, 

of free exchange agreements based on the Eastern Partnership model and on the technical 

programs, as well as of the SPRING Program (Support for Partnership, Reform and Inclusive 

Growth). These are all managed by the Commission until present day. 

In the course of a year following its establishment, the EEAS has been gradually 

strengthening its position but the superiority struggles persist and disappointed staff continues 

to leave, thus tarnishing its reputation. As a result, the European External Action Service is not 

in a position to achieve any tangible success. To crown it all, this service is not perceived as a 

leading institution in the EU foreign policy. The activity of the service as an initiator has not been 

satisfactory, either. The enormous amount of cases, that the EEAS deals with, concerning all 

kinds of issues of the Common Foreign and Security Policy (CFSP) and the Common Security 

and Defense Policy (CSDP), coupled with the strange mixture of staff from different institutions, 

unknown so far, makes the management of this service very difficult. It is in fact the boundless 

ambition of the EEAS that has brought about the inevitable and bitter disappointment. 

It would be much better, if the EU manages to bridle its ambitions and delineate the areas 

in which it will be able to operate more carefully and with a larger amount of funds. It is also 

difficult to understand the neighborhood policy, although the EU is a major commercial partner 

within the framework of this policy. The EU political influence has been on the decline and 

only a handful of countries, such as Moldova, have been willing to establish closer relations 

with Brussels. The majority of these countries consider Brussels to be an equal partner 



but it continues to impose only political and economic conditions with respect to the future 

cooperation. 

In spite of the fact that Russia and China are among the major EU partners, the European 

Union has not been capable of winning them over. The United States are aiming at the West, 

Turkey – at the Arab and Muslim world, while Russia has been trying again to position itself as 

a global player, without even making an attempt to draw closer to the EU. 

As regards some more faraway countries, such as Brazil, China, and India, it is more than 

apparent that only the commercial relations with these “strategic” partners have been put high 

on the agenda. The commercial diplomacy could have been used as a stepping stone for the 

enhancement cooperation but the EU does not seem to be capable of availing itself of this 

opportunity. We should also stress here the militant position of the European Commission as 

regards the carbon taxes where the resistance of China and India is very strong. 

Soft power: the panacea? 

Although in the past the EU was often praised for its soft power, today, this aura seems 

to be fading away. The objective is clear: a projection of norms and standards for the purpose 

of influencing the behavior of all other players 7 . The EU has been using its network of 130 

delegations through which it hopes to develop a thriving cultural diplomacy. In 2011, a couple 

of Member-States received a total of 2 000 Master degree students under the Erasmus Mundus 

program, as well as another 160 young leaders under the EU visiting program. Because of the 

fact that the EU has been the top commercial player in the world, it has been using this position 

to establish relations with third countries. 

The development cooperation policy constitutes another major pillar of the EU foreign 

policy. In 2010, the Commission allocated some 12 billion EURO to the development programs, 

which accounts for approximately 9% of the total EU budget. Also, in the period 2008-2013, the 

Member-States invested some 22,6 billion EURO in the European Development Fund. These 

amounts are in addition to the budget allocated to the European Neighborhood Policy. In the 

2011-2013 period, the 16 EU partners are expected to receive a total of 3,4 billion EURO from 

the EU budget 8 . 

The EU constructiveness and dynamics in the maintenance of its soft power are indisputable 

but it is difficult to say whether its “carrot policy” will be able to fit in a larger-scale project, or 

what benefits it will be able to provide. Although this is not the right place for us to substantiate 

the idea of the EU as a “transforming power” 9 , we can only ask the question whether its efforts 

meet with success. The simple example of the Southern neighborhood can make one arrive at 

contradictory conclusions. None of the countries affected by the Arab Spring seems to be trying 

to find in any the European countries a model for future development. Yet, in order to show 

respect for these countries, we will mention the fact that a small number of demonstrators, who 

had studied in some European countries, had been inspired by the lifestyle in these countries. 

The general opinion is that the EU did not intervene sufficiently in this region but rather 

opted for a security guaranteeing approach in order to be able to hold back the influx of illegal 

immigrants, to neutralize the activity of the trans-Mediterranean criminal networks, and to avert 

the imminent threat of terrorist movements in Europe 10 . In this context, the European Union 

showed some weaknesses regarding the objectives stipulated in the action plans that it had 

signed with its partner countries. In addition, the EU did not manage to provoke any interest in 

the majority of the affected countries towards these objectives. The combination of a somewhat 

lightheaded European behavior and the lack of interest in most of the countries was not able 

to produce any satisfactory results. The May, 2011, revision of the European Neighborhood 


153

154 


Policy gave a fresh impetus to this policy. However, the volatile situation to the East and the 

West of the European Union turned out to be in the way of this policy to accomplish what it had 

already begun. Several aspects of this revision have to be defined better, such as the “more 

for more” approach, the European Endowment for Democracy Foundation, and the Partnership 

for Labor Mobility 11 . The more unstable the situation in the South, the more the Member-States 

have been stressing the need for safer EU borders, so that the traffic and the illegal influx of 

immigrants could be warded off. The increase in the powers of Frontex, the European External 

Border Management Agency, fits perfectly in this context. 

In addition, the European soft power has been increasingly attacked by new players. The 

differences in approaches used by the EU and the other great powers became prominent in the 

recent dispute over the imposition of sanctions against some countries, such as Syria. 

Soft power and sanctions 

The area in which the EU has been particularly active, is the one of sanctions. In the 

diplomatic language, this is referred to as “restrictive measures”. In 2011, such restrictive 

measures were applied against Belarus, the Ivory Coast, Egypt, Iran, Libya, Syria, and Tunisia. 

These sanctions involved the ban on visas and the restraint on assets, together with some 

political and economic sanctions. These sanctions were and still are targeted at particular 

regimes with the view of restricting their field of action, thus trying not to affect the population. 

Therefore, a balance has to be struck between coercion and the need for negotiations. In any 

case, these decisions come to show to the international community that the EU Member-States 

respond jointly to these issues. 

Table 1. Restrictive measures by individual countries in 2001 

Countries Belarus Egypt Iran Ivory Coast Libya Syria Tunisia 

Number of 

votes 


5 1 3 3 10 10 1 

Source : EEAS 

The efficiency of the above sanctions has been the subject of numerous discussions. The 

sanctions have real weight, as they were imposed by all the major players. Even when these 

sanctions are imposed legally, their effect is quite limited because they are targeted against 

countries whose cooperation with the EU is insignificant. For example, the sanctions against 

Belarus are very symbolic. The Member-States have imposed a visa ban on some citizens of 

Belarus, including the President, Alexander Loukashenko. The Belarus citizens, however, have 

little investments in Europe and the fact that the leaders of these countries were prohibited from 

travelling in Europe, could have had just the reverse effect. Because, instead of putting these 

countries in isolation, these sanctions had encouraged cooperation between Minsk and Russia 

and had reduced the chances of settling the pending cases between Belarus and the EU. 

Syria is yet another worrying example. In 2011, the European Union, Syria’s major trade 

partner, adopted ten packages of sanctions focusing on the liquid fuels. In mid May, 2012, 

five new packages of sanctions were adopted. In 2010, the mineral fuels, together with some 

other raw materials, had accounted for 92,7 % of Syria’s exports to the EU. This policy of 

sanctions, however, does not seem to have urged the regime to put an end to the vicious circle 

of violence in the country. So, the following question arises: how far is the EU really prepared


to go? The European leaders have underlined on different occasions that they will continue 

to adhere to this policy until Bashar al-Assad puts an end to the violence in the country. Are 

the EU and its Member-States prepared to sever diplomatic relations with Syria and impose a 

serious package of economic sanctions? At this junction, Europe can only continue to resort 

to diplomatic mechanisms in the UN Security Council or in the “Friends of Syria” group of 

countries. The positions of Russia and China continue to be getting more unstable. 

Table 2. Gross domestic budget, total government expenses, defense budget 

Source: European Defense Agency (ЕАО), Defense Data 2010 

Belarus and Syria are the personification of two different models of complex relationships 

established between the EU and its neighbors. The conventionality, known as the principle of 

“more for more and less for less”, has to be further enhanced without any doubt. The European 

Union has to keep its consistency in its general approach, but this is really going to be a hard 

trial. As Minsk and Damascus are getting increasingly isolated, they can no longer rely on 

either their natural resources, nor on any other kind of threats, such as criminal networks, illegal 

immigration, etc. The EU relations with some other countries, such as Algeria or Azerbaijan, 

are indicative of how the EU continues to settle difficult cases, involving the encroachment 

upon democracy and the violation of major economic interests, in which other competitive 

forces also play a part. In fact, the case of Syria reminds one of another aspect of the EU 

foreign policy, i.e. the absence of hard power. Undoubtedly, the threat that the region might be 

destabilized by means of a military operation acts as a deterrent. However, the EU does not 

have the necessary ways and means to embark upon this road… 


155

156 


The curbed hard power of EU 12 ? 

The Common Security and Defense Policy is going through a difficult phase. But only 

a handful of countries are prepared to give it a boost. In addition, the Member-States have 

been introducing radical cuts in their own defense budgets to a degree that looks like tangible 

demilitarization of Europe 13 (see Table 2). All this displays a growing tendency towards the 

negotiation of a larger number of intergovernmental agreements as a result of the EU inability 

to coordinate its efforts. 14 

Since its establishment in 1999, the Common Security and Defense policy has gone 

through three phases, starting with a minima activity in the first five years and continuing with 

a number of operations during the second half of 2005 - 2009. The first ten years produced 

fairly modest results. According to the optimists, every progress can be considered a success, 

while the pessimists keep asking the question whether it is appropriate to develop a common 

defense policy that is not accepted by everybody. 

The third phase is still in the process of shaping up. The economic crisis has been hitting 

hard the individual countries and the defense budgets are the first to be affected. As regards 

the Member-States, they believe that the idea of the CSDP, which involves hard power, is 

dying away. Over the past two years, there has been no single operation. This, without being a 

convincing evidence of waning ambitions, is an alarming signal in itself. The procrastination of 

the mission in Sahel, the EU fiasco in Libya, and even the imposition of the sea embargo are 

indicative enough of the vulnerability of all possible new operations The capacity issue has also 

been neglected, although it is a question of utmost significance. 

The policy and strategy considerations have been temporarily left aside, irrespective 

of some developments that inspired cautious optimism. There have been suggestions that 

the Weimar Triangle (Germany, France, and Poland) could be in a position to push forward 

possible cooperation in the area of defense 15 . In December, 2010, the three Member-States 

of the Weimar Triangle addressed a letter to the High Representative of the Union for Foreign 

Affairs and Security Policy in which they openly stood up for the principle of pooling and sharing, 

as well as for the idea of better cooperation with NATO. They also insisted that a permanent 

general staff should be established and that the battle-groups should be brought into focus. The 

Weimar Triangle countries renewed their requests in September, 2011, in a letter addressed to 

the High Representative. That letter had two additional signatures – those of Spain and Italy 16 . 

Although the requests of these countries produced no tangible results, they managed to get 

the CSDP out of the stupor. 

The election of President Francois Hollande may bring back to life the spirit of the French 

tradition, inherited from General de Gaulle and not supported in any way by Nikolas Sarkozy. 

This tradition is closely related to the French efforts towards a Europe of defense because the 

triggering of this mechanism requires a strong French position with respect to the CSDP 17 . 

In addition, the post-Lisbon period is bound to bring about changes in a number of 

perceptions. In the beginning of the new millennium, the EU managed to develop significantly 

its hard power potential thanks to the numerous operations. On the other hand, NATO has been 

developing its soft power and legislative potential by carrying out a step-by-step enlargement 

and partnership development 18 . The strategic views, adopted in Lisbon in November, 2010, 

opened up a new perspective for NATO. Since then, the alliance has become more confident 

in promoting its objectives, while its armed intervention in Libya managed to convince all its 

allies that the North Atlantic Treaty Organization remains the most adequate one in Europe. 

The establishment of the EEAS was rather chaotic and the Member-States are still less inclined 



to appreciate the EU as a provider of hard power. The absence of the EU in Libya is the most 

trustworthy evidence of this. 

The lessons from the intervention in Libya are yet to be learnt but this intervention is 

undoubtedly going to give a fresh impetus to the recent analyses made of the roles played by 

both the EU and NATO. A number of European countries seem to have some doubts about the 

added value of the military and defense issues, therefore, their reactions are usually pragmatic. 

When the EU and NATO are regarded as organizations needed for the attainment of certain 

objectives, or for the coordination of particular policies, the Member-States usually make direct 

approaches to these two organizations. Otherwise, they most often prefer to adopt an ad hoc 

coalition approach. As regards Libya, the majority of European countries believed that NATO 

was the one to perform the operations, despite of the fact that France and Great Britain were 

among the first to participate in these operations at a time when it was still believed that all this 

is outside the EU sphere of action. This dichotomy between intergovernmentality and versatility 

will continue to exist until these two organizations have managed to convince their members of 

the relevance of particular cases, or until the intergovernmentality falls through … 

Operations 

The CSDP has not performed any operations in the past two years. Since December 2011, 

the Foreign Affairs Council has bestirred itself, although the operations have been in a small 

format. Currently, an operation is being prepared for strengthening the military capacity in the 

Horn of Africa. The Operations Center is going to first begin work since it was established in 

2004 19 . This center could be also operational for EUTM Somalia – a Somali soldiers training 

mission in Uganda. Taking into consideration the situation in Sahel, as well as the imminent 

threat to the Islamic Maghreb on the part of Qaeda, the Member-States have insisted on 

undertaking an urgent mission in support of the security of Niger. Preparations are being made 

for a mission in South Sudan and, despite the complicated set-up, surveys are being conducted 

for undertaking another mission in support of the border management. In addition, the scope of 

the Atalanta operation in the African Horn was broadened to cover both the Somali coast and 

the interior of the country. This was a really “strong” decision that has to be interpreted together 

with all other missions in this region. 

The December 2011 summit of the Foreign Affairs Council was symptomatic of the difficulties 

that the CSDP is faced with today. While France was acclaiming the revival of the SCDP, the 

British were greeting one another on the abandonment of the idea for the establishment of a 

permanent general staff. These approaches, apparently contradictory as regards the CSDP, 

do not prophesy anything good in identifying the real need for the construction of a Europe of 

defense. 

Capacity 

The European defense budgets are slowly collapsing. As a consequence, the present 

capacity will probably be amputated and a new one will also “probably” not be built up. 

Initiatives, such as the pooling and sharing, enjoy a favorable response but the Member-States 

are ambivalent and suspicious when it comes to their practical implementation. 

The European Defense Agency (EDA) has been asserting itself as an institution responsible 

for pooling and sharing, but, as the objectives and the financial resources are still unclear, in the 

period 2010-2011, this uncertainty resulted in stagnation of its nominal budget. In December 

last year, the EDA managing board identified 11 areas of cooperation, among these information, 

surveillance and intelligence, refueling before flights, maritime logistics, etc. All these are large- 


157

158 


scale projects with uncertain results. 

The principle of pooling and sharing has always been presented to the Germans and the 

Swedes as a priority, especially after the “Gent Initiative” of November, 2010 20 . The defense 

capacity issue continues to be within the competence of the Member-States but the pooling 

and sharing principle has not been well-grounded, or clarified with respect to what has to be 

done, who to cooperate with, what will be the consequences for the defense industrial, the 

technological basis, and the national sovereignty of the Member-States, and how this principle 

is going to fit in the NATO Smart Defense initiative. In November, 2007, the EDA managing 

board identified four objectives, without deadlines for their implementation, two of which 

relating to the European cooperation: 20% research and technologies (R&T) and 35% of the 

defense equipment had to be produced on the European level. In 2010, the attainment of 

these objectives seemed to be still far away: only 11,8% of the R&T and 22% of the military 

equipment were carried out and produced in cooperation with some other European countries, 

but not necessarily on the EU level 21 . 

While developing the “defense package”, the European Commission has to arm itself with 

patience. The Member-States had agreed to transpose the directive concerning the benefits 

in the security and defense area into their national laws by the end of August, 2011. By mid 

December, only ten Member-States had taken the necessary steps. By the middle of January, 

2012, only 19 countries had harmonized their legislation with the provisions for the entry into 

force of the directive concerning the transfer of defense-related works 23 , although the deadline 

had been set for June, 2011. Notwithstanding the tightening of the budgets, the arguments in 

favor of the European decisions that might hold back the reduction of the national capacities 

could really be convincing. But the Member-States seem to always need an electroshock in 

order to change their positions. 

*** 

The year 2012 has been difficult for the European Union. The economic crisis has seriously 

affected the Member-States and the temptation to leave the external problems aside has been 

very strong. If the EU, however, would like to preserve its weight in the international arena, 

it has to avoid slipping on this stumbling stone. The European Union has to prove its own 

relevance under the conditions of an ever growing competition. The Member-States are quite 

visibly receiving the torch in the foreign policy area, yet, they are encouraging NATO in the 

security and defense area, and their preferences in relation to capacity are in favor of the 

bilateral or sub-regional structures. Given this situation, we can identify three fields of action. 

The European Security Strategy (ESS), adopted in 2003, was first winning recognition in 

contrast to the National Security Strategy of the United States. In 2008, it was only updated. 

Therefore, it is about time for the Member-States to take this topic on board because, in 2013, 

the ESS is going to mark its 10 th anniversary. When a revision is made to this strategy, the 

strict ESDP and CSDP framework needs to be broken up, some elements of the commercial 

and the environmental policy, as well as of the energy sector and the climate change need 

to be incorporated, and the relationship between the domestic and foreign security has to be 

taken into consideration. In principle, strategic and multinational revisions are really difficult to 

make, and the negotiations have to be often facilitated by the circumstances. The question is 

whether the negative effects of the economic crisis on the weight of Europe in the world could 

be considered to be a favorable set-up. 

Nevertheless, all this is going to be healthy from all different perspectives. It will also make it 

possible to draw up a balance-sheet of the EU trump cards, which go far beyond the traditional 



functional perimeter of the ESDP and the CSDP. The European Union has established the 

European External Action Service – an institution sui generis that is expected to help strengthen 

the coordination and the cohesion aspects of the EU foreign policies. Therefore, it would be 

incomprehensible not to raise the issue of the validity of the current policies. An exercise like 

this one is also going to distinguish more clearly between the cooperation units, on one hand, 

and the allocation of roles between the EEAS and the EC directorates general in charge of 

international affairs, on the other. And, last but not least, it is going to make the Member-States 

ask themselves questions about the topics that they are all prepared to neglect. 

The revision of the strategy could urge the EEAS to assume the role of an EU foreign 

policies coordinator and a driving force for debates. But it is not clear yet whether this institution 

is ripe enough to take on a task like this one. However, this service may need exactly this, in 

order to be able to accomplish its own development and to finally assert itself as an institution. 

All this has to happen in consultation with the national authorities, revising the national 

strategies, and in compliance with the recent recommendation made by the European 

parliament, which postulate that systematic revisions have to be made of the security and 

defense policies on the basis of common criteria and well coordinated deadlines 24 . The 

positive effect of such revisions is going to be on two levels. Firstly, the individual Member- 

States are going to preserve their sovereignty with respect to their national strategy revisions 

and, secondly, they are going to make this process more transparent with respect to the other 

Member-States. Last but not least, a process like this one is going to introduce a common 

practice of discussing challenges, risks, and decisions on the basis of a number of common 

criteria. If the Member-States really desire Europe to assume a leading and more coordinated 

role in the international arena, this is going to have an indisputable advantage. 

And lastly, regarding the defense issues, we are faced with an ever increasing gap between 

the EU as an institution, on one hand, and the Member-States, on the other. Actually, the EU 

has never been considered to be so impotent to secure military power. As far as the capacity 

is concerned, only a few countries assign to it a befitting role in the debates. If Europe desires 

to prove to everybody its relevance in this area, it has to assume a better position, facilitating 

in this way the sub-regional initiatives, including the bilateral ones. The British blockage of the 

idea for the establishment of permanent structured cooperation, provided for in the Lisbon 

Treaty, should have resulted in some other initiatives between the Member-States, modeled 

after the treaty signed between France and Great Britain, the Northern EU cooperation, or the 

cooperation within the Visegrad grouping. The EU has to welcome, encourage and participate 

in such cooperation. Because, if it entirely abandons the carrot-and-stick approach, its basket 

will remain empty. 

1. J.S. Nye, The Paradox of American Power: Why the World’s Only Superpower Can’t Go it Alone, New York, 

Oxford University Press, 2002. 

2. J.H. Matlary, « When Soft Power Turns Hard: Is an EU Strategic Culture Possible? », Security Dialogue, vol. 

37, n° 1, 2004, p. 105-121. 

3. The US Department of Defense, “Sustaining U.S Global Leadership: Priorities for 21 st Century Defense”, 

January, 2012, Internet address: . 

4. R. Gates, “The Security and Defense Agenda (Future of NATO)”, a speech delivered in Brussels on June 10, 

2011, Internet address: http://tinyurl.com/5sqswzl>. 

5. See V. Niquet & S. Touati, La Chine en Afrique. Intérêts et pratiques, Paris, Ifri, 2011, coll. « Les Études de l’Ifri ». 

6. Details about these partnerships can be found in: T. Renard, Strategy Wanted: The European Union and 

Strategic Partnerships, Brussels, Institut Egmont, September, 2010, «Egmont Security Policy Brief», n° 13, Internet 

address: . 

7. See Z. Laïdi, La Norme sans la force. L’énigme de la puissance européenne, Paris, Presses de Sciences Po, 

2008. 


159

160 


8. This amount does not include the funds that have been allocated since the riots in the Arab countries. 

9. See, for example, H. Grabbe, The EU’s Transformative Power: Europeanization through Conditio and M. Pace, 

« The Construction of EU Normative, р. 1041-1064. 

10. See M. Pierini, Télégrammes diplomatiques. Voyage au cœur de la politique extérieure de l’Europe, Arles, 

Actes Sud, 2010. The authors tells about his experience as head of different delegations visiting various countries in 

the region and pays particular attention to the fact that the topics of terrorism and illegal immigration had prevailed over 

these of human rights and democracy 

11. « A New Response to a Changing Neighborhood: A Review of European Neighborhood Policy». A joint 

communiqué of the High Representative of the Union for Foreign Affairs and Security Policy, COM(2011) 303, Brussels, 

25 May 2011, Internet address: . 

12. A paraphrase of G. Boutherin and E. Goffi, « La puissance de la Puissance. L’UE, puissance réaliste et acteur 

global », in G. Boutherin and E. Goffi (dir.), L’Europe et sa défense, Paris, Choiseul, 2011, pp. 9-30. 

13. N. Witney, How to Stop the Demilitarization of Europe, Londres, European Council on Foreign Relations, 

November, 2011, «ECFR Policy Brief», n° 40, Internet address: . 

14. T. Valasek, Surviving Austerity: The Case for a New Approach to EU Military Collaboration, Londres, Centre for 

European Reform, April, 2011, « CER Report », Internet address: . 

15. M. Dickow, H. Linnenkamp, J.-P. Maulny et M. Terlikowski, Weimar Defense Cooperation – Projects to 

Respond to the European Imperative, Berlin, Stiftung Wissenschaft und Politik, November 2011, Internet address: 

. 

16. A letter to the High Representative, 2 September, 2011, Internet address: . 

17. C. Major and C. Mölling, « Show Us the Way Forward, Asterix. » Europe Needs the French Involvement in 

ESDP, Paris, CERI / Political Sciences, March, 2007, Internet address: . 

18. T. Flockhart, « “Me Tarzan – You Jane”: The EU and NATO and the Reversal of Roles », Perspectives on 

European Politics and Society, volume 12, n° 3, September, 2011, pð. 272-277. 

19. The operations center is in charge of conducting precise operations; the general staff would have been a 

permanent planning unit. 

20. « European Imperative: Intensifying Military Cooperation in Europe, Food for Thought », Berlin and 

Stockholm, November, 2010, Internet address: . 

21. European Defense Agency, Defense Data 2010, 2011, Internet address: . 

22. J. Hale, « Only 10 Members Meet EU Defense Procurement Directive », Defense News, 20 

December, 2011. 

23. J. Hale, « 19 EU Countries OK Defense Product Transfers Law », Defense News, 13 January, 2011. 

24. K. Lisek (reporter), « Report on the Impact of the Financial Crisis on the Defense Sector in the EU Member 

States », 2011/2177(INI), European Parliament, 30 November, 2011, Internet address: . 



The Cyprus Presidency and How Should We 

Expect Europe to Emerge from It 

Kaloyan Simeonov 

The Republic of Cyprus took over the rotating Presidency of the EU for six months on 

July 1 st , 2012. The country has been a member of the EU since May 1 st 2004 and this is the 

first time that it has had the Presidency of the Union. The latter itself is already a serious 

challenge for a relatively small Mediterranean country as the organization and successful 

implementation of the EU Presidency is a demanding and complex task. 

The Republic of Cyprus took over the rotating Presidency from Denmark which was 

conducting EU affairs in the first half of 2012. The trio of Member States which under the new 

EU rules prepared a common program 1 , also included Poland, which led the Presidency in 

the second half of 2011 and for Poland it was also the first complex task since becoming an 

EU member. The inclusion of these three countries in the 18-month cycle of the Presidency 

helped meet the criteria for incorporating in one cycle old and new, large and small and 

northern and southern Member States. 2 

Each Presidency of the EU Council raises a number of interesting questions and 

challenges. Considering that in the past few years the European Union has experienced 

a number of major crises, including a financial, economic and debt crisis, one of the main 

issues that arise for the Cyprus Presidency is what Europe can expect at the end of 2012 

when the Presidency ends. 

Many recent analyses highlight some quite negative and pessimistic scenarios for the 

future of Europe. Suffice it to mention speculations about whether Greece will come out or 

will be able to remain in the Eurozone, as well as discussions about re-introducing, under 

certain conditions, some form of controls at the internal borders of the Schengen area, the 

debate about whether the EU has adopted two or more speeds, by which instead of solidarity 

among all Member States, there is a different principle of moving forward according to the 

various countries’ capacities. 

All this leads almost to the belief that Europe might become more uncertain, more prone 

to crises and less economically stable. Banking crises in Spain and Cyprus itself and difficult 

negotiations for reforms together with ongoing protests in the indebted member states also 

give little cause for optimism. 

However, what kind of Europe can we expect after the Presidency of one of the sunniest 

and warmest Member States? To a large extent the very motto of the Cyprus Presidency 

provides the answer. 

Kaloyan Simeonov, PhD is Chief Assistant at the European Studies Department at Sofia University. Since 1998 

he has worked in the Bulgarian administration, in various institutions and departments that are relevant to the preparation 

and initial negotiations for Bulgaria’s accession to the EU in 2007, and afterwards on the implementation of the 

country’s commitments as a member state of the EU and its participation in the process of decision-making in the EU. 

Mr. Simeonov has worked on several European projects as project manager and expert, including projects under the 

Operational Programme “Administrative Capacity”, TAIEX and Twinning Programme projects in Bulgaria, Kosovo, 

Bosnia and Herzegovina, Macedonia, Montenegro and others. Since 2010 he has been working on the TAIEX projects 

in northern Cyprus to prepare the Turkish Cypriot community to implement European legislation in the future. The 

opinions expressed are personal and do not represent the institutions for which the author has worked or is currently 

working. 


161

162 


Motto and logo of the Cyprus Presidency 

The best manifestation of the main goal of the Cyprus Presidency seems to be its motto: 

“Towards a better Europe.” One could hardly choose a more optimistic motto of what the 

Presidency of the Republic of Cyprus wants to embody in its priorities. Everybody who 

believes in Europe wants to see an improvement and the light at the end of tunnel. 

It is true, however, that any Presidency, no matter how successful, is unlikely to bring 

fundamental changes into the EU in a six-month period. Yet it is important to change 

the direction and break the negative trend, to create the conditions for more jobs, more 

competitiveness and economic growth. 

The logo of the Presidency of the Republic of Cyprus is a most recognizable “brand” 

and is in line with its motto. It is a ship with sails that resemble a dove. It has become 

customary that each country holding the Presidency of the EU Council creates its own logo. 

As mentioned on the website of the Cyprus Presidency, the logo of any rotating Presidency 

is more than a graphic design. It is rather a visual symbol of each Presidency, a “statement” 

and a “presence” of the country holding the term presidency 3 . 

The ship on the logo symbolizes the island nation and its long tradition in maritime 

affairs. The body of the ship is in the blue colour of the EU flag and therefore represents the 

Cyprus Presidency quest to arrive in a better Europe in late 2012. The ship also resembles 

the shape of a dove – a universal symbol of peace which emphasizes the willingness of the 

Presidency to achieve not only a better but also a more peaceful Europe. 

On the upper body of the ship there are three sails painted, the first two are in copper and 

green, which is taken from the flag of the Republic of Cyprus. The third colour is light blue, 

representing the sea and sky and symbolizing the harmonious coexistence between people 

and between people and the environment. The three sails complement the vision of the bird, 

representing its wings. The concept, design and colours of the logo represent the visual 

identity of the Cyprus Presidency. It is used on the Presidency website, on its documents and 

other memorabilia associated with it. 

One of the most characteristic features of the website of the Presidency (http://www. 

cy2012.eu/), is however, quite different, though closely linked to cultural identity and diversity. 

This is the fact that the information is published in a total of five languages, one of which is 

not an official EU language. In addition to English, French, German, and Greek, information 

on the website of the Presidency is also published in Turkish. This is due to the existence of 

the Turkish Cypriot community in Cyprus. Unfortunately, Cyprus remains divided and this is 

one of the most sensitive issues for the current EU Presidency. 

A sensitive issue in sensitive times 

A number of international analysts have warned that Cyprus takes over the rotating EU 

Presidency at a very sensitive moment of economic and financial crises, with the country 

still being an integral part of a no less sensitive issue for the Union. These are the relations 

between the European Union and Turkey, including the lengthy negotiations on Turkey’s 

possible EU membership. Suffice it to say that Cyprus continues to be virtually separated by 

a buffer zone into a Greek Cypriot community, which inhabits mostly the southern part of the 

island and is the foundation of the Republic of Cyprus as an internationally recognized state 

and EU member, and the Turkish Cypriot community in the northern part of the island. Turkey 

is the only Member State of the United Nations, which recognizes the Turkish Republic of 



Northern Cyprus that was self-proclaimed in 1983 and is located north of the buffer zone, 

also called the green line. Another particularity is that after the fall of the Berlin Wall, Nicosia 

now remains the last divided capital in Europe, through which there is a green line. 

Turkey continues to be caught in the vicious circle of the Cyprus issue. Relations between 

Turkey and Cyprus are one of the biggest challenges in the negotiations for EU membership. 

Therefore, the Republic of Cyprus Presidency of the EU Council is an additional challenge 

for these relationships as Presidencies play an important role in the enlargement process. 

However, in order to understand the sensitivity and ambiguity of the problem, we need to 

refer briefly to history. 

It is believed that before the Christian era Cyprus was originally inhabited by Greek tribes. 

Given that the country has a strategic location in the Mediterranean; it was consistently 

occupied by a number of powers, including the empires of the Assyrians, Egyptians and 

Persians. Later, the island was conquered by the army of Alexander the Great and then 

became part of the Roman and Byzantine empires. The island was also temporary possession 

of Arab Caliphates, French dynasties and the Venetians. A turning point in its history was the 

conquest by the Ottoman Empire in 1571 for a period of about three centuries. Gradually, 

two main communities were identified - Greek and Turkish. 

In 1878, the island came under British administration, which explains the strong British 

influence on the development and legislation of the island. Cyprus gained independence 

from Britain in 1960, with three countries functioning as guarantors – Britain itself, Greece 

and Turkey. This guarantee became the subject to an international treaty that was signed 

in 1960. 

With the establishment of an independent state, the Greek and Turkish communities 

were promised equal opportunities to participate in its governance. In 1974, with the support 

of the Greek military junta which was in power in Greece at the time, a military coup was 

executed on the island of Cyprus and politicians came to power who openly declared the 

accession of Cyprus to Greece. Based on the provisions of the Treaty of 1960, Turkey sent 

troops to Cyprus to prevent the military coup. In the aftermath Turkey refused to withdraw 

its troops, which violated the said Treaty. In 1975 Turkish Cypriots proclaimed the Turkish 

Federated State of Northern Cyprus, hoping to create a new common federal state on the 

island, but it was not recognized by the international community. A little later, in 1983, 

the afore mentioned Turkish Republic of Northern Cyprus was proclaimed which was not 

recognized by any country except Turkey and this further aggravated the problem of finding 

a political solution to reunify the island. 

Another turning point in the recent history of Cyprus was Cyprus’ accession to the EU 

on May 1 st , 2004. The idea was to do everything possible so that the negotiations for EU 

unblocked the dialogue between the Greek and Turkish communities and the island of 

Cyprus joined the Union as one. Unfortunately, this did not happen. Shortly before the point 

of accession, both communities held a referendum on unification, which was based on the 

“Annan” plan which is under the auspices of the UN. During the referendum, the Turkish 

Cypriots strongly supported such unification. Cypriot Greeks however, rejected it hence 

striking a blow on any hope for a quick solution to the Cyprus issue. 

In practical terms, the EU currently considers the territory of northern Cyprus as EU 

territory, which is under occupation. While the Cyprus issue remains unsolved, EU law will 

not be applied in the northern part of the island. Meanwhile, Cyprus has six seats in the 

European Parliament, which are based on the entire population of the island. All residents 


163

164 


of the island, including local Turkish Cypriots, with the exception of Turkish settlers from the 

mainland are considered EU citizens. Some Turkish Cypriots have three passports - one 

as EU citizens, another issued by the unrecognized Turkish Republic of Northern Cyprus 

(with which they cannot travel outside of Northern Cyprus and Turkey), and often Turkish 

passports issued by Ankara. All these and many other facts confirm the complexity and 

sensitivity of the relations between the Cyprus Presidency of the EU and Turkey. 

Turkey was on the way of further complicating the situation, when at the end of 2011 

Turkish authorities said that during the Cyprus EU Presidency the country would freeze any 

official relations with the Union, if at the beginning of the Presidency a political solution was 

not found in respect of the division of the island. A little later, however, Turkey softened its 

tone, prompting many politicians and international observers to be relieved that the problems 

in relations between Turkey and the EU will not be significantly deepened during the Cyprus 

Presidency. 

There are a number of circumstances proving the complexity of those relations, including 

long delays in the start of the negotiations for Turkey’s membership in the EU. Turkey 

finally began accession negotiations with the EU in 2005, but very quickly realized that this 

should not give undue cause for optimism. Since 2005, out of a total of 35 chapters, Turkey 

has managed to close one chapter only and this chapter is “science and research”. Many 

chapters have been completely blocked for negotiations and no negotiations are being held. 

Some of them are blocked due to non-recognition of the Turkish Republic of Northern Cyprus 

following which the Turkish side does not comply fully with the customs union agreement 

it signed with the EU. Turkey’s failure in its commitment to open its ports and airports to 

Cyprus caused a freeze in the negotiations on eight of the most important chapters in 2006, 

namely “Free movement of goods,” “Right of establishment and freedom to provide services” 

“Financial services”, “Agriculture and Rural Development”, “Fisheries”, “Transport policy”, 

“Customs union” and “External relations”. Other chapters are blocked for political reasons by 

different Member States, including France. 

Although Turkey has abandoned the idea from the end of 2011 for a complete boycott of 

relations with the EU, it still took diplomatic steps after the beginning of the Cyprus Presidency. 

During the six months of this Presidency Ankara is boycotting not only the Presidency, but 

all meetings chaired by Greek Cypriots and EU meetings held in the Republic of Cyprus, in 

the south of the island. 

As in other situations where geopolitical disputes and past or current conflicts are 

involved, the biggest losers are the ordinary people. Shortly before the beginning of the 

Cyprus Presidency, hundreds of Turkish Cypriots protested on the streets of Brussels, that 

they are almost forgotten by the EU and the international community. They carried posters 

with inscriptions such as “Divided Cyprus Presidency united Europe: Find out the irony” and 

“The other half of Cyprus”. 4 

Priorities of the Cyprus Presidency 

Meanwhile, one of the main priorities of the Cyprus Presidency is precisely related to the 

improvement of the working conditions and life of all European citizens. The Cyprus Presidency 

priorities are many and varied, and are all focused on important issues. The Presidency’s 

priorities do not address the question of the reunification of the island and it cannot be otherwise, 

since this topic has been discussed at quite different levels and forums. It is a positive signal 

that the Presidency program still touches the issue about relations with Turkey and its wish to 



enhance the prospects of Turkey joining the EU. But how the Cyprus Presidency can help this 

process remains a controversial issue. 

If there is something that is definitely the focus of the Cyprus Presidency priorities, it is 

dealing with the economic and financial crisis, creating the conditions for growth, greater 

competitiveness and more jobs. These are the most common words in the priorities of the 

Presidency 5 and the Presidency’s program for the second half of 2012 6 , the Cyprus Presidency 

is concentrating its efforts on four key priorities and the program, apart from detailing them, 

also indicates in its operational part the important topics and issues to be reviewed in the ten 

different configurations of the EU Council and the meetings held in these configurations. 7 

The four main priorities of the Cyprus Presidency are: 

Europe, more efficient and sustainable 

Europe, with a better performing and growth economy 

Europe, more relevant to its citizens, with solidarity and social cohesion 

Europe in the world, closer to its neighbours 

In order to understand the vision of Europe the Cyprus Presidency is striving for in its 

leadership, we need to consider each of these four key priorities more consistently and in detail. 

Europe, more efficient and sustainable 

The main focus not only in this priority, but in the entire program of the Cyprus Presidency, 

are the negotiations on the multiannual financial framework for 2014-2020. The Presidency is 

building on what has already been achieved during the Danish Presidency, while setting the 

ambitious goal to complete these negotiations by the end of 2012. Considering how big all the 

stakes of these negotiations are and that they will define the kind of Europe to be pursued by 

Member States and European institutions over the next seven-year program period, it is hardly 

attainable, but highly desirable to complete these negotiations in the second half of 2012, 

i.e. one year before the start of the next multiannual financial framework in January 2014. 

One reason these negotiations need to be completed by the end of the Cyprus Presidency is 

that along with the financial framework itself and its figures, a number of important European 

regulations should also be prepared and adopted that will apply during this seven-year period 

and will have a bearing on the main European policies such as cohesion policy, agricultural 

policy, fisheries and others. 

According to the Cyprus Presidency priorities in the negotiations on the multiannual 

financial framework for the period 2014 - 2020, it will not only aim at their conclusion, but 

also to achieve a fair and effective EU budget to support growth and improve employment 

opportunities. Emphasis is also on the quality of the spending of EU funds so the policies and 

programs funded by the new multiannual financial framework will bring real added value for 

Europe. 

Meanwhile, the Cyprus Presidency seeks to achieve greater synergy between the different 

EU policies, as well as greater synergy between European and national policies, in order for 

the EU policies to supplement the national and make them more effective, better coordinated 

and enforceable. 

One of these main policies will continue to be the cohesion policy, which remains one of 

the key development policies of the EU, focusing on economic, social and territorial cohesion 

to reduce imbalances between EU regions. The ongoing reforms of the Common Agricultural 

Policy are also a key priority of the Cyprus Presidency, bearing in mind that Cyprus is also 

an important producer of some crops. During the Cyprus Presidency the main directions of 


165

166 


reform development of the common agricultural policy will continue to be marked out, including 

the next programming period. For the Presidency itself one of the main priorities in this policy 

is defining a targeted and effective policy framework for the development of a competitive 

agricultural sector that provides security of food supply. Considering that Cyprus is an island 

nation, it is not surprising that another priority policy is the common fisheries policy, in which the 

Presidency will continue to strive to achieve sustainable management of fisheries resources 

and protection of vulnerable fish stocks. 

Another policy priority for the Cyprus Presidency is energy. The expected focus is 

modernizing and expanding energy infrastructure, construction of cross-border interconnection 

of energy networks and further development of the internal EU energy market. 

Development of trans-European networks, not only in the energy sector but also in transport 

and telecommunications, is one of the priorities that the Cyprus Presidency shares with the 

foundations laid by previous presidencies. One of the goals is to continue the implementation of 

Connecting Europe Facility, through which billions of Euros worth of investment are granted and 

absorbed in order to improve Europe’s transport, energy and digital networks. This mechanism 

is mainly funding projects, filling the gap in the energy, transport and telecommunications 

arteries in Europe. 

It is expected that the Cyprus Presidency within its first priority will continue the relevant 

policies to reach sustainable development. In line with the Europe 2020 strategy, the Presidency 

seeks to stimulate the so called green growth through sustainable resource management. 

Special attention is paid to water conservation. Cyprus Presidency also aims to ensure the 

implementation of policies on climate change, environment and energy in an integrated and 

efficient manner. 

Given its specific nature of an island nation, the Cyprus Presidency is also trying in its 

own words to “re-energize” the EU Integrated Maritime Policy. Integrated Maritime Policy was 

launched in the EU in order to take into account the interconnection of human and industrial 

activities in the sea. Whether it comes to shipping and ports, wind energy, marine research, 

fisheries or tourism, it should be borne in mind that any decision in one of these areas can affect 

the others. The Cyprus Presidency is trying to reopen the debate and take concrete measures 

in order to reach a more integrated maritime policy within Europe. 

We cannot achieve an effective and sustainable Europe if we do not pay particular attention 

to research and innovation. Therefore the Cyprus Presidency also prioritizes these areas, 

including the continuing work on the EU-funded program “Horizon 2020”. This program is 

expected to release a few dozen billion in the period 2014 - 2020, the goal being to reduce 

the disparity between market needs and the research carried out. “Horizon 2020” should 

directly stimulate the economy and provide it with a scientific and technological foundation, and 

industrial competitiveness. The Cyprus Presidency also continued to implement the European 

Research Area. 

The first priority of the Cyprus Presidency for a more effective and sustainable Europe 

blends into the second priority of the Presidency, which is related, namely the priority of 

achieving a Europe with a better functioning economy based on growth. 

Europe, with a better performing and growth-based economy 

As stated in the program of the Cyprus Presidency, the economic crisis in the EU has 

revealed structural weaknesses and significant deficiencies in terms of competitiveness in 

the EU and the need for greater cooperation and efficiency of policies and measures to 



ensure smart, sustainable, inclusive, resource-efficient growth creating a large number of 

jobs. In this respect, the Cyprus Presidency has set a double goal to get to recovery. Firstly, 

achieving fiscal consolidation in the EU and secondly, aiming for sustainable economic 

growth that will inevitably also lead to a better Europe. 

In order to achieve fiscal stability, the Presidency seeks to work on the new reinforced 

framework for economic governance and strengthen the monitoring of budgets and 

macroeconomic imbalances in the Member States. An essential element of this framework is 

the signed Treaty on Stability, Coordination and Governance in the economic and monetary 

union and its further ratification is another priority during the Cyprus Presidency 8 . An 

important element of the framework is the entry into force of the Treaty on the European 

Stability Mechanism, which in the future will grant funds to overcome financial and economic 

crises. 

Some of the significant elements in the development of a balanced and effective 

economic environment and in particular a sustainable economic and monetary union, are 

the implementation of the agreements within the Euro Plus Pact, the increased measures of 

the Stability and Growth Pact, the implementation of the European Semester mechanisms 

and others. 

The Cyprus Presidency also intends to continue to monitor the implementation of 

the Europe 2020 strategy. The successful implementation of this strategy would help to 

supplement the measures of fiscal consolidation and structural reforms implementation. The 

main objective is to enhance economic growth and stimulate employment opportunities. 

The economic crisis was largely driven by the financial crisis that emerged in the EU. 

Therefore, strengthening the regulatory framework for financial services is also an integral 

part of the second priority of the Cyprus Presidency. Some of the measures include the 

introduction of greater transparency in the financial markets, better protection of consumers 

of financial services and better and more efficient management of future financial crises. 

Not least within that priority it is worth mentioning that at the end of 2012 is the 20th 

anniversary of the implementation of the process of deepening the internal EU market. 

During the Cyprus Presidency the necessary provisions will be made to prepare a 

proper celebration of this anniversary, but more importantly, there will be boosted efforts 

towards a more thorough and integrated development of the internal market of the Union, 

which continues to develop. Part of the measures continue to be directed towards the 

implementation of initiatives related to small and medium enterprises and others are aimed 

at further development of an efficient and single digital market in the EU. 

The priorities of the Cyprus Presidency, though focused on the financial framework, 

economic policies, tackling the crisis and ensuring more growth and jobs, also focus on 

other areas that are relevant to European citizens and the mechanisms of solidarity and 

social cohesion. 

Europe, more relevant to its citizens, with solidarity and social 

cohesion 

Within this priority, the Cyprus Presidency continues the efforts to bring the EU closer 

to its citizens. Given the increasing problem with the rising number of young people who 

are unemployed and unable to find work in the labour market, the Presidency plans to pay 

special attention to youth unemployment. According to the European Commission, as a result 

of the crisis, unemployment among young people has increased dramatically. In the EU, it 


167

168 


has reached an average of over 22% and in some Member States even 50%. Likelihood of 

young people becoming unemployed is twice as great as for adults 9 . 

Another of the main objectives under this priority is the establishment by the end of 

2012 of the Common European Asylum System. The Cyprus Presidency is focusing on 

strengthening the practical cooperation between Member States regarding securing the 

rights of those in need of international protection. It is planned to continue the principles of 

solidarity and fair sharing of responsibilities among Member States. 

The Cyprus Presidency is also working to develop activities within the framework of 

the European Year for Active Ageing and Solidarity between Generations. Given the aging 

population in the EU, it has become one of the most important challenges for society in the 

Union. In order to raise awareness of the aging of the population, 2012 was designated the 

European Year for Active Ageing and Solidarity between Generations. The goal is for Europe 

to improve its related policies and initiatives and promote opportunities for economic growth 

and job creation through the development of the so-called “Silver economy”. 10 

Other objectives of the Cyprus Presidency within this priority are matters related to the 

health and well-being of children. The Presidency directs its efforts towards preventing 

diseases and other protective measures, promotion of healthy lifestyles and tackling child 

poverty. 

Education and culture are also closely connected with this priority of the Cyprus 

Presidency. The main focus is on the negotiations on the new program “Erasmus for All 

(2014 - 2020) 11 . Emphasis is also placed on promoting literacy and providing more quality 

education and training to enhance social cohesion and improve the measures for tackling 

unemployment. The Presidency is also making efforts to complete the work on the preparation 

of the EU program in the field of culture, which will be implemented after 2013. 

The Cyprus Presidency is also active in updating the regulatory framework of the EU 

data protection. With the development of information and communication technologies and 

economy globalization, the protection of personal data is becoming a serious issue and a 

priority for the Union. 

Cyprus Rotation Presidency also seeks to maintain an active dialogue with the social 

partners, NGOs and local authorities. Cooperation with them will also support the formulation 

and implementation of specific actions and measures within the Europe 2020 strategy. 

Europe in the world, closer to its neighbours 

The fourth main priority of the Cyprus Presidency is the role of the EU as a global player 

on the world stage. After the amendments in the Lisbon Treaty, the role of the EU Presidency 

in the conduct of foreign policy was significantly reduced. Therefore, the priorities of the 

Cyprus Presidency indicated that it will work closely with the High Representative of the 

Union for Foreign Affairs and Security Policy and the European External Action Service. 

The Cyprus Presidency plans to pay special attention to the European Neighbourhood 

Policy. The purpose of this policy is to share the benefits of the EU with its neighbouring 

countries, helping to promote stability, security and prosperity in these countries and in the 

EU 12 . The European Neighbourhood Policy applies to the EU immediate neighbours by land 

or sea - Algeria, Armenia, Azerbaijan, Belarus, Egypt, Georgia, Israel, Jordan, Lebanon, 

Libya, Moldova, Morocco, Palestine, Syria, Tunisia and Ukraine (ranked in alphabetical 

order 13 ). By way of logic and given the geographical location of the island nation, the Cyprus 

Presidency sought to put the focus on the Southern dimension of the ENP. It aims to further 



strengthen relations with Mediterranean partners, while ensuring at the same time plurality, 

good relations and promoting exchange in all spheres of social life and trade turnover. 

The Cyprus Presidency is also placing a considerable emphasis on the continuation of 

the enlargement process of the EU. This is natural not only because we are now at a key 

stage in the process of accession of countries such as Iceland and the Western Balkans, 

but also because Cyprus itself is one of the countries most recently acceded to the EU and 

it is logical to continue to support this process. According to its priorities, the Presidency 

is seeking to strengthen the accession process, while respecting the principles that each 

candidate country has to progress according to their own merits and based on strict terms 

and conditions. 

In respect of Iceland’s EU membership, the Presidency aims to advance as close as 

possible to a near conclusion of the negotiations. The Cyprus Presidency is also working to 

implement the EU’s decision to open accession negotiations with Montenegro and achieve 

maximum progress in these negotiations. The Presidency is trying to use the positive 

stance in relations between Serbia and the EU to reach a decision for the start of formal 

negotiations with this important country in the Western Balkans. During the Presidency 

active relations are maintained also with other countries that are potential candidates for 

EU membership. Considerable emphasis has been placed on the strict implementation of 

negotiating commitments by Croatia, which is expected to become the 28 th member of the 

EU in mid-2013. 

During the Cyprus Presidency the negotiations for external financing instruments in 

the period of the new multiannual financial framework 2014 - 2020, have to be completed. 

Another priority of the EU will continue to be the financing of the policy for development and 

assistance to the poorest countries and regions worldwide. Another emphasis is placed on 

further strengthening of foreign policy. 

Bulgaria and the priorities of the Cyprus Presidency 

The Republic of Bulgaria supports the priorities of the Cyprus Presidency, which are 

in line with the priorities and interests of our country for the development of the EU. This 

was declared by the Minister of Foreign Affairs of the Republic of Bulgaria during the 

public presentation of the priorities of the Cyprus Presidency in early July 2012 14 . This 

is understandable, given that Bulgaria and Cyprus are joint partners in the EU and have 

common goals. 

One of the top priorities for Bulgaria in the second half of 2012 is participation in the 

negotiations on the new multiannual financial framework for the period 2014 - 2020. It 

should be mentioned that these are the first negotiations on a new multiannual period 

in which Bulgaria participates as a full member of the European Union. Initially some 

parameters of the current programming period were agreed for the period 2007 - 2009, and 

subsequently for the remaining part of the multiannual financial framework currently applied. 

However, this was when the country was still negotiating its EU membership, and later - in 

the years following 2009, the main parameters of the multiannual financial framework for the 

period 2007 to 2013 had already been agreed and were being applied at EU level. In this 

context and considering how important the arrangements for the new multiannual financial 

framework 2014 - 2020 will be in respect of the future of the EU, it is not surprising that these 

negotiations are not only a top priority of the Cyprus Presidency but also for Bulgaria as a 

participating full EU member in the second half of 2012. 


169

170 


One of the priorities where Bulgaria is seeking an agreement is maintaining the funding 

of the EU cohesion policy. This is important for our country for several reasons. In the first 

place, given the current limited funding opportunities for investment and other activities, 

EU cohesion policy funds are a fresh resource for the economic development of Bulgaria. 

Secondly, it is a fact that the EU finances only part of the projects under its cohesion policy, 

with the remainder being co-financed by the national budget, private sector and international 

financial institutions. This means that an even bigger resource is accumulated and stimulated 

for modernizing and reforming the economy of the country, which includes EU funds and 

other sources. For us the successful absorption of EU funds is crucial as then the country 

becomes a net beneficiary of the EU budget, which facilitates the process of catching up with 

the economic development of other Member States. During the negotiations, Bulgaria has 

reiterated its position that despite its economic difficulties, the EU should maintain the level 

of solidarity as well as maintain at least the same level of funding in the next programming 

period. 

Bulgaria also protects its interests in the financing of the common agricultural policy. In 

the next programming period the major policy reforms in the EU will continue, however this 

should not affect the level of funding and support for farmers in the country. 

Another priority for Bulgaria is the negotiations on matters of economy and finance, as 

the Cyprus Presidency is expected to discuss important new decisions for the Union and the 

eurozone in particular. In the second half of 2012 discussions about the future of EMU are 

expected to deepen further. Although according to the Treaty of Accession of Bulgaria to the 

EU, the country has not yet adopted the single European currency and has the status of a 

Member State with derogation, within the foreseeable future it is expected that Bulgaria will 

join the eurozone and it matters what currency area it will join. Moreover, currently there are 

important circumstances as the functioning currency board regime in our country, which is 

pegged to the euro, and that several rules of policies within EMU apply to countries outside 

the euro area too. 

One of the main points of debate is expected to be discussing the so called Banking 

Union, as the European Commission is expected to submit new proposals in the autumn 

of 2012. It is possible that the common transnational rules for banking supervision will be 

concentrating on the eurozone mainly, yet in this case too Bulgaria will have to observe 

competition rules and other common rules in the EU internal market, which apply to all 27 

member states. Bulgaria remains at the position that one of the greatest achievements of 

European integration is precisely the creation and deepening of the EU internal market, 

hence this achievement should be preserved for future generations. 

In terms of sector policies in Bulgaria, one of the priority issues continues to be the 

future development of the common EU energy policy and the financing of projects to ensure 

connectivity of the electricity and gas network in Bulgaria with the networks of neighbouring 

countries. 

One of the most important decisions for Bulgaria, which are expected to be taken during 

the Cyprus Presidency, is our future accession to the Schengen area. As stated in the 

program of the Cyprus Presidency, based on the conclusions of the European Council from 

March 2012, it will continue to work to enable the successful accession of Bulgaria and 

Romania to the Schengen area 15 . 

Among other significant priorities of the Cyprus Presidency that are also important for 



our country, are the facilitation of economic growth, measures to tackle unemployment, 

especially youth unemployment, the development of SMEs and many others. 

Further enlargement of the European Union is a high priority for Bulgaria too, especially 

since the majority of the countries currently negotiating accession or seeking to obtain the 

status of a candidate country are neighbouring countries or close to its borders. Bulgaria has 

repeatedly stated that it strongly supports the process of further EU enlargement, not least 

because this process will bring more economic growth and prosperity to the entire region, 

and hence boost the development of the country. 

Conclusions 

Cyprus took over the EU Presidency at a sensitive moment, fraught with many difficulties 

and challenges. One of the biggest issues facing the rotating Presidency is what measures 

will continue to be taken at EU level to address current and prevent future economic, 

financial and debt crises in the EU. This is not an easy task which could be completed for a 

period of six months which is the duration of a Presidency. Moreover, this task could not be 

completed by the Presidency alone, as it requires actions and efforts by all Member States 

and European institutions. 

The Presidency once again put on the agenda another sensitive issue for the European 

Union, namely the relationship between Turkey and the EU. Some analysts were forecasting 

a freeze or even worsening of relations between the EU and Turkey during the Cyprus 

Presidency. Fortunately, this has not happened and the rotating Presidency has had no 

significant negative impact on this relationship. There is one thing that should be noted 

with regret. The year before the Cyprus Presidency was not fully utilised by the Greek and 

Turkish Cypriot communities to make serious progress, or even some productive decisions 

about the future of the island. 

In terms of EU policies, arguably the most important priority during the Cyprus Presidency 

is negotiations on the future multiannual financial framework for the period 2014 – 2020. The 

remaining policies such as energy, transport, the policy for small and medium businesses 

and many others also continue to be priority to the development of the EU. Central to this 

is the policy of enlargement, despite comments last year that the EU was "tired" of this 

process. Contrary to some analyses, the process of enlargement has not exacerbated 

existing challenges in the EU, but has functioned as an additional incentive and opportunity 

to overcome them. 

Bulgaria also supports the shared priorities of the Cyprus Presidency, including the need 

to find effective and successful solutions for the new multiannual financial framework for the 

period 2014 - 2020, to deal with the economic and financial crises, to stimulate growth and 

employment in the EU etc. A significant priority for Bulgaria remains its successful accession 

to the Schengen area during the second half of 2012. 

It is not easy to answer what kind of Europe we will have at the end of 2012. Even after 

the Cyprus Presidency is over, there will not be an exhaustive answer as the European Union 

continues to develop dynamically and influence a number of processes and phenomena in 

the world in terms of economic stability and security. There is much speculation as to what 

will be Europe's near future - whether it will be a "poorer" more "uncertain" or vice versa 

"more successful" and "balanced" Europe. The main objective of the Cyprus Presidency is 

to achieve jointly with other Member States and European institutions a "better" Europe that 


171

172 


can be admired and supported. 

For Bulgaria, the Cyprus Presidency is also important for another reason. Cyprus is 

assuming the Presidency of the EU for the first time and our country can only learn lessons 

about how it should prepare and what measures it should take in order to have a successful 

Presidency of the European Union in the second half of 2018. 

1. Council of the European Union (2011), 18-month Programme of the Council (1 July 2011 - 31 December 

2012), Programme of the Council Activities Prepared by the Polish, Danish and Cyprus Presidencies and in 

close cooperation with the Commission and the President of the European Council, Brussels, 17 June 2011. 

2. The same criteria are met for the trio that will take over the 18-month Presidency on July 1, 2017 and which 

consists of Britain, Estonia and Bulgaria. For more information, see: Shikova Ingrid (2012) “The Rotating 

Presidency – a matriculation exam for Bulgaria's membership in the European Union ", „Diplomacy“ 

Journal, Diplomatic Institute, Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Bulgaria, 7/2012, p. 14-21. 

3. For more information and a visual image of the logo of the Cyprus Presidency, go to http://www.cy2012.eu/ 

en/Footer/the-cyprus-Presidency/logo-visual-identity. 

4. Dnevnik Newspaper Daily, "Turkish Cypriots protest against the Cyprus EU Presidency", 28 June 2012 

5. Republic of Cyprus (2012), “Priorities of the Cyprus Presidency of the Council of the European Union 1 

July – 31 December 2012. 

6. Cyprus EU Presidency Secretariat (2012), “Programme of the Cyprus Presidency of the Council of the 

European Union, 1 July – 31 December 2012”, Lefkosia (Nicosia), 2012. The Priorities and the Program are 

published on: http://www.cy2012.eu/en/Footer/the-cyprus-presidency/programme-and-priorities. 

7. The ten configurations of the EU Council in which the Member States participate with representativesvarious 

government ministers are: 1) General issues 2) Foreign Affairs 3) Economic and Financial Affairs, 4) 

Justice and Home Affairs 5) Employment, Social Policy, Health and Consumer Affairs, 6) Competitiveness 

- Internal market, Industry, Research and Space, 7) Transport, Telecommunications and Energy, 8) 

Agriculture and Fisheries, 9) Environment and 10) Education , Youth, Culture and Sport. 

8. The Treaty on Stability, Coordination and Governance in the economic and monetary union was signed 

on March 2, 2012. It was signed by 25 Member States; the only members that did not sign were Britain 

and the Czech Republic. The agreement aims to maintain stability in the euro area as a whole. The role 

of the Cyprus Presidency is important in view of the fact that the contract is expected to come into force 

on January 1, 2013. An essential part of this agreement is to establish a fiscal pact, which introduces the 

requirement that government budgets are balanced or there is a budget surplus. It introduces additional 

rules for economic policy coordination and governance of the Eurozone. 

9. European Commission (2012), "Solving the problem of youth unemployment: the use of EU structural funds 

to help young people", Brussels, May 2012. 

10. For more information see: Council of the European Union (2012), "2012 - European Year for Active Ageing 

and Solidarity between Generations", Brussels, 13.08.2012: http://www.consilium.europa.eu/homepage/ 

highlights/. 

11. For more information about the program go to: European Parliament (2012), „Erasmus for all (2014 – 

2020)“, PE 474.543, April 2012. 

12. See: Cyprus EU Presidency Secretariat (2012), “Programme of the Cyprus Presidency of the Council of the 


13. The list of countries covered by the European Neighbourhood Policy, which are on the borders of the EU, 

can be presented clockwise too. These are: Belarus, Ukraine, Moldova (the eastern border of the EU), 

Georgia, Armenia and Azerbaijan (Caucasus), Syria, Lebanon, Israel, Palestine, Jordan, Egypt (forming 

part of the Middle East), Libya, Tunisia , Algeria and Morocco (North Africa). Egypt falls in practice, both in 

the Middle East and in North Africa. Russia is not part of the European Neighbourhood Policy, but it has a 

special Strategic Partnership with the EU. 

14. An essential part of the presentation in this section is based on the speech of the Minister of Foreign Affairs 

of Bulgaria during the public presentation of the priorities of the Cyprus EU Presidency, which was held on 

July 3rd 2012. The presentation of the priorities was organized by the European Institute and Embassy of 

Cyprus in Bulgaria and attended by the Ambassador of the Republic of Cyprus in the country. 

15. See: Cyprus EU Presidency Secretariat (2012), “Programme of the Cyprus Presidency of the Council of the 




Policy Innovation Memorandum No. 23 

What It Will Take to Secure Afghanistan* 

Max Boot** 

Afghanistan is approaching a major inflection point in its long and turbulent history. In 2014 

most of the foreign military forces are due to pull out. With them will go the bulk of foreign 

financing that has accounted for almost all of the state’s budget. Twenty fourteen is also the 

year that Afghanistan is due to hold presidential elections. Hamid Karzai, the only president 

the country has known since the fall of the Taliban, has said he will not seek another term in 

office. Thus Afghanistan is likely to have a new president to lead it into a new era. This era will 

be shaped by many factors, principally decisions made by Afghans themselves, but the United 

States has the ability to affect the outcome if it makes a sustained commitment to maintain 

security, improve the political process, and reduce Pakistani interference so as to build on the 

tenuous gains achieved by the U.S. troop surge since 2010. 

The Problem 

The signing of a U.S.-Afghan Security Partnership Accord in April 2012 and the Chicago 

Summit Declaration in May alleviated some of the uncertainty about the post-2014 period – but 

only some. President Barack Obama and other North Atlantic Treaty Organization (NATO) 

heads of state agreed to remain committed in Afghanistan after 2014. However, the nature and 

extent of that commitment remain opaque. 

At times Obama has depicted the U.S. mission in Afghanistan in fairly narrow terms – 

designed, as he said in announcing the troop surge on December 1, 2009, to “deny al-Qaeda 

a safe haven,” deny the Taliban “the ability to overthrow the government,” and “strengthen the 

capacity of Afghanistan’s security forces and government.” The Chicago Declaration commits 

the United States to the more ambitious goals of helping craft “a democratic society, based on 

rule of law and good governance.” However attractive the maximalist position, it would require 

an increased deployment of foreign troops and political advisers, and changes in Afghanistan’s 

political culture, that are unlikely to occur. Yet even the minimalist objective, designed to 

prevent a return to power by the Taliban (which has consistently refused to renounce its longstanding 

ties with al-Qaeda and other transnational terrorist groups based in Pakistan and 

would be likely to provide them a safe haven in Afghanistan), will be impossible to achieve 

absent a substantial commitment. 

Attempts to safeguard U.S. interests “on the cheap” are likely to fail. If the security situation 

deteriorates, a small number of Special Operations Forces (SOF) would have difficulty 

operating –as they do today in Iraq, Yemen, Somalia, and Pakistan. The Kabul government is 

only likely to extend cooperation to SOF if, in return, it receives substantial support to maintain 

its fragile authority. This memo recommends seven specific steps the United States can take to 

buttress the fragile forces of authority in Afghanistan, grouped into three categories: security, 

politics, and Pakistan’s role. 

*This publication of 25 June 2012 has been provided in English by the Council on Foreign Relations 

(CFR) 

**Max Boot is the Jeane J. Kirkpatrick senior fellow in national security studies at the Council on 

Foreign Relations. He has acted as an informal adviser to American commanders in Afghanistan and Iraq. 

His forthcoming book is Invisible Armies: An Epic History of Guerrilla Warfare from Ancient Times to the 

Present. 


173

174 


The Way Ahead 

Security 

The United States and its allies should commit to provide $6 billion a year for the Afghan 

National Security Forces (ANSF) indefinitely to support a force of 350,000 soldiers and police. 

The administration’s plan calls for a cut in funding to $4.1 billion after 2014, from $6 billion 

this year. This would necessitate laying off 120,000 soldiers and police from the current force 

of 350,000 soldiers and police, which the Afghans are able to manage with U.S. help. Many 

would no doubt find work with insurgents or narco-traffickers, further exacerbating the security 

situation. The administration defends its plan in the interests of fiscal prudence. But while $2 

billion in savings will not make much difference in the context of a $3.8 trillion U.S. budget, that 

sum could make a huge difference on the ground in Afghanistan. 

Hold off making any further cuts to the force of sixty-eight thousand U.S. troops between 

September 2012 and December 2014 unless conditions on the ground improve dramatically. 

There will be pressure in Washington to announce another troop drawdown in late 2012 or 

early 2013. The next U.S. President – either Obama or Mitt Romney – would be wise to resist 

that pressure. Only the presence of large numbers of American troops can ensure that security 

continues to improve. For all the dissatisfaction with the war effort revealed in polls, there is little 

intensity to the opposition – there are no antiwar demonstrations and the war has not become a 

major political issue. Thus the next president will have a relatively free hand to maintain current 

troop levels until 2015 even though the move will not be popular. 

Pledge to maintain a substantial advisory and counterterrorism presence after 2014 of 

twenty-five thousand to thirty-five thousand troops. Washington will be tempted to leave the 

smallest possible presence after 2014 and to confine troops to safe bases. This would be a 

mistake unless peace breaks out between now and then. A force of, say, five thousand troops 

would have a hard time defending itself, much less carrying out its mission. And advisers who 

are confined to base would not be able to effectively mentor the ANSF or gain “situational 

awareness.” It would be safer and more effective to have a more robust presence so that U.S. 

troops could protect themselves while also helping the ANSF with logistics, planning, air support, 

medevac, route clearance, and other important functions. The estimated force size of 23,500 to 

35,000, which would cost $25 billion to $35 billion annually, is based on work by David Barno 

and Andrew Exum of the Center for a New American Security. Such a commitment should be 

sustainable for the U.S. Army and Marine Corps, even with reduced end-strength, because 

they have left Iraq and do not have a major role in most Pacific Command contingencies. 

It would also be sustainable fiscally since it represents just 0.2 percent of U.S. GDP ($14.6 

trillion) and 0.8 percent of the federal budget ($3.7 trillion). 

Politics 

Go slow on peace talks. U.S. officials want a peace deal with the Taliban that would enable 

a faster U.S. drawdown. But a grand bargain on acceptable terms – with the Taliban giving up 

their arms and becoming a normal political party – is unlikely. Taliban foot soldiers in Afghanistan 

may feel coalition pressure, but their leaders remain safe in Pakistan, and Pakistan’s generals 

are loathe to permit the Taliban to sign a peace treaty that could allow them to slip out of 

Islamabad’s grip. Under those conditions, putting too much pressure on Kabul to reach a deal 

with the Taliban could backfire by causing the Tajiks, Hazaras, and Uzbeks to recreate the 

Northern Alliance and renew the devastating civil war of the 1990s. A better course of action 

would be to pursue deals with individual Taliban commanders – offering them incentives to stop 

fighting – and thus try to split the insurgency. 



Identify and groom a successor to Karzai. Afghanistan would benefit from a leader more 

committed to fighting corruption and establishing the rule of law. But the political process is 

unlikely to produce such a leader on its own. Iran, Pakistan, and various Afghan warlords will 

back their favored candidates. The United States should do the same. It is doubtful that an 

ideal candidate can be found, but, at a minimum, it should be possible to identify the “least bad” 

one. Admittedly American policymakers erred in picking Karzai in late 2001 and they may err 

again—but they at least know much more about Afghanistan than they did then. And to avoid 

making any choice is to cede the decisive vote to malign actors. 

Pakistan’s Role 

End American subsidies for the Pakistani military. The Obama administration cut $800 

million in U.S. military aid to Pakistan in the summer of 2011 after the two countries clashed over 

the Osama bin Laden raid and other issues. But the administration has held out the prospect 

of restoring that funding, and it wants to budget roughly $2 billion for aid to Pakistan in fiscal 

year 2013. Some payments for the use of Pakistani territory to move supplies to Afghanistan 

make sense even at the expense of continuing a small degree of reliance on Islamabad , but 

all other military aid should be terminated because Pakistan has consistently shown that it is a 

foe of U.S. interests in Afghanistan. Further subsidizing the Pakistani military sends an indirect 

subsidy to the Taliban and Haqqani Network. Contrary to Washington’s worst fears, even after 

an aid cutoff, Pakistan’s army would remain strong enough to keep jihadists from seizing power 

in Islamabad – an outcome that is opposed by most Pakistanis and, more to the point, most 

Pakistani generals. 

Launch drone and/or SOF strikes on Haqqani and Taliban leaders in Pakistan. Though 

the CIA and SOF have long targeted terrorist leaders in Pakistan, primarily using drones, 

their targets have been mostly confined to al-Qaeda. A few Pakistani Taliban and Haqqani 

leaders have also been eliminated, but senior Taliban figures have not been targeted, because 

Washington wants to avoid antagonizing Islamabad. But U.S. forces, even at the current force 

level of eighty-seven thousand, have shown they can survive without the Pakistani logistics 

line; they have done so since November 2011. Pakistan may also withdraw cooperation in 

drone strikes on al-Qaeda, but that organization has been so weakened that the strikes are 

less important now than a few years ago. Regardless of Islamabad’s reaction, it is necessary to 

undertake an aggressive campaign of drone strikes to increase the pressure on the Taliban and 

the Haqqani Network to prevent them from taking advantage of the NATO drawdown. 

Conclusion 

Most or all of these steps will be necessary to secure Afghanistan’s future, not as an ideal 

state – a Switzerland of Central Asia – but as a minimally functioning state with security forces 

that can prevent the reemergence of Taliban rule and the likely reestablishment of al-Qaeda 

sanctuaries given the close ties between the two organizations. U.S. policymakers may decide 

that they would rather commit scarce resources elsewhere. But, if so, they should be under 

no illusions about the ability of the United States to prevent the reemergence of the conditions 

that led to 9/11. It is difficult enough to shape events in Afghanistan with a substantial U.S. 

commitment; it will become nearly impossible without it. The good news is that the vast majority 

of Afghans do not want a return to Taliban rule, and with continuing American support, their 

post-2001 state should be able to survive the challenges ahead. *** 

*** This publication was made possible by the generous support of the Lynde and Harry Bradley 

Foundation, the Hertog Foundation, and the Randolph Foundation. 


175

176 


Copyright © 2012 by the Council on Foreign Relations®, Inc. 

All rights reserved. 

The Council on Foreign Relations (CFR) is an independent, nonpartisan membership organization, think tank, 

and publisher dedicated to being a resource for its members, government officials, business executives, journalists, 

educators and students, civic and religious leaders, and other interested citizens in order to help them better understand 

the world and the foreign policy choices facing the United States and other countries. Founded in 1921, CFR carries out 

its mission by maintaining a diverse membership, with special programs to promote interest and develop expertise in 

the next generation of foreign policy leaders; convening meetings at its headquarters in New York and in Washington, 

DC, and other cities where senior government officials, members of Congress, global leaders, and prominent thinkers 

come together with CFR members to discuss and debate major international issues; supporting a Studies Program that 

fosters independent research, enabling CFR scholars to produce articles, reports, and books and hold roundtables that 

analyze foreign policy issues and make concrete policy recommendations; publishing Foreign Affairs, the preeminent 

journal on international affairs and U.S. foreign policy; sponsoring Independent Task Forces that produce reports with 

both findings and policy prescriptions on the most important foreign policy topics; and providing up-to-date information 

and analysis about world events and American foreign policy on its website, CFR.org. 

The Council on Foreign Relations takes no institutional positions on policy issues and has no affiliation with 

the U.S. government. All statements of fact and expressions of opinion contained in its publications are the sole 

responsibility of the author or authors. 

For further information about CFR or this paper, please write to the Council on Foreign Relations, 58 East 68th 

Street, New York, NY 10065, or call the Director of Publications at 212.434.9514. Visit CFR’s website, www.cfr.org. 

Bulgarian translation Copyright © 2012 by Bulgarian Diplomatic Institute. All rights reserved. This publication may 

not be reproduced in whole or in part, without permission. 



NATO’s Operations – Lessons from 

Afghanistan and Lybia* 

SUMMARY 

Kiril Apostolov 

This report addresses two of the most significant operations carried out by the North Atlantic 

Treaty Organisation (NATO): in Afghanistan and Libya. In spite of the essential differences 

between them as regards duration, resources and results, they have some common features. 

The timely analysis of these events and the lessons to be learnt are of particular importance 

with a view to future operations of similar parameters and to ascertaining the readiness of the 

Alliance and its partners for multilateral cooperation as well as finding new, more effective ways 

for the realisation thereof. 

Since its establishment NATO has developed so that the union aimed at the urgent 

planning of highly intensive military operations in Central Europe turned into a highly operative 

organisation with a various set of missions. Today the allied and partner countries participate 

in Alliance-operations on three continents: Africa, Asia and Europe. This expansion of 

commitments demonstrates NATO’s will and capacity to tackle the threats to the security of 

its member countries. The lessons of each mission, completed or still going, are of particular 

importance for the future selection of the missions the Alliance may undertake, bearing in mind 

the constantly increasing operational and other requirements. The dynamic operative juncture 

has always been a main incentive for a reform of NATO’s structures. The need of readiness for 

new operations underpins NATO’s current transformation. 

The report focuses on the achievements, failings and lessons learnt from NATO’s operations 

in Afghanistan and Libya, which define the possible options for the Alliance development. 

Prolonged future operations should not be anticipated, because, given the lessons from 

Afghanistan, NATO would hardly commit to long, expensive and complex in terms of logistics 

operations in the near future. The initiatives aimed at NATO’s adapting to the missions, which it 

is likely to carry out in the coming years, include the development of a common strategic vision 

of the Alliance members, strengthening the Alliance’s political role in the regions, where its 

troops are deployed, and undertaking measures to strengthen the partnership with non-NATO 

states and with some other international organisations. 

Introduction 

A constructive approach to the future attitudes and objectives of the Alliance implies a brief 

survey of its development so far. The organisation was founded by signing of the North Atlantic 

Treaty on 4 th April 1949. In the first years NATO was merely a political association in which 

a military structure was gradually integrated (prompted by the Korean War of 1950 – 1953). 

During the Cold War some doubts arose of how sound the relationships between the European 

states and the U.S.A were, consequently France withdrew from the Pact. 1 Following the Berlin’s 

Wall fall back in 1989, the Organisation was involved in the break-up of Yugoslavia and the 

former performed its first military interventions in Bosnia (1991 – 1995) and Kosovo (1999). 

This resulted in several former Warsaw Pact member states’ joining the Alliance in 1999 and 

2004 г. 2 Two years after the start of the intervention in Kosovo (KFOR) the U.S.A. became a 

victim of the terrorist attacks of 11 th September 2001 and for the first time 3 the latter alluded 

to Article 5 of the North Atlantic Treaty. 4 On 4 th October the said allusion was recognised by 

*Policy paper by a participant who has successfully completed the 11 th Basic Diplomacy Course for Probation 

Attaches organized by the Bulgarian Diplomatic Institute in 2012. 


177

178 


NATO. Thus the operation in Afghanistan started. In March 2011 it was followed by another 

operation, in Libya, which was over by the end of October of the same year. The observations 

showed that the successful performance of military actions in Libya to a great extent would 

affect the next NATO operations. The lesson was that efforts should be made to diminish the 

civilian toll, given the heavy toll during the operation in Kosovo, as well as that more concrete 

and compact planning and performance of military intervention should be sought so as to avoid 

excessive duration of the operations as was the case in Afghanistan. 

Afghanistan (ISAF) Libya (OUP) 

Participants 

50 countries 

(over 130 000 persons5 ) 

19 countries 

Duration 10 years 7 months 

Objectives Limitation of the possibilities for rebels’ ma- Support to the Libyan people 

levolent acts; enhancement of the opportuni- in its strive for democracy, 

ties and the capacity of the Afghan national free expression of the individ- 

forces for security; establishment of condiual personality and rejection 

tions for enduring stability in this country with of the totalitarian regime im- 

a view to the improvements in the field of posed by Muammar Gaddafi 

general government and socio-economic development 

Bulgaria’s Participation in the NATO Operations 

As the external and internal securities became to a still greater extent interdependent and 

the distinction between them was conditional to a great extent, the international terrorism posed 

a threat to the global and national security. It should be taken into consideration that regional 

conflicts, economic and financial crises additionally aggravated this threat, hence the risks 

for the national security and interests of the Republic of Bulgaria had to be mitigated outside 

the territory of this country, too. Given the limited resources of the State, the latter could be 

achieved solely through allied relations. 

NATO’s operations in Afghanistan and Libya differ in nature. As far as Afghanistan is 

concerned, they may be characterised as fight of the international community against organised 

forms of international terrorism and a state-building exercise, and as for Libya – as support to 

the Libyan people in its strive for democracy, free expression of the individual personality and 

rejection of the totalitarian regime imposed by Muammar Gaddafi. In both cases Bulgaria had 

the following alternatives: to take a neutral stand; to lend political support to the international 

efforts without any active participation of its forces and means on the spot; to be involved in 

the operations through the implementation of all possible mechanisms (political, economic and 

military ones) jointly with the allies within the Alliance and the coalition partners to achieve a 

mature security environment. 

The first option should be considered self-excluded as Bulgaria is a member of the NATO 

and EU and this option would contradict to its interests for effective performance of the Bulgarian 

institutions together with those of EU and NATO’s 6 and would probably result in isolation from 

the North Atlantic family of nations. Purely declaratory support to the international efforts to 

a certain extent would also result in a similar isolation and would certainly not contribute to 

raising the authority of Bulgaria as a centre for security generation and to Bulgaria’s integration 

into the Alliance. The third option proved to be the most appropriate one – involvement in the 



operations through the implementation of all possible mechanisms. It should be noted that this 

involvement should be accomplished within the frames of the available resources, while the 

economic, financial and social stability as well as the economic prosperity of this country should 

not be at stake. 

Afghanistan 

Operation Enduring Freedom is the official name used by the U.S.A. government to start 

the military operations in Afghanistan – an immediate response to the 11 th September events 

aimed at expelling the Taliban and al-Qaeda from this country. Although the Alliance did not 

participate directly in this operation, it provided AWACS 7 airplanes to the U.S.A. so that the 

American airplanes could be used for the campaign and along with that it launched the Operation 

Active Endeavour designed to help deter, defend, disrupt and protect against terrorism in the 

Mediterranean Sea. Afghanistan has been the most significant operational commitment of 

NATO so far; it started in October 2001 and is to be completed by the end of 2014 г. 8 as per the 

Lisbon Summit Declaration. 9 For the successful performance and completion of the operation 

NATO focused on the need of an all-embracing approach and enduring enhancement of the 

management and development of the country at issue. 

As of August 2003 NATO has led the International Assistance Security Force (ISAF) 10 in 

Afghanistan, a UN-mandated mission, whose initial objective was to guarantee security in the 

capital Kabul and in its environs as well as to lend support to the Afghan Transitional Authority 

and to the UN mission in this country. ISAF participated also in the establishment of reliable 

security structures, in the reconstruction processes and in the set up and development of the 

Afghan security forces. As of October 2003, on the basis of a new resolution adopted by the 

UN Security Council, the ISAF mission has been expanded beyond the Afghan capital Kabul to 

help the Afghan Transitional Authority to strengthen its positions outside Kabul and its environs, 

to reinforce the reconstruction processes and to provide a safe and secure environment for free 

and fair elections. NATO has gradually extended its presence through the so-called Provincial 

Reconstruction Teams 11 since. The lack of a NATO-led unit of civilian specialists to work jointly 

with the other (UN and EU) Kabul-positioned civilian teams has been noted as a shortcoming. 

A great part of the countries in the world such as the U.S.A., Great Britain, Canada, 

Germany, Italy, France, Norway, etc. 12 , participate in the operation. This is a sound indicator for 

its magnitude and for the need of building a democratic, stable and protected state Afghanistan. 

In addition to the security operations, through the NATO training mission, ISAF works also on 

the building of the Afghan army and police which should undertake the commitment to protect 

the country. This transition from security maintenance to stabislisation and reconstruction is of 

particular importance for the further development of Afghanistan. Its appropriate performance 

marks the road, on which the country will embark unaided and will show how far the operation 

has achieved its objectives. No doubt, progress in stabilisation of the state is already observed, 

it is still early to say with certainty whether this progress will go on in the future, after the 

withdrawal of the ISAF. 

The transition to the Afghan security forces’ assuming the protection of the Afghan 

population started in 2011, when the president Hamid Karzai declared 13 the first Afghan region 

to be under the protection of the national forces. The performance of this first transition tranche 

started from July 2011. The second transition tranche was declared by the president on 27 th 

November 2011, while its performance started in December of the same year. The result of 

those two decisions was that 50% of the population started to live on territories controlled by 

Afghan security forces. The fifth and final ISAF’s withdrawal from the provinces is expected to 

be declared by mid-2013; afterwards ISAF will be able to focus completely on training national 

security staff and to lead a follow-on mission. 


179

180 


One of the most essential lessons to be learnt from the operation in Afghanistan is the 

quite concentrated focus on military operations. For the account of that the political approach, 

whose need and conditions were considered yet at the first Bonn conference in 2001, was 

put aside. Today however NATO again faces the question in what direction and how it shall 

continue its policy after 2014. Afghan’s security and stability are closely related to the security 

and stability in the neighbouring countries, in particular the important role of Pakistan’s should 

be highlighted. Being aware of that, NATO expresses readiness to cooperate with the regional 

players and to continue the negotiations with Pakistan on reopening of the ground lines of 

communication as soon as possible. 14 

The Afghan society and its features should not be underestimated on starting an operation 

on such a scale, either. This is a country featured by controversies and conflicts; not all of them 

could be settled by outside interference and they cause in addition obstacles and hardship 

during carrying military operations out in the region. Building democratic institutions and 

enhancing the possibilities for the politicians to implement the decisions are areas, for which 

NATO’s activity can be supportive. In the long run, the means and resources spent for years 

should give their results in a long-term aspect and the Organisation should see to that. 

Libya 

In 2011 a considerable part of the world’s attention was focused on the crisis in Libya, 

where NATO played a significant role regarding the protection of the civil population. The 

Operation Unified Protector (OUP 15 ) is among the most remarkable ones throughout the 

Organisation’s history and to a great extent it reveals its strength and flexibility. The military 

intervention, in pursuance of the UN Security Council’s Resolution 1973 16 , drawn up in support 

of the Libyan people and deprecating the severe and continuous infringement of human rights 

in this country, started on 19 th March 2011. It is one of the rare cases, where the UN Security 

Council authorised the international community for a military intervention aimed at protecting 

the civil population from its own national government and in a remarkably short term of 6 days 

NATO took control over the Operation launched officially on 23 rd March 2011. The countries 

implementing the above-mentioned Resolution were some of the NATO member countries 17 , 

as well as Jordan, Qatar, Sweden, Morocco and the United Arab Emirates. The European 

allies and Canada took the lead of the operation, while the U.S.A. provided the necessary 

equipment. The NATO’s Command Structure combined these two elements into a common 

objective, pursuant to the Resolution at issue. The Operation took seven months and was 

successfully completed on 31 st October 2011. 

Doubtlessly, the Operation Unified Protector achieved its objectives within a comparatively 

short term. In spite of revealing some discrepancies inside the Alliance and foreshadowing 

some future challenges, it managed to cease the repressions imposed by Muammar Gaddafi’s 

regime, and to preclude an impending humanitarian disaster, thus allowing the Libyans to 

take control over their future. What is remarkable in this case is that NATO achieved this 

without losing a single allied army and confined the civilian toll to the minimum. One should 

not underestimate the fact, that the Alliance achieved that success in times of a financial and 

economic crisis in Europe. 

Although the Operation should be considered a success, one should not underestimate 

the lessons to be learnt from it. The Operation Unified Protector, pursuant to Resolution 1973, 

was planned as an air- and maritime campaign designed to protect the Libyan population. 

Those requirements were met by NATO, but actually the fight between the Libyan rebels and 

the regime’s forces was not won through the air forces. The real battle took place on land, it 

was carried out by some forces of the National Transitional Council in Libya and its secret 

troops who decided to neglect the requirements laid down in the Resolution. These troops 



were not under NATO’s direct command and they did not maintain direct communication with 

the Alliance. Nevertheless, it should be highlighted that the air forces are most effective in 

combination with land forces. 

A problem was also registered with the NATO’s Allied Joint Force Command in Naples, 

which concerted the military operations designed to protect the population. This task was 

beyond the capacity of the Command having already been involved in NATO Training Mission- 

Iraq, with the forces in Kosovo and the Operation Active Endeavour in the Mediterranean 

Sea. The fast advance of the Mission exceeded the concerting capacities of the Allied Joint 

Force Command and it turned out to be an obstacle for the optimum planning of the military 

operations. Since the Mediterranean is still a problematic region, NATO should streamline 

its structures so that they shall possess the capacity needed for both protection operations, 

(R2P 18 ), and peacekeeping operations. 

Bearing in mind that the Libyan identity and national psychology are hardly known on a 

global scale, the lack of regional cultural expertise can be marked as another shortcoming of 

the operation planning. In spite of the successful completion, the role of the cultural counsellors 

should not be underestimated. Availability of regional expertise maybe would entail also 

faster progress of the operation and would certainly focus on and give timely answers to the 

consequently emerging issues regarding the national attitude to the intervention. This applies 

to each operation launched. 

Essential gaps have also been found between the military operations carried out and 

the policy guidance of the operation. The foreign ministers of the Alliance, together with the 

partner countries in the Operation Unified Protector firmly support the appeal to overthrow 

the Muammar Gaddafi’s regime. Along with that the Allied Joint Force Command in Naples 

confirmed that the intervention corresponded fully to the Security Council’s Resolution 1973 

and it bore responsibility only for the population’s protection. Thus the confidence was 

undermined and doubts and questions aroused regarding the real NATO’s objectives. Media 

coverage of the events at issue only deepened these questions. The alliance found itself in a 

weaker position as far as the provision of media support of the intervention was concerned. 

Another open issue concerns the future Libyan development and the impact the Libyan 

crisis would exert on the regional security. NATO’s interference in Libya, although successful 

in the long run, managed to demonstrate how much the capacities of the European countries 

had reduced at a moment, when the U.S.A. expected their taking greater responsibility. The 

answer according to NATO lies in the “intelligent defence”. This means a new way of thinking, 

new culture of cooperation on developing, acquiring and sustaining the military capacities. 

This approach focuses on the exchange of capacities, prioritising the objectives and optimum 

concert between the countries. NATO member countries assume quite various attitudes 

towards the events in the region at issue. The Alliance is to build a common strategic vision 

so as to keep participating successfully in the development of the countries in the Middle East 

and North Africa. 

In conclusion, the downfall of the over forty years’ regime should not conceal the 

consequences of the NATO’s Operation Unified Protector that are to be registered. The Alliance’s 

responsibilities in Libya go beyond the withdrawal of the military mission. The downfall 

of the regime opens a new chapter of Libya’s history and for the first time for over forty years 

the Libyan people faces a real opportunity to shape its future. In spite of the official completion 

of the operation NATO expresses readiness to keep assisting the Libyan authorities over the 

coming transitional period. The Libyan crisis entailed building unprecedented relations between 

the Alliance and the League of Arab States, whose support to the common international efforts 

is of particular importance. These relations could be shaped on the basis of a more enduring 

future cooperation focused on the common challenges as regards security. 


181

182 


Comparative analysis 

The table below is intended to summarise the two operations; it gives a brief description of 

the two operations. The respective achievements, shortcomings, opportunities, threats as well 

as the lessons learnt thereof can be summarised as follows: 

Achievements 

Failings 

Opportunities 

Threats 

Lessons 


Afghanistan (ISAF) Libya (OUP) 

• Set up of Afghan National Security Forces 

(ANSF 13 ) 

• Phased transition to ANSF full security 

responsibility, subsequently 75% of the Afghan 

population will live on territories, whose security 

is guaranteed by the ANSF 

• Afghanistan is no longer a safe landing stage 

of terroristic organisations 

• Establishment of an environment for security 

in the process of electing a president, government 

and parliament 

• Duration – 10 years 

• Insufficient number of forces in the beginning 

of the operation 

• Focusing on military operations, underestimation 

of the political process 

• Not sufficiently active cooperation with the 

regional players 

• Not sufficiently good knowledge of the particular 

national identity 

• National restrictions on the use of the 

contingents, which complicate the task of the 

operational command and call for the use of 

additional forces and means 

• Keep shouldering the security sector after 

2014 as well as sustaining the established 

enduring operational cooperation 

• The domestic struggle for power might go on 

applying violence instead of political actions 

• Following the ISAF’s withdrawal, ANSF might 

fail to sustain what was achieved by NATO for 

10 years; thus the security maintenance could 

turn for the worse 

• The uncertain domestic policy environment, 

given the anticipated presidential elections in 

2014, could exert a negative impact on the 

successful transition 

• Elaboration of a long-term action plan in line 

with the policy frame 

• Closer cooperation with the regional players 

• Call for an expert regional evaluation prior to 

launching an operation 

• The Afghans should take a greater responsibility 

for the security of their country 

• An operation should not be focused solely on 

security, but also on finding a political solution 

for long-term development 

• NATO needed only 6 days to undertake an 

operation following the adoption of the UN 

Security Council’s resolution 

• Successful completion of the mission within 

seven months regardless of the financial and 

economic crisis in Europe 

• Overthrowing the Muammar Gaddafi’s regime 

and protection of the population 

• The operation was completed with a minimum 

civilian toll and with no losses on the part of 

the allied forces 

• The exact number of the victims remains 

unknown 

• NATO’s Allied Joint Force Command in Naples 

lacked capacity to take the coordination of 

the operation in Libya 

• The fast pace of the events – an obstacle 

for better coordination and planning of the 

operations 

• Lack of regional experts 

• A gap between the military operations and the 

policy guidance 

• Discrepancy between NATO as an Alliance 

and its individual member countries 

• Lack of strong media support 

• Lack of a common strategic vision for the 

region at issue 

• NATO should attract the already invited Libya 

as a partner in the Mediterranean dialogue 

• The impact of the Libyan crisis on the regional 

security 

• The need of possible future operations in the 

Mediterranean 

• The consequences of the operation depend on 

the Libya’s domestic development 

• In a conflict the other side cannot be outplayed 

solely through air operations. Coordination 

with land forces is necessary. 

• Streamlining NATO command structures 

• Elaboration of a structured approach by 

regional cultural experts prior to an operation’s 

start 

• Enhancement of the strategic communications 

(ensuring media protection) 

• Need to elaborate a common strategic vision 

for the region at issue 

• The value of the “small” allies should not be 

underestimated 

• Need to fill the “gap in the defence capacities” 

of the U.S.A. and the European allied forces


CONCLUSION 

The more the operational capacities of NATO are enhanced, the greater the problems 

accompanying them. The Alliance should extend its political role and should build 

efficient working relations with the partner countries sharing the same views and with the 

significant international organisations. The Organisation should also enhance the defence 

planning and the process of forces’ setting up so that its capacities shall match the tasks 

it undertakes and last but not least, it should reconsider the operation funding system. On 

the spot NATO should settle the issue ensuing from the restrictions for use of the forces 

and military equipment as imposed by the member countries on the one hand, and on the 

other hand, it should satisfy the needs of reconnaissance of high quality. Moreover, as the 

operations the Alliance has specialised in become still greater in number, the allies should 

decide whether, when and how they will take part in the operations. 

What is prerequisite to a successful operation is, inter alia, an absolute necessity of a 

particular operation; an operation has to be lawful, i.e. to be underpinned by a UN Security 

Council’s resolution; the undertaking should be regionally supported. Yet during the first 

peacekeeping operation carried out in Bosnia and Herzegovina, the NATO military men 

worked jointly with the contingents of the participating partner countries and established an 

effective partnership with some international organisations such as the European Union, 

the Organization for Security and Co-operation in Europe and the United Nations. So far 

the partner countries having participated in most of the NATO-led operations have been 

from Europe, but due to the extension of the scope of the Alliance’s operations, it becomes 

still more important to build global partnerships with all the states sharing the same views. 

Importance should also be attached to the development of the official relations with the 

international authorities, including the regional organisations as the African Union. 

Probably the pressure exerted on NATO to undertake still more operations will increase 

in the future. Being a victim of its own success, the Organisation should tailor its acts and 

decisions taking into consideration the available resources. Yet this is one of the strongest 

attributes of the Alliance – to turn the usually restricted political will and the inevitably 

scarce resources into an effective international activity in all situations, in which the 28 

allies agree to participate. 

References: 

1. NATO Handbook./NATO Information and Press Office, Brussels, Atlantic Club of 

Bulgaria, Centre for Liberal Strategies. – Sofia: Publishing House „Reporter”, 1996. 

– p. 432; 

2. National Security Strategy of the Republic of Bulgaria; 

3. NATO Handbook./ NATO Information and Press Office, Brussels – Belgium, 2001. 

4. Cordesman, Anthony H. The war after the war: strategic lessons of Iraq and 

Afghanistan. Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 

2004.; 

5. Heisbourg, François. Ischinger, Wolfgang. Robertson George. Schake Kori. Valasek 

Tomas. All alone? What US retrenchment means for Europe and NATO. Centre for 

European reform; 

6. Svendsen, Adam. “NATO, Libya Operations and Intelligence Co-Operation – a Step 

Forward?”. Baltic Security and Defence Review. Vol. 13, (2011): 51-68; 

7. Seideman, Stephen. Auerwald, David. “Comparing Caveats: Understanding the 


183

184 


Sources of National Restrictions upon NATO’s Mission in Afghanistan”. International 

Studies Quarterly. Vol. 56, (2012): 67-84; 

8. Kamp, Karl-Heinz. The Transatlantic Link after Chicago. NDC Research Report; 

9. Wilson, Damon. Learning from Libya: The Right Lessons for NATO. Atlantic Council. 

Issue brief. 

10. Secretary General’s Annual Report 2011 

11. Chicago Summit Declaration issued by the Heads of State and Government 

12. Chicago Summit Declaration on Afghanistan Issued by the Heads of State and 

Government of Afghanistan and Nations contributing to the NATO-led International 

Security Assistance Force (ISAF) 

13. United Nations Security Council Resolution 1973: 

14. http://www.guardian.co.uk/world/2011/mar/17/un-security-council-resolution 

15. http://www.un.org/News/Press/docs//2011/sc10200.doc.htm 

1. France is among the founder-members of NATO, but decided to create independent nuclear weapon 

and left the Pact. Later on, in 1955 France joined the Pact again. 

2. Poland, Hungary and the Czech Republic joined NATO on 12 th March 1999. In 2004 they were followed 

by Bulgaria, Romania, Slovakia, Slovenia, Lithuania, Latvia and Estonia. 

3. On 12 th September 2001. 

4. The Parties agree that an armed attack against one or more of them in Europe or North America shall 

be considered an attack against them all and consequently they agree that, if such an armed attack 

occurs, each of them, in exercise of the right of individual or collective self-defence recognised by Article 

51 of the Charter of the United Nations, will assist the Party or Parties so attacked by taking forthwith, 

individually and in concert with the other Parties, such action as it deems necessary, including the use of 

armed force, to restore and maintain the security of the North Atlantic area. 

5. „Secretary General’s Annual Report 2011”, 26.01.2012. 

6. National Security Strategy of the Republic of Bulgaria, p. 4, www.strategy.bg 

7. Airborne Warning and Control System. 

8. See Chicago Summit Declaration on Afghanistan. 

9. 19 – 20 November 2010. 

10. International Security Assistance Force. 

11. International teams of military men and civilians. 

12. NATO member countries: Albania, Belgium, Bulgaria, Great Britain, Germany, Greece, Denmark, Estonia, 

Iceland, Spain, Italy, Canada, Latvia, Lithuania, Luxembourg, Norway, Poland, Portugal, Romania, 

the U.S.A., Slovakia, Slovenia, Turkey, Hungary, France, the Netherlands, Croatia, the Czech Republic. 

Members of the Euro-Atlantic Partnership Council: Austria, Azerbaijan, Armenia, Bosnia and Herzegovina, 

Georgia, Ireland, Macedonia, the Ukraine, Finland, Montenegro and Sweden. Operational partners: 

Australia, Bahrain, El Salvador, South Korea, Malaysia, Mongolia, New Zealand, Singapore, Tonga, the 

United Arab Emirates, Switzerland and Jordan. 

13. On 21 st March 2011. 

14. See: Chicago Summit Declaration. 

15. Operation Unified Protector. 

16. By Resolution 1973 (of 17 th March 2011) the Security Council, adopted under Chapter VII of the UN 

Charter, by virtue of which in case of necessity the use of force shall be allowed – has authorised the 

member countries to take all necessary measures to protect the civilians and civilian-populated areas 

of the Libyan Arab Jamahiriya, including Benghazi, under a threat of armed attacks, while along with 

that it has excluded the possibility of a foreign land forces’ invasion in Libya and occupation of Libyan 

territories. 

17. Belgium, Bulgaria, Great Britain, Greece, Denmark, Spain, Italy, Canada, Norway, Romania, the U.S.A., 

Turkey, France and the Netherlands. 

18. Responsibility to Protect: a UN concept designed to prevent and halt genocide, war crimes and ethnic 

cleansing. 

19. Afghan National Security Forces 



Diplomatic Relations between Bulgaria and 

Montenegro 

Stoyan Stankulov* 

Connections between Bulgarians and Montenegrins date back from the Middle Ages, but 

diplomatic relations between the two countries in their traditional form have only a 116-year old 

history. 

Sofia and Podgorica share the common assertion that current bilateral relations are at an 

excellent level. There are no open conflict issues or problems in the political realm between the 

two countries. Moreover, both countries have common Euro-Atlantic values and actively pursue 

their implementation in order to improve the welfare of their citizens. Undeniably, Bulgaria, as a 

member of NATO and the EU, is ahead in this process and its willingness to share its experience 

is received by Montenegro willingly and benevolently. The similarities in the mentality of both 

people and the fact that Bulgaria was among the most recently joined EU members makes 

sharing its up-to-date experience particularly beneficial for Montenegro. 

Undoubtedly, the good diplomatic relations between the two countries are helped by the fact 

that, historically, they are not unnecessarily burdened. This is quite uncommon for relations in 

the Balkans which are sometimes overstrained with negative historicism and therefore provides 

a unique advantage. 

From a historical perspective there is particular significance in the circumstance that after 

the Berlin Congress, Bulgaria was the first state to recognize independent Montenegro. This fact 

was immediately grasped by the Montenegrins and created an extremely positive public attitude 

to Bulgaria and Bulgarian diplomacy. The resulting emotional benevolence was maintained 

for many years, despite wars and conflicts occurring in the region in terms of which the two 

countries adopted different positions at times. After the recent announcement of an independent 

Montenegro in 2006, Bulgaria was again in the group of the first countries to recognize the new, 

independent state. 

Establishment of diplomatic relations 

It should be mentioned that the initiative for the establishment of diplomatic relations in the late 

nineteenth century came from Montenegro. In 1883 the Montenegrin Prince Nicholas Petrovic I 

Njegos received in Cetinje Prince Alexander of Battenberg, who arrived on an official state visit to 

discuss the future of bilateral relations. On February 17 th 1896 the Montenegrin Foreign Minister 

Gavro Vukovic ordered Mitar Bakic – diplomatic representative of Montenegro in Constantinople, 

to contact his Bulgarian counterpart Dimitrov and submit a proposal for the establishment of formal 

diplomatic relations between the two countries. Our country reacted instantly and on February 

20 th 1896 Bakic informed his minister that the Bulgarian government had accepted the proposal. 

Since at the time Montenegro had no financial capacity to open its embassy in Sofia, a decision 

*Stoyan Stankulov has been working for more than 20 years in the field of international relations. He has a 

Master's degree in Arabic Studies from Sofia University "St. Kl. Ohridski". He has specialized "European Integration" 

at the Center for European Studies. He is an author of publications and analyses on issues related to the political 

processes, security and economy of the Balkans, the Middle East and North Africa, to diplomacy and the role of NGOs 

in contemporary society. He works at The International Information Centre for Balkan Studies - CIBAL, associated with 

UNESCO. He was a diplomat at the Embassy of Bulgaria in Belgrade during 1995 – 1999 and 2002 - 2005, and in the 

Embassy of Bulgaria in Cairo during 2009 - 2011. Mr. Stankulov is founder and president of The Montenegrin-Bulgarian 

Friendship Society, a member of the National Association for International Studies, The European Movement in Serbia 

and MENSA International. 


185

186 


was made that its ambassador in Constantinople would be accredited to our country, and would 

visit three times a year for 15 days, staying in the Bulgarian capital to address issues of mutual 

interest. The same year new Bulgaria opened its own agency (representation) in Cetinje, which 

was headed by its diplomatic representative Spas Konstantinovic. He handed over his credentials 

and a personal message from King Ferdinand to Prince Nicholas on January 4 th 1897 and was 

admitted with the honours and protocol as the representative of an independent state. It should 

be noted that the Bulgarian diplomat was accredited not by the foreign minister, but personally by 

Prince Ferdinand, who visited Cetinje for the first time on July 26 th 1898. 

Konstantinovic remained in office until 1903 when he was replaced by Dimitar Rizov – one 

of the most erudite Bulgarian diplomats who performed this duty until 1905 when Andrey Toshev 

arrived in Cetinje, who in 1907 was replaced by Nedyalko Kolushev. After the independence of 

Bulgaria in 1908, diplomatic relations were raised to the rank of Legation, and then the Bulgarian 

diplomat Kolushev was awarded the rank of Envoy Extraordinary and Minister Plenipotentiary. 

For Montenegro 1910 was noteworthy since in this year it was declared kingdom. During the 

lavish celebrations on this occasion in Cetinje our country was represented by Ferdinand I (then 

king of Bulgaria), Crown Prince Boris and the ministers of foreign affairs and defence. 

Diplomatic relations were broken on June 13 th 1913 during the Second Balkan War, in which 

Montenegro was fighting on Serbia’s side. On June 24 th 1913 the Bulgarian ambassador in Cetinje 

asked the Russian embassy to represent Bulgarian interests in Montenegro and left the 

capital. In turn, Montenegrin Foreign Minister Peter Plamenac served the Russian Embassy an 

official message to be submitted to the Bulgarian government, which explained the reasons for 

the termination of diplomatic relations. 

Relations during the three Yugoslavian states 

In the subsequent period the lack of diplomatic communication was replaced to some extent 

by dynasty connections that remain active to this day. Close friendly relations between Ferdinand 

I and King Nicholas I are noteworthy as well as the fact that King Boris III was married to Joanna 

of Savoy, the daughter of King Nicholas I. After the accession of Montenegro to the Kingdom of 

Serbs, Croats and Slovenes in 1918, an ambiguous fact from a historical perspective, the direct 

relations between Sofia and Cetinje were effectively blocked. They were included in the general 

context of relations with the kingdom, and later with Yugoslavia dominated by Belgrade. 

With the beginning of the disintegration of former Yugoslavia, the interest of Bulgarian diplomacy 

in the separate republics strengthened, but in terms of dominance, Belgrade exercised it 

longest in Montenegro. Following the conflict in 1999, in the subsequent few years public diplomacy 

played a special role in the Bulgarian-Montenegrin relations. Particular importance in this 

process bore the first ever Bulgarian Society for Montenegrin Friendship “Black Sea - Adriatic” 

formed in late 1999 and registered in 2000. 

Even at that time the founders of this association were aware that Montenegro would become 

an independent state in due course and therefore undertook the ambitious task of preparing societies 

in both countries for the restoration of official bilateral diplomatic relations. The objective was 

to build as many extensive contacts as possible in all spheres of public life and to form a spirit of 

trust and mutual understanding. For this mission, they received the support of the Bulgarian Vice 

President Todor Kavaldzhiev and from the President of Montenegro, Milo Dukanovic. A period 

of active work in many areas followed: assistance in establishing partnerships between different 

organizations and institutions, including the government, initiating twinning of cities, conducting 

conferences and meetings on matters of mutual interest, exchange of cultural products, including 



the production of television films, organizing business trips etc. Thus a direct channel of communication 

between Bulgaria and Montenegro was created in a wide range of issues related to civil 

society. All this achieved a kind of “rediscovery” of the two countries, forming a lasting interest in 

mutual understanding. Using this model, this civic organization supported and complemented the 

actions of the state, objectively limited by the specific circumstances at the beginning of the 21 st 

century. 

Unfortunately, a tragic event – the crash over the river Lim on April 4 th 2004, which killed 12 

Bulgarian children, the others rescued by local Montenegrins, caught the attention of the public in 

both countries. This tragic event once more connected emotionally our two people and brought to 

the surface the spiritual closeness between Bulgarians and Montenegrins that had been forgotten 

for years, spurring politicians to act. 

Good communication between the presidencies of the two countries in the period before the 

declaration of Montenegro’s independence deserves special attention and after that it was taken 

to a new level. The Diplomatic Institute in Sofia played an extremely positive role at the time and 

at present continues to maintain its vivid interest and active stance towards Montenegro. 

Thus a critical mass of public awareness and confidence in politicians accumulated, leading to 

the opening as of October 20 th 2004 of a Consulate General of Bulgaria in Podgorica with Consul 

General Mrs. Snezhana Naydenova. The Consulate was opened in the presence of the foreign 

ministers of both countries, Mr. Solomon Passy and Mr. Miodrag Vlahovic. Two years before the 

independence of Montenegro the Bulgarian government demonstrated its readiness and willingness 

to restore diplomatic relations with Podgorica as soon as the necessary conditions arose. 

Restoring diplomatic relations 

After the Montenegrin Parliament formally approved on June 3 rd 2006 the results of the 

referendum which took place on May 21 st that year, adopting a declaration of independence of 

the state, on June 12 th 2006 Bulgaria recognized independent Montenegro. Soon after, on August 

2 nd the same year Bulgaria established formal diplomatic relations at embassy level by signing 

in Sofia the Joint Communiqué of the Ministers of Foreign Affairs of the two countries, Mr. Ivaylo 

Kalfin and Mr. Miodrag Vlahovic. The Consulate General was elevated to the rank of Embassy, 

which was officially opened on December 11 th 2006 by the Deputy Minister of Foreign Affairs of 

Bulgaria, Lyubomir Kyuchukov and the Minister of Foreign Affairs of Montenegro, Milan Rocen. 

During the opening a joint statement was signed on the occasion of 110 years of diplomatic 

relations between Bulgaria and Montenegro. The first Bulgarian Ambassador in the recent history 

of Montenegro was Ms Snezhana Naydenova who as of February 14 th 2007 presented her 

credentials to President Filip Vujanovic. Since January 26 th 2009 Ms. Maya Dobreva has been the 

Ambassador of the Republic of Bulgaria in Montenegro. 

For financial reasons, Montenegro has not yet opened its own mission in Sofia, but is expected 

to do so in the near future. This would be the first Montenegrin Embassy in Bulgaria in the history 

of our diplomatic relations. 

The opening of our diplomatic mission provided the expected impetus for the development 

of bilateral relations. Active work by the members of our mission contributes to the realization of 

many visits at the highest state level – Prime Minister, President, Minister of Foreign Affairs. By 

concluding a number of bilateral treaties and agreements, political relations reached a new high 

level. Bulgaria as a member of NATO and the EU is ready to offer its expertise to Montenegro 

which sets Euro-Atlantic integration as its priority. In support of this, on December 11 th 2007 

the two countries signed a Memorandum of Cooperation in the field of European and Euro- 

Atlantic integration. Bulgaria became the fourth Member State to ratify the EU Stabilisation and 


187

188 


Association of Montenegro. Bilateral relations reached a new level of friendship and on May 20 th 

2008 a Cooperation Agreement in the field of visas and consular protection was signed under the 

terms of which Bulgaria represents Montenegrin interests in Azerbaijan, Armenia and Georgia. 

In the interest of deepening bilateral relations this year saw the implementation of a specific 

instrument of diplomacy – the institution of honorary consul. Bulgaria nominated and Montenegro 

accepted the lawyer Novica Jovovic as the first Honorary Consul of Bulgaria in its territory. 

Relations in the military sphere are also developing in ascendance, leading to the notification 

of Colonel Ilian Krastev as the first military, air and naval attaché of Bulgaria in Montenegro, based 

in Belgrade. Bulgarian military specialists assist Montenegrin counterparts, especially in matters 

related to the codification of material resources according to NATO standards. 

At the backdrop of an excellent overall policy framework, trade and economic relations have 

many untapped opportunities. Trade between the two countries is quite modest and in the last 

three years it did not exceed € 15 million annually (Montenegro figure is only half of it). Bulgarian 

foreign direct investment in Montenegro for the last three years has not exceeded the total of € 

500,000 and Montenegro’s investments in our country are even smaller. The exchange of tourists 

is marginal, despite both countries being popular tourist destinations. The reason is partly the 

lack of good transport links and the still insufficient knowledge of market opportunities by both 

parties. In this context, there is a strong need for urgent updating of the legal framework in the 

field of investment, tourism and transport as well as stimulating business representatives from 

both countries. 

Culture has wide opportunities for potential cooperation which has not been untapped. 

The close mentality, similar history, lack of historic burden, multiculturalism in both societies 

allow for an enhanced exchange. Apart from the traditional lack of funds for culture, the lack 

of such an exchange is facilitated by insufficient awareness in both countries of cultural events 

and educational opportunities, and by the underdeveloped direct contacts between institutions, 

organizations, cultural collectives and individual artists. As a result, cultural diplomacy definitely 

owes a serious duty to the citizens of both countries. 

Conclusion 

Analysis of current bilateral relations between Bulgaria and Montenegro shows that they are 

characterized not only by extremely high levels of political friendship and understanding but also 

by major additional resources for their expanding and deepening in other spheres of public life. 

The uniqueness of our relations with Montenegro enables us to play a leading role as a benevolent 

partner of Podgorica on its path to Euro-Atlantic integration. Montenegro is one of the few 

places in the Balkans where Bulgaria, with its experience as a member of NATO and the EU, 

could inspire and promote the social development process in the spirit of our shared values. To 

achieve such a goal, which I believe is supported by the Euro-Atlantic partners we need activation 

of Bulgarian diplomacy in the forthcoming months which could be crucial. On the one hand, 

this period is critical for the passage of Montenegro to the next step on its path to Euro-Atlantic 

integration, and on the other – after Croatia’s accession to the EU some of our advantages in 

Montenegro would lose part of their weight. No doubt our diplomatic efforts in building the image 

of Bulgaria as a regional player would be much more effective if they were supported and complemented 

by civil society. 


INTERNATIONAL PARTNERSHIP 

On the Deepening of Vietnam’s Foreign 

Relations* 

Dang Dinh Quy ** Nguyen Vu Tung*** 

One of the main directions set out by the 10 th National Congress of the Communist 

Party of Vietnam was “to deepen, stabilize and solidify established international ties.” 1 

Accordingly, in the last few years, Vietnam has paid much attention to the enhancement of 

relations with key partners, viewed as important players in regarding the country’s security 

and development in the following directions: (i) to extend and deepen relations with the 

neighboring countries; (ii) to take relations with a number of countries to a higher level 

such as “strategic partnership” and “comprehensive strategic partnership”; (iii) to reinforce 

established strategic partnerships. 2 

The policy implementation in the past years and the demands in the coming time 

require us to define the contents of what have been considered “deep relationships” and the 

standards to measure the “depth” of those international partnerships. Unlike the “width”, the 

“depth” of a relation is difficult to measure. Moreover, such a measurement greatly depends 

on the subjective perception, and even on the interests of those involved in the policy-making 

process. As such, understanding and reaching agreements on measurement standards of 

the depth of relations are varied and ever changing. Thus, a common theoretical formula 

is needed to provide policy-makers with more specific tools to be used to analyze and 

determine relations in a given setting. 

This article looks at some aspects of the concept of “deepening relations,” including 

its connotations and criteria to evaluate the depth of relationships. On that basis, the 

authors hope to bring home a better understanding and concurrence on the approach to 

foreign relations set out by the 10 th National Congress. In addition, we boldly put forth some 

measurement standards that could identify the depth of Vietnam’s foreign relations as we are 

integrating further into the region and the rest of the world. 

Aspects of the depth of foreign relations 

Semantically, the depth of foreign relations implies several contrasts. “Depth” is used 

to determine the extent, in contrast to the shallowness of relations. It also refers to the 

development of relations in narrowed and specialized fields, as in contrast to the extension 

of relations at width in various areas. Thus, “depth” might indicate “quality”, not the “quantity” 

of relations, with focus more on the substance than mere formality. 

On that account, it can be said that the deepening of relations mostly relates to the 

promotion of a given relationship in the “quality over quantity” principle, focusing on “intensive” 

rather than “extensive” aspects and being inclined towards stability and sustainability 

contrary to fluctuality and fragility of foreign relations. 

The abovementioned points might be agreed easily in principle and abstract. However, 

further discussion is needed for some specific and “technical” questions. They include: 

How long must the relationship be so as to be considered deep and stable? What are the 

* This publication has been provided to the Bulgarian Diplomatic Institute by the Diplomatic Academy of Vietnam, 

within a Memorandum for Cooperation signed by the two institutions. 

**Dang Dinh Quy is President of Diplomatic Academy of Vietnam. 

***Nguyen Vu Tung is Minister Counselor at the Vietnamese Embassy to the U.S. 


189

190 


necessary and sufficient conditions to establish a deep relationship? What are the links 

between the depth and the width of a relationship? What does a developing model for a deep 

relation look like? What are the characteristics of a relation progressing in depth? 

In theory, these matters can be approached in the discussions on international 

cooperation, especially on conditions for sustainable international cooperation. From 

this perspective, international cooperation must entail two factors: firstly, the interests of 

participants; and secondly, the cooperative institutions that the participants have established 

to manage the relationship between and among them. Hence, the depth of a cooperative 

relation must be based on stability and profoundness of these two factors. Specifically, the 

depth of relations depends on: 

• The stability of shared interests; 

• The stability of jointly established or participated institutions; 

• The stability of commonly appreciated and established values and identities, in close 

connection with specific interests and institutions. 

Shared interests and the intensity of interwoven interests 

Interests are the starting point for cooperation and conflicts in international affairs, 

meaning that cooperation comes from shared interests between international actors and 

that conflicts of interest are the cause of disagreement and disputes. In this view, it can be 

presumed that the closer the interests, the deeper a relation would be. Vice versa, without 

common interests, that relation cannot be developed and maintained in long-term. As a 

result, it is best for two countries to have parallel, “mutually dependent” and “entwined” 

interests, to the point where one side cannot be detached nor replaced by another. At this 

point, relations between them can be considered deep and stable. That is to say, relations 

that do not serve a country’s interests cannot be deepened nor be called profound while 

relations meeting the highest national interests should be qualified to enjoy priority and to 

develop “in depth.” 

A country’s national interests entail vital interests and development interests. Ensuring 

security, development and a higher international standing are the objectives of foreign 

policy. 3 Bringing external relations to a “deep level” must serve Vietnam’s national interests. 

As we integrate further in the region and the world, having deeper relations means having 

better conditions for protection of our independence, sovereignty; maintaining peace with the 

world, stability and order; providing the people with security; ensuring economic security and 

space for development; preserving and enhancing cultural characteristics; and increasing 

national standing in the international arena. In other words, the goals of bringing foreign 

relations to a “deep level” is to better realize our vital and development interests, to enhance 

Vietnam’s ability to protect and expand its interests while minimize threats to our interests 

and/or the space or chances to amplify the capacity to enhance our national interests. As 

such, bringing foreign relations to a “deep level” must: (i) bring about positive and long-term 

effects to the process of intensifying our country’s comprehensive power, (ii) create a spillover 

effect on other areas of relations and the country’s external relations in general, and 

(iii) secure a higher national standing in the region and the world. Similarly, in order to limit 

threats to our national interests, bring our foreign relations to a “deep level” is to prevent 

hostile forces from harming our interests, and if they have a plan to do havoc to our interest, 

they will find it difficult to do so, because such actions go counter to their own interests or the 

interests of their partners. 



Therefore, the fundamental characteristics of the depth of a relationship are durability 

and stability. However, in international affairs, these concepts are relative. The “durability” of 

relations with a partner must have the following aspects: (i) the relation lasts long enough for 

us to “invest” in, consolidate and develop it; and we will not revise the existing policies; (ii) the 

relationship becomes an important part of the country’s comprehensive external strategy. 

Such a partnership will last long if the two sides continue to share long term common 

interests. 

Only in the following cases are the common interests long-lasting. Firstly, there is a 

natural common interest and the factors causing conflict of interests are non-existent. This 

is the case where countries share a common set of policy goals and values while having 

no major disputes and differences. Secondly, the common interests are developed and 

amplified through interactions. In these cases, naturally shared interests are unlikely and 

cannot long last. On the other hand, shared interest out of interactions entails difficult process 

and requires sensible determination from both sides and much more time, especially as the 

interactions would lead to the formation of a common “identity”. Also, “stability” should be 

understood such that: (i) the relation has not been interrupted nor suspended for a long time; 

(ii) possible confrontation has no considerable impact on the relation and foreign relations 

in general. From the view of interests, the relation would be more stable if losses due to 

“instability” are bigger than the cost involved in maintaining and enhancing the stability of 

that relation. In other words, to strengthen the stability of relations, it is necessary to increase 

the “losses” of instability to a certain point in which both sides must frequently invest in order 

to maintain a stable relation. 

In a nutshell, from the perspective of national interests, the “depth” of foreign relations 

depends on the level of entwined interests. The reason is that entwisted interests would: (i) 

increase “losses” if relations are broken off, (ii) decrease the risk of a partner transforming 

himself into a hostile player, thus lessening challenges against our national interests; (iii) 

enhance the foundation of stable and long lasting relations, especially the trust and the level 

of identity harmonization. In other words, the interest entwinement creates the depth and 

sustainability of relations. 

If we view the level of interest entwinement as the standard to measure the “depth” of 

foreign relations and use it to study the relations between Vietnam and its key partners, there 

is a linkage: the greater, more essential and long-lasting the level of interest entwinement is, 

the “deeper” the relations will be and vice versa. 

In political and security matters, interest entwinement is shown in the following aspects: 

(i) “the level of common interest”, the place of each country in their respective strategies; (ii) 

the level of commitments of each party to the shared interest, in legal binding documents; 

(iii) the level of presence and effectiveness of cooperative mechanisms in ensuring the 

realization of the commitments; and in advancing “these common interests” in a long-term 

fashion. The permanent presence and high-level threats and challenges can often be found 

in the analysis of common and entwisted security interests. 

Similarly, in economic matter, interest entwinement is measured by the following 

standards: (i) the “degree” of common economic interests; (ii) the “tightness” of binding 

commitments and (iii) the “effectiveness” of cooperative mechanisms, including the 

“effectiveness” of domestic mechanisms in promoting entwisted interests, making them more 

essential and long-lasting in each country’s internal contexts. 

The most obvious expressions of shared economic interests are shown in the following: (i) 


191

192 


the two sides’ cooperation in big programs and projects in important areas and development 

strategy of each other, (ii) the level of interdependence regarding trade and economics, 

particularly strategic products directly linking to development and security of the two sides; 

and more importantly, the level of economic complementariness based on comparative 

advantages of each side. In other words, the level at which “one party could not be without 

the other” will define the “depth” of the relations to the extent that it could be an “anchor” 

holding them back in case certain areas are problematic. 

In assessing the “depth” of relations through the level of interest entwinement, it can be 

argued that economic interest is the most important factor because of the following reasons: 

(i) economic development is the highest and ultimate target pursued by every nation, (ii) 

sharing common economic interests is a motivation and foundation for sharing interests 

in other areas, (iii) economic interest entwinement is “the most stable” field and “hard to 

change” overnight. We need to change our thinking from “give-and-take” or “free-riding” 

mindset to focusing more on other nations’ interests, satisfying the legitimate aspirations of 

other countries in the mutual beneficial and “win - win” spirit. 

The sustainability of cooperative mechanisms 

The national interests approach, however, needs more discussion because the very 

concepts of interests, including both vital and developmental interests, are debatable, 

depending on given circumstances, especially on domestic political structures in various 

states of affairs, a nation (and its government) can introduce different definitions regarding 

“national interests”. Realists make sense when they assume that the concepts of shared 

national interests and as consequence the patterns of alliance and hostility are changeable. 

When World War II was over, the alliance between the Allies and the Soviet Union was 

broken because their common interests of defeating Fascism no longer existed. Similarly, 

new governments usually calculate and work out new foreign policies based on the 

reassessment of its “perceived” national interests and adjust their relations approaches 

towards other countries. In practice, therefore, nations might formulate their policies out of 

short-term interests, without being mindful of stable and long-term relations. 

The above part discussed the defining of common interests and how to create interest 

entwinement to lay a foundation for deep and stable relations. This section deals with some 

“technical” measures to consolidate the relations by putting in place mechanisms/institutions 

for managing cooperative relations. The “depth” of foreign relations cannot be separated 

from the “durability” of the institutions for managing these relations. Normally, a relation 

is formed through official bindings (legal or political documents) and maintained through 

cooperation-managing mechanisms created by the two sides. Naturally, these mechanisms 

cannot come into operation if participants find no interests in cooperation. However, the 

existence of some cooperative mechanisms may promote the cooperation thanks to their 

following advantages: 

1. Maintaining contacts among all the parties: those contacts include working relations 

at the individual level (specialists, officials directly in charge of the relation), the institutional 

level (ministries, sectors and companies) and the national level (heads of the state, senior 

officials in charge of the relation). This is the first ground for building cooperative relations 

because ultimately, individuals and departments are the fundamental forces to maintain 

national relations. Besides, those are the actors that design cooperative projects and deal 

with obstacles to cooperation. Therefore the “depth” and “durability” of relations could be 



measured by: (i) the “depth” and “durability” of working relations between individuals and 

institutions involved in the cooperative relations, (ii) at a higher level, it is the confidence/ 

trust-building process between all sides in cooperative relations. Ultimately, the relations in 

depth should be measured by the level of trust among the actors taking part in cooperation. 

2. Building commonalities in policy-making mechanisms: A sound cooperation depends 

on the smooth operation of policy-making mechanisms of each country and the countries’ 

commonalities in policy-making mechanisms. So if policy-making processes among countries 

(value system, procedures, process, etc.) are conflicting, “technical” problems could 

emerge and stand in the way of bringing cooperative relations into depth. The uniformity of 

national policy-making mechanism is very useful in this case. Nowadays, the model of joint 

commissions and joint cabinet meetings could be the good ways to deepen and manage the 

deepening relationship. 

3. Improving cooperative channels: Cooperative mechanisms frequently result from 

cooperation. In other words, cooperation is always accompanied by cooperative mechanism. 

Here, we can rely on the neo-institutionalist logics of international cooperation: a sound 

cooperative mechanism is helpful to cooperation, creating the momentum for stronger 

cooperation. Moreover, the rationale of mechanism shows that creating new mechanisms is 

always more difficult and expensive than upgrading or operating the old ones. Therefore, the 

existing mechanisms (including the ones operating without effectiveness) may also be the 

institutional ground for “restarting” cooperative relations. The best situation is to have good 

cooperation with appropriate mechanisms. 

In this situation, the “depth” of cooperation could be measured by: (i) the vitality of 

cooperative mechanism, the long existence of cooperative mechanism, (ii) the levels of 

cooperative structures (rules, organizational structure) as well as (iii) the stability of the rules 

of conduct, principles of operation (written and unwritten) of these mechanisms, (iv) conflictsolving 

and crisis-managing mechanisms to reconcile the interests which comprehensively 

manifest through (v) the mutual trust and commitments between the two sides to following 

and upgrading the mechanisms. Even in the case of changing the governments and officials, 

the relations are still maintained. In other words, individual factor is less important regarding 

cooperative channels (although it is better if individual and institutional factors are both at 

work). ASEAN is increasingly developing the mechanisms of cooperation and moving towards 

building an ASEAN Community based on three pillars, namely the Security Community, the 

Economic Community and the Socio-Cultural Community; European countries have built 

the European Community and later the European Union. These are examples on building 

relations in “depth” by improving the mechanisms among the members. 

Thus, a loose institution shows that the relations are not in depth and remain hard to be 

deepened. In contract, a tight institution creates favorable conditions for the relations to go 

into depth with specific products, namely tight ruling-system and stable standards of norms 

of conduct. 

The durability of identity and values 

Interest and institutional factors and linkages between them as introduced above are good 

conditions to nurture cooperative relations based on the common on identity and values. The 

constructivists believe that the foundation for international cooperation is the perception and the 

understanding of common values and identity of the participants. In other words, the common 


193

194 


identity and values would create foundation for the cooperation. Thus, the bigger the common 

identity and values are, the deeper, more stable and more sustainable the cooperation is. 

Therefore, the “depth” of relations also depends on the understanding, sharing and 

consolidation of the common values and identity, all are involved in the following aspects: 

- Fostering greater awareness of common identity and values among the elites: this could 

directly affect and beef up cooperative mechanisms which ensure the consolidation of common 

values and identity through rules and stable norms while facilitating the harmonization of 

interests of all participants in the cooperation. 

- Intensifying public understanding of common identity and values: sharing of values and 

mutual understanding at the public level would facilitate the work at higher levels, upholding 

the commonality on religions, culture, languages and ideology etc., which are of greater and 

more stable values. This entails a higher level of people’s contacts, cross-border movement 

of goods, capital and labor, thus creating a greater state of economic interdependence. 

Cooperation between Britain and the US and that between the US and Canada are examples 

of this tendency. At a higher level, this could lead to legal adjustments in each country to 

support the process. The EU objectives of common sovereignty, borders and single currency, 

and above all, a common identity are striking evidences of the relations in depth. 

The standards to evaluate the “depth” and “durability” of relations in this respect is the 

nurturing and development of the so called “we-feeling” in the people’s consciousness and 

thoughts as well as those of the elites in society. Obviously, these must be nurtured because 

of interests for majority and protected by strong institutional frameworks. In other words, the 

combined effects of the durability of interests, institutions and values will ensure the strength 

and the depth of cooperative relations. At this point, a relation will not be “thin” or “fragile” 

because it has been deepened. 

Conditions for building relations in depth 

For the depth of a relation to be materialized, we may need the following conditions: 

Developing the “width” of relations and addressing the relation between “quality” 

and “quantity” 

Developing relations in depth must be based on a given level of the “width”. This is a 

dialectical relation between quality and quantity: it requires a given condition for the development 

of quantity to create a new quality. In addition, the logic of international cooperation suggests 

that a sound cooperation would lead to new cooperation in scope and area. So, for relations 

to be deep, we must ensure the development in width in three aspects, namely, interests, 

institutions and values. 

International relation is “two-way street”. In recent years, thanks to our internal and external 

achievements, our country has gained a new position in the world. Therefore our partners need 

us and agree to bring relations into depth. With the width as pre-conditions, we can find out “key 

areas” as well as most effective institutions/mechanisms and most of all trust-worthy partners 

so as to deepen the widened relations. Therefore, development in depth does not mean putting 

an end to the development in width. Rather, the width must complement the depth. 

Confidence building 

To bring relations into depth, nations need to have a high “sense of confidence”. Without 

confidence and trust, the relations cannot be developed into depth. Without confidence (to 



a given extent), there is no substantial cooperation and hardly can we address sensitive 

matters. Nowadays, when the trend of international cooperation is increasingly prominent 

and there are great demands for cooperation among nations, bolstering confidence becomes 

even more important. If building confidence is a condition to form and promote cooperation, 

high level of trust is needed to bring relations into depth. 

The relation between trust/confidence and cooperation could be simply described in the 

table below: 

High level of confidence Low level of confidence 

More cooperation 1. Good friend/ Reliable partner 2. Bad friend/ Temporary partner 

Less cooperation 3. Good partner/ Potential friend 4. Bad partner/ Enemy 

Therefore we need to define tools that can be used to assess the high level of 

confidence. 4 Within 4 levels of confidence above, level 1 is for assessing the development 

in depth of relations. 

- Degree 1 (High sense of confidence): we believe that partners always act consistently 

matching words with deeds. The reasons for confidence: (i) it is verified in reality (ii) there 

are institutions binding the partner to act in such a pattern of behavior. 

- Degree 2 (Less confidence): we believe that the partner sometimes acts consistently 

matching words with deeds. The reasons for confidence: (i) it is sometimes evidenced in 

reality and (ii) there may be internal and external factors forcing the partner to act in such a 

way. 

- Degree 3 (Suspicion): we do not believe that the partner always acts consistently, their 

words do not match with deeds, especially in matters directly involving their own security 

and development. The reasons for suspicion: (i) the reality shows that and (ii) there are no 

institutions forcing the partner to act consistently or there are some existing institutions, the 

violations of which are not criticized or strictly punished. 

- Degree 4 (Deep suspicion): we believe that the partner always acts inconsistently, their 

words do not match with deeds, and he cheats. The reasons for suspicion: (i) the reality 

shows that and (ii) there are no institutions forcing the partner to act consistently. 

The measures of building confidence are related to creating common interests, the 

mechanisms of supplying information and verifying behavior, thus ensuring the “matching 

words with deeds”, and avoiding “speaking much without doing anything”. After all, bridging 

the distance between words and deeds means making it easier for us to predict behaviors of 

a nation. 5 Therefore, if measures and mechanisms of building confidence are operated well, 

there will be favorable conditions for the relations to go into depth. Also, this is a mutually 

supportive process: the depth of a relation will increase the trust. 

Capacity to manage relations in depth 

A relation in depth needs a given national strength and international standing, a 

given level of development, as well as well-functioning institutions to ensure effective 

implementation of all commitments. This is a high demand for us because we are now in 

the period of comprehensive international integration that requires all the ministries and 

sectors from central to local levels, from business circles to non-governmental organizations 

to meet the organizational and professional requirements regarding organizing work and 


195

196 


capability building. The foreign service alone cannot bring about the depth of relations. 

Instead, the combination of all diplomatic activities, namely political-security diplomacy, 

economic diplomacy and cultural diplomacy by the State, the people and businesses is 

greatly needed. These actors should act with specifically-defined functions and at the same 

time cooperate with one another in a flexible manner to ensure maximum outcome in the 

conduct of foreign affairs in the direction of building greater confidence, interweaving various 

interests, nurturing and consolidating shared identities and values. 

In short, for a policy to be carried out fruitfully, we must (i) have an effective policy-making 

apparatus at national level, which can clearly define interests, priorities and coordinate all 

foreign relations at national level, (ii) build a good mechanism of coordination, because the 

foreign relations have become increasingly comprehensive with greater interdisciplinary and 

interagency characteristics, and (iii) train foreign affairs staffs who are professionally qualified 

with sound knowledge of international politics, laws, economics, and foreign languages. 

The model of deepening relations 

Models of partnership are very common in contemporary international relations which 

show the increase in international cooperation. A partnership requires that: 

- The model must be built on the foundation of a relationship that has fairly developed; 

this relationship has got out of strains and is developing comprehensively. Partnership 

can be developed from an existing alliance which is trying to vitalize itself. In other words, 

partnership is design to aim for a relationship higher than general international cooperation. 

- The model needs to be institutionalized through specific documents, clearly stipulated 

areas and scopes of cooperation. Normally, an agreement on partnership must be adopted 

by political leaders, thus increasing the legitimacy of the partnership. It means that the model 

must be based on a good foundation of political willingness and institutional frameworks. 

- The model must be evidenced in specific projects in which all the goals, timetable 

of operations, the level of participation of related parties and the assessment of common 

projects must be defined clearly. It means that the model must be managed effectively to 

ensure positive results meet the expectations of the parties concerned, ensuring a “win - win” 

situation and avoiding “free-riding.” A good management of a partnership must guarantee the 

practicality and feasibility of specific projects, at the same time focus on the durability of the 

relationship and the openness of the partnership model (not to be conditioned by ultimate 

results or by specific forms of deployment). 6 

Thus, partnership model meet requirements for bringing a relation into depth. Realities 

have shown that since the Ninth National Party Congress, the foreign relations of Vietnam 

have strongly developed with the focus on building partnerships with different actors in many 

news areas. 

The Ninth National Party Congress and its Central Committee’s resolutions, especially 

Resolution No.8 adopted in July 2003 laid the theoretical foundation for our partnership 

relations through introducing and increasingly modifying the concept of partnership. The 

introduction of partnership concepts obviously stem from the demand to raise Vietnam’s 

foreign relations to a higher and substantial level both in width and depth especially regarding 

the relations that have been developed comprehensively. As former President Tran Duc 

Luong once said, this was “an upgrading of bilateral relations with neighboring countries, big 

nations and traditional friends. Moreover, it is a shift in Vietnam’s relations with big countries 



and international institutions from normalization to deep, stable and long-lasting relations for 

mutual interests.” 7 

Broadly speaking, partnership suggests the willingness for a new form of multi-faced 

cooperative relations, being suited to actors and to international and domestic situations, 

in the interests of all sides, thus making the relationship deeper and more durable. Former 

Foreign Minister Nguyen Dy Nien said: “In such a relationship, all the parties work together 

to establish a relationship suitable in international situations and ensure benefits for the all 

sides.” 8 The ideal case is that partnership is both the outcome of and the driving force for 

cooperative relations. 

One caveat is needed here: in theory and in practice a partnership (even strategic ones) 

can be open-ended. A partnership may end because it fails to bring positive results or focus 

shifts. However, the trustful partnerships offered by Vietnam are aimed at maintaining a 

long-lasting relationship. To that end, Vietnam is working towards partnerships in which 

the benefits of each party have become too important for the related parties to ignore 

and as a result, they would make every effort to maintain and protect that partnership. 9 

Former Foreign Minister Nguyen Dy Nien hold the view that attention should be paid to 

reliable partnership in which “defining common interests, paying a considerable attention 

to nurturing and bolstering confidence on the basis of friendship, stable, peaceful and longlasting 

relationship and mutual interests are organic elements, closely interacting with each 

other.” 10 A well-known foreign relations expert also held that in relation to partners we should 

“try to establish equal, stable and long-lasting ties, creating a state of interdependence in 

terms of interests.” 11 

If the new and more comprehensive understanding of partners facilitates the development 

of partnerships, this does not follow that the building of a partnership with a particular player 

is easy, because of the following reasons: 

- Firstly, our understanding about foreign relations is still limited. Our Party has asserted 

that we are “still slow in renewing our thinking regarding a number of international and foreign 

matters” 12 . Especially, in our relationships with some big nations, being slow in renewing 

thinking has hindered us from gaining an adequate and comprehensive understanding on 

those actors, leading to inconsistent and inflexible policy. 13 

- Secondly, the identification and classification of partners remain unsystematically as 

the standards of interests and priorities are not clearly defined. While there have been few 

review and assessment of the existing partnerships, new partnership models are still being 

proposed. This fact creates difficulties in the process of implementation of the partnershipbuilding 

process. 

- Thirdly, we have some weakness in the implementation and management of specific 

partnerships. The weaknesses are evidenced in the performance of the institutions making 

and implementing policy at all levels such as doing research, coordinating and executing 

policy at national, local and individual levels. Regarding the weakness in design and 

implementation of policy, the Communist Party of Vietnam has pointed out: “The Party’s 

leadership has some weaknesses in terms of ability, character and intelligence” and working 

staffs are not up to the new requirements, lacking of political consciousness, expertise 

and professional knowledge; some behave badly in lifestyle and morality”. 14 Regarding the 

limitations of mechanisms, the Communist Party of Vietnam believes that: “The mechanisms 

that coordinate sectors - especially those in the areas of economics, national defense, 


197

198 


security and foreign relations; or the ones that coordinate the central and local levels - are 

not up to the mark, thus negatively affecting the work of foreign affairs.” 15 As the result, the 

management of a partnership with each foreign actor becomes more difficult because of 

the diversification and interlocking connections in each specific partnership or those among 

various different partnerships. 

Consequently, although the partnership model is booming, it is by no means smoothsailing. 

While asserting that we are “continuing to expand and enhance stable, long-lasting 

cooperative relations with many countries in the world,” 16 the Communist Party of Vietnam 

also pointed out that: “The cooperative relations with many countries are not deep and we 

have not established and made good use of the relations involving common interests and 

interdependence.” 17 

Some hold opinions that international relations of Vietnam have not met the expectations 

partly because of “our limited capacity” or “Vietnam’s failure to secure high place in policies 

of other countries, especially in those of big countries.” According to the authors, it is in a way 

true but still lopsided, especially in the context of the discussion about building partnership, 

for the following reasons: 

- Firstly, a partnership is always focused on concrete projects in some concrete fields. 

Therefore, the most important part lies in the understanding and building of cooperative 

areas suited to the parties involved so as to make successful implementation possible. That 

requires the parties involved to have good grasp of each other’s demands and abilities. 

That does not require them to embrace cooperative areas which are beyond their reach. 

According to Hong Ha, there are “big partners and small partners” and when we “establish 

relations with our partners, we have to take into account common and interests, advantages 

and disadvantages, as well as our abilities and limitations.” 18 This means that the argument 

over-emphasizing the resources constraints is not totally relevant in the thinking about 

design and implementation of a partnership. Besides, after 20 years of Renewal, Vietnam’s 

standing and capability have been developed considerably. 19 

- Secondly, Vietnam’s higher position in other countries’ foreign policies does not 

totally depend on Vietnam’s resources. Rather, it depends on Vietnam’s ability to use the 

available resources to meet its partners’ needs as well as the process of cooperation during 

which Vietnam could prove itself to be a trust-worthy partner. This, therefore, highlights the 

importance of the design and management of partnerships, especially the specific projects. 

This also shows that the ability and effectiveness of the institutions with qualified staff are 

very essential. In this connection, our Party has correctly stressed that we lack initiatives 

and proactiveness. 20 

The process of the renewal of thought in foreign affairs as well as the construction and 

perfection of institutions for foreign policy-making and implementing, especially the provision 

of professional staff for these institutions is long and difficult. As a result, there is still a certain 

gap between the design and the performance of many partnership-types of relationships. 

This article preliminarily touches upon some important issues on one of the most 

important directions in Vietnam’s foreign policy in a new period of deepening Vietnam’s 

foreign relations. In a nutshell, the question now is related to choosing partners and defining 

priority areas for cooperation and how to achieve good outcomes. Deepening foreign 

relations needs to be accompanied with building confidence and participating proactively 

and responsibly in the existing bilateral and multilateral mechanisms, bearing in mind three 



aspects of interest, mechanism and value system. 

We should also pay attention to the actors that have direct bearings on Vietnam’s 

fundamental and long-term interests, namely big countries and ASEAN states. We then 

must (i) assess comprehensively the degree of interest entwinements between our country 

and these partners, so as to advance common interests within the next 5 years in all fields, 

especially economics, as well as to define guidelines and measures for the realization of 

partnership relationship; (ii) assess the existing mechanisms (first and foremost the existing 

strategic partnerships and institutions in and related to the ASEAN Community) so as to 

enhance their effectiveness with a view to building sustainable rules and norms of conduct, 

with a view to the establishment of common identity and value system. If necessary, we may 

put in place new mechanisms, too. 

It is easier said than done. Foreign relations are always of reciprocal nature, and our 

important partners include big powers whose strategic goals are global rather than regional. 

Therefore, to deepen our relations with those countries, we must be fully conscious of the 

guidelines of being “proactive and responsible” in the strategy of international relations that 

has been mapped out by our Party. 

1. Documents of the Tenth National Party Congress, National Political Publishing House, 2006, p.112. 

2. In this group, attention should be paid to the strategic partnership with Russia; relationship with 

Singapore may be seen as a kind of strategic partnership. 

3. Vu Khoan, “Development, security and impact in diplomatic activities”, Vietnam’s foreign policy, 

Collection of essays in International Relation Study on Vietnam’s foreign policy, Diplomatic Academy of 

Vietnam, The World Publishing House, Hanoi, 2007. 

4. Dang Dinh Quy and Nguyen Vu Tung, “Trust in international relations and strategic orientation in building 

trust in Vietnam’s foreign relations”, International Studies, Vol. 76, No. 1, March 2009. 

5. See more in Dang Dinh Quy and Nguyen Vu Tung, ibid. 

6. Nguyen Vu Tung and Hoang Anh Tuan, Strategic partnership in international relations: from theory to 

practice, Diplomatic Academy of Vietnam, Hanoi, 2006. 

7. Speech of President Tran Duc Luong delivered at the Congress of the Representatives of the Foreign 

Relation Party’s Section, The People Newspaper, published in 29 Dec, 2005. 

8. Nguyen Dy Nien, Ho Chi Minh Thoughts on Diplomacy, National Political Publishing House, Hanoi, 

2002, p. 301. 

9. Foreign Policy Planning Department, Ministry of Foreign Affairs, “Reviewing Foreign Policies and 

International Relations of Vietnamese Party and State after 20 years of Renewal”, p. 53. 

10. Nguyen Dy Nien, Ho Chi Minh Thought on Diplomacy, p. 301. 

11. Hong Ha, About our partners, Presentation at Scientific Conference with the theme of “Partnership 

Framework in Foreign Relations of Vietnam: Situation and Prospect” held by Diplomatic Academy of 

Vietnam in 27 Dec 2005. 

12. Theoretical Council, Some theoretical and practical issues in 20 years of Renewal, p.118. 

13. National Committee for Ideology and Culture, The study on Resolution No.8 (The Ninth Tenure), p. 

36. The Ninth Central Committee’s meeting (The Ninth Tenure) said: “Studies on strategy and forecast 

situation are weak; the agreement in awareness, especially in policy with some big nations is still 

low; in some cases, we are passive in dealing with situations; the coordination between struggle and 

cooperation is not really smooth; sometimes, handling the relationship between maintaining internal 

stability and extending external relations is perplexed”. See more at Documents of the Ninth Conference 

of the Ninth Central Committee, National Political Publishing House, Hanoi, 2004, p. 58-59. 

14. Report on some theoretical and practical issues in 20 years of Renewal, p.124-125; “Summing up 

foreign policies and international relations of Vietnamese Party and State in 20 years of Renewal” 

of Foreign Policy Department; Ministry of Foreign Affairs also affirmed that: “Staffs doing diplomatic 

works remain weak in term of politics, specialty and foreign languages, especially lacking of knowledge 

and experiences on multilateral economic cooperation and in cooperating with developed countries’ 

markets,” p. 75. 


199

200 


15. The Communist Party of Vietnam, Resolution No. 9 (The Ninth Tenure), p. 57. 

16. Resolution No. 9 (The Ninth tenure) also said that: “The building of uniform management mechanisms 

remains slow-moving”. (Documents of Resolution No. 9, p. 59). Report on some theory and practical 

issues in 20 years of Renewal, p.124 and p. 57. 

17. National Committee for Ideology and Culture, The study on Resolution No. 8 (The Ninth Tenure), p. 

36. Resolution No. 9 (The Ninth tenure) also said: “The cooperative relations with many countries lack 

of depth and firmness, sometimes economic and politic relations are not close to each other; in some 

specific cases those relations may have many weaknesses”. (Documents of Resolution No. 9, p. 59). 

18. Hong Ha, About our partners, Presentation at Scientific Conference with the theme of “Partnership 

framework in foreign relations of Vietnam: Situation and Prospect” held by Diplomatic Academy of 

Vietnam in 27 Dec 2005. 

19. Nguyen Dy Nien, “Grasp chances, overcome difficulties, successfully implement foreign guidelines of 

the Tenth Party Congress”, The Communist Journal, No. 11 (June 2006), p. 5. 

20. Report on some of theoretical and practical issues in 20 years of Renewal, p.119 



Changes in the European Union 

Mr. Bálint Ódor 

Public lecture of 10 October 2012, 

organised by the Bulgarian Diplomatic Institute 

During the European Convention in 2002-2003 the ‘buzz word’ often quoted was ‘Europe at 

the cross-roads’. At the time leaders of the EU tried to fix the shortcomings in efficiency when it 

comes to the management of our common policies. They tried to adopt a legal and institutional 

framework that would strengthen the EU internally and externally for the decades to come. 

Unfortunately we are at the cross-road again. The crisis brought the shortcomings of the 

structure to the surface. This time it is not about fine-tuning the system in the time of prosperity 

but the fundamental re-thinking of the very basis of the integration. We see that the Maastricht 

Treaty, after all, did not manage to live up to the expectations. Although it was a huge step 

forward in many ways, it also created great imbalances in the economic and monetary field. We 

also see that the EU has failed to diminish disparities in the EU. It was not ambitious enough to 

approach this question in a proportional manner and was not thorough enough to guarantee the 

implementation of its decisions. Since the fifth enlargement round we saw growing difference 

between North and South, East and West in terms of productivity and competitiveness. This 

inevitably had to lead to a crisis. 

The present thinking about the future of the EU, if we do it right, is a positive development. 

We have to re-think some of the basic values of the EU and the structures that support common 

policies. We can enhance efficiency. The important thing is not to let time pressure and the 

efforts for a short term solution go to the detriment of our long-term perspective. Should we 

have political will, this is manageable. 

We have seen a number of proposals lately that are directed to solving the problems of the 

EU. We have arrived to a point, though, where we should stop and assess thoroughly the future 

effects of our steps today. The way forward is defined in four major areas. 

There are already proposals in the field of financial integration (banking union). The aim of 

the banking union is to provide for a framework where state budgets should not bear the burden 

of serious mistakes in the private sector. The first step in this direction is the establishment of 

a supervisory mechanism (SSM) upon which an agreement might be reached in the course of 

2013. The setting-up of a single supervisor would open up the way for the direct recapitalization 

of ailing banks. Member states still outside of the common currency area are carefully watching 

the proposals of the Commission and other Member States, emphasizing the need for real 

incentives encouraging them to participate in the system (a level playing field in the decision 

making towards the countries of the euro-zone; ensuring the necessary balance of rights and 

obligations; access to the backup facilities). Parallel to this, guarantees should be given to the 

states not participating in the new system that their interests and positions are also incorporated 

in the final architecture of the banking union. It is also of utmost importance to ensure the 

*Mr. Bálint Ódor is Deputy State Secretary of the Hungarian Ministry of Foreign Affairs and a lecturer at the 

College of International Management and Business Studies of the Budapest Business School. In 1999 Mr. Odor 

earned his degree in Economics in Switzerland. During the period 2000-2001 he studied in Strasbourg and in 2004 he 

started a PhD programme in International Studies at the “Corvinus” University in Budapest. He worked as an analyst in 

the Strategy and Planning Department of the Ministry of Foreign Affairs in 2000-2002 and later became a Counsellor in 

the EU Integration and Institution Department. During the period 2004-2010 he was a Head of Department in the Office 

of Foreign Relations to the Hungarian National Assembly. 


201

202 


openness of such a kind of new cooperation of the Eurozone. Recently, several measures have 

been adopted in order to strengthen the economic pillar of the Economic and Monetary Union 

of the EU. The Hungarian EU Presidency, in the first half of 2011, played a very important role 

in managing these new draft pieces of legislation, as for example the so called six-pack. The 

European Union has to make full use of its new capacities. Some Member States are urging 

that the euro zone has to move forward by strengthening the economic governance with the 

introduction of a surveillance system of a more binding nature. But it has to be seen whether 

individual contracts between the Member States and European institutions are the right ‘carrots’ 

for countries under pressure to correct imbalances or whether better-off countries were 

willing to show some form of solidarity with the others. 

Due to the high level of interdependences between euro area countries and the fact that 

each Member State is exposed to asymmetric shocks to a different degree, national budgetary 

policies and their coordination come into the focus. There are proposals to introduce a so 

called ‘fiscal capacity’ in order to counterbalance the effects of cyclical shocks and to support 

the implementation of structural reforms, to increase the power of EU institutions over national 

budgets by creating a ‘super commissioner’ or to expand the mandate of president of the Euro 

Group. The proposals highlighted so far show the determination to act but the way forward is 

yet to be seen. We have to analyse the proposals and after thorough consideration we should 

decide on the future structure. 

Overcoming the crisis of the Eurozone must be a key priority for Member States but solutions 

must also be found for avoiding the fragmentation of the European Union itself. While we 

fully accept the need for the further deepening of our integration and the fact that a group of 

countries, notably the Eurozone countries, are more willing to move forward in their cooperation 

faster than others, the integrity and cohesion inside the European Union and the Single Market 

should be maintained. 

Member States which do not use the single currency are concerned about possible further 

institutionalizing of the Eurozone cooperation (e.g. by the allocation of a separate Eurozone 

budget; set up of an assembly of Eurozone deputies; creating a ‘euro commissioner’). Hungary 

stands for more EU but against more than one EU. 

Shifting further competences to the EU level, of course, has to be accompanied with a 

proper involvement of the European Parliament and national parliaments in the legislation and 

the subsequent monitoring of the newly created institutions and functions. 

European leaders, now, have to address the current crisis in the short run and this time 

find a lasting solution to the root causes for the long run. Lively discussions have already been 

started on the future of Europe in different Member States. This led to a number of initiatives 

and proposals with legal and institutional implications that represent an early stage of common 

thinking and can be used for further discussions. How the Member States exactly want to proceed 

on the way ahead is unclear, but calls for a new European Convention and a new Treaty 

are increasing. Others suggest a cautious approach to treaty change recalling the memories 

of failed referenda. But the fact that such a debate has already started is a welcomed development. 

We have to leave room for the ‘fermentation’ of ideas and thus we will be able to choose 

the best answers for the many questions that we have today. The European project still has a 

long way to go. 



100 th Anniversary of Alan Turing (1912 – 

1954): Alan Turing and Diplomacy in the 

Digital Era 

Assoc. Prof. Kamen Lozev, Ph.D.* 

ABSTRACT. Written in praise of Alan Turing and his achievements, as well as to mark 

his 100 th anniversary, the paper is an attempt to trace the main findings and contributions 

of Turing to the emergence of the Information Society and the realities of contemporary 

ICTs. It is argued that the seeds of the Computer Revolution and the Digital Era are sown 

by Turing’s Universal Machine and his work in Artificial Intelligence. An outline of the impact 

of the ICTs and globalization upon society and professional world is made with emphasis on 

the changes in context, content and conduct of diplomacy. It is shown that although in the 

Digital era some of the classic diplomatic functions remain, there are, within this profession, 

specific and urgent changes which need to take place if diplomacy is to stay relevant and 

vital in the future. 

2012 has been designated as the Alan Turing Year. 

(http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing) 

Since 1966, the Turing Award has been given annually... 

It is widely considered to be 

the computing world’s highest honour, equivalent to the Nobel Prize. 

(http://en.wikipedia.org/wiki/Alan_Turing ) 

We live in an infosphere, in the information society, in the world of computers and 

information technology. As Floridi said (Floridi 2008: 653), we have become inforgs, a peculiar 

type of the IT-entities (Floridi 2009: 155). These contemporary features are a result of the 

talent, labour and the contribution of millions of human beings. The “seeds” however were 

sown long ago throughout the centuries, and as for the 20 th century, they were conceived 

back in the mid-thirties. It was the time when the 23 years old Alan Turing published an article 

containing the solution of a fundamental mathematical problem. A year or two later, under 

the direction of Alonzo Church at Princeton University, Turing developed and summarised 

his results. They are so significant and fostering the future investigations and achievements, 

that nowadays Turing is the generally acknowledged symbol of the “digital era” that has 

radically changed the traditional fields of human activity, including diplomacy. 

In this paper I am going to track some significant moments of Turing’s life and activity as 

well as some key aspects of the changes in the diplomatic profession having occurred under 

the influence of the information and communication technologies (ICTs). 

*Assoc. Prof. Kamen Lozev, PhD teaches several disciplines at the Faculty of Law and History and the Faculty 

of Philosophy of South-West University Neofit Rilski in Blagoevgrad. As of 1987 he has a PhD in Ethics, and as of 

2001 he is an Associate Professor. He has translated and studied the works of several contemporary philosophers 

– rationalists. Since 2005 Mr. Lozev has been the coordinator of the Defense Diplomacy Course of the Diplomatic 

Institute and has been working on security issues. 


203

204 


I. 


A plinth at the statue’s feet says: 

”Father of computer science, mathematician, logician, 

wartime codebreaker, victim of prejudice”. 

There is also a Bertrand Russell quotation 

saying ‘Mathematics, rightly viewed, possesses not only truth, 

but supreme beauty – a beauty cold and austere, like that of sculpture.” 

The sculptor buried his old Amstrad computer, 

which was an early popular home computer, 

under the plinth, as a tribute to “the godfather of all modern computers”. 


While thinking of how Turing’s life ended, I find some analogy with Leibniz’s fate. The 

great German thinker devoted his mature years to writing the history of the Brunswick family 

from Hannover, who he served as a court diplomat and the end of his life was marked by 

humiliation, polite disregard and total lack of respect for his service and achievements. In 1714 

the young ruler George Louis, accompanied by a splendid retinue, made for London, where he 

was crowned to become King George I, the new king of the empire, where the sun never set, 

and neglected Leibniz died alone in the cold silence of the exhausted and rejected genius. It 

took more than two centuries for the mankind to perceive the greatness of his achievements 

and the incredible variety of fields affected by his genius: from mathematics and computing 

machines to history, theology and diplomacy. 

Fate seems to be more benevolent to Alan Turing. His achievements were recognised 

much faster. And when we mark his hundredth anniversary, he is doubtlessly ranked one of 

the great men of the 20 th century. Actually the competition for the statute of “a father of the 

computer science” is still harsh, but Turing’s fundamental results in the field of mathematics and 

engineering, together with their philosophical meaning, as well as the key terms established by 

him, e.g. “Turing test” and “Universal Turing machine”, have left indelible traces that will always 

tip the balance of the estimate in favour of this enigmatic genius. 

1. 

His life was also notable as that of a gay man 

with strong emotions and a growing insistence on his identity. 


Still Alan Turing’s death reveals a tragedy much greater than that of Leibniz’s. Of course, 

the intellectuals share generally similar fate: everywhere in the world and in all historical epochs 

they are the rejected part of the society. Because they generate and bring freedom, they keep 

it, reproduce it, impose it and require it not only as a condition for their works, but for their lives, 

too. Therefore an intellectual is the typical tragic figure. Alan Turing is a proof for that. 

Like Socrates, he was forced to commit suicide. The difference is that he did not drink a cup 

of hemlock vis-à-vis the executioner, but he took a bite of an apple dipped in cyanide. His life, 

totally spoiled, died out instantly, when he was 41, in the fullness of his intellectual powers. In 

1952, during a police investigation of a breaking in his house, he was alleged to be homosexual


– an awful crime from the perspective of the conservative England by that time. Being ignorant 

of the consequences, he assisted the investigation in the knowledge that he had not done 

anything wrong. From that moment on his life had stooped down to the point of suicide – a 

fortnight before turning forty two. 

The huge remorse and regret of the English government, combined with the awareness of 

an irretrievable national, and doubtlessly universal, loss can be seen in what Gordon Brown, 

the prime-minister of Great Britain, said in 2009 while offering apologies for moral damages to 

the Turings: 

Thousands of people have come together to demand justice for Alan Turing and recognition 

of the appalling way he was treated. While Turing was dealt with under the law of the time and 

we can’t put the clock back, his treatment was of course utterly unfair and I am pleased to have 

the chance to say how deeply sorry I and we all are for what happened to him ... So on behalf 

of the British government, and all those who live freely thanks to Alan’s work I am very proud to 

say: we’re sorry, you deserved so much better. 

2. 

Turing’s conclusion was indisputably true and phenomenally fruitful. 

The computer revolution and all its products are built on it. 

J. Hokins, S. Blakeslee (Hokins, Blakeslee 2005: 14) 

Turing machines are to this day a central object of study in theory of computation. 

A. Hodges (Hodges 1983: 11) 

Alan Turing, like his teacher Wittgenstein, also published a little in his life. Actually he 

published two or three articles and several reports. They have immortalised his name. Turing 

is among some outstanding figures as Newton, Russell and Wittgenstein – all of them being 

graduates of the Cambridge University. His mathematical genius was noted at the university 

and on graduating he, like Russell, wrote that Cambridge became his “first home”. (Hodges 

1983: 148) 

Yet at 23 Alan Turing offered a decision for a fundamental mathematical problem, to which 

attention was called not by just anybody, but by the prominent David Hilbert in 1900. The famous 

Entscheidungsproblem (decidability problem) “asks” whether there is an algorithm by which we 

can always decide if a mathematical proposition is universally true or not. In his renowned 

article “On Computable Numbers, with an Application to the Entscheidungsproblem” of 1936 

Turing, on the basis of the results and the method of Kurt Gödel, constructed a formal and 

simple hypothetic device, which with the time became known as “Universal Turing machine”. He 

proved that some such machine would be capable of performing any conceivable mathematical 

computation if it were representable as an algorithm. Unfortunately Turing showed also that the 

halting problem for Turing machines is undecidable, thus proving that there was no solution to 

the Entscheidungsproblem. The article is unique for the fact that for the first time a definition of 

computation is given together with the limits of what can be achieved. It is namely this article 

that underpins the so-called computer science and even to this day it is integrated as a classic 

text in the theory of computation, informatics and computer science. 

Analogical result, but by applying other methods, was also obtained across the ocean by 

Alonzo Church at the Princeton University, Turing’s doctoral advisor in 1937-38. The result of 

their common work is known as the Turing-Church thesis. 


205

206 


3. 


Though a shy, boyish, man, he had a pivotal role in world history 

through his role in Second World War cryptology. 


You needed exceptional talent, you needed genius at Bletchley 

and Turing’s was that genius. 


Back from Princeton to Cambridge, he attended lectures delivered by Ludwig Wittgenstein 

about the foundations of mathematics. The two argued and disagreed, with Turing defending 

formalism and Wittgenstein propounding his view that mathematics does not discover 

any absolute truths but rather invents them. It was at that time when Turing accepted the 

invitation to work part-time with the Government Code and Cypher School at Bletchley Park. 

World War II hardly surprised him as well as it was not a surprise that in the tough years of 

war he displayed his intellectual powers to the utmost, focusing on breaking the ciphers used 

by the German Wehrmacht to cipher their messages. There is no account of how many lives 

were saved thanks to the results achieved by Alan Turing by that time, but their number is 

known to be great – dozens and hundreds of thousands of people, and maybe millions. Not 

only the British, but all the allies also used the fruits of his work. Turing’s work was a leading 

factor for the construction of the cryptanalytical machine – Bombe. The first such machine 

was installed on 18 th March 1940, but its effectiveness in tracking the enemy’s messages in 

the different types of troops was so great that by the end of the war more than two hundred 

bombs were in operation. A colleague of his collaborating with him during the investigations 

and knowing well his work, wrote the following: 

There should be no question in anyone’s mind that Turing’s work was the biggest factor 

in Hut 8’s success. … It is always difficult to say that anyone is absolutely indispensable but 

if anyone was indispensable to Hut 8 it was Turing. The pioneer’s work always tends to be 

forgotten when experience and routine later make everything seem easy and many of us in 

Hut 8 felt that the magnitude of Turing’s contribution was never fully realised by the outside 

world. 

Turing’s achievements in the field of cryptology remained secret and unknown for many 

years, but it is known that his efforts were estimated and awarded by the highest award of 

Great Britain. 

4. 

It is sometimes forgotten that Turing refused even to try to provide an answer 

to the question “Can a machine think?” 

L. Floridi (Floridi 2009: 653) 

His work can be regarded as the foundation of computer science 

and of the artificial intelligence program. 


Then Turing turned to the question of how to build an intelligent machine. 

Hawkins, Blakeslee (Hawkins, Blakeslee 2005: 14) 

After the war Turing devoted himself to engineering projects related to the creation of 

the very first computers. He created the design of АСЕ (Automatic Computing Engine) at the 

National Physical Laboratory in London. In 1946 he wrote an article on his designs and in it


he promoted ideas that went ahead of the developments of von Neumann and his team, the 

leaders by that time in the construction of computing machines in England. 

In 1948, with the assistance of von Neumann, Turing was appointed a lecturer at the 

Manchester’s University mathematical department. A year later he became a deputy-head of 

the University’s Computer Laboratory, where he worked on software for one of the earliest 

computers with their own codes, but he continued dealing with more abstract issues, too. It 

was here, where in 1950 he wrote one of his most significant articles, which was published 

in Mind Journal, the leading philosophy journal in English; the article was entitled Computing 

machinery and intelligence (Mind, October 1950). In it Turing addressed what we today, 

right or wrong, call “artificial intelligence”. It is often considered that the article addresses 

the question “Can the machine think?” Far from it – Turing considers such questions “quite 

senseless to be worthy of being discussed”. He finds in them vague terms such as “machine” 

and “thinking”, which exclude a priori the hope for rational solution. Therefore he proposed 

“an imitation game”, an experiment which became known as Turing test. It is understandable 

by intuition, easy to be implemented and it implies a scenario underpinned by rules – instead 

of asking ourselves “Can the machine think?” Turing proposed a kind of a standard for a 

machine to be called “intelligent”. Suppose you are in a room and you converse, e.g. by 

e-mail, with someone else who is in another room, are you capable of determining whether 

you converse with a human being or a machine? If the machine manages to mislead you 

for sufficiently long time, then it possesses a certain level of “intelligence”. This purely 

behaviouristic test is still being discussed in the textbooks on artificial intelligence. 

Turing is probably the first who wrote chess programmes for a computer. The programme 

lost to a colleague of Turing’s, but it won a game against the wife of his friend’s; the game 

was recorded. 

5. 

Two years later, he killed himself with cyanide, aged just 41. 

Alan Turing was driven to a terrible despair 

and early death by the nation he’d done so much to save. 

This remains a shame on the UK government and UK history. 

A pardon can go to some way to healing this damage. 

It may act as an apology to many of the other gay men, 

not as well known as Alan Turing, who were subjected to these laws. 

William Jones 

[Turing]… was forced to undergo so-called “organo-therapy” – chemical castration. 


The scandal related to Turing’s homosexuality overtook him in a moment when he 

felt rise in his intellectual power. He found an important research field at the border of the 

biological and engineering sciences as well as the brain exploring sciences. He created 

a mathematical theory of the biological morphogenesis and started carrying out chemical 

experiments. His mathematical and biological theory provides for numerous ambitious 

applications, new ideas in the field of fundamental physics were also conceived. It took 

just a few years to assess how fruitful the invented new interdisciplinary domain was, but 

at that point, a little later after “the appalling way in which he was treated” (Gordon Brown) 

and the criminal prosecution against Turing, he was mentally broken. His relation with the 

secret services was immediately ceased, his friends left him in the lurch. Public opinion and 


207

208 


the historical moment were quite unfavourable. Everything was against him: in England two 

double agents of KGB who were Turing’s friends – Guy Burgess and Donald Maclean – 

had come to light recently. They belonged to the “Cambridge five”, which was much talked 

about. Accusation of espionage was not brought against Turing, but still he was in trouble. 

He was offered two alternatives – to be put in prison or to undergo the so-called organotherapy, 

a chemical castration by estrogen injections aimed at libido reducing. Turing chose 

the second one, which causes fatal physical malformations. He had a good physique, an 

athlete who had always gone in for sports and had even reached the Olympic marathon 

standards, doubtlessly he was suppressed by the awful effects of the “medicine” by which he 

was punished. The nervous breakdown, combined with physical pain, eventually made him 

conclude what a century and a half earlier Lermontov had said going straight to the point: 

And taking a sober view of things – 

life is such a senseless and foolish joke... 

The time of the “foolish joke” had lapsed away. The potassium cyanide and the apple 

were near at hand to him... 

II. 


“The fact remains that everyone who taps at a keyboard, 

opening a spreadsheet or a word-processing program, 

is working on an incarnation of a Turing machine.” 

Time Magazine, 1999 

No doubt the way the world works has changed 

permanently and dramatically. Yet, when it comes to 

the conduct of diplomacy, many key attributes remain. 

George Shultz (Shultz: 14) 

“The Universal Turing machine” caused a universal change to society. The fast change 

of the different computer generations brought total computerisation of life. Strange and new 

professions occurred and the traditional ones radically changed. 

In the time when Turing lived and in the Turing’s papers a “computer” means “a man who 

computes, calculates” (Hodges 1983: 52). This original conception of the “computer” evokes 

amazement and gibe in today’s generations. Yet in the dawn of the computer revolution 

the original, the “computing” function of the computers started to give way to their more 

universal capacity – to be means of communication and of processing information. Thus 

the omnipresent information and communication technologies (ICTs) originated to perform 

the information revolution and to launch the era of the information society. Unambiguous 

evidence that you already live in such a society is the increased value of information. It 

acts as a key factor in the system of manufacture, education and every-day life, it turns into 

a main economic resource, whose “extraction” is a matter of capability. The information 

society cultivates a peculiar sensitivity to the political dimension of information: freedom of 

information, facilitated access to sources of information for various purposes, the support 

and commitment of the institutions to provide information to citizens – these are the inherent 

signs of the contemporary society’s political maturity and life of full value. It should be 

stressed that in the information society information is not simply accelerated and “diversified’ 

– it turns into its key, core component. 

Telecommunications effaced the national borders and accelerated the process of


globalisation of finances and businesses. As McLuhan said, the world turned into a “global 

village”, economy was globalised, and the occurrence of new media created a new sense 

of an opportunity to be present everywhere on Earth. With comparatively little investment 

everybody may be equipped with the means to visit and peer into any nook on Earth. 

6. 

Together these factors suggest that a Revolution 

in Diplomatic Affairs (RDA) is taking place. 


Regarding the influence of the digital era on diplomacy nowadays, we have to keep 

in mind the complex nature of this influence. On the one hand, the information revolution 

itself calls for and imposes changes in the diplomatic profession. According to the Vienna 

Convention for example, an important function of a diplomat is to collect information and to 

report any events and changes in the host country. (The New Encyclopaedia Britannica, vol. 

27: 368) The development of computers, the new media and the new means for collection 

and processing of information cannot but cause changes in this concrete aspect of work of 

diplomats. 

Along with that – and this is much more important – the changes in diplomacy are 

necessary for the thoroughly changed medium as a whole, where the international activity 

is carried out. According to a number of researchers, the information revolution coincides 

in time with another two significant revolutions, which changed and complicated much 

the world. One of them is the political revolution of the late 80s and the early 90s of the 

last century, which entailed the dissolution of the Warsaw Pact and of the Soviet Union. 

It marked the end of the Cold War. Besides, this revolution gave rise to a strong wave of 

democratisation of the world, which caused diffusion of the state power, weakening, although 

not shifting, the central role of the state and the state factors in combination with a significant 

rise in number of the important players on the international scene. The second revolution 

was in the field of economy. It was driven by the forces of liberalisation, privatisation, 

marketisation and globalisation, while an important result thereof was the more and more 

clear and overmastering insistence on more information, transparency and openness both in 

the economic and political fields. 

The combination of these three revolutions changed radically the world we live in, in 

particular the international activity. The powerful vectors of change – political, economic, and 

technological – quite raised the significance of information as a value itself and as a source 

of national power and influence. They also had an essential effect on the content, context 

and conduct of diplomacy as well as on the manner of carrying diplomacy on. Thus today 

we face new challenges regarding the three basic “Сs”, in the three main dimensions of this 

ancient profession. 

The three revolutions put the very end to the “Newton model” of the international policy, 

where the states are perceived as unitary players of completely independent behaviour 

according to the deterministic and generally cognisable “laws” that guarantee a high extent 

of predictability of the interrelations within the frames of the international system. The Newton 

model is described by a wonderful metaphor: if we imagine that the international arena is 

a billiard table and the individual states are billiard balls, we can describe the international 

policy as the movement and the interaction of the billiard balls, “calculated” simply as a 

vector sum of their political, economic and military powers. 


209

210 


This mechanistic, Newton model of the international affairs remains definitely in the 

past, together with the longing of the maturer analysers to come back to that clarity, lucidity 

and predictability which the Cold War could boast of. Nowadays we’d rather perceive 

the contemporary medium within the meaning of the quantum-mechanical model of the 

world, where the stochastic processes and the uncertainty are inherent attributes of the 

system. The complexity and the internal dynamics exclude the simple syllogistics and the 

elementary vector calculation of the different types of a power. In this system the moral 

phenomena and the so-called soft power – these unnoticeable, invisible, but very significant 

factors – very often give amazing results with huge, quite sensible consequences. 

7. 


Thus, diplomats and Ministries of Foreign Affairs (MFAs) 

have lost the monopoly on information about foreign affairs. 


What kind of changes in diplomacy does the digital era cause? 

The first and probably the fastest and clearly realised challenge of the digital era 

facing the diplomatic profession is related to the fact of complicating and washing the 

demarcation borders away and the weakening of the state sovereignty – the two key terms 

of classic diplomacy. The proliferation and the large-scale activity of the multinational 

companies for example eliminated the border between “domestic” and “international”. In 

case that a German company establishes a branch outside, what is its activity like in the 

new country – a domestic or international activity? There is no definite answer, but the 

issue is most discussed with a view to the information technologies and to the campaigns 

of the new media. More and more often they are subject of international disputes and the 

reason is definitely the fact that both are a powerful tool serving to perform the international 

relations. 

The globalisation of the economic life urges diplomacy to widen the focus of its 

functions as well as the objects within the focus of its attention. Why? – merely because 

the global trade and financial processes made it clear that new subjects occur both in the 

domestic and international lives of the states, whose significance cannot be neglected. 

The information they produce and the steps they take often affect the lives of huge parts of 

the population of many countries. Corporations and state agencies, government and nongovernment 

organisations play more and more significant role on the international scene, 

which diplomacy cannot but take into account. All these organisations communicate 

between one another and produce dynamics, which is difficult to be tracked and much 

more difficult to be analysed as their communication is direct and the traditional channels 

of the foreign ministries and the diplomatic representations are very rarely used. 

The realisation of this situation in the long run leads to loss of control and often to total 

helplessness on the part of the state institutions to influence these establishments. In this 

case the erosion of the state sovereignty becomes as obvious as the difficulties in every 

attempt for “classic” analysis of the situation for the purpose of foreseeing and managing 

possible conflicts and contradictions. The new realities mark the end of the era of the state 

institutions’ omnipotence, including the foreign ministries and diplomacy. 

In the globalised world the term “foreign affairs”, by means of which the scope of the 

diplomatic profession is defined, becomes more and more vague. Generally defined by


political and military apprehensions, its traditional content, the so-called High Politics, 

including issues as balance of powers, demarcation of territories, negotiations on arms 

control, alliance solidarity, etc., is still significant, but it already retires into the trackground. 

In the international relations and in the relations between the individual countries 

today more and more stress is laid upon the issues of global economy, international trade, 

intellectual property, the refugees’ issues, human rights, transnational criminality and 

terrorism, environment and drugs. In other words, what just a few years ago was called 

“Low Politics”, globalisation turned into “High Politics” and every other day affirms and 

updates this trend. 

8. 

…guess what? It’s the same old us. 

George Shultz (Shultz 2010: 14) 

A direct challenge for diplomacy in the digital era ensues from the fact that the new 

communications and the new media, the instant transfer of satellite data, the global 

coverage by the global media increases quite a lot the extent of people’s connection. 

The ideas that the foreign ministries control the interrelations between any two states 

have remained in the past long ago. In addition to the channels for direct contact through 

the ICTs, the citizens and organisations communicate effectively also through the 

international organisations, which, together with the states, become a key factor in the 

international relations nowadays. The analysers already admit that the opportunities for 

direct information exchange, the new media and the coverage of events and processes 

all over the world surpass the capacity of the diplomatic and intelligence organisations. In 

the purely information aspect of the events abroad – political or economic ones – these 

organisations can hardly gain an advantage regarding preliminary information. Those 

governments that strive for limiting, manipulating or ceasing the free information flow, they 

are subject to isolation and international condemnation. 

This situation faces the professional diplomats to a significant challenge. The world 

in the digital era becomes more and more vulnerable. With respect to the information and 

information flows this means that the opportunity to manipulate, distort and damage through 

information fallacy increases sharply. This explains the significance of the diplomat’s 

capacity to find one’s bearings in a world of excessive information and ambivalence, to 

distinguish the relevant information through a precise analysis, to find one’s bearings fast 

in the changing situation instantly covered by media, while keeping one’s sense of reality 

and prudence. 

The digital era may drown us in information. Internet provides us in practice newspapers 

from all countries, radio and TV programmes, films and broadcasts, connects us via 

satellite with any point on Earth, and offers us highly varied information from every field of 

life. However it becomes more and more difficult to be well up in and to sift out the relevant 

from the irrelevant information. This concerns directly the diplomat’s work nowadays; 

probably this function will be still more important in future. The well-shaped foreign policy 

relies on accurate and clear information, but the perception that the provision of such 

information depends only on the good technical equipment of the ministries and diplomatic 

representations shows lack of understanding of the contemporary realities. The diplomat 

and his work, of course, require and to a great extent depend on the high-tech means 


211

212 


and their skillful use in the daily round, but the main thing, the one that forms the core of 

the diplomat’s contribution, implies attentive analysis, assessment and rationalisation of 

information, taking into consideration different contexts with a view to drawing conclusions 

and elaborating recommendations. 

George Shultz, former United States Secretary of State, expressed very important views 

in this respect. While agreeing that CNN for example broadcasts information faster and in a 

bigger volume, he noted the following: 

That’s journalism – and that’s great; I’m all for it. It’s fast-breaking, faster than 

any embassy can match. (Shultz 2010: 15) 

He however asked if television could be a substitute for a diplomat on the spot. His 

answer was – definitely no. Can the TV coverage be a substitute for the main function of a 

diplomat’s – to elaborate and send reports? – Definitely no. The reason for that is very simple 

– TV journalism “focuses on regions and topics that, according to the editors, constitute 

interest for the viewers. However this never covers what can affect the national interest.” 

(Shultz 2010: 14). 

Nothing can be a substitute for the diplomat’s reports when they are professionally 

elaborated. They constitute the basis for the immediate or well-considered decisions and for 

the state’s short-term or long-term policies. George Shultz went even further: the times of 

crisis, of dangerous situations, which chase the media far away, are „exactly the wrong time” 

to close the embassies and consulates of the United States. There is no one to substitute 

the diplomat’s keen eye, his well-considered, thorough, professionally elaborated reports 

comprehensively covering the situation on the spot. No matter what new technical “wonders” 

may be invented or how many human functions may be substituted by technology, in the 

long run the human factor keeps being essential and this principle will hardly change in the 

near future. 

9. 


In this world of instantaneous information, traditional 

diplomacy struggles to sustain its relevance 

Hierarchy is giving way to networking. 

George Shultz 

The public dimension is becoming the central element of the new diplomacy 

and a critical influence on foreign policy. 


Five centuries ago Gutenberg stirred the existing order by inventing the mechanical 

movable type printing, which resulted in vigorous democratisation of erudition and knowledge, 

thus Europe embarked on the way of the secular era and modernity (Toulmin 1993: 28). 

By the end of last millennium the microchip revolutionised the collection, processing and 

transfer of information and it was also a crucial point as regards the established practices by 

that time. The Internet era is the era of lucidity and universal access. Twenty first century will 

be dominated by this principle. 

Practically this means that the electronic connection and the international networks


established by computers become an element of crucial importance in man’s life. The 

exponential growth in number and power of computers, the headlong fall in costs of the 

international telecommunications entail essential consequences affecting not only finances 

and businesses, but diplomacy, too. Today nations are connected through millions of 

individuals by means of optic cables, satellites and wireless connections. They live in a 

complex network without any central control. Internet has already been used by most of the 

world’s population and the number of its subscribers is growing. The network, with a capital 

“n”, turns into the main nervous system of the international relations. 

Practically this means that the electronic connection is the main communication in today’s 

world. Namely it is the reason for the occurrence of particular “new audiences” practically 

in every field. This phenomenon is of crucial importance for the diplomatic profession. In 

my view the digital era has raised and established in a new manner the old issue of the 

“masses” and their significance. The political elites and their acts still do sustain their key 

roles and influence on man’s life, but the pressure of the “audiences”, accompanied by the 

call for transparency and lucidity, accountability and morals, becomes overmastering. The 

contemporary ICTs increase not only the significance of masses and audiences, but of each 

individual, too. Today everyone matters! – this should be the motto of the new diplomacy 

under the new conditions if it is to sustain its relevance and significance. 

The acceptance of such conclusion implies that diplomacy shall accept the dominant 

factor “public dimension”. Certainly this factor has always existed in the form of “the public 

opinion” and taking into account thereof. The new audiences however go further with their 

claims – diplomats should involve them in their work – in the analytical work, in representing 

interests and in the process of recommendation elaboration. There are no strict rules of how 

to do that, but there is a lot of evidence that namely “the public dimension” tends to be the 

most significant contemporary challenge to the diplomatic profession. Nowadays diplomats 

should have new competence for “global sensitivity” – work with various communities, 

perceiving various interests, making use of alien, unwonted for diplomacy experience. The 

failure to meet this new challenge may entail severe consequences. Obviously the capability 

of carrying on public diplomacy of a new type tends to be a main element of a diplomat’s 

professional track record at present. 

It is not a secret that the today’s complexity of the processes on an international scale 

makes the diplomats collaborate with experts in various fields. This calls for changes in the 

traditional culture and functions of a diplomat. All features revealing elitism, secrecy and 

exclusiveness of this profession should remain in the past together with the fashion of the past. 

The new characteristics of the profession lay the stress on functions unwonted for a diplomat 

– mainly on the coordinating and supporting function. The complexity of the international 

affairs nowadays calls for more active experts’ attendance at the quiet diplomats’ offices. 

The analysis of situations, the elaboration of reports and recommendations as well as the 

representation of interests still require coordination of the efforts of the different countries by 

the present-day diplomat. By contrast with what used to be in the past, today the diplomatic 

representations deal with a wide range of issues. Since finances and businesses are in the 

basis of the main changes in the globalised world, it is obvious that the economic diplomacy 

and the supporting functions of the embassies in this respect are in the limelight. 

Last but not least, we should note the traditional aspect of the diplomatic profession – the 

training of the diplomatic staff. It is hardly necessary to mention the “computer literacy” as a 


213

214 


skill required for this profession. Obviously under the condition of the economy nowadays in 

the world, where “change is the only constant” (Alvin Toffler), regular training is mandatory. 

The new technologies provide opportunities for these trainings to be performed in different 

ways suitable for the diplomats. Probably experience is the best “teacher”; still, just because 

of that, experience shows that solely practice is not sufficient to gain experience. 

REFERENCES 

1. Jeffrey R. Cooper, 20010. Diplomacy in the Information Age: Implications for 

Content and Conduct 

2. Luciano Floridi, 2008. Artificial Intelligence’s New Frontier: Artificial Companions 

and the Fourth Revolution, Metaphilosophy, 2008, vol. 39, n 4 – 5, pp. 651 – 655. 

3. Luciano Floridi, 2009. The Information Society and Its Philosophy: Introduction 

to the Special Issue on “The Philosophy of Information, its Nature and Future 

Developments” pp 153 – 158 The Information Society, Volume 25, Issue 3, 2009. 

4. Floridi, Luciano, 2012. The Fourth Revolution. The Philosophers’ Magazine 

(57):96 – 101, 2012. 

5. Andrew Hodges, 2007. Alan Turing, Stanford Encyclopedia of Philosophy, http:// 

plato.stanford.edu/entries/turing/, Jun 3, 2002; substantive revision Mon Aug 

27, 2007. 

6. Andrew Hodges, 1999. Turing, a natural philosopher, London: Phoenix; New York: 

Routledge. 

7. Andrew Hodges, 1983. Alan Turing: The Enigma, London: Burnett Books Ltd, 

1983. 

8. James Gleick, 2011. Information: a History, a Theory, a Flood, NY: Pantheon. 

9. Jeff Hawkins, Sandra Blakeslee, 2004. Intelligence, New York: Henry Holt and 

Company, An Owl Book, p. 14. 

10. The New Encyclopaedia Britannica, 1994, Chicago: Encyclopaedia Britannica Inc., 

vol. 27. 

11. George P. Shultz, 2009. Diplomacy in the Information Age, Keynote Address, In: 

Virtual Diplomacy Conference, Washington: the U.S. Institute of Peace, 12 – 17. 

12. Stephen Toulmin, 1993. Cosmopolis: the Hidden Agenda of Modernity, translated in 

Bulgarian by K. Lozev, S.: KALAS Publishing House. 



First International Seminar on Energy 

Diplomacy* 

17 - 21 September 2012, Sofia 

Zornitsa Apostolova** 

Еvery modern state that has the ambition, and the potential, to implement an active 

policy in the ever globalizing world, has to have a strategic energy policy and advanced 

energy systems. Each and every state needs energy in order to be able to promote and give 

backing to its economic growth and to raise the living standards of its population. The ever 

increasing dependency on energy imports has been gaining momentum in parallel with the 

growth of population and the development of the states. In addition, the energy sector has been 

advancing in an ever more dynamic environment that calls for timely and adequate political 

decisions. Therefore, the energy diplomacy has to take into consideration and respond to the 

changing circumstances and has to be in line with the developments in international relations, 

in the energy policy, and in energy security. 

In September 2012, the first International Seminar on Energy Diplomacy took place in 

Sofia. The seminar was organized by the Bulgarian Diplomatic Institute. In addition to the 

Bulgarian public administration, this event was also targeted at diplomats and civil servants 

from Southeastern Europe, the Black Sea region, and the European Union. The seminar 

concentrated on different approaches and viewpoints existing in the broad area of energy 

diplomacy. Bulgarian and foreign experts introduced to the audience topics and questions of 

present interest in the energy sphere, such as the drive toward a common EU energy policy, the 

advances of the low-carbon diplomacy, the developments on the energy markets, the climate 

change as an element of the foreign policy, etc. The energy diplomacy is a comparatively new 

area of the common foreign policy that is still fairly unknown. This requires the acquisition of 

special expertise by the diplomatic staff in this area, as well as the provision of a platform for 

an open dialogue and the exchange of opinions among the individual states. In this context, the 

International Seminar on Energy Diplomacy played its part successfully. It managed to gather 

together representatives of ten countries 1 from the above mentioned regions who, jointly with 

the Bulgarian participants 2 , discussed the above mentioned topics in the course of a week. 

After each lecture, ample time was provided for analyses and discussions in which every 

participant had the opportunity to share his or her personal opinion, as well as their national 

position on the relevant topics. 

This analysis is an attempt to briefly discuss some of the main issues of the modern energy 

policy that were examined in much greater depth in the course of the seminar 3 . 

The role of diplomacy 

From a global perspective, the energy issues can be regarded simultaneously as a 

challenge, a problem and an interest. Being an element of both the national security and the 

national independence, the energy policy today is among the priorities that are high on the 

* The seminar is part of the qualification programme in Energy Diplomacy of the Bulgarian Diplomatic Institute 

including regular forms of training, and is a follow-up of the Energy Diplomacy courses for the Bulgarian public administration 

organized by the Institute in 2010 and 2011. 

** Zornitsa Apostolova has a Master’s degree in Balkan Studies of Sofia University St. Kliment Ohridski. She 

works as an associate at the Training Programmes and Projects Department of the Bulgarian Diplomatic Institute and 

is the coordinator of the First International Seminar on Energy Diplomacy. 


215

216 


political Agenda. Since the energy security issue first came to the fore, there have been some 

significant changes. Currently, the energy independence has been in the focus of attention, 

along with the sustainable development policy, and they are both called upon to satisfy the 

needs of the present, without being to the detriment of the future. The sustainable development 

is a process where the tapping of resources, the goods and commodities, the investments, the 

direction of technological development, and the institutional changes are all in harmony in order 

to be able to improve both the present, as well as the future potential that should be capable of 

satisfying the energy demand. 

As early as at the outset of the seminar, the so called “energy nationalism (referred to 

later in the text as “terminus technicus”) was brought to the fore as an essential element of 

the establishment and maintenance of energy relations between the individual states. Energy 

nationalism can be noticed in the negotiations for the construction of the Trans-Caspian gas 

pipeline for the supply of gas to Europe. The expected agreement is going to lay the foundation 

for the construction of a submarine pipeline, connecting Turkmenistan with Azerbaijan, 

which will be connected in turn to the infrastructure supplying gas from Central Asia to the 

EU. Discussions and negotiations are already under way but there is still a large number of 

problems that have to be resolved. The EU has to find the financial resources (directly from 

the European Commission or from the European Investment Bank) and has to invest them 

in the construction of the Trans-Caspian gas pipeline. This amount of these resources is not 

going to be less than the amount invested by Azerbaijan (in the construction of the Trans- 

Anatolian gas pipeline) or by Turkmenistan (in the construction of the gas pipeline connecting 

the Eastern part of the country with the Caspian Sea). In turn, Turkmenistan has to negotiate 

an agreement on the exploitation of the gas fields within its own territory, jointly with leading 

European companies or consortia, with a view of attracting investments in the extraction and 

transportation of natural gas. 

In the area of energy independence, the emphasis was laid on the relationship between 

the Russian Federation and the European Union. There is some kind of vulnerability in the 

interdependence between Russia and the EU. Today, Russia is a major gas supplier and 

a major gas consumer at the same time. In the event that the European market suspends 

the Russian supplies and orientates itself towards another supplier or, vice versa, if Russia 

suspends its supplies to the EU, this is going to bring about substantial changes in the energy 

relations between the countries involved. Therefore, an essential part of the role of diplomacy 

is to arrange a dialogue between the relevant countries, so that they can bring down their 

differences to a minimum, and to strike a balance between the interests of the gas supplying 

countries, on one hand, and the gas consuming countries, on the other. 

Of particular interest is the place that Turkey occupies in the energy relations between 

Russia and the EU, which is of great significance. As far as Russia is concerned, Turkey is 

not merely a transit energy route, but also an alternative consumer within the framework of 

the Russian efforts to reduce the dependency on the supplies to the European markets. After 

Ukraine and Germany, Turkey is the third largest importer of Russian gas, and the country’s 

NATO membership is not in any way considered to be an obstacle to the energy partnership 

between Turkey and Russia. This country is also willing to contribute to the development of 

the European energy policy and has taken upon itself to construct the so called Southern Gas 

Corridor jointly with the EU. This gas corridor is going to transport crude oil and gas from the 

Caspian region and the Middle East to Europe. The development of bilateral relations between 

Turkey and Russia, and between Turkey and the EU, has further strengthened the geopolitical 

significance of this country in the region. 



The brief discussion held after the lectures brought to the fore the fact that, in general, the 

non-EU Member-States have been following the EU approach toward a shift in the regulatory 

bounds (i.e. the extension of the EU norms, rules, and institutions beyond the borders of the 

EU). The trend towards tapping renewable energy sources has also been an element of the 

policy of these countries toward future accession to the EU. As a whole, the electrical energy 

market in Southeastern Europe is comparatively small. It is made up of the electricity markets 

of the individual states, which encourages the efforts of this region to attract more investments 

in the infrastructure. The region can avail itself of its strategic geographical position, and of the 

negotiations for the Southern Gas Corridor, which will boost further investment. In conclusion, 

the following can be identified as the challenges that this region is faced up with at the moment: 

the lack of tangible progress in the abolishment of regulated energy prices, the avoidance 

of energy losses by the individual consumers, and the low awareness of the significance of 

electrical energy. 

Developments on the energy markets 

The developments on the energy markets were also in the focus of attention of this 

seminar. The significance of the energy policy for the future development of the EU occupied 

the foreground of both the lectures and the discussions. Among the priorities of this policy 

are the major energy challenges that need to be met in the area of climate change, the ever 

growing dependency on energy imports, the scarce energy resources, and the provision of 

access to reliable energy to all consumers. The EU has been following a comprehensive policy 

that embraces the whole spectrum of power sources – from fossil fuels (crude oil, natural 

gas and coal) to nuclear power and the renewable energy sources (biomass, solar, wind and 

geothermal energy, and the energy of the tides). The objective of this policy is to trigger a 

new industrial revolution that is going to lead to the establishment of a low energy- consuming 

economy, while at the same time the energy used is going to be more reliable, more competitive 

and sustainable. 

The establishment of a competitive internal energy market is a significant step that the 

EU is making in the introduction of a stable energy policy. This policy is a strategic instrument 

both with respect to the European consumers, who will be able to choose between different 

gas and electricity suppliers at reasonable prices, as well as to the market, which is going 

to be accessible to all the suppliers, including the ones that invest in renewable forms of 

energy. Still, there is a pending issue related to the establishment of a framework in which the 

CO 2 emission trading mechanisms will be able to function properly. The establishment of an 

internal energy market like this one depends primarily on the availability of a reliable and wellcoordinated 

power network in Europe, and on the investments in the infrastructure. A genuine 

and integrated power market is going to contribute to the diversification of supplies and, hence 

– to the security of these supplies. 

In February, 2011, the heads of state and government of the EU set themselves the task 

of completing the internal energy market by 2014. Of vital importance for the achievement of 

this objective is the timely transposition of the Community acquis concerning the single natural 

gas and electricity market into the countries’ national legislation. The Third Energy Package 

contains important provisions concerning the proper functioning of the energy markets, 

including new rules for the separation of networks and strengthening the independence and 

the powers of the national regulatory authorities, as well as rules for the improvement of the 

retail market operations in the best interest of the consumers. 

The separation of the transmission system operators (TSO) was said to be part and parcel of 


217

218 


the establishment of a competitive energy market. For this reasons, the Third Energy Package 

recommends deconcentration of the transmission system operators either by transferring the 

ownership of the networks to independent companies, or by transferring the network operations 

to companies that are independent of the network owners (independent system operators 

– ISO), or else, by a legal separation of the network operations within the framework of an 

integrated company (independent transmission system operator – ITO). Already in 2012, a 

number of Member-States introduced separation of the ownership over the electrical networks, 

but there are still integrated structures in a number of other countries. 

The integration of markets was also underlined as an important step toward the 

establishment of a single European energy market. In 2006, the group of European regulators 

in the electrical energy and the natural gas sectors (ERGEG, ACER), together with the 

European Commission launched some regional initiatives in these two sectors. The integration 

of the electricity markets is considered to be a very important result of these regional initiatives. 

The distribution of the transmission and the energy services trans-border capacity, that was 

first effected at the Nord Pool Energy Exchange, has become a uniform process in which the 

long- term objective is to increase the current transmission network capacities at the congested 

borders, stirring up in this way the economic interests. 

However, in spite of the numerous initiatives, there are still some differences between the 

national energy markets of the Member-States. Among these are differences in the energy 

regulation systems (striking a balance between production and consumption in the networks) 

and in the energy balance (considering the difference between the estimated and the actual 

consumption, i.e. the actual production). The harmonization of these rules is going to be an 

important step towards integration, as every transmission optimization across the borders 

makes it possible to bring down the costs. Currently, the European Agency for the Cooperation 

of Energy Regulators (ACER) and the European Network of Transmission System Operators 

for Electricity (ENTSO-E) and for gas (ENTSO-G) have been working on the framework 

parameters and the network codes needed for regulating and balancing the energy in the gas 

and the electricity networks. The greatest challenge, however, is to coordinate the regional 

initiatives and to accomplish the work on the numerous framework guidelines and network 

codes in order to be able to establish a single European energy market. 

Last but not least, the seminar highlighted the possibilities offered by some non-conventional 

energy resources, such as the shale gas. There are different non-conventional energy sources 

spread out across the world, Europe included. Their development potential is in a position to 

provide better security of the supplies to the EU, such as lower natural gas prices, a more 

accessible European energy market, lessening of tension on the world energy markets, and 

diversification of the gas supplies to the EU. 

Priorities and challenges 

A couple of priority areas were identified as a starting point for the EU energy policy. Among 

these were: getting the negative consequences of the climate change under control; improving 

the energy efficiency; reducing the EU dependency on the importation of energy resources; 

and promoting the economic growth by providing the consumers with reliable and accessible 

energy. In order that all these priorities could be put into effect, a single energy market needs 

to be established. The diversification of both the sources and the routes of the natural gas 

supplies is equally important to the national security and to the energy independence of the 

individual states. 

The renewable energy sources, which are in fact a valuable and inexhaustible resource, 



were also identified as a priority of the energy policy. The electric eco-car market is going to be 

extended in parallel with that of the electricity storage systems. The use of eco-cars, including 

cars driven by electricity from renewable energy sources, is a major step toward the creation 

of “green” towns and cities and the provision of related infrastructure. Along with the energy 

efficiency, the energy-independent buildings, the electric cars, and the increases in the share 

of energy generated by renewable energy sources, most of the efforts are directed toward the 

introduction of the latest, advanced energy management systems (Smart Grids). They are 

based on mathematical calculations of the behavior of the high and low voltage transmission 

and distribution networks which also need the capacities of the renewable energy sources. 

The construction of the relevant infrastructure and the diversification of the energy supplies 

are of paramount importance for ensuring the security of energy. Heavy investments need 

to be made in the European networks, which will make it possible to replace the obsolete 

infrastructure and to adjust to the low-carbon and renewable energy sources. The construction 

of the Southern Gas Corridor for the supply of natural gas from the Caspian Sea and the 

Middle East energy sources is a strategic initiative that is going to guarantee the energy 

security of the EU. Therefore, the European Commission and the individual Member-States 

need to establish partnership contacts and to work jointly with countries, such as Azerbaijan, 

Turkmenistan, Iraq, Egypt, Syria, and Jordan in order to be able to persuade these countries 

to make a solid commitment to supply natural gas and to launch the construction of the gas 

pipelines. In the long run, the supplies of natural gas from countries, such as Uzbekistan and 

Iran, are going to become an additional, significant source of supplies to the European Union. 

The liquefied natural gas is equally important for the liquidity and the diversification of supplies 

to the European gas markets. The same applies to the integration of the individual energy 

markets within Europe. 

However, the major challenge that the world has to rise to is the oncoming climate change 

caused by the ever increasing amount of green house gasses in the area of energy consumption. 

Therefore, the sustainable energy development and, more particularly, the reduction of the 

green house gas emissions, have been brought to the foreground of the European energy 

policy. The attainment of the Community objectives, known as “the EU 20-20-20 targets 

by 2020”, has been delegated to the Member-States, and it is only the joint efforts of these 

states on a national level that are going to contribute to the winning of the said objectives. The 

allocation of the mandatory objectives among the Member-States has been done on the basis 

of equitable criteria which take into consideration the per capita GDP, the progress made by the 

individual countries, and the prognostications for their economic growth. 

APPENDIX 

List of topics and lecturers of the First International Seminar on Energy Diplomacy 

• In pursuit of common energy policy: the role of diplomacy – Amb. Lachezar Matev, 

Security Policy Directorate, Ministry of foreign affairs; 

• South-East Europe, energy and cooperation – Mr. Slavcho Neykov, Director of the 

Energy Community Secretariat, Vienna, Austria; 

• Introduction to the international / European energy law – Dr. Dirk Buschle, deputy 

director and legal counsel, Energy Community Secretariat; 

• The ascent of the low-carbon diplomacy – Mr. Julian Popov, Adviser of the European 

Climate Foundation; 

• Main developments in the international energy markets – Ms. Lucia van Geuns, 

Netherlands Institute of International Relations, Clingendael; 


219

220 


• Main developments in the EU energy policy – Mr. Jacques de Jong, Netherlands 

Institute of International Relations, Clingendael; 

• International oil and gas: game changes – Ms. Lucia van Geuns, Netherlands Institute 

of International Relations, Clingendael; 

• EU internal energy markets – Mr. Jacques de Jong, Netherlands Institute of International 

Relations, Clingendael; 

• International oil and gas: unconventional gas – Ms. Lucia van Geuns, Netherlands 


• Energy policy: the social issue – Mr. Jacques de Jong, Netherlands Institute of 

International Relations, Clingendael; 

• Central Asia, Southern gas corridor and the role of China – Ms. Lucia van Geuns, 

Netherlands Institute of International Relations, Clingendael; 

• Outlooks of the EU energy policy towards 2050 – Mr. Jacques de Jong, Netherlands 


• Diplomacy contribution: shaping the energy politics of climate change towards 

ecologically sustainable development – Mr. Christian Douala, HELIO International, 

Paris, France; 

• Good governance and energy security: European and national perspectives and 

problems – Mr. Ruslan Stefanov, head of the Economic Program, Center for the Study 

of Democracy; 

• Towards a liquid gas market: LNG perspective in the world, Europe and the region 

– Kiril Radev, Energy Management Institute; 

• Climate change as a foreign policy issue – Ms. Catherine Barber, Charge d’affaires, 

UK embassy in Sofia; 

• Southern gas corridor and the role of the Black Sea region and Southeastern Europe 

– Mr. Peter Popchev, advisor to the minister of economy, energy and tourism; 

• German energy policy after Fukushima – domestic and foreign policy challenges – 

Mr. Thomas Pfanne, head of the Economic Issues, German embassy in Sofia; 

• Renewable energies: status, framework, economics and technology - technology – 

Mr. Sebastian Noethlichs, CEO, Bulgarian wind energy association; 

• Discussion: representing the national political position of each participating country 

– Moderator: Amb. Lachezar Matev, Security Policy Directorate, Ministry of foreign affairs. 

1. Azerbaijan, Kosovo, Macedonia, Moldova, Rumania, Russia, Turkey, Ukraine, Hungary and Montenegro. 

2. Representatives of the Ministry of foreign affairs, the Ministry of economy, energy and tourism, the Ministry of 

defense, the Ministry of finance, the Ministry of environment and water, Ministry of regional development and public 

works, and the Administration of the President of the Republic of Bulgaria. 

3. The analysis has been made on the basis of the lectures and discussions during the seminar (see Appendix). 



International Cyber-security: Priority 

Problems* 

Velichka Milina 

The post-modern epoch of globalization and universal computerization has made a new 

phenomenon become part and parcel of our lives – the Internet, the information network that 

binds together a significant part of mankind, along with all its vital spheres, has become an 

indissoluble system. It would be difficult to imagine today the operation of modern societies 

without the possibilities offered by the global network. The technological development, mainly 

in the area of information technologies, has unequivocally preconditioned the increases in 

the world social wealth, but it has also become a generator of an ever increasing number of 

vulnerabilities and risks to the contemporary societies, which has been turning them into a living 

entity made up of networks, systems and infrastructures that underlie their very existence. A 

single attack on just one element of this organism can entail far-reaching consequences that 

could turn into a threat not only to the security of isolated citizens or infrastructures, but also 

of entire nations. 

In the military domain, these vulnerabilities are even more essential. There are bombs 

operated by GPS satellite systems, unmanned aircraft can be operated from any place in the 

world, fighter planes and warships have been turned into large data processing centers, and 

even the ordinary infantry soldiers have been equipped with electronic devices – from their 

helmets to the boots. This ever increasing interdependence raises the possibility of electronic 

attacks in a cyber-environment that is not in any way protected. And the ever increasing 

dependency on computers is eventually increasing the damages that these computers are in 

a position to inflict. 

During the first decade of the 21 st century, these vulnerabilities have gone even deeper 

as a result of the new phenomenon, Web 2.0. This new technology, which is the product of 

the evolution of the Internet, has already made the people use the global network not only 

as a mere “communication environment”, but also as “a platform” 1 . What is unique about this 

platform is the fact that it can be further developed by both the ones that have created it, as 

well as by those that make use of it. In addition, every user of this technology can put in new 

information, can store this information and can transmit it to the public at large from their own 

home browser. These new features of the Web 2.0.-based communication epoch, that is no 

longer simply informational, have predefined the major risks and threats to security. 

When we speak of security today, we first and foremost mean the cyber-security in all its 

aspects – starting with the defense in the event of cyber-war, going through the protection of the 

critical infrastructure against cyber-attacks, and getting to the protection of personal data and 

of the citizens’ rights and freedoms in the cyber-space. The information and communication 

technologies can be used as a weapon by both criminal offenders and terrorist or extremist 

organizations, as well as by entire countries, for hostile political, economic and military 

purposes. In this way, countries like these will be able to perform acts of covert aggression and 

to pose threats to the security on a national, regional or global level. 

Also in this way, cyber-security has become a major challenge to the modern security 

systems that are called upon to map out and apply efficient strategies and policies in order to 

*Policy paper by a participant who has successfully completed the Ninth Defense Diplomacy Course organized by 

the Bulgarian Diplomatic Institute in October 2012 


221

222 


be able to avert or neutralize the risks and the threats that are posed by the virtual space, that 

used to be unknown to anybody only about thirty years ago. 

The objective of this expert report is to render systematic the key problems that cybersecurity 

is faced with today and to elucidate some effective decisions that are offered by the 

relevant entities of some international organizations. 

Which are the priority problems of the international cyber-security and what are the major 

policies that might be in a position to resolve these problems? 

An arms race in the cyber-space 

Only until a couple of years ago, the cyber-war was a notion related to the Hollywood 

movies alone. Today, a "Cybergeddon" is a possible reality, while warnings of a possible "cyber 

Pearl Harbor” have been heard from the US Defense Secretary, Leon Panetta, who identified 

as a threat the possibility that hackers might inflict damages on key military and communication 

networks. 1 

The following three examples are said to have evidenced that a cyber-war is already a 

possible reality: 

1) Estonia and NATO, April, 2007. 

In response to moving the memorial to the Soviet Liberator Soldier to some other place, 

the servers of the Parliament, the President, the State Chancellery, the Ministry of Foreign 

Affairs and the Ministry of Defense, as well as those of the major banks and newspapers in this 

country became the targets of large-scale hacker attacks 2 . The effects of these acts were farreaching 

due to the vulnerability of the high-tech Estonian state, which measures up to all the 

standards of the so called “electronic state” 3 . The cumulative damages inflicted by the hacker 

attacks were estimated at some CEC 30 million 4 . The Estonian government accused Russia 

of being the organizer and instigator of these cyber-attacks (without being able to prove these 

allegations). Afterwards, Estonia appealed to NATO to adopt its own proposition that every 

cyber-attack against a NATO member-state should be considered to be a military attack within 

the meaning of Article 5 of the Washington Treaty 5 . 

2) Georgia – Russia, 2008. 

This was the first known hacker Internet intervention in civil electronic structures during a 

traditional war conflict. This time the attacks were carried out against a number of Georgian 

web sites, including the web sites of the President and the government, as well as of some 

mass media and commercial companies. These hacker attacks continued for about a month, 

while the actual hostilities went on for not longer than a week. 

3) Stux.net 2009-2010; Flame 2012. 

Stuxnet is the first type of malicious virus/software 6 (detected in June, 2010). Sixty per 

cent of the computers infected are in Iran, but there are also some affected in India, Russia 

and Indonesia. Stuxnet is the first computer virus that was officially announced to have been 

specially created to strike and affect material physical infrastructures or industrial sites. 

The second malicious virus of this type is Flame (detected in May, 2012). Flame has been 

described as an instrument of cyber-espionage which collects large amounts of information 

from its computer-victims (e.g. pictures, pressed keys, passwords or location information). The 

countries that have been most seriously affected by this virus include Iran, Israel, Sudan, Syria, 

Lebanon, Saudi Arabia and Egypt. 

Some computer specialists have managed to prove that the above two viruses had 

circulated around for a couple of years before they had been detected. According to these 

specialists, the creation of such sophisticated products had involved huge investments, as well 



as government involvement in the implementation of the relevant project. In June, 2012, the 

Washington Post newspaper announced that the Flame virus of espionage had been designed 

by US and Israeli specialists for the purpose of securing information that could be useful in 

wrecking the Iranian nuclear program. 7 

These two cases are considered to be very dangerous as they have opened Pandora’s box, 

as a result of which numerous countries across the world would be able to claim, on the basis 

of the case law, that they could quite lawfully use malware for preventive purposes against the 

industrial sites or the critical infrastructure of their enemies. There is yet another threat that has 

to do with the possibility that the malicious viruses, that have infected thousands of computers 

(the presumptions are that Stuxnet has infected over 50 000 computers), could be reproduced, 

adapted and used again and again by hacker groups, cyber-criminals or intelligence agencies. 

The creation and use of the two malicious viruses of this type (so far), that have already 

been detected, leaves no doubt that there is already an arms race in the cyber-space. 8 This 

cyber-weapon has a couple of indisputable “advantages”. Firstly, it is very efficient; it is also 

much cheaper than the conventional weapons; it is very difficult to impute this weapon to the 

attacker that has used it; it is very difficult for everybody to protect themselves against this 

weapon; the replication of this weapon involves no losses; and the fictitious harmlessness of 

this weapon makes it possible to use it beyond reasonable bounds. 

The above examples, along with the numerous [official] announcements about hacker 

attacks against the network systems of very big institutions 9 , raise the question related to the 

response of the individual states to such attacks, as well as to whether they will be capable 

of putting up a protective wall against such attacks, irrespective of whether they are made for 

political or for criminal purposes. This is a very serious challenge, as it is almost impossible to 

say who has been behind the cyber-attacks – a state, a criminal organization or an individual 

person. The infected computers, from which the attack is launched, might be located within 

the territory of a third country, or in a number of other countries (it is supposed that the attack 

against Estonia was launched from IP-addresses in 78 countries across the world). According 

to some experts, there have been two trends: strengthening of the role of non-government 

participants in the cyber-attacks, and Africa becoming a major base for the launching of such 

attacks, mostly because the international rules for the regulation of Internet-servers are not 

valid on this continent. 

In 2010, the US demonstrated a possible response to the ever growing cyber-threats by 

declaring the cyber-space to be the fifth domain of defense, in addition to land, air, water and 

outer space. President Obama referred to the country’s digital infrastructure as a “strategic 

national asset” and established an individual cyber-command. 10 Great Britain, Russia, Israel, 

North Korea, and Iran have been setting a cyber-security policy. And the United States, China, 

Great Britain, France and Germany have officially raised cyber-armies. 

International legal framework and cyber-security cooperation 

Today, several international cyber-security arrangements have been worked out but, still, 

there is no official international convention in this area (i.e. a consensus on the rules of the 

game). 

Among the most pressing problems today is the fact that no international arrangements 

have been made with respect to the rules governing the design, the proliferation and the use of 

the cyber-weapons; no agreements have been agreed upon as regards the regulation and the 

use of malware for military purposes. Moreover, no legal framework has been set up to curb 

the intelligence agencies or the military [organizations] in their desire to invest in the creation 


223

224 


and testing of such weapons. According to Eugene Kaspersky, head of the laboratory that had 

detected the Flame virus, all this is bound to pose some very serious threats to cyber-security 11 , 

among these: 

The emergence of a particularly dangerous virus that might attack elements of the critical 

infrastructure, which, in turn, might cause a regional, global, socio-economic or environmental 

disaster. 

The use of cyber-weapons that might provoke a classical kinetic conflict. (The US have 

announced that they have the potential to respond to a cyber-attack by using traditional military 

techniques and equipment.) 

A cyber-attack may be engineered or provoked by way of an excuse for a military attack 

against another state (a cyber Pearl Harbor). 

The first step in the direction of warding off such scenarios should involve the integration 

of the cyber-space into the areas in which war rules have already been agreed upon. 

A couple of attempts have been made to work out an international cyber-security 

arrangement but none of the said arrangements contains the regulations needed to cover all 

the possible aspects of international conflicts in this sphere. 

1. Resolution 53/70 of the UN General Assembly 12 (adopted on the initiative of Russia) 

concerning the development of international principles that should bring about improvements in 

the global information space and in the telecommunications, and should contribute to the fight 

against information terrorism. 

2. The Council of Europe Convention on Cyber-Crime 13 (Budapest, 23 November, 2001), 

also known as the Convention of Budapest 14 . This convention is considered to be a major 

legal instrument which, however, is still a disputable issue as it has not been ratified by Russia 

yet. According to Russia, this convention allows for interference in the sovereign national 

information space. 

3. In 2012, Russia has come up with two international legal initiatives: the first one entitled 

“Convention on Guaranteeing the International Information Security “ 15 has been put forward 

for discussion before the United Nations. This convention stands up for the preservation of the 

full sovereignty of the countries, and of their borders, so that they can regulate themselves 

their national virtual space. The second one entitled “Rules of Conduct for Guaranteeing the 

International Information Security“ 16 (October, 2012) was tabled for discussion before the 66 th 

session of the UN and had been formulated within the framework of the Shanghai Cooperation 

Organization (SCO) by Russia, China, Uzbekistan and Tajikistan. This convention aims at 

obliging the countries to refrain from using the information and the communication technologies, 

including the networks, for hostile purposes, for acts of aggression, for threats to the international 

security, or for the proliferation of information weapons and related technologies. 

The US do not agree with the Russian initiatives, claiming that they restrict the freedom of 

the Internet. In spite of the fact that, during the Lisbon meeting, cyber-security seemed to be a 

sphere of consensus for extending cooperation, the positions of the two countries today have 

gone to extremes. 

Two groups of countries can be identified as having serious differences regarding the 

international cyber-security rules. On one side of the virtual legal barricade are countries, such 

as China, Belarus, Kazakhstan, Armenia, Tajikistan, Uzbekistan, and some others, which are 

afraid that the model of using communication technologies during the Arab world revolutions 

could be replicated. These countries would use the term “information security”, rather than 

“cyber-security”. 



This position is not accepted by the NATO and the EU Member-States. The US believe that 

there is no need for any new conventions and that the Budapest Convention of 2001 has to be 

adapted to the new situation. 

4. According to the NATO new strategic concept, the cyber-threats are deemed to be 

possible major threats to its member-countries. 17 The topic of cyber-security was in the focus of 

attention at the Bucharest summit held in 2008. In its capacity of a distinguished international 

military alliance, NATO believes that it is legitimate enough as an organization in order to begin 

articulating a global vision of the constitutional order in the cyber-space. 18 

5. The United Nations Organization. It was for the first time in 2010 that a consensus 

report 19 was formulated in the history of this organization on issues related to the international 

information security. This report clearly outlines the threats and the risks and offers useful 

summary facts concerning the communication and the information technologies. It also makes 

specific recommendations of how the threats in this domain could be counteracted. 

6. The US have adopted a number of documents with respect to the cyber-domain. The 

most prominent among them are the ones entitled: “Cyber-Space Policy Review” (2009) 20 , 

„International Strategy for Cyber-Space“ (2011) 21 and „Department of Defense Strategy for 

Operating in the Cyber-Space“ (2011) 22 . Among the highlights of these reports is the imperative 

necessity for international cooperation and for adherence, in the cyber-space, to common norms 

and principles, such as openness, mutual cooperation, reliability and safety, without infringing 

upon the fundamental freedoms, the confidentiality, and the free movement of information. 

7. The EU has drawn up a couple of documents in the area of the cyber-security policy but 

they are all mostly declarative in nature. 23 As the great majority of the NATO member-countries 

are also EU Member-States, it is highly probable that a common policy and common 

regulations of the cyber-space might turn out to be more effective. 

All the relevant participants in the cyber-space are deeply convinced that an international 

legal document has to be elaborated without further delay, which is to regulate the developments 

in this domain, as well as to guarantee the security, the effective counteraction of cyber-terrorism 

and the cyber-crimes, along with the prevention of a cyber-war. However, the positions of 

the major players at this junction are, in principle, difficult to match. Given the circumstances, 

there are two possible and pragmatic approaches. The first one has already been used by 

Great Britain as a first step toward the elaboration of an international legal framework for the 

negotiation of bilateral contracts/agreements for emergency communication between 

the courtiers that most often than not become the targets of cyber-attacks. In 2012, Great 

Britain has been actively conducting a bilateral policy of this kind with China and Russia. The 

idea being that, in the event of a crisis caused by malicious acts in the cyber-domain, these 

countries should share information via the mechanism used in the arms control area. 24 

The second approach is based on the concept of regulating the cyber-space by means 

of the so called “soft law”. This involves the elaboration of a behavior code in the cyberspace, 

which is to be observed by the individual countries on a voluntary basis. 

Citizens’ rights and freedoms in the cyber-space 

This is something that has been the most serious obstacle to the elaboration of international 

security rules in the cyber-space. The diverging views as regards this topic have been the result 

of the role played by the new communication technologies, i.e. the social media, in generating 

actual developments in this world, such as the ones in Belarus (2006), Moldova (2009), Iran 

(2009), the Arab spring (2011), as well as the large-scale movements of protest against the 

inefficient policy conducted by a number of democratic countries (2011) and Russia (2011). 


225

226 


The adherents of the “Twitter-revolutions” have decided that it was the technology that had 

contributed to the success of some of these movements. By means of the social networks, 

the people protesting can quite operatively coordinate their actions, a message in Twitter or in 

Facebook is going to arouse a feeling of empathy, and the uploading of clips or pictures on the 

Internet will have the effect of your being there. The global Internet servers make it possible for 

any revolutionary spirit to be transferred very quickly from one state to another. And one gets 

the feeling as if the individual revolutions are broadcast on Twitter or on Facebook. 

Of course, a picture like this one of the role of the communication technologies (the social 

media) is over exaggerated and really distorted. Because the revolutions, even when defined 

as “technological”, occur irrespective of any technologies. Because they are all underlain by 

political, economic and social factors. As an illustration, we would like to refer here to the 

fact that, despite the expectations that the social media were going to play their role equally 

successfully in China or in Russia, this did not happen. One possible explanation is that the 

governments have also been using new technologies increasingly and more successfully. In 

China, as well as in Russia, Iran and Sudan, the governments have been using the social media 

even more actively in order to be able to identify and neutralize the opposition organizations. 

The US have the most active and the most successful public democracy strategy, 2.0., 

which relies on the use of the citizens’ digital rights, especially in the case of closed societies. 

Since 2009, the US State Secretary Hillary Clinton has been ardently promoting the “digital 

diplomacy” policy and “the freedom of the Internet”. The US State Department has spent some 

$ 28 million in order to be able to extend its own digital scope, as well as to promote the 

innovations and its support to the freedom of the Internet throughout the world. The US State 

Department has 288 web sites in Facebook, 125 YouTube channels, as well as Twitters in nine 

languages, including Arabic, Farsi, Urdu, Chinese, and a couple of others. 25 

Today, whoever has control over the Internet (Web 2.0), has control over the reality. 

Therefore, every single minute, both the individual blogs, as well as the huge social networks, 

the impressive cyber-domain, including hundreds of millions of people, are in the focus of 

attention of governments, corporations, special services, terrorists, political parties and think 

tanks. 

According to the Open Net Initiative, over 40 countries have been using high-capacity 

restrictive filters and protective walls with respect to particular pieces of information in the 

network. Eleven countries use political censorship, which is defined in the report as “penetrating” 

with respect to countries, such as China, Vietnam and Iran, and as “essential” as regards 

countries, such as Libya, Ethiopia and Saudi Arabia. 26 

Some political practices in the area of control over the Internet access in crisis situations 

over the past few years indicate the following: firstly, that Internet giants, such as Google, 

can play a political part by providing alternatives to blocked access (Egypt). In reality, huge 

companies, such as Google, Facebook and Twitter, can, in emergency situations, turn out 

to be in the position of "gate-keepers" 27 . Secondly, blocking of access has been used as an 

instrument by some non-democratic courtiers (Belarus) and is being seriously discussed as 

a possibility by some democratic governments (the UK). Thirdly, national security problems 

(crises) are developing (being resolved) with the “help” of the world public via the social 

networks (the Tunisian hacker group “Anonymous”). 

All this makes the issue of control over the network particularly pressing and significant. 

Bearing in mind the fact that over 90% of the Internet physical infrastructure is in private hands 

and that there is no legislation in place in this area, the national security systems are faced up 

with serious challenges. 



On one hand, they have to protect the right to information access via the network, while, 

on the other hand, they have to protect the rights of the citizens as regards the confidentiality 

of personal, banking, corporate and some other kinds of information. In addition, they have to 

guarantee the security and reliability of their own operations in the network, as well as to ward 

off any criminal encroachments thereupon. A condition sine qua non in ensuring the cybersecurity, 

given the versatile environment and due to the diffusion and individualization of power, 

is to involve in the relevant policies non-state actors who will be able to effect “public-private 

sharing of the cyber-threat information” and to set up efficient partnerships between the 

public and the private sector. By way of illustration, we would quote here the experience 

of Estonia where a Cyber-Defense League was established including IT volunteers keen to 

contribute to the national security 28 . 

The information and communication revolution has attributed yet another aspect to the 

broad notion of security in the post-modern epoch – that of cyber-space security. We have 

all witnessed the process of clarification of the characteristic features and the parameters of 

this notion. Due to the exceptionally high velocity at which the information technologies have 

been renovating themselves, the security subjects are never going to get a clear snapshot 

of the security object, i.e. the cyber-domain. In this context, the multifactor complexity of 

the international cyber-security has brought to the fore a number of problems which can be 

attributed to different hierarchies depending on the priorities of the individual national security 

systems. Among these are a couple of significant priorities with respect to which a consensus 

has already been reached. These include the formulation of an international legal framework 

for conduct in the cyber-space, the non-admission of cyber-war, and the protection of the 

citizens’ rights in the information space. Today, the delivery of efficient strategies in all these 

spheres is a challenge to which the international community has to respond. Every challenge, 

however, can also be regarded as a possibility. Whether this possibility is going to be put into 

effect, is something that we are all going yet to see. 

REFERENCES: 

1. Nye, Joseph S. The future of power, NY, 2011 

2. Ross Alec, Social media: cause, effect and response, http://www.nato.int/docu/ 

review/2011/Social_Medias/21st-century-statecraft/en/index.htm 

3. Stefanie, B. Security Policies 2.0: Can Facebook, Twitter and Co Make an Impact?, 

http://www.atlantic-community.org/index/Open_Think_Tank_Article/Security_ 

Policies_2.0%3A_Can_Facebook%2C_Twitter_and_Co_Make_an_Impact%3F 

4. http://www.whitehouse.gov/cybersecurity 

5. http://www.enisa.europa.eu/ 

6. http://natolibguides.info/cybersecurity 

1. Tim O‘Reilly, What Is Web 2.0.Design Patterns and Business Models for the Next Generation of Software, 

http://oreilly.com/web2/archive/what-is-web-20.html, (25.10.2012) 

2. Panetta warns US of ‘cyber Pearl Harbor’, http://www.ft.com/intl/cms/s/0/6c06b03a-1423-11e2-9ac6- 

00144feabdc0.html#axzz29x6vzRhA , (25.10.2012) 

3. Although being smaller in scale, the attack against some Lithuanian web sites in 2008 had been of a similar 

nature, immediately after the Seimas of Lithuania (the Lithuanian Parliament) had passed a law banning, 

within the territory of Lithuania, the use of symbols of the USSR during meetings or rallies, putting the latter 

on the same footing as the symbols of the Third Reich. 

4. Estonia is also the first country in the world that has held local elections via the Internet (2005) 

5. http://www.kommersant.ru/Doc/766063 , (25.10.2012) 

6. http://www.rbcdaily.ru/2007/05/15/focus/562949979112211, (25.10.2012) 

7. The malicious software (Malware) is usually used for the purpose of stealing passwords or some other 


227

228 


information, or of opening a “back door” to a computer, so that it could become open to external access. 

Such “zombie” machines can be connected in thousands, if not millions, to other computers the world 

over, thus creating a “botnet”. Botnets are usually used for the purpose of sending spam, of disseminating 

malware, or of launching a distributed rejection of services – DDoS attacks (as in the case of Estonia), thus 

trying to purposefully block the computer network by overloading it with countless counterfeit requests. 

8. http://www.washingtonpost.com/world/national-security/us-israel-developed-computer-virus-to-slowiranian-nuclear-efforts-officials-say/2012/06/19/gJQA6xBPoV_story.html, 

(22.10. 2012) 

9. Experts continue to detect new types of malware: Dugu (10.2011); Gauss (08.2012) 

10. In Bulgaria, only in the course of the last few months, anonymous hackers managed to block the web site of 

the Council of Ministers (10.12), of the Parliament and the parliamentary group of the Movement for Rights 

and Freedoms (08.12), and of Lukoil (09.12), http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=974450, 


11. Cyberwar. War in the fifth domain, http://www.economist.com/node/16478792, (26.10.2012) 

12. http://eugene.kaspersky.ru/2012/06/14/flame-that-changed-the-world/ , (26.10.2012) 

13. http://www.undemocracy.com/A-RES-53-70/page_1, (26.10.2012) 

14. http://conventions.coe.int/Treaty/en/Treaties/Html/185.htm, (27.10.2012) 

15. in force in Bulgaria as of 2005. 

16. http://www.scrf.gov.ru/documents/6/112.html, (27.10.2012) 

17. http://ictnews.uz/ru/2012/10/19/rules, (27.10.2012) 

18. http://www.nato.int/cps/en/natolive/topics_49193.htm. (27.10.2012) 

19. Rex B. Hughes, NATO and CyberDefence- Mission Accomplished?, Ap: 2009nr1/4 

20. http://www.un.org/disarmament/HomePage/ODAPublications/DisarmamentStudySeries/PDF/DSS_33_ 

Russian.pdf (27.10.2012) 

21. Cyberspace Policy Review: Assuring a Trusted and Resilient Information and Communications 

Infrastructure,http://www.whitehouse.gov/assets/documents/Cyberspace_Policy_Review_final.pdf, 


22. International Strategy for Cyberspace. Prosperity, Security, and Openness in a 

23. Networked World / SEAL of the President of the United States. Washington D.C., 2011.May. 26 p., http:// 

www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss_viewer/international_strategy_for_cyberspace.pdf, 

24. (27.10.2012) 

25. Department of Defense Strategy for Operating in Cyberspace / Department of 

26. Defense United States of America. Washington D.C., 2011. July. 14 p., www.defense.gov/news/ 

d20110714cyber.pdf , (27.10.2012) 

27. COM/2005/0229 final “i2010 – A European Information Society for growth and employment”; COM(2006) 

251 “A strategy for a Secure Information Society”; COM(2010) 245 final/2 “A Digital Agenda for Europe”; 

COM(2009) 149 on Critical Information Infrastructure Protection; DIRECTIVE 2009/140/EC 

28. James Blitz, UK seeks deals to counter cyber attacks, http://www.ft.com/intl/cms/s/0/c1296d92-0cb1-11e2a73c-00144feabdc0.html#axzz29Hf1X4xR, 

(27.10.2012 

29. See Babst Stefanie, Security Policies 2.0: Can Facebook, Twitter and Co Make an Impact?, http://www. 

atlantic-community.org/index/Open_Think_Tank_Article/Security_Policies_2.0%3A_Can_Facebook%2C_ 

Twitter_and_Co_Make_an_Impact%3F , (27.10.2012) 

30. As documented by the Open Net Initiative. Richard Waters and Joseph Menn, “Closing the Frontier,” 

Financial Times, March 29, 2010 Quoted from: Nye, Joseph S. The future of power, NY, 2011,130 

31. In the theory of communication, these are people or institutions that play the role of a filter or of disseminators 

of information. 

32. http://news.err.ee/politics/6c3ff429-93d2-4979-81d2-3de29e42d763,(27.10.2012) 



Eleventh Basic Diplomacy Course for 

Probation-Attaches 

From 12 March to 11 June 2012 the eleventh Basic Diplomacy Course for Probation- 

Attaches organized by the Bulgarian Diplomatic Institute took place. At the end of the course all 

participants defended their policy papers on various current topics. All 28 policy papers, in their 

full version in Bulgarian, are available at the Diplomatic Institute Library. Below are presented 

some of their summaries. 

The Rising of India as a Global Power 

Victoria Chernookova 

A great (global) power is a state which possesses significant economic, military and 

political power allowing it to take part in settling important global issues. India has the capacity 

to be such a power and a more profound study of its foreign policy status, its new partners and 

memberships reveals the intrinsic characteristics of a global power. 

Since the declaration of its independence in 1947, for more than six decades India has been 

a democracy – the biggest and most populated democracy in the world. The mechanism 

of wide regional and social representation in the governing bodies, the democratic elections 

and the successful work of coalition governments prove that it is politically stable. However, 

the social challenges at hand should not be neglected. An important aspect of India’s foreign 

policy is its consistent support for peace, security and democracy on a global scale, 

which contributes to the growing acknowledgement of the state as a leading political power on 

the international arena. 

As for India’s economy, the policy of satisfying domestic demand through its own production 

has been a leading one ever since the country became independent. After 1990 the policy of 

liberalization, its continuity and the maintaining of the dominant role of the state have played 

a vital part in turning India into one of the fastest growing economies in the world. India seeks 

to implement its specific demographics as an economic advantage: rich labour resources, 

predominantly young, well-educated and qualified population. The good investment climate 

and the stable currency reserves of the country also contribute to its position among the top 

five most prosperous economies. The main challenges for the further development of India, 

which could be settled through an institutional reform, can be summarized as follows: fighting 

corruption, improving the provision of basic public services and maintaining fast and inclusive 

growth. 

The recognition of a country as a major actor on the international arena also includes having 

the statute of a responsible nuclear power. Even though it is not among the five officially 

recognized nuclear states which are parties to the Treaty on Non-Proliferation of Nuclear 

Weapons (TNPT), India has an important nuclear potential and implements the international 

standards in this field. As to the number and capacity of its military capabilities, there is no 

doubt that India is a world power. To maintain internal security and neutralize external threats, 

the country has in place its armed forces, paramilitary forces and centralized police forces, 

state police, air and navy forces. It also develops antimissile and space programmes and has 

an extraordinary scientific and technological potential. The country is a leading importer of 

weapons, and its high defense expenses provide it with a strategic advantage, compared to the 

dwindling budgets of the European states. 


229

230 


India declares its serious commitment to fight terrorism on international level and is among 

the biggest participants in the peacekeeping and humanitarian missions of the UN. 

Since 1947 the country has been pursuing a policy of positive neutrality. It protects 

its interests, mainly following a pragmatic approach by skillfully establishing alliances and 

partnerships that do not restrict its autonomy in making decisions. As a leading regional 

power, it follows good neighbourhood policy by being an active economic partner of its 

neighbours and other developing countries on a bilateral basis, and considers the economic 

integration in the South Asian region as a strategic priority. Improving its relations with 

neighboring Pakistan is key to regional stability. Beijing remains the greatest potential threat to 

security and the biggest rival of Delhi, but pragmatism leads to maintaining a high level of trade 

and economic relations on a bilateral basis, as well as political cooperation within international 

organizations. Relations with Russia as a traditional partner and the transformation of the U.S. 

into a strategic partner in the last decade have both economic and political significance, and 

the forthcoming finalization and signing of the FTA with the EU is expected to create one of the 

largest free markets in the world. India clearly states its intention to become a global player 

through participating in international forums and partnerships such as BRICS, ASEAN, ASEM, 

or G-20, and its main goal and aspiration is to have a permanent seat in the enlarged UN 

Security Council. Furthermore, the influence of the numerous Indian Diasporas around the 

world should not to be underestimated. The country does not belong to any military unions. 

The main challenges to India’s rise as a global power are mostly internal, or related to 

economic growth - demographic or connected to proper management and incentives. Taking 

into account the opportunities and the potential that India has, the need for its engaging 

in dealing with global issues, regional and international security and stability, as well as 

the current and future international situation, the factors in favor of the thesis that India 

is or will soon be a global power, are prevailing. 

The long-lasting traditional friendship and mutually beneficial cooperation between Bulgaria 

and India, as well as Bulgaria's role as an EU member in the context of the EU-India strategic 

partnership, are the basis for further promoting and strengthening of the Bulgarian-Indian 

partnership. 

Foreign Policy of the Republic of South Africa – an Isolated Case or a 

Tendency? 


Zornitsa Grekova 

The policy paper on "Foreign Policy of the Republic of South Africa – Isolated Case or 

Trend?" is dedicated to the latest developments in the foreign policy of the biggest and most 

powerful nation not only in the region of South Africa but also on the entire African continent. 

Having overcome the legacy of the Apartheid, the country gets a legitimate "right" to assist 

other African countries in achieving stability, which in turn would contribute to peace and 

stability throughout the continent. 

For the purposes of objective clarification of the position, relevance and nature of the foreign 

policy of South Africa a comparison with another country that has the capacity, willingness and 

eligibility to be a regional leader needs to be made. Indonesia was chosen as a country that 

offers interesting aspects of comparison and analysis. The paper also analyses briefly the 

reasons that allow for such a comparison.


The paper is divided into four parts. The first one is an introduction which clarifies the 

theoretical principles of South Africa’s foreign policy. The foreign policy of South Africa is 

determined by several key positions incorporated in the so-called post-Apartheid foreign 

policy, which places the dedication to peace, stability and socio-economic development 

of the continent in the centre of its foreign policy. This allows the state to take an active 

stance in terms of the ongoing crises in various parts of the continent - Ivory Coast in West 

Africa and Libya in North Africa. These two crises and the respective policy of South Africa 

are at the core of analysis in this paper. 

The second part analyzes the crisis in Libya and the consistent policy of South Africa 

towards it. After the beginning of the Libyan crisis South African President Jacob Zuma 

advocated the idea that the best solution out of this crisis is to implement "African solutions 

to African problems." This did not happen and South Africa was forced to give up on taking 

a leadership role. However, South Africa continues to seek influence over the ongoing 

developments in Libya. 

The third part deals with the conflict in Ivory Coast and the shifting over time position 

of South Africa. After the post-election crisis in the West African nation South Africa acted 

cautiously and later changed its position in order to be able to play the role of an arbitrator 

between the two opposing parties. 

The fourth part is focused on the conclusions that can be drawn based on the analysis 

of South Africa’s policy towards the crises in Libya and Ivory Coast and the comparison 

with the policy of Indonesia. The main conclusion is that there is a tendency present both 

in South Africa's foreign policy and the policy of different countries of the Global South. In 

short, the rest of the conclusions are as follows: 

• the legitimacy inherited from the successful anti-Apartheid struggle enables South 

Africa to intervene in those conflicts on the African continent which it considers 

extremely important and to the final resolution of which it can contribute; 

• the question of non-interference in internal state affairs is an absolute imperative 

of the foreign policy of both South Africa and Indonesia; 

• UN intervention is regarded as the only legitimate instrument for resolving civil 

wars, internal or interstate conflicts; 

• institutionalization of regional cooperation into operating intergovernmental 

organizations with regional scope and continental influence is also a priority of 

both South Africa and Indonesia; 

• South Africa and Indonesia push for strengthening of South - South cooperation 

and the New Asian-African strategic cooperation (NAASC) on regional as well as 

on bilateral basis. 

• South Africa and Indonesia consider the new world order (after the end of the Cold 

War in 1991) as a transition to a multipolar world in which no great power would 

have the right and opportunity to transform it back to a unipolar one. 

Finally, it can be concluded that although the policy of the Republic of South Africa 

is no exception to the policy of most rising countries of the Global South, it has its own 

unique features which are dictated by its past, the Apartheid, its special position on the 

African continent and its place in the contemporary international relations. Such a policy 

could be very successful in the future provided that there are no excesses in a search for 

ever greater power and influence over the processes in the region of South Africa and the 

entire continent. 


231

232 

EU - Turkey Relations: Current State and Prospects 


Manuela Traykova 

The aim of the current paper is to provide an analysis of the current state of the negotiation 

process between EU and Turkey, considering the major problems that hinder it and the prospects 

for their development, as well as the factors that influence it. 

The analysis of the negotiation process demonstrates that it has not been running properly and 

at a satisfactory pace from the onset and the current stagnation is not surprising. At the moment 

the hope for reviving it is focused on the positive agenda which aims to facilitate negotiations and 

give them a new impetus. At the same time it is unclear what the effect of this initiative will be and 

whether it will bring about “visible” results. 

The two major problems that hinder the development of the negotiation process between 

Turkey and EU are the Cyprus issue and the resistance of France. The Cyprus issue is the direct 

cause for blocking eight of the negotiation chapters and currently there is no positive development. 

The EU expects Turkey to implement its commitments. The situation has deteriorated even 

further in the context of the forthcoming presidency of the Republic of Cyprus at the EU Council 

in the second half of 2012. Turkey is determined to block the negotiation process during the 

presidency. The next obstacle is France which opposes the membership of Turkey in the EU 

and has blocked some of the negotiation chapters. Such attitudes raise distrust on the part of 

Turkey and are a factor which negatively affects the political and public support for democratic 

reforms in the country. Since the firm position of France has been influenced by former President 

Nicolas Sarkozy it is now expected that the new French president, Francois Åland will direct the 

French policy on Turkey’s membership in EU in a positive direction. At this point, his position is 

not straightforward and perhaps in the future will depend on the domestic and foreign situation. 

The negotiation process for EU membership requires internal reforms and thus the domestic 

political situation in Turkey is one of the factors which influence the progress of negotiations 

since it determinates the pace of reforms. Since 2002 the ruling party in the country has been 

the Justice and Development Party (AKP) which has removed a number of restrictions on 

religious identity and leads a successful economic and social policy, thus extending its circle of 

supporters. Meanwhile sharp differences between pro-Islamist and Kemalist circles in the country 

are observed regarding the place of religion in society, the concept of “secular state” and the role 

of the military in political life. The domestic political situation remains generally unfavorable as 

the challenges to finding public and political consensus on key issues remain. Among the main 

priorities of AKP today is adopting a new constitution, and high expectations are put on it, among 

which enabling positive change on the Kurdish issue. This is important because the Kurdish issue 

is the most serious problem the Turkish state and society are facing. Since the beginning of its 

governance AKP has shown the courage to seek solutions to the problem, based not only on 

military measures. Although limited, measures for expanding the cultural rights of the Kurds have 

been undertaken. The continuing terrorist activities of the Kurdish Workers’ Party (PKK), the nonconstructive 

performance of the pro-Kurdish Democratic Society Party (DTP), the predominant 

attitudes in the Turkish society and among the political powers against providing extensive rights 

to the Kurds show that it is impossible to find a cornerstone which to become the basis for a lasting 

and general solution. 

After the end of the Cold War, Turkey has strived to conduct a multidimensional and active 

policy in different regions. This is exactly what makes it a significant partner for EU because its 

geographical position is strategic – its territory is a corridor for energy supplies alternative to the

Russian ones. Meanwhile the Turkish foreign policy faces serious challenges. In the context of 

the “Arab Spring” the principle of “zero problems” with neighbours has proved ineffective. It is 

believed that Turkey could serve as a model for democratization of the Arab countries facing 

serious social-economic reforms. But to be a model, Turkey should first make reforms and solve 

its own domestic problems and this, on the other hand, is related exactly to the continuation of the 

process of harmonization with the EU legislation. Therefore, Turkey’s relations with the EU and its 

accession to the Union remain among the main priorities in its foreign policy. 

The following conclusions have been made: 

• Despite the efforts for progress made so far regarding the negotiation process the 

obstacles that hinder it still remain; 

• Nearly seven years after the start of the negotiation process, its progress is strongly limited 

and the necessity for an initiative such as the positive agenda constitutes a negative 

assessment of the achievements so far; 

• The domestic political situation in Turkey remains unfavorable for seeking solutions to 

major problems impeding the progress of the negotiation process; 

• In recent years, Turkey’s role on the international political arena has increased and thus it 

has become more attractive as a partner of EU regarding some important regions. At the 

same time, Turkey has the burden of serious bilateral problems – some of them have a 

long history, while others came into being in recent years and questioned the principle of 

“zero problems with neighbours”. 

• Regardless of the outcome of the negotiation process, cooperation on foreign policy 

issues would be of mutual interest to the EU and Turkey, the main strategic goal of Turkey 

being to become a "bridge" between the East and the West. 

• 

Regional and Integration Units in Latin America 

Nezabravka Vazelova 

The region of Latin America is characterised by a common language, a common historical 

past, common mentality and, to a certain extent, by a spirit of community. Therefore, integration 

seems to be a logical process. At the same time such thorough integration is not present to this 

day and, yet, it is highly important in order to avoid marginalizing the region in a multipolar world. 

The first characteristic of integration in Latin America is that, although most of the regional 

blocks are established with the aim of bringing closer the countries’ economies, another 

unavoidable component is the formation of common political positions. Therefore, units could 

not be divided into political and economic ones. With small exceptions, the existing regional 

blocks have both the characteristics of economic integration units as well as forums of political 

cooperation. The second main characteristic of Latin American integration is that the region 

represents a kind of laboratory where different views of achieving integration are tested. Overall, 

the prevailing one is the reluctance to achieve integration through supranational institutions and 

through creation of supranational norms. It is generally accepted that less bureaucracy will make 

integration more successful. The third main characteristic of integration in Latin America is that it is 

not unanimous, i.e. there are several parallel integration processes taking place both on regional 

and sub-regional levels. The major sub-regions of integration are South America, Central America 

and the Caribbean. 

The main integration blocks in South America are Mercosur and the Andean Community, and 

in the last few years an attempt to merge them through the UNASUR initiative can be observed. 


233

234 

Mercosur and the Andean Community have achieved considerable success in integration, such 

as the creation of a customs union and the removal of many obstacles on the way to free trade. 

Meanwhile, both integration blocks have a series of problems regarding the differences in wealth 

among the member-states; the protectionist policy of some member-states; unsettled border 

disputes; different political stances on the means of achieving integration, etc. UNASUR, in its 

own, is the newest integration project in Latin America. It has gained momentum and all hopes 

are placed upon it for achieving the desired unification of South America. Unfortunately, there are 

multiple obstacles present on the road to achieving effective integration in this unit, both of political 

and economic nature. 

The relations between the European Union (EU) and Latin America date back to the 1960s, 

having intensified in the last 30 years. The current partnership reflects the growing importance 

and the increasing potential of the Latin American region, as well as the desire of both parties to 

enhance and push for a strategic partnership for the future. A key feature of the bilateral relations 

is the EU’s support for existing initiatives of regional integration. With regards to this, EU initiatives 

primarily aim at consolidation of Latin American markets and only after this is achieved, contribute 

to the commercial integration with the EU. EU cooperation with Latin America encompasses 

three aspects: 1. Signing association agreements; 2. Programmes for cooperation in regional 

development, financed through the Development Cooperation Instrument (DCI); 3. Signing 

partnership agreements within the Cotonou Agreement. 

The current policy of Bulgaria towards the Latin American countries is in accordance with 

the EU’s foreign policy regarding the region. Being a new member-state of the EU, Bulgaria 

has adopted the Union’s strategies and programmes for cooperation with the countries of Latin 

America. Apart from this, Bulgaria had maintained its own relations with some of these countries 

until the 1980s, although such relations were motivated by ideas, different from those of the EU. 

Therefore, Bulgaria has its own interests in Latin America and should seek niches through which 

to strengthen its economic ties. Furthermore, the overall influence of the region in international 

organisations shows that its importance to Bulgaria is not only of economic, but also of political 

nature. 

List of policy papers of the eleventh Basic Diplomacy Course for 

probation-attaches 

1. Public Diplomacy of EU: acts and lessons 

Author: Asen Zehtendjiev, Consultant: Lazar Koprinarov 

2. EU measures to deal with dept crisis 

Author: Borislav Evlogiev, Consultant: Encho Dimitrov 

3. The growth of India as a global power 

Author: Viktoria Chernookova, Consultant: Asya Tsvetanova 

4. Development of regional integration processes in South Asia. The role of 

SAARC. 

Author: Vladimir Hristov, Consultant Asya Tsvetanova 

5. Is the Black Sea strategy necessary for EU? 

Author: Genoveva Chervenakova, Consultant: Alexander Bakalov 

6. Relations Russia - EU in the energy sector 

Author Denitsa Velcheva, Consultant: Nina Dyulgerova 

7. Foreign policy effect of the decision of the International Court of Justice on the 

name dispute between Macedonia and Greece 

Author: Desislava Gusheva, Consultant: Adela Pashkova 


8. Visa policy of EU as a means for stimulating legal migration and preventing 

illegal migration 

Author: Evgenia Ivanova, Consultant Bojidara Sarchadzhieva 

9. Problems facing the European and Euro-Atlantic integration of Bosnia and 

Herzegovina 

Author: Evtim Evtimov, Consultant: Alexander Manov 

10. The future of the enlargement policy of the EU in the context of the financial 

crisis and the events in the Southern Mediterranean 

Author: Ekaterina Angelova, Consultant: Desislava Naydenova 

11. Russia - NATO Relations 

Author: Elena Ovanezova, Consultant: Nina Dyulgerova 

12. Bulgaria’s policy towards Bulgarian communities abroad 

Author: Emil Georgiev, Consultant: Emil Milanov 

13. Foreign policy of the Republic of South Africa – an isolated case or a tendency? 

Author: Zornitsa Grekova, Consultant: Zvezdalin Lalov 

14. Current aspects of India-Pakistan relations 

Author: Elijah Kolunchev, Consultant: Asya Tsvetanova 

15. Strategic and geopolitical importance of Armenia for the stakeholders in the 

region 

Autor: Irina Dakova, Consultant: Kiril Sotoyanov 

16. The issue of Palestinian membership in the UN and its impact on the 

organization's system 

Author: Yordan Dimitrov, Consultant: Angel Angelov 

17. NATO operations – the lessons from Afghanistan and Libya 

Author: Kiril Apostolov, Consultant: Irena Dimitrova 

18. Turkey - EU relations: current situation and perspectives 

Author: Manuela Traykova, Consultant: Dimiter Stanchev 

19. Energy policy of Azerbaijan in the Caucasus region 

Author: Marianna Konova, Consultant:Nina Dyulgerova 

20. Bulgaria's major priorities in the negotiations on the Multiannual Financial 

Framework for 2014-2020 

Author: Nadia Zhivkova, Consultant: Elitsa Peeva 

21. Regional and integrational blocs in Latin America 

Author: Nezabravka Vazelova, Consultant: Lazar Koprinarov 

22. Bulgaria and the Euro-Atlantic integration of Montenegro 

Author: Peter Petrov, Consultant: Antoaneta Naydenova 

23. Public diplomacy – American and European models 

Author: Radi Ignatov, Consultant: Zdravko Popov 

24. The Visegrad Group - an example of regional cooperation in Central Europe 

Author: Svetozar Dimitrov, Consultant: Zdravko Popov 

25. EU - UN relations in the context of the implementation of the Lisbon treaty 

Author: Teodora Ilieva, Consultant: Angel Angelov 

26. EU and the Southstream Pipeline 

Author: Christiana Christova, Consultant: Pater Popchev 

27. Turkey's foreign policy in the Middle East and North Africa in the context of the 

Arab Spring 

Author: Julian Kitipov, Consultant: Dimiter Stanchev 

28. The organization of American States: role and issues 

Author: Janko Yordanov, Consultant: Lazar Koprinarov 


235

Преводачи 

Аглика Маркова 

Антония Терзиева 

Ася Петрова 

Иванка Ангелова 

Саша Николова 

Отговорен редактор 

Силвана Цокова 

Предпечат 

„Алфа Стар” ЕООД 

ISSN 1313 – 6437 

DOCENDO 

DISCIMUS 

Translators 

Aglika Markova 

Antonia Terzieva 

Asya Petrova 

Ivanka Angelova 

Sasha Nikolova 

Managing Editor 

Silvana Tsokova 

Pre-print 

Alfa Star Ltd. 

http://bdi.mfa.government.bg

???????? "??????????" ???? 8, 2012 ?. - Diplomatic Institute

You also want an ePaper? Increase the reach of your titles

Delete template?

Save as template?