Tartalom - Bolgarok.hu

2011/II.
KÁVÉHÁZ
КАФЕНЕ
подхвърляли идеята да преведа някое от произведенията им на унгарски, ала преводът
на един роман в повечето случаи е несигурно начинание, дори и заради самата
конкурсна система на финансиране, и е твърде рисковано начинание.
Дьорд Сонди: Всъщност възможностите не са малко – на хартия. По принцип преводи се
издават в много издателства. За преводи от български обаче, освен „Напкут”, познавам
само едно-две изключения. Подобни книги не могат да се похвалят с приходи от продажба,
а подкрепата, която получават е мъчителна. Изданията на „Напкут” също са имали/ще
имат нужда от подобен гръб. Местните български самоуправления, Българския културен
институт, европейските конкурси (преводачески пакет с включени в него и български
книги), частни лица... Останалите членове на издателското ни ателие също демонстрират
скромност в материално отношение. Иначе не може... За съжаление и унгарските
периодични издания не могат да се похвалят с това, че са форум за преводачите. Изклю че -
ни ята се броят на пръсти. Списание „Напкут” има отделна рубрика за преводачи на
художествена литература „През девет земи”. И, разбира се, да живей още дълги години –
Хемус. Радвам се, че имах възможност да дам път на млади преводачи. Продължавам да
съм на разположение и занапред. Аз и издателското ми ателие (заедно със сина ми и
дъщеря ми).
Андреа Иван: Преводи на българска литература излизат предимно в издателство
„Напкут” и с подкрепата на Българското републиканско самоуправление, в другите
форуми и издателства човек се среща само спорадично с български текстове. Този
факт е доста тъжен и мене ме тревожи най-вече явлението, че са малко младите
преводачи и литераторите, които се интересуват от България. Често се замислям –
какво ще стане след десет-двайсет години? Дали все още ще има въодушевени
издатели, които да приемат присърце издаването на преводи от български език, срещу
нищожни приходи, както прави сега издателств о „Напкут”? Ще има ли преводачи,
които срещу нищожно възнаграждение, ще работят дни, седмици наред над един
превод, по-скоро за собствено удоволствие? И дали след десетилетия самата
литература ще има онази стойност, каквато има в наши дни?
Ленке Чикхейи: До скоро имах две възможности за публикация: в списание „Хемус” и
в издателство „Напкут”. В момента не виждам никаква възможност.
Моника Фаркаш Барати: Смятам, че в Унгария съществува потребност да се издават
произведения на българските писатели, проблемът е преди всичко от финансово
естество. По мое мнение българската държава би трябвало да поеме много по-голяма
материална отговорност в тази сфера. Докато това не бъде осигурено, присъствието
на българската литература на унгарския пазар ще бъде маргинално. Поради липса на
финансова подкрепа преводачите работят срещу много ниски хонорари, често
безплатно, наемат се със задачата от симпатия към българската литература или към
конкретния автор. За съжаление, липсата на материална мотивация прави
преводаческата работа непривлекателна за младите хора.
Петър Кръстев: Една от главните, макар и съкрушително банални поуки от близо
двайсетгодишната ми дейност като културен посредник в Централна и Източна
Европа е, че съдбата на всеки културен продукт зависи от деликатното равновесие
между качество и маркетинг. Почти никое от авторитетните издателства не е издавало
в последно време български заглавия, това е факт. По принцип всичко може да се
преведе и издаде, но това едва ли ще раздвижи пазара. Заслужава внимание, че и
българите не са се втурнали да купуват съвременната българска литература, да
отдадем чест на изключенията (няколко филмирани романа, например). В Унгария,
Полша и Чехия не е така и очевидно си има причини за това. В същото време много
по-голямо поле за изява в Унгария би намерила съвременната българска драматургия,
но зад нея не стои никакъв маркетинг и лоби.
Смятате ли, че трябва да има институция, която да подпомага популяризирането на
българска литература зад граница?
Анна Юхас: Да, естествено. Според мен популяризирането на литературата и въобще
на изкуствата е твърде ефективен (при това и икономически ефективен) компонент
от рекламната пропаганда за имиджа на страната.
Кристина Менхарт: Цяла институция ми се струва излишна, но наистина би било
добре, представянето на новите произведения да се организира по-добре, както и да се
изполуват по-сериозно възможностите на интернета.
Дьорд Сонди: Едва ли съществува такъв (да ) човек, при това литератор, който да не
отговори: трябва! Има изгаряща необходимост. В цялата обширна околност (във всяка
страна) съществуват органи, фондации, които подкрепят издаването на родната
Orosz drótposta, Cyber-Faust, A
szolgáltatás. In: Fosszília, 2004/1.;
Ivanka Mogilszka: Helyek, ahol
elveszíthetünk (részlet). In: Haemus
2008/3-4; Jeremiás Presbiter:
Elbeszélés a keresztfáról (részlet).
In: Bolgár irodalmi antológia 1.,
2009; A zografi vértanúkról szóló
elbeszélés. In: Bolgár irodalmi
antológia 1., 2009; Elin Pelin:
Sztoicsko bátyó fűzfája. In: Bolgár
irodalmi antológia 2., 2010.
Кристина Менхарт (1973).
Завършва ЕСПУ “Хр. Ботев” в
Будапеща през 1991 г. Между 1991
и 1996 година е студентка в Буда -
пещенския университет “Лоранд
Йотвьош”, където се дипломира
със специал ност българска фило -
ло гия и етнология. През 2002 г.
защитава докторат (PhD) по
славянко езикознание, темата е
българо-унгарското двуези чие
при децата. От 1997 до 2008 г.
работи ка то научен сътрудник в
Института по езикоз на ние към
Унгарската академия на науките,
между 2009 и 2011 г. е старши асис -
тент в Кате драта по фонетика
в Будапещенския университет
“Лоранд Йотвьош”. От 2010 го дина
работи в рамките на постдок -
XEMYC
· 9 ·
HAEMUS