PhD Thesis_ver3.pdf

25
I. Литературен обзор – Мултиплен миелом
Степента на костно увреждане корелира с маркери като: нива на пиридинолин и де-
сокзипиридинолин в урината; серумни нива на SDF-1, RANKL, IL-6 и металопротеина-
за-9 (Fonseca and San Miguel 2007).
1.4. Класическа химиотерапия на мултипления миелом
При около 10% от пациентите болестта прогресира бавно. В такива случаи се препо-
ръчва противотуморна химиотерапия едва когато концентрацията на парапротеина над-
виши 50 g/l или започнат да се развиват костни увреждания (Fauci and Harrison 2008).
Обикновено индукционното лечение се провежда като монотерапия с един алкилиращ
агент (Melphalan, Chlorambucil или Cyclophosphamide) в комбинация с глюкокортикоид.
Предпочита се интермитентното (прекъснато) лечение – ежемесечни курсове от 4 до 10
дни. Около 50% от болните лекувани с монотерапия, постигат ремисии (предимно час-
тични) след различно дълъг период от време – от няколко месеца до една година. Отго-
варящите на лечението пациенти („респонденти”) обикновено получават задоволително
облекчаване на болките в костите, хиперкалциемията и анемията, а и обикновено по-
рядко получават инфекции. За понижаване на концентрацията на парапротеина обаче са
необходими от 4 до 6 седмици. В случаите, когато се образуват само леки вериги, по-
нижение може да се наблюдава още в първата седмица на лечението (Fauci and Harrison
2008).
Ако лечението започне с полихимиотерапия (ПХТ), ремисии се постигат при до 70%
от болните. Използват се комбинации от циклофосфамид, мелфалан, винкристин, кар-
мустин, доксорубицин и кортикостероиди. Една от най-често използваните схеми е
VAD (Vincristine/Doxorubicin(Adriamycin)/Dexamethasone). Въпреки по-високата често-
та на ремисиите от ПХТ, засега не е доказано съществено предимство пред моно-
химиотерапията (МХТ) по отношение преживяемостта на болните (Rajkumar and
Palumbo 2007). ПХТ се препоръчва при резистентни на МХТ пациенти и при настъпва-
не на рецидив. VAD се препоръчва като индукционна терапия при пациенти, които след
това ще бъдат подложени на АТХСК, защото се отличава с по-ниска миелотоксичност в
сравнение с алкилиращите цитостатици (Kyle and Rajkumar 2004).VAD обаче има и ха-
рактерни недостатъци – необходимост от централен венозен катетър и свързания с това
риск от инфекции и тромботични усложнения; невротоксичност на винкристина
(Rajkumar and Palumbo 2007). При това ролята на винкристина и доксорубицина в тази