DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

ОТГОВОРНОСТ ЗА ЗАЩИТА: ПРОДЪЛЖАВАЩАТА ПОСТ-КОЛОНИАЛНА...
вен избор), а не задължителен. Спенсър Зифчак подчертава как тази доктрина е
била отхвърлена още по време на нейното формулиране от страна на държавите
членки, които заявяват „ние признаваме нашата споделена отговорност да предприемаме
съвместни действия” 19 , отказвайки да приемем каквато и да е правнообвързваща
формулировка, внушаваща реална отговорност.
Съществуват и сериозни проблеми, предизвикани от липсата на каквато и да
е яснота на формулировките в цялата доктрина R2P – тоест, кой точно трябва
да се намеси и на кого точно се пада тази отговорност. Освен това от международната
общност се очаква да носи тази отговорност, но в R2P няма никакви
конкретни указания как това може да бъде осъществено. Какво ще стане, например,
ако дадена държава не желае да се намеси, за да помага на гражданите на
друга страна, в която трета страна извършва военни престъпления? И може ли
този акт на нежелание да се счита за нарушение на доктрината R2P? И в крайна
сметка ще наложи ли международната общност някакви санкции за това, че една
държава не желае да помогне на друга държава? Защото, когато бъде нарушен
един закон (независимо дали е национален и/или международен), за това трябва
по принцип да има някакви последици или някакво наказание. В този случай обаче
в R2P няма каквито и да било ясни юридически указания. С други думи, доктрината
R2P не вменява по никакъв начин на държавите каквото и да е абсолютно
задължение да предприемат каквито и да е действия на международно равнище; а
бездействието на която и да е държава в този контекст не означава неизпълнение
на нейните международни задължения. Затова не може да се твърди, че в R2P
съществува подобно юридическо задължение.
Безизходицата в Съвета за сигурност остава нерешена
След изчитането на редица научни анализи в полза на доктрината R2P 20 ни се
струва, че огромният акцент, поставен върху вторичната отговорност, вменена
да държавите да се намесват с невоенни средства, т.е. чрез доброволна помощ,
санкции или други дипломатически средства, е просто фрапиращ. От тези анализи
остава впечатлението, че, фокусирайки се върху всякакви видове средства, освен
военна интервенция, съответните учени са се опитали да пренебрегнат факта,
че, ако (да кажем) въпросните средства не успеят да накарат една държава да
престане да извършва варварски зверства, единствената оставаща възможност
е да се намесят с военни средства и с употребата на сила, което пък трябва да се
разгледа в Съвета за сигурност, в рамките на който петте постоянни държави
членки биха могли да наложат вето.
Доктрината R2P, която се появи на бял свят след интервенцията в Косово, все
още не успява да намери решение за настъпилата в Съвета за сигурност безизходица
– и то когато има отчаяна нужда да се сложи край на тежките нарушения
на човешките права и престъпленията срещу човечеството, които се извършват
в една страна. Затова ние твърдим, както и преди, че доктрината R2P не успява
19 Zifcak, Spencer M. "United Nations reform: Heading north or south?." Global Change, Peace & Security 18.3
(2006): стр. 116.
20 Stahn, Carsten. "Responsibility to protect: Political rhetoric or emerging legal norm?." American Journal of International
Law (2007): 99-120. Evans, Gareth. "The responsibility to protect: ending mass atrocity crimes once and
for all." Irish Studies in International Affairs 20.1 (2009): 7-13.
DIPLOMACY 18/2016
111